Синдер

Глава трийсета

Подпряла брадичка в дланите си, Синдер седеше в магазинчето и гледаше огромният нетскрийн от другата страна на многолюдната улица. От глъчката коментарите на репортера не стигаха до нея. Но за какво ли й беше — предаването се излъчваше от фестивала, в чийто център тя стоеше заклещена.

Репортерът сякаш се забавляваше доста повече от нея. Той оживено ръкомахаше към продавачите на лакомства и жонгльорите, които минаваха край него, към акробатите върху миниатюрните парадни платформи и към опашката на хвърчилото „Дракон на щастието“. По врявата Синдер познаваше, че журналистът се намира на площада само на една пресечка от нея, където минаваше по-голямата част от програмата през деня. Там всичко беше много по-празнично, отколкото на улицата с магазинчетата, но поне беше скрита на сянка.

Денят се очертаваше да бъде по-натоварен от обикновените пазарни дни. Много потенциални клиенти бяха предложили счупени портскрийнове и части за андроида в замяна на отстъпка от цената на поправката. Но тя върна всички — повече нямаше да приема клиенти в Нов Пекин. Дори сега нямаше да е тук, ако Адри не я беше заставила да дойде. Оставиха я по пътя, а те двете с Пърл отидоха на пазар за някои последни дреболии за бала. Синдер подозираше, че Адри всъщност умираше да види как всички зяпат куцото, еднокрако момиче.

Нямаше как да каже на мащехата си, че Лин Синдер, прочутият механик, затваря магазинчето си.

Просто нямаше как да каже на Адри, че заминава.

Тя духна с въздишката си един немирен кичур от лицето си. Жегата беше невъзможна. Топлият влажен въздух лепнеше по кожата на Синдер, слепил гърба й с тениската. Заедно със задаващите се облаци на хоризонта, той обещаваше дъжд, много дъжд.

Не особено подходящо време за шофиране.

Но дъждът нямаше да я спре. След дванайсет часа тя ще е на километри извън града, оставяйки Нов Пекин, колкото се може по-надалеч зад гърба си. Всяка нощ от отишлата си седмица, след като Адри и Пърл заспиваха, тя подскачаше на ръчно направените патерици до гаража и работеше по колата. Миналата нощ за първи път моторът беше се събудил с рев.

Е, може би по-скоро с кашлица, от която през ауспуха изплю вредни пушеци, а те задавиха Синдер и тя също се разкашля. Беше използвала почти половината от парите, преведени от Ърланд, за да зареди резервоара с бензин. Ако имаше късмет, той щеше да я откара поне до съседната провинция. Пътуването щеше да подрусва. Пътуването щеше и да понамирисва.

Но тя, тя щеше да е свободна.

Не! Те, те щяха да бъдат свободни! Тя, чипът за индивидуалността на Ико и идентификационният чип на Пеони. Всички заедно щяха да избягат, както тя винаги беше казвала, че ще сторят.

Тя знаеше, че няма как да върне Пеони, но се надяваше, че някой ден поне ще намери ново тяло за Ико. Друг някой андроиден корпус, дори може би на компаньонка с техните дразнещо съвършени женски форми. Струваше й се, че това щеше да се поправи на Ико.

Нетскрийнът се смени и сега показваше другата любима новинарска история от седмицата. Чанг Сунто, детето — чудо, оцеляло от чумата. Бяха взели от него безброй интервюта за невероятното му изцеление и всеки път силиконовото сърце на Синдер сияеше от щастие.

Репортажи за стремителното й бягство от изолатора също се въртяха безспир по екраните, но записът така и не показваше лицето й, а Адри беше твърде улисана в бала и погребението, на което Синдер не беше поканена да присъства, за да прозре, че тайнственото момиче живее под нейния покрив. А може би изобщо не я забелязваше, и дори и иначе не би я разпознала.

Имаше много слуховете за момичето и чудотворното изцеление на Чанг Сунто, но макар някои да говореха за лекарството, никой не беше казал истината. Момчето сега се намираше под наблюдението на кралския изследователски екип, а това означаваше, че доктор Ърланд си имаше ново опитно зайче, с което да си играе. Синдер се надяваше докторът да е доволен от това, защото тя вече нямаше да участва като доброволец в проучванията му. Той още не знаеше — сърце не й беше дало да му каже — и съвестта я гризеше, когато всяка сутрин виждаше нов паричен превод. Доктор Ърланд беше спазил обещанието си и беше отворил сметка по идентификационния й номер, така че само Синдер имаше достъп до нея, но не и Адри. Почти ежедневно той правеше преводи по нея от фондовете за научноизследователска дейност и досега не беше поискал нищо в замяна. Пращаше й съобщения единствено, за да й каже, че продължава да използва нейните кръвни проби и да й напомни кракът й да не стъпва в двореца, докато кралицата не отпътува.

Синдер се смръщи и се почеса по бузата. Доктор Ърланд така и не свари сгоден случай да й обясни какво у нея беше толкова специално, когато той самият също имаше имунитет. Любопитството й се притулваше някъде из мислите й, но не беше толкова силно, колкото решимостта й да избяга. Някои загадки трябваше да останат неразкрити.

Тя дръпна на масата към себе си кутията с инструменти и започна да ровичка, не защото търсеше нещо определено, а просто да се намира на работа. Скуката от последните пет дни я беше накарала педантично да подреди всичко, до последното болтче. Сега се беше заела да ги преброи и да създаде дигитален инвентар в мозъка си.

Едно дете се появи пред тезгяха й с копринено черна коса вързана на плитки.

— Извинете — каза то и бутна един портскрийн върху масата. — Може ли да го поправите?

От детето Синдер хвърли отегчен поглед към портскрийна. Той беше толкова малък, че да се побере в ръчичката му, и беше покрит с блестящо розово капаче. Като въздъхна, тя го взе и го преметна в ръцете си. Натисна копчето, но на екрана се появиха неразгадаеми знаци. Тя изви устни и блъсна два пъти в масата ъгъла на портскрийна. Момиченцето отскочи назад.

Синдер отново го включи. Екранът я поздрави приветливо.

— Я, виж сега — рече тя и хвърли екрана на момичето, което щеше да падне, за да го улови. Очите му светнаха. Щърбата му усмивка лъсна за миг и после то припна към тълпата.

Синдер полегна на масата и облегна брадичката върху ръцете си, като за стотен път си пожела Ико да не беше затворена в това малко парченце метал. Тогава двете щяха да вземат на подбив продавачите с техните потни, розови лица, и ветрилата им, дето се разхлаждаха с тях под навесите пред своите магазини. Щяха да разговарят за местата, които им предстоеше да видят — Тадж Махал, Средиземно море, презатлантическия Маглев. Ико щеше да поиска да отидат на пазар в Париж Тръпка премина през нея и Синдер зарови лице в ръцете си. Докога ли трябваше да носи духовете им със себе си?

— Добре ли си?

Тя подскочи и вдигна очи. Каи стоеше облегнат в ъгъла на магазинчето с една ръка върху металните релси на вратата, а другата беше скрил зад гърба си. Пак се беше предрешил със сивото яке с качулката на главата си, но дори в знойната жега, изглеждаше напълно спокоен. Косата му просто разрошена, зад гърба му яркото слънце — сърцето на Синдер взе да се издува, докато тя не го спука като балон.

Не си направи труда да стане, но разсеяно подръпна надолу крачола си, за да скрие всички жици и за пореден път благодари за тънката покривка.

— Ваше Височество.

— Виж, не искам да ти давам акъл как да си гледаш работата — рече той, — но не ти ли е хрумвало, всъщност, да взимаш пари за услугите си?

За миг жиците в мозъка й отчаяно се опитаха да направят връзка и тогава тя си спомни малкото момиче отпреди малко. Синдер се покашля и се огледа наоколо. Пригладило роклята над коленете си, момиченцето седеше на тротоара и си тананикаше песента, която се лееше от миниатюрните колони. Хората се блъскаха, развяваха торбите си, които отскачаха от хълбоците им, и похапваха чаени яйца10. Дребните търговци бяха заети с потенето си. Никой не им обръщаше внимание.

— Не искам да ви давам акъл как да си гледате кралската работа, но не е ли редно да имате охрана?

— Охрана ли? Та кой би пожелал да нарани такова пленително момче като мен?

Когато тя го погледна ядно, той се усмихна и показа китката си.

— Повярвай ми, във всеки един миг знаят къде съм, но аз гледам да не мисля за това.

Тя взе една отвертка от кутията и започна да я върти между пръстите си, само и само да прави нещо с ръцете си.

— Е, какво ви води насам? Не трябва ли да се, знам ли и аз, подготвяте за коронацията?

— Не е за вярване, но май пак имам технически проблем. — Той откачи портскрийна от колана си и го погледна. — Виждаш ли, помислих се, че вероятно храня големи надежди портскрийнът на най-прославения механик в Нов Пекин да е развален и затова си казах, че нещо в моя не е наред. — И като събра устни, той джасна ъгъла на своя портскрийн в масата, а после с тежка въздишка провери отново екрана.

— Не, нищо. Може би нарочно не е отговаряла на съобщенията ми.

— Може би е била заета?

— О, да, виждам, че си претрупана с работа.

Синдер завъртя очи.

— Ето, купих ти нещо. — Каи прибра портскрийна и извади ръка иззад гърба си. В нея държеше продълговата кутия, опакована в златен станиол и бяла панделка. Хартията беше прекрасна, опаковането — не толкова.

Синдер пусна отвертката и тя изтрополи.

— Това за какво е?

Думите й го жегнаха.

— Какво? Не мога да ти купя подарък ли? — попита той с тон, който почти спря електрическите импулси по жиците й.

— Не. Не и след като не ви отговорих на нито едно от шестте съобщения през изминалата седмица. Преструвате се, че не разбирате ли?

— Значи си ги получила!

Тя се облакъти на масата и брадичката й потъна в дланите.

— Разбира се, че ги получих.

— Тогава защо не ми отговори? Да не би да съм сторил нещо?

— Не. Да. — Тя стисна очи, като масажираше слепоочията си. Беше си помислила, че трудното вече е минало. Тя ще изчезне, той ще продължи напред. В остатъка от живота си тя щеше да гледа принц, не, император Каи да държи речи и да прокарва закони. Да пътува на дипломатически мисии по света. Да стиска ръцете на хората и да целува бебета. Щеше да го види на сватбата му. Щеше да види как жена му го дарява с деца — и не само тя, целия свят щеше да види това.

Той, той щеше да я забрави. Именно това трябваше да се случи.

Колко наивно от нейна страна да помисли, че всичко ще е толкова просто.

— Не? Да?

Тя се запъна, като мислеше, че лесно би могла да хвърли вината за мълчанието си върху Адри, жестоката мащеха, която не й позволяваше да напусне дома им, но не беше никак лесно. Не можеше да рискува да му вдъхне надежда. Не можеше да рискува нещо да промени намеренията й.

— Просто аз…

Тя се отдръпна. Знаеше, че трябва да му каже. Той я имаше за обикновен механик и вероятно беше готов да прекрачи тази социална граница. Но ако си едновременно киборг и лунитянин? Да си презрян и низвергнат от всяко общество в галактиката? Само за един миг щеше да разбере защо трябва да я забрави.

И сигурно точно толкова време щеше да му е нужно да я забрави.

Металните й пръсти се размърдаха. Дясната й ръка гореше под памука.

„Дръпни ръкавиците и му покажи.“

Тя разсеяно докосна подгъва и опипа плата с петната от масло по него.

Но не можа да ги свали. Той не знаеше. Тя не искаше той да научи.

— Защото вие все за този глупав бал говорите — каза тя и се сви от собствените си думи.

Той хвърли разсеян поглед на златната кутия в ръцете си. Напрежението се стопи и той най-сетне отпусна ръце.

— Звезди, Синдер, никога не бих дръзнал да те поканя на среща, ако знаех, че ще ми наложиш ембарго заради това.

Тя погледна към небето. Искаше й се поне малко да се бе разгневил от отговора й.

— Добре, не искаш да ходиш на бала. Разбрах. Повече няма да го спомена.

Тя зачопли пръстите на ръкавиците си.

— Благодаря.

Той остави кутията на масата.

Тя се размърда, без да може да посегне с ръка.

— Вие нямате ли си някаква важна работа? Като например да управлявате страната?

— Може и да си имам. — Като се наведе напред, той се облегна на една ръка и опита да надникне в скута на Синдер. Сърцето й подскочи и тя се приближи още по-плътно до масата, като пъхна крака си възможно по-далеч от погледа му.

— Какво правите?

— Добре ли си?

— Да. Защо?

— Обикновено си ярък пример за кралския етикет, но днес дори не се надигна. А аз така се бях подготвил да бъда джентълмен и да те подканя да седнеш.

— Толкова съжалявам, че ще ви открадна този миг на гордост — каза тя и потъна още по-надълбоко в стола. — Но от зори съм тук и се уморих.

— От зори! Колко е часът сега? — той извади портскрийна си.

— Един и четири.

Той спря с ръка върху джаджата на кръста си.

— Така. Значи е време за почивка, нали? — той засия. — Ще ми окажеш ли честта да те заведа на обяд?

В главата й избухна паника и тя се изправи на стола.

— Разбира се, че не.

— Защо?

— Ами работя. Не мога просто така да хукна.

Купчината чинно строени винтчета на масата го накара да повдигне вежди.

— И върху какво работиш?

— За ваша информация очаквам да пристигне голяма поръчка от части и някой трябва да е тук, за да я приеме. — Беше горда, че лъжата й прозвуча толкова правдоподобно.

— Къде е андроидът ти?

Дъхът й секна.

— Тя… не е тук.

Каи отстъпи крачка назад и огледа демонстративно наоколо.

— Помоли някой от другите продавачи да наглежда магазинчето.

— Категорично не. Аз плащам наем за този магазин. Няма така да го зарежа, само защото е дошъл някакъв си принц!

Каи отново приближи масата.

— Хайде, де. Не мога да те заведа на онази дума с „6“; не мога да те заведа и на обяд. И ако не взема да изтръгна процесора на някой от моите андроиди, това може да е последният път, в който се виждаме.

— Не е за вярване, но аз всъщност вече се примирих с този факт.

Каи сложи лакътя си на масата и се наведе, така че качулката скри очите му от нея. Пръстите му си намериха една отвертка и той започна да я върти между тях.

— Поне ще гледаш ли коронацията?

След кратко колебание тя сви рамене.

— Разбира се.

Той кимна и с върха на отвертката зачегърта под нокътя на палеца си, макар Синдер да не виждаше никаква мръсотия там.

— Тази вечер трябва да направя изявление. Не на коронацията, а на бала. Относно мирните преговори, които водихме през изминалата седмица. Няма да бъде записано заради абсурдната политика на Левана да няма камери, но исках да знаеш.

Синдер се изопна.

— Имаше ли напредък?

— Може да се каже. — Той надникна нагоре, но не можа дълго да издържи погледа й и се загледа край нея към изоставените части. — Знам, че е глупаво, но част от мен си мислеше, ако дойда да те видя днес, ако успея да те убедя да дойдеш с мен на бала тази вечер, тогава може би все ще мога да обърна нещата. Глупаво е, знам. Нали разбираш, Левана пет пари не дава, че аз може и да имам чувства към някого. — Той отново проточи врат и хвърли отвертката обратно върху нейната купчина.

От думите му цялото тяло на Синдер изтръпна, но тя преглътна и отпъди замайването. Напомни си, че днес го виждаше за последно.

— Искате да кажете, че… — Думите пресъхнаха. Тя сниши глас. — Какво стана с Нанси? И нещата, които тя… знаеше?

Каи пъхна ръце в джобовете си, а безпокойството изчезна от погледа му.

— Твърде късно е. Дори да можех да я открия. Днес няма как да стане, нито преди… А и лекарството, и аз… аз не мога просто да стоя и да чакам. Твърде много хора умират.

— А доктор Ърланд научил ли е нещо?

Каи кимна бавно.

— Той потвърди, че лекарството е истинско, но каза, че не може да приготви същото.

— Какво? Защо?

— Мисля, че една от съставките може да се намери само на луната. Каква ирония, а? А после се появи и това момче, което оздравя миналата седмица и от няколко дни доктор Ърланд го изследва, но е много потаен. Казва, че не бива да ми дава надежда, че изцеляването на момчето ще доведе до нови открития. Не го е казвал направо, но… оставам с впечатлението, че докторът губи надежда скоро да открие лекарство. Друго, освен това на Левана. Може да отнеме години, докато открием нещо ново, а дотогава… — Той се поколеба, очите му бяха тревожни. — Просто не знам как да гледам толкова умиращи хора.

Синдер сведе очи.

— Съжалявам. Иска ми се да можех да направя нещо.

Каи се отблъсна от масата и отново се изправи.

— Още ли мислиш да тръгнеш към Европа?

— О, да. — Тя пое дълбок дъх. — Искате ли да дойдете с мен?

Със смеха си той се призна за победен и отметна назад косата от лицето си.

— Шегуваш ли се? Та аз по-добро предложение от това не съм получавал.

Тя му се усмихна, но за кратко. Един миг на блажена преструвка.

— Трябва да тръгвам — каза той и погледна към тънката, обвита в злато кутийка. Синдер почти я бе забравила. Той я побутна по масата и повлече с нея една стегната редица отвертки.

— Не, не мога…

— Да, можеш. — Той вдигна рамене, привидно неловко, което му придаваше странно очарователен вид. — Мислех си за бала, но… е, когато имаш повод.

Любопитството я изгаряше, но въпреки това тя бутна кутийката към него.

— Не, благодаря.

Той сложи твърдо ръката си върху нейната — усещаше топлината му дори през дебелата ръкавица.

— Вземи я — каза той и запазената му усмивка „принц Чар“ лъсна, като че ли изобщо не беше объркан. — И мисли за мен.

— Синдер, ето, дръж това.

Гласът на Пърл сепна Синдер и тя издърпа ръката си от ръката на Каи. Пърл обърса с един замах тезгяха и запрати болтчетата и всичко на цимента, където те се раздрънчаха, а сетне на тяхно място тръшна една купчина кутии, увити в хартия.

— Сложи ги някъде навътре, където няма да ги откраднат — рече тя и безгрижно махна към дъното на магазинчето — Някъде на чисто, ако изобщо има такова място.

Синдер придърпа кутиите към себе си. Сърцето й тупкаше силно. Мислите й се спуснаха към празния глезен, как трябва да закуца към вътрешността на магазина, как няма да може да скрие уродливостта си.

