Един богослов в смъртта

Ангелите ме известиха, че когато Меланхтон се споминал, на оня свят му била предоставена къща, измамно подобна на онази, която бе притежавал на земята. (Тъй се случва с почти всички новодошли в царството на вечността, затова и не вярват, че са умрели.) Покъщнината била същата — масата, писалището с чекмеджетата, библиотеката. Щом се събудил в това жилище, Меланхтон веднага възобновил книжните си занимания, сякаш изобщо не бил труп, и няколко дена писал за оправданието чрез вярата. Според обичая си не споменал и дума за милосърдието. Ангелите забелязали този пропуск и проводили пратеници да го разпитат. Меланхтон отвърнал: „Доказал съм неопровержимо, че душата може да мине и без милосърдието — за да влезеш в царството небесно, достатъчна е вярата“. Изрекъл тези думи високомерно, а не знаел, че вече е мъртъв и отреденото му място не е небето. Когато чули словата му, ангелите го изоставили.

След няколко седмици вещите в стаята му почнали да избледняват и да се разсейват — дотам, че накрая станали невидими; останали само креслото, масата, хартията и мастилницата. В добавка стените се покрили с вар, а подът — с жълта глазура; даже одеждите на самия Меланхтон вече били много по-обикновени. Той обаче упорито продължавал да пише и понеже все така отричал милосърдието, накрая бил пренесен в една подземна работилница, където имало и други богослови като него. Престоял затворен там няколко дена и започнал да се съмнява в правотата на възгледите си; тогава му разрешили да се върне обратно. Вече бил облечен в нещавени кожи, но се помъчил да си представи, че предишното преживяване е обикновена халюцинация, и продължил да възхвалява вярата и да очерня милосърдието. Една привечер усетил студ. Тогава обходил цялата къща и видял, че останалите стаи вече не съответствали на стаите от земното му жилище. Едно помещение се оказало претъпкано с непознати съоръжения; друго се било смалило дотолкова, че било невъзможно да се влезе в него; трето не изглеждало променено, но прозорците и вратите му гледали към огромни пясъчни дюни. А стаята в дъното на дома била пълна с хора, които боготворели Меланхтон и само му повтаряли, че няма по-мъдър богослов от него. Обожанието им го изпълнило с радост, но тъй като някои от тези люде нямали лице, а други изглеждали мъртви, накрая се отвратил и изгубил доверие в тях. Тогава решил да напише възхвала на милосърдието, ала всичко, което съчинявал в един ден, на следващия изглеждало изтрито; това го сполетяло, защото пишел без убеждение.

Посещавали го мнозина току-що починали, но той се срамувал, че го виждат в такова мръсно място. За да ги накара да повярват, че се намира на небето, се споразумял с един магьосник от стаята в дъното; той заблуждавал новодошлите с видения на разкош и безметежност. Ала щом посетителите си тръгвали, отново се явявали предишната нищета и варосаните стени — понякога даже и малко преди това.

От последните вести за Меланхтон узнаваме, че магьосникът и един от хората без лице са го отнесли в пясъчните дюни, където понастоящем слугува на демоните.

(От книгата Arcana coelestia32 на Емануел Сведенборг.)

