Скай

Четвърта глава

Същия следобед Тина каза, че иска да види къде живея и ме закара у дома с колата си. Мисля, че всъщност целта й беше да се запознае с родителите ми Колата й беше двуместна. Багажникът беше пълен с инструментите на брат й, койго беше водопроводчик. Отстрани още се виждаше надписът „Ремонти Монтерей“

— Даде ми я, когато си купи пикап — весело обясни тя и натисна клаксона, за да разпръсне група тийнейджъри от пътя ни. — Той е любимият ми брат поне за още един месец.

— Колко братя имаш?

— Двама. Повече от достатъчно. А ти?

— Едно дете съм.

Тина продължи да бъбри, докато минавахме през града. Семейството й, изглежда, беше прекрасно — малко хаотично, но сплотено. Нищо чудно, че тя беше много самоуверена.

Тина настъпи газта и колата се стрелна нагоре по хълма.

— Запознах се със Зед и Айвс Бенедикт на репетицията — подхвърлих небрежно, опитвайки се да пренебрегна факта, че бях запратена назад на седалката като астронавт по време на излитане.

— Зед е прелестен, нали? — Тина въодушевено млясна с устни и зави покрай котка, която се осмели да пресече пътя пред колата.

— Предполагам.

— Няма какво да предполагаш. Онова лице, онова тяло… Какво повече може да иска едно момиче?

„Може би да я забележи“, помислих си

— Но е страшно наперен и вбесява учителите. Двама от братята му са като него, но се говори, че той е най- лошият. Миналата година едва не го изключиха от училище за неуважение към член на персонала. Е, никой от нас не харесваше господин Ломас. Оказа се, че той обаче харесва твърде много някои от нас, ако схващаш намека ми. Уволниха го в края на срока.

Пфу.

— Както е да е. Семейство Бенедикт имат седем синове. Трима все още са у дома, в къщата на върха на града, до станцията на лифта, а най-големите са в Денвър.

— Лифт?

— Да. Баща им го управлява през сезона, а майка им е инструктор по ски. Всички мислим, че момчетата Бенедикт са царете на пистите.

— Седем братя?

Тина изсвири на един пешеходец и му махна с ръка.

— Трейс, Уриел, Виктор, Уил, Хавиер, Айвс и Зед.

— Странни имена.

— Странно семейство, но са готини.

Сали и Саймън разопаковаха художествените си пособия, когато пристигнахме. Видях, че са щастливи, че съм довела приятелка толкова скоро. Те се тревожеха за свенливостта ми много повече от мен.

— Извинявай, че няма какво да ти предложим освен купени от магазин бисквити — каза майка ми, извади безалкохолни от пазарската торба и ги сложи на кухненския плот. Сякаш някога печеше сладкиши!

— А аз се надявах на английски чай и закуска — рече Тина с блеснали очи. — Мънички сандвичи с краставички и кейк с желе и крем.

— Искаш да кажеш кифлички и конфитюр — обади се Саймън. — Скай ни каза, че се занимаваш с рисуване, Тина. Какво си чувала за новия център?

— Видях сградата. Страхотна е. Господин Роденхайм има големи амбиции за това място. — Тина разгледа скицника, който извади Сали. Изглеждаше смаяна и внимателно огледа всяка рисунка. — Чудесни са. Въглен?

Сали стана и преметна шала на раменете си.

Да, харесвам тази техника на скициране.

Ще преподавате ли?

— Това е част от сделката — потвърди Сали и доволно погледна Саймън

— Бих искала да дойда, госпожо Брайт, ако може.

— Разбира се, Тина. И, моля те, наричай ме Сали.

— Сали и Саймън — добави баща ми.

— Добре. — Тина остави скицника и пъхна ръце в джобовете си. — Скай наследила ли е гените ви на художници?

— Ами… не. — Сали ми се усмихна малко смутено. Винаги ставаше така, когато хората зададяха този въпрос. Бяхме се споразумели никога да не се преструваме и да лъжем.

— Осиновена съм, Тина — обясних. — Животът ми беше малко объркан, преди те да ме вземат.

Всъщност „сериозно объркан“. Била съм изоставена на бензиностанция край магистрала, когато бях на шест, и никой не беше успял да открие биологичните ми родители. Бях травматизирана и дори не помнех името си. Единственият начин, по който общувах през следващите четири години, беше чрез музиката. Не исках да си спомням този период. Беше ме оставил с натрапчивото чувство, че може би един ден ще се появи някой и ще предяви претенции към мен като куфар, загубен на летище. Не желаех да ме намират.

