Спектакълът на Злото

УИЛЯМ ДИЙЛ

СПЕКТАКЪЛЪТ НА ЗЛОТО

„В съда коя защита покварена

не е прикрила със слова елейни

проблясъка на злото?”

Шекспир, „Венецианският търговец”

ПРОЛОГ

Градчето Гидеон, щата Илинойс, библейско по име и темперамент, е разположено близо до границите с Кентъки и Индиана, в крайчеца на планинската верига Блу Ридж. От запад краят на градската територия е отбелязан от потока Уахуу, а от юг и изток се издигат островърхите хълмове на Апалачите.

Градчето било основано в средата на деветнадесети век от шепа фермери, избутани на юг от никнещите в Средния запад градове, железницата и студената зима. Скоро се появил Абрахам Гидеон, проповедник с огнени очи от Църквата на Светците на последния ден. Заедно с немногобройния отряд свои последователи той се отправил към планините далеч на юг, но попаднал на градчето, харесал това, което видял, и решил да се установи тук..Именно Абрахам Гидеон дал името на новопостроеното селище и поставил основата на морален кодекс, който просъществувал почти сто и петдесет години.

С население около две хиляди души, повечето от които — работливи, консервативно настроени хора, донякъде повлияни от мормонските идеи, това е градче, което се грижи за себе си и се интересува само от своите собствени проблеми. Архитектурата му е проста и строга. Улиците са павирани само там, където това наистина е необходимо. Развиват се само занаяти, от които има полза за добруването на населението. Събиранията на гражданите се осъществяват в най-голямата постройка в града — баптистката църква.

Единственият продавач на коли предлага фордове и фермерска екипировка. Японска или немска кола в Гидеон би предизвикала невероятен ужас — все едно Мойсей да излезе от гроба и да се втурне гол по улиците в някоя неделна утрин.

Градският съвет — неколцина намръщени скъперници — ръководи града с особена евангелистка пламенност, без да възразява срещу няколкото кръчми, но пък поставя черта върху секса и яростно опонира на единствения бар в Гидеон, който в края на осемдесетте предлагаше програма с полуголи танцьорки. На преследване са подложени и забранените "до 18" филми, така че повечето от гражданите предпочитат да си седят по къщите и да се наслаждават на кабелната телевизия, вместо да се отправят към единия от двата кинотеатъра в града и по този начин най-вероятно да си навлекат гнева на петимата възрастни мъже, които определят моралните принципи в Гидеон. По-младите, които тихо протестират срещу анахронизмите, през уикендите най-често отпрашват към близките градове, където се наливат с бира без страх, че могат да бъдат порицани.

Повечето хора от Гидеон са приятелски настроени към съгражданите си, помагат им в беда и все още се влияят от принципи като "Помогни, за да ти помогнат" и "Обичай ближния си". И докато пороците са скрити зад затворените врати и завесите, никой не протестира. С две думи, това е място, където времето, разстоянието и човешките желания са недостъпни за външния свят.

Тукашните харесват живота си такъв, какъвто е. Не са любезни към натрапниците и ако имат проблеми, ги разрешават сами, без намесата на щатските полицаи, федералните агенти или репортерите от големите вестници.

В един вторник сутринта през октомври 1993 г., няколко дни преди Деня на Вси светии, всичко това щеше да бъде променено от един-единствен шокиращ акт на насилие.

Внезапно доверието бе заменено от подозрителност, сигурността от страх, а самодоволството от безпокойство. Хората започнаха да заключват вратите и прозорците си през деня, а нощем палеха лампи и фенери. Съседите, които едно време приятелски си махаха за "добър ден", сега се разминаваха безмълвно като.непознати.

Въпреки това, подобно на задружно семейство, Гидеон запази скандала зад затворените си врати и говореше за него само шепнешком. Ужасяващият факт бе скрит от очите на външния свят — поне за известно време.

В онази есенна утрин Линда Балфур приготвяше обичайния обяд за съпруга си: сандвичи от бяло хлебче с майонеза и риба тон, парче ябълков пай, който бе приготвила предишната вечер, пържени картофи и портокалов сок, който сипа в термоса. Тя също така излъска оранжевата му каска и подреди на масата закуската от бъркани яйца, бекон, препечени филийки и силно кафе. Постави каската и кутията с обяда на масата до закуската и добави към това сутрешното издание на "Сейнт Луис Поуст".

Джордж Балфур беше едър мъж в началото на четиридесетте, с невинна усмивка, която разкриваше мекия му добродушен характер. Беше прекарал в Гидеон целия си живот, ожени се за Линда след кратко ухажване, когато бе почти на четиридесет и считаше както 26-годишната си съпруга, така и едногодишния им син, Адам, за дарове от Бога. Преди да срещне Линда на един семинар в Декатър преди три години, той бе живял уединено и донякъде самотно.

Двуетажната им къща беше на повече от седемдесет години, построена близо до центъра на града. Имаше голяма веранда, огромна морава пред входа и старомодна кухня, в която съжителстваха стара печка с дърва и газов котлон. Къщата бе единственото наследство на Джордж Балфур. Бе прекарал в нея целия си живот, а родителите му изживяха последните си дни в спалнята, която сега делеше с жена си.

Обичаше сутрин, щом слезе на първия етаж, да го посрещат уханията, които помнеше от детството си — кафе, печен бекон, а през лятото — и свежи плодове. Телевизорът да е включен на "Тудей шоу", а вестникът да го чака на масата.

Бе облечен както винаги — панталони в цвят каки, бяла тениска, тежки, отлично лъснати ботуши и оранжево шушляково яке, на гърба на което пишеше "Електрическа компания на Южен Илинойс". Вляво отпред имаше надпис "Главен надзорник". И облеклото, и домът, и семейството му говореха за човек, който живее подредено и предсказуемо. Балфур определено не обичаше изненадите или промените.

Той целуна сина си за добро утро, изтри оплесканото му с храна лице и нежно положи устни върху тила на Линда. Тя вдигна глава и му се усмихна. Беше леко закръглена жена, с едва забележими преждевременни бръчки около очите и устата и вързана назад кестенява коса. Бръчките, както често обичаше да казва Джордж, бяха резултат от честия й смях.

Нямаше нищо, което да помрачава това семейно щастие.

- "Сейнтс" най-сетне бяха бити вчера — съобщи тя, когато той седна.

- Крайно време беше — отвърна той, преглеждайки първата страница на вестника. — Между впрочем, днес следобед трябва да отскоча до Карбъндейл. Основният им трансформатор е излязъл от строя. Може да закъснея за вечеря.

- Добре. Шест и половина? Седем?

- О, предполагам, че в шест и половина ще съм тук.

След половин час вече беше на верандата. Пикапът на Люис Холиуел спря отпред. Джордж целуна Линда и Адам и се качи в камионетката, откъдето им помаха още веднъж, преди Люис да завие зад ъгъла. Улицата бе безлюдна, като се изключеха мисис Айкън, излязла да прибере сутрешния си вестник, и самотният мъж, който се спускаше по пътеката зад къщата и носеше куфарче с инструменти. Бледото слънце се показваше иззад хълмовете на изток и обещаваше поредния красив, безоблачен ден.

След половин час Мириам Пероне, съседката на семейство Балфур, забеляза, че задната им врата е отворена. Странно, тази сутрин бе доста хладно. Малко по-късно тя пак хвърли поглед през прозореца на кухнята си — вратата още зееше. Тя излезе и се насочи през поляната към къщата на семейство Балфур.

- Линда?

Никакъв отговор. Тя се приближи до вратата.

- Линда?

Отново нищо.

- Линда, аз съм, Мириам. Задната ти врата е отворена?

Тишина. Беше й неудобно да е в кухнята — не искаше да притеснява съседите си. Но все пак влезе.

- Линда?

Внезапно я обзе необяснимо чувство на ужас. Устата й пресъхна. Чуваше телевизора, но нямаше и следа от Линда и детето. Тръгна към всекидневната. Още от вратата видя празната кошарка на Адам, а след миг забеляза и телцето му на килима пред себе си.

Прекрачи прага и спря. Устните й потрепераха за миг, който й се стори вечност, сетне гъргорещият звук в гърлото й се превърна в пронизителен вик.

На няколко стъпки от детското креватче в локва кръв лежеше сгърченото тяло на Линда Балфур. Очите й бяха широко отворени, замръзнали в ужас. От опръскания с кръв телевизионен екран Кейти Кърик и Уилърд Скот се шегуваха за времето.

Ето така започна всичко.

ГОЛЕМИЯТ ГРАД ЧЕТИРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

1.

Бяха най-мрачните часове преди зазоряване. Мощните прожектори разкъсваха мъглата. Монтирани върху високи метални пилони, те разпръскваха светлина върху огромното димящо бунище и осветяваха смачкани пластмасови бутилки, счупени съдове, кашони, парцали и купчини гранясали хранителни отпадъци. Градското сметище приличаше на огромна планина от боклук, на вонящ хълм на фона на отдалечените на мили небостъргачи. Зловонни изпарения се издигаха от този развъдник на бактерии и подплашени от светлината и от булдозера, който с ръмжене заравняваше боклуците, наоколо се щураха малки сиви сенки.

Мъжът в булдозера, добре опакован в няколко пласта дрехи, приличаше на извънземен нашественик. Беше облечен с дълги ватирани панталони, фланелена блуза, дебел вълнен пуловер, пухено яке, предназначено сякаш за арктически студове, шапка, която покриваше ушите му, медицинска маска, предпазваща го от измръзване и от смрадта, дебели кожени ръкавици и скиорски очила. В слушалките на уокмена му гърмеше "Ми Тиера" на Глория Естефан, заглушавайки рева на огромната машина.

"Още един час — повтаряше си Джизъс Суарино, познат в своята махала като Гаучо. — Още само час и изчезвам оттук."

Той дръпна ръчките. Булдозерът се завъртя на място и избута поредната купчина боклук. Машината се разтресе, веригите се бореха с несигурната почва. Скрити зад запотените скиорски очила, очите на Суарино проследиха как булдозерът разстла боклука върху старите остатъци. Той даде на заден ход и пое поредната купчина. Докато я повдигаше, нещо привлече вниманието му.

Суарино отново върна машината назад. Ръмженето на двигателя се усили, булдозерът потрепера и клапанът шумно изпусна пара. Джизьс присви очи и изтри с ръкавицата си запотените стъкла на очилата.

И изведнъж се вледени. Булдозерът бе повдигнал от купчината боклук... труп. Череп с празни очни кухини, разядени, покрити с мръсотия остатъци от кожа и полюшвани от вятъра снопчета руса коса се люлееше точно пред очите на Суарино. Главата клюмна напред и челюстта опря в разкъсания гръден кош.

- Аааа! — изкрещя Джизьс ужасено зад маската.

Смъкна очилата и се наведе напред. Трупът се килна настрани, едната ръка се размърда и сякаш посочи с разядените си пръсти Суарино. Той изгаси двигателя, изскочи от кабината и потъна в боклука почти до колене. Закрещя, смъкна маската и хукна към сградата в края на бунището.

Мартин Вейл мразеше телефоните. Те създаваха проблеми. Нарушаваха спокойствието. Прекъсваха плановете му. Но дългът повеляваше главният прокурор на града (и първи заместник на окръжния) винаги да е на линия.

Те бяха навсякъде. Само в апартамента му имаше три отделни линии. Едната бе секретна, достъпна само за първия му помощник Абъл Стенър и личната му секретарка Наоми Чанс. Всички телефонни апарати бяха с преносими слушалки и автоматични секретари. В куфарчето си винаги носеше мобифон, а в колата — още два. Единственото убежище от звъна им беше под душа и банята. Особено мразеше нощните обаждания, защото макар да бе нагласил всеки от телефонните апарати да звъни колкото се може по-тихо, пиукащите сигнали го измъкваха и от най-дълбокия сън.

Зазвънеше ли секретният, новините винаги бяха лоши. Сега той бипкаше вече цяла минута. Вейл най-сетне се претьрколи по гръб и напипа в тъмното слушалката върху шкафчето до главата си.

- Колко е часът? — сънено промърмори той.

- Почти пет — отвърна спокойният глас на Стенър.

- По-точно?

- Четири и двайсет.

- Ти си садист, Стенър. Обзалагам се, че набиваш клечки под ноктите на малки деца, палиш ги и се смееш, докато те крещят.

- По-добре си облечи някои по-стари дрехи.

- Къде отиваме?

- Двайсет минути ще ти стигнат ли?

- Какво се е случило, Абъл?

- Ще ти звънна от колата.

И затвори.

През следващата половин минута Вейл не престана да ругае. Светна нощната лампа, за да не заспи отново. Опъна се, изрита завивките и полежа с разперени ръце в студената стая, докато не се събуди съвсем.

Четири и двайсет сутринта. По дяволите! Той стана, нахлузи халата си и се отправи към кухнята. Сипа хладка вода в кафемашината и измъкна от шкафа кутията с кафето. После се насочи към банята.

След петнайсет минути вече беше нахлузил кадифени панталони, вълнен пуловер и здрави кожени ботуши. Напълни два термоса с кафе и взе от бюрото няколко документа, които натъпка в куфарчето си. Когато телефонът звънна, бе готов за тръгване.

Вдигна слушалката и каза:

- Моли се наистина да е нещо важно.

После затвори. Пъхна се в коженото си яке и пое към фоайето десет етажа надолу.

Майор Абъл Стенър вече го очакваше зад кормилото на колата си. Беше облечен в сив костюм на райета. Вейл го бе повишил в майор, когато го покани за главен следовател. Стенър използваше званието си рядко, освен пред щатската полиция. В градското управление единственият с по-висш чин беше самият шеф.

Вейл му подаде единия термос.

- Благодаря — каза Стенър.

- Стори ми се, че спомена нещо за стари дрехи. Облякъл си се като за официален прием.

- Нямах време — отвърна той, докато се отлепяха от тротоара.

Стенър, сериозен и спокоен мъж, чието каменно лицеи стоманен поглед не допускаха никаква емоция, бе не само най-доброто ченге, което някога градът бе имал, но и човек, който пестеше думите си, рядко се усмихваше и използваше кратки, сбити изречения.

- Къде отиваме, по дяволите?

- Ще разбереш.

Вейл се отпусна назад и отпи от кафето си.

- Ти въобще ли не спиш, Абъл?

- Питаш ме всяка седмица.

- Но никога не ми отговаряш.

- И защо да го направя сега?

