Синдер

Глава девета

— Носителите са прехвърлени успешно — обяви Ли, — всички реакции изглеждат нормални. Кръвното налягане се стабилизира. Утре около 01:00 часа сутринта очакваме да започне втория стадий — той сключи ръце и се завъртя в стола с лице към доктор Ърланд и Фатин. — С други думи можем да се приберем и да подремнем, а?

Доктор Ърланд изсумтя презрително. Плъзна пръст по екрана пред него и бавно завъртя холографското изображение на пациентката. Двайсет мънички зелени светлинки мигаха в кръвта й и без да бързат, се разпространяваха във вените й. И преди беше виждал същото, десетки пъти. Всъщност, нещо друго в нея беше привлякло вниманието му.

— Виждали ли сте такова нещо досега? — попита Фатин до рамото му. — Само продажбата на контролния панел ще стигне за едно цяло семейство.

Доктор Ърланд опита да я погледне с безразличие, но това трудно му се удаде, тъй като му се наложи да килне глава назад и да погледне нагоре към нея. С ръмжене той рязко се обърна отново към холограмата. Докосна горната част на сияещия гръбнак, точно на свръзката между два метални прешлена, и увеличи изображението. Малката сянка сега изглеждаше доста солидна, доста симетрична.

Фатин скръсти ръце и се приведе напред.

— Какво е това?

— И аз не знам — Ърланд завъртя изображението, за да може да го види по-добре.

— Прилича на чип — обади се Ли и отиде при тях.

— На гръбнака й? — учуди се Фатин. — За какво й е там?

— Само казвам на какво прилича. А може да са объркали нещо с прешлените и да се е наложило наново да ги спояват или нещо такова.

— Това май не е просто запояване — Фатин посочи с пръст. — Тук се вижда отвори, като че е включено в… — тя се поколеба.

И двамата се обърнаха към доктор Ърланд, чиито очи следваха малка зелена точица, току-що показала се в обсега на холографа.

— Същинска зла зелена светулка — измърмори той на себе си.

— Докторе — Фатин го откъсна от изображението, — защо ще й е чип, който е включен в нервната система?

Той прочисти гърло.

— Възможно е — той извади чифт очила от горния джоб на престилката и ги сложи на носа си, — нервната система на момичето да е била увредена при някаква травма.

— В катастрофа с кораб? — обади се Ли.

— Нараняванията на гръбнака бяха доста чести преди компютърната навигация да бъде въведена — доктор Ърланд драсна с нокът по екрана, за да се върне към цялото тяло. Той присви очи под очилата, докато пръстите му пърхаха над изображението.

— Какво търсите? — попита Фатин.

Докторът отпусна ръка и хвърли поглед към неподвижното момиче от другата страна на прозореца.

— Нещо липсва.

Белегът около китката. Матовият блясък на изкуствения й крак. Греста по върховете на пръстите.

— Какво? — припряно рече Ли. — Какво липсва?

Доктор Ърланд приближи прозореца и сложи потната си длан на плота. — Една малка зелена светулка.

Зад гърба му Ли и Фатин се спогледаха и после пак се върнаха към холографа. Започнаха да броят, той наум, тя на глас, но щом стигна дванайсет, Фатин ахна и спря.

— Един току-що изчезна — каза тя и посочи едно празно място върху дясното бедро на момичето. — Един микроб, беше точно тука, гледах право към него, а сега го няма.

Докато се взираха, още две точици примигнаха и изчезнаха, като изгорели крушки.

Ли грабна портскрийна си от бюрото и взе трескаво да бие с пръсти по екрана.

— Имунната й система направо побесня.

Доктор Ърланд се приведе над микрофона.

— Дроид, моля вземете още една кръвна проба. По-бързо.

Като чу гласа му, момичето сепнато се извърна.

Фатин приближи доктора до прозореца.

— Още не сме й дали антидота.

— Не сме.

— Тогава как…

Доктор Ърланд захапа силно палец, за да укроти пристъпа на световъртеж.

— Трябва да отида да взема първата кръвна проба — той вървеше заднешком, сякаш се боеше да откъсне поглед от момичето киборг. — Когато всички микроби изчезнат, наредете да я отведат в четвърта стая.

— Четвърта не е пригодена за пациенти под карантина — възрази Ли.

— Вярно. Но тя няма да е опасна — доктор Ърланд щракна с пръсти вече в коридора. — И може да се погрижите дроидът да я отвърже.

— Да я… — лицето на Фатин се сгърчи нерешително. — Мислите ли, че идеята е добра? Напи помните — нападнала е мед-дроидите?

Ли скръсти ръце.

— Фатин има право. Аз със сигурност не искам да срещна юмрука й, ако се разгневи.

— В такъв случай няма от какво да се тревожите — отвърна докторът. — Ще се срещна с нея насаме.

Глава десета

Синдер се сепна. Когато тайнствения глас отново изпълни стаята, за да поиска нова кръвна проба от жертвения агнец. Тя гледаше към огледалото, без да обръща внимание на мед-дроида, който с вещината на автомат приготвяше нова игла.

Преглътна скришом и овлажни гърло.

— Кога най-сетне ще ми дадете измисления си антидот? Почака, но отговор не дойде. Андроидът стисна ръката й в металните си клещи. Тя потръпна от студ и после още веднъж, когато иглата се заби в изранената свивка.

Синината щеше да стои с дни.

Тогава си спомни, че утре вече ще е умряла. Или умираща. Също като Пеони.

Стомахът й се преобърна. Може би Адри имаше право. Може би така щеше да е най-добре.

Тялото й се разтресе силно. Металният й крак се удари силно в оковите.

А може би не. Може би антидотът ще проработи.

Тя напълни дробовете си с хладния, стерилен въздух в лабораторията, като следеше холографа на стената, който повтаряше движенията й. Две зелени точици се мотаеха край десния й крак.

Мед-дроидът извади иглата и запуши раната с парченце памук. Шишенцето с кръвта й той постави в една метална кутия, прикрепена към стената.

Синдер отпусна тежко глава върху масата.

— Попитах ви нещо. Антидот? В някой от близките дни? Нали поне ще се опитате да спасите живота ми?

— Дроид — чу се нов глас, женски. Синдер изви глава, само за да срещне отново своя образ в огледалото. — Откачете пациентката от контролните апарати и я отведете в стая 4D.

Синдер заби нокти в хартията под нея. Стая 4D. Там ли изпращаха всички да ги наблюдават, докато умират?

Андроидът затвори панела на главата й и свали накрайниците от гърдите й. Кривата на електрографа5 се изправи.

— Ехо? — обади се Синдер. — Ще ми кажете ли какво става?

Мълчание. Една зелена светлинка мигна до сензора на андроида и вратата се отвори към коридора, постлан с бели плочки. Мед-дроидът избута масата със Синдер навън, покрай огледалото. Коридорът беше празен и миришеше на белина, а едно от колелцата на масата скърцаше в синхрон с колелата на андроида.

Синдер издаде врат, но не можа да види сензора на мед-дроида.

— Мисля, че имам малко масло в крака ми. Ако искаш, мога да ти оправя колелото.

Андроидът мълчеше.

Синдер стисна устни. Бели номерирани врати се плъзгаха край тях.

— Какво има в стая 4D?

Мълчание.

Синдер забарабани с пръсти, вслушана в шумоленето на хартията и колелото, което щеше да я докара до лудост. Дочу някъде отдалеч гласове, надолу по някой друг от коридорите, и почти се приготви да чуе писъци иззад затворените врати. Тогава една от вратите се отвори и дроидът я бутна навътре покрай черния номер 4D. Стаята беше копие на предишната, но без огледалото на стената.

Синдер беше откарана до друга маса за прегледи, върху която имаше чифт добре познати обуща и ръкавици. Тогава, за нейна изненада, оковите се отключиха със свистене.

Тя бързо дръпна крака и ръце от металните халки преди андроидът да е разбрал грешката си и да я върже отново, но той не реагира и без да каже дума, излезе от стаята. Зад него вратата се затвори с щракване.

Като трепереше, Синдер се изправи и се огледа за скрити камери, но нищо не привлече вниманието й. Както и в другата стая, и тук по протежението на една от стените върху лавицата имаше електрографи и детектори. Нетскрийнът вдясно седеше изключен. Вратата. Две маси за преглед. И тя.

Синдер провеси крака встрани и грабна ръкавиците и ботушите си.

Докато завързваше левия ботуш, си спомни за инструментите, които беше скътала в крака си още на бунището преди хиляди еони, както й се струваше. Отвори крака си и с облекчение видя, че не бяха го претърсвали. Дишането й се поуспокои и тя избра най-големия, най-тежък инструмент, с който разполагаше — един гаечен ключ, после затвори отделението и завърза ботуша.

Като покри изкуствените си крайници и си намери оръжие, се почувства по-добре. Все така беше напрегната, но не толкова уязвима. Ала по-объркана от всякога.

Защо ще й връщат обратно нещата, ако ще я убиват? Защо ще я местят в нова стая?

Тя потърка свивката на лакътя със студения ключ. Синината беше досущ като петно от чума. Тя го натисна с палец, доволна, че усеща тъпа болка, което показваше, че не е.

Отново се огледа внимателно за камера, почти в очакване да види малък взвод от дропли да нахлува в стаята, преди да е успяла да разруши оборудването, но нищо не се случи. Отвън в коридора беше тихо.

Синдер стана от масата, отиде до вратата и опита дръжката. Заключено. В рамката на вратата имаше вграден идентификационен скенер, но и след като допря ръка, лампичката остана червена, което означаваше, че е кодиран само за избрани служители.

Приближи шкафовете и опита чекмеджетата, но нито едно не се отвори.

Като потупваше бедро с ключа, тя се обърна към нетскрийна. Той светна и оживя, а насреща й изскочи холографско изображение. Пак нейното — медицинската й диаграма събрана в едно.

Тя замахна с ключа през корема на холографския образ. Той примигна, после пак се възстанови.

Вратата се отвори шумно.

Синдер се завъртя, като притисна ключа до крака си.

Пред нея стоеше възрастен мъж със сив каскет; в лявата ръка държеше портскрийн, а в дясната — две шишенца с кръв. Беше по-нисък от Синдер. На раменете му, като на същински скелет, висеше бяла престилка. Дълбоките черти по лицето му издаваха години, прекарани в усърдно размишление върху много сложни въпроси. Но очите му бяха по-сини от небето и в този момент се усмихваха.

Напомняше й дете, чиято уста се пълни със слюнка при вида на лепкава кифла.

Зад него вратата се затвори.

— Здравейте, госпожице Лин.

Тя стисна здраво ключа. Непознатият акцент. Невидимият глас.

— Аз съм доктор Ърланд, ръководителят на кралския научен екип за изследване на летумозис.

Тя се помъчи да изглежда спокойна.

— Защо не носите маска?

Той повдигна сивите си вежди.

— За какво ми е? Болна ли сте?

Синдер стисна зъби и заби ключа в бедрото си.

— Защо не седнете? Трябва да обсъдим някои важни неща.

— О, сега искате да говорите — изрече тя, като съвсем малко се приближи към него. — Бях останала с впечатлението, че не се интересувате особено от мнението на вашите опитни мишки.

— Вие не сте като другите ни доброволци.

Синдер го изгледа, а в ръката й металният ключ беше се спрял.

— Сигурно защото не съм доброволка.

С плавно движение тя вдигна ръка. Прицели се в слепоочието му. Представи си го как се свлича на пода.

Но замръзна, а зрението й се размаза. Пулсът й се забави, нивото на адреналина спадна още преди ретина — дисплеят да смогне да я предупреди.

Насред лепкавото объркване в мозъка й нахлуха мисли, ясни и отчетливи. Това беше един стар човек. Крехък, безпомощен стар човек. С най-очарователните, най-невинните сини очи, които някога беше виждала. Не желаеше да го наранява.

Ръката й потрепери.

Малката оранжева светлинна щракна и тя пусна ключа изненадана. Той изтрака на пода, но тя беше твърде замаяна да мисли за него.

Той не беше казал и дума. Как можеше да лъже?

Докторът дори не беше трепнал. Очите му засияха, доволни от реакцията на Синдер.

— Моля — той разпери пръсти към масата за прегледи. — Няма ли да седнете?

Глава единайсета

С няколко бързи примигвания Синдер опита да разпръсне мъглата, обвила ума й. В ъгълчето на полезрението й оранжевата светлинка изчезна, но тя така и не разбра защо беше светнала. Възможно беше по-ранният шок в системата да е объркал програмирането й.

Докторът мина край нея и посочи холографското изображение, което се подаваше от нетскрийна.

— Несъмнено това ви е познато — той плъзна пръст по екрана, така че тялото бавно се завъртя в кръг. — Нека ви кажа кое му е особеното.

Синдер дръпна нагоре ръкавицата, като скри с подгъва белязаната тъкан. Приближи се до него. Кракът й се удари в ключа и го запрати под масата за прегледи.

— Според мен всичките му 36.28 процента са доста особени.

Докато доктор Ърланд стоеше с гръб към нея, тя се наведе и вдигна ключа. Струваше й се по-тежък от преди. Всъщност всичко беше по-тежко — и ръката, и кракът, и главата й.

Докторът посочи десния лакът на холограмата.

— Ето тук инжектирахме микробите носители на летумозиса. Всички бяха маркирани, за да можем да следим движението в тялото ви — той отдръпна пръста си и потупа устни. — Сега разбирате ли какво е особеното?

— Фактът, че съм жива, а и вие май не се плашите, че сте в една стая с мен?

— Да, в известен смисъл — той се обърна към нея, като се почесваше по главата през вълнената шапка. — Както виждате, микробите ги няма.

Синдер се почеса с ключа по рамото.

— Как така?

— Ами така, няма ги. Изпарили са се. Пук — той взриви ръце като фойерверки.

— Значи… не съм болна от чумата?

— Точно така, госпожице Лин. Не сте болна от чумата.

— И няма да умра?

— Точно така.

— И не съм заразна?

— Не, не, не. Чудесно усещане, нали?

Тя се облегна на стената. Изпълни я спокойствие, а след него подозрение. Бяха я инжектирали с чумата, но сега беше изцелена? Без антидот?

Това приличаше на капан, но оранжевата светлинка никаква я нямаше. Колкото и невероятни да бяха думите му, той казваше истината.

— Това случвало ли се е и преди?

Дяволита усмивка се разля по очуканото лице на доктора.

— Вие сте първата. Имам някои теории как е станало, но разбира се трябва да ви направя изследвания.

Той остави холограмата и отиде до плота, където постави двете шишенца.

— Това са кръвните ви проби — една преди инжекцията и една след. Горя от нетърпение да видя какви тайни крият.

Тя плъзна очи към вратата, после обратно към доктора.

— Искате да кажете, че съм имунизирана?

— Да! Точно така изглежда. Много интересно. Забележително — той сключи ръце. — Възможно е така да сте родена. Нещо в ДНК–то, което е повлияло имунната ви система така, че тя да надвива точно тази болест. А може и някога в детството ви да са вкарали малко количество летумозис в тялото ви, а то веднъж надвило болестта, си е изградило имунитет срещу нея, който вие днес използвахте.

Синдер се сви назад неспокойно под настойчивия му поглед.

— Помните ли нещо от детството си, което може да е свързано с това? — продължи той. — Някаква ужасна болест? Някога да сте били на косъм от смъртта?

— Не. А… — тя се поколеба, докато пъхаше гаечния ключ в страничния джоб на панталона. — Май че да. Вторият ми баща почина от летумозис. Преди пет години.

— Вторият ви баща. Знаете ли откъде може да се е заразил? Тя сви рамене.

— Знам ли. Мащех… Адри, моят настойник, винаги е подозирала, че е прихванал болестта в Европа. Когато ме осинови.

Ръцете на доктора затрепериха и сякаш само здраво стиснатите му пръсти го пазеха да не се пръсне от вълнение.

— Значи сте от Европа.

Тя кимна неуверено. Като си помисли, беше странно, че идва от място, което не помни.

— Помните ли да е имало много болни хора в Европа? Или някакво запомнящо се избухване на болестта във вашата провинция?

— Не знам. Нямам никакви спомени от преди операцията. Той повдигна вежди, а сините му очи изсмукаха цялата светлина от стаята.

— Кибернетичната операция ли?

— Не, онази за смяна на пола.

Усмивката на доктора помръкна.

— Шегувам се.

Доктор Ърланд си върна самообладанието.

— Какво искате да кажете с това, че нищо не помните?

Синдер духна един кичур от лицето си.

— Ами това. Като инсталирали интерфейса в мозъка ми, той увредил онова… сещате се. Онази част от мозъка, която помни всичко.

— Хипокампуса.

— Това май.

— На колко години сте били?

— Единайсет.

— Единайсет — той изпусна бързо въздух. Погледът му на посоки се стрелна по пода, като че причината за имунитета й беше написана там. — Единайсет. Заради катастрофа с кораб, нали?

