Скай

Петнайсета глава

Полицай Хюсеин не ни разреши да разговаряме помежду си, докато не изслуша версиите ни за случилото се. Не смеех да рискувам телепатия, въпреки че изкушението беше огромно. Саймън обаче излъчваше толкова много гневни чувства, че се съмнявах дали през буреносния облак ще проникне някакво съобщение.

— Когато се върнем вкъщи, ще те питам какво правеше с него — кипеше от гняв той, докато въртеше волана, карайки ме в участъка.

Не очаквах това с нетърпение.

— Но определено ще имаш неприятности, Скай Ти наруши доверието между нас. Помолихме те да стоиш настрана от него заради собствената ти безопасност.

Саймън беше прав. Разбира се, че беше прав. Но аз не бях планирала нищо. Просто се увлякох от момента. Мислехме, че сме взели достатъчно предпазни мерки за една обикновена среща в кафене.

— И не очаквах, че ще прекарам вечерта си, като те карам в градския арест!

Увих ръце около коленете си. Главата ми бръмчеше.

— Опитваме се да си създадем добро име в Рикънридж, Скай, но твоите лудории не ни помагат. Господин Роденхайм може да ни изгони, ако се отразяваме лошо на Центъра му.

Сведох глава на коленете си. Бях лоша.

Саймън ме погледна, разтревожен от мълчанието. Явно разбра, че нещо не е наред.

— По дяволите, миличка, не прави това. — Той спря колата и ме погали по главата. — Страхувам се за теб.

— Съжалявам.

— Караш ме да се чувствам като чудовище. Ядосан съм, но по-скоро на онези глупави момчета, отколкото на теб. Знам, че нямаш нищо общо с това. Моля те.

Погледнах го. Той сигурно видя сълзите в очите ми.

— Исках само да бъда с него.

— Знам, обич моя.

— Лошо ли е това?

— Не, ако нещата бяха нормални.

— Отидохме в едно кафене. Бяхме с маските, докато вървяхме по улицата.

Саймън въздъхна.

— Ех, какво ли е отново да си на шестнайсет! Едно кафе и се превръщаш в проблем на полицията.

— Зед е изнервен заради случката в гората. Момчето с брадвата беше много убедително, пък и аз не се сдържах и изпищях. Зед си помисли, че съм в опасност.

— Да, реагирал е прекалено емоционално. Сега разбирам и грешката е моя. Хайде да отидем да видим какво можем да направим за него.

Зед седеше в чакалнята, но дежурният полицай ме въведе вътре, без да ни позволява да разговаряме. Влязох в кабинета на полицай Хюсеин, когато близнаците Гордано излязоха с майка си. Искаше ми се да бях имала време да се преоблека.

— Тя не е виновна — измърмори по-едрият близнак.

— Вижда ми се боклук — рече госпожа Гордано, вирнала нос нагоре.

— Скай, седни. — Полицай Хюсеин бутна шише с вода към мен. — Мисля, че нещата ми се изясниха, но все пак, нека чуя и твоята история.

Разказах му накратко какво се случи, след като излязохме от кафенето.

— Не разбирам нещо. — Ченгето уморено се почеса по гърдите. Вечерта беше дълга, а още беше едва полунощ. — Защо Зед не го е видял като шега? Той е едър и силен, а е нападнал момче една глава по — ниско от него. Нещо не се връзва.

— Зед Бенедикт се е грижел за нея, полицай — обади се Саймън и ме изненада, че защитава Зед. — Той може и да е една глава по-висок от онзи младеж, но Скай е по-дребна и от двамата. Видял е момче, което я напада с нож. Понякога не разсъждаваш трезво, когато си уплашен за някого.

— Ранен ли е някой? — попитах.

Полицай Хюсеин почука с пръст по тефтерчето си.

— Нищо сериозно. Бен Гордано има няколко разклатени зъба, но стоматологът ще ги оправи. Но няма да му струва евтино.

— Може би Зед ще плати половината сметка — предложи Саймън. — Това наказание ми се струва справедливо.