Залата със статуите

Имало някога в андалуското царство град, в който живеели царете; името му било Лебтит, Сеута или Хаен. В този град се издигала една яка крепост, чиято двукрила порта не служела ни за влизане, ни за излизане — постоянно я държали залостена. Колчем някой цар издъхнел, новият владетел, който наследявал възвишения му престол, със собствените си ръце добавял нова ключалка на портата — и тъй, додето ключалките станали двайсет и четири, по една за всеки цар. Но ето че един зъл човек, който не бил от стария царски род, заграбил властта и вместо да добави нова ключалка, пожелал предишните двайсет и четири да бъдат отворени, за да види какво се крие в замъка. Везирът и емирите го умолявали да не върши подобно нещо; скрили железния пръстен с ключовете и му казали, че е по-лесно да добави една ключалка, отколкото да разбие двайсет и четири, ала той повтарял с удивително лукавство: „Искам да разгледам какво има в оня замък“. Тогава му предложили всички богатства, които успели да съберат — в стада, в християнски идоли, в злато и сребро, ала той не пожелал да отстъпи и отворил портата със собствената си десница (която навеки ще гори в огньовете на пъкъла). Вътре намерил изображения на араби от метал и дърво, яхнали своите бързоноги камили и жребци, с тюрбани, чиито краища се спускали на вълни по раменете им, с увиснали на ремък ятагани и изправени копия в десниците. Всички тези фигури били досущ като живи и хвърляли сенки по пода; даже и слепец можел да ги разпознае опипом, а предните копита на конете не докосвали земята, но и не падали, сякаш жребците се били изправили на задните крака. Голям страх вдъхнали у царя тези изящни фигури, а още повече отличният им порядък и безмълвие, защото всички гледали в една посока — към заник слънце, и отникъде не се чувал ни човешки глас, ни звук на тръба. Това съдържала първата зала на двореца. Във втората се намирала масата на Сулейман, сина на Дауд — дано избавлението бъде и с двамата! Тази маса била изваяна от един-единствен къс изумруд; този камък, както всички знаят, е зелен на цвят, а скритите му свойства са неописуеми, но истински, защото той укротява бури, запазва целомъдрието на онзи, който го носи, прогонва дизентерията и злите духове, носи благоприятен изход на съдебните дела и оказва голяма помощ при раждане.

В третата зала намерили две книги — едната била черна и разяснявала добродетелите на металите, на талисманите и на отделните дни в годината, както и начините за приготвяне на отрови и противоотрови; другата била бяла и поученията й не можели да се разберат, въпреки че буквите били ясно изписани. В четвъртата открили карта на света, на която били изобразени царствата и градовете, моретата, замъците и дебнещите опасности, и всяко от тези неща било означено с истинското му име и с точната му форма.

В петата зала намерили кръгло огледало, принадлежало на Сулейман, сина на Дауд — дано избавлението бъде и с двамата! Цената му била огромна, защото било измайсторено от различни метали и всеки, който се оглеждал в него, съзирал лицата на родителите си и на децата си, още от първия човек, та чак до онези, които ще чуят Тръбата на Съдния ден. Шестата била пълна с вълшебен еликсир, един драм от който е достатъчен, за да превърне три хиляди унции сребро в три хиляди унции злато. Седмата зала изглеждала празна и била тъй дълга, че даже и най-изкусният стрелец, ако пуснел една стрела от прага й, не би сполучил да я забие в отсрещната стена. Там, на тази последна стена, видели издълбан един страшен надпис; царят го огледал и го проумял. Ето какво гласял надписът: „Ако нечия ръка отвори портата на този замък, воините от плът при входа, които изглеждат като воини от метал, ще завладеят царството“.

Това се случило в осемдесет и деветата година от хиджра. Преди да изтече тя, Тарик ибн Заид33 завладял крепостта и погубил царя, и продал жените и децата му, и опустошил земите му. Тъй плъзнали арабите по цялото андалуско царство с неговите смокинови дървета и напоявани ливади, където човек никога не страда от жажда. Що се отнася до съкровищата, знайно е, че Тарик, синът на Заид, ги изпратил на своя повелител халифа, който ги съхранявал в една пирамида.

(От „Книгата на хилядата и една нощи“, 272-ра нощ34.)

