Скай

Седма глава

Вечерта и през по-голямата част от нощта размишлявах върху предупреждението на Тина и го преобразувах в съзнанието си, за да нагодя новата й роля във въображаемия си комикс: „Зед е силен, но таи много гняв“. Добър съвет, Оби Тина. Зед беше прекалено голям залък за мен. Остави Върколака да дъвче омразата си. Гледах да не го приемам много сериозно, но част от мен инстинктивно бягаше от такива силни чувства, защото знаеше, че нараняват. Изпитвах неловкото усещане, че някога съм живяла твърде близо до човек, който е избухвал в гневни изблици — някой от времето, преди да ме намерят. Знаех, че грубите думи се превръщат в юмруци и синини. Освен това бях вбесена на себе си. Сигурно бях пълна идиотка, че си въобразявам, че чувам гласа на Зед, когато съм в опасност. Трябваше да се стегна и да забравя цялата история с това момче.

Докато прекосявах училищния паркинГсутринта заедно с Тина, добрите ми намерения все още бяха непокътнати, и не видях погледа, който ми отправи Зед. Той беше с другите момчета, които стояха до мотоциклетите си, и скръстили ръце, оглеждаха тълпите, които влизаха в сградата. Когато ме видя, че идвам, Зед се втренчи изпитателно в мен, а после сякаш реши, че аз не струвам и отмести очи.

Не му обръщай внимание — прошепна Тина, която видя размяната на погледи.

Как бих могла? Искаше ми се да отида и да го зашлевя през лицето, но, честно казано, нямах смелостта да направя такава сцена. Бях сигурна, че гневът ми ще се изпари, преди да измина половината разстояние. Но нали си обещах, че ще забравя цялата история?

Хацде, направи го, каза ми гневът. Момиче ли си, или мишка?

Мишка, всеки път.

Всеки път, но не и сега. В Зед Бенедикт имаше нещо, което беше като клечка кибрит за бушоните ми, и аз кипнах до точката на взривяване.

— Извини ме за момент, Тина.

Преди да се усетя, аз смених посоката и тръгнах към Зед. Изпаднах в настроение ала Арета Франклин. В главата ми зазвуча „Сестрите го правят за себе си“ и ми вдъхна безразсъден кураж да преодолея разстоянието. Намерението в ожесточената ми атака сигурно се предаде на другите ученици, защото видях глави, които се обръщат към мен.

— Какъв по-точно ти е проблемът? — Еха, наистина ли го казах?

— Какво? — Зед бръкна в джоба си, извади слънчевите си очила и си ги сложи. Сега се виждах в две копия в отражението. Четирите други момчета се подхилваха самодоволно и чакаха Зед да ми зашлеви плесница.

— Вчера едва не се удавих благодарение на теб, а ти изкара мен виновна.

Зед се втренчи в мен мълчаливо — тактика на сплашване, която за малко не успя. — Ти беше по-виновен от мен за случилото се на лодката. — Арета ме изоставяше. Гласът й заглъхна в шепот.

— Аз съм бил виновен? — Тонът му изразяваше учудване, че някой се е осмелил да му го каже в очите.

— Не знаех абсолютно нищо за рафтинга. Ти си експерт, затова сам се досети кой е сгрешил най-много.

— Кое е това ядосано маце, Зед? — попита единият му приятел.

Той повдигна рамене.

— Никоя.

Почувствах удара — и ме заболя.

— Не съм „никоя“. Поне не съм арогантен досадник с уста, постоянно разтеглена в подигравателна усмивка. — „Млъкни, Скай, млъкни.“ Сигурно бях развила желание да умра.

Приятелите му избухнаха в гръмогласен смях.

— Зед, тя те зачука — каза онзи със зализаната назад червеникава коса и ме погледна с подновен интерес.

— Да, тя е нещо друго. — Зед повдигна рамене и кимна към сградата. — Бягай, малката.

Събрах цялото си достойнство, притиснах учебниците до гърдите си и тръгнах към училището. Тина крачеше до мен.

— Какво беше това? — зачуди се тя и докосна челото ми, за да провери дали нямам температура.

Изпухтях и изпуснах дъха, който не осъзнавах, че съм затаила.

