Скитница

Глава 6Проследена

Най-после светлината зад прозорците започна да избледнява. Денят, горещ за март, продължаваше да се бави, като че ли не желаеше да свърши и да ме пусне на свобода.

Подсмръкнах и вързах на още един възел мократа носна кърпичка.

— Кати, сигурно си имаш много други задължения. Кърт ще се чуди къде си.

— Той ще разбере.

— Не мога да остана тук безкрайно. А и не сме по-близо до отговора, отколкото преди.

— Не съм специалист по намирането на бързи решения. Решила си да не бъдеш прехвърляна в нов домакин…

— Да.

— Вероятно, за да се справиш с този ще ти трябва известно време.

Стиснах ядосана зъби.

— Ще стане по-бързо и по-гладко, ако разчиташ на известна помощ.

— Ще спазвам точно часовете ми при теб, обещавам.

— Нямах точно това предвид, макар да се надявам, че ще ги спазваш.

— Имаш предвид нечия друга помощ освен твоята, така ли? — Свих се уплашена при мисълта да споделя днешните си терзания с някой непознат. — Сигурна съм, че ти си не по-малко подготвена от всеки друг Утешител, дори повече.

— Нямах предвид друг Утешител. — Тя се размърда в стола и сковано се протегна. — Колко приятели имаш тук, Скитнице?

— Имаш предвид хора, с които работя? Почти всеки ден се виждам с няколко други преподаватели. Има и няколко студенти, с които разговарям в аудиториите…

— А извън университета?

Изгледах я с недоумение.

— Човеците домакини се нуждаят от общуване. Ти самата не си свикнала със самотата, скъпа. Споделяла си мислите на цяла планета…

— Не излизахме много навън. — Опитът ми да се пошегувам не излезе сполучлив.

Тя се усмихна леко и продължи:

— Бориш се така ожесточено с проблема си. Той е единственото нещо, върху което съсредоточаваш вниманието си. Може би един от отговорите е да не му отделяш толкова много внимание. Каза, че Мелани се отегчава в часовете, в които работиш… че й се приспива. Може би, ако имаш повече контакти с колегите си, това ще я отегчи още повече.

Свих замислена устни. Мелани, която сякаш се беше уморила от дългия ден, прекаран с Утешителката, като че ли не беше много въодушевена от идеята.

Кати кимна.

— Занимавай се повече с живота си, отколкото с нея.

— В това има логика.

— Освен това тези тела изпитват силни физически нужди. Нито съм виждала, нито съм чувала за подобно нещо. Една от най-големите трудности, с които трябваше да се справяме ние, душите от първата вълна, беше инстинктът за съвкупление. Повярвай ми, човеците забелязват, когато не го правиш. — Тя се усмихна и вдигна нагоре очи, спомнила си нещо. — Когато не реагирах, както очакваше, въздъхна и нетърпеливо скръсти ръце. — О, хайде, хайде, Скитнице. Сигурно си го забелязала.

— Е, да, разбира се — смотолевих аз. Мелани неспокойно се размърда. — То е очевидно. Нали ти разказах за сънищата…

— Не. Нямах предвид само спомените. Не си ли срещала сега някой, към когото тялото ти реагира… само на химическо равнище?

Внимателно премислих въпроса й.

— Не мисля. Не по такъв начин, че да забележа.

— Довери ми се — каза по-рязко Кати.

— Забелязала си. — Тя поклати глава. — Може би ще трябва да отвориш очи и да се огледаш наоколо специално за това. Може много добре да ти се отрази.

Тялото ми се сви при тази мисъл. Усетих, че отвращението на Мелани е също толкова силно, колкото и моето.

Кати разбра това по израза на лицето ми.

— Не я оставяй да контролира начина, по който трябва да общуваш със себеподобните си, Скитнице. Не й позволявай да те контролира.

Усетих как ноздрите ми пламнаха. Изчаках малко преди да отговоря, като се помъчих да потисна гнева, с който така и не можех да свикна съвсем.

— Тя не ме контролира.