Полицай Хюсеин стана.

— Да, мисля, че е правилно. Никой не трябва да се измъква безнаказано.

Той отново ни заведе в чакалнята, където междувременно се беше събрало семейството на Зед — родителите му, Хавиер, Айвс и Виктор — и му четяха конско, че се е измъкнал тайно и се е сбил на улицата. Той изглеждаше по-скоро разстроен, отколкото разкаян, и пак си беше намусеният Върколак от първите дни на запознанството ни.

Полицай Хюсеин плесна с ръце, за да привлече вниманието им.

— И така, нека придвижим нещата. Искам да поговоря със Зед и после всички може да си тръгвате. — Той заведе Зед в стаята в дъното и ме остави със семейство Бенедикт.

— Мамо, татко, това е господин Брайт, бащата на Скай — представи ни Виктор.

Родителите ни си размениха сковани кимания. Мисля, че Сол вече не ме намираше за симпатична. Те имаха такъв вид, сякаш аз оставях горчив привкус в устата им. Само Хавиер и Айвс ми се усмихнаха дружелюбно.

— Костюмът ти ми харесва — прошепна Хавиер. — Да не би с баща ти да въвеждате нова мода?

Айвс се почеса по брадичката.

— Интересно. Знаеш ли, че всяка кост е анатомично правилна? Онзи, който го е направил, има познания по медицина.

Едва тогава забелязах, че и Саймън не се е преоблякъл. Беше си наметнал палто, но отдолу надничаха непогрешими доказателства, че той също е с костюм с блестящи кости.

Изпъ шках.

— Убий ме и ме погреби.

— Мисля, че идеята за скелета е, че някой вече го е направил — подразни ме Хавиер.

— Слухът ще се разчуе, да знаеш. — Очите на Айвс блестяха зад очилата.

— Каква утешителна мисъл.

Хавиер потри ръце.

— Да, всички ще говорят как са оковали в белезници Зед и са го натъпкали в патрулката.

Не му сложиха белезници.

— Но е бил натъпкан в полицейската кола. Освен това с белезници историята е по-хубава. И двамата ще станете прословути. Мисля, че Зед ще хареса новия нюанс на славата си. — Той подръпна разплетения край на плитката ми — Не се тревожи, Скай, пак ще ти говоря.

— Благодаря. Ти си герой.

Отделянето ни от семейство Бенедикт ми напомни за размяна на вражески пленници в стар военен филм. Държаха мен и Зед разделени, а после ни заведоха до колите. Лицето му беше пепелявобледо.

„Имам чувството, че са ми нанесли удар в гърба. — Той рискува и ми изпрати мисълта, въпреки че можеше да ни чуят. — Не мога да си тръгна, без да ти се извиня. Отново."

„Какво стана?“

„Откачих, превъртях — благодарение на свръхестествената ми дарба. Видях какво ще се случи преди няколко месеца. Видях, че те нападат с нож. Не осъзнах, че е фалшив."

„Но това е хубаво, нали? Заплахата не беше реална.

„Да, но ти подмени въображаемата ми заплаха с реалната заплаха за убийци. Честито и добре дошла в прекрасния свят на семейство Бенедикт. По-добре да млъкна. Татко ме гледа странно."

„Зед?“

„Да?“

„Пази се.“

„Ти също. Обичам те.“

Той преустанови разговора.

— Скай, добре ли си? — попита Саймън и превъртя ключа на стартера. — Изглеждаш пребледняла.

Зед беше казал, че ме обича. Дали това беше само лековато подхвърлена забележка, или говореше сериозно?

— Добре съм. Само се нуждая от сън.

Саймън се прозя.

Първо трябва да докладваш на шефката.

Зед ме обичаше — може би. Не бях сигурна дали искам да му вярвам. Последното, което исках, беше да се влюбя, защото дълбоко в душата си помнех — любовта наранява.

