Скитница

Глава 24Понасяна

Вярно беше, че не миришех добре. Бях изгубила представа колко дни бях изкарала тук — дали не беше повече от седмица? Повече от две седмици? — и през цялото време се потях в едни и същи дрехи, които носех при катастрофалната ми експедиция в пустинята. В памучната ми риза беше засъхнала толкова много сол, че се беше набръчкала като мех на акордеон. Преди беше бледожълта, а сега беше станала на петна с цвят като на тъмночервеникавия под на пещерата. Късата ми коса се беше сплъстила и беше пълна с пясък. Чувствах я как се спуска на кичури по главата ми, а най-отгоре завършваше с твърд гребен като на какаду. Напоследък не бях виждала лицето си, но си представях, че в него преобладава червеникавото — от праха в пещерата и от заздравяващите охлузвания.

Така че разбирах какво искаше да каже Джеб — да, имах нужда от баня. А също и от смяна на дрехите, за да си струва усилието. Джеб ми предложи да нося някои от дрехите на Джейми, докато изсъхнат моите, но не исках да съсипвам нещата на момчето, като ги разтегля. Бях благодарна, че не се опита да ми предложи нещо от дрехите на Джаред. Накрая се съгласих да облека една стара, но чиста фланелена риза на Джеб, чиито ръкави бяха откъснати, и чифт избелели, скъсени дочени панталони, към които от дълго време никой нямаше претенции. С тези преметнати върху ръката ми неща и с безформено парче от миришещия отвратително домашен сапун в ръка, който Джеб твърдеше, че се прави от някакъв кактус, аз го последвах към пещерата с двете реки.

Отново не бяхме сами и пак бях много разочарована от този факт. Трима мъже и една жена — онази с прошарената плитка — пълнеха кофи с вода отпред от по-малкия поток. Откъм банята се чуваха силни плясъци и смехове.

— Просто трябва да изчакаме реда си — каза ми Джеб и се подпря на стената. Застанах вдървено до него, чувствайки се неудобно под втренчените в мен четири чифта очи, докато самата аз бях насочила поглед към тъмния, горещ поток, който течеше стремглаво през шуплестия под на пещерата.

След кратко чакане от банята излязоха три жени. От мокрите коси върху ризите им капеше вода. Бяха атлетичната жена с карамелен цвят на кожата, една млада русокоса жена, която не си спомнях да съм виждала преди, и братовчедката на Мелани — Шарън.

Смехът им секна веднага, щом ни забелязаха.

— Добър ден, дами — каза Джеб и докосна челото си, все едно беше периферията на шапка.

— Джеб — отвърна сухо на поздрава му карамелената жена.

Шарън и другото момиче просто ни отминаха.

— Добре, Скит — рече Джеб, докато те минаваха покрай нас, — на твое разположение е.

Хвърлих му унил поглед, а после влязох предпазливо в тъмното помещение.

Опитах се да си спомня какъв беше подът — бях сигурна, че има няколко крачки преди да се стигне до водата. Свалих си първо обувките, за да мога да усетя водата с пръстите си.

Беше толкова тъмно. Спомних си черния като мастило басейн, изпълнена с какви ли не предположения за това какво може да се крие под повърхността му, и потреперих. Но колкото повече чаках, толкова по-дълго щях да остана тук, затова оставих чистите дрехи до обувките си и със сапуна в ръка запристъпвах предпазливо напред, докато намерих ръба на басейна.

В сравнение с изпускащия пара поток във външната пещера тук водата беше направо прохладна. Това не намали ужаса ми, но усещането беше приятно. От дълго време не бях докосвала нещо хладно. Все още с мръсните дрехи на гърба нагазих до кръста във водата. Усетих как течението на потока обгръща глезените ми. Бях доволна, че водата беше течаща. Ако беше неподвижна, щях да се почувствам гузна, че влизам в нея толкова мръсна.

Приклекнах в тъмнината и се потопих до раменете, след което започнах да трия дрехите си със сапуна, защото според мен това щеше да е най-лесният начин те отново да станат чисти. Усещах леко парене там, където сапунът докосваше кожата ми.