Кати повдигна едната си вежда. Гневът ме сграбчи за гърлото.

— Ти самата не си се оглеждала много за сегашния си партньор. Изборът ти в резултат на контрол ли беше?

Не обърна внимание на гнева ми и се замисли върху въпроса.

— Може би — каза накрая Кати. — Трудно е да се каже. Но разбирам какво имаш предвид. — Започна да върти на пръста си ширита на блузата си, но после, след като разбра, че избягва погледа ми, решително скръсти ръце и изправи рамене. — Кой е в състояние да каже до каква степен може да бъде влиянието на домакина в дадена планета? Както вече казах, мисля, че времето ще отговори на въпроса ти. Дали тя постепенно ще започне да става по-апатична и мълчалива и дали ще ти позволи да направиш някакъв друг избор вместо този Джаред, или… Имай предвид, че Търсачите си вършат много добре работата. Те вече го търсят и може би ще си спомниш нещо, което би могло да им помогне.

Не се помръднах, докато вникна по-добре в това, което ми каза. Изглежда не забеляза, че замръзнах на мястото си.

— Може би ще намерят любимия на Мелани и тогава вие можете да бъдете заедно. Ако чувствата му са така пламенни, колкото нейните, новата душа може да бъде по-податлива.

— Не! — Не бях сигурна кой извика. Може да бях и аз. Бях не по-малко ужасена.

Скочих разтреперана на крака. Сълзите, които преди така лесно бяха потекли от очите ми, сега ги нямаше, а ръцете ми бяха свити в юмруци.

— Скитнице?

Но аз се обърнах и се затичах към вратата, борейки се с думите, които устата ми не можеше да произнесе. Думи, които не би могло да са мои, защото нямаха смисъл, освен ако не са нейни, но ги чувствах като мои. Не можеха да са мои. Не можеха да бъдат изречени.

Това означава да бъде убит! Това означава той да престане да съществува! Не искам някой друг. Искам Джаред, а не някой чужденец в тялото му! То няма да означава нищо без него.

Чух Кати да вика след мен името ми, когато изскочих на улицата. Не живеех далеч от кабинета на Утешителката, но не можах да се ориентирам в тъмното. Изминах две пресечки преди да разбера, че тичам в грешната посока.

Хората ме гледаха. Не бях облечена спортно и не тичах за здраве. Бягах от нещо. Обаче никой не ми попречи. Любезно извръщаха очи. Сигурно се сещаха, че съм нова в този домакин и се държа така, както би се държало едно дете.

Престанах да тичам и завих на север с намерение да заобиколя, за да не минавам отново покрай кабинета на Кати.

Ходът ми беше малко по-бавен от бягане. Чувах как краката ми трополят прекалено бързо по тротоара, като че ли се опитват да подражават на такта на една забавна песен. Пляс, пляс, пляс по бетона. Не, не беше като ударите на барабан, а много по-гневно. Като някакво насилие. Прас, прас, прас. Като че ли някой удря някого. Спрях под светлината на един стълб и се хванах за него. Гадеше ми се и ми се виеше свят. Да, определено щях да повърна.

— Скитнице, това ти ли си? Да не би да си болна?

Беше ми невъзможно да се сетя кой е смътно познатият глас. Обаче това влошаваше нещата още повече, като знаех, че ме гледат, докато се наведох към храстите и спонтанно изхвърлих последното си ядене.

— Кой е Лечителят ти тук? — попита гласът. Идваше като че ли много отдалеч през шума в ушите ми. Една ръка докосна превития ми гръб. — Имаш ли нужда от линейка?

Изкашлях се два пъти и поклатих глава. Бях сигурна, че премина, стомахът ми беше празен.

— Не съм болна — казах и се изправих, като се хванах за стълба. Огледах се, за да видя кой беше станал свидетел на позора ми.

Търсачката от Чикаго държеше мобилния си телефон в ръка, мъчейки се да реши на кои власти да се обади. Изгледах я продължително, а после пак се наведох над храста. С празен стомах или не, тя беше последният човек, когото исках да видя точно сега.

