Спектакълът на Злото

Излезе от колата, отвори багажника, пребърка трупа и намери портфейл. После се върна на предната седалка. Разгледа портфейла. Сто осемдесет и седем долара и няколко кредитни карти. Добре. Името на мъжа беше Стивън Рифкин. Личната му карта показваше, че е лекар в университетската болница. В графата "при смърт да се уведоми" пишеше "майка му".

"Наистина имам късмет — помисли си Стемплър. — Живее сам. Никой не го очаква. Ще го потърсят чак утре."

Извади две карти от джоба си, разстла ги на седалката до себе си и набеляза крайната си цел. Проследи с пръст пътя към магистралата. Изведнъж се почувства в безопасност. Щом попаднеше на магистралата, щеше да се изгуби в трафика. Погледна часовника. 11:25. Натисна педала на газта и след малко вече беше извън паркинга.

Горе-долу по същото време Шок Джонсън влетя в спешното отделение с отчаяно изражение.

- Навън ни чакат два телевизионни екипа и един репортер от радиото — каза той. — Обсадили са апартаментите на Шоут и Хътчинсън. Няма да ни оставят на мира. Какво става тук?

- Нищо — отвърна Вейл.

- Обадих се на Еклинг — каза Джонсън. — Пощуря. Връща се с първия полет. Каза да задържим пресата.

- Как, по дяволите, да задържим пресата? Те са ни нужни. Искам чрез тях да подплашим Стемплър.

- Намерихме колата на Стемплър в една уличка край Уобаш.

- Сигурно е взел друга — каза Вейл. — Твърде е умен, за да остане тук.

- Говорих с щатската полиция. Предупредили са Уискънсин, Айова, Индиана, Охайо и Мисури. Кал Мърфи се грижи за снимката. Ще я вкара в компютъра след не повече от час.

Един млад лекар с разрошена коса излезе от операционната. Опря се на стената, свали маската си и извади цигара. Вейл се приближи към него и му предложи огън.

- Благодаря — каза докторът.

После издуха дима към тавана и въздъхна. Уморените му очи фиксираха Вейл.

- Вие сте окръжният прокурор, нали? — попита той.

- Да. Мартин Вейл. Това е лейтенант Джонсън от чикагската полиция.

- Заради Веньбъл и Стенър ли сте тук?

Вейл кимна.

- Какво става с тях?

- Стенър още е на операционната маса. Нямаме представа какво ще стане с него. Има сериозна рана в гърдите. Нищо не се знае.

- Ще се оправи ли?

- На ръба е. Въпрос на късмет.

- А Джейн?

- Ще живее. Обаче има много опасна рана от дясната страна на лицето. Челюстта й е счупена. Една от костите е пробила окото й. Може и да го загуби. Какво й се е случило?

- Този, който е нападнал Стенър, я е ударил с нещо - отвърна Джонсън. — Не сме сигурни, но вероятно е била настолна лампа.

- За Бога, какво става с хората в наши дни? — каза лекарят сякаш на себе си. — Трябва да изляза отвън, тук не е разрешено да се пуши.

- Мога ли да я видя?

- Изчакайте да се възстанови. Предполагам, че след около час сестрите няма да имат нищо против.

- Благодаря.

- Няма нищо.

Ева Вилонски, старшата сестра, се спусна по коридора. Лицето й беше напрегнато.

- Мистър Вейл, вие май не излизате оттук — отбеляза тя.

- Нямам избор — отвърна той.

- Това има ли нещо общо с предишната ви визита? — попита тя.

- Да, за съжаление. Страхувам се, че ще трябва да прекараме тук известно време.

- Това, което ни притеснява, е пресата — каза тя.

Вейл погледна Шок Джонсън.

- Май е време да направя официално изявление — каза той, после се обърна към мисис Вилонски. — Бихте ли ми казали къде мога да събера пресата, без да притесняваме околните?

- Имаме зала за пресконференции на първия етаж — отвърна тя. — На ваше разположение е.

На десетина километра оттам Стемплър вече наближаваше магистралата. Часът беше 11:35. Самодоволна усмивка изгря на лицето му и той насочи колата на изток.

37.

Всичко вървеше добре. Не вдигаше скоростта над 70, както го беше учила Ребека. Шофирането е като плуването, казваше тя. Няма как да го забравиш, не се притеснявай.

- Да се притеснява? Никога не се беше притеснявал. Притеснението можеше да го разруши. Спомни си един цитат от Емерсън. "Напразни страхове изпитваш — от злото, дето няма да дочакаш." Притеснението изсмукваше силите му, а страхът изпиваше енергията му. Събрани заедно, те се превръщаха в разрушителна сила, във влудяващо изживяване, което той не можеше да си позволи.

Мислите му се върнаха към Дейзиленд, към Максимума и Удуърд, който го беше покровителствал и непрекъснато му бе повтарял колко "добре" върви всичко. Кретени. Отнасяха се с него като с дете. Ръцете му стиснаха кормилото, кокалчетата му побеляха. Какво ли не би дал да види лицата им сега.

Идваше време за новини и той включи радиото.

"Добро утро, аз съм Джери Куин с новините в два часа след полунощ. Топ-новината днес е убийството на съдията Хари Шоут, член на щатския върховен съд, чийто труп бе открит тази вечер в апартамента му в Лейкшор. Умопобърканата убийца беше застреляна около час по-късно, когато по време на ареста й оказа съпротива на полицейските служители. На кратка пресконференция в полунощ лейтенант Шок Джонсън от отдела по убийствата към чикагската полиция съобщи на репортерите, че Шоут е бил брутално убит около девет часа вечерта. Според думите на Джонсън тялото на съдията било разчленено, а главата му била отрязана. Тя била открита час по-късно в апартамента на Ребека Хътчинсън на "Грейс Авеню" 3215. Мис Хътчинсън била застреляна и убита, когато нападнала един от полицаите със същия нож, с който очевидно е убила съдията Шоут. Изпълняващият длъжността окръжен прокурор Мартин Вейл съобщи, че е издадена заповед за арестуването на Реймънд Вълпс, познат още като Аарон Стемплър. Вълпс-Стемплър е обвинен в убийството на полицая Джон Ришьл и опит за убийство на адвокатката Джейн Венъбъл и специалния агент Абъл Стенър. Вейл каза, че опитите за убийство били извършени приблизително по същото време, когато Хътчинсън е убила Шоут. Окръжният прокурор разкри още, че Вълпс всъщност е Аарон Стемплър, който бе признат за убиец на архиепископа Ричард Рашмън. Вейл каза, че Стемплър бил пуснат от щатската исихиатрична клиника в Дейзиленд по-рано същия ден. Стемплър беше пациент в Дейзиленд през последните десет години след убийството на Рашмьн. Иронията в случая е, че Вейл защитаваше Стемплър в тогавашния процес, а по-късно стана прокурор към канцеларията на окръжния прокурор. Вейл каза, че сега полицията преследва Стемплър по едно обвинение в убийство и два опита за убийство — на добре познатата адвокатка Джейн Венъбъл и на майор Абъл Стенър, шеф на следствения отдел към канцеларията на окръжния прокурор. И двамата преди години бяха основни фигури в делото Рашмьн. Предлагаме ви запис на част от изявлението на изпълняващия длъжността окръжен прокурор Вейл:

"Имаме основание да вярваме, че през последните няколко години Аарон Стемплър е успявал да поддържа връзка с бившата си начална учителка Ребека Хътчинсън чрез компютърен модем. Вярваме също, че Стемплър е възложил на мис Хътчинсън да извърши поне още две убийства. Първото е на мисис Линда Балфур в дома й в Гидеон, Илинойс, през миналия октомври, а второто — на Алекс Линкълн, куриер към спедиторска фирма, в Хилтаун, Мисури, преди две седмици. И в двата случая имаме същите белези, както при убийствата отпреди десет години, свързани с делото Рашмьн. Стемплър също така нападна адвокатката Джейн Веньбьл и детектива Абъл Стенър в дома на мис Венъбъл. В момента двамата са в интензивното отделение на градската болница. Положението им е критично, но шансовете им да оживеят са добри."

- Заповедта за арест на Стемплър важи за пет щата - продължи Джери Куин — и след около час полицейските управления ще разполагат с негова снимка. Стемплър е 28 годишен, висок е метър и седемдесет и пет, тежи около седемдесет килограма, има сини очи и руса коса. Според думите на мис Венъбъл, тя е успяла да го удари по време на нападението му в дома и и сега той има рана на лявата буза. От полицията подчертаха, че Стемплър е въоръжен и трябва да бъде считан за изключително опасен...

Стемплър изключи радиото.

- Мамка му — каза той гласно. — Мамка му!

Убили са Ребека! Как я е проследил Вейл? Какво не бяха успели да изчислят? Той удари с юмрук по волана. В очите му проблесна омраза. Венъбъл и Стенър, който бе седял на свидетелската скамейка и беше казал на съда, че Стемплър се преструва, бяха оцелели.

Е, добре, щеше да им покаже. Трябваше му само малко време.

Край него прелетя голям знак: "Следваща отбивка — Шелбивил".

Този път нямаше да има никакви грешки.

Той зави пред един мотел и паркира колата в тъмния участък край ресторанта. Огледа картата, после я пъхна в джоба си и отвори чантата на доктора. Забеляза вътре неголям кожен несесер. Дръпна ципа и очите му блеснаха. Беше комплект скалпели. Той измъкна най-големия, докосна палеца си с острието му, после изсмука капката кръв и сложи острия като бръснач инструмент във вътрешния си джоб. Сетне взе от чантата спринцовка, ампула морфин и голяма ролка лейкопласт. Излезе от колата й я заключи. Огледа се. Наоколо нямаше никого. Бързо отвори багажника и хвърли чантата върху трупа на доктор Рифкин. После тресна капака и се изгуби в мрака.