Свалих насапунисаните дрехи и започнах да ги търкам под водата. След това на няколко пъти ги изплакнах, докато не остана никаква следа от потта и сълзите ми, изстисках ги и ги оставих на пода, където, според мен, бяха обувките ми. Доволна оставих парещия сапун върху скалистия под, а след това дълго плакнах тялото си така, както бях направила с дрехите.

На излизане от басейна изпитах странно чувство на облекчение, примесено със съжаление. Водата беше много приятна, както и усещането, че съм чиста. Обаче се бях уморила от непрогледния мрак и нещата, които си въобразявах, че могат да се крият в него. Намерих пипнешком сухите дрехи, навлякох ги бързо и намъкнах мокрите си крака в сухите обувки. Взех мокрите си дрехи в едната си ръка, а с два пръста на другата — сапуна и излязох навън.

Джеб се разсмя, когато ме видя как предпазливо го държа.

— Пощипва малко, нали? Опитваме се да отстраним това. — Протегна към мен ръка, хванал края на ризата си, и аз поставих сапуна в нея.

Не отговорих на въпроса му, защото не бяхме сами. Зад него стоеше мълчалива опашка — бяха петима души, всички се връщаха от работата на полето.

Иън беше пръв.

— Изглеждаш по-добре — каза ми той, но от тона му не можах да разбера дали е изненадан, или ядосан. Вдигна ръка, протегна дългите си бледи пръсти към врата ми, а аз стресната се дръпнах и той бързо я свали.

— Извинявай — рече тихо Иън.

Дали се извиняваше, че ме беше уплашил, или че беше оставил белег върху врата ми? Не можех да си представя, че се извинява за опита да ме убие. Сигурно още му се искаше да ме види мъртва. Обаче нямах намерение да попитам. Тръгнах, а Джеб ме последва.

— Денят не беше толкова лош — обади се той, докато вървяхме през тъмния коридор.

— Не толкова — промърморих аз. Не ме бяха убили, а и това беше нещо.

— Утре ще бъде дори по-добре — обеща той. — Обичам да садя и да гледам как в тези мънички семена има толкова много живот. Карат ме да чувствам, че и един такъв стар човек като мен може би все още има скрити сили в себе си. Дори и ако става само за наторяване — засмя се той на шегата си.

Когато стигнахме до голямата пещера градина, Джеб ме хвана за лакътя и ме поведе на изток, вместо на запад.

— Не се опитвай да ми кажеш, че не си гладна след това копане. Не ми е работа да изпълнявам ролята на рум сървис. Просто ще трябва да ядеш там, където ядат всички останали.

Намръщено се загледах в пода, но се оставих да ме води към кухнята. Беше хубаво, че храната, както винаги, беше една и съща, защото, ако по чудо се появеше филе миньон или нещо подобно, нямаше да мога да вкуся и една хапка. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху това да гълтам — дори ми беше неприятно да издавам този малък звук сред мъртвата тишина, настъпила при появата ми. В кухнята нямаше много хора — само десетина човека, насядали край плотовете, ядяха твърдите франзели и отпиваха от воднистата супа. Обаче аз отново станах причина всички разговори да замрат. Запитах се колко дълго можеха да продължават нещата така.

Отговорът беше точно четири дни. Толкова ми бяха нужни и да разбера какво целеше Джеб с промяната си от любезен домакин в строг надзирател.

Прекарах следващия ден след прекопаването на почвата в засяване и напояване на същата нива. Сега, за разлика от предния ден, тук работеше друга група хора. Предположих, че има някаква ротация при изпълнението на различните дейности. В тази група бяха Маги и жената с карамелената кожа, на която така и не бях научила името. През повечето време всички работеха в мълчание. Имаше нещо неестествено — беше протест срещу присъствието ми. Иън пак работеше с нас, макар да беше очевидно, че не беше негов ред и това ме обезпокои.