Но докато стомахът ми напразно се напъваше, разбрах, че за присъствието й има причина.

О, не! О, не, не, не, не, не!

— Защо? — Прошепнах едва чуто, останала почти без глас от повръщането и обзелата ме паника. — Защо си тук? Какво се е случило? — Твърде обезпокоителните думи на Утешителката проехтяха в главата ми.

Загледах се в продължение на две секунди в ръцете, сграбчили яката на черния костюм на Търсачката, преди да осъзная, че са моите.

— Престани! — каза рязко тя, а лицето й придоби гневно изражение. Гласът й беше рязък.

Аз я раздрусвах. Разтворих ръце и закрих лицето си с тях.

— Извинявай! — казах, едва поемайки си дъх. — Съжалявам, не знам какво правя.

Търсачката ме изгледа намръщена и приглади яката на дрехата си.

— Не се чувстваш добре и предполагам, че те стреснах.

— Не очаквах да те видя — прошепнах аз. — Защо си тук?

— Хайде да те закараме до някое лечебно заведение преди да поговорим. Ако имаш грип, трябва да бъде излекуван. Няма смисъл да изтощава тялото ти.

— Нямам грип и не съм болна.

— Да не си яла развалена храна? Трябва да съобщиш откъде си я взела.

Настоятелността й беше много досадна.

— И развалена храна не съм яла. Здрава съм.

— Защо не отидеш да те прегледа някой Лечител? Едно бързо сканиране — трябва да се грижиш за домакина си. Това е безотговорно. Особено пък след като здравеопазването е толкова леснодостъпно и ефикасно.

Поех дълбоко въздух и потиснах желанието отново да я раздрусам. Беше с цяла глава по-ниска от мен. Щеше да е борба, в която щях да надделея. Борба? Обърнах й гръб и тръгнах бързо към дома. Бях опасно развълнувана. Трябваше да се успокоя, преди да извърша нещо непростимо.

— Скитнице! Почакай! Лечителят…

— Нямам нужда от Лечител — казах аз, без да се обръщам. — Това беше само… едно емоционално разстройство. Сега съм добре.

Търсачката не отговори. Запитах се как е изтълкувала отговора ми. Чувах обувките й — на високи токчета — да тракат след мен, затова оставих вратата отворена, защото бях сигурна, че ще ме последва вътре. Отидох до умивалника и напълних чаша с вода. Тя изчака мълчаливо, докато си изплакна устата и изплюя. Когато свърших, се подпрях на плота и се загледах в мивката. Скоро това й омръзна.

— И така. Скитнице… още ли използваш същото име? Не искам да съм неучтива, като те наричам така.

Не я погледнах.

— Още се наричам Скитница.

— Интересно. Предположих, че си от онези, които биха предпочели сами да си изберат името.

— Аз наистина направих избора си. Избрах Скитница.

Отдавна ми беше ясно, че причината за лекото спречкване, което бях дочула в първия ден от идването ми в съзнание в Лечебницата, е Търсачката. Тя беше най-склонната към скандали душа, която бях срещала през деветте си живота. Първият ми Лечител Фордс Дълбоката вода беше прекалено спокоен, любезен и умен дори за душа. И въпреки това и той не можеше да се сдържи да не реагира на предизвикателствата й. Това ме накара да не съжалявам за начина, по който самата аз реагирах.

Извърнах се и я изгледах. Седеше на малкото ми канапе. Беше се настанила удобно и като че ли се канеше да остане дълго. На лицето й беше изписано самодоволство, а изпъкналите й очи гледаха с насмешка. Потиснах желанието да се намръщя.

— Защо си тук? — попитах отново. Гласът ми беше монотонен, сдържан. Вече нямаше да губя контрол пред тази жена.

— Отдавна не бях чувала нищо за теб, затова си помислих, че няма да е зле лично да проверя. Все още не сме отбелязали напредък по твоя случай.

Ръцете ми стиснаха ръба на плота зад мен, но продължих да не допускам невъздържани нотки в гласа си.

