Смърт и компас

Предговор

Без да си поставям предварително такава цел, посветих моя дълъг живот на литературата, преподаването, безделието, на спокойните приключения на диалога, на филологията, за която не зная почти нищо, на тайнствения опит на Буенос Айрес и на онези изумителни неща, които не без известно високомерие носят названието метафизика. В живота ми не липсваше и дружбата на неколцина приятели, а в крайна сметка това е важното. Мисля, че нямам нито един враг или пък, ако имам, никога не съм бил уведомен за това. Истината е, че могат да ни наранят единствено хората, които обичаме. Сега, в седемдесетата година от живота ми (фразата е на Уитман), публикувам тази пета книга със стихове.

Карлос Фриас ми предложи да се възползвам от предговора, за да изложа естетиката си. Както бедността ми, така и волята ми се опълчват срещу този съвет. Не притежавам естетика. Времето ме научи на някои хитрости: да избягвам синонимите, които страдат от недостатъка да загатват въображаеми различия; да избягвам испанизмите, аржентинизмите, архаизмите и неологизмите; да предпочитам ежедневно употребяваните думи пред необичайните; да вмъквам в разказите си обстоятелствени черти, изисквани понастоящем от читателите; да симулирам лека неувереност, защото действителността може да е точна, но паметта не е; да разказвам събитията така, сякаш не съм ги разбрал напълно (това го научих от Киплинг и от исландските саги); никога да не забравям, че установените норми не са задължителни и че времето ще има грижата да ги отмени. Подобни хитрости или привички със сигурност не могат да съставят естетика. Освен това нямам доверие в естетиките. Като цяло те не са нищо повече от безполезни абстракции; различни са не само за всеки автор, но даже и за всеки отделен текст и не могат да бъдат нищо друго освен случайни творчески стимули или инструменти.

Това, както вече споменах, е петата ми стихосбирка. Разумно е да се предположи, че няма да е по-добра или по-лоша от останалите. Към огледалата, лабиринтите и мечовете, които моят примирен читател вече е свикнал да очаква, са прибавени две нови теми — старостта и етиката. Последната, както е добре известно, постоянно е вълнувала един скъп приятел, с когото ме запозна литературата — Робърт Луис Стивънсън. Една от добродетелите, заради които предпочитам протестантските народи пред католическите, е тяхната загриженост за етиката. Милтън е искал децата в неговата академия да получат познания по физика, математика, астрономия и естествени науки, а д-р Джонсън отбелязва в средата на осемнайсети век: „Благоразумието и справедливостта са предимства и добродетели, които съответстват на всяко време и място; ние винаги сме моралисти, а геометри — само понякога“.

На тези страници съжителстват — в хармония, надявам се — формите на прозата и поезията. Бих могъл да се позова на знаменити предшественици — „Утешението на философията“ на Боеций336, разказите на Чосър, „Хиляда и една нощ“; все пак предпочитам да заявя, че тези отклонения ми изглеждат случайни и бих искал тази книга да се чете по-скоро като стихосбирка. Един том сам по себе си не е естетически факт, а физически обект между други такива; естетическият момент може да настъпи само докато този том се пише или чете. Често се твърди, че белият стих е просто типографски призрак; мисля, че в това твърдение се спотайва грешка. Отвъд ритъма си типографската форма на стиха служи, за да обяви на читателя, че той трябва да очаква поетично чувство, а не сведения или разсъждения. Някога копнеех за мощния дъх на Псалмите337 или на Уолт Уитман; след толкова години откривам, не без известна меланхолия, че съм се ограничил с няколко класически стъпки — александрийския стих, единайсетстъпния и хептаметъра.

В една милонга съм се опитал да подражавам почтително на цветистата дързост на Аскасуби338 и на строфите от предградията.