Отново трябваше да ям в кухнята. Там беше Джейми и той единствен нарушаваше пълната тишина. Знаех, че е твърде чувствителен, за да не забележи неловкото мълчание, но нарочно не му обръщаше внимание, като че ли единствените в помещението бяхме само аз, той и Джеб. Говореше за деня, прекаран в класа на Шарън, изфука се малко с неприятностите, които си навлякъл, че се е обаждал, без да му е дошъл редът, и се оплака от домашните, които тя му беше дала като наказание. Джеб го смъмри с половин уста. Справиха се добре в старанието си да покажат, че всичко е наред. Аз нямах актьорски способности. Когато Джеб ме попита как съм прекарала деня си, единственото, което можах да направя, беше да гледам втренчено храната си и да давам едносрични отговори. Това изглежда го натъжи, но не беше настоятелен.

През нощта беше друго — не ме оставяше да спра да говоря, докато не го помолех да ми разреши да си легна. Джейми се беше върнал в стаята си и зае страната на Джаред на леглото, настоявайки аз да взема неговата. Всичко много приличаше на времето, което си спомняше Мелани и тя одобри уговорката. Джеб също.

— Това ми спестява неприятностите да търся някой, който да изпълнява задълженията на пазач. Дръж пушката близо до себе си и не забравяй, че е там — каза той на Джейми.

Аз отново протестирах, но и момчето, и старецът отказаха да ме слушат. Така че Джейми спеше с пушката откъм срещуположната на мен страна, а аз се тормозех и сънувах кошмари, свързани с това.

Третия ден работих в кухнята. Джеб ме научи как да меся тестото за хляба, как да го редя на обли парчета и да го оставям да се надигне, а по-късно как да поддържам огъня в дъното на голямата каменна пещ, когато се стъмнеше достатъчно, за да не се вижда излизащият нагоре дим.

Някъде по-късно следобед Джеб излезе.

— Ще отида да взема още малко брашно — каза той.

Трите смълчани жени, които месеха заедно с нас, не вдигнаха очи от работата си. Бях оплескана до лактите с лепкаво тесто, но започнах да го свалям от ръцете си, за да го последвам. Той се ухили, погледна жените и поклати глава. После се обърна и бързо излезе от помещението преди да мога да освободя ръцете си.

Останах да седя вцепенена на мястото си. Не смеех дори да дишам. Погледнах трите жени — младата русокоса от банята, онази с прошарената плитка и майката с пълните устни. Изчаках да разберат, че сега биха могли да ме убият. Нямаше го Джеб, нямаше и пушка, ръцете ми бяха като в капан от лепкавото тесто — нищо не можеше да ги спре.

Обаче жените продължаваха да месят и да оформят самуните, изглежда без да си дават сметка за очевидната истина. След известно време и аз започнах да меся отново. Неподвижността ми по-скоро би ги накарала да забележат промяната, отколкото ако работех.

Джеб го нямаше цяла вечност. Може би е решил да смели повече брашно. Това изглежда беше единственото логично обяснение за безкрайното му отсъствие.

— Много се забави — отбеляза жената с прошарената плитка, когато той се върна, и така разбрах, че не съм си въобразявала. Джеб стовари на земята един тежък чувал от зебло.

— Тук има много брашно. Я се опитай да го носиш, Труди.

Тя презрително изсумтя.

— Предполагам, че си спирал често по пътя дотук.

— Така си беше — рече Джеб и се ухили насреща й.

Сърцето ми, което туптеше бързо като на уплашена птичка по време на целия епизод, премина в малко по-спокоен ритъм.

На следващия ден бършехме огледала в помещението, в което се намираше нивата с царевица. Джеб ми каза, че това се върши редовно, защото влагата и прахът зацапват до такава степен огледалата, че светлината става твърде слаба, за да може да храни растенията. Иън, който пак работеше с нас, се катереше по паянтовата дървена стълба, докато Джеб и аз държахме основата й, за да не се клати. Това беше трудна работа, защото Иън беше тежък, а ръчно направената стълба не беше добре балансирана. Към края на деня ръцете ме заболяха.