Историята на двамата сънуващи

Арабският историк Ал-Исхаки разказва следното събитие: „Достойни за вяра люде разправят (макар един Аллах да е всезнаещ, всемогъщ и милостив и нивга не заспива), че някога в Кайро живял човек с голямо богатство, ала тъй щедър и великодушен, че изгубил всичко освен бащиния си дом и се видял принуден да работи, за да си изкарва хляба. Толкова усилно се трудел, че една нощ сънят го повалил под едно смокиново дърво в градината му; и ето че насън видял мокър до кости мъж, който извадил от устата си една жълтица и му рекъл: «Твоят късмет е в Персия, в Исфахан; върви да го подириш там». Щом се събудил на следващото утро, човекът веднага поел на дълъг път; докато странствал така, посрещнал опасностите на пустините, на корабите и пиратите, на идолопоклонниците, реките, дивите зверове и людете. Накрая наближил Исфахан, ала нощта го заварила в околностите на града и той легнал да спи в двора на една джамия. А до нея имало някаква къща и по волята на Всемогъщия Аллах тъкмо тази нощ шайка разбойници минали през джамията и нахълтали в къщата; хората, които спели там, се събудили от тупурдията и завикали за помощ. Съседите също се развикали, тъй че местният валия се притекъл на помощ с хората си, а разбойниците избягали през покрива. Валията наредил на подчинените си да претърсят джамията; там попаднали на човека от Кайро и тъй здраво го наложили с бамбукови тояги, че той се озовал на прага на смъртта. Чак след два дена се съвзел в тъмницата. Валията заповядал да доведат затворника при него и го запитал: «Кой си ти и откъде идваш?» Човекът отвърнал: «Аз съм от прочутия град Кайро и името ми е Мохамед ал-Магриби». Валията запитал: «Какво те води в Персия?» Другият решил да каже истината и обяснил: «Видях насън един човек, който ми заръча да дойда в Исфахан, защото тук ме чакал късметът ми. Сега съм в Исфахан и разбирам, че обещаният късмет навярно са били тоягите, с които тъй щедро ме нагостихте».

При тези думи валията прихнал да се смее тъй силно, че се видели и кътните му зъби; накрая рекъл: «О, безразсъдни, доверчиви човече, три пъти вече сънувам една къща в град Кайро, до която има градина, а в градината — слънчев часовник, а зад часовника — смокиново дърво, а до дървото — шадраван, а под шадравана е заровено съкровище. Само че аз и за миг не повярвах на тази лъжа. Ала ти, изчадие на магарица и демон, си бродил от град на град воден само от вярата в съня си. Повече да не съм те видял в Исфахан. Вземи тия пари и си върви».

Човекът взел парите и се прибрал в родината си. Разкопал под шадравана в своята градина (защото именно нея бил сънувал валията) и намерил съкровището. Тъй Бог го благословил, възнаградил и възвисил. Щедър е Бог и неведоми са пътищата му“.

(От „Книгата на хилядата и една нощи“, 351-ва нощ35.)

Магьосникът, който бил накаран да чака

Имало в Сантяго де Компостела един декан, който жадувал да изучи изкуството на магията. Чул да разправят, че някой си дон Илян от Толедо владеел това изкуство по-добре от всеки друг, и се отправил към Толедо да го търси.

Щом пристигнал в града, отишъл направо в дома на дон Илян и го заварил да чете в една задна стая. Домакинът го посрещнал сърдечно, но помолил да отложат повода за посещението за по-късно, а най-напред да седнат да обядват. Настанил го в една доста прохладна стая и му казал, че много се радва на присъствието му. След като се нахранили, деканът му съобщил причината за посещението си и помолил да бъде посветен в магическата наука. Дон Илян, както станало ясно, бил отгатнал, че гостът му е декан, човек с добро положение в обществото и с голямо бъдеще; признал, че се бои да не бъде забравен, щом предаде знанията си. Деканът тържествено обещал, че никога няма да забрави добрината му и винаги ще бъде на услугите на своя благодетел. И тъй, щом се споразумели, дон Илян обяснил, че магическото изкуство може да се изучи само в уединено място; хванал госта си за ръката и го отвел в една съседна стая, където имало голям железен капак на пода. Преди това съобщил на слугинята, че иска яребици за вечеря, но й заръчал да не ги слага да се пекат, додето не й кажел изрично. Двамата мъже заедно повдигнали капака на пода и заслизали по една стълба, майсторски изсечена от камък; по едно време на декана му се сторило, че са се спуснали чак под коритото на река Тахо. В подножието на стълбата имало една килия, а по-нататък — библиотека и нещо като кабинет, пълен с магически инструменти. Заели се да преглеждат книгите и додето се занимавали с това, пристигнали двама души с писмо за декана, написано от епископа, неговия чичо; той го известявал, че е много болен и деканът трябвало да побърза, ако искал да го завари жив. Тази вест силно огорчила племенника — първо, заради болестта на чичо му и, второ, задето се налагало да прекъсне учението си. Решил да напише извинително писмо и да го прати на епископа. След три дена пристигнали трима души в траурни одежди, които носели други писма за декана; те го уведомили, че епископът се е споминал, че тъкмо му избирали наследник и се надявали с Божията милост нему да се падне тази чест. Съветвали го също да не си прави труда да се връща — щяло да е много по-удачно да го изберат в негово отсъствие.