— О, съжалявам. Не исках да те накарам да се почувстваш неудобно. Но родителите ти са страхотни

— Всичко е наред.

Тина взе чантата си.

— Е, трябва да тръгвам. Ще се видим утре. — Тя весело ми махна с ръка и излезе.

— Твоята Тина ми харесва — обяви Сали и ме прегърна.

— И тя мисли, че сте страхотни.

Саймън поклати глава.

— Американците казват, че обувките са страхотни и че някой, който предложи да ги закара някъде, е страхотен. Какво ли казват, когато срещнат някой наистина достоен за възхищение? Няма да имат думи да го опишат.

— Саймън, престани да бъдеш старомоден и дребнав. — Сали го плесна по гърдите. — Е, как мина денят ти, Скай?

— Добре. Не, по-скоро чудесно. Направо страхотно. — Усмихнах се. — Мисля, че тук ще се чувствам добре. — Стига да не бях сред мажоретките на госпожа Грийн.

* * *

Репетицията на джаз бенда беше насрочена за края на седмицата. Междувременно не срещнах братята Бенедикт по коридорите. Учебните ни програми явно не се застъпваха. Видях обаче Айвс отдалеч, докато играеше волейбол, но програмата на Зед не съвпадаше с моята.

Тина го видя. Нелсън играеше баскетбол с него. Смелчага. Но не и аз. Не че прекарвах цялото си време да го търся, разбира се.

Научих още неща за Зед. Той и семейството му бяха една от любимите теми за клюкарстване. Три от момчетата Бенедикт — Трейс, Виктор и най-малкият, Зед — бяха прословути с това, че минават през Рикънридж с ревящите си мотоциклети, забъркват се в сбивания в местните барове и оставят пътека от разбити сърца сред женското население — предимно заради нежеланието си да излизат с местни момичета. Двамата най-големи, Трейс и Виктор, вече били малко по-улегнали, след като работели извън града, по ирония на съдбата в силите на реда, но това не пречеше подвизите им в миналото да се разказват с огромно удоволствие и известна обич. „Лоши, но не са зли“ — гласеше присъдата.

Обобщението на Тина беше най-кратко и ясно: „Като белгийски шоколад — абсолютно греховен и абсолютно неустоим“.

Чувствах се виновна, че се интересувам прекалено много от някого, когото съм виждала само веднъж, и се опитах да се отърва от навика да го търся. Обикновено не се държах така. В Англия рядко проявявах интерес към някое момче и ако бих избрала кандидат, който да грабне сърцето ми, така да се каже, това нямаше да бъде Зед. Какво толкова можех да харесам в него? Нищо освен подигравателната усмивка. Подобен интерес ме определяше като повърхностна. Зед можеше и да стане антигерой в сюжета на моя графичен роман, но това не го правеше подходящ кандидат за вниманието ми в реалния живот. Може би фактът, че Зед изобщо не беше за мен, го правеше странно „безопасен“ за фантазиране. И щяха да си останат фантазии, защото по-скоро Луната щеше да падне от небето, отколкото той да ме забележи.

Пътищата ни се кръстосаха веднъж, но извън училище — и определено в неизгодно за мен положение. Бях се отбила в бакалията, докато се прибирах у дома, за да купя мляко, и попаднах на госпожа Хофман. Освен че ме подложи на кръстосан разпит как се представям по всеки един предмет, тя ме накара и да й нося продукти.

— Скай, миличка, бих искала шишенце със сос от копър — каза госпожа Хофман и посочи малко зелена бутилка на най-горната лавица.

— Добре. — Сложих ръце на кръста си и погледнах нагоре. И аз не можех да го достигна.

— Защо правят проклетите рафтове толкова високи? — изпухтя тя. — Ще повикам управителя.

— Не, не. — Не исках да бъда там точно за този епизод. — Ще го взема. — Погледнах по-нататък по пътеката, питайки се дали някъде има стълба, и съзрях Зед в отсрещния край.

Госпожа Хофман също го забеляза.

— Виж ти, онова момче не е ли от семейство Бенедикт? Хавиер? Не, Зед. Глупави имена, ако питаш мен.

Не я питах, защото бях убедена, че има какво да каже и за моето име.

— Да го повикаме ли? — попита тя.