— Как, без моля и благодаря ли? — попита Каи.

Синдер трепна. Искаше й се Каи да беше тръгнал, преди Пърл да съсипе последните й мигове с него.

Пърл настръхна. Тя преметна през рамо дългата си коса и се обърна към принца с потъмнели очи.

— Кой си ти, че да… — Думите изчезнаха, а устните й останаха полуотворени от изненада.

Каи пъхна ръце в джобовете си и я изгледа с едва прикрито презрение.

Синдер преплете пръстите си в канапа, с който бяха вързани кутиите на Пърл.

— Ваше Височество, моля запознайте се с доведената ми сестра, Лин Пърл.

Пърл зяпна с отворена уста, когато принцът се поклони рязко.

— За мен е удоволствие — каза той с доста остър тон. Синдер се покашля.

— Благодаря отново за щедрото възнаграждение, Ваше Височество. И, ъ, успех на коронацията.

Щом се откъсна от Пърл, погледът на Каи се смекчи. Ъгълчетата на устните му се докоснаха от намек за взаимно съзаклятничество — твърде очевидно, за да остане незабелязано от Пърл. Той сведе глава към нея.

— Предполагам, че е време за „довиждане“. Между другото, предложението ми все още е в сила, в случай че промениш решението си.

За облекчение на Синдер той не каза нищо повече, просто се обърна и изчезна в тълпата.

Пърл го проследи с очи. Синдер искаше да стори същото, но се насили да гледа към купчината кутии.

— Да, разбира се — каза, сякаш принцът изобщо не е бил тук. — Ще сложа кутиите на рафтовете, ей там, отзад.

Пърл тръшна ръката си върху тази на Синдер и я спря. Очите й бяха ококорени, без да може да повярва.

— Това беше принцът.

Синдер се престори на равнодушна.

— Миналата седмица поправих един от кралските андроиди. Дойде само да ми плати.

Между веждите на Пърл се оформи бръчка. Устните и се опънаха. Подозрителният и поглед падна върху тънката златна кутийка, която Каи беше оставил. Тя я сграбчи без колебание.

Синдер ахна и посегна към кутията, но Пърл отскочи с танцова стъпка. Синдер качи коляно на масата и се приготви да я прескочи, когато осъзна каква катастрофа ще последва. С ускорен пулс, застинала, тя гледаше как Пърл разкъса панделката и я остави да падне върху праха на земята, а сетне раздра златата хартия. Кутията под нея беше бяла и обикновена, без никаква емблема. Тя вдигна капака.

Синдер надигна глава, като се мъчеше да надзърне вътре, докато Пърл се пулеше в подаръка. Виждаше гънките на оризовата хартия и нещо бяло, копринено. Тя разгледа лицето на Пърл, като се мъчеше да реши по реакцията й, но освен объркване нищо друго не можа да прочете там.

— Това шега ли е?

Без да каже нищо, Синдер бавно се отдръпна и свали коляното си от масата.

Пърл наклони кутията, така че тя да види. Вътре бяха най-хубавите ръкавици, които можеше да си представи. Чиста коприна, искряща в сребърно–бяло. Бяха достатъчно дълги, че да покрият лактите й, а редица от перли по шевовете им придаваха възхитителна елегантност. Това бяха ръкавици, ушити за принцеса.

Наистина приличаше на шега.

Остър смях изригна от Пърл.

— Той не знае, нали? Не знае за твоя… за теб. — Тя стисна ръкавиците, като ги изтръгна от постелята им, и остави кутийката да падне на улицата. — Ти какво си мислеше, че ще се случи? — Тя размаха ръкавиците пред Синдер, а празните пръсти се поклащаха безпомощно. — Да не си помисли, че ще отидеш на бала и ще танцуваш с него по хубавите си, нови ръкавици и… — Тя огледа дрехите на Синдер — мърлявите панталони, омацаната тениска, колана за инструменти, вързан на кръста й, и отново се засмя.

— Естествено, че не съм — отвърна Синдер. — Аз няма да ходя на бала.

— Тогава за какво са й на един киборг ръкавици?!

— Не знам. Не съм… Той просто…

— Сигурно си помислила, че това няма значение — каза Пърл и цъкна с език. — Така ли е? Помисли си, че принцът, не, императорът ще намери сили да затвори очите си за всичките ти… — тя завъртя ръка — „недъзи“?

Синдер стисна юмруци, като се мъчеше да не обръща внимание на язвителността в думите й.

— Той е просто клиент.

Подигравателната искра угасна в очите на Пърл.

— Не. Това е принцът. И ако той знаеше истината за теб, дори с един бегъл поглед нямаше да те удостои.

В гърдите на Синдер лумна негодувание. Тя стрелна Пърл гневно.

— С колкото удостои и теб, нали?

Още щом думите се изплъзнаха от устата, й се приискала бе държала езика си зад зъбите, но гневът, който пламна върху лицето на сестра й си заслужаваше.

Тогава Пърл захвърли ръкавиците на земята, сграбчи кутията с инструменти и я стовари върху им. Синдер изпищя от трясъка, който последва, а гайките и болтовете се разпиляха чак до средата на улицата. Минувачите спряха и се облещиха пред тях и неразборията.

Пърл вирна нос пред Синдер. Устните й едва се нагънаха.

— По-добре разчисти тук, преди фестивалът да е свършил. Тази вечер ще имам нужда от помощта ти. Все пак отивам на кралския бал.

Жиците на Синдер все още бръмчаха, когато Пърл грабна покупките и си тръгна. Без да губи време, тя прескочи тезгяха и клекна до преобърнатата кутия за инструменти. Изправи я и да обръща внимание на изпадналите части, вдигна ръкавиците, които бяха най-отдолу.

Те бяха покрити с прах и мръсотия, но не друго, а размазаните петна от грес раниха сърцето й. Синдер ги провеси на коляното си и опита да приглади гънките върху коприната, но само още повече размаза маслото. Бяха красиви. Най-красиво нещо, което някога е имала.

Имаше едно нещо, което беше научила за толкова години работа като механик: някои петна никога не излизат.

Глава трийсет и първа

Пътят до дома беше дълъг, нетърпеливи да се приготвят за бала, Адри и Пърл си бяха тръгнали от пазара без нея. Това отпърво донесе облекчение на Синдер, но след като извървя повече от километър с импровизираните патерици, които се забиваха в мишниците й, и чантата, която се блъскаше в хълбока й, тя взе да проклина мащехата си на всяка крачка.

Не че бързаше да се прибере у дома. Не можеше да си представи с какво ще помага на Пърл за приготовленията й, но не се съмняваше, че ще бъде нещо мъчително. Последната вечер в робство. Последната.

Думите я тласнаха напред.

Когато най-накрая се добра до етажа, намери коридорите необичайно притихнали. Всички или бяха отишли на фестивала, или се приготвяха за бала. Виковете, които обикновено се чуваха зад вратите, бяха сменени от момичешки кикот.

Синдер пъхна патериците под разранените си мишници и тръгна покрай стената, която я отведе до вратата. Апартаментът изглеждаше пуст, когато влезе, но тя дочу скърцането на пода някъде навътре, докато Адри и Пърл ходеха из стаите си. Като се надяваше вечерта да мине, без да срещне нито една от двете, Синдер закуцука към тясната си стаичка и затвори вратата след себе си. Тъкмо се канеше да започне да опакова багажа си, когато някой почука.

Тя въздъхна и отвори. Пърл стоеше в коридора, облечена в златната рокля, цяла в коприна и перли, а колието й се спускаше точно толкова, колкото Адри беше поискала.

— По-бавно не можа ли да се прибереш? — попита тя. — Излизаме веднага щом свърши коронацията.

— Щях по-бързо да се прибера, ако някой не ми беше задигнал крака.

Пърл пламна за миг, после стъпи в коридора и се завъртя, а полите около глезените й се издигнаха.

— Какво ще кажеш, Синдер? Принцът ще ме забележи ли с тази рокля?

Синдер едва се удържа да не залепи кирливите си ръце върху роклята. Вместо това, тя свали ръкавиците и ги тикна в джоба си.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Всъщност, да. Исках да чуя мнението ти. — Пърл дръпна нагоре полите си и отдолу, върху малки й крачета, се показаха две различни обувки. На левия крак имаше малък кадифен ботуш с цвета на прясно мляко, който пристягаше глезена й. А на десния — златен сандал с блестящи панделки и миниатюрни висулки във формата на сърчица. — Като си толкова близка с принца, реших да те питам кои пантофки според теб ще му харесат повече — златните или белите?

Синдер се престори на замислена.

— Ботушките правят глезените ти дебели.

Пърл се изсмя.

— Металната обшивка прави твоя глезен дебел. Просто те е яд, защото имам толкова прекрасни крака. — Тя въздъхна с мнимо съчувствие. Жалко, че никога няма да изпиташ това удоволствие.

— Толкова се радвам, че си намерила поне една част от тялото ти, която е красива.

Пърл отметна коса със самодоволна усмивка на лицето. Знаеше, че подигравката на Синдер е неоснователна, а Синдер се ядоса, защото подлата нападка не й достави никаква радост.

— Подготвих разговора си с принц Каи — уведоми я Пърл. — Естествено, мисля да му кажа всичко. — Тя се залюля, така че роклята й улови светлината. — Първо ще му кажа всичко за твоите грозни метални крайници и какъв срам берем с теб заради това, че са направили такова отвратително същество от тебе. И ще се уверя, че той напълно разбира колко по-привлекателна съм аз!

Синдер се подпря на касата на вратата.

— Ех, Пърл, да бях научила по-рано за това твое увлеченийце! Знаеш ли, че преди Пеони да почине, аз успях да получа обещанието на Негово Височество, че тази вечер ще танцува с нея. Можеше да попитам и за теб, но предполагам, че вече е твърде късно. Ех, че жалко!

Лицето на Пърл пламна.

— Не смей дори да произнасяш името й! — рече тя с дрезгав шепот.

Синдер примигна.

— На Пеони ли?

Гневът в очите на Пърл стана все по-наситен, измествайки детинските нападки.

— Знам, че ти си я убила. Всички знаят, че вината е твоя! Синдер зяпна, смутена от неочакваната промяна, последвала хлапашките хвалби.

— Това не е вярно. Аз не съм боледувала.

— Ти си виновна, че тя е отишла на бунището. Там се е заразила.

Синдер отвори уста, но така и остана.

— Ако не беше ти, тази вечер тя щеше да отиде на бала, затова не се преструвай, че би направила нещо за нея. Най-доброто, което можеше да направиш за Пеони, беше да я оставиш намира. Тогава тя сигурно още щеше да е жива. — Очите на Пърл се пълнеха със сълзи. — А ти се опитваш да си дадеш вид, че те е било грижа за нея, като че ли е била твоя сестра, и това не е честно. Тя беше болна, а ти… ти си се срещала с принца и си се опитвала да привлечеш вниманието му, когато си знаела какво изпитва тя към него. Противно е!

Синдер сви ръце, за да се защити.

— Знам, че не го вярваш, но аз наистина обичах Пеони. Още я обичам.

Пърл подсмръкна шумно веднъж, сякаш за да спре плача, преди да я е завладял.

— Права си. Не ти вярвам. Ти си лъжкиня и крадла и освен за теб самата, за друг не те е грижа. — Тя спря. — И ще гледам принцът да научи това.

Вратата към стаята на Адри се отвори и тя излезе, облечена в бяло и цикламено кимоно, обшито с елегантни жерави.

— За какво се препирате, вие двете? Пърл, готова ли си да тръгваме? — с проницателно око тя огледа дъщеря си, като се опитваше да реши дали нещо не се нуждае от доизпипване.

— Не мога да повярвам, че отивате на бала — каза Синдер. — Какво ще си помислят хората, когато все още сте в траур? — Тя знаеше, че не бива да бърка в тази рана, че забележката й не беше справедлива — беше чула през тънките стени и двете да плачат, но нямаше настроение да прояви справедливост. Ако можеше да избира, тя пак не би отишла на бала. Не и без Пеони.

Адри я изгледа със студените си очи и строгите си устни.

— Коронацията започва — изрече тя. — Иди да измиеш кораба. Искам да изглежда като нов.

Синдер се зарадва, че няма да се наложи да изгледа коронацията с тях и без да спори, взе патериците и тръгна към изхода.

Последната вечер!

Когато се добра до асансьора, тя включи нет линка си и отреди на церемонията по коронацията едно ъгълче в полезрението си. Същинската част все още не беше започнала. Върволица от правителствени лица влизаше в двореца, залят от море от камери и журналисти.

Тя взе една кофа и сапун от мазето и закуца към гаража като слушаше с половин ухо говорителя, който обясняваше символиката на различните елементи от коронацията. Бродерията по одеждите на Каи, дизайнът на гербовете, които ще се издигнат, когато положи клетва, броят на ударите с гонг, които ще проехтят, когато се възкачи на подиума, всички многовековни обичаи, събрани в едно от културите, които заедно образуваха Републиката.

Новините непрестанно превключваха между фестивала в центъра на града и някой и друг кадър от подготовката на Каи. Именно те откъсваха вниманието на Синдер от кофата със сапунената вода. Представяше си, че е с него в двореца, а не в този мрачен, студен гараж. Ето го Каи — здрависва се с неизвестни пратеници. Сега поздравява тълпата. Опитва се да разговаря насаме със своя съветник. Обръща се към нея, усмихва й се, щастлив, че е до него.

Кратките мигове, в които го зърваше, донасяха на сърцето й утеха, не болка. Те й напомняха, че далеч по-важни събития стават по света и жаждата за свобода на Синдер, подигравките на Пърл, капризите на Адри и дори флирта на Каи с нея нямаха място на тази картина.

Източната Република коронясваше своя нов император. Целият свят гледаше днес.

Дрехите на Каи съчетаваха старите и новите традиции. По мандаринската му яка бяха избродирани гургулици — символ на мира и любовта. Върху среднощно синия плащ на раменете му бяха избродирани шест сребърни звезди, които символизираха мира и единството на шестте земни царства, и още дузина хризантеми, които обозначаваха дванайсетте провинции на Републиката и тяхното благоденствие под неговото управление.

На платформата до Каи стоеше кралският съветник. Първите редове сред публиката бяха заети от правителствени служители от всички министерства и чиновници от всяка провинция. Но очите на Синдер неизменно, отново и отново, се връщаха към Каи, без да могат да се отлепят от него.

Тогава по една от пътеките слезе малък антураж — последните, които заеха местата си, бяха кралица Левана с двамата си чародеи. Кралицата носеше изящен бял воал, който стигаше до лактите и прикриваше лицето й, и така й придаваше вид повече на призрак, отколкото на гост на императора.

Синдер потрепери. Мислеше си, че за първи път лунитяни присъстват на коронацията в Републиката. Но наместо това да й вдъхне надежда за бъдещето, гледката изпълни Синдер с безпокойство. Високомерната поза на Левана издаваше, че тя, повече от всеки друг жител на земята, принадлежи на това място. Сякаш предстоеше нейната коронация.

Кралицата и антуражът й седнаха на запазените за тях места на първия ред. Всички наоколо им напразно се помъчиха да скрият неприязънта си от близостта с нея.

Синдер извади подгизналата кърпа от кофата и като вложи страховете си в работата, изтърка кораба на Адри до фин блясък.

Коронацията започна с гръм от барабани.

Принц Каи коленичи върху платформата, застлана с коприна, а край него се заточи бавна процесия от мъже и жени, всеки от които слагаше на врата му лента, медальон или скъпоценен камък. Това бяха символични дарове за дълъг живот, мъдрост, доброта, щедрост, търпение, радост. Когато всички огърлици бяха закачени, камерата показа лицето на Каи отблизо. Той изглеждаше удивително спокоен, със сведени очи, но високо вдигната глава.

Както повеляваше обичаят, представител на едно от останалите пет земни кралства беше избран да извърши коронацията в знак, че другите страни ще почитат и уважават правото на новия владетел да управлява. Бяха избрали Бромстад, министър — председателя на Европейската федерация — висок рус мъж с широки рамене. Синдер винаги беше смятала, че той прилича повече на фермер, отколкото на политик. Бромстад държеше старинен свитък от хартия. Върху него бяха записани всички обещания, които Каи даваше пред народа си като император.

Министър — председателят стисна с ръце двата края на свитъка и прочете тържествените обети. Каи повтаряше след него.

— Тържествено се заклевам да управлявам народите на Източната Република според законите и обичаите, положени от поколения владетели — редеше той. — Ще използвам отредената ми власт, за да подкрепям справедливостта, да бъда милостив, да почитам неотменните права на всички народи, да уважавам мира между нациите, да управлявам с доброта и търпение и да търся мъдростта и съветите на моите съветници и братя. Всичко това аз обещавам да правя днес и през идните дни на моето управление пред всички свидетели на Земята и небето.

Сърцето на Синдер се издуваше, докато тя търкаше багажника. Никога не беше виждала Каи толкова сериозен и красив. Тя малко се тревожеше за него, защото знаеше колко развълнуван се чувства, но в този момент той не беше принцът, донесъл счупения андроид на пазара. Не беше и принцът, който почти я целуна в асансьора.

Той беше императорът.

Министър — председателят Бромстад вдигна брадичка.

— Каито, обявявам ви за император на Източната Република. Да живее Негово Имперско Величество.

Тълпата избухна в аплодисменти и въодушевени викове „Да живее императорът!“, когато Каи се обърна с лице към народа си.

Беше невъзможно да се каже дали по-високото положение го прави щастлив. Той стоеше на подиума със сдържан поглед и стегнати устни, а наоколо му тълпата шумно аплодираше.

След един дълъг миг, в който собственото му спокойствие се сблъска с урагана от възхвала, на сцената беше донесена трибуна за първото обръщение на императора. Множеството притихна.

За миг Каи застана с безизразно лице, загледан в края на платформата, стиснал с пръсти трибуната от двете страни.

— За мен е чест — започна той, — че коронацията ми съвпада с нашия най-почитан празник. Преди сто двайсет и шест години беше сложен край на кошмара и разрухата на Четвъртата световна война и началото на Източната Република. Тя израсна от обединението на много народи, много култури, много идеали. Тя беше скрепена от една-единствена трайна вяра, че всички заедно, като един народ, сме силни. Ние притежаваме способността да се обичаме един друг, без оглед на различията ни, да си помагаме, без оглед на слабостите ни. Ние избрахме мира пред войната, живота пред смъртта. Ние избрахме да издигнем един човек, който да бъде наш владетел, да ни води, да ни насърчава — не да управлява, а да служи. — Той замлъкна.