Отново мълчание. Фактът, че двамата бяха станали близки приятели, беше истинско чудо. Преди десет години, когато Вейл беше най-популярният адвокат в окръга и поемаше само дела срещу щата, те бяха смъртни врагове. Стенър беше единственото ченге, което винаги вършеше работата си както трябва, знаеше мястото си, никога не се хващаше на уловките на адвоката и успяваше да прозре всички намерения на противниковия лагер. Само веднъж се бе намерил някой, който да го пречупи на свидетелската скамейка — и това беше Вейл в процеса срещу Аарон Стемплър. Когато прие предложения му пост на главен прокурор, Вейл използва всичките си сили, за да измъкне Стенър от опеката на полицейския шеф Ерик Еклинг. Беше очаквал, че самият Стенър ще отклони поканата му, но се изненада като разбра, че тя е приета.

- Вече си на моята страна — бе обяснил Стенър, свивайки рамене. — А и Еклинг е некадърник.

Десет години. През това време Стенър се беше поотпуснал. Усмихваше се малко по-често, а в офиса се носеше и непотвърденият слух, че веднъж бил разказал някакъв виц — макар че така и не откриха свидетел на този шокиращ случай.

Вейл бе полузаспал, стискаше в ръце термоса с кафето, а главата му се люшкаше напред-назад. Стенър зави от магистралата и насочи колата по един черен страничен път. Внезапно ярки светлини накараха Вейл да отвори очи.

Той се изправи в седалката и видя далеч пред себе си жълти, червени и сини отблясъци над безкрайните купчини смет в тъмната, мъглива нощ. Малко по-късно Стенър зави и цялата картина се разкри пред очите им. Имаше десетина различни коли — полицейски автомобили, линейки, микробуси. Бяха паркирани в самия край на сметището. Над тях, по хълма с боклуци, се движеха множество полицаи и пожарникари, облечени във флуоресциращи жълти пелерини. Всички бяха въоръжени с дълги метални пръти, с които ръчкаха в купищата боклук. Във въздуха се носеше неприятният мирис на горяща смет, гнила храна и мокра хартия.

Три пръта с плющящи на вятъра жълти флагчета очевидно определяха границите на претърсваното място. Периметърът бе около петдесетина метра. Вятърът довяваше сладникавия мирис на смъртта, на моменти по-силен и от смрадта на боклуците. Четирима мъже се спуснаха по хълмчето, носейки зелена брезентова торба.

- Това е третият — каза Стенър.

- Трупове?

- Там, където са флагчетата — кимна той.

- Господи!

- Първият беше в онази купчина. Жена. Натъкнаха се на втория, когато ти се обадих.

Стенър отвори вратата от своята страна и в колата нахлу студен въздух. Вейл откопча колана си и също слезе. Пъхна ръце в джобовете на якето и сви рамене под напора на вятъра. Устните му се овлажниха — дъхът му се превръщаше в пара и вятърът я блъскаше в лицето му.

Зад жълтата полицейска лента, която ограждаше сметището, стояха двама униформени полицаи. Единият бе възрастен, другият — съвсем млад. Вейл и Стенър минаха покрай тях. Вятърът повдигна вратовръзката на Стенър и тя се залепи за лицето му, но той я дръпна и отново я мушна под сакото си.

- Боже Господи, този не носи ли палто?! Сигурно е под нулата — каза младичкият полицай.

- Той няма нужда от палто — отвърна старото ченге. — Във вените му не тече никаква кръв. Това е Стенър. Знаеш ли как му викаха, когато беше в полицията? Ледената шушулка.

На няколко метра отпред Стенър спря и бавно се обърна към по-възрастния полицай. Очите му хладно огледаха униформения служител на реда, после той отново се обърна към бунището.

- Виждаш ли? — прошепна старото ченге. — Никой никога не го е наричал така в лицето.

- Сигурно има уши на тила си.

- Очи.

- Ъ?

- Очи. Има очи на тила си.

- Той не те видя, а те чу — каза младият полицай.

- Какво?

- Ти каза, че...

- За Бога, Сандърс, стига! Стига вече! Най-студената шибана нощ тази година и аз я прекарвам в градското бунище, и са ми натресли за партньор шибан кретен като теб...

- Ето го Шок — каза Стенър и кимна към един висок цивилен полицай, загърнат в синьо вълнено палто. Капитан Шок Джонсън беше черен и плешив, с невероятно широки рамене. Духаше в шепи, за да се постопли. Видя Вейл и Стенър, цъкна с език и поклати глава.

- Просто не мога да повярвам — каза той. — Вие, момчета, дори не трябва да сте тук.

- Какво става, по дяволите? — попита Вейл.

- Момчето с булдозера се натъкнало на първия труп, та аз реших да поразровим наоколо и — бинго! - ето ни с още два.

- Как са убити?

- По-добре попитай Окимото, той е експертът. На нищо не приличат. Доста са полежали тук и плъховете са си направили страхотен пир.

- Тоест все още не знаем нищо, така ли? — попита Вейл.

- Знаем, че имаме три трупа, заровени в този боклук кой знае откога.

- Няма да е много лесно да разберем колко са престояли тук — съгласи се Стенър. — Важно е къде точно са намерени.

Джонсън кимна.

- Направихме необходимите снимки и измервания. Ако времето не се скапе съвсем, ще дойде и хеликоптер, за да снимат отгоре.

- Добре.

Преди време Джонсън бе подчинен на Стенър, а когато той напусна, го повишиха в лейтенант. Сега беше капитан, даваше нощни дежурства и не можеше да забрави нещата, на които го бе научил бившият му началник, включително силната му интуиция. Беше единственото приятно изключение в зле настроеното към Стенър полицейско управление.

- Еклинг още ли е тук? — попита Вейл.

- О, да. Там долу, опитва се да се прави на важен пред журналистите от "Канал 7". Те първи надушиха какво става.

- Някакви идеи? — попита Стенър.

- Всъщност не. Предполагам, че тримата са били изхвърлени горе-долу по едно и също време, но не мога да съм сигурен. Булдозерите непрекъснато избутват нови и нови купчини боклук. — Джонсън се озърна. — Извинявай, трябва да огледам торбата, която донесоха току-що. Освен това Еклинг гледа насам. — Той отново изцъка. — А за тази вечер забавленията ми стигат.

След което изчезна.

- Ще те изчакам в колата — каза Стенър. Откакто напусна, не беше разменял и дума с Еклинг.

Шефът на полицията изкачи малкия хълм, следван от телевизионния екип. Обясняваше им нещо и размахваше ръце, от устата му изскачаха облачета пара.

- Виждам, че човекът от прокуратурата вече е тук — озъби се той. — Всички обичаме цирка.

Еклинг винаги наричаше Вейл "човека от прокуратурата" и думите му звучаха едва ли не като обида. Тримата мъже от телевизионния екип, които вече бяха измъкнали цялата възможна информация от Еклинг, обърнаха камерата към Вейл.

- Някакъв коментар, мистър Вейл? — попита репортерът, дребен двайсетинагодишен хлапак с лице почти изцяло закрито от качулката на якето. Казваше се Били Пиърс.

- Аз съм просто любопитен зрител — отвърна Вейл.

- Можете ли да изкажете предположение за това, което се е случило тук?

- Не обичам да изказвам предположения, Били. Благодаря.

Той се обърна към Еклинг, а екипът, доволен от неговата лаконичност, се втурна към микробуса си, за да потърси защита от вятъра.

Еклинг беше висок мъж с очила и наченки на бирено коремче.

- Какво става, Мартин, нямаш ли търпение? — попита той.

- Знаеш защо съм тук, Ерик. Обсъждали сме това доста пъти.

- Не можеш дори да изчакаш труповете да изстинат - измърмори той.

- При тези температури няма да им е нужно много време.

- Просто искаш лицето ти да се появи в сутрешните новини — грубо отбеляза Еклинг.

- А не е ли това причината и ти да си тук? — ведро попита Вейл.

- Виж, приятелче, според закона имаш право да се намесиш чак след седмица. Какво ще кажеш да ни оставиш да си вършим работата?

- Това наистина би било напредък за теб, шефе — мило отвърна Вейл.

- Върви на майната си — каза Еклинг и се отдалечи.

Вейл се върна в колата и се отпусна на седалката. Топлината размекваше тялото му.

- По дяволите, навън наистина е голям студ.

- Успяхте ли да си поприказвате сърдечно с Еклинг?

- Да, има напредък. Дори не се ухапахме.

2.

Стенър изви колата и подкара обратно към града.

- Карай към Пеперудата — каза Вейл. - Умирам от глад.

- Още не е отворено.

- Нищо. Ще влезем през задния вход.

Вейл отпусна глава назад и затвори очи, замислен за Стенър и немногословността му. Скоро след като бяха станали екип, се наложи да отидат до някакво малко градче на юг, откъдето трябваше да вземат някаква гаранция. Час и половина натам, час и половина обратно.

Когато слезе от колата, Вейл се наведе към прозорчето и каза:

- Абъл, току-що изминахме тричасов път и ти употреби точно дванайсет думи, две от които бяха "здравей" и "довиждане".

Стенър отговори:

- Съжалявам. Следващия път ще бъда по-кратък.

Каза го без усмивка и без следа от хумор. По-кьсно Вейл разбра, че е бил съвсем сериозен.

Пътуваха петнайсетина минути в пълно мълчание, после, когато вече наближаваха града, Стенър каза:

- Трябва да се справим с това.

- Както винаги — отвърна Вейл, без да отваря очи.

- Голяма каша.

- Така е с повечето убийства.

Повече не промълвиха, докато Стенър не сви зад "При Пеперудата" и не спря до табелката с надпис "Запазено място за колата на окръжния прокурор". Вейл се пребори със силния вятър, доближи се до вратата и почука. Тя се открехна и в процепа изникна едър непознат здравеняк.

- Още не сме отворили.

- Казвам се Мартин Вейл. Ще изчакаме вътре.

- Вейл?

- Отскоро ли си в града? — попита Стенър.

- Да.

- Това е окръжният прокурор. Ще изчакаме вътре.

- О! Ясно. Давайте.

- Заместник на окръжния прокурор — отбеляза Вейл, докато преминаваха през опушената кухня.

- Аз съм новият барман — каза непознатият.

- Как се казваш?

- Луис. Но можете да ми викате Лу.

- Радвам се да се запознаем, Лу — каза Вейл и се здрависа с него.

Огромната кухня бе обзаведена с неръждаеми рафтове и поставки. В единия ъгъл имаше висок хладилник с прозрачна врата. Боби Уо, готвачът-китаец, режеше лук с такава бързина, че ръката му не се виждаше. Чок, чок, чок, чок. Вейл спря, за да прочете закачения на стената лист със "Специалитета на деня".

- Лайна върху керемида — каза Уо, без дори да намали скоростта.

- Това го ядохме вече три пьти тази седмица — възпротиви се Вейл.

- Кажи го на шефката. — Чок, чок, чок, чок.

- Стига с тия глупости — дочу се ръмжащ глас от другия край на помещението. В кухнята влезе Пеперудата — под метър и шейсет, но над сто килограма. Имаше и кълцан бифтек, нали?

- Знаеш ли за какво си мисля напоследък, Пеперудо? За палачинки.

- Палачинки?!

- Нали се сещаш — едни такива от тесто, с...

- Направи му палачинки! - извика тя към Боби. — А ти, генерале?

- Майор — каза Стенър. — Както винаги.

- Две рохки яйца, не повече от три минути и половина, сух хляб, препечен бекон — викна тя на Боби.

- Кафето готово ли е? — попита Вейл.

- Ако не беше, нямаше да съм толкова дяволски любезна — отвърна тя. После се затътри нанякъде. Беше обула стари, изпокъсани мъжки пантофи.

Вейл и Стенър си сипаха кафе и седнаха на обичайната си маса в дъното. В единия й край бяха хвърлени сутрешните вестници.

- Мисля си за онова — каза Стенър.

Вейл се усмихна. Разбира се. Стенър винаги мислеше.

- Чудиш се защо в бунището ли? — попита Вейл, без да вдига поглед от вестника.

- Не. Чудя се кои са тези хора. Колко са лежали там? Не липсват ли някому?

- Да се отърват от тях точно в градското бунище е доста иронично, нали?

Стенър се втренчи в чашата си, после каза:

- Не мисля, че става въпрос за масово убийство. Нещо не пасва.

- Знаем ли нещо за тези хора?

- Имаме двама мъже и жена. Различни по възраст, размери и външен вид. Червенокос, блондинка и плешив мъж с изкуствено око.

- Може и да има връзка. Може би... може би са били от един и същи квартал, работили са в една и съща сграда, обядвали са в един и същи ресторант... — Вейл сви рамене и продължи да разгръща вестника.

- Интуицията ми подсказва, че не става дума за масово убийство.

- Шесто чувство, а?

- Не съвсем. Интуицията идва от опита.

- О, така ли?

Стенър за момент погледна Вейл, отпи от кафето си и продължи:

- В такива случаи телата обикновено не се крият. Оставят ги така, че да ги намерят веднага. Това е част от сценария.

Вейл не повдигна глава.

- И така, какви са вероятностите? — продължи Стенър. — Три трупа в бунището. Можем ли да предположим, че не са там случайно?

Вейл се съгласи, без да вдига поглед от вестника.

- Бъди сигурен.

- Погребение?

- Поръчано от кого?

- От хората, които са се отървали от тях.

- Платено убийство?

- През трийсетте мафията погребвала жертвите си в едно блато край Ню Джърси. Доста трупове имало.

Закуската се появи и разговорът прекъсна за петнайсет минути. Стенър внимателно наряза бекона си и го омеша с яйцата. После атакува сместа с вилицата и ножа си. Когато привърши, изтри устата си с една хартиена салфетка и допи кафето си.

- Както винаги, Еклинг ще оплеска нещата. Иска му се да приключи набързо.

Вейл се засмя.

- Разбира се. Сега е под пара. Телевизията ще разнесе новините из цялата страна.

Той също свърши и се отпусна в стола си.

- Може да е специална услуга. Нали разбираш — застрелваш мащехата си, обаждаш се на нужните хора, те идват, вдигат торбата и я изхвърлят вместо теб.

- Очевидно не осъзнаваш сериозността на случая — каза Стенър. — Възможно е жертвите да са били замесени в нещо като гангстерска война. Възможно е дори да са били баровци от мафията — тези, дето ходят на църква и носят вратовръзки. — Той спря за момент, после добави: — Знаеш, че подобни хора имат връзки дори с политиците.

- Е, това вече звучи доста потискащо.

- Това е положението.

- Абъл, имаме доста други грижи. Еклинг разполага с цяла седмица, преди да можем да се включим. Нека дотогава го оставим на спокойствие.

- Просто искам да сьм готов.

- Сигурен съм, че ще бъдеш.