Поезията е не по-малко загадъчна от останалите елементи на света. Някой сполучлив стих не може да ни накара да се възгордеем, защото е дар от Сляпата съдба или Духа; единствено грешките ни са наши собствени. Надявам се читателят да открие в моите страници нещо, което да си струва да запомни; красотата на този свят е обща.

Х.Л.Б.

Буенос Айрес, 24 юни 1969 г.

Етнографът

Разказаха ми тази случка в Тексас, но в действителност бе станала в друг щат. Главният герой е само един, въпреки че всяка история има хиляди главни герои — видими и невидими, живи и мъртви. Струва ми се, че се е казвал Фред Мърдок. Бил висок на ръст — нещо типично за американците, нито рус, нито тъмнокос, с профил, сякаш изсечен с брадва, и твърде пестелив на думи. Нищо особено нямало у него, не притежавал даже онази преднамерена чудатост, която е присъща на младежите. Бил почтителен по природа и не се отнасял недоверчиво към книгите, нито пък към хората, които ги пишат. Намирал се точно в онази възраст, когато човек още не знае кой е, и е готов да се впусне във всичко, което случаят му предостави — персийската мистика или неизвестния произход на унгарския език, алгебрата или приключенията на войната, пуританщината или оргиите. В университета го посъветвали да се заеме с изучаването на туземните традиции. Някои западни племена все още са запазили редица езотерични обреди; преподавателят му, човек вече на години, му предложил да поживее в един резерват, да наблюдава обичаите и да узнае тайната, която шаманите разкриват на новопосветените. А щом се върнел, щял да напише дисертация, която да бъде публикувана от ръководството на института. Мърдок приел идеята с ентусиазъм. Един от предците му бил загинал в пограничните войни; този отколешен расов конфликт сега го обвързвал със задачата му. Несъмнено предвиждал трудностите, които го очаквали; трябвало най-напред да спечели доверието на червенокожите, за да го приемат като свой. Ала все пак се впуснал в това дълго приключение. Повече от две години живял в прерията, спял зад кирпичени стени или направо под открито небе. Ставал преди съмване и лягал на смрачаване; започнал да сънува на език, който не бил езикът на предците му. Приучил небцето си на груби, сурови вкусове, покривал се със странни одежди, забравил приятелите си и града, започнал да мисли по начин, който логиката му отхвърляла. През първите месеци на обучението тайно си водел бележки, които по-късно скъсал — може би за да не събуди подозрението на околните, а може би защото вече не се нуждаел от написаното. След изтичането на срока, определен предварително чрез упражнения от духовно и физическо естество, жрецът му наредил да се постарае да запомня сънищата си и да му ги разказва на разсъмване. Мърдок установил, че в нощите, когато имало пълнолуние, сънувал бизони. Споделил тези повтарящи се сънища с учителя си, който най-сетне му разкрил тайното учение на племето. Една сутрин, без да се сбогува с когото и да било, младежът си тръгнал.

В града усетил носталгия по онези първи вечери в прерията, в които преди време го мъчела носталгия по града. Отишъл в кабинета на преподавателя си и му казал, че знае тайната, но е решил да не я разкрива.

— Да не би да ви обвързва клетва? — запитал професорът.

— Не това е причината — отвърнал Мърдок. — В онези далечни земи научих нещо, което не мога да изкажа.

— Може би английският език не разполага с достатъчно средства, за да го изрази? — предположил другият.

— И това не е, господине. Сега, когато владея тайната, бих могъл да я разглася по сто различни и даже противоречиви начина. Не зная как точно да ви кажа, ала тайната е прекрасна и сега науката, нашата наука, ми изглежда лекомислена и повърхностна — след кратко мълчание добавил: — А освен това самата тайна не е толкова ценна, колкото пътищата, които ме отведоха до нея. Струва си човек да извърви тези пътища сам.

Преподавателят му рекъл хладно:

— Ще предам решението ви на съвета. Да не би да сте намислили да заживеете сред индианците?

