Синдер

Глава двайсет и първа

Синдер тежко се отпусна върху тезгяха и изпита облекчение, че най-сетне беше напуснала задушния апартамент. Не само охладителната система беше развалена отново и от поддръжката никакви ги нямаше, но и неловкостта между нея и Адри беше станала нетърпима. Откакто се прибра от лабораторията преди два дни, двете стъпваха на пръсти една край друга, като Адри все се стараеше да напомни на Синдер кой командва вкъщи и затова я накара да дефрагментира целия суперкомпютър на апартамента, да обнови софтуера, който вече не използваха, а в това време се прокрадваше наоколо, сякаш, би си помислил човек, се срамуваше от онова, което причини на Синдер.

Но вероятно Синдер си въобразяваше последното.

Поне Пърл не се беше прибирала цял ден вчера и се появи чак когато двете с Ико бяха се запътили да поработят върху колата.

Още един дълъг ден. Пак работа до среднощ. Не беше си дала сметка колко много има за поправка по колата — цялата ауспухова система трябваше да се подмени. Това означаваше, че сама трябва да направи много от частите, което щеше да й докара куп главоболия. Предусещаше, че ако с Ико искат да стегнат колата за път до нощта на бала, нямаше да има много време за сън.

Тя въздъхна. Балът.

Не се разкайваше, че беше отказала поканата на принца, защото знаеше колко зле ще свърши всичко. Нямаше съмнение, че куп неща щяха да се объркат — като се почне от стълбите, в които щеше да се спъне и да оголи изкусително пред принца металното си бедро, та се свърши с това да налети на Пърл и Адри или някой от пазара. Хората щяха да се разприказват. Клюкарските канали щяха да се разровят в миналото й и не след дълго целият свят щеше да научи, че принцът е отишъл с киборг на бала за коронясването си. Той щеше да бъде посрамен. Тя щеше да бъде посрамена.

Но нещата все така си оставаха сложни, когато се запита дали пък не грешеше? И какво, ако принцът не би имал нищо против? И ако светът беше друг и никой не се интересуваше дали тя е киборг… че на това отгоре и лунитянка?

Да. Гладна кокошка просо сънува.

Тя забеляза счупения нетскрийн на килима, надигна се от стола и клекна пред него. В черния екран можа да види очертанията на лицето и тялото си, потъмнялата кожа на ръцете, която изпъкваше на фона на тъмната стомана.

Отричането беше продължило, докато вече нямаше накъде. Тя беше лунитянка.

Но Синдер не се боеше от огледалните повърхности, не се боеше от отражението си. Съвсем не разбираше какво в него толкова безпокои Левана и тези като нея, към които и тя принадлежеше. Машинните части бяха единственото обезпокоително нещо в отражението на Синдер, а това й беше причинено на Земята.

Лунитянка. И киборг.

И беглец.

Адри знаеше ли? Не, Адри никога не би подслонила лунитянка. Ако знаеше, сама щеше да предаде Синдер на властите, и вероятно щеше да очаква да й платят.

А съпругът на Адри знаеше ли?

Синдер сигурно никога нямаше да научи отговора на този въпрос.

Но беше уверена, че тайната й няма да бъде разкрита, докато доктор Ърланд държеше устата си затворена. Тя просто трябваше да кара нататък, сякаш нищо не се беше случило.

В много отношения това беше точно така. Беше отхвърлена от обществото, както винаги е била.

Едно бяло топче върху повърхността на екрана привлече погледа й — андроидът на Каи, безжизненият му сензор се взираше в нея от тезгяха. Крушовидното му тяло беше най-светлото нещо в стаята и вероятно най-чистото. Напомни й на стерилните мед-дроиди от лабораторията и изолатора, но тази машина не криеше в торса си скалпели и спринцовки.

Работа. Техника. Имаше нужда да се разсее.

Тя се върна на масата и пусна за фон някаква тиха музика на звуковия интерфейс. Настани се удобно, хвана с две ръце андроида и го придърпа към себе си. След бърз оглед на външната обшивка, тя сложи андроида легнал и го застопори да не мърда.

Отвори задния панел и огледа електрическата система в цилиндричния корпус.

Андроидът имаше просто устройство. Вътрешността беше в голяма степен куха, една обвивка, която да приюти минимално количество твърди дискове, жици, чипове. Този вид андроиди се нуждаеше само от един централен процесор. Синдер допускаше, че андроидът трябва да бъде изтрит и програмиран наново, но чувстваше, че такова решение не е разумно. Въпреки равнодушието на Каи, ясно беше, че андроидът знае нещо важно, и след разговора в коридора на изследователския център, тя се опасяваше, че то беше свързано с лунитяните.

Военни стратегии? Класифицирани съобщения? Доказателства за изнудване? Каквото и да беше това нещо, Каи очевидно смяташе, че ще е от помощ, и беше поверил спасението на информацията в нейни ръце.

— Спокойно — измърмори тя и пъхна едно фенерче между зъбите си, за да може да вижда вътрешността на андроида. Взе едни клещи и избута жиците в главата на една страна. Конфигурацията му беше подобна на тази на Ико, така че Синдер познаваше частите и знаеше къде да намери всички важни връзки. Провери дали жичните съединители са здрави дали батерията има заряд, дали не липсва някоя от основните части, но всичко изглеждаше наред. Почисти шумовия транслатор и регулира вътрешния вентилатор, но андроидът Нанси — тази статуя от пластмаса и алуминий, все така не даваше признаци на живот.

— Накипрена от глава до пети, без да има кой да я види — каза Ико на вратата. От смях Синдер изплю фенерчето и погледна захабените си панталони.

— Точно така. Само диадемата ми липсва.

— Говорех за себе си.

Синдер се завъртя на стола. Ико беше закичила закръглената си глава с един от перлените гердани на Адри, а под сензора с ярко червило беше изрисувала размазано и ужасяващо подобие на устни.

Синдер се разсмя.

— Леле, този цвят наистина ти отива.

— Мислиш ли? — Ико се плъзна на колелата си в стаята, спря пред масата на Синдер и се опита да улови отражението си в нетскрийна. — Представях си как отивам на бала и танцуваме принца.

Синдер потърка с ръка брадичката си, а с другата отнесено потропа по масата.

— Интересно. Улавям се, че напоследък и аз си представям точно това.

— Знаех си, че ще го харесаш. Преструваш се, че си имунизирана срещу чара му, но нали те видях как го гледаше на пазара.

Ико потърка червилото и го размаза по бялата си брадичка.

— Е, хайде — Синдер стисна в клещите металните си пръсти. — Всички си имаме своите слабости.

— Знам, знам — съгласи се Ико. — Моята слабост са обувките. Синдер хвърли клещите на масата. Чувство близко до вина беше започнало да се заражда у нея, когато Ико се навърташе наоколо. Знаеше, че трябва да сподели с нея, че е лунитянка, знаеше, че никой по-добре от Ико нямаше да разбере какво е да си различен и нежелан. Но някак не можеше да намери сили да го изрече на глас. Между другото, Ико, оказа се, че съм лунитянка. Нямаш нищо против, нали?

Вместо това тя попита:

— Какво правиш тук долу?

— Проверявам дали нямаш нужда от помощ. Трябваше да почистя отдушниците, но Адри влезе да се къпе.

— И?

— Чух я да плаче.

Синдер примигна.

— О!

— Почувствах се безполезна.

— Разбирам.

Ико съвсем не беше от обикновените домакински андроиди, но беше запазила една особена черта — като всички тях и за нея най-страшното беше да се чувства безполезна.

— Разбира се, че се нуждая от помощ — каза Синдер и потри ръце. — Само гледай Адри да не те спипа с тия перли.

Ико вдигна с щипците си гердана и Синдер видя, че носеше и панделката, която Пърл й беше подарила. Тя се отдръпна, като че ли нещо я прободе.

— Я, светни тук.

Синият сензор грейна и освети вътрешността на Нанси. Синдер изви устни.

— Мислиш ли, че може да е хванала вирус?

— Може би софтуерът й е бил поразен от загадъчната красота на принца.

Синдер трепна.

— Хайде стига толкова за принца.

— Не мисля, че това е възможно. Все пак поправяш неговия андроид. Само си помисли за всичко, което знае, което е видяла и… — гласът на Ико изпращя. — Как мислиш, дали го е виждала без дрехи?

— О, за бога! — Синдер издърпа ръкавиците и ги захвърли на масата. — Никак не ми помагаш.

— Просто поддържам разговора.

— Е, спри вече. — Синдер скръсти ръце на гърдите си, отблъсна стола от масата и качи и двата си крака отгоре. — Проблемът сигурно е в софтуера.

Тя изсумтя с насмешка. Проблем в софтуера обикновено означаваше преинсталация, но това щеше да направи от андроида табула раза9. Синдер не знаеше дали Каи го е грижа за чипа на индивидуалността, който след двайсет години служба вероятно беше станал твърде усложнен. Но знаеше, че го беше грижа за нещо върху твърдия диск на андроида и каквото и да беше то, не й се искаше да рискува, като го изтрие.

Единственият начин да установи какво не беше наред и дали ще трябва да го рестартира, беше да провери вътрешната диагностика на андроида, а това налагаше да го включи към себе си. Синдер мразеше това. Свързването на чужд предмет към собствената й електрическа система винаги й се струваше опасно. Сякаш ако не внимава достатъчно, нейният софтуер може да бъде превзет.

Като се упрекна в слабост, тя протегна ръка към панела на врата си. Дръпна с нокът резето и панелът отскочи.

— Какво е това?

Протегнатите щипци на Ико уплашиха Синдер.

— Кое какво е?

— Ей, този чип.

Синдер свали крака на пода и се наведе напред. Присви очи, за да може да види добре навътре, където на дъното на контролния панел редица от миниатюрни чипове стоеше като войници. Общият брой на изходите беше двайсет, но само тринайсет от тях бяха запълнени — производителите винаги оставяха достатъчно място за допълнителни чипове и обновления.

Съвсем правилно Ико беше забелязала тринайсетия чип.

В него имаше нещо различно. Беше затъкнат доста назад зад другите чипове и един бегъл поглед винаги можеше да го пропусне. Но когато Синдер насочи към него фенерчето, той проблесна като полирано сребро.

Синдер затвори панела в задната част на главата си и извика дигиталната схема на модела върху ретината си. По първоначалните планове на производителя, този модел съдържаше само дванайсет чипа. Но съвсем естествено е след двайсет години андроидът да получи поне един нов чип. Съвсем естествено е в двореца да имат достъп до възможно най-новите, най-добрите програми. И въпреки това, Синдер никога не беше виждала чип като този.

Тя натисна с нокът палеца, който го държеше, и хвана чипа за крайчеца с клещите. Той се плъзна леко навън от отверстието.

Синдер го вдигна и го огледа отблизо. Като не броим трепкащия перлен отблясък на гланца, той приличаше на най-обикновен програмен чип. Като го обърна от другата страна, Синдер видя издълбани на гърба му буквите ДИР КОМ.

— Дали е такъв наистина? — тя свали ръка.

— Какъв? — обади се Ико.

— Чип за директна връзка.

Синдер сбърчи чело. Почти всички съобщения се осъществяваха през нета. Директна комуникация, която изцяло да го заобикаля беше на практика отживелица, тъй като беше бавна и връзката можеше да се разпадне по веригата. Допускаше, че ДИР КОМ-ът би се понравил на някой параноик, който търси абсолютна секретност, но дори тогава, той би използвал порт или нетскрийн, с една дума устройство, пригодено за тази цел. Но да използваш андроид за една от страните във връзката нямаше логика.

Лъчът на Ико потъмня.

— Системата ме информира, че от 89 година от д.е. насам андроидите не се произвеждат с функция за директна връзка.

— Което обяснява защо не е тръгнал на Нанси. — Синдер подаде чипа на Ико. — Можеш ли да направиш анализ на материала, да видим от какво е изработен?

Ико се отдръпна назад.

— За нищо на света! Сред нещата, които планирам да свърша днес, нервен срив не фигурира!

— Но като че ли не той е причината за неизправността. Би трябвало системата й просто да го отхвърли, нали? — Синдер въртеше чипа насам-натам, хипнотизирана от това как огледалната повърхност улавяше светлината от Ико. — Освен ако не е опитала да изпрати информация по директната връзка. Това може да е причинило задръстване на честотната лента.

Синдер се изправи и бавно приближи нетскрийна. Рамката наистина беше потрошена, но екранът и управлението му изглеждаха непокътнати. Тя мушна чипа и чак когато няколко пъти силно натисна копчето, до диска светна бледа зелена лампичка и екранът се озари в светло синьо. Спиралата в ъгъла извести, че дискът чете новия чип. Синдер изпусна въздишка и скръсти крака под себе си.

Миг след това спиралата изчезна и на нейно място се появи текст.

Синдер чакаше. И въртеше крак. И чакаше. И барабанеше с пръсти по коляното си. И се чудеше дали пък не си губи времето. Никога не беше чувала чип за директна връзка да е причинил вреда дори на остаряла технология. Това не й помагаше да разреши проблема.

— Май няма никой вкъщи — Ико се присламчи зад гърба й. Вентилаторът й беше включен и духаше топъл въздух във врата на Синдер. — О, по дяволите, Адри ме вика. Сигурно е излязла от банята.

Синдер наклони глава назад.

— Благодаря ти за помощта. Гледай да не забравиш да свалиш перлите, преди да се появиш пред очите й.

Ико се килна напред и притисна плоското си, хладно лице до челото на Синдер, без съмнение оставяйки по него следи от червило. Синдер се засмя.

— Ще откриеш какво му е на андроида на Негово Височество. Не се съмнявам в теб.

— Благодаря.

Синдер потърка влажна длан в панталона, заслушана в колелата на Ико, които все повече се отдалечаваха. Текстът продължаваше да се показва на екрана. Който и да се намираше в другия край на линията, изглежда нямаше намерение да отговори.

Поредица от щраквания я стреснаха, последвани от предупредително бръмчене. Като се подпря на кокалчета на песъчливия под, тя се извърна.

Контролният панел на андроида светеше — системата правеше рутина диагностика. Всеки момент щеше да се включи.

Синдер стана и започна да изтупва праха от ръцете си, когато от говорителите на андроида се чу спокоен женски глас, който като че ли продължаваше някаква реч, прекъсната рязко по средата.

— … дозира, че мъж на име Логан Танер, лунитянски лекар, работил при управлението на кралица Чанари, донася на Земята принцеса Селена приблизително четири месеца след предполагаемата й смърт.

Синдер замръзна. Принцеса Селена?

— Уви, на 8-ми май 125 от д.е. Танер е приет в психиатричната клиника Ксу Минг, а на 17-ти януари 126 от д.е. извършва биоелектрическо самоубийство. Макар че според някои източници принцеса Селена е предадена в ръцете на нов пазител години преди смъртта на Танер, досега самоличността на въпросния пазител не е потвърдена. Сред заподозрените лица е и бивш военен пилот от Европейската федерация, подполковник Мишел Беноа, който…

— Спри — извика Синдер. — Спри да говориш.

Гласът замлъкна. Главата на андроида се завъртя на 180 градуса. Сензорът светна в яркосиньо, докато сканираше Синдер. Вътре контролният панел потъмня. Вентилаторът в торса й се завъртя.

— Вие коя сте? — попита андроидът. — Моята глобална система за позициониране ми показва, че се намираме в 76-ти сектор на Нов Пекин. Аз не помня да съм напускала двореца.

Синдер възседна стола и отпусна ръце над облегалката.

— Добре дошла в палата на механика на Нов Пекин. Принц Каи ме нае да те поправя.

Силното бръмчене в тялото на андроида стихна до едва различим шум в тихата стая.

Заоблената глава се въртеше напред–назад и сканираше непознатата обстановка. После отново се насочи към Синдер.

— Календарът ми казва, че не съм била в съзнание в продължение на дванайсет дни и петнайсет часа. Смятате ли, че съм претърпяла срив в системата?

— Не точно — отвърна Синдер и погледна през рамо към нетскрийна. Той все така повтаряше същите думи, без да може да осъществи връзката. — Изглежда някой е инсталирал чип, който не е паснал добре на твоя софтуер.

— Бях преинсталирана и сега разполагам с възможности за видео и текстови съобщения. Нов чип би бил излишен.

— Този е за директна връзка. — Синдер положи брадичка върху китката си. — Знаеш ли дали не е бил принц Каи? Ако е искал да се свързва с теб, без да използва мрежата, да речем?

— Не съм забелязала никакъв чип за директна връзка в моя софтуер.

Синдер взе да дъвче устни. Ясно беше, че чипът е предизвикал неочакваната неизправност в системата на андроида, но защо? И ако той не беше инсталиран от Каи, тогава от кого?

