Мариса Мейър Синдер (книга първа от "Лунни хроники")

На баба ми, Самали Джоунс, с много любов, повече отколкото тези страници биха могли да поберат.

Книга първа

Свалиха от гърба й хубавите дрехи, навлякоха я в стара, сива рокля и я обуха в дървени обуща.

Глава първа

Винтът в глезена на Синдер (от англ. — пепел) беше се покрил с ръжда, а издълбаното в него кръстче се беше сплескало в неправилен кръг. Кокалчетата на ръцете я боляха от силното натискане, докато се мъчеше да го разхлаби с отвертката и с всяко завъртане винтът стържеше тежко. Когато вече се показа достатъчно, та да може да го изскубне със стоманената си протеза, фината резба по него напълно беше се заличила.

Синдер захвърли отвертката на масата, хвана ходилото за петата и го задърпа. Една искра я парна през пръстите и тя рязко отдръпна ръце, като остави ходилото да се полюшва на плетеницата от жълти и червени жички. Отпусна се назад с въздишка на облекчение.

Чувство на избавление се усещаше в края на жиците, на свобода. От четири години вече ненавиждаше умалялото й ходило и сега се зарече никога отново да не слага тоя стар боклук. Молеше се само Ико по-скоро да се върне с новата протеза.

Синдер беше единственият механик, който предлагаше пълен комплект от услуги на ежеседмичния пазар в Нов Пекин. На магазинчето й нямаше табела и само рафтовете край стените с наличните резервни части за андроиди подсказваха какъв е занаятът й. То беше свряно в едно тъмно кътче между търговец на употребявани нетскрийнове и продавач на коприна, и двамата, които нерядко се оплакваха от острия мирис на метал и грес от магазинчето на Синдер, нищо че обичайно той се прикриваше под аромата на кифличките с мед идващ от пекарната в другия край на площада. Но Синдер знаеше — те просто не искаха да са в съседство с нея!

Една покривка за маса цялата в лекета делеше Синдер от хората, тръгнали да пообиколят пазара. Площадът беше пълен с купувачи и продавачи, дечурлига и викове. Чуваха се гръмките гласове на хора, които се пазаряха с роботи продавачи и се опитваха да накарат компютрите да смъкнат от цената; бръмченето на скенерите за идентификация на документи и монотонните гласови касови бележки, докато парите се прехвърляха от една банкова сметка в друга; нетскрийновете, които покриваха всички сгради и изпълваха въздуха с брътвежа си — реклами, новини, клюки.

Звуковият интерфейс на Синдер приглуши шума до статично бръмчене, но една мелодия днес натрапчиво се открояваше над останалите и нея тя не можеше да заглуши. Точно пред магазинчето и стояха наредени в кръг деца и пееха гласовито: „Пепел, пепел всички, ние всички падаме на земята!“, а сетне, като се смееха неудържимо, се сгромолясваха на паважа.

Синдер разтегли устни в усмивка. Не толкова заради детската песничка, призрачната песен за чумата и смъртта (песничката води началото си от средата на 17 в. когато чумата сеела смърт в Англия и Европа), добила отново популярност през последните десетина години. От нея всъщност й се повдигаше. Но обичаше кръвнишките погледи на минувачите, докато децата със смях се строполяваха насред пътя им. Неудобството да заобикалят гърчещите се тела, като се бутат в другите минувачи, предизвикваше ядно мърморене у тях и по тази причина Синдер обожаваше децата.

— Сунто! Сунто!

Веселото настроение на Синдер клюмна. Сред тълпата с брашнена престилка тя видя да си пробива път Чанг Сача, пекарката.

— Идвай тука, Сунто! Нали ти казах да не си играеш толкова близо до…

Сача срещна погледа на Синдер, сви устни, сграбчи сина си за ръката и побърза да се отдалечи. Момчето захленчи и затътри крака, докато Сача му нареждаше да не се навърта около чуждите магазини. Синдер сбърчи носле зад гърба на отдалечаващата се пекарка. Останалите деца се сляха с тълпата, отнасяйки със себе си светлия си смях.

— Какво, да не би жиците да са заразни? — измърмори Синдер в празното магазинче.

Протегна се, та чак гръбнакът й изпука, поразреса с мръсни пръсти косата си, събра я на чорлава опашка, а сетне грабна почернелите работни ръкавици. Първо пъхна стоманената си ръка и въпреки че под дебелия плат дясната й длан започна мигновено да се поти, с ръкавиците се чувстваше по-добре, защото скриваха металното покритие на лявата. Разпери широко пръсти, размърда палеца си, схванал се от стискането на отвертката и с присвити очи отново огледа градския площад. В глъчката се забелязваха много ниски и набити бели андроиди, но от Ико нямаше и следа.

С въздишка Синдер се приведе над сандъчето с инструменти под тезгяха. След като прерови и без това разбърканите отвертки и гаечни ключове, измъкна пластмасовите клещи, затрупани кой знае откога на дъното. Една по една отлепи жиците, свързващи глезена с ходилото; от всяка лумваше снопче искри. През ръкавиците не усещаше нищо, но с мигащи червени букви ретина — дисплеят й услужливо я информира, че губи връзка с ходилото.

Като изтегли и последната жица, то изтрополи по цимента.

Мигновено усети разликата. За първи път се почувства… лека.

Разчисти място върху тезгяха за бракуваното ходило и като гробница го настани сред ключовете и винтовете, и пак се надвеси над глезена, за да почисти мръсотията в гнездото с някакъв стар парцал.

ТУП.

Синдер подскочи и дръпна главата си в долната страна на масата. Измъкна се изпод нея и спря навъсения си поглед първо върху неподвижния андроид, разположен на тезгяха й, а после и върху мъжа зад него.

Посрещнаха я чифт изненадани медно — кафяви очи, черна коса, която висеше край ушите, и устни, на които всяко момиче в страната беше се възхищавало безброй пъти.

Намръщеното й изражение изчезна.

Неговата изненада трая кратко и се стопи в извинение.

— Съжалявам — изрече той. — Не знаех, че имало човек тук.

Поради смущението в ума й, думите му едва стигнаха до Синдер. Докато пулсът й отново набираше скорост, ретина — дисплеят сканира чертите му, добре познати й от годините, в които го беше виждала на нетскрийна. На живо изглеждаше по-висок, а и сивото яке с качулка доста се отличаваше от елегантните костюми, които обикновено носеше, при все това само 2,6 секунди бяха нужни на скенера на Синдер да измери пропорциите на лицето му и да ги свърже с образа в мрежовата база данни. След още една секунда дисплеят я информира за онова, което вече знаеше — в поток от зелени букви детайлите се изписаха в долната част на зрителното й поле.

„ПРИНЦ КАИТО, ПРЕСТОЛОНАСЛЕДНИК НА ИЗТОЧНАТА РЕПУБЛИКА, ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН НОМЕР 0002719057, ДАТА НА РАЖДАНЕ 7/04/108 Д.Е. — 88,987 МЕДИЙНИ РЕЗУЛТАТА, ОБРАТЕН ХРОН. РЕД, ИЗВЕСТИЕ ОТ 14 АВГУСТ 126 Д.Е. НА 15 АВГУСТ.

ПРЕСТОЛОНАСЛЕДНИКЪТ ПРИНЦ КАИ ЩЕ БЪДЕ ДОМАКИН НА СРЕЩА С МЕДНИТЕ, НА КОЯТО ЩЕ СЕ ОБСЪДЯТ ПРОДЪЛЖАВАЩИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ ВЪВ ВРЪЗКА С ЛЕТУМОЗИСА И ВЪЗМОЖНОСТИТЕ ЗА БОРБА…“

Синдер скочи от стола и, забравила липсващото си ходило, едва не се прекатури. Подпря се с две ръце на масата и се поклони непохватно. Ретина — дисплеят потъна надолу.

— Ваше Височество — заекна тя със сведена глава, доволна, че той не можеше да види липсващото й ходило, скрито зад покривката.

Принцът трепна и хвърли поглед през рамо, преди да се приведе към нея.

— Може ли, ъ-ъ — той сложи пръст на устните си, — по въпроса за височеството?

Ококорена, Синдер се насили да кимне разтреперано.

— Дадено. Разбира се. С какво… мога… вие… — тя преглътна. Подобно на бобена каша думите залепваха за езика й.

— Търся някой си Лин Синдер — каза принцът. — Тук ли е?

Синдер се осмели да вдигне от масата една от ръцете, служещи й за опора и придърпа още над китката крайчеца на ръкавицата си. Като гледаше ядно в гърдите на принца, тя измънка:

— Аз съм Лин Синдер.

Очите й проследиха ръката му, която той постави върху заоблената глава на андроида.

— Ти си Лин Синдер?!

— Да, Ваше Вел… — тя прехапа устни.

— Механикът?

Тя кимна.

— С какво мога да ви услужа?

Вместо отговор принцът се наведе, проточи врат, тъй че не й остави друг избор, освен да срещне очите му, и широко й се усмихна. Сърцето й се трепна.

Принцът се изправи, заставяйки погледа й да го проследи.

— Изглеждаш по-различно от това, което очаквах.

— Е, и вие не сте… каквото аз… а — като не успя да издържи на погледа му, Синдер се протегна и придърпа андроида в своята половина на тезгяха. — Какво му е, Ваше Височество?

Той имаше вид на току-що слязъл от поточната линия, но по женствените форми Синдер познаваше, че моделът е стар. Дизайнът беше с гладки линии, имаше сферична глава, крушовидно тяло и лъскаво бяло покритие.

— Не мога да я включа — отвърна принц Каи, като наблюдаваше инспектирането на робота. — Работеше съвсем добре и изведнъж — край.

Синдер завъртя андроида така, че светлинният сензор да е обърнат към принца. Радваше се, че ръцете й бяха заети с рутинна работа, а устата й — с рутинни въпроси. Така можеше да се съсредоточи, без да се смущава и да губи отново контрол над връзките в мозъка си.

— Друг път отказвала ли е да работи?

— Никога. Веднъж месечно дворцовите механици я проверяват профилактично, но за първи път отказва да работи.

Принц Каи се наведе, вдигна от тезгяха малкото ходило на дланта си и с любопитство го заоглежда. Напрегната, Синдер го наблюдаваше, докато той надничаше в пълната с жици дупка и си играеше с подвижните стави на пръстите. С дългия ръкав на якето си той изтри едно петънце.

— Не ви ли е топло? — попита го Синдер и тутакси съжали, тъй като въпросът й върна вниманието му към нея.

За миг принцът сякаш се смути.

— Умирам от горещина — призна той, — но гледам да не се набивам на очи.

Синдер понечи да му каже, че не беше сполучил особено, но после размисли. Навън пред магазинчето й не се виждаше тълпа крещящи момичета, значи може би все пак беше сполучил. Вместо на кралска особа, той просто имаше вид на някой луд.

Синдер се покашля и отново се зае с андроида. Откри почти невидимия ключ и отвори панела на гърба му.

— Защо дворцовите механици не я поправят?

