Спектакълът на Злото

- Ни най-малка — каза Майер. — Но ако разберем нещо, ще ви уведомим.

- Надявам се, че все съм ви помогнал с нещо, мистър Майер.

- Благодаря ви, докторе. Много ви благодаря. Ако случайно наминете насам, обадете ми се. Ще ви заведа на обяд.

- Ето такива хора обичам.

Майер затвори телефона и се втренчи в листа пред себе си.

- С 13.489. Какво, по дяволите, можеше да означава това?

Сигурно Сен-Клер щеше да намери отговора.

7.

Вейл пое дъх и отвори вратите към големия салон с пълното съзнание какво го очаква зад тях. Вълната от шум и топлина едва не го зашемети. Пред него се разминаваха и бъбреха стотици адвокати с жените си, а някъде отзад се чуваше джазов оркестър. В огромната зала бяха подредени маси с храна, имаше няколко бара, а присъстващите бяха или юристи, или лобисти, или политици. Нямаше дори къде да се седне. Най-големият коктейл в света. Вейл не понасяше подобни тържества, но се налагаше да прекоси тази зала.

От всички присъстващи тук той беше човекът, от когото най-много се страхуваха. Личността му представляваше потенциална заплаха за всеки адвокат. Неудържим, непредсказуем, неподкупен и непобедим, той бе прекарал девет години от тяхната страна, преди да прескочи оттатък и да се превърне в най-страшния им кошмар — прокурор, който знае всички хитрини и е по- добър играч от всеки от тях. За десет години успешно бе успял да осъди двама градски съветници, един заместник-кмет и един сенатор, а и бе затворил — за пране на пари — една от местните банки.

Сега адвокатите щяха да го посрещнат сърдечно, но от разстояние, сякаш да подчертаят, че той все пак не е един от тях. Това беше единствената част от процедурата, която Вейл харесваше, защото в нея играеше ролята на недосегаемия аутсайдер.

Иначе годишното събиране на най-могъщите прависти в щата само го отвращаваше. Едрите риби използваха случая, за да преценят доколко по-младите им колеги и техните съпруги изпълняват ритуала както подобава. Справят ли се добре в центъра на този обществен ринг? Правилно ли подбират контактите си? Пият ли повече от нужното? Изявяват ли странни политически предпочитания? И може би най-важното от всичко — дискутират ли проблемите на собствената си фирма? Беше повече от ясно, че младоците внимателно играят ролите си пред своите шефове и старши партньори, добре съзнавайки, че впоследствие изпълненията им ще бъдат внимателно преценявани и нашироко обсъждани.

Разбира се, новаците пиеха и дрънкаха много — най-вече за различните лобита в Сената и Конгреса, за законите, добавките и поправките, върху които уж имаха влияние, за това върху мнението на кои конгресмени можеше да се повлияе с почерпка в скъп ресторант или ловна експедиция в Минесота и Уискънсин. Тази първа категория бе позната като "повратливите". "Лесните" бяха втора категория и включените в нея можеха да бъдат подкупени с бутилка добър скоч и кутия пури. Съществуваха и "пилещарите", които се разтапяха просто от ласкателства и повечко внимание. Най-дразнеща беше четвъртата група — на "бетонените глави", чийто глас в конгресната зала не можеше да бъде купен на никаква цена. Проблемите с тях се решаваха по-кьсно, когато същите "влизаха в крачка и научаваха първото правило на играта — компромиса.

Вейл влезе в залата и мина покрай групичка от петима адвокати, опитващи се да спечелят благоразположението на висок белокос мъж с гладка, розовееща кожа, който очевидно се наслаждаваше на ситуацията.

- Ще мине покрай параграфите 26 и 41 — каза единият. — Фърли ще се заеме с него, сигурен съм. Той е от повратливите. Всичко ще бъде окей.

- А какво става с Пердю и с онзи новият... как се казваше... Ийгъл? — попита друг.

- Харолд Игъл — отвърна трети. — Пилещар. Никой не му обръща внимание.

- Е, Пердю е лесен — допълни друг от компанията.

- Прати му бутилка "Чивас" и е готов.

- Смятайте проблема за решен. Никой няма да се опре на Тим Фърли освен обичайните бетонени глави, а на заседанието останалите ще ги натиснат и с тях е свършено — властно заключи възрастният мъж, с което разговорът бе прекратен.

Вейл въздъхна, когато мина покрай тях, съзнавайки, че му се налага да прескача от една групичка на друга, да кима и поздравява, да се усмихва и ръкува, докато не стигне отсрещния край на залата, откъдето незабелязано щеше да се измъкне.

Тази вечер обаче нямаше да му е толкова лесно. Докато пресичаше огромното помещение, трябваше да изтърпи много повече ръкостискания, потупвания по гърба и усмивки отколкото друг път.

В отсрещния край на залата стоеше Джейн Венъбъл и го наблюдаваше с усмивка. Висока, недостъпна, арогантна, самоуверена, тя беше с една класа над околните. Лицето й криеше загадката на неподражаемата й натура. Беше висока почти метър и осемдесет и в обикновените делнични дни се обличаше небрежно. В съдебната зала обаче се променяше до неузнаваемост. Съдът бе идеалното място за показ на красотата и ума й. Там тя съсредоточаваше всичките си сили и умения и се появяваше в скъпи, перфектно скроени костюми, подчертаващи съвършенството на тялото й. Превъзходно подготвена, тя беше като тигрица, която очаква набелязаната си жертва. Когато някой се изправеше насреща й, нямаше право на никакви грешки. Също като Вейл, Венъбъл се подчиняваше на едно основно правило — борба докрай.

Тази вечер Джейн бе по-бляскава от всякога. Ефирната тъмнозелена рокля без гръб съсредоточаваше погледите на околните върху красивото й тяло и буйната червеникава коса, спускаща се над раменете й. Носеше обувки на високи токчета, които я правеха по-висока дори от повечето мъже в залата. Красива, недостъпна и сексапилна, тя не можеше да не бъде забелязана. Джейн Венъбъл знаеше всички начини да привлече вниманието на присъстващите и ги използваше докрай.

Предишния ден тя беше довела докрай една от най- големите корпоративни покупки за последните години. Вече за никого не бе тайна, че Венъбъл бе прекарала шест месеца в изучаване на японската култура и език, за да замине за Токио и да убеди шефовете на "Мицуши" да купят "Мидленд Дайнамикс". Превъзходната й стратегия й бе помогнала да изпревари в сделката четири адвокатски фирми, включително една от най-големите вашингтонски. В крайна сметка успехът й бе донесъл 250 000 долара плюс слава, на която мнозина завиждаха.

Сега наблюдаваше как Вейл прекосява залата и си спомняше за последното си появяване в съда преди десетина години, когато бе претърпяла една от най-уни- зителните загуби в кариерата си.

Макар често да си разменяха по някой поглед на коктейли, в ресторанти или в театъра, бяха минали точно десет години, откакто бяха разговаряли. Беше по време на последното й дело като прокурор, преди да се премести в една от най-богатите адвокатски фирми на щата като пълноправен съдружник. Един младеж от Апалачите, Аарон Стемплър, беше обвинен в жестокото убийство на един от най-уважаваните хора в Чикаго — епископ Ричард Рашмън. На пръв поглед спечелването на делото бе фасулска работа, докато на сцената като защитник не излезе Вейл.

В шумен процес, ръководен от един от най-консервативните и безкомпромисни съдии на щата — Хари Шоут, известен още като Хари Палача, Вейл и Венъбъл бяха дали доста хляб на медиите. И тъкмо когато всичко изглеждаше решено, Вейл я бе хванал в капана. Стемплър страдаше от раздвоение на личността — факт, който Вейл бе крил от всички до последния момент. Беше изиграл Венъбъл, като принуди второто "аз" на Стемплър да се прояви в съдебната зала. Така вместо да иска електрически стол Венъбъл трябваше да се съгласи на далеч по-малко наказание. Стемплър беше пратен в щатско психиатрично заведение "докато не бъде излекуван", а тя напусна прокурорския офис победена, поне в собствените си очи.

Случаят обаче беше накарал и самия Вейл да поразмисли. Беше променил мнението си по доста въпроси. Малко по-късно, сякаш по ирония на съдбата, най-опасният адвокат в щата зае освободеното място на за- местник-окръжния прокурор. Но дори като такъв той не успя да оправи отношенията си с Хари Шоут и пререканията им продължиха, докато Шоут не бе назначен във Върховния съд.

Венъбъл дълго не успя да прости на Вейл, но в крайна сметка трябваше да признае, че нещо в него я привлича. Също като нея, той беше безмилостен боец и имаше невероятен инстинкт. Променяше тактиката и настроението си в самата съдебна зала и успяваше да убеди съдебните заседатели в на пръв поглед невъзможни неща, с което сразяваше противниците си напълно.

Привличаше я и друго — външният вид на Вейл, сивите му очи, които сякаш проникваха в нея. Освен това сега той беше не само най-добрият прокурор в щата. Вече бе заел мястото на окръжен прокурор и се ползваше с необходимото уважение. Внезапно тя реши да прекрати свадата помежду им.

Насочи се към него, като се стараеше да го доближи незабелязано. Изведнъж от тълпата се протегна една властна ръка и стисна рамото на Вейл.

Старата акула Шонеси, който през последните трийсет години бе успял да прокара пътя си от градски съветник до сенатор само с една политическа загуба, искаше да поприказва с Вейл някъде на спокойствие. Преди две години Шонеси се бе опитал да спечели губернаторското кресло, но без успех. Загубата обаче ни най-малко не навреди на имиджа му и той продължаваше да бъде един от най-могъщите мъже в щата и само с едно кимване можеше да причини куп неприятности на всеки свой противник. Сравнени с него, повечето от останалите местни политици приличаха на първокласници. Този едър мъж, облечен в копринен костюм за хиляда и петстотин долара, очевидно искаше да предразположи новия окръжен прокурор.

Венъбъл реши да изчака. Обзе я любопитство.

Шонеси заведе Вейл в една малка стая в дъното на коридора и го потупа по рамото.

- Харесва ли ти новата роля?

- Рой, казах ти още преди десет години, че не искам да съм окръжен прокурор. Исках мястото на градския прокурор и сега съм именно такъв.

- Вече не, приятелю. Сега си действащ окръжен прокурор и трябва да започнеш да се държиш като такъв.

Вейл имаше чувството, че води този разговор за втори път. Преди десет години. Зимен следобед. Беше на задната седалка на лимузината на Шонеси и отпиваше от трийсетгодишното бренди...

- Ти си най-добрият адвокат в щата. Никой не иска да се изправи срещу теб.

-Предложение ли ми правиш?

- Нека просто да кажем, че е част от обучението ти. Трябва малко да се поизтупаш.

Вейл се засмя.

- Искаш да кажеш, да бъда приет от обществото.

- Именно. Да бъдеш приет от обществото. Подстрижи се, изглади си панталоните, престани да се заяждаш с всички.

- Трябва ли?

- Трябва. Защото искаш да се преместиш в богаташката част на града. Стремиш се към това, за което всички мечтаят — поклони и реверанси, да ти свалят шапка, да те наричат "господине". Сигурно не ти се иска да прекараш остатъка от живота си с утайката на обществото. Янси има нужда от теб, синко. Венъбьл го напусна. Той загуби всичките си оръжия. Няма кой да му пази задника. По дяволите, Янси никога не е бил подходящ за тази работа. Той е политик, а на неговия стол трябва да седи човек с железни нерви. Това, което иска, е да стане съдия и да прекара остатъка от живота си именно по този начин. Но за да го направи, трябва да върне бляскавата си репутация, която ти едва не съсипа. Само за една година надви неговите най-добри прокурори в две много важни дела. Силвърмън все още не може да преживее процеса с Пинеро, а Венъбъл пое пътя към многото пари в адвокатските фирми. Той се нуждае от теб, момче.

- Затова ли ми натресе случая с епископа?

- Трябва да ти се натрие носът, Мартин. Освен това всички искат това дело да се превърне в голямо шоу, а ти имаш дарбата да го направиш.

- Значи става въпрос за моето превъзпитание и за подготовката на добро шоу?

Шонеси само се усмихна.

Сега, след десет години, ситуацията очевидно не се беше променила.

- Какво, по дяволите, означава "да се държиш като окръжен прокурор"?

- Търканията между теб и Ерик...

- Този загубеняк не става за нищо.

- Той все пак е шеф на полицията. Трябва да работите заедно...

- Чуй ме, Рой. През първите девет месеца като прокурор загубих повече дела, отколкото през предишните девет години като адвокат. И знаеш ли коя беше причината? Ерик Еклинг.

- Искам просто да работиш с него, а не да импровизираш и да го правиш на маймуна.

- Ченгетата на Еклинг отразяват собствената му некомпетентност. Губят доказателства, лъжат, провалят дела, нарушават гражданските права...

- Може би причината е в това, че ти отне най-добрия му полицай.

- Той вече бе решил да напусне. Еклинг не му понасяше. Единственото, което могат тези момчета, е да прецакват самите себе си и прокуратурата. Затова реших да си създам собствен щаб но разследванията. И вече не губя дела.

- Защо просто не отстъпиш малко? Това едва ли ще е толкова трудно.

- Ти да не се вживяваш в ролята на световен помирител, а?

- Препирните не помагат на никого.

- Дявол да го вземе, почваш да остаряваш. Преди не се молеше, а направо заповядваше.

- Заповядвам на всички останали. Теб те моля. Мамка му, просто се опитвам да снася добрите отношения, ако нямаш нищо против.

- Добри отношения?! Какви добри отношения? Да не си говорил с Файърстоун?

- Е, той се оплакал на някакъв свой приятел, който пък се оплака на мен... Наистина си го ядосал, знаеш ли? Какво си му казал, да си го завре в задника ли?

- Не, казах му, че няма да го завре на мен.

- За Бога, той е заместник-председател на градската управа. Отношенията ви трябва да са добри. Както с Янси.

- С Янси се разбирахме доста добре. Имахме си договореност. Проблемите се появяваха само когато той я забравяше.

- Файърстоун е доста близък с полицията. И няма нищо против твоята детска градина.

- Не бих нарекъл екипа си детска градина... по-скоро е колеж.

- Окей, окей... разбира се. Просто искам да кажа, че...

- Просто искаш да ми пускаш старите лафове, Рой. Прави се, че харесваш Файърстоун. Почни да работиш с Еклинг. Няма да стане. Кажи на Файърстоун да си гледа работата. Отговорен съм не за града, а за целия щат.

- Боже мили — въздъхна Шонеси и поклати глава.

- Ти май наистина искаш да опандизиш всички тукашни важни клечки, а?

- Това пьк кой ти го каза?

- Хайде, хайде — промърмори Шонеси и изтръска пепелта от пурата си.