Синдер откъсна вниманието си от ретина — дисплея толкова, че да огледа набързо кораба. Прекалено тъмно беше, за да каже дали беше свършила сносна работа, но вече беше изгубила интерес към съвършенството.

Все пак остана доволна и като пусна мокрия парцал в кофата, се облегна на циментовата стена зад редицата от паркирани кораби и насочи цялото си внимание към малкия екран.

— Аз съм прапраправнук на първия император на Републиката — продължи Каи. — От неговото управление до днес светът се е променил. Ние сме изправени пред нови грижи, пред нови страдания. Макар че вече сто двайсет и шест години хората на Земята не воюват един срещу друг, днес ние водим нова битка. Баща ми се сражаваше срещу летумозиса, чумата, която опустошава планетата ни повече от десетилетие. Тази болест донесе смърт и страдание пред праговете ни. Добрите хора на Републиката и всички наши земни братя изгубиха приятели, близки, любими, съседи. И наред с тези загуби ние се изправяме пред загуби в търговията, спад в икономиката, по-лоши условия на живот. Много хора живеят без храна, защото няма достатъчно фермери, които да обработват земята. Много хора живеят без топлина, защото енергийните ни доставки намаляват. Това е войната, пред която сме изправени днес. Това е войната, на която баща ми беше решен да сложи край и аз дадох обет да поема по този път. Заедно ние ще открием лек за болестта. Ще я надвием. И ще върнем страната си към някогашното й величие.

Публиката аплодира, но Каи не даде знак, че думите го радват. Изражението му беше примирено, мрачно.

— Би било наивно от моя страна — каза той, когато публиката притихна, — да подмина втория конфликт. Също толкова смъртоносен.

Тълпата зашумоля. Синдер облегна глава на студената стена.

— Сигурен съм всички знаете, че от много поколения отношенията между съюзническите нации на Земята и Луна са обтегнати. Както съм сигурен, знаете също, че владетелката на Луна, Нейно Величество кралица Левана, ни удостои със своето присъствие през изминалата седмица. Това е първата лунна владетелка, която стъпва на Земята след почти век, и нейното присъствие дава надежда, че бързо приближава времето на истински мир между нас.

Екранът се премести и показа кралица Левана на първия ред. Млечнобелите й ръце бяха скромно сключени в скута й, като че засрамена от признанието. Синдер се съмняваше, че беше заблудила някого.

— Баща ми прекара последните години от живота си в разговори с Нейно Величество с надеждата да постигнат съюз. Той не доживя да види резултата от тези преговори, но аз съм решен неговите усилия да живеят и занапред чрез мен. Вярно е, че по този път към мира е имало препятствия. Вярно е, че сме срещали затруднения да намерим общ език с Луна, да намерим решение, което ще удовлетвори и двете страни. Но аз не губя надежда, че можем да намерим решение. — Той пое глътка въздух, после спря с отворени устни. Погледът му падна върху трибуната. Пръстите му се сключиха около ръбовете й.

Синдер се приведе напред, като че можеше да види по-добре принца, докато той се бореше със следващите си думи.

— Аз ще… — Той отново спря, изправи се, и впери очи в някаква далечна, невидима точка. — Аз ще направя, какво е необходимо, за да осигуря благосъстоянието на страната си. Аз ще направя, каквото е необходимо, за да ви запазя невредими. Това е моето обещание.

Той отлепи ръце от трибуната и слезе, преди тълпата да се опомни и да го аплодира, оставяйки зад себе си няколко загрижени, но учтиви ръкопляскания.

Сърцето на Синдер я сви, когато камерата показа отново за миг лунитяните на първия ред. Воалът на кралицата прикриваше арогантността й, но самодоволните усмивки на двамата й придружители не можеха да се сбъркат. Те вярваха, че са спечелили.

Глава трийсет и втора

Синдер почака половин час, преди да закуца обратно към асансьора. Блокът отново беше оживял. Тикнала зад гърба си патериците, тя вървеше плътно до стената, а съседите й подскачаха край нея в елегантните си облекла. Няколко съжалителни погледа се извърнаха към Синдер, докато тя им правеше път да минат и внимаваше да не изцапа красивите им дрехи, но повечето от съседите я подминаваха.

Когато стигна апартамента, тя затвори вратата след себе си и се заслуша за миг в блажената празнота на всекидневната. Направи наум пълен списък на всичко, което искаше да вземе, и зеленият текст се разгъна пред очите й. В стаята си, Синдер разстла едно одеяло и го напълни с малкото си вещи: няколко дрехи с мазни петна, инструменти, които все не сварваше да прибере в кутията, малки ненужни подаръци, които Ико й беше правила през годините, като един „златен пръстен“, който всъщност беше ръждясала шайба.

Чипът за индивидуалността на Ико и идентификационният чип на Пеони бяха скътани на сигурно място в отделението на прасеца й, където щяха да останат, докато намери постоянен дом за тях.

Тя затвори очи от внезапната умора. Как така, когато свободата се задаваше на хоризонта, тя изведнъж беше обхваната от непреодолимо желание да си полегне и да поспи? Шестте дълги нощи, в които беше поправяла колата, си казваха думата.

Като се отърси от чувството, тя довърши бързо багажа. Стараеше се да не мисли за риска, който поема. Този път наистина щяха да гледат на нея като на киборг — беглец и ако някога я заловяха, Адри можеше да я изпрати зад решетките.

Тя не спираше да движи ръцете си. Опитваше се да не мисли за Ико, която трябваше сега да е до нея. Нито за Пеони, която щеше да я накара, да поиска да остане. Нито за принц Каи.

Император Каи.

Никога вече нямаше да го види отново.

Тя върза краищата на одеялото с едно гневно дръпване. Твърде много умуваше. Просто трябваше да тръгне. Стъпка по стъпка и скоро ще е в колата, а всичко това ще остане зад нея. Като настани вързопа на рамо, тя закуцука обратно към коридора и надолу към подземния лабиринт от мазета. Влезе в работилницата и пусна вързопа на пода.

Поспря за миг да си поеме дъх и после продължи — отвори капака на ръчната кутия с инструменти и избута всичко от масата вътре. После щеше да има време да подрежда. Шкафът с инструментите, който стигаше почти до гърдите й, беше твърде голям да се побере в колата и трябваше да остане. А и с цялата тази тежест отзад в колата, бензинът нямаше да й стигне много надалеч.

Тя огледа стаята, в която беше прекарала почти цялото си време през последните пет години. Въпреки мрежата, която напомняше клетка и кутиите, които миришеха на плесен, това място й беше като дом — друг не познаваше. Но не очакваше да й липсва много.

Смачканата рокля на Пеони все още висеше на оксижена. Също като шкафа с инструментите и тя оставаше тук.

Синдер се премести пред извисяващите се метални рафтове на далечната стена и започна да тършува за части, които можеха да й свършат работа за колата, че и за нейното собствено тяло, ако нещо се повреди, и замята най-различни боклуци на купчина на пода. Спря, когато ръцете й се натъкнаха на нещо, което беше вярвала, че няма да види отново. Малкият, очукан крак на единайсетгодишния киборг. Тя го вдигна от лавицата, където беше скътан. Сигурно Ико го е запазила, въпреки че Синдер й каза да го изхвърли.

Може би в съзнанието на Ико това беше най-близкото нещо до обувка за андроид, което тя някога щеше да притежава. Синдер гушна крака до сърцето си. Колко много беше мразила този крак. И колко се зарадва, че сега го вижда.

С иронична усмивка, тя се тръшна за последно на стола до масата. Свали ръкавиците и огледа лявата си китка, като се опита да си представи малкия чип точно под повърхността. Мисълта извика в съзнанието й Пеони. Посинелите върхове на пръстите й. Скалпелът в бледата й кожа.

Синдер затвори очи, пропъждайки спомена. Трябваше да го направи.

Тя взе от ъгъла на масата макетното ножче, чието острие се киснеше в тенекиена кутия със спирт. Изтръска го, пое дълбоко дъх и положи киборгската си ръка на масата. Помнеше, че чипът й на холографа на доктор Ърланд беше на по-малко от сантиметър–два под мястото, на което се срещаха кожата и металът. Предизвикателството беше да го измъкне, без да допре някоя важна жица.

Тя накара ума си да се успокои, ръката си да стои мирно, и натисна острието върху китката си. Болката я стисна със зъби, но тя не трепна. Внимателно. Внимателно.

Сепна я някакъв звук. Синдер подскочи и дръпна острието, после се завъртя към стената с рафтовете. Сърцето й се блъскаше в гърдите, докато оглеждаше всички части и инструменти, които щеше да остави.

Звукът се повтори. Очите на Синдер се спряха върху стария нетскрийн, който още стоеше облегнат на лавиците. Въпреки че беше откъснат от мрежата, в единия му ъгъл светеше яркосин квадрат. Ново звънене.

Като остави ножа, Синдер се измъкна безшумно от стола и клекна пред екрана.

Върху синия квадрат пишеше:

Като килна глава, тя зърна ДИР КОМ чипа да стои мушнат в екрана. До него светеше малката зелена лампичка. В сянката на екрана той приличаше на обикновен чип, но Синдер помнеше реакцията на Каи, когато описа блещукащия сребърен материал. Лунен чип.

Тя взе един мръсен парцал от купчината с боклуци и притисна с него слабо кървящата рана.

— Екран, приеми връзката!

Звънът престана. Синият квадрат изчезна. На екрана се завъртя една спирала.

— Ехо?

Синдер подскочи.

— Ехо, ехо, ехоо? Има ли някой там?

Което и да беше това момиче, гласът й звучеше сякаш беше на прага на нервен срив.

— Моля ви, о, моля ви някой да отговори. Къде е тоя глупав андроид? ЕХО?!

— Е-хо?… — Синдер се приведе към екрана.

Момичето ахна, а после замлъкна за кратко.

— Ехо? Чувате ли ме? Някой…

— Да, чувам ви. Почакайте, че нещо не е наред с видео кабела.

— О, небеса, благодаря — рече гласът. Синдер остави парцала и сложи екрана по лице на цимента. После отвори вратичката към контролния панел. — Помислих си, че чипът е бил повреден или аз съм го програмирала с грешен идентификационен номер за връзка, или кой знае какво. Вие сега в двореца ли се намирате?

Синдер видя, че видео кабелът беше измъкнат от буксата, сигурно се е откачил, когато Адри го свали на земята. Синдер го зави и поток от синя светлина се плисна по пода.

— Готово — каза тя и обърна екрана.

Синдер отскочи назад, щом видя момичето от другата страна на връзката. Беше някъде на възрастта на Синдер и имаше най-дългата, най-вълнистата, най-непокорната, най-раздърпаната, най най-чорлавата руса коса във вселената. Златното гнездо на главата й беше вързано на голям възел над едното рамо и оттам се спускаше рунтав водопад от усукани плитки и разчепкани кълбета, заплетени възли и рошави намотки, които покриваха едната ръка на момичето и излизаха чак извън екрана. То си играеше с краищата на косата, като енергично ги навиваше и развиваше около пръстите си.

Ако не беше тази разплетена дамаджана на главата й, тя щеше да е красива. Имаше мило сърцевидно лице, огромни небесносини очи, а носът й беше поръсен с лунички.

Тя някак никак не приличаше на онова, което Синдер бе очаквала.

Момичето не беше по-малко изненадано да види Синдер и изкуствената й ръка, и мръсната й тениска.

— Вие коя сте? — попита момичето. Очите й се стрелнаха покрай Синдер и обхванаха мрачната светлина и мрежата зад нея. — Защо не сте в двореца?

— Не ме пуснаха да отида — отвърна Синдер и разгледа стаята зад момичето, като се чудеше дали всъщност не вижда дом някъде на луната… но това изобщо не приличаше на дом. Момичето беше наобиколено от стоманени стени и машини, и екрани, и компютри, и повече лостове, и копчета, и светлинки, отколкото имаше в кабината на товарен кораб.

Синдер скръсти крака, като пусна прасеца без ходилото да се полюшва удобно на бедрото й.

— Вие лунитянка ли сте?

Момичето запърха с очи, изненадана от въпроса. Вместо да отговори, тя се наведе напред.

— Трябва незабавно да говоря с някой от двореца в Нов Пекин.

— Че защо не пратите съобщение до информационното табло на двореца?

— Не мога! — Момичето изпищя толкова неочаквано, толкова отчаяно, че Синдер една не се прекатури през глава. — Нямам чип за глобална комуникация тази е единствената директна връзка, която успях да пратя на Земята!

— Значи сте лунитянка.

Очите на момичето се разшириха като балони.

— Не е там…

— Коя сте вие? — рече Синдер с повишен глас. — За кралицата ли работите? Вие ли инсталирахте чипа в онзи андроид? Вие сте били, нали?

Момичето се намръщи, но наместо да се ядоса от въпросите на Синдер, тя изглежда се уплаши. Дори се засрами.

Синдер стисна зъби пред яростно напиращите въпроси и пое бавно дъх, преди да попита внимателно:

— Вие лунен шпионин ли сте?

— Не! Разбира се, че не съм! Тоест… така де… не точно.

— Не точно?! Как така?

— Моля ви, изслушайте ме! — Момичето сключи ръце, като че водеше вътрешна битка със себе си. — Да, аз програмирах чипа и да, работя за кралицата, но не е това, което си мислите. Аз програмирах целия шпионски софтуер, който Левана използваше, за да следи император Рикан през изтеклите месеци, но аз нямам друг избор. Господарката ще ме убие, ако… звезди, тя ще ме убие, когато научи за това.

— Коя господарка? Кралица Левана ли?

Момичето стисна силно очи, а лицето й се изкриви от болка. Когато отново ги отвори, те блестяха.

— Не. Господарката Сибил. Тя е главната чародейка на Нейно Величество и мой настойник.

Споменът звънна в главата на Синдер — Каи подозираше, че чародейката на кралицата е поставила чипа в Нанси.

— Но тя е по-скоро похитител — продължи момичето. — За нея аз съм само затворник и ро-об. — Тя хлъцна на последната дума и зарови лице в един сноп коси, хлипайки. — Толкова съжалявам. Толкова съжалявам. Аз съм едно лошо, безполезно, окаяно момиче.

Сърцето на Синдер се сви от съчувствие тя също се беше чувствала като роб на своя настойник, но не помнеше някога да се е страхувала, че Адри ще я убие. Е, без онзи път, когато я продаде за изследванията на чумата.

Тя стисна устни пред растящото съчувствие, като си напомни, че това момиче е лунитянка. Беше помогнала на кралица Левана да следи император Рикан и Каи. Почуди се за кратко дали момичето не манипулира емоциите й, но после си спомни, че лунитяните не можеха да контролират хората през нетскрийна. Синдер духна няколко косъма от лицето си, наведе се и изкрещя:

— Спрете! Спрете да плачете!

Риданията секнаха. Момичето погледна към нея с големи, насълзени очи.

— Защо се опитвате да се свържете с двореца?

Момичето се сви назад и изхлипа, но сълзите като че ли се бяха уплашили.

— Трябва да предам съобщение на император Каи. Трябва да го предупредя. Той е в опасност, цялата Земя… кралица Левана… и за всичко съм виновна аз. Ако бях по-силна, ако бях опитала да се боря, това нямаше да се случи. Аз съм виновна.

— Звезди, няма ли да спрете да плачете? — попита Синдер, преди момичето отново да е изпаднало в истерия. — Трябва да се вземете в ръце. Какво искате да кажете с това, че Каи е в опасност? Какво сте направили?

Момичето обви тялото си с ръце, а очите й умоляваха Синдер, като че ли само тя можеше да й даде прошка.

— Както казах, аз съм програмистът на кралицата. Бива ме за тази работа — прониквам в нет линкове, системи за сигурност и тем подобни. — Тя изрече това без намек за високомерие в треперещия си глас. — През последните няколко години господарката поиска от мен да свържа сигналите от политическите лидери на Земята към двореца на Нейно Величество. Отначало имаше само обсъждания в двора, срещи, размяна на документи, нищо кой знае какво. Нейно величество не научаваше нищо, което вашият император да не й е казал вече, тъй че аз си помислих, че това на никого няма да навреди.

Момичето уви косата около пръстите и на двете си ръце.

— Но тогава тя поиска да програмирам чип за директна връзка, който да инсталира в един от кралските андроиди. Смяташе, че така ще може да шпионира императора извън нет линковете. — Тя вдигна очи към Синдер. По лицето й беше изписана вина. — Ако това беше всеки друг андроид, всеки друг андроид в двореца, тя нямаше да научи нищо. Но сега знае! И аз съм виновна! — Тя зациври и запуши устата си с един кичур коса.

— Чакайте — Синдер вдигна ръка, като се опита да спре водопада от думи. — Какво точно е узнала Левана?

Момичето издърпа косата от устата си, а по бузите й започнаха да текат сълзи.

— Тя знае всичко, което знаеше и андроидът, всичко, което е разследвал. Знае, че принцеса Селена е жива и че принц — извинете, император Каи, я издирваше. Знае, че императорът иска да намери принцесата и да я върне на лунния трон.

Стомахът на Синдер се сви от ужас.

— Тя знае имената на лекарите, които са й помогнали да избяга и на онази бедна жена от Европейската федерация, при която е живяла доста дълго… Нейно Величество вече изпрати хора да я открият, като използва информацията на Каи. А когато я намерят…

— Но какво ще направи с Каи? — прекъсна я Синдер. — Левана вече спечели. Каи почти направо каза, че ще й даде всичко, което поиска. Какво значение има сега?

— Той опита да я свали от трона! Вие не познавате кралицата, нейната злоба. Това тя никога не ще му прости. Трябва да предам съобщение до него, до някой в двореца. Той трябва да знае, че тя си има кроежи.

— Кроежи ли? Какви кроежи?

— Да стане императрица! Щом поеме контрола над Републиката, тя възнамерява да започне война с останалата част от Земята. И тя може да го направи — нейната армия… тази армия… — Тя потрепери, и сви глава в раменете си, сякаш някой я беше зашлевил.

Синдер поклати глава.

— Каи не би го допуснал.

— Това няма значение. Веднъж да стане императрица, той повече няма да й е нужен.

Кръв нахлу в ушите на Синдер.

— Вие си мислите. Но тя трябва да е глупачка, ако опита да го убие. Всички ще знаят, че тя го е направила.

— Лунитяните подозират, че тя е убила кралица Чанари и принцеса Селена, но какво могат да направят по въпроса? Дори и да мислят за бунт, щом се озоват край нея, тя промива умовете им отново в подчинение.