— Да.

— Катастрофите в днешно време са почти невъзможни.

— Докато някой глупак не свали сензорите за сблъсък, за да направи кораба по-бърз.

— Дори тогава ми се струва, че няколко натъртвания и синини не биха оправдали целия този ремонт, който са ви направили.

Синдер потупа хълбок с пръсти. Ремонт — ама че киборгски термин.

— Да, но тази катастрофа убила родителите ми, а мен изхвърлила през предното стъкло. Силата изтласкала кораба извън маглев-трасето6. Той се превъртял няколко пъти и паднал върху мен. След това част от костите в крака ми били смлени на кайма — тя млъкна, като си играеше с ръкавиците. — Поне това ми разказаха. Както ви казах, нищо не помня.

Помнеше слабо само мъглата от лекарствата и кашата в главата си. А после беше дошла болката. Всеки мускул я изгаряше. Всяка става надаваше вой. Цялото й тяло се бунтуваше срещу онова, което му бяха причинили.

— Оттогава насам имали ли сте проблеми със съхранението на спомените или формирането им?

— Не и такива, за които да знам — тя се вторачи в него. — Това каква връзка има?

— Невероятно — Доктор Ърланд избегна въпроса. Извади портскрийна и си записа нещо, а после каза: — Сигурно много протези сте сменили, докато стигнете до тези.

Синдер сви устни. Наистина така трябваше да бъде, но Адри беше отказала да плаща за нови части на доведената си дъщеря — мутант. Вместо да отговори. Синдер погледна първо към вратата, а после към шишенцата с кръв.

— Е… сега мога ли да си вървя?

Очите на доктора лумнаха, сякаш въпросът й го беше наранил.

— Да си вървите? Госпожице Лин, трябва да разберете колко ценна сте сега с това откритие.

Тялото й се напрегна, пръстите й обходиха очертанията на ключа в джоба.

— Значи още съм затворник. Но вече ценен.

Лицето му се смекчи и той прибра портскрийна.

— Не си давате сметка колко сериозно е всичко това. Нямате представа колко важна… нямате представа за стойността си.

— И какво сега? Смятате да ме инжектирате с още по-смъртоносни болести, за да видите как ще се справи тялото ми с тях, така ли?

— О, звезди, не! Как ще ви убиваме. Та вие сте безценна!

— Преди един час друго говорехте.

Погледът на доктор Ърланд проблесна в посока на холограмата със свъсени вежди, сякаш обмисляше думите й.

— Нещата сега са доста различни, от това, което бяха преди час, госпожице Лин. С ваша помощ бихме могли да спасим стотици хиляди хора. Ако вие сте онова, за което ви мисля, бихме могли — е, като за начало бихме могли да спрем жребия на киборги.

Той допря юмрук до устните си.

— Освен това ще получавате заплащане, разбира се.

Като окачи палци на гайките на панталоните си, Синдер се облегна на плота с наредените върху него апарати, които до неотдавна вдъхваха страх у нея.

Тя беше имунизирана.

Беше важна.

Естествено и парите изкушаваха. Ако успееше да докаже, че и сама може да се грижи за себе си, тогава можеше и да успее да анулира законното настойничество на Адри. Можеше да откупи свобода си.

Но дори и това проникновение угасна, щом си спомни Пеони.

— Наистина ли мислите, че мога да помогна?

— Да. Дори мисля, че скоро всеки жител на планетата ще ви е безкрайно благодарен.

Тя преглътна, повдигна се с ръце върху една от масите за преглед и седна със скръстени крака.

— Става, но да сме наясно — сега съм тук по собствено желание, което означава, че мога да си тръгна по всяко време, щом пожелая. Без въпроси, без спорове.

Лицето на доктора се озари, а между бръчките очите му засветиха като светилници.

— Да, разбира се.

— И очаквам заплащане, както споменахте, но искам отделна сметка. Сметка, до която законният ми настойник няма да има достъп. Не искам тя да научава, че съм дала съгласието си за това, нито да има достъп до парите.

За нейна изненада, той не се поколеба.

— Разбира се.

Тя пое въздух, за да се успокои.

— И още нещо. Сестра ми. Вчера беше отведена в изолатора. Ако намерите лекарство, искам първо на нея да дадете от него.

Този път погледът на доктора трепна колебливо. Той се обърна и закрачи към холограмата, като триеше ръце в лицевата страна на престилката.

— Това, боя се не мога да обещая.

Тя стисна юмруците си един до друг.

— Защо не?

— Защото императорът трябва пръв да получи лекарството — той присви очи със съчувствие. — Но мога да обещая, че сестра ви ще е втората.

Глава дванайсета

През стъклото принц Каи наблюдаваше как мед-дроидът поставя системите в ръката на баща му. Едва пет дни бяха изминали, откакто императорът показа първите симптоми на синята треска, но те се струваха на принца като цяла вечност. Страдания и тревоги, които стигаха да запълнят години време, се изтърколиха само в няколко часа.

Веднъж доктор Ърланд му беше казал за някакво старо поверие, според което лошите неща винаги идвали по три наведнъж.

Първо, Нанси беше се повредила, преди да успее да съобщи за откритията си.

А сега баща му беше безнадеждно болен.

Кое беше следващото? Какво по-лошо от това?

Може би лунитяните ще обявят война.

Той трепна и веднага му се прииска да не беше си го и помислял дори.

Кон Торин, съветникът на баща му и единственото човешко същество, на което беше позволено да вижда императора в това състояние, сложи ръка на рамото на Каи.

— Всичко ще се оправи — каза той сдържано, с онази негова забележителна способност да прочита мислите на другите.

Бащата на Каи простена и отвори подути очи. Стаята беше сложена под карантина на седмия етаж в двореца в крилото за научни изследвания, но всички възможни удобства бяха осигурени за императора. Многобройни нетскрийнове опасваха стените, за да могат да го развличат с музика, забавни програми и четене. От градините с купища бяха донесени от любимите му цветя — иначе стерилната стая беше пълна с лилии и хризантеми. Леглото беше застлано с най-фината коприна, която можеше да се намери в Републиката. Но нищо от това не помагаше. Стаята все така си оставаше стая, предназначена да разделя живота от смъртта.

Чист прозорец стоеше между Каи и баща му. Императорът присвиваше очи към Каи, но те бяха празни като стъкло.

— Ваше Величество — обади се Торин. — Как се чувствате?

Очите на императора се сгънаха в крайчеца. Той не беше възрастен мъж, но болестта бързо го беше състарила. Цветът на лицето му беше жълт и бледен, а черни и червени петна бяха надупчили врата му.

Пръстите му се надигнаха от завивките, за да помаха — повече от това не смогна да направи.

— Нуждаете ли се от нещо? — попита Торин. — Чаша вода? Храна?

— Дроид — компаньонка, модел 5-3? — предложи Каи.

Торин хвърли неодобрителен поглед към принца, но императорът се засмя хрипливо.

Каи усети как очите му се замъгляват и трябваше да извърне поглед надолу към пръстите си, които притискаше върху перваза на прозореца.

— Колко още? — попита той с тих глас, за да не чуе баща му.

Торин поклати глава.

— Няколко дни, а може и по-малко.

Каи чувстваше погледа на Торин върху себе си — разбиращ, но едновременно суров.

— Трябва да си благодарен за времето, което имаш с него. Повечето хора не получават възможността да видят близките си, след като ги отведат.

— И кой би искал да види любимите си хора в това състояние? — Каи вдигна очи. Баща му се опитваше да остане буден и клепачите му потрепваха. — Дроид, дай му вода.

Андроидът плъзна колела до леглото на императора, повдигна горната част, подаде до устните му чаша вода и избърса с бяла кърпа потеклата струйка. Императорът едва отпи, но когато отново потъна във възглавниците, изглеждаше освежен.

— Каи…

— Тук съм — отвърна Каи, а дъхът му направи облаче върху стъклото.

— Бъди силен. Вярвай… — думите му бяха сподавени от кашлица. Мед-дроидът подаде една кърпа към устата му и върху памучната материя Каи зърна кръв. Затвори очи и започна да диша равномерно.

Когато отново ги отвори, мед-дроидът пълнеше системата с прозрачна течност — болкоуспокояващо. Каи и Торин гледаха как императорът потъна в неподвижен сън. Като че гледаха непознат. Каи обичаше баща си, но не можеше да свърже болния пред очите си с кипящия от енергия мъж отпреди седмица.

Една седмица.

Побиха го тръпки и Торин пак стисна рамото му. Каи беше забравил, че ръката му е там.

— Ваше Височество.

Каи не отговори, само гледаше гърдите на баща си, които се повдигаха и снижаваха.

Ръката на рамото му го стисна кратко, после се отпусна.

— Вие ще бъдете новият император, Ваше Височество. Трябва да започнем с приготовленията. Вече твърде дълго отлагаме.

Твърде дълго. Една седмица.

Каи се престори, че не го чува.

— Както Негово Величество ви каза — трябва да сте силен. Знаете, че можете за всичко да разчитате на мен — Торин млъкна. — От вас ще излезе добър владетел.

— Не, няма — Каи пъхна пръсти в косата си и я дръпна силно назад.

Той щеше да стане император.

Думите иззвъняха глухо.

Истинският император беше там, в леглото. А той беше един самозванец.

— Ще говоря с доктор Ърланд — Каи отстъпи назад от стъклото.

— Докторът е зает, Ваше Височество. Не бива непрестанно да го безпокоите.

— Искам само да науча дали няма някакво развитие.

— Сигурен съм, че ако има, той веднага ще ви уведоми.

Каи издаде напред брадичка и изгледа Торин — човекът, който беше съветник на баща му още преди раждането на Каи. Дори и днес присъствието на Торин го подтикваше да се държи като малко момче, да не се покорява, да се бунтува. Питаше се дали някога ще успее да надмогне това усещане.

— Имам нужда да правя нещо — отвърна той. — Не мога просто да стоя тук и да гледам как умира.

Торин сведе очи.

— Разбирам ви, Ваше Височество. За всички ни е трудно.

Не е същото, поиска да отвърне Каи, но замълча.

Торин се извърна към прозореца и отпусна глава.

— Да живее императорът.

С пресъхнало гърло Каи повтори тихо думите:

— Да живее императорът.

Излязоха от стаята в мълчание и тръгнаха по коридора към асансьорите.

Една жена ги причакваше. Каи не биваше да се изненадва — напоследък тя непрестанно се навърташе наоколо, при все че беше последният човек, когото той желаеше да среща.

Сибил Мира. Главен чародей на Короната на лунитяните. Изумително красива, с черна коса до кръста и топла, меднозлатиста кожа. Носеше униформа, която подхождаше на ранга и титлата й — дълга бяла дреха с висока яка и ръкави, оформени като камбани, обшити по кантовете с руни и йероглифи, чието значение беше неизвестно на Каи.

На пет разкрача зад нея стоеше неизменният й, мълчалив охранител. Това беше млад мъж, красив колкото самата Сибил, с руса коса вързана на конска опашка и остри черти, по които Каи все още не беше видял проява на чувство.

Докато Каи и Торин приближаваха, устните на Сибил се извиха, но очите й останаха студени.

— Ваше Императорско Височество — изрече тя и грациозно изви глава в поклон. — Как е здравето на благородния император Рикан?

Тъй като Каи не отговори, Торин се обади:

— Не е добре. Благодарим ви за загрижеността.

— Съжалявам да чуя това — гласът й изразяваше съжалението на котка, приклещила в ъгъла мишка. — Господарката ми изпраща своето съчувствие и пожелания за бързо оздравяване.

Тя вторачи поглед в принца, а образът й като мираж сякаш взе да мержелее. Шепот изпълни ушите му. Уважение и възхищение, съчувствие и загриженост.

Каи откъсна поглед от нея, като заглуши гласовете. Отне му миг, преди бесният пулс да се успокои.

— Какво желаете? — попита той.

Сибил посочи асансьорите.

— Да разменя една-две думи с мъжа, който скоро ще стане император… ако така е отредила съдбата.

Каи погледна към Торин, но срещна само хладното му лице. Такт. Дипломатичност. Както винаги. Особено когато идеше реч за проклетите лунитяни.

Като въздъхна, той се полуизвърна към чакащия андроид.

— Третият етаж.

Сензорът присветна.

— Ваше Височество, моля насочете се към асансьор С.

Те се качиха, а Сибил влезе леко, като перце носено от бриза. Охранителят се качи последен, застана до вратата и се обърна с лице към тримата, като че смъртна опасност грозеше чародейката. Леденият му поглед смущаваше Каи, но Сибил сякаш беше забравила присъствието му там.

— В злощастен момент се разболя кралят — каза тя.

Каи стисна перилата и я погледна, изцеждайки омразата си в полираното дърво.

— Може би следващият месец щеше да е по-удобно за вас?

Тя остана невъзмутима.

— Говоря, разбира се, за съюзническите преговори, които господарката ми водеше с император Рикан. Силно желаем споразумение, изгодно както за Луна, така и за Републиката.

Когато гледаше към нея, принцът се чувстваше замаян, нестабилен, затова откъсна погледа си и загледа в менящите се цифри над вратата.

— Откакто кралица Левана се възкачи на трона, баща ми непрестанно прави опити да сключи съюз с нея.

— Той продължава да отхвърля разумните й искания.

Каи стисна зъби.

Сибил продължи:

— Надявам се, че като император, вие ще отстъпите пред здравия разум, Ваше Височество.

Каи стоеше мълчалив, докато асансьорът подмина шестия, петия, четвъртия етаж.

— Баща ми е мъдър мъж. В този момент не възнамерявам да променям решенията му. Силно се надявам, че ще успеем да постигнем споразумение, но, боя се, господарката ви ще трябва да занижи разумните си искания.

Усмивката на Сибил беше замръзнала на лицето й.

— Е — рече тя, когато вратите се отвориха, — още сте млад.

Той се поклони леко с глава, като че бе взел думите й за комплимент, после се обърна към Торин.

— Ако имате малко време, бихте ли ме придружили до офиса на доктор Ърланд? Може да имате въпроси, за които не съм помислил.

— Разбира се, Ваше Височество.

Двамата слязоха от асансьора, без да кажат и дума на чародейката или охранителя й, но зад гърба им Каи дочу захаросания й глас:

— Да живее императорът — и вратите се затвориха.

Той изпъшка.

— Трябва да я хвърлим в затвора.

— Посланикът на Луна? Това съвсем не е мирен жест.

— Те биха се отнесли много по-зле с нас — той прокара ръка през косата си. — Пфу! Лунитяни!

Почувствал, че Торин изостава назад, Каи пусна ръка и се обърна. Очите на Торин го гледаха тежко. Тревожно.

— Какво?

— Знам, че моментът е тежък за вас.

Каи се разяри и поиска да се защити, но потисна гнева в гърдите си.

— Моментът е тежък за всички ни.

— Ваше Височество, все някога ще трябва да обсъдим кралица Левана, както и вашите намерения спрямо нея. Разумно е да имаме план.

Каи се приближи към Торин, без да обръща внимание на една групичка лабораторни техници, които трябваше да ги заобиколят.

— Аз имам план. Планът ми е да не се женя за нея. Да върви по дяволите дипломацията. Това е. Край на обсъждането.

Торин раздвижи брадичка.

— Не ме гледайте така. Тя ще ни погуби — Каи сниши глас, — ще ни пороби.

— Разбира се, Ваше Височество — съчувственият му поглед разсея растящия у Каи гняв. — Моля, повярвайте ми, че не бих поискал това от вас. Както и никога не съм го искал от баща ви.

Каи отстъпи назад и се облегна тежко върху стената в коридора. Край него учените бързаха в белите си престилки, гумите на андроидите бръмчаха по балатума и дори някой от тях да беше забелязал принца и съветника му, с нищо не издадоха това.

— Добре, слушам — продума той. — Какъв е планът ни?

— Ваше височество, тук не е мястото…

— Не, не, целият съм в слух. Моля ви, дайте ми да мисля за нещо различно от проклетата болест.

Торин пое бавно дъх.

— Според мен не трябва да променяме външната си политика. Засега ще настояваме за мирен договор, за съюз.

— А ако тя откаже да подпише? Ако се умори да чака и реши да изпълни заканите си? Само си представете една война точно сега с чумата и икономиката, и… Левана ще ни погуби. И тя го знае.

— Ако искаше, досега щеше да ни обяви война.

— А ако изчаква удобния случай, изчаква така да отслабнат силите ни, че да се предадем, защото друго не ни остава — Каи се почеса по врата, като гледаше оживлението по коридора.

Всички бяха така заети, така решени да открият лекарство. Само ако можеше да се намери лекарство.

Той въздъхна.

— Трябваше да се оженя. Ако сега бях женен, кралица Левана нямаше да ми е на главата. Тогава щеше да подпише мирния договор… ако наистина искаше мир.

