Предговор към първото издание

Повествователните упражнения, които съставят тази книга, бяха написани от 1933 до 1934 година. Мисля, че водят началото си от повторния ми прочит на Стивънсън и Честъртън, от първите филми на Фон Щернберг1, а може би и от една конкретна биография на Еваристо Кариего2. В тях съм злоупотребил с някои методи — неравностойните изброявания, резките преходи, свеждането на един цял човешки живот до две-три сцени. (На този образен замисъл е подчинен и разказът „Мъжът от розовата кръчма“.) Описаните истории не са и не се опитват да бъдат психологически.

Що се отнася до магическите примери, с които завършва тази книга, нямам други права над тях освен правото на преводач и читател. Понякога ми се струва, че добрите читатели са истински любимци на музите, по-загадъчни и необикновени даже и от добрите автори. Никой не може да отрече, че творбите, приписани от Валери на неговия отдавна отминал Едмон Тест, имат несравнимо по-малка стойност от тези на съпругата и приятелите му.

Четенето, поне засега, е дейност, по-късна от писането — по-примирена, по-изтънчена, по-интелектуална.

Х.Л.Б.

Буенос Айрес, 27 май 1935 г.

Предговор към изданието от 1954 година

Барокът според мен е онзи стил, който преднамерено изчерпва (или се опитва да изчерпи) възможностите си и в крайна сметка се превръща в карикатура на самия себе си. През осемдесетте години на деветнайсети век Андрю Ланг напразно се е стараел да имитира Поуповата „Одисея“3; този труд вече е бил пародия и пародистът е бил безсилен да преувеличи неговата помпозност. „Вагосо“ е названието на една от формите на силогизма; осемнайсети век го е приложил към някои злоупотреби в архитектурата и живописта на седемнайсети. Бих казал, че барокът е окончателният етап на изкуството въобще, когато то излага на показ и разхищава своите средства. Барокът е интелектуален, а Бърнард Шоу твърди, че всеки интелектуален труд по принцип е хумористичен. Този хумор е неволен в произведенията на Балтасар Грасиан4, но съзнателен и даже разпуснат при Джон Дън.

Още екстравагантното заглавие на тези страници провъзгласява бароковата им природа. Смекчаването й би било равносилно на унищожение; затова бих предпочел този път да се позова на библейското Quod scripsi, scripsi5 (Йоан, 19:22) и просто да ги препечатам (сега, когато са изтекли двайсет години от написването им) в първоначалния им вид. Те представляват безотговорната игра на един плах човек, който не се осмели да пише разкази, а се развличаше с подправяне и изопачаване на чужди истории (понякога без естетическо оправдание). От тези двусмислени упражнения той премина към трудоемкото съчинение на един непосредствен разказ — „Мъжът от розовата кръчма“, — който подписа с името на един от своите прадеди, Франсиско Бустос; творбата постигна изключителен и донякъде загадъчен успех.

Читателят ще забележи, че в този текст, в който звучи гласът на хората от предградията, съм вмъкнал и някои литературни думи — „вътрешности“, „превръщания“ и т.н. Направих го, защото побойникът, нехранимайкото, когото в Буенос Айрес наричат „компадре“, всъщност се стреми към финес или пък (тази причина изключва другата, но може би тъкмо тя е истинската) защото „компадрес“ са конкретни личности и невинаги говорят като типа „компадре“, който по-скоро е измислена фигура.

Изобретателите на космическите кораби твърдят, че основната характеристика на Вселената е празнотата; и са напълно прави, поне що се отнася до тази минимална част от Вселената, която представлява настоящата книга. Бесилки и пирати изпълват страниците й, а заглавието поразява с думата „безчестие“, ала под цялата тази врява няма нищо. Тя е просто една привидност, повърхност от образи; навярно именно поради това може да се понрави на публиката. Човекът, който я създаде, бе порядъчно нещастен, но намери развлечение в писането й; дано някакъв отзвук от неговото удоволствие стигне и до читателите.

В раздела „И прочие“ съм включил три нови произведения.

Х.Л.Б.

Жестокият спасител Ласарус Морел

През 1517 година отец Бартоломе де лас Касас6 съжалил от сърце индианците, които изнемогвали до смърт в трудовата преизподня на антилските златни мини, и предложил на император Карл V да докара негри, които да изнемогват до смърт в трудовата преизподня на антилските златни мини. На тази любопитна разновидност на филантропията ние дължим безброй последици: блусовете на Ханди7, успеха, който постигна в Париж уругвайският художник Педро Фигари8, чудесната проза на друг уругваец — Висенте Роси9, посветена на избягалите роби, митичното величие на Ейбрахам Линкълн, петстотинте хиляди убити във войната между Севера и Юга, трите милиарда и тристате милиона, изразходвани за военни пенсии, статуята на въображаемия Фалучо10, включването на глагола линчувам в тринайсетото издание на академичния речник, пламенния филм „Алилуя“11, устремната атака на нож при Серито, проведена от Солер12 начело на неговите кафяви и черни, прелестите на госпожица Еди-коя си, негъра, който уби Мартин Фиеро13, пошлата румба „Ел Манисеро“, наполеоновския порив на арестувания и хвърлен в тъмница Тусен Лувертюр14, кръста и змията в Хаити, кръвта на козите, заклани от мачете на папалоа, хабанерата — майка на тангото, танца кандомбе15…

И освен това — престъпното и великолепно съществуване на жестокия спасител Ласарус Морел.

Мисисипи, Майката на Водите, най-дългата река в света, е била достойна сцена за този несравним негодник. (Реката е била открита от Алварес де Пинеда16, а първият й изследовател е капитан Ернандо де Сото17, който преди това участвал в завладяването на Перу и развличал инката Атауалпа18 по време на затворничеството му, като го учел да играе шах. Когато капитанът умрял, водите на Мисисипи приели тялото му.)

Мисисипи е широкогърда река; безкрайна и тъмна сестра на Парана, Уругвай, Амазонка и Ориноко. Тя е с тъмнокафяви води; всяка година влече повече от четиристотин милиона тона тиня, която замърсява Мексиканския залив. Тази древна и достойна за уважение кал образува делта, в която гигантските блатни кипариси растат върху отломките на непрестанно разминаващия се континент и където лабиринти от тиня, мъртва риба и тръстики разпростират все по-надалеч границите и спокойствието на зловонната й империя. По-нагоре, към Арканзас и Охайо, се простират други низини; обитават ги жълтеникави мършави и трескави мъже, които гледат със завист камъните и желязото, защото при тях няма нищо друго освен пясък, повалени дървета и мътна вода.

В началото на деветнайсети век (нас ни интересува именно този период) негри обработваха от ранни зори до късна вечер обширните памукови плантации по крайбрежието. Те спяха в дървени колиби на пръстения под. Всички роднински връзки освен връзката майка-дете бяха условни и неясни. Имаха имена, но мнозина от тях не се нуждаеха от презиме. Не знаеха да четат. С мек фалцет си тананикаха на своеобразен английски език с удължени гласни. Работеха в редици приведени под камшика на надзирателя. Понякога бягаха, тогава брадати мъже възсядаха красиви коне, а по следите им тръгваха свирепи булдози.

Към утайката от животинска надежда и африкански страхове те бяха прибавили думите на Светото писание. Следователно вярваха в Христа. Пееха задружно с гърлен глас: „Go down, Moses“19. Мисисипи бе за тях великолепно изображение на нищожния Йордан.

Собственици на тази земя труженица и на тези тълпи от негри бяха безделни и алчни дългокоси господа, обитаващи големи къщи с прозорци към реката и с неизменния псевдогръцки портал от бял бор. Един добър роб им струваше хиляда долара, а не беше нещо много трайно. Някои роби бяха дори неблагодарни, разболяваха се и умираха. От тези ненадеждни хора трябваше да се извлече максимална полза. Затова ги държаха на полето от ранни зори до късна вечер, затова всяка година изстискваха от чифлиците реколта от памук, тютюн или захар. Земята, изнурена и изтерзана от непрестанното обработване, се изтощаваше само за няколко години, а след това пустошта — сплетена, тинеста — нахлуваше в плантациите. В изоставените чифлици, в покрайнините, в гъстите плантации захарна тръстика и във вонящите тресавища живееха poor whites — белите бедняци. Бяха рибари, скитници, ловци, крадци на добитък. Те често си изпросваха от негрите крадена храна, но в унижението им ги поддържаше една гордост — в жилите им течеше чиста кръв, без нито една сажда, без никакъв примес. Един от тях беше Ласарус Морел.

Дагеротипиите на Морел, които американските списания обикновено публикуват, не са автентични. Липсата на истинско изображение на един толкова забележителен и прочут човек навярно не е случайна. Има основание да предполагаме, че Морел е отказал да си направи клише; преди всичко за да не оставя излишни следи, а освен това и за да поддържа някаква тайнственост… И все пак ние знаем, че като млад той не е бил облагодетелстван от природата, прекалено близко разположените очи и тънките устни не са предразполагали хората. По-късно годините са му придали онова особено великолепие, което придобиват посивелите мошеници, преуспелите и безнаказано действащи престъпници. Въпреки мизерното си детство и безчестния живот Морел приличаше на някогашен аристократ от Юга. Познаваше добре Светото писание и проповядваше с особена убедителност. „Видях Ласарус Морел на амвона — отбелязва собственикът на един игрален дом в Батън Руж, щата Луизиана, — чух назидателните му слова и видях как сълзи напират в очите му. Знаех, че пред лицето на Бога той е прелюбодеец, крадец на роби и убиец, но аз също се просълзих“.

Ние разполагаме и с друго свидетелство за тези религиозни излияния, предоставено от самия Морел: „Отворих наслуки Библията, натъкнах се на подходящ стих от свети апостол Павел и проповядвах цял час и двайсет минути. През това време Креншо и другарите също не си губиха времето — отведоха конете на всички присъстващи. После ги продадохме в щата Арканзас, с изключение на един много буен кон, който запазих лично за себе си. На Креншо също му беше харесал, но аз го убедих, че този кон не му подхожда“.

Конете, откраднати в един щат и продадени в друг, бяха само епизод от престъпната дейност на Морел, но те предвещаваха метода, който му отреди достойно място във Всеобщата история на безчестието. Този метод е единствен по рода си не само поради обстоятелства sui generis20, които го наложиха, а и защото изисква извънредна низост и злокобно използване на надеждата; освен това постепенният му ход е подобен на мъчителния развой на кошмар.

Ал Капоне и Бъгс Моран действат с огромни капитали и послушни картечни пистолети в един голям град, но занятието им е пошло. Те си оспорват някакъв монопол и това е всичко… А колкото до числеността, броят на бандитите, които командваше Морел, достигна хиляда души, всички до един положили клетва за вярност. Двеста от тях съставяха Висшия съвет и той издаваше заповедите, които останалите осемстотин изпълняваха. Подчинените носеха риска. В случай на бунт ги предаваха на правосъдието или ги хвърляха в мътните води на буйната река, като за по-сигурно им връзваха камък за краката. Повечето бяха мулати. Злодейската им задача беше следната. Те обикаляха обширните плантации на Юга и за да внушават страхопочитание, временно носеха скъпи пръстени. Избираха си някой нещастен негър и му обещаваха свобода. Увещаваха го да избяга от господаря си, за да го продадат за втори път в някоя далечна плантация, като тогава щели да му дадат известен процент от цената на продажбата и да му помогнат да избяга отново. После щели да го заведат в някой свободен щат. Пари и свобода, звънливи сребърни долари, притурени към паница свобода, какво по-голямо изкушение биха могли да му предложат? И робът се решаваше да извърши първото си бягство.