Синдер потърка челото си.

— Той ще го обяви тази вечер на бала — промърмори тя на себе си. — Ще обяви намерението си да се ожени за нея. — Сърцето й препускаше, а мислите се разливаха в мозъка й.

Левана знаеше, че той е правил разследване за принцеса Селена. Тя ще го убие. Ще поема властта над Републиката. Ще започне война срещу… срещу цялата планета.

Тя стисна глава — светът се завъртя около нея.

Трябваше да го предупреди. Не може да го остави да направи обявлението си.

Можеше да му изпрати съобщение, но какви бяха шансовете да го прочете на бала?

Балът.

Синдер погледна към грозните си дрехи. Празният глезен. „Роклята на Пеони. Старият крак, който Ико е запазила. Копринените ръкавици.“

Тя кимна с глава, преди да се опомни на какво се съгласява. Улови се за рафтовете и се изправи.

— Ще отида — измърмори тя. — Ще го намеря.

— Вземете чипа — подкани я момичето от екрана. — В случай, че се наложи да се свържем. И моля, не им казвайте за мен. Ако господарката някога научи…

Без да я дочака да свърши, Синдер се наведе и дръпна чипа от изхода. Екранът почерня.

Глава трийсет и трета

Когато Синдер се намъкна в копринената рокля, сякаш отровен бръшлян се опря върху кожата й. Тя погледна сребърния корсаж с деликатната дантела, широките поли, малките перли и й се прииска да се смали в роклята и да изчезне. Тази рокля не беше нейна. В нея тя беше измамник шарлатанин.

Странно, но това че беше набръчкана като лицето на някой старик, я накара да се почувства по-добре.

Тя взе старото стъпало от рафта — малкото, ръждясало краче, с което се беше събудила след операцията. Тогава беше едно объркано, необичано от никого единайсетгодишно момиче. Беше се зарекла никога повече да не го слага, но точно сега то беше толкова ценно за нея, сякаш бе направено от чист кристал. А освен това беше толкова малко, че щеше да се побере в ботушките на Пърл.

Синдер седна на стола и взе една отвертка. Това беше най-бързото поставяне, което беше правила досега; стъпалото беше по-малко и по-неудобно, отколкото си мислеше, но не след дълго отново беше на два крака.

Копринените ръкавици бяха толкова фини, толкова деликатни, толкова тънки, че тя се страхуваше да не ги закачи на някой стърчащ болт. Поне и те бяха покрити с мазни петна и довършваха оскърблението.

Синдер беше ходещо бедствие и го знаеше. Щеше да има късмет, ако изобщо я пуснат на бала.

Но с това щеше да се оправя после, когато се добере дотам.

Асансьорът беше празен. Когато стигна паркинга, тя се спусна към изоставената кола. Ботите чаткаха тромаво по циментовия под, докато тя гледаше да не се спъне с твърде малкото стъпало и да не си изкълчи глезена. Усещаше, че е закачено несигурно на крака й. Тъй като нямаше време да го върже с електрическата нервна система, сега имаше усещането, че влачи със себе си преспапие. Опита се да не му обръща внимание. Мислеше си за Каи и съобщението, което той трябваше да направи тази вечер.

Стигна тъмния ъгъл на гаража, цялата обляна в пот от усилието, но знаеше, че ще стане дори по-лошо, щом излезе навън в неумолимата градска влажност. Колата пред нея беше затисната от двете страни от два зализани кораба с подчертан хромов блясък. Ужасната оранжева боя беше приглушена от мъждивата светлина в гаража. Не й беше мястото тук на тази кола.

Синдер я разбираше.

Тя се вмъкна на седалката на шофьора и миризмата на стар боклук и плесен я обгърна. Поне беше сменила уплътнението на седалките и ги беше застлала с едно намерено одеяло, тъй че нямаше да се тревожи да не седне върху дарадонките на плъховете. Но можеше само да си представя какви ли петна оставяха по роклята на Пеони шасито и пода в колата.

Като отпъди мислите си някъде назад в съзнанието си, тя бръкна под кормилния лост и взе в ръце захранването и жиците на прекъсвача, които вече беше оголила и увила. Потърси кафявата жица за запалването.

Затаи дъх и чукна жиците една в друга.

Нищо.

Една капка пот се стече по свивката на коляното й. Тя отново ги удари една в друга. И отново.

— Моля те, моля те, моля те!

Една искра изскочи от жиците, а след нея се чу безрадостното дрънчене на двигателя.

— Да! — тя натисна газта. Моторът изрева и под нея колата загърмя и закънтя.

Синдер си позволи да нададе радостен вик на облекчение, после стъпи на съединителя и включи на скорост, като рецитираше инструкциите наизуст. Беше ги свалила преди седмица и оттогава ги изучаваше — как да управлява автомобил.

Най-трудната част бяха маневрите на излизане от гаража. Щом стъпи на пътя, посоката й указваха уличните лампи със слънчеви батерии и бледожълтата светлина от прозорците на сградите. Постоянната светлина в града беше благодат, тъй като фаровете на колата бяха счупени. Синдер се изненада от неравността на пътищата, от боклуците и отломките, които замърсяваха паважа — на корабите не им бяха нужни разчистени пътища. Пътуването друсаше и беше оглушително, но с всяко завъртане на кормилото, с всяко натискане на газта, с всяко сменяне на скоростите, с всяко пищене на гумите, Синдер чувстваше прилив на сила.

Топъл бриз подухна през липсващия заден прозорец и разроши косата й. Облаците бяха стигнали града и висяха заплашително над небостъргачите, наметнали нощта в сив плащ. В другата посока на хоризонта небето все още беше широко отворено и гордо показваше деветото пълнолуние за тази година. Съвършено кълбо на почернялото небе. Бяло, злокобно око, приковано в нея. Синдер го отпъди и като настъпи газта до дупка, пришпори колата да побърза, да полети.

И тя полетя. Не плавно и грациозно като кораб, но с рева и силата ма горд звяр. Като знаеше, че тя я беше поправила, Синдер не можа да сдържи усмивката си. Беше върнала това чудовище към живота. То й беше задължено и сякаш го разбираше.

Май пристигнахме, помисли си тя, когато дворецът се показа, извисяващ се над Нов Пекин навръх своята наръбена скала. Краят на града сигурно беше близо. Тя увеличи скоростта. Светлините се размазваха край нея. Тя летеше към хоризонта, без да поглежда назад.

Няколко капки дъжд опръскаха напуканото предно стъкло.

Синдер стисна по-силно кормилото, когато тръгна нагоре по виещия се път към вратите на двореца. Нямаше кораби, с които да се състезава — сигурно пристигаше последна от гостите.

Тя се изкачи на билото на хълма, като ликуваше от трескавото бягство, от свободата, от силата! И тогава пороят се изсипа. Дъждът наводни колата, размаза светлините от двореца. Той биеше по метала и стъклото. Без фарове, отвъд предното стъкло светът изчезна.

Синдер настъпи спирачката.

Нищо не последва.

Обзе я паника и тя отчаяно заудря с крак твърдата спирачка. Една сянка се надигна от бурята. Синдер изпищя и скри лицето си.

Колата се блъсна в една декоративна череша и с внезапен удар разтърси Синдер. Моторът изхърка и угасна. Коланът я гореше през гърдите.

Трепереща, Синдер гледаше бурята, която вилнееше по стъклото. Мокри тъмночервени листа падаха отгоре и се лепяха по прозореца. Тя си напомни да диша, докато адреналинът се въртеше във вените й. Контролният й панел препоръча следното действие: да поема бавни, размерени вдишвания. Но вдишванията я задавиха колкото и колана, докато тя не протегна ръка към механизма и не го откъсна от себе си.

Уплътнението на страничния прозорец протече и за капа по рамото й.

Синдер отпусна главата си назад върху облегалката и се запита имаше ли сили да върви. Може би просто можеше да почака дъждът да премине. Летни бури като тази никога не траеха дълго; само след минутка ще е преминала в ситен ръмеж.

Тя вдигна подгизналите ръкавици и се запита какво чакаше. Не беше гордостта. Не беше благоприличието. В този момент подгизването можеше само да я разкраси.

Като отвори уста да напълни гърдите си, тя дръпна дръжката на вратата и ритна с ботите, за да я отвори. Стъпи навън в пороя — така хладен и освежителен върху кожата й. Като затръшна вратата, обърна се да огледа щетите, отмятайки назад косата от челото си.

Предницата на колата беше набръчкана около ствола на дървото, а капакът се гънеше като хармоника навътре към калника от страната на пътниците. Сърцето я заболя малко, докато гледаше останките — целият й упорит труд набързо беше отишъл на вятъра.

Това тук — хрумна й след миг — беше последната й надежда за бягство. Смачкана.

Като трепереше в дъжда, тя пропъди мислите. Щеше да има други коли. Сега трябваше да намери Каи.

Изведнъж дъждът спря. Тя погледна нагоре, после се обърна. Един от прислужниците зяпаше сплесканата кола с ококорени очи, докато ръцете му стискаха чадър.

— О, здравейте — запъна се тя.

Изуменият поглед на мъжа си проправи път към нея. Към косата й, после към роклята й. С всеки миг той изглеждаше все по-погнусен.

Синдер грабна чадъра от ръцете му и му се усмихна.

— Благодарско! — рече тя и се спусна през двора право в зиналите двери на двореца, където захвърли чадъра на стълбите.

Облечени в пурпурни униформи, стражите стояха наредени в коридора и упътваха гостите от асансьорите към балната зала в южното крило, като че ли звънът на чашите и музиката от оркестъра не стигаха. Пътят до входа на балната зала беше дълъг и еднообразен. Синдер така и не разбра дали стражите позволиха на техните стоически погледи да кацнат върху нея, докато минаваше край тях с мокрите си шляпащи ботушки. Тя не се осмели да погледне към тях и да срещне очите им. Беше насочила цялото си внимание надолу по електрическата мрежа към тромавия крак.

„Стъпвай грациозно. Стъпвай грациозно. Стъпвай грациозно.“

Музиката се усили. Залата беше украсена с дузина каменни статуи с богата орнаментика на отдавна забравени богове и богини. Скрити камери. Маскирани скенери. Обхвана я чувство на параноя, като си спомни, че все още носи чипа на Пеони в отделението на крака си. Представи си рева на алармите и мигащите светлини, щом разберат, че има два идентификационни чипа. Това, дори да не е напълно незаконно, беше подозрително. Но нищо не се случи.

Коридорът свърши и тя се озова на върха на парадно стълбище, което се спускаше към балната зала. Редица от стражи и прислужници опасваха стълбището — лицата им непроницаеми като онези в коридора. От високия таван висяха стотици червени книжни фенери, всеки от които блестеше с наситена, златна светлина. Отсрещната стена беше цялата във високи от пода до тавана прозорци, които гледаха към градините. Дъждът биеше по стъклото по-силно от оркестъра.

Мястото за танцуване беше в центъра, обградено с кръгли маси наоколо. Всяка маса беше украсена с ваза с пищни орхидеи и скулптури от нефрит. Върху стените на салона бяха залепени разгънати копринени паравани, изрисувани ръчно с жерави, костенурки, бамбук — древни символи на дълголетие, които предаваха едно ясно послание: Да живее императорът!

От удобната си позиция Синдер виждаше цялата зала, цъфнала с трепкащата коприна и кринолин, кристалите и щраусовите пера. Тя потърси Каи.

Не беше трудно да го открие — той танцуваше. Множеството се разтваряше за него и дамата му — най-красивата, най-грациозната, най-божествената жена в залата. Лунната кралица. Синдер не можа да потисне смутеното си възклицание, когато я видя.

Коремът й се обърна, а краткотрайното възхищение се смени от отвращение. Кралицата имаше спокойна усмивка, но чертите на Каи бяха студени като камък, докато двамата танцуваха по мраморния под.

Синдер се оттегли назад от стълбището, преди кралицата да я забележи. Тя огледа множеството. Беше уверена, че Каи все още не е оповестил новината, иначе атмосферата в залата нямаше да е толкова жизнерадостна. Каи беше добре. Каи беше в безопасност. Само трябваше да намери начин да поговори с него някъде насаме и да му каже за плановете на кралицата. Да му каже, че кралицата знае, че е издирвал племенницата й. Тогава той трябваше да реши дали да отхвърли условията й, докато…

Е, Синдер знаеше, че кралица Левана няма вечно да чака и това ще я подтикне да изпълни отдавнашната си закана, и да започне война.

Но може би, може би принцеса Селена ще бъде открита преди това да се случи.

Като въздъхна бавно, Синдер пристъпи от масивния вход и, препъвайки се в малкото ходило, се притаи зад най-близката колона. Стиснала зъби, тя се огледа наоколо, но стражите стояха все така безразлични като циментова стена.

Синдер се залепи за колоната, като опита да приглади косата си назад, за да може поне да се престори, че не се набива на очи.

Музиката спря и гостите започнаха да аплодират.

Тя се осмели да надникне надолу и видя, че Каи и Левана се разделят — той с рязък поклон, тя с грацията на гейша. Оркестърът засвири отново и цялата зала затанцува.

Синдер проследи лъскавите черни къдрици на кралицата, които се отправиха към стълбището в другия край на салона. Гостите с готовност й правеха път. Тя отново потърси с очи Каи и го откри да върви в обратната посока — към нея.

Затаи дъх и се подаде малко от защитната колона. Сега беше шансът й. Само да погледне нагоре и да я види. Само да дойде при нея. Тя ще му каже всичко, после ще се промъкне навън в нощта и никой няма да узнае, че изобщо е била там.

Тя стисна в юмруци сребърната рокля, докато очите й пробиваха дупки в главата на императора и му заповядваха да вдигне поглед. Вдигни очи! Вдигни очи!

Каи замръзна. На лицето му се изписа леко объркване. Синдер помисли, че е успяла — дали беше използвала дарбата си на лунитянка?

Но тогава до Каи тя видя едно златно петно и един бухнал ръкав обърса ръката му. Дъхът й спря.

Беше Пърл. Тя докосна леко Каи с пръсти по лакътя. Цялата грееше в ослепителни усмивки, а миглите й пърхаха, когато направи реверанс.

Със свит стомах, Синдер потъна обратно до колоната.

Пърл подхвана разговор, а Синдер следеше лицето на Каи, докато пулсът бумтеше в ушите й. Най-напред той се усмихна отегчено, но после последва объркване. Изненада. Несигурно смръщване. Синдер се опита да отгатне думите на Пърл: „Да, аз съм момичето от фестивала тази сутрин. Не, Синдер няма да дойде. Не бихме показали неуважение към това паметно събитие, като позволим на доведената ми сестра — киборг да присъства. О? Вие не знаехте, че тя е киборг?“

Синдер потрепери. Очите й не се отлепяха от двамата. Пърл всичко ще му каже и на нея не й оставаше друго, освен да гледа и да чака ужасния миг, в който Каи ще разбере, че е ухажвал киборг. Нямаше повече да иска да я види, нямаше да поиска да чуе извиненията й. Ще трябва да се препъва след него, опозорена, за да обясни защо е тук.

Някой се покашля и Синдер подскочи, изтръгната от растящата си тревожност така рязко, че едва не си изкълчи глезена. Един от прислужниците, очевидно уморил се да стои неподвижен и безразличен, сега се бе надвесил над нея със зле прикрито отвращение.

— Моля да ме извините — рече той със строгост в гласа. — Трябва да сканирам номера ви.

Синдер инстинктивно отдръпна ръка и притисна китката в стомаха си.

— Защо?

Очите му се стрелнаха към стражите, готови всеки миг да ги призоват, за да я изведат от залата.

— За да се уверя, че сте сред поканените, разбира се — отвърна той. В ръката си държеше малък ръчен скенер.

Синдер прилепи гърба си към колоната. Нервите й бръмчаха.

— Но аз… мислех, че всеки жител на града е поканен.

— Да, наистина, така е. — Мъжът се усмихна, ликуващ, че има възможността да „отпокани“ момичето пред себе си. — Просто трябва да се уверим, че посрещаме само тези, които са отговорили на поканите. Мерки за сигурност.

Синдер преглътна и хвърли поглед надолу. Каи все още беше в лапите на Пърл, а Синдер видя, че наблизо кръжи и Адри, нащрек, готова да се хвърли в разговора, ако Пърл изпусне нещо, което да я изложи. Пърл не беше изоставила скромния си, кокетен чар. Беше свела глава, а ръката й деликатно притискаше шията.

Каи все така изглеждаше озадачен.

Тръпка премина по ръцете й и Синдер се обърна отново към придворния, като опита да подражава на веселата невинност на Пеони.

— Разбира се — съгласи се тя и като затаи дъх, протегна ръка. А на ум взе да реди извинения и оправдания — отговорът й е бил смесен с нечий друг или може би е станало объркване, тъй като мащехата и сестра й вече са пристигнали без нея, или…

— А! — Мъжът се сепна, очите му вторачени в малкия екран.

Синдер се изопна. Дали имаше шанс да го събори с един бърз удар по главата, без другите стражи да забележат?

Смутените му очи обходиха още веднъж роклята, косата й, и пак се върнаха към екрана. Тя видя вътрешната му борба, когато усмивката му бавно се показа в опит бъде вежлив.

— А, Лин-мей, какво удоволствие. Толкова се радваме, че сте тук с нас тази вечер.

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Нима?

Мъжът се поклони сковано.

— Моля, простете неведението ми. Сигурен съм, че Негово Императорско Величество ще се зарадва на пристигането ви. Моля, елате насам и аз ще известя за вас.

Тя примигна и онемяла последва ръката му, когато той пристъпи напред към стълбището.

— Какво ще направите за мен?

Той тупна нещо по портскрийна си, преди отново да погледне назад към Синдер. Очите му се спуснаха по цялата й дължина, сякаш просто не вярваше какво се кани да стори, но вежливата му усмивка не угасна.

— Пристигането на личните гости на Негово Императорско Величество бива своевременно известявано, като признание за тяхната значимост. Разбира се, те обикновено не пристигат толкова… късно.

— Чакайте. Лични гости на… о. О! Не, не, не бива…

От невидими говорители на тавана я прекъсна ревът на тромпети на запис. Тя се сви, с все по-ококорващи се очи, докато кратката мелодия заглъхна. С последните трели на тръбите в балната зала прогърмя тържествен глас.

„Моля посрещнете на сто двайсет и шестия годишен бал на Източната Република личния гост на Негово Императорско Величество: Лин Синдер от Нов Пекин.“

Глава трийсет и четвърта

Температурата в балмата зала скочи, когато стотиците лица се завъртяха към Синдер.

