Спектакълът на Злото

- Отскоро ли е? — попита Стенър. — Имам предвид дали е маркиран скоро?

-Предполагам, че Окимото ще ни каже. Като че ли е престояла така известно време.

- Какво беше посланието? — попита Вейл.

- От "Венецианския търговец" — отвърна Сен-Клер.-

"В съда коя защита покварена

не е прикрила със слова елейни

спектакъла на злото?"

Минута-две в стаята цареше пълна тишина. Вейл се концентрира върху посланието. "Коя защита покварена не е прикрила със слова елейни спектакъла на злото..."

Струваше му се очевидно, че цитатът е адресиран към него.

Беше ли защитавал Стемплър покварено? Продажно? Беше ли прикрил проблясъка на злото? Или просто си въобразяваше?

След процеса сам бе стигнал до убеждението, че може би отличната му тактика бе успяла да прикрие истината — това, което великият бард наричаше "спектакъла на злото". Мисълта не го оставяше с месеци и го принуди да преоцени дейността си като адвокат. В миналото често бе размишлявал над моралните категории — добро и зло, истина и измама — и винаги бе подлагал фактите на разумно съмнение. Но никога досега не си беше задавал въпроса, който така неочаквано му бе поднесъл Шекспир. Било ли е словото му покварено и продажно, но подправено с изящество и власт на убедителност?

Връщайки се назад, Вейл осъзна, че Стемплър сам бе провокирал този въпрос преди десет години, когато го отвеждаха в Дейзиленд и когато беше казал нещо, което не оставяше на мира Вейл дълги месеци. В крайна сметка той бе стигнал до убеждението, че отговорността му като служител на правосъдието е била да осигури на клиента си възможно най-добрата защита. И бе направил точно това. Така че накрая беше отхвърлил всички други идеи като абстракции.

Но не съвсем, призна си Вейл, тъй като именно те бяха в основата на решението му да стане прокурор.

И сега, със смразяващото чувство за deja vu, той осъзна какво всъщност става. Защото пазеше в себе си онова късче от мозайката, онзи момент във времето, който не бе споделял с никого и който вероятно никога нямаше да сподели.

Мислите му бяха прекъснати от звъна на телефона. Наоми излезе от кабинета и отиде да се обади от своето бюро. Върна се след миг.

- За теб е, Харви. Бъди Харис.

- Какво иска пък той, но дяволите? — измърмори Сен-Клер, насочвайки се към телефона на бюрото на Наоми.

- Този Шекспиров цитат е с доста прикрито послание — отбеляза Стенър, когато Сен-Клер излезе.

- Да — съгласи се Вейл. — В случая с Рашмън посланията винаги бяха адресирани към епископа. Питам се за кого става въпрос сега.

Сен-Клер се върна в кабинета с мрачно изражение.

- Имаме още един.

- Какво?! — възкликна Вейл.

- Къде? — попита Стенър.

- Хилтаун, Мисури. На около трийсет мили от Сент Луис. Мъж, на 26 години. Работел към куриерска фирма, пренасял пакет до някакъв частен дом. Харис казва, че тамошната полиция здраво се е хванала със случая. Не дават информация на пресата. Бъди се обадил в едно от местните управления, за да пита за някакъв наркографикант, а дежурното ченге се изпуснало, че предишната вечер намерили трупа. Та Бъди звъннал в Сент Луис, а там почнали да увъртат. Накрая все пак му казали за куриера. Очевидно бил заклан по-предишната вечер. Бъди казва, че звучало като повторение на убийството в Гидеон.

- Казал ли им е за Балфур?

- Не. Не им е казал нищо. Просто е слушал.

- Разбрали ли са името на жертвата?

- Още не.

Вейл се отпусна в стола си. Погледна Стенър замислено и каза:

- Ако зад убийствата стои Стемнлър, как успява да намери всички тези хора? Гидеон, Илинойс? Хилтаун, Мисури? Едва ли ще ги откриеш дори на картата.

- И ако е замесен,, как успява да го направи от суперохранявана килия? — попита Сен-Клер.

- Може би Стемплър няма нищо общо — обади се Стенър. — Може да е някой маниак, който знае за момчетата от олтара.

- И е изчакал десет години, преди да почне да действа? — намръщи се Вейл.

- Може да е мързелив — предположа Флеърти и се усмихна.

Вейл се наведе напред, опря лакти на бюрото и подпря главата си с юмруци.

- Харви, искам утре сутринта да си в Сент Луис и да разбереш всичко, което знаят в тамошното управление.

- Не мога, шефе, сутринта трябва да съм в съда. Делото Куерълс.

- Абъл?

- Трябва да разпитам двама души.

- Аз съм свободен — предложи Флеърти.

- Добре, действай. Наоми, резервирай му билет за първия полет и уреди кола на летището. Дермът, обади се на Бъди и вземи от него имената на някои от тамошните ченгета.

- Окей.

- Наоми, свържи ме с Бескът в Дейзиленд. Искам да говоря лично с него, дори да е на конференция със самия Господ Бог. Искам го на телефона веднага.

Отне й десет минути да докара директора на щатското психиатрично заведение на телефона. Вейл беше забравил колко обезоръжаващо мек е гласът му.

- Мистър Вейл — каза той след обичайните поздравления, — през последните, ъъ, осем години, ако не се лъжа, за случая Стемплър отговаря доктор Джон Удуърд. Стемплър, ъъ, е негов пациент и бих предпочел да говорите направо с него, ако имате някакви въпроси относно...

- Какво е състоянието на Стемплър? — прекъсна го Вейл.

- Още веднъж бих искал да...

- Доктор Бескът, тук имаме сериозен проблем и искам отговори на няколко въпроса. Ако човекът, който ми трябва, е доктор Удуърд, дайте му слушалката.

- Той е в отпуска. На риба в Уискънсин. Ще се върне утре вечер. Ще му се обадя...

- Ще бъда при вас вдругиден сутринта — раздразнено каза Вейл. — Уредете ми среща с Удуърд и Стемплър.

- Мистър Вейл, вие бяхте ..ъъ... негов адвокат. Не сте идвали тук през тези десет години. Не виждам защо...

- Вдругиден — повтори Вейл и затвори. — По дяволите, от този Бескът направо ми се завива свят. Наоми, уреди ми самолет до Дейзиленд за осем часа сутринта в четвъртък.

- Имаш го.

В шест на вратата изникна Стеньр.

- Готов ли си да тръгваме? — понита той.

- Да — отвърна Вейл. Но точно в този миг телефонът звънна. Беше Пол Рейни.

- Не мога да доведа Дарби — каза той.

- Какво имаш предвид?

- Бях зает в съда целия следобед и нямах време да му се обадя допреди около час. Няма го. Вероятно е някъде навън с приятели или нещо от този род. Дай ми отсрочка до утре сутринта и ще го докарам.

Вейл се поколеба.

- Сигурен съм, че ще го открия, Марти, просто цял ден бях зает.

- Добре, Пол. В девет сутринта. Ако дотогава не се е появил, ще пусна шерифа по следите му.

- Няма да е необходимо.

- Пол, опитвам се да бъда откровен с теб. От това, което знам, в този момент той може и да е на път за Рио.

- По дяволите, Дарби изобщо не предполага, че е издадена заповед за ареста му. Сигурно се налива някъде. Ще ти го доведа сутринта.

- Е, той все пак е твоя отговорност. Помисли ли си над разговора ни от обяд?

- Още дори не съм говорил с него — отвърна Рейни, но в гласа му се усети припряност.

- Ще се видим утре сутринта — каза Вейл и затвори. После погледна Стенър. — Имаме заповед за задържането на Дарби по обвинение в предумишлено убийство, а Рейни май е малко паникьосан. Ако не ни го доведе до девет сутринта, искам да вземеш двама от най-добрите си хора плюс някой от управлението, да го намериш и да ми го докараш.

Стенър кимна замислено.

- Какво има? — понита Вейл.

- Попи Палмър — отвърна Стенър.

- И по-точно?

- Просто си мисля. Може да се е уплашила. Може и да... — Изречението увисна във въздуха.

- Имаш развинтено въображение, Абъл.

- От двайсет и пет години съм в този занаят — каза Стенър. — Имам шесто чувство.

- Какво искаш да направиш?

- Да се повъртя наоколо и да видя дали няма да науча нещичко за нея. Дарби е изправен пред дело за убийство, а тя е ключов свидетел.

- А разпитите ти утре?

- Ще се оправя.

Вейл се поколеба, после кимна.

- Добре — каза той. — Твоя е. Тръгвай, намери ги и двамата.

20.

Отделът по убийствата в централното полицейско управление на Сент Луис беше почти безлюден. Флеърти влезе в отрупаната с бюра, телефони, компютри и шкафчета стая. Имаше само двама детективи — Оскар Джиланти, капитанът, който ръководеше разследването, и сержант Ед Никълсън, достолепен мъжага с вид на агент от ФБР.

И двамата бяха по-благоразположени, отколкото очакваше Флеърти. Капитанът беше нисък набит плешив мъж с торбички под очите. Имаше неколкодневна брада и сякаш беше спал с костюма си — което вероятно бе самата истина. Гласът му беше дрезгав.

- Трябва да отида до местопрестъплението — изръмжа той. — Оставям ви в ръцете на сержант Никълсън. Знае за цялата бъркотия колкото всеки друг. Как ви беше името?

- Дермът Флеърти.

- Окей, Дермът, ако искаш да отидеш някъде или да видиш нещо, Ник ще те закара. Приготвил съм ти едно пакетче със снимки, рапорти и прочее глупости. Аутопсията ще е вероятно чак утре. Можем да ти пуснем резултатите по-късно по факса.

- Не знам как да ви благодаря, капитане.

- Ако разбереш нещо по случая, ще ни бъде от полза. Ще се радваме на всяка помощ. Eгa ти шибания кошмар!

- Представям си.

- Е, аз тръгвам, Ник. Ако Дермът иска да дойде да разгледа, доведи го.

- Разбрано.

Сержантът, очевидно човек с навици, любезно попита дали Флеърти носи оръжие.

Той се усмихна.

- Аз съм помощник-прокурор, сержант. Нещата не са станали чак толкова лоши.

Сержантът цъкна с език. Беше стар професионалист, висок, сух, с изпито лице и спокоен, внимателен поглед. Светлата му коса на места сивееше. Отключи чекмеджето на бюрото, извади пистолет и го натъпка в кобура на колана си. После плъзна една тънка папка към Флеърти.

- Може би първо трябва да погледнете тази снимка. Хилтаун е на около трийсет мили на юг. Къщата на Спайър е на няколко мили от града, малка, тухлена, с две спални, кухня, хол и голяма баня. Това е. Пред нея има горичка.

Беше извадил снимка, направена от въздуха и показваща къщата отвисоко. Към къщата водеше черен пьт, а зад нея се виждаше друг, който свършваше до някакво езеро.

- Калвин Спайър и жена му — те са собствениците - са в Лас Вегас. Смятали да се върнат в средата на другата седмица, но събитието ги накара да се поразбързат.

- Познават ли го? — попита Флеърти.

- Снайър отрича. Искате ли да се разходим дотам? На трийсет минути път е... Е, ако включа сирените.

- Както кажеш — кимна Флеърти.

Пътуването беше приятно въпреки дъжда. Никълсън се оказа словоохотлив и с тих, авторитетен глас разказа на Флеърти подробностите, които знаеше, докато младият прокурор преглеждаше съдържанието на пакетчето. Снимките потвърдиха подозренията му, че убийството е идентично с това в Гидеон.

- Намерил го е един от местните, който държи магазинче малко по-надолу по пътя — обясни Никълсън. - Забелязал камионетката на куриера вчера сутринта. Когато по обед още била там, решил да хвърли един поглед. Входната врата била отворена. После чул жуженето на мухите. Бил на крачка от инфаркта, когато видял насечения младеж. После се установи, че трупът е преседял шестнайсет часа, преди да го намери.

- Как се казва жертвата?

- Александър Линкълн. Наричали са го Леке.

"Алекс Линкълн — помисли си Флеърти. — Последното от момчетата от олтара."

Като се изключеше Аарон Стемплър.

Дъждът плющеше по жълтите ограничителни ленти, с които полицията бе оградила широк периметър около къщата. Една полицейска кола беше спряла на алеята. Още няколко бяха паркирани пред входа.

- Ще се наложи да потичаме — каза Никълсън и вдигна яката на палтото си. Излязоха от колата и претичаха под дъжда до малката веранда пред входа. Неколцина детективи с жълти дъждобрани стояха под навеса.

- Скапана работа, Ник — каза единият. — Дъждът е изтрил отпечатъци, следи от гуми, всичко. Шефът направо е пощурял.

Никълсън и Флеърти влязоха и спряха пред някакъв цивилен полицай, който записваше нещо в малко тефтерче

- Здрасти, Ник. Голяма бъркотия, а?

- Аха. Рей Дженсън, запознай се с Дермът Флеърти. От офиса на окръжния прокурор в Чикаго.

Дженсън му подаде ръка.

- Какво ви води насам? — попита той.

- Работим над един случай в Чикаго. Не съм сигурен, но може да има някаква връзка.

- И за нас ще е добре, ако попаднем на допълнителна информация — каза Дженсън. — Засега сме с празни ръце.

Коридорът водеше към задната част на къщата. Флеърти виждаше белите тебеширени линии, които показваха къде са били краката на жертвата. Извади една от снимките, които носеше, и я погледна. Горната част на трупа бе в стаята, краката му се подаваха в коридора.

- Спайър е оставил лампата във всекидневната да свети, докато ги е нямало — каза Дженсън. — Навсякъде другаде е било тъмно. Убиецът по някакъв начин е извикал Линкълн в тъмната част.

Минаха покрай всекидневната. Мебелите вътре бяха покрити с найлони. Флеърти усети сладникаво-киселия мирис на кръв и смърт.

Стаята, където бе извършено убийството, беше малка. Имаше камина. Плъзгащи се стъклени врати водеха към малко балконче. Друга врата отделяше стаята от кухнята. Навсякъде имаше кръв — по стените, по пода, по килима. Флеърти изрови от плика снимка на трупа в цял ръст. Линкълн лежеше настрана, главата му беше отметната назад. Ужасяващият прорез в гърлото почти го бе обезглавил. Устата му беше отворена като на мъртва риба. Раните бяха многобройни. Панталоните му бяха смъкнати до коленете и членът бе отрязан. Резултатът от бруталната ампутация бе втькнат в устата му.

Флеърти прегледа снимките и откри тази, на която тилът на жертвата бе запечатан в близък план.

Там беше. "R41.102". Флеърти запази самообладание и продължи да разглежда снимките.

- Как е влязъл? Имам предвид убиеца — попита той.