— Когато се събуди преди малко — продума Синдер, — ти говореше за… разполагаш с информация за наследника на Луна.

— Това е класифицирана информация. Не бива да я чувате.

— Знам. Но според мен си я предавала на някого, когато си била извадена от строя. — Синдер се молеше това да е бил Каи или някой от доверените му хора. Кралица Левана едва ли щеше да се зарадва особено да научи, че бъдещият император издирва законния наследник на трона.

— Стой мирно — каза тя и се пресегна за отвертката. — Ще завия панела ти и ще те отнеса обратно в двореца. В това време можеш да свалиш новинарските емисии от последните няколко дни. Доста неща се случиха, докато си била в безсъзнание.

Глава двайсет и втора

Синдер чуваше в ушите си предупреждението на доктор Ърланд, което отекваше като повреден аудио — файл през целия дванайсеткилометров път до двореца.

Кралица Левана няма да се спре пред нищо, за да подсигури властта си, да прекърши всяка съпротива. А това означава да избие онези, които могат да се опълчат срещу й — хората като вас. Ако ви зърне, тя ще ви погуби.

При все това, ако по пътя до двореца нещо се случеше с андроида, който разполагаше с автентична информация за изчезналата лунна принцеса, Синдер никога нямаше да си го прости. Отговорността да върне андроида невредим на Каи падаше върху нейните плещи.

Да не говорим, че дворецът беше огромен. Едва ли имаше голям шанс да се натъкне на лунната кралица, която и без това надали възнамеряваше да прекара времето си в дружески разговор с гражданите.

Нанси беше доста по-бърза от Ико и Синдер трябваше да ускори крачка, за да не изостава. Но скоро откриха, че те не бяха единствените граждани, тръгнали към двореца в този следобед, и трябваше да намалят крачка. В подножието на скалите, там, където главният път излизаше от града и преминаваше в частната алея към двореца, засенчена от усукани иглолистни дървета и сведени върби, виещият се път беше блокиран от пешеходци, които бавно пъплеха нагоре по хълма. Някои вървяха сами, други бяха на големи групи. Думите им стигнаха до Синдер, яростни и решителни, съпроводени от гневни жестове. Не я искаме тук. Какво си мисли Негово Височество? Нарастващият рев на тълпата отекваше надолу по пътя. Стотици, а може би хиляди разлютени гласове крещяха като един.

— Лунната кралица — вън! Лунната кралица вън! Лунната кралица вън!

Като зави зад последния ъгъл Синдер видя тълпата, която изпълваше двора пред кафявите порти на двореца и се разливаше надолу по улицата. Редицата от смутени стражи едва успяваше да я удържи.

Над главите им подскачаха плакати. По-добре война пред робство! Искаме императрица, не диктатор! Не на съюза със злото! На много от тях се виждаше забуленият образ на кралицата зачеркнат с червени линии.

В небето кръжаха дузина репортерски кораби, които снимаха протеста, за да го излъчат по света.

Синдер тръгна по края на множеството и като държеше пред себе си тялото на Нанси като щит, си проправи път към главния вход. Когато стигна портала обаче, откри, че е затворен и пред него рамо до рамо стояха на стража хора и андроиди.

— Извинете — обърна се тя към най-близкия от стражите. — Трябва да вляза в двореца.

Мъжът протегна ръка и я бутна една крачка назад.

— Днес граждани не се допускат.

— Но аз не съм с тях. — Тя сложи ръце на главата на Нанси. — Този андроид е собственост на Негово Императорско Височество. Бях наета да го поправя и сега го връщам. Много е важно.

Стражът погледна над носа си надолу към андроида.

— Имате ли пропуск от Негово Императорско Височество?

— Ами, не, но…

— Андроидът носи ли си номера?

— Да. — Нанси извъртя тяло и показа на стража идентификационния си код.

Той кимна.

— Може да влезете.

Вратите бяха открехнати едва и тълпата в миг се юрна напред. Синдер изкрещя от гневните гласове, които тътнеха в ушите й, и от внезапния напор на телата, който я запрати в стража. Без да се поколебае, Нанси се плъзна през вратата, но когато Синдер понечи да се мушне зад нея, мъжът препречи пътя й с ръка, удържайки с трудност тълпата.

— Само андроидът.

— Но ние сме заедно! — изкрещя тя над скандиранията.

— Без пропуск няма достъп.

— Но аз я поправих! Трябва да я доставя. Трябва да… да си взема парите. — Скимтенето в гласа й се стори противно на самата нея.

— Изпратете фактура до хазната, както правят всички останали — отвърна мъжът. — Никой няма да бъде допуснат без издаден пропуск.

— Лин–мей — изрече Нанси от другата страна на желязната порта. — Ще предам на принц Каи, че желаете да срещнете с него. Сигурна съм, че той ще може да ви изпрати официален пропуск.

И тогава Синдер почувства тежестта на собствената си глупост. Съвсем не се налагаше да се срещне с принца. А и тъй или иначе нямаше да му изпрати сметка за работата си. Но преди да възрази, Нанси се извърна и тръгна напред към главния вход на двореца, докато Синдер се мъчеше да измисли смислено извинение защо беше толкова наложително да види Каи — нещо по-умно от глупавата, детинска причина, която първо й дойде на ум. Тя просто искаше да го види.

Изведнъж скандирането секна и това накара Синдер да подскочи.

Тишината на тълпата създаде на улицата вакуум, копнеж, който трябваше да бъде запълнен от дъх, от звук, от нещо. Синдер се огледа наоколо и видя заслепени лица, извърнати нагоре към двореца, и свлечени плакати в омекналите пръсти. Като лек полъх страх погали гърба й.

Тя проследи втренчения поглед на тълпата до един от балконите, който се издаваше от най-високите етажи на двореца.

С една ръка подпряна на хълбок, а другата на перилата на балкона, там стоеше лунната кралица. Изражението й беше сурово, безмилостно, но този поглед не можеше да прогони тайнствената й красота. Дори отдалеч Синдер виждаше бледото сияние на кожата й, рубинено обагрените й устни. Черните й очи оглеждаха притихналата тълпа. Синдер се отдръпна от портата в желанието си да изчезне зад безизразните лица.

Но страхът и ужасът й не траяха дълго. Тази жена не беше ужасяваща, не беше опасна.

Тя беше приветлива. Сърдечна. Щедра. Тя ще стане тяхна кралица. Ще ги управлява, ще ги ръководи, ще ги защитава…

Ретина дисплеят на Синдер показа предупреждение. Недоволна, че я разсейват, тя опита напразно да го отпъди с примигване. Искаше вечно да гледа кралицата. Искаше да чуе думите й. Да чуе обещанието й за мир, спокойствие, богатство и охолство.

Оранжевата светлинка грейна в ъгъла. На Синдер й трябваше секунда да разбере какво става, какво означава това. Знаеше, че това не беше редно, че не беше логично.

Лъжи.

Тя стисна очи. Когато отново погледна нагоре, илюзията на добротата беше изчезнала. Нежната усмивка на кралицата беше станала надменна и властна. Стомахът на Синдер се сви.

Тя промиваше мозъците им.

Беше промила и нейния.

Синдер направи несигурна крачка назад и се блъсна в един зашеметен мъж на средна възраст.

Погледът на кралицата скочи върху тях и се фокусира върху Синдер. На лицето й светна изненада. После омраза. Отвращение.

Синдер потрепери — искаше да се скрие. Ледени пръсти сграбчиха сърцето й. Усети непреодолимо желание да побегне, но краката под нея бяха омекнали. Ретина дисплеят чертаеше объркани линии пред погледа й като че ли не можеше да понесе и миг повече да гледа обаянието на кралицата.

Синдер се почувства гола и уязвима, сам-сама сред оглупялата тълпа. Беше сигурна, че земята под краката й ще се разтвори и ще я погълне цяла. Беше сигурна, че погледът на кралицата ще я превърне в купчина пепел върху калдъръма.

Той потъмня от гняв дотолкова, че Синдер — със или без слъзни канали — почувства, че ще избухне в сълзи.

Тогава кралицата се обърна кръгом и влетя шумно обратно в двореца.

Когато се скри, Синдер очакваше тълпата да възобнови протеста си, дори по-настървено от преди, задето кралицата се бе осмелила да се покаже. Но нищо такова не се случи. Бавно, като в просъница, хората започнаха да се разотиват. Тези, които носеха плакати, ги оставяха да паднат на земята, където биваха стъпкани и забравени. Синдер се долепи до стената край двореца, докато множеството се влачеше едва пред нея.

Значи такова беше обаянието на лунитяните, чарът им, който пленяваше, мамеше, обръщаше сърцата към тях и срещу враговете им. И сред всички тези хора, които презираха лунната кралица, Синдер единствена беше устояла.

Но не съвсем. Не първоначално. Ръцете й настръхнаха. Болеше я там, където кожата се сливаше с метала.

Тя не беше напълно защитена срещу обаянието, както се очакваше от щитовете.

Но по-лошото беше, че кралицата я беше видяла и беше разбрала.

Глава двайсет и трета

Каи заби нокти в колената си, когато скандирането на протестиращите замря. Торин се обърна към него. Израженията и на двамата отразяваха изненадата им, но Торин пръв смогна да я прикрие. Кралицата успя да усмири тълпата твърде лесно, а Каи се беше надявал на поне мъничко съпротива от гражданите.

Той преглътна и върна хладнокръвието на лицето си.

— Това е доста полезна хитрост — изрече Сибил, която седеше на ръба на кушетката край холографския огън. — Особено срещу непокорните граждани, каквито на Луна никога не търпим.

— Казвали са ми, че когато гражданите са непокорни, за това обикновено има причина — отвърна Каи. Торин му хвърли предупредителен поглед, но той продължи. — А внушението не изглежда съвсем като най-правилното решение.

Сибил изискано скръсти ръце в скута си.

— „Правилно“ е толкова субективно понятие. Решение е ефективно и срещу това едва ли можете да възразите.

Левана връхлетя обратно в салона със стиснати юмруци. Пулсът на Каи се ускори, когато свирепият й поглед падна върху му. Присъствието й го караше да се чувства, като че ли стои в затворена стая, в която кислородът бързо се изчерпва.

— Изглежда — изрече тя, като изговаряше внимателно всяка дума, — че престъпвате член 17 от Междупланетното споразумение от 54г. д.е.

Каи положи всички усилия да остане спокоен пред обвиненията й, но не можа да спре потрепването, което се появи над дясното му око.

— Боя се, че не помня наизуст цялото Междупланетно споразумение. Вероятно вие бихте ми припомнили въпросната точка?

Тя пое бавно дъх през разперените ноздри. И дори тогава въпреки цялата омраза и гняв, които разкривяваха чертите й, тя беше поразително красива.

— В член 17 се посочва, че нито една от страните по споразумението не бива съзнателно да приютява или защитава бегълци от Луна.

— Бегълци от Луна? — Каи хвърли поглед към Торин, но лицето на съветника стоеше безизразно. — Какво ви кара да мислите, че приютяваме бегълци от Луна?

— Това, че току-що видях един на двора сред онези безочливи протестиращи. Това не бива да се допуска.

Каи се изправи и скръсти ръце на гърди.

— За първи път чувам, че в страната ми пребивават лунитяни. Разбира се, изключвам тук присъстващите.

— Което ме навежда на мисълта, че също като баща ви и вие си затваряте очите пред проблема.

— Как бих могъл да си затварям очите пред нещо, за което дори не съм чувал?

Торин се покашля.

— С цялото си уважение, Ваше Величество, мога да ви уверя, че ние осъществяваме контрол над всички космически кораби, които пристигат или напускат Републиката. Макар да не отричаме възможността известен брой лунитяни да са влезли незаконно, без да са били засечени от радарите, имате думата ми, че правим всичко, което е по силите ни, да спазваме Междупланетното споразумение. Освен това, дори някой беглец от Луна да се е заселил в Републиката, изглежда невероятно той да рискува да бъде открит, като участва в протест, знаейки, че и вие ще сте тук. Може би сте се подвели.

Очите на кралицата светнаха със стаен гняв.

— Веднага познавам, когато видя някой от моите и точно сега зад стените на града има един. — Тя посочи с пръст към балкона. — Искам да я откриете и да ми я предадете.

— Аха — отвърна Каи, — в град от два милиона и половина души, това ще е нищо и никаква работа. Само да намеря къде съм си оставил специалния детектор за лунитяни и веднага се залавям на работа.

Левана вдигна нагоре глава и макар той да беше по-висок от нея, погледна над носа си надолу към Каи.

— Млади ми принце, нали не искате да изпитате търпението ми с вашия сарказъм?

Той стисна зъби.

— Ако вие не сте в състояние да я заловите, тогава ще изпратя един отряд от моите стражи на Земята. Те ще я намерят.

— Няма да се наложи — намеси се Торин. — Извиняваме се, че се усъмнихме във вас, Ваше Величество. Твърдо сме решени да изпълним своята част от споразумението. Моля дайте ни време да се подготвим за коронацията и фестивала, а щом възможностите ни позволят, ще започнем незабавно издирване на бегълците.

Левана присви очи към Каи.

— И занапред ли смятате да позволявате на съветника ви да взима решения вместо вас?

— Не — отвърна Каи със студена усмивка. — Рано или късно ще имам жена, която да се грижи за това.

Погледът на кралица Левана се смекчи, а Каи едва преглътна следващите си думи: и това няма да сте вие.

— Добре — съгласи се Левана, обърна се и се настани до чародейката си. Един лунен цикъл след коронацията ви ще очаквам да ми я доставите на Луна, заедно с всеки друг беглец в страната ви.

— Добре — съгласи се Каи, като се надяваше дотогава Левана да е забравила този разговор. Лунитяни в Нов Пекин — по абсурдно нещо не беше чувал в живота си.

По лицето на Левана не остана и следа от доскорошния й гняв и изтеклите минути приличаха на сън. Тя кръстоса крака така, че цепката на фината й рокля разкри ивица млечнобяла кожа. Каи стисна челюсти и погледна през прозореца. Не знаеше дали му се повдига, или е на път да се изчерви.

— Като стана дума за коронацията ви — подхвана кралицата, — донесох ви подарък.

— Колко мило — с престорена сериозност изрече той.

— Да. Колебаех се дали да не го оставя за големия ден, но реших, че може да създаде грешно впечатление, ако го задържа.

Каи изгледа кралицата, без да може да скрие любопитството си.

— Така ли?

Тя сведе глава и по гърдите й се спусна каскада от кестеняви къдрици. Протегна пръсти към своя втори чародей, мъжът в червената дреха. От ръкава си той измъкна шишенце, не по-голямо от малкото пръстче на Каи, и го сложи в дланта на Левана.

— Искам да знаете — пророни Левана, — че живо се интересувам от благополучието на Републиката. Да наблюдавам вашата битка с летумозиса за мен беше жестоко.

Каи заби нокти в дланите си.

— Вие сигурно не знаете, но аз разполагам с екип от учени, които вече от няколко години са се посветили на изучаването на болестта, и изглежда, че най-сетне откриха лекарство.

В главата на Каи нахлу кръв.

— Какво?

Левана хвана шишенцето с два пръста и му го подаде.

— Това ще стигне за лечението на един възрастен мъж — изрече тя и цъкна с език — Ужасно късно, нали?

Светът се завъртя. Пръстите на Каи изгаряха от непреодолимо желание да се протегнат и да я стиснат за гушата, докато накрая ръцете му не почнаха цели да се тресат.

— Хайде — рече Левана с настойчива нежност в погледа. — Вземете го.

Каи сграбчи шишенцето от нея.

— От кога разполагате с лекарството?

Кралицата повдигна вежди.

— Едва няколко часа преди отпътуването ми беше потвърдено, че лекарството наистина действа.

Тя лъжеше. Дори не се опитваше да скрие факта, че лъже.

Вещица.

— Ваше Височество — произнесе с тих глас Торин и стисна с твърдата си ръка рамото на Каи. Отначало нежно, после по-силно — предупредително. Пулсът на Каи започна да прецежда мислите за убийство. Но не съвсем.

Левана скръсти ръце в скута си.

— Това шишенце е вашият подарък. Надявам се, млади ми принце, че то ще ви е от помощ. Мисля, че е в интерес и на двама ни да избавим планетата ви от болестта. До края на месеца моите учени могат да приготвят хиляди от тези дози. Но такова начинание, наред с работата и ресурсите вложени в него в продължение на шест години, постави страната ми пред сериозно изпитание и затова съм сигурна, че ще разберете нуждата от компенсация. Това изисква по-нататъшни преговори.

Гърдите на Каи се свиха.

— Вие бихте задържали лекарството? И то когато толкова много хора умират?