— Това бях аз — ядосана. Убедителна ли бях?

— Ами… горе-долу.

— Изложих ли се?

— Не, беше страхотна! — Тина не прозвуча много сигурна. — Зед си го изпроси По-добре се крий, когато го видиш, че идва. Той няма да е доволен, че ти го направи на пух и прах пред приятелите му.

Скрих лице в ръцете си.

— Направих го, нали?

— Да. Зед не е свикнал да го критикуват момичета. Те обикновено изпитват страхопочитание пред него. Нали знаеш, че той е най-търсеното гадже в Рикънридж?

— Да, но не бих излязла с него дори той да е последната глътка въздух на тази планета.

О, това беше грубо!

— Не, честно е.

Т ина ме погали утешително по ръката.

— На твое място не бих се тревожила. Зед няма да те погледне един милион години.

След този разговор аз наблюдавах коридорите като комавдос на вражеска територия, за да се скрия, ако видя, че идва Зед. Сега поне имах група приятели, сред които да се скрия, ако той реши да си отмъсти за изблика ми с няколко подбрани подигравателни усмивки. Първата ми приятелка беше Оби Тина, разбира се, но Зоуи, която подхождаше за ролята на малко дяволита Жена-котка с нейното чувство за хумор, и оригиналният Еласто Нелсън сега също бяха част от бандата ми. Те ме защитаваха от Вампирските невести, Шийна и компания, които продължаваха да ме закачат, донякъде защото според мен усещаха, че съм уязвима. Вампирските невести надушват кръвта. Слухът за сцената на паркинга сигурно се беше разчул и хората бяха стигнали до разбираемото заключение, че съм леко смахната. Единствено Тина, Зоуи и Нелсън стояха между мен и периферния живот с особняците. Представях си как тримата ми защитници стоят със скръстени на гърдите ръце като щит между мен и неприятностите, а ветрецът развява наметалата им, звучи героична музика… и стоп.

Трябваше да излизам повече. Бляновете нахлуваха във всяка част на живота ми.

* * *

В последния петък на септември получих нежелана новина от Тина, докато отивахме на училище с колата й

— Всички трябва да отидем да играем футбол? И момчетата, и момичетата? — попитах, ужасена от идеята.

— Да, това е традиция в единайсети клас преди първия сняг, или първият понеделник на октомври. Предполага се, че изгражда екипен дух или нещо такова. — Тина направи балонче с дъвката си и го спука. — Пък и да покажем скритите си таланти пред треньорите. Аз лично мисля, че в дъното стои господин Джо. Сигурно вече си разбрала, че той е властта зад трона в училището. Господин Джон обича възможността да се прави на треньор.

Тина не изглеждаше обезпокоена от перспективата като мен.

— Това е по-лошо от операция на зъб. — Отбранително скръстих ръце на гърдите си

— Защо? Мислех, че вие, британците, обичате футбола. Всички очакваме велики подвизи от теб.

Изобщо не ме бива в спорта.

Тина се засмя.

— Жалко.

След като помолих баща си да ми обясни правилата за засадата, аз осъзнах, че ще се отправя към поредното бедствие. Но нямаше отърване. Казаха на всички от випуска — сто души — да се явим при треньорите на скамейките за зрители в понеделник. Компютърът беше избрал произволни групи имена, които да съставят отборите. Господин Джо, в зле преценен опит да накара едно английско момиче да се почувства като у дома си с помощта на националния й спорт, ме короняса за капитан на отбор Б, което означаваше, че ще играем първи, срещу отбор А. И познайте кой беше техният капитан?

— Е, Зед, ти печелиш правото да избираш. — Господин Джо прибра монетата и наду реферската свирка. Той бе навлязъл в духа на играта и дори беше пъхнал в джобчето на фланелката си мъничко тефтерче. — Полувремената са по двайсет и пет минути. Успех! — Господин Джо ме потупа по рамото, докато отминаваше. — Сега е моментът да блеснеш, Скай Накарай Англия да се гордее с теб!

Бях сигурна, че отсега-нататък стадионът ще се явява в кошмарите ми — редици хора, които гледат от скамейките, а аз нямам представа какво да правя. Също като в някой от онези сънища, където излизаш гола.