- Счупил е един прозорец от задната страна — обясни Дженсън. — Предполагаме, че добре е познавал околността. Знаел е, че по това време на годината пътят към езерото е пуст, особено след смрачаване. Дошъл е отзад и се е промъкнал през прозореца. Ето и интересната част. Предишната вечер е валяло, но няма никакви кални отпечатъци или нещо от този род. Мисля, че копелето е събуло обувките си отвън и се е разхождало вътре по чорапи. А после е използвал градинския маркуч да измие верандата, затова там също няма отпечатъци. Пък сигурно е измил и себе си. Трябва да е бил целият в кръв, вижте само снимките на Линкълн.

- Да, добре си е написал домашното — каза Флеърти, разглеждайки фотографиите. — Който и да го е направил, е знаел, че Спайър и жена му са извън града. В малко градче като това...

- Пишеше го във вестника — обади се Никълсън.

- Кое?

- Че Спайър и жена му заминават за Вегас. Имаше няколко реда на последната страница. Спечелил пътуване mо случай десетгодишна вярна служба.

- А доставката?

- Пратка от един от клоновете на фирмата в източната част на Сент Луис — каза Дженсън. — Нали се сещате, едно от тези места, дето можеш да влезеш и да поръчаш да пратят на любимата ти красив букет. Било е по обед, пълно с народ. Никой не си спомня нищичко за евентуалния подател. А обратният адрес и името са измислени.

Флеърти погледна листчето с името на подателя. М. Лафърти.

- Познавате ли някой М. Лафърти? — понита детективът.

- Не — отвърна Флеърти. — Ами този...Лекс Линкълн? Нещо за него?

- Младо момче, на 26, постъпил в куриерската фирма преди две години, скоро след като пристигнал от Минеаполис.

- Минеаполис? Нещо оттам?

- Нищо. Нито ред. Шефът му — казва се Джон Прингъл — твърди, че бил добър работник, винаги идвал навреме, падал си малко шегаджия. Досега не сме открили никакви негови врагове. Бил късметлия с жените. Вечерта, когато го убили, имал среща с две наведнъж.

- Може пьк на едната да не са й издържали нервите - каза Флеърти и се усмихна.

Детективът се засмя.

- Доколкото разбрах, и двете били доста ревниви.

- Нещо откраднато ли е? — поинтересува се Флеърти.

- Спайър ще ни каже, когато се върне, но мисля, че трябва да изключим грабежа като мотив. Единственото, което със сигурност е взето, е катарамата от колана на Линкълн.

Катарамата от колана му?

- Да. Била е от месинг, копие на американското знаме — каза Никълсън. — Има още нещо. Погледнете тази снимка. На тила на Линкълн с кръв е написано "R41.102". Говори ли ви нещо?

Преди Флеърти да успее да отговори, в стаята влезе Джиланти.

- Нямаме описание на убиеца, нямаме описание на превозното средство, с което е дошъл, нямаме абсолютно нищо. Имал е поне осемнайсет часа за бягство. Мамка му, това копеле може вече да е на половината път към Ню Йорк!

- Разпитваме всички жители на градчето и тези от околността — каза Дженсън. — Проверяваме всички автомобили, минали през пропусквателните пунктове но 44-та магистрала между седем и десет вечерта. Предупредили сме да ни съобщят за всеки по-подозрителен.

- Господи, това може да е всеки втори човек в света!

- Възможно е медицинската експертиза да покаже нещо — каза Флеърти. — Кръв, власинки, каквото и да е.

- Как ли не! И в решаващия момент ще се появи Снежанка със снимка на убиеца и точния му адрес. Не разполагаме с нищо! Не знаем какво или кого търсим, не знаем накъде се е запътил — или запътила. За Бога, в този момент убиецът може да седи отвън в дъжда и да ни наблюдава как си говорим, а ние нямаме никаква следа!

Той погледна Флеърти и вдигна рамене.

- Имаш ли идеи, Дермът?

Флеърти се усмихна.

- Моята сила е в съда, капитане. Не съм много добър в залавянето.

- Е, момчета, продължавайте работата си. — Джиланти тръгна към вратата, но се спря и погледна Флеърти. — Ако знаеш нещо, Дермът, каквото и да е, стига само да ни е от полза, кажи го и ти обещавам да кръстя следващото си дете на тебе. Дори да е момиче.

- Благодаря за съдействието, капитане.

- Да, разбира се — отвърна Джиланти и излезе.

- Какво има в кутията, която е доставил Линкълн? - попита Флеърти.

- Това е най-гадното от всичко — отговори Дженсън. — Ето. Беше увито в лъскава хартия.

Флеърти погледна съдържанието на пакета и внезапно по гьрба му пропълзя хлад.

Шерифът Хиръм Йънг тъкмо се готвеше да започне вечерята си, когато телефонът звънна.

- По дяволите — изръмжа той и посегна към слушалката. — Ало?

- Шериф Йънг?

- Да.

- Казвам се Дермът Флеърти. Помощник-прокурор от Чикаго.

- Вече говорих с вашите хора. Колко пъти трябва да ви казвам, че...

- Извинете ме, сър. Имам само един въпрос.

- Тъкмо се готвех да вечерям.

- Ще ни отнеме не повече от минута. Нещо беше ли откраднато от дома на Линда Балфур в деня на убийството?

- Вече казах, че мотивът не е бил грабеж.

- Не говоря за грабеж, шерифе. Говоря за нещо съвсем малко и незначително. Нещо, което надали би направило впечатление другиму.

Последва дълга пауза. Йънг закрепи слушалката между рамото и бузата си, докато мажеше една филия с конфитюр.

- Не беше кой знае какво — каза той най-сетне.

- А именно?

- Една препарирана риба.

- Като тези, дето ги закачат по стените ли?

- Не, малък препариран делфин. Отстрани на дъсчицата било гравирано "Остров Сент Саймънс". Джордж го купил на Линда по време на медения им месец.

- А къде е бил? В стаята, където са я убили?

- Да. Върху камината.

- В стаята, където е извършено престъплението?

- Нали точно това ви разправям.

- Благодаря. Оценявам помощта ви. Дочуване.

Йънг тресна слушалката.

- Нещо не е наред ли, скъпи? — попита жена му.

- Просто някакви важни клечки от Чикаго се опитват да ни се бъркат в работите — отвърна тон и се зае с вечерята.

- Абъл? Обаждам се от летището в Сент Луис — каза Флеърти. — Трябва да побързам, самолетът е готов за излитане. Ще съм при вас в седем и пет.

- Ще дойда да те взема — каза Стенър. — Откри ли нещо?

- Доста неща. Мисля, че трябва да поговорим с Мартин и Джейн Венъбъл още тази вечер. Без съмнение става въпрос за същия убиец. Жертвата има надпис на тила. Ще ти го издиктувам. Може би Харви ще успее да провери в библиотеката още сега. Имаш ли химикалка?

- Да.

- R41.102.

- R41.102 — повтори Стенър. — Веднага ще му го предам.

- Някакъв късмет с Попи Палмър?

- Нищо. А и Рейни още не е докарал Дарби. Утре сменяме тактиката.

- Добре. Ще се видим в седем.

21.

Джейн Венъбъл се наведе над купата със спагети, гребна малко сос с връхчето на дървената лъжица и го близна. Добре беше. Все пак сложи още малко сол. Погледна към другия край на масата — разносвачът й бе донесъл огромен букет цветя, придружени от кратка бележка: „ Не могат да се сравняват с твоята красота. Марти."

За първи ггьт от години Джейн чувстваше, че живее и извън офиса си. Беше натрупала цяло състояние, но го бе заплатила с почти пълната липса на личен живот. Сега, само за няколко дни, нещата се бяха променили. Тя погледна цветята и една мисъл проряза съзнанието й.

За Бога, нима се влюбваше в този мъж? И също толкова бързо отхвърли тази възможност. Не, това бе просто флирт, пе биваше да си въобразява.

- Къде си се научила да готвиш спагети? — попита Вейл. — Не си италианка.

- Но майка ми беше. Родена във Флоренция. Едва осемнайсетгодишна е била преводачка на Нюрнбергския процес.

- А, значи оттам идва твърдата жилка!

- Баща ми също не е за подценяване. На същия процес е бил правителствен адвокат. Именно там са се срещнали. А после петнайсет години беше федерален прокурор.

- Какво ти каза, когато се отказа от прокуратурата и се захвана с частна практика?

- Подкрепи ме. Каза, че десет години били съвсем достатъчни, освен ако не съм искала да стана главен прокурор или губернатор. А аз нямах такива идеи.

- Напълно те разбирам. В политиката има ужасно малко истина.

- Не знам — каза тя. — Когато бях прокурор, си мислех, че всичко опира именно до правосъдието и истината.

- Повтарям, Джейни, в политиката има ужасно малко истина.

- Знаеш ли какво казват хората? Че истината е това, което искаме да възприемем.

- Не, истината е това, което съдебните заседатели искат да възприемат — коригира я Вейл.

- Това някога притеснява ли те? — полюбопитства тя. — Имам предвид победата.

- Тоест?

- Говори се, че и двамата сме обладани от идеята непременно да победим.

- Въпрос на гледна точка. Виж, когато бях млад адвокат, защитавах едно хлапе, което бе обрало зарзаватчийница. Ключовото доказателство беше шапка, намерена на пода на магазина. Прокурорът твърдеше, че била на момчето, което я изпуснало, докато бягало. Аз разбих тезата му, доказах, че шапката не би могла да бъде на моя клиент, разкъсах свидетелите на парченца и спечелих делото. Когато го освободиха, момчето се приближи до мен и попита: "А сега мога ли да си получа шапката?" Този факт толкова ме разстрои, че ведньж, докато вечерях с един съдия — който, между впрочем, стана най-добрият ми приятел — му разказах случая. И знаеш ли какво ми каза той? "Проблемът не е бил твой, а на прокурора. Подай ми маслото, ако обичаш."

- Тя се засмя.

- И каква е поуката, Вейл?

Той отпи от виното си и цъкна с език.

- Никой никога не е казвал, че животът е справедлив. Предполагам, че това е поуката, ако въобще има такава.

- Циничен отговор, господин прокурор.

- Няма гаранция. Даваме най-доброто от себе си, независимо какъв е шансът ни. Не става въпрос за победа, а за това да постигнеш възможно най-добрия резултат.

- Предполагам, че най-добре би било да изтребим всички некадърни адвокати и да изравним силите. Единственият начин да постигнем истинско правосъдие. Това никога ли не те притеснява, Мартин? Да знаеш, че противниковата страна е некомпетентна?

- Нее. Та това прави работата ми далеч по-лесна. Нали няма да почнеш да се самообвиняваш, че си твърде добра в професията?

- О, не — отвърна тя, но гласът й не звучеше уверено.

- Джейни, през годините, когато беше прокурор, опитвала ли си се да осъдиш човек, когото си смятала за невинен?

Въпросът я шокира.

- Разбира се, че не!

- А някога защитавала ли си човек, когото си считала за виновен?

Тя се поколеба.

- Никога не съм питала.

Той разпери ръце.

- Виждаш ли, въпрос на гледна точка.

Запали цигара и се отпусна в стола си. След няколко минути каза:

- Мисля, че е делото Стодард.

- Какво имаш предвид?

- Всички глупости тръгнаха оттам. Делото Стодард. Имаш проблем.

- Нещо не е наред — призна тя. — Тази жена не ми позволява да я защитавам и аз не разбирам защо.

- Вероятно дори не трябва да го обсъждаме. Съжалявам, че повдигнах темата.

- И двамата искаме да разберем какво точно се е случило онази нощ в апартамента на Делъни, нали?

- Знаем какво се е случило.

Над масата надвисна тишина. После Венъбъл въздъхна и каза:

- Прав си, не би трябвало да говорим за това.

- Ще ти предложа сделка. Да забравим за съда, когато сме заедно.

Тя се усмихна и вдигна чашата си.

- Нямам нищо против. — Пресегна се и докосна бузата му.

Той стана, заобиколи масата, наведе се и я целуна.

- Ами десертът? — прошепна тя между целувките.

- Ще почака.

Телефонът звънна.

- Остави го — предложи Джейн. Очите й бяха затворени, езикът й се стрелна в ухото му.

Включи се телефонният секретар. Вейл чу познат глас.

- Мис Венъбъл, обажда се Абъл Стенър. Моля да ме извините за безпокойството, но е много важно да открия Мартин Вейл...

- Божичко... — простена Вейл.

- ... Когато получите това съобщение, ако знаете къде би могъл да бъде...

Вейл изпъшка, отиде до телефона и вдигна слушалката.

- Да, Абъл.

- Не искам да те притеснявам, Мартин, но Флеърти се върна. Трябва да поговорим.

- Сега ли?

- Да. И мисля, че трябва да включим в разговора и Джейн Венъбъл.

- Защо?

- Ще разбереш, когато пристигнем. Ще взема и Харви и Дермът. Знам, че те поставям в неудобна ситуация, но наистина е важно.

- Момент. — Той постави ръка на слушалката. — Съжалявам, че трябва да вкарам работните си проблеми в дома ти, Джейни, но Абъл казва, че иска да говори с нас незабавно.

- С двама ни? За какво става въпрос?

Той се поколеба.

- Свързано е с Аарон Стемнлър.

- За Бога — въздъхна тя. — Добре, няма проблем.

- Идвайте — каза Вейл в слушалката и затвори.

- Какво става, Мартин?

Вейл й разказа за случая Балфур и убийството в Мисури. Тя го изслуша безмълвна, а очите й се разшириха, когато чу подробностите.

- Съвпаденията са невероятни. Харви изрови цитатите от книгите на епископа, които сега се съхраняват в Нюбъри.

- Ами Стемплър?

- Все още е в Дейзиленд, с максимална охрана. Доколкото знам, не е имал никакъв контакт с външния свят през последните десет години.

- Не може ли да е някой маниак, който се опитва да подражава на Стемнлър?

Вейл сви рамене.

- Възможно е. Но надали би открил ролята на Линда Гелерман в цялата история. Тя не беше спомената на делото. Показвала ли си онази касета някому?

- Разбира се, че не. Изтрих я веднага след процеса. А ти?

- Не. Но Моли Ерингтън засне разговорите със Стемплър.

- И къде са те?

- Вероятно в архивите.

- След всичките тези години?... — усъмни се тя.

- Кой знае? — отвърна той и после я погледна съвсем сериозно. — Джейн, искам да споделя нещо с теб. Досега го пазех в тайна, защото вярвах, че разговорите на адвоката с неговия клиент са конфиденциални.

- Какво е то? — попита тя с безпокойство.

- Виж, подготвях защитата на Стемплър няколко месеца. Исках да му осигуря възможно най-доброто. Раздвояване на личността. Аарон беше невинният вундеркинд, а Рой — неговият зъл близнак. В крайна сметка спечелих. Нов деня, в който всичко свърши и отвеждаха Аарон от залата, той — това беше именно Аарон, а не Рой, познах го — се обърна към мен с усмивка и каза: "Да предположим, че никога не е имало Аарон". И докато го отвеждаха навън, чувах смеха му.