Въпросът беше глупав. Тя вече беше го задържала достатъчно дълго. Какво значение имаше за нея, ако междувременно все повече земляни заболяват?

— Имате много да учите за политиката. Мисля, че скоро ще откриете скъпи принце, че всичко опира до това да взимаш, но и да даваш.

Слепоочията му пулсираха тежко. Знаеше, че лицето му е станало червено, че яростта му помагаше на нея в играта й, но пет пари не даваше. Как смее да използва лекарството като разменна монета в политическия пазарлък? Как смее?

Ненадейно Сибил се изправи.

— Имаме посетител.

Като изпусна затаен дъх, Каи проследи погледа на Сибил към вратата, щастлив да откъсне поглед от кралицата и ахна:

— Нанси!

Сензорът на Нанси светна.

— Ваше Височество, простете за прекъсването.

Каи поклати глава и се опита да се отърси от изненадата си.

— Как… Кога…?

— Съзнанието ми беше възстановено преди един час и четиридесет и седем минути — отвърна андроидът. — И сега се явявам на служба. Позволете да изкажа съболезнованията си за преждевременната загуба на император Рикан. Новината разби сърцето ми.

Каи чу как кралицата изпръхтя насмешливо зад гърба му.

— Мисълта, че купчина метал може да има чувства, е направо обидна. Отпратете това чудовище.

Каи нацупи устни — пред себе си имаше голям избор от думи, с които да определи нейната безчувственост, но вместо това се обърна към Торин:

— Наистина, нека освободя Нейно Величество от присъствието на това чудовище и да се погрижа то да се върне към активното си състояние.

Той вече очакваше укор от Торин заради жалкия план за бягство, но Торин беше твърде облекчен, че спорът е приключил. Каи забеляза, че е пребледнял и се запита колко усилия ли беше коствало на него самия да овладее гнева си.

— Разбира се. Нейно Величество може би желае да направи една обиколка на градините?

Каи погледна с омраза кралица Левана и удари петите си една в друга.

— Благодаря за милия подарък — рече той с кратък поклон.

— Удоволствието е изцяло мое, ваше височество.

Каи напусна стаята с Нанси до себе си. Когато стигнаха главния коридор, от гърлото на Каи се изтръгна вик и той удари с юмрук близката стена, после се отпусна върху й, притиснал чело към нея.

Когато укроти дишането си, той се обърна и неочаквано му се прииска да заплаче — от гняв, от отчаяние, от облекчение. Нанси се беше завърнала.

— Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя.

— Да, така изглежда, Ваше Височество.

Каи затвори очи.

— Дори не знаеш. Изминалите дни. Бях сигурен, че издирването ни е изгубено.

— Всички записи са непокътнати, Ваше Височество.

— Добре. Трябва незабавно да продължим работата си — сега повече от всякога това е от съдбовно значение.

Той се мъчеше да не даде израз на паниката, която го дереше с нокти отвътре. До коронацията оставаха девет дни. Кралица Левана беше пристигнала на Земята преди по-малко от денонощие и вече беше обърнала преговорите с главата надолу. Какви ли тайни щеше да разкрие още преди коронацията му, когато ролята да пази страната си наистина щеше да се стовари върху него?

Главата му пулсираше от болка. Ненавиждаше я заради това, което е, заради това, което бе сторила, заради начина, по който беше превърнала страданието на Земята в политическа игра.

Но сметките й бяха криви, като очакваше от него да се превърне в нейна марионетка. Докато можеше, той нямаше да й се подчинява — по всички възможни начини. Ще намери принцеса Селена. Доктор Ърланд ще направи същото лекарство. Дори няма да танцува с Левана на глупавия бал — стига да може: да върви по дяволите дипломацията.

Щом си спомни бала, буреносните облаци внезапно се разнесоха от мислите на Каи. Той отвори едно око и надзърна надолу към андроида.

— Защо механикът не е с теб?

— С мен е — отвърна Нанси. — Оставих я да чака вън пред двореца. Не я допуснаха да влезе без официален пропуск.

— Пред двореца ли? Още ли е там?

— Предполагам, че да, Ваше Височество.

Каи стисна шишенцето в джоба си.

— Сигурно нищо не е споменала за бала? Дали не е променила решението си, да речем?

— Никакъв бал не спомена.

— Да. Така. — Той преглътна, извади ръка от джоба и я отри в панталона си. Изведнъж осъзна колко много се бе разгорещил заради потискания си гняв. — Много се надявам все пак да го е споменала.

Глава двайсет и четвърта

Синдер приклекна с гръб до стената, която опасваше двореца и тениската й пое прохладата от камъните. Тълпата се бе разотишла и единствено отъпканите плакати напомняха за нея. Дори стражите бяха напуснали двора, при все че железните порти все така стояха заключени. Два каменни чилина бяха кацнали над главата на Синдер и от време на време изпращаха електромагнитни импулси, които бучаха в ушите й.

Ръката й най-сетне беше спряла да трепери. Предупрежденията пред очите й най-сетне се бяха скрили. Но объркването беше останало — все така непроменено.

Тя беше лунитянка. Добре.

Тя беше рядък вид лунитянка, щит, който не може да изкривява мислите и чувствата на другите и самият той е имунизиран срещу вмешателства.

Добре.

Но тогава защо обаянието на Левана беше въздействало и върху нея и всички останали?

Доктор Ърланд или грешеше или мамеше. Може би изобщо не беше лунитянка, а той е направил грешка. Може би имаше друга причина за имунитета й.

Тя издаде стон на униние. Никога любопитството й да узнае миналото, историята си не е било толкова силно. Искаше да научи истината.

Сепна я характерния шум на портите по техните заровени релси. Синдер вдигна глава и видя по калдъръма към нея да се носи чисто бял андроид.

— Лин Синдер? — той подаде напред един скенер.

Тя премигна и като се подпря на стената за опора, с мъка се изправи на крака.

— Да? — рече тя и протегна китката си.

Скенерът изписука и андроидът, без да спира, се обърна кръгом и затрополи обратно към двореца.

— Последвайте ме.

— Чакайте… какво? — погледът й боязливо се стрелна напред към балкона, на който беше стояла лунната кралица.

— Негово императорско височество пожела да размени няколко думи с вас.

Синдер оправи ръкавиците си и хвърли поглед към пътя, който щеше да я отведе далеч от двореца, обратно към безопасното съществуване на невидимо момиче в един огромен град. Като изпусна бавна въздишка, тя се обърна и последва андроида.

Изящните врати на двореца бяха високи колкото два етажа. Позлатата им беше ослепителна на слънцето, отразено в блясъка им, когато се отвориха. Зад тях вестибюлът беше блажено прохладен и осеян с внушителни скулптори от нефрит, екзотични цветя, гласове и гласовете и стъпките на дузина забързани дипломати и правителствени чиновници, на които пригласяше спокойната песен на бълбукаща вода.

Но Синдер не забеляза нищо от това. Изпълваше я страх да не се намери лице в лице с кралица Левана, но се намери лице в лице с принц Каи.

Той чакаше, подпрян на една каменна колона.

Когато я видя, той се изправи и се усмихна леко, но това не беше една от неговите ослепителни, безгрижни усмивки.

Всъщност той изглеждаше изтощен.

Синдер сведе глава в поклон.

— Ваше Височество.

— Лин-мей. Нанси ми каза, че чакаш.

— Не пускаха хора в двореца. Просто исках да се уверя, че е стигнала до вас. — Тя сложи ръце зад гърба си. — Надявам се, че проблемът за националната сигурност скоро ще бъде решен.

Синдер се опита да придаде безгрижност на гласа си, но лицето на Каи като че трепна.

Той сведе поглед към андроида и каза:

— Това е всичко, — и зачака, докато андроидът се скри в една ниша близо до входа. После продължи. — Съжалявам, че ти губя времето, но исках лично да ти благодаря, затова че я поправи.

Тя вдигна рамене.

— За мен беше чест. Надявам се… надявам се, че ще откриете онова, което търсите.

Каи присви очи подозрително и погледна през рамо, когато край тях минаха две елегантно облечени жени. Едната говореше оживено, а другата кимаше в съгласие, но нито една от тях не обърна внимание на Синдер и Каи. Когато отминаха, Каи въздъхна и се обърна отново към нея.

— Изскочи нещо ново. Трябва да говоря с доктор Ърланд.

Синдер кимна с разбиране, но може би твърде енергично.

— Разбира се — отвърна тя и отстъпи към красивите врати. — Сега, когато Нанси се върна, аз ще…

Тя спря на средата.

— Извинете?

— Ще ми разкажеш какво си открила. Каква беше повредата.

Тя взе да кърши ръце, без да знае дали кожата й тръпнеше от удоволствие или по-скоро от ужас. Неизбежната мисъл за присъствието на кралицата не я напускаше. При все това не можа да потисне глуповата си усмивка.

— Да. Разбира се.

Каи сякаш изпита облекчение и посочи с глава един широк коридор.

— Е… Каква беше повредата? — попита той, докато двамата прекосяваха величествения вестибюл.

— Един от чиповете — рече тя. — Мисля, че чипът за директна връзка е прекъснал връзката й със захранването. Достатъчно беше да го извадя, за да се събуди.

— Чип за директна връзка?

Синдер огледа хората, които се мотаеха наоколо. Никой не проявяваше интерес към принца. Но тя все пак сниши глас, когато заговори.

— Точно така. ДИР КОМ-а. Нали вие сте го инсталирали?

Той поклати глава.

— Не. В двореца използваме ДИР КОМ за международните конференции, но като махнем това настрана, не мисля, че някога съм виждал такъв чип. Защо някой би го сложил на андроид?

Синдер стисна устни и си помисли за нещата, които Нанси беше захванала да говори, щом се събуди. Вероятно именно тях беше започнала да предава, когато е изгубила съзнание — по всяка вероятност по време на директната връзка.

Но кой беше получателят?

— Синдер?

Тя подръпна крайчеца на ръкавицата си. Искаше да му каже, че знае за разследванията му, че и друг някой също беше научил, но не можеше да промълви и дума в средата на претъпкания коридор на двореца.

— Някой е имал достъп до нея, точно преди да се повреди. Целта му е била да инсталира чипа.

— И защо му е на някой да й инсталира дефектен чип?

— Не мисля, че е дефектен. Изглежда, че част от информацията е била изпратена, преди Нанси да спре работа.

— Какво… — Каи се поколеба. Синдер забеляза изопнатата стойка, неспокойството в очите му. Той склони глава по-близо до нея и едва забележимо забави крачка. — Каква информация може да бъде изпращана по директните връзки?

— Каквато може да се изпраща и по мрежата.

— Но ако някой е имал достъп до нея от разстояние, той не е могъл да… тоест, тя би трябвало сама да му даде достъп до информацията, която е получил, нали така?

Синдер отвори уста, поколеба се и я затвори.

— Не знам. Не съм сигурна как би работила директната връзка на андроид особено, ако той не е бил снабден с нея първоначално. Но съществува възможност, че онзи, който е поставил чипа на Нанси, се е надявал да получи информация. Вероятно… точно определена информация.

— Как да открия кой е поставил чипа на Нанси и какво е успял да научи?

Синдер преглътна.

— Аз опитах да се свържа, но изглежда връзката е била прекъсната. Ще продължа да опитвам, но засега няма как да науча кой е бил от другата страна. Колкото до това какво е научил…

Уловил намека в гласа й, Каи спря ход и се обърна към нея с горящи очи.

Синдер зашепна, като говореше трескаво.

— Знам какво търсите. Чух част от информацията, която е открила Нанси.

— Аз все още не знам какво е открила.

Тя кимна.

— Ами… интересно е.

Погледът му светна и, проточил врат, той се приближи към нея.

— Тя е жива, нали? Нанси знае къде се намира?

Синдер поклати глава, а страхът започна да я дере с ноктите си — Левана беше някъде сред тези стени.

— Не бива да говорим за това тук. А и Нанси сигурно знае повече от мен.

Каи се смръщи и отстъпи назад, но беше видно, че мислите му продължаваха да го вълнуват, докато стигна до асансьорите и даде указания на андроида там.

— Значи — каза той и скръсти ръце, докато чакаха — според теб Нанси знае някаква важна информация, но някой друг също може да се е добрал до нея.

— Страхувам се, че е така — отвърна Синдер. — А и самият чип беше необичаен. Нито силиконов, нито карбонов. Досега не съм виждала такъв чип.

Каи я погледна със свъсени вежди.

— Как така?

Синдер вдигна пръсти като че ли държеше в тях четка пред очите си.

— На големина и форма прилича на всеки друг чип. Но този блещукаше. Като… малък скъпоценен камък. С перлен отблясък.

Цветът изчезна от лицето на Каи. Той стисна очи с разкривени черти.

— Значи е лунен.

— Какво? Сигурен ли сте?

— Корабите им са изработени от същия материал. И аз не знам точно какъв е, но… — Той изруга, като разтриваше с палец слепоочията си. — Сигурно е била Сибил или стражът й. Те пристигнаха няколко дни, преди Нанси да се развали.

— Сибил?

— Чародейката на Левана. Кученцето, което върши всичката й мръсна работа.

Сякаш менгеме стисна Синдер за гушата. Ако информацията беше стигнала до тази Сибил, тя почти сигурно беше стигнала и до кралицата.

— Асансьор В за негово императорско височество — обяви андроидът, щом вратите на втория асансьор се отвориха. Синдер се качи след Каи и не се въздържа, а погледна нагоре към камерата на тавана. Ако лунитяните бяха проникнали в един от кралските андроиди, тогава можеха да проникнат навсякъде.

Подтиквана да се държи естествено от чувството на параноя, тя отметна един кичур коса зад ухото си. Вратите се затвориха.

— Да разбирам ли, че нещата с кралицата не вървят съвсем добре?

Каи изкриви лице, като че ли това беше най-болезнената тема на света, и се отпусна на стената. Сърцето на Синдер се трогна да види как поведението на императора се свлече от него. Тя погледна върха на ботушите си.

— Не съм вярвал, че човек може да мрази някого толкова силно, колкото аз я мразя. Тя е зла.

Синдер трепна.

— Мислите ли, че е безопасно да… ако тя е сложила онзи чип в андроида ви…

По лицето на Каи пробягна разбиране. Той погледна към камерата, после сви рамене.

— Пукната пара не давам. Тя знае, че я мразя. Повярвай ми — изобщо не се старае да промени това.

Синдер облиза устни.

— Видях какво причини на протестиращите.

Каи кимна.

— Не трябваше да й позволим да се показва. Веднъж да тръгне по нетскрийноветв новината колко бързо е установила контрол над тях в града ще настъпи хаос. — Той скръсти ръце и се сгуши в раменете си. — На всичко отгоре сега си мисли, че нарочно укриваме бегълци от луната.

Сърцето й подскочи.

— Така ли?

— Знам, че е абсурдно. Последното нещо, което ми трябва, е из страната да никнат като гъби жадни за власт лунитяни. Защо ми е на мен…? Ехх. Така ме е яд.

Синдер потърка ръце, станала изведнъж неспокойна. Заради нея Левана вярваше, че Каи укрива лунитяни. Изобщо не беше помислила, че ако кралицата я забележи, това ще изложи на риск и него.

Каи се умълча и тя се осмели да го погледне. Той се взираше в ръцете й. Синдер ги долепи до гърдите си, като провери ръкавиците, но всичко беше наред.

— Винаги ли ходиш с ръкавици? — попита той.

— Да.

Каи наклони глава и се вгледа в нея като че можеше да проникне с поглед чак до металната пластинка в главата й. Настойчивостта на погледа му не отслабна.

— Мисля, че трябва да дойдеш с мен на бала.

Тя стисна пръсти. Изражението му беше прекалено искрено, прекалено самоуверено. Нервите й изтръпнаха и тя измърмори:

— О, звезди! Нали вече ми зададохте този въпрос?

— Този път се надявам на по-благосклонен отговор. А с всяка минута все повече се отчайвам.

— Колко мило!

Устните на Каи трепнаха.

— Моля те?

— Защо?

— А защо не?

— Питам защо точно мен.

Каи закачи палци на джобовете си.

— Ами ако спасителният ми кораб се повреди, ще имам някой подръка да го поправи?

Тя завъртя очи и неспособна отново да го погледне, взе да зяпа червеното копче за алармата до вратите.

— Не, говоря сериозно. Не мога да отида сам. И наистина не мога да отида с Левана.

— В града има над двеста хиляди необвързани момичета, които ще си потрошат краката да получат тази привилегия.

Тихо шумолене премина между двамата. Той не я беше докоснал, но тя усещаше присъствието му, топло и непреодолимо. Усещаше как в асансьора става все по-горещо, въпреки че термометърът й показваше, че няма покачване на температурата.