Торин мълчеше и принуден да погледне към съветника, Каи се удиви да открие непривична топлина върху лицето му.

— Може би на фестивала ще срещнете някое момиче — рече Торин. — Ще изживеете вълнуващ роман и ще заживеете с нея безгрижно и щастливо до края на дните си.

Каи опита да го изгледа строго, но не издържа дълго. Торин толкова рядко се шегуваше.

— Чудесна идея. Как не ми хрумна? — той се обърна, подпря рамо о стената и скръсти ръце на гърдите си. — Всъщност, може би има една възможност, която не сте обмислили с баща ми. Нещо, което непрестанно занимава ума ми тези дни.

— Моля, кажете, Ваше Височество.

Той сниши глас:

— Направих някои проучвания — Каи замълча, после продължи, — относно… относно наследника на Луната.

Очите на Торин се разшириха.

— Ваше Височество…

— Изслушайте ме — Каи вдигна ръце, за да възпре укорите на Торин. Знаеше какво ще последва — племенницата на кралица Левана, принцеса Селена, е мъртва. Загинала е при пожар преди петнайсет години. Наследник на Луна не съществува.

— Всеки ден изригват нови слухове — продължи Кан. — Едни са я видели, други твърдят, че са й помогнали, има теории…

— Да, теориите всички сме ги чували. Както мен, и вие добре знаете, че те не са подплатени с никакви доказателства.

— Но ако все пак е истина? — Каи кръстоса ръце и сведе глава към Торин, а гласът му стихна до шепот. — Ако все пак има момиче, което може да свали Левана от трона? Което е по-силно дори и от нея?

— Вие чувате ли се какво говорите? Някой по-силен от Левана? Например, някой като сестра й, която наредила да отрежат краката на любимата й шивачка, за да може по цял ден да седи и да шие изящните й рокли?

— Не говорим за кралица Чанари.

— Не, говорим за дъщеря й. Каи, цялото им семейство, всички до един, са алчни, жестоки, покварени от силата си. То е кръвта им. Повярвайте ми, ако принцеса Селена беше жива, щеше да е точно като тях.

Каи усети болка в ръцете си — толкова силно стискаше, че кожата по пръстите му беше побеляла.

— Тя не може да е по-лоша — каза той. — А и кой знае. Ако слуховете са верни и през тези години тя е била на земята, тогава може и да е станала различна. Може да прояви съчувствие към нас.

— Тази ваша фантазия се основава на слухове.

— Тялото й така и не е било открито…

Торин сви устни в тънка линия.

— Открити са онова, което е останало от него.

— Нищо не пречи човек да проучи малко нещата, нали? — Каи взе да се отчайва. От толкова отдавна хранеше надежди, а проучванията така му бяха легнали на сърце. Не можеше да понесе мисълта, че това са напразни илюзии, макар че и тази възможност винаги се беше реяла някъде из кътчетата на съзнанието му.

— Напротив, пречи — възрази Торин. — Ако Левана разбере какво мислите, това ще унищожи шансовете ни да си осигурим договор. Дори не бива да говорим за това тук — опасно е.

— Е, кой дава ухо на слуховете?

— Ваше Височество, да сложим край на този разговор. Сега най-важното за вас е да предотвратите войната, а не да се тревожите за въображаемата лунна принцеса.

— А ако не успея да предотвратя войната?

Торин разпери длани. Спорът го беше уморил.

— Съюзът ще поведе битка.

— Да. Отличен план. След този разговор вече съм по-спокоен.

Той се обърна и слепешката тръгна към лабораторията.

Да, Земният съюз щеше да влезе в битка. Но срещу Луна те щяха да загубят.

Глава тринайсета

— Вашият контролен панел е удивително сложен. Едни сред най-добрите, които някога съм виждал у киборг — доктор Ърланд завъртя холограмата първо на една страна, а сетне и на другата. — Погледнете само проводника по гръбначния ви стълб. Почти напълно се слива с централната нервна система. Изкусна изработка. А, да! Вижте тук! — той посочи таза на холограмата. — Половите органи почти не са засегнати. Знаете, че голяма част от жените киборги остават бездетни заради агресивната интервенция, но като гледам, за вас това май няма да е проблем.

Синдер беше седнала на една от масите за прегледи, подпряла брадичка на двете си длани.

— Каква съм късметлийка.

Докторът й размаха пръст.

— Трябва да сте благодарна, че хирурзите са били толкова внимателни.

— Далеч по-благодарна ще съм да открия момче, което намира сложната електрическа система в едно момиче за вълнуваща — тя ритна с пети металния крак на масата. — Това има ли нещо общо с имунитета ми?

— Може би да, може би не — докторът извади чифт очила от джоба и без да сваля очи от холограмата ги намести на лицето си.

Синдер килна глава на една страна.

— Не ви ли плащат достатъчно за лазерна корекция на зрението?

— Обичам да гледам през очилата — доктор Ърланд изтегли надолу холограмата и разкри главата на Синдер отвътре. — Като говорим за операции на очи, знаете ли, че нямате слъзни канали?

— Какво? Наистина ли? А аз мислех, че просто съм студена. — Тя качи крака на масата и прегърна колене. — И освен това не мога да се изчервявам. Ако това ще е следващото ви гениално откритие.

Той се обърна. Зад очилата очите му изглеждаха огромни.

— Не можете да се изчервявате? Как така?

— Мозъкът ми следи за температурата на тялото и ако загрея твърде много и твърде бързо, ме принуждава да се охладя. Предполагам, че само потенето като при всички нормални хора не е било достатъчно.

Доктор Ърланд извади портскрийна и натисна нещо.

— Това е доста находчиво — промърмори той. — Вероятно са били обезпокоени да не би системата ви да прегрее.

Синдер проточи врат, но не можа да види малкия екран.

— Това важно ли е?

Той не й обърна внимание, а като посочи холограмата каза:

— И вижте сърцето. Тези две камери са изработени основно от силикон и био — тъкан. Удивително!

Синдер постави ръка на гърдите си. Сърцето. Мозъкът. Нервната система. Имаше ли нещо, което да не са променили?

Тя сложи ръка на врата си и я прокара по издатините на гръбнака, докато с поглед обходи металните прешлени, тези метални нашественици.

— А това какво е? — тя се пресегна и посочи една сянка на диаграмата.

— А, да. Преди малко го обсъждахме с асистентите ми — доктор Ърланд се почеса през шапката. — Изглежда е направено от друг материал, различен от този за прешлените, и е поставено точно над един от нервните центрове. Вероятно има за цел да компенсира някакъв дефект.

Синдер сбърчи носле.

— Отлично. Имам си и дефекти.

— Вратът някога създавал ли ви е проблеми?

— Само когато откарам цял ден под някой кораб.

И когато сънувам. В кошмарите й огънят винаги най-много я гореше под врата, а оттам горещината се стичаше по гръбнака. Болката не стихваше, като че горещ въглен беше сврян под кожата й. Тя потрепери. Спомни си съня от изминалата нощ и Пеони, която плачеше, викаше и обвиняваше Синдер за случилото се с нея.

Доктор Ърланд я наблюдаваше, като почукваше лекичко устни с портскрийна.

Синдер се размърда неспокойно.

— Имам въпрос.

— Да? — докторът прибра в джоба портскрийна.

— Нали казахте, че след като тялото ми унищожи микробите, вече не съм заразна?

— Точно така.

— Тогава… ако съм се заразила с болестта по естествен път, да кажем преди… два дни, колко време трябва да мине, преди отново да оздравея.

Докторът сви устни.

— Хм. Можем да предположим, че с всеки следващ път, в който тялото ви влиза в контакт със заразоносителите, то става все по-ефективно срещу тях. Ако сега му трябваха двайсет минути да се справи с тях… допускам, че не би му отнело повече от час следващия път. Най-много два. Трудно е да се каже — всяка болест и всяко тяло са различни.

Синдер скръсти ръце в скута си. Беше се прибрала у дома от пазара за малко повече от час.

— Ами може ли… може ли да полепва по дрехите, да речем?

— Само за кратко. Патогените не могат да живеят дълго без преносител — той се намръщи. — Добре ли сте?

Тя въртеше из ръцете ръкавиците си. Кимна.

— Кога започваме да спасяваме хора?

Доктор Ърланд намести шапката си.

— Боя се, че не мога да направя нищо, преди да анализирам кръвните проби и да разкрия структурата на ДНК–то ви. Но преди това ми се искаше да добия по-ясна представа за устройството на тялото ви, в случай, че това повлияе на резултатите.

— Това че съм киборг, не променя ДНК–то ми, нали?

— Не, но според някои изследвания в резултат на операцията човешкото тяло започва да изработва различни хормони, появяват се химически дисбаланс, антитела, разни такива неща. Разбира се, колкото по-агресивна е процедурата, толкова повече…

— Мислите ли, че това е свързано с имунитета ми? Това, че съм киборг?

Очите на доктора засияха, замаяни, всяващи страх у Синдер.

— Не съвсем — отвърна той. — Но както казах и преди… имам си една-две теории.

— Възнамерявате ли да споделите някоя от тях с мен?

— О, да. Щом се уверя, че не греша, възнамерявам да споделя откритието си с целия свят. Всъщност, хрумна ми нещо за мистериозната сянка на гръбнака ви. Ще възразите ли, ако опитам нещо?

Той свали очилата и ги пъхна обратно в джоба до порт — скрийна.

— Какво ще правите?

— Само малък експеримент. Не се тревожете.

Тя извърна глава. Доктор Ърланд заобиколи масата и докосна с пръсти врата й, притискайки прешлените точно над раменете й. Тя се вцепени при допира. Ръцете му бяха топли, при все това тя потрепери.

— Кажете ми, ако почувствате нещо… необичайно.

Синдер отвори уста, за да каже, че всеки човешки допир беше необичаен, но дъхът й секна.

Огън и дъжд се стекоха по гръбнака и заляха вените й.

Тя извика и падна сгърчена на пода.

Глава четиринайсета

Червена светлина прониза клепачите й. Обезумял, ретина — дисплеят показваше върху екрана на клепачите й върволица от безсмислици в зелено. Нещо не беше наред с електрическата мрежа — пръстите на лявата й ръка непрестанно се свиваха, пулсираха неудържимо.

— Успокойте се, госпожице Лин. Всичко е наред — гласът с непознатия акцент, спокоен и бездушен, беше последван от друг, паникьосан.

— Наред ли? Вие с всичкия си ли сте? Какво се е случило?

Синдер простена.

— Само малък експеримент, Ваше Височество. Ще се оправи. Виждате ли? Вече се събужда.

Чу се нов приглушен протест, преди да надзърне през клепачите. Белотата на стаята щеше да я ослепи, ако не бяха двете сенки, които я прерязваха. В очертанията им очите й различиха вълнената шапка на доктор Ърланд и небесносините му очи, и принц Каи с рошавите кичури черна коса, висящи над очите му.

Докато за втори път този ден ретина — дисплеят правеше основна диагностика на Синдер, тя затвори очи, смътно обезпокоена, че принцът ще забележи зелената светлинка в зениците й.

Добре, че поне беше с ръкавици.

— Жива ли си? — Каи отмести сплъстената коса от челото й. Пръстите му бяха влажни и пареха, но после разбра, че тя гореше. Но това беше невъзможно. Тя не можеше да се изчервява, не можеше да вдига температура.

Не можеше да прегрява.

Какво й бе сторил докторът?

— Да не си е ударила главата? — попита Каи.

Пръстите й се укротиха. В инстинктивен стремеж да скрие ръцете си Синдер ги притисна о тялото си.

— О, добре е — повтори доктор Ърланд. — Малко се поуплаши, но нищо повече. Съжалявам за това, госпожице Лин. Не си дадох сметка, че ще проявите такава чувствителност.

— Какво направихте? — попита тя, като внимаваше да не заваля думите.

Каи плъзна ръка под нея и й помогна да се изправи. Тя трепна от допира му и за всеки случай дръпна надолу крачола, за да скрие металния блясък на прасеца си.

— Просто намествах гръбначния ви стълб.

Синдер сви очи — нямаше нужда от оранжевата светлинка, за да разбере, че лъже. Но тя и така пак светна.

— Какво й е на гръбнака? — ръката на Каи се плъзна към долната част на гърба й.

Синдер пое дъх, а кожата й настръхна. Страхуваше се, че болката ще се върне, че докосването на принца ще вземе надмощие над системата й, както беше направил доктор Ърланд. Но нищо не се случи и след малко Каи престана да натиска толкова силно.

— Нищо му няма — отвърна докторът. — В областта на гръбнака се събират много от нервите ни, преди да изпратят импулси до мозъка ни.

Синдер гледаше доктор Ърланд с див поглед. Вече виждаше как Каи ще се отдръпне от нея, щом докторът му каже, че придържа киборг в ръцете си.

— Госпожица Лин се оплакваше от досадна болка във врата…

Тя стисна юмруци, докато пръстите не я заболяха.

— … затова малко я понаместих. Нарича се хиропрактика, много стар вид терапия, но удивително резултатна. Трябва да е имала повече изкривявания, отколкото допусках и неочакваното наместване на прешлените е предизвикало временен шок в системата й — с безгрижен поглед той се усмихна широко на принца. Оранжевата светлинка все така не угасваше.

Синдер зина, очаквайки докторът да продължи, да подмине нелепата лъжа и да разкрие на принца тайните й. Тя е киборг, има имунитет срещу чумата и е новото му любимо опитно зайче.

Но доктор Ърланд не каза нищо повече, само й се усмихна с дяволити очи, които я изпълниха с подозрения.

Синдер усещаше погледа на Каи върху себе си. Извърна се с намерението да свие рамене, сякаш обясненията на доктор Ърланд и на нея се виждаха безсмислени, но настойчивостта в погледа на принца я остави без глас.

— Дано докторът казва истината, защото ще е срамота да умреш точно, когато имам удоволствието да се запознаем — очите му проблеснаха, като че споделяха с нея някаква тайна шега. От устата й никога не се бе изтръгвал такъв пресилен смях. — Добре ли си? — попита той и взе ръката й в своята, като с другата все така я придържаше. — Можеш ли да се изправиш?

— Да, струва ми се.

Той й помогна да стъпи на крака. От острата болка нямаше и помен.

— Благодаря ви — тя се отдръпна от него и изтупа дрехите си, макар че подът в лабораторията беше безукорно чист. Хълбокът й срещна масата за прегледи.

— Какво правиш тук? — попита той, а ръцете му конфузно се отпуснаха за миг до тялото, преди да намерят път към джобовете му.

Синдер отвори уста, но доктор Ърланд я прекъсна с покашляне.

— Вие вече сте се срещали? — рунтавите му вежди се скриха чак под шапката.

— Запознахме се вчера. На пазара — отговори Каи.

Синдер пъхна ръце в джобовете като отражение на Каи и напипа ключа.

— Тук, хм, тук съм… защото… ъ…

— Един от мед-дроидите се беше повредил, Ваше Височество — намеси се доктор Ърланд. — Помолих я да дойде и да му хвърли един поглед. Работата й като механик има изключителна репутация.

Каи взе да кима, но после спря и огледа стаята.

— Какъв мед-дроид?

— Естествено вече не е тук — със закачливо гласче рече доктор Ърланд, като че лъжата беше забавна игра. — Сигурно е някъде навън и взима кръв, докато разговаряме.

— Точно така — устата на Синдер висеше като на някой гламчо и тя се застави да я затвори. — Вече го поправих. Почти като нов е — тя измъкна ключа и го завъртя на пръсти като доказателство.

Каи все още изглеждаше объркан, но кимна, сякаш не си струваше да поставя под съмнение историята. Синдер беше благодарна, че докторът така лесно измисли случката, но беше също и уплашена. Какви бяха основанията му да крие истината от принца, особено когато беше на път да направи откритие в изследванията на чумата? Не заслужаваше ли Каи да научи за откритието? Както и всички други хора?

— Сигурно не си имала възможност да погледнеш Нанси? — попита Каи.

Синдер спря да върти ключа и го стисна с две ръце, за да ги държи мирни.

— Все още не. Съжалявам. Последните двайсет и четири часа… бяха…

Той сви рамене сякаш това не беше от значение, но жестът му беше скован.

— Сигурно списъкът ти с клиенти е дълъг два километра. Не бива да очаквам да се отнасяш към мен като с принц — устните му се извиха. — Макар че, струва ми се, точно това очаквам.

Сърцето на Синдер подскочи, когато усмивката му изведнъж я връхлетя, все така очарователна и ненадейна, както на пазара. Тогава очите й зърнаха зад него холограмата, на която все още се виждаха вътрешните й механизми — от металните прешлени през многобройните жици до абсолютно непокътнатите й полови жлези. Тя рязко върна поглед върху Каи. Пулсът й препускаше.

— Обещах да я погледна, когато имам възможност. Преди фестивала. Със сигурност.