- О, за Бога, това вероятно е било извратеното му чувство за хумор — каза тя и вдигна рамене.

- Може би. Но представи си, че не е било шега? Ами ако всичко е било преструвка?

- Хайде, Мартин, само преди няколко минути ме обвиняваше в гузна съвест. Тогава мислеше ли, че се преструва?

- Не. Моли Ерингтън също не мислеше така.

- Тогава защо се тревожиш? Освен това не можеш да разкажеш това на всеки, защото наистина става въпрос за конфиденпиалността между адвокат и клиент. Могат да ти отнемат пълномощията.

- Представи си, че той режисира тези убийства по някакъв начин, а?

- Доста прибързано заключение, прокуроре. Трябват ти много повече доказателства от тази обикновена забележка, направена преди десет години. А и самият ти каза, че Стемплър е отлично охраняван в Дейзиленд. Не е имал никакъв контакт с външния свят. Как би могьл да го направи?

Вейл поклати глава.

- Нямам представа.

- Току-що си спомних нещо, което веднъж ми каза Джак Янси. Каза ми, че когато бил млад адвокат, по време на някакъв процес открил, че клиентът му е виновен. Отишъл при съдията и му казал, че иска да зареже делото, но онзи не му разрешил. Освен това ставало въпрос за личен разговор между обвиняемия и нейния адвокат. В университета го били учили винаги да дава най-доброто от себе си. Така че спечелил делото, а клиентът му отлетял на свобода.

- И какъв извод си направил?

- Всичко, което добави, бе: "Правосъдието не винаги печели". Така че, прокуроре, забрави случилото се.

Тя се усмихна и го щипна но бузата.

След няколко минути се появиха Флеърти, Сен-Клер и Стенър и още от вратата почнаха да се извиняват за безпокойството.

- Хубаво е, че те виждам пак, Абъл — каза усмихнато Джейн и му подаде ръка. — Доста време мина.

- Чета за теб по вестниците — отвърна той.

- Това са Харви Сен-Клер и Дермът Флеърти — представи ги Вейл, с което постави точка на въведени ята. Махнаха чиниите и приборите от масата и преместиха вазата с цветята, за да направят място за нещата на Флеърти.

- Хубави цветя — отбеляза Дермът, вадейки рапортите и снимките от раницата си. — Да нямате рожден ден?

Венъбьл се усмихна.

- Не.

- Запозна ли Джейн със случая, Марти? — понита Стенър.

- До момента, в който Дермът тръгва за Сент Луис. Какво ново?

- Добре — започна Флеърти. — Първо, абсолютно съм сигурен, че става въпрос за същия убиец. Същите рани, както при убийството на Балфур. — Той разпръсна снимките по масата. — Същият почерк, както при жертвите отпреди десет години. Отново имаме съобщение на тила...

Той се поколеба и Вейл го подкани:

- Да? Продължавай.

- Жертвата е Александър Линкълн.

Вейл се изненада, макар и не чак толкова.

- Последното от момчетата от олтара — каза той.

- Като изключим Аарон Стемплър — поправи го Сен-Клер.

- Възможно ли е да не е замесен само един човек? — попита Джейн Веньбьл.

- Мисля, че това отговаря на въпроса — отвърна Флеърти. — Било е в кутията, която Алекс Линкълн трябвало да достави.

Той подаде една полароидна снимка на Вейл, който я погледна и прошепна:

- Господи!

Джейн я взе от ръката му и я разгледа. По лицето й се изписа отвращение. На снимката бе запечатано мъртвото тяло на Линда Балфур.

- Боже мили, кой е това? — попита тя.

- Линда Гелерман Балфур — отвърна Флеърти.— Очевидно убиецът я е снимал веднага щом е свършил работата си. Имам усещането, че кръвта още блика от гърлото й.

- Значи иска да знаем.

- Точно така.

- Искам двайсет и четири часова охрана за Джейн, считано от този момент — каза Вейл.

- Мислиш, че ще се насочи и към нея? — попита Сен- Клер.

- Кой знае, по дяволите? Вече се е справил с момчетата от олтара, изглежда логично да се захване с тези, които са водили процеса. Самият аз ще прекарам нощта тук. Мога да спя в стаята за гости. Имаш ли нещо против, Джейн? — попита Вейл с безразличен тон.

Стенър небрежно отиде до вазата с цветята и ги помириса. Движението му не остана незабелязано от останалите.

- Щом е необходимо — невинно отвърна Джейн.

- Това би решило доста проблеми — каза Стенър. - Сутринта мога да ви взема и двамата наведнъж и да ви откарам до съда. Ще поставя двама души за през нощта — единият ще е пред къщата, другият — отзад.

-Предлагам през деня вътре също да има поне един човек — каза Флеърти. — Не се знае дали убиецът няма да реши да я изчака.

- Добра идея — съгласи се Вейл. — Сещате ли се за някой друг?

- Шоут? — предположи Стенър.

- Вече е във Върховния съд — каза Вейл. — Не ми се вярва убиецът да го потърси. Но за всеки случай го предупредете.

- Няма да е излишно самите ние да сме готови с някои отговори — отбеляза Стенър. — Доста хора ще си помислят, че сме луди.

- Нека си мислят — отвърна Вейл.

- А пресата? — поинтересува се Флеърти.

- Трябва им само малко време, за да разберат какво става — каза Вейл и се почеса по брадичката. — Но няма да им помагаме.

- Нека още веднъж повторим това, което знаем — предложи Стенър.

Сен-Клер погледна Венъбъл и каза:

- Първият цитат беше от "Венецианския търговец". А ето последния. — Той прегледа бележките си. — "Хамлет", първо действие, сцена пета:

... ти би изслушал разказ, от чиято най-слаба дума младата ти кръв се би смразила, мозъкът — побъркал, очите ти — изхвръкнали безумно от свойте орбити като звезди, а къдрите ти, сресани грижливо във ужас биха щръкнали нагоре като бодли на сплашен таралеж!¹¹

- Е, поне има вкус към класиката — отбеляза Венъбъл. — Доколкото си спомням, преди десет години цитираше Хоторн и Джеферсън. Вече е преминал на Шекспир.

- Историите, които сам може да разкаже, също са впечатляващи — каза Вейл.

Внезапно си спомни разговорите на Моли Ерингтън с Аарон-Рой. Спомни си запечатаното на лентата ангелско лице на Аарон, който припомняше детските си впечатления със странния си кентъкски акцент:

"Когато бях на седем или осем години, в градчето имаше един проповедник на име Джошуа Шекълс. Беше едър мъж с много дълга черна брада и гневни очи. В тях сякаш гореше огън. Не вярваше в спасението на душите. Ако извършиш дори един-едничък грях, попадаш в ада. Ако излъжеш дори само веднъж, пак попадаш в ада. Поглеждаше ме и викваше с гръмотевичния си глас: "Виж ме, момче!", и когато вдигах поглед към него, сякаш бях изправен пред планина, той ме посочваше с пръст и казваше: "Ще отидеш в ада, момче!" И аз му вярвах, вярвах му. Преподобният Шекълс ме изпълваше със страх. В неговата Библия нямаше такова нещо като спасение на душата."

После Вейл си спомни и друго. Първия път, когато се появи Рой. Аарон беше извън обсега на камерата, а Моли преглеждаше записките си. И внезапно вдигна поглед и зина. На стената зад гърба й се появи сянка, една ръка покри нейната. "Той ще те излъже", каза тих, странен глас. Тогава пред камерата изникна и лицето му. Това вече не беше Аарон. Промяната бе невероятна. Изглеждаше пет години по-възрастен, очите му бяха напрегнати, устните — стиснати. Внезапно ръката му стисна Моли за гърлото. "Не можеш да изкрещиш, така че въобще не се опитвай — каза той и се ухили. — Виждаш ли тази ръка? Само с едно движение мога да ти скърша врата."

После Рой, без странния кентъкски акцент на Аарон, продължи с историята и подробностите вече бяха доста по-различни и вледеняващи от тези, които беше разказвало другото му его.

"Бяхме на онова място, наречено Гледката към източното дефиле. На най-високото. Една скала, която стърчи над билото и право надолу до дефилето има може би четири-петстотин стъпки. Отгоре се вижда всичко. Шекълс имаше навика да се качва там, стоеше на ръба и проповядваше. Ревеше с пълна сила за мъките в ада и ехото разнасяше думите му из дефилето. Често взимаше със себе си Аарон. Именно в един такъв ден се появих за първи път. Беше ми писнало. Шекълс повлече Аарон след себе си, изправи го на ръба и му посочи дефилето долу. Обясни му, че щял да пропадне в ада така, както би паднал в това дефиле. Сетне се разтъпка наоколо, сякаш се подготвяше за някоя от проповедите си. После наистина започна да крещи за ада, проклятията и така нататък, а цялата му омраза сякаш бе насочена към Аарон. Тогава ние с Аарон избягахме и се скрихме в близката горичка, Шекълс продължаваше да снове по ръба и да крещи колко порочен бил Аарон и как щял да отиде в ада. Промъкнах се зад гърба му. Беше адски лесно. Крещеше толкова силно, че дори не ме чу. Взех един откършен клон, доближих го и го бутнах в гърба. Падна право надолу. Фиууу! Не съм сигурен кога точно спря да проповядва и почна да крещи, но го наблюдавах как се удари в склона и се затъркаля. Гледката наистина си заслужаваше. Върху него — или по-точно върху това, което беше останало от него — се струпаха пръст и камънаци. Беше върховно! Пръстта направо го погреба на място."

Трябваше да се сети, когато чу това за първи път. Трябваше да се сети...

Особено пък по-късно, когато Рой разказа за вечерта на убийството на епископ Рашмън.

"Аарон застана на вратата на спалнята и внезапно сякаш Божият пръст проникна в него, преобърна го и - бинго! — ето ме и мен. Сигурен бях, че ако не поемех нещата в свои ръце, той щеше да прецака всичко. Първоначално си помислих, че може и да се справи, но после реших да не рискувам. Изтичах по коридора и проверих вратата на кухнята. Беше отключена. Огледах се, за да съм сигурен, че няма никой, събух си маратонките, влязох, извадих кутия с мляко от хладилника и я изпих. Сърцето ми туптеше така силно, ме се страхувах, че ще ми счупи някое ребро и ще изскочи. Отворих чекмеджето с ножовете и ги разгледах. Големият касапски нож беше идеален за целта. Щеше да е като да накълцам пуйка за Деня на благодарността. Беше остър като бръснач. Резнах се по показалеца и го засмуках, докато не спря да кърви. После тръгнах към спалнята. Гърмеше музика — беше си пуснал "Ода на радостта". Представих си го как стои в стаята и дирижира въображаемия оркестър. Трябвало е да стане шибан диригент, тогава можеше никога да не го срещнем. Както и да е, погледнах в стаята и видях, че е запалил свещи. Твърдеше, че така се прочиствал въздухът. Пръстенът му беше на масичката до леглото. Винаги го сваляше, преди да влезе в банята. Оставяше часовника си, който вероятно беше водоустойчив, но сваляше пръстена. Винаги ми се е струвало голяма тъпотия. Та стоеше си значи шибаният градски светец насред стаята, тресеше месата си и дирижираше въображаемия ангелски хор. Одата отиваше към своята кулминация и аз реших, че моментът е настъпил. Доближих се, взех пръстена и си го сложих. Негова шибана святост не виждаше нищо — ръцете му се вееха, очите му бяха затворени. Застанах зад него и го потупах по рамото с ножа. Той се обърна и очите му щяха да изскочат от орбитите. Разбра всичко адски бързо. Протегнах ръката си с пръстена и той се усмихна. Тогава посочих с ножа към земята и усмивката му се стопи. Той падна на колене, а аз завъртях ръката с пръстена под носа му. Той бавно се наведе напред, за да го целуне. Аз го дръпнах, замахнах с ножа и когато той вдигна очи към мен, насочих острието към гърлото му. Викнах "Прости ми, отче!", но му се смеех в лицето, докато го казвах. Той малко се дръпна, така че първо го уцелих в рамото и едва не му отрязах ръката. Епископът изкрещя и вдигна ръце. Вдигна я и онази, разрязаната, не знам как. После продължих да го удрям с ножа, Най-накрая го ударих в гърдите. Съвършен удар. Влезе като по масло, а той просто изохка и падна назад. После трябваше да стъпя върху корема му, за да си измъкна ножа. Разрязах му гърлото. Не можех да спра. Сякаш бях спечелил безплатна игра на флипер. Навсякъде имаше кръв. Спомням си всеки разрез, който направих — всичките бяха великолепни. Трийсет и шест намушквания, дванайсет разрязвания и една великоленна ампутация. Преброих ги всичките."

- О, да — полугласно каза Вейл. — Стемплър със сигурност може да разкаже някои историйки, от които - как го беше казал Шекспир? — къдрите ти биха щръкнали като бодли на сплашен таралеж?

- Горе-долу — отвърна Сен-Клер. — Въпросът е на кого говори? На Мартин? На Джейн? За кого оставя послания този сериен убиец?

- Стемплър никога не е бил сериен убиец — каза Стенър. - Не е избирал жертвите си случайно, покривал е следите си, не е вземал от местопрестъплението тъй наречените тотеми — искам да кажа трофеи.

Вейл кимна.

- Като разгледаме действията на Стемплър през последните десет години, разбираме, че всичките му жертви са хора, за които вярва, че са му сторили зло. Шекълс — тялото му така и не е било открито. Брат му и неговата приятелка — изглеждало е като нещастен случай. И така нататък.

- А после се появяват Рашмън, Питър Халоуей и Били Джордан — обади се Стенър. — Оттогава вече започва да оставя символи.

- Не е крил труповете и не е взимал трофеи — замислено повтори Флеърти. — Но всъщност някой е взел препарирания делфин на Линда Балфур. После катарамата на Алекс Линкълн. А и жертвите са оставени така, че да ги открият съвсем лесно. Има съществени разлики.

- Намекваш, че вече говорим за сериен убиец? попита Сен-Клер.

- Доставя му удоволствие — предположи Стенър. — Аарон или Рой, който и да е, е убивал поради лични причини. Ярост, отмъщение, отплата за минали страдания. Новият убива с мотив и заради удоволствието от самото убийство.

- Мотивът е осигурен от Стемплър — каза Флеърти.

- Не мислиш ли, че и Рой изпитва удоволствие? — попита Вейл. — Определено му беше приятно да описва убийствата.

- Но имаше специфичен мотив за всяка жертва — каза Сен-Клер.

- Последните две отговарят на условието — каза Флеърти.

- Но на неговото условие, а не на този новия — обади се Джейн.

- Може би това означава, че разполагаме с касапин, който обича да коли, в комбинация със Стемплър, който обича да мотивира касапина — каза Сен-Клер.