Едва когато свършихме и се отправихме към кухнята, забелязах, че калъфът на пушката, която Джеб винаги носеше, беше празен. Ахнах шумно от изненада, а коленете ми се разтрепериха като на стреснато жребче и се заковах на място.

— Какво има, Скит? — попита с прекалено невинен вид Джеб.

Щях да му отговоря, ако Иън не беше непосредствено до мен и не наблюдаваше с изумените си сини очи странното ми поведение. Затова само погледнах със смесица от недоумение и укор Джеб, а после бавно тръгнах редом с него, като клатех глава. Той се засмя.

— За какво беше това? — попита го Иън, като че ли аз бях глуха.

— Нямам представа — отвърна старият. Лъжеше така, както само човеците могат да лъжат — нагло и без да му мигне окото.

Беше добър лъжец и започнах да се питам дали това, че днес не носеше пушката, че вчера ме беше оставил сама и че ме принуждаваше да споделям компанията на другите, не е опит да бъда убита, без той самият да участва в това. Дали приятелството му беше само плод на въображението ми? Дали не беше още една лъжа?

Вече четвърти ден се хранех в кухнята. Джеб, Иън и аз влязохме в дългата, гореща зала, пълна с хора, които тихо разговаряха за случилото се през деня и нищо не се случи.

Абсолютно нищо.

Не настъпи внезапно мълчание. Никой не спря, за да ме прониже с враждебния си поглед. Като че ли изобщо никой не ни забеляза.

Джеб ме насочи към един празен плот, а после отиде да вземе хляб и за тримата. Иън се разположи до мен и небрежно се обърна към момичето откъм неговата страна. Беше младата русокоса. Нарече я Пейдж.

— Как е? Как се оправяш, докато го няма Анди? — попита я той.

— Щях да кажа добре, ако не се безпокоях толкова — отвърна му тя и прехапа устна.

— Скоро ще си е у дома — увери я Иън. — Когато са с Джаред, всички винаги се връщат. Има истински талант. Откакто се появи, не сме имали никакви инциденти и проблеми. С Анди всичко ще е наред.

При споменаването на Джаред интересът ми се засили, а Мелани, която напоследък беше много сънлива, се размърда, но Иън не каза нищо повече. Само потупа Пейдж по рамото и се обърна, за да вземе храната си от Джеб.

Старецът седна до мен и огледа залата. Лицето му изразяваше силно задоволство. Аз също се огледах, за да разбера какво е видял. Сигурно когато ме няма тук, обикновено е така. Само че днес изглежда те не ми обръщаха внимание. Изглежда се бяха уморили от това да смущавам живота им.

— Нещата започнаха да се успокояват — отбеляза Иън.

— Знаех, че ще стане така. Всички тук сме разумни хора.

Аз се намръщих.

— За момента това е вярно — рече Иън и се засмя. — Брат ми го няма.

— Точно така — съгласи се Джеб.

За мен беше интересно, че Иън се причисляваше към разумните хора. Беше ли забелязал, че Джеб не е въоръжен? Изгарях от любопитство, но не смеех да рискувам и да му го кажа.

Вечерята продължи така, както беше започнала. Явно вече не представлявах такава новост за тях.

Когато се нахранихме, Джеб каза, че заслужавам почивка. Изпрати ме през целия път до вратата ми, вживявайки се отново в ролята на джентълмен.

— Довиждане, Скит — рече старият и докосна въображаемата си шапка.

Поех дълбоко въздух, за да събера кураж.

— Джеб, почакай.

— Да?

— Джеб… — поколебах се, докато търсех по-учтив начин да го кажа. — Аз… може би е глупаво от моя страна, но бях започнала да си мисля, че сме приятели.

Вгледах се внимателно в лицето му за някаква промяна, която да ми покаже, че се кани да ме излъже. Изражението му продължаваше да е просто учтиво, но как можех да зная какво мисли един лъжец?

— Разбира се, че сме, Скит.

— Тогава защо се опитваш да накараш да ме убият?

Той сбърчи вежди от изненада.