След десет дена пристигнали двама много добре облечени оръженосци, които паднали в нозете на декана, целунали ръцете му и го приветствали като епископ. Когато видял това, дон Илян се обърнал с голяма радост към новия прелат и му казал, че благодари на Бога, задето такива добри вести са стигнали до собствения му дом. После помолил освободеното деканско място да бъде дадено на един от синовете му. Новият епископ го уведомил, че пазел тази длъжност за брат си, но бил решен да облагодетелства сина на дон Илян, и настоял да се отправят заедно за Сантяго.

Пристигнали тримата мъже в Сантяго, където ги посрещнали с почести. След шест месеца епископът приел пратеници от папата, който му предлагал да стане архиепископ на Тулуза, като поверявал на самия него избора на наследника му. Когато научил това, дон Илян му припомнил старото обещание и помолил тази титла да бъде дадена на сина му. Архиепископът го уведомил, че пазел епископството за собствения си чичо, но бил решен да облагодетелства сина на дон Илян, и настоял да се отправят заедно за Тулуза. На дон Илян не му оставало друго, освен да се съгласи.

Пристигнали тримата мъже в Тулуза, където ги посрещнали с почести и литургии. След две години архиепископът приел пратеници от папата, който му предлагал кардиналски сан, като поверявал на самия него избора на наследника му. Когато научил това, дон Илян му припомнил старото обещание и го помолил да даде тази титла на сина му. Кардиналът го уведомил, че пазел архиепископството за собствения си вуйчо, но бил решен да облагодетелства сина на дон Илян, и настоял да се отправят заедно за Рим. На дон Илян не му оставало друго, освен да се съгласи. Пристигнали тримата в Рим, където ги посрещнали с големи почести, литургии и шествия. След четири години папата умрял и нашият кардинал единодушно бил избран за негов заместник. Когато дон Илян научил това, целунал нозете на Негово Светейшество, припомнил му старото обещание и го помолил да даде кардиналското място на сина му. Тогава папата го заплашил с тъмница, казвайки, че го познава твърде добре — та нали дон Илян бил само един магьосник и докато живеел в Толедо, преподавал магическо изкуство. Клетият дон Илян рекъл, че смята да се върне в Испания, и помолил да му дадат някаква храна за из път. Папата му отказал. Тогава дон Илян (чието лице изведнъж се подмладило по удивителен начин) изрекъл твърдо, без да трепне:

— Значи ще трябва да изям яребиците, които заръчах да ми приготвят тази вечер.

И ето че отнякъде се появила слугинята и дон Илян й наредил да опече яребиците. При тези думи папата тозчас се озовал в подземната килия в Толедо, където бил просто един декан от Сантяго, и толкова се срамувал от своята неблагодарност, че не намирал думи да се оправдае. Дон Илян рекъл, че това изпитание е достатъчно, отказал да го нагости с неговия дял от яребиците и го проводил чак до улицата, където много вежливо му пожелал приятно пътуване.

(От „Книгата на Патронни“ на инфанта дон Хуан Мануел, който на свой ред заимствал историята от една арабска книга — „Четирийсетте утрини и четирийсетте нощи“.)