Стенър за момент се замисли, после каза:

- Чудя се какво ли би казал Съдията?

За миг Вейл сякаш се пренесе в друго време, очаквайки Съдията да отвори вратата, да влезе, облечен в костюм от туид, с неизменния "Ню Йорк Таймс" под мишница, да поздрави и да се настани на обичайното си място, да закусва, четейки вестника и говорейки за право.

Съдията имаше четири любови: Джени, Мартин Вейл, правото и конните надбягвания. Но две трагедии почти го разбиха. Неговата обична Джени, истинска южнячка и дама, за която бе женен от тридесет и седем години, стана жертва на автомобилна катастрофа и без да излезе от кома, почина месец по-късно. В опит да потисне мъката той започна да залага и през следващия месец загуби на конни състезания над трийсет хиляди долара. Репутацията му беше буквално в ръцете на букмейкърите. Спаси го предаността на адвокатите, прокурорите, полицаите, журналистите и политиците, които уважаваха неговата справедливост и мъдрост. Те изплатиха дълговете му, като всеки, според възможностите си, участваше било с еднодоларова банкнота, било с четирицифрен чек.

След като се пенсионира, той прекарваше времето си или като консултант на Вейл в неговите дела, или в задната част на салона на Уол Ай Макгинти, където наблюдаваше електронното табло със залаганията и всички чертички, числа и други късчета информация, които биха изглеждали като извънземен език за обикновения човек. Винаги сядаше в люлеещия се стол в дъното, кръстосваше крака и внимателно проследяваше развитието на събитията. В скута му беше легендарният му черен тефтер, а в пръстите — неизменната писалка "Монблан".

Черният тефтер! Съдията въображаемо залагаше всеки ден и си водеше бележки за всяко състезание, надпревара, жокей или кон. Логиката и опитът му позволяваха да прави важни изводи и през последните десет години да печели наужким почти всяко състезание. Букмейкърите дотолкова се плашеха от съдържанието на черния тефтер, че веднъж се бяха събрали и му бяха предложили шестцифрена сума, само и само да го изгори. Той отказа, но никога не заложи наистина и не сподели с друг информацията, която имаше. Досега бе спечелил невероятното богатство от два милиона долара, но, разбира се, само на хартия.

И така, той прекарваше сутрините си при Пеперудата и спореше с младите адвокати, а следобед отиваше при Уол Ай Макгинти.

Другата му страст бяха облозите с Марти Вейл. Това не беше обикновено предизвикателство, а проверка на четиридесет и пет годишния му опит като адвокат и съдия. Споровете и сътрудничеството му с Вейл го възбуждаха дори повече от конните залагания. В зависимост от това кой бе победил, другият търкулваше към него сребърен долар. През близо петнайсетте години на тази практика Съдията беше с двайсет и две сребърни монети пред Вейл.

Хей Хей Пинеро, един от клиентите на Вейл, веднъж беше нарекъл Съдията "перко". "Голям перко е този", бе казал Пинеро и определението му бе съвсем точно.

Един наистина голям перко.

А сетне възрастта и нелекото минало дадоха своето отражение върху стария правист. Осемдесет и една годишен, той успя да преживее три удара, но последният почти го парализира. Съдията седеше сам в своята къща, гледаше през прозореца, обсебен от спомени и мрачни мисли, докато не се появеше някое от момчетата на Уол Ай Макгинти, което му помагаше да се облече и внимателно го откарваше до салона, където го посрещаха с радостни възгласи. Макгинти винаги лично го връщаше вкъщи, щом затвореше вечер.

Всеки ден имаше задължителен посетител. Вейл, личната му секретарка — несравнимата Наоми, Стенър или някой от по-младите адвокати от офиса. Дори когато работата им пречеше лично да посетят Съдията, Вейл задължително пращаше някой полицай.

Шест дни в седмицата Съдията наблюдаваше конете и си записваше всичко в черния тефтер, който бе набъбнал до размерите на енциклопедия.

На седмия ден си почиваше. Свит в креслото, с покрити с дебело одеяло полупарализирани крака, изкривени ръце, тъмни очила и неизменните сиви фланели и костюм от туид, той седеше в градината с лице към слънцето.

Възрастта му бе отнела всичко освен гордостта.

И в една неделна юнска утрин преди две години, облечен в най-хубавите си дрехи, Съдията седна в градината, тихо заговори на отдавна отишлата си Джени за техния съвместен живот и за това колко му е мъчно, че я няма, и й каза, че не може да издържа повече. После лапна дулото на един "38 спешъл" и натисна спусъка.

Беше оставил бележка за Вейл. Той я взе, докато наблюдаваше как полицаите оглеждат къщата, после се качи на линейката и пътува с нея до моргата, където изпрати човека, който бе за него нещо много повече от баща. Сетне седна на една пейка зад болницата и повече от час плака, без да може да спре. Стенър също беше там, на стотина метра от него, но не се доближи. Най-накрая Вейл отвори плика.

"Скъпи Мартин,

Повече ми харесваше като адвокат, но си също така страхотен прокурор.

Обичам те като собствен син. Винаги съм се гордял, че те познавам.

Умът ми линее. Вече всички го разбраха, нали? Не съм познавал резултат от седмици.

Трябва ли да казвам още, мой скъпи и неповторими приятелю?

Няма да търся прошката ти. Няма за какво да ми прощаваш.

Заложи на Дисауей, трето бягане в Дел Map утре. С печалбата почерпи цялата банда.

Сбогом, скъпи приятелю.

Съдията"

В плика имаше двайсет и два сребърни долара.

- Той няма да се появи, Мартин — каза Стенър, изваждайки го от спомена. Вейл го погледна и осъзна, че е прекарал доста време, втренчен във вратата на кафенето.

- Четеш мисли.

- Понякога ми се струва... — започна, но не довърши Стенър.

- На всеки се случва — каза Вейл и се върна към вестника си.

В тази студена утрин неприятното откритие в сметището разпали в него едновременно раздразнение и любопитство. От една страна, случилото се само щеше да допълни така или иначе препълнения със задачи план на канцеларията на окръжния прокурор. Но мистерията може би водеше до нещо доста по-голямо и значително. Нещо далеч по-ужасяващо от разчленените трупове в градското бунище. Нещо, което щеше да принуди Мартин Вейл да се върне към своето минало.

Едно име, което го бе преследвало цели десет години, скоро щеше отново да пропълзи в съзнанието му.

И това име беше Аарон Стемплър.

3.

Шана Парвър бързо изкачи стъпалата на щатския криминален съд. Студеният утринен въздух щипеше страните й. Сантиментална и идеалистична натура — макар да го криеше зад твърда и агресивна фасада — Парвър винаги се развързваше, когато видеше пред себе си внушителната сграда. "Правото е единственото, което ни отличава от животните", беше казал веднъж Вейл. Разбира се, той бе прибавил и циничното си заключение: Макар в днешно време човек да не може да бъде съвсем сигурен". Но когато погледнеше нагоре към високите дорийски колони на портала, украсени с алегорични образи на Правосъдието, Закона, Истината, Властта, Любовта, Свободата и Мира, вярата й се възвръщаше и тя не съжаляваше за това, че бе избрала тази професия още от ученическата скамейка.

Тази сутрин идваше по-рано от обикновено. След четиридесет и пет минути щеше да е лице в лице с Джеймс Уейн Дарби и макар усещането да не бе същото, както в съдебната зала, разпитът също беше нещо великолепно — шанс да премери силите си с на пръв поглед отпуснатия, но хитър мъж. Трябваха и още няколко минути да се подготви психически за срещата.

Както винаги, Наоми Чанс я бе изпреварила. Когато Парвър влезе в 8:15, кафето вече беше готово, а секретарката на Вейл седеше зад бюрото си. Тя винаги идваше първа, светваше лампите в мрачния офис и приготвяше кафето. Беше с изправена, дори леко заплашителна осанка. Видът й бе великолепен, кожата — шоколадова, външността й — почти египетска: впечатление, което се подсилваше от високите скули и големите кафяви очи. Косата й бе подстригана късо, по модата, а тук- таме се забелязваха първите сиви косъмчета. На петдесет тя имаше мъдростта на осемдесетгодишна и тяло на трийсетгодишна. Учеше бързо и бе незаменим помощник. Попитай я за дата и тя би ти представила цял календар. Поискай рапорт и тя ще те затрупа с информация. Беше вдовица, печаташе 80 думи в минута и на 46 години бе получила първата си юридическа степен. Верността й към Вейл нямаше еквивалент. Тя се бе грижила за него от самото начало, бе готова за всичките му прищевки, знаеше вкусовете му в облеклото, филмите, храната, жените и виното. Вейл я бе направил помощник-прокурор — титла, която бе измислил специално за нея и която най-точно изразяваше положението й в канцеларията, за разлика от бледото "лична секретарка".

Наоми се захващаше за работа по-енергично, отколкото бобър би загризал дърво, не обръщаше внимание на бюрократичната система, знаеше къде да намери всеки необходим документ в града и беше както майка-зак- рилница, така и приятелско рамо за всеки от по-младите в новата канцелария на Вейл. Той беше шеф на персонала, а тя — генерал на цялата армия.

Парвър беше най-младата и най-новата в това, което Вейл наричаше Отдел за специални операции, а в града бе познато като Дивата банда. Хората от "бандата бяха между двайсет и трийсетгодишни, "открития" на Наоми, чиито задължения включваха и търсенето на таланти за човека, когото всички помежду си наричаха просто Шефа.

Шана Парвър беше идеалното допълнение на Наоми Чанс. Тялото й беше перфектно, красивата й черна коса — опъната назад, а кожата й — с цвят на пясък. Очите й бяха покрити от дълги мигли, придаващи й почти ориенталски вид. Почти не използваше грим — просто нямаше нужда от него. Краката й бяха великолепни и именно те я бяха отвели в Род Айлънд и Кънектикът, където бе спечелила не едно плувно състезание и бе участвала с успех в колежанските баскетболни срещи. Беше облечена с черен костюм и пола, която стигаше малко над коленете. Носеше бяла блузка и елегантно колие от розови перли. Косата й бе привързана с бяла панделка. Макар и облечена възможно най-консервативно, тя винаги привличаше мъжките погледи и можеше да спре движението и по най-натоварената улица. Именно това за малко щеше да откаже Вейл да я наеме, но Наоми бе подчертала, че подобно отношение прилича на особена дискриминация. Парвър бе завършила с отличие правния факултет в Кълъмбия и бе работила успешно като помощник на окръжния прокурор в Род Айлънд, докато не бе решила да кандидатства за работа в Отдела за специални операции.

Наоми бе проверила миналото й. Бунтовно настроено дете, Шана Парвър бе изкарвала само отлични оценки, но бе шокирала родителите си, напускайки училището, което те ояха смятали за най-подходящо. Приета в специализирано учебно заведение за "проблемни деца", тя бе продължила с отличните оценки, които я бяха съпътствали и в колежа и правния факултет.

- Какво се случи? — попита я Наоми при първата им среща.

- Реших, че искам да стана адвокат, вместо да се занимавам с. глупости — отговори Парвър.

- Защо решихте да кандидатствате именно при нас?

- Защото дипломната ми работа бе изградена върху случай на Вейл. Знам наизуст всичките му дела още от времето, когато беше адвокат. Той е най-добрият прокурор в света. Не е ли нормално да искам да работя именно с него?

Всичките й отговори бяха на място. Реакцията на Наоми беше незабавна.

- Момичето е като динамит — каза тя на Вейл.

Той бе очакващ всичко друго, но не и безкомпромисен, умен и агресивен правен вундеркинд.

- Имам нужда от адвокат, а не от жена, която ще докара до инфаркт някой от съдебните заседатели — каза той, когато видя снимката й.

- Да не искаш да си направи пластична операция? — язвително отвърна Наоми.

Когато Шана Парвър излезе от асансьора и прекоси офиса му за първата си среща с него, Вейл измърмори:

- Тайничко се надявах, че снимката я е изкарала по- хубава, отколкото е.

- Нищо не може да я направи по-хубава — отговори Наоми. — Нали не смяташ да използваш външния й вид срещу нея?

- Не е само видът й. Това момиче има... има...

- Магнетизъм? — предложи Наоми.

- Животински магнетизъм. Тя е сърдечна заплаха за всеки над четиридесет. Говоря от личен опит.

- Няма да използваш това срещу нея, нали? — повтори Наоми. — Би било несправедливо. Марти, това момиче е най-добрият млад адвокат, когото някога съм изпитвала. Малко по-агресивна от обичайното което вероятно е защитен рефлекс,— но след шест месеца няма да има кой да й излезе насреща. Притежава невероятен инстинкт за ситуацията. И иска просто да бъде прокурор. Не й пука за парите.

- Защото е богата.

- Е, не е бедна.

- Баща й притежава няколко милиона долара. В моя речник това е синоним на богат човек.

- Марти, тази млада дама дотолкова ми напомня за самия теб, когато се запознахме, че чак се плаша.

- Тя е жена, богата е и изглежда страхотно. Единственото общо между нас е, че обитаваме една и съща планета.

- По-добре се дръж учтиво с нея — предупреди Наоми, преди да излезе да я посрещне.

Това беше преди шест месеца. Парвьр бе участвала в две дела и бе загубила едното. Вейл я бе предупредил, че е твърде агресивна, твърде безкомпромисна.

- Журито обича силните, но не и безпощадните — каза той. — Трябва да се поуспокоиш, да отстъпиш, когато е необходимо. Изучавай съдебните заседатели — те са хората, които имат значение. Имах един приятел, когото наричахме Съдията. Той обичаше да казва, че делото за убийство е най-сериозният дуел. Двама адвокати се вкопчват в смъртна битка и обречен е защитникът. Великолепен пример. Две страни, напълно различни. Единият е прав, другият — не. Налага му се да сътвори магия и да изкара черното бяло в умовете на съдебните заседатели. В края на всичко това животът на защитника зависи само от успеха на противника му да убеди журито, че неговата интерпретация на фактите е самата реалност. Ето за това става въпрос, Шана — за журито.

В крайна сметка отстъплението се оказа доста трудно за Шана Парвьр.

- Готова ли сте, мис Парвьр? — шеговито попита Наоми.

- Това не е първият път, когато разпитвам заподозрян в убийство — хапливо отвърна Шана.

Тя беше прокурор по делото на Дарби, но поради ангажимент в съдебната зала бе пропуснала първия разпит и сега й ре налагаше да опита собствените си сили.

- Този Дарби е гадно малко копеле. Не го оставяйда те замотае.

Парвър се усмихна.

- Още не си срещала Рейни — добави Наоми. — Внимавай, той наистина е убиец. Добър, честен адвокат, но убиец. Не се подлъгвай по усмивчицата му.