- А може и да не е така. Може да е някой, който подражава на Стемплър. Моли бе събрала отделни моменти от разговорите им в една видеокасета. Единствено тя бе показана в кабинета на Шоут. Двамата с Джейн я видяхме.

- Трудно бих могла да я забравя — обади се тя.

- Касетата отиде в архива. Много е вероятно някой да е попаднал на нея и да е решил да повтори фиестата.

Сен-Клер въздъхна.

- Очертава ми се още една разходка до склада.

- Предполагам, че рано или късно мистър Хикс ще поеме по собствен път — каза Вейл.

- Не знам — каза Джейн. — Да не забравяме, че в списъка на Стемплър вероятно има още набелязани жертви...

- Какво имаш предвид? — попита Флеърти.

- Има предвид, че той сигурно ще се насочи към останалите участници в процеса — тихо отвърна Стенър. - Джейн, Мартин, Шоут...

- Не забравяй себе си — обади се Вейл. — Беше важен свидетел.

- Въпросът е кой е следващият — резюмира Сен-Клер.

- И къде — допълни Флеърти.

- Как успява да намери всичките тези хора? — зачуди се Джейн. — Гидеон, Илинойс? Не знам какво си, Мисури? Как успява да ги проследи?

- И ако Стемплър е замесен, как, по дяволите, го прави? — каза Флеърти.

- Е, може късметът ни да проработи — намеси се Сен-Клер. — Може онези в Сент Луис да разрешат случая преди убиецът да е тръгнал за насам.

- Не разчитай на това — каза Вейл. — Трябва да действаме така, сякаш е вече тук.

Ръката на Джейн леко докосна неговата и той я стисна успокояващо.

- Още си спомням как скочи от свидетелската скамейка и се хвърли към мен — каза тя. — Очите му. В мига, преди да ме сграбчи, видях очите му и...

- И какво? — попита Вейл. — Какво видя?

- За миг те станаха червени. Сякаш се изпълниха с кръв. Никога не съм виждала такава омраза и злоба. Все още ги сънувам.

Внезапно Вейл загуби интерес към разговора. Погледът му се съсредоточи върху чашката за кафе, а мислите му се отнесоха към Линда и Алекс, момчетата от олтара и епископ Рашмън. Всички бяха приятели на Стемплър и той се бе обърнал срещу тях. Вейл също беше негов приятел по време на процеса и бе сигурен, че цялата тази лудост е насочена към него. Отново си спомни онези думи.

"Да предположим, че никога не е имало Аарон."

Вече бе съвсем сигурен, че Стемплър не се беше шегувал. И ако бе успял да измами всички тях по време на процеса, значи бе достатъчно умен да успее да дирижира убийствата и от строго охраняваната си стая в Дейзиленд.

Трябваше да бъде спрян. И докато самият Стемплър бе зад дебелите стени на Дейзиленд, трябваше да съсредоточат вниманието си към неговия съучастник. Да го хванат, да го обърнат срещу Стемплър и да свършат с това веднъж завинаги.

А Вейл бе сигурен, че съучастникът е наблизо.

Защото никъде другаде не бяха останали набелязани жертви.

22.

Вейл набра номера от телефона в колата.

- Пол Рейни — чу се от другата страна.

- Вейл се обажда. Къде е той, Пол?

- Ами, ъъ... не мога да...

- Не можеш да го намериш, нали? Както не можа и снощи.

- Не се впрягай, Марти. Дарби не знае, че искаш да го арестуваш. Сигурно е на лов или на риба. Напоследък доста му се струпа на главата.

- Както и на жена му — отряза го Вейл. — Много си великодушен за човек, който държи заповед за арест в джоба си и клиентът му е избягал.

- Не е избягал, по дяволите!

- Както и да е, Пол. Пускам шерифа по следите му.

- Дай ми още четири часа, Марти. Ще ти го доведа до обяд.

- Защо са ти четири часа? Какъв вариант ще избереш? Майка му го насилвала сексуално и сега си го е изкарал на жена си или пък се е страхувал благоверната да не му клъцне оная работа, защото се размотавал с Попи Палмър? Като Менендес или като Бобит?

- По дяволите, Мартин!

- Стига, Пол, не ми се преструвай, познавам те от доста време. Ще намерим твоя човек. Плюс Попи Палмър. И забрави за сделката. Ще го сгащим. До чуване.

Вейл затвори и погледна Сен-Клер и Стенър.

- Момчета, работата е ясна. Дарби е изчезнал. Направо чувах как Рейни се поти от другата страна.

Сен-Клер скръсти ръце и се загледа през прозореца.

- Искам заповед за обиск на цялата ферма — каза Стенър. — Проверяваме летищата, автобусите, колите под наем, влаковете. Засега няма резултат.

- Предполагаш, че ще се опита да я пречука, нали? - попита Сен-Клер. Когато Стенър кимна, той продължи: — Очевидно вече се е заел със задачата.

- А и си мисли, че се е откачил от кукичката — допълни Стенър.

- Освен ако Рейни не го е скрил някъде и не обмислят стратегията.

Вейл поклати глава.

- Не мисля, че Рейни знае къде е. Прие да сътрудничи и ако оплеска нещата, може да бъде изхвърлен от бизнеса. А делото не е чак толкова важно за него, че да рискува по този начин. Вероятно е решил, че имаме и други доказателства освен касетката, и се е досетил, че онзи го мотае. След като ме оставите на летището, тръгвайте по следата.

- Да — измърмори Харви. — Вече е почти осем и трийсет. Изгубихме половин ден.

Беше съвсем плешив, а на черепа му бе татуиран гущер, чийто език докосваше слепоочието му. Хавайската риза без ръкави разкриваше внушителни бицепси, украсени с още няколко впечатляващи татуировки. Дебел кожен колан придържаше панталоните му точно под пъпа, а усмивката му разкриваше липсата на един преден зъб и наличието на поне един златен. Ровеше из някакви кашони зад бара.

В десет сутринта заведението миришеше на цигарен дим, застояла пот и вкисната бира. Подът бе покрит с фасове, смачкани хартиени салфетки и прах. Стенър извади картата си.

- Аз съм майор Стенър от канцеларията на окръжния прокурор. Това е лейтенант Сен-Клер.

- Майор? Лейтенант? Значи работата е сериозна, а? - ухили се мъжът.

- Тук ли е управителят?

- Ето ме. Майк Тарджис.

Той протегна огромната си ръка.

- Търсите Попи, а? Казах на вашите хора всичко, дето знам. Онзи ден напусна работа. Даже не дойде дотук, а звънна по телефона.

- По кое време беше това?

- Не знам... Един, може би един и петнайсет.

- Имаше ли да взима някакви пари?

- Да. За три дни.

- Значи е бързала толкова, че дори не си е взела надницата за три дни?

Тарджис сви рамене, но не отговори.

- Има ли кола? — попита Стенър.

- Как мислите? Печели три-четири бона месечно от бакшиши плюс стотачка на ден от заведението. Тя е голямата ми атракция, мистър. Кара червен мустанг, модел 92-ра.

- Знаете ли номера на колата?

Тарджис се ухили.

- Не. И номера на шасито не знам.

- А знаете ли къде живее?

Разбира се. Феъруей, от другата страна на игрището за голф. На две мили оттук. Става въпрос за оня Дарби, нали?

- Имате ли да ни кажете нещо по въпроса? — попита Стенър.

- Само това, дето го чета във вестниците, ако може да им се вярва.

- А вие не вярвате ли?

- Остава да повярвам в тия дрънканици.

- Но не знаете нещо повече, нали?

- О, не.

- Попи говореше ли за това?

- Майтапите ли се? — Той се наведе над бара и сниши глас, макар в заведението да бяха само тримата. — Беше доста изплашена.

- От какво?

- От всичко — от ченгетата, от вас, от Големия Джим.

- Така ли наричате Дарби? Големия Джим?

- Тя му викаше така. Да не мислите, че ще му викам Големия Джим, като оставя един долар бакшиш след четиричасов запой?! Но знаеш ли ги жените? Попи не беше глупава, а и имаше готино тяло, като онази Мишел... Как й беше фамилията?

- Пфайфър? — предложи Стенър.

- Не бе, другата. Певицата.

- Филипс — каза Сен-Клер.

- Именно — кимна Тарджис.

- Споменавала ли е сестра си преди? — попита Стенър.

- Ъъ, може би веднъж или два пъти.

- Значи не знаете дали наистина са били близки?

- Нищо не знам. Хич не ме е грижа за сестра й. Имам си достатъчно проблеми вкъщи.

- Благодаря, мистър Тарджис — каза Стенър, подавайки му визитката си. — Ако си спомните нещо, звъннете ни.

- Май е сгазила лука, а?

- Просто искаме да поговорим с нея.

- Мислех, че вече сте говорили.

- Забравихме някои подробности. Ако случайно се чуете, ще й дадете това име и телефона, нали?

- Няма да звънне. В занаята съм от двайсет години и мога да позная кога някоя мацка се чупи завинаги.

- Може да реши да прибере трите стотачки, които й дължите.

Той поклати глава, извади някакъв парцал изпод тезгяха и избърса прахта върху плота.

- А бе всъщност тя мина да си ги вземе. Спря отпред и после отпраши с пълна сила.

- Да не ви каза, че ще кара чак до Тексъркана?

- Така предположих.

- Е, благодаря.

- Няма защо. Минете пак някой път. Заведението черпи.

- Мерси, Майк.

Когато излязоха навън, Сен-Клер каза:

- Пандизчия.

- Как разбра?

- Аз си знам как. Знам дори коя е Мишел Филипс.

- "Мамас Енд Дъ Папас" — каза Стенър, отваряйки предната врата на колата. И когато Сен-Клер го погледна учудено, добави: — И аз съм бил млад, Харви.

После се качиха в колата и се насочиха към фермата на Дарби.

Хеликоптерът изви над главната магистрала и се спусна към Дейзиленд. Отвисоко градчето изглеждаше малко, спретнато, заобиколено от стари викториански къщи, скрити сред дъбове и брястове. Хеликоптерът се насочи на север от града, къщите намаляха, дърветата се разредиха и внезапно отпред се показа четириъгълната сграда на Института за душевно здраве "Стивънсън", оградена от висок жив плет и внушителна тухлена стена. Две нови крила допълваха старите постройки. По моравата пъплеха дребни човешки фигурки. Вейл си спомни предишното си посещение тук — условията на максимална сигурност, огромните стъклени зарешетени прозорци, пазачите. Това беше домът на Стемплър за последните десет години.

От широкия прозорец на старата постройка един мъж, облечен в панталони с цвят каки и тъмносиня риза на пазач, наблюдаваше хеликоптера. Беше с приятен външен вид, мускулесто тяло и сини очи. Русата му коса бе късо подстригана, беше гладко обръснат и ухаеше на одеколон. На устните му играеше лека усмивка. Цялото му внимание бе насочено към хеликоптера, докато той извиваше над дърветата и след малко изчезна от погледа му.

- Добре дошъл, мистър Вейл — тихо каза мъжът и усмивката му се разшири.

- Каза ли нещо, Рей? — чу се глас откъм залата.

- Не, Ралф, просто си мърморя — отвърна той с кадифения си глас и седна зад работната маса, за да продължи заниманията си.

Докато хеликоптерът се спускаше над голямото футболно игрище край института, един черен кадилак се приближи по покрития с чакъл път и паркира съвсем наблизо.

Машината се приземи меко и вдигна облачета прах от земята.

- Майсторско кацане, Сидни — отбеляза Вейл, откопчавайки предпазния колан.

- Всеки път го казваш — отвърна пилотът.

Шофьорът на лимузината беше мъж на около трийсет години, облечен със зеленикави панталони и тъмносиня риза. Не приличаше на пазач, но се оказа, че е точно такъв.

- Аз съм Тони — обяви той, докато отваряше задната врата на лимузината. — Ще ви закарам до Дейзи.

- До Дейзи?

- Да де — отвърна Тони, придържайки вратата. — За по-кратко.

- Пътят им отне пет минути. Огромните метални врати пред комплекса се отвориха и после се затвориха зад тях. Колата пое по широка алея, оградена от половинметров жив плет. Вейл почувства нарастващо притеснение. Дали подсъзнателно, като всеки нормален човек, не се страхуваше, че може да го затворят тук? Или, което бе по-вероятно, не желаеше да се изправи очи в очи с изолираните от света пациенти, населяващи Дейзи?

Шана Парвър искаше да събере колкото се може повече информация преди самото дело. Беше убедена, че Стодард не иска процес, а Венъбъл търси най-изгодна позиция за евентуална сделка.

Проблемът на самата Джейн Венъбъл бе, че й се налагаше да защитава клиент, който сякаш не искаше да бъде защитаван. Първата стъпка бе да накара Едит Стодард да се откаже от признанието си. Предстоящият разговор с Шана Парвър можеше да се окаже полезен за още по-пълната реабилитация на обвиняемата.

Двете имаха няколко минути насаме, преди Шана Парвър да пристигне. Едит Стодард бе доведена в стаята за разпити от жена-пазач, която остана пред вратата отвън. Лицето на Стодард беше бледо, почти сивкаво, а очите й бяха потънали в дълбоки тъмни кръгове. Бе облечена с безформена синя рокля без колан и бели гуменки. Косата й бе разрошена.

- Как си тази сутрин? — попита Венъбъл.

- Не съм сигурна — тихо отвърна Стодард.

- Разговорът няма да продължи дълго — каза Венъбъл. — Просто една формалност.

- Кога ще свърши всичко това? Кога ще направите сделката, за която говорихте, каквато и да е тя?

- Този разговор е част от нея, Едит. Бих искала да направим добро впечатление днес. Това би ми помогнало по-късно при защитата.

Стодард унило поклати глава.

- Виж, Едит, тя ще ти задава много въпроси за оръжието. Не те питам къде си го загубила или дали въобще си го загубила, но когато тя поиска да узнае повече за него, бъди неопределена. Освен това ще те пита къде си била вечерта, когато е бил убит Делъни. Просто запомни, че колкото по-малко знае Шана Парвър, толкова по-добре за нас.

- Защо просто не й кажете... защо просто не направите онова, за което говорихте... Как го наричате?

- Договореност между защитата и обвинението.

- Направете го днес. Моля ви, нека приключим с всичко това.

- Имай ми доверие, Едит. Искам да подготвя нещата както трябва.

- Не издържам повече.

- Напълно те разбирам. Но, моля те, нека и аз да свърша работата си. Нали?

Раменете на Стодард се отпуснаха. Тя дълбоко си пое дъх.

- Добре — каза Венъбъл. — Всичко ще бъде наред.

Шана Парвър пристигна след няколко минути, придружена от стенографката — висока, приятна жена на име Шарин Хемпстед. Размениха си любезни поздрави, след което Хемпстед предложи кафе и всички, с изключение на Стодард, приеха. Венъбъл и клиентката й седнаха срещу Парвър, която остави една голяма чанта на пода и отвори куфарчето си. Извади отвътре тефтер, куп листа, няколко молива и малко касетофонче, и ги постави пред себе си. Мисис Хемпстед донесе кафето, седна отстрани на масата, приготви се и зачака.