- Някой ден може и ти да попаднеш в редичката. Предупредих те още когато станах прокурор.

- Няма начин — каза Шонеси и се засмя. — Не съм ти в юрисдикцията. За мен може да се погрижи единствено главният прокурор, но... — Той се наведе напред и тихо добави: — ...но пък аз съм му помогнал да попадне на това място. И е доста по-благодарен от теб.

Венъбъл ги видя как излязоха от голямата зала и си стиснаха ръце. После Вейл се насочи към изхода. Тя тръгна след него. Той спря, за да се ръкува с някакви мъже, обърна се и я видя. Очите им се срещнаха и този път никой не се извърна. "Е, какво пък толкова?" — каза си тя и вдигна чашата си, за да го поздрави. Той се усмихна и я доближи.

- Как си, Джейни?

- Мисля, че и двамата се справяме доста добре — отвърна тя и му подаде чашата си. Вейл отпи и повика един от келнерите, който донесе две пълни чаши. Насочиха се към ъгъла на залата, далеч от тълпата и шума.

- Четох за големия ти удар — каза Вейл. — Поздравления.

- Благодаря ви, господин окръжен прокурор.

- Не се занасяй.

- О, сега имаш цялата власт, Мартин. Нима не си личи? — каза тя и посочи тълпата пред тях.

- Утрешният ден ще бъде като всички останали.

- Не, вече никога няма да е същото. Сега ти си този, с когото трябва да се съобразяват. И всички знаят, че изобщо не ти пука за политиката.

- Доста умно момиче си, Джейни. — Той се отдръпна леко и я огледа внимателно. — И ако това въобще е възможно, изглеждаш доста по-красива, отколкото беше преди десет години.

За миг дъхът й секна, но тя успя да запази самообладание.

- Не мислех, че забелязваш такива неща, Мартин.

- Не съм безчувствен. Просто се стараех да не ти обръщам внимание в съдебната зала.

- И успяваше.

- Означава ли това, че всичко е наред и ще забравим старите глупости? Какво ще кажеш пак да се държим като хората?

- Никога не сме се държали като хората — отвърна тя и се засмя.

Е — сви рамене той, — можем поне да опитаме.

Зелените й очи леко се разшириха. Какво точно имаше предвид той? За миг се поколеба. Не искаше да се поддава на моментния си порив.

"Сега си мисли какво точно имам предвид" — каза си той. И побърза да я успокои:

- Вероятно никога повече няма да се изправим един срещу друг в съда.

- Колко жалко.

Разбираше я напълно. Да се срещнат още веднъж в съдебната зала щеше да е доста вълнуващо. Очите им се срещнаха още веднъж, после тя внезапно смени темата:

- Какво казват лекарите?

- Знаеш. Куп специалисти и никой не казва нищо конкретно. Едно поне е сигурно — няма да му е лесно.

- Винаги съм харесвала Джак — каза тя, замислена за онези години, когато работеше с белокосия, винаги усмихнат окръжен прокурор.

- Янси е голям подмазвач, но поне не е тъпанар — каза Вейл.

- Вярно — съгласи се тя. — И би направил всичко, за да го уважават.

После отпи от шампанското си.

- Разочаровала съм го само два пъти, знаеш ли? И двата пъти причината беше ти.

- Дявол да го вземе, оттогава мина доста време. Както казва един приятел, изтече доста вода.

- Глупости, Мартин, ти беше чудовище! По дяволите, предполагам, че още си. Колко време си прокурор? Десет години?

Той кимна.

- Следващия месец ги навършвам.

- Дълго време си чакал. Това ти обещаха, нали? Джак става съдия и ти заемаш неговото място.

- Никога не са ми обещавали нищо повече от това да ръководя канцеларията така, както смятам за добре. Още повече, че обещанията не струват нищо, когато става въпрос за политика. Знаеш ли кога един политик лъже? Когато говори.

Тя се разсмя и го попита:

- А знаеш ли какво биха казали, ако всички адвокати в тази зала изведнъж се издавят?

- Не, какво?

- Попътен вятър — каза тя и пак се засмя. — Е, ако е така, както казваш, всичко е било изпипано брилянтно. Изкарват те от играта и те поставят на своя страна.

- Обзалагам се, че Джак е измислил цялата операция.

- Нищо подобно. Той просто трябваше да се съгласи.

- Кой тогава? Само не ми казвай, че е Шонеси!

- Честно казано, именно Шонеси изпълни първия удар.

- Шегуваш се! Наистина добре пазена тайна.

- Не е никаква тайна. Шонеси хвърли топката, а Янси бе готов на всичко, за да я хване. По дяволите, ти беше напуснала и не му беше останал кой знае какъв избор.

- Ами ти защо се съгласи? Сигурно си правел поне по милион годишно и изведнъж си го заменил със сто и петдесетте бона в прокурорския офис.

Думите й го върнаха към спомена за делото Стемплър, а и за останалите подобни през годините — наркотрафиканти, гангстери, крадци и дребни престъпници.

- Парите никога не са били довод за мен — отвърна той.

- Тогава защо? Да не искаш да ми кажеш, че ти е писнало да защитаваш изметта на обществото? Навремето успя да отървеш доста отрепки. Имаше особено чувство за правосъдие.

- Правосъдие? Едничкото, което научих след двайсет години в занаята, е следното: ако искаш правосъдие, отиди в публичен дом; ако искаш да го начукаш на някого, заповядай в съдебната зала. Приеми го като перифраза на "То мас Джеферсън.

- Доста цинични думи в устата на един прокурор.

- Всички сме циници. Това е единственият начин да оцелеем.

- И какво следва? Ще довършиш мандата на Джак, после ще опиташ да спечелиш Свой, за да видиш как е в голямата политика? После може би губернатор?

- Говориш като шеф на предизборен щаб.

Тя го погледна и изразът й се смекчи.

- Мисълта ти не е чак толкова лоша.

Вейл реши да използва момента.

- Какво ще кажеш да вечеряме заедно днес? Ще обменим някоя и друга тайна.

- Вече знаеш всичките ми тайни, Марти — отвърна тя, възвръщайки самообладанието си. — Идеята обаче е интересна. Само че не тази вечер. Обади ми се.

- Ако промениш мнението си, довечера съм в "Аванти".

Той тръгна, после внезапно се върна, доближи устни до ухото й и прошепна:

- Ще бъда съвсем сам.

- Целуна я по бузата и се отдалечи.

Джейн Венъбъл се обърна към шумната зала, джазовия ритъм, адвокатите и горещината. Раменете й потръпнаха.

"О, какво пък толкова — помисли си тя. — По дяволите гордостта!"

8.

Елегантен, учтив, чудесен домакин и собственик на "Аванти", най-добрия италиански ресторант в щата, Гуидо Синатели имаше само един недостатък: ужасен вкус към вътрешната подредба. Пластмасови гроздове и прашни бутилки от "Кианти" допълваха впечатлението от покриващите тавана изкуствени лози и изрисуваните като гигантски бъчви стени. "Аванти" обаче успя да оцелее благодарение на дискретността, подчертаното внимание към всеки отделен клиент и впечатляващата кухня. Разположено на три преки от градския съд, "ресторанчето на Гуидо" /никой от редовните посетители не използваше истинското му име/ се бе превърнало в предпочитано заведение на повечето прависти в града. Тук можеха да бъдат забелязани както младите, наперени адвокатчета, така и ио-старите, титуловани юристи. За едните бяха определени централните маси и тези до вратата, докато за най-ухажваните клиенти бяха предназначени тихите, удобни сепарета. Още от времето, когато стана известен като най-опасния адвокат в щата, Вейл си бе извоювал собствено сепаре. Тук можеше да се храни, да чете или да разговаря на спокойствие.

И тази вечер, както всеки петък, заведението беше полупразно. Голяма част от редовните посетители бяха заминали извън града за уикенда. Бяха заети пет-шест маси, на бара имаше само няколко души. Беше сравнително тихо, Вейл си поръча чаша червено вино и разгърна вестника. Материалите за Янси и труповете в градското бунище започваха от първа страница. Той се зачете в тях и не забеляза как до масата се приближи Джейн Венъбъл. Той вдигна очи, видя я, стресна се, стана и остави вестника.

- Не знам какво въобще правя тук. Сигурно съм полудяла! Предполагам, че съм толкова отегчена от онези глупаци, че...

Тя не спираше да бъбри, опитвайки се да прикрие неудобството си. Вече не беше сигурна дали въобще е трябвало да идва и да се вижда с човека, когото беше игнорирала през последните десет години. Вейл й предложи стол.

- Не е необходимо да ми се извиняваш за каквото й да е — тихо каза той. — Никога.

- Не се извинявам, просто...

- Просто се радваш, че си тук? — предположи Вейл.

Тя го погледна и по лицето й пропълзя неловка усмивка.

- Минаха десет години.

- Е, и двамата имахме доста работа през това време — каза той. — Какво ще пиеш?

- Чаша шампанско може би.

Вейл се обърна към най-близкия келнер:

Еди! Шампанско за дамата, за мен също. Всъщност защо не ни донесеш цяла бутилка? Най-добре "Тайтингер" от 73-та.

За минута на масата се възцари мълчание, после и двамата заговориха едновременно, спряха и се разсмяха.

- Дяволите да го вземат, Джейни, време е да пораснем. Ти си разведена от две години, ако не се лъжа. Аз съм заклет ерген...

Тя изглеждаше изненадана от познанията му за личния й живот.

- Да не сте ме следили, господин прокурор?

Той не отговори. Очите му бяха впити в нейните. След няколко секунди Джейн извърна поглед.

- Печелиш — каза тя и посегна към цигарите си.

- Ако изброя всичките случаи, в които съм губил, няма да ни стигне времето.

Тя се засмя.

- Държим се като деца, не мислиш ли?

- Може би просто сме на точното място в подходящия момент, Джейни.

- Казвала съм ти и преди, Мартин, никой не ме нарича Джейни.

- Освен мен — подчерта той. — И какво ще направиш, ще ме арестуваш ли? Не забравяй, че срещу теб седи окръжният прокурор.

- Това май не те радва особено — отбеляза тя.

- Да не търсиш работа?

- Защо, да не би да напускаш?

Той цъкна с език.

- Все си си същата. Все наопаки. Е, как мислиш, защо седим тук и си разговаряме, Джейни?

Тя сви рамене.

- Може би защото и двамата сме на четиридесет?...

- Над четиридесет — поправи я той.

- Защото и двамата мразим тържествата?

- Или защото и двамата мразим адвокатите?

- Звучи добре — съгласи се тя. — Или пък защото и двамата сме адски самотни?

- За себе си съм сигурен — каза той. — Липсваше ми. На мен и на всеки друг мъж, който някога те е виждал в съдебната зала. Наистина успяваше да събереш погледите. Е, не ти ли е мъчно за шума в залата, за мириса на тълпата?

- Все още не съм изоставила съда.

- Но не е като преди. Сега се занимаваш със защитата на големи компании.

- Хайде, Вейл, правила съм го само веднъж.

- И спечели, за съжаление.

- Виж какво... — Тонът й беше леко раздразнен.

- Съжалявам — бързо каза той. — Взимам си думите назад.

Тя сви рамене.

- Вероятно съм малко по-чувствителна на тази тема. Но пък съм доста любопитна да разбера нещо друго. Вярно ли е, че когато си започнал в прокуратурата, са ти скроили номер?

- О, да — отвърна той. — Добре ме начесаха. Бях се хванал с Търговската камара. Напълниха вестниците с лъжи, подкупиха някой и друг съдия, доведоха най-добрите адвокати, които можаха да намерят, и ме тикаха в миша дупка още на първия ми процес. Беше за урок.

- Тоест?

- Опасно е да си заслепен от идеализъм. В мига, в който разберат, че имаш слабо място, хиените изкарват тежките си оръдия.

- Е, не можеш да се оплачеш. Разби една от най-го- лемите банки в града за пране на нари, затвори две химически компании, осъди половината градски съветници за подкупи. Може да се каже, че резултатът е в твоя полза.

- Това е само началото — каза той и побърза да смени темата: — Кавгите ни отпреди десет години доста ми липсват.

- Старите номера, а?

- Ти знаеш най-добре.

- О, виж кой го казва!

Тя взе чашата си и вдигна тост за доброто старо време. Очите им отново се срещнаха и този път тя не сведе поглед.

- Джейни — започна той, — много ли си гладна?

Тя се облегна назад, вдигна очи към тавана, въздъхна и каза:

- Партитата винаги ми развалят апетита.

Тази вечер той се разкриваше пред нея в непозната светлина — по-романтичен и по-уязвим. Беше взел със себе си бутилка изстудено шампанско и бе убедил Гуидо, че са размислили относно вечерята.

Джейн винаги бе изиитвала особено влечение към Вейл, но никога не си го признаваше направо, а го отдаваше на смесицата между уважението и страха от таланта му. Сега, изправена в средата на неговата всекидневна, докато го наблюдаваше как пали огъня в камината, тя разбра колко много го желае и се запита дали не е допуснала грешка. Дали всичко нямаше да се превърне в поредното моментно увлечение? Дали на сутринта нямаше да изпитва неприятното чувство, че просто се е поддала на плътското си желание? Но когато той се изправи и я погледна в очите, страховете й се изпариха. Заля я вълна от чувства. Той пое палтото й, хвърли го на дивана и отиде в кухнята, за да вземе чаши за шампанското.

Тя се огледа. Апартаментът имаше две спални, едната от които бе превърната в кабинет, изпълнен с купчини книги, документи, книжа, списания, бележки и изрезки от вестници, закачени по стените.

От банята се процеждаше слаба синкава светлина и Джейн се насочи натам. Пред очите й се разкри нещо като малка оранжерия. Ваната бе обградена от цветя, по стените висяха най-различни растения, а синкавата светлина идваше от няколко крушки, насочени към редица нежни, сини цветя.

- О, имаме си работа с любител-градинар — измърмори тя.

- Наричат ги "сини красавици" — чу се зад гърба й. Тя стреснато се обърна, задържайки дъха си.

- Съжалявам. Нямах намерение да шпионирам.

Той й подаде чаша шампанско.

- Приличат на красиви млади дами. Зимни цветя са. Растяха на брега на реката, край която живеехме, когато бях малък. Понякога набирах букет от тях и ги носех вкъщи на майка ми. Тя ги поставяше на пианото и им говореше. "Това е Шопен", казваше им и после им свиреше.

- Звучи прекрасно.

- Майка ми беше прекрасна. Бях на петнайсет, когато почина.

- Съжалявам.

- Оттогава мина доста време.

Желанието й се възвърна. Устата й пресъхна и тя отпи от шампанското.