— Това ми прилича на… престараване. Освен това снощи ти изпратих съобщение.

Тя сбърчи вежди по характерния за нея начин, от който изглеждаше едновременно ядосана и отегчена, като че ли не тя беше виновна за обзелия я гняв. Извади големия си колкото дланта й компютър и докосна няколко пъти екрана.

— О! — възкликна сковано Търсачката. — Днес не съм си проверявала пощата.

Замълча известно време, докато четеше какво й бях написала.

— Изпратих го много рано сутринта — казах аз. — По това време бях полузаспала. Не съм много сигурна доколко това, което съм написала, е спомен, сън или пък може би писане на сън.

Казах го с думите на Мелани, които удивително лесно се отрониха от устата ми и дори добавих към тях собствения си непринуден смях. Не беше честно от моя страна. Поведението ми беше направо срамно. Обаче нямах намерение да показвам пред Търсачката, че съм по-слаба от домакина си.

За пръв път Мелани не изпита самодоволство от това, че ме е надхитрила. Беше твърде облекчена и благодарна, че не я бях издала по някакви мои съображения.

— Интересно — промърмори Търсачката. — Още един на свобода. — Тя поклати глава. — Мирът продължава да ни убягва. — Не се учудваше на вероятността мирът да е твърде крехък. Това по-скоро й доставяше удоволствие.

Прехапах силно устни. Мелани така настоятелно искаше да направи ново опровержение и да каже, че момчето просто е плод на някакъв сън. Не ставай глупава — казах й аз. Би било прекалено очевидно. Ще е достатъчно за подозрителния характер на Търсачката, за да реши, че двете с Мелани сме на еднакво мнение.

Мразя я. Шепотът на Мелани беше рязък и болезнен като порязване с нож.

Знам, знам. Искаше ми се да мога да отрека, че изпитвам… същото. Омразата беше непростимо чувство. Но да харесаш Търсачката беше… много трудно. Направо невъзможно.

Тя прекъсна вътрешния ми разговор.

— И така, освен новото място, което трябва да проверим, нямаш нищо друго, с което да ми помогнеш за пътните карти, така ли?

Усетих тялото си да реагира на критичния й тон.

— Никога не съм казвала, че са били линии върху пътна карта. Това е твое предположение. И наистина нямам нищо друго за казване.

Тя цъкна бързо три пъти с език.

— Но ти заяви, че са указания.

— За такива ги бях помислила. Но не успях да науча нищо повече.

— А защо? Още ли не си успяла да подчиниш човека? — Търсачката силно се засмя. Смееше се на мен.

Обърнах й гръб и се опитах да се успокоя. Опитах се да се преструвам, че я няма там. Че съм напълно сама в неприветливата кухня и гледам през прозореца към малкото късче нощно небе и трите ярки звезди, които се виждаха на него.

Е, толкова сама, колкото винаги съм била.

Докато се взирах в малките светли точки в мрака, линиите, които бях виждала многократно да се появяват в несвързани момента… в сънищата и в откъслечните ми спомени, отново проблеснаха в главата ми.

Първата: бавно прави широк завой, след това рязко свива на север, после още веднъж рязко завива в обратната посока и се проточва, този път по-дълго, на север, а след това внезапно се спуска на юг и там прави друга плитка извивка.

Втората: неравно зигзаговидна, четири остри завоя, а петият странно тъп, като че ли прекъснат…

Третата: дълга вълнообразна линия, прекъсната внезапно от издатина, се проточва като тънък, дълъг пръст на север и обратно.

Неразбираеми, явно безсмислени. Обаче знаех, че това е важно за Мелани. Знаех го от самото начало. Тя пазеше тази тайна по-яростно, отколкото другите, заедно с тази за момчето, нейния брат. Нямах представа за съществуването му преди снощния ми сън. Запитах се какво я беше пречупило. Може би заради това, че гласът й започваше да звучи все по-силно в главата ми, тя щеше да ми разкрие още свои тайни.