- Готови ли сме? — любезно попита Шана.

- Да започваме — каза Венъбъл.

- Бих искала да отбележа за протокола — започна Парвър, — че това е официален разпит на мисис Едит Стодард, обвинена в предумишлено убийство на мистър Джон Делъни на 10 февруари 1994 година в град Чикаго. Аз съм Шана Парвър и представлявам окръжния прокурор на съдебен окръг Кук. Присъстват още мис Джейн Венъбъл, представляваща мисис Стодард, и Шарин Хемпстед, служител в съда на окръг Кук, която ще документира тази среща. Разпитът се провежда в сградата на окръжния съд на 16 фрвруари 1994 година и започва в 9:00 часа. Мисис Стодард, възразявате ли да записваме нашия разговор на лента?

Стодард погледна Джейн Венъбъл.

- Нямаме възражения — отвърна Венъбъл.

- Добре. Моля, кажете пълното си име.

- Едит Хобс Стодард.

- Омъжена ли сте?

- Да.

- Как се казва съпругът.ви?

- Чарлс. Чарлс Стодард.

- От колко време сте женени?

- Двайсет и шест години.

- И къде живеете?

- "Магнолия" 1856.

- Имате ли деца?

- Имам дъщеря, Анжелика.

- Колко е годишна тя?

- Двайсет и една.

- С вас ли живее?

- Тя учи в университета. Живее в общежитията, но има стая и у дома.

- За университета на Чикаго ли става въпрос, или за университета на Илинойс?

- Чикаго. Тя е в началните курсове.

- И вие я подпомагате?

- Има малка стипендия, с която покрива част от разходите си, но аз, ние, плащаме за стаята й и останалото.

- Колко е това месечно?

- Петстотин долара. Даваме й петстотин долара месечно.

- И плащате на медицинска сестра, която да се грижи за съпруга ви постоянно?

- Не е сестра. Имаме домашна помощница, която се грижи за Чарли, готви, чисти.

- Отделни спални ли имате, мисис Стодард?

- Това какво общо има? — попита Венъбъл.

- Просто питам — спокойно отвърна Парвър.

- Стаите ни са свързани — каза Стодард уморено. — Нощем оставям вратата отворена — в случай, че той има нужда от нещо.

- Работите в "Делъни Ентърнрайзис" в Ашленд, така ли е?

- Работех — отвърна Стодард.

- И колко време ви е необходимо — беше необходимо — да стигате до работата си всеки ден?

- Около трийсет минути. Зависи от движението по улиците.

- Шофирате ли?

- Да.

- Колко години работихте при мистър Делъни?

- Шестнайсет.

- И бяхте негова лична секретарка?

- Да.

- Колко време прекарахте на този пост?

- Девет години.

- Докато работехте като лична секретарка на мистър Делъни, налагало ли ви се е да ходите в апартамента му на Астър Стрийт?

- Да.

- Често ли?

- Да. Той обичаше да работи там, далеч от шума в офиса. Често му носех документи, писма за подпис и други книжа.

- А имахте ли ключ за този апартамент?

Венъбъл отвори уста, после размисли и не каза нищо.

- Да.

- Къде е този ключ сега?

- Ами, ъъ, трябва да е на моя ключодържател.

- А той къде е?

- Взеха го, когато ме арестуваха.

- Значи ключът сега трябва да е в полицията?

- Да.

- Мисис Стодард, искам да ви попитам за оръжието. Притежавате револвер, нали?

- Да.

- Какъв калибър?

- 38-и.

- Модел?

- "Смит Енд Уестън".

- Имате предвид "Смит Енд Уесън"?

- Да.

- Откъде се сдобихте с този револвер?

- От магазина "Сарджънт Йорк" на Уобаш.

- Спомняте ли си кога си го купихте?

- Преди около месец. Не си спомням точния ден.

- Колко платихте за него?

- Сто трийсет и пет долара.

- Защо си купихте револвер?

- За защита.

- През цялото време ли го носехте със себе си? Пауза.

- Да.

- Не ми изглеждате съвсем сигурна, мисис Стодард.

- Просто се опитвах да си спомня дали понякога не го оставях вкъщи... Но не, не мисля.

- Къде го носехте?

- Току-що ви казах — навсякъде.

- Не ме разбрахте. Имам предвид къде го държахте, когато бяхте навън.

- В чантичката си.

- А когато бяхте в офиса?

- В средното чекмедже на бюрото си. Заключвах го.

- А нощем?

- Под дюшека.

- В спалнята?

- Да.

- Къде е това оръжие сега?

- Аз... загубих го.

- Как? Момент. Ако сте го носили в чантичката си, заключвали сте го в чекмеджето и нощем сте го поставяли под дюшека си, как го загубихте? Съществува ли вероятност някой да го е откраднал от бюрото ви в работно време?

- Не мисля... Може би.

- Тогава какво се е случило с револвера?

- Ами... сигурно е изпаднал от чантичката ми.

- След като застреляхте Делъни ли стана това?

- Възразявам — обади се Венъбъл. — Няма доказателство, че...

- Разполагаме с признанията на мисис Стодард.

- Които, както добре ви е известно, тя оттегли. Направила ги е в състояние на стрес, емоционално разстройство...

- След убийството на Делъни ли загубихте револвера, мисис Стодард? — попита Парвър, прекъсвайки Венъбъл.

- Въпросът все още не ми харесва. Бих предпочела да я попитате кога го е загубила.

- Добре, мисис Стодард, кога загубихте револвера?

- Не съм сигурна. Разбрах, че го няма, когато се прибрах след работа в четвъртък вечерта.

- Това е вечерта, когато е бил убит Делъни, нали така? — Парвър погледна Венъбъл и вдигна вежди.

- Да — отвърна Стодард.

- Мисис Стодард, знаехте ли нещо за оръжията, когато купихте този Смит Енд Уесън", 38-и калибър?

- Не.

- Взимахте ли уроци?

- Да, точно така, взимах уроци.

- За да се научите да го използвате, нали?

- Да.

- И къде взимахте тези уроци?

- На Пършинг Стрийт, в "Дъ Шуутинг Клъб".

- Колко добър стрелец станахте, мисис Стодард?

- Моля, перифразирайте въпроса си, мис Парвър — обади се Венъбъл. — Въпросът е доста относителен.

- В какъв смисъл?

- Мисис Стодард вече обясни, че не е знаела нищо за оръжията. Няма как да направи сравнение.

- Мисис Стодард, престанахте ли да взимате уроци?

- Да.

- Защо?

- Инструкторът ми каза, че вече съм достатъчно добра.

- Във всичко, така ли? Зареждане, почистване, стрелба?

- Да.

- И вече бяхте достатъчно добра, за да няма нужда да продължавате с уроците, това ли искате да кажете?

- Да.

- Инструкторът беше ли убеден, че нямате нужда от по-нататъшни уроци?

- Да.

- Купихте ли си патрони заедно с револвера?

- Да.

- Помните ли колко патрона купихте?

- Две кутии.

- Колко патрона има в кутия?

- Петдесет.

- Винаги ли държахте оръжието заредено?

- Да.

- Колко патрона побира то?

- Шест.

- А къде държите останалите?

- На полицата в килера в спалнята ми.

- А този килер заключен ли е?

- Не. Защо да...

Венъбъл леко постави ръка върху ръката на Стодард и кимна, но Парвър така или иначе реши да игнорира казаното. Отвори куфарчето си и извади сив лист хартия, прегънат на две. Разгъна го и го постави на масата пред Стодард.

- Мисис Стодард, това е мишена, която получихме от "Дъ Шуутинг Клъб". Оставили сте я след последния си урок и те са я запазили. Предположили са, че от време на време ще се връщате да стреляте и че може би ще искате да си я задържите.

Венъбъл разгледа мишената. Беше черен човешки силует на бял фон. Имаше шест дупки от куршуми, всичките в областта на сърцето.

- Разпознавате ли мишената, мисис Стодард?

- Може да е на всекиго — отряза я Венъбъл. — Всички мишени си приличат.

- Но не всички имат името на клиента ви и датата в долния край — каза Парвър и посочи написаното в единия ъгъл. — Това е традиционният начин за записване в клуба.

- Тогава предполагам, че е моя — обади се Стодард.

- Стреляно е от 20 метра, мисис Стодард. Доста сте добра.

Едит Стодард не отговори веднага. След известно колебание сви рамене и каза:

- Повечето от хората там са добри стрелци.

- Каква чантичка носите, мисис Стодард?

- Съвсем нормална. От "Луис Витон".

- От онези, които са приблизително двайсет на петнайсет сантиметра, нали? — попита Парвър, очертавайки въображаем четириъгълник във въздуха.

- Ами, да.

- И какво слагате в нея обикновено?

- Каква връзка има това? — попита Венъбъл.

Шана се наведе, вдигна голямата си кожена чанта и я постави върху масата.

- Това е моята манта, мисис Стодард — каза тя и се засмя. — Както сама можете да видите, в нея има всичко, освен може би пълното издание на Енциклопедия Британика.

- Чертите на Едит Стодард се смекчиха и по лицето й пропълзя нещо като усмивка.

- Вашата чантичка беше ли натъпкана по същия начин?

Стодард цъкна с език.

- Не мога да си представя да нося толкова много неща.

- Значи вашата чантичка обикновено съдържа малко вещи, така ли?

- Да. Портмонето ми, ключовете, носни кърпички. Понякога слагах по някоя книжка за четене.

- Мисис Стодард, имате ли представа колко тежеше револверът ви?

- Не.

Парвър прегледа бележките си.

- Петстотин и двадесет грама — каза тя. — Достатъчно, за да се усеща в тази малка и полупразна чантичка, не сте ли сьгласна?

- Ами, така е... — отвърна Стодард предпазливо.

- Този револвер е бил за ваша защита, нали така казахте?

- Да.

- Тогава не е ли естествено да усещате неговата тежест и да знаете, че е там и че можете да разчитате на него?

- Възразявам — каза Венъбъл. — Тя е носила този револвер три седмици. Достатъчно време, за да свикне с тежестта му и да престане да му обръща внимание.

- Аха. Добре, мисис Стодард, вие казахте, че сте слагали оръжието в чекмеджето си и сте го заключвали. Спомняте ли си последния път, когато го поставихте там?

- Е, хайде, колега, тя е била разстроена и...

- Мисис Стодард, кога ви беше съобщено, че напускате работа? — каза Парвър, прекъсвайки Венъбъл.

- В четвъртък.

- Преди това не го ли знаехте?

- Нямаше официално съобщение.

- Не това беше въпросът ми. Преди четвъртъка знаехте ли, че ще бъдете заменена?

- Носеха се слухове. Винаги има слухове.

- И кога за пръв път чухте тези слухове?

- Знаете как е с клюките. Не си спомняш кога си чул нещо за пръв път. Дори не си спомням кой пръв ми го каза.

- Доста време ли се носеха тези слухове?

- Тя току-що ви каза, че не знае кога ги е чула за пръв път — намеси се Венъбъл. — Става въпрос за нещо несъществено...

- Напротив, мис Венъбъл, съществено е. Някои от работещите във фирмата казват, че още около Коледа се е знаело, че Делъни има намерение да замени мисис Стодард. Това са два месеца.

- Съветвам моята клиентка да не отговаря на повече въпроси, свързани с това, което може би е чула, откъде може би го е чула и от кого може би го е чула. Тя вече ви каза, че го е научила от Делъни в четвъртък сутринта. Именно от този момент това се е превърнало във факт за нея.

- Мисис Стодард, когато в четвъртък сутринта Делъни ви каза, че ви заменя, каква беше първата ви реакция?

- Бях... бях шокирана и., да, малко ядосана... разстроена. Объркана.

- Объркана?

- Исках да знам защо. А той каза само: "Едит, време е за промяна". Целият ми живот... всичко изведнъж се обърна с главата надолу, просто защото беше време за промяна. Да, бях разстроена, объркана и ядосана.

- Кога за последен път видяхте Делъни?

- Той ми каза, че ще получа заплата за две седмици и че мога да събера нещата си до петък. Мисля, че го видях за последен път, когато отиваше на обяд в четвъртък.

- В деня, в който е бил убит?

- Да.

- А петък беше последният ви ден на работа?

- Да. Предполагам, че моята заместничка е трябвало да изучи задълженията си през уикенда и в понеделник сутринта да е напълно готова. — Тя млъкна за миг и погледна ръцете си върху масата. - Съжалявам, не трябваше да го казвам. Сигурна съм, че се е подготвяла за работата с мистър Делъни седмици, може би дори месеци.

- И така, кога за последен ггьт заключихте револвера в чекмеджето си?

- Предполагам, че е било в сряда.

- Значи в четвъртък сте го носили в чантичката си?

- Възразявам. Тя вече каза, че не си спомня. Само предполага, че е било в сряда.

- Значи не си спомняте дали оръжието е било във вас в четвъртък?

- Точно това беше отговорът й, мис Парвър.

- Просто искам да разберем кога е загубила револвера си.

- Беше в четвъртък — внезапно каза Стодард. — Спомням си как го сложих в чантичката си в четвъртък, когато излязох от къщи. Оттам-нататък не си спомням какво точно направих с него. Беше доста объркан ден. Непрекъснато идваха хора и ми казваха колко съжаляват и прочее.

- Нека повторим казаното досега. Купихте си револвер, ходехте на уроци, научихте се да стреляте... — Парвър посочи разгънатата на масата мишена. — ... И го носехте в чантичката си. Когато бяхте в офиса, го заключвахте в чекмеджето си, а вкъщи го слагахте под дюшека. Спомняте си, че сте го видели за последен път в четвъртък, когато сте го сложили в чантичката си, преди да излезете от къщи. После сте отишли в офиса, Делъни ви е повикал и ви е уволнил. И не си спомняте нищо повече за оръжието. Правилно ли съм разбрала?

- Да.

- Добре. Нека се върнем към този четвъртък. Кажете ми какво правихте през деня — от сутринта до вечерта, когато си легнахте.

- След като мистър Делъни ми каза... ме запозна с новите обстоятелства, аз излязох навън. Зад сградата има малка поляна. Хората обядват там, излизат да пушат и така нататък, нали разбирате? Просто едно приятно място за почивка. Седнах отвън за малко. Не знам колко съм седяла там. Не съм сигурна, но може би плаках. За мен това наистина беше голям шок — да разбера най-сетне, че слуховете са били истина... Опитвах се да превъзмогна болката...

- Извинявайте, мисис Стодард, не искам да ви прекъсвам, но току-що казахте: "Беше голям шок — да разбера най-сетне, че слуховете са били истина." Значи сте им обръщали внимание?

- Възразявам — обади се Венъбъл. — Това е ваше заключение.

