Скитница

Глава 53Обречена

Тялото домакин на Търсачката се казваше Лейси — нежно, женско име. Лейси. Според мен също толкова неподходящо, колкото и ръстът й. Все едно да наречеш някой питбул Пухчо.

Лейси беше също толкова шумна, колкото и Търсачката — и също обичаше да се оплаква.

— Трябва да ме извините, че не спирам да говоря — рече тя, без да ни позволи да изразим някакво друго мнение. — В продължение на години бях принудена да крещя вътре, но никога не можех да говоря от свое име. Насъбрали са ми се толкова много неща за казване.

Ама че късмет извадихме. Почти се чувствах доволна, че си тръгвам. Що се отнася до въпроса, който си бях задавала по-рано, не, изражението на лицето беше не по-малко отблъскващо, макар и с някаква ново съзнание зад него. Беше така, защото в крайна сметка това ново съзнание не беше кой знае колко по-различно.

— Ето защо ние не ви харесваме — ми каза тя в онази нощ, без да сменя сегашното време, нито множественото число. — Когато разбра, че ти чуваш Мелани по същия начин, по който чува мен, тя се уплаши. Помисли си, че може да отгатнеш. Аз бях нейната дълбоко скрита тайна. — Последва стържещ смях. — Не можеше да ме накара да млъкна. Затова стана Търсачка, защото се надяваше да измисли някакъв начин за по-добро справяне със съпротивляващите се домакини. После поиска да бъде прикрепена към теб, за да може да наблюдава как се справяш. Тя ти завиждаше, не е ли трогателно? Искаше да е силна като теб. Много се зарадвахме, когато помислихме, че Мелани е спечелила. Обаче мисля, че не стана така. Мисля, че ти спечели. И така, защо дойде тук? Защо помагаш на бунтовниците?

Макар и с нежелание, обясних, че с Мелани сме приятелки. Това не й хареса.

— Защо? — попита тя.

— Тя е добър човек.

— А тя защо те харесва?

По същата причина.

— Тя казва: по същата причина.

Лейси изсумтя.

— Промила си и й мозъка, нали?

О, тя е по-лоша от първата.

Да — съгласих се аз. — Сега разбирах защо Търсачката беше толкова противна. Можеш ли да си представиш да имаш непрекъснато в главата си това нещо?

Не бях единственото нещо, което Лейси не хареса.

— Нямате ли някое по-добро място за живеене вместо тези пещери? Тук е толкова мръсно. Може би някъде има някоя къща? Какво искаш да кажеш, че трябва да имаме общи стаи? Разписание за ежедневните ни задължения? Не разбирам. Ще трябва да работя, така ли? Мисля, че ти не разбираш…

На следващия ден Джеб я заведе на обичайната обиколка, опитвайки се да обясни през стиснати зъби как всички живеят тук. Когато минаха покрай мен — докато ядяхме с Иън и Джейми, — ми хвърли поглед, който очевидно питаше защо не бях позволила на Арън да я застреля, докато това все още беше възможно. На обиколката присъстваха повече хора, отколкото при моята. Всеки искаше с очите си да види чудото. За повечето от тях дори изглежда нямаше значение, че е… трудна. Те я приемаха. Беше повече от добре дошла. Отново изпитах малко от онази горчива завист. Колко глупаво. Тя беше човек. Символизираше надежда. Принадлежеше тук и щеше да остане тук дълго, след като мен нямаше да ме има.

Ти си късметлийка — прошепна с нескрит сарказъм Мелани.

Разговорът с Иън и Джейми за това, което се беше случило, не се оказа толкова труден и мъчителен, колкото си представях. Беше така, защото те, по различни причини, бяха напълно в неведение. Никой нямаше представа, че придобитото ново знание означаваше, че аз ще ги напусна.

За Джейми ми беше ясно защо е така. Той повече от всеки друг приемаше мен и Мел като едно цяло. Беше способен с младия си, необременен мозък да приеме реалността, че съществуваме и двете. Отнасяше се с нас като с двама души, а не като с един. За него Мел беше също толкова истинска и реална, колкото беше за мен. Не виждаше нужда да се разделяме.