На стената имаше снимка на увехнали цветя, покрити от мъгла и черен дим. В далечината се виеше мръсна река, а ниско над нея се спускаха тежки сиви облаци.

- Добре дошла в Рейнбоу Флетс. Ако щеш вярвай, но като дете често плувах в тази река.

- Значи това е случаят, с който си започнал кариерата си на прокурор?

- Да. Търговската камара нарича това място индустриален парк. Мислех, че паркът е място, където си играят децата и винаги е весело. Илюзията ми обаче бързо бе разрушена.

- Защо пазиш тази снимка?

-За да ме пази от отлитане в облаците.

-Не мога да си те представя отлитащ в облаците. — Тя изу обувките си, докато се връщаха обратно във всекидневната. — Надявам се, че нямаш нищо против. Малко ме стягат.

- Седни. Адски съм добър в масажа.

-Масажа?

- Правя най-добрия масаж на стъпала в целия щат.

Тя седна на дивана и се отпусна назад върху меките възглавници. Той пое едното й стъпало в двете си ръце, първо нежно, после — по-настойчиво. Сякаш електричество премина през тялото й. Пулсът й се учести. Ръката му се придвижи към глезена й. Тя се изправи, усещайки, че остава без дъх.

- Трябва да стана — каза тя. Надигна се и отиде до камината. Той я последва.

- Марти... — започна тя, но той я обърна към себе си, пое лицето й с двете си ръце и я целуна. Тя се предаде и жадно му отвърна, телата им се притиснаха едно към друго.

Ръцете им страстно се сплетоха. Той започна да я съблича, изучавайки с пръсти всяка нейна пора. Дъхът му спря — тя постави дланта си върху неговата и поведе ръката му по тялото си. Той пресегна другата си ръка и свали ципа на роклята й; гърдите й се притискаха към неговите, върховете на пръстите й се спускаха по твърдите мускули на корема му. Той усети докосването й под колана си и още по-надолу... тя се отпусна назад и остави роклята да се свлече на пода. Двамата продължаваха да се целуват, очите им бяха затворени. Тя хвана ръката му и я насочи надолу ио корема си и сетне между краката си, притисна я силно и започна леко да се движи надолу-нагоре, галейки гърба му с другата си длан, докато двамата не постигнаха съвършения ритъм. Върховете на набъбналите й гърди докоснаха неговите, едната й ръка се спусна към втвърдения му член и нежно го докосна, засилвайки желанието му. Тя зарови глава в рамото му и потръпна, докато ръката му забързва- ше движението си между краката й. Гърбът й се заизви- ва, дишането й се учести.

- Господи — прошепна той, — успокой темпото.

- Не мога — изшептя тя в отговор, — просто не мога!

Ръката й отново покри неговата и я принуди да забърза движенията си. Цялото й тяло трепереше, краката й се изопнаха и той усети набъбващия й клитор между пръстите си. Тя извика и спазматично се притисна към ръката му.

Той я притисна към пода и легна върху нея. Мускулите му се изопнаха, докато ръката й насочваше члена му. Пое си дъх и проникна в нея. Тя изпъна рамене, после го обгърна с ръце, извъртя се и след миг бе върху него. Връхчетата на гърдите й се движеха нагоре-надолу по неговите, тялото й бавно се. издигаше и спускаше, а устните й заглушаваха неговия вик. Когато всичко свърши, те спряха, но след миг страстта им отново надделя, ръката му се спусна към корема й и усети възвръщащото се желание. Тя се изпъна, пое си дъх, притисна се към него, потрепера и отново го пое. Вик се изтръгна от устата й. Сетивата мулючувстваха страстта й и спазми обзеха цялото му тяло, после пак, и пак, докато най-сетне светът не експлодира.

Тя се разтресе, вълните отново я заляха отвътре.

- Господи! — Джейн стегна бедрата си, притискайки го с всички сили към себе си.

След миг двамата лежаха неподвижни. Тя повдигна глава, докато носовете им се докоснаха. Връхчето на езика й докосна горната му устна.

- За Бога — прошепна тя, — нужно ли беше да чакаме толкова дълго?

Претърколи се настрана; единият й крак още беше върху тялото му. Той я прегърна и няколко секунди полежаха така, наблюдавайки отблясъците от огъня.

- Какво стана с онази красива жена, която работеше за теб? — попита тя, нарушавайки тишината.

- Наоми Чанс?

- Така ли се казва? Хубаво име.

- Още работи за мен. Много си любопитна.

- Носеха се разни слухове.

Тя се обърна но гръб, повдигна крака си и бавно го премести. Голото й тяло разкри прелестта си пред очите му.

- Имаше ли нещо между вас? — попита тя.

Той вдигна показалеца си.

- Веднъж? Правили сте го само веднъж?

Той кимна.

- Беше преди доста време. Тя каза, че не искала да продължаваме, защото щяло да навреди на професионалните ни отношения.

- Глупачка — отбеляза Джейн и нежно го целуна по гърдите.

- Огладня ли вече? — попита той.

- Бих хапнала нещо.

- Какво ще кажеш за шампанско и малко сирене?

- Не е зле за начало. Имаш ли свещи?

- Трябва да проверя дали не са се превърнали на прах.

- Свещи, шампанско и сирене. Романтично.

- Значи си гладна, а?

- О, да — тихо отвърна тя.

Той стана и тръгна към кухнята, а Джейн огледа голото му тяло. Без излишни тлъстини и без излишни мускули. Харесваше й. Беше добър любовник и знаеше как да доставя удоволствие. Това не я изненадваше. Вейл влагаше страст във всичко, което вършеше.

След две-три минути той се върна с чисти чаши, парче бри и две свещи. Запали едната, наведе я и когато разтопеният восък образува малко езерце в средата на пепелника, закрепи свещите там. Отвори пакетчето бри и загреба с кутрето си. После го подаде на Джейн, тя го захапа и изсмука сиренето.

Телефонът звънна.

- За Бога — измърмори той.

Опита се да не му обръща внимание, но след пет из- звънявания разбра, че не може да е друг освен Стенър.

- Мамка му — изръмжа Вейл, вдигна слушалката и каза: — Не съм си вкъщи. Ако оставите съобще...

- Джон Феръл Делъни.

- Пауза.

- Какво по-точно?

- Лежи в един публичен дом на Лейк Вю Драйв, абсолютно гол, с два трийсет и осем калиброви в тялото. Съвсем мъртъв.

- Майка му стара!

- Десет минути. Или трябва да си вземеш душ?

Вейл не обърна внимание на сарказма.

- Ходи ли дотам?

- Шок ми се обади. Казах ти всичко, което знам.

- Десет минути — предаде се Вейл.

- Чакам те отпред.

- Сигурен съм.

Постави слушалката върху вилката. Джейн продължаваше да изучава тялото му, докато той навличаше дрехите си.

- Няма нужда да си тръгваш — лъстиво прошепна тя. — Защо не останеш за цялата нощ?

- Много смешно — изръмжа той. — Става въпрос за убийство.

- Не си много учтив.

- Какво?

- Изчука ме като за носледно и ме оставяш заради някакъв труп.

Той вдигна панталоните си и яростно издърпа ципа.

- Редовната среднощна разходка.

- Доколкото си спомням, през миналата година имаше около две хиляди убийства. Всеки път ли напускаше леглото си заради тях?

- Не всички бяха през нощта — подчерта той, оглеждайки се за обувките си.

Тя стана и запали цигара.

- Да те изчакам ли? — Гласът й беше иронично пре- лъстителен.

- Не ми казвай, че докато беше в прокуратурата, не са се случвали подобни неща.

Тя бавно поклати глава.

- Имах само един телефон и редовно го изключвах.

- Ами ако ставаше въпрос за нещо наистина важно?

- Колко важно? — попита тя, издухвайки дима от цигарата си. В гласа й прозвуча любопитство.

- Мно-о-ого, мно-о-ого важно.

- Къде отиваш? — подозрително попита тя.

- Това е риторичен въпрос, Джейни.

- Не, не, няма да се измъкнеш така, Вейл! Какво се е случило? Къде, по дяволите, отиваш... — Тя погледна часовника — ... в единайсет и половина вечерта?

- Джон Феръл Делъни интересува ли те?

Лицето й се стегна.

- Какво по-точно?

Той я погледна, усмихна се и постави показалец на устните си.

- Направил е нещо! Да не би... О, не, не ми казвай, че нещо му се е случило!

Спомен като светкавица пропяза съзнанието на Вейл. Двамата със Съдията седят един срещу друг край голямото бюро и си прехвърлят сребърните доларови монети.

- Случаят е специален, Джейн. Не мога да ти...

- Не говори глупости, Мартин Вейл! Да си чувал нещо за планирано изнасилване? Говори или почвам да крещя.

- Не би го направила.

- Мъртъв е, нали? — Тя се наведе към него. — Така ли е, Марти?

Вейл кимна.

- Някой е вкарал два куршума в коравото му старо сърце.

- Божичко! — тихо възкликна тя. — Някой е застрелял Дельни! Имаш сериозен проблем, господин окръжен прокурор. С теб сме може би единствените двама души в града, които нямат причина да убият това копеле. А може би ти също си в списъка на заподозрените?

- Не. Налага ми се да контактувам с протежето му, Файърстоун — каза Вейл, докато навличаше костюма си. — Никога не съм имал кой знае какъв допир с Делъни.

- Щастливец. Добре, склонна съм да ти простя факта, че ме изоставяш, но само ако обещаеш да ми разкажеш всички подробности, когато се върнеш. Утре това ще е най-горещата клюка в града.

Той се наведе и я целуна.

- Ако не съм се върнал, когато решиш да си тръгнеш, заключи вратата.

- Не ме разочаровай — прошепна тя и се усмихна.

9.

- Сам ли е бил Делъни, когато са го намерили? — попита Вейл, щом се качи в колата. — Искам да кажа, има ли някой заподозрян?

- Казах ти всичко, което знам — отвърна Стенър и подкара автомобила.

След няколко преки зави пред високо остъклено здание. Луната се отразяваше в спокойните води кя перото зад него. Пред сградата имаше четири полицейски коли и линейка, а от другата страна на улицата бе паркиран и микробусът на Окимото. Малка групичка хора се притискаха към ограждащите полицейски ленти, сякаш очакваха да се случи нещо драматично. Вейл и Стенър взеха асансьора за трийсетия етаж.

Озоваха се в малък коридор. Виждаха се само две врати. Едната бе отворена и подпряна със стол, и до нея се бе изправил униформен полицай.

Влязоха и видяха Шок Джонсън, застанал в началото на дълго антре, застлано с красив бял килим. Някъде отстрани се носеше мека, приглушена светлина. Едрото ченге се усмихна, приближи се към тях и протегна огромната си ръка.

- Здравейте, момчета — каза той и ги поведе към всекидневната. — Напоследък се виждаме доста често.

- Да, хората ще си помислят, че между нас има нещо — отвърна Вейл.

- Не си мой тип — отбеляза Джонсън. — Предпочитам русокоси.

- Ще си сложа перука.

- Не е същото.

Прекосиха антрето и влязоха във всекидневната — обширна, с големи панорамни прозорци, гледащи към езерото. Оперативният работник, който събираше с миниатюрна прахосмукачка власинки от килима, се изправи и излезе. Друг негов колега оглеждаше масите, столовете и всичко, върху което можеше да има отпечатъци.

С изключение на великолепната гледка от прозорците, стаята създаваше усещане за студенина и стерилност. Черната модерна мебел рязко контрастираше с белите стени и килима. Три големи абстрактни картини допълваха обстановката. Беше чисто и подредено. Единственото, което разваляше общото впечатление, бе председателят на градската управа Делъни. Голото му тяло лежеше на пода, а очите му бяха замръзнали, вперени в някаква точка на тавана. В гърдите му имаше дупка, още една красеше челото му. Изтеклата кръв бе попила в килима и образуваше голямо кафяво петно.

- Къде е Оки? — попита Вейл.

- В другата стая. Неговото предположение е, че се е случило между седем и осем и половина. -

- Кой го е намерил? — поинтересува се Стенър.

- Тази вечер Делъни трябвало да произнесе реч на някакъв банкет. Когато не се появил и не се обадил но телефона, някой звъннал тук. Портиерът казал, че не го е виждал да излиза. Проверил на паркинга — колата му била там. Тогава неколцина от банкета се запътили насам и с помощта на портиера проникнали вътре. И видели ей този труп.

- По кое време станало всичко? — попита Стенър.

- Единайсет и пет.

Стенър се приближи до тялото и го огледа по-внимателно. Дясната страна на лицето беше обгорена.

- Очевидно е стреляно от много близо — отбеляза той през рамо.

Шок кимна.

- Половината му лице е опърлено. Изстрелът е отправен от няколко сантиметра. Но вероятно не е било необходимо. Май е бил просто за подсигуряване.

- Нещо интересно в спалнята? — попита Стенър.

Шок сви рамене.

- Виж сам.

- Делъни не изглежда кой знае колко изненадан — каза Вейл.

- Така е — съгласи се Шок.

- Очевидно е познавал нападателя, не мислиш ли?

- Доста разумен извод. Как иначе би се разкарвал из всекидневната чисто гол?

- Възможно е да го е направила жена му...

- Или приятелката му?

- Или пък приятелят му.

- Нищо чудно.

- Една моя позната твърди, че е единствената в града, която няма причина да го убие.

- Имал ли си си работа с него, Марти?

- Не. Използваше Файърстоун за парламентьор.

- Той също не е цвете за мирисане.

- Ако искаш, можем да го впишем като пръв заподозрян.

Шок се засмя.

- Идеята не е лоша.

- Колко момчета е мобилизирал Еклинг?

- Половината управление.

- Не ме учудва. Вече му пари под задника. Този случай ще даде поводи за размисъл на всеки политик в щата.

- Ще се питат кой от тях е следващият, а?

- Глупости. Ще се чувстват гузни — каза Вейл и двамата се засмяха.

- Покажете малко уважение към мъртвия. В крайна сметка, той беше председател на градския съвет, президент на финансовия комитет и шеф на местния клуб на демократите... — каза един нисък мъж с азиатски черти, черна, пригладена назад коса и очила. Оичи Окимото, нахлузил бяла престилка, гумени ботуши и ръкавици, влезе откъм спалнята.

- Как си, Марти? — попита той.

- Напоследък не си доспивам — отвърна Вейл.

- Тук поне е малко по-комфортно от бунището.

Окимото, който на трийсет и шест години вече бе един от най-добрите съдебни експерти в страната, прекоси стаята и се отпусна в едно от дълбоките кожени кресла. Вейл измъкна цигарите си. Без да го погледне, Окимото каза:

- Не пали това, моля те.

- Да не вземаш проби от въздуха, Оки? — поинтересува се Вейл.

- Димът ме дразни.