Вейл седеше край Джейн Венъбъл в интензивното отделение. Дясната половина на лицето й бе увита в превръзки, а към двете й ръце бяха прикрепени системи. Зад нея апаратите бинкаха и жужаха, отмервайки дишането и сърдечната й дейност. Устата и носът й бяха покрити от кислородна маска. Вейл държеше едната й студена и безжизнена ръка.

Погледна часовника на стената. Беше два и половина след полунощ. Операцията на Стенър продължаваше почти четири часа. Преди около час един от лекарите за малко се бе показал в приемната.

- Правим всичко, което е по силите ни — каза той. - Вашият човек е истински късметлия. Върхът на ножа се е разминал със сърцето му на няколко милиметра. Ако беше прерязал аортата, той щеше да е починал от загуба на кръв още преди да го докарат тук.

- Но ще оживее, нали? — попита почти умолително Вейл.

- Можем само да гадаем. Все още работим над него. Но организмът му е силен, което може много да помогне.

На Вейл му се струваше, ме от този кратък разговор бе изминала цяла вечност. Минутите мъчихелно пълзяха.

Дивата банда се бе събрала в малка стаичка близо до интензивното, която мисис Вилонски набързо им бе разчистила. Телефоните звъняха непрекъснато. Новини обаче нямаше. Стемплър просто се бе изпарил. Беше ли се скрил някъде в града? Беше ли откраднал друга кола? Вейл беше обзет от тревога и чувство за вина, но най-вече — от омраза към ненормалния убиец, който така успешно бе успял да ги измами и сега беше на свобода.

Внезапно той усети лек натиск от ръката на Джейн. Когато я погледна, видя, че устните й се движат под кислородната маска.

- Свали я — казваха устните й.

- Не мога да направя това, Джейни.

- Само за минута.

- Окей, само за минута. — Вейл се пресегна и свали маската от лицето й.

Ръката й лекичко стисна неговата.

- Здрасти — каза той.

- Абъл? — попита тя.

- Раните му са лоши, но смятат, че ще се оправи.

- Той спаси живота ми, Марти. — Говорът й бе леко завален от лекарствата.

- А ти спаси неговия.

- Хванахте ли Стемплър?

- Още не. Въпрос на време е. Не мога да остана дълго. Дори не би трябвало да съм тук.

- Използвай връзките си, ти си окръжният прокурор... Много ли съм зле, Марти?

- Не. Познавам един добър пластичен хирург, ще ти сложи нов нос за нула време.

Тя леко се усмихна.

- Май пак заспивам.

- Спи спокойно, скъпа. Когато се събудиш, аз ще съм тук.

- Марти?

- Да?

- Ще ме целунеш ли?

Той се наведе и нежно целуна устните й.

- Обичам те.

- И аз те обичам, Джейни.

После тя отново заспа.

Спеше дълбоко и сънуваше кошмара, от който най-много се плашеше. Вървеше в гъста мъгла и чуваше гласове, но не виждаше точно откъде идват. "Помогни ми, помогни ми, помогни ми", проплакваха гласовете и я обземаше ужасно чувство на безпомощност, после падаше през облаците и пулсът й се ускоряваше, докато внезапно не се събуждаше, обляна в пот.

Този път, докато крачеше из мъглата, ненадейно, точно преди да падне, пред нея блесна силна светлина. Тя се стресна и се събуди. Лампата на нощното шкафче бе запалена, а краката й бяха вързани. Опита се да ги развърже, но не можа да помръдне, защото ръцете й също бяха вързани за пръчките на леглото. Опита се да извика, но не успя. Върху устата й бе залепен лейкопласт. Обзе я ужас.

Тя извърна поглед и видя на няколко сантиметра от лицето си острието на скалпел, което блестеше на слабата светлина. Очите й бавно фокусираха лицето зад скалпела.

- Здравейте, мис Моли — каза той тихо. — Помните ли ме?

Тя разпозна Стемплър на секундата. Годините не го бяха променили много. Сърцето на Моли Ерингтън препускаше в гърлото, в слепоочията, в китките й. Беше й трудно да диша през носа. Видя зад гърба на Стемплър отворения прозорец и развяващите се под напора на вятъра завеси. Погледна го с ужас, но изведнъж, също толкова внезапно, колкото се бе събудила — ужасът й отстъпи място на спокойствието. Въпроси се заблъскаха в главата й. Как е успял да стигне дотук? Какво прави?

- Слушай ме внимателно — каза той с равен глас, без никакъв намек за чувство. — Ще махна лейкопласта от устата ти, но ако извикаш, ако дори кажеш нещо на висок глас, ще резна тук — той допря с върха на скалпела гърлото й — и ще отрежа гласните ти струни. Това няма да те убие, освен, разбира се, ако не се задавиш в собствената си кръв. Във всеки случай, ще бъде изключително болезнено. Споразумяхме ли се?

Тя бавно кимна.

Той повдигна крайчеца на лепенката с нокътя си и после я дръпна рязко. Устните й пламнаха. Сълзи бликнаха в очите й, но тя не извика.

- Добре, много добре — каза той. — Винаги съм се възхищавал от самообладанието ти. Предполагам, че имаш въпроси към мен, нали?

Тя не отговори, а сведе поглед към тялото му. Седеше чисто гол в един стол край леглото. Беше възбуден.

- Какво става, езика ли си глътна? — изкикоти се той.

После прокара скалпела по нощницата й и я разряза чак до коленете й. Бавно разтвори двете части с острието и похотливо разгледа голото й тяло.

- Ето — каза той. — Сега сме квит.

Тя мълчеше.

- Няма ли поне да ми кажеш здравей?

Тя гледаше към тавана.

- Говори! — кресна той.

Тя бавно обърна поглед към него.

- Мартин беше прав.

- О, Мартин беше прав. Мартин беше прав — имитира я той подигравателно. — Мартин най-накрая разбра, това трябваше да кажеш. И то само защото аз му помогнах. Дадох му необходимата информация и той най-накрая разбра.

- Това каза и той.

- Умно момче. Е, докторе, нямам кой знае колко време. А преди да си тръгна, имаме доста работа. Трябва да съм там, когато дойде.

- Къде?

Той просто се усмихна, после отново вдигна скалпела и го огледа с нескрито удоволствие.

- Знаеш ли какво харесвам в ножовете, докторе? Харесвам усещането им. Харесвам силата им. Хората имат вкоренен страх от ножовете. И именно затова те са толкова полезни. Всичко, което трябва да направиш... — той разряза въздуха, — ... е това. Хоп, и всичко свършва. Загуба на кръв. Мигновена смърт. Мигновена! И дробовете изпускат въздуха. Звукът е толкова, как да кажа, естествен. Фууу. След десетина, максимум двайсет секунди, всичко е свършило. А това тук? Това е шедьовър. Скалпел. Най-доброто острие. Толкова е красиво.

- Добре, че поне лърво си ги убивал, преди да...

- О, тя може да говори. Преди да какво? Преди да ги пречистя? Преди да ги облея с кръв?

- Значи това си правил. Пречиствал си ги — каза тя с нескрит сарказъм.

- Предизвикваш ме, така ли?

- Да те предизвиквам? — уморено отвърна тя. — Знам, че така или иначе ще ме убиеш.

- Кой знае, може и да те изненадам.

- С нищо не можеш да ме изненадаш — каза тя.

Той се изправи, хвана с ръка члена си и започна да я движи напред-назад. Устните му бяха изкривени в ужасна усмивка.

- Винаги си го искала, нали? А? Искаше да те хвърля на пода на онази килия и да те скъсам от чукане.

- Ти си побъркан.

Усмивката изчезна. Очите му номътняха.

- Ребека беше права. Беше права за всичко. За брат ми и за Мери. Отърви се от тях, казваше ми тя. Отърви се от омразата. Тя беше там, когато ги убих. А после, докато мъртвите им студени тела още бяха на задната седалка, ние се чукахме отпред, точно пред тях. Сега сте квит, каза ми тя. Сега вече можеш да ги забравиш. Така, както забравих Шекълс и Рашмьн, Томи и Били. Така, както най-сетне успях да забравя Линда и онзи гаден малък страхливец Алекс Линкълн. Тя ми каза, че и вие също сте луди, луди, колкото останалите. Знаеш за какво става въпрос, нали? Да си по-умен от тях, но да си принуден да слушаш идиотщините им, правотата им. Толкова са горди от шибаните си заключения. Но са толкова далеч от истината. Вие също. И това е най-хубавото от всичко. Сега всички ще разберат, целият свят ще разбере.

- Сгреших — обади се Моли. — Ти не си побъркан, ти си демоничен.

- Демоничен — ухили се той, повдигайки вежди. — Демоничен.

Той повтори думата, сякаш опитвайки вкуса й.

- Харесва ми. Това медицински термин ли е?

- Искаш да убиеш единствените двама души в света, които спасиха живота ти.

- Спасиха ме? Наричаш десетте години в лудницата живот?

- Електрическия стол ли предпочиташ?

- Предпочитам свободата. Вейл си играеше игрички с мен.

- Той направи най-доброто, което...

- Той ме прееба, за да запази името на онзи жалък педераст Рашмьн. Касетата беше у него. Никоя от жените в журито нямаше да ме признае за виновен, ако я видеха. А после можеше да търси друг изход. Имало е друг човек в стаята. Или пък за момент съм загубил ума си. Или пък съм бил повлиян от внезапен импулс. Но не, той трябваше да се направи на умник, да запази доброто име на Рашмьн и да си играе с прокурора. А ти му помагаше.

- Ти сам се прецака. Именно ти създаде всички условия за тази защита, за раздвояването на личността...

- Нямах представа, че вие двамата ще го използвате, за да ме предадете. Когато онзи ден той дойде в Дейзиленд, знаех, че ще направи всичко възможно, за да ме довърши. По дяволите, щеше да изглежда пълен глупак, ако беше опитал да ме спре. Твърде умен е, за да го направи. Двамата с Хидра имахме идеален план. Тя сгащи Шоут, а аз трябваше да се оправя с Венъбъл. Щях да си бъда обратно в стаята и да имам необоримо алиби. Можех само да се присмея на Вейл. Щях да съм очистил всичките — Венъбъл, Шоут, Стенър, теб, освен него самия. И щях да го оставя да живее в този ад. Но тогава онази кучка Венъбъл ме прецака. Виж лицето ми! Тя го направи!