* * *

Великият ни план да се преструваме, че не сме двойка, се провали от посещението ни в полицейския участък. Клюката беше твърде гореща, за да угася огъня с безразличие или отричане. Зед сигурно беше осъзнал това, защото ме намери след първия час и дори не си направи труда да прикрие факта, че ме влачи към празна стая.

— Добре ли си? — попита той и ме прегърна.

— Да.

— Всички говорят за зашеметяващо прелестен скелет жена. Тя трябвало да се яви в полицейския участък с някакъв кретен, който пребил двама второкурсници.

— Какво казаха родителите ти?

Зед се изсмя глухо.

— Наистина ли искаш да знаеш? Трябва да изработя дълга си за зъбите на Бен с допълнителни задачи и да ходя насам — натам да се извинявам. Заклех се да не се измъквам тайно с теб. Накараха ме да се почувствам деветгодишен. А ти?

— Мина добре. Саймън обвинява теб.

— Страхотно.

Исках да го питам дали е говорил сериозно, когато каза, че ме обича, но се страхувах. Зед ме притисна до себе си.

— Да, казах го сериозно.

Престани да крадеш мисли от главата ми. Той не обърна внимание на негодуванието ми

— Разбрах го от момента, когато ти безстрашно се изправи пред мен на паркинга, но снощи, когато те видях в участъка, маскирана като скелет да ме защитаваш пред полицаите, се уверих. — Зед се вгледа в мен и обви с длани лицето ми. — Виждам, че все още имаш проблеми с онова, което ти казвам, но ние не случайно сме заедно, Скай Наистина изпитвам към теб толкова силни чувства, че се плаша. Ти си всичко за мен — усмивката ти, начинът ти на мислене, смущението ти, когато те дразня, твърдоглавието ти.

Исках и същевременно не исках да чуя това, защото беше много объркано.

— Забелязал си, че съм твърдоглава?

— Не бих могъл да го пропусна. За мен ти си темата, която се хармонизира идеално с моята. — Той се втренчи в очите ми — Влюбен съм в теб.

— Така ли?

Очите му придобиха по-тъмен оттенък.

— Скай, не съм изпитвал такива чувства досега и съм уплашен.

— Ами… може би трябва да се опиташ да ги преодолееш. Не съм добра във взаимоотношенията с другите.

— Грешиш. Необходимо ти е само време да се приспособиш. — Зед уви ръце около мен. Склоних глава на гърдите му и се заслушах в ударите на сърцето му — силни и равномерни.

Бях много объркана. Саванти, сродни души — всичко това не криеше, че съм обречена на него. Много години се бях предпазвала, като не разкривах душата си пред други хора. Можех ли да му имам достатъчно доверие, за да рискувам да го обичам? Ами ако се влюбех в него и той ме наранеше? Или ако с него се случеше нещо?

— Какво става сега? На Виктор провървя ли му да намери хората, които ви преследват, или онези, които са ви предали?

Зед се подпря на масата, обърна ме с гръб към себе си, уви ръце около мен и сложи брадичка на главата ми

— Той мисли, че най-вероятно е Даниъл Кели

Обърнах се и го погледнах в очите.

— Хей, чувала съм за него. Той не строи ли небостъргачи?

— Това е само част от заниманията му. В момента строи град в града в Лас Вегас, огромен комплекс от хотели, казина и апартаменти. Но го прави с мръсни пари. Никой обаче не смее да го каже, защото ще бъде смазан от тонове съдебни дела. Роднините му ръководят различни части на империята му. Някои са пълни престъпници — като мафията. Заловихме двама от тях в Денвър след един техен удар. Смятаме, че са действали по негова заповед, но не можем да го докажем. Преди месец ги осъдиха за убийство. Беше голяма сензация.

— Спомням си, че в училище говореха за това.

— Виктор се опитва да разбере дали за тях работи савант, но е трудно. Те не искат да говорят с представители на фамилията Бенедикт и източниците му не казват нищо. Сега Кели ни е взел на прицел. Уил и Уриел са в колеж в Денвър и се пазят взаимно. Останалите сме затворени вкъщи.