„Страхотно, помислих си. Извинете, господин Висок и красив върколак, но може би да помогнете на английското джудже да достигне соса?“

— Не. Мога да го взема. — Качих се на най- ниската лавица, повдигнах се до средната и се изправих на пръсти. Хванах шишето и…

После кракът ми се изплъзна и паднах по гръб. Шишето излетя от ръката ми и се разби върху плочките на пода. Редицата със сосовете от копър се заклати застрашително, но като по чудо остана на рафта.

— По дяволите!

— Скай Брайт, няма да търпя такъв непристоен език! — рече госпожа Хофман.

Дойде продавачът, влачейки парцал и кофа на колелца зад нея като тантуресто кученце.

— Няма да платя, Лийни — заяви госпожа Хофман и посочи бъркотията, която бях направила с шишенцето.

Станах, усещайки, че в основата на гръбнака ми вече се образува синина, но устоях на изкушението да потъркам нараненото място.

— Аз съм виновна. — Бръкнах в джоба си и извадих банкнота от пет долара. Отидоха ми парите за шоколад.

— Прибери си парите, миличка — рече продавачът. — Всички видяхме, че стана случайно.

Без да пророни нито дума, Зед се приближи, без абсолютно никакво усилие взе друго шишенце със сос от копър от лавицата и го сложи в кошницата на госпожа Хофман.

Тя засия, вероятно без да съзнава, че се усмихва на лошото момче в училище.

— Благодаря, Зед. Ти си Зед, нали?

Той кимна и стрелна очи към мен с нещо като присмех.

Парализира врага с едно трепване на окото.

— Как са родителите ти, Зед, миличък?

Чудесно! Госпожа Хофман си намери друга жертва за разпит.

— Добре са — отвърна той и след кратко мълчание добави: — Мадам.

Брей, Америка е странна! Дори в момчето от малкия град имаше жилка на учтивост. Не беше като английския си връстник, на когото и през ум не би му минало да се обърне към някого с „мадам“.

— А как са големите ти братя?

Смотолевих „довиждане“ и се измъкнах. Не бих се заклела, но ми се стори, че Зед измърмори „предателка“, когато го оставих с госпожа Хофман, и това ме накара да се почувствам много по-добре, отколкото когато се бях проснала по гръб пред очите му.

Не бях отишла далеч, когато чух мотоциклет зад себе си. Погледнах през рамо и видях, че Зед маневрира с черен хонда по улицата и умело лъкатуши между потоците коли, които се връщаха вкъщи за нощта. Той очевидно беше по-добър от мен в прекъсването на разговорите с госпожа Хофман. Зед намали, когато ме забеляза, но не спря.

Продължих да вървя, опитвайки да не се тревожа, че се мръква, а той е зад мен Зед ме следва, докато стигнах до верандата на нашата къща, а после изфуча, като вдигна предната гума на мотора, което накара пудела на съседите да се разджафка, сякаш го екзекутираха с електрически ток.

Какво беше това? Сплашване? Любопитство? По-скоро първото. Бих умряла от неудобство, ако Зед знаеше колко много време бях прекарала в мисли за него тази седмица. Това трябваше да спре.

* * *

В петък местните новини цял ден отразяваха престрелка между банди в най-близкия голям град — Денвър. В кръстосания огън беше попаднало семейство и сега всичките бяха в моргата. Това изглеждаше много далеч от грижите на нашата планинска общност, затова се изненадах, когато установих, че всички говорят за случилото се. Насилието със стрелба развиваше въображението, но в действителност беше ужасно. Не исках да мисля за това, но съучениците ми не млъкваха.

— Говори се, че било объркала се сделка с наркотици — каза ни на обяд Зоуи, приятелката на Тина. Тя имаше непочтително отношение към живота и аз я харесвах, защото беше съвсем малко по-висока от мен благодарение на дребничката си майка, която беше китайка. — Но е убито петчленно семейство, включително бебето. Отвратително!

— Аз пък чух, че стрелците са избягали. Обявени са за общонационално издирване — информирано добави Тина. Големият й брат работеше в канцеларията на шерифа. — Повикаха по спешност Брад.

— Кажи на брат си да не се тревожи. Госпожа Хофман ще ги забележи, ако дойдат тук. — Зоуи счупи стрък целина, потопи го в солта и сръчно приглади дългата си черна коса над рамото си със свободната си ръка. — Направо си я представям как ги очиства.

— Да, ще ги накара да молят за милост — съгласи се Т ина.

„Госпожа Хофман — или съдия Безпощадна — раздава правосъдие с дървената си лъжица на съдбата“, помислих си.

— Мислите ли, че стрелците ще дойдат тук?