— Не — отвърнал Мърдок. — Навярно няма да се върна в прерията. Това, на което ме научиха тамошните хора, има стойност навсякъде и при всякакви обстоятелства.

Такава била същността на разговора им. Фред се оженил, развел се и сега е един от библиотекарите на Йейл.

Педро Салвадорес

Бих искал да опиша, и може би ще бъде за първи път, една от най-странните и най-тъжни случки от нашата история. Струва ми се, че най-добрият начин да го направя е да не се намесвам в разказа, доколкото е възможно, и да избягвам живописните подробности и рискованите догадки.

Трите действащи лица са един мъж, една жена и огромната сянка на един диктатор. Името на мъжа е Педро Салвадорес; дядо ми Исидоро Асеведо се е срещнал с него няколко дни или седмици след битката при Касерос. По всяка вероятност Педро Салвадорес не се е различавал от повечето хора, ала съдбата му и годините са го направили единствен и неповторим. Той навярно е бил земевладелец като повечето хора по онова време. Притежавал е чифлик (поне така можем да предполагаме), а по убеждения е бил унитарист339. Моминското име на жена му е Планес; живеели на улица „Суипача“. Къщата, в която се случило това, била като всички останали — с външна врата, трем, вътрешна врата, стаи от двете страни на коридора и просторни вътрешни дворове. Една нощ, около 1842 година, те чули засилващ се тропот на конски копита по калдъръмената улица, а после и виковете на конниците: „Да живее!“, „Смърт!“. Този път Масорката340 не ги отминала. След виковете последвало настойчиво тропане по вратата и накрая мъжете я изкъртили. През това време Салвадорес успял да отмести масата в столовата, да повдигне килима и да се скрие в избата отдолу. Жената поставила масата обратно на мястото й. Бандитите нахлули; търсели Салвадорес, за да го арестуват. Жената казала, че е избягал в Монтевидео. Те не й повярвали, били я, изпочупили сервиза от небесносин порцелан, претърсили къщата, но не се сетили да повдигнат килима. Към полунощ си отишли, като се заканили, разбира се, че пак ще се върнат.

Всъщност тук започва историята на Педро Салвадорес, който преживял девет години в избата. Колкото и да си говорим, че годините се състоят от дни, а дните от часове и че девет години са абстрактно понятие и немислими като число, тази история е ужасяваща. Предполагам, че в тъмнината, към която очите му са привикнали, той не е мислил за нищо, не е мислил дори за своята омраза, дори за опасността. Той просто е седял там в мазето. Навярно е долавял откъслечни звуци от забранения за него свят — типичните стъпки на съпругата, звънтенето на кофата при удрянето в ръба на кладенеца, проливния дъжд на двора. Всъщност всеки ден е можел да бъде последният.

Постепенно жената освободила прислугата, която можела да го издаде. Казала на всички близки, че Салвадорес е избягал в Уругвай. Изкарвала хляба за двамата, като шиела униформи за войската. С течение на годините родила две деца; роднините я презирали, защото ги приписали на някой любовник. След падането на деспотичния режим на колене я молили за прошка.

Кой е Педро Салвадорес? Какъв е бил той? Кое го е заставило да стои затворен? Дали страхът, дали любовта, дали невидимото присъствие на родния Буенос Айрес или пък, най-сетне, навикът? Навярно жена му от страх да не остане сама му е носила смътни известия за конспирации и победи. А може да е бил страхливец и жената от преданост да не му е показвала, че го е знаела? Представям си го в онова мазе, сигурно без светлина, без книга. Може би тъмнината го е унасяла в сън. В началото навярно е сънувал онази ужасна нощ, в която ножът е търсел гърлото му, сънувал е безлюдните улици и равнината. А след години, когато вече не е можел да избяга, положително е засънувал мазето. Сигурно в началото се е чувствал преследван, заплашван; по-късно (само че ние никога няма да го узнаем) е приличал на звяр, притихнал в бърлогата си, или на някакво тайнствено божество.