Моли мълчеше и с отвращение гледаше как той я възсяда.

- Можеше да пледира за моментна загуба на разума и щях да си изляза съвсем свободен.

- Това са глупости. Знаеш, че не можеше...

- Не ми говори така!

- Съжалявам.

- Въобще не съжаляваш. Опитваш се да ми покажеш, че си по-умна и че знаеш всичко.

Тя млъкна и отново впери поглед в тавана.

- Вейл се мислеше за толкова хитър, когато играеше онези игрички в съдебната зала и се опитваше да се нрави на умен пред Шоут. За Бога, дори аз щях да се справя по-добре.

Никакъв отговор.

- Десет години! Лекарства, шокова терапия, самовлюбени доктори, кретени, кретени, кретени. Всички бяха шибани кретени!

Той се пресегна към нощното шкафче и остави скалпела. Взе спринцовката и се втренчи във връхчето на иглата. После я вкара в ампулата с морфина и я напълни.

- Е, сега мистър Вейл вече разбира какво е да мразиш толкова, че да убиваш. А ще става и още по-лошо. - Той доближи спринцовката до лицето й. — Сто кубика, докторе. Вечен сън. Така правят с бездомните кучета. Ще ти го дам на малки порцийки, за да не страдаш много. Едно кубиче тук, едно кубиче там... — затананика си той.

Моли Ерингтън разбра, че той напълно е загубил ума си. Нищо не можеше да го отклони от това, което бе решил. Тя затвори очи и спокойно зачака неизбежното. Почти не усети кога иглата се забоде в едната й ръка.

38.

Един изморен доктор излезе or операционна зала номер три. Беше изненадващо млад, висок, слаб мъж, изпод чиято зелена шапка се подаваше дългата му черна коса. Престилката му бе покрита с кръв. Очите му бяха зачервени. Той свали хирургическата си маска и въздъхна облекчено. Вейл се приближи към него.

- Докторе? Аз съм Мартин Вейл. Какво е положението?

Младият лекар се усмихна и му подаде ръка.

- За мен е удоволствие, мистър Вейл. Аз съм Алекс Розенблум.. Вашият човек Стенър е доста здрав.

- Значи ще се оправи, така ли?

Розенблум кимна.

- Но само преди час не бих бил така сигурен. На два пъти за малко да го изпуснем.

- Благодаря ви. Много ви благодаря.

Младият мъж го потупа по рамото.

- Самият аз съм благодарен, че не ми се наложи да изляза с лоши новини — каза той. — Вижте, знам, че бяхте изключително търпелив. Сега ще го закарат в интензивното. Можете да поспите час-два.

- Благодаря. Казвам го от името на всички.

- Да, чух, че целият ви екип е тук — кимна Розенблум. — Той сигурно е много специален човек.

- Така е.

Вейл влезе в малката стая, където бяха откарали Стенър. Абъл лежеше неподвижен, лицето му бе сиво. Беше на системи. Вейл хвана ръката му.

- Радвам се, че отново си сред нас — тихо каза той.

Стенър се помръдна.

- Чуваш ли ме, Абъл?

Стенър отвори очи и се опита да го фокусира. После мигна веднъж.

- Ще се оправиш, приятелю. Джейни също. Благодаря ти. Благодаря ти.

Стенър отново бавно затвори и отвори очи.

- По следите на Стемплър сме — излъга Вейл. — Всеки момент ще е в ръцете ни.

Видя как под кислородната маска устните на Стенър прошепнаха: "Добре". После ръката му се изплъзна и старият детектив заспа.

Вейл стоеше край прозореца и гледаше първите червеникави проблясъци на утрото. Беше пет сутринта и всички бяха изтощени. Но тежките моменти бяха преминали. Стенър и Венъбъл вече бяха извън опасност, за което Вейл бе дълбоко благодарен.

- Ще работим на смени и тук винаги ще има поне по един човек — каза той, когато събра екипа си. — Наоми ще направи графика. Аз ще се задържам в болницата малко по-дълго.

- И аз — обади се Сен-Клер.

- Аз също — присъедини се Майер.

- Вижте, всички се нуждаем от малко почивка — намеси се Наоми, поемайки нещата в свои ръце. — Да не забравяме, че имаме куп работа в офиса.

- Ще изляза навън да изпуша една цигара — каза Вейл.

Когато излезе пред входа на спешното отделение, наоколо нямаше много хора. Нощната сврьхактивност бе отстъпила място на относително спокойствие. Небето изсветляваше. Той запали цигара. Зад гърба му изникнаха Флеърти и Парвър.

- Знам, че сега не му е времето — обади се Парвър, - но утре е прочитането на обвинителния акт на Стодард. Какво ще правим?

- Отложи го, докато не видим какво ще стане с Джейн. Точно сега не ми се занимава с това, по дяволите.

- Извинявай — каза тя. — Ще се погрижа за всичко.

- Все още изпитваш смесени чувства към Стодард, нали?

Тя се замисли за момент, после кимна.

- След като видях онези неща в гардероба... — Поколеба се и довърши изречението: — Не се притеснявай, ще се оправя.

- Знам — каза Вейл и се усмихна на Флеърти, който стоеше край нея и държеше ръката й. — Грижете се един за друг. Времето винаги свършва точно когато най-малко очакваш.

- Да, сър.

- По-добре се приберете и поспете малко.

Вратите към спешното отделение се разтвориха и отвътре излетя Сен-Клер.

- Мисля, че трябва да дойдеш веднага — каза той.

На телефона беше Бъди Харис. Беше прекарал цялата нощ край телефона и беше събирал постъпващите съобщения. Новините бяха предизвикали куп фалшиви сигнали. Непрекъснато се обаждаше някой съвестен гражданин и твърдеше, че току-що забелязал Стемплър.

- Но мисля, че все пак попаднахме на следа — каза той на Вейл. — Обадиха ми се от пътната полиция в Индиана. Намерили са някаква кола, за която предполагат, че е открадната. Била спряла край един крайпътен мотел и вероятно нямало да я намерят, ако тъпото копеле не я било паркирало точно пред задния вход на ресторанта. Една от келнерките се натъкнала на нея малко след два часа през нощта. Проверили номера. Колата е собственост на доктор Стивън Рифкин. У тях никой не вдига телефона, така че се обадих в медицинския център на университета. Казаха, че си тръгнал към десет и половина вечерта. Имал тежък ден и очевидно е поел направо към дома си.

- Казваш, че колата е в Индиана?

- Да. На трийсетина километра от Индианаполис, близо до Шелбивил.

Вейл се замисли. Името му звучеше познато. Тогава внезапно си спомни как в "Джъстин" му бяха казали, че Рене Хътчинсън ходела на компютърни курсове в Шелбивил.

- За Бога, Бъди, това е само на няколко километра от института "Джъстин". Мили Боже! Той е тръгнал към Моли Ерингтън. Обади се на местната полиция и им кажи да намерят адреса на доктор Моли Ерингтън в Уинтроп, после да се насочат натам възможно най-бързо. Тръгвам веднага.

- Дявол да го вземе, Марти, едва ли е необходимо и ти да отиваш там. Те имат...

- Ще ти се обадя от летището, Бъди. Просто им предай това, което ти казах.

После Вейл се обърна към Наоми.

- Обади се на Мат Пермар и му кажи, че имаме нужда от хеликоптера. Ще сме трима и ще пътуваме на трийсетина километра южно от Индианаполис, към градче на име Уинтроп. Ако започне да се опъва, кажи му, че има двеста долара премия лично от мен.

- Трима ли? — учуди се Сен-Клер.

- Ти, аз и Флеърти. Отиваме, хващаме това копеле и го връщаме тук.

Хеликоптерът се отправи на юг. Пилотът, Мат Пермар, който бе заслужил прякора си Ястреба във Виетнам, мърмореше нещо за недоспиване, докато се насочваха към Индианаполис.

- Какво си мърмориш? — попита го Сен-Клер.

- Той е луд, никога не върши работата си в нормални часове. Винаги е през нощта или преди зазоряване...

- Дрън-дрън — обади се Вейл. — Винаги можеш да ми откажеш.

- Плащаш твърде добре — отвърна Пермар.

- Тогава спри да се оплакваш — каза Вейл.

- Няма нищо лошо в оплакването. Това е нормално. Ако не се оплаквах, досега щях да съм се превърнал в пълен идиот.

- Никой ли не ти е казвал, че наистина си такъв, Ястреб? — обади се Сен-Клер и пъхна в устата си поредната порция тютюн.

Разговорът бе прекъснат от пращенето на радиостанцията. Обаждаше се Харис.

- Имам лоши новини от Уинтроп, Марти — каза той. Гласът му дрезгавееше от недоспиване.

- Готов съм. Слушам те.

- Моли Ерингтън е мъртва. Тялото й е нарязано, вероятно е била изнасилена. Най-странното е, че я е натъпкал с толкова морфин, че е щял да я убие дори ако не я е рязал с ножа. Написал е на гърдите й с кръв: "Чакам те". Какъв, според теб, е смисълът на всичко това?

Вейл си спомни Моли. Моли, която никога в живота си не беше наранявала никого.

- Нищо, което това копеле върши, няма смисъл — отвърна той разярен.

- Откраднал е колата й и вероятно е на път от два-три часа. Няма какво да направиш тук, Марти. Този негодник сигурно вече е далеч.

Вейл замълча. Замисли се за съобщението. "Чакам те." После внезапно разбра смисъла му. Имаше само едно място, където можеше да отиде Стемплър. Не можеше да се върне в Чикаго, а сега целият щат знаеше какво се бе случило. Можеше да се отправи единствено към мястото, където бе започнало всичко. Вейл грабна картата и прокара пръста си на юг от Шелбивил. Най-сетне спря върху точката, която търсеше.