Каи се обърна, като проследи погледа й до холографа. Синдер стисна юмруци. Ниско в корема нервите й се усукаха, докато Каи се отвърна с отвращение от образа.

Момиче. Машина. Мутант.

Тя прехапа устни и се примири, че вече никога няма да получи от тези усмивки на принца, които спираха сърцето й. Тогава доктор Ърланд пристъпи към холографа и с едно щракване изключи нетскрийна.

— Извинете ме, Ваше Височество, конфиденциалност на пациентите. Това беше холограмата на днешния избран.

Още една лъжа.

Синдер стискаше ключа, изпълнена едновременно с благодарност и подозрение.

Каи отърси изненадата си.

— Аз точно затова дойдох тук. Питах се дали имате някакъв напредък.

— Още е трудно да се каже, Ваше Височество, но може би сме открили възможна нишка. Разбира се, ще ви държа в течение, щом имаме някакво развитие.

Докторът се усмихна непринудено, първо на Каи, после и на Синдер.

Погледът му беше категоричен — нищо нямаше да спомене пред принца.

Тя не проумяваше защо.

Като се покашля, Синдер отстъпи назад към вратата.

— Аз трябва да вървя, за да можете вие да работите — каза тя, като потупваше длан с ключа. — Предполагам… ъ… ще се върна да проверя дали мед-дроидът работи добре? Да кажем… утре?

— Отлично — отвърна докторът. — Имам и идентификационния ви номер, ако се наложи да ви потърся — усмивката му потъмня едва забележимо, сякаш намекваше, че доброволния статут на Синдер щеше да остане такъв, само ако тя сама се върне доброволно. Сега беше ценна. Той не възнамеряваше да я остави да си тръгне завинаги.

— Ще те изпратя — принцът махна с ръка пред скенера. Вратата се отвори леко.

Синдер вдигна ръце, здраво стиснала ключа в тях.

— Не, не. Няма нужда. Сама ще се оправя.

— Сигурна ли си? Няма да ме затрудни.

— Да. Напълно. Уверена съм, че имате куп важни… кралски… правителствени… научни работи. Да обсъждате. Но благодаря ви. Ваше Височество — тя тромаво се поклони, щастлива, че този път и двата й крака бяха здраво закрепени.

— Добре тогава. Е, радвам се, че пак се видяхме. Приятна изненада.

Тя се засмя иронично, изненадана от сериозността на изражението му. Очите му я гледаха топло и с известно любопитство.

— Да, и з-за мен — тя излезе заднешком. Усмихваше се. Трепереше. Молеше се да няма петна от машинно масло по лицето си. — Ще ви пратя съобщение, тогава. Когато е готов. Андроидът ви.

— Благодаря ти. Лин-мей.

— Казвайте ми Син — вратата между тях се затвори. — Дер Синдер е достатъчно. Ваше Височество — тя се отпусна тежко на стената в коридора, като бухаше с юмруци челото си. — Ще ви пратя съобщение. Казвайте ми Синдер — повтори тя с насмешка, после прехапа устни. — Не обръщайте внимание на бръщолевиците на горкото момиче.

Той беше мечтата на всяко момиче в Републиката. Беше толкова далечен, отвъд нейния свят. Трябваше да спре да мисли за него в мига, в който вратата се затвори. Трябваше веднага да спре да мисли за него. Никога отново не трябваше да мисли за него, освен като за клиент и неин принц.

При все това споменът за пръстите му по лицето й отказваше да избледнее.

Глава петнайсета

Наложи се Синдер да свали картата на крилото за изследвания в двореца, за да може да стигне до изхода. Нервите й бяха изопнати до край заради принца, заради Пеони, заради всичко. Вървеше по лъскавите бели коридори с чувството, че е измамник; беше свела глава и отбягваше погледите на учените и белите андроиди. Нищо, че сега беше доброволец. И то много ценен доброволец.

Край една от чакалните, обзаведена с два нетскрийна и три тапицирани стола, тя замръзна — погледът й бе паднал върху прозореца.

Гледката.

Града.

Долу в ниското Нов Пекин беше в пълен безпорядък: хиляди сгради натъпкани в малко пространство, улиците занемарени; над всяка малка уличка висяха електрически кабели и въжета за пране, по всяка стена нагоре пълзяха увивни растения натрапници.

Но оттук горе, на върха на скалата, от третия етаж, градът беше хубав. Слънцето беше високо и светлината му пееше, отразена в небостъргачите от стъкло и позлатените покриви. Синдер виждаше несекващото движение на огромните нетскрийнове и на проблясващите въздушни кораби, които прелитаха между сградите. Оттук градът пееше с живот, но без целия технически брътвеж.

Синдер откри сградите от фино синьо стъкло и хром, които скупчени стояха като стражи над площада на пазара, и оттам опита да проследи пътя на север, за да намери дом „Кула Феникс“, но той беше потънал зад твърде много сгради и твърде много сенки.

Благоговението й премина.

Трябваше да се върне там. В апартамента. Обратно в своя затвор.

Трябваше да поправи андроида на Каи. Трябваше да се погрижи за Ико, преди на Адри да й е щукнало да я разглоби на части за скрап още тази седмица, или дори по-лошо — да смени „дефектния“ чип, който определяше темперамента й. Откакто Синдер беше заживяла с тях, Адри безспирно се оплакваше от своенравността на андроида.

А и всъщност нямаше къде другаде да иде. Докато доктор Ърланд намери начин да направи плащането по сметката й без Адри да узнае това, Синдер щеше да ходи без пари и без кораб, че и без приятел — единственият й приятел сред хората беше затворник в изолатора.

Тя сви юмруци.

Трябваше да се върне. Но нямаше да е за дълго. Адри ясно й беше дала да разбере, че смята Синдер за безполезна, просто бреме. Не беше изпитала угризения да се отърве от нея, щом беше изнамерила изгоден начин да го стори, начин, който я освобождаваше от чувството за вина. Все пак лекарство трябваше да се намери. Пеони се нуждаеше от лекарство.

И може би Адри е имала право да постъпи така. Нали е киборг, може би дългът й е да жертва себе си, за да могат всички нормални човешки същества да бъдат излекувани. Може би беше разумно да използват онези, в които някой вече е бърникал. Но Синдер знаеше, че никога няма да прости на Адри за това. Тази жена трябваше да я защитава, да й помага. Ако Адри и Пърл бяха единствените й близки сега, то тогава по-добре сама да се оправя.

Трябваше да избяга. И дори знаеше как.

Изражението на Адри, когато Синдер влезе в апартамента, почти си заслужаваше цялото адско мъчение.

Тя беше седнала на канапето и четеше портскрийна. В далечния край на стаята Пърл играеше някаква настолна холографска игра, в която пионките бяха по образец на любимите знаменитости на момичетата, включително три досущ като принц Каи. Това отдавна беше любимата игра на двете с Пеони, но сега Пърл играеше в мрежата срещу непознати и от това изглеждаше хем отегчена, хем отчаяна. Когато Синдер влезе, Пърл и Адри ахнаха, а едно миниатюрно копие на принца падна върху дългия меч на виртуалния му противник. Пърл спря на пауза играта твърде късно.

— Синдер? — изрече Адри и остави портскрийна на масичката. — Как…?

— Направиха ми няколко изследвания и решиха, че не им трябвам. И ме пратиха обратно в къщи — Синдер се усмихна със здраво стиснати устни. — Не се тревожи. Сигурна съм, че и така ще възнаградят благородната ти жертва. Може би ще ти изпратят благодарствено съобщение.

Адри се изправи, като гледаше Синдер, без да може да повярва на очите си.

— Не могат да те пратят обратно!

Синдер свали ръкавиците и ги напъха в джоба.

— Струва ми се, че ще трябва да подадеш жалба. Съжалявам, че така нахълтах. Виждам, че си заета с домакинската работа. Ако ме извиниш, по-добре да вървя да изкарам пари, за да може следващият път, когато намериш удобен начин да се отървеш от мен, поне да размислиш първо.

Тя излезе в коридора. От кухнята Ико срамежливо подаваше глава, а синият й сензор блестеше ярко в почуда. Синдер се изненада колко бързо емоциите й се смениха от огорчение в облекчение. За миг си беше помислила, че никога отново няма да види Ико.

Мигновената й радост посърна, когато Адри се втурна след нея в коридора.

— Синдер, спри.

Макар да се изкушаваше да не я послуша, Синдер все пак спря и се обърна с лице към настойника си.

Гледаха се една друга, а устните на Адри се движеха, докато се бореше с изненадата си. Беше се състарила. Изглеждаше много по-стара, отколкото преди.

— Ще се свържа с центъра по изследванията, за да проверя историята ти, да се уверя, че казваш истината. Ако си направила нещо… ако си опропастила този шанс да помогна на дъщеря си… — гневът в гласа на Адри секна, за да се извие в пронизителен писък. Синдер чуваше как заравя под думите сълзите си.

— Все трябва да има някаква полза от теб! — тя изправи рамене и се хвана за рамката на вратата.

— Какво искаш от мен? — изкрещя Синдер и размаха ръце. — Добре, свържи се с учените! Нищо нередно не съм направила. Отидох там, направиха ми няколко изследвания и ми казаха да си вървя. Толкова съжалявам, че не ме изпратиха обратно в кашон по пощата, ако на това си се надявала.

Адри сви устни.

— Твоето положение в тази къща с нищо не се е променило и няма да понеса сиракът, когото приех в дома си, да ми говори по този непочтителен начин.

— Така ли? — отвърна Синдер. — Искаш ли аз да изредя нещата, които не мога да приема, че ми бяха причинени днес? Надупчиха ме с инжекции, в главата ми завряха щипци, а отровните микроби… — тя замълча, тъй като не искаше Адри да узнава истината. Истинската й стойност. — Честно, точно сега пукната пара не давам да знам ти какво приемаш или не приемаш. Ти си тази, която ме предаде, без нищо да съм ти причинила.

— Достатъчно. Знаеш много добре какво ми причини. На семейството ми.

— Смъртта на Гаран не беше по моя вина — тя извърна глава настрани, от гняв пред очите й имаше бели петна.

— Добре — гласът на Адри беше все така властен. — Значи, връщаш се. Добре дошла у дома, Синдер. Но докато продължаваш да живееш под моя покрив, ще спазваш моите заповеди. Ясно ли ти е?

С разперени пръсти на изкуствената си ръка Синдер се подпря на стената.

— Да се подчинявам на заповедите ти. Отлично. „Почисти къщата, Синдер. Хващай се на работа, Синдер, че имам сметки за плащане. Марш при смахнатите учени да се правиш на опитно зайче, Синдер.“ Да, напълно те разбирам — тя надникна през рамо, но Ико отново се бе скрила в кухнята. — Както и ти, знам, ще разбереш, че вече изгубих половин ден, в който можех да свърша доста работа, и по-добре да взема назаем твоя Сърв 9.2, че да мога да наваксам. Нямаш нищо против, нали? — и без да дочака отговор, тя връхлетя бурно в стаичката си, голяма колкото килер, и тръшна вратата зад себе си.

Отпусна се върху нея и стоя там, докато предупреждението на ретината не изчезна и ръцете й спряха да треперят. Като отвори очи, видя, че старият нетскрийн, онзи, който Адри беше съборила на земята, беше накамарен върху купчината одеяла, които тя наричаше легло. Парчета пластмаса се бяха изтърколили върху възглавницата й.

Не беше забелязала дали Адри вече е купила нов нетскрийн или стената в хола още стоеше празна.

Като въздъхна, тя се преоблече, нетърпелива да се отърве от миризмата на дезинфектант, която беше попила в дрехите й. Събра с ръка пластмасовите парчета в кутията за инструменти, пъхна под мишница екрана и смело излезе в коридора.

Ико не беше се помръднала, наполовина скрита в кухнята. Синдер й направи знак с глава към изхода на апартамента и андроидът я последва. На минаване край хола Синдер не погледна навътре, но й се стори, че чу сподавения звук от умиращия принц Каи в играта на Пърл.

Едва бяха излезли във външния коридор, за първи път толкова спокоен, тъй като съседските деца бяха на училище, и Ико обви дългурестите си ръце около крака на Синдер.

— Как е възможно? Бях сигурна, че са те убили. Какво стана?

Синдер подаде на робота кутията с инструменти и се запъти към асансьорите.

— Всичко ще ти разкажа, но имаме работа да вършим.

Тя изчака, докато останаха сами, и на път към мазетата разказа на Ико случилото се. Единствено пропусна онази част с появата на принц Каи, който я откри да лежи на пода в безсъзнание.

— Значи трябва да се върнеш там? — попита Ико, когато влизаха в мазето.

— Да, но няма страшно. Докторът каза, че съм вън от опасност. Освен това ще ми платят, без Адри да научи за това.

— Колко?

— И аз не знам, но доста, струва ми се.

Ико улови Синдер за ръката, точно когато тя отключваше вратата от телена мрежа на работилницата.

— Даваш ли си сметка какво означава това?

Синдер задържа отворена вратата с крак.

— Кое точно?

— Означава, че ще можеш да си купиш хубава рокля, по-хубава и от тази на Пърл! Ще отидеш на бала, а Адри няма да може нищо да направи, за да те спре!

Синдер сви устни, като че тъкмо беше отхапала лимон, и издърпа ръката си от хватката на Ико.

— Ико — каза тя, докато оглеждаше неразборията от инструменти и резервни части, — ама ти сериозно ли? Мислиш, че Адри ще ме остави да отида, само защото мога сама да си купя рокля? Тя сигурно ще я съдере на парчета от гърба ми и ще опита да продаде копчетата.

— Добре, тогава няма да й казваме за роклята, нито че ще ходиш на бала. Защо трябва да ходиш с тях? Ти си много повече от тях. Ти си ценна — вентилаторът на Ико бръмчеше като луд, сякаш процесорът й едва смогваше да осмисли всички тези разкрития. — Имаш имунитет срещу летумозиса. Звезди мои, дори само за това можеш да станеш известна!

Без да й обръща внимание, Синдер се наведе да подпре екрана върху етажерките. Погледът й падна върху сребърен плат, скупчен в далечния ъгъл, леко проблясващ на пепелявата светлина.

— Какво е това?

Вентилаторът на Ико се успокои и забръмча по-бавно.

— Балната рокля на Пеони. Аз… не можах да я изхвърля. Не мислех, че някой ще слезе отново тук долу, когато ти… затова реших да я запазя. За мен.

— Това не е хубаво, Ико. Може да е била заразена — Синдер се поколеба за миг, преди да отиде до роклята и да я вдигне за покритите с перли ръкави. Беше мръсна от прах и омачкана цялата, а и съществуваше възможност да е била изложена на летумозиса, но нали докторът беше казал, че болестта не оцелява дълго върху дрехите.

А и без друго сега никой нямаше да я облече.

Тя провеси роклята върху оксижена и се обърна.

— Няма да харчим парите за рокля — рече тя. — И на бал няма да ходим.

— И защо не? — в гласа на Ико се долавяше отчетливо хленчене.

Като приближи тезгяха, Синдер качи крак отгоре му и започна да разтоварва скътаните в него инструмента.

— Помниш ли онази кола, дето я видяхме на бунището? Онази старата, на бензин?

От високоговорителите на Ико се чу остър мрънкащ звук.

Това беше най-близкото до стон, което можеше да произведе.

— Какво за нея?

— Тя ще глътне цялото ни време и всичките ни пари да я поправим.

— Не, Синдер! Кажи, че се шегуваш.

Докато правеше списък в ума си, Синдер затвори отделението, където държеше инструментите, и пусна крачола. Думите се завъртяха пред очите й.

Тогава на тезгяха зърна андроида на Каи. Да поправя андроида.

— Не се шегувам.

Странно развълнувана, тя пристегна косата си на конска опашка. Отиде до шкафа с инструментите в ъгъла и започна да се рови за неща, които можеха да й влязат в употреба — въже за бънджи и вериги, парцали и генератори, всичко, което щеше да й свърши работа да почисти колата и да я подготви за ремонта.

— Довечера се връщаме там. Ако можем, ще докараме колата до гаража, ако ли не, ще се наложи на бунището да я поправим. Така, утре сутринта трябва да отида до двореца, а следобед да погледна андроида на принца, но ако сме усърдни, мисля, че за две седмици ще успея да го поправя, че и за по-малко. Всичко зависи какво му е, естествено.

— Но защо? Защо ще я поправяме?

Синдер наблъска инструментите в чантата си.

— Защото тази кола ще ни измъкне оттук.

Глава шестнайсета

Принц Каи летеше бясно по коридора, а сестрите и андроидите на нощна смяна се залепваха за стените. Беше тичал по целия път от стаята на шестнайсетия етаж в частното крило на двореца, като спря да си поеме дъх, само когато се наложи да чака асансьора. Влетя в стаята за посетители и без да пуска дръжката, мигновено замръзна.