Вейл прибра цигарите и всички зачакаха Окимото да свърши с мисленето си. Минаха няколко минути и той най-сетне се надигна от креслото.

- Готово. Можеш да се прибираш вкъщи — каза той на Вейл. — С изключение на трупа, тук няма нищо интересно. Ето какво мога да ти кажа. Няма признаци за влизане с взлом. На пода на банята има мокри кърпи. На леглото е проснат смокинг. Златен ролекс поне за един бон, портфейлът, кредитните му карти и така нататък, плюс триста и осемнайсет долара в брой са недокоснати.

Той погледна трупа.

- Мисля — просто мисля — че някой, когото той познава, някой, който има ключ, влиза в апартамента, докато Делъни е в банята. Като се изкъпва, той спира душа, изтрива се с кърпите и идва тук да си сипе едно питие. Барчето е ей там, в ъгъла. Мисли си, че е сам, и се разхожда гол-голеничък. Предполагам, че ако е трябвало да отвори вратата или е чул, че някой влиза, е щял да си наметне поне един халат. Налива си значи питието, обръща се и кого да види — нашия загадъчен гостенин. Между двамата се завързва разговор — а може Делъни да разбира, че е в опасност и да го удря на молба. Та в крайна сметка оставя чашата на масата и докато се обръща, онзи го прострелва два пъти. Първо стреля в тялото — намерих гилзата близо до вратата към спалнята. После се доближава, навежда се и стреля в главата. До нея също намерих гилза. Очевидно мотивът не е грабеж. Мисля също, че все пак мистериозният посетител е жена.

- Защо? — попита Вейл.

- По килима имаше отпечатъци от токчета. Не много остри — бих казал, че са от онези, средно високите Направихме доста снимки и восъчни отливки. Струва ми се още, че аутопсията няма да поднесе кой знае какви изненади. Може да има малко наркотик в кръвта, но се съмнявам. Никъде в къщата не намерихме забранени субстанции. А стомахът му сигурно е съвсем празен — не бива да забравяме, че се е готвел за банкет.

- Който и да го е застрелял, е дошъл тук именно с тази цел — отбеляза Стенър.

- Откъде си сигурен? — попита Окимото.

- Защото е съвсем гол, нали така? — намеси се Шок.

- Ако са се готвили за разговор, той сигурно щеше да отиде в спалнята и да си наметне нещо.

- Звучи логично — съгласи се Окимото.

- Ако е станало така, както предполагаш, Оки — обади се Вейл, — дамата сигурно доста го е мразела. Абъл е прав — дошла е тук със стопроцентовото намерение да го убие.

- Нека все пак изчакаме аутопсията — каза Окимото. — Между впрочем, няма да имам подробности около случая от бунището до утре вечер, може би дори до другиден. Голяма каша.

- Е, Шок, сега просто трябва да намериш някой, който доста е мразел Делъни — каза Вейл, когато Окимото ги остави и отиде в кухнята. — Ако се вярва на моята позната, това би могъл да бъде всеки наш съгражданин.

Двамата се засмяха и точно в този миг в стаята влезе Еклинг.

- Какво е толкова смешно, по дяволите? — студено попита той. — Един от най-уважаваните ни граждани лежи мъртъв на пода, а вие мислите, че това е повод за веселие? Изненадан съм от вас, капитане.

- Е, хайде, Ерик — каза Вейл. — Знаеш как е в такива случаи — всички сме нервни.

- Известно ми е как се отнасяш към градските съветници — рязко отвърна Еклинг. — Но искам да ти припомня, че те са представители на народа. И заслужават уважение.

- Остави тези глупости, Ерик — отвратено каза Вейл. — Става дума за убийство. Разследвай го. Върши си работата.

- Влизаш в ролята си на окръжен прокурор, а?

- Ако реша да го направя, ще разбереш пръв — отряза го Вейл.

Стеньр се появи на вратата на спалнята и скръсти ръце.

- Свършихте ли си работата, капитане? — обърна се Еклинг към Джонсън.

- Чакам момчетата от лабораторията — отвърна Шок.

- Моите хора оглеждат квартала — каза Еклинг. — Сутринта ще разпитаме хората от градската управа и бизнес-партньорите му. Лично ще се заема с това разследване, капитан Джонсън. А вие сте ми пряко подчинен.

- Да, сър.

- Жена му чака долу — продължи Еклинг. — Знаете ли, тя дори нямаше представа, че той държи този апартамент. Явно не го е използвал само за офис. Щом й казах, че сме го намерили тук, тя реши, че просто е бил на гости на някого.

- Поне знае, че е мъртъв, нали, сър? — попита Джонсън.

- Хм, казахме й, че е нещастен случай. Мисля, че мистър Файърстоун ще й разкаже подробностите. Доста са близки.

В този момент се чу как се отварят вратите на асансьора. Шок се обърна и видя Реймънд Файърстоун, който водеше под ръка Ада Делъни. Беше облечена в дълга официална черна рокля и не носеше грим. Сиря на прага, огледа се и после се насочи към всекидневната.

- Мамка му — изръмжа Шок. — Донесете чаршаф и покрийте това.

- Не! — викна Ада Делъни, вторачена в трупа на бившия си съпруг. — Оставете го както е!

Джонсън погледна Еклинг и той кимна. Мисис Делъни бавно прекоси стаята и спря на два метра от трупа.

- Така ли го намерихте? — попита тя.

- Да, госпожо.

- Типично — отбеляза тя.

Мъжете бързо се спогледаха.

- Дори не знаех за този апартамент — продължи тя, обръщайки поглед към широките прозорци. Гласът й изтъня и тя заговори забързано, сякаш трябваше да произнесе заучен монолог и се страхуваше да не забрави нещо. Вейл реши, че шокът, който е изживяла, виждайки мъртвото тяло на съпруга си, е парализирал мислите й.

- Доста красив изглед. Малко суров, но доста красив. Изненадващо добре за мъж, който натрупа състояние от кланици. — Тя се обърна към една от картините. — Никога не съм харесвала вкусовете му в изкуството. Абстрактната живопис ми навява хлад. — Обърна се към Файърстоун. — Не е много честно, нали, Реймънд? Да притежаваш такова хубаво жилище и да не го споделяш с жената, която се предполага, че обичаш, която е отгледала децата ти и е споделяла леглото ти? За момент спря и допълни сякаш с безразличие: — Която си обсипал с толкова много лъжи.

Направи стъпка към трупа и го погледна.

- Омъжих се за него веднага след колежа. Трийсет и една години. Не съм била с друг мъж — в интимния смисъл на думата, разбира се. Винаги беше само Фаръл. Фаръл, Фаръл, Фаръл. Беше внимателен и го обичах толкова много... преди трийсет и една години. Купи ми орхидея за завършването на колежа. Не знам откъде беше взел пари. Дотогава не бях виждала истинска орхидея. После продължи да ми подарява по пет орхидеи на вСяка наша годишнина. Допреди няколко години. — Допря ръка до устата си. — Мили Боже, как бих искала да заплача. Но дори това не мога, не мога да намеря сълзите си. Знаеш ли какво изпитвам, Реймънд? Изпитвам облекчение. Облекчение, че всичко това свърши. — Отново погледна мъртвия си съпруг. — Наистина започвах да те мразя, Фаръл. И да мисля, защото не ми оставаше нищо друго. Сега няма нужда да се развеждам с теб или да продължавам по същия начин, непрекъснато унижавана. Някой е свършил работата вместо мен. Каква прекрасна... неочаквана... изненада.

Тя се обърна и се насочи към вратата.

- Откарай ме у дома, Реймънд.

Докато я наблюдаваше как си тръгва, Вейл се замисли за Берил Янси, разтърсена от страха, че мъжът й може би умира. Ада Делъни не бе отронила дори една сълза.

- Това е — измърмори той, когато вратите на асансьора се затвориха.

- Първият заподозрян — обади се Стеньр.

- О, да — каза Шок Джонсън. — Може да не се окаже чак толкова трудно, Марти.

- Винаги са трудни — отвърна Вейл.

Когато се прибра вкъщи, намери на пода пред вратата хартиена салфетка. На салфетката бе отпечатана целувка с червило и под нея бе написан телефонният номер на Джейн Венъбъл.

Нищо повече.

10.

Къщата на Делъни беше в Роджърс Парк, точно зад Ридж Авеню. Беше стара постройка, с колони отпред и високи прозорци, които й придаваха вид на италиански дворец от деветнайсети век. Еклинг последва прислужничката през широкия вестибюл към овалния атриум в задната част на къщата, където високи врати водеха към покрита градина. В центъра й имаше красив водоскок.

Ада Делъни, облечена в черно, седеше на светлозелен диван, а срещу нея се бе разположил висок, мургав мъж със сивееща коса. Носеше тъмносин костюм. Обърканото изражение на мисис Делъни от предишната вечер бе заменено със спокойствие и студенина.

- Ерик — рязко каза тя. — Познаваш ли Гари Анжело?

- Срещали сме се — отвърна Еклинг, протягайки ръка.

- Мистър Анжело е семейният адвокат — продължи Ада Делъни. — Надявам се, че нямаш нищо против, ако участва в разговора?

- Ни най-малко — отвърна полицейският шеф, оставен без избор.

- Искаш ли кафе? — попита тя, посягайки към орнаментираната сребърна табла. — Или нещо по-силно?

- Нищо, благодаря. Надявам се, че не идвам в неподходящ момент.

- О, не, разбира се — отвърна тя с хладна усмивка. Тъкмо дискутирахме колко добре стана, че Фаръл ни остави с децата. Най-сетне да направи нещо смислено.

- Съжалявам, Ада...

- Остави театралниченето — прекъсна го тя. — Ти всъщност беше един от приятелите му, Ерик. Не може да не си знаел какво се е случвало.

- Ъъ, не ми беше работа да се... Да се какво? Реймьнд Файърстоун ми разказа всичко. Партита, игри на покер, седмични разпускания, както ги е наричал Фаръл. И ти си бил един от неговия антураж. А сега идваш тук и се преструваш, че...

- Не се преструвам — нервно каза Еклинг. — Просто върша работата си. Трябва да разбера кой стои зад това.

- Е, поне идваш лично, а не пращаш някое от момчетата си.

- Моля ти се — каза Еклинг, опитвайки се да запази самообладание. — Не искам допълнителни неприятности.

- Сигурна съм. И какво по-точно желаеш да узнаеш?

- Сещаш ли се за някой, който би имал мотив да убие Джон?

Устните й се извиха в подигравателна усмивка.

- Не задавай глупави въпроси, Ерик. Беше много лесно да намразиш Фаръл Делъни.

- Ами... — започна Еклинг.

- Жените ли? Винаги ли се опитваш да бъдеш толкова дипломатичен, когато разпитваш заподозрените?

- Моля те, Ада.

- Не ме моли. Тъкмо затова си тук и и двамата го знаем. Сигурна съм, че коментарите ми снощи са ме поставили на първо място в списъка.

- Все още няма списък.

- Е, тогава защо просто не отвориш телефонния указател и не започнеш с буквата А? — каза тя с ехидна усмивка.

Еклинг безпомощно погледна Анжело, но той не помръдна. Седеше със скръстени крака и изучаваше маникюра си.

- Значи не можеш да ми помогнеш с някаква информация?

- Опитай с партньорите му в бизнеса. Беше известен с това как прецакваше приятелите си. Дори много известен. Честно казано, въобще не ми пука кой го е застрелял. Надявам се, че този, който е направил тази услуга на света, няма да заплати твърде голяма цена за нея.

- За Бога, Ада!

- О, я стига. Не бъди чак такъв лицемер и ме попитай това, за което всъщност си дошъл.

- Да — обади се Анжело, удостоявайки Еклинг с хладен поглед. — Защо просто не прескочим любезностите и не свършим някаква работа? Сигурен съм, че всеки от нас си има достатъчно други грижи за днес.

- Добре. Къде беше между 7:30 и 9 часа снощи? — понита Еклинг.

- Вечерях в "Льо Шамбьр" с дъщеря си и зет си — отвърна тя с лека усмивка. — Взеха ме оттук около седем и половина. Трийсетина минути след като се прибрах, ми се обади Реймънд Файърстоун.

Еклинг изчисли наум колко време би отнело да се стигне от къщата на Делъни в Роджърс Пърк до ресторанта, за който ставаше дума. Поне трийсет минути. Льо Шамбьр" беше на пет-десет минути от офиса на Делъни. Оставаха пет или десет минути...

- Пристигнахме в ресторанта към осем — каза тя. — Бяхме там приблизително до десет и трийсет. Видях неколцина познати.

- Успокойте се, шерифе — обади се Анжело. — Тя има добро алиби.

- Виждам.

- Нещо друго? — студено понита Ада Делъни.

- Предполагам, че не... Освен ако самата ти нямаш да ми кажеш нещо?

- Нямам, Ерик. И се съмнявам, че ще се сетя за каквото и да е. Моля те, не идвай тук повече. — Тя стана и излезе.

- За Бога — обърна се Еклинг към адвоката, — трябва да я разпитаме. Обяснете й, че трябва да я разпитаме и, нали разбирате, да я изчистим от подозренията.

- Тя има алиби — рязко отвърна адвокатът. — Проверете го. Ще й препоръчам да ви съдейства, след като се уверите, че не е замесена.

- Благодаря — каза Еклинг.

В другия край на града Дивата банда се събираше по молба на Шана Парвър. Тя все още беше в своя офис и въртеше телефони, докато останалата част от екипа заемаше местата си в кабинета на Вейл, където вече ги очакваха понички и кафе. Бяха Майер, Стенър, Наоми, Хейзъл Флайшман, дъщеря на алкохолик, бивш сержант от армията, която на 34 беше един от добрите специалисти по дела за изнасилвания; тук беше и Дермът Флеърти, мургав ирландец с доста добро чувство за хумор, завършил с отличие университета в Чикаго.

Липсваше Боби Хартфорд, син на известен чернокож адвокат. Боби бе прекарал десет години, защитавайки обикновени хора на юг, в Мисисипи, и сега, на 37, беше най-възрастният в Дивата банда. Липсваше още Бъки Уинслоу, великолепен оратор, чийто баща бе загубил и двата си крака във Виетнам и бе починал в болница за ветерани. Нямаше го и Сен-Клер.

- Къде са Хартфорд и Уинслоу? — обърна се Вейл към Наоми.

- Тази сутрин са в съда.

- Сен-Клер? — Вейл погледна към Бен Майер.

- Проверява нещо в библиотеката — отвърна Майер.

- За онези му подозрения ли? — попита Вейл. — Има ли нещо?

- Май не.

Разговорът набързо се концентрира върху Янси и убийството на Джон Делъни. Трите трупа от бунището набързо отстъпиха пред новите изненади. Вейл запозна всички с подробностите около убийството на Делъни и ги увери, че няма намерение да губи много време, изпълнявайки ролята на окръжен прокурор.