— Синдер.

Тя не можа да издържи. И го погледна. Когато срещна откритостта в кафявите му очи, отбраната й леко се пропука. Самоувереността му бе изместена от тревога. Колебание.

— Двеста хиляди момичета — повтори той. — Защо не ти?

Киборг. Лунитянка. Механик. Тя беше последното нещо, което той би пожелал.

Тя отвори уста и асансьорът спря.

— Съжалявам. Но, повярвайте ми, вие не искате да отидете с мен на бала.

Вратите се отвориха и напрежението я напусна. Тя изхвърча навън, забола глава надолу, като се мъчете да не поглежда към малката групичка хора, които чакаха асансьор.

— Ела с мен на бала.

Тя замръзна. Целият коридор замръзна.

Синдер се обърна. Подпрял с една ръка вратата, Каи все още стоеше в асансьор В.

Нервите й бяха изтощени, а всички емоции от изминалия час се сливаха в едно–единствено болезнено чувство на отчаяние. Коридорът беше пълен с лекари, медицински сестри, андроиди, чиновници, техници и те всички бяха притихнали в неловко мълчание, и зяпаха принца и момичето с провисналите работни панталони, с което той флиртуваше.

Да, флиртуваше.

Като изпъчи гърди, тя се върна обратно в асансьора и бутна принца вътре с металната си ръка, без дори да се интересува от това.

— Задръжте асансьора — каза той на андроида, когато вратите ги затвориха вътре. Той се усмихна. — Това привлече вниманието ти.

— Вижте — рече тя. — Съжалявам. Наистина съжалявам. Но не мога да дойда с вас на бала. Просто трябва да ми се доверите.

Той погледна покритата с ръкавица ръка, опряна на гърдите му. Синдер се отдръпна и скръсти ръце на гърди.

— Защо? Защо не искаш да дойдеш с мен?

Тя изпухтя.

— Не че не искам да дойда с вас. Аз изобщо няма да ходя на бала.

— Значи, все пак, искаш да дойдеш с мен.

Синдер стегна раменете си.

— Това не е от значение. Не мога да дойда.

— Но аз имам нужда от теб.

— Имате нужда от мен?

— Да. Не разбираш ли? Ако съм с теб през цялото време, тогава кралица Левана няма да може да ме върже за себе си на разговор или… — Той потрепери. — Танц.

Синдер политна назад, а погледът й се размаза. Кралица Левана. Естествено, че всичко беше заради кралица Левана. Какво й беше казала Пеони преди сто години още? Някакви слухове за брачен съюз?

— Не че съм против танците. Аз мога да танцувам. Ако и ти искаш.

Тя присви очи.

— Какво?

— Но ако не искаш, няма да танцуваме. Ако не знаеш да танцуваш. Това не е нещо срамно.

Усетила главоболие, тя захвана да търка чело, но спря, когато осъзна, че ръкавиците й бяха мръсни.

— Наистина, наистина не мога да дойда — рече тя. — Разбирате ли… — „Нямам рокля. Адри няма да го допусне. А кралия Левана ще ме убие.“ — Заради сестра ми е.

— Сестра ти?

Тя преглътна и отпусна поглед към лакирания паркет от тъмно дърво. Дори асансьорите в двореца издаваха елегантност.

— Да. По-малката ми сестра. Болна е от чумата. И просто без нея няма да е същото — не мога да отида, няма да отида. Съжалявам. — Синдер остана изненадана — думите прозвучаха искрено даже в собствените й уши. Зачуди се дали детекторът на лъжата щеше да се включи, ако можеше да я види.

Каи се облегна на стената. Косата беше паднала над очите му.

— Не, аз съжалявам. Не знаех.

— Нямаше как да знаете. — Синдер отри длани в бедрата си. Кожата й гореше под ръкавиците. — Всъщност, има нещо… което ми се иска да ви кажа. Ако не възразявате.

Той килна глава, заинтригуван.

— Мисля, че тя би искала да знаете за нея. Това е… Казва се Пеони. На четиринайсет е и е лудо влюбена във вас.

Веждите му се извиха нагоре.

— Само си помислих, че ако стане някакво вълшебство и тя оцелее — ще може ли да я поканите на танц? На бала? — гласът на Синдер задра на гърлото й — нали знаеше, че вълшебства не съществуват. Но трябваше да попита.

Погледът на Каи я изгори. Той кимна бавно и решително.

— За мен ще бъде удоволствие.

Тя сведе глава.

— Ще й кажа, за да го очаква с нетърпение.

С крайчеца на окото си Синдер видя как Каи мушна ръка в джоба и я сви в юмрук.

— Вече ставаме съмнителни за хората отвън — обади се Синдер. — Слуховете ей сега ще плъзнат навред. — Каза тя с тромав смях, на който Каи не отговори. Когато отново се осмели да го погледне, с отпуснати рамена той гледаше разсеяно дървената облицовка на стената зад нея.

— Добре ли сте?

Той взе да кима, но спря.

— Левана смята, че може да си играе с мен като с кукла на конци. — Челото му се набръчка. — И тъкмо ми хрумна, че току-виж излязла права.

Синдер размърда ръкавиците си. Колко лесно беше забравила с кого разговаря, както и всичките неща, за които той трябваше да мисли, неща къде-къде по-важни от нея. По-важни дори от Пеони.

— Мисля, че всичко ще оплескам — обади се той.

— Няма. — Тя гореше от желание да протегне ръка към него, но се спря и закърши ръце. — Вие ще бъдете от онези императори, които всички обичат и почитат.

— Да. Сигурно.

— Говоря сериозно. Вижте само колко сте загрижен, колко много се стараете, а още дори не сте станали император. Освен това, — тя скръсти ръце, като покри ръкавите си, — вие не сте сам. Имате и съветници, и секретари, и ковчежници, и свои представители във всички провинции… Е, хайде, сам човек колко може да напакости?

Кан се засмя, но не от сърце.

— Не ми помагаш да се почувствам по-добре, но ценя усилията ти. — Той вдигна очи към тавана. — Пък и аз не е редно да ти казвам тези неща. Те не са твой проблем. Просто… с теб се говори лесно.

Тя пристъпи от крак на крак.

— Донякъде е и мой проблем. Искам да кажа всички трябва да живеем тук, нали?

— Можеш да се преместиш в Европа.

— Знаете ли, напоследък точно това се върти в главата ми.

Каи се засмя и този път топлината се завърна в гласа му.

— И ако това не е вот на доверие, не знам какво е тогава.

Тя сведе глава.

— Вижте, знам, че сте царска особа и прочее, но хората сигурно губят търпение да чакат аса… — дъхът й се накъса, когато Каи се наведе напред, толкова близо, че тя за малко си помисли, че ще я целуне. Синдер замръзна, заля я вълна от паника и тя едва смогна да вдигне очи.

Но вместо да я целуне, той прошепна:

— Представи си, че има лекарство, но за да го откриеш, ще трябва да платиш висока цена — да провалиш живота си. Как ще постъпиш?

Топлият въздух я обгърна. Толкова беше близо, че долавяше уханието на сапун, което идваше от него.

Очите му пронизваха нейните, чакаха, малко отчаяни.

Синдер навлажни устни.

— Да проваля живота си, за да спася милиони? Изборът не е голям.

Той разтвори устни — не й остана друг избор, освен да погледне към тях, а после незабавно в очите му. Можеше да преброи черните мигли около тях. Но тогава в очите му се процеди тъга.

— Права си. Изборът не е голям.

Тялото и едновременно жадуваше да затвори празнината помежду им и да го отблъсне. Очакването, което гореше върху устните й, правеше и двете невъзможни.

— Ваше Височество?

С неуловимо движение тя склони лице към пето. Чуваше колебливия му дъх и този път, неговите очи паднаха върху устните й.

— Съжалявам — изрече той. Това е ужасно неуместно, но… май животът ми е на път да бъде провален.

Тя сключи вежди въпросително, но той не каза нищо повече. Пръстите му, леки като дъх, докоснаха лакътя й едва доловимо. Той протегна глава. Синдер не можеше да помръдне и едва успя да навлажни устни, когато клепачите й се затвориха.

В главата й избухна болка. Втурна се надолу по гърба.

Синдер ахна и се преви, като стисна корема си. Светът се залюля. Гърлото й гореше. Каи извика и когато тя се олюля напред, я хвана и бавно я положи на пода.

Замаяна, Синдер трепереше в ръцете му.

Болката беше потушена толкова бързо, колкото и избухна.

Синдер дишаше тежко, облегната на ръката на Каи. Гласът му постепенно достигна до нея — чуваше името си, отново и отново. Приглушени думи. „Добре ли си? Какво стана? Какво ти причиних?“

Цялата гореше, ръката й се потеше в ръкавицата, лицето й беше в плам. Точно като преди, когато доктор Ърланд я докосна. Какво се случваше с нея?

Тя намокри устни. Езикът в устата й беше като памук.

— Добре съм — каза тя, като се питаше дали наистина е така. — Мина ми. Добре съм.

Тя стисна очи и зачака, като се боеше, че и най-слабото движение, ще върне болката.

Пръстите на Каи притиснаха челото, косата й.

— Сигурна ли си? Можеш ли да се движиш?

Тя кимна и се насили да го погледне.

Каи ахна и отскочи назад, а ръката му замръзна на сантиметри от челото на Синдер.

Страх стисна гърлото й. Да не би ретина — дисплеят й да се е показал?

— Какво? — попита тя, като скри с ръка лицето си, и неспокойно прокара пръсти по кожата, по косата си. — Какво има?

— Н-нищо.

Когато отново се осмели да срещне погледа на Каи, той мигаше бързо, а в очите му цареше объркване.

— Ваше Височество?

— Не, няма нищо. — Устните му се извиха нагоре, неубедително. — Привидяло ми се е.

— Какво?

Той поклати глава.

— Нищо няма. Ето. — Той се изправи и я вдигна да стане. — Може би трябва да проверим дали докторът не може да те вмести в претъпкания си график.

Глава двайсет и пета

От момента, в който излязоха от асансьора, докато стигнат до кабинета на доктор Ърланд, Каи получи две съобщения — Синдер знаеше, защото чу звъна от колана му. Но той не им отговори. Въпреки протестите й, че може да върви съвсем добре, и въпреки любопитните погледи на минувачите, той настоя да я придържа по коридора. Любопитните погледи не безпокояха толкова принца, колкото нея.

Когато стигнаха кабинета, той не почука, а щом видя кой връхлита така, без предупреждение, доктор Ърланд не се изненада, че това е принцът.

— Пак се случи — каза Каи. — Припадъкът й или каквото е там.

Очите на доктор Ърланд се преместиха върху Синдер.

— Вече ми мина — рече тя. — Добре съм.

— Не си добре — възрази Каи. — Каква е причината? Какво може да се направи, че да престане?

— Ще я погледна — отвърна докторът. — Ще видим какво може да се направи, за да не се случва отново.

Каи очевидно сметна отговора за приемлив, но само донякъде.

— Ако се нуждаете от финансиране за изследвания… специална апаратура, или нещо друго.

— Да не изпреварваме събитията — отвърна докторът. — Вероятно се нуждае от ново наместване.

Синдер стисна зъби — детекторът на лъжата светна. Той отново лъжеше принца. Лъжеше и нея. Но Каи не възрази, не зададе въпроси. Той пое дълбоко дъх и се обърна към Синдер. Изражението му я накара да се почувства неловко — това беше поглед, който казваше, че тя е порцеланова кукла, крехка, чуплива.

И може би зад това се показваше мъничко разочарование.

— Добре съм, наистина.

Тя разбра, че не успя да го убеди, но той не искаше да спори с нея. Комуникаторът му звънна отново. Той най-сетне го погледна, намуси се и го изключи.

— Трябва да тръгвам.

— Очевидно.

— Министър — председателят на Африка е свикал среща на световните лидери. Много досадно и много политическо. Моят съветник е на ръба на нервна криза.

Тя повдигна вежди и го погледна така, че да изрази, както сама се надяваше, че с нея всичко е наред, нищо че той я оставя. Все пак той беше принц. Най-влиятелните мъже и жени на Земята го бяха извикали. Тя разбираше.

Но той още стоеше тук, с нея.

— Добре съм — повтори пак Синдер. — Вървете.

Тревогата в очите му се смекчи. Той се извърна към доктор Ърланд, извади нещо от джоба си и го пъхна в ръката му.

— Дойдох още да ви донеса и това.

Доктор Ърланд надяна очилата си и вдигна шишенцето на светлината. То беше пълно с прозрачна течност.

— И това е?

— Подарък от кралица Левана. Според нея това е лекарство срещу летумозиса.

Сърцето на Синдер подскочи. Тя впи поглед в шишето.

Лекарство ли?

Пеони!

Доктор Ърланд пребледня, а очите му се разшириха зад стъклата.

— Така ли?

— Може да е трик. Не знам. Предполага се, че тази доза е достатъчна за един възрастен.

— Разбирам.

— Е? Мислите ли, че ще можете да направите същото? Ако е лекарство?

Докторът сви устни в тънка черта и свали шишето.

— Това зависи от много неща, Ваше Височество — рече той след дълго мълчание. — Но ще се постарая.

— Благодаря ви. Известете ме, веднага щом откриете нещо.

— Разбира се.

Облекчението изглади челото на Каи. Той се обърна към Синдер.

— А ти ще ме известиш, ако нещо…

— Да.

— … те накара да промениш решението си за бала?

Синдер стисна устни.

Усмивката на Каи едва се докосна до очите му. Той се поклони рязко на доктора и си тръгна. Синдер върна поглед на шишето, стиснато в юмрука на доктора. Желание пробяга през нея. Но тогава зърна побелелите му кокалчета, вдигна очи и се озова на мушката на яростния му поглед.

— Какво си мислите, че правите тук? — попита той и удари по бюрото. Тя се сепна, изненадана от бурната му реакция. — Давате ли си сметка, че кралица Левана е тук, сега, в този дворец? Не ме ли чухте, като ви казах да стоите далеч от двореца?

— Трябваше да доставя андроида на принца. Това е част от работата ми.

— Вие говорите за препитание, а аз говоря за живота ви. Тук не сте в безопасност!

— За ваша информация този андроид може да е от жизненоважно значение. — Тя стисна зъби и се въздържа да каже повече. Като въздъхна тежко, свали горещите ръкавици и ги пъхна в джоба. — Добре де, съжалявам, но сега съм тук.

— Трябва да си вървите. Веднага. Ами ако поиска да види лабораториите?

— И защо й е на кралицата да разглежда лаборатории ви? — Тя се настани срещу доктор Ърланд. Той остана прав. — Освен това, малко сте закъснели. Кралицата вече ме видя.

След това известие, тя очакваше докторът да избухне отново, но вместо това на начумереното му лице тозчас се появи ужас. Гъстите му вежди се скриха под шапката. Той бавно седна на стола.

— Тя ви е видяла? Сигурна ли сте?

Синдер кимна.

— Бях на двора по време на протеста. Кралица Левана се показа на един от горните балкони и… направи нещо. На тълпата. Проми им мозъците или ги омая с обаянието си, или както там му казвате. Всички хора се успокоиха и спряха да протестират. Беше толкова зловещо. Сякаш всички забравиха защо са там, забравиха, че я мразят. И просто си тръгнаха.

— Да. — Доктор Ърланд сложи шишето на бюрото. — Изведнъж става ясно как съумява да опази хората си да не се бунтуват срещу нея, нали?

Синдер се приведе напред, като барабанеше с метални пръсти по бюрото.

— Но ето каква е работата. Бяхте казали, че щитовете не се влияят от лунното обаяние, нали така? Затова и тя наредила тяхното, тоест нашето, избиване, нали?

— Точно така.

— Но на мен тя успя да ми въздейства. Аз й повярвах както всички останали. Поне, докато софтуерът ми не се намеси и не пое контрола. — Тя следеше с очи доктор Ърланд, който свали шапката си, пооправи козирката и пак я надяна върху сивата си бухнала коса. — Това не би трябвало да се случва, нали? Защото аз съм щит.

— Не — изрече той, без да е убеден. — Не би трябвало.

Той се надигна от стола и се обърна към прозорците.

Ръцете я засърбяха да се протегне и да сграбчи шишето от бюрото, но Синдер се въздържа. Лекарството, ако това беше лекарство, беше предназначено за всички.

Като преглътна, тя се отпусна назад.

— Докторе? Като че ли не сте особено изненадан.

Той вдигна ръка и потупа устата си с два пръста, а сетне бавно се обърна към нея.

— Може би съм разчел погрешно диагностиката ви.

Лъжа.

Тя стисна ръце в скута си.