— Опитаха, но не успяха. Посъветваха ме да я донеса тук — той остави ходилото и насочи вниманието си към рафтовете със стари и износени части — имаше за андроиди, въздушни кораби, нетскрийнове, портскрийнове. Части за киборги. — Говори се, че си най-добрият механик в цял Нов Пекин. Очаквах някой старец.

— Така ли се говори? — измърмори тя.

Не беше първият, който изказваше гласно изненадата си. Повечето клиенти не можеха да си обяснят как така най-способният механик в града е не друг, а едно младо момиче, а и тя никога не разгласяваше откъде идва дарбата й. Колкото по-малко хора знаеха, че е киборг, толкова по-добре. Неминуемо щеше да полудее, ако всички търговци на пазара се отнасяха така презрително към нея, както към Чанг Сача.

Тя отмести с кутрето си няколко жици на андроида.

— Понякога просто се износват. Може би е време да я обновите.

— Боя се, че това е невъзможно. Вътре има свръхсекретна информация. От съдбоносно значение за националната сигурност е пръв аз да я извлека… преди някой друг да е успял.

Ръцете на Синдер замръзнаха и тя вдигна очи към него.

Той задържа погледа й цели три секунди, преди устните му да се раздвижат.

— Шегувам се. Нанси е първият ми андроид. Изпитвам носталгия.

В ъгъла на зрителното поле на Синдер затрептя оранжева светлинка. Оптичното й устройство беше уловило нещо, макар тя да не знаеше какво — едно преглъщане в повече, бързо премигване, стискане на зъбите.

Беше свикнала с оранжевата светлина. Появяваше се непрестанно.

Известяваше я, че човекът лъже.

— Националната сигурност — рече тя. — Странно.

Принцът килна глава, сякаш я предизвикваше да го опровергае.

— Тютор, модел 8.6 — прочете тя на слабо осветения панел в пластмасовия череп. Андроидът беше почти на двайсет години. Доста стар за андроид. — Изглежда съвсем запазен.

Тя вдигна юмрук, бухна силно андроида отстрани по главата и в последния момент успя да го улови, преди да се е прекатурил на масата. Принцът подскочи.

Синдер постави андроида обратно на колелата и мушна с пръст бутона, но без резултат.

— Ще се изненадате колко често това помага.

Принцът се изсмя конфузно.

— Сигурна ли си, че ти си Лин Синдер, механикът?

— Синдер! Нося го — Ико се отдели от тълпата и с присвяткащ син сензор се плъзна на колелцата до тезгяха. Вдигна ръка и тръшна на масата в сянката на андроида чисто ново ходило, обшито със стоманени пластини. — Стократно превъзхожда старото, съвсем малко е използвано, а и електрическите проводници изглеждат съвместими. Освен това успях да склоня търговеца да ми го даде само за 600 униви.

Смут разтърси Синдер. Като пазеше равновесие на истинския си крак тя сграбчи ходилото и го пусна зад себе си.

— Добра работа, Ико. Нгуейн-шифу ще се зарадва да се сдобие с резервен крак за дроид — компаньонката си.

Сензорът на Ико потъмня.

— Нгуйен-шифу ли? Отчитам грешка.

Синдер се усмихна през стиснати зъби и посочи принца.

— Ико, поздрави клиента, моля те — тя снижи глас. — Негово Императорско Височество.

Ико протегна глава и насочи кръглия си сензор нагоре към принца, който се извисяваше над нея повече от метър. Светлината блесна ярко, когато скенерът й го разпозна.

— Принц Каи — изцвърча медният й глас. — На живо сте дори още по-красив.

Стомахът на Синдер се сгърчи от неудобство, въпреки че принцът се засмя.

— Стига вече. Ико. Влизай вътре.

Ико се подчини и като вдигна покривката, се мушна под масата.

— Такъв чешит не се среща всеки ден — принц Каи се подпря на касата на вратата, като че всеки ден носеше андроиди на пазара. — Ти сама ли я програмира?

— Може и да не ви се вярва, но така я взехме. Подозирам, че има програмна грешка и сигурно затова са я продали на мащехата ми толкова евтино.

— Нямам никаква програмка грешка! — обади се Ико зад гърба й.

Синдер срещна очите на принца, беше уловена за миг от магията на дружелюбния му смях, а после пак скри глава зад андроида.

— Е, какво мислиш? — попита той.

— Трябва да пусна диагностиката й. Ще ми отнеме няколко дни, може и седмица — Синдер затъкна кичур коса зад ухото си и седна, благодарна, че кракът й може да си почине, докато тя оглеждаше чарковете на андроида. Знаеше, че така нарушава етикета, но принцът, без да възразява, издаде глава напред и загледа ръцете й.

— Искаш ли да ти платя предварително?

Той протегна лявата си китка с вградения в нея идентификационен чип, но Синдер махна с ръка.

— Не, благодаря. За мен е чест.

Принц Каи понечи да възрази, но после отпусна ръка.

— Предполагам, че няма шанс да стане готова преди фестивала?

Синдер затвори панела на андроида.

— Не мисля, че ще е проблем. Но без да знам какво й е…

— Знам — знам — той се залюля на пети. — Много искам.

— Как се свържа с вас, когато е готова?

— Изпрати съобщение до двореца. Или ако си тук следващата седмица, бих могъл да намина тогава.

— О, да! — възкликна от дъното на магазина Ико. — Тук сме на всеки пазарен ден. Трябва да се отбиете отново. Това ще е чудесно.

Синдер се сепна.

— Няма нужда да…

— За мен ще бъде удоволствие — той вежливо кимна за довиждане и едновременно с това притули по-плътно лицето си под краищата на качулката. Синдер отвърна с кимане и макар да знаеше, че е редно да стане и да се поклони, не се осмели втори път да изпита равновесието си.

Изчака сянката му да се изгуби от покривката, преди отново да огледа площада. Сред неспирния поток от хора принцът остана незабелязан. Синдер отпусна тялото си.

Ико се плъзна до нея и сключи металните щипци на гърдите си.

— Принц Каи! Погледни ми вентилатора, струва ми се, че ще прегрея.

Синдер се наведе, вдигна новия си крак и го отри в спортните си панталони. Провери покритието, благодарна, че не беше го огънала.

— Само си представи лицето на Пеони, когато научи — рече Ико.

— Вече чувам оглушителните й писъци — още веднъж Синдер огледа внимателно множеството и тогава първите тръпки на вълнение започнаха да я гъделичкат отвътре. Нямаше търпение да разкаже на Пеони. Не друг, а самият принц! Внезапен смях се изтръгна от нея. Странно наистина. Не беше за вярване. Беше…

— О, боже!

Усмивката на Синдер посърна.

— Какво?

Ико посочи с острия си пръст към челото й.

— Изцапана си с грес.

Синдер рязко отстъпи назад и затърка чело.

— Занасяш се.

— Надали е забелязал.

Синдер отпусна ръка.

— И да е забелязал, все едно. Хайде, помогни ми да си сложа ходилото, преди някоя друга царска особа да мине насам — тя сложи крак на коляното си и според цвета им взе да свързва жиците една с друга, като се питаше дали бе успяла да заблуди принца.

— Стои ти чудесно, нали? — Ико държеше цяла шепа с винтове, които Синдер завиваше в дупките.

— Чудесно е, Ико, благодаря ти. Дано Адри не забележи. Ще ми отреже главата, ако научи, че съм похарчила 600 униви за един крак — тя стегна и последния винт и протегна крак, раздвижи глезена напред-назад и размърда пръстите. Стягаше й малко, а и няколко дни трябваше да минат, преди нервните сензори да заработят в синхрон с обновените проводници, но поне нямаше повече да куца така.

— Отлично е — рече тя и нахлузи ботуша. Зърна стария си крак в щипците на Ико. — Можеш да изхвърлиш тоя стар боклу…

Писък прониза ушите на Синдер. Тя се сепна от звука, достигнал връхната си точка в аудио интерфейса й, и се извърна в неговата посока. Пазарът притихна. Децата, които бяха започнали игра на криеница сред струпаните нагъсто магазинчета, изпълзяха от скривалищата си.

Писъкът бе дошъл от лекарката, Чанг Сача. Стъписана, Синдер стана, покатери се върху стола и надзърна над тълпата. В магазинчето, зад стъклената витрина с хлябовете и соленките с плънка от свинско, тя съзря Сача, зяпнала разперените си ръце.

Синдер стисна нос и в същия миг прозрението бързо се разпростря сред множеството на площада.

— Чума! — изкряска някой. — Пипнала е чума!

На улицата настана смут. Майките грабнаха децата си, прикривайки с отчаяните си ръце лицата им, докато бързаха да се отдалечат от магазинчето на Сача. С трясък търговците затваряха плъзгащите се врати.

Сунто изпищя и се втурна към майка си, но тя простря напред ръце. „Не, не приближавай.“ Един търговец от съседните магазини сграбчи в движение момчето под мишница. Сача извика нещо след тях, но думите й в бъркотията се удавиха.

Стомахът на Синдер се обърка. Трябваше да останат тук, иначе в хаоса хората щяха да стъпчат Ико. Без да поема въздух, тя се пресегна към въженцето в ъгъла на магазинчето и дръпна по релсите металната врата. Обви ги тъмнина, само на земята край вратата имаше тънка ивица светлина. Температурата се повиши от циментовия под и в тясното помещение стана задушно.

— Синдер? — в машинния глас на Ико се долавяше тревога. Сензорът й се озари и окъпа магазинчето в синя светлина.

— Не се безпокой — Синдер скочи от стола и взе мазния парцал от масата. Виковете вече заглъхваха и магазинчето се превърна в една отделна, празна вселена. — Чак на другия край на площада е. Тук сме на сигурно — при все това тя се мушна навътре към стената с рафтовете, клекна и покри носа и устата си с парцала.

Стояха там така и чакаха, Синдер се стараеше да не диша дълбоко, докато най-сетне чуха сирените на въздушната линейка дошла да отведе Сача.

Глава втора

Сирените на линейката все още не бяха заглъхнали, когато на площада се чу рева на друг мотор. Маршируващи по паважа крака раздраха тишината на пазара, а сетне се чуха и отсечени заповеди. Последва нечий гърлен отговор. Като метна през рамо чантата на гърба си. Синдер пропълзя по прашния под и се провря под покривката, която висеше от тезгяха. Подпъхна пръсти в светлата пролука под вратата и я открехна едва. Като притисна буза до топлия, грапав цимент, тя успя да види в другия край на площада три чифта жълти ботуши. Отрядът за действие в извънредни ситуации. Открехна вратата още малко и видя как мъжете — всички с противогази, напръскаха целия магазин с някаква течност в жълт контейнер. Въпреки разстоянието, Синдер сбърчи нос от зловонието.

— Какво става? — попита Ико зад гърба й.

— Ще изгорят магазина на Чанг-джи — Синдер плъзна поглед по площада и забеляза чисто белия въздушен кораб на ъгъла. Освен тримата мъже площадът беше празен. Като се изтърколи по гръб, тя погледна към Ико, чийто сензор още светеше над нея в тъмното.

— Тръгваме, щом огънят пламне, докато са заети с него.