Парвър си наля чаша кафе и изсипа вътре лъжичка и половина захар.

- Някой каза, че бил добър колкото Мартин преди години — внезапно рече тя, очаквайки експлозията.

- Ха! — възкликна Наоми. — И кой го каза?

- Не знам. Някой.

- Не се оставяй някой да се майтапи с теб. Няма равен на Мартин, а и се съмнявам, че някога ще има.

- Никога не говориш за онези дни, Наоми. Откога си с Марти?

- Осемнайсет години - отвърна тя, докато проследяваше с пръст записаните срещи на Вейл за деня. — Когато започнах с Мартин, той получаваше петдесет долара на час и беше доволен. А всичко, коет.о аз знаех за правото, беше, че е дума с пет букви. — Тя за момент спря, после продължи: — Госноди, само изчакай да му съобщя това. Обяд и коктейл в един и същи ден. Щатската асоциация на юристите. Ще изчакам да свърши разпита. Ако го научи предварително, може да полудее и да убие Дарби.

След миг Вейл излезе от асансьора, пробивайки си път към своя офис сред безпорядъка от бюра, шкафове, компютри, черни дъски, телефони и телевизори. Кабинетът му бе в другия ъгъл на етажа, възможно най-далеч от този на окръжни? прокурор Джак Янси.

"Боже мой — помисли си Наоми, — сигурно се е обличал на тъмно." Вейл бе със стар сив фланелен костюм, изцапани обувки и опърпана синя вратовръзка, която сякаш бе използвана не по предназначение от някой далекоазиатски удушвач.

- За Бога, Мартин — каза тя. — Приличаш на неоправено легло

- Аз съм неоправено легло — изръмжа той и влезе в кабинета. — Откога е това кафе?

- От петнайсет минути.

- Добре.

Той се приближи до старомодния хромиран самовар, който бе получил след едно дело за ресторантски банкрут преди години, и си наля чаша кафе. Парвър и Чансстояха до вратата.

Разтуреният му кабинет беше като спомен за онова, което Наоми често наричаше "онези години". В центъра имаше огромна дъбова маса, която Вейл използваше като бюро. Купчини писма, документи и книги покриваха плота й, докато за работата му оставаше само едно малко неотрупано с хартии кътче. Около масата имаше осем стола. Той се отпусна в голямото си кожено кресло на колелца (предназначено за обиколка из стаята, без да се налага да става). В долната половина на един от прозорците бе монтиран голям вентилатор. Вейл беше единственият пушач в офиса и никой не би си помислил да стъпи в кабинета му, ако Мартин не седнеше именно до вентилатора.

- Стенър ме вдигна преди пет, за да разгледаме природните забележителности край градското бунище — измърмори Вейл, преди да отпие от кафето си. — Добро утро, Шана.

- Там ли си бил? — възкликна Парвър. — Вярно ли е, че са открили три трупа?

- Какво? — възкликна Наоми.

- Три разложени веществени доказателства — отвърна Вейл. — Прекарали са там доста дълго време. Възможно най-подходящата гледка за начало на днешния ми ден. Сигурен съм, че не бихте искали да чуете подробностите.

- Мислиш ли, че е убийство? — попита Наоми.

- Оки ще каже. Готова ли си да се захванеш с Джеймс Уейн Дарби и Пол Рейни? — обърна се той към Парвър.

- Да.

- Искаш ли да поговорим за случая? Имаме още петнайсет минути.

- Щом настояваш — отвърна Парвър самоуверено.

- О, дързостта на младостта — каза Наоми с въздишка. — Ех, защо не съм на трийсет...

- Аз съм на двайсет и осем — тихо отбеляза Шана.

- Двайсет и осем — каза Наоми и поклати глава. — Дори не искам да си спомням за времето, когато бях на толкова. Не съм сигурна, но май двайсет и осмата беше една от лошите ми години.

Вейл се вгледа в младата жена срещу себе си. Тя беше спокойна и сигурна, доста самоуверена за възрастта си. Той предпазливо беше събирал групата си през последните шест години. Успя да привлече доста от бившите помощници на Янси — предимно млади хора, несвикнали да използват въображението си, заети с бюрократични глупости — и да им даде рутинни задачи: улични престрелки, пласьори на наркотици, побои, грабежи, кражби и семейни скандали, които често стигаха до убийство. Постепенно беше отделил неколцина от тях и ги беше заменил с по-млади и агресивни, макар и не блестящи адвокати, които предпочитаха бавно, но сигурно да си изградят име, преди да се захванат с частна практика. Под вещото ръководство на Вейл те бяха оставили зад гърба си 2600 дела за убийства, кражби, изнасилвания, въоръжени грабежи и всякаквите други престъпления, които ежегодно се стоварваха в план-графика на окръжната прокуратура.

Случаят с Дивата банда бе по-различен. Млади, енергични, амбициозни и умни те се заемаха с тежките, твърде сложни дела и работеха по тях заедно, като екип. Макар между тях да съществуваше силна личностна конкуренция, взаимният респект, безкрайната работа, оскъдното заплащане и най-вече шансът да научат нещо от учителя си, ги обединяваха. Някои, като Парвър, бяха кандидатствали за работата. Други бяха открити от Наоми Чанс. Работеха заедно от четири-пет години, всеки се бе специализирал в отделна област и се бяха научили да разчитат един на друг. Основни помощници им бяха Стенър и неговият екип от следователи — бивши ченгета, специалисти в балансирането между закона и забранените процедури. Всички от "бандата" бяха хитри, сръчни и пълни с идеи. Знаеха почти всичко за правото и не се колебаеха да поемат риск, когато заплащането беше добро. В редките случаи, когато се проваляха, го правеха толкова елегантно, че дори самият Вейл, комуто големите рискове бяха добре познати, оставаше доволен.

Младите адвокати имаха една обща черта — всички обичаха съдебната зала. Именно този бе основният мотив за Наоми и Вейл да ги изберат. За тях правото беше едновременно религия и изпитание. Съдебната зала бе тяхната църква, техният римски Колизей, арената, където се възбуждаха състезателният им плам, юридическите им познания, изобретателността и изкусността им. Осбен това Вейл бе събудил у всеки от тях вътрешния подтик да предизвикат закона, да атакуват каноните, традициите, установените положения, самата структура на правото, да маневрират и предизвикват съдебното жури да приема тяхната представа за истината. Той настояваше помощниците му да прекарват поне два или три дни месечно в съда, да изучават съдебните заседатели, съдиите и адвокатите, техните хитрини, пледоарии, встъпителните и финалните им речи. И сега със задоволство отбелязваше, че са започнали да изграждат свой собствен стил на борба и свои принципи на действие в този възможно най-интригуващ кървав спорт.

Екипът единодушно не хареса Джеймс Уейн Дарби. Той беше нахакан, арогантен, наперен. Държеше се мазно с жените и грубо с мъжете. Адвокатът му, Пол Рейни, беше пълна противоположност — изискан джентълмен, непробиваем, принципен и морален. Страстно вярваше в клиентите си. До този момент срещу Дарби не бяха отправени никакви обвинения.

Парвър повече от всичко желаеше ново дело, което да изтрие впечатленията от скорошния й провал. Това можеше да бъде именно случаят с Дарби, ако успееха да опровергаят показанията му. Но Вейл се опасяваше, че именно енергичността на Парвър може да се окаже нож с две остриета.

- Това е последният ни опит с Дарби — каза той. — Запомни, че Пол Рейни може да те закове дори само с поглед. Ако стане настъпателен, не му обръщай внимание. Ти си на свой терен, а ако той излезе извън него, ще го поема аз. Концентрирай се само върху Дарби. Просто прави това, което можеш най-добре.

- Знам — каза тя.

- Имаш ли новини?

- Не съвсем. Само едно нещо. Телефонният номер?

- Телефонният номер?

- Хартийката с телефонния номер на Попи Палмър.

Тя разлисти дебелата папка с полицейските рапорти, медицинските заключения, доказателствения материал и записите от разпитите, докато не намери ксерокопие от листче, което постави пред Вейл.

- Това е бележката, която Дарби твърди, че е намерил до телефона — каза тя.

Беше откъснат лист от бележник, на който пишеше "Памър, 555-3667".

- Той казва, че бележката най-вероятно е писана от Рамона Дарби, защото не е от него. А и името на Палмьр е сгрешено. Двамата графолози не успяха да стигнат до сериозно заключение.

- Е, и?

- Ами, нека предположим, че той я е написал и я е оставил там, за да я открие Рамона. Или... да предположим, че я е написал и оставил там след случилото се. Да предположим, че Рамона никога не се е обаждала на Попи Палмьр и не е имало никакви заплахи. Ако успеем да докажем, че Рамона Дарби никога не се е обаждала на Палмьр и никога не е заплашвала да убие Дарби, това може да промени делото изцяло.

- Но само ако го вкараме в съда. На този етап нямаме никакво дело. Нямаме нищо, което може да го откара до съд.

- Разполагаме с доста сериозни доказателства — отвърна тя отбранително,

- Главно предположения — отсече той. — Наречи го както искаш — доказателства, предположения, подозрения, обстоятелства, инсинуации, лъжи. Става въпрос само за едно. Докажи престъплението и накарай журито да повярва в твоите факти пред тези на отсрещната страна. А точно в момента нямаме нещо, което да е по- силно от това, което имат те.

- Вярно е. Но представи си, че успеем да паникьосаме Палмър? Тя подкрепя неговата история. Ако намекнем за лъжесвидетелстване и така нататък...

- Значи трябва да разтърсиш нея, а не него.

- И това ще стане. Да започнем с него, а после ще се захванем и с нея.

- Ще отнеме доста време — каза той.

- Нямаме какво да губим, нали?

- Окей, нека видим колко си добра.

4.

Стаята, където се провеждаха разпитите и се вземаха показанията, беше на третия етаж на съда, точно под щабквартирата на окръжния прокурор. Беше обзаведена семпло — маса, шест дървени стола, стар кожен диван и кресло в единия ъгъл, а между тях — масичка за кафе. До прозореца имаше малък хладилник. Върху него бяха поставени торбичка с кафе, пакетчета захар, сухо мляко и няколко чаши. Нищо особено. Нямаше телефон. Удобен кабинет, но без да блести с кой знае какъв комфорт. Навсякъде имаше гюдслушвателни устройства, а в единия ъгъл бе монтирана камера, насочена към масата.

Вейл и Парвър изчакаха Пол Рейни и Джеймс Уейн Дарби да се появят. Рейни беше подкупващо приятен мъж. Висок, слаб, с посребряла на места тъмна коса, с очила с тънки златни рамки и скъп тъмносин костюм. Можеше да мине за богат тексаски бизнесмен. Дарби беше негова пълна противоположност — бивша колежанска звезда по бейзбол, сега доста напълнял, висок към метър и осемдесет и пет, облечен с джинси, ботуши, пуловер и ловно яке със защитни цветове. Кравешките му кафяви очи бяха скрити зад евтини тъмни очила. Беше зализал мръснорусата си коса. Видът му беше като на стар пияч на бира. Коремчето и държането му допълваха това впечатление. Беше трийсет и осем годишен, но спокойно можеше да мине за човек, наближаващ петдесетте. Фермер от Сендитаун, четирихилядно градче в северния край на щата, той бе застрелял жена си с ловна пушка, като твърдеше, че тя първа се опитала да го убие и действал при самозащита.

Всички от екипа бяха убедени, че всъщност става въпрос за хладнокръвно убийство, но никой не можеше да разбие историята на Дарби. Имаше няколко подозрения, но това бе всичко — само подозрения. Дарби имаше връзка с една стриптийзьорка, Пони Палмър. Беше застраховал себе си и жена си за 250 000 долара шест месеца преди случилото се. А предишните две години се бяха оказали крайно неблагоприятни за бизнеса му. Бе на ръба на банкрута и можеше да загуби фермата си.

Но пък нямаше никакви свидетели и бе доста трудно да бъде притиснат. Версията му, подкрепяна от глуповатата мис Палмър, беше, че истеричната Рамона Дарби се обадила на Палмър час преди стрелбата и заплашила да убие мъжа си и неговата любовница. До телефона бе намерено листче хартия с телефонния номер на Палмър.

Вейл запозна присъотващите. После двамата с Парвър седнаха с гръб към камерата, а срещу тях се разположи Дарби. Той не свали ловното яке и скръсти ръце в скута си. Рейни постави куфарчето си на масата и остана нрав, подпрял се на облегалката на стола на своя клиент.

- Окей — каза той. — Хайде да приключваме с всичко това.

Вейл се ухили.

- Закъде бързаш, Пол? Има достатъчно кафе. Запали си цигара. Гледката от прозореца е великолепна.

- Мартин, посъветвах клиента си да ви съдейства за последен път. Разпитван е два пъти от полицията — при това първият разпит бе цели шест часа — плюс три пъти от твоя отдел. Не е обвинен в нищо. Всичко започва лека-полека да прилича на дискриминация. Искам да се договорим, че това е доброволно изявление и че има всички необходими документи за целта. Също така искам да съм сигурен, че казаното не представлява признание под клетва или доказателствен материал.

- Да не би да твърдите, че той може да ни лъже, прикрит от пълен имунитет? — попита Парвър.

- Това, което казвам, е, че мистър Дарби се съгласи да ви сътрудничи по случая. Ако искате му вярвайте, ако искате — не.

- Имате ли нещо против да направим видеозапис на разпита?

Рейни се замисли за миг.

- Само ако получим копие от касетата и се договорим, че не може да бъде използвана като доказателствен материал и направена публично достояние.

Парвър кимна.

- Приемливо.

- Тогава е приемливо и за моя клиент. Нямаме какво да крием.

Вейл натисна един бутон от долната страна на плота на масата и камерата заработи.

Джеймс Уейн Дарби мълчеше и наблюдаваше Вейл и Парвър. Устата му бе разтеглена в тънка усмивчйца. Парвър отвори досието му и извади молив.

- Готови ли сме? — попита тя, опитвайки се да се усмихне.

- Когато пожелаете, госпожичке.

Тя го погледна, но не отговори.

- Моля, кажете пълното си име и адреса си.

- По дя... Знаете името и адреса ми.

- Просто им ги кажи, Джим — обади се Рейни.

- Джеймс Уейн Дарби. РФД 3, Сендитаун.

-Откога живеете на този адрес?

-Ъъ, осем години. Моят старец ми остави къщата.

- Възраст?

- Двайсет и девет. — Той се захили и продължи: — Просто се пошегувах. На трийсет и осем съм и още се държа.

- Женен ли сте?