- Знам къде е — каза той. — Няма да спираме в Уинтроп. Продължаваме към Криксайд, Кентъки.

- А? — учуди се Ястреба.

- Къде? — попита и Харис.

- Криксайд, пише се както го чувате. Обади се на полицията в Кентъки и я запознай със случая. Изчакай за момент.

Той постави показалеца си на картата и измери разстоянието според мащаба.

- На около двеста километра от Индианаполис. Дотам пък ни остават стотина. Колко ще излезе, Мат?

- Какво? Триста километра? Час и половина, може би два. Какво е времето долу?

- Кой го е грижа? — каза Вейл.

- Мен ме е грижа!

Пилотът погледна таблото.

- Наистина ли мислиш, че това копеле е тръгнало към Криксайд? — попита Сен-Клер.

- Няма къде другаде да отиде — отвърна Вейл. — Планирал е нещата перфектно. Измъкнал се е от приюта. Планът му е бил да убие Джейн и мен, докато Ребека се оправя с Шоут. После тя трябвало да се върне в апартамента си, а той незабелязано да се промъкне обратно в приюта. Така би имал страхотно алиби.

- Защо Ребека е отрязала главата на Шоут?

- Тя колекционира трофеи, не помниш ли? — обади се Флеърти. — Това е типично за серийните убийци. И главата е била трофеят й. Вероятно е мислела да я прати на Абъл, така, както стана със снимката на Линда Балфур при убийството на Алекс Линкълн.

- Стемплър направи само една грешка — каза Вейл.

- Обаждането до болницата — предположи Флеърти.

- Точно така — съгласи се Вейл. — А и надцени Джейн Венъбъл. Не успя да я убие и сега знае, че не му остават никакви шансове. Предполагам, че е дошло времето на мозъчните игри.

- Уби и Моли Ерингтън... — започна Флеърти.

- Само за да ме ядоса. С него е свършено и той го знае — каза Вейл. — Но ще направи всичко вьзможно, за да ни затрудни да го заловим. Да предположим, че е взел колата на доктора към единайсет, единайсет и половина. Това означава, че е бил в Шелбивил към два, горе-долу по времето, когато келнерката е забелязала изоставената кола. Уинтроп е на една крачка от Шелбивил. Оттам е могъл да стигне пеша до къщата на Ерингтън за не повече от половин час. Следователно е бил при нея между два и половина и три. Давам му час, за да свърши мръсната си работа и да изчезне с колата й. Оттам до Луисвил са над сто километра, което означава още два часа.

- Значи е бил в Луисвил преди не повече от половин час — обади се Ястреба.

- От Луисвил до Криксайд са още сто и петдесет километра. Ако успее да се справи с лошото време, може да е там след два и половина или максимум три часа.

- С повечко късмет ще го хванем преди това.

- Трябва да спрем и да заредим — каза Ястреба.

- Ще го направим в Луисвил - отвърна Вейл.

- Може ли да попитам нещо? — обади се Флеърти.

- Да? — обърна се към него Вейл.

- Нямаме дори заповед за арест. Това законно ли е?

- Ще го арестувам за нарушаване на гражданските права — каза Вейл.

- Какво?

- Чу ме добре. Ще го арестувам за кражбата на колата на Моли Ерингтън. Когато го върнем в Чикаго, ще му предявя останалите обвинения.

- Нарушаване на гражданските права — засмя се Сен-Клер. — Звучиш като Пери Мейсън.

- На мен пък ми звучи като отвличане — измърмори Ястреба.

- Запази го за себе си — озъби се Вейл.

Радиостанцията отново запращя. Спокойният глас на Харис съобщи последните новини.

- Казахме на полицията в Кентъки и на местния шериф, но в този момент те имат пътни проблеми. Хванала ги е снежна буря, има много катастрофи.

- Снежна буря! Знаех си. Знаех си! — викна Ястреба.

- Млъквай и продължавай в същата посока — нареди Вейл.

- Те сякаш не искат да повярват, че той е убил някого и че може би е на път за Криксайд — допълни Харис. — Казаха, че ще пратят екип горе-долу към обяд.

- Мамка му — каза Вейл.

- Имам още лоши новини — продължи Харис. — Полицаите в Индиана са отворили багажника на онази кола. Вътре бил трупът на доктора. Счупен врат.

- Значи жертвите му тази вечер вече са три — отбеляза Вейл.

- Още нещо. Колата на Ерингтън е черен камаро модел 93та, с две врати. Номерът е J32 576. Записахте ли го?

- Да.

- И внимавайте. Летите над Къмбърленд. Успех.

- Благодаря за помощта, Харис. Край.

- Сняг и планини - изпьшка Ястреба. — Тези най ги обичам. Остава само гората да се запали и ще съм напълно щастлив.

39.

Хеликоптерът изви над невисокия хребет и се спусна ниско над ггьтя. Дребни снежинки се блъскаха в предното стъкло. Долу под тях пътят вече бе покрит със сняг. За последните двайсет минути бяха видели само три коли. Ястреба местеше поглед от страничния прозорец към този отпред, и се опитваше да задържи машината на шейсетина метра над неравния терен. Зад него Вейл разглеждаше картата и му даваше указания. Носеха се над шосето, което водеше към Криксайд. Сен-Клер и Флеърти също оглеждаха местността, като вторият използваше за целта бинокъл. Ястреба погледна часовника си.

- Девет и двайсет и две.

- Как сме? — викна той.

- На около петнайсет километра от целта. Трябва да минем следващия хребет.

- Изобщо не виждам следващ хребет — викна Ястреба.

- На дванайсетина километра пред нас. Копелето не може да е далеч. Пътят долу е ужасен.

- Надявах се вече да сме го хванали — отвърна Ястреба. — Сигурно кара като луд... ако въобще е тръгнал насам.

- Сигурен съм — убедено викна Вейл. — Спрял е за малко в Уинтроп, за да задоволи жаждата си за кръв.

- Мисля, че сме го изпуснали — каза Ястреба.

- Не сме — възрази Сен-Клер. — Марти е прав, някъде пред нас е.

- Пак ли имаш предчувствие? — попита Флеърти, без да отклонява поглед от пътя.

- Не става въпрос за предчувствие, а за реалност — обади се Вейл, имитирайки дрезгавия глас на Сен-Клер. Смехът им разпръсна напрежението.

Флеърти се наведе напред и бинокълът опря в страничния прозорец.

- Виждам някакви следи — викна той.

- Къде? — почти едновременно попитаха останалите.

- Точно под нас. Не можем ли да се спуснем малко по-ниско?

Ястреба намали скоростта. Сега хеликоптерът се движеше към хребета с не повече от седемдесет километра в час.

Под тях Стемплър чу звука от перката и вдигна поглед през страничния прозорец. Беше на не повече от трийсетина метра под него. Вдясно се издигаше невисок хълм, покрит с борчета. Видя пред себе си отклонение, край което забеляза табела:

КВ & М

ФИЛИАЛ "ХИЛСАЙД"

Стемплър наби спирачки, после рязко изви по черния път. Задницата на колата се завъртя и наоколо се разлетя сняг, но той успя да задържи кормилото и отново увеличи скоростта. Пред него изникна дървена бариера и той премина през нея с трясък. Пътят беше неравен, покрит със сняг и отпадъци. Стемплър бе твърдо решен да изкачи хълма и да принуди хеликоптера да набере височина.

Машината обаче се движеше все така плътно над него. Чуваше над главата си познатия звук: чанг-чанг- чанг-чанг. Колата се хлъзгаше наляво и надясно, беше му трудно да задържа кормилото и да следва пътя. Внезапно пред очите му изникна дърво, той удари спирачки, инстинктивно наведе глава и я предпази с ръцете си. Върху предното стъкло се посипаха клони и сняг. Стемпльр напипа дръжката, отвори вратата и изскочи навън. Хеликоптерът беше на двайсетина метра над главата му. Той се шмугна между дърветата и затича напред.

Ястреба огледа местността под себе си и викна:

- Не съм сигурен, че долу има достатъчно място, за да приземя. Но ще е далеч по-paзумно, отколкото да го преследваме по този проклт! хълм.

Бавно сниши хеликоптера над неравната повърхност. Перките скършиха няколко клонки от по-високите дървета. След малко плазовете докоснаха земята.

- Окей, кацнахме — викна Ястреба.

Вейл, Флеърти и Сен-Клер скочиха през страничния люк и се втурнаха в посоката, в която бе изчезнал Стемплър. Вейл беше пръв, Флеърти тичаше плътно след него. Сен-Клер обаче нямаше късмет. Той стъпи накриво, падна, изкълчи глезена си и изкрещя:

- Мамка му!

Вейл се обърна и изтича обратно към него.

- Продължавайте — каза Сен-Клер. Не е счупено. Ето, вземи това.

Той измъкна изпод колана си револвера и му го подаде. Вейл се поколеба, но Сен-Клер настоя:

- По дяволите, може въобще да не се наложи да го използваш, но не е зле да ти е подръка.

Вейл взе револвера и се втурна в гората.

Стемплър изскочи на открито и за миг спря, за да си поеме дъх. Пред него се извисяваше полуразрушена дървена постройка, а край нея очите му забелязаха металната конструкция на асансьор. Изглеждаше му познат. Голям знак отстрани съобщаваше:

ЗАТВОРЕНО

НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ НАКАЗАНИ

ВЪГЛЕДОБИВНА И МИННА КОМПАНИЯ

КЕНТЪКИ

Изведнъж спомените го връхлетяха и той сякаш чу бавното, протяжно скърцане на спускащия се към недрата на земята асансьор. Изцапаните лица на миньорите и уморените им очи проблясваха като демони в кошмарния му спомен.