Обезумелият му поглед завари Торин, скръстил ръце, да стои облегнат на далечната стена. Съветникът откъсна поглед от стъклото и със смирение срещна уплашеното изражение на Каи.

— Чух — започна Каи и изправи стойката си. Като навлажни уста, той влезе вътре. Зад него вратата щракна. Малката стая беше осветена само от една настолна лампа и яркия флуоресцент на изолатора.

Каи надникна в стаята на болния и видя един мед-дроид да покрива с бял чаршаф затворените очи на баща му. Лудо блъскащото се в гърдите му сърце замря.

— Закъснял съм.

Торин се раздвижи.

— Само няколко минути — той се отлепи с мъка от стената. Каи забеляза бръчките по лицето на съветника, уморените му от безсъние очи, а също и недокоснатия чай точно до портскрийна. Вместо да се прибере и да си легне, той беше останал да работи до късно.

Неочаквано изтощението се стовари върху Каи и той опря горящо чело върху хладното стъкло. И той трябваше да остане.

— Ще насроча пресконференция — гласът на Торин беше глух.

— Пресконференция?

— Страната трябва да научи. Всички заедно ще скърбим.

За кратък миг Торин сякаш се разтресе, но с отмерено дишане прикри вълнението си.

Каи стисна очи и ги разтърка с пръсти. При все че знаеше, че е неизбежно, че баща му е болен от тази нелечима болест, всичко все пак изглеждаше нелепо. Всичко беше изгубено толкова бързо. Не само баща му. Не само императорът. Младостта му. Свободата му.

— От теб ще стане добър император — обади се Торин. — Точно като баща ти.

Каи се отдръпна от него. Не искаше да мисли за това, за собствената си неопитност. Беше още млад и глупав, твърде наивен и пълен с оптимизъм. Нямаше да може да се справи.

Зад тях екранът избръмча и мек женски глас каза: „Входящо съобщение от кралица Левана от Луна за Каито, кронпринца на Източната република.“

Каи се извърна. С изключение на въртящия се глобус в единия ъгъл, който известяваше, че има получено съобщение, нетскрийнът беше празен. Всяка опасност да заплаче изчезна пред прииждащото главоболие. Въздухът се сгъсти, но нито един от двамата не помръдна.

— Как е узнала? Толкова скоро? — попита Каи. — Сигурно има шпиони.

С ъгълчето на окото си видя как Торин го измери с поглед — предупреждение да не започва отново с конспиративните си теории.

— Сигурно охранителят на чародейката те е видял — отвърна той. — Да тичаш посред нощ в двореца — какво друго може да означава това?

Като стисна зъби, Каи се изправи в целия си ръст и поздрави екрана като враг.

— Предполагам, че траурът завърши — измърмори той. — Екран, приеми съобщението.

Екранът се освети. Щом видя лунната кралица, Каи се наежи — като вечната невеста главата и раменете й бяха покрити с богато украсен кремав воал. Покривалото скриваше всичко и само загатваше дълга черна коса и неясни черти. Обяснението на лунитяните беше, че красотата на кралицата им е дар, който недостойните земляни не бива да виждат, но Каи беше дочул, че обаянието на кралицата — нейната способност да внушава на хората, че е божествено красива, като манипулира мозъчните им вълни — не може да се предава по нетскрийна и затова тя никога не се показваше по него.

Но каквато и да беше причината, очите на Каи винаги смъдяха, когато гледаше по-дълго увитата в бяло фигура.

— Скъпи мой принц — регент — със захаросан глас произнесе Левана, — позволете ми първа да поднеса своите съболезнования за загубата на баща ви, добрия император Рикан. Нека почива в мир.

Каи хвърли хладен поглед към Торин. Шпиони?

Торин не отвърна на погледа му.

— Въпреки скръбния случай, с нетърпение очаквам да продължа диалога с вас, новият владетел на Източната република на Земята. Тъй като не виждам причина да отлагаме разговорите до бъдещата ви коронация, считам за уместно да насрочим среща веднага, щом това бъде удобно за вас в тези времена на скръб. Ракетата ми е готова. Мога да потегля още при следващия земен изгрев, за да изкажа съчувствието си и лично да ви поздравя. Ще известя чародейката ми да очаква пристигането ми. Тя ще се увери, че покоите ми са обзаведени подобаващо.

Моля ви да не се безпокоите за моето удобство. Не се съмнявам, че в тези трудни дни ще имате много други грижи. Солидарна съм с вашата мъка и скръбта на Републиката — като отметна глава, тя завърши съобщението си и екранът почерня.

Зяпнал в почуда, Каи се обърна към Торин. Притисна юмруци в страните си, преди да са почнали да треперят.

— Тя иска да дойде тук? Сега? Та и петнайсет минути не са минали още!

Торин прочисти гърло.

— Трябва да обсъдим това сутринта. Преди пресконференцията вероятно.

Каи се извърна и заудря глава в прозореца. Зад стъклото очертанията на баща му почти не се виждаха под белия чаршаф, досущ като кралицата и нейния воал. През последните седмици императорът беше отслабнал толкова, че фигурата му приличаше повече на кукла, отколкото на мъж.

Баща му вече го нямаше. Не можеше да го защити. Не можеше да му даде съвет. Не можеше да управлява страната си. Никога вече.

— Тя мисли, че съм слаб — изрече Каи. — Ще опита да ме убеди да приема брачен съюз сега, докато все още цари хаос — той изрита стената и прехапа устни да не изкрещи от болка. Беше забравил, че е бос. — Може ли да й откажем? Да й кажем, че тук не е добре дошла?

— Не съм уверен, че това ще е израз на мира, който баща ви се мъчеше да постигне.

— Тя е тази, която през последните дванайсет години ни заплашва с война!

Торин сви устни, а тревогата в очите му обузда гнева на Каи.

— Ваше Височество, разговорите трябва да бъдат двупосочни. Ние ще изслушаме нейните искания, но и тя ще трябва да изслуша нашите.

Каи отпусна рамене. Обърна се, отпусна назад глава и се загледа в сенките на тавана.

— Какво искаше да каже с това, че чародейката ще приготви покоите й?

— Ще махнат огледалата, струва ми се.

Каи стисна очи.

— Огледалата. Вярно, бях забравил — той потърка чело. Какво им имаше на тези лунитяни? Но не кой да е, а кралица Левана. На Земята. В неговата страна, в дома му. Той потрепери.

— На хората това никак няма да им се хареса.

— Не, няма — Торин въздъхна. — Утре ще е мрачен ден за Републиката.

Глава седемнайсета

Кратко звънене прониза главата на Синдер, последвано от съобщение, което се завъртя на чернотата на съня.

Отне й минута да се отърси от упоението на съня и да осмисли изписващите се думи. Очите й се отвориха за стаичката без прозорци и тя се изправи в леглото. Цялото тяло я болеше от среднощното пътешествие до бунището. Изпитваше силна болка в гърба, като че старата таратайка беше я прегазила, вместо да седи безучастно, докато двете с Ико я бутаха и теглеха из малките улички. Все пак бяха успели. Колата беше нейна. Бяха я добутали до един тъмен ъгъл в подземния гараж на блока, където Синдер щеше да работи по нея всеки свободен миг. И стига никой да не се оплаче от миризмата, тя щеше да остане малката тайна между нея и Ико.

Когато най-сетне се прибраха у дома, Синдер заспа мигновено, сякаш някой беше натиснал бутона за захранването й.

За първи път нямаше кошмари.

Поне, докато съобщението не я събуди.

Помисли си за Пеони, съвсем сама в изолатора, и със сподавен стон се надигна от купчината одеяла. Надяна чифт ръкавици, отмъкна едно тежко копринено одеяло от гардероба в коридора и мина край Ико, която беше оставена в режим на съхранение и включена да се зарежда в хола. Почувства се необичайно, че излиза без андроида, но след това възнамеряваше да отиде право в двореца.

В коридора чу как някой ходи на горния етаж, а нетскрийнът мънкаше неясно сутрешните новини. За първи път в живота си, Синдер изпрати съобщение за кораб и докато излезе на улицата, той вече я чакаше там. След като сканира идентификационния си номер и даде координатите на изолатора, тя се настани най-отзад. Свърза се с мрежата, за да може да проследи пътя на кораба до изолатора. Картата, която беше пред очите й, показваше, че той се намира в индустриалния район, на двайсет и четири километра извън града. Целият град беше потънал в сенки, неясни, сънливи жилищни сгради, празни тротоари. Колкото повече се отдалечаваха от сърцето на града, сградите ставаха все по-ниски и все по-нарядко. Бледа слънчева светлина пълзеше по улиците и хвърляше дълги сенки по паважа.

И без помощта на картата, Синдер разбра, че са стигнали индустриалната част. Примигна, за да отхвърли картата и се загледа в профучаващите фабрики и ниските, масивни складове с гигантските ролетни врати, които можеха да поместят и най-големия кораб. Че и товарен кораб сигурно дори.

Като слезе, Синдер отново показа на скенера номера си, за да може корабът да таксува и без това почти празната й сметка, а сетне му нареди да я изчака. Отправи се към най-близкия склад, до чиято врата стояха група андроиди. Над вратата светеше чисто нов нетскрийн:

Тя преметна одеялото през едната си ръка и тръгна, като се мъчеше да изглежда самоуверена и се питаше какво да каже, ако андроидите я спрат. Но мед-дроидите явно не бяха програмирани да се справят със здрави хора, дошли в изолатора. Нещо повече, те не й обърнаха никакво внимание, когато ги подмина. Синдер се надяваше, че ще си тръгне също толкова лесно оттук. Може би трябваше да съобрази и да поиска пропуск от доктор Ърланд.

Щом прекрачи прага на склада, посрещна я зловонието на изпражнения и разлагаща се плът. Тя залитна назад и сложи ръка на носа си, а стомахът й се сви. Да можеше само интерфейсът в мозъка й да потиска миризмите също толкова лесно, колкото и шумовете.

Като пое дъх през ръкавицата, тя го задържа и се насили да влезе в склада.

Вътре бе хладно, циментовият под стоеше недокоснат от слънцето. Плътен зелен лист пластмаса покриваше тънката редица прозорци близо до високия таван, като обвиваше сградата в неприветлива дрезгавина. На тавана отгоре бръмчаха сиви крушки, но те бяха безсилни да разпръснат мрака.

Стените бяха опасани от стотици легла, покрити с всевъзможни одеяла — от дарения и от боклука. Беше доволна, че е донесла хубаво одеяло за Пеони. Повечето от леглата бяха празни. Изолаторът беше издигнат набързо едва преди няколко седмици — болестта пълзеше все по-близо към града. При все това мухите вече бяха усетили и изпълваха помещението с бръмчене.

Синдер подмина няколко болни, които спяха или гледаха безизразно в тавана. Кожата им беше осеяна в синьо–черни петна. Онези, които все още бяха с ума си, стояха надвесени над портскрийновете си — последната им връзка с външния свят. Лъскави очи се вдигаха нагоре и проследяваха Синдер, докато тя минаваше бързешком.

Завари Пеони да спи увита в светлосиньо одеяло. Ако не бяха кестенявите къдрици по възглавницата, Синдер можеше и да не я познае. Лилавите петна бяха се разнесли нагоре по ръцете й. Макар че Пеони трепереше, челото й блестеше от потта. Приличаше на стара жена на прага на смъртта.

Синдер свали ръкавицата и докосна челото й с опакото на ръката си. Беше топло и влажно. Третият стадий на летумозис.

Синдер я покри с одеялото, после се изправи, като се питаше дали да я събуди, или е по-добре да я остави да си почива. Като се поклащаше на пети, тя се огледа наоколо. Леглото зад нея беше празно. На другото срещу Пеони, с гръб към нея, лежеше мъничка фигура, свита на кълбо. Дете.

Синдер подскочи, когато усети някой да я дърпа за лявата ръка. Пеони беше хванала стоманените й пръсти и ги стискаше с малкото останала й сила. Умоляващи, уплашени, ужасени, очите й гледаха Синдер. Сякаш Пеони виждаше призрак.

Синдер преглътна с мъка и седна на леглото. Беше почти толкова твърдо, колкото и пода в стаята й.

— Ще ме вземеш в къщи ли? — попита Пеони, а гласът й дращеше при всяка дума.

Синдер потръпна. Тя покри ръката на Пеони.

— Донесох ти одеяло — отвърна тя, сякаш това обясняваше присъствието й.

Пеони сведе очи. Прокара свободната си ръка по копринената материя. Дълго време никой не продума и тогава се чу писък. Пеони стисна ръце, а Синдер се извърна търсещо — беше сигурна, че убиват човек.

През четири редици една жена се мяташе и пищеше в леглото, молеше се да я оставят на мира, а невъзмутимият мед-дроид чакаше да постави инжекцията. След малко дойдоха още два дроида и хванаха жената, накараха я да легне и подадоха напред ръката й, за да я промушат.

Синдер усети как Пеони се сви до нея и се обърна, трепереше.

— Изкупвам някаква вина — изрече тя и затвори очи.

— Не говори глупости — възрази Синдер. — Чумата просто… не е справедливо, знам. Но ти нищо лошо не си сторила.

Тя потупа Пеони по ръката.

— А мама и Пърл…?

— И двете са съкрушени — рече Синдер. — Липсваш ни много. И двете са здрави.

Пеони отвори тревожно очи. Огледа лицето и врата на Синдер.

— А ти защо нямаш обрив?

Синдер разтвори устни и потърка разсеяно шия, но Пеони не дочака отговор:

— Можеш да спиш на това легло, нали? — тя посочи празното легло. — Нали няма да ти дадат някое легло далеч от мен?

Синдер стисна ръката на Пеони.

— Пеони, аз… — тя се озърна, но никой не им обръщаше внимание. През две легла един мед-дроид помагаше на болния да пийне малко вода. — Аз не съм болна.

Пеони наклони глава.

— Но си тук.

— Да, знам. Сложно е. Виждаш ли, вчера отидох в центъра за проучвания на летумозис и там ме изследваха, и… Пеони, аз имам имунитет. Не мога да се разболея.

Напрегнатото чело на Пеони се отпусна. Тя отново огледа лицето, врата, ръцете на Синдер, като че имунитетът й беше нещо явно, нещо, което веднага си личи.

— Имунитет ли?

С бързо движение Синдер потри ръката на Пеони, неспокойна, че беше споделила тайната си.

— Казаха ми днес пак да отида. Главният лекар смята, че може да ме използва, за да открие лекарство. Казах му, че ако намери нещо, каквото и да е, ти трябва да си първият човек, на когото ще го дадат. Накарах го да обещае.

Удивена, тя гледаше Пеони, чиито очи започнаха да се пълнят със сълзи.

— Наистина ли?

— Да. Ще открием лекарство.

— Колко време ще мине?

— Н–не знам.

Пеони хвана ръката й и я стисна. Дългите нокти се забиха в кожата на Синдер, но дълго време мина, докато тя регистрира болката. Дишането на Пеони се беше учестило. Нови сълзи бликнаха от очите й, но част от мигновената й надежда в тях беше се изгубила, за да й остави само безумието на отчаянието.

— Не ме оставяй да умра, Синдер. Исках да отида на бала. Помниш ли? Ти щеше да ме запознаеш с принца… — тя изви глава настрани и стисна очи в напразен опит да сдържи сълзите, да ги скрие, да ги изстиска по-бързо. Тогава остра кашлица се изтръгна от устата й заедно с тънка струйка кръв.

Синдер сгърчи лице и се пресегна да отрие с крайчеца на тежкото копринено одеяло кръвта от брадичката на Пеони.

— Не се предавай, Пеони. Щом аз имам имунитет, това значи, че има начин болестта да бъде победена. И те ще го открият. А ти ще отидеш на бала. — Помисли си да каже на Пеони, че Ико бе спасила роклята й, но осъзна, че тогава ще трябва също да й каже как всичко, до което някога се е докосвала, вече го няма. Покашля се и нежно махна косата от слепоочията на Пеони. — Има ли нещо, което мога да направя, за да се чувстваш по-добре?

Пеони поклати глава на износената възглавница и покри устата си с одеялото. Но тогава вдигна очи.

— Портскрийна ми?

Синдер трепна гузно.

— Съжалявам. Още не съм го поправила. Но още тази вечер ще го погледна.

— Искам само да пиша на Пърл. И на мама.

— Разбира се. Ще ти го донеса, щом смогна. — „Портскрийна на Пеони. Андроидът на принца. Колата.“ — Пеони, съжалявам, но вече трябва да тръгвам.

Малките ръце я стиснаха.

— Ще се върна веднага, щом успея. Обещавам.

Пеони пое развълнувано дъх, подсмръкна, после я пусна. Пъхна слабичките си ръце под одеялото и потъна в него до брадичката.

Синдер се изправи и с пръсти оправи косите на Пеони.

— Опитай се да поспиш. Пази си силите.

С насълзени очи Пеони проследи Синдер.