Естественият път за бягство беше реката. Една лодка, трюмът на някой параход, някоя ладия, голям сал с малка колибка на носа или с брезентови тенти, не е ли все едно: само да знаеш, че се движиш, че си на сигурно по течението на неуморната река… Продаваха го в друга плантация. Той отново бягаше, укривайки се в тръстиките или в овразите. Тогава ужасяващите благодетели (в които той вече започваше да се съмнява) говореха за някакви непредвидени разноски и заявяваха, че се налагало да го продадат още веднъж, за последен път. Като се върнел, щели да му дадат процента от двете продажби заедно със свободата. Човекът се оставяше да бъде продаден, работеше известно време и поемаше риска да бяга за последен път въпреки заплахата от булдозите и бичуването. Връщаше се окървавен, изпотен, отчаян и измъчен от безсъние.

Остава ни да разгледаме юридическата страна на тези факти. Наемните убийци на Морел не предлагаха негъра за продан, докато първоначалният му собственик не обявеше бягството му и не предложеше награда за онзи, който го открие. От този момент намерилият го можеше и да си го задържи, така че по-нататъшната му продажба представляваше вече само злоупотреба с доверието, а не кражба. Да се прибягва до правосъдието, означаваше само излишни разноски, тъй като щетите никога не се заплащаха.

Всичко това беше доста успокояващо, но не задълго. Негърът можеше да проговори — било защото е благодарен, било защото е нещастен. Няколко чашки ръжено уиски в публичния дом в Ел Кайро, щата Илиной — където тоя кучи син, който си беше роден роб, щеше да отиде да пропилее сребърниците, които те не бяха длъжни да му дадат, — щяха да бъдат достатъчни, за да изтърве тайната. През онези години аболиционистическата партия мътеше главите в Севера; тази сбирщина от опасни безумци отричаше частната собственост, проповядваше свобода за негрите и ги подтикваше да бягат. Морел в никакъв случай не искаше да го смятат за един от тези анархисти. Той не беше янки, той беше белокож от Юга, син и внук на бели, и се надяваше да се оттегли от сделките, да заживее като господар и да се сдобие със свои собствени памукови плантации и с редици от приведени над земята роби. С опита, който беше натрупал, нямаше защо да рискува напразно.

Беглецът очакваше освобождението си. Тогава призрачните мулати на Ласарус Морел предаваха помежду си някаква заповед, която можеше да бъде и само знак, и го освобождаваха от зрението, от слуха, от осезанието, от дневната светлина, от безчестието, от времето, от благодетелите, от милосърдието, от въздуха, от кучетата, от вселената, от надеждата, от потта и от самия него. Куршум, удар с кама ниско в корема или цапардосване с нещо тежко по главата — и костенурките и мрените на Мисисипи получаваха последните сведения.

Обслужвано от доверени хора, предприятието — естествено — трябваше да преуспее. В началото на 1834 година около седемдесет негри вече бяха „освободени“ от Морел; други също се готвеха да последват примера на тези щастливци. Оперативната зона се разширяваше; налагаше се да се приемат нови членове. Сред новаците, които положиха клетва, имаше един младеж — Върджил Стюарт от Арканзас, който твърде скоро се отличи с жестокостта си. Този момък беше племенник на един господар, загубил много роби. През август 1834 година Върджил престъпи клетвата си и издаде Морел и всички останали. Домът на Морел в Ню Орлиънс бе обграден от органите на правосъдието. Ала заради някаква непредвидливост или благодарение на подкуп той успя да избяга.

Минаха три дни. През това време Морел се криеше на улица „Тулуз“ в една старинна къща с вътрешни дворове с виещи се растения и статуи. Хранеше се, изглежда, съвсем оскъдно и често обикаляше бос големите тъмни стаи, като пушеше замислено пурата си. Чрез един роб от къщата изпрати две писма за град Начез и едно за Ред Ривър. На четвъртия ден в къщата пристигнаха трима мъже и разговаряха с него до зори. На петия ден Морел стана от леглото привечер, поиска бръснач и внимателно си обръсна брадата. Облече се и излезе. Бавно и спокойно той прекоси северните предградия. И чак когато се намери в открито поле, край ниските брегове на Мисисипи, ускори крачка.

Планът му беше безумно смел. Той искаше да си послужи с последните хора, които все още го почитаха — отзивчивите негри от Юга. Те бяха видели как другарите им бягат, и не ги бяха видели да се завръщат… Следователно смятаха ги за свободни. Планът на Морел предвиждаше всеобщо въстание на негрите, превземане и ограбване на Ню Орлиънс и завладяване на територията на града. Изпаднал и почти унищожен от предателство, Морел замисляше възмездие в мащабите на цял континент, чрез което престъплението щеше да се превърне в избавление и щеше да влезе в историята. С такава цел той се отправи към град Начез, където разполагаше с най-много свои хора. Тук възпроизвеждам собствения му разказ за това пътуване:

„Ходих пеша четири дена, докато се сдобия с кон. На петия ден спрях край някаква река, за да се запася с вода и да подремна. Бях седнал на един дънер и гледах към пътя, който бях изминал през тези часове, когато видях да се приближава един конник, възседнал тъмнокафяв породист кон. Щом го зърнах, реших да му взема коня. Станах, насочих срещу него красивия си револвер и му заповядах да слезе. Той се подчини, а аз взех поводите в лявата си ръка и му заповядах да върви пред мен. След около сто и петдесет метра той спря. Заповядах му да се съблече: «Щом като сте решили да ме убиете, оставете ме поне да се помоля, преди да умра». Отговорих, че нямам време да слушам молитвите му. Той падна на колене и аз изстрелях един куршум в тила му. С един удар на ножа му разпорих корема, изтръгнах червата и ги хвърлих в реката. После пребърках джобовете му и намерих там четиристотин долара и трийсет и седем цента заедно с куп документи, които не се бавих да разглеждам. Ботушите му бяха нови, лъскави и ми станаха като по мярка. Моите бяха вече много износени, затова ги хвърлих в реката.

Така се сдобих с коня, от който се нуждаех, за да вляза в Начез“.

Морел начело на разбунтували се тълпи негри, които мечтаят да го обесят, Морел, обесен от войски от негри, които той мечтае да ръководи — мъчително ми е да призная, че историята на Мисисипи не успя да се възползва от тези великолепни възможности. В разрез с всякаква поетическа справедливост (или поетическа симетрия) реката, послужила за сцена на престъпленията му, не стана негово лобно място. На 2 януари 1835 година Ласарус Морел почина от белодробно възпаление в болницата в Начез, където се беше записал под името Сайлъс Бъкли. Позна го един от неговите хора, който лежеше в общата зала. На 2 и на 4 януари робите в няколко плантации се опитаха да въстанат, но скоро бяха усмирени, без да се пролива много кръв.

Невероятният измамник Том Кастро

Това име му давам, защото с него е бил известен — някъде към 1850 година — по улиците и домовете на Талкауано, Сантяго де Чили и Валпараисо; справедливо е да го приеме пак — сега, когато се е завърнал по тия земи, па макар и само като призрак или съботно развлечение21. Гражданският регистър на ражданията в Уопинг го назовава Артър Ортън и му дава рождената дата 7 юни 1834 година. Знаем, че бил син на месар, че детството му е познало пошлата нищета на лондонските бордеи и че един ден е почувствал зова на морето. Събитието не е било необичайно. Run away to sea, „бягството към морето“, е било традиционният английски начин да се изтръгнеш от родителската власт — героическото посвещение. Самата география го препоръчва, както и Светото писание: „Ония, които тръгват по море на кораби, които имат работа в големите води — виждат делата на Господа и чудесата Му в дълбините“ (Псалом 106, 23–24). Ортън избягал от своето окаяно мръсно розово предградие и се озовал на един кораб в морето; с обичайното разочарование съзерцавал Южния кръст и най-сетне напуснал борда на пристанището във Валпараисо. Бил от породата на спокойните празноглавци. По всяка логика можело (и трябвало) да умре от глад, но неговата глуповата жизнерадост, неизменна усмивка и безкрайно добродушие спечелили благоволението на някакво семейство Кастро, чието име приел. От този южноамерикански епизод в биографията му не са останали следи, но благодарността му явно не е била угаснала, защото през 1861 година се появил в Австралия, носейки все още името Том Кастро.

В Сидни се запознал с един негър на име Боугъл, който работел като прислужник. Макар и да не бил красавец, Боугъл имал онзи улегнал и внушителен вид, онази сякаш сътворена от инженер солидност, с която се отличават негрите, натрупали години, телесна маса и авторитет. Притежавал и едно друго качество, което някои наръчници по етнография отричат на расата му — гениален ум. (Скоро ще видим доказателството за това.) Той бил сдържан и достоен мъж, чиито древни африкански въжделения били силно смекчени от употребата и злоупотребата на калвинизма. Като изключим това, че Бог го навестявал понякога (което ще опишем по-нататък), Боугъл бил нормален във всяко отношение; единствената му особеност бил един дълбоко вкоренен и свенлив страх — заради него той се спирал на всеки ъгъл и се оглеждал боязливо на изток, запад, север и юг, търсейки да зърне жестокото возило, което щяло да сложи край на дните му.

Една привечер Ортън го видял на ъгъла на някаква убога улица в Сидни, докато Боугъл се мъчел да събере решимост, за да избегне въображаемата смърт. След като го погледал известно време, Ортън предложил да го хване под ръка и двамата мъже, еднакво учудени, пресекли безобидната улица. От този миг на една отдавна отлетяла вечер възникнало покровителството на неуверения негър с внушителна осанка над тлъстия празноглавец от Уопинг. През септември 1865 година двамата прочели покъртителна новина в един местен вестник.

В последните дни на април 1854 година (докато Ортън предизвиквал изблиците на чилийското гостоприемство, просторно като вътрешните дворове на тази страна) във водите на Атлантика потънал параходът „Сирена“, който плавал от Рио де Жанейро за Ливърпул. Сред загиналите бил и Роджър Чарлс Тичборн, английски военнослужещ, израснал във Франция, първороден син на една от най-видните католически фамилии в Англия. Изглежда невероятно, но смъртта на този пофранцузен младеж (говорещ английски с най-изискан парижки акцент и будещ у околните онази несравнима злоба, която единствено френският ум, изящество и педантизъм са в състояние да породят) се оказала събитие от изключителна важност за съдбата на Ортън, който никога не го бил виждал в живота си. Лейди Тичборн, потресената майка на Роджър, упорито отказвала да повярва в смъртта му и публикувала безутешни съобщения в най-четените вестници. Едно от тези съобщения попаднало в меките погребални ръце на негъра Боугъл, който замислил гениален план.

Тичборн бил строен благородник със сдържан вид, остри черти, смугла кожа, права черна коса, живи очи и дразнещо точна реч. Ортън бил безкрайно недодялан селяк с огромен корем, неопределени черти, луничава кожа, къдрава кестенява коса и сънливи очи; в редките случаи, когато говорел, се изразявал твърде неясно. Боугъл решил, че дълг на Ортън е да се качи на първия параход за Европа и да оправдае надеждите на лейди Тичборн, обявявайки се за изчезналия й син. Замисълът се отличавал с безумна находчивост. Ще приведа един простичък пример. Ако през 1914 година някой измамник се бе опитал да мине за германския император, най-напред би имитирал характерната външност — вирнатите мустаци, безжизнената ръка, властно свъсените вежди, сивия плащ, прочутата, обсипана с ордени гръд и високия шлем. Лукавството на Боугъл е далеч по-изтънчено — той би показал един голобрад кайзер, лишен от всякакви военни атрибути и почетни орли и с безспорно здрава лява ръка. Тази метафора всъщност не ни е нужна; знаем със сигурност, че той е представил пред света един шишкав Тичборн с блага усмивка на имбецил, кестенява коса и бездънно невежество по отношение на френския език. Боугъл е знаел, че е невъзможно да се сдобие със съвършено копие на обожавания Роджър Чарлс Тичборн. Знаел е също така, че всички сходства, които би могъл да постигне, само са щели да подчертаят още повече някои неизбежни разлики. И тъй, решил е да се откаже напълно от подобието. Чувствал е, че огромната неуместност на претенцията му сама по себе си ще е убедително доказателство, че не става дума за измама, защото измамата никога не би изтъквала толкова крещящо черти, на които лесно е можело да се придаде по-убедителен вид. Не бива да забравяме и всемогъщото сътрудничество на времето — четиринайсет години, прекарани в Южното полукълбо сред най-различни превратности, могат да променят един човек.