Вероятно само след миг всички щяха да се отвърнат с безразличие от нея, ако не бяха открили, че личният гост на императора е момиче с мокра коса и пръски от кал по ръба на измачканата и сребърна рокля. Но при тези обстоятелства, погледите се поспряха, заковали Синдер на върха на стълбището. Краката й — всеки различен — стояха на площадката залепнали, сякаш около тях имаше засъхнал цимент.

Тя погледна Каи, който беше зинал в почуда.

Цяла вечер я беше очаквал. Беше запазил място за нея като негов личен гост. Представяше си колко се разкайва за решението си сега.

До него лицето на Пърл гореше под светлината на полилеите. Синдер погледна сестра си, Адри, видя безмълвното им унижение и си напомни да диша.

За нея всичко вече беше свършило.

Пърл сигурно беше казала на Каи, че е киборг.

Скоро и кралица Левана ще я види и ще разбере, че е лунитянка. Ще я отведат, може би ще я убият. Не можеше вече нищо да направи.

Но бе поела риска. Беше взела решението да дойде.

Няма да си пропилее шанса.

Тя изправи рамене. Повдигна брадичка.

Прибра широките копринени поли, спря поглед върху Каи и тръгна бавно надолу по стълбите.

Очите му се смекчиха, сякаш беше развеселен такъв дрипав изглед човек може да очаква само от прочут механик.

Тих шепот развълнува множеството, когато токчето на Синдер удари мраморния под с премерена точност, и морето от рокли започна да се премества встрани. Жените шепнеха зад ръцете си. Мъжете проточваха вратове, за да дочуят приглушените приказки.

Дори слугите, вдигнали нависоко подносите с деликатеси в ръце, бяха спрели, за да я видят. Облаци от аромат на чесън и джинджифил се виеха около тях и стомахът на Синдер се сгърчи. Изведнъж разбра колко е изгладняла. От всичките приготовления за бягството не й остана много време да се нахрани. И заедно с тревогата сега й прилоша. Тя не обърна внимание на това, опита се да бъде силна, но с всяка крачка неспокойствието в изопнатите и мускули растеше. Пулсът барабанеше в главата й.

Всяко око я оглеждаше, присмиваше й се. Всяка глава се извръщаше и шепнеше — слуховете вече бяха тръгнали. Ушите на Синдер пищяха, улавяха откъслечни разговори — Личен гост ли? Но коя е тя? И какво е това по роклята й? — но след това Синдер нагласи звуковия си интерфейс и така заглуши думите.

За първи път в живота си беше доволна, че не може да се изчервява.

Устните на Каи се свиха и макар че все така имаше озадачен вид, не изглеждаше нито ядосан, нито отвратен. Синдер преглътна. Когато се приближи, ръцете й взеха да горят да обвият тялото й, да покрият окаляната смачкана рокля с петна от дъжд, но тя не им позволи. Би било напразно, а и Каи пет пари не даваше за роклята й.

Вероятно той просто се мъчеше да определи каква част от нея беше от метал и силикон.

И въпреки че очите й смъдяха и паниката задръстваше полезрението й с предупреждения и предпазни мерки, тя държеше главата си високо вдигната.

Не беше нейна вината, че той я беше харесал.

Не беше нейна вината, че е киборг.

Няма да се извинява.

Тя съсредоточи вниманието си върху ходенето — една глуха крачка след друга, докато навалицата се разтваряше пред нея, а после се затваряше по дирите й.

И тъкмо да стигне до императора, една фигура се изтласка от навалицата право на пътя й. Синдер се вкамени, спряна от убийствения поглед на мащехата си.

Слисана, тя примигна, докато реалността се препъна в застиналия миг тишина. Беше забравила, че Адри и Пърл също са там.

Зачервени на петна бузи се показваха под прозрачния бял грим на Адри, а гърдите й се повдигаха под скромното деколте на кимоното. Обърканият сподавен смях стихна и изтласка въпросите назад към онези, които не виждаха какво става, но можеха несъмнено да усетят растящото напрежение в залата.

Ръката на Адри се стрелна напред и стисна в юмрук полите на Синдер. Тя разтърси плата.

— Откъде взе това? — изсъска тя с нисък глас, сякаш се боеше да не направи по-голяма сцена и от Синдер.

Синдер отстъпи назад със стиснати устни и издърпа роклята от мащехата си.

— Ико запази роклята. Пеони не би имала нищо против.

Пърл ахна зад майка си и с две ръце запуши уста. Синдер я погледна и видя, че Пърл с ужас гледа в краката й.

Синдер потрепери. Представи си как всички виждаха металния й крак. Накрая Пърл посочи натам и изпищя:

— Ботите ми! Това са моите боти! На краката й!

Адри присви очи.

— Ти, малка крадло! Как смееш да идваш тук и да правиш семейството ни за смях! — пръстите й щръкнаха над рамото на Синдер в посока към парадното стълбище. — Заповядвам ти веднага да си тръгнеш, преди още повече да ме изложиш.

— Няма — отвърна Синдер със стиснати юмруци. — Аз имам право да съм тук, колкото и вие.

— Какво? Ти?! — Адри започна да повишава глас. — Но ти не си нищо повече от… — тя замлъкна и дори сега показа неохота да издаде срамната тайна за доведената си дъщеря. Тя вдигна ръка над рамото си с равна длан.

Тълпата ахна, Синдер се сепна, но удар не последва.

До мащехата й стоеше Каи, здраво увил с ръката си китката на Адри. Тя се обърна към него с лице, кипнало от гняв, но изражението й бързо се стопи.

Отдръпна се назад и заекна:

— Ваше Величество!

— Достатъчно — рече той с вежлив, но строг глас и я пусна. Адри направи жалък реверанс и закланя с глава.

— Толкова съжалявам, Ваше Величество. Емоциите ми, темперамента ми, това момиче… Толкова съжалявам, че прекъсна… тя е под моя опека, не би било редно да е тук…

— Разбира се, че е редно. — В думите му имаше безгрижност, като че ли вярваше, че присъствието му стигаше да разсее враждебността на Адри.

Той насочи поглед към Синдер.

— Тя е мой личен гост.

Той се озърна, погледът му мина над главите на слисаната публика, към сцената, където симфоничният оркестър бе замлъкнал.

— Тази вечер ще празнуваме и ще се забавляваме — каза той високо. — Моля, нека танците продължат.

Оркестърът започна, отначало неуверено, докато музиката отново изпълни балната зала. Синдер не помнеше кога бяха спрели, но слухът й все така беше притъпен за растящия край нея шум.

Каи пак гледаше нея. Тя преглътна и усети, че трепери от гняв, от ужас, от чувството, че е уловена в кафявите му очи. Умът й беше празен и не беше сигурна кое искаше повече — да му благодари или да се извърне и да продължи да крещи на мащехата си, но той не я остави да направи нито едно от двете.

Каи се пресегна, улови я за ръката и преди тя да се усети какво става, той я беше взел в ръцете си, отскубвайки я от мащехата и доведената й сестра.

Те танцуваха.

Сърцето й се блъскаше. Тя откъсна очи от Каи и погледна над рамото му.

Само те двамата танцуваха.

Той също беше забелязал, защото ръката му полетя за миг от кръста й и подкани с жест зяпналата тълпа народ. Тонът му беше хем насърчителен, хем властен:

— Моля, вие сте мои гости. Насладете се на музиката.

Тези, които стояха най-близо, размениха неловки погледи със своите партньори и скоро кръгът се изпълни със суматоха от поли и опашки на фракове. Синдер се осмели да надзърне към мястото, на което бяха оставили Адри и Пърл — и двете стояха насред движещата се маса от хора и гледаха как Каи ловко отвежда Синдер все по-надалеч и по-надалеч от тях.

Като се покашля, Каи промърмори:

— Изобщо не знаеш как да танцуваш, нали?

Синдер го погледна, а умът й все така се въртеше.

— Аз съм механик!

Той повдигна вежди подигравателно.

— Повярвай, това не ми убягна. Това грес ли е по ръкавиците, които ти подарих?

Ужасно засрамена, тя хвърли поглед към техните сплетени пръсти и към черните петна по белите копринени ръкавици. Преди да може да се извини, тя усети как той я отблъсна леко и я завъртя. Тя ахна, почувствала се за миг лека като пеперуда, но после стъпи на малкото киборгско стъпало, олюля се и падна обратно в прегръдките му.

Каи се усмихна, изправи я отново, но не се пошегува с това.

— Значи, това е мащеха ти.

— Законният настойник.

— Да, грешката е моя. Истинско съкровище е.

Синдер се изсмя и тялото й започна да се отпуска. Без сетивност в стъпалото беше като че танцува с желязно гюле, запоено на глезена й. Кракът започваше да я боли от тежестта му, но тя устоя на порива да закуцука. Представи си вечно грациозната Пърл в нейната бална рокля и обувки на токчета и накара тялото си да се подчини на образа в главата й.

То запомняше стъпките на танца и всяко следващо движение ставаше по-плавно от предишното, докато накрая се почувства сякаш знае какво прави. Разбира се, нежният натиск от ръката на Каи върху кръста й не й причиняваше болка.

— Съжалявам за случилото се — рече тя. — За нея и за доведената ми сестра. Няма да повярвате, но те смятат, че аз съм срам за тях! — Каза го като шега, но не можеше да не анализира отговора му, като се подготвяше за часа, в който щеше да попита дали това е истина.

Дали наистина е киборг.

Тогава усмивката му започна да се разпада и тя разбра, че часът е ударил твърде рано, и отчаяно й се прииска да върне думите си назад. Искаше й се да продължат вечно да се преструват, че тайната й е в безопасност. И той не знае нищо.

И все още иска тя да бъде негов личен гост.

— Защо не ми каза? — попита Каи с нисък глас, макар че шумът от смеха и потропващи токчета беше изпълнил въздуха край тях.

Синдер отвори уста, но думите заседнаха на гърлото й. Искаше да отрече твърденията на Пърл, да я нарече лъжкиня.

Но какво ще спечели от това? Нови лъжи. Ново предателство. Металните й пръсти, коравият, безмилостен затвор на ръката й, стегнаха рамото му. Той не трепна — просто чакаше.

Тя искаше да изпита облекчение сега, когато между тях нямаше повече тайни.

Но това също не беше съвсем вярно. Той все още не знаеше, че тя е лунитянка.

Тя отвори уста, без да знае какво ще каже, докато слабите й думи не стигнаха до нея.

— Не знаех как.

— Аз щях да разбера.

Той се приближи, почти незабележимо, и Синдер усети как лакътят й пропълзява нагоре по рамото му невъобразимо естествено. Той не се отдръпна. Не потрепери, нито се изопна.

Той знае и при все това не изпитва отвращение? И пак би я докосвал? Дори някак немислимо, той може би още я харесваше?

Помисли си, че ако можеше, би заплакала.

Пръстите й колебливо се навиха около косата на врата му и тя усети, че трепери, уверена, че всеки миг ще я отблъсне от себе си. Но той не го направи. Не се отдръпна. Не направи гримаса.

Той отвори устни едва и Синдер си каза, че може би не е единствената, която имаше проблеми с дишането.

— Просто — подхвана тя и прокара език по устните си, — не обичам да говоря за това. Не съм казала на никого, който… който…

— Който не я е познавал?

Думите на Синдер се изпариха. Нея?

Пръстите й се сковаха. Тя ги измъкна от косата му и положи дланта си върху рамото му.

Настойчивостта в погледа му се разтопи в съчувствие.

— Разбирам защо не си казала нищо. Но сега се чувствам такъв егоист. — Той раздвижи устни — челото му повдигнато виновно. — Знам, че трябваше да се досетя, след като ти ми каза, че е болна, но с коронацията и посещението на кралица Левана, и бала, просто… просто забравих. Знам, че това ме прави най-големият глупак на света и трябваше да разбера, че сестра ти е била… и защо не отговаряше на съобщенията ми. Сега вече всичко се изясни. — Той я притегли към себе си. Тя можеше да облегне глава на рамото му, но не го направи. Тялото й отново се беше сковало, а стъпките от танца бяха забравени. — Иска ми се да ми беше казала.

Погледът й прехвърли рамото му и се зарея в нищото.

— Да, знам — прошепна тя. — Трябваше да ти кажа.

Чувстваше се сякаш всички изкуствени части се притискаха една в друга и я мачкаха отвътре.

Каи не знаеше.

Но да бъде захвърлена обратно в затвора на потайността, веднъж изпитала приятното усещане, че той я приема, беше дори по-непоносимо от това да го мами.

— Каи — продума тя, като се отърси от тъгата, която я заплашваше да я връхлети. Отдръпна се назад, връщайки приемливото разстояние за непознати помежду им — или поне за механик, танцуващ с императора. За първи път Каи изпусна стъпка, докато очите му примигваха от изненада. Тя отпъди вината, която дращеше по гърлото й.

— Дойдох тук, за да ви кажа нещо. Важно е. — Тя се огледа да се увери, че никой не може да ги чуе. И макар че улови няколко завистливи и навъсени погледи, прицелени в нея, наблизо нямаше никой, който да ги подслуша сред музиката, а и лунната кралица също не се виждаше. — Чуйте ме. Не може да се ожените за Левана. Без значение какво иска, без значение с какво ви заплашва.

При споменаването на кралицата Каи почервеня.

— Не те разбирам.

— Тя не иска единствено Републиката. Тя и така ще започне война срещу Земята. За нея това да стане императрица на страната е просто подготовка на почвата.

Негов ред беше да огледа наоколо, като едновременно с това измени уплашеното изражение на лицето си с хладно безразличие, макар че отблизо Синдер виждаше тревогата в очите му.

— И това не е всичко. Тя знае за Нанси… за онова, което Нанси е открила. Тя знае, че сте опитвали да откриете принцеса Селена, откраднала е информацията, събрана от вас, и сега е по следите й. Нейните хора я издирват… ако вече не са я намерили.

Каи погледна обратно към нея с широко отворени очи.

— А вие знаете — продължи тя, без да му позволи да я прекъсне, — вие знаете, че кралицата няма да ви прости, задето сте опитали да намерите принцесата. — Тя преглътна. — Каи, щом се ожените за нея и тя получи, каквото иска… тя ще ви убие.

Цветът се отцеди от лицето му.

— Откъде си научила всичко това?

Тя пое дъх, изтощена от изливането на цялата информация, сякаш беше запазила достатъчно енергия да стигне само дотук.

— ДИР КОМ-а, който открих в Нанси. Там беше това момиче, програмистът… ах. Сложно е. — Тя се поколеба, като си мислеше, че щом й се удаде възможност, трябва да даде чипа на Каи. Той може да успее да измъкне повече информация от момичето. Но в бързината да тръгне за бала, беше тикнала чипа в отделението на крака си. Коремът й се обърна. Да го извади сега, означаваше да се разкрие пред Каи и пред всички наоколо.

Тя пое дъх и отпъди нарастващото отчаяние. Нима да спаси собствената си гордост, беше по-важно за нея?

— Може ли да отидем някъде? — попита тя. — Където няма хора? Всичко ще ви кажа.

Той хвърли поглед наоколо. В своя танц те бяха изминали цялата дължина на балната зала и сега стояха пред две масивни врати, които водеха към кралските градини. Отвъд стъпалата една плачеща върба беше наведена от поройния дъжд, а свенливото езеро почти преливаше. Тежкият ромон на дъжда идваше на вълни и давеше почти напълно шума от оркестъра.

— В градините? — попита той, но преди да успее да мръдне, една сянка падна отгоре им. Синдер вдигна очи и видя мрачното изражение на някакъв кралски чиновник, който гледаше Каи с толкова стиснати устни, че бяха почнали да побеляват. Той не я удостои с внимание.

— Ваше Величество — рече той с изопнато лице. — Време е.

Глава трийсет и пета

Синдер погледна нагоре към мъжа, а връзката в мрежовата база данни я информира, че това е Кон Торин, кралският съветник.

— Време ли? — попита тя, като се извърна отново към Каи. — За какво?

Каи се взря в нея — наполовина извиняващ се, наполовина уплашен. Коремът й се сви. Време да се реши съдбата на Източната Република.

— Не — изсъска тя. — Каи, не можете…

— Ваше Величество — рече Кон Торин, все така, без да благоволи да погледне Синдер в очите. — Дадох ви свобода, но е време да сложим край на това. Ставате за смях.

Каи сведе поглед, а сетне затвори очи. Потърка челото си.

— Дайте ми минутка. Трябва ми една минута да помисля.

— Нямаме нито минута. Повтаряли сме това толкова пъти…

— Разполагаме с нова информация — каза Каи с рязък тон. Лицето на Кон Торин потъмня и той хвърли подозрителен поглед върху Синдер. Тя изтръпна от неодобрителния сърдит поглед — за първи път това беше омраза, насочена към нея, не защото беше киборг, а защото беше нормално момиче, което не заслужаваше вниманието на императора.

За първи път тя не можеше да не се съгласи.

Дори разбирането да се бе изписало на лицето й, съветникът не му обърна никакво внимание.

— Ваше Величество. С цялото ми уважение, но вече не можете да си позволите лукса да бъдете тийнейджър, който чезне от любов. Вие имате дълг към хората си и трябва да го изпълните.

Каи отпусна ръка и срещна погледа на Кон Торин. Очите му бяха празни.

— Знам — рече той. — Ще направя, каквото е най-добро за тях.

Синдер събра в две ръце полите на роклята си — надеждата все още беше жива у нея. Той беше разбрал предупрежденията й. Той разбираше грешката, която ще направи, ако се съгласи да се ожени за Левана. Беше успяла.

Но тогава той се обърна към нея и надеждата се разби на парчета, когато тя видя безпомощността изрязана в дълбоките линии на челото му.

— Благодаря за предупреждението, Синдер. Поне няма да тръгна слепешката натам.

Тя поклати глава.

— Каи. Не бива!

— Нямам избор. Тя има армия, която може да ни унищожи. Лекарство, от което се нуждаем… трябва да рискувам.

Синдер се олюля назад, сякаш думите му нанесоха удара, от който той я беше предпазил по-рано. Той ще се ожени за кралица Левана.

Кралица Левана ще стане императрица.

— Съжалявам, Синдер.

Както и Синдер, той беше съкрушен, но докато нейното тяло натежа и се вцепени, Каи намери сили да се обърне с вдигната глава и да тръгне към платформата в далечния край на салона, откъдето щеше да обяви пред гостите решението си.