— Грози ли ни опасност?

— Не. Но точно днес не мога да бия път до изолатора.

Един от мъжете изстреля някаква заповед, последвана от шум на стъпки. Синдер извърна глава и с присвити очи погледна през пролуката. Една факла полетя към магазина. Миризмата на бензин скоро се смеси с тази на прегорял хляб. Мъжете отстъпиха назад, униформите им се чернееха на фона на разрастващия се пожар.

Синдер протегна ръка, хвана андроида на принц Каи и го дръпна до себе си. Мушна го под мишница и плъзна нагоре вратата, колкото да изпълзи под нея, без да сваля очи от гърбовете на мъжете. Ико я последва и бързо се плъзна край съседния магазин, докато Синдер спусне вратата.

Втурнаха се стремително покрай магазините, повечето оставени широко отворени по време на масовото бягство, и свиха в първата тясна уличка. Черен дим скриваше небето над тях. Секунди след това над сградите забръмча гвардия от новинарски кораби, упътили се към пазара.

Щом се отдалечиха достатъчно, Синдер забави крачка и те излязоха от лабиринта от улички. На запад, зад небостъргачите слънцето вече залязваше. Въздухът се потеше от августовската жега, но от време на време топъл бриз се промъкваше между сградите и понасяше във вихрушка боклука от канавките. На четири пресечки от пазара по улиците отново се появиха признаци на живот — по тротоарите пешеходците се скупчваха, за да обсъдят чумата, пламнала в центъра на града. Вградените в стените на сградите екрани излъчваха на живо огъня и дима в центъра на Нов Пекин, а в тревожните заглавия броят на заразените растеше ежеминутно, макар че, доколкото Синдер разбираше, досега само за един-единствен човек беше потвърдено, че е болен.

— Тези лепкави кифлички — обади се Ико, докато подминаваха кадър на почернелия магазин в едър план.

Синдер прехапа ъгълчето на бузата си. Нито Ико, нито тя някога беше опитвала прехвалените кифлички от пекарната на пазара. Ико нямаше вкусови рецептори, а Чанг Сача не обслужваше киборги.

Магазините и високите бизнес сгради постепенно започнаха да се сливат с безразборно многообразие от жилищни блокове, построени толкова близо един до друг, че се превръщаха в една нескончаема стена от стъкло и бетон. Някога апартаментите в този край на града били просторни и привлекателни, но в безкрайния опит да натъпчат все повече хора в същото пространство с времето така ги преустроили и преградили, че се бяха превърнали в лабиринт от стълбища и коридори.

Но веднъж свила по своята улица, Синдер забрави за кратко пренаселената грозота наоколо. В тесен процеп между сградите пред очите се откриваше гледка към Двореца на Нов Пекин, величествен и спокоен на скалата, която се извисяваше над града. Островърхите му златни куполи оранжевееха под слънцето, прозорците отразяваха светлината обратно към града. Фронтоните с орнаментите по тях, многоетажните пагоди, опасно килнали се на ръба на скалата, заоблените храмове, протегнали се до небето. Синдер спря да погледа двореца, като си мислеше за човека, който живее зад стените и може би точно в този момент е там горе.

И по-рано, когато беше виждала двореца, пак знаеше, че принцът живее там, но днес, като никога преди, усети близост, и с нея я обзе почти самодоволно щастие. Беше се запознала с принца. Той беше дошъл в магазинчето й. Знаеше името й.

Почувствала се по детински глупаво, тя пое глътка от влажния въздух и застави себе си да се обърне. Още малко и щеше да заприлича на Пеони.

Синдер премести императорския андроид в другата ръка и двете с Ико се мушнаха под навеса на дом „Кула Феникс“.

Синдер подаде свободната си китка към идентификационния скенер на стената и чу щракването на ключалката.

С помощта на удълженията на ръцете си Ико зачатка надолу по стълбите към мазето — мрачен лабиринт от складови помещения, оградени с телена мрежа. Вълна застоял въздух ги блъсна в лицата, точно когато андроидът включи прожектора си и разпръсна сенките от мъждивите халогени. Пътят от стълбите до помещение номер 18–20 им беше добре познат — това беше претъпканото, студено мазе, което Адри даваше на Синдер да работи в него.

Синдер разчисти място за андроида сред бъркотията на тезгяха и сложи чантата си на земята. Смени тежките си работни ръкавици с чифт по-чисти памучни и заключи помещението.

— Ако Адри пита — рече тя, докато вървяха към асансьора, — магазинчето ни е достатъчно далече от пекарната.

— Разбрано — светлината на Ико примигна.

В асансьора нямаше никой друг. Едва когато слязоха на осемнайсетия етаж, сградата се преобрази на гъмжащ кошер — по коридорите се гонеха деца, плътно до стените се промъкваха домашни и бездомни котки, а от апартаментите се разливаше нескончаемия брътвеж от нетскрийновете. Докато заобикаляше децата по пътя си, Синдер регулира нивото на белия шум, произвеждан от мозъчния й интерфейс.

Вратата беше широко отворена и преди да влезе, Синдер спря да провери номера.

От дневната се чу резкият глас на Адри.

— Отпуснете още деколтето на Пеони. Така прилича на някоя бабка.

Синдер надникна иззад ъгъла. Адри се подпираше с една ръка на полицата на холографската камина, облечена в халат с избродирани хризантеми, който се сливаше с колекцията ветрила в крещящи цветове на стената зад нея — репродукции, направени да изглеждат старинни. С блещукащо лице от многото пудра и устни, начервени ужасяващо ярко, самата Адри имаше вид на репродукция. Беше гримирана, сякаш възнамеряваше да излиза, макар че всъщност рядко напускаше жилището.

Дори и да беше видяла Синдер да се бави на входа, не й обърна никакво внимание.

Над изкуствените пламъци нетскрийнът предаваше репортаж от пазара. От пекарната бяха останали само руини и скелета на фурната.

В средата на стаята увити цели в тюл и коприна, стояха Пърл и Пеони. Пеони държеше дългите си черни къдрици високо в ръце, докато една непозната жена нагласяваше деколтето й. Щом зърна Синдер над рамото на жената, очите на Пеони заблестяха, а лицето й се озари. Посочи с жест роклята си и едва потисна писъка.

Синдер се ухили в отговор. По-малката й доведена сестра приличаше на ангел, роклята й — цялата в сребро и блясък, а уловеше ли светлината от огъня, добиваше бледолилави оттенъци.

— Пърл — с пръст Адри даде знак на по-голямата си дъщеря да се завърти и по целия й гръб се видяха върволица от перлени копчета. Като на Пеони и нейната рокля имаше прилепнал корсаж и поли от воали, само че беше изработена от ефирно злато. — Стеснете я още малко в кръста.

Докато промушваше една игла през подгъва на деколтето на Пеони, непознатата, зърна Синдер на вратата и подскочи уплашено, но бързо извърна глава. Като отстъпи назад, жената извади от устата си снопче остри карфици и наклони глава на една страна.

— Вече доста я пристегнах — рече тя. — Трябва да може и да танцува, нали така?

— Трябва да може да си намери съпруг — отвърна Адри.

— Не, не — шивачката се засмя сподавено и едновременно с това пристегна роклята около кръста на Пърл. Синдер видя как Пърл глътна стомаха си, колкото можа и под плата ребрата й изпъкнаха. — Твърде малка е да се жени.

— Вече съм на седемнайсет — обади се Пърл и стрелна жената с яден поглед.

— На седемнайсет! Виждаш ли? Още е дете. Сега й е време да се забавлява, нали така момиче?

— Твърде е скъпа за забавления — изрече Адри. — От тази рокля очаквам резултати.

— Не се тревожи, Лин–джи. Пърл ще е прекрасна като утринна роса.

И като тикна обратно в устата си карфиците, жената се зае с деколтето на Пеони.

Адри вдигна брадичка и най-сетне, като обходи с поглед мръсните обувки и спортните й панталони, благоволи да забележи Синдер.

— Ти защо не си на пазара?

— Затвори рано днес — Синдер отправи многозначителен поглед към нетскрийна, но Адри не го проследи. Като се престори на равнодушна, Синдер посочи с палец към коридора. — Само да се поизчистя и съм готова за пробите.

Шивачката спря.

— Още една рокля ли, Лин–джи? Не съм донесла плат за…

— Ти смени ли магниремъка на кораба?

Усмивката на Синдер се разколеба.

— Не, още не съм.

— Никой от нас няма да отиде на бала, ако магниремъка не се смени.

Синдер потисна раздразнението си. Миналата седмица вече два пъти бяха водили този разговор.

— За да купя нов, ми трябват пари. 800 униви най-малко. Ако доходите от пазара не отиваха право в твоята сметка, досега щях да съм купила.

— И да ти се доверя, че няма да ги похарчиш за някоя от глупавите ти играчки? — като изрече „играчки“, Адри изгледа Ико свирепо и сви устни, макар че строго погледнато Ико беше нейна. — Освен това не мога да си позволя и магниремък, и нова рокля, която ще облееш само веднъж. Ще трябва да измислиш друг начин да поправиш кораба или сама да си намериш рокля за бала.

От яд коремът на Синдер се сви на топка. Можеше да им напомни, че Пърл и Пеони трябваше да получат готови рокли, а не по поръчка, за да останат пари за нея. Можеше да им напомни, че след като тя изкарваше парите, те трябваше да са нейни и да ги харчи, както намери за добре. Но думите нямаше да доведат доникъде. Според закона Синдер принадлежеше на Адри, точно както и домашния андроид, а също и парите й, малкото й вещи и дори новият й крак. Адри обичаше да й го напомня.

И така Синдер стъпка гнева си, преди Адри да забележи искрата на неподчинението.

— Може да успея да направя бартер за ремъка. Ще попитам в кварталните магазини.

— Защо не разменим този безполезен андроид? — презрително рече Адри.

Ико се сви зад краката на Синдер.

— Нищо няма да вземем от нея — увери я Синдер. — Никой няма да купи такъв стар модел.

— Естествено, че никой. Май трябва и двете ви да продам на части. — Адри се пресегна и взе да нагласява недовършения подгъв на ръкава на Пърл. — Не ме интересува как ще поправиш кораба, само го поправи преди бала и гледай да е евтино. За какво иначе ми е тоя тенекиен боклук? Само заема ценно място на паркинга.

Синдер пъхна ръце в задните си джобове.

— Искаш да кажеш, че ако поправя кораба и си набавя рокля, тази година наистина ще мога да отида?

Адри нацупи леко устни.

— Цяло чудо ще е да намериш нещо подходящо, което да скрие — погледът й попадна на обущата на Синдер — чудатостите ти. Но, да, предполагам, че ако поправиш кораба, ще те пусна на бала.

Изненадана, Пеони едва се усмихна на Синдер, а по-голямата й сестра се извърна към майка им.

— Шегуваш се! Тази? Да дойде с нас?

Синдер облегна рамо на рамката на вратата и се опита да скрие разочарованието си от Пеони. Гневният изблик на Пърл беше излишен.

Малка оранжева светлинка затрептя в ъгъла на зрителното й поле — Адри беше излъгала.