Имало е и друг съществен довод — повтарящите се и безразсъдни обявления на лейди Тичборн ясно са показвали пълната й увереност, че Роджър Чарлс не е загинал, и готовността й да го разпознае на всяка цена.

Услужлив както винаги, Том Кастро писал на лейди Тичборн. За да обоснове самоличността си, той се позовал на убедителното доказателство на двете бенки до зърното на лявата му гръд и на онази мъчителна и тъкмо поради това незабравима случка от детството, когато бил нападнат от цял рояк пчели. Писмото било кратко и подобно на самите Том Кастро и Боугъл лишено от всякакви скрупули по отношение на правописа. Сред величествената самота на един парижки хотел дамата го прочела и препрочела с радостни сълзи; след няколко дена изровила от паметта си случките, които нейният син искал да й припомни.

На 16 януари 1867 година Роджър Чарлс Тичборн се представил във въпросния хотел. Пред него вървял почтителният му прислужник — Ебънийзър Боугъл. Зимният ден бил ясен и слънцето греело ярко, а уморените очи на лейди Тичборн били замъглени от плач. Негърът отворил широко прозорците. Така светлината послужила като маска; майката познала блудния син и го посрещнала с отворени обятия. Сега, когато бил при нея в плът и кръв, вече не се нуждаела от дневника му и от писмата, които й бил пращал от Бразилия — обожаваните отражения от сина, подхранващи самотата й през тези печални четиринайсет години. И тъй, тя гордо му ги върнала — нито едно не липсвало.

Боугъл дискретно се усмихнал — вече можел да подкрепи с доказателства кроткия призрак на Роджър Чарлс.

Това щастливо разпознаване, което сякаш следва традицията на класическите трагедии, трябвало да увенчае историята, донасяйки сигурно или поне вероятно щастие на тримата участници — истинската майка, апокрифния търпелив син и заговорника, възнаграден за съдбовния апотеоз на майсторството си. Съдбата (защото това е името, което даваме на безкрайното и неспирно действие на хиляди преплетени причини) пожелала друго. Лейди Тичборн починала през 1870 година и роднините завели дело срещу Артър Ортън за незаконно присвояване на имотно състояние. Лишени от сълзи и самота, но не и от алчност, те дори за миг не повярвали в затлъстелия и почти неграмотен блуден син, който възкръснал тъй неуместно от Австралия. Ортън обаче разчитал на подкрепата на безбройните кредитори, които били твърдо решени, че той е Тичборн, защото искали да си получат парите.

Разчитал и на приятелството на двама души — семейния адвокат Едуард Хопкинс и антикваря Франсис Дж. Бейджънт. Все пак това не било достатъчно. Боугъл смятал, че за да спечели този рунд, трябва непременно да завоюва мощна обществена подкрепа. Поискал да му донесат цилиндъра и скромния чадър и тръгнал да търси вдъхновение из достопочтените улици на Лондон. Свечерявало се; той вървял безцелно, докато медната луна се удвоила в правоъгълните води на обществените фонтани. Тъкмо тогава Бог го навестил. Боугъл повикал една карета и пожелал да го откарат до ведомството на антикваря Бейджънт. Последният бил изпратил до вестник „Таймс“ дълго писмо, което потвърждавало, че предполагаемият Тичборн е нагъл измамник. Писмото било подписано от някой си отец Гудрон от Обществото на Иисус. Последвали го и други, не по-малко папистки изобличения. Резултатът не закъснял — добрите хора веднага се досетили, че сър Роджър Чарлс се е превърнал в прицел на някакъв отвратителен заговор на йезуитите.

Делото продължило сто и деветдесет дни. Около стотина свидетели положили клетва, че обвиняемият действително е Тичборн — сред тях и четирима другари по оръжие от Шести драгунски полк. Поддръжниците му упорито твърдели, че не е измамник, защото в противен случай несъмнено щял да се опита да наподоби младежките портрети на своя модел. Освен това самата лейди Тичборн го била разпознала, а една майка очевидно не може да сгреши. Всичко вървяло повече или по-малко добре, докато не била призована като свидетел една стара изгора на Ортън. Боугъл посрещнал невъзмутимо тази коварна маневра на „роднините“; само поискал цилиндъра и чадъра и тръгнал из достопочтените лондонски улици в търсене на трето озарение. Никога няма да узнаем дали го е намерил. Малко преди да стигне до Примроуз Хил, бил застигнат от ужасното возило, което го преследвало от дълбините на всички тези години. Боугъл го видял да се задава и надал вик, но не успял да се спаси. Каретата го блъснала с мощен удар на паважа, а шеметните копита на крантата му счупили черепа.

Том Кастро бил призракът на Тичборн, ала окаян призрак, в който се бил вселил геният на Боугъл. Когато научил за смъртта му, той просто рухнал. Продължил да лъже, но със слаб ентусиазъм и безброй нелепи противоречия. Не било трудно да се предвиди краят.

На 27 февруари 1874 година Артър Ортън (по прякор Том Кастро) бил осъден на четиринайсет години каторжен труд. В затвора успял да накара всички да го обикнат — това бил занаятът му. Поради образцовото му държане присъдата била намалена с четири години. Когато се лишил от това последно гостоприемство — подслона на затвора, започнал да обикаля градовете и селата на Обединеното кралство, като произнасял кратки изявления, в които ту твърдял, че е невинен, ту признавал вината си. Скромността и силното му желание да се хареса били тъй дълбоко вкоренени, че много нощи започвал речите си със самозащита, а завършвал с признание, винаги готов да угоди на настроенията на публиката си.

Починал на 2 април 1898 година.

Вдовицата Чин — пиратка

С думата корсарки рискуваме да събудим един смътно неприятен спомен: за една вече позабравена сарсуела23, в която момичета, на вид явни слугини, се правят на пиратки, танцуващи сред море от картон. И все пак корсарки е имало — жени, умели мореплавателки, които са командвали екипажи от истински зверове и са преследвали и ограбвали големи кораби. Една от тях била Мери Рид, която казала веднъж, че пиратството не е за всекиго и че за да го упражнява човек с достойнство, трябва да е безстрашен мъж, подобен на нея. В началото на кариерата й, когато още не била капитанка, един от любовниците й бил оскърбен от корабния кавгаджия. Мери го извикала на дуел и се била с него според старинния обичай на Карибските острови с оръжие в двете ръце: в лявата ръка държала големия и изменчив пистолет, а в дясната — вярната сабя. Пистолетът засякъл, но сабята не й изменила… Към 1720 година опасната кариера на Мери Рид била прекъсната от една испанска бесилка в Сантяго де ла Вега (Ямайка).

Друга пиратка, която се подвизавала в тези морета, била Ан Бони, блестяща ирландка, с висока гръд и огненочервена коса, която неведнъж рискувала живота си при абордаж. Тя била другарка по оръжие на Мери Рид, а накрая — и по бесило. Любовникът й, капитан Джон Ракам, също намазал въжето по време на това представление. Ан, изпълнена с презрение, повторила язвително почти дословно думите, които Айша казала на Боабдил: „Ако се беше сражавал като мъж, сега нямаше да те бесят като куче“.

В азиатски води, от Жълто море до реките по границата на Анам е действала друга пиратка, по-преуспяваща и по-дълголетна. Говоря за смелата и опитна в боя вдовица на Чин.

Към 1797 година собствениците на многобройните пиратски ескадри, плаващи по това море, основаха тръст и назначиха за адмирал някой си Чин, справедлив и верен мъж. Той беше толкова жесток и усърден в грабежите по крайбрежието, че обзетите от страх жители молеха с дарове и сълзи императора за помощ. Жалните им молби не бяха подминати: заповядаха им да запалят селата си, да забравят риболова, да се изселят навътре в сушата и да изучат една непозната наука, наречена земеделие. Така и направиха, а измамените нашественици намериха само голи брегове. Това ги тласна да се отдадат на нови престъпления — нападаха кораби, грабеж, още по-вреден от предишния, тъй като пречи на търговията. Правителството на империята не се поколеба и заповяда на бившите рибари да изоставят плуговете и впряговете и да се заемат отново с греблата и мрежите. Но те се разбунтуваха, защото добре помнеха страшното минало. Тогава властите взеха друго решение — да назначат адмирал Чин за началник на императорските конюшни. Чин се поддаде на изкушението. Притежателите на кораби узнаха навреме за това и добродетелният им гняв се изля в едно блюдо отровни гъсеници, сварени с ориз. Деликатесът се оказа смъртоносен: бившият адмирал и новоизпечен началник на императорските конюшни предаде душата си на морските божества. Вдовицата, потресена от двойното предателство, събра пиратите, разкри им заплетения случай и ги призова да отхвърлят както лицемерното милосърдие на императора, така и неблагодарните услуги на собствениците на кораби — пристрастени отровители. Тя им предложи да се заемат с абордаж за своя сметка и да си изберат нов адмирал. Избраха нея. Беше суха жена със сънени очи и с усмивка, разкриваща разядени зъби. Черната й коса, намазана с масло, беше по-блестяща от очите й.

Под хладнокръвните й заповеди корабите се спуснаха в открито море срещу опасността.

Тринайсет години продължиха методично провежданите й приключения. Армията се състоеше от шест ескадри, подвизаващи се под знамена с различен цвят: червено, жълто, зелено, черно, лилаво и змийско сиво, което се развяваше на капитанския кораб. Командирите се наричаха Птица и Камък, Отмъщението на Водите в Утринта, Съкровището на Екипажа, Вълна с Много Риби и Високо Слънце. Правилникът, написан лично от вдовицата Чин, гласи:

Според сведенията на някои пленници дажбата на тези пирати се състояла главно от сухар, угоени мишки и варен ориз, а в дни на битки те слагали барут в алкохола си. Карти и подправени зарове, чашка алкохол и играта „фантан“, измамната лула опиум — и жените утешавали скуката им. Предпочитали да се бият с две саби едновременно. Преди абордаж натривали скулите и тялото си с настойка от чесън; смятали, че това е сигурен талисман срещу смъртоносните огнестрелни оръжия.

Членовете на екипажа пътували с жените си, а капитанът — със своя харем от пет-шест жени, които се подновявали при всяка победа.

Към средата на 1809 година бе издаден указ на императора, от който ще цитирам първата и последната част. Мнозина не харесаха стила му.

Беглото споменаване, че корабите били повредени, беше, естествено, невярно, но имаше за цел да повдигне куража на воините на Куо Лан. Деветдесет дни по-късно силите на вдовицата Чин се сблъскаха със силите на Централната империя. Близо хиляда кораба се сражаваха от зори до залез-слънце. Смесен хор от камбани, тъпани, топовни гърмежи, ругатни, гонгове и предсказания съпътстваше сражението. Силите на Империята бяха разбити. Така и не им се удаде случай да проявят нито забраненото милосърдие, нито препоръчаната жестокост. Куо Лан изпълни един ритуал, който нашите победени генерали обикновено предпочитат да избягват: той се самоуби.