Преплетох пръсти с неговите.

— Каква е дарбата на Уил?

— Той е най-много като татко. Усеща опасността. И е страхотен в телекинезата.

— Какво е това?

— Да местиш разни неща с ума си.

— Например лимони?

— Да. — Зед се усмихна самодоволно. — Аз съм много по-добър от Хавиер в това.

В коридора се разнесе звънец.

Ще пропусна математиката.

— Жалко. Липсваше ми

— Ще ме накарат да остана след часовете.

— Тогава и аз ще направя така, че да остана. Чудесна идея.

— Няма ли да рискуваш да те изключат? Тина каза, че пак имаш неприятности.

— Не, няма да посмеят. Ще те изпратя при директора с твоя костюм на скелет. Боже, обичам този тоалет.

В кабинета не влезе никой и ние разбрахме, че имаме още един час заедно.

— Ще ми разкажеш ли останалото за семейството ти?

Зед седна на перваза на прозореца и ми помогна да се наместя до него.

— Да, предполагам, че е крайно време. Всичките можем да правим разни неща като телепатия, но всеки има основна дарба. Знаеш, че татко усеща опасностите. Мама вижда бъдещето и може да чете мислите на хората. Заедно те могат да изградят защита около дома ни. Това е част от обединените им способности като сродни души. Трейс може да тълкува предмети. Щом докосне нещо, той може да види човека или събитието, което го е докарало тук.

— Много полезно за ченге.

— И ние смятаме така. Или за ченге, или за археолог. Мисля, че споменах, че Уриел вижда миналото. Виктор може да манипулира мислите на хората…

— Какво?

— Да, той пренасочва чувства и мисли. Това не е много приятно, когато се усетиш, че се съгласяваш да измиеш чиниите, когато е негов ред. Хавиер е лечител. А Айвс борави с енергията, взривява разни неща, запалва ги и така нататък.

— По дяволите! Айвс изглежда толкова… дружелюбно настроен и ученолюбив.

— Мама казва, че било страшно, когато е прохождал, но постепенно успял да овладее дарбата си.

Как правите тези неща?

Просто можем. Все едно да те питам защо имаш сини очи.

Въпросът ме смрази като кубче лед, което се плъзна по врата ми.

— Предполагам, че съм ги наследила от биологичните си родители, но не знам. Те са ме изоставили.

— Извинявай, беше глупаво от моя страна. Видях нещо за това в спомените ти.

— Сали и Саймън не можели да имат деца и затова ме взели Всички други смятали, че съм твърде увредена за осиновяване. Не говорих четири години, докато те не ме спасиха и имаха търпението да ме убедят да изляза от черупката си.

— Те са необикновени хора.

— Да, така е.

— Най-важното е, че сега те са истинските ти родители. Виждам неща от тях в теб.

— Какви?

— Ти си добра към хората като майка си и твърдоглава като баща си.

— Хубаво. — Хареса ми идеята, че съм възприела черта от характера на Саймън. — Той е от Иоркшър. Ще остане доволен, ако чуе, че е заразно.

— Не трябва да се страхуваш от онова, което си наследила от биологичните си родители Не виждам нищо, от което да се срамуваш, когато те погледна.

— Само не се вглеждай много усилено — отвърнах и скръстих ръце на гърдите си.

— Мисля, че поне единият от тях е бил савант. — Зед хвана къдрица от косата ми и закачливо я уви около пръста си. — Моето семейство произлиза от саванти и от двете страни Родителите на татко са отчасти уте — местно американско племе. А мама твърди, че в рода й има цигани и какви ли не още, малко ирландска кръв и големи дози мексиканска. Бих казал, че сме обречени по рождение.

— Така ли се предава?

— Да. Родителите ми са главни участници в Мрежата на савантите. Това е нещо като световна организация по интернет за хора с дарби като нас. Дарбата на мама й помага да проверява кандидатите и дали причините им да се включат са основателни.

И не приемате лошите?

Той поклати глава.