— Ами — обади се Синдер, като се опитваше да си придаде бодър вид. — Тогава май е по-добре да ида да потърся магниремък.

Адри, чието внимание отново беше погълнато от роклята на Пърл, я отпрати. С безмълвен жест.

Синдер отправи последен поглед към пищните рокли на доведените си сестри, преди да напусне заднешком стаята. Но тъкмо да завие по коридора, чу писъка на Пеони.

— Принц Каи!

Синдер замръзна на място и хвърли поглед назад към нетскрийна. Пряко предаване от пресцентъра на двореца смени репортажите за чумата. Принц Каи говореше пред тълпа журналисти — хора и андроиди.

— Увеличете звука — изпищя Пърл, като изблъска от себе си шивачката.

„… изследванията продължават да бъдат основният ни приоритет“, казваше принцът, стиснал трибуната с две ръце. „Екипът от учени е решен да открие ваксина против болестта, която отне майка ми и заплашва да отнеме и баща ми, както и десетки хиляди наши съграждани. Ситуацията се утежнява още повече на фона на избухналата днес в града епидемия. Вече не можем да твърдим, че болестта вилнее сред бедното и провинциално население на страната. Летумозисът заплашва всички ни, но ние ще намерим начин да го спрем. Само тогава ще успеем да възстановим икономиката и да върнем някогашния разцвет на Източната Република.“

Сред множеството се чуха вяли аплодисменти. Изследванията върху заразата бяха започнали още преди дванайсетина години, когато за пръв път болестта избухна в едно малко градче в Африканския съюз. Напредъкът оттогава беше незначителен. Междувременно болестта се появяваше на стотици места по света, които на пръв поглед нямаха връзка помежду си. Стотици хиляди бяха заболели, страдаха, умираха. На едно пътуване до Европа съпругът на Адри също се беше заразил. Същото онова пътуване, по време на което беше дал съгласието си да стане настойник на едно осиротяло единайсетгодишно момиче — киборг. Един от малкото спомени на Синдер за мъжа беше, когато го отвеждаха към изолатора, а Адри беснееше как не можел така да я зареже с това нещо.

Адри никога не говореше за съпруга си и в апартамента твърде малко неща бяха останали да напомнят за него. Всъщност единственото, което подсказваше, че някога е съществувал, беше редицата от гравирани холографски плочки и медали по протежението на полицата на камината — отличия за постижения и поздравителни награди в три поредни години от едно международно техническо изложение. Синдер нямаше представа какво беше изобретил. Но каквото и да беше, явно не е имало успех, защото след смъртта си не беше оставил нищо на семейството.

На екрана речта на принца беше прекъсната от непознат, който се изкачи на платформата и подаде на принц Каи един лист. Очите на принца се помрачиха. Екранът почерня.

Пресцентърът се смени от маса на фона на син параван. Една жена седна на стола, с безизразно лице, но със стиснати юмруци.

„Прекъсваме пресконференцията на Негово Императорско Височество, за да съобщим последните новини за състоянието на Негово Императорско Величество, император Рикан. Лекарите на императора току-що ни известиха, че Негово Величество е влязъл в третия стадий на болестта.“

Ахвайки, шивачката извади карфиците от устата си.

Синдер се подпря на рамката на вратата. Съвсем беше забравила да изкаже съболезнованията си на Каи и да пожелае на императора да оздравее. Принцът сигурно я беше взел за безчувствена, за недодялана.

— Научихме, че се полагат всички усилия да се осигури покоят на Негово Императорско Величество в този момент, а учените работят денонощно, за да открият ваксина. Въпреки че тегленето на киборги продължава, все така се чувства остра нужда от доброволци за опитите с лекарства. Заради заболяването на императора се породиха много спорове около сто двайсет и шест годишното честване на Фестивала на мира, но принц Каито уведоми медиите, че тържествата ще продължат, както е предвидено, и се надява те да донесат радост в тези иначе тежки времена — говорителката се поколеба, при все че аутокюто беше пред нея. Лицето й се смекчи, а твърдият й глас избълбука нежно накрая, — да живее императорът.

В отговор на говорителката, шивачката измърмори думите под нос. Екранът пак стана черен, после се върнаха на пресконференцията, но принц Каи беше напуснал сцената, а сред публиката цареше безпорядък, докато журналистите предаваха събитията, всеки пред своята камера.

— Аз познавам един киборг, който може да се запише като доброволец — рече Пърл. — Защо трябва да чакаш да те изтеглят?

Синдер прицели поглед в Пърл, която, макар да беше с година по-голяма, беше по-ниска с почти петнайсет сантиметра.

— Добра идея — отвърна тя. — Тогава ти ще имаш шанс да изкараш малко пари за красивата си рокля.

— Те изплащат обезщетения на семействата на доброволците, калаена тикво — изръмжа Пърл.

Някакъв кралски екип от изследователи започна преди година жребия с киборги. Всяка сутрин от хилядите киборги на територията на Източната Република теглеха нов идентификационен номер. От далечни провинции като Момбай и Сингапур, поданиците бяха транспортирани, за да участват в тестването на ваксината като опитни мишки. Нещата биваха представяни така, че да дадеш живота си за добруването на човечеството е един вид чест, но в действителност това просто беше едно напомняне за различността на киборга от останалите. Благодарение на щедростта на учените, мнозина бяха получили втори шанс за живот и следователно дължаха съществуването си на своите създатели. Много хора смятаха, че те са били късметлии и толкова да поживеят. Редно беше именно киборгите да са първите, отрекли живота в името на лек за болестта.

— Не можем да им дадем Синдер за доброволец — Пеони стисна полите си в ръка. — Трябва да ми поправи преносимия екран.

Пърл изсумтя и им обърна гръб. Пеони се оплези зад гърба й.

— Стига сте се джафкали — намеси се Адри. — Пеони, мачкаш си полата.

Шивачката се върна към работата си, а Синдер заднешком пристъпи в коридора. На две крачки пред нея, нетърпелива, Ико бързаше да избяга от Адри.

Синдер беше благодарна на Пеони, че я защити, но също знаеше, че от това полза няма. Адри никога нямаше да я даде доброволец, защото това би значело край на единствения й доход, а и Синдер беше сигурна, че в живота си мащехата й никога не беше работила.

Но ако изтеглеха нея, никой с нищо нямаше да може да помогне. Напоследък все по-голям брой от изтеглените бяха от Нов Пекин и околностите му.

Всеки път, когато жертвата на жребия беше някое момиче на нейната възраст. Синдер си представяше един тиктакащ часовник в главата.

Глава трета

— Отиваш на бала! — Ико затрака с щипци, като имитираше ръкопляскане. — Трябва да ти намерим рокля и обувки. С тези грозни кундури не те пускам. Ще ти набавим нови ръкавици и…

— Дай насам светлината, моля те — Синдер издърпа най-горното чекмедже на шкафа с инструментите и взе да рови в него. Болтове и гайки се раздрънчаха, а Ико се приближи на колелцата си. Синкава светлина окъпа мазето и разпръсна здрача.

— Представи си какви ястия ще има само — продължи Ико. — И рокли. И музика!

Без да й обръща внимание, Синдер подбра няколко различни инструмента и ги нареди върху магнитното тяло на Ико.

— О, звезди! И принцът ще е там! Може да танцуваш с принца!

Синдер спря и примигна срещу ослепителния прожектор на Ико.

— Че защо принцът ще иска да танцува с мен?

Вентилаторът на Ико забръмча, докато търсеше отговор.

— Защото този път челото ти ще е чисто.

Синдер потисна смеха си. Логиката на андроидите беше толкова простичка.

— Не ми е приятно да ти го съобщя, Ико — тя затръшна чекмеджето и продължи със следващото, — но на никакъв бал няма да ходя.

Вентилаторът на Ико спря за миг, после пак продължи.

— Отчитам грешка.

— Да започнем оттам, че вече похарчих спестяванията си за нов крак. Но дори и да имах пари, защо ще ги хвърлям на вятъра за рокля, обувки и ръкавици?

— Че какво друго да си купиш с тях?

— Ами например пълен комплект гаечни ключове. Или шкаф с чекмеджета, които не заяждат — тя тръшна с рамо и второто, за да подсили думите си. — Или да платя първата вноска за мой собствен апартамент, в който вече няма да се налага да бъда прислуга на Адри.

— Адри не би подписала документите за освобождаването ти.

Синдер отвори третото чекмедже.

— Знам. Пък и апартаментът струва повече от една глупава рокля — тя извади отвътре една тресчотка1 и няколко гаечни ключа и ги остави отгоре на шкафа.

— Може пък да си присадя кожа.

— Кожата ти е наред.

С крайчеца на окото си Синдер погледна Ико.

— О, имаш предвид върху металните части.

Синдер затвори чекмеджето, взе чантата от тезгяха и натъпка в нея инструментите.

— Какво друго може да ни… о, крика на колела. Къде съм го оставила?

— Държиш се глупаво — каза й Ико. — Може да размениш нещо за роклята или да си вземеш една на концесия. Умирам си да ида в онзи магазин за изискани рокли на „Сакура“. Сещаш ли се за кой говоря?

Синдер прерови инструментите, захвърлени под тезгяха.

— Все тая. Няма да ходя.

— Не е все тая. Става дума за бала. И за принца!

— Ико, аз само му поправям андроида. Не сме станали първи приятели — андроидът на принца й напомни нещо и миг след това Синдер извади крика от мястото му. — И е все тая, защото Адри никога няма да ме пусне на бала.

— Но тя каза, че ако поправиш кораба…

— Точно така. А после? Портативният екран на Пеони, който все дава дефекти, а след него — тя огледа стаичката и видя един ръждясал андроид, закътан в ъгъла, — след него и този стар Гард 7.3.

— И защо ще й е на Адри това ръждясало нещо? Вече няма градина. Дори балкон си няма.

— Просто казвам, че няма никакво намерение да ме вземе на бала. Докато съумява да ми измисля какво да поправям, работата ми край няма да има — тя тикна в чантата и две стойки за крик и си каза, че пукната пара не дава. Никак даже. И без друго нямаше да се впише в официалната атмосфера на бала. Дори да смогне да си намери рокля, ръкавици и пантофки, под които да скрие уродливостта си, косата й, права като клечки, нямаше да успее да се накъдри, а и в гримирането Синдер беше пълна дупка. Накрая щеше да прекара вечерта отстрани на дансинга, взимайки на подбив момичетата, които припадаха, за да привлекат вниманието на принц Каи, и да се преструва на безразлична. Да се преструва, че й е все едно.

Макар че щеше да й е любопитно да види храната.

А и можеше да се каже, че принцът вече я познава. Беше се отнесъл внимателно с нея на пазара. И сега видеше ли я да стои така самотна, може би ще я покани на танц. От учтивост. От галантност.

Крехката илюзия се сгромоляса така внезапно, както беше и започнала. Това бе неосъществимо. Не си струваше да мисли за него.

Тя беше киборг и никога нямаше да отиде на бала.

— Май това е всичко — рече тя и за да прикрие разочарованието си, взе да нагласява чантата на рамото си.