Не бях сигурна обаче защо Иън не разбираше. Дали беше толкова силно завладян от мисълта за потенциалните възможности, които се откриваха с това ново знание? За промените, които то би могло да донесе на човешкото общество тук? Всички бяха стъписани от идеята, че възможността да бъдат хванати и с нея да настъпи краят им, вече не е така фатална. Имаше начин да се върнат към предишното си съществуване. За него беше естествено да се опитам да спася Търсачката, то беше напълно в съответствие с представите му за мен. Може би до този момент това обяснение му беше достатъчно.

А може би Иън просто не беше имал възможност да обмисли всичко по-подробно и да види голата истина, преди вниманието му да бъде отвлечено от нещо друго, което го накара да побеснее.

— Трябваше да го убия още преди години — фучеше той, докато се подготвяхме за акцията. Моята последна акция. Опитах се да не мисля за това. — Не, майка ми е трябвало да го удави още при раждането му!

— Той ти е брат.

— Не разбирам защо непрекъснато ми повтаряш това. Да не искаш да ме накараш да се почувствам по-зле?

Всички бяха възмутени от Кайл. Джаред така стискаше устни от яд, че те се бяха превърнали в тънка линия, а Джеб поглаждаше пушката си по-често от обикновено. Беше много развълнуван и смяташе да участва с нас в тази безпрецедентна акция — първата, откакто бях дошла да живея тук. Много му се искаше да види отблизо космодрума на совалките. Обаче сега, когато Кайл излагаше на опасност всички ни, се налагаше да остане тук за всеки случай. Това, че работите не се нареждаха, както Джеб искаше, беше причината за лошото му настроение.

— Да остана тук с това същество — промърмори на себе си той и пак поглади пушката си. Новият член на неговата общност не го правеше по-щастлив. — Да изпусна цялото приключение. — Той се изплю на пода.

Всички знаехме къде е Кайл. Веднага, след като беше разбрал, че Търсачката червей като по чудо се е превърнала през нощта в човека Лейси, той се беше измъкнал през задния вход. Очаквах, че ще оглави групата, настояваща за смъртта на Търсачката (непрекъснато държах криоконтейнера в ръце, останах полубудна с ръка върху гладката му повърхност), но Кайл не се виждаше никъде и без него Джеб успя да се справи лесно със съпротивата на другите.

Джаред откри, че джипът го няма, а Иън свърза двете отсъствия.

— Тръгнал е да търси Джоди — простена Иън. — Какво друго обяснение може да има?

Надежда и отчаяние. Аз им бях дала едното, а Кайл другото. Щеше ли да предаде всичките, преди дори да са успели да се възползват от надеждата?

Джаред и Джеб искаха да отложат акцията, докато разберем дали Кайл е успял. В най-добрия случай това щеше да му отнеме три дни, ако неговата Джоди все още живееше в Орегон и ако я намереше там. Имаше още една пещера, едно друго място, където можехме да се евакуираме. То беше много по-малко, без вода и не можехме да се крием там дълго. Спореха дали да прехвърлят всички там, или да чакат.

Обаче аз бързах. Виждах как другите гледат лъскавия контейнер в ръцете ми. Чувах ги как си шушукат. Колкото по-дълго държах Търсачката тук, толкова по-голяма вероятност имаше някой да я убие. След като се запознах с Лейси, бях започнала да съжалявам Търсачката. Тя заслужаваше по-лесен и по-приятен нов живот при Цветята.

Иронията беше, че тъкмо Иън застана на моя страна и ми помогна да побързаме с акцията. Все още не се досещаше докъде ще доведе това. Обаче бях благодарна, че ми помогна да убедя Джаред, че има достатъчно време да извършим акцията и да се върнем преди да се вземе решение за Кайл. Бях му благодарна и за това, че отново беше влязъл в ролята на мой телохранител. Знаех, че мога да поверя на Иън лъскавия криоконтейнер повече, отколкото на всеки друг. Единствено на него можех да го дам да го държи, когато ръцете ми трябваха. Единствено той виждаше в този малък контейнер живот, който се нуждае от защита. Можеше да мисли за това същество като за приятел, като нещо, което може да бъде обичано. Беше най-добрият ми съюзник. Бях му толкова благодарна. Бях благодарна и на неведението, което за момента му спестяваше болката.