— Не, дори да искат. Мрежата е създадена, за да използваме дарбите си да помагаме на другите. Пазим в тайна способностите си, за да живеем колкото е възможно по-нормално, но това не ни пречи да помагаме, когато можем.

— И наистина ли мислиш, че аз съм савант?

— Да.

— Но аз не мога да местя предмети с ума си.

— Опитвала ли си?

— Не. Не знам какво да направя. По-рано виждах аурите на хората, но вече не. Поне не го признавам.

Седяхме известно време, хванати за ръце, и гледахме през прозореца. Небето беше забулено от стоманеносиви облаци. Заваля сняГ— гъст и бърз. Поривите на вятъра го навяваха хоризонтално, преди да го пуснат на земята.

— Мисля, че това е първият истински сняГ— рече Зед. — Много ще ми бъде приятно да те науча да караш ски, но не е безопасно да отидем заедно в планината.

— Да, идеята не е добра.

— Трябва да помолиш Тина. Тя е много добра със ските.

— Може, но ще ми се смее.

— Да, ще ти се смее. — Зед отново виждаше бъдещето.

— Но, от друга страна, няма нищо по-унизително от костюма със скелета.

Не го изхвърляй. Ще го запазя и ще те моля да го обличаш по специални поводи.

Упрекнах се. Не трябваше да се влюбвам в това момче, но изпитвах желание да се сгуша в него и никога да не се разделяме.

— А ще ме научиш ли как да си изградя предпазен щит? Не искам семейството ти да прочита всяка мисъл, която ми мине през ума.

Зед уви ръце около мен.

— Не бихме искали това. Понякога улавям мислите ти. Харесва ми онази, където ти.. — Той прошепна останалото в ухото ми и ме накара да се почувствам неудобно.

— Щитове… Трябват ми щитове — настоях, когато лицето ми престана да пламти.

Зед се засмя.

— Добре. Техниката е лесна, но се изисква практика. Най-добре е да използваш визуализация. Представи си, че изграждаш стени, затваряш се между тях и държиш чувствата, идеите и мислите си в безопасност зад преградите.

— Какви стени?

— Каквито искаш.

Затворих очи и си припомних тапетите в моята стая. Тюркоазени

— Хубаво.

— И ти ли виждаш същото като мен?

— Само отзвук. Когато около някого има стена, аз виждам сянка, тъмно място. Твоята е бледосиня.

— Като стените на стаята ми

— Това е добре. Познато, безопасно. Когато изградиш стената между теби онзи, който слуша, ще му бъде трудно да проникне през нея. Но трябва работа, а всички забравяме това от време на време.

— Савантът, който работи за стрелеца… спуска ли щита си?

Зед поклати глава.

Затова знаем, че е добър и силен. Или това, или отдавна е заминал, но се съмняваме.

— Ще опитат ли отново?

— Така предполагаме. Дори се надяваме, защото сега ги очакваме и имаме шанс да ги хванем. И може да разкрият къртицата във ФБР. Но като знаеш това, моля те, бъди извънредно внимателна, обещаваш ли? — Той леко прокара пръст по ръката ми, разпращайки тръпки по гръбнака ми

— Обещавам.

— Пазя те в тайна, дори от семейството си. Ти си твърде ценна, за да рискувам да те доближа до тази бъркотия.

* * *

Тина не проумяваше защо не помоля Зед да ме научи да карам ски.

— Гаджето ти е един от най-добрите скиори в околността и между другото, аз все още ти се сърдя, че не ми казваш истината за него, а ти искаш аз да те уча

— Точно така. — Взех стъргалката и й помогнах да изчисти снега от предното стъкло на колата й на училищния паркинг.

— Защо?

— Защото според Зед ти си абсолютна царица на снежните склонове. Ти си моята Оби-Уан, а аз съм твоят верен помощник.

Тина се изпъчи от удоволствие от похвалата.

— Благодаря. Мислех, че той не забелязва момичета като мен.