Тогава шестстотинте бойни джонки и четирийсетте хиляди пирати — победители на надменната Вдовица — тръгнаха от устието на река Сидзян на горе срещу течението, като се отдадоха на пожари и сеч, устройваха ужасяващи празненства и оставяха безброй сираци по двата бряга. Цели села бяха изравнени със земята. Само в едно от тях пленниците бяха повече от хиляда. Сто и двайсет жени, потърсили несигурното убежище по близките тръстики и оризища, бяха намерени, защото ги издаде неудържимият плач на едно дете; след това те бяха продадени в Макао. Макар и далечни, вестите за злощастните сълзи и убийства стигнаха до ушите на Дзяцин, Сина на Небето. Някои историци уверяват, че това го опечалило по-малко, отколкото разгрома на неговата наказателна експедиция. Така или иначе, той организира втора експедиция, ужасяваща по броя на знамената, моряците, войниците, оръжията, провизиите, гадателите и астролозите. Този път командването бе възложено на Тин Куей. Това огромно множество от кораби тръгна от делтата на Сидзян на горе и препречи пътя на пиратския флот. Вдовицата се приготви за бой. Тя знаеше, че битката ще бъде тежка, много тежка, почти безнадеждна; след дълги нощи и месеци на грабежи и безделие хората й се бяха отпуснали. А битката все не започваше. Без да бърза, слънцето изгряваше и залязваше над трептящите тръстики. Мъжете и оръжията бяха нащрек. По обед горещината беше непоносима, а следобедната почивка — безкрайна.

Все пак всеки ден привечер от корабите на императорския флот високо се издигаха лениви ята ефирни дракони, които леко кацаха по водата и по вражеските палуби. Това бяха въздушни устройства от хартия и тръстика, които приличаха на комети, а върху сребристата или пурпурночервената им повърхност бяха изписани винаги едни и същи знаци. Вдовицата наблюдаваше с тревога тези странни метеори и четеше по тях дългия и объркан разказ за един дракон, който винаги закрилял една лисица въпреки нейната вечна неблагодарност и постоянни престъпления. Луната на небето изтъняваше все повече, а фигурите от хартия и тръстика продължаваха да разказват всяка вечер все същата история, с почти неуловими изменения. Вдовицата страдаше и разсъждаваше. Когато луната закръгли напълно своя диск на небето и в червеникавата вода, историята сякаш се приближи към своя край. Никой не можеше да предрече дали вечно опрощение или безкрайно наказание ще сполети лисицата, но неизбежният край приближаваше. Вдовицата разбра. Хвърли двете си саби във водата, падна на колене в една лодка и заповяда да я отведат до кораба на императорското командване.

Беше привечер, небето беше изпълнено с дракони, този път жълти. Качвайки се на кораба, вдовицата шепнеше една фраза: „Лисицата търси крилото на дракона“.

Летописците разказват, че „лисицата“ получила опрощение и посветила дългата си старост на контрабанда на опиум. Тя престанала да се нарича Вдовицата и приела име, което в превод означава Блясък на Истинското Познание.

„От този ден нататък (пише един историк) корабите отново намериха покой. Четирите морета и безбройните реки отново се превърнаха в надеждни и щастливи пътища.

Земеделците можаха да продадат мечовете си и да си купят волове, за да орат нивите. Те извършваха жертвоприношения, молеха се по планинските върхове, а денем се веселяха, като пееха зад паравани“.

Доставчикът на беззакония Мънк Ийстмън

Добре очертани на фона на небесносини стени или на самото небе, двама побойници, пристегнати в сериозни черни дрехи, танцуват с обувки с високи токове един тържествен танц — танца на сходните ножове; накрая иззад едно ухо пада карамфил, защото ножът се е забил в човека, който със своята хоризонтална смърт приключва този танц без музика. Примирен24, другият наглася шапката си и посвещава старините си на разказването на този тъй честен двубой. Това е пълната и подробна история на нашите злосторници. Историята на бандитите от Ню Йорк е по-шеметна и далеч не толкова изящна.

Историята на нюйоркските банди (разкрита през 1928 година от Хърбърт Азбъри в един порядъчен том от четиристотин страници ин октаво) се отличава със смута и жестокостта на варварските космогонии и с много от тяхната гигантска нескопосаност. Тя се развива в мазетата на стари бирарии, превърнати в тайни негърски сборища, в един рахитичен Ню Йорк на три етажа, пълен с банди от закоравели престъпници, като Блатните ангели, мародерстващи сред лабиринта на клоаките, шайки от главорези, като Момчетата на зората, които вербували преждевременно узрели убийци на десет-единайсет години, самотни и нагли гиганти, като Гамените, които предизвиквали невероятния смях на минувачите със своите твърди, натъпкани с вълна цилиндри и с широкополите ризи, развявани от вятъра на предградията, но затова пък стискали бухалка в десниците и носели дълги тесни пистолети; имало и банди от престъпници, като Мъртвите зайци, които влизали в битка под знамето на талисмана си — мъртъв заек, окачен на дълъг прът. Тази история гъмжи от хора като Джони Доулан Контето, прочут с лъщящия си от брилянтин перчем, с бастуните си, украсени с маймунски глави, и с изящния меден шип, който носел на палеца си, за да избожда с него очите на противниците си; хора като Кит Бърнс, способен да откъсне с едно отхапване главата на жив плъх; хора като Слепия Дани Лайънс, русокос хлапак с огромни мъртви очи, сводник на три проститутки, които гордо кръстосвали улиците заради него. Имало и цели редици от къщи с червени фенери — като онези на седемте сестри от Ню Ингланд, които отделяли за благотворителност печалбите, събрани на Бъдни вечер; бой на кучета и бой между изгладнели до смърт плъхове; китайски игрални домове; жени като многократно овдовявалата Червена Нора, обичана и притежавана от всички мъже, управлявали бандата на Катериците; жени като Лизи Гълъбицата, която сложила траур, когато екзекутирали Дани Лайънс, и била заклана от Кротката Маги, оспорваща й някогашната страст на мъртвия слепец; метежи като онзи от дивата седмица на 1863-та, когато сто сгради били опожарени и замалко не бил подпален целият град; улични битки, при които човек загивал почти като удавник, защото го стъпквали до смърт; разбойници и отровители на коне, като Йоски Чернилката — всички те изплитат тази хаотична история. Нейният най-прочут герой е Едуард Дилейни, известен още като Уилям Дилейни, Джоузеф Марвин, Джоузеф Морис и, най-сетне, като Мънк Ийстмън, главатар на банда от хиляда и двеста души.

Тези постепенни финтове (тягостни като игра с маски, при която никога не се знае кой кой е) пропускат истинското му име — ако се осмелим да повярваме, че на този свят съществува такова нещо, като истинско име. Факт е, че в гражданския регистър на Уилямсбърг, Бруклин, е вписано името Едуард Остерман, впоследствие поамериканчено на Ийстмън. Колкото и да е странно, този буен злодей всъщност е бил евреин. Баща му бил собственик на ресторант, от онези, където предлагат кошер25; там мъже с бради на равини могат безопасно да поглъщат обезкървеното и трижди чисто месо на телета, заклани по най-праведен начин. Някъде към 1892-ра, когато бил деветнайсетгодишен, Ийстмън отворил развъдник за птици с помощта на баща си. Да наблюдава с любопитство света на животните, да съзерцава техните дребни решения и непроницаема невинност — това било страст, която го съпътствала до края на дните му. В по-късните си бляскави години, когато отказвал презрително пурите на луничавите важни клечки от Тамани Хол и посещавал най-луксозните бардаци с един от първите автомобили в града (машина, която изглеждала като отроче на гондолата), той отворил втори привиден магазин, подслоняващ сто чистопородни котки и повече от четиристотин гълъба; нито едно от тези създания не се продавало на каквато и да е цена. Обичал всяко от тях и често се разхождал из квартала си с една щастлива котка на ръце и няколко други, които го следвали неотлъчно.

Бил обрулен, но внушителен мъж. Имал къс бичи врат, непревземаема гръд, дълги ръце на побойник, счупен нос; лицето му, макар и нашарено с белези, не било тъй впечатляващо, както тялото. Бил кривокрак като ездач или моряк. Можел да мине без риза или сако, но не и без шапка с малка периферия, нахлупена върху циклопската глава. Споменът за него все още не е угаснал. Физически именно той е послужил за модел на типичния гангстер от филмите, а не пухкавият и женствен Капоне. Казват, че Уолайм бил нает в Холивуд, защото чертите му недвусмислено напомняли тези на окаяния Мънк Ийстмън… Последният често обхождал своята престъпна империя със синьоперест гълъб на рамото, досущ като бик с птица на гърба.

Към 1894-та в Ню Йорк имало безброй обществени танцувални салони. Ийстмън бил нает в един от тях, за да поддържа реда. Преданието гласи, че импресариото не искал да го вземе на работа, и Мънк показал, че притежава нужните умения, като сразил с гръм и трясък двамата гиганти, които заемали тази служба. Той изпълнявал длъжността до 1899-а сам и всяващ страх у всички.

За всеки кавгаджия, когото укротявал, правел с ножа си резка върху грубата си сопа. Една нощ някакво лъщящо голо теме, което клюмало над халба бира, привлякло вниманието му и той проснал собственика му в несвяст със свиреп удар. „Липсваше ми една резка, за да станат петдесет!“, обяснил Ийстмън впоследствие.

От 1899-а нататък Ийстмън вече бил не просто прочут. Той бил главатар на един важен избирателен район в града и събирал солидни такси от къщите с червените фенери, от игралните домове, уличните проститутки и всевъзможните разбойници на това гнусно феодално имение. Разни комитети се обръщали към него, когато трябвало да се извърши престъпление; търсели го и частни лица. Ето какви били тарифите му: откъснато ухо — 15 долара; счупен крак — 19; прострелян крак — 25; наръгване с нож — 25; окончателно разчистване на сметките — 100. Понякога, за да не изгуби навиците си, Ийстмън лично извършвал поръчката.

Един териториален спор (деликатен и мрачен като всички въпроси, които международното право заобикаля) го изправил срещу Пол Кели, прочут главатар на друга банда. Границата между районите им била определена с изстрели и улични схватки между патрулите. Веднъж на зазоряване Ийстмън я пресякъл и петима от хората на Кели го нападнали. Със светкавичните си маймунски ръце и сопата успял да повали трима, но другите го простреляли два пъти в корема и го оставили там, смятайки го за умрял. Ийстмън запушил горещите рани с показалец и палец и тръгнал към болницата, залитайки като пиян. Животът, силната треска и смъртта си го оспорвали няколко седмици, но устните му не се унижили да издадат нападателите му. Когато излязъл от болницата, войната вече била в разгара си и продължила в неспирни престрелки чак до 19 август 1903-та.

Стотина юначаги, смътно различни от фотографиите, които някой ден съвсем ще избелеят в справочниците; стотина юначаги, пропити с тютюнев дим и алкохолни пари; стотина юначаги със сламени шапки и пъстроцветни ленти; стотина юначаги, страдащи (кой повече, кой по-малко) от срамни болести, от развалени зъби, от белодробни или бъбречни проблеми; стотина юначаги, тъй незначителни или великолепни, както героите на Троя или Хунин26 — това били мъжете, които повели тази черна битка в сянката на въздушната железница. За повод послужил данъкът, който гангстерите на Кели поискали от един игрален дом, намиращ се под покровителството на Мънк Ийстмън. Един от хората на Кели бил убит и последвалата престрелка прераснала в сражение, в което се включили безброй револвери. Иззад прикритието на високите стълбове мъже с гладко обръснати брадички стреляли мълчаливо и така се превърнали в център на един обзет от ужас кръг от наети коли, возещи нетърпеливи подкрепления, стиснали колтове в юмруците си. Какво ли са чувствали главните герои на тази битка? Първо (според мен), жестокото убеждение, че безсмисленият грохот на сто пистолета ще ги унищожи незабавно; второ (според мен), не по-малко погрешната увереност, че щом първоначалният залп не ги е повалил, значи са неуязвими. Сигурно е само, че са се сражавали с жар под прикритието на металните парапети и нощта. Силите на реда на два пъти опитали да се намесят и двата пъти били отблъснати. При първия слаб проблясък на зората битката стихнала, сякаш била нещо безсрамно или призрачно. Под огромните арки, издигнати от инженерите, останали да лежат седем тежко ранени мъже, четири трупа и един мъртъв гълъб.