- Не е мое заключение — спокойно отвърна Парвър. — Тя призна, че е чула слуховете...

- Не е признавала нищо!

Парвър се обърна към Едит Стодард.

- Чували сте тези слухове, нали?

- Можеш да не отговаряш на този въпрос — каза Венъбъл.

- Аз... аз... — поколеба се Стодард.

- Добре — меко каза Парвър. — Продължаваме. Казахте, че сте се опитвали да превъзмогнете болката?

Стодард се размърда нервно и облиза устни.

- Ами, разбирате ли, опитвах се да... нали знаете, плащам на домашна помощница да се грижи за Чарли, а дъщеря ми е в университета и живее там и аз... не знам колко време прекарах там. Идваха някои от колегите и ми казваха колко съжаляват. Накрая просто не можех повече и се върнах вътре, качих се в стаята си и започнах да събирам нещата си в една кутия. Една от жените седеше там, мистър Делъни й бе наредил да седи край мен, докато събирам нещата си... за да не открадна нещо, предполагам. Всъщност не държах много лични вещи в бюрото си.

- Държахте ли лични вещи в онова чекмедже, което обикновено заключвахте?

- Не, там държах дискети от компютъра и някои секретни документи на мистър Делъни.

- Но го проверихте, нали?

- Да.

- Револверът вътре ли беше?

- Ами аз...

- Вече говорихме за това — каза Венъбъл. — Тя обясни, че не си спомня къде...

- Разбирам. Но е събирала личните си вещи, проверила е в това чекмедже и ако револверът е бил вътре, тя е щяла да го вземе, защото той е лична вещ. Не е ли така, мисис Стодард?

- Тя казва, че не си спомня!

- Не може ли сама да отговори на въпроса, моля? Мисис Стодард, взехте ли каквото и да е от това чекмедже?

- Не си спомня — натърти Венъбъл.

- Добре тогава, какво взехте от бюрото?

- Грим. Една писалка "Монблан", която ми беше коледен подарък. И още... снимки на семейството ми. Речник. Не мога да...

Стодард безпомощно погледна Венъбъл и поклати глава. Ръцете й трепереха. Венъбъл разбра, че клиентката й е на път да загуби самообладание.

- Не можем ли просто да продължим, Шана? — каза тя. — Това, което е прибрала от бюрото, наистина няма кой знае какво значение. Очевидно е била разстроена...

Парвър изключи касетофончето.

- Искате ли почивка? — попита тя.

- Искам да свършим с всичко това — прошепна Едит Стодард.

Парвър отново натисна бутона за запис.

- Излязох от офиса рано. Около обяд. Известно време карах наоколо. Стигнах до Грант Парк и седнах за малко край фонтана.

- За фонтана Грейт Лейкс ли става дума?

- Бъкингам.

- Значи седнахте край фонтана Бъкингам да обмислите нещата?

- Опитах се. Всъщност просто си седях и гледах езерото.

- Къде паркирахте?

- На паркинга до Института по изкуствата.

- Възможно ли е някой да е разбил колата ви, докато сте били край фонтана?

- Никой не е разбивал колата ми. Беше заключена.

- Колко дълго стояхте в парка?

- Не знам. След известно време ми стана студено и си тръгнах. Един час, може би.

- После какво?

- Отидох до един магазин и купих на Ейнджъл чанта.

- Ейнджъл? Така ли наричате дъщеря си?

Тя кимна.

- Купих й една от онези платнени раници, за да носи учебниците си. Спомних си, че ми се беше оплакала от старата и казваше, че има нужда от нова, така че когато влязох в магазина, за да се стопля, се сетих и й купих една. Дванайсет долара.

- Раницата струваше дванайсет долара?

- Аха. И към четири часа влязох в лабораторията на Елис Стрийт — Ейнджъл всеки четвъртък има занятия там — и я изчаках. После двете отидохме в заведението от другата страна на улицата, пихме кафе, аз й дадох раницата и после... й казах какво се беше случило и тя... тя много се разстрои...

Гласът на Стодард потрепна и тя сведе поглед към скута си. Парвър отново изключи касетофончето, бръкна в претъпканата си чанта, извади пакетче хартиени кърпички и ги подаде на Стодард.

- Благодаря.

- Тя избърса очите си, издуха носа си, после се изправи в стола и кимна. Парвър натисна бутона за запис.

- Разбирате ли, тя получава стипендия, но това не е достатъчно, за да... Учи се доста добре и я чака добро бъдеще... и когато й казах това, се ядоса и... и си тръгнахме, а аз я откарах до вкъщи. Тя плака през цялото време. Беше много разстроена. Не искаше да вижда никой от приятелите си. Затова й предложих да прекара нощта у дома.

- Има ли си собствена стая?

- Да. Не казах на Чарли същия ден, защото не се чувстваше много добре и... о, какъв смисъл имаше? Защо да го мъча допълнително? Домашната помощница вече го беше нахранила. Ние не бяхме гладни. Той вече бе задрямал, така че закарах Алис до автобусната спирка. Беше към пет и половина...

- Алис домашната помощница ли е?

- Да. Алис Хайтауър. При нас е от отдавна. После се прибрах. Ейнджъл вече беше заспала, затова реших да не я притеснявам и слязох във всекидневната. Сипах си питие и включих телевизора, но без звук. Бях изтощена. Малко след като съм седнала, съм задрямала.

- По кое време беше това?

Тя вдигна рамене.

- Шест, шест и нещо. Беше тъмно.

- И кога се събудихте?

- Не знам. Не обърнах внимание. Трябва да е било към десет — десет и половина. По телевизията течеше шоуто на Дайън Сойер. Изключих телевизора, качих се горе и събудих Анжелика, за да се съблече. Беше заспала облечена. После и аз си легнах.

- Значи горе-долу между шест и десет и половина Чарли е спял в стаята си, Анжелика в своята, а вие във всекидневната? Правилно ли съм ви разбрала?

Едит Стодард кимна.

- И нямате свидетел за това?

- Не.

- Никой ли не звънна по телефона? Поне за да ви каже, че съжалява за случилото се в службата?

- Не.

- Никой ли не потърси Анжелика?

- Не.

Стодард погледна Джейн Венъбъл, но тя беше заета да си води бележки в тефтерчето.

- Значи съпругът и дъщеря ви не могат да свидетелстват за действията ви в този период — имам предвид между шест и десет и половина?

Стодард я погледна и лицето й потъмня.

- Не ги намесвайте в това — каза тя остро. — Те не знаят нищо!

После отново погледна Венъбъл. Устните й трепереха.

- Казах ви...

- Достатъчно за днес — каза Венъбъл. — Съветвам клиентката ми да спре с отговорите си.

- Имам още няколко...

Венъбъл плесна с длан върху масата и погледът й прескочи между Стодард и Парвър.

- Достатъчно — каза тя. — Вече ви разказа за оръжието и за това къде е била същата вечер. Това е всичко, което може да ви каже засега.

- Имам само още един въпрос — настоя Парвър.

- Побързайте — рязко отвърна Венъбъл.

- Кога за пръв път чухте, че Делъни е мъртъв? — тихо попита Парвър.

Стодард се поколеба, после каза:

- Чух го по радиото, докато отивах към офиса.

Сърцето на Парвър подскочи. Тя прерови бележките пред себе си.

- Бих искала да ви прочета пасаж от записките на лейтенант Джонсън от деня, в който ви е разпитвал за пръв път в офиса. Цитирам: "Мисис Стодард, личната секретарка на Делъни, очевидно беше много разстроена от смъртта му и се беше облякла в черно. Беше закачила траурна лентичка на яката на роклята си." Край на цитата. Ако току-що сте били чули за смъртта на Делъни по радиото, мисис Стодард, защо вече сте били облечена траурно?

23.

Докато кадилакът се приближаваше към главната сграда, Вейл забеляза, че на дървената пейка до входа седи някакъв мъж. Беше напълно погълнат от задачата да натъпче лулата си.

- Това е шефът на персонала, доктор Самюел Удуърд — каза Тони. — Чака, за да ви посрещне официално.

- Няма ли оркестър? — поинтересува се Вейл.

- Днес имат почивен ден — засмя се Тони.

Щом Вейл слезе от колата, Удуърд се изправи. Беше доста висок — около метър и деветдесет, и бе облечен с тъмнокафяви панталони, светлосиня риза и черна плетена жилетка: единият от джобовете й бе издут от пакетче тютюн. Лицето му бе изпито, рижата му коса бе разрошена, а брадата му — късо подравнена. Той пъхна металната пластинка, с която тъпчеше лулата, в джоба на жилетката си и протегна ръка.

- Мистър Вейл — каза той, — аз съм доктор Сам Удуърд. За мен е удоволствие. Съжалявам, че онзи ден не можахме да се чуем по телефона.

- Удоволствието е мое — отвърна Вейл.

- Денят е толкова хубав, че се чудя дали да не се поразходим тук навън и да поприказваме — каза Удуърд с топъл, предразполагащ глас. — Вътре не се пуши. Отказах цигарите преди шест месеца и си мислех, че лулата ще помогне. Очевидно ще заменя рака на белите дробове с обложен език. Вие пушите ли?

- Напоследък мисля да ги откажа.

- Хм. Е, желая ви успех. Ужасен навик.

Той извади малка златна запалка и я щракна. Разнесе се сладникав мирис на ароматен тютюн. Вейл също измъкна цигара и поеха по алеята край четвъртитите сгради.

- Трябва да призная, че се чудя защо след толкова години изведнъж решихте да се появите в живота на Аарон Стемплър — каза Удуърд. — Никога не сте го посещавали.

- Нямам навика да посещавам клиентите си след края на процеса — отвърна Вейл. — Обикновено отношенията ни са съвсем утилитарни и приключват след обявяването на присъдата.

- Звучи цинично.

- Приятел ли сте с пациентите си, докторе? Посещавате ли ги след изписването им?

- Е — засмя се Удуърд, — вие май не губите време. Хващате бика за рогата. Това ми харесва. В моята професия рядко срещам толкова прями хора.

- Предполагам.

- И така, защо сте тук?

- От любопитство.

- Наистина ли? След всичките тези години отново премислихте вероятностите?

- За кое?

- Хайде де, не се преструвайте. Вече сте прокурор, а от опит съм разбрал, че прокурорите винаги мислят душевноболните за измамници.

- По дяволите, докторе, той успя да ме убеди. Спасих живота му.

- И сега съжалявате за това?

Въпросът изненада Вейл и той се поколеба, преди да отговори.

- Едва ли... Всъщност не.

- Трудно е, нали? Да приемеш абсурдното в съзнанието?

- Така ли го наричате? Абсурд?

- Е, що се отнася до средния човек, да. Абсурд. Лудост. Невменяемост. Много е лесно да прикачим етикет към нещо, което не разбираме, не харесваме или приемаме като измама. Всъщност невменяемостта е обикновен медицински термин. Що се отнася до шизофренията, това е друго нещо. Става въпрос за истинска загадка в човешкото поведение, описана и приета от ДСНЗ.

- Доколкото разбирам, ДСНЗ е вашата Библия.

- Съвсем вярно. В този наръчник са описани над 300 душевни болести.

- А какво казва ДСНЗ за преструвката?

Удуърд спря и дръпна от лулата си.

- Предполагам, че обяснението е доста сложно. Въпросът е специфичен.

- Разбира се.

Двамата продължиха по алеята и Удуърд насочи Вейл към вътрешния двор на института. Отнякъде долетя приглушен вик, който премина в смях и след миг изчезна. Удуърд с нищо не показа, че го е чул. Из двора се разхождаха неколцина пациенти. Единият крачеше нервно напред-назад, размахваше ръце и мърмореше под носа си. Друг говореше с едно дърво, а трети, увит с одеяла в инвалидна количка, поклащаше глава и се взираше нанякъде с полуотворени очи. Вейл осъзна правотата в думите на Удуърд. Беше трудно да се правиш, че не забелязваш тези човешки същества. Те изглеждаха странни, абсурдни и той се почувства непривично.

- Нормално е да им се чудите, мистър Вейл — обади се Удуърд, сякаш отгатнал мислите му. — Всъщност и те ще ви огледат внимателно. Сигурно им изглеждате също толкова странен, колкото те на вас.

Той кимна към една жена, който събираше въображаеми цветя. Тя се усмихна и кимна в отговор.

- Що се отнася до въпроса ви за преструвките, предполагам, че за известно време това е възможно. Сериозно се съмнявам някой да може да го постигне за дълго. Разбирате ли, компонентите са твърде много. За Бога, трябва да се промени външният вид, мимиката, гласът, жестовете, отношението, личността като цяло. Почти невъзможно е да бъде постигнато за дълъг период.

- Казахте "почти невъзможно".

Удуърд се усмихна снизходително.

- Е, забравих, че говоря с правист. Почти невъзможно, да, именно това казах. Вижте, предполагам, че вече нищо не е абсолютно невъзможно. Но ще ви кажа, че шансовете за спечелване на един милион от лотария са многократно по-големи от възможността да се престориш на човек, страдащ от шизофрения.

- Би ли могъл Аарон Стемплър да го направи?

Удуърд отново спря и внимателно погледна Вейл.

- Нямам представа. За Бога, диагнозата му е поставена от вашия психиатър. Вие разкрихте този проблем, мистър Вейл. И сега, след десет години, се появявате изневиделица и започвате да задавате въпроси. Въпроси, които би трябвало да поставят под съмнение многогодишния ми тежък труд по случая. Не, този човек не се преструва. Не играе никаква роля.

- Просто питам, докторе. Това е обикновен разговор.

Продължиха нататък. Удуърд замислено пуфкаше с лулата си.

- Сънувате ли, мистър Вейл? — внезанно попита той.

- Рядко.

- Но все пак сънувате?

- Понякога, да.

- И както сте в друго време и друго измерение, се събуждате и изведнъж осъзнавате, че всичко е коренно различно. Нали?

- Е, понякога...

- Моментна загуба на реалността.

- Да не би да казвате, че сънищата са нещо като да ти се губи време, докторе? Така го наричаше Аарон. Когато изпадаше в състояние на пориомания и се появяваше Рой, той наричаше това "да ти се губи време".

- Хората, които изпадат в подобни състояния, често използват същия израз. Да го кажем другояче. Представете си, че по средата на някакъв концерт задрямвате и когато отново сте на себе си, разбирате, че концертът е свършил. Бихте ли нарекли това да ти се губи време?

- Бих го нарекъл по-скоро отегчение.

Удуърд се засмя.

- Така е, защото сте нормален. Разбира се, става въпрос за относителна нормалност — допълни той. — Въпросът е, че пориоманията наистина води до загуба на време. Обикновено това продължава няколко минути. Средно около пет. Може да се случи веднъж на много години. Разбираемо е, че тези, които го изпитват, не обичат да говорят за него. Естествено, не всеки, който изпада в подобно състояние, непременно е шизофреник.

- Как се случи така, че се захванахте с Аарон? — попита Вейл.