— И защо мислиш така, скъпа?

Посочих му доказателството. Днес не носеше пушката, а вчера ме остави сама. Джеб се усмихна.

— Мислех, че ненавиждаш пушката.

Продължих да чакам отговор.

— Скит, ако исках да си мъртва, нямаше да изкараш дори и първия ден.

— Знам — смотолевих аз, започвайки да се чувствам неловко, без да знам защо. — Тъкмо затова всичко това ми се струва така смущаващо.

Джеб отново се засмя.

— Не, не искам да си мъртва. В това е цялата работа, дете. Просто ги карах да свикнат да те виждат наоколо, да приемат неусетно това положение. Все едно, че вариш жаба.

Новото ексцентрично сравнение ме накара да се намръщя. Джеб обясни.

— Ако пуснеш жаба в гърне с вряща вода, тя веднага ще изскочи навън. Но ако пуснеш жабата в хладка вода и постепенно я загряваш, тя не може да разбере какво става, докато е твърде късно, и се сварява. Просто всичко трябва да става постепенно.

За момент се замислих върху казаното. Спомних си как днес хората не ми обръщаха внимание, докато се хранехме. Джеб ги беше накарал да свикнат с мен. Почувствах се странно обнадеждена. В моето положение надеждата беше глупаво нещо, но въпреки това тя се промъкна и оцвети в по-розово перспективите ми.

— Джеб?

— Да?

— Аз жабата ли съм или съм водата?

Той се засмя.

— Ще те оставя сама да си блъскаш главата по този въпрос. Самопознанието е полезно за душата. — Отново се засмя, този път по-силно и се обърна да си върви. Играта на думи беше напълно случайна.

— Почакай, мога ли да те попитам още нещо.

— Разбира се. Бих казал, че сега и без това е твой ред, след толкова много въпроси, които ти зададох.

— Защо си ми приятел, Джеб?

Той сви за миг устни, обмисляйки отговора:

— Знаеш, че съм любопитен човек — започна старецът и аз кимнах. — Вас, душите, ви наблюдавам отдавна, но никога не съм имал възможност да разговарям. Имах купчина въпроси, която ставаше все по-голяма и по-голяма… Освен това винаги съм бил на мнение, че ако човек поиска, може да се погажда с всеки. Харесва ми да проверявам на практика теориите си. И ето те тук, едно от най-приятните момичета, които съм срещал. Наистина е много интересно да имаш за приятел една душа, а това, че успях да го постигна, ме кара да се чувствам много специален.

Той ми намигна, поклони се и се отдалечи.

Това, че вече знаех какъв е планът на Джеб, в никакъв случай не направи нещата по-лесни, когато той пристъпи към по-нататъшното му осъществяване.

Вече никога не вземаше пушката със себе си. Не знаех къде я държи, но бях благодарна, че поне Джейми не спи с нея. Чувствах се малко нервна, когато Джейми беше при мен незащитен, но реших, че всъщност без пушката опасността за него е по-малка. Никой не би искал да го нарани, след като той не беше заплаха. Освен това повече никой не ме потърси.

Джеб започна да ми възлага дребни поръчки. Да изтичам обратно до кухнята, за да взема още малко хляб, защото бил още гладен. Да ида да напълня кофа с вода, защото този ъгъл от нивата бил сух. Да накарам Джейми да излезе от клас, защото Джеб иска да говори с него. Спанакът вече покарал ли е? Иди и провери. Запомнила ли съм пътя през южните пещери? Джеб искаше да предам нещо на доктора.

Всеки път, когато трябваше да изпълнявам тези прости нареждания, ме избиваше пот от страх. Стараех се да изглеждам незабележима и вървях колкото е възможно по-бързо, без да тичам, през големите зали и тъмните коридори. Движех се плътно покрай стените и през повечето време вървях с наведена глава. От време на време прекъсвах нечий разговор, както ставаше преди, но в повечето случаи не ми обръщаха внимание. Единственият път, когато почувствах непосредствена опасност за живота си, беше когато трябваше да прекъсна урока на Шарън, за да извикам Джейми. Тя ме изгледа така, сякаш щеше да последва някакво враждебно действие. Обаче кимна с глава и позволи на Джейми да тръгне, след като със запъване едва чуто обясних за какво съм дошла. Когато останахме сами, той хвана разтрепераната ми ръка и ми каза, че Шарън поглежда по същия начин всеки, който прекъсне часа й.