Мастиленото огледало

Историята разказва, че най-жестокият управител на Судан бил Якуб Болнавия, който предал страната си на беззаконията на египетските бирници и умрял в една от залите на двореца си на четиринайсетия ден от месец бармаджат 1842 година. Някои намекват, че магьосникът Абдерахман ал-Махмуди (чието име може да се преведе като „слуга на Милостивия“) го погубил с нож или отрова, но най-вероятно е да се е споминал от естествена смърт — въпреки че му викали Болнавия. Все пак капитан Ричард Франсис Бъртън разговарял с въпросния магьосник през 1853 година и твърди, че чул от него историята, която преписвам тук:

„Истина е, че бях пленник в крепостта на Якуб Болнавия заради заговора, изтъкан от брат ми Ибрахим с лъжливата и безполезна помощ на черните вождове от Кордофан, които го предадоха. Брат ми загина, покосен от меч върху кървавата кожа на правосъдието, ала аз се хвърлих в презрените нозе на Болнавия и му казах, че съм магьосник и че ако ми подари живота, ще му покажа форми и видения, по-удивителни дори от онези във фануси джихал (магическия фенер). Тиранинът настоя за незабавно доказателство. Поисках да ми дадат пръчица за писане от тръстиково стъбло, ножици, голям лист венецианска хартия, рог с мастило, мангал, няколко семенца от кориандър и една унция благовонна смола. Нарязах листа на шест ивици и написах разни заклинания и магически слова върху първите пет, а на последната написах следните думи от славния Коран: «Снехме булото ти — твоят взор е пронизващ». После нарисувах един магически квадрат върху дясната ръка на Якуб, помолих го да присвие леко пръсти и капнах в дланта му кръгло петно мастило. Попитах го дали може да види ясно отражението си в този кръг, и той отвърна, че го вижда. Казах му да не вдига поглед. Запалих смолата и кориандъра в мангала и изгорих там заклинанията. Помолих Болнавия да назове онова, което би желал да види. Той помисли малко и отвърна, че иска да види един див кон — най-красивия жребец, който пасе по ливадите, граничещи с пустинята. Погледна и съзря зелени безметежни поля, а сетне и кон, който се приближаваше към него, пъргав като леопард и с бяла звезда на челото. Тогава пожела цял табун коне, също тъй съвършени като първия, и видя на хоризонта огромен облак прах, а след него и табуна. В този миг разбрах, че съм си спасил живота.

Щом почнеше да се развиделява, двама войници влизаха в килията ми и ме отвеждаха в покоите на Болнавия, където вече ме чакаха тамянът, мангалът и мастилото. Така ден след ден той ми поставяше все нови изисквания, а аз му показвах всички видения на света. Този ненавистен за мен мъртвец е държал в ръката си всичко, което са видели мъртвите и виждат живите — градовете, страните и царствата, на които се разделя земята, съкровищата, скрити в недрата й, корабите, порещи морето, инструментите на войната, на музиката и хирургията, изящните жени, неизменните звезди и планети, багрите, с които си служат неверниците, за да рисуват презрените си картини, минералите и растенията със скритите в тях тайни и добродетели, сребърните ангели, чиято храна е прославата и оправданието на Господа, раздаването на награди в училищата, статуите на птици и царе, стаени в сърцето на пирамидите, сенките на бика, чиито плещи крепят земята, и на рибата под бика, и пустините на Всемилостивия Аллах. Болнавият видя неописуеми неща — като улиците, осветени с газ, и като кита, който умира, щом чуе човешки вик. Веднъж ми заповяда да му покажа града, който се нарича Европа. Показах му най-голямата тамошна улица и мисля, че именно в този пълноводен поток от хора, до един облечени в черно и мнозина от тях с очила, той за пръв път зърна Маскирания.

Оттам насетне тази фигура, понякога в суданска носия, друг път в униформа, но винаги със забулено лице, трайно проникна във виденията му. Присъстваше неизменно, но така и не можехме да отгатнем коя е. Все пак виденията в мастиленото огледало, в началото мимолетни или неподвижни, с течение на времето ставаха все по-сложни; те изпълняваха заповедите ми незабавно и угнетителят можеше да ги следи съвършено ясно. Сигурно е, че и двамата твърде често оставахме изтощени от тези занимания. Свирепото естество на сцените бе друг източник на умора. Те показваха все мъчения, въжета за изтезания, осакатявания — насладите на палача и на кръвожадния.