- Е, очевидно се налага да ви запозная с биографията си. Успокойте се, няма да ви занимавам с отегчителни подробности. Завърших Харвард, практикувах в Белвю, после работих в една от бостънските болници. Сетне попаднах във Филаделфия. Именно по това време започнах да се интересувам от шизофренията. От Филаделфия заминах за Менинджър. Написах няколко статии за раздвояването на личността. Когато ми предложиха работа тук, веднага се съгласих. А Аарон Стемплър беше един от най-интересните случаи.

- Какво го правеше по-различен?

- Всичко, абсолютно всичко. Миналото му, интелектьт му, характерът на престъпленията му. Невероятен случай. Прочетох всички рапорти на Бескът, Шифо и Саломон, а също и резюмето на доктор Ерингтън. Ставаше въпрос за обикновено раздвояване на личността. В него не съжителстваха пет, шест или дузина личности, така че имах шанса да работя с относително лесен вариант на болестта. И — най-важното от всичко — той не беше лекуван. Разпитван — да, подлаган на терапия - да, но не и лекуван. Не можах да устоя на предизвикателството.

Той спря, за да запали лулата си отново, после продължи:

- Четох и стенограмите от процеса. Голяма пушилка сте вдигнали.

- Да го разбирам ли като комплимент?

- Разбира се, разбира се. В онези дни използването на шизофренията в съда беше доста рисковано.

- Зависеше от факта дали съдебните заседатели ще се хванат, или не. Истината понякога може да се окаже пагубна за клиента.

- Затова ли решихте делото в кабинета на съдията?

Вейл погледна внимателно. Мислите му запрепускаха. Възможно ли беше през цялото време Удуърд да е знаел, че Стемплър се преструва? Беше ли в играта, или Стемплър бе успял да заблуди и него? След секундно размишление Вейл реши, че Удуърд също се е хванал на въдицата.

- Не — отвърна той. — Прокурорът успя да предизвика другото "аз" на Аарон. Оттам тръгна всичко.

Двамата повървяха известно време мълчаливо, после Удуърд каза:

- Реакцията към шизофрениците най-често е недоверие и отвращение. — Той се поколеба, после продължи:

- Прав сте, понякога е по-добре околните да не знаят цялата истина.

- Често се чудя кой всъщност уби епископа — Аарон или Рой — каза Вейл. — Ако приемем, че Аарон е осигурил мотива, Рой, от своя страна, е извършил самия акт. Юридически погледнато, към Аарон може да бъде заведено дело за нодстрекаване към убийство и съучастничество.

- Не мога да се съглася с вас. Става въпрос за две съвсем различни личности. Аарон не е могъл съзнателно да организира убийствата. Всъщност той е в не но-малка степен жертва.

Вейл се замисли над чутото, после кимна.

- Звучи логично.

- Още от началото на лечението се наложи да третирам Аарон и Рой като две различни същества — каза Удуърд. — Едно и също сърце, но различни души. Вярвате ли в съществуването на душата?

- Вярвам в съществуването на мисълта. Предполагам, че става дума за едно и също.

Удуърд не обърна внимание на коментара на Вейл, а продължи да говори, сякаш се страхуваше да не изгуби нишката.

- Какво знаете за разсъдъка, мистър Вейл? За бъзнанието и подсъзнанието?

- Не съм съвсем сигурен. Съзнанието е като монитор на морала ни. В подсъзнанието се струпват всички потиснати желания.

- Изразявате се удивително точно. Когато стената между съзнанието и подсъзнанието рухне, потисканите желания стават нормални. Внезапно дори идеята за убийство става нормална. Разумът е объркан и именно това е болестното състояние. Самото убийство е само симптом. Така да се каже, Рой е бил подсъзнанието на Аарон. Аарон е потискал всичко, Рой — нищо. Ако Аарон мразел някого, Рой го убивал.

- Доста убедително заключение — отбеляза Вейл.

- Така и трябва да е. Това е една от причините човешките същества да се раздвояват. Болката става толкова непоносима, че те измислят някой друг, който да я поеме. Вижте, мистър Вейл...

- Моля, наричайте ме Мартин.

- Мартин, аз бях изповедник, приятел и лекар на Аарон Стемплър през последните осем години. Бях единственият му събеседник. Когато се запознах с него, бъркотията беше пьлна. Страхове, отчуждение, религиозна дезориентация, сексуална дезориентация — за Бога, Аарон въобще не беше наред! Страхуваше се от тъмното, мразеше авторитетите, не вярваше на по-опитните, беше напълно объркан сексуално. — Удуърд спря и поклати глава. — Някога чували ли сте го да говори за това, което нарича Дупката — въгледобивната мина, в която баща му го принудил да работи?

Вейл кимна.

- Още при първия ни разговор. Галерия номер пет. Никога няма да я забравя. Пълзящи демони и чудовища.

- Какво?

- Пълзящи демони и чудовища. Каза ми, че ги очаквал да изскочат от дъното. Спомням си разказа му доста живо.

- Тази Дупка би могла да бъде символ на всичко, от което се страхува. Разберете ме правилно. Когато погледнете Аарон, вие виждате един луд човек. Когато аз го погледна, виждам един болен. И още от първия ден, когато пристигнах тук, реших, че той може да бъде излекуван.

Вейл го погледна невярващо.

- Защо ви се струва толкова невероятно? В крайна сметка, именно вие сте спасили живота му.

- Не можех да позволя да убият добрия само за да се доберат до лошия, докторе.

- Точка за вас — каза Удуърд със смях. После отново стана сериозен. — Трябва да ви кажа, че отношението ми към професията се промени именно заради Аарон Стемплър. Когато започнах работа с него, вярването, че душевната болест може да се лекува с разговорна терапия, вече губеше поддръжници. Новото откритие се наричаше биологична психиатрия.

- Звучи добре — отбеляза Вейл, колкото да участва в разговора.

- Е, знаете какво се говори за лекарите — че не можем да кажем дори "здрасти" с по-малко от пет думи.

- А на адвокатите им е трудно да произнесат дума с повече от една сричка.

- Ха! Много добре, наистина много добре.

- Говорехте за биологичната психиатрия.

- Да. Теорията й е, че душевното разстройство се предизвиква от химически дисбаланс в мозъка и следователно може да се излекува именно чрез химия. Значи имаме две коренно противоположни гледни точки. Лечение с разговор или лечение с хапчета. Аз бях от старата школа и предпочитах разговорите. Казват, че старите навици умират трудно, но когато се захванах със случая Стемплър, реших да опитам всичко, каквото и да е. — Той затвори очи и сплете пръсти. — На моменти списъкът изглеждаше безкраен. Торазин, прозак, ксанакс, валиум, золофт, халцион. Имаме безодиазепин и халдол, който е за халюцинации и видения. Разполагаме още с антипсихотични лекарства, антидепресанти и успокоителни. Опитах ги всичките, поне тези, които ми се струваха подходящи. Опитах поведенческа терапия, разпускаща терапия, терапия чрез работа. Опитах шокови удари... Той спря и отново запали лулата си, след което издуха дима нагоре. — Прекарвах два часа дневно с Аарон през всичките тези осем години. Изключвам съботите и неделите. Никой, наистина никой не го познава по-добре от мен.

Удуърд започна да говори за Аарон и внезапно в главата на Вейл изникнаха всички онези полузабравени подробности от живота на това объркано момче, което се бе превърнало в талантлив, но потиснат младеж. Жестокият му баща решил, че синът му трябва да го последва в ада на въгледобивните мини, а невежата му майка била убедена, че училището е творение на дявола. Независимо от всичко, Аарон продължавал да се стреми към повече и повече знания. Стремежът му бил подпомогнат от една привлекателна млада учителка на име Ребека, която се надявала чрез заниманията си с него да забрави факта, че живее в малко, забравено от Бога градче. Аарон бил самотник, привличан едновременно и от техниката, и от изкуствата. Той искал — както всички деца — да стане адвокат, доктор, актьор, поет. Мечтите му обаче не били разбирани от никого, освен от учителката.

Удуърд продължи с това, което бе научил от Аарон за Ребека — жената, която била единственият светъл лъч в юношеството му; жената, която се опитвала да разчупи ограничения и мрачен мироглед на хората в градчето и която мнозина от местните приемали за необходимо зло. Най-сетне заговори за сексуалния опит на Аарон Стемплър — първо с Ребека, а после, по перверзен и мъчителен начин, с педофила Рашмън.

- Ако имаме предвид детството и юношеските години на Аарон, лесно ще разберем всичко. Най-опростеното предположение е, че Аарон създава Рой, за да поема вината и отговорността за деяния, които сам не би могъл да извърши. Иначе казано, прехвърлил е вината си върху Рой. Но както вече казах, това е свръхопростяване на един много сложен проблем. Не забравяйте, че говорим за човешкия мозък. Въобще не може да става въпрос за сравнение с кръвните проби, отпечатъците и прочее доказателства, с които обикновено работите.

- Вижте, доктор Удуърд, ни най-малко не съм искал да...

- Разбирам ви. Просто исках и вие да разберете, че работата ми с него в никакъв случай не беше лека. Този млад човек концентрира цялото ми професионално внимание. Не се оплаквам, разбира се. Но трябва да знаете, че само прехвърлянето ми отне три години.

- Прехвърлянето? — учуди се Вейл.

- Форма на доверие. Получава се, когато пациентът започва да разпознава човека срещу себе си като личност от миналото, родител или приятел, някой, с когото е имал връзка. Доверието се прехвърля от тази фигура към терапевта.

- Преди малко казахте, че Аарон е прехвърлял вината си към Рой. За същото ли става въпрос?

- Да. Той просто е създал свой собствен отмъстител. Разбира се, тук съществува и подсъзнателният страх, че старите болки и нещастия ще се повторят — това, което наричаме повторно изживяване.

- Тоест цялата болка се прехвърля от миналото към настоящето?

- Всичко. Болката, гневът, разочарованието. Но това пък ни помага да построим мост именно между миналото и настоящето. Лекарствата успокояват страха. А понякога и болката.

- Каква е крайната цел, докторе?

- Свободната асоциация. Да окуражиш пациента да се концентрира върху вътрешните усещания... мисли, фантазии, чувства, болка. Да създадеш условия, при които субектът казва абсолютно всичко, което му идва наум, без да се страхува, че ще бъде спиран или осъждан.

- Как ви помага това? — попита Вейл.

- Ами, по този начин получаваме достъп до ума им - нещо като пътна карта към всичките им тайни. Те си припомнят случки от дълбокото минало и отново изживяват страховете и чувствата, които са ги съпровождали. А ние, от своя страна, се надяваме, че ще се научат да ги възприемат по-спокойно. Разбира се, това не винаги се получава. Тук не става въпрос за точна наука - като например математиката, където две и две винаги прави четири. Понякога, когато работиш с човешкия мозък, две и две прави осем или пък дванайсет...

- Или едно?

- Или едно. Или дори нула цяло и пет. В случая с Аарон събуждането на спомени и привикването към тях бе резултат на повторно изживяване и свободна асоциация.

- Значи все пак сте постигнали прогрес?

Удуърд спря, изтупа остатъците от тютюн в лулата и я прибра в джоба на жилетката си.

- Може би — каза той. — Бих искал да се запознаете с един човек. Казва се Реймънд Вълпс.

- Кой е Реймънд Вълпс?

- С изключение на мен, това е може би единственият човек в света, който знае абсолютно всичко за Аарон и Рой.

Удуърд и Вейл прекосиха двора към това, което тук бе известно като Максимума — най-охранявания сектор в института. Първото нещо, което забеляза Вейл, бе, че прозорците нямат решетки, но са направени от дебело, непробиваемо стъкло. Максимума беше в края на дълъг широк коридор, свързан с едно от новите крила на института. Встрани се виждаше стоманена врата и Удуърд се насочи именно към нея. Извади връзка ключове и я отключи. Непреодолимо усещане за присъствието на зло обзе Вейл още щом прекрачи прага.

Внезапно сякаш въздухът бе изсмукан от стаята.

Отнякъде повя студ.

Косите на тила му настръхнаха.

Мускулите му се вцепениха.

Не му достигаше въздух.

И внезапно всичко свърши.

Какво беше това? Игра на въображението?

Подсъзнателен страх от това, с което щеше да се сблъска след малко?

Някаква поличба?

Той бързо погледна Удуърд, но очевидно беше единственият, който бе почувствал... каквото и да беше това. Намираха се в тясна работилница. По многобройните полици бяха подредени видеокасетофони, осцилоскопи, монитори, компютри и какви ли не части.

Един мъж на около двайсет и пет се надигна иззад работната маса, която се намираше близо до единствения прозорец в стаята. Настолната лампа осветяваше разхвърляните части на някакъв компютър. Мъжът беше с фигура на плувец, тъмноруса коса и светли очи. Бе облечен с панталони в цвят каки и тъмносиня риза с навити до лактите ръкави. Погледна влезлите и широко се усмихна.

- Мистър Вейл, аз съм Реймънд Вълпс — каза той и протегна ръка. — Нямате представа какво удоволствие е да се срещна с вас.

Вейл пое ръката му, погледна го и в същия миг осъзна, че се ръкува с Аарон Стемплър.

24.

Вейл шокиран отстъпи назад и се обърна към Удуърд, който бе седнал на един стол и се усмихваше. За момент си помисли, че всичко това е някаква отвратителна шега; че всички тук са луди, а Удуърд е най-лудият; че когато се опита да си тръгне, ще хлопнат вратите пред него и ще го задържат завинаги заедно с останалите невменяеми.

- Исках да се срещнете — спокойно каза Удуърд. — Отиваме в приемната, Реймънд. Ще пратя Тери да те вземе след няколко минути.

- Добре. Тъкмо ще довърша компютъра на Лендбърг.

- Чудесно.

- Ще се видим след малко, мистър Вейл — каза Вълпс и се усмихна широко.

- Какво става, по дяволите? — попита Вейл, когато двамата с Удуърд излязоха и докторът заключи вратата.

- Познахте го, а?

- Десетте години не са го променили чак толкова. Малко е напълнял и изглежда в отлична форма.

- Работи навън по един час дневно. Такъв е режимът.

- Какъв режим? Това да не е някаква тъпа шега?

- Шега? О, не! Успокойте се, Мартин. Всяко нещо по реда си.

Към Максимума водеше дебела стоманена врата. Младият пазач им се усмихна. Натисна някакъв бутон под бюрото си и стоманената плоскост се плъзна встрани. Бледата светлина от неоновите лампи на тавана разкри пред тях широк коридор с още врати. Зад една от тях се чуваше шум, но наоколо не се виждаше жива душа. Удуьрд поведе Вейл към първата врата вдясно, отключи я и влезе пръв.

В стаята имаше бюро, три стола, масичка, върху която бе поставен телевизор, и сгъваемо легло. Прозорецът беше на около метър и половина от пода. Мебелите и стените бяха боядисани в бяло.