Най-лошо беше, когато трябваше да намеря доктора, защото Иън настоя да ми покаже пътя. Можех да откажа, но Джеб нямаше нищо против, а това означаваше, че вярва на Иън, че няма да ме убие. Почувствах се твърде обезпокоена, че трябваше на практика да проверя теорията му, но изглежда, че проверката явно беше неизбежна. Ако Джеб грешеше в доверието си към Иън, то той щеше скоро да намери и друга възможност да изпълни намерението си. Така че изминах с него, трепереща от страх, целия дълъг път през тъмния южен тунел. През първата половина останах жива. Докторът получи съобщението. Не се изненада, когато видя Иън да ме съпровожда. Може би си въобразих, но те като че ли си размениха многозначителни погледи. За момент ми мина мисълта, че всеки миг могат да ме вържат върху една от металните носилки на колела. От тези помещения все още продължаваше да ми се гади.

Обаче докторът само ми благодари и ме отпрати с вид на човек, който си има предостатъчно работа. Не можех да кажа с какво точно се занимаваше. Пред него имаше разтворени няколко книги и тесте листове, които като че ли бяха някакви скици.

По обратния път любопитството надделя над страха ми.

— Иън? — попитах аз. Беше ми малко трудно да произнеса името му за пръв път.

— Да?

Изглежда се изненада, че го заговорих.

— Защо още не си ме убил?

Той изсумтя.

— Ето това се казва директен въпрос.

— Знаеш, че би могъл. Джеб може и да се ядоса, но не мисля, че ще те застреля. — Какви ги приказвах? Думите ми прозвучаха така, като че ли го убеждавах. Прехапах си езика.

— Знам — рече с безразличен тон той.

За момент настъпи тишина, нарушавана само от отекващите ни стъпки, приглушени от стените на тунела.

— Няма да е честно — заяви накрая той. — Мислил съм много по въпроса и не мога да разбера как, ако те убия, нещата ще се оправят. Ще бъде все едно да екзекутираш един редник за военните престъпления на един генерал. Е, аз не приемам всички налудничави теории на Джеб. Разбира се, би било хубаво да ги повярвам, но от това, че искаме нещо да е вярно, то не става такова. Независимо дали той е прав или греши, ти явно нямаш намерение да ни сториш нищо лошо. Трябва да призная, че изглеждаш искрено привързана към онова момче. Много е странно да се наблюдава това. Както и да е, докато не представляваш някаква опасност за нас, ми се струва… жестоко да те убия. Какво означава още един неподходящ за това място?

Замислих се за момент върху думата неподходящ. Беше може би най-точното описание за мен, което бях чувала. Къде ли беше мястото, за което бях подходяща?

Странното беше, че тъкмо Иън бе вътрешно толкова изненадващо деликатен. Не си бях давала сметка, че ненавижда жестокостта. Той изчака в мълчание, докато премисля всичко това.

— Щом като не искаш да ме убиеш, тогава защо дойде днес с мен? — попитах аз.

Той отново се замисли, преди да отговори.

— Не съм сигурен, че… — Поколеба се. — Джеб мисли, че нещата са се успокоили, но аз не съм съвсем сигурен в това. Все още има някои хора… Както и да е, докторът и аз се опитваме да те наглеждаме, когато можем. За всеки случай. За мен изпращането ти през южния тунел ми се стори като прекалено заиграване с късмета ти. Но Джеб прави тъкмо това, винаги предизвиква късмета до краен предел.

— Ти… и докторът се опитвате да ме пазите, така ли?

— Странен свят, нали?

Изминаха няколко секунди преди да отговоря.

— Най-странният — съгласих се накрая аз.