Местните политици, чиито интереси обслужвал Мънк Ийстмън, винаги публично отричали съществуването на такива банди или разяснявали, че става дума просто за клубове за развлечение. Недискретната битка на „Ривингтън стрийт“ ги обезпокоила. Призовали и двамата главатари, за да им внушат необходимостта от сключване на примирие. Кели (който отлично знаел, че политиците вършат по-добра работа от всички револвери „Колт“, когато трябва да се осуети полицейска акция) веднага изразил съгласие; с високомерието на едрото си грубо тяло Ийстмън жадувал обаче за още схватки и още гърмежи. Отначало се опънал и се наложило да го заплашат със затвор. Накрая двамата прочути злодеи седнали да се спогодят в един бар; всеки бил захапал пура, дясната му ръка почивала върху револвера, а зорко бдящият рояк стрелци кръжали наоколо. В крайна сметка стигнали до едно много американско решение — да разрешат спора с боксов мач. Кели бил много ловък боксьор. Двубоят станал в един склад и бил наистина изумителен. Наблюдавали го сто и четирийсет зрители — сред тях бандити с килнати бомбета и жени с изящни величествени прически. Мачът продължил два часа и завършил с пълно изтощение на участниците. Само след седмица отново се разнесъл пукот на оръжие. Мънк бил задържан за незнайно кой път. Защитниците на реда с облекчение се забавлявали с ареста му; съдията му предрекъл десет години затвор — и се оказал напълно прав.

Когато все още слисаният Мънк излязъл от Синг Синг, хиляда и двестате бандити, които някога бил предвождал, вече се били разпръснали. Не съумял да ги събере отново и се примирил да действа сам. На 8 септември 1917 година бил задържан за нарушаване на обществения ред. На 9-и решил да вземе участие в друго нарушение и се записал в един пехотен полк.

Известни са ни различни подробности от бойните му действия. Знаем, че бурно се противопоставял на взимането на пленници и веднъж осуетил тази жалка практика само с един удар на приклада. Знаем, че друг път успял да избяга от лазарета, за да се върне в окопите. Знаем, че се отличил в сраженията при Монфокон. Знаем, че впоследствие разправял как в много танцувални салони в Бауъри ставало по-напечено, отколкото в оная европейска война.

На 25 декември 1920 година трупът на Мънк Ийстмън осъмнал на една от централните улици на Ню Йорк. Бил прострелян пет пъти. В блажено неведение за смъртта едно съвсем обикновено коте се навъртало край него с известно изумление.

Безкористният убиец Бил Хариган

Образът на земите на Аризона преди всеки друг образ, образът на земите на Аризона и на Ню Мексико, земи, прочули се с недрата си от злато и сребро, изумителни и фантастични земи, земи на монументални планински плата и пастелни цветове, земи с бялото сияние на скелет, оголен от птиците. И в тези земи — един друг образ, образът на Били Убиеца, ездач, сраснал се с коня си, на младеж със страшните револверни изстрели, които огласят равнината, този, който изпраща невидими куршуми, убиващи от разстояние сякаш по чудо.

Пустинята — суха и искряща, прорязана в дълбините си от метални жили. И това почти дете, което, умирайки на двайсет и една години, отговаряше пред правосъдието на хората за двайсет и едно убийства, „без да се броят мексиканците“.

Мъжът, който за ужас и слава щеше по-късно да стане Били Убиеца, се родил към 1859 година в един от подземните бордеи на Ню Йорк. Казват, че се пръкнал от уморената утроба на някаква ирландка, но израсна сред негри. В тоя хаос от смрад и кал той се ползваше от привилегиите, които дават луничките и червеникавите коси. Гордееше се, че е бял, беше мършав, свиреп, циничен. Още дванайсетгодишен стана член на бандата Swamp Angels (Ангелите от блатата), божества, подвизаващи се сред клоаките. Те се появяваха от този зловонен лабиринт в мъгливите нощи, когато миришеше на изгоряло, проследяваха някой немски моряк, замеряха го с камък, поваляха го, ограбваха го до голо, а после се връщаха отново в другата помия. Работеха под заповедите на негър с побелели коси на име Гас Хаузер Джонас, известен освен това и като отровител на коне.

Понякога от таванския прозорец на някоя съборетина край водата жена изсипваше кофа пепел върху главата на минувач. Човекът започваше да маха с ръце и да се задушава. В същия миг Ангелите от блатата се хвърляха върху него, завличаха го в някое мазе и го ограбваха.

Такива бяха годините на обучение на Бил Хариган, бъдещия Били Убиеца. Той имаше вкус към театралните представления; обичаше да гледа каубойски мелодрами (навярно без изобщо да предчувства, че те са символи и знаци на собствената му съдба).

В претъпканите театри на Бауъри (където зрителите и при най-малкото закъснение на завесата крещяха „Вдигайте парцала!“) често се даваха каубойските мелодрами с много стрелба. Обяснението е съвсем просто: по онова време Америка изпитваше магнетичната сила на Запада. Отвъд залязващото слънце се намираше златото на Невада и Калифорния. Отвъд залязващото слънце бяха брадвата, която поваляше кедри, огромният разкошен образ на бизона, цилиндърът и многоженството на Бригам Йънг, обредите и гневът на червенокожите, безоблачното небе над равнината, необятните прерии, плодородната земя, чиято близост, подобно на близостта на морето, кара сърцето да бие по-бързо. Западът зовеше. Тези години бяха изпълнени от непрестанен ритмичен тропот — хиляди американски мъже завладяваха Запада. Към 1872 година към това шествие се присъедини и вечно измъкващият се от затвора Бил Хариган.

Историята (която също като някои кинорежисьори ни представя несвързани картини) сега ни предлага картината на някаква съмнителна кръчма, разположена насред всемогъщата пустиня като кораб под открито небе. Това става през една бурна нощ на 1873 година; точното място е Ляно Естакадо (Ню Мексико). Земята е почти свръхестествено гладка, но по небето се трупат облаци — те се разкъсват, за да дадат път на бурята и на луната, и образуват бездни и възвишения. Долу, на земята, виждаме черепа на крава, чува се лай и в мрака проблясват очи на койот, виждаме стройни коне и удължената сянка на кръчмата; вътре, облегнали лакти на единствения тезгях, уморени едри мъже пият люта ракия и се перчат с големи сребърни монети, на които са изобразени змия и орел. Един пиян мъж пее безстрастно. Някакви хора разговарят на чужд език с много „с“-та, навярно е испански, защото тия, които го говорят, са жалки типове. Бил Хариган, червенокоса мишка от подземията, е от тези, които пият. Той вече е обърнал няколко ракии и се готви да поръча още една — може би защото няма пукната пара. Мъжете в тая равнина го потискат. Струват му се страшни, буйни, преуспяващи, дяволски сръчни в обуздаването на диви говеда и буйни жребци. Изведнъж настава пълна тишина, нарушава я само пресекливият глас на пияния. Влиза някакъв много як мексиканец с лице на стара индианка, с огромно сомбреро и с два пистолета, които висят на бедрата му. На лош английски пожелава добър вечер на всички кучи синове гринго, които пият. Никой не отвръща на предизвикателството. Бил пита кой е тоя; уплашено му прошепват, че Даго — Ел Диего — е Белисарио Вилягран от Чиуауа. Внезапно отеква изстрел. Закрит от кордона едри мъже, Бил стреля по неканения гост. Чашата пада от ръката на Вилягран, след това рухва и самият той. Няма нужда от втори куршум. Без да благоволи да погледне към мъртвото конте, Бил продължава разговора. „Така ли? — казва той. — А пък аз съм Бил Хариган, от Ню Йорк“. Пияният продължава да пее, никой не го слуша.

Не е трудно да си представим апотеоза. Бил раздава ръкостискания, приема ласкателства, похвали и уискита. Някой отбелязва, че на револвера му няма никакви знаци, и предлага да направи с ножа си резка, за да отбележи смъртта на Вилягран. Бил Убиеца прибира ножа, но заявява, че „няма смисъл да се отбелязват мексиканците“. Изглежда, че това не му е достатъчно. През тази нощ Бил постила одеялото си до трупа и спи там до сутринта, така че да го видят всички.

От този щастлив изстрел (на четиринайсетгодишна възраст) се роди Бил Убиеца — героят, а загина Бил Хариган — беглецът. Недораслото момче от клоаките, което убиваше, замеряйки с камък, се превърна в мъж от границата. Той стана истински ездач, научи се да язди изправен на стремената както в Уайоминг или в Тексас, а не с опънато назад тяло както в Орегон или в Калифорния. Никога не постигна напълно образа, който легендата беше създала за него, но се приближаваше към него. В каубоя беше останало нещо от нюйоркския нехранимайко; омразата, която преди изпитваше към негрите, прехвърли върху мексиканците и все пак последните думи (мръсни ругатни), които изговори, бяха на испански. Изучи скитническото изкуство на скотовъдците и още по-трудното — да командва хора; и двете му помогнаха да стане добър крадец на добитък. Понякога го примамваха китарите и публичните домове на Мексико.

За да прогонва ужасното си безсъние, той организираше многолюдни оргии, които траеха по няколко дни и нощи. Накрая, отвратен, плащаше сметката с куршуми. Докато спусъкът не му изневери, си остана мъжът, който вдъхваше най-голям ужас (а може би и най-незначителният и най-самотен) в земите покрай границата. Неговият приятел Гарет, шерифът, който по-късно го уби, веднъж му каза: „Дълго време съм се упражнявал в точна стрелба, убивайки биволи“. „А пък аз — още повече, убивайки мъже“, отговори Бил скромно. Трудно можем да възстановим подробностите, но истината е, че е извършил двайсет и едно убийства, „без да се броят мексиканците“. В течение на седем твърде опасни години той си позволяваше лукса, наречен смелост.

Вечерта на 25 юли 1880 година Били Убиеца, яхнал петнистия си кон, препускаше по главната — или по-скоро по единствената — улица на Форт Съмнър. Беше много горещо и хората не бяха запалили още лампите. Шерифът Гарет, седнал на люлеещ се стол в галерията, извади револвера си и стреля; куршумът улучи Бил в корема. Петнистият кон продължи да препуска, ездачът се свлече на улицата, в пръстта. Гарет го прониза с втори куршум.

Селото (като разбра, че раненият е Били Убиеца) залости здраво прозорците. Агонията беше дълга и изпълнена с богохулства. Когато слънцето бе вече високо на небосклона, хората се приближиха и го обезоръжиха; мъжът беше мъртъв. Те откриха, че подобно на всички мъртъвци прилича на чучело.

Обръснаха го, облякоха го в костюм конфекция и го изложиха на витрината на най-хубавия магазин за назидание и за подигравка.

От всички околни места, както и от далечни разстояния дойдоха хора на коне или с двуколки. На третия ден се наложи да го гримират. На четвъртия ден го погребаха, ликувайки.

Неучтивият церемониалмайстор Коцуке но Суке

Безчестникът от тази глава е неучтивият церемониалмайстор Коцуке но Суке — злокобен служител, който станал причина за падението и гибелта на господаря на кулата Ако и не пожелал да отнеме живота си като благородник, когато бил застигнат от подобаващо възмездие. Той е човек, който заслужава благодарността на всички хора, защото е пробудил безценна преданост и се е превърнал в черния, но необходим повод за едно безсмъртно начинание. Около стотина романа, монографии, докторски дисертации и опери увековечават събитието — да не говорим за творческите изблици върху порцелан, жилчест лапис лазули и лак. Дори променливият целулоид е послужил за тази цел, тъй като „Поучителната история на четирийсет и седемте васали“ (такова е заглавието на филма) е най-често повтаряното вдъхновение на японския кинематограф. Детайлната слава, която тези пламенни прояви на внимание потвърждават, е повече от оправдана — всеки веднага би видял, че е напълно справедлива.

Следвам разказа на А.Б. Митфорд, който пропуска постоянните отклонения, породени от местния колорит, и предпочита да се съсредоточи изцяло върху движението на славния епизод. Тази възхитителна липса на „ориенталщина“ ни кара да подозираме, че става дума за дословен превод от японски.