Трябваше да побързаме, в случай че Кайл провалеше всичко.

Отново отидохме във Финикс, този път в един от многото квартали, разпрострели се от центъра му. На югоизток имаше голям космодрум за совалки край градче, което се казваше Меса, с няколко лечебни заведения наблизо. Точно това ми трябваше. Щях да им дам колкото мога повече, преди да напусна.

Ако хванехме Лечител, може би щяхме да успеем да запазим паметта му в тялото домакин. Някой, който бе запознат с всички лекарства и употребата им. Някой, който знаеше най-добрите начини да се стигне до неохраняеми запаси. На доктора това много щеше да му хареса. Можех да си представя въпросите, които изгаряше от желание да зададе.

Обаче първо космодрумът за совалките.

Беше ми мъчно, че Джеб ще пропусне това, но той щеше да има много други възможности в бъдеще. Въпреки че беше тъмно, дълга върволица от совалки с тъпи носове се спускаше на земята, а през това време други излитаха като безкраен поток.

Аз карах стария пикап, а другите бяха отзад. Криоконтейнерът, разбира се, беше у Иън. Обиколих космодрума, като се стараех да се държа далеч от оживената местна аерогара. Лесно забелязах огромните, стройни, бели кораби, които напускаха планетата. Те не излитаха така често, както по-малките. Онези, които успях да видя, не се канеха да напуснат веднага планетата.

— Върху всичко има надписи — казах на останалите, които не се виждаха в тъмното. — А сега, нещо важно. Избягвайте кораби за Прилепите и особено за Виждащите водорасли. Виждащите Водорасли са само през една слънчева система. За едно отиване и връщане ще е нужно само десетилетие. Това е твърде кратко време. Най-далече са Цветята, а за Делфините, Мечките и Паяците е нужен най-малко един век за пътуване в едната посока. Изпращайте криоконтейнери само до тях.

Подкарах бавно колата, като се стараех да се приближа до корабите.

— Това ще бъде лесно. Там има най-различни видове товарни коли и лесно ще се смесим с тях. О! Виждам един камион за контейнери — същият е като онзи, който видяхме да разтоварват в болницата, Джаред. Отгоре има човек, който се грижи за товара… Нарежда касите с контейнерите върху платформа на въздушна възглавница. Ще ги товари… — Подкарах още по-бавно колата, за да видя всичко по-добре. — Да, на този кораб. Ще ги вкара право през отворения люк. Ще заобиколя и ще се върна отново, за да бъда готова за действие, когато той е в кораба.

Минах покрай камиона, като продължих да наблюдавам какво става в огледалата на колата. До тръбата, която свързваше предната част на кораба с товарния док, светна надпис. Усмихнах се, когато прочетох думите. Този кораб отиваше до Планетата на Цветята. Беше предназначен за там.

Направих бавен обратен завой, когато човекът изчезна в корпуса на кораба.

— Пригответе се — прошепнах аз, когато спрях пикапа в сянката на цилиндричното крило на следващия атомен космически кораб. Бях само на три-четири метра от камиона с контейнерите. Пред космическия кораб, който щеше да замине за Планетата на Цветята, работеха няколко техници, а още по-нататък върху някогашната писта се виждаха и други. Аз щях да бъда просто още една фигура в нощта.

Изключих двигателя и излязох от колата, стараейки се да се държа непринудено като човек, който просто си върши работата. Минах откъм задната врата на пикапа и открехнах леко вратата. Контейнерът беше поставен на самия ръб. На капака му светеше бледа червена светлина, която показваше, че не е празен. Вдигнах го внимателно и хлопнах вратата. Тръгнах, без да бързам, към отворената страна на камиона. Обаче дишането ми се ускори. Усещах, че върша нещо по-опасно от онова в болницата и това ме разтревожи. Можех ли да очаквам човеците да рискуват живота си по този начин?