Всичко това продължило до онзи летен ден на 1852 година, когато диктаторът Росас побягнал от страната. Чак тогава криещият се излязъл на дневна светлина; дядо ми по майчина линия се е срещнал с него. Подпухнал и затлъстял, Педро Салвадорес бил восъчножълт и не говорел на висок глас. Така и не му върнали конфискуваните земи; мисля, че е умрял в нищета.

Досущ като всичко останало, съдбата на Педро Салвадорес ни се струва символ на нещо, което сякаш ей сега ще разберем.

Гаучосите

Някой им бе казал, че предците им са дошли през морето, а друг — че те самите са морски вълни.

В жилите им течаха смесени кръвта на белия човек, когото не уважаваха, и кръвта на червенокожия, с когото бяха във вражда.

Мнозина от тях навярно никога не са чували думата „гаучо“ или пък са я чували само като обида.

Те изучаваха пътеките на звездите, привичките на птиците и движението на въздуха, предсказанията на южните облаци и на обградената с ореол луна.

Пасяха див добитък, яхнали здраво пустинния кон, укротен едва сутринта, ловяха с ласо, дамгосваха; бяха говедари, членове на полицейски отряди, понякога разбойници; сред тях се намираше и някой, в когото се вслушваха — странстващия певец.

Той пееше полека, без да бърза, защото зората иде късно; никога не извисяваше глас.

Сред ратаите имаше и ловци на ягуари; увили лявата си ръка с пончото, с дясната забиваха ножа в корема на животното стремително и високо.

Бавният разговор, матето и картите бяха средствата, които отмерваха времето им.

За разлика от другите селяни те владееха иронията.

Бяха страдалци, целомъдрени и бедни. Гостоприемството бе техният празник.

Свадливият съботен алкохол понякога ги погубваше нощем.

Умираха и убиваха невинно.

Като изключим някое и друго неясно суеверие, не бяха вярващи, но суровият живот ги бе научил да боготворят смелостта.

Гражданите им измислиха диалект и поезия, пълна със селски метафори.

Със сигурност не бяха авантюристи, но заради една конска сбруя можеха да отидат далеч, а войните ги увличаха още повече.

Не дадоха на историята дори един-единствен главатар. Бяха хора на Лопес, на Рамирес, Артигас, Кирога, Бустос, Педро Кембъл, Росас, Уркиса, на онзи Рикардо Лопес Хордан, който нареди да убият Уркиса, на Пенялоса и на Саравия.

Не жертваха живота си заради това отвлечено понятие — родината, но бяха готови да умрат заради някой случаен господар, заради свада или заради съблазънта, която крият опасностите.

Прахът им се е разпилял из далечните кътчета на континента, из републики, за чиято история не знаеха нищо, по прочутите днес бойни полета.

Иларио Аскасуби341 бе свидетел на техните битки и песни. Те изживяваха съдбата си като насън, без да знаят кои са или какво са.

Може би и с нас се случва същото.

Фрагменти от едно апокрифно евангелие

3. Окаяни са бедните духом, защото под земята ще бъдат онова, което са сега над нея.

4. Окаяни са плачещите, защото вече имат навика да хленчат жално.

5. Блажени са, които знаят, че страданието не е венец на славата.

6. Не е достатъчно да си последният, за да бъдеш понякога първият.

7. Блажен е, който не държи да е прав, защото никой няма право или пък всички имат.

8. Блажен е, който прощава на другите и на себе си.

9. Блажени са кротките, защото не се отдават на раздори.

10. Блажени са онези, които не са гладни за правда, защото знаят, че нашият жребий, злощастен или честит, е дело на неведомата съдба.

11. Блажени са милосърдните, защото тяхното щастие се крие в упражняването на милосърдието, а не в очакването на награда.

12. Блажени са чистите по сърце, защото виждат Бога.