В отдавна отлетялата пролет на 1702-ра Такуми но Ками, знаменитият господар на кулата Ако, трябвало да предложи гостоприемството си на един императорски пратеник. Две хиляди и триста години на вежливост (част от които митологични) били усложнили мъчително церемонията по посрещането. Пратеникът представлявал самия император, но чрез алюзия или символ — нюанс, който било също тъй недопустимо да се подчертава прекалено, както и да се смекчава. За да предотврати грешки, които лесно можели да се окажат фатални, един служител от императорския двор в Едо предшествал пратеника в качеството на церемониалмайстор. Далеч от дворцовите удобства, заточен в този див villegiature28 — нещо, което навярно му се е струвало същинско изгнание, Кира Коцуке но Суке давал указанията твърде грубо. На моменти назидателният му тон граничел с безочието. Ученикът му, господарят на кулата Ако, се стараел да не обръща внимание на тези оскърбления. Не знаел как да им отвърне подобаващо, а дисциплината му забранявала всякакви прояви на насилие. Една сутрин обаче панделката на обувката на придворния се развързала и той помолил домакина си да му я върже. Благородникът изпълнил желанието му смирено, но с вътрешно негодувание. Неучтивият церемониалмайстор му казал, че действително е непоправим — само един селяк можел да скалъпи такъв нескопосан възел. Тогава господарят на кулата изтеглил меча си и замахнал към него. Другият избягал с чело, едва белязано от тънка нишка кръв… След няколко дена военният съд осъдил нападателя да извърши харакири. В централния двор на кулата Ако издигнали подиум, покрит с червена плъст, където бил отведен осъденият; връчили му златен кинжал, обсипан със скъпоценни камъни, а той признал публично вината си, разголил се до пояс, разпрал корема си с двете ритуални движения на ножа и умрял като самурай. Зрителите, застанали по-надалеч, не видели кръв, защото плъстта била червена. Един внимателен мъж с побелели коси го обезглавил със сабята си — това бил съветникът Кураносуке, неговият секундант.

Замъкът на Такуми но Ками бил конфискуван, васалите му се разпръснали, семейството му било разорено и зачернено, а името му станало ненавистно. Според мълвата същата нощ, когато се самоубил, четирийсет и седем от неговите васали се събрали на един планински връх и разработили с най-големи подробности плана, който бил осъществен година по-късно. Сигурно е само, че се наложило да действат с оправдани отлагания и че някое от съвещанията им било свикано не на труднодостъпен планински връх, а в едно горско светилище — посредствен павилион от бяло дърво, без каквато и да е украса освен правоъгълната кутия с огледало на капака. Мъжете жадували за отмъщение — а отмъщението навярно им изглеждало непостижимо.

Кира Коцуке но Суке, ненавистният церемониалмайстор, бил укрепил дома си, а цял рояк от стрелци с лък и майстори на меча охранявал паланкина му. Разполагал и с неподкупни шпиони, които вършели работата си тайно и изрядно. А човекът, когото следели и наблюдавали най-внимателно, бил предполагаемият предводител на отмъстителите — съветникът Кураносуке. Той обаче случайно разкрил, че го наблюдават, и основал своя план за отмъщение именно върху това знание.

Преместил се в Киото, град, който нямал равен в цялата империя по есенните си багри. Позволил си да се увлече по бардаци, игрални домове и кръчми. Въпреки побелелите си коси общувал с леки жени и поети, че даже и с по-лоши хора. Веднъж го изхвърлили от някаква кръчма и утрото го заварило заспал на прага, с глава, покрита с бълвоч.

Един човек от Сацума го познал и рекъл с тъга и гняв: „Да не би това случайно да е онзи съветник на Асано Такуми но Ками, който му помогна да умре, а сега, наместо да отмъсти за господаря си, се е отдал на сласт и безчестие? О, ти, недостоен за името самурай!“ И той настъпил лицето на спящия и го заплюл.

Когато съгледвачите доложили за тази пасивност на съветника, Коцуке но Суке изпитал голямо облекчение.

Работата не спряла дотук. Кураносуке напъдил жена си и по-малкия си син и си купил наложница от някакъв бардак — нечуван срам, който възрадвал сърцето и разхлабил плахата предпазливост на врага. Последният в крайна сметка отпратил половината си телохранители.

В една от лютите зимни нощи на 1703-та четирийсет и седемте васали си определили среща в някаква занемарена градина в околностите на Едо близо до един мост и до работилницата за карти за игра. Носели знамената на своя повелител. Преди да предприемат нападението, предупредили съседите, че не става дума за произвол, а за военни действия, целящи строга справедливост.

Две групи връхлетели замъка на Кира Коцуке но Суке. Съветникът Кураносуке предвождал първата, която атакувала предната порта; втората водел по-големият му син, който тъкмо щял да навършил шестнайсет години, а загинал още същата нощ. Историята е съхранила различните мигове от този тъй ясен кошмар — рискованото махалообразно слизане по въжените стълби, барабанният грохот, който оповестил атаката, стремителните действия на защитниците, стрелците, разположени по покрива, стрелите, насочени неотклонно към жизненоважните органи, порцеланите, осквернени от кръвта, горещата смърт, която скоро се превръща в лед, цялото безсрамие и безпорядък на смъртта. Девет от васалите загинали; защитниците на замъка не им отстъпвали по храброст и не искали да се предадат. Малко след полунощ съпротивата била прекратена.

Кира Коцуке но Суке, позорната причина за тези прояви на вярност, не се виждал никъде. Нападателите го търсили из всички кътчета на този разтърсен от битката замък; вече почнали да губят надежда, че ще го намерят, когато съветникът забелязал, че завивките на леглото му все още са топли. Подновили търсенето и скоро открили тесен прозорец, скрит зад бронзово огледало. Долу, в един мъничък мрачен вътрешен двор, стоял и гледал към тях мъж, облечен в бяло, с треперещ меч в десницата. Когато се спуснали при него, той се предал без борба. Челото му било прорязано от белег — стара рисунка от стоманеното острие на Такуми но Ками.

Тогава оплисканите с кръв васали паднали в нозете на презрения благородник и му казали, че са служители на господаря на кулата Ако, за чиято съдба и гибел бил виновен той, и го помолили да се самоубие, както подобава на един самурай.

Напразно предлагали това доблестно дело на робския му дух. Той останал недостъпен за честта; призори се наложило да го заколят.

Когато жаждата им за мъст вече била удовлетворена (ала без гняв, без вълнение и без жал), васалите се отправили към храма, където се съхранявали останките на повелителя им.

Ето ги — в един котел те носят невероятната глава на Кира Коцуке но Суке и се редуват да я пазят. Прекосяват поля и провинции под откровената светлина на деня. Хората ги благославят и плачат. Принцът на Сендай им предлага гостоприемството си, ала те отвръщат, че техният господар ги чака вече близо две години. Най-сетне пристигат в тъмната гробница и оставят в дар главата на врага.

Върховният съд издава окончателната присъда. Съвсем според очакванията тя им предоставя привилегията да се самоубият. Всички се подчиняват, някои с ревностно спокойствие, и сега почиват до своя повелител. Млади и стари идват да се молят в гробницата на тези тъй верни мъже.

Сред поклонниците, които прииждат към гробницата, има и един изморен, покрит с прах младеж, който навярно е дошъл отдалеч. Той се просва пред паметника на съветника Оиши Кураносуке и изрича на глас: „Видях те легнал край вратата на един бардак в Киото и не разбрах, че замисляш отмъщение за господаря си; помислих, че си неверен войник, и те заплюх в лицето. Дошъл съм да ти предложа удовлетворение“. Изрекъл това и извършил харакири.

Свещенослужителят на храма се трогнал от неговата доблест и го погребал там, където почивали и васалите.

Това е краят на историята на четирийсет и седемте верни мъже — само дето тя всъщност няма край, защото ние, другите, които може би не сме верни, но никога не ще загубим надеждата един ден да бъдем такива, все така ще ги почитаме с нашите думи.

Хаким от Мерв, бояджията с маска

Ако не греша, първоизточниците на сведения за Ал-Муканна, Забуления пророк (или по-точно Пророка с маска) от Хорасан, се свеждат до четири: а) краткото изложение на „История на халифите“, запазено от Балазури; б) „Учебник на гиганта, или Книга на точността и прегледа“ от официалния летописец на Абасидите Ибн Аби Тахир Тарфур; в) древния арабски ръкопис, озаглавен „Унищожението на Розата“, където се отхвърлят отвратителните еретически твърдения, поместени в „Тъмната Роза“ или „Тайната Роза“, каноническата книга на Забуления пророк, и г) няколко монети без всякакво изображение, намерени от инженер Андрусов при прокарването на Транскаспийската железница. Монетите били предадени на Техеранския нумизматичен кабинет; върху тях са гравирани персийски двустишия, които резюмират или коригират някои пасажи от „Унищожението“. Оригиналът на „Розата“ е изгубен, тъй като ръкописът, намерен през 1899 година и публикуван доста безотговорно от Morgenlandisches Archiv29, е бил обявен за неавтентичен от Хорн, а сетне и от сър Пърси Сайкс.

На Запад този Пророк е станал известен благодарение на една многословна поема на Мур, изпълнена с неговите копнежи и въздишки на ирландски конспиратор.

Хаким, когото хората от онова време и в онези земи по-късно нарекоха Забуления, е роден в Туркестан през 120 година от хиджра, или 736 година от Христа. Видял е бял свят в старинния Мерв, чиито градини, лозя и ливади гледат тъжно към пустинята. По пладне тук е светло и ослепително, стига облаците прах, които задушават хората и оставят белезникав слой върху черните гроздове, да не забулват слънцето.

Хаким израсна в този сънен град. Знаем, че един от братята на баща му го е посветил в бояджийството, занаят на безбожници, фалшификатори и непостоянни хора, който го е вдъхновил да произнесе първите проклятия в своя блуден живот. Лицето ми е от злато (говори той в една знаменита страница от „Унищожението“), но аз накиснах пурпура, а през втората нощ натопих неразчепканата вълна, през третата нощ наситих с цвят разчесаната вълна, а императорите на островите и до днес се карат помежду си за тези кървави одежди. Така грешах в младостта си и променях истинските цветове на тварите. Ангелът ми казваше, че овцете са различни по цвят от тигрите. Дяволът ми говореше, че Всемогъщият иска да бъдат еднакви и си служи с моята хитрост и с моя пурпур. Сега зная, че нито ангелът, нито дяволът казваха истината и че всеки цвят е омразен.

През 146 година от хиджра Хаким изчезна от родния си град. В дома му намериха счупени казаните и бъчвите, в които накисваше вълната, а освен това един ширазки ятаган и едно бронзово огледало.

През 158 година, към края на шаабан, въздухът над пустинята беше прозрачен и хората гледаха на запад, търсейки да открият луната на рамадан, която оповестява началото на умъртвяването на плътта и постите. Бяха роби, просяци, търгаши, крадци на камили и касапи. Седнали тържествено на земята пред портата на един кервансарай по пътя за Мерв, те очакваха знак от небето. Гледаха към залеза, а цветът на залеза беше като този на пясъка.

Някъде от дъното на главозамайващата пустиня (нейното слънце предизвиква треска, а луната — гърчове) се появиха три фигури, които им се сториха много високи. И трите фигури бяха човешки, но средната имаше глава на бик. Когато се приближиха, хората видяха, че човекът в средата носи маска, а другите двама са слепци.

Някой (също както в приказките от „Хиляда и една нощ“) запита каква е причината на това чудо. Те са слепи — каза човекът с маската, — защото видяха моето лице.