Тя ровеше усилено в ума си — трябваше да стори нещо, за да промени волята му. Но какво?

Той знаеше, че Левана ще започне война, независимо от всичко. Знаеше, че Левана вероятно ще опита да го убие след сватбата. Вероятно беше узнал за по-жестоките и зли деяния, извършени от нея, но това нищо не променяше. Той някак оставаше толкова наивен, та вярваше, че от съюза ще излезе повече добро, отколкото зло. Той нямаше да спре събитията.

Другият човек, който единствен имаше властта да спре брачния съюз, беше кралицата.

Сякаш юмрук сви сърцето на Синдер.

Преди да осъзнае какво върши, тя се спусна след Каи, Хвана го за ръката и го обърна към себе си.

Без да се подвоуми, Синдер обви ръце около врата му и го целуна.

Каи се вкамени. Тялото му беше вдървено до нейното като на андроид, но устните му бяха меки и топли. Синдер възнамеряваше да го целуне набързо, но се оказа, че се позабави. Топли тръпки преминаха по тялото й, изненадващи и страховити, но не неприятни, и нахлуха като електричество в жиците й. Този път те не я събориха. Този път не я заплашиха да я изгорят отвътре навън.

Отчаянието й се стопи и за кратък миг скритите мотиви изчезнаха. Тя го целуваше не по друга причина, а защото искаше. И искаше той да разбере това.

Осъзна колко силно желае Каи да отвърне на целувката й, едва когато стана ясно, че той няма да го направи.

Синдер се откъсна. Ръцете й останаха на раменете му, докато тя не спираше да трепери от първичната енергия у нея.

Каи беше зяпнал с отворена уста и макар че интуитивната реакция на Синдер беше да отстъпи и да се извини горещо, тя преглътна думите.

— Може би — каза тя, като изпитваше гласа си, преди да го повиши достатъчно, че всички да я чуят. — Може би кралицата няма да приеме предложението ви, щом узнае, че сте влюбен в мен?

Веждите на Каи се повдигнаха още по-нависоко.

— Как…?

До него съветника му пое шумно въздух, а през тълпата — преминаха вълни от възклицания и шумолене. Синдер си помисли, че музиката отново е спряла — музикантите бяха станали и се опитваха да видят какво се случваше.

Ненадейно сред неловката тишина се разля жизнерадостен кикот.

Звукът, макар изпълнен с очарованието на детски смях, прати хлад по гърба на Синдер.

Тя свали ръце от врата на Каи и бавно се обърна. Гостите също проследиха звука, извръщайки се дружно като кукли на конци.

И там беше кралица Левана.

Тя стоеше облегната на една от колоните към градината и държеше в едната си ръка златен бокал с вино, а пръстите на другата притискаха усмихнатите и червени устни.

Тялото й беше съвършено. Ако беше изваяна от същия камък като колоната, позата и едва ли щеше да е по-застинала. Тя носеше рокля в светъл, но наситен син цвят, която блестеше вероятно с диаманти, но те съвсем отчетливо оставяха впечатлението, че са звезди по безкрайно лятно небе.

Освен кралицата на прага стоеше един лунен страж с червена коса, изправена от челото нагоре като пламъка на свещ. Мъж и жена в отличителни униформи на кралски чародеи стояха наблизо в очакване на заповеди от господарката си. Всички те бяха поразително красиви и за разлика от кралицата, тяхната красота не беше илюзия. Синдер се чудеше дали това не бе изискване, за да служиш при лунната кралица, или тя беше единствената лунитянка в галактиката, която не се беше родила с красиви очи и безупречна кожа.

— Колко очарователно наивно — рече кралицата и смехът й отново се разля. — Вие сигурно не разбирате моята култура. На Луна ние гледаме на моногамията като на старомодна сантименталност. Та какво ме е грижа, че бъдещият ми съпруг е влюбен в друга… — тя спря, а черните й очи обхванаха с поглед роклята на Синдер — жена?

Ужасът сграбчи Синдер за гърлото, когато очите на кралицата я пронизаха цялата. Кралицата знаеше, че тя е лунитянка. Можеше да усети това.

— Онова, което ме притеснява — продължи кралица Левана, гласът й нежна приспивна песен, която се изостри от следващите думи — е, че моят годеник се е влюбил в незначителен щит. Греша ли?

Чародеите кимнаха в съгласие с очи, вторачени в Синдер.

— Със сигурност мирише като тях — обади се жената.

Синдер набърчи нос. Според доктор Ърланд тя всъщност не беше щит и се запита дали жената не подхвърли обидата, само за да я направи за смях. А може би беше подушила бензиновите изпарения от колата.

Изведнъж нет линкът разпозна жената и Синдер забрави обидата. Това беше дипломатът, който от седмици беше на посещение в Нов Пекин и чиято снимка показваха по всички новинарски емисии, макар че не й беше обърнала много внимание.

Сибил Мира, главна чародейка на лунната кралица.

„Господарката Сибил“, беше казало момичето по директната връзка. Това беше жената, накарала момичето да направи шпионското оборудване, това беше жената, поставила чипа в Нанси.

Синдер опита да се успокои, изненадана, че контролният панел не беше дал накъсо от всичкия адреналин, който се въртеше във вените й. Какво не би дала за някакво оръжие, с което да се защити — дори най-малката отвертчица — всичко друго, само не и този безполезен крак и тънките копринени ръкавици.

Каи остави Синдер и тръгна към кралицата.

— Ваше Величество, извинявам се за това прекъсване — каза той — Синдер успя да улови думите му, защото адаптира звуковия интерфейс. — Но нека не правим сцена пред гостите ми.

Тъмно сивите очи на кралицата блеснаха на топлата светлина в салона.

— Вие и без моята помощ изглеждате удивително способен да направите сцена. — Тя нацупи устни игриво. — О, скъпи, струва ми се, че вашето непостоянство ме нарани повече, отколкото си мислех. Вярвах, че аз ще бъда ваш личен гост тази вечер.

Очите й отново погалиха лицето на Синдер.

— Не може да мислите, че тя е по-красива от мен. — Тя прокара пръст по брадичката на Каи. — Скъпи, вие се изчервихте.

Каи отблъсна ръката й, но преди да успее да отговори, Левана се извърна към Синдер и лицето й се изпълни с отвращение.

— Как ти е името, дете?

Синдер преглътна болезнено и едва успя да произнесе името си.

— Синдер.

— Синдер! — Снизходителен смях. — Колко подходящо. Пепел. Прах. Мръсотия!

— Достатъчно… — понечи да каже Каи, но Левана мина като бриз край него, а искрящата й рокля се полюшваше на хълбоците й. Тя вдигна високо чашата с вино, като че се канеше да поздрави принца за приятната вечер.

— Кажи ми, Синдер — рече тя, — от кой беден младеж на Земята си откраднала името си?

Ръката на Синдер стисна копринената ръкавица и плътта, която покриваше идентификационния чип на китката й, все още леко разранена от резката, направена по-рано. Тежест се настани в корема й.

Кралицата изсумтя.

— Вие, щитове — каза тя, а гласът й се извиси над множеството. — Мислите се за много умни. Крадете чипове от някой мъртъв землянин. Успявате да се промъкнете в системата на правителството. Мислите си, че минавате за хора, че може да живеете тук без никакви последици. Глупаци!

Синдер стисна зъби. Искаше да обясни, че не помни някога да е била друго, освен жител на Земята и киборг. Но пред кого да се зашити?

Не и пред кралицата. Не и пред Каи… Каи, който поглеждаше ту нея, ту кралицата и се мъчеше от думите на Левана да сглоби картината в главата си.

Кралицата се обърна отново към императора.

— Не просто приютявате лунитяни, но и палувате с тях. Разочаровате ме, Ваше Величество. — Тя цъкна с език. — Фактът, че това момиче живее във вашите владения, доказва, че сте в нарушение на Междупланетното споразумение. Император Каито, аз приемам много сериозно безочливото пренебрегване на този закон. Всъщност, то дори може да даде основание за започване на военни действия. Настоявам предателят да бъде задържан и върнат незабавно на Луна. Хиацинт?

Втори лунен страж излезе от множеството, също толкова красив като другите лунитяни, с дълга руса коса и сериозни, бледосини очи. Без предупреждение той хвана Синдер за китките и ги изви отзад. Тя извика, а погледът й диво се обърна към насъбраната публика, сред която се надигнаха разтревожени писъци.

— Спрете! — Каи се спусна към Синдер и я улови за лакътя. Дръпна я към себе си, тя се препъна, но стражът не отпусна хватката.

Той дръпна обратно Синдер и ръката й, хлъзгава от коприната на ръкавицата, се откъсна от ръцете на Каи. Тя се озова плътно залепена до лунитянина. Гърдите му зад нея бяха яки. В главата й бръмчеше слаб шум, подобно на статично електричество.

Магията, осъзна тя. Биоелектричеството бръмчеше вътре в него. Дали всички успяваха да го чуят от толкова близо или това беше поредният знак за пробуждането на дарбата й?

— Пуснете я! — призова Каи кралицата. — Това е нелепо. Тя не е беглец — та тя дори не е лунитянка. Тя е само един механик!

Левана изви тънката си вежда. Искрящите й очи подминаха Каи и се вторачиха в Синдер с поглед едновременно красив и зъл.

В гръбнака на Синдер топлината растеше постепенно и все повече се нажежаваше. Страхуваше се от припадъка. Болката ще дойде, тя ще рухне и ще бъде безполезна.

— Е, Синдер? — каза кралица Левана, докато въртеше бледото вино. — Май не си казала всичко на твоите господари. Ще отречеш ли твърдението ми?

Каи се обърна към нея и тя почувства отчаянието му, без да може да го погледне в очите. Съсредоточи поглед върху кралицата — челюстта я болеше от омраза.

Доволна беше, че нямаше сълзи, които да издадат унижението й. Доволна беше, че нямаше кръв по страните, която да издаде гнева й. Доволна беше, че имаше едно нещо, което омразното й тяло на киборг умееше, докато тя стискаше разбитото си достойнство. Тя насочи поглед към кралицата.

Ретина — дисплеят й изпадна в паника, когато отбеляза повишените нива на адреналин и ускорения й пулс. Предупредителните съобщения се сменяха пред очите й, но тя ги отпъди с удивително спокойствие.

— Ако не ме бяха довели на Земята — рече тя, — аз щях да бъда роб под ваша власт. Няма да се извинявам за бягството си.

С ъгълчето на окото си тя видя как лицето на Каи посърна, а очите му се разшириха пред неопровержимата истина. Беше ухажвал лунитянка.

Един вик отекна от разтрепераната тълпа. Низ от възклицания, меко тупване. Адри беше припаднала.

Синдер пое дъх и изправи раменете си.

— Аз не искам извинения — рече Левана и се усмихна дяволски. — Просто искам да видя прегрешенията в живота ти поправени. Бързо и сигурно.

— Вие искате да ме видите мъртва.

— Ах колко е умна само! Да, точно така. И не само теб, но всички като теб. Вие щитовете, сте заплаха за културата, опасност за нашето идеално общество.

— Защото не можете да промиете мозъците ни и да ни накарате да ви боготворим като всички останали?

Устните на кралицата се опънаха — твърди като хоросан върху лицето й. Гласът й се снижи и хлад повея над залата. Внезапен порив на дъжд зад гърба й разтърси прозорците.

— Това не е само заради моя народ, но и заради всички земляни. Вие, щитове, сте мор. — Тя спря, а в очите й отново се появи предишната лекота, сякаш бе на път да се засмее. — И то съвсем буквално.

— Моята кралица — обади се тъмнокосата жена, — има предвид вашата така наречена синя треска, която сее смърт сред гражданите ви. Както, разбира се, и сред вашето собствено кралско семейство… нека император Рикан почива в…

— Това какво общо има? — попита Каи.

Жената затъкна ръце в издутите ръкави на дрехата си с цвят на слонова кост.

— Нима вашите изключителни учени все още не са стигнали до това заключение? Много от ненадарените лунитяни са преносители на летумозис. Те са го донесли на Земята. И продължават да го разнасят, както изглежда, без да ги е грижа за живота, който отнемат.

Синдер поклати глава.

— Не — рече тя. Каи се обърна към нея и несъзнателно отстъпи крачка назад. Тя поклати глава още по-рязко. — Те не знаят какво правят. Как биха могли да знаят? И естествено, че учените са го разбрали. Но какво друго да сторят, освен да опитат да открият лекарство?

Кралицата се изсмя остро.

— Невежеството е твоята защита? Колко банално. Сигурно виждаш истината, че трябва да умреш. Толкова по-добре щеше да бъде за всички, ако беше умряла.

— И за ваше сведение — извика Синдер, — аз не съм щит.

Кралицата се усмихна самодоволно, без да й повярва.

— Достатъчно — намеси се Каи. — Не ме е грижа къде е родена. Синдер е гражданин на Републиката. Аз няма да я задържа.

Левана не откъсваше поглед от Синдер.

— Да давате убежище на бегълци е повод за война, млади императоре. Това ви е известно.

Видимостта на Синдер се премрежи, когато ретината й изсипа в полезрението някаква безсмислена диаграма. Тя стисна очи, проклинайки. Сега не беше време за мозъчни неизправности.

— Но може би — каза кралицата, — бихме могли да постигнем компромис.

Синдер отвори очи. Тъмният слой стоеше, но обърканата диаграма я нямаше. Тя върна вниманието си на кралицата точно навреме, за да улови жестоката извивка на устните й.

— Това момиче изглежда вярва, че вие я обичате, и ето ви възможност да го докажете. — Тя кокетно спусна мигли. — Е, кажете ми, ваше величество, готов ли сте да се пазарите за нея?

Глава трийсет и шеста

— Пазарлък? — Попита Каи. — За живота й?

— Добре дошли в света на истинската политика. — Левана отпи от виното. Въпреки че устните й бяха кървавочервени, то не оставиха следи по чашата.

— Сега не е моментът за тази дискусия, нито мястото й е тук — отвърна той със зле прикрито недоволство.

— Така ли? А според мен тази дискусия включва всички хора в залата. В крайна сметка вие искате мир. Искате гражданите ви да живеят в безопасност. И двете цели заслужават възхищение. — Погледът й се плъзна към Синдер. — Но освен това искате да спасите и това злочесто създание. Така да бъде.

Сърцето на Синдер биеше лудо. Когато насочи очи към Каи, пред тях проблесна светлина.

— А вие? — попита Каи.

— Аз искам да бъда императрица.

Синдер опита да се измъкне от стража.

— Каи, не. Не бива.

Той й обърна гръб. Очите му бяха развълнувани.

— Това нищо няма да промени — викна Синдер. — Знаеш, че няма.

— Запушете й устата — нареди Левана.

Стражът затисна с ръка устата й, като я дръпна силно към гърдите си. Но той не можеше да спре очите й, които умоляваха: „Не го прави. Не си струва заради мен, знаеш го.“

Каи пристъпи към вратата. Той погледна за миг навън в бушуващата буря, раменете му се тресяха, а после се обърна и обхвана с поглед залата. Разноцветният океан от коприна и тафта, злато и перли, плашените и объркани лица наоколо му. Годишният бал. Сто двайсет и шест години мир на Земята.

Каи изпусна сподавена въздишка и изправи раменете си.

— Мисля, че ясно обявих решението си. Само преди час аз обещах пред народа си, че ще направя всичко за неговата безопасност. Всичко. — Той отвори и двете си длани към кралицата, умоляващ. — С готовност признавам, че вие сте по-силна от всички земни кралства заедно и нямам желание да изпитвам нашите сили срещу вашите. Признавам още, че съм невежа по отношение на обичаите във вашата култура и сред народа ви и затова не мога да заклеймя начина, по който ги управлявате. Вярвам, че винаги сте се грижили за хората си. — Той срещна погледа на Синдер. Раменете му се сковаха. — Но не по този начин ще бъде управлявана Републиката. Ние искаме мир, но не за сметка на свободата. Аз не мога — аз няма да оженя за вас.

Нещо изсмука въздуха от салона; тихи, прибързани шепоти се пръснаха сред хората. Облекчение изпълни Синдер, но то бързо беше смазано, когато срещна погледа на Каи. Видът му беше отчаян. Той каза просто с устни.

— Съжалявам.

Искаше да го успокои. Да му каже, че разбира. От самото начало беше поискала от него да вземе именно това решение и нищо нямаше да я накара да се отметне.

Не си заслужаваше да започва война заради нея.

Устните на Левана бяха стегната, лицето й — неподвижно, с изключение на лекото подръпване на ушите и почти незабележимото стискане в челюстта. Ретина — скенерът на Синдер святкаше като полудял в ъгъла на полезрението й и изписваше числа, данни, но тя го отпъди като досаден комар.

— Това ли е решението ви?

— Да — отвърна Каи. — Момичето — беглец ще бъде задържано в наш затвор до вашето отпътуване. — Той вдигна брадичка, сякаш се примиряваше с решението. — Не съм желал да проявявам неуважение, Ваше Величество. С цялото си сърце желая да продължим дискусиите за постигането на приемлив съюз.

— Не можем да продължим — отвърна Левана. Чашата в ръката й се раздроби и по твърдия под се разхвърчаха парченца кристал. Синдер подскочи хор от писъци избухна сред гостите, когато отстъпиха назад. Само лунният страж остана невъзмутим. — Исканията ми ясно бяха посочени пред баща ви, както бяха посочени и пред вас, а вие сте глупак, задето ги отхвърляте. — Тя запрати по колоната тънкото столче на чашата. От пръстите й капеше вино. — Продължавате ли да отхвърляте исканията ми?

— Ваше Величество.

— Отговорете на въпроса.

Ретина — скенерът на Синдер светна, сякаш кралицата стоеше под прожектор. Тя възкликна. Колената и се подкосим и тя се отпусна върху стража, който отново я изправи с едно движение.

Затвори очи, убедена, че не е видяла добре, после пак ги отвори. Диаграмата се настрои повторно. Линиите оказваха точните форми на лицето на Левана. Координатите посочваха разположението на очите й, дължината на носа и, височината на челото й. Съвършената картина покриваше съвършената жена, но двете не съвпадаха.

Синдер продължаваше да зяпа кралицата, като се опитваше да разбере линиите и ъглите, които скенерът й показваше. Тогава осъзна, че спорът беше престанал. Реакцията й беше толкова ненадейна, че вниманието на всички се бе върнало към нея.

— Звезди — прошепна тя. Скенерът й виждаше отвъд илюзията. Неуязвим за лунното обаяние, той знаеше истинските граници на лицето на кралицата, несъвършенствата, недостатъците. — Това наистина е илюзия! Вие не сте красива.