- Тук е далеч по-интересно и смятам да задържа вниманието си върху старите проблеми — каза той.

В този момент Шана Парвър влезе в кабинета му с широка усмивка.

- Окей, Шана — каза Вейл. — Какво те прави толкова щастлива?

- Мисля, че хванахме Дарби — отвърна тя гордо. — Неговата версия вече не струва пукната пара.

- О, така ли? — Вейл заобиколи бюрото и седна в креслото си. Облегна се и извади цигара. — Да чуем всичко отначало.

Това беше обичайната процедура. Всеки от присъстващите знаеше подробностите около престъплението, но повторението бе необходимо за по-пълна концентрация.

Парвър набързо резюмира фактите: Дарби имал семейни неприятности с жена си Рамона, фермата му не вървяла добре през последните три години, похарчил всичките си пари плюс петдесет хиляди долара, които Рамона получила като наследство миналата година; в същото време завъртял любов със стриптийзьорката Пони Палмьр, която работела в клуба "Скин Гейм". Към всичко това трябваше да се добави и солидната застраховка.

- Дарби казва, че миналото лято жътварската машина за малко да му отреже главата, затова направил застраховка на свое име за 250 000 долара. Допълнително направил същата и за Рамона. И ето, че идваме до седми януари, шест часа следобед. От ранно утро Дарби е на лов с двама свои приятели. По пътя обратно спират да изпият няколко бири.

Парвър стана и продължи да говори, разхождайки се из стаята. Беше истинска актриса. Обичаше визуалния контакт. Преметна въображаема пушка на рамото си и каза:

- Той влиза в къщата. Тъкмо започват новините на Си Би Ес. Жена му, Рамона, седи във всекидневната. Преди дори да успее да й каже "здравей", тя вади 38 калибровия му пистолет и стреля. Той отскача настрани и се скрива зад стената на коридора, който води към кухнята. Тя отново стреля и куршумът минава през стената, на няколко сантиметра от него. Той пощурява. Зарежда два патрона в пушката и изскача иззад ъгъла.

Тя се обърна и насочи въображаемата пушка към Флайшман.

- Застрелва я. Куршумът я уцелва в тялото, ръката й се вдига и следващият й изстрел попада в тавана.

Парвър се доближи до Флайшман и насочи въображаемото дуло към главата й.

- Приближава се и я прострелва точно тук, над дясното й око. Хвърля пушката, отива до телефона и се обажда на 91 1. До телефона има листче с номера на Попи Палмьр. По-късно той се кълне, че не го е написал и че не знае откъде може да се е появило. След гореописаното излиза и сяда на стъпалата на верандата, където изчаква полицията. Това е неговата версия. Няма свидетели и няма кой да го опровергае. При по-късен разпит Дарби признава, че се обадил на Попи Палмьр, казал й какво се е случило и я попитал дали знае откъде Рамона е взела телефона й. Палмьр отвърнала, че същия ден около пет Рамона Дарби й се обадила и заплашвала, че ще убие и нея, и съпруга си.

- Като се имат предвид мотивите и характерът на Дарби — продължи Парвър, — не мисля, че някой от нас е повярвал на гази история, но пък нямахме нищо, с което да можем да излезем пред съда. Застрахователната компания е на път да изплати застраховката. Двамата с Мартин разпитахме Дарби вчера и отново нямахме късмет. Тогава взех Абъл и отидохме до Сендитаун. Решихме да проверим всичко още веднъж. И ето, че попаднахме на една вьзрастна дама — седемдесет и шест годишна — която живее срещу къщата на Дарби, на около седемдесет метра. Между двете къщи има поле. Името на жената е Шъндерсън, Мейбъл Шъндерсън, вдовица. Живее там повече от трийсет години и познава семейство Дарби от деня, в който са се заселили там, тоест от... — Тя погледна в бележките си. — От дванайсет години. Мисис Шъндерсън видяла Дарби да се прибира у дома с пикапа. Видяла го как слиза и влиза в къщата. После чула изстрелите. Това го е разказвала и при предишния разговор с полицията, но никой не се е сетил да я пита за поредността на изстрелите.

- Казваш, че е над седемдесет, така ли? — попита Вейл.

- Да. Независимо от това, явно е чула изстрелите съвсем отчетливо. Вечерта е била тиха и доста студена.

- Сигурна ли е, че това е бил той? — поинтересува се Флайшман.

- Без съмнение.

- И е убедена колко е бил часът? — запита Майер.

- Казва, че тъкмо започвали новините но телевизията. Това се връзва с историята на Дарби, а и с обаждането му в полицията — в шест и шест.

- Окей, продължавай — обади се Вейл.

- Е, разговорът ни беше нормален, искахме просто да сме сигурни, че сме проверили всичко. Питах я дали е чула и шестте изстрела и тя потвърди. Разбира от оръжия, защото Гъс — това е съпругът й, който починал преди шест години — бил запален ловец. Така тя можела да различи дали се стреляло от две оръжия и прочее. И тогава каза...

Парвър за момент спря и се зачете в бележките си.

- ... Каза следното: Знам разликата между пушка и револвер, щото моят Гъс прекара половината от живота си в ловуване, и когато чух тази пушка и после всички онези револверни изстрели, разбрах, че нещо става там, и си помислих, че вероятно в къщата е нахлул крадец".

Парвър погледна Вейл, сетне огледа останалите.

След което повтори цитата:

- "Чух тази пушка и после всички онези револверни изстрели." Точно това бяха думите й.

Вейл внимателно я погледна.

- Така че аз я поправих: "Искате да кажете, че първо сте чули револвера, а после — пушката." Тя отвърна: "Млада гожпожице, знам каква е разликата между револвер и пушка. Чух първо пушка, после четири изстрела от пистолет. После пак чух пушка."

- Тя казва, че Дарби е стрелял пръв? — учуди се Вейл.

- Именно.

- И е на седемдесет и пет? — обади се Флеьрти.

- На седемдесет и шест.

- И къщата й е на седемдесет метра от тази на Дарби?

- Седемдесет и два, ако трябва да сме точни. Но е сигурна в това, което казва. Не мисля, че трябва да се съмняваме в думите й. За да сме сигурни и ние, двамата с Абъл направихме тест.

- Тест ли? — попита Вейл и погледна към Стенър.

- Нагласихме касетофон в кухнята й, точно до отворения прозорец — каза Стенър. — Отидох в плевнята на Дарби и стрелях в някакви боклуци...

- А къде беше самият Дарби? — запита Вейл.

- Нямаше го.

- Аха. Нарушаване на частната собственост — каза Вейл и отбеляза нещо в тефтерчето си.

- Можем да се върнем и да го направим по законния начин — измърмори Стенър. — Просто исках да съм сигурен, че наистина сме се натъкнали на нещо.

- Знам — успокои го Вейл.

- Първо стрелях така, както Дарби казва, че се е случило. Гръмнах три пъти с пистолета, един път с пушката, носле пак с пистолета и накрая още веднъж с пушката. После го направих така, както казва мисис Шъндерсън — първо пушката, после четири пистолетни изстрела, и пак пушката. Шана стоеше точно зад мисис Шьндерсън, на мястото, където е била онази вечер, и записа изстрелите с касетофона.

- Беше абсолютно сигурна — каза Парвьр. — Казва, че било бум, бенг, бенг, бенг, бенг... бум. А не бенг, бенг, бенг, бум, бенг, бум. Ето касетката.

Тя постави малък касетофон на бюрото и натисна бутона. В началото се чуваше само обичайният къщен шум. После прозвучаха изстрелите.

Бенг, бенг, бенг...бум... бенг... бум.

"Не, не. Въобще не беше тъй", каза спокойният глас на възрастна жена. "Както ви обясних..."

Гласът на Шана я прекъсна.

"Момент", каза тя. "Чуйте."

Бум...бенг, бенг, бенг, бенг... бум.

"Да, точно така беше. Само дето мина малко повече време между последния изстрел от револвера и онзи от пушката."

"Съвсем сигурна ли сте?" — Това отново беше Шана.

"Казах ти, детето ми, знам разликата между пушка и револвер."

Парвър изключи касетофончето.

- Охо! — възкликна Хейзъл Флайшман. Останалите заговориха едновременно. Вейл почука по бюрото и ги успокои.

- Става ли за свидетел, Абъл? — попита той.

- Почтена стара дама — отвърна Стенър. — Мисля, че ще издържи.

- Жена на тази възраст... — започна Майер.

- Сигурна е в това, което е чула. А и слухът й е в отлично състояние — увери го Стенър.

- Мислите, че можем да обвиним Дарби в предумишлено убийство, доверявайки се на това? — попита Флеърти.

- Тази жена знае какво е чула — повтори Стенър.

- Ето какво мисля, че е станало — каза Парвър, отново размахвайки въображаемата пушка в ръката си. — Той се прибира със заредено оръжие и вижда жена си, която седи във всекидневната...

Този път тя се приближи до Флеърти и когато застана на две стъпки от него, насочи въображаемата пушка към челото му.

- Бум. Приближава се до нея и я застрелва просто така. После вади револвера — още е с ръкавици — слага го в ръката й и натиска спусъка — бенг, бенг, бенг, бенг — два изстрела към коридора, един в стената и един в тавана. После се отдръпва няколко стъпки и я улучва с втория куршум от пушката. Явно го е обмислил. Успял е да нагласи всичко освен звука.

- Не става въпрос просто за порядъка на изстрелите — тихо отбеляза Стенър. — Интересни са и паузитепомежду им. Или по-скоро липсата на такива. Мисис Шъндерсън казва, че нямало пауза между четирите пистолетни изстрела. Казва, че било така: бум...бенгбенг...бум. Рамона Дарби е била мъртва, когато той е поставил пистолета в ръката й и е стрелял с него.

Вейл се облегна на стола и вдигна очи към тавана, после цъкна с език.

- Добра работа сте свършили.

- Проблемът е в доказването на преднамереността - каза Флеърти. — Ще се наложи да предоставим показанията на Шъндерсън на адвоката на Дарби и тогава той може да промени историята си.

- Но няма да е убедителен — каза Стенър. — Никое жури няма да повярва, че се е доближил до нея, докато тя е стреляла към него, и е успял да я улучи в главата, без самият той да поеме някой и друг куршум.

- Може да изтъкне внезапен импулс — опроверга го Флеърти. — Той влиза. Тя седи с пистолет, насочен към него. Заплашва го и той я прострелва. После се паникьосва и измисля останалата част от историята, защото се страхува, че няма как да докаже, че е самозащита.

- И как можем да го хванем? — попита Вейл.

В стаята настъпи тишина.

- Ако нямаме някое доста сериозно доказателство - продължи Вейл, — Дарби е абсолютно недосегаем. - А Пол Рейни ще ни посрещне с изключително стабилен сценарий, бъдете сигурни.

- Вероятно ще използват варианта, за който каза Дермът — обади Се Хейзъл Флайшман.

Вейл кимна.

- Той влиза, тя е с пистолет, той подивява, улучва я, но не я убива и така нататък.

- Не става — каза Парвър. — Не може да прескочи факта, че за да мине неговата версия, първият му изстрел трябва да я е улучил в тялото. Изстрелът в лицето е бил от двайсетина сантиметра, ако не и по-малко. Бил е доста хладнокръвен. Именно той я е довършил.

- Паника? — предложи Флайшман. — Жената се хвърля към него, той отчаяно стреля...

- ... И пробягва четири метра през стаята, преди да стреля отново? — попита Стенър. — Никой съдебен заседател няма да повярва. Ако показанията на онази стара дама минат, тоест ако Рейни не я разпъне на кръст, Дарби ще е принуден да промени версията си.

- Той е наникьосан. Изтощен. Бил е на пусия поне пет часа. — Флеърти наведе глава и заимитира Дарби: - Беше ми студено, бях изморен. Тъкмо влязох и внезапно тази луда жена стреля по мен. Скрих се зад стената, а тя продължи да Стреля. Най-сетне просто изскочих и отвърнах на изстрелите. Всичко стана толкова бързо. Не си спомням за последния изстрел. Всичко, което помня, бе шумът и димът, а един от куршумите мина толкова близо край мен, че се шашардисах... — Флеърти скръсти ръце.

- Много добре, Дермът — каза Вейл. — Би трябвало ти да го защитаваш.

Останалите се засмяха. С изключение на Шана Парвър, която се втренчи във Флеърти.

- Просто предположения — каза й той и сви рамене. — Мисля, че с тази свидетелка наистина сте свършили добра работа.

- Без съмнение — каза Вейл. — Но пред нас стоят следните въпроси: първо, да го арестуваме ли още сега? Второ, да го обвиним в убийство първа или втора стенен?

- Става дума за хладнокръвно убийство — каза Шана Парвър. — Можем да докажем преднамереност. Направил го е в момента, в който е влязъл в къщата.

- Значи да го арестуваме? — предположи Стенър и по лицето му пропълзя усмивка.

Вейл стана и си наля още кафе. После се обърна към Шана:

- А какво става е красавицата? Говорихте ли с нея?

Парвър се усмихна.

- Изчезнала е.

- Какво?

- Отидохме до клуба и шефът й ни каза, че е напуснала предишната вечер. Обяснила, че сестра й в Тексъркана умира от рак. Тази сутрин звъннахме тук-там. Сестра й живее в Сан Диего и се радва на чудесно здраве. За последен път се е чула с Пони Палмър преди пет години.

- Знае ли човек — въздъхна Вейл и се обърна към Шана. — Вариантът ти може и да проработи. Явно си я изплашила с въпросите, които зададе на Дарби за листчето с телефонния номер.

- Вероятно — измърмори Стенър.

- Ще съставиш ли обвинителен акт? - попита Вейл.

Парвър кимна.

- Флайшман?

- Да, можем да го попритиснем — отвърна тя. — Това ще задържи изплащането на застраховката и със сигурност ще го разтревожи. Рейни също.

- Майер?

- Доста е рисковано. Делото виси само на свидетелските показания на Шъндерсън. Може би ни трябва още нещо.

- Разчитаме още на куп обстоятелства — отбеляза Парвър.

- Абъл?

- Щом се налага.

Вейл се усмихна. Младите адвокати се спогледаха.

- Какво означава това? — поинтересува се Парвър.

Вейл стана и бавно заобиколи бюрото. Най-сетне запали цигарата, която бе извадил отдавна, и издуха дима към големия вентилатор.