— Или просто си спестихте истината.

Той свъси вежди, но нищо не отрече.

Синдер сгъна пръсти.

— Значи тогава аз не съм лунитянка?

— Нищо подобно. Съвсем сигурно е, че сте лунитянка.

Истина.

Разочарована, тя се начумери в стола.

— Направих някои проучвания, касаещи семейството ви, госпожице Лин. — Той сигурно видя как очите й светнаха, защото побърза да вдигне двете си ръце. — Имам предвид семейството на осиновителите ви. Знаете ли, че починалият ви настойник, Лин Гаран, е проектирал системи за андроиди?

— Хм. — Синдер си помисли за гравираните плочки и наградите, които седяха на камината в дневната на Адри. — Звучи ми познато.

— Добре. Една година преди вашата операция той показва на научното изложение в Нов Пекин прототип на свое откритие. Нарича го биоелектрическа система за сигурност.

Синдер се опули.

— Какво?

Доктор Ърланд се изправи и взе да ровичка по нетскрийна, докато оттам пред тях не затрептя позната холограма. Той увеличи изображението на врата и показа една черна точица в горната част на гръбначния стълб.

— Това.

Синдер вдигна ръка и заразтрива врата си.

— Това устройство се свързва към нервната система на даден човек. Целта му е двояка: то предпазва земляните от външно манипулиране на собственото им биоелектричество. В общи линии, защитава ги от контрола на лунитяните. Когато обаче се инсталира на лунитяни, то не им позволява да манипулират биоелектричеството на другите хора. Това е като да сложите дарбата на лунитяните под ключ.

Синдер поклати глава, като не спираше да се разтрива.

— Ключ ли? За магията? Че това изобщо възможно ли е? Доктор Ърланд вдигна пръст.

— Това не е магия. Да се твърди, че е магия, дава само още повече власт в ръцете им.

— Добре. Биоелектрическото си нещо. Но възможно ли е?

— Очевидно, че да. Дарбата на лунитяните е способността да използваш мозъка си за производство и контрол на електромагнитната енергия. За да се блокира тази способност, е необходима промяна на нервната система при навлизането й в мозъчния ствол и да се направи това, без да се нарушава двигателната способност и сетивността, би било… доста впечатляващо е. Наистина изобретателно.

С увиснала челюст Синдер проследи с поглед доктора, който се отпусна в креслото си.

— Щял е да стане милионер!

— Може би, ако беше оцелял. — Докторът изключи екрана. — Когато показал откритието си на изложението, прототипа все още не бил тестван и съвременниците му били скептично настроени — и съвсем основателно. Първо е трябвало да изпробва.

— А за тази цел се нуждаел от лунитянин.

— На теория се е нуждаел от един лунитянин и един землянин, за да тества двете цели поотделно. Дали е намерил землянин не знам, но е намерил вас и е инсталирал изобретението си, за да не ви позволи да използвате дарбата си. Това обяснява защо след операцията не сте си служили с нея.

Кракът й заигра неспокойно.

— Вие не сте разчели погрешно диагностиката ми. Знаели сте това от самото начало. От мига, в който влязохте в онази стая, вие знаехте, че съм лунитянка и че имам този шантав ключ и… знаели сте.

Доктор Ърланд закърши ръце. Синдер видя една златна халка на пръста му, която досега не беше забелязвала.

— Какво ми причинихте? — рече тя и като тропна с крака, се изправи. — Когато ме докоснахте и така ужасно ме заболя, и припаднах, и… и ето днес пак. Каква е причината? Какво ми става?

— Успокойте се, госпожице Лин.

— Защо? За да продължите с лъжите си, точно както постъпихте и с принца?

— Ако съм излъгал, то е било, за да ви защитя.

— От какво?

Доктор Ърланд допря върховете на пръстите си.

— Разбирам, че сте объркана…

— Не, грам нищо не разбирате! Преди седмица знаех напълно коя съм, какво съм, и дори да съм била един безполезен киборг, поне го знаех. А сега… сега съм лунитянка, лунитянка, която би трябвало да има от магията, но не може да я използва, и не стига това, ами сега по някакви причини тази обезумяла кралица иска да ме убие.

— Моля ви, успокойте се, госпожице Лин. Всъщност имали сте късмет, че на вас са избрали да сложат този ключ.

— Напълно сте прав. Нима не знаехте? Аз просто умирам да се отнасят с мен като с опитно зайче.

— Дали ви харесва, или не, но вие само сте спечелили с ключа.

— Как?

— Ако престанете да крещите, ще ви кажа.

Тя прехапа устни и усети, че почти против волята й дишането се нормализира.

— Добре, но този път ми кажете истината. Тя скръсти ръце и седна.

— Госпожице Лин, понякога можете да уплашите човек. — Доктор Ърланд въздъхна и се почеса по слепоочието. — Вижте, манипулирането на биоелектричеството е толкова естествено за лунитяните, че за тях на практика е невъзможно да не го и ползват, особено на такава крехка възраст. Ако ви бяха оставили да действате чрез вашите способи, щяхте да привлечете твърде много внимание върху себе си. Все едно да напишете на челото си „Лунитянка“. А дори да се бяхте научили да я владеете, дарбата е такава съществена част от нашата вътрешна природа, че ако човек си играе с нея, това може да доведе до разрушителни странични ефекти върху психиката му — халюцинации, депресия… дори лудост. — Той притисна върховете на пръстите си. Чакаше. — Така че, разбирате, ключът, който са сложили върху дарбата ви, ви е предпазил по много начини от самата вас.

Синдер го гледаше с отегчени очи.

— Разбирате ли защо това е било от взаимна изгода? — продължи докторът. — Лин Гаран е намерил своя пациент, а вие сте могли да се слеете със земляните, без да изгубите разсъдъка си.

Синдер бавно се наклони напред.

— Нашата?

— Моля?

— Нашата. Вие казахте, че дарбата е „съществена част от нашата вътрешна природа“.

Докторът се изправи в цял ръст и взе да намества ревера на престилката си.

— А. Така ли съм казал?

— Вие сте лунитянин.

Той свали шапката си и я запрати на бюрото. Без нея изглеждаше по-нисък. По-стар.

— Не ме лъжете.

— Нямам такова намерение, госпожице Лин. Просто търся начин да ви обясня, начин, който да ви накара да не ме съдите твърде строго.

Като стисна зъби, Синдер отново скочи от стола и отстъпи назад от бюрото. Взираше се напрегнато в него като че ли на челото му наистина щеше да се появи надпис „Лунитянин“.

— Как да повярвам и на една думичка от това, което казахте? Откъде да знам, ме и сега не ми промивате мозъка?

Той сви рамене.

— Ако по цял ден ходех насам-натам и омайвах хората, не мислите ли, че поне щях да ги накарам да повярват, че съм по-висок?

Тя се намръщи, без да му обръща внимание. Мислеше за кралицата на балкона и как оптобиониката я предупреди, че лъже, макар тя да не бе изрекла и дума. По някакъв начин мозъкът и успяващо да различи реалността от илюзията, дори когато очите й се лъжеха.

Като присви очи, тя насочи пръст към доктора.

— Вие използвахте контрол върху ума ми. Когато се срещнахме. Вие… вие ми промихте мозъка. Точно като кралицата. Накарахте ме да ви се доверя.

— Не бъдете несправедлива. Вие се канехте да ме нападнете с гаечен ключ.

Гневът и се разколеба.

Доктор Ърланд разтвори дланите си.

— Уверявам ви, госпожице Лин, че за тези дванайсет години, откакто дойдох на Земята, веднъж не съм злоупотребил с дарбата си, и всеки ден плащам цената за своето решение. Психическото ми здраве, психическата ми стабилност е разклатена, дори сетивата ми не ме слушат, защото отказвам да манипулирам мислите и чувствата на хората около мен. Като всеки друг и аз знам, че не на всички лунитяни може да се вярва, но на мен можете да вярвате.

Синдер преглътна и се улови за облегалката на стола.

— Каи знае ли?

— Разбира се, че не. Никой не бива да узнава.

— Но вие работите в двореца. Виждате Каи всеки ден. И император Рикан!

В сините очи на доктора се мярна искра раздразнение.

— И защо сте толкова разстроена от това?

— Защото сте лунитянин!

— Точно като вас! Аз трябва ли да мисля, че сигурността на принца е застрашена, защото той ви покани на бала?

— Това е различно!

— Не ставайте глупава, госпожице Лин. Разбирам предразсъдъците. В много отношения те са лесно обясними, дори оправдани, особено ако погледнем историята между Луната и Земята. Но това не означава, че всички лунитяни сме алчни егоцентрични демони. Повярвайте ми — няма човек на тази планета, който да желае да види Левана свалена от трона повече от мен! Ако имах силата, сам бих я убил. — Лицето му беше почервеняло ярко, очите му блестяха.

— Добре. — Тя стискаше уплътнението на стола, докато не усети как металните й пръсти пробиха материята. — Това мога да го приема. Не всички лунитяни са демони и не всички лесно се поддават на внушението да служат на Левана. Но дори сред онези, които желаят да й се опълчат, колко рискуват живота си с бягство? — Тя замълча, оглеждайки доктора. — Е? Вие защо избягахте?

Доктор Ърланд сякаш понечи да стане, но след кратко колебание, отпусна рамене.

— Тя уби дъщеря ми.

Истина.

Синдер се отдръпна.

— Най-лошото е — продължи докторът, — че ако това беше някое друго дете, аз щях да смятам, че постъпката е правилна.

— Какво? Защо?

— Защото тя беше щит. — Той взе шапката от бюрото си и докато говореше, започна да я разглежда внимателно, проследявайки с пръст шарката, която беше като рибена кост. — Преди години аз бях съгласен със законите, смятах, че щитовете са опасни, че ако ги оставим да живеят, обществото ни ще се разпадне. Но не и моето малко момиченце. — Иронична усмивка се изви върху устните му. — След раждането й, аз исках да избягам, да я донеса тук на Земята, но жена ми беше предана на Нейно Величество дори повече от мен. Тя не искаше и да знае за детето. И така мъничката ми Месечина беше отведена като всички останали. — Той надяна шапката на главата си и присви очи към Синдер. — Днес щеше да е някъде на вашите години.

Синдер заобиколи стола и седна на ръба.

— Съжалявам.

— Това беше отдавна. Но, госпожице Лин, вие трябва да проумеете през какво е минал някой, за да ви доведе тук. Стигнал е чак дотам, че е скрил дарбата ви на лунитянка, само и само да ви предпази.

Синдер скръсти ръце и се снижи.

— Но защо мен? Аз не съм щит. Не съм била в опасност. В това изобщо няма логика.

— Ще видите логиката, обещавам. Чуйте ме внимателно. Това може да ви дойде като гръм от ясно небе.

— Гръм от ясно небе? Искате да кажете, че всичко дотук е било само встъпление?

Очите му се смекчиха.

— Дарбата ви се завръща, госпожице Лин. Аз успях да манипулирам биоелектричеството ви, за да неутрализирам временно прототипът на Лин Гаран. Това ви причиних първия ден, когато бяхте тук и загубихте съзнание, и поради тази причина ключът на дарбата ви е непоправимо увреден. С малко практика ще съумеете сама да преодолеете този защитен механизъм, докато отново не получите пълен контрол над нея. Разбирам, че е болезнено, когато ви връхлита така бързо, както днес, тези случаи ще са рядкост, само в моменти на силно вълнение. Може ли да си спомните какво може да я е отключил днес?

Стомахът на Синдер се сви, когато си припомни близостта на Каи в асансьора. Тя се покашля.

— Искате да кажете, че аз наистина се превръщам в лунитянка. С магията и там всичко.

Доктор Ърланд огъна устни, но втори път не я поправи.

— Да. Няма да стане веднага, но в крайна сметка ще може да използвате цялата естествена дарба, дадена ви по рождение. — Той изви пръсти във въздуха. — Искате ли да опитате още сега? Може да успеете, знам ли.

Синдер си представи една искра в електрическата система, някакъв пукот в основата на гръбначния стълб. Знаеше, че само си въобразява, че това не е нищо повече от паника, но човек никога не знае. Какво ли е да си лунитянка? Да притежаваш такава сила?

Тя поклати глава.

— Не, по-добре не. Не съм готова за това.

Тънка усмивка се разля по устните на доктора, сякаш беше малко разочарован.

— Разбира се. Когато сте готова.

Като обви с ръце кръста си, тя пое накъсано въздух.

— Докторе?

— Да?

— И вие ли като мен имате имунитет срещу летумозиса?

Доктор Ърланд задържа погледа й, без да трепне.

— Да.

— Тогава защо не използвахте проби от вашата кръв да откриете лекарство? Толкова много хора умират… а и жребият с киборги…

Бръчките на лицето му се отпуснаха.

— Аз това правя, госпожице Лин. Откъде мислите са се взели тези двайсет и седем лекарства дотук?

— Но мито едно от тях не дава резултат. — Тя пъхна краката си под стола, усетила се отново малка, незначителна. — Значи моят имунитет не е чудото, за което вие го обявихте. — Очите й паднаха на шишенцето. Лекарството на кралицата.

— Госпожице Лин.

Когато срещна погледа на доктора, Синдер зърна там проблясък. Зле прикрита радост, както и първият път, когато го срещна.

— Вие сте чудото, което търсех — рече той. — Но имате право. Не беше заради имунитета ви.

Синдер се вторачи в него в очакване на обяснение. Какво друго специално можеше да има в нея? Да не би да беше търсил изобретателния ключ на магията й — прототипа на Лин Гаран?

Вътрешният й комуникатор звънна, преди той да продължи. Тя подскочи и се извърна настрани, докато пред погледа й пробяга зеленият текст.

— Госпожице Лин?

Пръстите се й разтрепериха.

— Сестра ми е влязла в четвъртия стадий. — Погледът й кацна върху шишето на бюрото.

Той проследи взора й и каза:

— Разбирам. Четвъртият стадий действа бързо. Няма време за губене. — Той протегна ръка и стисна шишето между пръстите си. — Обещанието си е обещание.

Сърцето на Синдер блъскаше в гърдите й.

— Ами вие? Няма ли да ви трябва, за да направите друго?

Докторът се изправи, приближи етажерката и придърпа към себе си една поставка за стъкленици.

— На колко години е?

— Четиринайсет.

— В такъв случай това ще стигне. — Той изсипа една четвърт от лекарството в стъкленицата. Като запуши с тапа шишето той се обърна към Синдер. — Давате си сметка, че това идва от кралица Левана. Не знам какъв план преследва, но знам, че той няма да донесе благодат на Земята. Няма да се учудя, ако това е трик.

— Сестра ми и така умира.

Той кимна и й го подаде.

— Така си и помислих.

Синдер се изправи и взе шишенцето в дланта си.

— Сигурен ли сте?

— При едно условие, госпожице Лин?

Като преглътна, тя стисна шишенцето до гърдите си.

— Трябва да ми обещаете да не идвате в двореца отново, докато кралица Левана е тук.

Глава двайсет и шеста

Принц Каи пристигна на срещата със седемнайсетминутно закъснение. Посрещнаха го недоволните погледи на Торин и четирима други висши чиновници, седнали около дълга маса, заедно с дузина лица, надничащи от нетскрийновете на облицованата стена пред него. Посланици от всички страни на Земята — Обединеното кралство, Европейската федерация, Африканския съюз, Американската република и Австралия. Една кралица, двама министър — председатели, един президент, един генерал — губернатор, трима държавни представители и двама представители от провинциите. В долната част на екраните услужливо бяха изписани техните имена, титли и национална принадлежност.

— Колко мило от страна на принца да ни удостои с присъствието си — изрече Торин, когато чиновниците станаха да посрещнат Каи.

Каи отпъди с ръка забележката на Торин.

— Мислех, че напътствия ми ще свършат работа.

Министър — председателят на Африка изсумтя от стената с екрани по не особено фин начин за жена. Всички останали запазиха мълчание.

Каи тръгна към обичайното си място, когато Торин го спря и му посочи креслото в края на масата. Столът на императора. Стиснал здраво зъби, Каи седна на стола. Погледна кутиите с лица — въпреки че всички световни лидери бяха на хиляди километри оттук, взрени в своите стени с нетскрийнове, той се почувства, сякаш очите им бяха съсредоточени върху него с неодобрение.

Той се покашля, като се постара да не шава.

— Конферентната връзка сигурна ли е? — попита той, а въпросът му напомни грижите около чипа за директна връзка, който Синдер бе открила в Нанси. Екраните в тази стая бяха оборудвани с ДИР КОМ-и, за да могат да провеждат международни срещи, без страх от подслушване по мрежата.