Кралицата пребледня. Светът сякаш замръзна около диаграмите в погледа на Синдер, малките точки и измервания, които разкриваха най-голямата тайна на кралицата. Тя пак успяваше да види обаянието й, високите й скули и плътните устни, но ефектът беше скрит под истината от диаграмата. Колкото по-дълго се взираше, толкова повече данни събираше дисплеят й. И той постепенно запълни истинските черти на Левана.

Синдер бе така омаяна от бавното разкриване на образа, че не забеляза как Левана изви дългите си пръсти до тялото си. Чак когато във въздуха затрептя електричество, Синдер откъсна вниманието си от драсканиците пред погледа си.

Кралицата раздвижи пръсти. Стражът пусна китките на Синдер и се отдръпна.

Като стъпи на пода, Синдер едва не се прекатури напред, а в същото време ръката и се протегна назад, като че сама си беше господар, и изтръгна пистолета от кобура на стража.

Тя се вцепени толкова ненадейно и рязко чувстваше в металната си ръка тежкия пистолет.

Пръстът й се плъзна върху спусъка, сякаш той беше προдължение на ръката й. Пистолетът се чувстваше удобно в дланта й. Но това не беше редно. Тя никога не беше държала пистолет в ръка.

Сърцето й биеше лудешки.

Синдер вдигна пистолета и опря дулото в слепоочието си. Тя нададе разтърсващ вик. Кичур коса беше залепнал за изсъхналите й устни. Очите й се стрелнаха на ляво, без да могат да видят пистолета, нито предателската ръка, която го стискаше. Тя погледна към кралицата, към хората, към Каи.

Цялото й тяло се тресеше, без ръката, която уверено държеше пистолета, готов да я убие.

— Не! Оставете я! — Каи се спусна към нея и сграбчи лакътя й. Опита да издърпа ръката, но тя беше неподвижна, здрава като статуя. — Пуснете я!

— К-Каи — заекна тя, обзета от ужас. Подкани ръката си да пусне пистолета, подкани пръста си да пусне спусъка, но всичко беше безполезно. Тя стисна очи. Главата й пулсираше. Растящи нива адреналин. Кортизон. Глюкоза. Ускорен пулс. Нарастващо кръвно налягане. Предупреждение, предупреждение…

Пръстът й шавна за миг, после отново замръзна.

Представи си гърмежа от пистолета. Представи си кръвта. Представи си как мозъкът й изключва, без нищо да усеща.

Пръстът й бавно, бавно пусна спусъка.

В гръбнака й избухна огън, който се спусна по нервите и жиците й, и се плъзна по металните протези в крайниците й.

Синдер изпищя и дръпна пистолета от главата си. Ръката й беше изправена, дулото — насочено към тавана. Тя спря да се бори. Дръпна спусъка. Полилеят над нея се пръсна, стъкло, кристал и искри.

Тълпата се разпищя и хукна към изхода.

Синдер се стовари на колене и се преви одве, прегърнала пистолета до стомаха си. Болката я разкъсваше, заслепяваше. В главата й гърмяха фойерверки. Като че ли тялото й се отиваше да пропъди всички изкуствени части — експлозии, искри и пушек разкъсваха плътта й.

Гласът на Каи й помогна да разбере, че болката отминава. Цялата пареше на допир, като че някой я беше хвърлил в пеш, но болката и горещината бяха избили навън към кожата и пръстите й и не я ядяха отвътре. Тя отвори очи. Бели петна се появиха пред тях. На дисплея светеше червено предупреждение. В ъгъла се въртяха данните от диагностиката. Температурата й беше твърде висока, пулсът й — твърде висок, кръвното налягане — твърде високо. Някаква неизвестна субстанция беше нахлула в кръвта й и системата не можеше нито да я разпознае, нито да я изхвърли. Нещо не е наред, крещеше програмата. „Болна си. Болна си! Умираш!“

Но тя се чувстваше съвсем жива.

Тялото й беше толкова горещо, че сама се учуди как не е изпепелила фината рокля. Потта се изпаряваше от челото й. Усещаше се различна. Силна. Могъща.

Буйна като огън.

Тя седна на пети, трепереща, и погледна ръцете си. Лявата ръкавица беше започнала да се топи, образувала петна от лепкав, копринен плат върху нажежената до бяло метална ръка. По стоманената повърхност тя виждаше как електричеството пращи, но не можеше да каже с кои очи гледаше — с очите на човек или на киборг. А може би нито с едните, нито с другите.

Гледаше с очите на лунитянка.

Тя вдигна глава. Светът беше покрит с хладна, сива мъгла, като че всичко беше замръзнало — без нея. Тялото й започна да се охлажда. Кожата й побледня, металът потъмня. Опита се да скрие металната си ръка, в случай че Каи е бил така заслепен от светкавицата, че не е забелязал. Глупаво, разбира се.

Тя улови погледа на кралицата. Когато очите им се срещнаха, гневът на кралицата хлъцна. Тя ахна и отстъпи крачка назад. За миг изглеждаше почти уплашена.

— Невъзможно — прошепна тя.

Синдер извика на помощ всеки нанобайт сила, който имаше, за да може да се изправи, и насочи пистолета към кралицата. Дръпна спусъка.

Червенокосият страж бе на мястото си. Куршумът го уцели в рамото.

Левана дори не трепна.

Мозъкът на Синдер настигна тялото й, когато кръвта покапа по бронята на стража.

Синдер пусна пистолета и хукна да бяга. Знаеше, че няма да може да пробие обезумялата тълпа, затова отпраши към най-близкия изход — масивните врати, които отвеждаха в градините. Покрай стража, покрай кралицата, покрай антуража й, стъклото скриптеше под откраднатите й ботушки.

Глухото ехо на камъните по терасата. Една локва опръска краката й. Усети свежия, хладен дъх на дъжда, който се беше обърнал на ситен ръмеж.

Стълбите разстлани пред нея. Дванайсет стъпала, будистката градина, високата стена, портата, градът — спасението.

На петото стъпало тя чу как болтовете се счупиха. Жиците се отскубнаха, като разтегнати докрай сухожилия. Усети загуба на мощност в основата на прасеца, който пращаше заслепяваш предупредителен сигнал до мозъка й.

Падна с вик и опита да спре удара с лявата ръка. Болка я проряза нагоре до рамото и оттам в гръбнака. Металът издрънча по камъните, когато Синдер се сгромоляса върху чакъла на пътеката.

Тя лежеше просната на една страна. Дупки бяха оръфали ръкавицата, там където се беше опитала да спре падането си. Над десния лакът върху красивата кремава коприна имаше петно от кръв.

Дишаше с мъка. Главата й натежа изведнъж и тя я отпусна рязко на земята. Малки камъчета се забиха в скалпа й. Блуждаещите й очи се присвиха към небето, където бурята беше спряла, и само мъгливият ръмеж полепваше по косата и миглите на Синдер, и освежаваше горещата й кожа. Пълната луна искаше да пробие през заслона от облаци и бавно направи дупка над нея, сякаш кроеше да погълне цялото небе.

Някакво движение привлече окото й обратно към балната зала. Стражът, който я беше държал, достигна стълбите и замръзна. Зад него беше Каи, който спря шумно, като се улови за перилата да не падне.

Очите му я погълнаха цялата — проблясък на метални пръсти, искрящите жици в края на смачкания метален крак. Той отвори уста и за миг имаше вид, сякаш му се повдига.

Нови стъпки на върха на стълбите. Появиха се мъжът и жената в своите униформи на чародеи, а също и стражът, когото беше простреляла и когото кървящата рана не беше възпряла. Съветникът на Каи и последна — кралица Левана. Обаянието й се бе завърнало с пълна сила, но красотата й не можеше да скрие гнева, който кривеше чертите й. Като събра искрящите поли в две ръце, тя понечи да тръгне надолу по стъпалата към Синдер, но чародейката я спря внимателно с ръка и посочи към стената на двореца.

Синдер проследи жеста й.

Една от камерите за наблюдение беше насочена към тях — към нея. Всевиждаща. Последните остатъци сила напуснаха Синдер, оставяйки я слаба и изтощена.

Каи слезе дебнешком по стълбите, като че ли се прокрадваше към ранено животно. Наведе се и вдигна ръждясалото стъпало, което беше паднало от кадифените боти. Брадичката му се раздвижи, докато го оглеждаше — може би го позна от деня, в който се срещнаха на пазара. Той не погледна към нея.

Левана изви устни.

— Отвратително — каза тя от прага, скрита на сигурно от окото на камерата. Думите й прозвучаха силно и неестествено, сравнени с обичайната веселост в гласа й. — Смъртта ще е добре дошла.

— Тя наистина не е щит — рече Сибил Мара. — Как го е скрила?

Левана се усмихна подигравателно.

— Това е без значение. Съвсем скоро ще е мъртва. Хиацинт?

Русият страж слезе едно стъпало надолу. Той отново държеше пистолета, онзи, който Синдер беше пуснала.

— Чакайте. — Каи се промъкна надолу по оставащите стъпала и накрая застана на пътеката до нея. Трябваше да застави себе си да я погледне и в първия миг се отдръпна. Синдер не можеше да прочете лицето му, където недоверието непрестанно се менеше от объркване и съжаление. Гърдите му се повдигаха. Той два пъти понечи да проговори, преди думите да излязат от устата му, тихи думи, които завинаги се запечатаха в ума на Синдер.

— Всичко ли е било илюзия? — попита той.

Болка я прониза през гърдите и я остави без дъх.

— Каи?

— Всичко ли е било само в моята глава? Лунен трик?

Стомахът й се сви.

— Не. — Тя поклати глава разпалено. Как да му обясни, че дарбата й едва сега се разбуждаше? И никога не би я използвала срещу него? — Никога не бих те излъгала…

Думите заглъхнаха. Тя беше го излъгала. Всичко, което той знаеше за нея, беше лъжа.

— Толкова съжалявам — довърши тя, а думите увиснаха неубедително във въздуха.

Каи откъсна поглед от нея и намери примирение в бляскавата градина.

— Да те гледа човек е дори по-мъчително от нея.

Сърцето на Синдер се сви и тя си помисли, че напълно ще спре да бие. Докосна с ръка лицето си и почувства мократа коприна върху кожата си.

Като изправи брадичка, Каи се обърна към кралицата. Синдер гледаше гърба на пурпурната му риза с гургулиците на мира, избродирани на яката. В едната си ръка той все още стискаше изкуственото стъпало.

— Тя ще бъде арестувана — рече той с малко сила в думите си. — Ще бъде затворена, докато не решим какво да правим с нея. Но ако я убиете тази вечер, кълна се, никога няма да се съглася на съюз с Луна.

Погледът на кралицата потъмня. Дори тя да приемеше, Синдер щеше да бъде върната на луната. И щом веднъж попадне в лапите на Левана, щяха да поставят примката на врата й.

Каи печелеше време за нея. Вероятно съвсем малко време.

Само едно не разбираше — защо?

Синдер наблюдаваше кралицата, която се бореше с гнева си, и знаеше, че за миг само би могла да убие и нея, и Каи.

— Тя ще бъде мой затворник — най-сетне прие Левана. — Ще бъде върната на Луна и ще бъде съдена по нашите закони.

Превод: Тя ще умре.

— Разбирам — отвърна Каи. — В замяна вие ще дадете дума да не започвате война срещу страната ми или срещу планетата.

Левана вдигна глава и погледна надолу към него.

— Приемам. Няма да започна война срещу Земята заради това нарушение. Но на ваше място, млади императоре, бих стъпвала много внимателно. Тази вечер подложихте търпението ми на голямо изпитание.

Каи пое дъх, поклони се с глава и отстъпи. Лунните стражи слязоха надолу по стълбите и вдигнаха от чакъла потрошеното тяло на Синдер. Тя се мъчеше да се задържи права. Погледна към Каи — искаше да има един миг само, за да му каже колко много съжалява. Един дъх, за да обясни.

Но той не я погледна, когато стражите я повлякоха край него. Очите му бяха вторачени върху мръсното стоманено ходило в ръцете му. От силното стискане пръстите му бяха побелели.

Глава трийсет и седма

Синдер лежеше по гръб и слушаше еднообразното потрепване на металните си пръсти по белия каучуков под в бялата каучукова килия. Имаше толкова неща, за които да мисли, а само един момент, като пленник на мислите й, се превърташе в ума й.

Пазарен ден е, въздухът е влажен, ароматът на сладките кифлички на Чанг Сача се носи по градския площад. Точно преди Пеони да се разболее, преди Левана да пристигне на Земята, преди Каи да я покани на бала. Тя беше само механик, а той беше принцът и тя се преструваше на безразлична към очарованието му. И ето, той стои пред нея, а тя се поклаща на един крак и се мъчи да успокои сърцето си. И не може да срещне погледа му. А той се привежда към нея усмихнат и я принуждава да го погледне.

Там.

Този миг. Тази усмивка.

Отново, отново и отново.

Синдер въздъхна и смени темпото, с което потропваше. Филмчета от бала заливаха мрежата. Синдер изгледа четири секунди и две стотни от репортажа по нет линка си — тя, в мръсната бална рокля, се изтърколва надолу по стъпалата. После го спря. На лентата приличаше на някоя луда. Без съмнение всеки човек на Земята щеше да я изпрати с ругатни обратно на Луната, когато кралица Левана дойдеше за нея. Да я отведе за „процеса“.

От другата страна на вратата се дочуха приглушените стъпки на пазача. Всичко наоколо й беше искрящо бяло, в това число и памучният анцуг, в който я навлякоха, когато се принуди да остави съсипаната рокля на Пеони и здравите парчета от копринените ръкавици. Не си бяха направили труда да угасят ярките светлини, които дразнеха очите й и не й даваха покой. Изтощена до смърт, тя се питаше дали няма да е по-добре кралицата да дойде да я вземе, ако тогава ще й позволят поне малко да поспи.

А беше тук едва от четиринайсет часа, трийсет и три минута и шестнайсет секунди. Седемнайсет. Осемнайсет.

Вратата щракна и я сепна. С присвити очи тя погледна към малкото прозорче и през него видя силуета на мъжка глава откъм гърба, която хвърли сянка върху желязната врата. Никой от пазачите не я поглеждаше.

— Имате посетител.

Тя се изправи на лакти.

— Императорът ли е?

Пазачът се изсмя.

— Че кой друг. — Сянката му изчезна от решетката.

— Бихте ли отворили вратата, моля ви — рече познат глас с познат акцент. — Трябва да говоря с нея насаме.

Синдер се изправи на един крак и се подпря върху стената, която беше гладка като стъкло.

Тя е под изключителни мерки за сигурност — отвърна пазачът. — Не мога да ви пусна вътре. Ще трябва да говорите с нея през решетката.

— Не ставайте смешен. Аз приличам ли ви на заплаха за сигурността?

С подскоци на един крак Синдер стигна до прозорчето и се изправи на пръсти. Наистина беше доктор Ърланд. Той държеше в ръце една ленена торба. Беше облечен с все същата бяла престилка, с матките сребърни очила на носа и на тавата с вълнената шапка. Наистина, той трябваше да надигне глава, за да срещне погледа на пазача, но при все това позата му издаваше непоколебимост.

— Аз съм водещият учен в кралския екип за изследвания на летумозиса — обясни докторът, — а това момиче е основният обект на изследване. Трябва да й взема кръвни проби, преди да е напуснала Земята.

Той извади една спринцовка от торбата. Изненадан, пазачът отстъпи назад и скръсти ръце върху гърдите си.

— Имам заповед, господине. Трябва да получите официално разрешение от императора, за да ви пусна.

Доктор Ърланд отпусна рамене и пъхна спринцовката обратно в торбата.

— Добре. Щом такъв е редът, разбирам. — Но вместо да си тръгне, той започна да опипва ръкавелите си. Изражението му за миг потъмня, после той хвърли нова усмивка на пазача. — Ето, виждате ли? — рече той. Странна вълна пробяга по гърба на Синдер от гласа му. Докторът продължи, а тоновете в него бяха нежни като в песен. — Получих нужното разрешение от императора. — Той махна с ръце към килията. — Може да отворите вратата.

Синдер примигна, сякаш се опитваше да почисти паяжините от мозъка си.

Доктор Ърланд май си просеше ареста като нея. Но тогава пазачът се обърна към нея със замаян поглед и допря чипа си до скенера. Вратата се отвори.

Синдер залитна назад и се хвана за стената.

— Много ви благодаря — каза докторът и влезе в килията, без да обръща гръб на пазача. — Ще ви помоля да ни оставите за малко насаме. Не повече от минутка.

Без да спори, пазачът затвори вратата. Стъпките му отекнаха по коридора.

Доктор Ърланд се обърна и дъхът му секна, щом светлосините му очи паднаха върху Синдер. Той разтвори устни, после извърна глава настрани и стисна очи. Когато отново ги отвори, учудването на лицето му се беше смекчило.

— Вече няма никакво съмнение. Ако се научите да контролирате обаянието си, това може само да ви помогне.

Синдер допря длан до бузата си.

— Аз нищо не правя.

Докторът се покашля неуверено.

— Не се тревожете. Ще разберете как става. — Той огледа килията. — В сериозна каша се забъркахте, а?

Синдер посочи с пръст вратата.

— Трябва да ме научите на този номер.

— Госпожице Лин, за мен ще бъде чест. Много е лесно. Съсредоточавате се, обръщате мислите на субекта към себе си и ясно изричате целта си. Наум, разбира се.

Синдер се намръщи. Изобщо не й се виждаше лесно. Докторът махна с ръка.

— Не се тревожете. Ще откриете, че ви се удава съвсем естествено, когато ви потрябва. Но сега нямаме време за уроци. Трябва да побързам, преди някой да е заподозрял нещо.

— Аз подозирам нещо!

Без да й обръща внимание, той огледа очертанията й — огромното, бяло горнище висеше върху слабото й тяло, металната й ръка беше издрана и очукана от падането, а от маншета на крачола й стърчаха разноцветни жици.

— Останали сте без крак.

— Да, и аз забелязах. Как е Каи?

— Моля? Няма ли да попитате аз как съм?

— Вие изглеждате добре — каза тя. — Всъщност, дори по-добре от обикновено. — Това беше вярно. Флуоресцентната светлина в килията беше свалила десет години от лицето му. Или по-скоро това беше ефектът от дарбата, която приложи върху пазача — А той как е?