- Това, към което се стремим, е справедливостта, нали? Имаме мъж, който хладнокръвно убива жена си заради пари и друга жена. Планирал е всичко, дори поставя в ръката й пистолет и използва ръкавици. Знаел е точно какво ще направи, щом си влезе вкъщи. И точно това трябва да докажем, за да го обвиним в предумишлено убийство. Флеърти е прав, цялото дело ще виси на факта дали съдебните заседатели ще приемат показанията на мисис Шъндерсън. Ако не успеем, той ще си събере парцалките и ще изчезне с приятелката си и двеста и петдесетте бона. Та ще се хванем ли сериозно с този тип, или ще предпочетем спокойния завършек?

- Искаш да кажеш да се споразумеем? — възкликна Парвър.

- Именно.

- И какво би означавало това? — В гласа й се надигаше гняв.

- Двайсет години.

- Част от идеята ни е предумишлеността — каза тя.

- Двайсет години е присъда за непредумишлено убийство.

- Не, това е мекосърдечна присъда за предумишлено. Ако стигнем до съд и спечелим, но съдебните заседатели решат, че става въпрос за непредумишлено, онзи ще получи двайсет години, което означава, че ще е свободен след осем.

- И си мислиш, че ще успеем да убедим Рейни за двайсет години? — попита Флеьрти.

- Ако разклатим вярата му в Дарби, ще успеем. Точно сега той напълно вярва в клиента си. Вижте, повечето адвокати въобще не ги е грижа дали клиентите им са виновни или не. Рейни е малко по-различен. Ако разбере, че е бил лъган, ще се замисли дали можем да спечелим. И ако разбере, че сме с едни гърди напред, ще се постарае да сключи възможно най-изгодната сделка.

- Мислиш ли, че касетката ще го убеди?

- Не знам — отвърна Вейл. — Но не знам също и дали можем да започнем дело само с това доказателство.

После отново седна в креслото си, изпъна се назад и вдигна крака върху бюрото. Стенър почти можеше да чуе как мозъкът му цъка.

- Шана — каза най-сетне Вейл, — издай заповед за арестуване на Джеймс Уейн Дарби. Предумишлено убийство. Наоми, уреди ми обяд с Рейни колкото се може по-скоро. Флеьрти, провери дали звукът от тази касета не може да бъде малко по-чист.

- Това ми е познато — обади се Стенър и се усмихна.

11.

Сградата беше шестетажна, разпростираща се над огромно пространство близо до Ашленд, в квартал, който местните наричаха Задния двор. На излъсканата месингова табелка до входа се четеше: "Делъни Ентърпрайзис Инкорпорейтид, основана през 1961".

Личната секретарка на Делъни, Едит Стодард, носеше черна рокля, бе гримирана с вкус, а прическата й сякаш бе от трийсетте. Беше приятна жена, макар и с хладно, леко изморено изражение.

- Уредих ви да използвате трите вицепрезидентски офиса -каза тя. — Получихте ли списъка с работещите тук?

- Да, госпожо, благодаря ви — отвърна Шок Джонсън.

- Побързахме да съберем борда на директорите — продължи тя. — Ще са тук след час-два.

- Вие участвате ли в борда? — попита Джонсън.

- Аз съм секретарка — отвърна тя.

Три екипа детективи бяха заети с фирмата. Четиридесет и двете секретарки, шефове по продажбата и началник-отдели бяха разделени в три списъка. Всеки от екипите разполагаше с лист от четиринайсет души. Джонсън и днешният му партньор, едно раздразнително ченге на име Сай Ървинг, взеха средния офис. Ървинг беше превъзходен детектив, но от старата школа. Както вече бе казал на Джонсън: "Хвани ги, вържи ги и ги изпържи — това е моят девиз".

Двамата трябваше да изтърпят половин дузина мъже и жени, никой от които не можеше да каже лоша дума за мистър Делъни и, разбира се, никой не знаеше нищо. Джонсън тъкмо се отпусна в дълбокото кресло и вдигна крака върху бюрото, когато в офиса влезе Миранда Стюьрт. Беше красива жена, облечена в стегнат червен костюм и черна копринена блуза. Косата й бе вързана с бяла панделка. Джонсън се изправи. Ървинг я погледна подозрително.

- Мис Миранда Стюьрт? — попита Джонсън.

- Да.

- Седнете, моля. Аз съм капитан Джонсън от чикагската полиция, а това е Саймън Ървинг от отдела по убийствата.

Тя се усмихна и седна. Небрежно кръстоса крака и дръпна полата си надолу.

- Бих искал да подчертая, че това е обикновен разговор — каза Джонсън. — Няма да бъде записван, макар че ще си водим бележки. Както и да е, ако по време на разговора стигнем до момент, в който се налага да ви прочетем правата и да повикаме адвоката ви, ще ви го съобщим. Това е стандартна процедура в ситуация като тази и казваме на всеки същите неща. Не бих искал да се тревожите.

Тя кимна.

- Как е пълното ви име?

- Миранда Дьф Стюьрт.

- Къде живеете?

- 3212 Уобаш. Апартамент 3-А.

- Омъжена ли сте?

- Не. Разведена съм от 1990-а.

- Откога живеете на този адрес?

- От 1990. Три години.

- А откога работите в "Дельни Ентърпрайзис"?

- От осемнайсет месеца.

- С какво се занимавахте, преди да постъпите тук?

- Бях секретарка на Дон Уебър, вицепрезидент в "Тръмбъл и Слоун".

- Рекламната агенция?

- Да, в Ривърфронт.

- А каква е работата ви в "Дельни Ентърпрайзис"?

- Подготвях се за лична секретарка на мистър Дельни. Едит Стодард, която в момента изпълнява длъжността, се готвеше да напусне.

- Значи още не сте започнали на този пост?

- Е, вече се срещах с мистър Дельни. Обясни ми какво очаква от мен, какви са ми отговорностите.

- Работихте ли с госпожа — нали е госпожа? — Стодард?

- Да, женена е и има дъщеря, която учи в колеж.

- Какво работи съпругът й?

- Доколкото знам, той е инвалид.

- През подготвителния период работихте ли с нея?

- Не. Мистър Дел ьни каза, че иска да започна непокварена. — Тя се усмихна. — Каза, че не би искал да възприема някои от нейните лоши навици. Мисля си, че просто се опитваше да се пошегува. Имам предвид, че всеки знае колко полезна е Едит.

- Знаете ли откога е на тази работа?

- Не съм сигурна. Сякаш е тук от самото начало. Може би петнайсет години.

- Значи още не сте били започнали работа с Дельни? — обади се за пръв път Ървинг.

- Не, поне не официално.

- Това, което търсим тук, мис Стюьрт, е признак на неразбиране между Дельни и неговите подчинени или бизнес-партньори. Разбирате ли ме?

- Е, нищо не знам за неговите бизнес-партньори, за тези неща трябва да попитате Едит. Разбира се, той се стремеше да се отнася добре с хората от офиса... — Изречението увисна във въздуха.

- Но? — подкани я Ървинг.

- Е, не мисля, че Едит беше кой знае колко щастлива от промяната.

- Искате да кажете, че е била разстроена?

- Все пак, ъъ, тя напускаше компанията.

- Тоест?

- Той каза — имам предвид мистър Делъни — че тя сама напуска, но аз останах с впечатлението, че става въпрос за "или-или".

- Или-или?

- Или напускаш, или... знаете как е...

- Значи мисис Стодард не беше особено щастлива?

- С такова впечатление останах.

- С Делъни обсъждахте ли този въпрос? — попита Джонсън.

- Не, беше... просто слух из офиса, знаете какво говорят хората. Виждате ли, още не беше обявено официално, че аз получавам работата.

- Значи сте били единствената, която го е знаела със сигурност?

- Така мисля.

- А жена му знаеше ли го?

- Никога не съм я виждала. Не е идвала тук. Виждала съм снимката й във вестниците, но никога не съм я срещала лице в лице.

- Нямах това предвид.

- О, съжалявам. Какъв беше въпросът?

- Жена му знаеше ли, че ще заемете мястото на мисис Стодард?

- Е, нямам представа. — Тя сви рамене.

- Кога Делъни ви съобщи за пръв път за новия ви пост?

- Преди около два месеца.

- Когато постъпихте тук, тази перспектива беше ли спомената? — попита Ървинг.

- Беше ми казано, че ако върша работата си добре, има сериозна възможност да се издигна във фирмата.

- И да станете секретарка на Делъни?

- Беше намекнато.

-Значи го използваха като примамка? Ако се справяте добре, имате шанса да получите работата на самия връх? Нали това все пак е най-добрият пост за една жена в тази фирма?

- Е, в търговския отдел има няколко жени на много отговорни длъжности, но, знаете как е, да си толкова близо до шефа и останалите... За човек с моята квалификация това определено е една от най-добрите възможности в този град.

- И значи преди два месеца Дельни ви я предложи, така ли? — попита Ървинг.

- Да.

- Искам да ви попитам нещо, мис Стюьрт — каза Джонсън. — Имате ли впечатлението, че всичко това потискаше мисис Стодард?

- Избягвах да говоря с нея но този въпрос. Освен това аз работя на първия етаж, а тя е на шестия.

- Но по-рано, когато говорехте за напускането на мисис Стодард, казахте, че случаят бил "или-или" — отбеляза Джонсън, преглеждайки бележките си.

- Такива бяха думите на мистър Дельни.

- Добре, ще поставя въпроса другояче — каза Ървинг. — Забелязвали ли сте в контактите на мисис Стодард с вас някакво специално отношение, коет.о да показва,, че е притеснена именно от вашата поява?

- Казах ви вече, стремях се да избягвам тази тема — отвърна тя. В тона й се почувства леко раздразнение.

- Чия идея беше това?

- Кое?

- Да избягвате темата. Ваша или на Дельни?

- Негова. На Дж... На мистър Дел ьни.

- Току-що използвахте малкото му име, нали? — попита Ървинг.

- Така прави, тоест правеше, Едит. Той сам искаше да го наричаме Джон. — Тя въздъхна. — Извинете... може ли да запаля цигара? Благодаря... Питате ме кога стана ясно, че Едит напуска? Ами, той ме заведе на обяд, защото не искаше хората в офиса да разберат какво си е наумил. Всъщност никога не съм го виждала да прекарва кой знае колко време тук. Понякога просто минаваше през първия етаж и това е.

- Значи е избрал именно вас. Доколкото знам, тук има доста жени, които работят по-отдавна във фирмата... — Ървинг спря, преди изречението да се бе превърнало във въпрос.

- Подозирате ли ме в нещо? — нервно попита тя.

- Ни най-малко, мис Стюьрт — намеси се Джонсън. - Става въпрос за убийство и ние просто се опитваме да разберем малко повече за този човек и за хората, с които е работил.

- Освен всичко друго, аз съм компютърен специалист, капитане — каза тя. — Изкарах специализиран курс преди две години. Знаех, че рано или късно ще ми е необходимо. Предполагам, че и това донякъде го привлече в мен. Тоест, в документите ми. А също и фактът, че бях запозната с рекламния бизнес.

- Добре, само нещо да уточним — каза Ървинг. — Работехте като секретарка на вицепрезидента на "Тръмбъл и Стоун" и междувременно ходехте на курс, за да се...

- ...образовате компютърно — помогна му Джонсън.

- Да, за да се образовате компютърно. Делъни видя това и ви предложи работа, като не пропусна да спомене, че имате възможност за пробив до самия връх. После ви заведе на обяд и ви предложи секретарското място до себе си, като ви каза, че Едит Стодард трябва да избере "или-или", което, казано по друг начин, е "напусни или ще те изхвърлим". Правилно ли съм разбрал развоя на събитията?

- Да.

- Всъщност той как получи вашите документи? — попита Джонсън.

- Какво имате предвид? — Тя внезапно се ядоса. Страните й порозовяха. — Защо ми задавате всички тези лични въпроси? Нямам нищо общо със случилото се. Още повече, че загубих работата си, когато...когато мистър Делъни беше... беше...

- Никой не ви обвинява в нищо — увери я Джонсън.

- Просто се опитваме да си създадем мнение за обстановката в офиса и за начина, по който е действал Делъни. Във връзка с това, били ли сте някога в апартамента на Делъни на Голд Коуст?

- Не съвсем...

- Не съвсем? — обади се Ървинг. — Или сте били, или не. Какво означава "не съвсем"?

- Не бих искала някой да си извади погрешно заключение.

- Днес не правим заключения, а просто слушаме — отряза я Ървинг.

- Просто за да сме наясно — каза Джонсън дружелюбно, с широка усмивка, — имате ли ключ за този апартамент?

- Не! — Тя сякаш изглеждаше обидена от такова предположение. — Доколкото знам, Едит е единствената, която има ключ.

- Едит Стодард има ключ? Откъде знаете?

- Ами, единственият път, когато попаднах там, беше след онзи обяд. Той беше поставил в спалнята бюро, отрупано с най-различни книжа. Каза ми, че доста работел в този апартамент, защото не можел да свърши нищо в офиса. Донесоха ни сандвичи и говорихме за работата. Тогава ми каза още, че Едит имала ключ и мислел да смени бравите след нейното напускане.

- А каза ли ви защо мисис Стодард е имала ключ?

- Каза ми, че понякога щяло да се налага да вземам някои неща оттам и.да подготвям бизнес-срещи. Каза ми също, че не трябвало да споменавам пред никого за апартамента. Това било нещо като убежище за него и искал да го запази в тайна.

- Притежавате ли огнестрелно оръжие, мис Стюърт? - внезапно попита Ървинг.

- Не! — отвърна тя изненадано. — Мразя тези неща.

- А знаете ли дали Стодард притежава оръжие?

- Нямам представа.

- Имаше ли проблеми между Делъни и Едит Стодард напоследък? Имам предвид, във връзка с това, за което говорихме? — попита Джонсън.

- Не знам.

- Кога го видяхте за последен път?

- Ъъ, днес е четвъртък, нали? Значи в понеделник. Понеделник или вторник. Връщах се от обяд, когато го видях да излиза. Просто се поздравихме. Казах ви, не го виждах толкова често.

- А кога трябваше да напусне Стодард?

- Днес трябваше да е последният й ден.

- Когато Миранда Стюърт излезе, Ървинг се пресегна към телефона и набра някакъв номер. Джонсън разлисти бележките си.

- Кой е? — попита Ървинг. — А, Кабрила, Ървинг се обажда. Сай Ървинг. Да, от убийствата. Искам да направим една проверка за закупуване на оръжие... И през колко време ги сменят?...Е, ако е миналата седмица, наистина нямам никакъв късмет. Името е Едит Стодард. С-т-о-д-а-р-д. Не знам адреса й. Колко жени на име Едит Стодард би могло да има в града?...Да, добре. — Той притули мембраната с длан. — Казва, че всяка седмица подновявали архива за закупените оръжия. С новия закон щели вече да ги вкарват в компю... Да?

- Изчакай секунда. — Той махна капачката на писалката си и надраска нещо на листчето пред себе си. — Това ли е? Мерси, Кабрила. Дължа ти услуга.