Той си спомни как сутринта на деветия си рожден ден се събуди и видя край леглото си каската с прикрепената върху нея лампа. Спомни си страха, който изпита, когато разбра, че това е неговият "подарък". Спомни си как се бе измъкнал от леглото с плач, защото знаеше, че този ден ще се спусне в ужасната дупка. Спомни си шефа на смяната, който стоеше пред дървената сграда и широко се усмихваше:

- Стемплър!

Той се обърна и видя на петдесетина метра от себе си Вейл. С крайчеца на окото си забеляза как от гората излезе и друг, по-млад мъж, който след миг застана зад Вейл. Стояха там и го чакаха.

Стемплър тръгна към другия край на огромното открито пространство. Снегът скърцаше под краката му. Мина покрай призрачния силует на стария асансьор.

- Стемплър!

Вейл вдигна ръката си и Стемплър видя револвера.

Под краката му земята сякаш ръмжеше.

Вейл насочи оръжието си над главата му и стреля. Ехото пое гърмежа и го разнесе над дърветата. Стемплър спря и погледна Вейл.

- Няма да застреляш невъоръжен човек, нали?

- Не се самозаблуждавай.

Стемплър се ухили.

- Вече си разбрал смисъла, нали, Марти? Око за око. Кръв за кръв. С теб не сме чак толкова различни.

Вейл не отговори. В главата му изникнаха образите от последните дванайсет часа. Джейн и Абъл, които се бореха за живота си; Шоут и доктор Рифкин; едно добро ченге и бедната Моли Еригтън. Всички те бяха невинни и бяха принесени в жертва от жадуващия за отмъщение Стемплър. Спомни си и за Ребека, която бе посяла семената на омразата в Стемплър и чиито ръце бяха изцапани с кръвта на Алекс и Линда. Петима мъртви, трима от които само през последния половин ден, и двама тежки ранени. От всички набелязани жертви бе оцелял само Вейл.

Стемплър отново заговори, този път с познатия криксайдски акцент:

- Вече разбираш какво имам предвид, нали, Марти? Почувства го, нали? Болката в гърдите. Огънят в стомаха. Главата ти ще се пръсне от болка. Чувстваш го, нали? Желанието да убиваш.

Вейл стисна револвера още по-силно.

- Или може би не трябва да те наричам Марти? Твърде фамилиарно е. Какво ще кажеш за Вейл? Или господин окръжен прокурор? Мартин? О, помогни ми Мартин! И ИИ1МЧН се ioii, преминавайки от един акцент на друг. A I it.m и> имм нтп и.ппепи объркан. Губи ми се време, Мартин, знам само, че нещо ужасно се случи! Моля те, помогни ми!

Омразата разяждаше вътрешностите на Вейл и стягаше сърцето му. Стемплър беше прав, той искаше да натисне спусъка и да види как куршумът се забива в гърдите му. Искаше да види как Стемплър умира.

- Марти? — обади се Флеърти зад гърба му.

- Стой настрана, Дермът.

- Разреши ми да отида и да го доведа. Като те гледам, тръпки ме побиват.

- Какво ще кажеш, Мартин? Можеш ли да ми помогнеш? — Стемплър започна да се смее. — Сега просто ще се обърна и ще си тръгна. Давай, застреляй невъоръжен човек в гърба. Именно това искаш да направиш, нали?

- Той те предизвиква, Марти.

Вейл усети студения метал на спусъка. Показалецът му леко го притисна.

- Знам — отвърна той.

- Отивам да го хвана.

- Стой тук, Дермът, не можеш ли да четеш?

Чак сега Флеърти забеляза засипания от снега знак край асансьорната шахта.

ВНИМАНИЕ! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!

Тази минна галерия е запечатана!

Не приближавайте!

ОПАСНО ЗА ЖИВОТА! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!

А зад нея се виждаха очертанията на дървената плоскост, с която преди години бяха запечатали мината.

- Постави ръцете зад тила си и тръгни насам — викна Вейл на Стемплър.

Стемплър не го послуша и продължи в обратната посока.

- Тръгвам си, Мартин. — Той отново се засмя. — Хвани ме, ако можеш.

- Стоиш точно върху минна галерия номер пет, Стемплър — викна Вейл. — Дупката. Помниш ли Дупката?

И той посочи към друг знак встрани: "К & К - МИНА № 5".

Стемплър се поколеба. Погледна към Вейл и Флеьр- VMти, после към асансьорната шахта. Споменът за про- тяжния звук се върна отново. Видя единайсетте мъже и малкото момче, които се спускаха към Непрогледния мрак. Видя как над главата му светлинката става все по- малка и все по-малка. Усети познатия мирис на развалени яйца. Устата му пресъхна. Спомни си спускането в ада толкова живо, сякаш беше сега.

- Какво става? — попита Флеърти. — Забил е поглед в земята и не мърда.

Дървената плоскост под краката на Стемплър поддаде и той ужасен я погледна. Сърцето му щеше да се пръсне. Той пристъпи напред и разяденото от времето дърво отново изскърца. Стемплър спря, страхувайки се да продължи, но и ужасен от перспективата да остане. Под единия му крак се чу рязко иукане.

- Мили Боже! — промълви ужасено Стемплър и се затича. След всяка негова крачка платформата поддаваше все повече и повече. Кракът му се закачи в някаква дъска и той падна. Запълзя напред. Пукащият звук се повтори. Дървената плоскост под него започна да пропада. Той отчаяно протегна ръце, опитвайки се да се хване за нещо, но пръстите му разравяха снега без успех. Обърна глава и видя как зад гърба му Дупката се разширява, дъските се сгромолясват в ужасната бездна.

- Божичко! — изкрещя Стемплър и пропадна. Пръстите му се вкопчиха в ръба на капака пред него, но не можаха да издържат тежестта му. Ноктите му се отчупиха, под тях се забодоха трески. Тон не извика от болка — единственото, което имаше значение в този момент, бе да спаси живота си.

Поддадоха и последните дъски.

За Миг Стемплър се обърна и очите му срещнаха очите на Вейл. После пропадна в черната бездна.

Не извика. Не издаде никакъв звук. Просто полетя надолу.

Мина доста време, преди да чуят глухия удар. Когато и последните дъски от платформата последваха тялото му, настъпи пълна тишина, разкъсвана само от воя на студения вятър.

- Бог да го прости — прошепна Флеърти.

- Запази молитвите си за някой,който ги заслужава - каза Вейл.

После се обьрпа и пое към хеликоптера.

Помогнаха на Сен-Клер да се качи и се настаниха до него.

- Къде е Стемплър? — помита той.

- Където му е мястото — отвърна Вейл. — В ада.

Хеликоптерът се издигна и изви над хребета. Вейл видя под тях черната дупка на галерия номер пет. Приличаше на центъра на огромна мишена. Не откъсна очи от нея, докато хеликоптерът не прехвърли билото и той вече не можеше да вижда гроба на Аарон Стемплър.

ЕПИЛОГ

В коридорите на болницата миришеше на етер, антисептици и дезинфекционни препарати. Край вратите на стаите разговаряха доктори и сестри. Посетители излизаха и влизаха в отделенията. На лицата на някои се четеше радост и увереност, други разстроени посрещаха лошите новини. Възбудата и меланхолията вървяха ръка за ръка; коридорите бяха изпълнени с емоции. Във всичко това имаше нещо необичайно, някакъв странен Божи промисъл, събрал тези непознати хора и обвързал ги с болести, нещастия и несигурност.

Вейл избягваше разговорите и просто кимаше на познатите лица от персонала. Идваше в болницата всяка вечер след работа, проверяваше състоянието на Джейн и Абъл, после поглъщаше поредната безвкусна порция храна в тукашното кафене или излизаше отвън да изпуши една цигара.

Мразеше болниците, защото му припомняха най-мрачните, изпълнени с болка дни от миналото. Викаха в съзнанието му образи, които нямаше как да забрави. Спомняше си как бяха вкарали носилката с майка му в линейката и как я бяха откарали, за да не я види никога вече; спомняше си интензивното отделение, където лежеше баща му; стаята с боядисаните в светлосиньо стени, където бе казал последно сбогом на мама Кет, баба му, кояго го бе отгледала.

Сега обаче образите or миналото бяха заменени от успокоение и благодарност към всички тези лекари и сестри, които бяха спасили Джейн Венъбъл и Абъл Стенър.

Няколко дни след смъртта на Стемплър Джек Янси почина и Вейл официално зае поста му на окръжен прокурор. Доктор Семюъл Удуърд, обвиняван за ролята му в освобождаването на Стемплър, направи пресконференция и с помощта на половин дузина свои колеги се опита да замаже случилото се с безкрайни и неясни медицински обяснения.

Вейл прекара следващите няколко седмици в непрестанни нощни разходки между стаите на Стенър и Джейн Венъбъл. Спеше в един стол край Джейн и се прибираше у дома само да си вземе душ и да се преоблече преди работа. Понякога сядаше край леглото на Джейн и държеше ръката й с часове, убеден, че единствената вина за случилото се е негова.

Стенър се възстановяваше невероятно бързо. На края на третата седмица вече можеше да става и правеше кратки разходки из коридора с една патерица. Джейн, на която предстояха няколко мъчителни седмици, изпълнени с операции, не се предаваше и независимо от болките и загубата на едното си око, се стремеше да запазва доброто си настроение. Дясната половина на изпитото й лице бе покрита с превръзки. Когато разговаряха, основната тема бе Аарон Стемплър. Иронията в ситуацията бе, че именно Джейн се опитваше да повдигне духа на Вейл, който се бореше със съвестта си.

- Дявол да го вземе — каза тя една вечер, — обзалагам се, че Стемплър в момента седи някъде в ада и си умира от смях.

- Какво искаш да кажеш?

- Той вече е в гроба, а мислите ти се връщат към него. Все още те държи. Виж, Марти, Стемплър успя да измами всички. Защо с теб трябва да е по-различно?

- Защото помогнах при създаването на лъжата.