13. Блажени са гонените заради правда, защото за тях правдата е по-маловажна от човешката им участ.

14. Никой не е солта на земята, ала в някой миг от живота си всеки е.

15. Нека светилникът се запали, дори никой човек да не го вижда. Бог ще го види.

16. Няма заповед, която да не може да бъде нарушена — както сред изречените от мен, тъй и сред изречените от пророците.

17. Който убие заради правдата или заради дело, което му се вижда справедливо, не носи вина.

18. Човешките дела не заслужават ни адския огън, ни небесните наслади.

19. Не мрази врага си — мразиш ли го, винаги ще му бъдеш роб. Ненавистта ти никога не би могла да бъде по-добра от покоя ти.

20. Ако дясната ти ръка те съблазнява, прости й; ти си и душа, и тяло — трудно е, ако не и невъзможно, да определиш границата, която ги разделя…

24. Не величай истината прекалено; няма човек, който само за един ден да не е излъгал много пъти, и то с основателна причина.

25. Не се заклевай, защото всяка клетва е патос.

26. Противопоставяй се на злото, но без ужас или гняв. Ударят ли те по дясната буза, можеш да обърнеш другата само в случай че не го правиш от страх.

27. Не говори ни за отмъщения, ни за прошка; забравата е единственото отмъщение и единствената прошка.

28. Да правиш благодеяния на врага си, може да е справедливо и не е твърде мъчно; но да го обичаш, е задача за ангели, не за човеци.

29. Да правиш благодеяния на врага си, е най-добрият начин да задоволиш суетата си.

30. Не си трупай съкровище на земята, защото златото е баща на безделието, което пък е баща на тъгата и скуката.

31. Мисли си, че другите са справедливи или ще станат такива, а ако не е тъй, грешката не е твоя.

32. Бог е по-щедър от хората и ще им отмери с друга мярка.

33. Дай светините на кучетата, хвърли бисерите си на свинете; важното е да даваш.

34. Търси заради насладата от търсенето, а не заради радостта от намирането…

39. Не човекът избира портата, а тя него.

40. Не съди дървото по плодовете му, нито човека по делата му — могат да бъдат и по-лоши, и по-добри.

41. Нищо не се гради върху камък — основата винаги е пясъчна; ала наш дълг е да градим така, сякаш пясъкът е камък…

47. Блажен е бедният без горчилка или богатият без надменност.

48. Блажени са храбрите, защото приемат еднакво и поражението, и триумфа.

49. Блажени са онези, които съхраняват в паметта си словата на Вергилий или Христос, защото тези слова ще озаряват дните им.

50. Блажени са обичаните и обичащите, както и онези, които могат да минат без обич.

51. Блажени са блажените.

Легенда

Авел и Каин се срещнаха след смъртта на Авел. Вървяха през пустинята и се познаха отдалеч, защото и двамата бяха много високи. Братята седнаха на земята, запалиха огън и започнаха да се хранят. И двамата мълчаха, както е обичайно за уморени люде по здрач. На небето изгря една звезда, която още не бе получила името си. В светлината на пламъците Каин забеляза белега от камъка върху челото на Авел, изпусна хляба, който тъкмо поднасяше към устата си, и помоли да му бъде простено престъплението.

Авел отвърна:

— Ти ли уби мен, или аз убих теб? Вече не си спомням; ето пак сме заедно както преди.

— Сега зная, че наистина си ми простил — каза Каин, — защото да забравиш, значи да простиш. И аз ще се опитам да забравя.

Авел бавно изрече:

— Така е. Докато трае угризението, трае и вината.