- Бях. Жена ми е мъртва.

- Рамона Смит Дарби ли беше вашата съпруга?

- Точно така.

- Откога бяхте женени?

- Осем години.

- Завършили ли сте гимназия, мистър Дарби?

- Да.

- Постъпихте ли в колеж?

- Да, чрез бейзболния отбор.

- А завършихте ли?

- Не. Счупих крака си в автомобилна катастрофа на третата година. Вече не ставах за отбора и загубих стипендията, затова се отказах.

- И какво направихте тогава? .

- Хванах се на работа във фермата на моя старец.

- Бяхте ли женен по това време?

- Да. Рамона и аз се оженихме малко след като се отказах от колежа.

- Тогава ли се преместихте на РФД 3, Сендитаун?

- Точно тъй. Къщурката на баща ми. Той направи пристройка за нас.

- Имате ли деца?

- Не.

- Баща ви жив ли е още?

- Преди четири години получи удар.

- И почина?

- Да, умря.

- А майка ви?

- Умря, когато бях в колежа. Рак.

- Искам да ви попитам дали имате нещо против да ви подложим на детектора на лъжата?

- Протестирам — обади се Рейни. — Мисля, че сме се разбрали по този въпрос. Посъветвах клиента си да не се съгласява с това. От него няма да има полза в съда, пък и не виждам защо мистър Дарби би трябвало да приеме нещо, което не би му помогнало по какъвто и да е начин. И нека не забъркваме във всичко това пресата, нали, Мартин?

- Предполагам, че това означава "не" — каза Парвър.

- Точно тъй, госпожичке, това означава "не" — отвърна Дарби.

Вейл се размърда, но Шана го настъпи под масата~и го спря. После впи очи в очите на Дарби и каза:

- Мистър Дарби, аз не съм ви госпожичка. Сам се съгласихте на този разпит. Можем да свършим бързо, можем и да останем тук с дни. Зависи само от вас.

Лицето на Дарби почервеня. Той се изправи, но Рейни сложи ръка на рамото му и кимна. Дарби изръмжа, сви рамене, седна и стисна уста.

Парвър извади един чертеж от папката и го постави на масата. Беше скица на първия етаж на къщата на Дарби. Външната врата водеше от широка веранда към неголям коридор. Вляво имаше врата към всекидневната. Срещу нея бе скициран стол, а между него и вратата бе прокарана права линия, под която пишеше "377 см". На стола бяха маркирани две "X", имаше две и на отсрещната стена, едно точно до вратата към всекидневната и едно, под което пишеше "таван — 260 см".

- Обърнете внимание на тази скица, мистър Дарби - каза Парвър. — Това точен чертеж на мястото на престъплението ли е?

- Без думата "престъпление" — раздразнено отбеляза Рейни. — Няма никакво престъпление. Никой не е обвинен в престъпление.

- Тогава "убийство"? — попита Парвър.

- Събитие. Мисля, че "мястото на събитието" ще е най-подходящото определение.

- Мистър Дарби, това точен чертеж на мястото на събитието ли е?

Дарби се вгледа в скицата и кимна.

- Да. Има още някои мебели в стаята.

- Но те нямат отношение към случая, нали?

- Дали са свързани със стрелбата ли? Не.

- А сега, мистър Дарби, бихте ли описали какво точно се случи на 7 януари 1993 година?

- Със ставането от леглото ли да започна, или как?

- Тръгнали сте на лов...

- Чарли Уотърс, Барни Томпсън и аз тръгнахме на лов за патици. Правим го един-два пъти седмично през сезона.

- Къде ходите на лов?

- Биг Марш.

- По кое време стигнахте там?

- Бяхме в заслона към, не знам, може да е било четири и половина — пет.

- Говорихте ли с жена си преди да тръгнете?

- Тя още спеше. Никога не я будя. Обикновено приготвяше сандвичите и багажа от предишната вечер.

- Тази предишна вечер карахте ли се за нещо?

- Не съвсем.

- Тоест?

- Между нас не вървеше. Вече ви го казах. Не беше като по мед и масло, но и не си крещяхме де. Просто отношенията ни охладняха. По дяволите, тя все още ми приготвяше обяда.

- Колко дълго ловувахте?

- Тръгнахме си от Биг Марш към три следобед. Винаги спираме някъде по пътя за вкъщи, пием по няколко бири и си говорим за лова и така нататък.

- И именно на едно от тези спирания по пътя за дома за пръв път сте срещнал Попи Палмър в "Скин Гейм Клъб", така ли е?

- Ами да, казвал съм го вече. — Той погледна към Рейни, разпери ръце и сви рамене.

- Имате ли някой нов въпрос? — раздразнено попита Рейни.

- Трябва да изясним няколко момента — тихо отвърна Парвър. Вейл се впечатли от самообладанието й.

- Колко скоро след като се запознахте с Попи Палмър, имахте за първи път сексуален контакт с нея?

- С точност до минути или часове? — ухили се Дарби.

- Става и в часове — хладно отговори Парвър.

- Както вече казах, ние попаднахме в "Скин Гейм", тя същия ден беше на работа и след като пихме по няколко бири, Чарли я попита дали иска да изпие една и в нашата компания, а пък тя отвърна, че предпочита коктейл с шампанско. Всъщност наливат кока-кола в нещо като чаша и му викат шампанско, а ти се изръсваш пет долара за тая проклетия. Та поговорихме си, докато не стана към седем, а нейното работно време приключваше, затова си казах: какво пък толкова? В такива моменти ти се приисква да отидеш някъде и да пийнеш нещо сериозно. А едната работа води до другата, тъй че в крайна сметка спряхме в "Бавериън Ин" и си наехме стая. Той се наведе към Парвър и добави: — Искате ли да научите подробностите?

- Няма да е необходимо. — Тя погледна в бележките си. – Поне не засега.

"Добър ход — помисли си Вейл. — Накарай го да си мисли, че това не е краят. Че тепърва ще се пържи."

- Имахте ли сексуални отношения с мис Палмър в споменатия случай? — продължи Парвър.

Дарби погледна към Рейни, който кимна.

- Разбира се.

- Колко пъти сте се срещали с мис Палмър след това?

- Нямам представа, четири или пет. Не си спомням съвсем точно.

Тя отново прелисти бележките си.

- Мис Палмър казва, че сте се срещали в "Бавериън Ин" шест пъти. Самият вие при един от разпитите казвате пет. После шест. А този път — четири или пет. Кой е верният отговор?

- Чакай малко, какви са тези глупости?! Имах връзка с нея. Никога не съм го отричал. Казах го на ченгетата още при първия разпит.

- И така, четири, пет или шест пъти? — спокойно повтори тя.

- Току-що ви казах, че не си спомням. Добре, нека са шест. По дяволите, щом Попи казва, значи са били шест. Не си ги отбелязвах в календарчето, но нищо чудно тя да го е правила.

- Но във всеки от случаите сте правили секс?

- Да. Това да не ви възбужда, а?

- Стига глупости, Дарби — отряза го Вейл.

- Вижте, това, дето го направих, беше при самозащита. Колко пъти трябва да ви го повторя, по дяволите? Защо просто не излезете навън и не хванете някой наркотрафикант или друг истински престъпник, за да помогнете на обществото?

Вейл се обърна към Рейни.

- Това може да продължи вечно.

- Просто отговаряй на въпросите с "да" или "не" — каза Рейни.

- Нека се върнем към деня, в който застреляхте жена си — каза Парвър. — Бяхте ли в "Скин Гейм Клъб" същия ден?

- Не. Спряхме в едно бистро край магистрала 78. Не знам дали въобще си има име. Отпред има табелка, на която пише "Коктейли".

- Въобще видяхте ли се с Попи Палмър този ден?

- Не.

- Говорихте ли с нея?

- Не и преди стрелбата.

- А кога?

- Обадих й се, когато дойде полицията и открих листчето с нейния номер до телефона.

- Защо й се обадихте?

- Исках да й кажа какво се случи и да разбера нещо за онова листче. Исках да разбера откъде номерът й е попаднал в Рамона, защото го нямаше в указателя. Попи каза, че Рамона й звъннала към четири и половина - пет и била доста ядосана. Казала, че ще ме очисти. Точно това ми предаде Попи — Рамона казала, че ще ме очисти, представяте ли си?

- Кога си тръгнахте от бара на 78-а?

- Не си спомням. Трябва да е било към пет и половина. Не съм си гледал часовника. — Той цъкна с език. - Обикновено жена ми не стреля по мен, когато се прибера малко по-късно.

- Не можете ли да бъдете малко по-прецизен с времето?

- До къщи е около половин час, а когато се прибрах, тъкмо бяха почнали новините. Тъкмо влизах и Дан Радър заговори по телевизията.

Покажете ни на диаграмата какво точно стана, когато влязохте в къщата.

- По дяволите! — Той сграбчи молива и почна да чертае върху схемата. Докато разказваше, видимо забърза говора си. — Влизам ей оттук, тръгвам към всекидневната, което са може би пет-шест стъпки от вратата, и като поглеждам вътре, тя... Рамона... седи в люлеещия се стол, насочила към главата ми моя пистолет, и изведнъж стреля! Ей така, без да се замисли! Та значи аз се хвърлям настрани и се скривам зад вратата, тя пак стреля, ей тук, дето е кръстчето, и аз като се па- никьосах, сложих два патрона в пушката. Тя пак гръмна и куршумът изсвири на милиметър от главата ми, и аз взех, че стрелях към нея, а тя падна назад, но стреля още веднъж. Аз също стрелях. Всичко стана за не повече от минута.

- Какво си помислихте, след като стрелбата приключи?

- Какво си помислих ли? Бях останал без дъх. Бяхизплашен. Тя едва не ме уби!

- Но какво си мислехте, докато стреляхте? Опитахте ли се да говорите с нея, да я успокоите?

- Не, по дяволите! Всичко стана много бързо. Бум, бум, бум, бум! В стената се забиваха куршуми. Не мислех. Просто се мъчех да спася живота си.

- Предупредихте ли я?

- Един куршум прелетя току до главата ми. Какво да я предупреждавам? "Хей, Рамона, ето ме, заредила ли си вече?" Бях се паникьосал и ми стана ясно, че въпросът е тя или аз.

- И така, всичко е свършило. Жена ви лежи с две рани, едната от които — в главата. Какво ви мина през ума?

- В първия момент се стреснах. Бях се разтреперал. Никога преди не бях стрелял по човек. А и тя кървеше. Изпуснах пушката и се опитах да напипам пулса й, но бях доста объркан, затова се обадих на 911. Тогава видях, че е отворила шкафа с оръжията ми. Видях и листчето с телефонния номер на масичката.

- Почеркът на жена ви ли беше?

- Откъде да знам, да не мислите, че съм анализирал почерка? Ченгетата ме разпитваха три-четири пъти още същата вечер. Взеха листчето и оттогава не съм го виждал.

- Но не сте го написали вие?

Вейл се отпусна назад и се вгледа в Парвър. Тя се справяше чудесно. Вейл не се беше замислял за почерка върху листчето. Пък и не знаеше някой друг да го е имал предвид. Парвър бе хладнокръвна, тиха, но в никакъв случай мека. Бе пряма и Дарби започваше да се ядосва. Беше изключително концентрирана. За момент Вейл я оприличи на Джейн Венъбъл, прокурорката, която преди време бе наследил в този офис.

- По дяволите, не — отвърна Дарби. — Казах ви, че телефонът на Попи го нямаше в указателя. Да не си мислите, че съм искал жена ми да й се обади?

- Имате ли някаква представа откъде би могла да го е намерила?

- Не.

- Някой друг знаеше ли го?

- Откъде да знам?

- Възможно ли е вие да сте го записали и да сте забравили листчето? В някое чекмедже например?

- Не съм написал тоя проклет номер. Ясно ли ви е?

Той се обърна към Рейни и раздразнено отбеляза:

- Същите въпроси като миналия път. Отговорите са у тях, защо, но дяволите, трябва да продължаваме? — После отново погледна Парвър. — Убих жена си, нали така? Тя стреля по мен, аз стрелях в отговор. Това е. Нямам какво повече да кажа.

- Прав е — каза Рейни. — Миналия път беше същото.

- Просто искам да ви стане съвсем ясно, мистър Дарби, че в случая имаме два много сериозни мотива за убийство — отбеляза Шана Парвър. — Първият са парите. Жена ви има застрахователна полица за 250 000 долара, а самият вие сте на ръба на фалита. И вторият е изневярата. Това е най-важното. Да не говорим, че целият ви сценарий за стрелбата в къщата е като съшит с бели конци. Жена ви не е била агресивна натура, както разбрахме от разпитите на свидетелите. А и е мразела оръжията. Не е ли истина, че сте й предлагали да я научите да стреля и тя е отказала да се докосне до пистолета?

- Е, може би именно затова не ме улучи от първия път — ухили се той.

- Мистър Дарби, въпросът е в това, че ако има нужда да повторим този разговор отново, ще го направим. И ще продължим да го правим, докато не се убедим какво точно се е случило.

Той ядосано се изправи и се надвеси над нея, опрял длани върху масата.

- Стана точно така, както ви го описах. Рамона и аз бяхме единствените двама свидетели, но тя сега е мъртва. Опитайте се да докажете, че съм излъгал, или ме оставете на мира, госпожичке.

Той се обърна и излезе от стаята, хлопвайки вратата.

Рейни стана и натъпка документите си в куфарчето. Погледна Вейл и поклати глава.

- Бях против тази среща още от самото начало, мис Парвър. Бележката не означава нищо. Просто е била там. И вие, и полицаите вече сте я обсъждали. Не се опитвайте да направите от мухата слон. Знаете, че всичко можеше да бъде и точно обратното — Джими да е на два метра под земята, а вие да обвинявате Рамона Дарби за това, че го е застреляла. — Той отново поклати глава, после излезе.

- По дяволите! — въздъхна Парвър и остави молива си на масата.

- Дарби няма избор — трябва да се прави на страшен — каза Вейл.

- Мислиш ли, че Рейни наистина му вярва?

- Не се съмнявам, че вярва в невинността на Дарби. Не успяхме да направим нищо, за да го убедим в противното.

- Дарби я е убил съвсем хладнокръвно. Знам това. Всички знаем това.

- Нека ти разкажа една историйка — каза Вейл, когато се отправиха обратно към четвъртия етаж. — Преди няколко години възрастен мъж на име Шуман бе намерен мъртъв в апартамент в северната част на града. Прострелян в главата. Прозорците и вратите бяха заключени, но никъде не беше намерено оръжие. Последен го беше виждал приятелят му Търк Лаудън, отрепка, прекарал в затвора известно време за въоръжен грабеж.