— Объркан, струва ми се. — Докторът сви рамене. — Мисля, че беше влюбен във вас. И сега, когато научи, че вие сте… е, сигурно му е дошло в повече.

Синдер прокара гневно ръка през косата си, която беше станала на топка от напрегнатото мачкане в продължение на четиринайсет часа.

— Левана го принуди да избира — или да се ожени за нея, или да ме предаде. В противен случай щеше да обяви война заради някакъв закон за приютяване на лунитяни.

— Явно е взел правилното решение. Той ще бъде добър владетел.

— Не е там работата. Неговото решение няма да задоволи Левана за дълго.

— Разбира се, че няма. Но и да беше избрал да се ожени за нея, тя пак нямаше да ви остави да живеете дълго. Тя ви иска мъртва. И то повече, отколкото си мислите. Именно по тази причина тя трябва да вярва, че Каи е направил всичко по силите си, за да ви държи затворена. А също, и че е готов да ви предаде, веднага щом тя тръгне обратно към луната. Което, според мен, ще стане съвсем скоро. В противен случай последиците за него, а и за Републиката ще бъдат… ужасяващи.

Синдер присви очи.

— Според мен той наистина прави всичко по силите си да ме държи затворена тук.

— Точно така. — Той размърда палците си. — Това усложнява нещата, нали?

— Какво…?

— Защо не седнем? Сигурно е много уморително да стоите така на един крак. — Доктор Ърланд седна върху единственото легло в килията. Синдер се отпусна по стената срещу него.

— Как е ръката ви?

— Добре. — Тя размърда металните си пръсти. — Ставата на малкото ми пръстче е счупена, но можеше да бъде и по-лошо. И, о, да… — Тя посочи слепоочието си. — Нямам дупка в главата. Още не мога да се нарадвам на това.

— Да, чух как кралицата ви е нападнала. Всъщност програмирането ви е спасило, нали?

Синдер вдигна рамене.

— Така предполагам. Получих съобщение за биоелектрическа манипулация, точно преди да… Никога преди не съм получавала такова съобщение. Дори и под вашето обаяние.

— Защото за пръв път лунитянин ви е накарал да извършите нещо, а не просто е внушил някакви мисли или чувства у вас. И като че ли програмирането ви е изпълнило задачата си. Още едно брилянтно решение на вашия хирург. А може би прототипът на Лин Гаран е свършил работата си. При всички положения Левана не е била подготвена. Но допускам, че и шоуто със зарята, което направихте, не е спечелило симпатиите на много земляни.

— Не знаех как да я контролирам. Не знаех какво става. — Тя придърпа колене под брадичката си. — Може би е по-добре, че съм тук. Навън няма място за мен — не и след това. — Тя посочи към някакво несъществуващо място отвъд белите стени. — Левана поне ще ме измъкне от мъките ми.

— Така ли? Госпожице Лин, засрамете се. Надявах се, че сте наследили от народа ни повече здрав разум.

— Съжалявам. Явно съм изгубила здравия си разум по време на прякото излъчване в мрежата, когато кракът ми падна.

Докторът сбърчи нос към нея.

— Тревожите се прекалено много за дребни неща.

— Дребни ли?

Доктор Ърланд се усмихна доволно.

— Дойдох тук по важна причина, а нямаме цял ден на свое разположение, както знаете.

— Да. — Измърмори Синдер и като запретна ръкав, му подаде ръката си. — Вземете кръв, колкото искате. На мен вече няма да ми трябва.

Доктор Ърланд я потупа по ръката.

— Това беше уловка. Не съм дошъл тук за кръвни проби. В Африка също има лунитяни, ако ми потрябват.

Синдер пусна ръка в скута си.

— Африка ли?

— Да, заминавам за Африка.

— Кога?

— След около три минути. Чака ни много работа, а трудно ще я свършим в килията в затвора. Затова реших да отида там, където са били регистрирани първите случаи на летумозис — едно малко градче на изток от пустинята Сахара. — Той завъртя пръст във въздуха, като че ли сочеше по невидима карта. — Надявам се да намеря неколцина преносители на вируса и да ги убедя да се присъединят към изследването.

Синдер пусна ръкава си.

— Тогава защо сте тук?

— Да ви поканя да ме последвате там. Когато ви е удобно, разбира се.

Синдер се смръщи.

— Благодаря, докторе. Ще си проверя календара да видя кога пак ще съм свободна.

— Надявам се да го направите, госпожице Лин. Вижте, имам подарък за вас. Два подаръка всъщност. — Доктор Ърланд бръкна в торбата и извади оттам една метална ръка и един метален крак, които блестяха под ярката светлина. Синдер вдигна вежди.

— Ултрамодерни — каза докторът. — С всички възможни аксесоари! И чисто титаниево покритие! И вижте. — Като малко дете, което се радва на новата си играчка, той размърда пръстите на ръката. Там имаше скрито фенерче, кинжал, пистолет отвертка и универсален кабел за свързване. — Ще ви бъде много полезна. Упоителните стрели се съхраняват ето тук. — Той отвори отделението на дланта и там се показаха дузина тънки стрелички — Когато електрическите връзки се синхронизират, ще можете да ги изстрелвате само с мисълта си.

— Това е… фантастично! Тъкмо като легна на дръвника, ще мога да сваля и няколко от зяпачите с мен.

— Именно! — Той се засмя. Синдер се намръщи ядосана, но доктор Ърланд не забеляза. Беше твърде зает да зяпа протезите. — Поръчах ги специално за вас. Използвах сканираното изображение на тялото ви, за да съм сигурен, че това са правилните размери. Ако имах повече време, можеше да поръчам да ги покрият с човешка тъкан. Но, предполагам, че никой не може да има всичко.

Синдер взе протезите от ръцете му и с вълнение огледа изработката им.

— Не позволявайте стражът да ги види, иначе наистина ще загазя — рече той.

— Благодаря. Много се вълнувам, че ще мога да ги нося през последните два дни от живота си.

С хитра усмивка докторът огледа тясната килия.

— Не е ли странно? Такъв напредък, такива технологии, а и най-сложната система за сигурност не е проектирана да опази един лунитянин — киборг. Добре че няма много такива като вас, че иначе ще ни излезе име на бегълци от затвора.

— Какво? Вие да не сте полудели? — изрече Синдер с глас, който мина в дрезгав шепот. — Да не ми предлагате да опитам да избягам?

— Всъщност, тези дни наистина полудявам. — Доктор Ърланд се почеса по набръчканото лице. — Няма как. С всичкото това биоелектричество, което няма къде да отиде и няма какво да прави… — Той въздъхна весело. — Но не, госпожице Лин, аз не ви предлагам да опитате да избягате. Аз казвам, че трябва да избягате. И то възможно най-скоро. Шансовете ни за оцеляване ще намалеят рязко, щом Левана дойде за вас.

Синдер се облегна назад в стената. Усещаше, че главата започва да я боли.

— Вижте, наистина оценявам грижите ви за мен, наистина. Но дори и да успея да намеря начин да се измъкна оттук, давате ли си сметка колко много ще разгневя Левана? Вие самият казахте, че последствията ще бъдат ужасни, ако тя не получи, каквото желае. Не си струва да се започва война заради мен.

Зад очилата очите му засияха. За миг изглеждаше млад, почти наивен.

— Всъщност, заради вас си струва да се води война.

Тя наклони глава на една страна и присви очи. Може би той все пак беше луд.

— Опитах се да ви го кажа, когато бяхте при мен в кабинета миналата седмица, но вие бързахте да отидете при сестра си. Между другото, съжалявам за сестра ви.

Синдер захапа бузата си от вътрешната страна.

— Разшифровах генетичната ви информация и открих, че не само сте лунитянка и не сте щит, но също и нещо за произхода ви, за потеклото ви.

Сърцето на Синдер заби учестено.

— За семейството ми?

— Да.

— И? Аз имам ли семейство? Родители те ми, те… — Тя се поколеба. Очите на доктор Ърланд се натъжиха при изблика й. — Те мъртви ли са?

Той свали шапката си.

— Съжалявам, Синдер. Трябваше да намеря по-подходящ начин да ви го кажа. Да, майка ви е мъртва. Не знам кой е баща ви, нито дали е жив. Майка ви беше, как да кажа, известна със своята безпорядъчност.

Надеждите й се сломиха.

— О!

— Но вие имате и леля.

— Леля?

Доктор Ърланд стисна шапката с двете си ръце.

— Да. Това е кралица Левана.

Синдер примигна.

— Скъпо момиче, вие сте принцеса Селена.

Глава трийсет и осма

Белият стерилен въздух между Синдер и доктор Ърланд се изпълни с тишина. Тя изпълни и замъглената глава на Синдер. Объркването не напускаше лицето й.

— Какво?

Докторът сложи ръката си върху тази на Синдер.

— Вие сте принцеса Селена.

Тя се отдръпна от него.

— Аз не… Какво?

— Знам. Изглежда невероятно.

— Не, изглежда… това е невъзможно. Защо ви е да се шегувате с това?

Той се усмихна кротко и отново я потупа по ръката. И тогава Синдер разбра, че всичко пред полезрението й беше чисто. Оранжевата светлинка я нямаше.

Дъхът й секна. Погледът й падна върху жиците, които се подаваха от глезена й.

— Знам, че ще ви трябва време да го приемете — рече докторът, — и ми се искаше да можех да съм с вас да ви помагам. Но и това ще стане. Ще ви кажа всичко, което трябва да знаете, когато дойдете в Африка. Сега най-важно е да разберете защо не можете да позволите Левана да ви отведе. Вие единствена можете да детронирате кралицата. Разбирате ли ме?

Тя поклати глава замаяна.

— Принцесо…

— Не ме наричайте така!

Доктор Ърланд мачкаше шапката в скута си.

— Добре. Госпожице Лин, чуйте ме. Издирвам ви от толкова много години. На Луна познавах мъжа, който ви донесе на Земята и ви направи операцията. Аз го проследих в опит да ви открия, но той вече беше почнал да губи разсъдъка си. От него можах да науча единствено, че сте някъде тук, в Републиката. Знаех, че търся киборг, тийнейджърка. При все това толкова често ми се струваше, че аз самият ще загубя разума си, преди да ви открия. Преди да съм ви казал истината. И тогава неочаквано вие се появихте в лабораторията ми. Чудо!

Синдер вдигна ръка да го спре.

— Защо? Защо са направили киборг от мене?

— Защото тялото ви е пострадало твърде много от пожара — отвърна той, сякаш отговорът беше очевиден. — Нямало е как да спасят крайниците ви. Удивително е, че изобщо сте оцелели и че през всичките тези години сте успели да останете скрита…

— Спрете. Спрете. — Синдер раздвижи пръстите на изкуствената си ръка. После обви с нея пръстите на чисто новата протеза, която докторът й бе донесъл. Очите й огледаха килията. Дишаше напрегнато. Внезапно й прилоша и тя затвори очи.

Тя беше…

Тя беше…

— Жребият — прошепна тя. — Организирали сте тегленето, за да ме намерите. Киборг… в Източната Република.

Доктор Ърланд се раздвижи. Когато Синдер се осмели да го погледне, очите му бяха пълни с вина.

— Всички трябва да правим жертви, но не спрем ли Левана…

Синдер пусна новата протеза и запуши уши. После зарови лицето в коленете си. Жребият. Всички тези киборги. И толкова много хора живееха с убеждението, че това е правилното решение. По-добре те, а не хората. Научният проект си е научен проект.

А той просто е искал да я открие.

— Синдер?

— Ще повърна.

Доктор Ърланд я хвана за рамото, но тя се измъкна от ръката му.

— Случилото се не е по твоя вина — рече той. — А и аз вече те открих. Може да започнем да оправяме нещата.

— Как да ги оправя? Левана ще ме убие!

Като се задъхваше, Синдер вдигна глава.

— Чакайте. Тя знае ли?

Но паметта й първа даде отговора — на върха на стълбите Левана стоеше уплашена. Гневна! Тя отново скри лицето си. — О, звезди мои, тя знае.

— Синдер, твоето обаяние е единствено по рода си, както и на кралица Чанари. Левана веднага би разбрала коя си, макар че се съмнявам някой друг да се е досетил. А и тя ще се постарае това да остане в тайна, колкото се може по-задълго. И разбира се не ще губи време да те убие. Сигурен съм, че дори в този момент планират отпътуването си.

Устата на Синдер пресъхна.

— Погледнете ме, Синдер.

Тя се подчини. И макар че очите на доктора бяха смайващо сини и пълни със съжаление и утешение, тя някак знаеше, че той не прави нищо, за да манипулира съзнанието й. Това беше просто един стар човек, решен да свали кралица Левана от трона.

Един стар човек, който някак беше възложил на нея всичките си надежди.

— Каи знае ли? — прошепна тя.

Доктор Ърланд поклати глава с тъга.

— Не мога да разговарям с него, докато Левана е тук, а това не е нещо, което бих му пратил със съобщение. Тя ще те отведе, преди да съм успял да се срещна с него. А и той какво би могъл да стори?

— Ако знаеше, той щеше да ме освободи.

— И да рискува Левана да насочи гнева си към страната му? Тя ще намери начин да те убие, и то много преди да видиш лъч надежда за връщането си на трона. Каи би бил глупак, ако вземе такова прибързано решение без предварителен план.

— Но той заслужава да научи. Той издирваше принцесата. Той издирваше…

— Вас много хора са ви издирвали. Но да ви намери и да ви върне на трона — това са две много различни цели. Аз отдавна планирам този момент. Аз мога да ви помогна.

Синдер го зяпна. Паниката я стискаше за гърлото.

— Да ме върнете на трона?

Докторът се покашля.

— Разбирам, че сте объркана и уплашена. Не мислете твърде много. От вас искам само да намерите как да избягате от затвора. Знам, че можете да го напраните. После елате в Африка. Аз ще ви напътствам за останалото. Моля ви. Не можем да оставим Левана да спечели.

Тя мълчеше, без да може да разбере какво се иска от нея. Наследник? Принцеса?

Тя поклати глава.

— Не, не мога. Не мога да бъда кралица, нито принцеса, нито… Аз съм никой. Аз съм киборг!

Доктор Ърланд сключи ръце.

Синдер, ако не ми позволите да ви помогна, тогава тя вече е спечелила, нали? Скоро кралица Левана ще ви отведе. Ще намери начин да се ожени за Каи и да стане императрица. Ще поведе война срещу Земния съюз и ще я спечели не се съмнявам. Мнозина ще загинат, а останалите ще станат роби като нас на Луната. Тъжна съдба, но необратима, ако вие откажете да приемете коя сте в действителност.

— Това не е честно! Не може да стоварвате всичко това отгоре ми и да очаквате да направя нещо!

— Не, госпожице Лин, от вас очаквам само да избягате от този затвор и да дойдете при мен в Африка.

Тя го погледна със зинала уста, докато думите постепенно проникнаха в ума й.

Да избяга от затвора.

Да отиде в Африка.

От неговите уста звучеше почти като детска игра.

Докторът сигурно беше видял някаква промяна на лицето й, защото отново я потупа по ръката и се изправи с пъшкане. Старите му кокали все повече остаряваха.

— Вярвам във вас — рече той и почука тихо на вратата. — И все едно дали го знае в този миг или не, Каи също вярва във вас.

Вратата на килията се отвори. Доктор Ърланд надигна шапката си за довиждане и тръгна.

Синдер изчака, докато стъпките се изгубят по коридора, а после трепереща падна на колене и запуши ушите си с ръце. Мозъкът й сваляше информацията толкова бързо, че тя не успяваше да я сортира: стари статии за изчезването на принцесата, интервюта с теоретици на конспирацията, снимки от опожарените останки на детската стая, в която бяха открили следи от изгорялата й плът. Дати. Статистика. Текстът от коронацията на Левана, когато се възкачва на трона като първи наследник на короната.

Рожденият ден на принцеса Селена. 21 декември 109г. д.е. Беше почти с цял месец по-малка, а дори не знаеше. Малък, незначителен факт. И все пак за миг той устави у нея ясното усещане, че вече не знае коя е, нито коя трябва да бъде.

И тогава се появи жребият на киборгите. Имената на всички избрани се завъртяха пред очите й, заедно със снимките, идентификационните номера, рождените дати, датите на смъртта им. Обявена почетно заради жертвата им за доброто на Републиката.

Тя чу тиктакане в главата си.

Синдер дишаше на пресекулки, докато информацията заливаше мозъка й. Паника свиваше стомаха й. В устата й се надигна горчилка и я изгори, когато я преглътна обратно.

Кралица Левана ще дойде за нея и тя ще бъде екзекутирана. Такава беше съдбата й. Тя се беше примирила с нея. Беше се подготвила за нея. Но не беше готова да бъде наследник. Нито кралица, нито спасител, нито герой.

Толкова лесно щеше да бъде да се остави по течението. Толкова трудно щеше да бъде да се бори.

И сред цялата объркана информация, която бръмчеше в главата й, мислите й се върнаха пак към тишината на онзи миг, застинат във времето.

Безгрижната усмивка на Каи на пазара.

Синдер се сви на топка и прекъсна нет линка.

Шумът спря. Снимките и филмите изчезнаха в мрак.

Ако тя не опита да спре Левана, тогава какво ще се случи с Каи?

И въпреки че опита да блокира въпроса, той продължи да я трови като ехо в мислите й.

Може би доктор Ърланд имаше право. Може би трябваше да избяга. Може би трябваше да опита.

Тя напипа протезите в скута си и ги гушна в ръце. Вдигна глава и погледна към прозорчето във вратата на килията. Пазачът така и не го беше затворил.

Леко парене протече по гръбнака й. Ново, необикновено електричество струеше под кожата й и й казваше, че вече не е само киборг. Сега беше лунитянка. Можеше да накара хората да виждат неща, които не са пред очите им. Да усещат неща, които не бива да усещат. Да извършват неща, които не са искали да извършат.

Тя можеше да избере каква да бъде. Можеше да стане, каквато пожелае.

Мисълта едновременно я отврати и уплаши, но решителността й помогна да запази спокойствие. Когато пазачът се върне, тя ще е готова.

Щом ръцете й спряха да треперят, тя извади ножчето от покрития с титан пръст и придвижи острието до китката си. Там, където се беше опитала да извади чипа си, за да не могат да я проследят, прорезът все още не беше зараснал. Този път тя не се поколеба.

Скоро целият свят щеше да я търси. Лин Синдер.

Осакатен киборг с липсващ крак.

Лунитянка с открадната самоличност.

Механик, който нямаше нито при кого, нито къде да се приюти.

Но всички щяха да търсят един призрак.