- Успял е да те измами, Марти. Признай си го и го забрави. Стемплър не заслужава такова внимание. Ти си страхотен адвокат и направи точно това, което предписват законите — осигури на Стемплър възможно най-добрата защита. Победи ме честно и безапелационно, и, повярвай ми, все още си спомням как ме хвана в капана. Беше превъзходно. Като по учебник. Фактът, че това копеле беше виновно, тук няма значение.

- Как така няма значение?

- Марти, ти познаваш много адвокати. Колко от тях питат клиентите си дали са виновни, или не?

- Какво общо има това?

- Ако клиентът ти го е направил, той ще те излъже. Защо тогава въобще да го питаш? Предполагаш, че е невинен, и събираш доказателства в негова подкрепа — това е смисълът на цялата история. А ти се справи брилянтно.

- Говориш като преподавател в някой юридически факултет.

- А ти се държиш точно като студентче. Спомням си цитат от една статия за теб. Беше преди много години. Не помня точните думи, но в общи линии бе казал пред репортера, че единственият начин законите да останат силни е непрестанно да атакуваме слабите им страни.

- Имаш добра памет.

- Все още ли мислиш по същия начин?

- Това няма нищо общо със съдебната зала. Тя се превърна в театър на абсурда. Кой адвокат ще изиграе по-убедително ролята си? Колко добър е съдията? Кой ще спечели журито на своя страна? В цялата тази бъркотия истината се губи.

- Истината е това, което избере журито. Отново те цитирам.

- Е, бях млад и амбициозен... Всичко, което прочиташ, ли помниш?

- Само нещата, с които съм сьгласна. — Тя понечи да се засмее, но болката бе ужасна. — Прав си, театър е. Прав си също, че по-добрият изпълнител печели. И наистина — въпросът е кой ще спечели журито. Но какво от това? Такива са правилата. А ти си невероятно добър да използваш правилата докрай, независимо от чия страна се намираш. — Тя му намигна със здравото си око. — Това е една от причините да те обичам.

- Дори не знам с коя от многобройните причини аз да те обичам, да започна дългия си списък, Джейни — отвърна той, наведе се и я целуна по бузата.

- Не си тръгвай прошепна тя. — Целуни ме още веднъж. Освен ако не предпочиташ да залостиш вратата и да се мушнеш в леглото при мен.

- Не ти ли дадоха успокоително? — ухили се той.

- Действието му изтече.

Когато обсъди същите въпроси със Стенър, отговорът на опитният детектив беше далеч по-кратък и прям.

- Направи грешка преди десет години. Да не си си мислил, че си непогрешим, Марти?

Но темата за Стемплър нямаше как да бъде игнорирана.

Сен-Клер и Наоми прекараха цяла седмица край телефоните и сортираха полицейските доклади от Колорадо, Сан Франциско и Кентъки, като по този начин успяха да изградят някаква по-ясна представа за истинския образ на Ребека. В крайна сметка историята на Ребека и Аарон Стемплър бе сглобена.

Харви Сен-Клер, с неизменната си купичка в ръка, без да престава да дъвче любимия си тютюн, седна на стола до леглото на Абъл и му разказа подробностите.

- Успяхме да проследим миналото й чак до гимназията. Действието се развива в Денвър през 1965. Майка й починала, когато Ребека била на дванайсет, баща й пък бил във военно-въздушните сили. Имал добра кариера, в крайна сметка станал капитан. В началото на 1965 бил убит при грабеж в дома им. Веднага след този случай Ребека се изпарила. Ако може да се вярва на вече пенсионирания детектив Ашкрафт, тя е била сред заподозрените, но не можели да вържат случая така, че да я обвинят официално. Имало информация, че старецът й я насилвал сексуално. В крайна сметка, убийството така и останало неразкрито.

- Как е бил убит? — тихо попита Стенър.

- Накълцан до смърт.

- Не ми звучи като обикновен грабеж.

Сен-Клер кимна.

- Объркана работа. Доколкото разбрах от Ашкрафт, всички били убедени, че го е извършила тя, но не можели да съберат доказателства. Както и да е, тя пак се появила в полицейските компютри, само че чак след две години. Била хваната с наркотици някъде в Сан Франциско. Платила глоба от седемдесет и нет долара и отново изчезнала. Оттам-нататък не се чуло нищо за нея, чак докато не приела работата на учителка в Криксайд, което е през 1970. По това време Стемплър бил в първи клас. Именно тогава тя му станала първо учителка, после наставник, а накрая — любовница.

- Кога е роден Стемплър? — понита Стенър.

- През шейсет и пета, в същата година, когато бащата на Ребека бил убит и тя духнала. Прегледахме бележките, които си е водил Томи Гудман при срещата си с нея. Той я навести точно преди процеса срещу Стемплър по настояване на Вейл. Та тогава тя споменала някакви проблеми с наркотиците и някаква комуна в Ню Мексико, където също се занимавала с малки деца. Преди десет години обаче въобще не предполагахме, че тази информация може да се окаже важна. Сега също не открихме кой знае какво, така че всъщност периодът до постъпването й на работа в Криксайд е малко мътен. Това, което я привлякло в Криксайд, било, че никой не се интересувал от препоръки и квалификация. Предполагам, че имали такава нужда от учител, че били готови да вземат почти всеки. В щатската документация няма нито сведения, че е постъпила на работа, нито здравна осигуровка, нито каквато и да е друга информация. Местните обаче казват, че била добра учителка.

- Зависи какво точно е преподавала — каза Стенър.

- Е, със сигурност е научила Стемплър на някои неща, дето обикновено не можеш да чуеш в училище. Както и да е, работила като учителка там до 1991, носле напуснала. Просто една нощ изчезнала, както в Денвьр. Интересното в случая обаче е, че продължила да плаща с пощенски записи данъците на къщата всяка година, така че тя все още се води на нейно име.

- Тъй като пропуснах последното действие — обади се Стенър, — мислиш ли, че Стемплър е пътувал натам, когато го пипнахте?

- Настигнахме го на десег мили от къщата. Ти как мислиш?

След няколко седмици интересът към Аарон Стемплър отстъпи място на делото Стодард. Когато Вейл не беше при нея, Венъбъл, втренчена в празния телевизионен екран или през прозореца, мислеше дълго за откритието, което бе направила в апартамента на Делъни. И се чудеше дали Стодард е била жертва или доброволен партньор в странните сексуални игрички, които бе предпочитал той. Ако Едит свидетелстваше, че я е насилвал да участва в забавленията, Венъбъл можеше да изгради доста солидна защита и дори да спечели делото.

Тя изпрати няколко писъмца на Стодард с молба да не говори с никого и да я изчака да излезе от болницата, но Стодард така и не отговори. Доколкото Венъбъл разбра, тя все още държеше на признанието, което бе направила пред Шок Джонсън.

Шана Парвър, със съдействието на Дермът Флеърти, продължи да подготвя доказателствата за делото Стодард, което бе отложено с един месец заради проблемите на Венъбъл. Парвър изграждаше стратегията, а Флеърти играеше ролята на опонент.

- Ще използва като довод моментно душевно разстройство — отбеляза той.

- Но убийството е предумишлено — възрази тя.

- Да, обаче имаме смекчаващи вината обстоятелства. Венъбъл ще обяви, че Стодард е била сексуална жертва на Делъни. Че я е държал в нещо като сексуална зависимост. Че работата й е зависела от това. А после той я пропъдил и тя се разстроила заради съпруга и дъщеря си.

- Разполагаме с признанието й — отбеляза Парвър.

- Което Венъбъл ще отхвърли. Била е в състояние на стрес, объркана, шокирана...

- Дрън-дрън.

Флеърти се засмя.

- Хайде — каза той. — Ще те черпя една вечеря.

- Не, аз ще те черпя. Аз водя делото. И не ми позволявай да пия мартини.

- Защо не? — ухили се той. — Ставаш доста любвеобилна, когато пиеш.

Тя го погледна лукаво.

- Нямам нужда да пия, за да стана любвеобилна, Флей.

Лекият ветрец шумеше в листата на дърветата. Вейл спря колата, слезе и купи от едно магазинче букет свежи пролетни цветя. Когато влезе в стаята, Джейн бе седнала на леглото, а Стенър се бе отпуснал в един стол срещу нея.

- Получих документите си днес — отбеляза Стенър. - Ще ме пуснат един час по-рано и мога да дойда в съда сутринта.

- Не си заслужава — каза Вейл. — Ще поискаме отлагане на прочитането на обвинителния акт, докато Джейн не се оправи.

- Доста мъдро — обади се тя. — Май виждам слаби места в бронята ти, а?

- Идеята е на Шана — усмихна се Вейл.

- Доста упорита млада дама — каза Джейн. — Добре си я научил.

- Не съм я научил нищо — отвърна Вейл. — Тя е упорита по рождение. Почакай само да я видиш на процеса срещу Дарби.

- Ами Едит Стодард? — попита Джейн.

- Проблемът е между вас двете. Аз нямам нищо общо с това дело, слава богу.

- Свързан си с всички дела, които попадат в офиса на окръжния прокурор, Марти. Кого се опитваш да преметнеш?

- Не дойдох, за да си говорим за работа — каза той. После и подаде букета. — Просто последвах чувствата си.

- В такива случаи си винаги добре дошъл — намигна му тя, извади от вазата на шкафчето до леглото си стария, почти увехнал букет и го хвърли в кошчето.

Вейл взе вазата и отиде до мивката в ъгъла да я напълни с вода.

- Мисля да се вьриа в стаята си - каза Стенър. — Прекарах тук четири седмици и се чувствам така, сякаш напускам дома си. Лека нощ.

- След малко ще мина да те завия — каза Вейл.

- Сестрата ще свърши тази работа много по-добре - отвърна Стенър.

- Завиждам на Абъл — каза Джейн, когато той излезе. — Отива си вкъщи, а мен ме чакат още две операции.

Вейл седна до нея и нежно прокара пръсти по превръзките на лицето й.

- След няколко седмици вече ще си забравила всичко.

После стана и отиде до прозореца,

- Още си мислиш за Стемплър, нали? — тихо попита тя.