— Готова ли си?

— Отчитам грешка — произнесе Ико. — Ако дори и да поправиш кораба, не ще убедиш Адри да те вземе на бала, тогава защо да ходим на бунището? Ако толкова много й е притрябвал нов магниремък, да отиде тя да се рови из боклуците и да си намери.

— Остави бала. Само да й дадем повод, наистина мисля, че ще те продаде на части и то за жълти стотинки. А и щом те заминат, апартаментът остава изцяло на наше разположение.

Какво ще кажеш за това?

— Мисля, че е чудесно!

Синдер се обърна и видя Пеони да се провира през вратата. Още не беше свалила балната рокля, но подгъвите на ръкавите и деколтето вече бяха готови. Парче дантела беше добавено в основата на деколтето, подчертавайки факта, че на четиринайсет очертанията й вече бяха доста се позаоблили, докато за Синдер нещата бяха безнадеждни. Дори някога тялото й да е било склонно да развие женствени форми, то тази склонност е била съсипана от намесата на хирурзите, оставили я с фигура плоска като дъска — малко мършава, малко момчешка и малко тромава с тежкия изкуствен крак.

— Ще удуша мама — рече Пеони. — Ще ме подлуди. „Пърл трябва да си намери съпруг“, „Дъщерите ми само ме цедят“, „Какво ли не правя за тях и пак са неблагодарни“, дрън-дрън-дрън — и подражавайки подигравателно на майка си, тя размаха пръст във въздуха.

— Ти какво правиш тук долу?

— Крия се. И исках да те питам дали ще хвърлиш един поглед на портативния ми екран — иззад гърба си тя извади един джобен екран и го подаде на Синдер.

Синдер го взе, но очите й гледаха към полата на Пеони, чиито блещукащи краища събираха топки прах.

— Ще съсипеш роклята и тогава горко ти.

Пеони се изплези, но после събра в ръце полите си и ги вдигна до колене.

— Е, какво ще кажеш? — попита тя, като подскачаше на боси крака.

— Много си красива.

Пеони се заперчи, като мачкаше още по-силно плата с ръце. После радостта й се помрачи.

— Трябваше и за теб да поръча една. Така не честно.

— Аз и без това не искам да ходя. — Синдер сви рамене. В гласа на Пеони имаше толкова съчувствие, че не си направи труда да спори.

Сред хората Пеони беше единственият й приятел и Синдер обикновено успяваше да пренебрегне завистта към доведените си сестри — как Адри даваше и душата си за тях и колко нежни бяха ръцете им. Но не можа да преглътне ревността, която я бодна, щом видя Пеони в роклята.

— Какво му е на екрана ти? — смени тя темата.

— Прави пак същите номера — Пеони бутна няколко инструмента от една купчина празни кофи от боя, избра най-чистото местенце и седна, а полите й се разхвърчаха наоколо. Замахна с крака и взе да удря с петите по пластмасата.

— Пак ли си сваляла от онези глупави клюкарски приложения?

— Не.

Синдер повдигна вежди.

— Един речник. Само това. Трябва ми за училище. О, преди да забравя, Ико, донесох ти нещо.

Ико се плъзна до нея, а тя извади една кадифена лента плат от корсажа, останала от роклята. Щом Ико я зърна, светлината в стаичката засия.

— Благодаря ти — каза андроидът, докато Пеони връзваше лентата на тънката й китка. — Прекрасна е.

Синдер сложи портативния екран на тезгяха до андроида на принц Каи.

— Утре ще го погледна. Сега отиваме да издирим магниремък за Нейно Величество.

— О? И къде отивате?

— На бунището.

— Ще е забавно — обади се Ико, като отново и отново оглеждаше импровизираната гривна със сензора си.

— Така ли? Може ли и аз да дойда? — попита Пеони.

Синдер се разсмя.

— Ико те занася. Просто упражнява сарказма си.

— Пет пари не давам. Всичко друго ще е за предпочитане пред това да се върна в онзи душен апартамент. — Пеони помаха с ръка пред лицето си и разсеяно се облегна върху металните стелажи.

Синдер протегна ръка и я дръпна към себе си.

— Внимавай, роклята.

Пеони огледа първо полите си после и мръсните стелажи, а сетне махна с ръка на загрижеността на Синдер.

— Сериозно, може ли и аз да дойда? Изглежда вълнуващо.

— А всъщност е мърляво и смрадливо — обади се Ико.

— Ти откъде знаеш? — измърмори Синдер — Нямаш рецептори за обоняние.

— Да, но имам невероятно въображение.

Като се подсмихна самодоволно, Синдер побутна доведената си сестра към вратата.

— Добре, хайде тичай да се преоблечеш. Но не се бави. Имам да ти разказвам нещо.

Глава четвърта

Пеони удари Синдер по рамото и почти я прати сред купчина изтъркани колела на андроиди.

— Защо чак сега ми казваш? Прибра се вкъщи преди, колко, четири часа?

— Знам, знам, извинявай — Синдер потърка рамото си. — Не намерих подходящ момент, а и не исках Адри да научи. Не ми се ще да се възползва от случая.

— На кого му пука какво мисли мама? Аз искам да се възползвам от случая. О, звезди! Принцът! В твоя магазин! Не е за вярване, че съм го изпуснала. Защо не съм била там?

— В това време си била на проби, облечена в коприна и брокат.

— Пфу! — Пеони ритна един счупен фар от пътя си. — Трябваше да ми пратиш съобщение. Щях веднага да долетя, така, с недошитата рокля. Пфу. Мразя те. Съвсем официално, мразя те. Ще го видиш ли пак? Тоест, трябва да го видиш, нали? Може и да спра да те мразя, ако обещаеш да ме вземеш с теб.

А, става ли?

— Намерих! — извика Ико на десетина метра пред тях. Прожекторът й сочеше туловището на ръждясал кораб, окопал в сенки купчините отпадъци зад него.

— Е? Как изглеждаше? — Синдер забърза към прикования към земята летателен апарат и Пеони ускори крачка — сякаш да е близо до нея, беше като да е близо до Негово Императорско Височество.

— Знам ли — Синдер отвори капака и го подпря на стойката. — А, добре, не са го ошушкали.

Ико се отмести от пътя на Синдер.

— Беше достатъчно възпитан, та да не посочи мазното петно на челото й.

— О, не! — ахна Пеони.

— Какво толкова? Аз съм механик. Цапам се. Ако искаше да се наконтя, трябваше да ме уведоми предварително. Ико, трябва ми светлина тук.

Ико наведе глава напред и освети двигателя. От другата страна на Синдер, Пеони цъкаше с език.

— Може да си е помислил, че е бенка.

— Това много ме успокоява — Синдер извади чифт клещи от чантата. Нощното небе беше ясно и макар че светлините от града скриваха звездите, острият сърп на луната се таеше на хоризонта, едно присвито лениво око, дебнещо в мъглата.

— Красив ли е колкото изглежда на нетскрийновете?

— Да — отвърна Ико. — Дори повече. И е ужасно висок.

— За теб всички са високи — Пеони се облегна на предната броня и скръсти ръце. — А и аз искам да чуя мнението на Синдер.

Споменът за приятелската му усмивка я връхлетя и Синдер спря да чопли с клещите в двигателя. Принц Каи беше една от любимите теми на Пеони — тя участваше във всички групи на негови фенове в мрежата — при все това Синдер никога не си беше представяла, че и тя може да изпитва същото възхищение. Дори винаги беше смятала, че увлечението на Пеони по принца беше малко глупаво, малко незряло. Принц Каи това, принц Каи онова. Напразни илюзии.

Но сега…

Нещо в изражението на Синдер трябва да е било достатъчно красноречиво, защото Пеони ненадейно изпищя, връхлетя отгоре й, и като обви ръце около кръста й, взе да подскача.

— Знаех си! Знаех си, че и ти го харесваш! Не мога да повярвам, че наистина си се запознала с него! Не е честно. Казах ли ти вече, че много те мразя?

— Да, да, знам — Синдер се освободи от хватката на Пеони. — Иди другаде да подскачаш от опиянение. Аз се опитвам да работя.

Пеони направи физиономия и се отдалечи с подскоци, като заобикаляше купчините боклук.

— Друго какво? Разкажи ми всичко. Какво каза? Как се държа?

— Друго няма — отвърна Синдер. — Просто ме помоли да поправя андроида му.

Тя отстрани паяжините от това, което някога е било слънчев генератор, а сега не беше нищо повече от пластмасова обвивка. Облак прах я хласна в лицето и тя се отдръпна с кашляне.

— Тресчотка?

Ико отскубна тресчотката от тялото си и го подаде на Синдер.

— Какъв модел е андроидът му? — обади се Пеони.

С пъшкане Синдер отдели генератора от нишата и го постави на земята до кораба.

— Стар е.

— Тютор 8.6 — поясни Ико. — По-стар от мен. И освен това каза, че другия уикенд ще намине пак да го вземе.

Пеони подритна от пътеката една ръждясала кутия от машинно масло и се наведе над двигателя.

— В новините съобщиха, че следващата седмица заради чумата пазарът ще остане затворен.

— Не бях чула — Синдер отри ръце в панталоните и надникна навътре в двигателя. — Предполагам, че тогава ние ще трябва да го отнесем до двореца.

— Ура! — Пеони заподскача на място. — Ще отидем заедно и ти ще ме представиш и… и…

— А! — Синдер засия. — Магниремъка.

Пеони обви с длан едната си страна и нададе глас:

— И на бала той ще ме познае, и ще танцува с мен, и… Пърл ще се спука от яд! — тя се разсмя, като че да ядоса сестра си беше най-върховното постижение в живота.

— В случай, че андроидът е готов преди бала — Синдер избра един ключ от работния колан, вързан на кръста й. Не искаше да казва на Пеони, че вероятно друг, а не принцът, приема пратките в двореца.

Пеони замахна с ръка във въздуха.

— Добре де, когато стане.

— Аз искам да отида — продума Ико, загледана към хоризонта. — Предразсъдък е да не се допускат андроиди на бала.

— Тогава напиши петиция до правителството. Не се съмнявам, че Пеони ще се радва да запознае с каузата ти самия принц — Синдер тръшна ръка върху сферичната глава на Ико и я застави да насочи светлината обратно към двигателя. — Не мърдай. Тъкмо отделих единия край.

Синдер лепна ключа върху Ико, а после измъкна магниремъка от скобите и го остави да изтрополи на земята.

— Свалих едната страна, остава другата — тя заобиколи кораба, като разчистваше пътека сред боклуците, за да не се заклещят колелата на Ико. Пеони ги последва, покачи се върху багажника на кораба, сви крака и седна.

— Говори се, че щял да си търси годеница на бала.

— Годеница! — Ико въздъхна. — Колко романтично.

Синдер приседна на една страна до задната броня и извади от колана си малко фенерче.

— Ще ми дадеш ли пак онзи ключ?

— Ти оглуша ли? Годеница, Синдер. С други думи, принцеса.

— С други думи, надали ще се случи. Той е едва на колко? Деветнайсет?