У него бяха открити пръстенът на жертвата, петдесет и седем долара и ключ от апартамента. Нямаше алиби. Твърдеше, че старецът му признал, че му писнало от живота и му дал пръстена и парите по-рано същия ден. Ключът пък бил в него, защото нямал дом и Шуман често му позволявал да спи у тях. В крайна сметка беше арестуван и обвинен в убийство. Назначиха му служебен адвокат, който се опита да се споразумее с прокуратурата, но не успя. Проблемът бе, че в главата на стареца бе стреляно от упор, което правеше убийството особено жестоко. А още по-голям проблем беше самият Лаудън. Той отхвърляше всяка възможност за сделка. Твърдеше, че е абсолютно невинен. Никой не му вярваше, най-малко собственият му адвокат. И тогава, около две седмици след ареста на Лаудън, бояджиите, които се заеха с ремонта на апартамента, откриха пистолет 45-и калибър зад радиатора. Оръжието бе покрито с отпечатъците на Шуман. Балистиците изчислиха, че той се е самоубил, след което ръката му е отхвръкнала настрани и пистолетът е паднал зад радиатора. Ченгетата са го пропуснали при претърсването, защото не са си и помислили, че зад радиатора може да се побере цял пистолет. Затова погледнали отдолу, но не и отзад.

- Ти ли беше прокурор?

- Не, аз бях адвокатът. Не вярвах на клиента си — и сбърках. За малко да помогна да го пъхнат на топло до края на живота му.

- И сега казваш, че трябва да дадем на Дарби шанс?

- Това, което казвам, е, че ако си се захванал да защищаваш някого, заподозрян в убийство, не можеш да си позволиш да се съмняваш в невинността му. Пол Рейни вярва на Дарби, защото няма друг избор. Ако успеем да опровергаем неговата история, дали Пол ще започне да се съмнява? Това няма да го остави на мира и самият той ще се хвърли с всички сили да открие истината. Проблемът е, че засега не можем да пробием дори най-малка дупчица във версията на Дарби.

- Тоест той се хваща здраво за легендата си...

- А ние нямаме късмет — довърши Вейл. — За разлика от него. Обикновено при подобен аматьор винаги се открива някоя дреболия, която обръща всичко с краката нагоре. Нещо, което е забравил, някой случаен свидетел, някой случаен отпечатък. Работим над този случай повече от месец и все още нямаме нищо сериозно насреща.

- Мога да отида до Сендитаун — каза тя. — Да направя опит да намеря нещо, което може би сме пропуснали.

Вейл въздъхна. Знаеше какво изпитва Шана Парвър, но беше виждал десетки подобни опити, които завършваха без никакъв успех. Искаше да разпределя времето на своя екип по-разумно. Шансовете в тази схватка бяха на страната на Дарби.

- Знаеш ли, Шана, може и да е станало така, както казва той. Може би ни е толкова антинатичен, че просто ни се иска да го изкараме виновен.

- Не! — отсече тя. — Това е планирано убийство.

- Готова ли си да застанеш срещу Рейни в съдебната зала? — попита Вейл.

- Умирам от нетърпение — отвърна тя.

- С това дело ли?

Тя се замисли за миг, после раменете й се отпуснаха.

- Не. — След миг обаче преодоля моментната си слабост и продължи: — Ето защо искам да разгледам случая още веднъж, да разпитам пак Попи Палмър и чак тогава да кажа последната си дума.

- Окей — въздъхна Вейл. — Още един ден. Вземи Абъл със себе си. Но ако до утре вечер не намериш нещо наистина сериозно, считаме случая за приключен.

5.

Харви Сен-Клер беше напипал нещо.

Вейл разбра това веднага щом с Шана излязоха от асансьора. Пълничкият мъж, седнал на ръба на стола зад големия компютър, се бе навел напред, а левият му крак нервно потропваше.

До Сен-Клер седеше високият и слаб Бен Майер. Върху продълговатото му лице падаше сянката на черния му перчем. Бе облечен традиционно — раиран костюм, бяла риза и черна вратовръзка. За разлика от него, Сен-Клер бе навлякъл пуловер в синьо и жълто, изтъркани джинси, ботуши и спортно яке.

Майер беше на 32 и се славеше като доста добър компютърен специалист. Именно той бе проектирал тукашната офисна система и я бе включил в СПРУ — Системата за проследяване и разследване на убийства, която свързваше всички полицейски управления в страната. Петдесет и две годишният Сен-Клер пък бе успял по време на дълголетната си кариера в юридическите среди да проследи десетки наркотрафиканти, нелегални превозвачи на оръжие, незаконни емигранти, крадци и убийци от единия край на Америка до другия.

Майер бе специалист по измамите. Именно той пръв бе разкрил несъответствията, които в крайна сметка бяха накарали двама от членовете на градската управа да подадат оставки заради незаконно облагодетелстване от общинските фондове. Впоследствие дори бе спечелил делото срещу тях, патетично защитавайки обикновения данъкоплатец.

От своя страна Сен-Клер беше невероятен анализатор и успяваше да съчетае два на пръв поглед несвързани факта, за да стигне до иравилно заключение. И докато другите специалисти от същата област анализираха фактите и обстоятелствата посредством обикновен бял лист или мощен компютър, той затваряше очи и всички графики, връзки и заключения се оформяха в главата му. Освен това имаше феноменална памет и помнеше всичко, което си заслужаваше да запомни. Когато чуеше, прочетеше или видеше нещо, свързано с престъпление, го запомняше завинаги.

Когато Майер и Сен-Клер се съберяха заедно, това можеше да означава само неприятности. Вейл загърби Наоми, която се опитваше да му каже нещо, и застана зад двамата.

- Ето какво имам предвид — говореше Сен-Клер. — Искам да съпоставя изчезналите хора и неразрешените убийства и да видя дали няма някаква закономерност в датите. Можем ли да го наиравим?

- На щатско ниво ли?

- Да, за начало е добре.

- Нямаш проблем. — Пръстите на Майер пробягаха по клавиатурата.

- Какво, по дяволите, ви е събрало тук? — намеси се Вейл.

- Някои подозрения — отвърна Харви, все още вперил поглед в монитора. Сините му очи блестяха зад очилата с тънки рамки, които все се плъзгаха надолу по носа му.

- Всички си имаме подозрения. Трябваше да изслушам тези на Абъл по време на закуска. Какви пък са вашите?

- Става въпрос за това новото нещо — отвърна Сен- Клер.

- Кое новото нещо?

Сен-Клер облиза долната си устна, без да откъсва поглед от екрана. После съсредоточено плю в тенекиената паничка, която винаги носеше със себе си именно с тази цел.

- Труповете в бунището — каза той. — Опитваме се да се хванем за нещо.

- Е, Еклинг има цяла седмица, преди да се намесим официално.

- Дотогава няма да е останало нищо.

- Нека изчакаме заключенията на Окимото — предложи Вейл.

- Може да минат няколко дни — каза Сен-Клер. — Просто искам да проверя някои предположения. Нищо особено.

- Пък и кой казва, че те са били убити? — допълни Майер.

- По дяволите — ухили се Сен-Клер, като за пореден път се изплю в паничката. — Твърде добре изглежда, за да не е убийство.

- Върху колко дела работиш, Бен? — попита Вейл.

- Четири.

- И сега си губиш времето с всичко това?

- Не мога да се оправям сам с тази електронна играчка — запротестира Сен-Клер.

- Давам ти детето-чудо до обяд — заяви Вейл. — После се захващаш с текущите дела.

- Три часа няма да ми стигнат за нищо — проплака Сен-Клер.

- Значи трябва да се концентрираш максимално.

Наоми в крайна сметка успя да се добере до Вейл и го хвана за ръката. Сетне посочи към офиса на Янси.

- Обади се преди десет минути. Казах му...

- Не. Не! — отряза я Вейл, влизайки в собствения си кабинет. После спря. На закачалката висяха тъмносиният му костюм и смокингът.

- Какво е това, за Бога?!

- Аз ти ги приготвих. Предположих, че няма да имаш време да си отидеш до вкъщи и да се преоблечеш.

- Да се преоблека?

- Трябва да придружиш Янси на галаобяда на Щатската адвокатска асоциация. Той ще държи реч. По-късно следобеда...

- Мама му стара!

- ...А вечерта ще има коктейл. В шест.

- По дяволите! Защо не ми каза по-рано?!

- Продължавам с лошите новини. Янси иска да те види веднага. Настояваше да те извикам отдолу.

- Да прекъснеш разпита?

- Е, опитах се да му го обясня за пореден път...

- Кажи му, че главата ми пуши и съм зает до обяд.

- Не мисля, че ще му хареса. При него е Реймънд Файърстоун. Появи се неочаквано.

Вейл я погледна жално.

- Запази най-лошото за края, така ли? Стоиш срещу мен, гледаш ме и се радваш как страдам.

- Не, не, в този случай нямам никаква вина. Ти сам се съгласи за галаобяда и коктейла още миналото лято.

- И ме подсещаш чак сега?

- Какво искаш да направя, Марти — да ти го припомням всеки ден ли? Три дни до галаобяда, два дни, осемнайсет часа... Може би трябваше да те събудя през нощта и да ти кажа: хайде, Марти, остават само девет часа до събитието!

- Да ме събудиш?! За Бога, та аз въобще не съм спал!

- Не аз те откарах до сметището. Нито аз уредих разпита на Дарби. А и нямам нищо общо с посещението на съветника Файърстоун.

Вейл гневно насочи поглед към затворената врата на офиса на окръжния прокурор Джак Янси. Знаеше какво го очаква вътре. Реймънд Файърстоун бе пристигнал в града преди двайсет години с нарцалив куфар и осемдесет долара в джоба. Бе започнал с предлагането на застрахователни полици от врата на врата и постепенно бе положил основите на империя, която сега държеше монопола над целия щат. Простоват наглед, той беше успял по време на седемгодишния си мандат като градски съветник да превърне вероломството в изкуство. Както бе отбелязал веднъж Абъл Стенър: "Файърстоун е безскрупулен поне за двама".

Открито подкрепян от Еклинг и полицейския синдикат, Файърстоун още в началото ясно бе заявил, че има намерение да "постави Вейл на мястото му". Заплахата не беше нищо особено, но намеренията не се променяха.

Сега градският съветник бе седнал срещу Янси, с гръб към вратата. Когато Вейл влезе, той го погледна през рамо.

- Здрасти, Реймънд — каза Вейл и седна в едно кресло на няколко крачки от бюрото. Файърстоун леко кимна.

Янси седеше зад бюрото си с неизменната лека усмивка. След като бе спечелил поста окръжен прокурор преди доста време, той бе успял да лавира и намира средни решения във всеки случай и се бе обградил с добри млади юристи да вършат черната работа. Куражът му не стигаше сам да влезе в съдебната зала.

- Очевидно имаме малък проблем — започна той. - Но не виждам причина да не го разрешим приятелски.

Вейл мълчеше. Подобно на предшественичката си Джейн Венъбъл, той не уважаваше Джак Янси кой знае колко, но това не му пречеше донякъде да го харесва. Изоставен преди десет години от Венъбъл, Янси с удоволствие бе приел най-големия си опонент Вейл като свой първи заместник. Сделката им беше проста и ясна. Янси се занимаваше с политиката, а Вейл с работата.

- Става въпрос за отношенията между теб и полицейския началник Еклинг — продължи Янси.

Вейл го погледна развеселено. Отношенията между него и Еклинг бяха на същото ниво доста преди той да стане прокурор.

- Време е да заровите тая шибана томахавка — замеси се Файърстоун.

- В чий двор? — поинтересува се Вейл.

Файърстоун погледна Янси, който въздъхна, усмихна се, сключи пръсти и впери поглед в тавана.

- Искаме да ви предпазим от излишна конфронтация, Мартин — каза след миг той.

- Аха.

- Това, което предлагаме, е да отстъпиш мъничко — каза Файърстоун.

- Нещо като компромис, така ли?

- Мисля, че вече сме говорили, че офисът на окръжния прокурор трябва да остави шефа на полицията да върши необезпокояван работата си първата седмица след разкриването на престъплението. Така сме се споразумели. Той получава една седмица. Прав ли съм? Споразумяхме ли се за това? — Докато го казваше, Файърстоун гледаше Янси.

- Аха — повтори Вейл.

Файърстоун се обърна към него.

- Тогава защо не го правиш, по дяволите?

- Правим го — спокойно отвърна Вейл.

- Глупости! Ти и твоите хора сте винаги там, където не трябва да сте — изрева Файърстоун.

- Е, е, Реймънд — обади се Янси. — Не е необичайно окръжният прокурор да отиде на мястото на престъплението. Обикновено полицията оценява тази помощ.

- Но той не е никакъв окръжен прокурор.

- Не, но е първият ми заместник. В юрисдикцията му е.

- Сега говорим за сътрудничеството — отсече Файърстоун. Лицето му.почервеня.

- Най-добре да се върна в кабинета си, а? — предложи Вейл. — Вие, момчета, говорите така, сякаш ме няма.

- През цялото време се чудиш как да унижиш Еклинг! — повиши глас Файърстоун.

- Дори няма нужда да се намесвам — отвърна Вейл. - Той се справя с тази задача сам.

- Ето, виждаш ли! — обърна се Файърстоун към Янси. — Как Ерик да си върши работата, докато този умник му се мотае в краката?!

- Извинете ме — каза Вейл и стана.

- Успокой се, Марти, успокой се — каза Янси и му махна отново да седне.

- Ако имаш нещо против, можеш да го кажеш на мен, а не на него — спокойно каза Вейл на Файърстоун.

- Той все пак ти е шеф.

- Не и в този случай.

Вейл знаеше, че най-добрият начин да се противопостави на Файърстоун е да запази хладнокръвие. По устните му пробяга усмивка.

- Честно казано, хич не ме е грижа дали това ти е приятно, или не, Реймънд. Ти се водиш към града, а тази канцелария е подвласгна на щата. Защо не си гледаш работата и не ни оставиш да си гледаме своята?

- За Бога, Марти... — изхриптя Янси.

- Хайде, Джак, нима мислиш, че ще оставя този тук да продължава да сипе обиди?

- По дяволите, Джак, казах ти, че само ще си загубим времето — разяри се Файърстоун. — Вейл не е способен да сътрудничи с никого.

- Ти лиси казал това, Джак? Ти ли си казал, че имам намерение да си сътруднича с тях?

- Казах само, че всеки би могъл някак да отстъпи и да се поуспокои. Имам предвид, че няма да е зле да си помагаме.