Натисна вилката, набра друг номер, поговори около минута и затвори.

- Мисис Стодард е закупила "Смит Енд Уесън", 38-и калибър, на двайсет и втори януари от "Сарджънт Йорк" в Уобаш. Обадих се в магазина и говорих с управителя. Спомня си я. Питала го кой би могьл да й даде няколко урока по стрелба и той я насочил към "Дъ Шуутинг Клъб". Това е в Канаривил. Искаш ли да се разходим дотам?

"Дъ Шуутинг Клъб" се намираше на около миля от офиса на Делъни. Във фоайето зад стъклени витрини бяха разположени най-новите модели от различни видове — пистолети, автомати, пушки, револвери, руски карабини с оптически мерници, апарати за нощно виждане, бинокли. В дъното една стоманена врата водеше към самото стрелбище. През армираното стъкло, което го делеше от останалата част на клуба, се виждаше, че е разделено на трийсет отделения, срещу всяко от които бе поставена мишена с формата на човешки силует. Помещението бе звукоизолирано. Двама-трима души разглеждаха витрините във фоайето, а в стрелбището имаше още петима-шестима клиенти.

Собственикът беше едър мъж на около четиридесет, облечен с черна камуфлажна униформа и армейски боти с дебели подметки. Джонсън му показа значката си. Мъжът се представи като Рой Бенет.

- Няма някакъв проблем, нали? — попита той, опитвайки се гласът му да звучи приятелски.

- Бихме искали да поговорим с човека, който дава уроците но стрелба.

- Редуваме се — отвърна Бенет. — Персоналът ни е съставен само от бивши военни и квалифицирани експерти.

- Проверяваме една жена, която вероятно е идвала тук или по обед, или в късния следобед — каза Ървинг.

- Името Едит Стодард говори ли ви нещо?

- Възрастна дама? На около петдесет, петдесет и пет, горе-долу толкова висока? — И той показа с ръка на височината на рамото си.

- Да — потвърди Ървинг. — Купила е 38 калибров "Смит Енд Уесън" от "Сарджънт Йорк". Пратили са я тук да се научи да стреля.

- Същата е — каза Бенет, бръкна под тезгяха и извади тетрадка. После прелисти няколко страници. — Да, ето. Започнала е да идва на двайсет и трети миналия месец... — Продължи да плъзга показалеца си надолу по списъка. — И е спряла миналия понеделник. Петнайсет последователни дни. Сега си я спомням много добре. Не говореше много. Оръжието очевидно не й пасваше съвсем. Лично аз бих й препоръчал нещо по- малко — 25 калибров, най-много 32. Тази трийсет и осмица е прекалено голяма за нея.

- Как се справяше тя? — попита Джонсън.

- За две седмици мога да науча дори табуретка да стреля — отвърна Бенет със самодоволна усмивка.

- Значи е напреднала доста, това ли искате да кажете? — обади се Ървинг.

- Упражняваше се на малки разстояния. Около двайсет метра. Да, мисля, че можеше да улучи центъра на мишената от около двайсет метра. Да не й се е случило нещо?

- Не на нея — каза Ървинг. — Но трябва да знаете, че сте я научили наистина добре.

Джонсън и Ървинг се качиха в полицейската кола и се насочиха обратно към Задния двор.

- Ще разиграем ли епизода с доброто и лошото ченге пред нея, Шок?

- За Бога, Ървйнг, става въпрос за петдесетгодишна жена, а не за Чарлс Мансън.

Ървинг сви рамене.

- За мен е все тая.

- И какво? Сигурно е само, че притежава 38 калибров револвер и е ходила на уроци по стрелба. Знаеш ли колко жени в този град отговарят на това описание? Доста изплашени дами има наоколо.

- Има защо. Но не всички от тях притежават ключ за апартамента на Делъни и не всички са били изритани, за да отстъпят мястото си на някоя малка красавица. Доста съвпадения, капитане.

- Ще поговорим с нея, Сай.

- Ще й прочетем ли правата?

- По дяволите, Сай, засега просто ще поговорим с нея!

- Добре, добре. Просто не искам онзи проклет Вейл да ни го изкара през носа по-късно.

- Не се притеснявай, аз ще се оправям с него.

Първото, което Джонсън забеляза, когато Едит Стодард седна срещу тях, беше, че умората на лицето й се е примесила с израз на примирение. Очите й сякаш бяха празни. Това беше лицето на жена, към която животът се бе отнесъл зле; жена, която бе отдала живота си на съпруга си инвалид и дъщеря си; жена, на която внезапно бяха показали вратата — след години, отдадени на една престижна работа, абсолютно необходима за добруването на семейството й. Това, което Шок Джонсън видя върху лицето на Едит Стодард, беше унижение, тревога, може би дори чувството, че е била измамена. Само не и гняв. Яростта й, ако някога бе съществувала, вече бе удовлетворена — ако не от самата нея, то от някого другиго.

Това, което видя Ървинг на същото лице, беше вина.

Той нервно почукваше с химикалката си върху бюрото и чакаше да свършат с увода, за да се нахвърли върху жертвата. Джонсън бавно се пресегна и, без да го погледне, постави ръката си върху химикалката. Мисис Стодард седеше вдървено от другата страна на бюрото, със скръстени в скута си ръце.

Джонсън повтори обясненията, които бе дал и на другите интервюирани по-рано същия ден.

- Разбирате — каза той, — че на даден етап от този разговор можем, нали разбирате, да спрем и да ви прочетем правата, но не казвам, че това трябва да се случи. Не че имаме намерение да го направим, просто казваме това на всеки, с когото разговаряме. Окей?

Тя кимна.

- Моля, кажете ни името си.

- Едит Стодард.

- Възраст?

- Ще навърша петдесет и три през май.

- Омъжена ли сте?

- Да.

- Къде работи съпругът ви?

- Не работи. Получава малка пенсия.

- Защо не работи? — попита Джонсън.

- Парализиран е от врата надолу.

- Съжалявам — каза Джонсън.

- Чарли обичаше непрекъснато да поправя нещо но къщата. Веднъж наместваше някакви керемиди на покрива, падна и счупи гръбнака си на две места.

- Кога се случи това?

- През 1982.

- И оттогава е прикован на легло?

Тя кимна.

- И имате дъщеря?

- Анджелика. На двайсет и една е, учи в колеж. Специалността й е физика.

- Мисис Стодард, откога работите за Делъни? Имам предвид — за фирмата.

- Седемнайсет години.

- А откога сте секретарка на Делъни?

- От девет.

- Доволна ли бяхте от работата си?

Въпросът сякаш я обърка.

Да — каза тя след миг. Беше много добра възможност. Мистър Делъни беше... много грижовен и много ни помогна, когато се случи нещастието вкъщи.

- Казахте "беше", мисис Стодард — обади се Ървинг. — Казахте го, защото Делъни вече е, ъъ, покойник, така ли?

- Аз... да.

- Искахте да кажете нещо ли?

- Не, нищо.

- Вярно ли е, че тъкмо сте се готвели да напуснете, мисис Стодард? Днес е трябвало да бъде последният ви работен ден.

За момент тя се поколеба.

- Да.

- Тоест, когато казвате "беше", всъщност имате предвид, че вече не работите тук, така ли е?

- Не виждам защо... искам да кажа...

- Мисля, че детектив Ървинг се интересува от факта, че напускате фирмата — меко каза Джонсън.

- Да, така е.

- А условията при напускането удовлетвориха ли ви?

Тя не отговори. Пръстите в скута й се сплетоха, устните й потрепераха. Ървинг видя неувереността й и реши да се хвърли в атака.

- Мисис Стодард, вярно ли е, че имате ключ за апартамента на Делъни в Астър?

- Да.

- Често ходехте там, така ли е?

- Беше част от работата ми. Мистър Делъни не обичаше да работи тук. Трудно успяваше да се концентрира.

- Значи сте запозната с обстановката там — имам предвид в апартамента?

- Да, разбира се.

- И бихте могли, казано най-общо, да влизате и излизате когато пожелаете, така ли?

- Отивах там само когато ми наредяха.

- Аха. Въпросът е, че сте имали свободен достъп дотам, нали?

-Е, предполагам, че може да се каже и така.

- А колко други хора също имаха ключ?

- Не знам. Не ми е работа да знам.

- Значи всьщност казвате, че доколкото знаете, никой друг няма подобен свободен достъп до този апартамент? Доколкото ви е известно, разбира се.

- Доколкото ми е известно.

-А знаете ли дали мисис Делъни нямаше такъв ключ?

- Не бих могла да знам... Искам да кажа, предполагам, че...ъъ...

- Не е ли вярно, мисис Стодард, че знаете, че тя не само е нямала ключ, но дори въобще не е подозирала за съществуването на това място?

- Това наистина не ми влиза в работата.

- Аха. Е, тогава не е ли вярно, че ви е било наредено да не споменавате за този апартамент? Че това е било, така да се каже, тайното убежище на Делъни?

- Вижте, имах достъп до доста факти и информация, която беше строго конфиденциална. Мистър Делъни никога не е споменавал специално мисис Делъни.

- Но това местенце е влизало в графа "строго конфиденциално", нали?

-Да.

- А били ли сте някога в този апартамент, без да сте специално поканена?

- Разбира се, че не!

-Никога не сте отивали там, например за да търсите някакви документи или каквито и да е книжа, без мистър Делъни да ви очаква?

- Не. Не разбирам какво точно целите.

-Ще ни извините ли за миг, моля — каза Ървинг и дръпна Джонсън извън стаята. Наведе се към него и прошепна:

-Съвсем близо сме, капитане. Мисля, че трябва да й прочетем правата.

-Не още — прошепна в отговор Джонсън. — Тя ще поиска адвокат и няма да успеем да измъкнем кой знае какво. По-добре да се опитаме да разберем колкото се може повече преди това.

- Да, прав си, но се изнервям, защото отидохме доста далече, без да сме й ги прочели. Всеки момент ще включа в играта онзи револвер и работата става сериозна.

- Аз ще реша кога да й прочетем правата — остро каза Джонсън.

- Просто не искам да прецакаме всичко, това е.

- Ще ти кажа кога, Сай.

- Разбрано.

Когато се върнаха в стаята, Едит Стодард бе вперила поглед в отсрещната стена.

-Мисис Стодард — започна Джонсън, — говорехме за вашия достъп до апартамента. Ходили ли сте там през нощта?

- Понякога — отвърна тя безстрастно. — Ако той поискаше.

- Значи, така да се каже, това е било нещо като второ работно място за вас?

Тя кимна. Погледът й все още беше насочен към стената встрани от главите им.

- И беше съвсем естествено да прекарвате доста време там?

- Предполагам, че може да се каже и така.

- Да не губим време — обади се Ървинг. — Мисис Стодард, притежавате ли огнестрелно оръжие?

Тя рязко обърна поглед към него, сякаш въпросът я бе извадил от вцепенението й.

- Огнестрелно оръжие?

- Да, огнестрелно оръжие. — Той разгърна сакото си и й показа окачения под мишницата кобур. — Огнестрелно оръжие.

- Аз...

- Мисис Стодард — намеси се Джонсън, — знаем, че на 22 януари тази година сте закупили от "Сарджънт Йорк" 38 калибров револвер. Къде е той сега?

- О, да, револверът.

- Какво стана с него? — попита Ървинг.

- Откраднаха го.

- Откраднаха? — Ървинг обърна поглед към Джонсън и повдигна вежди.

- От чантичката ми.

- Носели сте го в чантичката си?

- Напоследък ставаха доста престъпления, нали знаете, грабежи и така нататък, тъй че аз...

- Знаете ли как да използвате подобно оръжие, мисис Стодард? — попита Джонсън.

- Мислех... мислех, че това би могло да ги изплаши.

- Кого?

- Хората, които биха се опитали да ме ограбят.

- Значи не знаехте нищо за това оръжие и просто искахте да го използвате за заплаха, така Ли? — попита Ървинг.

- Да. Да ги изплаша.

- Но не сте били запозната как да действате с него, това ли са вашите думи?

- Да. Или не. Тоест, искам да кажа, че не разбирам много от оръжия.

Джонсън за момент сведе поглед към сключените си на бюрото ръце, после я погледна право в очите и каза:

- Мисис Стодард, трябва да прекъсна процедурата и да ви посъветвам, че можете да запазите мълчание. Ако кажете още нещо, то може да бъде — и ще бъде — използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат, а ако нямате такъв или...

- Аз го убих — прекъсна го тя, без да промени тона и изражението на лицето си.

Признанието втрещи двете ченгета.

- Не ви разбрах? — реагира след няколко секунди Джонсън.

- Аз го убих — повтори тя безстрастно.

- Господи! — промълви Ървинг.

- Мисис Стодард — тихо каза Джонсън, — разбирате, че в този момент имате право на адвокат, нали?

Тя ги погледна и отчаяно каза:

- Вече нищо не разбирам, нищичко.

12.

Историята на престъпленията в щата образуваше гигантска планина от документи, събрани в огромен архив близо до сградата на.съда. Редичка след редичка и купчина след купчина от съдебни преписки, решения и документи, подвързани с кафяви твърди корици, изпълваха огромния склад. Много повече бяха изгубени, унищожени или неописани. Едно просто разместване на номерата в индекса можеше да изпрати някое старо дело в пълно забвение. Още по-трудно беше с веществените доказателства. Можеха да са върнати на собствениците им, унищожени или отдавна загубени и пътят им доста трудно можеше да се проследи.

Сен-Клер се подписа в книгата и бързо откри регистрационния номер на съдебната преписка: "Дело 83-45976432, щатът срещу Аарон Стемплър. Предумишлено убийство. Мартин Вейл за защитата. Джейн Венъбъл за обвинението." Посочиха му къде да търси и му отне петнайсет минути, преди да намери картончето, на което с маркер бе написано "Стемплър, А. 83-45976432". Отнесе кутията с документите до масичката в центъра на помещението и концентрира мислите си върху най-известното дело на Вейл.

Нещо бе провокирало феноменалната памет на Сен-Клер, но той все още не бе сигурен какво точно е то. Беше сигурен обаче, че ще намери отговора именно в тази кутия. Както беше сигурен, че това нещо можеше да няма никаква връзка с труповете от бунището.

Зачете се в първия том от преписката, но бързо осъзна, че се налага да категоризира материала по някакъв принцип. Прехвърли поглед по данните за селекцията на журито и подготовката на съда за делото и продължи напред, търсейки ключови думи и събирайки отделни парченца от свидетелските показания и разпитите. Използва копирния апарат в ъгъла на стаята безброй пъти. После се захвана със собствения си метод на анализ и свързване на фактите, като ги селектира по-скоро логически, отколкото хронологично.