Като затъкна фенерчето между зъбите си, Синдер взе ключа от Ико. По-защитени от багажника над тях, болтовете тук не бяха толкова ръждясали и с няколко бързи завъртания паднаха.

— Осемнайсет и половина — информира я Пеони. — И е вярно. Всички клюкарски линкове твърдят така.

Синдер измуча.

— Бих се омъжила за принц Каи на мига.

— И аз — обади се Ико.

Синдер изплю фенерчето и заровичка в последния ъгъл.

— Ти, а и всяко друго момиче в Републиката.

— Ти пък все едно не би се омъжила за него — парира Пеони.

Синдер не й отвърна, а развинти и последния болт, който държеше магниремъка. Той се освободи и с тежък звън падна на земята.

— Готово — тя се измъкна изпод колата и, преди да се изправи, пъхна ключа и фенерчето вътре в прасеца си. — Виждате ли друг кораб, който да си заслужава да претършуваме? — Като изтегли изпод кораба магниремъка, тя го сгъна по сглобките, така че се получи удобен за носене метален прът.

— Видях нещо натам — Ико размаха светлината из купчините. — Не съм сигурна за модела.

— Отлично. Води ни — Синдер смушка андроида с колана си. Ико тръгна напред, като мърмореше, че вечно из бунищата се ровела, а Адри в този час се била разположила удобно на чистичко в къщи.

— Освен това — Пеони скочи от багажника, — слухът, че си търси годеница е сто пъти по-приятен от другите неща, които се говорят.

— Нека отгатна. Принц Каи всъщност е марсианец? Или не, чакай — има извънбрачно дете от някоя компаньонка, нали?

— Дроидите — компаньонки могат да имат деца?

— Не.

Пеони изпухтя и духна една къдрица от челото си.

— Не, това е още по-страшно. Говори се, че щял да се ожени за… — гласът й стихна до сипкав шепот. — Кралица Левана2.

— Кралица… — Синдер се вкамени и като сложи ръка на устата си, огледа се, сякаш някой се спотайваше сред камарите боклук наоколо и подслушваше. Свали ръка, но продължи с шепот. — Честно, Пеони, тези жълти вестници ще ти промият мозъка.

— И аз не искам да вярвам, но всичките го казват. По тази причина онази зла вещица, пратеничката на кралицата, е отседнала в двореца, та да може да подсигури съюза. Цялата работа е много политическа.

— Не ми се вярва. Принц Каи никога не би се оженил за нея.

— Ти откъде знаеш.

Но Синдер знаеше. Дори да не разбираше много от междугалактическата политика, тя знаеше, че принц Каи трябва да е оглупял да се ожени за кралица Левана.

Ленивата луна привлече вниманието й и кожата по ръцете й настръхна. Луната винаги й докарваше чувство на параноя, сякаш хората, живеещи там горе я наблюдаваха, и ако зяпаше твърде дълго нагоре, щяха да забележат. Небивалици и суеверия, но от друга страна всичко, свързано с лунитяните беше забулено в тайнственост и суеверия.

Тяхното общество се беше развило от една земна колония преди стотици години и те вече не бяха човешки същества. Говореше се, че били способни да променят мозъка на човек — можели да го накарат да вижда неща, които не бива да се виждат, да изпитва неща, които не бива да изпитва, да прави неща, които не иска да прави. Неестествената им сила ги превърнала в алчна и жестока раса, а най-зла сред тях била кралица Левана.

Разказваха, че дори от хиляди километри можела да разбере кога хората говорят за нея дори тук долу, на земята.

Разказваха още, че убила кралица Чанари (лунно лице), по-голямата й сестра, за да завземе трона от нея. Разказваха, че поръчала убийството на собствения си съпруг, за да си намери по-изгодна партия. Разказваха, че принудила доведената си дъщеря да осакати собственото си лице, защото на нежната възраст от тринайсет години тя вече задминавала с красотата си завистливата кралица.

Разказваха, че погубила племенницата си, единствената заплаха за трона й. Принцеса Селена била едва на три години, когато детската стая лумнала в огън, отнел нейния живот и на бавачката й. Според някои конспиративни теории, принцесата оцеляла и се укривала някъде в очакване на сгоден случай да си върне короната и да сложи край на деспотичното царуване на Левана, но Синдер знаеше, че тези слухове бяха подклаждани единствено от отчаяние. Най-сетне сред пепелта бяха намерили следи от тялото на детето.

— Ето тук е — Ико вдигна ръка и почука по парче метал, стърчащ от грамадна могила боклук, и уплаши Синдер.

Тя пропъди мислите си. Принц Каи никога не би се оженил за тази вещица. Той никога не би се оженил за лунитянин.

Синдер избута няколко ръждиви тенекиени кутии и един стар матрак и тогава успя ясно да различи носа на кораба.

— Добро око.

Всички заедно разчистиха боклука, за да се покаже предницата.

— Досега не съм виждала такъв кораб — Синдер прокара ръка по надупчената емблема от хром.

— Отвратителен е — рече Пеони с насмешка. — Ама че ужас.

— Сигурно е много стар — Синдер намери парчето и отвори капака. Отдръпна се с примигване пред неразборията от метал и пластмаса, която я посрещна. — Ама наистина много стар — с присвити очи огледа предния ъгъл на мотора, но шасито скриваше магниремъка от поглед. — Ха! Насочи светлината натам, моля те.

Синдер се сниши на земята. Стегна опашката си, разчисти старите части, оставени да ръждясват сред бурените под кораба и се мушна отдолу.

— Звезди — промърмори тя, когато смота да погледне в търбуха му. Светлината от Ико се процеждаше надолу през кабели и жици, тръби и отвори, болтове и гайки. — Това чудо идва от древността.

— Все пак е на бунището — отзова се Пеони.

— Не се шегувам. Никога преди не съм виждала подобно нещо — Синдер прокара ръка по един гумен кабел.

Светлината проблясваше напред-назад, докато Ико оглеждаше мотора отгоре.

— Има ли ценни части?

— Добър въпрос — зрителното поле на Синдер се оцвети в синьо, докато се свързваше с мрежата — Продиктувай ми, моля те, регистрационния номер на предното стъкло.

Пеони продиктува номера, тя го потърси и за минути свали схемата на кораба, а дисплеят наложи изображението върху образа на двигателя над нея.

— Доста е запазен — пророни тя, като погали с пръсти плетеницата от жици над главата си. Проследи ги с очи и наклони глава, следвайки пътя им от маркучите през бобините до моста в опит да разчете как бяха сглобени, как работеха.

— Това е велико.

— Скучно ми е — обади се Пеони.

С въздишка Синдер потърси в схемата магниремъка, но съобщение за грешка замига в зелени букви пред очите й. Опита само с магнит, а после само с ремък и най-сетне го намери. Чертежът освети една гумена лента, омотана около няколко зъбни колела, затворени в метална обвивка — нещо, наречено ангренажен ремък. Синдер се смръщи, протегна ръка и опипа болтовете и шайбите, които прикрепяха обвивката към главата на двигателя.

Каза си, че ангренажни ремъци не се използваха, откакто двигателите с вътрешно горене бяха излезли от употреба.

Вдишвайки шумно, тя протегна шията си настрани. В тъмните сенки под возилото успя да различи нещо кръгло до нея, свързано с лостовете отгоре. Гума.

— Това не е кораб. Кола е. На бензин.

— Стига бе! — обади се Пеони. — Мислех си, че истинските коли трябва да са… знам ли и аз — стилни.

Негодувание се надигна в гърдите на Синдер.

— Колата има индивидуалност — възрази тя и опипа грайфера на гумите.

— Значи ли това, че няма да можем да използваме частите й? — попита малко след това Ико.

Без да й обръща внимание, Синдер жадно изучаваше схемата пред себе си. Резервоар, дюзи за подаване на горивото, ауспух.

— От втората ера е.

— Удивително! Няма що! — каза Пеони. Внезапно изпищя и отскочи назад от колата.

Синдер така се стресна, че си чукна главата в предното окачване.

— Пеони, какво има?

— Един плъх току-що изскочи от прозореца! Голям, дебел и космат. О, гадост.

Синдер изпъшка и положи глава на голата земя, като масажираше челото си. Втори удар по главата за един ден. С това темпо скоро ще се наложи да си купи нов контролен панел.

— Сигурно си е свил гнезденце в тапицерията. Навярно сме го уплашили.

— Ние сме го уплашили? — гласът на Пеони потрепери. — Може ли да си тръгваме вече, моля те?

Синдер въздъхна.

— Добре — тя затвори схемата, измъкна се изпод колата и за да стане, се улови за щипците на Ико, които андроидът й подаде. — Мислех си, че всички оцелели автомобили са в музеите — рече тя и изтупа паяжините от косата си.

— Този не бих го нарекла точно „оцелял“ — сензорът на Ико потъмня от отвращение. — Повече прилича на гнила тиква.

Като тръшна шумно капака, Синдер затрупа андроида под внушителен облак прах.

— Къде остана невероятното ти въображение? С малко грижа и добро почистване, колата може да си върне някогашното великолепие.

Тя погали капака. Купето на колата беше заоблено като тиква, в жълтеникаво оранжев цвят, който под прожектора на Ико изглеждаше белезникав. Днес никой не би избрал точно този цвят, но съчетан със старинния стил на автомобила, той беше почти очарователен. Нагоре из празнината под натрошените фарове пълзеше ръжда и следваше извивката на огънатия калник. Един от задните прозорци липсваше и при все че бяха покрити с плесен, съдрани и вероятно станали приют и на други гадинки, освен на плъховете, седалките стояха непокътнати. Кормилото и таблото не бяха пострадали много през годините.

— Може да избягаме с нея.

Пеони надникна през прозореца откъм страната на пасажера.

— Да избягаме ли? От какво?

— От Адри. От Нов Пекин. Може дори да напуснем страната. Да отидем в Европа! — Синдер заобиколи от страната на шофьора и с ръкавицата изтри мръсното стъкло. Отвътре, три педала й намигнаха от пода. Макар че управлението на корабите се извършваше изцяло от компютър, беше прочела достатъчно за старите технологии, за да знае какво е съединител и дори имаше бегла представа как да го използва.

— Тази купчина ламарина няма да ни закара и до края на града — заяви Пеони.

Синдер направи крачка назад и изтупа ръцете си от прахоляка. Може би имаха право. Може би това не беше приказна каляска, може би не беше ключът към избавлението им, но някой ден тя все някак щеше да напусне Нов Пекин. Щеше да замине нанякъде, където никой не ще знае коя е или какво е.

— Плюс това не можем да си позволим бензина — нареждаше Ико. — Дори да продадем новия ти крак, пак няма да можем да си набавим достатъчно гориво да се измъкнем оттук. Плюс таксите за замърсяване на околната среда. Плюс, че аз в това нещо не се качвам. Вътре под седалките сигурно има миши дарадонки, трупани с десетилетия.

Пеони изтръпна.

— Бляк.

Синдер се засмя.

— Добре, добре, разбрах. Няма да ви карам да бутате колата до вкъщи.