- Аз съм съвсем спокоен — каза Вейл. — А що се отнася до сътрудничеството, не бих дал на Еклинг дори мръсните си чорапи. Той е некомпетентен, некадърен и не би разпознал важната улика, дори тя да цъфне на върха на носа му.

- Чуй ме...

- Не, ти ме чуй, съветнико. Аз съм служител на съда. Отговорен съм за делата на прокуратурата и давам най-доброто от себе си. И няма начин да се справя, ако разчитам на Ерик Еклинг. Преди две години той беше готов да спре разследването срещу твоите две приятелчета от градския съвет. За щастие, намесихме се ние и сега двамата изкупват греховете си в Рок Айлънд. — Вейл спря за миг, после добави: — Може би именно в това е проблемът. Може би нещо те боде, Реймънд.

Файърстоун се разтресе гневно. Лицето му вече беше яркочервено. Отвори уста, но думите заседнаха в гърлото му.

- Виж какво ще ти кажа — продължи Вейл. — Разкарай Еклинг и сложи на негово място истински полицай. Тогава няма да имаш никакъв проблем.

- Дяволите да те вземат! — изкрещя Файърстоун и излетя от офиса.

Янси погледна след него, после дълбоко пое въздух. Капчици пот покриваха челото му.

- Господи, Марти, трябва ли да си такъв инат?

- Двамата с теб се договорихме, Джак. Аз ръководя делата тук, а ти се занимаваш с политиците. Никога не съм искал помощта ти, така че и ти не търси моята, окей?

- Той има доста влияние в партията.

Янси притежаваше особения талант да пасва на мястото си, но в този момент имаше нужда от подкрепата на всеки демократ в щата, така че се стремеше да запазва мира и спокойствието. Вейл познаваше сценария.

- Просто се опитай да наложиш своето собствено влияние. Престани да се правиш на Спящата красавица и изритай Файърстоун в задника, щом се налага.

- Нямах предвид да...

- Разбира се, че имаше. Пели сме тази песен и друг път. Така или иначе, ти нямаш нужда от Файърстоун, шибания му синдикат и тъй нататък.

- Мразя да си създавам проблеми.

- Твоят проблем, Джак, е, че искаш всички да те обичат. В живота не е точно така, както би казал Хъкълбери Фин. По дяволите, ако си съдия, можеш да прецакаш когото си искаш и той ще се усмихва и ще ти благодари.

Той стана и се насочи към вратата.

- Марти?

- Да?

- Хм... с този костюм ли смяташ да дойдеш на обяда?

- Божичко! — въздъхна Вейл и излезе.

Сен-Клер и Майер продължаваха заниманията си: прецеждаха информацията от компютъра и търсеха факти, които в крайна сметка да ги доведат до някои по-съществени следи. Майер бе погълнат от работата. Беше по-хубаво от компютърна игра.

Някои от нерешените убийства, които им показа СПРУ, бяха интересни, но сякаш нищо не ги свързваше със случая в бунището. На Майер започваше да му писва. Той и Харви подреждаха този пъзъл от три часа и стомахът му го подсети, че е време за обяд. С изключение на тях двамата, офисът бе празен. Бяха извели списък със седемдесет и шестима изчезнали и деветнайсет нерешени случаи за убийства. На пръв поглед не можеше да се забележи каквато и да е връзка.

- Какво всъщност търсиш, Харви? — попита Бен. — Никой от тези случаи не се доближава до този с бунището.

- Трите трупа трябва да са свързани някак. Почти един до друг са и вероятно са попаднали там по едно и също време, следователно помежду им има някаква връзка.

- Да, и тримата са мъртви — иронично отбеляза Майер.

- Освен това са прекарали там известно време. Това, което ми е любопитно, синко, е, че ако тримата са се познавали и са били свързани по някакъв начин, а и са изчезнали по едно и също време, все някой би трябвало да ги потърси. Първото нещо, което направих тази сутрин, бе да звънна в службата за издирване и да попитам дали не търсят трима, които са изчезнали горе-долу по едно и също време. Отговорът беше "не".

- Може би...

- Хората, които търсят свои изчезнали приятели или роднини, ще се появят, за да видят дали могат да идентифицират труповете. По дяволите, ако детето ти е изчезнало и прочиташ във вестника, че в градското буни- ще са намерени три неидентифицирани трупа, няма ли да провериш дали това не е твоят случай? Доста хора са изчезнали тук, братле. Все някой би трябвало да се поинтересува от нашата находка.

- По дяволите, какво се опитваш да кажеш, Харви?

- Това, че ако не можем да идентифицираме тези трупове — поне засега — възможността да не са местни нараства.

Майер отмести поглед от екрана.

- Да не искаш да намекнеш, че не да от града?

- Може да са туристи. А може и да са убити някъде другаде и труповете да са пренесени тук.

- Страхотно въображение имаш, Харви.

- Много смешно. Знам, че изглежда необмислено. Но представи си, че наистина не са тукашни? Ами ако са били замесени в нещо по-сериозно и се е наложило да бъдат докарани чак в нашия град и изхвърлени на бунището? Дяволите да го вземат, сигурно е, че не са паднали от небето.

- Струва ми се, че доста се отвличаш.

- Може би — отвърна възрастният специалист и хвърли празната си пластмасова чашка от кафе в кошчето. После се облегна на стола и скръсти ръце. — Спомням си един случай преди пет-шест години. Сиатълската полиция попадна на двама бели мъже, заровени в общ гроб в покрайнините. Не можаха да идентифицират жертвите. След половин година, тъкмо преди да зачеркнат случая, им се обажда някакъв полицейски шеф от Аризона. На хиляда мили оттам! Оказа се, че аризонските ченгета спипали някакъв, който се опитвал да си купи нещо с белязана петдесетдоларова банкнота. Пречупили го и той признал не само, че е участвал в банков обир, но и че тогава били трима, заминали за Сиатъл, но се спречкали, той ги пречукал и ги заровил в гората край града. После се върнал във Финикс. Всичко си паснало. Сиатълските ченгета решили случая си, а аризонските разкрили банковия обир...

- И всички били доволни и щастливи, с изключение на онзи младеж — довърши Майер.

- Именно. Последното място, където сиатълската полиция би потърсила връзка със своя случай, би било Аризона. Тъй че никога не се знае.

Майер отново се вторачи в големия монитор, по който се нижеха описанията на различни случаи. Внезапно натисна един клавиш.

- Какво ще кажеш за сатанизма, Харви?

- Сатанизма?

- Ето ти едно малко градче, наречено Гидеон, в най-южното кътче на щата. Там вероятно не е имало убийство поне от двайсет години. За най-новото местната полиция смята, че е дело на сатанисти. Убита е млада домакиня.

- Гидеон? Хубаво библейско име — каза Сен-Клер.

- Не ми прилича на място, където сатанистите биха осъществявали пъклените си планове.

- Шефът на полицията отказал да даде необходимата информация. Дори не потърсил помощта на местната лаборатория — което, в случаи като този, е задължително. Ако се вярва на допълнителните източници, става дума за малка религиозна общност. Там си мислят, че в случая е замесен сатанизъм, и не искат излишно да го раздухват.

Той откъсна компютърната разпечатка и я прочете на глас:

12.07.1993, Гидеон, Илинойс, убийство, домакиня. Гидеон е религиозна комуна на мормони. Население — приблизително 2000. Ал Браселтън, агент от щатския клон на ФБР, научава за убийството, докато разследва случай в Шелби, на 12 мили северно от Гидеон. Шефът на полицията в Гидеон, Хиръм Иънг, предоставя на агент Браселтън няколко фотографии и скица на местопрестъплението. Това е всичко, с което Бюрото разполага на този етдп. Според шерифа Йънг градът не е гостоприемен към външни хора. Случаят е все още неразрешен.

- За Бога, погледни тези снимки — каза Майер след малко.

На еднометровия монитор в две редици бяха подредени шест фотографии. Като всички полицейски документи, те не бяха туширани, а представяха зловещите факти съвсем безпристрастно. Горните три показваха една някога добре изглеждала, леко пълничка жена на около двайсет и шест-седем години. Беше удряна и пробождана с нож многократно. Вляво имаше снимка на жертвата в ъгъла на стаята, където бе извършено престъплението. Устата й беше полуотворена, а в замръзналите й очи се четеше предсмъртен страх и агония. Кръвта бе опръскала всичко — стените, телевизора, йода.

Средната снимка беше още по-детайлна. Зърната на гърдите й бяха отрязани, а в гърлото и зееше огромна рана.

Но най-ужасяваща бе снимката, която показваше отблизо главата.

Отрязаните зърна бяха натъпкани в устата й.

- Мили Боже! — отвратено възкликна Сен-Клер.

- Добре, че още не сме обядвали — каза Майер и преглътна тежко.

Долната редица фотографии показваше гърба на жертвата. Раните бяха също толкова ужасяващи.

- Разбирам защо шерифът мисли, ме са намесени са- танисти — каза Майер. — Това е отвратително.

Сен-Клер се наведе напред над рамото на Майер и прочете рапорта на шерифа Хиръм Иънг:

" На 27 октомври 1993 г., около 8 ч., от дома на Джордж Балфур ми се обади мисис Мириъм Пероне, негова съседка, и съобщи за извършено престъпление. Когато пристигнах, на пода на всекидневната открих трупа на бяла жена, която идентифицирах като Линда Балфур, 26 годишна, съпруга на Джордж. Мисис Балфур беше мъртва. Доктор Бърт Фийлдс посочи като причина за смъртта множеството прободни рани по тялото й. Синът на Джордж и Линда Балфур, на 1 година, беше на пет стъпки от трупа, без никакви рани. По време на престъплението Джордж Балфур е бил на няколко мили от града. Няма заподозрени.

Майер се обърна към Сен-Клер.

- Не е кой знае каква информация.

Сен-Клер мълчеше. Стана и се наведе към монитора. Втренчи се в снимката, която показваше близък план на тила на убитата.

- Какво е това? — попита той.

- Кое?

- Това, на тила й.

Сен-Клер посочи нещо, което приличаше на знаци, начертани върху кожата на жертвата.

- Ще увелича — каза Майер.

Той изведе снимката на преден план и я увеличи няколко пъти. Под леко накъдрената, сплъстена от кръвта коса се виждаха някакви чертички, но качеството на фотографията не позволяваше да се разбере дали не са просто драскотини.

- Има ли начин да изчистиш образа? — попита Сен- Клер.

Майер удари няколко клавиша и образът се фокусира и поизчисти.

- Това е максимумът.

- Приличат на цифри — отбеляза Сен-Клер, намествайки очилата си. — Цифри и някаква буква...

- Очевидно са написани с кръвта й — отвратено каза Майер.

Позната топлина пропълзя в стомаха на Сен-Клер. Не беше сигурен какво точно означава, жз я имаше.

- Бен, нека звъннем на този шериф Йънг. Сигурно знае повече за случая, отколкото можем да намерим в системата.

- Харви, чакат ме четири други дела...

- Напипвам следа, Бен. Недей да спориш.

- Каква следа?

- Следа, която ще ни заведе направо до целта — отвърна Сен-Клер.

6.

Тристате най-влиятелни градски първенци се надуваха като пуяци във фоайето на хогел "Риц". Огромните врати на салона се отвориха и помпозно облечените мъже, стрелкащи наляво и надясно преценяващите си студени погледи, влязоха вътре. Галаобядът на Борда на директорите на Щатската адвокатска асоциация беше най-престижното събитие за града през годината. Беше също така и състезание за авторитет и власт. Ежегодно се разпращаха триста покани, много по-ценни от поканите за футболния финал, защото не можеха да се препродават, купуват или използват от някого другиго. Най-снобският клуб в града оказваше сериозно влияние върху общественото мнение. Да присъстваш на това събитие означаваше, че си сред най-богатите и силни хора тук. Да попаднеш в списъка на поканените означаваше, че си приет сред най-могъщите. Непоканените биваха отритвани от елита.

Поканата за Янси да прочете слово означаваше, че усилията му да избира само най-правилните и гъвкави ходове през последните години са забелязани. Той дълго и тайничко се бе надявал да го приемат в това общество и сега искрено се наслаждаваше на вниманието, с което го удостояваха.

Докато окръжният прокурор щастливо се ръкуваше с познати и непознати по пътя към първата маса, Вейл го следваше по петите. Това беше денят на Янси и Вейл, макар че ненавиждаше цялата тази суета, се радваше за своя началник.

Мястото му беше точно срещу трибуната с микрофона, на маса с трима от членовете на щатския Върховен съд и четирима от най-могъщите съдии в окръга — досадни старци, които предпочитаха да се отдадат на храната и напитките, вместо да губят времето си в празни брътвежи.

Когато представиха Янси, се чуха силни ръкопляскания. И защо не? Той беше доста добър в речите и успяваше да ги изпъстри с уместни забележки и приятни шеги, които винаги се харесваха на слушателите. Докато ставаше, за да заеме мястото си зад трибуната, Янси усети леко бодване в тила, но не му обърна внимание. Но когато се изправи зад микрофона; основата на главата му пламна в нетърпима болка, сякаш някой забиваше там нажежена игла. Погледът му се премрежи, ръкоплясканията идваха някъде отдалеч. Той се хвана за трибуната, за да запази равновесие.

Вейл видя как Янси трепери и с едната ръка разтрива тила си. Как тръсна глава, сякаш го е нападнала оса.

Окръжният прокурор изчака ръкоплясканията да стихнат и дълбоко пое дъх.

- Преди да започна, бих искал да използвам възможността да ви представя... ъъ, м-м-моята дясна и... лява, ъъ, Лява...

Вейл се наведе напред. По дяволите, какво ставаше с Янси?

- ...Един от тези... тези, ъъ, к-к -които... в т-тази страна... и... ъъ...

Той спря, огледа се безпомощно и подбели очи. Вейл скочи и се втурна към него, но Янси успя само да изпъшка и падна назад.

Вейл се качи в линейката, която откара окръжния прокурор. Беше успял да се обади на Сен-Клер и да му предаде да звънне на жената на Янси, Берил. Лицето на шефа му беше сиво. Дишаше едва-едва. Лекарите се суетяха над него и се надвикваха, докато шофьорът се обаждаше в болницата, за да предупреди дежурния екип. Най-сетне пристигнаха. Янси бе откаран в операционната, а Вейл остана да чака отвън.

След около час от операционната излезе личният лекар на Янси — доктор Гари Зиглър. Беше висок, слаб мъж с набраздено лице и тъжни очи. Винаги изглеждаше разтревожен и не вдъхваше особена надежда на тези, които чакаха добри новини за близките си. Нервно побутна очилата си, свали хирургическата маска, разтри очи и въздъхна.