- Знаеш ли — обърна се той, — имаше един миг, в който... в който изпитах странно чувство. Имах власт над живота му. Бог знае, че исках да го убия. Исках да го застрелям, да изпразня целия пълнител в тялото му, да изпитам удовлетворение за всички негови жертви. Усещах, че ми трябва съвсем малко, за да натисна спусъка, и разбрах, че той иска именно това — да ме принизи до своето ниво. И тогаванеицо ме осени и отпуснах пръста си върху спусъка. Оставих дявола да си го приберем

- Е, всичко това вече свърши, скъпи — каза тя.

"Може би — помисли си Вейл. — А може би никога няма да свърши."

На следващата сутрин Шана Парвър и Дермьт Флеърти се разположиха на местата си в съдебната зала, готви да поискат поредното отлагане по делото Стодард. Вейл, Наоми, Сен-Клер и Стенър седяха на пьрвия ред зад тях. Дъщерята на Едит Стодард, Анжели ка, бе седнала в другия край.

Точно в девет съдинката Телма Макелрой, елегантна негърка с интелигентни очи, които бляскаха зад стьклата на очилата й, влезе в съдебната зала. Беше известна е прямотата и справедливостта си. Не понасяше празни приказки и увъртанията.

Пазачите въведоха Едит Стодарт и я настаниха зад масата на защитата. Лицето й беше изпито, под очите й имаше тъмни кръгове. Няколкото седмици в затвора бяха сломили духа й. Тя постави ръцете си върху масата и заби поглед в тях.

След миг от задната част на залата се чу шум и Вейл се обърна да види причината за тази възбуда.

По пътеката се задаваше седналата в инвалидна количка Джейн Венъбъл. Беше облечена в светлозелен костюм, а огненочервената й коса бе пусната назад. Дясната половина от лицето й бе превързана.

Тя се придвижи до масата си, погледна Вейл, усмихна се и зае обичайното си място. Вейл не успя да скрие изненадата си. Шана Парвър бе още по-шокирана. Погледна шефа си, който вдигна вежди и сви рамене.

- Мисля, че ще си имаме неприятности — обяви Стенър.

- Неприятностите ни започнаха още когато тя пое делото — отвърна Вейл.

Съдийката Макелрой погледна Венъбъл над очилата си.

- Е, мис Венъбъл, това наистина е изненада. Добре дошли отново.

- Благодаря ви, ваша светлост — отвърна Джейн.

- Готови ли сме да започваме?

- Разбира се.

- Бяхме готови да поискаме отлагане заради проблемите с мис Венъбъл, ваша светлост...

- Няма да е необходимо — каза Венъбъл. — Защитата е готова.

- И обвинението е готово, ваша светлост — измърмори Шана Парвър, докато Флеърти вадеше документите от куфарчето си.

Съдийката погледна в бележника си.

- Става въпрос за прочитането на обвинителния акт, нали? — попита тя.

- Да — отвърна Парвър.

- Някакви изявления преди да започнем?

- Ваша светлост — обади се Венъбъл, — ако съдът няма възражения, молим да ни бъде разрешено да повикаме един свидетел.

- Още преди да сме започнали?

- Бихме искали обвиняемата Едит Стодард да бъде пусната под гаранция. Тя прекара в ареста почти два месеца. Сега молим за изслушването на свидетел в нейна полза.

- Ваша,светлост... — започна Парвър, но съдийката вдигна ръка и я прекъсна.

- Изчакайте момент, мис Парвър. — После се обърна към Венъбъл. — Кой е свидетелят?

- Дъщеря й Анжелика, ваша светлост.

- Ваша светлост, това е неправилно — възрази Парвър. — Днес трябва да бъде прочетен обвинителният акт. Подготвени сме да представим на съда доказателства, че мисис Стодард е извършила предумишлено убийство. Не може и дума да става за пускане под гаранция.

- Ваша светлост, в случая има много смекчаващи вината обстоятелства — отбеляза Венъбъл. — Моята клиентка няма криминално досие. През последните години е била високо ценена в работата си и е издържала дъщеря си, която учи в колеж, и съпруга си, който е парализиран. Не виждам защо съдът и обвинението не биха изслушали дъщеря й. Ваша светлост, ще ни трябват не повече от петнайсет минути.

Съдийката Макелрой се отпусна в креслото и си свали очилата.

- Предполагам, че защитата е готова да призове свидетеля?

- Да, ваша светлост.

- И искате да го разпитате преди обвинението да представи исканията си?

- Мисля, че ще е най-удобно да разпитаме свидетеля точно сега — отвърна Венъбъл.

Макелрой за момент се замисли, после каза:

- Е, добре, съгласна съм с обвинението, че това е необичайна процедура, но, от друга страна, не бих искала съдът да се покаже безчувствен към проблема. Мис Парвър, ще трябва да отхвърля възражението ви. И не забравяйте, че тук все още няма съдебни заседатели. Въпросът за гаранцията зависи само от мен.

Независимо, че беше ядосана, Парвър осъзна, че няма смисъл да противоречи на съдията още в самото начало.

- Да, ваша светлост — каза тя.

- Благодаря. Добре, защитата може да повика свидетеля си.

- Защитата призовава Анжелика Стодард.

Анжелика Стодард беше бледна и очевидно нервна. Ръцете й трепереха, когато се закле да казва истината. После седна на свидетелската скамейка. Очите й бяха вперени във Венъбъл, която придвижи количката си към нея.

- Просто се успокой — тихо каза Венъбъл. — Знам, че си разстроена, но всичко това ще ни отнеме само няколко минути. Моля те, кажи името си:

- Анжелика Стодард.

- Колко си годишна, Анжелика?

- Двайсет и една.

- И къде живееш?

- В общежитията на чикагския университет, където уча.

- Откога учиш там?

- От три години.

- Какъв е успехът ти, Анжелика?

- Тази година преминах с 5,43.

- Значи си отличничка?

- Ами, да. Имам и по-слаби оценки, но по основните предмети са отлични.

- Получаваш стипендия, нали?

- Да. Плаща таксата и учебниците ми.

- А откъде намираш пари за останалото?

- Майка ми поема всички разходи.

- Мисис Едит Стодард?

- Да.

- Как се казва баща ти?

- Чарлс. Чарлс Стодард.

- Работи ли?

- Не. Той е парализиран.

- И живее с майка ти?

- Да.

- Следователно майка ти е единствената подкрепа и за двамата с баща i и?

- Да.

- И доскоро тя работеше в "Делъни Ентърпрайзис"?

- Да. Мистър Делъни я уволни.

- Кой се грижи за баща ти през деня?

- Една сестра, която едновременно с това е и домашна помощница. Идва в осем сутринта и си тръгва в пет.

- Значи майка ти поема грижите за баща ти през останалото време?

- Да. Освен когато... когато трябва да работи до по-късно. Веднъж или два пъти седмично се прибирам вкъщи, когато нея я няма.

- Следователно и двете се грижите за баща ти?

- Да, но основно майка ми.

- Нещо промени ли се след нейния арест?

- Да. Сестрата напусна. Така или иначе, застраховката не е достатъчна, за да покрие заплатата й.

- И сега се грижиш за баща си сама?

- Да. Напуснах училище и се върнах у дома.

- Това означава, че когато майка ти загуби работата си, животът ви коренно се промени, така ли?

- Да.

- А арестът й допълнително усложнява положението ви, нали?

Анжелика кимна и сведе поглед.

- Доктор Саперщайн — той лекува баща ми — казва, че трябва да го изпратим в болница.

От очите й потекоха сълзи.

- Можете ли да си го позволите? Тоест, ако застраховката не успява да покрие заплатата на сестрата, откъде ще намерите пари за болница?

- Аз ще... ще си намеря работа. Ще продадем къщата...

Тя спря за момент, отново сведе поглед към скута си и когато вдигна очи, в тях вече се четеше гняв.

- Не е честно... — започна тя, после се поколеба и погледна към Едит Стодард. Очите й блестяха, гласът й се повиши. — Не е честно, защото не майка ми уби Делъни, а аз! Тя направи признание, за да ме предпази!

Съдийката застана нащрек. Венъбъл изглеждаше шокирана. Едит Стодард се изправи.

- Това е лъжа! — викна тя. — Аз убих Делъни, признах си, че го убих. Полицията е записала показанията ми. Престанете с всичко това!

- Не, ти престани, мамо — викна Анжелика. — Аз бях тази, с която гой се гавреше! Първия път, когато се случи, бях на осемнайсет. Работата ти зависеше от мен. Той ме заплашваше...

Съдебната зала полудя. Парвър се изправи.

- Възразявам, ваша светлост, възразявам!

- Нямах никаква представа, ваша светлост... — обади се Венъбъл.

- Мили Боже! — прошепна Наоми.

Вейл мълчеше. Гледаше Венъбъл сащисан.

- Истина е — извика Анжелика Стодард. — Онази вечер отидох при него, за да го помоля да не я уволнява, а той ме насили да...

- Възразявам, ваша светлост!

Макелрой няколко пъти удари с чукчето си.

- Тишина в залата — викна тя разгневено. — Тишина! Искам да видя адвокатите в кабинета си! Веднага! Съдът се оттегля на почивка.

- Извинете, ваша светлост, може ли да поговоря със защитата преди да дойдем в кабинета ви? — попита Парвър.

Съдийката Макелрой изгледа гневно и двете.

- Добре — каза тя. — Петнайсет минути. След това ви искам в кабинета си.

Вейл погледна Венъбъл, която сви рамене, сякаш казваше: "Аз съм също толкова объркана". Той й се усмихна и поклати глава.

Вейл събра Парвър, Наоми, Сен-Клер, Стенър и Флеърти в една малка празна стая до съдебната зала.

- Окей, Шана — каза той, когато затвориха вратата. Какво смяташ да правиш сега?

Тя го погледна право в очите и каза:

- Нямам никаква представа. Дори не знам какви са възможностите.