Огромно унижение. Във вътрешния ми звуков запис на комикс Дъфи започна да моли за милост.

— Е, капитане? — ухили ми се Нелсън — Кой къде искаш да играе?

Единствените постове, които знаех, бяха централен нападател и вратар. Определих Нелсън за нападател, а себе си — за вратар.

— Сигурна ли си? — попита Шийна. — Не си ли малко нисичка за вратар?

— Не. Там отзад съм най-добра — отвърнах. Всъщност исках да кажа „извън опасност“. — Останалите… разпределете си постовете — кой каквото умее да прави най-добре.

Веднага след началния удар установих, че съм преценила погрешно. Бях забравила, че когато капитанът на противника е играч, който прави на кайма отбраната ти — половината от които умееха да играят футбол колкото мен — тогава вратарят изведнъж има много работа.

За десетина минути те поведоха с пет на нула. Отборът ми започна да издава бунтовнически звуци. Ако нападателите от отбора на Зед ме бяха оставили на мира за минута, щях да изкопая дупка във вратата и да се скрия в нея.

Първото полувреме завърши с разгромяващата преднина от девет гола за тях. Щях да допусна и десети гол, но Нелсън извърши чудо и отбеляза. През почивката отборът ми се събра около мен. Във въздуха се носеше духът на тълпа за линчуване.

— Тактика? — подигравателно попита Шийна.

Да извикам ли метеор да падне на игрището и да унищожи вратата ми? Изведнъж да се строполя мъртва от чума? Престани, Скай, това не ти помага.

— Ами… Браво, Нелсън, страхотен гол. Нека станат повече, моля ви.

— Това ли е тактиката ти? Повече голове, моля ви? — Шийна огледа ноктите си. — Пфу, счупила съм си единия. Мислите ли, че ще ми позволят да напусна играта поради контузия?

— Не играя футбол в родината си. И не исках да бъда капитан. Съжалявам. — Безпомощно повдигнах рамене.

— Какво унижение — недоволно измърмори Нийл, който дотогава винаги се беше държал мило с мен. — Господин Джо обеща, че ще бъдеш страхотна.

Доплака ми се.

— Сгрешил е. Да очаква, че съм добра на футбол е все едно да мисли, че всички уелсци пеят добре. — Играчите от отбора ми гледаха тъпо. Е, добре, не бяха чували за Уелс. — Не пускайте толкова много от другите играчи да минат покрай вас с топката и тогава няма да се налага да спасявам толкова много удари.

— Да спасяваш! — презрително изпищя Шийна. — Та ти не спаси нито един удар. И ако го направиш, ще си изям маратонките.

Свирката извести началото на второто полувреме. Тръгнах по игрището към вратата си, но ме спря Зед.

— Сега пък какво има? — троснато попитах. — И ти ли ще ми натякваш, че не ставам за нищо? Не е необходимо. Отборът ми вече го направи.

Той погледна над главата ми

— Не, Скай. Исках да ти кажа, че това полувреме ще пазиш на другата врата.

О, не. Наистина щях да се разплача. Потърках с китка очите си, завъртях се на пета и се запътих към другия край на терена. Трябваше да издържа на погледите на присмиващите се лица.

Примигах. Играчите от отбора на Зед бяха обградени от малиноворозовия ореол на веселото настроение. Аз имах тъмносива аура, изпъстрена с червено. Наистина ли виждах това, или си го представях? Престани!

Понякога съм пълна откачалка.

Касапницата — извинете, играта — продължи, докато се превърна в мъчение за всички, дори за зрителите. Не можах да спася нито един гол. И след това Шийна спъна Зед в наказателното поле и аз бях изправена пред дузпа. Подигравателните подвиквания и смехът на скамейките се усилиха, когато всички осъзнаха, че предстои класически момент — Зед, най-добрият играч на годината, срещу бездарната чужденка.

— Давай, Скай, можеш да я спасиш! — изкрещя Тина.

Не, не можех, но това бяха думи на истинска приятелка.