Аз ще бъда там. Ще го направя сама, също както ще го направиш ти. Естествено, ако стане така, както ти си го намислила.

Благодаря, Мел.

Трябваше да си наложа да не поглеждам през рамо към отворения люк, където беше изчезнал човекът. Поставих внимателно контейнера върху най-близката колона в камиона. Добавянето на един измежду стотици не биеше на очи.

— Сбогом — прошепнах аз. — Пожелавам ти да имаш по-добър късмет със следващия си домакин.

Запътих се обратно към пикапа, като вървях толкова бавно, колкото можех да си наложа. В колата цареше тишина, докато дадох на заден ход и излязох изпод сянката на големия кораб. Поех обратно по пътя, от който бях дошла. Усещах как сърцето ми продължава да бие прекалено бързо. В огледалата люкът беше все така празен. Не видях човекът да се появява преди корабът да изчезне от погледа ми.

Иън се прехвърли на седалката до мен.

— Не изглежда много трудно.

— Имахме голям късмет с избирането на момента. Следващия път може да се наложи да чакате по-дълго, за да се появи подходяща възможност.

Той се пресегна и ме хвана за ръката.

— Ти ни носиш късмет. — Не отговорих. — Сега, след като тя е в безопасност, по-добре ли се чувстваш?

— Да.

Видях как той рязко извърна глава, когато неочаквано усети лъжата в гласа ми. Не посмях да срещна погледа му.

— Хайде да отидем да хванем някой и друг Лечител — казах аз.

През краткия път до малката лечебница Иън остана мълчалив и замислен.

Мислех, че голямото предизвикателство и опасността ще е свързана с втората ни задача. Планът беше, ако условията и броят им позволяват, да се опитам да изведа от болницата един или двама Лечители под претекст, че в пикапа има ранен мой приятел. Стар номер, но би могъл да се окаже особено ефикасен при нищо неподозиращите и доверчиви Лечители.

Оказа се, че дори не се наложи да влизам вътре. Спрях на паркинга тъкмо в момента, когато двама Лечители на средна възраст един мъж и една жена — облечени в червени престилки, влизаха в една кола. Смяната им беше свършила и те се прибираха у дома. Колата се намираше точно зад ъгъла на входа. Наоколо не се виждаше никой.

Иън енергично кимна. Спрях пикапа точно зад тяхната кола. Те погледнаха изненадани. Отворих вратата и се измъкнах навън. Гласът ми беше задавен от сълзи, а лицето изкривено от угризение. Това ми помогна да ги заблудя.

— Приятелят ми е отзад, не знам какво му стана.

Реагираха с такава загриженост, каквато предварително знаех, че ще проявят. Побързах да им отворя задната врата, а те бързо ме последваха. Иън мина откъм другата страна. Джаред беше готов с хлороформа.

Не погледнах как стана. Отне само секунди. Джаред издърпа вътре безчувствените тела, а Иън затръшна вратите. Погледна само за секунда пълните ми със сълзи очи и седна зад волана. Потегли, а аз седях на седалката до него и се чувствах омерзена.

— Съжалявам, Скит. Знам, че ти трудно.

— Да. — Нямаше никаква представа колко трудно ми беше и колко много причини имаше за това.

Той стисна пръстите ми.

— Добре поне, че всичко мина лесно. Невероятна късметлийка си.

Прекалено добре. И двете задачи бяха изпълнени прекалено безупречно и прекалено бързо. Съдбата ме пришпорваше.

Той подкара колата обратно към магистралата. След няколко минути забелязах една ярка, позната табела в далечината. Поех дълбоко въздух и изтрих очите си.

— Иън, би ли ми направил една услуга.

— Каквато пожелаеш.

— Искам да се отбием в заведението за бързо хранене.

Той се засмя.