- Мислиш ли, че Венъбъл е планирала всичко това, или е също толкова шокирана, колкото и ние? - попита Наоми.

- Не мисля, че го е планирала — отвърна Вейл. — Но вероятно е предполагала, че ще се случи.

- Не забравяй, че й изигра подобен номер преди десет години — обади се Стенър.

- Дори така да е — намеси се Шана. — Но всъщност с кого трябва да се захванем? Абъл, какво ти подсказва интуицията? Майката или дъщерята?

Стенър подходи към въпроса практично.

- Направила го е майката. Обратното би било доста усукано.

- Според мен също е майката — каза Флеърти. — Но мисля, че дъщерята е била забъркана с Делъни, точно както каза преди малко. А майката го е убила, за да я освободи. Ако продължим с разследването, може да изскочи цялата история. Предлагам да отложим прочитането на обвинителния акт.

- Дъщерята го е направила, а майката се опитва да я прикрие — каза Сен-Клер. — Хич не ме интересува колко усукано изглежда.

- Мисля, че го е извършила Анжелика — съгласи се Шана Парвър.

- Едит Стодард има доста повече причини да го направи — каза Наоми.

- И двете излизат с една и сьща история, и двете твърдят, че другата не е знаела, имат един и същи мотив, една и съща възможност, нямат алиби — подчерта Стенър.

- Не забравяй, че оръжието е покрито с отпечатъците на Стодард — обади се Сен-Клер.

Вейл вдигна поглед към тавана.

- И защо не, нали оръжието е нейно? — каза той сякаш на себе си.

- Ами гилзите? — попита Флеърти.

- Все същото — отвърна Вейл. — Оръжието е нейно. Съвсем естествено е сама да го е заредила.

- А дъщерята? — настоя Флеърти. — Къде са нейните отпечатъци?

- Ще каже, че е носила ръкавици — намеси се Шана.

- Стига да иска да поддържа версията си.

- Да ги притиснем и двете — предложи Стенър. — Може едната да се пречупи, преди да стигнем до същинския процес.

Вейл се засмя.

- О, да, представям си! Какво мислиш, че ще си кажат съдебните заседатели, когато оповестим, че имаме две заподозрени, защото не можем да решим коя точно е убийцата?

- Мисля, че ни пързалят — каза Стенър. — Или са го направили заедно, или в момента се опитват да ни объркат.

- Не можем ли просто да разбием едната версия? — обади се Флеърти. — Да потърсим пролуки в думите на Стодард и да видим дали дъщерята ще продължи да твърди това, което каза днес?

Шана Парвър се размърда в стола си, но не каза нищо.

- Окей, Шана — каза Вейл. — Какво те мъчи?

- Струва ми се... — започна тя, после се поколеба, но продължи: — Струва ми се, че той си го е заслужил, независимо коя от двете го е направила.

В стаята настъпи тишина. Останалите се спогледаха, после отправиха погледи към нея.

- Искам да ви попитам нещо — каза Вейл. — Мисли ли някой от вас, че Едит Стодард може да е участвала доброволно в сексуалните игрички на Делъни?

- Защо? — поинтересува се Шана.

- Защото това може да се окаже ключът към загадката — отвърна Вейл. — Делъни се появява пред дъщерята и я омагьосва. Тя още е почти дете и изведнъж шефът на майка й, една от важните клечки в града, започва да й обръща внимание. От дума на дума, той най-сетне я вкарва в мръсните си планове. Тя не казва никому, най-малко пък на майка си. Когато са го застреляли, Делъни е бил гол. Да предположим, че същата вечер е бил с дъщерята, Едит Стодард случайно е дошла и ги е хванала. Полудява, вади револвера и го застрелва. Праща Анжелика вкъщи, изхвърля оръжието и вече не знае какво да прави. А на следващия ден, когато Шок Джонсън я разпитва, решава, че не може да излъже професионалист като него, и си признава, като обяснява, че била разярена от уволнението си. Решава, че по този начин всичко ще свърши и ще успее да защити дъщеря си и съпруга си.

- Доста добър сценарий — каза Стенър.

- Освен ако не знаем истината — намеси се Флеьр- ти.

- А знаем ли я? — попита Сен-Клер. — Това, в което сме сигурни, е, че Делъни е бил адско тъпо копеле и че този, който го е очистил, е знаел за скрития шкаф с изненадите.

- Трудно ще е да постигнем единодушно решение — каза Наоми. — Ако половината съдебни заседатели са жени, отсъждането може да продължи вечно.

- Мисля, че Наоми е права — съгласи се Вейл. — Въпросът обаче е какво точно искаме ние. Искаме ли да напъхаме Едит или Анжелика Стодард до живот зад решетките?

- Състрадание? — каза Стенър и го погледна внимателно.

- По-скоро практичност — обади се Флеърти. — Предлагам да направим най-добрата възможна сделка.

- Шана? Ти си на ход — каза Вейл.

- Предумишлено убийство. От десет до двайсет години.

- Венъбъл няма да се навие — каза Вейл. — Ще изчака процеса и ще опита шансовете си със съдебните заседатели.

- Не забравяй Едит Стодард — възрази Шана. — Тя не иска да се стига до процес. Съвсем определено нe иска това, което се случи тази сутрин, да се повтори. Единствената й цел е да предпази семейството си.

- Мислиш, че ще се съгласи на присъда за предумишлено? — усъмни се Наоми.

- Сигурен съм, че Джейни иска клиентката й да излезе от залата свободна — каза Вейл.

- И? — Шана го погледна очаквателно.

- Май е време за сделка — отвърна Вейл.

- Аз пък мисля, че каквото и да се случи, правосъдието отново получи ритник в задника — каза Стенър.

И за първи път присъстващите го видяха да се усмихва.

- По дяволите, какво се опитвате да постигнете, мис Венъбъл? — разярено попита съдийката Макелрой.

- Заклевам се, нямах никаква представа, че тя ще каже това — отвърна Венъбъл. — Просто поиска да бъде свидетел и да помогне на майка си да излезе под гаранция.

- Надявам се. Не съм кой знае колко добре разположена към адвокати, които се опитват да превърнат съдебната зала в цирк — каза Макелрой и я погледна изпитателно.

- Имате думата ми — спокойно отвърна Венъбъл.

- Добре — каза Макелрой. — И сега какво ще правим?

- Мисля, че това зависи от мис Венъбъл — бързо каза Шана Парвър.

- От мен ли? — учуди се Джейн.

- Да — кимна Парвър. — Не можете да ги защитавате и двете. Това означава, че Анжелика ще трябва да си наеме друг адвокат. Готова ли сте да й го обясните?

- Какво имате предвид? — рязко попита Венъбъл.

- Това е единственият начин Едит Стодард да излезе свободна оттук — каза Парвър. — Или ще предположим, че е виновна, и ще се опитаме да гo докажем, или ще трябва да обясните, че я оставяте, за да се захванете с дъщеря й. Само едната би могла да е виновна.

- Ще оставим това решение на съдебните заседатели - отряза я Венъбъл.

- И ще извадим кирливите ризи пред пресата? усъмни се Шана. — Не ми се вярва. Все още разполагаме с признанието й, колега. Вашата клиентка не го е отрекла.

- Няма съдебен заседател на света, който да осъди Едит Стодард — каза Венъбъл.

- Но не това е въпросът, нали? — попита Шана.

- А кое?

- Разполагаме с доказателства за предумишлено убийство на известен общественик, който има много приятели във висшите кръгове. Единственият начин да се опитате да спечелите е да натопите и Едит Стодард в калта. Помислете за последствията.

По лицето на Макелрой пробяга усмивка. Тази Парвър наистина си я биваше. Всъщност и двете й харесваха. След малко съдийката стана.

- Моля да ме извините — каза тя, — ще изляза за малко. Надявам се, че когато се върна, проблемът ще бъде решен.

Щом съдийката излезе от стаята, Венъбъл се обърна към Парвър.

- И така, какво предлагаш?

- Предумишлено убийство. От десет до двайсет години. Ще е свободна след шест или седем.

- Няма да стане. Това ще означава, че предавам клиента си. Ще се борим за убийство втора степен. От пет до десет.

- Не мога да го направя.

- А какво мисли Мартин?

- Делото е мое, не негово.

- Не ти ли препоръча нещо?

- Не.

Венъбъл се усмихна.

- Страхотен мъж.

- Поне с това съм абсолютно съгласна — каза Шана и също се усмихна.

- Та какъв е отговорът ти, Шана? Можем да решим всичко още тук.

- По твоя начин?

- Виж, ти си една от основните причини въобще да се захвана с всичко това — каза Венъбъл и отново се усмихна. — Хич не ми беше лошо във фирмата. Правех добри пари. Според мен въпросът е дали самата ти искаш да се стигне до съд.

Шана Парвър не отговори веднага. Вдигна поглед към тавана, както често правеше и Вейл, и най-сетне каза:

- Какво ще кажеш за компромис? Признаваме я виновна за предумишлено убийство и се съгласяваме за пет до двайсет години. Може да е навън след три.

- И ще я пратим в нормален затвор?

- Както кажеш.

Венъбъл се усмихна, подаде й ръка и каза:

- Става. Ти си забележителен адвокат, Шана.

- Виж ти! Кой да ми го каже.

Няколко дни след този случай губернаторът на Кентъки нареди на местната полиция да извади тялото на Аарон Стемплър от галерия номер пет. Пролетните дъждове бяха разтопили снега и бяха превърнали в кал пръстта около огромната тъмна дупка, която едно време бе водила до сърцето на мината. Беше се събрала малка тълпа от жители на Криксайд, които се опитваха да надзърнат вътре. Неголям кран с прикачена към него камера и ярки прожектори бе спуснат в дълбините на изоставената галерия. Спускането бе наблюдавано на монитора от неколцина щатски полицаи.

Галерията бе празна.

КРАЙ

Бележки

[

←1

]

¹ В. Петров, Хамлет, София, 1973, Народна култура, Трагедии, том 1