Тъй стигнахме до утрото на четиринайсетия ден от месец бармаджат. Мастиленото кръгче бе налято в дланта, смолата бе посипана в мангала, заклинанията — изгорени. Бяхме само двамата с Болнавия. Той ми нареди да му покажа едно окончателно и справедливо наказание, защото този ден сърцето му жадуваше да види нечия смърт. Показах му войниците с барабаните, опънатата бича кожа, щастливците, които можеха да видят събитието, палача с меча на правосъдието в ръка. Като го зърна, Болнавия се изуми и ми рече: «Та това е Абу Кир, човекът, който посече брат ти Ибрахим и ще сложи край и на твоите дни, щом се сдобия с умението да призовавам тези фигури без твоя помощ». После пожела да доведат осъдения. Когато го доведоха, Болнавия трепна, защото това бе загадъчният мъж, чието лице винаги бе забулено с бяла кърпа. Тогава тиранинът ми заповяда, преди да убият мъжа, да му снемат маската. Аз се хвърлих в нозете му и рекох: «О, царю на времето и материята, несравнима същност на столетието, този човек не е като останалите, защото не знаем неговото име, нито името на предците му или на родния му град; поради това аз не смея да се допра до него, за да не си навлека някой грях, за който после ще трябва да отговарям». Болнавия прихна да се смее и накрая се закле, че ако имало някакъв грях, той щял да го поеме. Закле се в меча си и в Корана. Тогава заповядах да съблекат осъдения, да го проснат върху опънатата бича кожа и да му снемат маската. Всичко това бе изпълнено. Смаяните очи на Якуб най-сетне можаха да видят лицето на мъжа — което бе неговото собствено лице. Той побърза да закрие очи, обзет от страх и лудост. Хванах разтрепераната му ръка с моята твърда десница и му заповядах да продължи да гледа церемонията на своята смърт. Той сякаш бе обсебен от огледалото — дори не се опита да отвърне поглед или да изсипе мастилото. Когато мечът във видението се стовари върху виновната глава, Болнавия нададе стон, който не събуди жал у мен, и рухна мъртъв на пода.

Слава на Онзи, който не умира и държи в ръката Си двата ключа — на безграничното опрощение и на безкрайното наказание“.

(От книгата „Езерните райони на Екваториална Африка“ на Ричард Франсис Бъртън36.)

Двойникът на Мохамед

Тъй като в съзнанието на мюсюлманите идеите на Мохамед са неразривно свързани с религията, Господ е повелил в небесното царство те винаги да бъдат ръководени от един дух, който изпълнява ролята на Мохамед. Този пратеник невинаги е един и същ. Един жител на Саксония, който приживе бил пленник на алжирците и приел исляма, веднъж се нагърбил с тази задача. Тъй като навремето бил християнин, той им говорил за Иисус и им казал, че е Божи син, а не син на Йосиф. Наложило се да го сменят с другиго. Мястото, където се намира представителят на Мохамед, е означено с факел, видим единствено за мюсюлманите.

Истинският Мохамед, който е написал Корана, вече е невидим за своите следовници. Казаха ми, че отначало бил определен да ги ръководи, но се стремял да властва изцяло над тях и бил прогонен на юг. Веднъж една мюсюлманска общност бе подтикната от демоните да го признае за бог. За да усмири тези безредици, самият Мохамед бе издигнат от бездната и изложен на показ пред очите им. При този случай и аз успях да го видя. Приличаше на телесните духове, които нямат вътрешно зрение, и лицето му бе много тъмно. Едва успя да изрече словата: „Аз съм вашият Мохамед“, и незабавно потъна отново.

(От Vera Christiana Religio — „Истинската християнска религия“, 1771, на Емануел Сведенборг.)