Летописецът на Абасидите съобщава, че човекът, появил се от пустинята (гласът му бил особено нежен или поне така им се сторило, защото съвсем не подхождал на скотската маска), им казал, че те очакват знак за един месец покаяние, но той им предвещава нещо по-добро: цял живот покаяние и безславна смърт. Казал им, че е Хаким, син на Осман, и че през 146 година от Преселението в дома му влязъл един мъж, който, след като се измил и помолил, отрязал главата му с ятаган и я отнесъл в небесата.

Положена на дясната ръка на този мъж (това бил архангел Гавриил), главата му била поднесена пред Бога, който й наредил да пророчества, вложил в нея такива древни думи, че повторението им изгаря устата, и я дарил с великолепно сияние, което очите на смъртните не могат да понесат. Ето защо той носи маска. Един ден, когато всички хора по земята прегърнат новото учение, ликът ще им бъде показан и те ще могат да го обожават без всякаква опасност, така както правят вече ангелите. След като обяви своята задача, Хаким ги призова към свещена война — джихад, и към мъченическа гибел.

Робите, просяците, търгашите, крадците на камили и касапите не му повярваха; един извика: магьосник, друг: измамник.

Някой беше довел един леопард — навярно екземпляр от породата изящни и кръвожадни леопарди, които отглеждат персийските ловци. Така или иначе, сигурно е, че звярът излезе от клетката си. Всички се спуснаха да бягат, с изключение на Пророка с маска и двамата му спътници. Когато хората се върнаха, той беше ослепил звяра. Пред сияйните и мъртви очи хората се поклониха на Хаким и признаха свръхестествената му сила.

Официалният летописец на Абасидите разказва без особено въодушевление за успехите на Забуления Хаким в Хорасан. Тази област, силно разтревожена от нещастието и гибелта на най-известния си вожд на кръста, прегърна с отчаяно въодушевление учението на Сияйния лик и му отдаде цялата си кръв и всичкото си злато. (Още тогава Хаким свали животинската си маска и я замени с четирислойно було от бяла коприна, обшито със скъпоценни камъни. Символичният цвят на Абасидите беше черният; Хаким избра белия цвят — като най-противоположен — за Защитното було, за знамената и за тюрбаните.) Битката започна успешно. Наистина в „Книга на точността“ знамената на Халифа винаги побеждават, но тъй като най-често в резултат на тези победи се уволняват военачалници и се изоставят непревзимаеми крепости, разсъдливият читател знае как да разбира тези победи. През 161 година, в края на раджаба, прочутият град Нишапур разтвори металните си порти пред Пророка с маска; в началото на 162 година същото стори град Астарабад. Военните подвизи на Хаким (също както и тези на друг, по-щастлив пророк) се свеждаха до това, че той се молеше с теноров глас на Бога, но го вършеше покачен върху гърбицата на рижа камила, и то винаги насред кипящото сърце на битката. Около него свистяха стрели, които никога не го улучваха. Сякаш търсеше опасността: една нощ, когато някакви отвратителни прокажени обградиха двореца му, той заповяда да ги доведат, разцелува ги и ги дари с много сребро и злато.

Грижите за управлението беше прехвърлил на шестима-седмина от последователите си. Той самият бе склонен да се отдава на размишление и покой; харем от 114 слепици се грижеше да утолява потребностите на божественото му тяло.

Ислямът търпи появата на довереници на Бога — колкото и да са нескромни или опасни, — стига само думите им да не засягат правата вяра. Пророкът сигурно нямаше да пренебрегне изгодите на тази снизходителност, но неговите привърженици, победите му, а и нескритият гняв на халифа — по онова време Мухаммад ал-Махди — го превърнаха в еретик. Разномислието му го погуби, но той все пак успя да изложи основите на една създадена лично от него религия, макар и явно повлияна от най-ранните гностици.

В основата на космогонията на Хаким стои един призрачен бог. Това божество е лишено по най-величествен начин от произход, от име и от лице. Това е един неизменен бог, но неговият образ е хвърлил девет сенки; те, като благоволили да действат, създали и застанали начело на първото небе. От този първи демиургичен венец произлязъл втори, населен също с ангели, божествени сили и престоли, а те на свой ред създали друго небе, което се намирало малко по-ниско, симетрично подобие на първоначалното. Този вторичен конклав се възпроизвел малко по-надолу в трети и така до 999. Управлява ги господарят на първоначалното небе — сянка от сенките на други сенки — и частицата негова божественост клони към нула.

Земята, която обитаваме, е грешка, някаква несполучлива пародия. Огледалата и бащинството са отвратителни, защото умножават и утвърждават тази грешка. Основната добродетел е отвращението. Два са пътищата (Пророкът дава право на избор), които могат да ни доведат до отвращението: въздържанието и разюзданите нрави, наслажденията на плътта и целомъдрието.

Раят и адът на Хаким не са по-малко отчайващи. На тези, които отричат Словото, на тези, които отричат Обшитото със скъпоценности Було и Лика (се казва в едно проклятие в „Тайната Роза“), аз обещавам чудесен Ад, защото всеки от тях ще властва на 999 огнени царства и във всяко царство ще има 999 огнени планини, а на всяка планина ще се издигат 999 огнени кули и във всяка кула ще има 999 огнени жилища, а във всяко жилище — 999 огнени легла, и във всяко легло ще бъде той, и 999 огнени форми (с неговото лице и неговия глас) ще го подлагат на вечни изтезания. На друго място той допълва: Тук в живота вие страдате в едно тяло, но в смъртта и при Възмездието ще страдате в безброй тела. Раят на Хаким е по-неопределен. Там винаги е нощ и има каменни корита със светена вода; блаженството на този рай е странното блаженство на раздялата, на отказа на тези, които знаят, че спят.

През 163 година от Преселението и петата година на Сияйния лик Хаким беше обсаден в Санам от войските на халифа. Оръжие и хора, готови да умрат като мъченици, не липсваха; освен това всеки момент се очакваше помощта на сомн спящи ангели. Точно тогава из крепостта плъзна ужасен слух. Говореха, че когато евнусите удушавали една прелюбодейка от харема, тя изкрещяла, че на дясната ръка на пророка липсва големият пръст, а другите били без нокти. Слухът бързо се разпространи сред правоверните. На една висока тераса под яркото слънце Хаким се молеше на своето божество за победа или за знамение. Раболепни, навели глава — сякаш тичат под дъжд, — двама военачалници смъкнаха Булото, обшито със скъпоценни камъни.

В първия миг всички изтръпнаха. Прехваленото апостолско лице, лицето, което е било в небесата, наистина беше бяло, но с белотата на петнистата проказа. То беше толкова подуто и страшно, че им се стори като маска. Нямаше вежди, долният клепач на дясното око висеше върху старческа буза; грозд грудки скриваше устните; носът не беше човешки, а сплеснат като на лъв.

Гласът на Хаким се опита да излъже за последен път: Вашите отвратителни грехове ви пречат да видите моя блясък… — започна той.

Не го изслушаха, пронизаха го с копия.

Мъжът от розовата кръчма

И така, значи сте дошли да ме питате за покойния Франсиско Реал. Ами да, познавах го; макар че неговият район не беше тук, той шареше повечко из Северния квартал, ей там край езерото Гуадалупе и в Ла Батерия. Не съм го срещал повече от три пъти, и то в една и съща нощ, ама такава нощ, дето не ще забравя, защото в колибата ми пристигна Луханера, за да спи с мен, а Росендо Хуарес напусна завинаги Арожо. Вие няма откъде да знаете това име, ама Росендо Хуарес, дето му викаха Побойника, беше от ония, на които им се слушаше думата в Санта Рита. Тоя момък боравеше добре с камата; беше от хората на дон Николас Паредес, който пък служеше на Морел. Обикновено идваше в бардака много издокаран, с черни дрехи и с пръстени от сребро; уважаваха го мъжете и кучетата, а също и курвите; всички знаеха, че на сметката му се водят две убийства; върху мазния си перчем носеше висока шапка с тясна периферия; беше, както се казва, глезеник на съдбата, няма що. Ние, ергенашите от предградието, подражавахме на Росендо във всичко, та даже храчехме като него. И все пак в една-единствена нощ се разбра колко пари струва тоя човек.

Може и да не вярвате, но тая толкова особена нощ започна с един лъскав файтон с червени колела, претъпкан с хора, който се носеше, друсайки се, по ония наши неравни улици от засъхнала кал между тухларните и ямите, от които се вади глина; две негърчета не спираха да дрънкат на китара с все сила, а оня на капрата удряше с камшика кучетата, дето се пречкаха на врания кон; посред всички седеше един загърнат с пончо и мълчалив. Беше Говедаря, прославен навред; идваше човекът да се бие и да убива. Нощта беше свежа, същински рай; двама от пътниците седяха на свития гюрук, сякаш се движеха не из нашата пустош, а по корсото. Туй беше първата случка от толкоз много, дето се случиха, ама чак по-късно го разбрахме. Ергенашите се бяхме събрали отрано в кръчмата на Хулия, то всъщност си беше една ламаринена барака по пътя между Гауна и река Малдонадо. Една от ония кръчми, дето отдалеч си личат поради светлината, пръскана наоколо от безсрамния фенер, пък и заради шумотевицата. Хулия, макар и индианка, си беше страшно съвестна и работлива, тъй че не липсваха музиканти, добра пиячка, а и моми, издръжливи на танци. Обаче Луханера, момата на Росендо де, ги удряше в земята всичките. Тя умря, господине, и ще ви кажа, че от години вече не се сещам за нея, ама трябваше човек да я види с очите си тогава, в ония времена. А видеше ли я човек, сън не го хващаше.

Ракията, милонгата30, жените, някоя снизходителна ругатня от устата на Росендо, сетне той ще ме потупа по рамото, а на мен ми се ще да вярвам, че това е от приятелство, с една дума, бях на върха на щастието. Беше ми се паднала една много отзивчива компаньонка в танца, тя отгатваше накъде ще я поведа. Тангото правеше с нас каквото си ще, подкарваше ни, разделяше ни, водеше ни и пак ни събираше. Хората си се веселяха, беше хубаво като насън, когато изведнъж ми се стори, че музиката засвири по-силно, а то било, защото се смеси с дрънкането на китаристите от файтона, който приближаваше. Сетне вятърът, донесъл тая музика, изви нанякъде, та аз отново се отдадох на тялото си и на тялото на момичето и се заслушах в онова, което се говореше в салона. След малко някой властно почука на вратата и прогърмя глас. Настана пълна тишина; мощен удар с рамо по вратата и оня се намери вътре. Мъжът приличаше на гласа си.

Ние още не знаехме, че това е Франсиско Реал, ама видяхме, че е висок як мъжага, облечен целият в черно, а през рамото си бе преметнал лек вълнен жълтеникав шал. Спомням си, че лицето му беше скулесто, като на индианец.

Когато се отвори, вратата ме блъсна. Какъвто съм си вятърничав, хвърлих се върху мъжа и докато бърках с дясната ръка, за да измъкна острия нож, който носех в жилетката под лявата мишница, го цапардосах по муцуната с лявата ръка. Не ми остана много време да се перча. За да не политне, оня разтвори ръце и после ме запрати на една страна, сякаш му пречех. Остави ме зад себе си приклекнал, все още пъхнал ръка под сакото и стиснал ненужния нож. А пък той си караше напред, сякаш нищо не бе се случило. Вървеше, по-висок от всички, като ги разбутваше встрани и все едно че не виждаше. Ония, дето бяха най-напред — макаронаджии, чиста проба зяпачи, — бързаха да се отдръпнат, разтваряха се като ветрило, за да му сторят път. А в следващия куп от хора вече го чакаше Англичанина и още преди да усети на рамото си ръката на чуждоземеца, удари го с плоската страна на ножа, ама така, че го приспа. Заслужаваше си човек да види тоя удар и как всички се нахвърлиха върху натрапника. Салонът на заведението беше доста дълъг и като го подбраха, прекараха го от единия до другия му край; блъскат, освиркват, оплюват го — същински Христос. В началото го биеха с юмруци, сетне, като видяха, че дори не се пази от ударите, почнаха да го блъскат с длан или да го пляскат с ресните на шаловете — ей така, за подигравка. Сякаш го пазеха, за да го довърши Росендо, който не беше се помръднал от мястото си; облегнат на стената в дъното на салона, той не отронваше дума. Пушеше нервно цигарата си, сякаш бе разбрал, че ще се случи онова, което по-късно всички видяхме. Изблъскаха Говедаря — окървавен, но наперен, сподирен от удари и насмешки, чак до Росендо. Освиркан, бъхтен, оплют, той заговори едва когато застана пред Росендо. Измери го с очи, избърса лицето си с ръкав и каза:

— Аз съм Франсиско Реал. Викат ми Говедаря. Позволих на тия нещастници да вдигнат ръка връз мен, защото търся истински мъж. Тук се мотаят едни лъжци и разправят, че в тоя затънтен край имало някой си, който се славел като майстор на ножа и не си поплювал. Викали му Побойника. Искам да го видя, та да ми покаже на мен, дето съм един въшльо, една отрепка, какво е да си мъж личен и куражлия.