Дали чипът в Нанси не е бил поставен от някой от аверите на Левана по същите причини за поверителност и конфиденциалност? Ако това е така, какво точно беше научила тя?

— Разбира се — отвърна Торин. — Линиите бяха проверени преди близо двайсет минути, Ваше Височество. Тъкмо обсъждахме отношенията с Луна, когато вие благоволихте да се присъедините.

Каи сключи ръце.

— Така, това са онези отношения, в които садистичната кралица избухва в гняв и заплашва с война, всеки път щом не стане нейната, така ли? За тези отношения ли иде реч?

Никой не се засмя. Торин впери поглед в Каи.

— Да не би моментът да е неподходящ за вас, Ваше Височество?

Каи се покашля.

— Извинете ме. Това беше неуместно.

Той срещна погледите на световните лидери, които го наблюдаваха от разстояние от хиляди километри. Почувствал се като дете, което присъства на една от срещите на баща си, той стисна ръце под масата.

— Ясно е — започна американският президент Варгас, — че от години отношенията между Земята и Луната не вървят добре, а управлението на кралица Левана още повече влоши нещата. Не можем да хвърлим вината само върху едната или другата страна, но най-важното е да поправим тези отношения преди…

— Преди тя да започне война — довърши един от представителите на провинциите в Южна Америка, — както младият принц вече отбеляза.

— Но ако сведенията по мрежата са верни — обади се австралийският генерал — губернатор Уилямс, — разговорите между Земята и Луна отново са започнали. Възможно ли е Левана да е на Земята в този момент? Аз не можах да повярвам, когато чух новините.

— Да — отвърна Торин и всички погледи се преместиха върху него. — Кралицата пристигна вчера следобед, а нейната главна чародейка, Сибил Мира, е гост на нашия двор повече от две седмици.

— Левана обясни ли целта на своята визита? — попита министър — председателят Камин.

— Тя настоява, че желае да постигнем мирно споразумение.

Един от представителите на Американската Република избухна в силен смях.

— Ще повярвам едва когато видя с очите си.

Президентът Варгас не обърна внимание на подмятането.

— Моментът буди доста подозрения. Толкова скоро след… — Той не довърши. Никой не погледна към Каи.

— Съгласни сме — изрече Торин. — Но не можехме да откажем, когато получихме запитването.

— Тя винаги, струва ми се, е била по-склонна да обсъжда съюз с Източната Република, отколкото, с която и да е друга страна — отбеляза президентът Варгас, — но нейните искания винаги са били неприемливи. Да не би да са се променили вече?

С крайчеца на окото си Каи наблюдаваше Торин, чиито гърди бавно се разшириха.

— Не — рече той. — Доколкото ни е известно, исканията на Нейно Величество не са се променили. Нейна цел остава брачният съюз с императора на Източната Република.

Макар че всички в стаята и на екраните опитаха да запазят спокойствие, тревогата им пролича. Каи стисна ръцете си толкова здраво, че ноктите на пръстите му побеляха. Винаги беше презирал дипломатичността на тези срещи. Една мисъл се въртеше в главите на всички, а никой нямаше смелостта да я изрече на глас.

И естествено те всички ще изпитат съчувствие към съдбата на Каи, но ще бъдат и доволни, задето не се е случило с тях. Ще се разгневят, че кралица Левана може да окупира със своята диктатура всяка една държава на Земята, но уверено ще мислят, че това е по-добре, отколкото Земята да бъде окупирана от армията й.

— Позицията на Източната Република — продължи Торин — също не се е променила.

Това вече изненада неприятно компанията.

— Нима няма да се ожените за нея? — попита кралица Камила от Обединеното кралство, а бръчките по челото й се врязаха по-надълбоко.

Каи изпъна рамене отбранително.

— Решението на баща ми да избегне този съюз беше непоколебимо и аз вярвам, че неговите доводи са все така уместни днес, както са били и миналата седмица, преди една или преди десет години. Аз трябва да мисля за доброто на страната си.

— Казали ли сте това на Левана?

— Не съм я лъгал.

— И какъв ще е следващият й ход? — попита европейският министър — председател Бромстад — мъж със светла коса и добри очи.

— Как какъв? — попита Каи. — Смята да извади още няколко коза на масата, докато накрая се огънем.

През екраните погледите се удариха един в друг. Устните на Торин побледняха, а очите му подканваха Каи да действа по-предпазливо. Каи разбра, че Торин не е планирал да споменава лекарството, поне докато не премислят следващия си ход, но летумозисът беше пандемия, която засягаше всички. Останалите имаха правото да знаят, че лекарство има. При условие, че Левана казваше истината.

Каи пое дълбоко въздух и простря длани върху масата.

— Левана твърди, че е открила лек за летумозиса.

Нетскрийните сякаш изпращяха от изненада, но събраните лидери бяха твърде слисани, за да продумат.

— Тя донесе със себе си една-единствена доза, която аз предадох на нашия екип от учени. Ще разберем дали лекарството наистина помага, когато те го проучат. Ако е истинско, тогава ще трябва да видим дали ще съумеем да направим същото.

— И ако не успеем?

Каи погледна австралийският генерал — губернатор. Той беше много по-възрастен от бащата на Каи. Всички бяха толкова по-възрастни от него.

— Не знам — призна той. — Но аз ще направя всичко, каквото е необходимо за Източната Република. — Той изговори Източната република много внимателно. Вярно, че те бяха съюз от шест държави на една планета. Но те всички бяха предани на своите държави. Той също.

— Но дори и тогава можем пак да се надяваме да я склоним да отстъпи пред здравия разум и да я убедим да подпише Договора от Бремен без брачен съюз.

— Тя ще откаже — рече представителят на ЕФ.

— Не бива да се самозалъгваме. Тя е упорита като…

— Все пак императорското семейство на Източната Република не е единственият кралски род, с който тя може да таи надежди да влезе в брачен съюз — предположи африканският държавен представител. Когато каза това, той знаеше, че държавата му не е сред възможностите, тъй като не беше монархия. Всяка брачна връзка би била твърде несериозна, твърде неустойчива. Той продължи. — Струва ми се, че трябва да огледаме добре всички възможности, за да имаме готовност да й направим предложение, без значение какво смята да предприеме Левана по-насетне. Предложение, което ние всички единодушно чувстваме, че ще бъде от полза за жителите на цялата планета.

Заедно с всички присъстващи Каи насочи вниманието си към кралица Камила от ОК, която имаше син за женене на трийсет и малко, за разлика от Каи на години почти връстник на Левана. Той забеляза как старателно кралицата се мъчи да остане безучастна и трябваше да се овладее, за да не издаде самодоволството си.

При все това, от гледна точка на политиката, нямаше съмнение, че Каи беше най-добрата възможност в очите на кралица Левана. Принцът на Обединеното кралство беше най-малкият от три деца и можеше никога да не се възкачи на престола. А коронацията на Каи беше идната седмица.

— Ами ако тя върне всеки друг? — попита кралица Камила и повдигна веждите си, които през годините бяха видели не една и две подмладяващи операции. Когато никой не отговори, тя продължи. — Не искам безпричинно да ви тревожа, но минавало ли ви е през ума, че причината за идването й на Земята може да е следната — да си осигури този съюз посредством сила. Може би иска да омагьоса принца и да се омъжи за него.

Стомахът на Каи подскочи. Той видя своето безпокойство, отразено в лицата на останалите дипломати.

— Може ли да постъпи така? — попита той. Когато никой не му отговори, той се обърна към Торин.

Торин дълго, дълго мълча, преди да поклати глава с ужасяващо несигурен израз на лицето.

— Не — каза той. — На теория може би, но иначе не. За да поддържа уловката, тя никога не бива да се отделя от вас. Защото когато не сте под влиянието й, може да докажете, че бракът е бил невалиден. Тя не би рискувала това да се случи.

— Искате да кажете, че се надяваме тя да не рискува — уточни Каи, без да се чувства твърде успокоен.

— А какво става с дъщерята на Левана, принцеса Зима? — попита президентът Варгас. — Имало ли е обсъждания на принцесата?

— Доведената дъщеря — поправи го Торин. — И защо да дискутираме лунната принцеса?

— Защо да не сключим брачния съюз с нея? — предложи кралица Камила. — Не може да е по-лоша от Левана.

Торин сключи ръце върху масата.

— Принцеса Зима е от друга майка, а баща й е чисто и просто един страж. Във вените й не тече синя кръв.

— Въпреки това Луна може и да приеме брачен съюз чрез нея — каза Каи. — Какво пречи?

Торин въздъхна. Видът му казваше, че му се искаше Каи да си бе държал устата затворена.

— От политическа гледна точка, може би. Но това не променя факта, че кралица Левана изпитва неописуема нужда да сключи брак и да роди наследник, който да продължи кралския род. Не мисля, че ще склони да омъжи дъщеря си, докато самата тя се нуждае от подходящо брачно споразумение.

— И няма никаква надежда — попита африканският министър — председател, — лунитяните да приемат някога принцеса Зима за своя кралица?

— Само, ако успеете да ги убедите да се откажат от суеверията си — отвърна Торин. — А всички знаем колко дълбоко са вкоренени те в културата им. В противен случай те винаги ще настояват за наследник от кралския род.

— Ами ако Левана никога не роди наследник? Какво ще правят тогава?

Каи плъзна поглед към съветника си и вдигна вежди.

— Не съм сигурен — призна Торин. — Но знам, че кралското семейство има множество далечни братовчеди, които горят от желание да предявят претенциите си към трона.

— В такъв случай, ако Левана на всяка цена трябва да се ожени — произнесе се южноамериканският представител — и ако тя не иска да се омъжи за друг, освен за императора на Източната република, а императорът на Източната Република отказва да се ожени за нея, тогава какво следва? Ние сме в задънена улица.

— Може би — обади се генерал — губернаторът Уилямс — тогава ще изпълни заканите си.

Торин поклати глава.

— Ако тя желаеше да започне война, досега е имала достатъчно възможности да го направи.

— Ясно е — изстреля в отговор генерал — губернаторът, — че тя желае да стане императрица. Но не знаем какво е планирала, ако вие не…

— Всъщност, имаме някаква представа — прекъсна го с дълбок глас Варгас. — Мисля, че повече не се налага да издигаме хипотези дали Левана се кани да поведе война срещу Земята. Нашите източници ме навеждат на мисълта, че ние се намира ме под угрозата на войната.

Неспокойно шумолене се разнесе из стаята.

— Ако предположенията ни са верни — продължи президентът Варгас. — Левана планира да започне действия срещу Земята в близките шест месеца.

Като си играеше с яката на ризата си, Каи се наведе напред.

— Какви предположения?

— По всичко личи, че кралица Левана подготвя армия.

В стаята се възцари смут.

— Е, хайде, луната разполага с армия от доста време — възрази Бромстад. — Това не е никаква новина и няма какво да се спори по нея. Колкото и да ни се иска, не можем да поискаме от тях изцяло да се откажат от правото си да поддържат армия.

— Това не е обичайната лунна армия от войници и чародейци — отвърна президентът Варгас. — Не прилича и на нито една армия, която ние имаме тук на Земята. Ето няколко снимки, с които нашите орбитални агенти успяха да се снабдят.

Образът на президента избледня и на негово място се показа неясна картина, сякаш снета от огромно разстояние. Сателитни снимки, заснети без слънчева светлина. Въпреки това на зърнестата фотография Каи видя редици, безброй редици от прави мъже. Той присви очи, а на екрана се показа нова снимка в близък план отгоре, на която се виждаха гърбовете на четирима мъже, но за ужас на Каи това не бяха мъже. Имаха твърде широки рамене и бяха прегърбени. А едва различимите им профили — прекалено разтеглени. Гърбовете им бяха покрити с нещо, което приличаше на козина.

На екрана се появи нова снимка. На нея се виждаха лицата на шест от тези същества. Това беше кръстоска между звяр и човек. Носовете и челюстите се подаваха грубо от главите им, а устните им бяха разкривени в непрестанни гримаси. От устните им изскачаха бели петна. Каи не ги виждаше ясно, не можеше със сигурност да твърди, но по вида им допускаше, че това са зъби.

— Какви са тези твари? — попита кралица Камила.

— Мутанти — отговори Варгас. Смятаме, че са генетично създадени от лунитяните. Това е проект, който, според нас, тече от десетилетия. Преброихме шестстотин на този участък само, но подозираме, че има и още, вероятно в мрежата от лавови тръби под повърхността на земята. Доколкото ни е известно, може да са хиляди, десетки хиляди.

— А те притежават ли магията? — въпросът беше заден колебливо от представителя на канадската провинция.

Снимката изчезна и американският президент се показа отново.

— Не знаем. Не сме ги видели да правят учения или друго, само стоят в строй и маршируват навън и навътре към пещерите.

— Те са лунитяни — обади се кралица Камила — Ако все още са живи, значи притежават магията.

— Ние не разполагаме с факти черно на бяло, че избиват ненадарените си пеленачета — намеси се Торин. И колкото и да е увлекателно да разглеждаме тези снимки и да правим прибързани догадки, нека не забравяме, че кралица Левана все още не е нападнала Земята, и нямаме никакви доказателства, че тези същества са създадени с тази цел.

— А с каква друга цел са ги създали според вас? — попита генерал — губернаторът Уилямс.

— За физическа работа? — изрече Торин, предизвиквайки ги да отрекат вероятността. Генерал — губернаторът изсумтя, но не каза нищо. — Разбира се, ние трябва да имаме готовност, в случай че избухне война. Но междувременно, трябва да се стремим да встъпим в съюз с Луна, а не да я отблъскваме с параноя и недоверие.

— Напротив — каза Каи и облегна брадичка на юмрука си. — Според мен времето е идеално за параноя и недоверие.

Торин се намръщи.

— Ваше Височество.

— Струва ми се, че всички пропускате очевидната цел на тези снимки.

Президентът Варгас изду бузи.

— Какво намеквате?

— Според вас те вероятно градят тази армия от десетилетия, нали? И десетилетия наред те усъвършенстват науката, чрез която са създали тези… твари?

— Така изглежда.

— Тогава защо чак сега ги забелязваме? — Той махна с ръка към екрана, където бяха стояли снимките. — Стотици от тези същества, застанали на открито, като че ли си нямат друга работа. И чакат да бъдат заснети. — Той скръсти ръце върху масата, като следеше несигурността върху лицата, извърнати към него. — Кралица Левана е искала да ни покаже страховитата си армия. Искала е да я забележим.

— Смятате, че се опитва да ни сплаши? — попита министър — председателят Камин.

Каи затвори очи и пред очите си видя редиците зверове, все още ясни в съзнанието му.

— Не. Смятам, че се опитва да сплаши мен.

Глава двайсет и седма

Корабът спря с грохотпред изолатора. Синдер изхвърча през страничната врата и мигом политна назад, като скри носа си в лакътя. Повдигна й се от вонята на гниеща плът, изострена от спарената следобедна горещина. Точно на входа на склада няколко мед-дроида товареха трупове в един кораб, който щеше да ги извози. Те се бяха подули и обезцветили, и всеки имаше червен разрез на китката. Синдер отвърна поглед и като гледаше напред, пое дълбоко дъх и се промъкна край тях в склада.

Ярката слънчева светлина, запушена от зелената пластмаса на прозорците по тавана, беше сменена от полумрак. Предния път изолаторът беше почти празен; сега беше препълнен с жертви на всякаква възраст и пол. Въртящите се вентилатори на тавана не можеха да прогонят знойния задух и миризмата на смърт. Въздухът тежеше от нея.

Мед-дроидите бръмчаха забързано между леглата, но те не стигаха да обслужат всички болни.

Синдер се шмугна по една пътека, като се задъхваше в ръкава си и поемаше въздух на малки глътки. Тя зърна зеленото копринено одеяло на Пеони и изтича до леглото.

— Пеони!

Когато Пеони не се помръдна, тя сложи ръка на рамото й. Одеялото беше меко, топло, но тялото под него не се помести.

Трепереща, Синдер хвана края на завивката и я отметна.

Пеони изскимтя, кротък протест, който прати успокоителен хлад по ръцете на Синдер. Тя се отпусна тежко до леглото.

— Звезди, Пеони. Дойдох веднага, щом чух.

Пеони сви замъглени очи към нея. Лицето й беше пръстено на цвят, устните й се лющеха. Тъмните петна по врата й бяха започнали да избледняват към бледолилаво под призрачната й кожа. С очи върху Синдер, тя измъкна изпод одеялото ръката си и разпери пръсти. Върховете им бяха станали синьо-черни, а ноктите й имаха жълтеникав оттенък.