— Зед не е такъв, какъвто мислиш. Не е непристъпен, както изглежда. Той само има… проблем да се отпуска пред хората. — И през половината време е стресиран, защото е свидетел на тежки престъпления за

ФБР, помислих си, но не беше необходимо тя да знае това. — Пък и родителите ни не изгарят от желание да бъдем заедно, особено след като попаднахме в участъка.

— Боже мой, също като „Уестсайдска история“!

Не мислех, че сравнението е много сполучливо. Доколкото си спомнях мюзикъла, мисля, че нито един от главните герои не беше преследван от убийци със свръхсетивни възприятия.

— Добре, ще те науча — продължи Тина. — Освен това не се случва често някое момиче да иска да падне на дупето си пред момчето, което омайва.

Тина беше права. Може би щеше да е по-добре да се науча от нея.

— Мъдри слова, Оби Тина.

Тя се засмя.

— Не. Аз трябва да говоря наобратно. Не, и двете грешим. Това е малкото зелено човече Йода.

Плеснах се по челото.

— Права си Аз трябва само да се цупя и да се държа лошо, когато ти се опиташ да ме научиш на нещо.

— Пробвай насочване на мисли като Люк, а не като Анакин. Резултатът е по-добър. Ще те заведа на ски в неделя сутринта след църква, ако искаш. Ще приключим в единайсет, затова ще те взема в единайсет и петнайсет.

— Чудесно.

— Имаш ли екип?

— Какво ще ми трябва?

— Не се тревожи. Ще ти донеса моя стар екип. Отесня ми преди години. Може да вземеш ски под наем от спортния магазин.

— Нямам търпение.

Мислиш ли, че ще ти се удаде?

Ами…

— Разбира се. Почувствай силата, Скай

* * *

Оказа се, че не съм родена за скиорка — съвсем не. Бях обаче родена за падане. Трябваше да работя много върху равновесието си. И преди ме бяха сравнявали с Бамби, но днес имах чувството, че съм като нея, когато за пръв път се изправя на копитцата си и краката й се огъват във всички посоки.

— Понякога не си ли мечтаеш, че опитваш нещо ново и установяваш, че имаш неоткрит талант? — задъхано попитах аз, плюейки сняг, след като за пореден път зарових лице в преспите.

Тина ме потупа утешително по гърба.

— Непрекъснато.

— Само че сега не става.

Все още бяхме в подножието на детските писти Виждах как лифтът качва на върха по — опитните скиори. Хавиер продаваше билети в будката. Денят беше идеален за ски — светлосиньо небе, върхове, блестящи с изкусително обещание, примамливи висини. Планините бяха прекрасни Старецът Време леко се поклащаше на стола си, без да мисли за неприятни промени в настроението. Тина улови посоката на погледа ми.

— Зед вероятно е на върха. Господин Бенедикт плаща на момчетата да работят в събота и неделя.

Поне Зед не беше тук да види резила ми, но забавлявах Хавиер.

— Е, добре, хайде да го направим пак. Не забравяй, че това е първият ти урок, Скай.

Гледах отчаяно как малко четиригодишно момиченце с миниски профуча покрай нас. Дори не използваше щеки.

— Не можеш да се сравняваш с тях. Те не падат твърде надалеч и на тази възраст не се удрят лошо. Още веднъж. Да, точно така. Дръж ските успоредно! Не, не ги разпервай!

— Ох! — Краката ми протестираха шумно, когато едва не се разчекнах.

— Това беше добре — по-добре.

— По-добре от кое?

— По-добре от предишния път. Достатъчно ли ти беше за днес?

— О, да.

— Имаш ли нещо против, ако се кача горе, за да се спусна по пистата?

— Не, разбира се.

— Ела и ти.

— Шегуваш ли се?

— Може да слезеш пак с лифта. Гледката от върха ще ти хареса.

Усмихнах се, доволна, че Тина се примирява, че Зед излиза с мен. Тя се беше отказала от предупрежденията си и бе намалила степента на заплахата от „криза“ на „код жълто“.

— Може и да го направя.