— Обичам те, Синдер. Радвам се, че си здрава.

Сърцето на Синдер се сви. Като стисна устни, тя се наведе и целуна мокрото чело на Пеони.

— И аз те обичам.

Синдер пое дъх с усилие и се застави да си тръгне, като се мъчеше да се убеди, че има надежда. Има надежда. Надежда.

Вървеше към изхода, без да поглежда към другите болни, но изведнъж чу името си. Спря, като мислеше, че грапавият глас не беше друго, а плод на въображението й, примесено с многото истерични крясъци.

— Синдер?

Извърна се и забеляза познато лице, полускрито под стар, избелял юрган.

— Чанг–джи? — тя приближи долния край на леглото и сбърчи нос от острата миризма, която се долавяше от него. С подути клепачи и жълтеникава кожа, Чанг Сача, пекарката от пазара, беше почти неузнаваема.

Като се стараеше да диша нормално, Синдер сви по пътеката край леглото.

Юрганът, който покриваше носа и устата на Сача, се повдигаше с тежкото й дишане. Очите й бяха светнали, ококорени, каквито Синдер никога не ги беше виждала. За първи път Сача не гледаше към нея с презрение.

— И ти ли, Синдер?

Вместо отговор, Синдер каза неуверено:

— Мога ли да ти помогна?

Това бяха най-милите думи, които някога си бяха казвали. Одеялото се отмести, откривайки едва лицето на Сача. Синдер сподави вика си, когато видя опасаните в синьо петна по брадата и врата на жената.

— Синът ми — с хриптене рече тя. — Ще доведеш ли Сунто? Искам да го видя.

Без да помръдва, Синдер си спомни как преди няколко дни Сача беше заповядала на Сунто да стои далеч от нейното магазинче.

— Да го доведа ли?

Сача извади изпод одеялото тънката си като змия ръка и като се присегна към Синдер, стисна я там, дето се срещаха кожата и металът. Синдер се сви и опита да се измъкне, но Сача стискаше здраво. Около жълтите нокти по ръката й имаше синя пигментация. Четвъртият и последен стадий на синята треска.

— Ще опитам — отвърна Синдер. Протегна ръка, поколеба се за миг, после потупа Сача по кокалестата ръка. Сините пръсти я пуснаха и потънаха в леглото.

— Сунто — измърмори Сача. Погледът й все така вторачен в лицето на Синдер, но искрицата разум беше угаснала. — Сунто.

Синдер отстъпи назад и видя как думите изсъхват. Животът угасна в черните очи на Сача.

Синдер се разтресе и обгърна ръце около стомаха си. Огледа се. Никой от болните не гледаше към нея или жената — трупа до нея. Тогава видя един андроид да приближава към тях. Сигурно, помисли си тя, мед-дроидите бяха свързани някак и разбираха, когато някой умре. Колко време ли трябваше да изпратят съобщение на семейството? Кога ли щеше Сунто да научи, че е останал без майка?

Искаше да се обърне, да си тръгне, но стоеше там като закована, докато андроидът се придвижи до леглото и взе в щипците си увисналата ръка на Сача. С изключение на сините петна по брадата й, лицето на Сача беше пепеляво. Очите й все така стояха отворени, обърнати към небето.

Сигурно мед-дроидът щеше да разпита Синдер. Сигурно някой щеше да поиска да чуе последните думи на жената. Синът й може да пожелае да научи. Синдер трябваше да ги предаде на някого.

Но сензорът на мед-дроида не се обърна към нея.

Синдер навлажни устни. Отвори уста, но не можа да измисли какво да каже.

Един панел се отвори в тялото на мед-дроида. Със свободните щипци той бръкна вътре и извади скалпел. Хипнотизирана и отвратена, Синдер наблюдаваше как андроидът заби острието в китката на Сача. Ивица кръв покапа по дланта й.

Синдер се отърси от вцепенението си и пристъпи с олюляване напред. Кракът на леглото срещна хълбока й.

— Какво правите? — попита тя твърде високо.

Мед-дроидът остави забития в плътта на Сача скалпел.

Жълтият му визьор светна към Синдер, после потъмня.

— С какво мога да съм ви от полза? — попита той с фабрична учтивост.

— Какво правите? — попита тя отново. Искаше й се да се пресегне и да дръпне скалпела, но се страхуваше, че нещо й убягваше. Сигурно имаше причина, логично обяснение. Мед-дроидите винаги постъпваха логично.

— Отстраняваме идентификационния чип — отвърна андроидът.

— Защо?

Визьорът отново светна и андроидът насочи внимание обратно към китката на Сача.

— Повече няма да й трябва. — Мед-дроидът смени скалпела с пинсети и Синдер дочу тихия звън от допира на метал в метал. Тя изкриви лице, когато андроидът извади малкия чип. Защитната пластмасова обвивка блестеше алена.

— Но… няма ли да ви трябва да идентифицирате тялото? Андроидът пусна чипа върху подноса, който се отваряше върху пластмасовата му облицовка. Синдер го видя да пада върху дузина други кървави чипове.

Дроидът дръпна оръфания юрган върху застиналите очи на Сача. Вместо да отговори на въпроса й, той каза просто:

— Програмиран съм да следвам инструкции.

Глава осемнайсета

На излизане от халето един от мед-дроидите пресрещна Синдер и като разпери източени ръце, прегради пътя й.

— Строго се забранява пациентите да напускат територията на изолатора — издекламира той и избута Синдер обратно в сянката на вратата.

Синдер преглътна паниката си и като сложи длан върху гладкото му чело, спря робота.

— Аз не съм пациент — изрече тя. — Дори не съм болна. Ето. — Тя показа синкавите следи от инжекциите по ръката си от изминалите дни.

Механизмите на андроида забръмчаха, докато той обработваше думите й и претърсваше базата данни за логичен отговор. След това в тялото му се отвори панел и третата ръка, онази със спринцовката, се протегна към Синдер. Кожата й беше станала чувствителна и тя изтръпна, но опита да се отпусне, докато андроидът взимаше нова проба кръв. Спринцовката се скри в тялото му, а Синдер пусна ръкава над ръба на ръкавицата и зачака.

Този път пробата като че ли отне повече, отколкото на бунището, и Синдер усети чувство на паника да пропълзява по гръбнака й — ами ако доктор Ърланд грешеше? Тогава чу ниския звук и андроидът се отмести, за да й стори път.

Тя въздъхна и без да поглежда към робота или някой от придружителите му, пресече горещия асфалт. Корабът още я чакаше. Като се настани на задната седалка, тя пожела да я откара до двореца на Нов Пекин.

Първият път Синдер беше отведена в двореца в безсъзнание и сега се озова залепена за прозореца на кораба, докато той я отвеждаше нагоре по стръмния, лъкатушещ път към върха на острите скали, които опасваха града. Нет линкът й намери информация, която казваше, че дворецът е бил построен след края на Четвъртата световна война, когато градът бил превърнат в руини. Дворецът беше проектиран в духа на стария свят, едновременно с голяма доза носталгия по миналото и най-модерни технологии. Покривите в стила на пагодите бяха изработени от позлатени плочки и обградени от чилини, (драконови коне) гаргойли (каменни скулптури с гротескни изображения на фантастични същества), но плочките всъщност бяха от поцинкована стомана, покрити с малки слънчеви капсули, които генерираха достатъчно енергия, за да поддържат целия дворец, в това число и крилото за изследвания, а гаргойлите бяха оборудвани със сензори за движение, идентификационни скенери, триста и шейсет — градусови камери и радари, които можеха да засекат приближаващ самолет в радиус от сто километра. Всичко това не се виждаше, тъй като техниката беше скрита в каноните с богата дърворезба и многоетажните павилиони.

Но не модерните технологии заплениха Синдер, а калдъръменият път, покрай който имаше редица цъфнали декоративни череши, преградите от бамбук на входа към градините и бавно течащото поточе, което зърна през едно малко прозорче.

Корабът не спря пред главния вход и неговите пурпурни перголи7. Вместо това той мина край северната страна на двореца — най-близката до крилото за изследвания. Въпреки че тази част бе по-модерна, по-малко носталгична, и тук Синдер забеляза извън пътеката скулптура на седнал Буда с бодро лице. Когато плати за кораба и тръгна към автоматичните стъклени врати, Синдер усети едва доловимо дръпване по глезена — Буда сканираше посетителите за оръжия. За нейно облекчение стоманата в крака й не задейства нито една аларма. Вътре я посрещна андроид, който попита за името й и я прати да чака пред редицата от асансьори. Центърът за изследвания беше като енергичен кошер — лекари и дипломати посланици и андроиди, всички сновяха по коридорите със своите мисии.

Един от асансьорите се отвори и Синдер влезе, доволна, че е сама. Вратите започнаха да се затварят, но изведнъж спряха и отново се отвориха.

— Моля, изчакайте — чу се механичният глас на асансьорния оператор.

Миг след това през полуотворените врати влетя принц Каи.

— Извинете, извинете, благодаря, че изчака…

Той я видя и замръзна.

— Лин–мей?

Синдер се отблъсна от стената на асансьора и направи възможно най-непринудения поклон, като едновременно с това провери дали ръкавицата на лявата ръка покриваше китката й.

— Ваше Височество. — Думите се изплъзнаха от устата й механично и тя изпита необходимостта да каже още нещо, да запълни празнотата на асансьора. Но нищо не излезе.

Вратите се затвориха; кабината започна да се изкачва. Синдер се покашля.

— Ахъм, казвайте ми просто Синдер. Не е нужно да сте толкова… — „Тактичен.“

Устните на принца се извиха в крайчеца, но полуусмивката не стигна до очите му.

— Добре тогава. Синдер. Ти, какво, следиш ли ме?

Тя се смръщи и гневът й взе да се надига, когато си даде сметка, че той се шегува с нея.

— Само ще прегледам мед-дроида. Онзи, който погледнах вчера. Да се уверя, че не дава технически дефекти и прочее.

Той кимна, но Синдер долови някаква сянка в очите му, някаква нова скованост в раменете.

— Аз отивам да поговоря с доктор Ърланд за напредъка му.

До мен стигна слуха, че има напредък с един от последните изтеглени киборги. Предполагам, че не ти е казал нищо?

Синдер подръпна гайките на панталона си.

— Не, нищо не е споменавал. А и аз съм само механик.

Асансьорът спря. Каи я подкани с жест да слезе първа и двамата тръгнаха към лабораториите. Тя гледаше как белите плочки се нижеха под краката й.

— Ваше Височество? — спря ги млада жена с черна коса, която висеше на стегната плитка. Погледът й, пълен със съчувствие, беше закован върху принц Каи. — Толкова съжалявам.

Синдер премести очи върху Каи, който наклони глава към жената.

— Благодаря, Фатин. — И продължиха.

Синдер се смръщи.

След десетина крачки ги спря мъж, който носеше в ръце прозрачни шишенца.

— Моите съболезнования, Ваше Височество.

Под нея краката й спряха да се движат и Синдер потрепери.

Каи също спря и надзърна през рамо.

— Не си видяла мрежата тази сутрин.

Миг по-късно Синдер включи нет линка си и пред очите й се завъртяха страници — страницата с новините на ИР, пет-шест снимки на император Рикан, две снимки на Каи — принц — регентът.

Тя притисна уста с ръката си.

Каи изглеждаше изненадан, но изненадата му бързо се стопи. Той сведе глава и черният перчем падна на очите му.

— Точно така.

— Съжалявам, не знаех.

Той пъхна ръце в джобовете и погледна надолу по коридора. Едва сега Синдер забеляза бледите червени кръгове очите му.

— Но не смъртта на баща ми е най-лошото.

— Ваше Височество? — Нет линкът й продължаваше да търси информация, но по-лошо от смъртта на император Рикан през изминалата нощ нямаше. Другата основна новина беше, че коронацията на принца е насрочена за деня на Фестивала на мира, точно преди бала.

Изненадан той срещна погледа й, сякаш беше забравил с кого разговаря. Тогава каза:

— Можеш да ми казваш Каи.

Тя примигна.

— Моля?

— Стига вече с това „Ваше Височество“. Достатъчно го слушам от… всички останали. Казвай ми просто Каи.

— Не, това няма да е…

— Не ме принуждавай да ти заповядвам — той слабо се усмихна.

Ненадейно засрамена, Синдер сви рамене чак до ушите си.

— Добре. Струва ми се.

— Благодаря. — Той кимна към коридора. — Да вървим тогава. Тя почти беше забравила, че се намират в коридора на центъра по изследвания, обкръжени от хора, които благовъзпитано ги подминаваха, като че не бяха там. Синдер тръгна напред, като се питаше дали не е казала нещо неуместно, чувствайки се неудобно до принца, който изведнъж беше станал просто Каи. Това не беше редно.

— Какво му беше на андроида?

Тя зачегърта едно мазно петно по ръкавицата.

— Съжалявам. Още не е готов. Но работя по нея, кълна се.

— Не, говорех за мед-дроида, който си поправила. Онзи на доктор Ърланд.

— О, да. Ъм. Той беше… имаше… една… изгоряла жица. Между оптосензора и… контролния панел. — Каи повдигна вежди и тя се усъмни, че й повярва. Почисти гърло си. — Вие, ъ, казахте, че има нещо по-лошо. Преди малко.

Когато Каи не каза нищо за един кратък миг на неловко мълчание и тя вдигна рамене.

— Няма значение. Нямах намерение да си вра носа.

— Всичко е наред. Скоро и без това ще научиш. — Той сниши глас и докато вървяха, приведе главата си към нея. — Тази сутрин лунната кралица ни уведоми, че пристига на дипломатическа мисия в Републиката. Поне така казва.

Синдер едва не се препъна, но Каи продължи напред. Тя запристъпя неуверено след него.

— Лунната кралица пристига тук? Шегувате се.

— Иска ми се да се шегувах. Цяла сутрин андроидите в двореца разчистват всички мебели с огледална повърхност в крилото за гости. Това е нелепо! Като че си нямаме друга работа.

— Огледална повърхност ли? Винаги съм мислела, че това е просто суеверие.

— Явно не. Има нещо около тяхното обаяние… — той изви пръст около лицето си, после спря. — Всъщност няма значение.

— Кога пристига?

— Днес.

Стомахът на Синдер се сви. Лунната кралица? Пристига в Нов Пекин? По ръцете й пробяга хлад.

— След половин час ще направя изявление.

— Но защо й е да идва сега, когато сме в траур?

Мрачна усмивка.

— Защото сме в траур.

Каи спря. Като огледа коридора, той се приведе към Синдер и сниши глас:

— Виж, наистина оценявам помощта ти за мед-дроидите и съм сигурен, че най-добрият механик в града има безброй задачи, които заслужават вниманието му, но с риск да прозвуча като разглезен принц, бих ли могъл да те помоля да сложиш Нанси на първо място в списъка си? Наистина нямам търпение да си я взема обратно. Аз… — той се поколеба. — Мисля, че точно сега подкрепата на учителя от детството ще ми дойде добре. Нали ме разбираш? — Настойчивостта в очите му не скри истинското съдържание в думите му. Той искаше тя разбере, че я лъже. Това нямаше нищо общо с моралната подкрепа или привързаността от детството.

Безпокойството в очите на принца беше красноречиво. Каква ли информация съдържаше андроидът, че беше толкова важен? И какво общо имаше с лунната кралица?

— Разбира се. Ваше Височество. Извинете, принц Каи. Ще я погледна, веднага щом се прибера вкъщи.

Стори й се, че зад всичката тревога съзря скрита благодарност. Каи посочи вратата до себе си, на която пишеше Д-р Дмитри Ърланд. Отвори вратата и я въведе.

Доктор Ърланд седеше зад лакирано бюро и четеше вглъбено от един екран, вграден в повърхността. Щом зърна Каи, той скочи на крака и като грабна вълнената шапка, заобиколи бюрото и ги приближи.

— Ваше Височество, толкова съжалявам. Какво мога да направя за вас?

— Нищо, благодаря — отвърна Каи със заучена реакция. После изпъна рамене и премисли отговора си. — Намерете лек.

— Ще намеря, Ваше Височество. — Той наложи шапката си. — Разбира се, че ще намеря.

Увереността по лицето на доктора беше смайваща, но също и утешителна. Синдер мигом се запита дали не беше открил нещо ново, откакто за последно го беше видяла.

Замисли се за Пеони, сама в изолатора. Беше много лошо, че си го помисли, и тя тутакси се осъди за това, но сега, когато император Рикан беше мъртъв, Пеони първа щеше да получи лекарството.

Каи се покашля.

— Срещнах новия ви красив механик долу във фоайето и тя ми каза, че е тук отново да погледне мед-дроидите ви. Нали знаете, стига да поискате, мога да ви намеря финансиране за модели с по-високо качество.