— Няма проблем.

Разменихме си местата на паркинга и аз закарах пикапа пред гишето за поръчки.

— Ти какво искаш? — попитах го аз.

— Нищо. Стига ми да те наблюдавам, че най-после правиш нещо за себе си. Сигурно ти е за пръв път.

Не се засмях на шегата. За мен това беше нещо като последно ядене, последният дар за осъдения. Вече нямаше да изляза отново от пещерите.

— А ти, Джаред?

— Два от тези, които избереш за себе си.

И така аз избрах три чийзбургера, три плика с пържени картофи и три ягодови шейка. След като си получих храната, с Иън отново си разменихме местата, за да мога да ям, докато той кара.

— О! — възкликна той, когато ме видя да топвам един пържен картоф в шейка.

— Трябва да опиташ. Хубаво е. — Предложих му един добре напоен пържен картоф. Той сви рамене и го взе. Пусна го в устата си и го сдъвка.

— Интересно.

Аз се засмях.

— Мелани също мисли, че е гадно. Тъкмо затова придобих този навик в началото. Сега ми е смешно, като се замисля докъде съм стигала в желанието си да я дразня.

Всъщност не бях гладна. Просто исках да усетя още веднъж вкусовете, които бях специално запомнила. Иън довърши половината от бургера ми, когато не можех да ям повече.

Прибрахме се без инциденти у дома. Не забелязахме признаци за някакво наблюдение от Търсачи. Може би бяха приели онзи случай за съвпадение. Може би го считаха за неизбежно — ако се скиташ дълго сам в пустинята, неминуемо нещо ще ти се случи. На Планетата на Мъглите имахме такава поговорка: Щом като прекосиш прекалено много ледени полета, накрая ще станеш за храна на ноктестия звяр. Това беше груб превод. На езика на Мечките звучи по-добре.

Очакваше ни голям прием. Усмихнах се колебливо на приятелите си: Труди, Джефри, Хийт и Хайди. Истинските ми приятели намаляваха. Нямаше го Уолтър, нямаше го Уес. Не знаех къде е Лили. Това ме натъжи. Може би наистина не исках да живея на тази тъжна планета с толкова много смърт в нея. Може би нищото беше за предпочитане.

Макар да беше проява на дребнавост от моя страна, натъжи ме и това, че забелязах Лусина да стои редом с Лейси, а Рийд и Вайълет бяха от другата й страна. Разговаряха оживено, изглежда задаваха въпроси. Лейси държеше малкия Фрийдъм на коляното си. Той като че ли не беше много доволен, но все пак се радваше, че участва в разговора на възрастните и затова не хленчеше. На мен никога не ми разрешиха да бъда близо до детето, но Лейси вече беше една от тях. Имаха й доверие.

Отправихме се право към южния тунел. Джаред и Иън мъкнеха на гръб Лечителите. Иън носеше по-тежкия — мъжа, и потта се лееше по хубавото му лице. Джеб разпъди другите застанали при входа на тунела и ни последва. Докторът ни чакаше в болницата и търкаше разсеяно ръце, все едно, че ги миеше.

Времето продължаваше бързо да лети. Запалиха по-силната лампа. На Лечителите беше дадено „Без болка“ и бяха поставени по очи върху кушетките. Джаред показа на Иън как да задейства контейнерите. Държаха ги готови и Иън премигваше от стряскащия студ. Докторът застана над жената със скалпел в ръка и наредените до нея лекарства.

— Скит? — попита той.

Сърцето ми болезнено се сви.

— Ще се закълнеш ли, докторе? Да изпълниш всичките ми условия? Обещаваш ли ми, гарантирайки с живота си?

— Да, ще изпълня всичките ти условия, Скит. Заклевам се.

— Джаред?

— Да. Никакво убиване повече.

— Иън?

— Ще ги защитавам със собствения си живот, Скит.

— Джеб?

— Това е моят дом. Всеки, който не може да спазва това споразумение, ще трябва да го напусне.

Кимнах просълзена.

— Добре тогава. Хайде да приключваме с това.