Но Сен-Клер бе заинтригуван и от това как Вейл бе успял да спечели процес, за който почти всички мислеха, че предварително е загубил. Любопитен бе да прочете и разпита на Стенър, разследвал случая от страна на полицията. Фойерверките започваха още в първите минути на процеса.

"Съдия Шоут: Мистър Beйл, па обвинението в предумишлено убийство първоначално сте пледирали за невинност. Желаете ли сега да промените това?

Вейл: Да, сър.

Съдия Шоут: И какво ще пледира защитата?

Вейл: Виновен поради умопомрачение.

Съдия Шоут: Мистър Вейл, сигурен съм, че знаете, че трима професионални психиатри са стигнали до заключението, че клиентът ви е нормален.

Вейл: Сбъркали са."

Така започваше това, което, както разбра Сен-Клер, щеше да се превърна в битка на титани. Венъбъл срещу Вейл — и двамата на върха, и двамата блестящи стратези и невероятни майстори на играта. Встъпителното обръщение на Венъбъл към съдебните заседатели беше кратко и самоуверено. Очевидно в този миг тя вече бе решила, че котката е в чувала.

"Венъбъл: Дами и господа съдебни заседатели, ще бъда съвсем кратка. В хода на този процес ще видите снимки, които ще ви шокират. Ще бъдете запознати с поразителни веществени доказателства и ще чуете експерти, които ще потвърдят, че обвиняемият Аарон Стемплър — и само Аарон Стемплър — би могъл да извърши това ужасно и брутално убийство на почтения наш съгражданин и общественик. Аарон Стемплър е виновен за хладнокръвното, предумишлено убийство на архиепископ Ричард Рашмън. Накрая, сигурна съм, ще се съгласите с нас, че всяка друга присъда, освен смъртната, би била обида за правосъдието."

Вейл, в пълен контраст, излезе с обширна и очевидно неповлияна от чувства пледоария.

"Вейл: Дами и господа съдебни заседатели, казвам се Мартин Вейл. Назначен съм от съда да защитавам обвиняемия Аарон Стемплър. Тук сме, за да установим дали той е виновен за отвратителното убийство на един от най-уважаваиите ни съграждани, архиепископ Ричард Рашмън. В криминалното право има два типа престъпление. Най-лошият е познат като malum in se, което ще рече "лошо поради самото естество на престъплението". Убийството, изнасилването, тежките телесни повреди, осакатяващите рани — тоест планираните, предумишлени престъпления срещу човешкото тяло. Тук става въпрос именно за такова. Ще видите снимки от сцената на престъплението, които ще ви шокират, и ще бъдете убеждавани, че това би могло да бъде извършено от нормален човек. Ще бъдете помолени да раздадете правосъдие за нещо, което е познато като mens rea, а това означава — имал ли е обвиняемият намерение да причини телесна повреда, или, казано другояче' — възнамерявал ли е Аарон Стемплър да убие архиепископ Рашмън? Аарон Стемплър отрича, че е виновен за mens rea в този случай. Доказателствата ще бъдат от необичайно естество, защото са свързани с психическо разстройство. Така че по време на процеса ще бъдете запознати с огромно количество информация от психологичен характер. Единственото, за което ви молим, е да слушате внимателно, така че да можете да направите правилна преценка за mens rea и да отсъдите справедливо. Имал ли е Аарон Стемплър психологически срие? Действал ли е той под влияние на непреодолим импулс? Тези и много други въпроси ще намерят отговор при изучаването на състоянието, в което той е извършил убийството. И докато правите своята преценка, ще ви помоля да имате предвид още нещо: ако по време на престъплението Аарон Стемплър е бил в пълно душевно здраве, защо го е извършил? Каква е била мотивацията му за извършването на толкова отчаян и ужасяващ акт? И ако го е направил, бил ли е душевно здрав в същото време? В крайния анализ това може би ще бъде най-важният от всички въпроси. И така, дами и господа, вашата отговорност е да отсъдите достоверността на доказателствата, които прокурорът и аз ще ви предоставим. На кого ще повярвате? На какво ще повярвате? И най-важното от всичко, ще приемете ли уликата като неоспорима истина? В края, когато чуете всички доказателства по делото, искрено вярвам, че ще отсъдите в полза на моя клиент, Аарон Стемплър."

Сен-Клер прекара часове в копирането на преписката и в подреждането й по своя собствена хронология. Методът му в крайна сметка щеше да го отведе до информацията, която търсеше. Проблясъци се появиха още при прочита на първия разпит, проведен от Вейл. Свидетел беше най-големият психиатричен експерт в щата, доктор Харкорт Д. Бескът.

"Вейл: Запознат ли сте с родния град на Аарон Стемплър — Криксайд, Кептьки?

Бескът: Описан ми е, сър.

Вейл: Но не сте били там?

Бескът: Не, не съм.

Вейл: От това, което ви е известно, докторе, възможио ли е факторите на околната среда в Криксайд да способстват за развитието на шизофрения?

Венъбъл: Възразявам, Ваша свет лост. Това са само слухове. Защитата се отвлича от основната тема.

Вейл: Ваша светлост, имаме си работа с убийство, за което ние твърдим, че е резултат от специфично умствено разстройство. Просто търся някаква основа за по-нататъшно развитие.

Венъбъл: Курс по психиатрия ли ни очаква?

Вейл: Това възражение ли е?

Венъбъл: Ако нямате нищо против.

Съдия Шоут: Извинете, но вие двамата ще поискате ли почивка, за да продължите личния си разговор, или имате да кажете нещо на съда?"

И така, още от самото начало процесът се завъртя на бързи обороти. Както Сен-Клер научи от показанията на няколко свидетели, Стемплър беше физически малтретиран и религиозно неориентиран 20-годишен младеж от Апалачите, с много висок коефициент на интелигентност и неграмотни родители. Беше отраснал в Кентъки, в малко селище в планините, насилван отра- но да работи във въглищните мини, където алтернативите били бавен край след замърсяване на белите дробове или бърза смърт — от отровните газове или експлозия. Това, от което най-много се страхувал, била Дупката — дълбока минна галерия, която, по неговите думи, "беше най-ужасният ми кошмар. Нямах представа, че една дупка може да бъде толкова дълбока. На дъното галерията беше висока само четири стъпки. Налагаше се да работим коленичили. Тъмнината поглъщаше светлините от фенерчетата ни."

Насилен на деветия си рожден ден да започне работа в Дупката, на осемнайсет той най-сетне успял да избяга от Криксайд с помощта на мис Ребека, градската учителка, която задоволявала жаждата му за знания още от първия учебен ден. В Чикаго го спасил архиепископ Ричард Рашмън, основател на приют за избягали деца, наречен Дома на спасението. Тук Стемплър намерил своя нов дом, докато двамата с приятелката му не решили да избягат. Идеята не се оказала толкова добра. Момичето го напуснало и се върнало при домашните си в Охайо. Стемплър попаднал в мрачно свърталище на бездомни, което наричали Пещерите.

"Вейл: Аароп, обвинявал ли си епископ Рашмъи за то ва, че ти се е наложило да живееш на толкова ужас но място?

Стемплър: Той никога не говореше за тези неща — за напускането ми, имам предвид. Изборът беше мой.

Вейл: Аароп, някога имал ли си сериозно спречкване с архиепископа?

Стемплър: Не, сър, никога не съм имал каквото и да е спречкване с него. Разговаряхме доста, главно за нещата, които бях прочел в книгите, за разни идеи и други подобни. Но винаги сме били приятели.

Вейл: Значи епископът не те е гонил от Дома на спасението и след като ти напусна, останахте приятели?

Стемплър: Да, сър."

Сен-Клер прочете свидетелските показания, свързани със самото убийство. Имаше две версии за случилото се — тази на Аарон, в която липсваха подробности, и тази на медицинския следовател Уилям Даниелсън, която бе изпълнена с ужасяващи детайли.

"Вейл: Сега бих искал да поговорим за вечерта, когато бе убит архиепископ Рашмъи. Имаше насрочена среща на момчетата от олтара, нали така?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Появи ли се някое от момчетата от олтара?

Стемплър: Не.

Вейл: А някой друг?

Стемплър: Не, сър.

Вейл: Епископът разстроен ли беше?

Стемплър: Не. Каза, че така или иначе бил изморен и че сме щели да се срещнем друг път.

Вейл: Какво направи ти, когато си тръгна?

Стемплър: Реших да отида до библиотеката на епископа и да си взема книга за четене. Когато попаднах там, чух някакъв шум откъм спалнята на епископа — сякаш някакви хора викаха. Затова се качих, за да разбера дали всичко е наред. Събух обувките си и ги сложих в джобовете на якето си. Не исках някой да си помисли, че се промъквам да подслушвам. Епископът беше в банята и тогава разбрах, че това, което съм чул, е неговото пеене. Тогава... тогава се почувствах така, сякаш там имаше някой друг... и после ми се губи време.

Вейл: Причерня ти?

Стемпльр: Да, сър.

Вейл: Но всъщност не си видял никой друг?

Стемплър: Не, сър.

Вейл: А видя ли епископа?

Стемпльр: Не, сър. Но го чувах. Той пееше в банята.

Вейл: Значи ти просто почувства, че има още някой в стаята?

Стемпльр: Да, сър.

Вейл: После какво се случи?

Стемпльр: Следващото, което си спомням, е, че бях навън, на долното стъпало на дървената стълба, която води към кухнята, видях полицейската кола и... наоколо блестяха светлини, после погледнах надолу... и, ъъ, навсякъде имаше кръв... по ръцете ми... и ножът... и после просто побягнах... не знам защо, просто побягнах към църквата и отпред се показа още една полицейска кола, и аз се сврях в изповедалнята.

Вейл: Причерня ли ти?

Стемпльр: Да, сър.

Вейл: Аарои, имаше ли някаква причина да убиеш епископ Рашмън?

Стемпльр: Не, сър.

Вейл: Планирал ли си неговото убийство?

Стемпльр: Не, сър.

Вейл: Доколкото ти е известно, убил ли си епископ Рашмън?

Стемпльр: Не, сър."

Още от самото начало на процеса Вейл започна да представя доказателства, които имаха за цел да удостоверят, че по времето на престъплението Стемпльр не е бил сам в стаята на архиепископа. Поддържаше тезата, че на неговия клиент му е причерняло и не е разбрал кой е загадъчният гост. Това беше трудно за доказване, но и не по-лесно за оборване. Уилям Даниелсън, медицинският следовател, разказа своя версия за убийството, насочван от въпросите на Венъбъл.

Венъбъл: Мистър Даниелсън, на базата на веществените доказателства, открити на местопрестъплението, как мислите, че е извършено убийството?

Даниелсън: Стемпльр е влязъл през кухнята, събул е обувките си, измъкнал е един двайсетсантиметров нож от чекмеджето, като при това е оставил там власинки от ръкавиците си, минал е по коридора към спалнята и е нападнал епископа. Епископ Рашмън се е борил за живота си, както доказват раните по ръцете му. Бил е съсичан, рязан, пробождан и удрян с ножа общо седемдесет и седем пъти. След атаката в тялото му са останали по-малко от седемстотин грама кръв, което е една шеста от нормалното."

Първата голяма битка се разигра при опита на Вейл да изключи снимките от местопрестъплението от доказателствения материал, възразявайки срещу тяхното внушение. Възражението му не бе прието. За съжаление, тези снимки бяха изгубени преди години и копията им, прикачени с другите документи в края на преписката, бяха с толкова лошо качество, че не вършеха никаква работа на Сен-Клер. На свидетелската скамейка Даниелсън бе разказал с подробности всички отвратителни аспекти на деянието, използвайки комбинация от снимки, предмети, кръвни проби, отпечатъци, броя на порезните рани и тяхното разположение, разликата между пробождане и съсичане, и така нататък, и така нататък. Венъбъл обрисуваше картина, изпълнена с неподправен ужас.

"Венъбъл: И така, мистър Даниелсън, вие заключихте, че смъртта може да се дължи на няколко различни причини?

Даниелсън: Да. Телесна травма, аероемболизъм, спазми, някои от прободиите рани, екссангвинация, тоест загуба на кръв. Всичко това би могло да предизвика смърт.

Венъбъл: Можете ли да определите първостепенната причина?

Даниелсън: Мисля, че е била раната в гърлото.

Венъбъл: Защо?

Даниелсън: Защото е причинила аероемболизъм, което е внезапен излаз на въздуха от белите дробове. Този тип рани винаги са фатални, всъщност смъртта най-често е мигновена. А тази рана беше дълбока. Изтичането на кръвта също беше фактор.

Венъбъл: Загубата на кръв?

Даниелсън: Да."

Докато четеше описанието, Сен-Клер внезапно си спомни доклада на съдебния лекар за трупа на Линда Балфур: "...Жертвата е била пробождана, разсичана и удряна 56 пъти...Раната в гърлото й е причинила аероемболизъм... Раните са нанесени от човек, който е имал основни хирургически познания..." Убеждението му се засили, когато прочете по-нататъшните показания на специалиста.

"Даниелсън: Ножът е влязъл тук, точно под дясното ухо и е преминал дотук, под лявото, като е разкъсал всички вени и артерии и е прекъснал гръбнака."

После Вейл атакува твърдението на Даниелсън, че раната в гърлото е тази, която е предизвикала смъртта. И още веднъж напомни вероятността някой друг да е бил в стаята заедно със Стемплър.

"Вейл: И така, ако е възможно две от фаталните рани в гърдите да бъдат нанесени от един човек, а останалите — от друг, това не би ли означавало, че е възможно единият да е нанесъл смъртоносния удар, а другият да е пробождал и рязал трупа след смъртта?

Даниелсън: Предполагам... Да, така е."

Сен-Клер често спираше по средата на четенето и си записваше основните моменти. Сега отбеляза: "Имало ли е друг човек в стаята? Да попитам Вейл? Стенър?" И защо, щом Стемплър очевидно беше виновен, Вейл насочваше разпитите в тази посока?

"Вейл: Аарон, запознат ли си с термина пориомания или "състояние на порио мания"?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Какво означава това?

Стемплър: Да забравяш неща за известно време.

Вейл: Имаш ли собствен израз за това?

Стемплър: Да, сър. Наричам го "да ти се губи време".

Вейл: А някога губило ли ти се е време?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Често ли ти се случваше?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Кога?

Стемплър: Ами, не съм съвсем сигурен. Първо не разбираш, че се е случило. После разбираш, че ти се губи време.

Вейл: Как разбираш?

Стемплър: Ами, в един момент си седя тук, а в следващия — колкото да щракна с пръсти — вече съм там или се ра зхождам навън. Веднъж бях в киното с едно момиче и след миг вече ходехме на улицата. Не знам как е свършил филмът, просто бях навън.