Молитва

Устата ми е произнасяла „Отче наш“ хиляди пъти и на двата езика, които са ми тъй близки — и ще продължи да я произнася, но въпреки това разбирам тази молитва само отчасти. Тази сутрин, в първия ден на юли 1969 година, искам да съчиня една молитва, която да е лично моя, а не наследена. Зная, че подобно начинание изисква откровеност, която надхвърля човешките възможности. На първо място е очевидно, че ми е забранено да моля за каквото и да е. Лудост би било да се моля очите ми да не се изпълват с мрак; познавам хиляди хора, които виждат ясно, а не са особено щастливи, справедливи или мъдри. Ходът на времето е плетеница от причини и следствия, тъй че да моля за някакъв дар, макар и незначителен, би означавало да пожелая една брънка от тази желязна плетеница да се счупи или да е вече счупена. Никой не заслужава такова чудо. Не мога да се моля и за опрощаване на прегрешенията ми; прошката е чуждо действие, а само аз мога да избавя себе си. Прошката пречиства оскърбения, а не неговия оскърбител, който остава почти недокоснат от нея. Свободата на моята свободна воля е може би илюзорна, но все пак мога да давам или поне да сънувам, че давам. Мога да давам смелостта, която не притежавам; мога да давам надеждата, която не чувствам в сърцето си; мога да уча другите на волята да усвояват нещата, които самият аз едва зная или смътно долавям. Искам да ме запомнят повече като приятел, отколкото като поет; нека някой повтори една каденца от Дънбар или Фрост342 или от човека, съзрял в полунощ кървящото дърво, Кръста — и да си помисли, че за пръв път я е чул от моята уста. Останалото няма значение за мен; надявам се забравата да не закъснее. Не познаваме замисъла на вселената, ала знаем, че да разсъждаваш ясно и да действаш справедливо, означава да подпомагаш този замисъл, който не ще ни бъде разкрит.

Искам да умра напълно, искам да умра заедно с този другар — моето тяло.

His end and his beginning343

Когато предсмъртната му агония свърши, той остана сам — сам, смазан и отхвърлен — и потъна в сън. Щом се събуди, пак го очакваха ежедневните привички и места; каза си, че не бива да мисли прекалено за изминалата нощ, и въодушевен от това решение, се облече полека, без да бърза. В кантората се справи криво-ляво със задълженията си, макар и с онова неловко усещане, което умората ни носи — че повтаряме вече свършена работа. Стори му се, че другите хора отвръщат поглед от него; може би вече знаеха, че е мъртъв. Тази нощ започнаха кошмарите; не успяваше да запази и най-малък спомен от тях, оставаше му само страхът, че пак ще се върнат. С течение на времето този страх надделя над всичко останало; даже заставаше между него и страницата, която трябваше да напише, или книгата, която се опитваше да чете. Буквите пъплеха по страницата като мравки; лицата, познатите лица, се размиваха; вещите и хората постепенно го напускаха. Умът му се вкопчваше в тези променливи форми с налудничаво упорство.

Колкото и да е странно, никога не заподозря истината; тя го осени отведнъж. Разбра, че не може да си спомни формите, звуците и багрите на сънищата си; всъщност нямаше никакви форми, звуци и багри, а и самите сънища не бяха сънища. Те бяха неговата действителност — една действителност отвъд мълчанието и зрението, а следователно и отвъд паметта. Това го порази повече от факта, че още от смъртния си час се бе борил с водовъртеж от безсмислени образи. Дочутите гласове се оказаха ехо, видените лица — маски; пръстите на ръката му бяха сенки — неясни и нереални без съмнение, но в същото време скъпи и познати.

По някакъв начин усети, че негов дълг е да остави зад себе си тези неща; сега принадлежеше на новия свят, чужд на миналото, настоящето и бъдещето. Малко по малко този свят го обграждаше. Понесе много мъки, прекоси области, където царяха отчаяние и самота. Тези странствания бяха жестоки, защото надхвърляха всичките му предишни възприятия, спомени и надежди. Целият ужас се криеше в тяхната новост и великолепие. Бе заслужил Благодатта, още в мига на смъртта си се бе озовал на небето.