Вейл си спомни последния път, когато беше идвал тук. За десет години почти нищо не се беше променило.

- Това неговата... как му беше името?

- Реймънд Вьлпс.

- Това неговата стая ли е?

- Не, не, това е приемната, както шеговито я наричаме. Стая за посещения.

- Значи тук все пак идват външни хора?

- Да. Пациентите в Максимума нямат право на посещения в стаите си, затова осигуряваме тази стаичка за евентуалнлте посетители. Болните нямат право и да се виждат помежду си.

- Не могат ли да разговарят един с друг?

- Не. Знам, че звучи примитивно. Причината, разбира се, е че всеки от тях е в различна степен на възстановяване. Социалният контакт би могъл да се окаже разрушителен.

- Както и пьлната изолация.

- Е, изолацията не е пълна — каза Удуьрд и вдигна рамене. — Наоколо има хора — лекари, охраната, персоналът. Пациентите не са съвсем сами. Освен това имат право да прекарват навън по един-два часа дневно.

- Но не могат да контактуват помежду си?

- Точно така.

- И Аарон не е контактувал с външни хора през всичките десет години?

- Имате предвид Реймънд.

- Реймънд или Аарон, какво значение има — раздразнено отвърна Вейл.

- Има, и то доста голямо. Седнете, Мартин. Струва ми се, че това, което ще ви кажа, ще ви изпълни с гордост.

- С гордост?

- И вие имате своя дял в него. Без вашата помощ Реймънд нямаше да съществува. Щеше да приключи живота си или на електрическия стол, или на въжето.

- Кой всъщност е Вълпс?

- Реймънд е това, което наричаме вторична личност.

- Какво?

- Вторична личност. Рой беше вторична личност. Сега Реймънд е такъв.

- Значи Аарон вече се разделя на три?

- И да, и не. Реймънд определено е трети в списъка. Но останалите вече не съществуват. Случаят не е уникален, макар че в определени отношения би могъл да бъде.

- Как?

- Ако успеем да стабилизираме Реймънд. Тоест, ако не му позволим отново да се раздвои. Обикновено става именно така.

- Откъде се появи той и кога?

- Беше създаден, за да реши проблемите между Аарон и Рой. Появи се за пръв път преди около три години.

- Кой го създаде?

- Аарон.

- Поредният спасителен механизъм?

- Не бих го нарекъл спасение. По-скоро е алтернатива. Друга форма на прехвърляне. Както вече ви обясних, прехвърлянето е съзнателна трансформация на поведенческия модел от една индивидуалност към друга. Често се проявява при шизофреници. Нещо като отрицание. Болният прехвърля чувството за вина върху друга личност, а в конкретния случай става въпрос за съвсем нова индивидуалност — Реймънд.

- Аха. Ами ако вместо Аарон в Реймънд се е преселил Рой?

- Не би се получило. Реймънд не би го позволил. Трансформацията може да се осъществи само ако реципиентът е съгласен.

- С други думи, реципиентът приема модел на поведение какъвто сам избере?

- Правилно. Реймънд няма нужда от Рой и никога не е имал.

- А Аарон се прехвърли във вас, така ли?

- Да. Трябва да уточня, че става въпрос за сериозен пробив. Не беше никак лесно. Направих всичко възможно, за да докосна чувствителността му и да го накарам да повярва в мен като в авторитет. Навремето именно това го е привлякло в Рашмьн. Аарон е искал да бъде оценен от родителите си, но тъй като те не му обръщали никакво внимание, той по-късно прехвърлил детските си желания към епископа. Моят проблем беше да спечеля отново доверието му, тъй като епископът го беше предал. Няколко години Аарон ми нямаше никаква вяра. Понякога се налагаше да контактувам и с Рой. В крайна сметка се появи Реймънд и прехвърлянето се осъществи. Аарон и Рой изчезнаха.

- И сега имате Реймънд, идеалния екземпляр.

Удуьрд изглеждаше изненадан от забележката. Нервно почеса брадата си и каза:

- Това е излишен сарказъм, Мартин. Ще го видите след малко. Първо поговорете с него, а после го съдете.

- Това, което имах предвид, е, че Реймънд сякаш съчетава най-доброто от Аарон — интелекта, мечтите, желанията...

- Именно. Аарон винаги мислеше за себе си като за невинна жертва. Не можеше да контролира Рой. Дори не можеше да контактува с него. Аз бях проводникът между двамата.

- Имаше две касети. Знаете ли за тях?

- Имате предвид касетите с момчетата от олтара?

- Значи знаете.

- Разбира се.

- И оригиналът, и копието бяха изтрити според уговорката ми с прокурора.

- Защо?

- За да не излагаме католическата църква. Рашмьн беше мъртъв, случаят беше решен. Не виждахме смисъл да разравяме жарта.

- Постъпили сте доста разумно. Но не съм сигурен дали е било най-доброто за моя пациент.

- Защо не? Винаги можем да получим информация директно от него. Предполагам, че Рой ви е разказал всичко с възможно най-големите подробности.

- Вярно е — призна Удуьрд.

- Да се върнем към Реймънд. Откъде дойде това име?

- Така се нарече сам, когато се появи за първи път. Попитах го: "Кой си ти?" и той отвърна: "Аз съм Реймънд Вълпс".

- Значи Рой доминира над Аарон, а Реймънд доминира над Рой?

Удуьрд кимна.

- Аарон никога директно не се опълчи срещу Рой или Реймънд. Както вече казах, проводникът бях аз. Но при появата на Реймънд имах невероятната възможност да изкарам и двамата с Рой навън. Беше забележителна гледка. Те спореха, прекъсваха се, превключваха от единия към другия. А Реймънд е също толкова нормален, колкото аз или вие. Притежава абсолютен контрол над себе си. Успя да постави Рой на мястото му и да не му позволи да наложи егото си. В присъствието на Реймънд Рой беше напълно безпомощен.

- Ами Аарон?

- Той отстъпи и остави Реймънд да се оправя с Рой.

- Доста удобно.

- Разбираемо е. Реймънд не е изпитвал болка. Не е преминал през всички страдания, които е изживял Аарон. Но е взел поуката от тях. Той просто наблюдаваше отстрани битката между Аарон и Рой. Съвсем обективно и рационално. Ужасът, който преживяваше Аарон, не се отразяваше по никакъв начин на Реймънд, защото той беше способен да изпитва щастие. Реймънд беше — и продължава да е - всичко, за което Аарон някога си е мечтал. Така че в крайна сметка се появи на сцената и унищожи Рой. Всъщност беше много доволен да се отърве и от двамата.

- Има си хас! — измърмори Вейл. — Следователно вече не можете да предизвикате появата на който и да е от тях?

- Точно така. През последните осемнайсет месеца Реймънд е психически стабилен. Никаква пориомания, никаква следа от Аарон или пък Рой. Впрочем напоследък Реймънд дори не ги споменава много често. Настоящето и бъдещето го занимават далеч повече, отколкото миналото.

- И искате да ми кажете, че този Реймънд Вълпс е напълно здрав?

- Като мен и вас. В конкретния случай един разстроен юноша бе заменен от приятен, образован и разумен мъж. Пред себе си имаме очарователен човек с невероятен коефициент на интелигентност и удивителна памет. Той е рационален, уравновесен и с разностранни интереси. Двамата с него сме добри приятели. Играем шах, обсъждаме филми и книги. Между другото, той чете непрекъснато — книги, списания, научни трудове, художествена литература, справочници... Жаждата му за информация е неутолима.

Самодоволната усмивка на Удуьрд предизвика у Вейл отвращение. Когато говореше за Реймънд, докторът звучеше като съвременен Франкенщайн, който бе взел обвивката на Аарон и беше напъхал в нея друго човешко същество, създадено по възможно най-добрия образец.

- Далеч повече ме интересува дали е бил посещаван, дали е разговарял с някого лично или по телефона, дали е писал или получавал писма? Дали е имал каквато и да е връзка с външния свят — подчерта Вейл.

- Не бих казал. Е, през последните няколко месеца тук идваха лекари, които искаха да се запознаят с напредъка ни по случая. Разбира се, те винаги бяха придружавани от членове на персонала. Става въпрос за чисто научен интерес — въпроси и отговори, нали разбирате?

- И не е говорил по телефона?

- Кой би му се обадил? За последните десет години не е получил нито едно писмо, дори картичка.

- Не е ли писал някому?

- Честно да ви кажа, Мартин, мисля, че Реймънд не иска да си кореспондира с никого. Вижте, той все пак знае доста за миналото си, но не всичко. Научил е достатъчно, за да разбере какво се е случило с Аарон и защо се е появил Рой. Има неща, които не го интересуват. Предполагам, че в известна степен можем да сравним Реймънд с човек, който има амнезия. Знае точно толкова за миналото си, колкото му трябва. Няма нужда или пък не иска да научи повече.

Удуьрд стана и отиде до вратата.

- Ще пратя Макс да го извика — каза той. — Извинете ме за минутка.

Вейл извади цигара и я запремята между пръстите си. Всичко, което бе казал Удуьрд, звучеше съвършено логично. Разумно и медицински обяснимо. Без грешка.

Как ли пък не! Един психопат си живееше комфортно в модерна лудница и беше убедил всички лекари, че някакво чудо го е превърнало в сладур на име Реймънд Вълпс — напълно здрав и душевно уравновесен.

Вейл, разбира се, въобще не вярваше на тази трансформация. Но пък правилата на играта не му позволяваха да сподели с останалите това, което Аарон му беше казал веднага след края на процеса.

След няколко минути в стаята влязоха Удуьрд, Макс и Вълпс. Реймънд все още се усмихваше.

- Някой иска ли нещо за пиене? — любезно попита Макс.

- За мен кока-кола — отвърна Вълпс.

- Сода — обади се Удуьрд.

- Кока-кола — каза Вейл.

Вълпс седна срещу него, а Удуьрд се настани отстрани, като водещ на телевизионен дебат.

Вейл не знаеше какво да каже. Поздравления за новата ти личност? Добре дошъл при нас, Реймънд? С каквото и да започнеше, щеше да прозвучи лицемерно.

- Е, искахте да се запознаете с Реймънд. Ето го и него — гордо каза Удуьрд.

- Трябва да ме извиниш, Реймънд — каза Вейл. — Леко съм зашеметен от чудесата на науката.

Усмивката на лицето на Удуьрд угасна. Вълпс не помръдна. Очите му срещнаха тези на Вейл.

- Всички реагират така — каза младежът. — Докторът дори пише книга за мен. Можеш да спечелиш наградата "Пулицьр", нали, Сам?

- Е, ще видим — отвърна Удуьрд и скромно наведе глава.

- Звучи ми доста странно — каза Вейл. — Появяваш се изведнъж — ни в клин, ни в ръкав. Не си ли се питал коя например е майка ти?

Вълпс не се поколеба нито за миг.

- Майка ми е Мнемозина, богиня на паметта и родител ка на деветте музи.

После тихо се засмя.

Удуьрд се ухили.

- Реймънд има невероятно чувство за хумор — каза той.

- И значи просто се отърва от Рой, така ли? — попита Вейл.

- Да кажем, че мандатът му изтече — отвърна Вълпс. — Вече го няма.

- А какво научи от него и Аарон?

- Ами, Рой не беше толкова интелигентен, колкото Аарон, но пък беше далеч по-опитен.

- Искаш да кажеш хитър?

- Искам да кажа, че не беше наивен.

- А Аарон такъв ли беше?

- Сам знаете.

- Така ли?

- Как само сгащихте онази прокурорка, как й беше името...

- Рой ли го каза? Сгащил съм я? — попита Вейл, без да отговаря на предишния въпрос. Този копелдак много добре знаеше името на прокурорката.

- Аз го казвам.

- Чудесно.

- Прочетох протоколите от делото. А и Рой ми каза, че сте играли по най-добрия начин. Започнали сте да питате за символите, после сте се дръпнали. Нищо чудно, че сте известен като великолепен стратег.

- Аарон и Рой някога разказвали ли са ти за убийството на онзи проповедник... не мога да си спомня името му, минаха десет години.

- Шекълс.

- Точно така, Шекълс.

- Рой го споменаваше. Не са го харесвали кой знае колко.

- Подценяваш чувствата им — отбеляза Вейл.

Реймънд леко се усмихна и кимна.

- Предполагам, че сте прав. Той е първата им жертва, нали знаете?

- Знам.

- Е, мистър Вейл, вие вероятно ги познавате по-добре от мен.

- О, не мисля.

За миг очите им се срещнаха. Нищо. Дори не мигна. Погледът му го издава, помисли си Вейл. Когато лицето му се смееше, очите му не се променяха. Оставаха все така студени.

- Ами другите? Разказвал ли ти е за тях?

- Имате предвид брат му и бившата му приятелка, Мери Лафърти?

- Не си спомням името й — каза Вейл.

Реймънд впи очи в неговите.

- Лафърти — повтори той. — Мери Лафърти.

- О, да — каза Вейл.

- Всъщност Рой говореше и за Томи Халоуей и Били Джордан - продължи Вълпс. — Момчетата от олтара.

Вейл се втренчи в очите му. Те излъчваха само омраза. Внезапно спомените от онази ужасна нощ го връхлетяха. Тъмната къщичка и отблясъците от падащите върху езерото лунни лъчи. Труповете и ужасяващата миризма.

„Отговорността за всичко това е моя" — помисли си той. Опита се да се концентрира и да се върне към настоящето.

- Значи сте говорили за момчетата от олтара — каза той.

- Разбира се, нали това е същността на въпроса.

- И не само това — отбеляза Вейл. — Ами Алекс? Разговаряхте ли и за Алекс?

- Алекс?

- Линкълн. Алекс Линкълн.

- Линкълн. — Вълпс дори не трепна. — Сигурно имате предвид другото момче, нали? Рой май не го споменаваше често.

"Ако очите са огледало на душата — помисли си Вейл, — Реймънд няма душа." Аарон вероятно му бе предал интелекта и фантастичната си памет, но не и душата си. Защото Аарон също нямаше душа.

- А Линда? Някой споменавал ли е Линда?

Реймънд изви глава към прозореца и каза:

- Гелерман. Името й беше Линда Гелерман. Аарон изпитваше топли чувства към нея, макар да го беше изоставила.

- Той ли ти каза, че го е изоставила? — попита Вейл.

- Е, не съм сигурен, че го цитирам съвсем точно — отвърна Реймънд.

- Рой някога споменавал ли ти е какви бяха последните му думи, когато се разделихме?

Вълпс го погледна безизразно, после бавно поклати глава.

- Не си спомням. За какво става дума?

- Нищо особено. Опита се да се пошегува.

- Падам си по добрите шеги.

- Може и да ти го разкажа, но някой друг път.

Вълпс се изправи в стола си и чертите му забележимо се изопнаха.

- Сигурно шегата е била доста добра, за да я запомните след всичките тези години.