Застанах в средата на злочестата си врата и се изправих пред Зед. За моя изненада той не злорадстваше. Дори сякаш ме съжаляваше. Толкова жалка бях. Той внимателно постави топката на бялата точка, вдигна глава и ме погледна.

„Хвърли се наляво.“

Отново чувах гласа му в главата си. Направо бях луда за връзване. Потърках очи, опитвайки се да проясня съзнанието си.

Зед продължи да ме гледа. „Хвърли се наляво.“

Какво ставаше, по дяволите? Бях превъртяла толкова много, че имах халюцинации. Не хранех надежда, че ще спра топката, затова можех поне да се хвърля — ефектно, макар и безнадеждно напразно. Може би щях да се ударя в страничната греда. Да разсъждаваме оптимистично.

Зед се затича и ритна топката, а аз разперих ръце и крака и се хвърлих наляво.

Уууф! Топката ме удари право в стомаха. Свих се на кълбо от болка.

Разнесоха се силни одобрителни викове — дори от съотборниците на Зед.

— Не мога да повярвам! Тя я спаси! — изкрещя Тина и изигра победоносен танц със Зоуи.

Пред очите ми се появи ръка.

Добре ли си?

Зед.

— Спасих я.

— Да, видяхме. — Той се усмихна и ме дръпна да стана.

— Помогна ли ми?

— Защо ще го правя? Страхотно, няма що.

Зед ми обърна гръби отново стана грубото момче от първата ни среща.

„Много ти благодаря, о, Всемогъщи.“

Подтикната от раздразнение, аз действах инстинктивно и изпратих мисълта по същия начин, по който бях чула гласа му. Все едно го ударих с дъска по главата. Зед се обърна рязко и се втренчи в мен Не можех да определя дали е ужасен, или развеселен. Вцепених се и за миГбях зашеметена, сякаш бях докоснала ограда, по която протича електричество. Сподавих емоционалния писък, който се надигна в мен. Зед не можеше да е чул иронията ми, нали? Това беше… невъзможно.

Господин Джо дотича между нас и наду свирката.

— Браво, Скай. Знаех си, че имаш дарба. Остава само една минута. Върни топката в играта.

И все пак паднахме. Двайсет и пет на един.

* * *

Играех си замислено с връзките на обувките си в женската съблекалня. Нямах желание да отида под душа, когато наоколо имаше толкова много хора. Много момичета дойдоха да ми кажат нещо за представянето ми на терена. Повечето смятаха, че неочаквано сполучливото ми спасяване на дузпата на Зед Бенедикт, е повод за невероятно веселие. Този единствен подвиг, изглежда, заличи трагичната ми игра на вратата. Приятелките на Шийна я закачаха, че трябва да изяде маратонката си за вечеря. Тина изскочи зад мен и ме потупа по гърба. Разказа му играта, момиче! Зед никога няма да го преживее.

— Може би.

Но как така бях чула гласа му в главата си? Наистина имах чувството, че той ми говори. Нарича се телепатия, нали? Не вярвах в такива свръхестествени неща. Като цветовете. Аз… Каква беше думата, която употреби психиатърът ми? Проецирах. Да, аз проецирах.

— Мислиш ли, че ще ме вземат в отбора на гимназията? — пошегувах се, опитвайки се да не позволя на Тина да види разсеяността ми.

— Да, със сигурност — когато цъфнат налъмите. Но може да те потърси треньорът по лека атлетика. Ти се движиш като мълния, когато поискаш. Не бях виждала никой да излиза от игрището толкова бързо. — Тя натъпка екипа си в спортната чанта. — Става ли между теби Зед нещо, което трябва да знам? Нещо повече от омраза от пръв поглед?

— Не. — Изхлузих маратонките си.

— Той не изглеждаше ядосан, че ти спаси дузпата. И непрекъснато те зяпаше по време на другите мачове.

— Така ли? Не забелязах. — Голяма съм лъжкиня.

— Може би вече те харесва.

— Не.

— Да. Да не си в първи клас?

— Не знам какво е. Не съм била.

— Това е обяснението. Имаш да наваксваш още много инфантилно поведение. — Тина ме бутна към душовете. — Побързай. Искам да се върна у дома, преди да се дипломирам.