-Толкова ли е зле, Гари? — попита Вейл.

Зиглър го погледна и кимна.

- Надявам се, че ще имаш достатъчно сили, Мартин.

- Какво означава това, по дяволите?

- Означава, че ще ти се струна доста работа. Ще мине доста време, докато Джак се върне в прокуратурата - ако въобще се върне.

- Как е сърцето му?

- Масивна церебрална тромбоза.

- Какво по-точно означава това?

- Главната артерия е блокирана по пътя си към мозъка от тромб — кървав съсирек. За да бъда по-прецизен, това означава, че достъпът на кръв и кислород към малкия мозък е прекъснат.

- С други думи — удар.

- С други думи — масивен удар. Той страда от хемофлегия, това вече го знаем със сигурност, а подозирам, че има и афазия, макар да не съм сигурен в какъв точно стадий.

- Преведи ми го на нормален език, ако обичаш — каза Вейл.

Зиглър пристъпи от крак на крак и разтри слепоочията си.

- Вследствие на поражения в дясното мозъчно полукълбо лявата част на тялото му е парализирана. Поражение в лявото полукълбо е довело до частична загуба на говора. Това може да е в резултат на мозъчен тумор, атеросклероза, свръхнапрежение или нещо друго, не съм сигурен. Успяхме да го стабилизираме, но състоянието му не е добро и той е в безсъзнание.

- Господи!

- Фактът, че успя да преживее първите два часа, е окуражаващ — каза Зиглър. — Ако изкара още седмица или десет дни, ситуацията ще е доста по-обнадеждаваща. Но в този момент не мога да направя никаква прогноза.

- Доколкото те разбирам, има вероятност Джак да прекара остатъка от живота си вегетирайки.

- Доста прибързано заключение — отбеляза Зиглър леко раздразнен.

- Опровергай ме.

- Е, за такъв удар не може да се каже нищо добро, но преди да сме направили всички тестове и изследвания, няма как да бъда по-прецизен.

- Мога ли да го видя?

- Трябва да свърша още малко работа вътре — каза Зиглър и посочи интензивното отделение. — Ако междувременно се появи Берил, поговори с нея, моля те. Няма да се бавя.

Вейл погледна през стъклото на интензивното. Янси лежеше напълно неподвижен. По ръцете и краката му бяха прикачени различни системи, лицето му бе покрито от кислородна маска, а зад леглото му бипкаше медицинската апаратура.

"Каква ирония — помисли си Вейл. — Мозъкът да му изневери точно в един от най-важните дни на живота му."

След няколко минути вратите на асансьора се отвориха и се появиха Берил Янси и тридесетгодишната й дъщеря Джоана, придружавани от цивилен полицай. По лицата на двете жени се четеше объркване и уплаха; държаха се за ръце. Спряха и се озърнаха. Щом видя Вейл, Берил се втурна към него и го прегърна отчаяно. Знаеше, че Вейл и съпругът й не са първи приятели, но двамата с Джак го харесваха и ясно съзнаваха, че именно отличната му работа бе запазила неговия шеф на поста му през последните десет години.

- Бях във фризьорския салон — забързано заговори тя. — Представяш ли си? Във фризьорския салон! Жив ли е той, Мартин? О, за Бога, не ми казвай, че си е отишъл. Няма да мога да...

- Все още се държи, Берил.

- Благодаря Ти, Господи, благодаря Ти! Благодаря ти, Марти!

- Аз не...

- В съзнание ли е? Можем ли да го видим? О, за бога, косата ми сигурно е страхотно разчорлена. Точно бях по средата на...

- Гари Зиглър е в интензивното. Всеки момент ще излезе и ще ти каже подробностите.

- Дойдоха и ме взеха с полицейска кола. Целият фризьорски салон изпадна в истерия, когато този мил мъж... Кой е този мил мъж, Мартин?

- Харви. Харви Сен-Клер.

- Каза, че ще те изчака в колата.

- Добре.

- Няма да ни оставиш, нали? Никой не ми каза нищо, знаеш ли? Мистър Сен-Клер не ми каза нищо и аз си помислих... о, Господи, какво ли не си помислих!

- Той не знае нищо, Берил. Харви не знае повече от теб.

- Много ли ми е зле прическата?

- Прическата ти е съвсем наред, мамо — каза дъщеря й и постави ръка на рамото й.

- Знаеш, че ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, просто трябва да ми звъннеш — в офиса или у дома.

- Знам, Мартин. Но Джак ще се оправи. Сигурна съм, че ще се оправи. Той никога не се разболява. Знаеш ли, че никога не хваща дори грип?

След една-две минути се появи Зиглър и двете жени се втурнаха към него. Вейл се качи на асансьора и слезе на първия етаж, но когато отвори вратата, видя шест-седем репортери и телевизионен екип. Скочи обратно в асансьора и слезе до мазето. Извади преносимия си телефон и набра номера в колата. След първото иззвъняване Сен-Клер вдигна.

- Къде си? — понита той.

- В мазето. Отпред е пълно с журналисти.

- Знам. Виждам ги.

- Не съм готов за тях.

- Излез отзад. Ще те чакам там.

- Добре — отвърна Вейл и тръгна по дългия тъмен тунел. След няколко минути се озова точно пред колата, в която го чакаше Сен-Клер.

- Какво, инфаркт ли? — попита той, когато Вейл се качи.

- Удар. Не може да се движи и да говори, мозъкът му е блокиран. В безсъзнание е. Когато предположих, че оттук-нататък ще е като жив труп, Зиглър пощуря.

- Диагнозата не е кой знае колко професионална — отбеляза Сен-Клер и се изплю през прозореца.

- Не съм лекар.

- Вярно — цъкна с език Сен-Клер. — Ти просто си новият окръжен прокурор.

- Нямам време да бъда окръжен прокурор — остро отвърна Вейл. — Може да ти прозвучи странно, но откакто се случи това, си мисля за деня, в който убиха Кенеди, и за кадрите от самолета, когато Джонсън сеопитваше да вземе нещата в свои ръце.

- Смяна на кабинета, Марти.

- Нищо не разбирам нито от любезни усмивки, нито от ръкостискания. Старият кабинет си ми харесва.

- Да, но ще имаш нов, това поне е сигурно.

Шерифът Хиръм Йънг седна зад сивото си метално бюро и иотропа с пръсти по него, вторачен в бележката пред себе си. Секретарката му Роуз обичаше да записва телефонните разговори, особено тези от щатските полицейски управления, сякаш винаги ставаше дума за поредната национална катастрофа. Беше сестра на кмета и с нея не можеше да се спори. Нещо повече, винаги подчертаваше думите, които й се струваха особено важни.

"Обадиха се от офиса на окръжния прокурор в Чикаго (!!) в 13:30. Опитах се да се свържа с теб на няколко места. Трябва да звъннеш на някой си Бен Майер веднага, щом се появиш. Отивам да заведа Шарлот на зъболекар. Ще се върна в три."

Телефонният номер беше написан с огромни цифри в долния край на листа.

Той набра номера и поиска да го свържат с мистър Майер.

- Бен Майер слуша — каза плътен глас от другата страна.

- Обажда се шериф Хиръм Йънг.

- Отлично! — ентусиазирано отвърна Майер. — Благодаря, че ми се обадихте.

- Удоволствието е мое — каза Йънг. Затисна слушалката с рамо и се пресегна към дневната поща.

- Не исках да ви безпокоя — каза Майер, — но работим върху един случай, в който можете да ни бъдете доста полезен.

- Ще се радвам да ви помогна — отвърна Йънг, докато разпечатваше плика с телефонната сметка.

- Има връзка с убийството на Балфур.

Последва дълга пауза. Наистина дълга пауза.

- Да? — чу се най-сетне.

- Мислим, че може да е свързано със случая, който разследваме тук.

- Така ли?

- Да. Дали бихме могли да получим някои подробности от вашето управление, шерифе? Рапортът е при нас, но информацията в него е доста оскъдна.

- С това разполагаме.

- Не научихте ли нещо ново?

- Нищичко.

- Доколкото разбрах, вие подозирате сатанистите...

- Беше най-близко до ума.

- Разбирам. Имаше ли нещо по-конкретно?

- Разгледахте ли снимките, които пратихме по системата?

- Да.

- Е, те обясняват доста неща, нали?

- Значи характерът на престъплението ви насочи към подобни изводи, така ли?

- Казах, че изглеждаше най-близко до ума. Хора от града решиха, че най-вероятно е точно така.

- Но вие не сте съвсем съгласен, така ли?

- Не съм казвал такова нещо. Какъв е случаят, който разследвате?

- Става въпрос за неидентифицирани трупове. Получиха се интересни съвпадения. Мисис Балфур имаше ли някакви врагове? Някои...

- Нищо подобно. Познавах Линда, откакто се ожениха с Джордж п дойдоха тук. Отпреди пет-шест години. Приятна госпожа. Никакви проблеми.

- Знаехте ли нещо повече за нея? Имам предвид, от времето, преди да дойде във вашия град?

- Не смятах за нужно да си навирам носа в нейните работи. Както казах, тя беше приятна госпожа. Не създаваше никакви проблеми.

Майер се опитваше да изкопчи каквато и да е информация.

- Няма ли никакви заподозрени?

- Само някакъв техник се е навъртал сутринта около къщата, но не успяхме да го намерим.

- Техник? От коя компания?

- Съседката го е видяла, но истината е, че така и не разбрахме към коя фирма би могъл да работи.

- И това е единственият ви заподозрян?

- Казах ви, мистър Майер, тя нямаше никакви врагове. Нищо не беше откраднато. Най-вероятно я е очистил някой ненормалник, минавал през града. Работихме върху случая почти месец.

- Отпечатъци?

- Само тези на семейството.

- Интересуваме се от състоянието на тялото, шерифе. Можете ли да...

- Не съм сигурен, че имам правото да ви дам такава информация. Можете да се обадите на доктор Фийлдс, ако поиска да разговаря с вас. Той е съдебният лекар тук.

- Благодаря, шерифе. Имате ли телефона му?

Йънг го продиктува и затвори. Няколко секунди гледа телефона, после започна да набира номера на Фийлдс, но промени решението си. Фийлдс беше разумен мъж. Щеше да каже на Майер каквото трябва. Шерифът насочи вниманието си към дневната поща.

Доктор Фийлдс внимателно разгледа възпаленото гърло. Остави лъжичката настрана и навъсено се вторачи в шестгодишното момче.

- Пак ли си пушил, Моус? — попита той.

Очите на момчето се разшириха. Майка му хлъцна. Фийлдс се разсмя.

- Само се шегувам, приятел. Гърлото ти наистина е доста зачервено. Баптист си, нали? Нали, Бет?

Майката кимна.

- Тези сливици трябва да се извадят колкото се може по-скоро.

Очите на момчето се насълзиха, устните му потрепераха.

- О, не се притеснявай, синко. Ще ядеш сладолед на корем. Какво ще кажеш?

Представата за планините от сладолед очевидно превъзмогна страховете на момчето.

- Проверете при Сали кое ще е най-удобното време и за тримата — каза Фийлдс. Но преди жената и момчето да станат, на вратата се появи секретарката.

- Междуградски разговор, докторе — каза тя. — От Чикаго.

- Така ли? — учуди се Фийлдс. — Сигурно от университета. Пак искат да ги консултирам.

Той вдигна слушалката.

- Доктор Бърт Фийлдс. С какво мога да ви помогна?

- Докторе, казвам се Бен Майер. Обаждам се от канцеларията на окръжния прокурор. Наистина можете да ми помогнете.

- Да не сте болен? — саркастично понита Фийлдс.

- О, не! — засмя се Майер. — Разследваме случай, който вероятно има връзка с едно убийство във вашия град.

- Убийството на Балфур?

- Как се сетихте?

- То е единственото през последните години. А и най-ужасяващото, откакто съм тук — тоест, от шейсет и първа.

- Доколкото разбрах, вие сте съдебният лекар в града.

- Да, а също интернист, хирург, акушер — всичко, за което се сетите.

- Извършихте ли аутопсия?

- Разбира се.

- Спомняте ли си подробностите?

- Вижте, спомням си всеки сантиметър от тялото на тази нещастна жена. Как бих могъл да го забравя!

- Дали ще е възможно да получа екземпляр от заключението ви?

Фийлдс се поколеба.

- Можете да сте сигурен, че ще е само за вътрешно ползване — подчерта Майер. — Натъкнахме се на подобен случай. Ако става въпрос за сериен убиец, вашето заключение доста ще ни помогне. Бихме искали да го спрем, преди да е избрал поредната си жертва... Имате ли факс?

Фийлдс се изсмя.

- Миналата година ме снабдиха с телефонен секретар. Не се сещам за сериозна причина да притежавам факс.

Новината сякаш разстрои Майер.

- Точно в този момент щеше да помогне много.

- Защо просто да не извадя файла и да ви го прочета? Не е толкова дълъг — предложи докторът.

- Би било чудесно! — въодушеви се Майер и се пресегна към прикрепения за телефона апарат. — Нямате нищо против, ако го запиша, нали?

- Просто така?

- Да, просто така. Тук си имаме всички удобства.

И двамата се засмяха.

Фийлдс за момент остави слушалката.

- Ето какво съм записал, мистър Майер. Гогов ли сте?

- Да.

"Жертвата, Линда Балфур, е бяла жена на 26 години. Висока 152 см, тежи .62 кг. Сини очи, светлокестенява коса. При пристигането ми в дома й на Поплър Стрийт беше мъртва. Жертвата е била пробождана, разсичана и удряна с остър предмет 56 пъти. Раната в гърлото й, която почти я е обезглавила, е причинила аероемболизъм, което обикновено води до сигурна смърт. Раните по ръцете и раменете й показват, че се е борила, преди да бъде убита. Зърната на гърдите и клиторът й са изрязани и напъхани в устата й. Очевидно раните са нанесени от човек, който е имал основни познания по хирургия. На тила на жертвата, на 4.6 сантиметра от основата на черепа, със собствената й кръв е написано "С13.489". Оръжието на престъплението е обикновен кухненски нож с двайсетсантиметрово острие, принадлежал на жертвата и открит близо до трупа. Аутопсията не откри следи от алкохол, отрови или наркотик в кръвта на жертвата. При аутопсията бе установено още, че е бременна в девета седмица. Подпис: Едуард Фийлдс, доктор по медицина, 10 юни 1993 г."

- Това ще ви помогне ли? — попита Фийлдс, след като свърши с четенето.

- Да, докторе — отвърна Майер. Пулсът му се бе ускорил. — Бихте ли повторили надписа на тила на жертвата?

- С13.489. Имате ли представа какво би могло да означава?