Синдер се сепна от простичката дума „хубав“, но нито Каи, нито доктор Ърланд погледна към нея. Като се поклащаше на пети, тя огледа стаята. Прозорец висок от пода до тавана улавяше красива гледка към тучните градини на двореца и града зад тях. На етажерките имаше познати, но и необикновени предмети, нови и старинни. Купчина книги — тежки, от хартия, а не портскрийнове. Буркани пълни с треви и сухи цветя, буркани с грижливо надписани течности, буркани с животни и формалдехид. Една редица с камъни, метали и руди — всичките грижливо надписани.

Това беше кабинет, колкото на признат кралски учен, толкова и на магьосник.

— Не, не, трябва им само малко поддръжка, за да са в добро състояние — лъжеше пак така спокойно доктор Ърланд, както и предишния ден. — Нищо тревожно, пък и няма да ми е приятно да се налага да програмирам новите модели. А ако не бяха неизправните андроиди, нямаше да имаме извинение да каним госпожица Лин в двореца от време на време.

Засрамена, Синдер зяпна доктора, но на лицето на Каи започна да изгрява усмивка.

— Докторе — каза той, — говори се, че сте направили пробив през изминалите няколко дни. Вярно ли е?

Доктор Ърланд извади очилата от джоба си и се захвана да ги чисти с крайчеца на престилката.

— Принце, не би трябвало да разпитвате за такива слухове. Не искам да ви давам напразни надежди, преди да знам нещо със сигурност. Но когато разполагам със сигурна информация, вие ще сте първият, който ще прочете доклада. — Той надяна очилата на носа си.

Видимо доволен, Каи пъхна ръце в джобовете.

— Добре. В такъв случай, оставям ви на мира и се надявам съвсем скоро да видя доклада на бюрото си.

— Това може да се окаже трудно, Ваше Височество, като знаем, че вие нямате бюро.

Каи сви рамене и се обърна към Синдер. Очите му леко се смекчиха и той кимна учтиво.

— Надявам се пътищата ни пак да се пресекат.

— Така ли? В такъв случай, ще продължа да ви следя. — За миг тя се разкая за шегата, но тогава Каи се засмя. Истински. В гърдите на Синдер се разля топлина.

Принцът взе ръката й, изкуствената й ръка.

Синдер се изопна, ужасена, че той ще усети твърдостта на метала дори през ръкавиците, но още повече се уплаши да издърпа ръката си, за да не събуди съмнението му. Мислено пришпори механичната ръка да стане по-нежна, по-гъвкава, по-човешка, докато с поглед следеше Каи, който вдигна ръката й и я целуна. Развълнувана и смутена, тя затаи дъх.

Принцът пусна ръката, поклони се, косата отново падна в очите му и излезе от стаята.

Синдер стоеше вцепенена. Електрическата й система бръмчеше.

Чу как доктор Ърланд изсумтя с любопитство, но тъкмо когато беше затворена, вратата отново се отвори.

— Боже — измърмори докторът, когато Каи влезе отново.

— Простете, но може ли да разменя още една дума с Лин-мей?

Доктор Ърланд махна с ръка към нея.

— Разбира се.

Все още на вратата, Каи се извърна към нея.

— Знам, че моментът не е никак подходящ, но повярвай ми — мотивите ми се продиктувани от нуждата за самосъхранение. — Той пое остро дъх. — Ще приемеш ли да си мой личен гост на бала?

Подът под Синдер се разтопи. Умът й беше объркан. Най-вероятно не беше чула добре.

Но той стоеше търпелив и след дълга пауза подканващо вдигна вежди.

— Извинете?

Каи се покашля. Изпъна се още повече.

— Предполагам, че ще ходиш на бала?

— Н-не знам. Искам да кажа — не. Не, съжалявам няма да ходя на бала.

Объркан, Каи се отдръпна.

— О. Ами… но… може би ще промениш намерението си?

Защото аз съм нали знаеш кой.

— Принцът.

— Не се перча — побърза да каже той. — Просто факт.

— Знам. — Тя преглътна. Бала. Принц Каи я канеше на бала.

Но това беше нощта на тяхното бягството с Ико — стига да успее да поправи колата навреме. Нощта на бягството й.

А и всъщност той не знаеше кого, какво кани. Ако научеше истината… колко ли засрамен ще се чувства, ако някой разбере?

Каи пристъпи от крак на крак и погледна напрегнато доктора.

— С-съжалявам — заекна тя. — Благодаря ви, аз… Благодаря ви, Ваше Височество. Но с цялото си уважение, трябва да ви откажа.

Той примигна. Когато осмисли отговора й, сведе очи. Сетне вдигна брадичка и опита да се усмихне с най-мъчително огорчената усмивка.

— Няма нищо. Разбирам.

Доктор Ърланд се подпря на бюрото си.

— Искрените ми съболезнования, Ваше Височество. В повече от едно отношение.

Синдер му хвърли леден поглед, но той отново захвана да почиства очилата си.

Каи се почеса по врата.

— Радвам се, че ви видях отново, Лин-мей.

Тя трепна от официалното обръщение. Понечи да отговори, но гласът й се запъна и принцът така и не дочака извиненията, обясненията. Вратата вече се затваряше зад него.

Тя затвори уста. В главата мислите й даваха на късо.

Доктор Ърланд цъкна с език, а Синдер се приготви да се нахвърли върху него с напъпилите обяснения, но преди да смогне, той й обърна гръб и тръгна към стола зад бюрото.

— Колко жалко, че не можете да се изчервявате, госпожице Лин.

Глава деветнайсета

С две ръце доктор Ърланд посочи стола от другата страна на бюрото.

— Моля, седнете. Само да довърша тук няколко бележки и ще ви кажа едно-две неща, които научих от вчера следобед насам.

Синдер седна, доволна, че ще даде почивка на отмалелите си крака.

— Принцът току-що…

— Знам. Стоях, ей точно, тук. — Доктор Ърланд седна на своя стол и докосна екрана на бюрото си.

Синдер се облегна назад и стисна облегалките на стола, за да овладее треперенето. Умът й повтаряше разговора, а ретина — скенерът я информира, че тялото й произвежда огромни количества ендорфин8 и трябва да се успокои.

— Според вас, какво искаше да каже принцът с това, че мотивите му са продиктувани от нуждата за самосъхранение?

— Вероятно не иска да бъде разкъсан от младите дами на бала тази година. Знаете, преди две години балът почти се превърна в родео.

Синдер прехапа устни. От всички момичета в града беше…

„Най-удобна.“

Тя накара думите да отекнат, да останат в съзнанието й. Тя му беше под ръка, изглеждаше нормална и нямаше никакъв риск да я покани на бала. Това обясняваше всичко.

Освен това принцът беше в траур. Не разсъждаваше трезво.

— Император Рикан е мъртъв — изрече тя, уловила се за първата мисъл, която да отклони вниманието й.

— Така е. Сигурно знаете, принц Каи беше близък с баща си.

Тя сведе поглед към екрана, над който се беше превил доктор Ърланд. Виждаше се само малка диаграма на човешки торс, около който имаше карета сбит текст. Торсът не приличаше на нейния.

— Бих излъгал — продължи докторът, — ако кажа, че не таях скрити надежди да открия навреме лекарство и да спася Негово Величество, макар да знаех от мига, в който беше поставена диагнозата, че това е почти невъзможно. Въпреки всичко ние трябва да продължим с работата си.

Тя кимна в знак на съгласие и си помисли за малката ръчица на Пеони, която стискаше нейната.

— Докторе, вие защо не казахте на принца за мен? Нима не искате той да научи, че сте открили някой с имунитет? Нима това не е важно?

Той стисна устни, но не вдигна поглед към нея.

— Може би трябва да му кажа. Но тогава негов дълг ще бъде да съобщи новината пред цялата страна, а аз мисля, че не сме готови да привлечем внимание към случая. Когато се сдобием с неопровержими доказателства, че вие сте… толкова ценна, колкото аз се надявам, тогава ще съобщим и на принца. И на света.

Тя взе един стилус за портскрийн, който лежеше безстопанствен на бюрото и започна да го изучава като някоя научна загадка. Завъртя го между пръстите си като хартиена въртележка и измърмори:

— Освен това не му казахте, че съм киборг.

Този път докторът я погледна, а мрежичките край очите му се нагънаха.

— А. Нима това най-много ви безпокои?

Преди тя да успее да потвърди или да отрече, доктор Ърланд махна с ръка, сякаш да прогони защитното й поведение.

— Вие какво мислите — трябва ли да му кажа, че сте киборг? Ако желаете, ще го сторя. Но ако трябва да съм честен, не мисля, че това изобщо му влиза в работата.

Стилусът падна в скута й.

— Не, не му влиза — аз просто…

Доктор Ърланд изпръхтя с открита насмешка.

Синдер се намуси ядно и се загледа през прозореца. Под утринното слънце градът светеше ослепително бял.

— И без това няма значение. Той все някога ще научи.

— Да, вероятно ще научи. Особено ако продължи да проявява интерес към вас. — Докторът бутна стола назад. — Така. Генетичната секвенция е готова. Хайде да се преместим в лабораторията.

Тя излезе след него в стерилния коридор. Лабораторията беше съвсем наблизо, но този път влязоха в стая 11D, която беше досущ като 4D: нетскрийн, вградени шкафове, една маса за преглед. Без огледало.

Без да чака да й кажат, Синдер седна на масата за прегледи.

— Днес ходих в изолатора… да видя сестра ми.

Докторът спря, ръката му стоеше върху копчето на нетскрийна.

— Било е рисковано. Нали разбирате, че веднъж влезли, хората не може просто така да си тръгват?

— Знам. Но трябваше да я видя. — Тя заклати крака и заудря с тях по крака на масата. — Един от мед-дроидите ми направи тест, преди да си тръгна и бях чиста.

Докторът човъркаше по управлението на нетскрийна.

— Да.

— Реших, че трябва да знаете, в случай че се окаже важно.

— Не е важно. — Той подаде език от единия край на устата си.

Миг след това екранът светна. Ръцете му се плъзнаха по него и отвориха досието на Синдер. Днес то беше по-сложно, пълно с информация, която дори тя самата не знаеше за себе си.

— И видях нещо — обади се тя.

Докторът измърмори нещо неясно, изцяло вглъбен в екрана.

— Един от мед-дроидите свали чипа на една от жертвите. След като беше умряла. Мед-дроидът обясни, че бил програмиран да взима чиповете. Имаше над десет.

Доктор Ърланд се обърна към нея, а на лицето му се четеше слаб интерес. Той сякаш се замисли над думите й, но след миг лицето му бавно се отпусна.

— Добре.

— Какво добре? Защо го правят?

Докторът се почеса по загрубялото лице, където беше набола тънка брада.

— Това е обичайна практика в провинциалните части на света, където летумозисът много по-отдавна отнема живота на хората, отколкото в градовете. Чиповете се изваждат от починалите и се продават. Незаконно, разбира се, но доколкото знам, продават се на доста добра цена.

— Защо някой би си купил чужд чип?

— Защото без чип е трудно да си изкарваш прехраната — разплащателни сметки, издръжки, разрешителни — за всички тях ти трябва самоличност. — Той скъси вежди. — Всъщност това повдига един интересен въпрос. През последните години летумозисът взе толкова много жертви, та човек би си помислил, че пазарът е наводнен с ненужни чипове. Любопитно е, че все още се търсят.

— Разбирам, но като си имаш чип… — тя млъкна, докато думите проникнаха в съзнанието й. Нима наистина беше толкова лесно да откраднеш нечия самоличност?

— Освен ако не пожелаеш да станеш някой друг — каза той, прочитайки мислите й. — Крадци. Бегълци от закона. — Докторът се почеса по главата през шапката. — Необикновените лунитяни. Да започнем оттам, че те естествено нямат чипове.

— На земята няма лунитяни. Тоест, освен посланиците.

Погледът на доктор Ърланд се изпълни със снизхождение, сякаш Синдер беше наивно дете.

— О, да, има. За ужас на кралица Левана, не всички лунитяни се поддават с такава лекота на внушения, докато изпаднат в глуповато доволство, и мнозина са рискували живота си да избягат от Луна и да се преместят тук. Почти невъзможно е да напуснеш луната и, съм сигурен, че повече са умрели при опита и много по-малко са успели да се спасят, особено с новите ограничения, наложени на портовете, но не се съмнявам, това продължава да се случва.

— Но… това е незаконно. Изобщо не им е тук мястото. Защо не сме ги спрели?

За миг докторът сякаш щеше да се разсмее.

— Бягството от Луна е трудно. Идването на Земята е лесно. Лунитяните имат своите начини да маскират космическите си кораби и да навлязат в атмосферата на Земята, без да бъдат разкрити.

Магия. Синдер се размърда.

— От вашите уста звучи, като че ли бягат от затвор.

Доктор Ърланд повдигна и двете вежди.

— Да. Като че ли е точно така.

Синдер ритна крака на масата с ботушите. Стомахът й се беше свил на топка от мисълта, че кралица Левана пристига в Нов Пекин, а като си помисли, че десетки, а може би дори стотици лунитяни живееха на земята, откраднали самоличността на земляците, беше на път да се втурне към мивката. Тези диваци с програмирани идентификационни чипове и способност да промиват мозъците на хората. Можеха да бъдат, който си поискат, можеха да станат, който си поискат.

А земляците така и никога нямаше да научат, че са манипулирани.

— Не се плашете толкова, госпожице Лин. Лунитяните обикновено живеят в малките градове, където присъствието им остава незабелязано. Вероятността някога да срещнете някой от тях е доста малка. — Без да отлепя устни, той се усмихна с тънка усмивчица.

Синдер се изправи на масата.

— Вие очевидно знаете доста за тях.

— Аз съм стар човек, госпожице Лин. Знам доста неща.

— Добре. Имам един въпрос. Каква е тази работа с лунитяните и огледалата? Винаги съм смятала, че това е само мит и те не се страхуват от тях, но… Е, вярно ли е?

Докторът сключи вежди.

— Има известна доза истина. Нали знаете как използват своето обаяние?

— Не съвсем.

— А. Разбирам — рече той и се заклати назад на пети. — Така… дарбата на лунитяните не е нищо повече от способност да манипулират биоелектрическата енергия — енергия, естествено създавана от всички живи същества. Например, това е същата енергия, която акулите използват да откриват плячката си.

— Звучи точно като нещо, което лунитяните биха направили.

Браздите около устата на доктора се нагънаха.

— Лунитяните имат изключителната способност не просто да откриват биоелектричеството у другите, но и да го контролират. Могат да го манипулират така, че хората да виждат онова, което те искат да видят, и дори да изпитват това, което лунитяните поискат от тях да изпитат. Илюзията за себе си, която проектират в съзнанието на другите, е това, което те наричат обаяние.

— Като да накараш хората да те мислят за по-красива, отколкото си в действителност?

— Именно. Или… — Той посочи ръцете на Синдер. — Да накараш някого да види кожа там, където има метал.

Синдер смутено потърка изкуствената си ръка през ръкавицата.

— Затова кралица Левана е толкова поразителна. Някои даровити лунитяни като кралицата поддържат обаянието си през цялото време. Но както не може да излъже нетскрийна, така не може да излъже и огледалото.

— Значи не обичат огледалата, защото не искат да се виждат в тях?

— Суетата не е маловажна, но всичко опира до контрола. Много по-лесно е да излъжеш другите, че си красива, ако можеш да убедиш себе си в това. Но огледалата притежават тайнствената мощ да казват истината. — Доктор Ърланд се взря в нея като че развеселен. — А сега един въпрос към вас, госпожице Лин. Откъде този неочакван интерес към лунитяните?

Синдер сведе глава и проумя, че все още държи в ръцете си стилуса, откраднат от бюрото му.

— Каи спомена нещо.

— Негово Височество?

Тя кимна.

— Каза ми, че кралица Левана пристига в Нов Пекин.

Докторът направи крачка назад. Гледаше я с отворена уста, а рунтавите му вежди почти докосваха ръба на шапката. Той се подпря на шкафа. За първи път този ден вниманието му беше изцяло съсредоточено върху нея.

— Кога?

— Очакват да пристигне днес.

— Днес?

Тя подскочи. Не беше си помисляла, че доктор Ърланд може да вика така. Той й обърна гръб, като дращеше по шапката и мислеше.

— Добре ли сте?

Той махна с ръка.

— Сигурно само това е чакала. — Той свали шапката. Отдолу се откри плешиво петно, обградено от рядка, чорлава коса. Той неколкократно прокара пръсти през нея, загледан със святкащи очи в пода. — Надява се да скопчи Каи. Младостта му, неопитността му. — Той въздъхна яростно и нахлупи шапката.

Синдер разпери пръсти върху коленете си.

— Какво искате да кажете с това „да го скопчи“?

Той пак се обърна към нея. Лицето му беше напрегнато, очите — тревожни. Пронизващият му поглед накара Синдер да се свие.

— Не бива да се тревожите за принца, госпожице Лин.