Докато говореше, не свали очи от Росендо. Сега вече в дясната му ръка проблясваше голям нож, който сигурно бе крил в ръката си. Ония, дето го бяха блъскали, се отдръпнаха бързо и всички гледахме двамата, а наоколо тихо — муха да бръмне, ще се чуе. Даже и зурлата на слепия мулат, който дращеше по цигулката, и тя беше обърната към тях.

В това време чух, че хората се раздвижиха, и гледам в рамката на вратата шест-седем мъжаги, които май бяха от бандата на Говедаря. Най-старият от тях, един селяк, обгорял от слънцето, с прошарени мустаци, мина напред и сякаш се шашардиса от толкова жени и светлина, та взе, че уважително свали шапка. Останалите, наострени, дебнат, готови да се намесят, ако видят, че играта не е честна.

Ама какво му стана в туй време на Росендо, че не взе да смачка тоя фукльо. Мълчи и даже не го поглежда. Накрай успя да измънка няколко думи, ама толкова тихо, че ние, в другия край на салона, даже и не чухме какво каза. Франсиско Реал пак взе да го предизвиква, а Росендо отказва да се бие. Тогава най-младият от пришълците го освирка. Луханера го изгледа с омраза и си проби път сред тълпата, а пък плитката й подскача ли, подскача по гърба й; промъкна се сред курвите и се приближи до своя човек, пъхна ръка в пазвата му, измъкна ножа от канията и му го подаде.

— Росендо, мисля, че имаш нужда от него — каза тя.

Точно под тавана имаше нещо като продълговат прозорец, който гледаше към реката. Росендо държеше ножа с две ръце и го гледаше, сякаш не е негов. Изведнъж се надигна на пръсти, извърна се назад и ножът изхвърча право нагоре и се изгуби навън в река Малдонадо. Мен ме побиха студени тръпки.

— Гнус ме е да те заколя — каза Говедаря и вдигна ръка да удари Росендо.

Тогава Луханера го хвана, прегърна го през врата, погледна го с ония свои очи и каза разгневена:

— Абе я го остави тоя, дето искаше да ни накара да повярваме, че е мъж.

За момент Франсиско Реал се втрещи, а после я прегърна, но ей така, сякаш завинаги. Викна на музикантите да свирят танго и милонга, а на нас, другите, да се веселим и да танцуваме. Милонгата плъзна из салона като пожар в пампата. Реал танцуваше много сериозно, но без замах, бе усетил вече близостта на жената. Стигнаха до вратата и той извика:

— Дайте път, господа, че жената заспа в ръцете ми.

Каза това и двамата излязоха, притиснали страна о страна, сякаш тангото ги носеше, сякаш тангото ги бе опиянило.

Аз усетих, че пламнах от срам. Направих няколко кръгчета с някаква жена и я зарязах насред танца. Измислих, че не издържам на горещината и блъсканицата, и сетне все край стената — та навън. Хубава нощ, ама за кого? На ъгъла на улицата стоеше файтонът, а на седалката стърчаха двете китари, като да бяха хора. Чак се ядосах, че са ги оставили така, сякаш нас за нищо не ни биваше, даже и една свирня да откраднем. Усетих все пак, че не сме едни жалки отрепки, и това ме окуражи. Взех карамфила, който носех забоден зад ухото, и го хвърлих в една локва, после го гледах известно време, за да не мисля за нищо друго. Искаше ми се вече да е съмнало, да не е вече тая пуста нощ. Точно тогава някой ме бутна с лакът и на мене сякаш ми олекна. Беше Росендо, изнизваше се из тия места като връв.

— Ти пък, дрисльо, винаги ли ще се пречкаш — измърмори той, като минаваше, но не знам дали го рече, за да му олекне, или вече не мислеше за нищо. Пое по най-тъмното към река Малдонадо; сетне не съм го виждал вече.

Останах да гледам тия неща, които цял живот гледам — небе голямо, край няма, реката, дето се пени там долу самотна, един заспал кон, непавираната улица, тухларните, — и си помислих, че съм само един бурен, израснал по тия брегове сред сапуничетата и гробовете. Какво ли може да се пръкне от тоя боклук освен такива като нас, дето се перчим, а като дойде до бой, сме си пъзльовци, само се ежим и се ръчкаме, и толкоз. После си казах: не, колкото по-бедна и по-загубена е една махала, толкова по си длъжен да бъдеш мъж. Боклук ли? Милонгата подлудяваше, по кръчмите шум до бога, вятърът носеше миризма на орлови нокти. Хубава нощ, ама защо ли? Звезди безброй, да ти се завие свят, като ги гледаш наблъскали се една връз друга. Мъчех се да се успокоя, казвах си, че тая работа не ме засяга, но подлостта на Росендо и непоносимата смелост на чуждоземеца не ми даваха мира. Та тоя мъжага дори и жена си намери за тая нощ. За тая нощ и за още много нощи, а може и за всичките си нощи, защото Луханера е голяма работа. Бог знае кой път са хванали. Много далеч не ще са стигнали. А може и вече да се оправят в някоя канавка.

Когато успях да се върна, танците продължаваха, все едно нищо не беше се случило.

Незабелязано се смесих с тълпата и видях, че някои от нашите бяха духнали, а ония от Северния си танцуваха редом с останалите. Никой не се ръгаше с лакти, никой не се блъскаше, но все пак се гледаха под око, макар и всичко с приличие. Музиката май вече я караше мързеливата, а жените, танцуващи с ония от Северния, и гък не смееха да кажат.

Чаках аз да стане нещо, ама не това, което стана.

Отвънка се чу женски плач, а после вече познатият глас, но хрисим, ама прекалено хрисим, сякаш не бе на някой от тоя, от нашия свят.

— Влез, дъще!

Отново се чу плач. Сетне гласът сякаш взе да губи търпение:

— Отваряй, ти казвам, нещастна пачавро, отваряй, кучко!

Вратата се отвори едва-едва и влезе Луханера, сама. Влезе, ама сякаш някой ни я бе изпратил, някой я насочваше.

— Някой дух я праща — каза Англичанина.

— Един мъртвец, приятелю — обади се тогава Говедаря. Лицето му беше като на пиян. Влезе и тръгна по пътеката, която му сторихме и сега както преди. Изправен, сякаш сляп, направи няколко несигурни крачки и внезапно рухна на пода, като дърво. Един от другарите му го сложи да легне по гръб и му нагласи пончото за възглавница. Като му помагаше, целият се изцапа с кръв. Едва тогава видяхме, че оня има голяма рана на гърдите. Рукналата кръв се беше съсирила над яркочервената цепка, която преди не бях забелязал, защото шалът я скриваше. За да помогне на първо време, една жена донесе ракия и няколко обгорени парцала. Човекът не го биваше да обясни каквото и да било. Отпуснала ръце, Луханера го гледаше втрещена. Всички се питаха с очи какво ли бе станало, и тя най-сетне проговори. Като излязла с Говедаря, отишли на една полянка и ей ти един непознат, който се хвърлил като луд, искал да се бият и нанесъл на Франсиско тая рана с ножа, но се кълнеше, че не знае кой е бил и че не е бил Росендо. Но щеше ли някой да повярва на думите й?

Човекът умираше в краката ни. Рекох си, че на тоя, дето го бе наредил така, ръката му не е трепнала. Говедарят обаче беше як мъжага. Когато почука на вратата, Хулия тъкмо запарваше матето; кратунката обиколи всички поред и за втори път стигна до мен, а той още беше жив. „Закрийте ми лицето“, каза тихо, когато силите му го напуснаха. Едната гордост му бе останала и не искаше хората да гледат предсмъртните му гримаси. Някой му закри лицето с неговата висока шапка. Така си и умря, под шапката, без да простене. Осмелиха се да го открият чак когато гърдите му спряха да се надигат и спускат. Имаше уморения вид на всички мъртъвци; беше един от най-смелите мъже по онова време — от Ла Батерия, та чак до Южния квартал; престанах да го мразя едва когато разбрах, че е мъртъв и онемял завинаги.

— Колко му е да умреш? Щом си бил жив, друго не те чака — каза една от жените, а друга замислено добави:

— Каква суета е туй човекът, докато живее, а сетне за нищо не става, освен да събира мухите.

Тогава ония от Северния квартал взеха нещо да си шепнат, а после двама го повториха на висок глас:

— Жената го е убила.

Един изкрещя в лицето й, че тя е убийцата, и всички я наобиколиха. Аз забравих, че трябва да внимавам, и като светкавица се спуснах към нея. Така се втрещих, че щях да хвърля топа. Усетих, че ме гледат повечето хора, да не кажа всичките. Казах насмешливо:

— Я вижте ръцете на тая жена. Откъде у нея сила и сърце да забие нож? — сетне, като ми попремина желанието да се правя на смелчага, добавих: — Кой можеше да си представи, че покойния, за когото казват, че по неговите места карал всички да треперят, ще го подредят така жестоко, и то в такова убито място, като това, дето никога нищо не се случва, освен ако не дойде някой отвън, та да ни позабавлява, а после да остане да го плюят мухите.

Тия приказки май не засегнаха никого.

Междувременно в тишината почна да се чува все по-отчетливо тропот на копита. Беше полицията. Кой повече, кой по-малко, ама всички имаха причини да избягват разправии с нея и затова решиха да хвърлят мъртвеца в реката. Нали си спомняте продълговатия прозорец, през който блесна и излетя камата. Оттам мина сега и мъжът в черно. Дигнаха го няколко души, ръцете им го облекчиха от всички грошове и дрънкулки, дето носеше, а някой дори му отряза един пръст, та да задигне пръстена. Използвачи, господине, сега се подиграваха с един беден и нещастен мъртвец, ама сега, след като друг, по-смел от тях, го беше вече подредил. Един тласък — и буйната вода, видяла какво ли не, го отнесе. Не знам дали не го изкормиха, за да не изплува, предпочетох да не гледам. Оня със сивите мустаци не ме изпускаше от очи. Луханера използва бъркотията и се изниза.

Когато дойдоха хората на закона, за да хвърлят един поглед, отново се танцуваше, макар и вяло. Слепецът с цигулката скърцаше някакви стари хабанери, от ония, дето вече не се чуват. Навън се мъчеше да съмне. На могилата отсреща коловете от няндубай31 стърчаха като самотни; тънката тел, която ги свързваше, не се забелязваше в сутрешния здрач.

Тръгнах спокойно към моята колиба, която се намираше на три пресечки от кръчмата. Гледам, на прозореца свети някаква светлинка, която веднага изгасна. Истина ви казвам, че като се сетих какво става, побързах да се прибера. Тогава, Борхес, отново извадих късия остър нож, който винаги си носех ей тук, в жилетката под лявата мишница, прегледах го още веднъж внимателно, а той си беше като нов, невинен и нямаше по него ни едно-едничко петънце кръв.