— Бррр, направо ме уплаши — Пеони се усмихна, защото наистина никак не се бе уплашила, и отметна косата от рамото си.

Погледът на Синдер улови нещо — едно черно петънце под ключицата на Пеони, което се виждаше точно над яката на ризата й.

— Не мърдай — рече Синдер и протегна ръка.

Паникьосана, Пеони направи точно обратното и взе да се удря силно по гърдите.

— Какво? Какво има? Буболечка? Паяк?

— Казах ти да стоиш мирно! — Синдер хвана Пеони за китката, удари петънцето и замръзна.

Пусна ръката на Пеони и отстъпи назад, олюлявайки се.

— Какво? Какво е? — Пеони задърпа ризата, като се опитваше да го види, но тогава забеляза още едно петънце на ръката си.

Вдигна поглед към Синдер, а кръвта се дръпна от лицето й.

— Обрив? От колата?

Синдер преглътна и с несигурни стъпки приближи, без да диша. Пресегна се отново към ключицата на Пеони, дръпна надолу ризата й и оголи на лунната светлина цялото петно. Беше червено с лилаво по ръба, като ударено.

Пръстите й затрепериха. Отдръпна се; очите й срещнаха тези на Пеони.

Пеони изпищя.

Глава пета

Писъците на Пеони оглушиха бунището, проникнаха в процепите на потрошените машини и остарелите компютри. Дори когато гласът на Пеони секна и тя изпадна в истерия, звуковият интерфейс на Синдер не можеше да я предпази от спомена за острия писък.

Трепереше, без да може да помръдне. Искаше да утеши Пеони. Искаше да побегне.

Как е възможно това?

Пеони е млада, здрава. Не може да се разболее.

Пеони ридаеше и не спираше да търка петната по кожата си.

Както винаги когато Синдер не можеше да разсъждава трезво, нет линкът пое контрол. Той търсеше, свързваше, даваше информация, която тя не желаеше.

Летумозис. Синята треска. Световна пандемия. Стотици хиляди жертви. Причина — неизвестна, лекарство — неоткрито.

— Пеони…

Тя нерешително протегна ръка, но Пеони отстъпи колебливо назад, бършейки носа и мокрите си страни.

— Не ме приближавай! Ще се заразиш. Ще се заразиш.

Синдер отдръпна ръка. Чу до себе си бръмченето на вентилатора на Ико. Видя синята светлина да се мята към Пеони, наоколо из бунището, проблясвайки. Беше уплашена.

— Казах ти, отдръпни се! — Пеони се свлече на колене и се преви на две.

Синдер отстъпи две крачки назад, после спря и в светлината на прожектора на Ико видя Пеони да се поклаща напред-назад.

— Трябва… трябва да повикам въздушната линейка да…

„Да те отведе.“

Пеони не отговори. Цялото й тяло се тресеше. Между риданията Синдер чуваше тракането на зъбите й. Затрепери. Потърка ръце и се огледа за петна по тях. Нищо не откри, но недоверчиво погледна дясната ръкавица. Не искаше да я сваля, не искаше да проверява.

Пак отстъпи назад. Сенките на бунището се надигнаха застрашително към нея. Чумата. Тук беше. Във въздуха. Сред боклуците. Колко време трябваше да мине, преди да се появят първите симптоми на болестта?

Дали пък…

Спомни си Чанг Сача на пазара. Ужасената тълпа, която бягаше от магазина й. Воят на сирените. Стомахът й се сви.

Нейна ли беше вината? Тя ли беше донесла вкъщи чумата от пазара?

Отново огледа ръцете си, удряйки невидимите буболечки, които лазеха по кожата й.

Препъна се назад. Риданията на Пеони изпълваха главата й, задушаваха я.

В червени букви на ретина — дисплея замига предупреждение: нивото на адреналина й се беше повишило. Изчисти го с няколко премигвания, а сетне със свито сърце извика линка за съобщения и изпрати простия текст, преди да се с подвоумила.

„СПЕШЕН СЛУЧАЙ. БУНИЩЕТО НА РАЙОН ТАЙХАНГ. ЛЕТУМОЗИС.“

Стисна зъби и почувства мъчителната сухота в очите си. Болката в главата й пулсираше и казваше, че би трябвало да плаче, да ридае като сестра си.

— Защо? — Пеони се запъна. — Какво съм направила?

— Нищо не си направила — отвърна Синдер. — Вината не е твоя.

„Но може да е моя.“

— Какво да правя? — толкова тихо попита Ико, че гласът й едва се чу.

— Не знам — призна Синдер. — Линейката пътува насам.

Пеони потърка нос с ръката си. Очите й бяха зачервени по края.

— Т-трябва да си вървиш. Ще се заразиш.

Замаяна, Синдер си даде сметка, че дишаше съвсем плитко. Отстъпи още една крачка, преди да напълни дробовете си.

— Може би вече съм се заразила. Може би аз съм виновна, че ти се разболя. Избухването днес на пазара… мислех, че съм достатъчно далеч, но… Пеони, съжалявам.

Пеони стисна очи и пак зарови лице. Кафявата й коса беше рошава, сплетена и висеше по раменете й, рязко изпъкваща на бледата й кожа. Хълцане, последвано от ново ридание.

— Не искам да ме отвеждат.

— Знам.

Синдер не можа да измисли какво друго да каже. Не се плаши? Всичко ще се нареди? Не можеше да лъже, не и когато това бе така очевидно.

— Щеше ми се да има нещо… — тя спря. Беше чула сирените преди Пеони. — Съжалявам.

Пеони обърса нос в ръкава си, оставяйки следа от слуз. Продължи да плаче. Не се помръдна, докато не чу сирените, и тогава надигна глава. Загледа се в далечината, към входа на бунището, някъде отвъд купчините боклук. Кръгли очи. Треперещи устни. Лицето й — на червени петна.

Сърцето на Синдер се сви.

Не можеше да стои така. И без това може би вече се е заразила.

Тя падна на колене и обгърна Пеони с ръце. Коланът с инструментите се впи в хълбока й, но тя не му обърна внимание. Пеони сграбчи тениската й и поднови риданията си.

— Съжалявам.

— Какво ще кажеш на мама и Пърл?

Синдер прехапа устни.

— Не знам — а после, — истината, предполагам.

В устата й се надигна горчилка. Сигурно беше симптом. Може би болките в корема също бяха симптом. Погледна надолу към ръката си, притискайки плътно Пеони. Все още никакви петна.

Пеони я отблъсна и се търколи обратно в праха.

— Стой далеч. Може да не си се заразила още. Но те и теб ще отведат. Трябва да се махнеш оттук.

Синдер се поколеба. Чу хрущенето на колелата по разпилените алуминиеви и пластмасови отпадъци. Не искаше да оставя Пеони, но ако все още не беше се заразила?

Седна на пети, после с мъка се изправи.

Откъм сенките се приближаваха жълтите светлини. Дишането й отново бе станало плитко.

— Пеони…

— Тръгвай! Махай се!

Синдер направи крачка назад. Назад. Машинално спря и вдигна сгънатия магниремък. Тръгна към изхода, истинският й крак толкова безчувствен, колкото и протезата. Риданията на Пеони я следваха.

На ъгъла я пресрещнаха три бели андроида. Имаха жълти сензори и червени кръстове на главите, а двама бутаха помежду си една въздушна носилка.

— Вие ли сте жертвата на летумозиса? — с безизразен глас попита единият, в ръцете му идентификационен скенер.

Синдер скри китката си.

— Не. Сестра ми, Лин Пеони. Тя–тя се намира натам, вляво.

Мед-дроидите с носилката се отдалечиха по пътеката.

— Имали ли сте пряк контакт с жертвата през последните дванайсет часа? — попита останалият андроид.

Синдер отвори уста, поколеба се. Коремът й се сви от страх и вина.

Можеше да излъже. Още нямаше доказателства, че е прихванала болестта, но отведат ли я в изолатора, нямаше надежда за нея.

Прибереше ли се у дома, щеше да зарази всички. Адри. Пърл. Децата, които тичаха и надаваха пронизителни викове по коридорите.

Едва чуто изрече:

— Да.

— Появиха ли се симптоми?

— Н-не. Не знам. Чувствам се замаяна, но не… — тя се умълча.

Мед-дроидът я приближи, колелата му хрускаха по мръсната земя. Олюлявайки се, Синдер се отдръпна от него, но той не каза нищо, само приближи още, докато краката й не се опряха в една прогнила щайга. В щипците на едната си ръка андроидът държеше идентификационния скенер и тогава от тялото му се появи трета, но вместо щипци, там имаше спринцовка.

Синдер се разтресе, но не оказа съпротива, когато той хвана дясната й китка и заби иглата. Потръпна, докато наблюдаваше тъмната течност, почти черна на жълтата светлина на андроида, да пълни спринцовката. От игли не се боеше и все пак светът започна да й се върти. Андроидът изтегли иглата точно когато тя се стовари в щайгата зад нея.

— Какво правите? — прошепна тя.

— Ще сканирам кръвта за вируса на летумозис.

Синдер чу как вътре в андроида се задвижи мотор, а слабо звънтене известяваше всяка фаза. Светлината на андроида потъмня, тъй като мощността му беше пренасочена.

Тя задържа дъха си, докато контролният й панел не се намеси и не застави дробовете й да се свият.

— Идентификация — андроидът й поднесе скенера. Червена светлинна мина по китката й и скенерът изпиука. Андроидът го прибра в кухината на тялото си.

Почуди се колко ли време щяха да отнемат пробите и да заключат, че е преносител, потвърждавайки вината й. За всичко.

Шумът от приближаващи се колела се чу по пътя. Синдер извърна глава и видя двамата андроиди да се появяват с Пеони на носилката. Тя беше седнала, обвила с ръце коленете си. Подутите й очи диво се мятаха навред из бунището, сякаш търсеха път за бягство. Като че ли се беше озовала в някакъв кошмар.

Но не се опита да избяга. Никой никога не се и опитваше.

Очите им се срещнаха. Синдер отвори уста, но оттам не излезе нищо. Опита се да помоли за прошка с поглед. Слаба усмивка докосна устните на Пеони. Тя вдигна ръка и помаха само с пръсти.

Синдер помаха в отговор със съзнанието, че това трябваше да е тя.

Вече веднъж беше оцеляла. Нея трябваше да отнесат. Тя трябваше да умре. Тя.

Идваше и нейният ред.

Опита да говори, да каже на Пеони, че ще бъде точно зад нея. Няма да остане сама. Но в този миг андроидът изпиука.

— Резултатите са готови. Няма наличие на вируса на летумозис. Приканваме ви да се отдалечите на петнайсет метра от пациента.

Синдер примигна. Изпита едновременно ужас и облекчение.

Беше здрава. Нямаше да умре.

Нямаше да последва Пеони.

— Чрез съобщения ще ви информираме, когато Лин Пеони навлезе в следващите фази на болестта. Благодарим ви за съдействието.

Синдер загърна тялото си с ръце, без да откъсва очи от Пеони, докато я отвеждаха на носилката, където тя си легна и се сви като малко дете.