— Не бива?

— Днес ли пристига? Това ли ви каза той?

Тя кимна.

— Тогава трябва да си тръгнете. Незабавно. Кралицата не бива да ви сварва тук, когато пристигне.

Той я изпъди от масата. Синдер скочи на земята, но не се помръдна оттам.

— Това какво общо има с мен?

— Имаме кръвните проби, ДНК–то ви. Засега можем да минем и без вас. Само стойте далеч от двореца, докато тя си замине, разбирате ли ме?

Синдер не се поместваше.

— Не.

Докторът отмести поглед към екрана, който още показваше данните й. Изглеждаше объркан. Стар. Изтощен.

— Екран, покажи последните новини.

Данните на Синдер изчезнаха, а на тяхно място се появи говорител. Над него заглавията съобщаваха за смъртта на императора. „… след минути Негово Височество ще даде изявление за смъртта на Негово Императорско Величество и предстоящата коронация. Ще предаваме на живо…“

— Изключи звука.

Синдер скръсти ръце.

— Докторе?

Той извърна към нея умоляващи очи.

— Госпожице Лин, трябва да слушате много внимателно.

— Ще включа докрай силата на звуковия интерфейс. — Тя се облегна на шкафа, разочарована, че доктор Ърланд почти не реагира на саркастичната й забележка.

Вместо това той въздъхна сърдито.

— Не знам как да ви го кажа. Мислех, че ще имам повече време. — Той потърка ръце. Направи няколко крачки към вратата. Изправи рамене и погледна Синдер в лицето. — Били сте на единайсет, когато са ви направили операцията, нали така?

Не такъв въпрос беше очаквала.

— Да…

— И нищо не помните отпреди това?

— Нищо. Това какво общо има с…

— Ами осиновителите ви? Те не може да не са ви разказали малко за вашето детство. За миналото ви.

Дясната й длан започна да се поти.

— Вторият ми баща почина малко след злополуката, а Адри, ако изобщо знае нещо, не обича да говори за това. Осиновяването ми не е било нейна идея.

— Знаете ли нещо за биологичните си родители?

Синдер поклати глава.

— Само имената им, рождените им дати… информацията във файла.

— Файловете на чипа.

— А… — обзе я силен гняв. — Какво се опитвате да кажете?

Погледът на доктор Ърланд се смекчи, опита се да я успокои, но това още повече я уплаши.

— Госпожице Лин, от кръвните проби заключих, че вие всъщност сте лунитянка.

Думата я подмина като че й говореше на непознат език. Машината в главата й продължаваше да работи, но безрезултатно, сякаш изправена пред нерешимо уравнение.

— Лунитянка? — думата се изпари от езика й, все едно не съществуваше.

— Да.

— Лунитянка?

— Точно така.

Тя се отдръпна. Спря поглед върху стените, масата за прегледи, немия говорител.

— Аз не притежавам магия — тя скръсти ръце предизвикателно.

— Да, но не всички лунитяни са родени с тази дарба. Тях наричат щитове, което има малко пренебрежително значение на Луна, затова… е, биоелектрически изостанали не звучи много по-добре, нали? — той се засмя тромаво.

Синдер стисна металната си ръка. За миг й се прииска да притежава някаква магия, за да разцепи главата му с мълнии.

— Не съм лунитянка. — Тя изтръгна рязко ръкавицата и размаха ръка пред лицето му. — Аз съм киборг. Не мислите, че това е достатъчни лошо, а?

— Лунитяните могат да бъдат киборги, точно както и хората. Рядко се случва, разбира се, като се има предвид, че отхвърлят кибернетиката и мозъчно машинния интерфейс…

Синдер ахна престорено:

— Не може да бъде! Та кой би се противил на това?

— Но двете не се изключват взаимно. А и не е никаква изненада, че са ви довели тук. След утвърждаването на убийството на ненадарените деца — щитове при управлението на кралица Чанари, много родители се опитват да спасят децата си, като ги доведат на земята. Повечето от тях умират, разбира се, и биват екзекутирани за опита, но въпреки това… мисля, че такава е била и вашата история. Говоря за спасението, не за екзекутирането.

Оранжевата светлинка примигна в крайчеца на окото й. Синдер присви очи.

— Лъжете.

— Не лъжа, госпожице Лин.

Тя отвори уста, готова да спори, но срещу кое точно? Кое от казаното от него беше задействало детектора на лъжата?

Докторът продължи да говори, а светлинната угасна.

— Това също обяснява и имунитета ви. В действителност, когато вчера надвихте патогените, първото предположение, което ми хрумна, е, че сте лунитянка, но не исках да казвам нищо, преди да съм се уверил докрай.

Синдер притисна с длани очи и спря ярката светлина от флуоресцентите.

— Това какво общо има с имунитета ми?

— Лунитяните, разбира се, имат имунитет срещу болестта.

— И откъде се разбира? Това не е всеизвестен факт. Тя сключи ръце върху опашката си.

— О. Ами всъщност, ако познавате историята, това е очевидно. Той закърши ръце. — Но тя предполагам не е известна на повечето хора.

Синдер скри лице и изпъшка. Може би човекът просто не беше с всичкия си и нямаше нужда да вярва на думите му.

— Вижте — започна доктор Ърланд, — лунитяните са първите преносители на летумозиса. Тяхното преселвано в малките градчета на земята предимно по време на управлението на кралица Чанари, за първи път поставя хората в контакт с болестта. Ако обърнем поглед към историята, ще видим, че това е нещо обичайно. Плъховете донасят бубонната чума в Европа, конквистадорите донасят едрата шарка на местното население в Америка. Това се е случило толкова отдавна — още през втората ера, че днес земляните приемат имунитета си за даденост, но с миграцията на лунитяните, така де… имунната система на хората просто не е била подготвена. Щом веднъж шепа лунитяни пристигнат на Земята и донасят болестта, тя пламва като огън.

— Мислех, че не съм заразна.

— Сега не сте, защото тялото ви си е изградило способи да се пребори с болестта, но е възможно в някакъв минал момент да сте били. Освен това подозирам, че лунитяните имат различни нива на имунитет — едни могат да се преборят изцяло с болестта, а други, без да развият някакви външни симптоми, я пренасят навсякъде, където отидат, и дори не подозират какво бедствие причиняват.

Синдер размаха ръце пред него.

— Не! Грешите! Има друго обяснение. Не може да съм…

— Разбирам, че това не е никак малко за преглъщане. Но трябва да разберете защо не може да останете тук, когато Нейно Величество пристигне. Прекалено опасно е.

— Не, вие не разбирате! Аз не съм една от тях!

Не само киборг, ами и лунитянка. Едното стигаше да направи от нея мутант, изгнаник, а двете? Тя потрепери. Лунитяните бяха жестоки, свирепи хора. Те избиваха своите деца — щитове. Те лъжеха, мамеха и промиваха един на друг мозъците си, само защото можеха да го правят. Не се интересуваха кого нараняват, щом това им носеше облаги. Тя не беше една от тях.

— Госпожице Лин, трябва да ме чуете. Не са ви довели тук без причина.

— И каква е тя? Да ви помогна да откриете лекарство? Мислете, че това е ироничен дар от съдбата?

— Не говоря за съдбата и превратностите й. Говоря за оцеляване. Не бива да позволявате на кралицата да ви вижда.

Синдер се сви до шкафа, все по-разстроена с всяка изминала минута.

— Че защо? Какво я интересувам аз?

Той се поколеба, а небесносините му очи гледаха диво в паника.

— Тя… тя ненавижда лунитяните — щитове, разбирате ли? Щитовете са неуязвими за обаянието на лунитяните. — Той изви ръце във въздуха в търсене на думата. — Тоест срещу промиването на мозъци. Кралица Левана не може да контролира щитовете и поради тази причина продължава да ги изтребва. — Устните му се ожесточиха. — Кралица Левана не би се спряла пред нищо, за да подсигури властта си, да прекърши всяка съпротива. А това означава да избие онези, които могат да й се опълчат — хора като вас. Разбирате ли ме, госпожице Лин? Ако ви види, тя ще ви погуби.

Синдер преглътна с усилие и притисна палец към лявата си китка. Не можа да напипа чипа си, но знаеше, че е там.

Изваден от някой мъртвец.

Ако доктор Ърланд казваше истината, тогава всичко, което знаеше за себе си, за детството, за родителите си беше измислица. Скалъпена история. Скалъпено момиче.

Мнението, че лунитяните бяха бегълци, вече не изглеждаше толкова необичайно.

Тя се обърна към нетскрийна. Там сега беше Каи в залата за пресконференции, и говореше от трибуната.

— Госпожице Лин, някой е преминал през безброй опасности, за да ви доведе до тук. Грози ви смъртна опасност. Нямате право да излагате себе си на риск.

Тя слушаше разсеяно и гледаше екрана, когато в долния му край започна да се изписва съобщение.

— Госпожице Лин? Чувате ли ме?

— Да — отвърна тя. — Чух ви. Смъртна опасност.

Глава двайсета

Корабът на лунитяните не се отличаваше по нищо от земните кораби, освен че корпусът му трептеше, сякаш беше инкрустиран с диаманти, и една непрекъсната линия от златни руни го обграждаше от край до край. Той светеше ослепително ярко под лъчите на следобедното слънце и Каи трябваше да присвие очи. Той не знаеше дали руните бяха магически, или умишлено бяха направени да изглеждат такива. Не знаеше дали корабът беше изработен от някакъв скъп, бляскав материал, или просто беше боядисан така. Но знаеше, че беше болезнено да го гледа.

Корабът беше по-голям от личната совалка, с която главната чародейка на кралицата беше пристигнала на Земята, при все това беше относително малък за високопоставената личност, която превозваше: по-малък от повечето пътнически кораби и от всички товарни кораби, които Каи беше виждал. Това беше частен кораб само за кралицата и антуража й.

Той се приземи плавно. Жарки вълни се надигнаха от бетона. Ризата от фина коприна беше полепнала по гърба на Каи, а по врата му беше тръгнала тънка струйка пот. Тази вечер каменните стени на двореца щяха да приютят площадката за посрещане, но сега тя беше изложена на щурма на късното августовско слънце.

Всички чакаха.

Застанал до Каи, Торин не помръдваше. Лицето му беше невъзмутимо, очакващо. Това негово спокойствие още повече разтревожи Каи.

От другата му страна, в официалната си бяла дреха с избродирани рунически символи, подобни на тези на кораба, стоеше Сибил Мира. Материята изглеждаше тънка, но от брадичката дрехата стигаше чак до пръстите на ръцете й, а разкроените краища висяха доста под коляното. Сигурно изнемогваше от горещина, въпреки това тя стоеше напълно спокойна.

На няколко крачки зад нея, сключил ръце зад гърба си, беше застанал русият й охранител.

От всяка страна на платформата стоеше по един от кралската стража на Каи.

Други хора нямаше. Левана беше настояла да няма други посрещачи на площадката.

Каи заби нокти в дланите си, за да не се усмихне с презрение, и продължи да чака, докато от горещината перчемът залепна на челото му.

Най-сетне, когато кралицата сякаш се отегчи да ги измъчва, подвижната стълба на кораба се спусна и оттам се показаха сребърни стъпала.

Първи слязоха двама мъже — високи и мускулести. Единият беше светъл с буйна, рунтава оранжева коса и носеше същата воинска броня и оръжия, каквито имаше и охранителят на Сибил. Другият беше черен като нощното небе, без коса, и беше облечен в дреха като тази на Сибил, със същите издути ръкави и бродерия. Цветът й обаче беше пурпурен, което означаваше, че е подчинен на Сибил — чародей втори ранг.

Каи се радваше, че знае достатъчно за двора на лунитяните и може поне това да разпознае.

Той не откъсна поглед от двамата мъже, докато те със стоически лица огледаха площадката, околните стени и събраната групичка, преди да застанат от двете страни на стълбите.

Сибил се прокрадна напред. Каи пое глътка от душния въздух.

В горния край на стълбите се появи кралица Левана. Тя все още носеше дългия воал, ослепително бял под неумолимото слънце. Бялата рокля шепнеше край хълбоците й, докато тя се спусна по стъпалата и прие ръката на Сибил.

Сибил застана на едно коляно и докосна с чело ръката на своята кралица.

— Разлялата ни беше непоносима. Щастлива съм отново да бъда на вашите услуги, кралице моя. — Тя се изправи и с едно изящно движение отметна воала от лицето на Левана.

Горещият въздух заседна в гърлото на Каи и го задави. Кралицата спря, сякаш за да даде време на очите си да привикнат към ярката дневна светлина на Земята, но Каи подозираше, че тя просто искаше да му даде време да я види.

Наистина беше красива — като че някой учен беше изчислил точните пропорции на съвършенството, а сетне по тях беше излял един идеален модел. Лицето й едва забележимо напомняше формата на сърце, с високи скули, леко зачервени. Кестенявата й коса се спускаше на копринени букли до кръста, а чистата й кожа с цвят на слонова кост блестеше като седеф на слънцето. Устните й бяха алено червени, кървавочервени, сякаш тъкмо беше изпила чаша кръв.

Хлад разтърси Каи отвътре навън. Имаше нещо неестествено у нея.

Той се осмели да хвърли поглед към Торин, който гледаше Левана в очите без видимо вълнение. Като видя твърдостта на своя съветник, вълна на решимост премина през Каи. Той си напомни, че това е само илюзия, и си наложи отново да погледне кралицата.

Ониксовите й очи светнаха, когато се стрелнаха към него.

— Ваше Величество — изрече Каи и сви юмрук до сърцето си, — за мен е чест да ви приветствам в моята страна и на моята планета.

Устните й се извиха. Приветливост озари лицето й — невинност като у дете. Това го разтревожи. Кралицата не се поклони, дори не кимна. Вместо това протегна ръка.

Вгледан в бледата, прозрачна кожа, Каи се поколеба. Питаше се дали едно докосване стигаше да помете ума на човек.

Принцът се взе в ръце, пое ръката й и леко докосна с устни пръстите й. Нищо не последва.

— Ваше Височество — изрече тя с бодро гласче, което отекна ниско по гърба на Каи. — За мен е чест да бъда посрещната по този подобаващ начин. Позволете ми отново да изкажа най-искрените си съболезнования за загубата на баща ви, великият император Рикан.

Каи знаеше, че тя никак не съжалява за смъртта на баща му, но нито изражението, нито тонът й издаваха това.

— Благодаря ви — отвърна той. — Надявам се всичко по време на визитата ви да отговори на вашите очаквания.

— С нетърпение очаквам прочутото гостоприемство на Източната Република.

Сибил направи крачка напред, а очите й почтително останаха извърнати встрани от кралица Левана.

— Прегледах щателно покоите ви, кралице моя. Не са на същото ниво като нашите на Луна, но мисля, че са задоволителни.

Левана пренебрегна чародейката, а погледът й се смекчи и светът стана друг. Каи почувства как земята под краката му се наклони. Въздухът беше изсмукан от атмосферата на земята. Слънцето беше станало черно, а ефирната кралица остана единственият източник на светлина в галактиката.

В очите на Каи напираха сълзи.

Той я обичаше. Нуждаеше се от нея. Би сторил всичко, за да я направи щастлива.

Каи заби с все сила нокти в дланите си и почти изрева от болката, но резултатът не закъсня. Контролът на кралицата се разсея и пред него остана само красивата жена, без отчаяното преклонение пред нея.

Принцът знаеше, че тя разбира ефекта, който беше произвела върху му, тъй като той се мъчеше да успокои накъсаното си дишане, но колкото и да искаше да открие следи от студена надменност в черните й очи, не намери нищо. Абсолютно нищо.

— Ако ме последвате — изрече той с дрезгав глас, — ще ви отведа до стаите ви.

— Няма да се наложи — обади се Сибил. — Познавам добре крилото за гости и сама мога да отведа Нейно Величество. Бихме желали да ни дадете малко време, за да поговорим насаме.

— Разбира се — продума Каи, като се надяваше, че облекчението не му пролича.

Сибил поведе кралицата, а вторият чародей и двамата стражи тръгнаха след тях. Те всички подминаха Каи и Торин, без дори да ги погледнат, но принцът не се съмняваше, че в същия този момент биха скършили врата му, ако речеше да направи и едно подозрително движение.

Когато се скриха, той въздъхна развълнувано и попита шепнешком:

— Усетихте ли я?

— Разбира се — отвърна Торин. Очите му бяха насочени към кораба, но погледът му беше толкова съсредоточен, че можеше спокойно и към Марс да гледа. — Добре се справихте, ваше височество. Знам колко трудно е да й устои човек.

Каи отметна косата от челото си, като търсеше и най-малкия бриз, но никакъв вятър не подухваше.

— Не беше толкова трудно. Трая само миг.

Очите на Торин срещнаха неговите. Това беше един от редките случаи, в които Каи беше съзирал съчувствие там.

— Ще става все по-трудно.