— Знам, но всичко ще се оправи. — Като все още се задъхваше, Синдер разкопча страничния джоб на панталоните си и извади ръкавицата, която обикновено пребиваваше върху дясната й ръка. Шишенцето беше на сигурно в един от пръстите. — Донесох ти нещо. Можеш ли да го глътнеш?

Пеони сви ръката си в слаб юмрук и я пъхна отново под одеялото. Очите й бяха празни. Синдер реши, че не я е чула.

— Пеони?

В главата на Синдер отекна звън. Дисплеят показа входящо съобщение от Адри и познатият изблик на страх я стисна за гърлото. Синдер пропъди съобщението.

— Пеони, чуй ме. Трябва да станеш. Ще можеш ли?

— Мамо? — прошепна Пеони, а в ъгълчетата на устните й се събираше слюнка.

— Тя е в къщи. Тя не знае… — „Че умираш“. Но Адри знаеше. Съобщението е стигнало и до нея.

С учестен пулс, Синдер се надвеси над Пеони и мушна ръка под мишницата й.

— Хайде, аз ще ти помогна.

Изразът на Пеони остана същия, празен поглед на труп, но когато Синдер я повдигна, от устата й се изтръгна мъчително стенание.

— Съжалявам — каза тя, — но трябва да изпиеш това.

Нов звън, ново съобщение от Адри. Този път у Синдер се надигна гняв и тя изключи нет линка, като така блокира всички входящи съобщения.

— Това е от двореца. Може да ти помогне. Разбираш ли? — Тя говореше тихо, уплашена, че другите пациенти може да чуят, да въстанат срещу й. Но погледът на Пеони остана празен. — Лекарство, Пеони — шепнеше тя в ухото й. — Противоотрова.

Пеони нищо не отвърна, главата й клюмнала на рамото на Синдер. Тялото й се беше отпуснало, а тя беше лека като перце.

Като че пясък покри гърлото на Синдер, докато тя се взираше в празните очи на Пеони. Очи, които гледаха встрани от нея, през нея.

— Не… Пеони, не ме ли чу? — Синдер притисна Пеони плътно до себе си и отпуши шишенцето. — Трябва да изпиеш това. — Тя го поднесе до устните на Пеони, но Пеони не помръдна. Не трепна.

— Пеони. — С трепереща ръка, тя дръпна главата на Пеони назад. Сухите й напукани устни се разтвориха.

Синдер накара ръката си да се укроти, когато повдигна шишенцето — боеше да разлее и една капка. Тя го допря до устните на Пеони и затаи дъх, но се спря. Сърцето й се сви. Главата й тежеше от сълзите, които не можеха да излязат навън. Тя разтърси рязко главата й.

— Пеони, моля те.

Нито звук, нито въздух минаваше през устните на Пеони и Синдер свали шишенцето. Тя зарови глава в извивката на врата на Пеони и заскърца със зъби, докато челюстта не я заболя. Всеки дъх я пронизваше в гърлото, противен от зловонието наоколо, но дори и след толкова дни тя долавяше лек дъх от шампоана на Пеони.

Като стискаше шишенцето в юмрук, тя нежно пусна Пеони върху възглавницата. Очите й бяха отворени.

Синдер удари с юмрук по матрака. Няколко капки от лекарството се пръснаха по пръстите й. Тя стисна очи, докато, пред тях замигаха звезди, а после се отпусна тежко и заби лице в одеялото.

— По дяволите. По дяволите. Пеони! — Като се олюля назад на пети, тя пое дълбок, неравен дъх и се вторачи в безжизнените очи и сърцевидното личице на малката си сестра. — Аз изпълних обещанието си. Донесох ти лекарство. — Тя едва се сдържа да не счупи шишенцето в юмрука си. — Освен това говорих с Каи. Пеони, той ще танцува с теб. Той каза, че ще танцувате. Не разбираш ли? Не може да умреш. Аз съм тук… Аз…

Свирепо главоболие я запрати на леглото. Тя стисна края на матрака и сведе глава, оставяйки я да виси на гърдите й.

Болката отново идваше от горната част на гръбнака, но не беше толкова силна колкото преди. Просто неприятна горещина — като от слънчево изгаряне, но отвътре.

Когато премина, след нея остана едно тъпо пулсиране и мисълта за празния поглед на Пеони, който я преследваше. Тя вдигна глава и с треперещи пръсти запуши шишенцето, а после го мушна обратно в джоба си. Протегна ръка и затвори очите на Пеони.

Синдер чу познатото хрущене на гуми по мръсния цимент и видя един мед-дроид, който приближаваше без вода и мокри кърпи в щипците си. Той спря от другата страна на леглото, отвори торса си и извади скалпел.

Синдер се пресегна и сложи ръката с ръкавицата върху китката на Пеони.

— Не — каза тя по-високо, отколкото възнамеряваше.

Пациентите наоколо извиха главите си към нея.

Сензорът на андроида се надигна, все така мъждив.

Крадци. Каторжници. Бегълци.

— Не може да вземете този.

Андроидът стоеше с бяло безжизнено лице, а тялото му се подаваше скалпела. По края му имаше засъхнала кръв. Без да проговори, андроидът подаде напред една от свободните си ръце и стисна лакътя на Пеони.

— Аз съм програмиран…

— Пукната пара не давам за какво си програмиран. Няма да вземете този чип. — Синдер дръпна ръката на Пеони от хватката на андроида.

— Аз трябва да отстраня и да запазя чипа й — каза андроидът и отново посегна с ръка.

Синдер се надвеси над леглото и залепи ръка върху сензора му, като го държеше на разстояние.

— Казах ви, че този няма да го вземете. Оставете я намира.

Андроидът замахна със скалпела и заби върха му в ръкавицата на Синдер. Чу се звук от удар на метал в метал. Синдер се олюля назад от изненада. Острието висеше от дебелата материя на работната й ръкавица.

Като стискаше зъби, тя издърпа скалпела от ръкавицата и го заби в сензора на андроида. Стъклото се разби на парчета. Меката жълта светлина угасна. Андроидът тръгна назад. Металните му ръце се въртяха, чуваха се силни пиукания, а от невидимите му говорители се разливаха съобщения за настъпила грешка.

Синдер се хвърли бързо през леглото и цапардоса с юмрук андроида по главата. Той падна на земята с трясък, замлъкнал, макар че ръцете му все още мърдаха.

Като дишаше тежко, Синдер се огледа. Болните, които можеха, се бяха изправили в леглата си, а стъклените им очи примигваха. През четири легла един мед-дроид остави пациента си и тръгна към нея.

Синдер пое дъх. Тя клекна, бръкна в строшения сензор на андроида и взе скалпела. Завъртя се пак към Пеони: завивките бяха размъкнати, ръцете й издрани, сините пръсти провесени от леглото. Като клекна до нея, тя помоли набързо за прошка и в същото време хвана крехката китка на сестра си.

Допря скалпела в меката тъкан. От раната върху ръкавица й закапа кръв и се смеси с натрупаната от години мръсотия. Пръстите на Пеони се свиха, когато Синдер попадна на сухожилие, и тя подскочи.

Когато прорезът беше достатъчно широк, тя го разтвори с палец. Отдолу се показа червен мускул. Кръв. Стомахът, се сгърчи, но тя заби върха на острието навътре, колкото се може по-внимателно, и извади квадратния чип.

— Много съжалявам, много — прошепна тя и остави обезобразената ръка върху стомаха на Пеони. После се изправи. Стърженето на гумите на андроида приближаваше.

— Пепел, пепел…

Тя се завъртя към сухия, напевен глас, стиснала скалпела здраво в едната ръка, а в другата на сигурно — чипа на Пеони.

Момченцето на съседното легло се сви обратно, когато ококорените му очи зърнаха оръжието. Детската песничка заглъхна. Синдер го позна мигновено. Чанг Сунто, от пазара. Синът на Сача. Кожата му сега лъщеше от потта, а черната му коса беше сплъстена на една страна от многото спане. „Пепел, пепел, всички ние падаме на земята.“

Всеки, който беше достатъчно силен, че да седи изправен се взираше в нея.

Като открадна глътка въздух, Синдер се понесе към Сунто. Тя бръкна в джоба за шишенцето и го бутна в мокрите му пръсти.

— Изпий това.

Мед-дроидът стигна леглото и Синдер го блъсна. Той се прекатури на земята като паднала пешка. Трескавите очи на Сунто я проследиха, без да я разпознаят.

— Изпий го! — нареди му тя и извади запушалката, а сетне насила поднесе шишето до устата му. Изчака, докато устните му се заключиха около гърлото на шишето, и побягна.

Щом изхвърча на улицата, слънцето мигновено я заслепи. Пътят й до кораба беше блокиран от мед-дроидите и две носилки с мъртъвци, затова тя се извърна и затича в другата посока.

Зави зад ъгъла, но когато измина четири пресечки, чу над главата си друг кораб, а под бягащите й крака разбудените магнити забръмчаха.

— Лин Синдер — прогърмя глас по говорителя, — заповядвам ви да спрете и да не оказвате съпротива при задържането.

Тя изруга. Нима щяха да я арестуват?

Задъхана, тя стъпи твърдо на земята и се обърна към белия кораб. Това беше кораб на органите на реда, управляван пак от андроиди. Как толкова бързо бяха успели да научат коя е?

— Не съм го откраднала! — изкрещя тя и вдигна ръката, в която стискаше чипа на Пеони. — Той принадлежи на семейството й и на никой друг!

Корабът се спусна на земята, а моторът му продължаваше да бръмчи. Един андроид слезе по рампата и докато приближаваше, жълтата му светлина започна да сканира Синдер от глава до пети. В щипците си той държеше електрошоков пистолет.

Тя отмести крака назад и ритна с петите си боклуците по пустата улица.

— Нищо незаконно не съм направила тя протегна ръце напред. — Мед-дроидът ме нападна. Беше самоотбрана.

— Лин Синдер — изрече машинният глас на робота, — бяхме уведомени за вашето неправомерно изчезване от законния ви настойник. В резултат вие сте в нарушение на Закона за защита на киборгите и сте обявена за киборг — беглец. В случай на нужда, имаме заповед да използваме сила при задържането ви и да ви върнем на вашия законен опекун. Ако се предадете доброволно, това нарушение на закона няма да бъде вписано в личното ви досие.

Объркана, Синдер примигна. Капчица пот се търколи над веждата й, докато отместваше поглед от андроида пред нея към втори, който тъкмо слизаше от рампата на кораба.

— Чакайте — рече тя и пусна ръцете си. — Адри ли ви е изпратила?

Глава двайсет и осма

Неловката тишина в трапезарията се нарушаваше единствено от тракането на пръчиците в порцелановите съдове и шума от стъпките на прислугата. Обслужваха ги само хора — бяха отстъпили пред ревностната недоверчивост на Левана към андроидите. Според нея произведените от хора машини не бива да се даряват с привидни емоции и мисли — това било против моралните закони на народа й и против законите на природата.

Но Каи знаеше, че тя не обича андроидите, просто защото не можеше да ги омагьоса.

Седнал срещу кралицата, Каи се бореше със себе си — едновременно се изкушаваше и отвращаваше да я погледне, но и двете усещания го ядосваха. До него седеше Торин, а от двете страни на Левана седяха Сибил и вторият чародей. Двамата лунни стражи стояха до стената. Каи се питаше кога ли се хранеха.

Императорският стол в края на масата щеше да остане празен до коронацията. И към празния стол не му се поглеждаше.

Левана описа широк жест с ръка и привлече вниманието на всички върху себе си, но той не завърши с нищо повече от глътка чай. Когато постави чашата, устните й се извиха, а погледът й срещна този на Каи.

— Сибил ми каза, че ежегодно празнувате малкия си фестивал — рече тя, а нотките в гласа й заглъхнаха като приспивна песен.

— Така е — отвърна Каи и вдигна с пръчиците си един пелмен със скарида. Всяка година фестивалът се пада на деветото пълнолуние.

— Ах, колко мило да организирате празниците си според цикъла на моята планета.

На Каи му се прииска да се надсмее над думата планета, но глътна обратно подигравката.

— Тогава честваме края на Четвъртата световна война — поясни Торин.

Левана цъкна с език.

— Ето това е проблемът, когато има толкова много малки страни на една-единствена планета — има и много войни.

Нещо цопна в чинията на Каи. Той погледна надолу и видя, че беше изстискал пълнежа от тестената обвивка.

— Може би трябва да сме благодарни за войната, защото тя именно заставя страните да се сдружат.

— Не вярвам да е причинила някакви особени злини на хората — рече Левана.

Пулсът на Каи заби в ушите му. Милиони бяха загиналите в Четвъртата световна война; цели култури са били заличени, десетки градове са били сринати със земята — включително и старият Пекин. Да не говорим за безбройните природни ресурси, унищожени с химичните и ядрени оръжия. Да, той беше съвсем сигурен, че някаква злина все пак е била причинена на хората.

— Още чай, Ваше Височество? — попита Торин и сепна Каи, който осъзна, че държи пръчиците в ръцете си като оръжие.

Като възропта вътрешно, той се отпусна назад и остави прислужника да долее чашата му.

— Трябва да отдадем дължимото на войната, защото тя става причина за Договора от Бремен — рече Торин, — който до този момент е от полза за всички държави от Земния съюз. Разбира се, надяваме се скоро да видим и вашия подпис върху документа, Ваше Величество.

Кралицата опъна устни върху зъбите си.

— Наистина. Ползата от договора се разисква нашироко във вашите учебници по история. При все това не мога да не вярвам, че Луна — една държава, ръководена от едно правителство — осигурява дори още по-идеален ред. Ред, който е справедлив и полезен за всички жители.

— При условие, че управляващото правителство наистина е справедливо — додаде Каи.

Презрение лумна по лицето на кралицата и тя стисна зъби, но почти мигновено то се стопи в искрена усмивка.

— Правителство, което разбира се Луна има, както свидетелстват стотиците години без нито едно въстание — нито дори най-нищожният протест. Нашите учебници по история потвърждават това.

Възмутително! Ако не беше смръщеният поглед на Торин, Каи щеше да възнегодува.

— Свидетелства, за които всеки управник се бори — рече Торин.

Слугите се приближиха и отнесоха първото блюдо и на негово място сервираха сребърни супници.

— Моята кралица желае да изковем връзка между Луна и Земя, както и вие желаете това — рече Сибил. — Много жалко, че не можахме да постигнем споразумение при управлението на баща ви, но таим надежда, Ваше Височество, че вие ще бъдете по-благоразположен към нашите условия.

Каи отново трябваше да положи усилия да разхлаби хватката си, за да не скочи по случайност през масата и да забие пръчицата в окото на вещицата. Баща му беше опитал всеки възможен компромис, за да създаде съюз с Луна — само едно не бе могъл да приеме. Онова, което той беше уверен, щеше да сложи край на свободата на неговия народ. Брак с кралица Левана.

Но никой не възрази срещу коментара на Сибил. Дори и той. Снимките от днешната среща продължаваха да занимават ума му. Лунните мутанти, армията от зверове. Чакащи.

Но не само това, което беше видял сковаваше сърцето, но и онова, което си представяше, че беше останало скрито. Ако беше на прав път, то тогава Левана беше извадила армията си на показ, като заплаха. Но той знаеше, че тя не би разкрила всичките си козове така лесно.

Та значи тя сигурно криеше още нещо, но какво ли?

А той ще дръзне ли, ще рискува ли да открие какво?

Брак. Война. Брак. Война!

Прислугите едновременно вдигнаха сребърните похлупаци от подносите и наоколо се разнесоха облаци от пара, напоена с аромата на чесън и сусамово масло.

Каи измърмори през рамо едно „благодаря“ на прислужника, но то беше прекъснато от възклицанието на кралицата. Тя блъсна стола си от масата. Краката изскърцаха по пода.

Учуден, Каи проследи погледа на кралицата до чинията й. Вместо фино нарязано свинско филе и оризови спагети, чинията беше приютила едно малко огледалце в блестяща сребърнобяла рамка.

— Как смееш? — Левана обърна горящите си очи към прислужничката, която беше поднесла ястието — жена на средна възраст с хубава сива коса. Жената се препъна назад с очи кръгли като огледалото.

Левана се изправи толкова рязко, че столът й се прекатури на пода. Хор от столове заскрибуца по пода, когато всички се изправиха.

— Говори, отвратителна земна твар! Как смееш да ме обиждаш?

Прислужничката отметна глава, онемяла.

— Ваше Величество… — започна Каи.

— Сибил!

— Кралице моя.

— Тази жена прояви неуважение. Това е недопустимо!

— Ваше Величество! — намеси се Торин. — Моля ви, успокойте се. Ние не знаем дали жената е виновна. Нека не правим прибързани заключения.

— Тогава тя трябва да послужи за пример — изрече Сибил доста хладно, — а истинският извършител да изстрада вината, което често е далеч по-тежко наказание.