Отново развълнуван, докторът направи разрез със скалпела в тила на Лечителката, докато видя отвътре да проблясва сребристото тяло. Остави бързо скалпела настрана.

— Сега какво?

Сложих ръката си върху неговата.

— Намери задния край. Напипа ли го? Почувствай формата на пръстените. В предната част стават по-малки. Добре, в края ще почувстваш три малки… къси неща. Усещаш ли за какво ти говоря?

— Да — отвърна тихо той.

— Добре. Това са предните антени. Започни от там. Сега, много внимателно, прекарай пръста си по дължината на тялото. Напипай линията на свързване на израстъците. Всичките са опънати като струни.

Той кимна.

Накарах го да придвижи пръста си надолу на около една трета от тялото и му казах да брои, ако не е сигурен. Нямахме време да броим, защото кръвта продължаваше безпрепятствено да тече. Бях сигурна, че тялото на Лечителката, ако тя се събудеше, щеше да ни помогне — сигурно имаше някакъв начин за това. Помогнах му да напипа най-големия възел.

— А сега го потъркай леко навътре към тялото. Разтъркай го съвсем леко.

— То се движи — извика леко уплашен докторът.

— Това е добре — означава, че го правиш правилно. Дай му време да се свие. Изчакай, докато тялото започне леко да се гърчи и след това го вземи в ръката си.

— Добре — отвърна с разтреперан глас докторът.

Протегнах ръка към Иън.

— Дай ми ръката си.

Усетих как ръката му хвана моята. Обърнах я с дланта нагоре, стиснах я в шепа и я приближих съвсем близо до операционната маса на доктора.

— Подай душата на Иън… само че внимателно, ако обичаш.

От Иън щеше да излезе идеален асистент. Когато вече нямаше да ме има, кой друг би се отнасял така внимателно с малките ми роднини?

Докторът подаде душата в протегнатата в очакване ръка на Иън, а после веднага се обърна, за да се заеме с излекуването на човешкото тяло.

Иън се вторачи в сребърната лента в ръката си. Лицето му изразяваше по-скоро удивление, отколкото отвращение. Усетих прилив на топлина в гърдите си, когато видях реакцията му.

— То е хубаво — прошепна той изненадан. Независимо какво чувстваше към мен, той беше принуден от обстоятелствата да очаква да види един паразит, една стоножка, едно чудовище. Прочистването на разрязаните тела не го беше подготвило да види красотата тук.

— И аз мисля така. Хайде, пусни я в контейнера.

Иън задържа душата в шепата си не повече от секунда, като че ли да запомни как изглежда и каква е на пипане. След това много внимателно я остави да се плъзне в студения отвор. Джаред му показа как да заключи капака на контейнера.

Почувствах как някаква тежест се смъкна от плещите ми. Свърши се. Беше твърде късно да променям решението си. Вече не изпитвах такъв ужас, какъвто бях очаквала, защото се почувствах сигурна, че тези четирима души ще се грижат за душите също като мен. Когато нямаше да ме има.

— Внимавайте! — извика изведнъж Джеб. Вдигна пушката и я насочи покрай нас.

Обърнахме се към опасността и контейнерът на Джаред падна на пода, когато той се хвърли към Лечителя, който беше застанал на колене върху кушетката и се взираше изумен в нас. Иън запази присъствие на духа и не изпусна контейнера.

— Хлороформ — извика Джаред, докато натискаше Лечителя надолу върху кушетката. Обаче беше твърде късно.

Лечителят гледаше право в мен, а лицето му беше по детски учудено. Разбрах защо гледа към мен — лъчите на фенера се отразяваха както от неговите, така и от моите очи и като диаманти хвърляха отблясъци върху стената.

— Защо? — попита ме той.

После погледът му стана празен, а тялото му престана да се съпротивлява и се отпусна върху кушетката. От ноздрите му потекоха две тънки струйки кръв.

— Не! — изкрещях аз и се хвърлих към безжизненото му тяло, макар да знаех, че е много късно. — Не!