Може би щеше да се изпусне и щях да разбера какво означават тези странни линии. Знаех, че означават нещо, че водят някъде.

В момента, в който ехото от смеха на Търсачката продължаваше да звучи в главата ми, внезапно разбрах защо са толкова важни.

Ама разбира се, те водеха до Джаред. Обратно до двамата, до Джаред и до Джейми. Докъде другаде? Какви други дестинации биха могли да имат някакво значение за нея? Едва сега разбрах, че не беше обратно, защото никой от тях не беше следвал тези линии преди. Линии, които измъчваха и нея също толкова, колкото и мен, докато…

Стената не се изправи достатъчно бързо пред мен. Мелани беше разсеяна, съсредоточила повече вниманието си върху Търсачката, отколкото върху мен. Размърда се в главата ми, когато зад гърба ми се чу някакъв шум и аз усетих, че Търсачката се приближава.

— Очаквах повече от теб — рече тя и въздъхна. — Досието ти на изследовател изглеждаше много обещаващо.

— Жалко, че не си свободна сама да се заемеш с тази задача. Сигурна съм, че за теб ще бъде детска работа да се справиш със съпротивата на някакъв непокорен домакин. — Не се обърнах да я погледна. Гласът ми остана спокоен.

Тя пренебрежително сбърчи нос.

— Първите вълни бяха достатъчно предизвикателство дори и без непокорен домакин.

— Е, да. Аз самата съм участвала в няколко преселвания.

Търсачката презрително изсумтя.

— Виждащите водорасли трудни ли бяха за укротяване? Бягаха ли?

Запазих спокойствие.

— На Южния полюс нямахме неприятности. Но, разбира се, на Северния работата беше съвсем друга. Там не се справихме добре. Загубихме цялата гора. — Споменът за онова тъжно време отекна в думите ми. Хиляда съзнателни същества предпочетоха да затворят завинаги очи, вместо да ни приемат. Свиха листата си, за да не могат да приемат слънчевите лъчи и загинаха от глад.

Браво на тях — прошепна Мелани. В мисълта й нямаше озлобление, а само одобрение на спомена ми за трагичното събитие.

Беше такава безсмислена загуба. Оставих споменът за агонията от случилото се, усещането за болката от умиращите мисли на гората, подобна на нашата, да се задържи в главата ми.

Било е смърт, както и да го погледнеш.

Търсачката заговори и аз се опитах да се съсредоточа само върху единия разговор.

— Да — каза, почувствала се неловко тя, — беше лошо изпълнение.

— Когато се стигне до употреба на сила, невинаги може да се проявява максимална предпазливост. Някои не са така внимателни както би трябвало да бъдат.

Тя не отговори. Чух я да отстъпва няколко крачки назад. Всички знаеха, че за погрешната стъпка, довела до масовото самоубийство, бяха виновни Търсачите. Тъй като Виждащите водорасли не можеха да бягат, Търсачите бяха подценили способността им да се спасят. Бяха действали безразсъдно, започвайки първото настаняване преди да имаме достатъчно численост на самото място за тотална асимилация. Докато разберат на какво са способни Виждащите водорасли и че искат да го направят, вече беше станало твърде късно. Следващата пратка души в състояние на хибернация беше твърде далеч и преди те да пристигнат, северната гора беше загубена.

Обърнах се да погледна Търсачката, за да мога да преценя какво въздействие са й оказали думите ми. Лицето й беше безизразно, докато гледаше съсредоточено бялата стена от другата страна на стаята.

— Съжалявам, не мога да ти помогна с нищо повече — отсякох аз, опитвайки се да покажа, че разговорът ни е приключил. Отново бях готова да имам дома си само за себе си. За нас — вметна жлъчно Мелани. Въздъхнах. Сега беше толкова самоуверена. — Наистина не си струваше да си правиш труда да биеш толкова път.

— Това ми е работата — отвърна Търсачката и сви рамене. — Ти си единствената ми задача. Докато открия и останалите, може би ще трябва да съм по-близо до теб с надеждата, че късметът ми ще проработи.