— Нашата система не е устроена така — отвърна Торин. Лицето му беше се заляло в червенина. — Докато сте на територията на Републиката, ще съблюдавате нашите закони.

— Аз не ще следвам вашите закони, след като позволявате на неподчинението да процъфтява — контрира Левана. — Сибил!

Сибил заобиколи падналия стол на кралицата. Прислужничката отстъпи назад, като се кланяше, мърмореше извинения и молеше за милост, без да чува какво говори.

— Престанете! Оставете я намира! — изкрещя Каи и хукна към жената.

Сибил взе един нож от масата за сервиране и го подаде на жената с дръжката напред. Тя взе ножа, като в това време плачеше и се молеше.

Каи зина с уста. Беше едновременно погнусен и хипнотизиран, когато жената, стиснала дръжката с две ръце, обърка острието към себе си.

Красивото лице на Сибил остана безучастно.

Ръцете на прислужничката трепнаха и бавно вдигнаха ножа, докато бляскавото острие спря в ъгъла на окото й.

— Не — изхленчи тя. — Моля ви!

Цялото тяло на Каи се разтресе, когато той осъзна какво се канеше да внуши Сибил на жената. Сърцето му блъскаше, но той изпъна рамене.

— Аз го направих!

Стаята замря, притихна и само несвързаните ридания на жената се чуваха.

Всички се обърнаха към Каи. Кралицата, Торин, прислужничката с малката драскотина до клепача и с ножа все още в ръка.

— Аз го направих — повтори той. Погледна първо Сибил, която го гледаше безизразно, а после към кралица Левана.

Кралицата стисна в юмруци ръцете до тялото си. Тъмният й поглед кипна. Цветът на лицето й затрептя. За един кратък миг, всичко се преобърна и тя стана ужасно грозна с накъсанато си дишане и презрението върху кораловите й устни.

Каи прокара пресъхнал език по небцето си.

— Аз заповядах на кухнята да сложи огледалото на подноса ви. — Той притисна силно ръце до тялото си, за да не треперят. — Исках да си направя приятелска шега. Сега разбирам, че решението е било глупаво, а шегата е прекрачила културните граници и мога само да поднеса извиненията си и да поискам вашата прошка. — Той се премери в погледа на Левана. — Но ако прошката не е по силите ви, тогава поне насочете гнева си към мен, не към прислужничката, която не е знаела, че огледалото е там. Аз трябва да понеса цялото наказание.

Беше мислил, че напрежението по време на предястието е непоносимо, но сега то го давеше.

Дишането на Левана се нормализира, докато очите й претегляха възможностите. Тя не му повярва — това беше лъжа, и всички в стаята го знаеха. Но той беше признал.

Тя отвори юмруци и опъна пръсти върху роклята си.

— Пуснете прислужничката.

Напрежението се разнесе. Ушите на Каи изпукаха, като че ли налягането в стаята се беше променило.

Ножът изтрополи по пода, а жената се олюля назад и се блъсна в стената. Треперещите й ръце опипваха очите, лицето, главата й.

— Благодаря за честността ви, Ваше Височество — рече Левана с глух и равен тон. — Извинението ви се приема.

Ридаещата жена беше изведена от трапезарията. Торин се пресегна до другия край на масата, взе сребърния похлупак и покри огледалото.

— Поднесете основното ястие на благородната ни гостенка.

— Няма да е необходимо — рече Левана. — Съвсем загубих апетит.

— Ваше Величество… — започна Торин.

— Ще се оттегля в покоите си — каза кралицата. Тя все още се сражаваше с Каи отсреща — очите й студени, пресметливи, той — неспособен да отвърне поглед. — Тази вечер научих нещо важно за вас, млади принце. Дано и вие сте научили нещо за мен.

— Това, че предпочитате да властвате посредством страх, а не чрез справедливост? Толкова съжалявам, Ваше Величество. Боя се, че знам това отдавна.

— Съвсем не това. Но се надявам да сте забелязали, че умея да избирам битките си. — Устните й се извиха — красотата й се завърна с цялото си великолепие. — Щом е нужно да се спечели войната.

Тя напусна стаята лека като перце, сякаш нищо не се беше случило, а антуражът й я последва. Чак когато чаткането от краката на стражите й заглъхна по коридора, Каи се пльосна на най-близкия стол и отпусна глава над коленете си. Повдигаше му се. Всеки нерв играеше.

Той чу как някой вдигна падналия стол и Торин се отпусна до него с тежка въздишка.

— Трябва да разберем кой е виновен за огледалото. Ако е някой от прислугата, трябва да го освободим, докато трае престоят на кралицата в двореца.

Каи вдигна глава толкова, че да може да надникне над ръба на масата. Той видя издигащият се сребърен похлупак пред празния стол на кралицата. Като пое глътка въздух, той подаде ръка и откри огледалото, а сетне стисна деликатната дръжка. То беше гладко като стъкло, но когато той го завъртя на приглушената светлина, огледалото проблесна като диамант.

Само веднъж в живота си беше виждал подобен материал. На космическия кораб.

Като поднесе огледалото към Торин, той поклати глава с отвращение.

— Загадката е разрешена — рече той и завъртя огледалото от другата страна, та да може съветникът му да види странните лунитянски руни, гравирани на гърба.

Очите на Торин се разшириха.

— Тя ви е изпитвала.

Каи пусна огледалото на масата. Потърка чело с разперените си пръсти, които все още трепереха.

— Ваше Височество. — Един пратеник удари пети на вратата. — Имам важно съобщение от министъра на общественото здраве и безопасност.

Каи отметна глава и погледна бегло куриера през бретона си.

— Защо не е пратила съобщение? — попита той, като опипа колана със свободната си ръка, преди да си спомни, че Левана беше пожелала на вечерята да няма портскрийнове. Той изпръхтя и се изправи.

— Какво е съобщението?

Пратеникът влезе в трапезарията със светнали очи.

— В изолатора на 29 район е настъпило безредие. Неизвестно лице е нападнало двама от мед-дроидите, извадило от строя единия от тях, а после е избягало.

Каи се намръщи и изправи тяло.

— Някой от пациентите ли?

— Не сме сигурни. Единственият андроид, който е направил добър видеозапис, е неутрализираният. Друг андроид е уловил нападението отдалеч, но там се вижда само гърбът на нарушителя. Все още нямаме точния идентификационен номер. Но извършителят няма вид на болен.

— Всички в изолатора са болни.

Пратеникът се поколеба.

Каи стисна облегалките на стола.

— Трябва да го открием. Ако е заразен с болестта…

— Изглежда е жена, Ваше Височество. Но не само това. Записът, с който разполагаме, показва как тя разговаря с друг пациент, малко след като е нападнала първия мед-дроид. Момче на име Чанг Сунто. Бил е приет в изолатора вчера с втори стадий на болестта.

— И?

Прислужникът се покашля.

— Момчето вече се възстановява.

— От какво? От атаката?

— Не, Ваше Височество. От болестта.

Глава двайсет и девета

Синдер затръшна вратата на апартамента и влезе тежко в дневната. Адри седеше резервирана край огнището и гледаше кръвнишки Синдер, като че ли нея чакаше.

Синдер стисна юмруци.

— Как смееш да ме издирваш като някой обикновен престъпник? Не ти ли мина през ума, че може да имам работа?

— Как смея да се отнасям с теб като с обикновен киборг ли питаш? — Адри скръсти ръце в скута. — Ти си обикновен киборг и си под моята правна юрисдикция. Мой дълг е да се уверя, че не заплашваш обществото, а и както изглежда ти доста нарушаваш привилегиите, които съм ти отпуснала в миналото.

— Какви привилегии?

— Синдер, аз винаги съм ти давала свободата да правиш, каквото пожелаеш, да ходиш, където пожелаеш. Но ми прави впечатление, че ти не зачиташ границите и отговорностите, които вървят заедно с тази свобода.

Синдер се намръщи и отстъпи назад.

Тя имаше своята гневна пледоария, която се въртеше в главата й през целия път с кораба към дома. Не беше очаквала Адри да я ужили със своя реч.

— Да не би всичко това да е, защото не отговорих на няколко съобщения?

Адри изпъна рамене назад.

— Какво си правила в двореца днес, Синдер?

Сърцето й подскочи.

— В двореца ли?

Адри спокойно повдигна вежди.

— Проследила си чипа ми.

— Трябваше да взема мерки заради поведението ти.

— Аз нищо не съм направила.

— Не ми отговори на въпроса.

Вътрешните предупреждения на Синдер се включиха. Високи нива на адреналин. Тя пое дълбоко въздух.

— Присъединих се към протестите. Това престъпление ли е?

— Бях останала с впечатлението, че си в мазето и работиш, както би трябвало да бъде. Да се измъкнеш от къщата без позволение, без дори да ме информираш, за да участваш в някакъв безсмислен парад, и то докато Пеони… — Гласът й изневери. Адри сведе очи, овладя се, но когато заговори, гласът й беше пресипнал. — Досието ти също показва, че днес си наела кораб до покрайнините на града, до района на старите складове. Ясно е, че си опитала да избягаш.

— Да избягам ли? Не. Там се намира… там… — Тя се поколеба. — Там има магазин за стари части. Отидох за части.

— Така ли? И ще ми кажеш ли, моля те, откъде взе пари за кораба?

Синдер прехапа устни и погледът й потъна към пода.

— Това е неприемливо — каза Адри. — Няма да търпя такова поведение от теб.

Синдер чу стъпки в коридора. Като надникна покрай вратата, тя видя Пърл да се изнизва от стаята си, привлечена от повишения тон на майка си. Синдер отново се обърна към Адри.

— След всичко, което съм направила за теб — продължи Адри, — всичко, което сме пожертвали, ти имаш наглостта да крадеш от мен!

Синдер се намръщи.

— Не съм откраднала от теб.

— Така ли? — Кокалчетата на Адри побеляха. — Можех да подмина няколкото унива за кораба, но кажи, Синдер, откъде взе шестстотинте унива, за да платиш за… — Очите й се спряха върху ботушите на Синдер, а устните й се извиха в презрителна насмешка. — За новата си протеза? Не е ли вярно, че тези пари са били заделени за наема, и за храната, и за разходи по къщата?

Стомахът на Синдер се сви.

— Прожектирах паметта на Ико. Шестстотин унива само за седмица, без да споменавам перлите, с които сте играли, перлите, които Гаран ми подари за годишнината. Изтръпвам, като си помисля, какво друго криеш от мен.

Синдер стисна треперещи юмруци до тялото си, щастлива, че така и не каза на Ико за това че е лунитянка.

— Не беше…

— Не искам да слушам! — Адри събра устни. — Ако не се беше шляла цял ден, щеше да знаеш, че — гласът й се извиси, укрепнал, като че само гневът можеше да остави очите й сухи — че сега ме чака погребение, което струва пари. Шестстотин униви щяха да стигнат да купя порядъчна паметна плоча за дъщеря ми и аз смятам да си върна тези пари обратно. За да можем да си я позволим, ще продадем някои лични вещи и от теб се очаква да дадеш своя принос.

Синдер се улови за рамката на вратата. Искаше да каже на Адри, че никакви луксозни плочки не ще върнат Пеони, но нямаше сили. Като притвори очи, тя облегна чело върху хладното дърво.

— Недей да стоиш там и да се преструваш, че разбираш какво ми е. Ти не си част от това семейство. Та ти дори не си човек вече.

— Аз съм човек — каза тихо Синдер, гневът изцеден от нея. Искаше единствено Адри да млъкне, за да може да отиде в стаята си, да остане сама и да си спомни за Пеони. За лекарството. За бягството им.

— Не си, Синдер. Хората плачат.

Синдер потъна назад и обгърна тялото с ръцете си като защита.

— Хайде, де. Пролей няколко сълзи за малката ти сестричка. Аз тази вечер като че ли съм пресъхнала, та защо ти да не споделиш бремето?

— Това не е честно.

— Не е честно ли? — излая Адри. — Не е честно, че ти все още си жива, а тя не е! Това не е честно! Трябваше да умреш в онази злополука! Трябваше да те оставят да умреш, за да не съсипваш семейството ми!

Синдер тропна с крак.

— Спри да ме обвиняваш! Аз не съм искала да оживея. Не съм искала да ме осиновите. Не съм искала да ставам киборг. Нямам вина за това! Не съм виновна! Нито за Пеони, нито за Гаран! Чумата не е тръгнала от мен, аз не съм…

Тя замлъкна, когато думите на доктор Ърланд се стовариха отгоре й. Лунитяните бяха донесли чумата на Земята. Лунитяните бяха виновни. Лунитяните.

— Да не даде накъсо нещо?

Синдер се отърси от мислите си и хвърли мълчалив, гневен поглед към Пърл. След това пак се завъртя към Адри.

— Мога да върна парите — рече тя. — Ще стигнат да купиш най-хубавата плоча за Пеони — или дори истински надгробен камък.

— Твърде късно е за това. Ти вече доказа, че не си част от семейството ни. Вече доказа, че на теб не може да се вярва. — Адри приглади полата на коленете си. — Като наказание за кражбата и опита ти за бягство днес следобед, реших, че няма да ти позволя да присъстваш на годишния бал.

Синдер сдържа ироничния си смях. Адри за глупачка ли я взимаше?

— До второ нареждане — продължи Адри, — през седмицата ще можеш да ходиш само в мазето, а на фестивала — до магазина, за да започнеш да ми връщаш парите, които открадна.

Синдер заби пръсти в хълбоците си, твърде ядосана, за да спори. Всяка фибра, всеки нерв, всяка жица трепереше.

— И ще оставиш крака си при мен.

Тя се сепна.

— Какво?

— Мисля, че решението е справедливо. Все пак си го купила с мои пари, следователно той е мой и мога да правя с него, каквото поискам. В някои страни биха ти отрязали ръката, Синдер. Да знаеш, че си късметлийка.

— Но кракът е мой!

— И ще трябва да се оправяш без него, докато не намериш по-евтин. — Тя стрелна намръщено краката на Синдер. Устните й се набърчиха от отвращение. — Ти не си човек, Синдер. Време е да го проумееш.

С треперещи устни, Синдер се мъчеше да измисли довод в своя защита. Но според закона, парите принадлежаха на Адри. Според закона, Синдер принадлежеше на Адри. Тя нямаше права, нямаше лични вещи. Беше просто един киборг.

— Върви сега — рече Адри, като хвърли поглед към празната полица над камината. — Гледай само да не забравиш да оставиш крака си в коридора, преди да си легнеш довечера.

Със стиснати юмруци Синдер отстъпи назад в коридора. Пърл се залепи за стената, като гледаше Синдер с погнуса. Страните й бяха зачервени от неотдавнашните сълзи.

— Синдер, чакай — още нещо.

Тя замръзна.

— Ще видиш, че вече започнах да разпродавам някои ненужни вещи. Оставих някои дефектни части в стаята ти, които сметнах за безполезни. Може да им намериш някакво приложение.

Когато стана ясно, че Адри е свършила, Синдер се втурна, бясно по коридора, без да поглежда назад. Гневът бушуваше в нея. Искаше да се разбеснее из къщата и всичко да потроши, но кротичък глас в главата й я успокои. Адри само това чакаше. Адри си търсеше извинение, за да я предаде на властите и да се отърве от нея веднъж завинаги.

Трябваше й време. Още седмица, най-много две, и колата ще е готова.

Тогава наистина щеше да стане киборг — беглец, но този път Адри нямаше да може да я проследи.

С тежки крачки тя влезе в стаята, затръшна вратата и се отпусна отгоре й с разтреперан, горещ дъх. Стисна очи. Още седмица. Само още седмица!

Когато дишането й се уталожи и предупрежденията изчезнаха, Синдер отвори очи. Стаята й, както винаги беше разхвърляна — по захабените одеяла, които й служеха за легло, бяха пръснати стари инструмента и части, но очите й мигновено кацнаха върху ново попълнение към бъркотията. Сърцето й слезе в петите.

Тя клекна над купчината безполезни части, които Адри беше оставила за нея. Износено колело, надупчено с камъни и други отломки. Много стар вентилатор с огъната перка. Две алуминиеви ръце, около една, от които все още беше вързана кадифената панделка от Пеони.

Като стисна зъби, тя започна щателно да претърсва и нарежда парчетиите. Внимателно. Едно по едно. Пръстите й трепереха за всяко смазано винтче. За всяко късче стопена пластмаса. Тя поклати глава, като се молеше тихо. Молеше се. Най-сетне намери онова, което търсеше.

Без сълзи, тя изхлипа от благодарност и падна на колене, стиснала до гърдите си безценния чип за индивидуалността на Ико.