Двете момичета се втренчиха в мен.

Какво? Нещо вълнуващо да се случи в Рикънридж? Слез на земята, Скай — засмя се Зоуи.

— Не, Скай — каза Тина. — Няма начин. Ние сме в края на път, който не води за никъде. Защо някой би дошъл тук освен да кара ски?

Уместен въпрос. Твърде късно осъзнах колко глупава съм била, че да не се досетя, че те се шегуват, че Рикънридж може да бъде замесен в някаква голяма история, но Зоуи и Тина по-скоро се забавляваха, отколкото да се подиграват на интелекта ми Бяха малко по-снизходителни към мен, защото бях чужденка.

Извиних се, за да се измъкна от разговора за убийства, и пристигнах пет минути по-рано пред стаята за репетиции. Бях сама и прокарах пръсти по клавишите на рояла, подрънквайки откъси от ноктюрно от Шопен. Това ми помагаше да прогоня треперенето, когато си помислех за престрелката в Денвър. Насилието винаги ме караше да изпитвам паника, сякаш се готвеше да освободи тигър от клетка на спомени в мен — нещо, с което не можех да се преборя и да оцелея. Не исках да бъда там.

Все още нямахме пиано вкъщи и аз страдах от сериозни симптоми на затваряне в себе си. Докато криволичех по нотите, се разсеях, защото се зачудих как ли ще ме приеме Зед днес. Шопен се преобрази в нещо по- фънки, с вплетени мотиви от „Мисията невъзможна“.

Вратата се отвори с трясък и аз се обърнах в трепетно очакване и с ускорен пулс, но беше Нелсън.

— Здравей, Скай. Айвс и Зед не са на училище. — Еласто се втурна в стаята и извади инструмента си от калъфката.

Изпитах огромна вълна на разочарование. Помъчих се да си внуша, че това е, защото ми отнемат шанса да свиря, а не защото няма да видя обекта на тайното ми обсебване.

— Но искаш ли да опитаме някои нови неща само двамата?

Прокарах пръсти по клавишите.

Нелсън изкриви устни.

— Какви неща имаш предвид, сладурано?

— Ами… сигурна съм, че тук има няколко песни, които можем да изпробваме. — Станах и прелистих купчината нотни листа на масата.

Той се засмя.

Пренебрегваш ме!

— Така ли? — Усетих, че изчервяването ми достигна максимума на скалата за неудобство. — Ами това? — Бутнах към него произволно избран нотен лист.

Нелсън го погледна.

— Мелодии от мюзикъли? Е, в „Оклахома“ имаше някои хубави, но…

Грабнах листа. Смущавах се все повече, защото разбрах, че го забавлявам.

— Успокой се, Скай. Имам по-добра идея. Защо не ми позволиш аз да избера?

Отпуснах се, оставих партитурите и отново седнах на столчето пред пианото, където чувствах, че контролирам по-добре нещата.

— Изнервям ли те? — попита сериозно Нелсън и ми хвърли любопитен поглед. — Не ми обръщай внимание. Само се занасях.

Дръпнах дългата си плитка над рамото и я увих около юмрука си. Трябваше да сплитам косите си, защото иначе бяха неуправляеми.

— Не си ти.

— Всички момчета?

Ударих леко глава върху капака на пианото.

— Толкова ли съм очевидна?

Нелсън поклати глава.

— Не. Аз съм чувствителна душа и познавам — ухили се той.

— Имам няколко проблема. — Сбърчих нос от отвращение към себе си. Всъщност проблемите ми бяха много и всичките се кореняха в силното чувство на несигурност, което според детския психолоГизпитвах от шестгодишна. Сякаш не можех да се сетя и сама, като знаех, че съм изоставена и така нататък.

— Не се чувствам много удобно.

— Но аз ти пазя гърба, забрави ли? — Нелсън извади избора си и ми го показа за одобрение. — Когато съм край теб, можеш да дишаш по-леко. Нямам нечестиви помисли към теб.

— Не знам, но баба ми ме обвинява, че имам такива помисли, когато си мисли, че съм направил нещо лошо, а то звучи добре.

Засмях се и леко се отпуснах.

— Да, мога да те издам на нея, ако преминеш границата.

Той се престори, че потреперва от страх.

— Дори ти не може да си толкова жестока, британско момиче. А сега, цял ден ли ще седим и ще дрънкаме глупости или ще свирим? — Нелсън взе саксофона си и се залови да го настройва.

— Ще свирим. — Отворих партитурата на подставката и започнах.