Глава шеста

Синдер се прокрадваше в топлата нощ, а ботушите й тежко се влачеха по цимента, сякаш и двата й крака бяха от стомана. Пустият мрак беше рефрен от сподавени звуци в главата й: песъчливото скриптене на гумите на Ико, прашенето на уличните лампи над тях, несекващото бучене на магнитния супер проводник под улицата. При всяка крачка гаечният ключ в прасеца й подрънкваше. Но всичко това бледнееше на фона на видеолентата, която се въртеше в ума й.

Случваше се интерфейсът й да запише някое емоционално събитие и после отново и отново го повтаряше. Нещо като déjà vu или като последните думи в някой разговор, които остават във въздуха дълго, след като тишината се е възцарила. Обикновено съумяваше да спре спомена, преди да я докара до лудост, но тази вечер нямаше сили.

Черното петно по кожата на Пеони. Писъкът й. Спринцовката, с която мед-дроидът взе кръв от вената на Синдер. Пеони, дребничка, трепереща върху носилката. Умираща.

Синдер усети, че й се повдига, спря и се хвана за корема. Няколко крачки пред нея Ико също спря и с прожектора си освети право изкривеното й лице.

— Добре ли си?

Светлината се спусна по тялото й; Синдер знаеше какво търси Ико — въпреки констатацията на мед-дроида, че не е заразена, Ико търсеше синкавите кръгове.

Вместо да отговори, Синдер свали ръкавиците и ги мушна в задния джоб. Неразположението й взе да преминава и тя облегна рамо на една улична лампа, вдишвайки с пълни гърди влажния въздух. Бяха стигнали до вкъщи, почти. Блок „Кула Феникс“ се намираше на следващия ъгъл, потънал целият в сянка, с изключение на най-горния етаж, който улавяше слабата светлина от лунния сърп. Прозорците чернееха, само шепа от тях още светеха и тук-там проблясваха синкавобели от мигащите нетскрийнове. Синдер преброи етажите и откри прозорците на кухнята и стаята на Адри.

Макар и не ярко, някъде в апартамента все още светеше. Адри не беше нощна птица, но сигурно е открила, че Пеони не се е прибрала. А може и Пърл да будува още над някой проект за училище или да праща съобщения до приятелите си. Може би така беше по-добре. Нямаше да се налага да ги буди.

— Какво ще им кажа?

За миг сензорът на Ико се спря на сградата, после на земята, осветявайки разхвърляните по тротоара отпадъци.

Синдер отри потна длан в панталона и се застави да продължи. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да намери подходящите думи. Обяснения, извинения. Как да съобщиш на една майка, че дъщеря й умира?

Тя допря чипа и този път влезе през главния вход. Единствената украса в сивото лоби беше нетскрийнът, който въртеше обяви за обитателите — повишение на таксите за поддръжка, молба за нов скенер на входната врата, изгубена котка. След това асансьорът и шумът от остарелите му дрънкащи части. Коридорът беше пуст, само мъжът от апартамент 1807 спеше на изтривалката пред вратата си. Синдер трябваше да прибере прострените му ръце, иначе Ико щеше да ги смаже. Тежко дишане и сладникав мирис на оризово вино се долавяха във въздуха край него.

Преди да влезе, тя се поспря на вратата пред номер 1820, а сърцето се блъскаше бясно в гърдите й. Не помнеше кога лентата за Пеони беше спряла да се върти в главата й, изместена от обострените й нерви.

Какво щеше да каже?

Синдер прехапа устни и вдигна ръка пред скенера. Малката лампичка светна в зелено. Синдер отвори вратата, колкото се може по-безшумно.

Светлината от дневната се разля в тъмния коридор. Синдер зърна екрана, който все така излъчваше репортажи от пазара по-рано през деня и пекарната — отново и отново избухваща в пламъци. Звук нямаше. Синдер влезе в стаята и спря. Ико се блъсна в крака й.

В средата на стаята с лице към нея стояха три андроида с червени кръстове на сферичните си глави. Мед-дроидите за спешни случаи.

Зад тях в копринения си халат, подпряна на камината, макар холографският огън да беше изключен, стоеше Адри. Напълно облечена, Пърл седеше на дивана със свити под брадичката колене. И двете закриваха носовете си със сухи кърпи и гледаха Синдер със смесица от страх и отвращение.

Стомахът на Синдер се сви на топка. Отстъпи леко назад в коридора, като се запита коя от двете беше болна, но бързо схвана, че и двете бяха напълно здрави. Иначе андроидите щяха незабавно да ги отведат. А и те нямаше да предпазват носовете си. На хората в сградата щеше да се наложи забрана да напускат домовете си.

На лакътя на Адри Синдер забеляза малка превръзка. Вече са ги проверили.

Синдер свали чантата от рамо и я сложи на земята, но задържа магниремъка.

Адри прочисти гърло и смъкна кърпата до гърдите си. С бялото си като брашно лице и стърчащи кокали тя приличаше на скелет на бледата светлина. Без грим под зачервените й, подути очи се виждаха тъмни кръгове. Беше плакала, но сега стискаше устни решително.

— Преди час получих съобщение — обади се тя в сгъстената тишина. — Информираха ме, че Пеони била откарана от бунището на район Тайханг в… — гласът й секна. Тя сведе поглед, а когато вдигна глава, очите й святкаха. — Но на теб това ти е известно вече.

Синдер се размести, като се стараеше да не поглежда към мед-дроидите. Без да дочака отговор, Адри продължи:

— Ико, можеш да започнеш да изхвърляш вещите на Пеони. Всичко, което е обличала през изминалата седмица трябва да се изхвърли, но сама ги занеси до улицата — не искам да запушат шахтата. Предполагам, че всичко друго може да се продаде на пазара — гласът й беше остър, равен, сякаш беше повтаряла наум плана за действие от мига, в който беше научила новината.

— Слушам, Лин-джи — Ико се плъзна обратно в коридора. Синдер стоеше, без да помръдва, стискайки магниремъка в две ръце като щит. И макар че андроидът не беше в състояние да игнорира заповедта на Адри, видимо беше по мудността й, че не желае да оставя Синдер сама, докато мед-дроидите я наблюдаваха с празните си жълти сензори.

— Какво търсеше малката ми дъщеря тази вечер на бунището в Тайханг? — попита Адри, като усукваше кърпата.

Синдер притисна магниремъка близо до себе си и се скри от глава до пети. Изработен от същата стомана като ръката й и също така изгубил блясъка си, той беше като продължение на самата нея.

— Дойде с мен да потърсим магниремък — тя пое тежко въздух. Езикът й беше като подут, а гърлото й се беше стегнало. — Съжалявам. Не исках… аз видях петната и повиках въздушната линейка. Не знаех какво да правя.

Очите на Адри се наляха, но за кратко, преди да отпъди сълзите с няколко примигвания. Тя сведе глава, вторачена в усуканата кърпа. Тялото й се отпусна на камината.

— Синдер, аз не бях сигурна, че ще се прибереш. Всеки момент очаквах да получа ново съобщение, че и момичето, на което съм попечител, също е отведено — Адри отпусна рамене и вдигна глава. Слабостта премина, погледът в черните й очи стана суров.

— Мед-дроидите тук провериха Пърл и мене. Чумата все още не ни е заразила.

Успокоена, Синдер закима, но Адри продължи.

— Кажи ми, Синдер. Щом ние с Пърл не сме болни, Пеони откъде се е заразила?

— Не знам.

— Не знаеш? Но ти знаеше за избухването на болестта днес на пазара.

Синдер отвори уста. Разбира се. Кърпите. Мед-дроидите. Те мислеха, че е заразена.

— Не те разбирам, Синдер. Как може да си такъв егоист?

Тя поклати рязко глава, не.

— И на мен ми направиха проби, на бунището. Не съм болна. Не знам откъде се е заразила — тя протегна река, за да покаже цъфналата синина на свивката. — Могат пак да ме проверят, ако искат.

Единият от мед-дроидите даде първи признак на живот, като освети малкото червено петънце, където иглата я беше пробола. Но те не помръднаха, а и Адри не ги подкани. Вместо това, тя погледна към един малък портскрийн, поставен в рамка на камината и заразглежда детските снимки на Пърл и Пеони. Снимки от старата им къща, онази с градината. Снимки с Адри, преди да изгуби усмивката си. Снимки с баща им.

— Толкова съжалявам — изрече Синдер. — Аз също я обичам.

Адри стисна рамката.

— Не ме оскърбявай — избухна тя, като приближаваше рамката все по-близо до себе си. — Ти знаеш ли какво е обич?

Можеш ли изобщо да изпитваш чувства или просто си… програмирана?

Тя говореше на себе си, но думите й жилеха. Синдер се осмели да хвърли поглед към Пърл, която все така седеше на дивана с лице наполовина скрито зад коленете, но вече без кърпата на лицето си. Щом обаче видя, че Синдер гледа към нея, тя сведе поглед към земята.

Синдер стисна здраво магниремъка.

— Разбира се, че знам какво е обич.

А също и тъга. Искаше й се да може да заплаче, за да го докаже.

— Добре. Тогава ще разбереш, че постъпвам така, както една майка трябва да постъпи, за да защити децата си — Адри захлупи екрана на камината. На дивана Пърл извърна лице настрани и притисна бузата към коленете си.

Страхът се промъкна в стомаха на Синдер.

— Адри?

— Синдер, вече пет години ти си част от това семейство. Пет години изминаха, откакто Гаран те повери на моите грижи. И сега не разбирам защо постъпи така, не знам защо от всички места отиде точно в Европа, за да намери някакъв… мутант, когото да прибере. Така и не ми обясни. Може би някой ден щеше да го направи. Но аз никога не съм те искала. Знаеш това.

Синдер сви устни. Безизразните лица на мед-дроидите я погледнаха изкосо.

Знаеше всичко това, но никога досега Адри не го беше казвала толкова недвусмислено.

— Гаран искаше да се грижа за теб и аз направих всичко по силите си. Дори след като умря, дори след като парите свършиха, дори след като… всичко се срина — гласът й замря и тя затисна силно устата си с ръка. Синдер гледаше как раменете й се тресат, слушаше учестеното й дишане, докато Адри се мъчеше да задуши риданията си. — Но Гаран щеше да се съгласи, че Пеони е на първо място. Нашите момичета са на първо място.

Синдер се сепна от силния глас. В тона на Адри тя чуваше оправдание. Решимост.

„Не ме оставяй с това нещо.“

Тя потрепери.

— Адри…

— Ако не беше ти, Гаран все още щеше да е жив. И Пеони…

— Вината не е моя — Синдер забеляза нещо бяло да проблясва и видя Ико да се бави в коридора, неуверена. Сензорът й беше станал почти черен.

Синдер потърси гласа си. Пулсът й биеше бясно, а пред взора й проблясваха бели петна. В ъгълчето на окото й замига червено предупреждение — трябваше да се успокои.

— Не съм искала да ме направят такава. Не съм те молила, никого не съм молила да ме осиновява. Вината не е моя!

— Не е и моя! — нападна я остро Адри и с един удар изтръгна екрана от конзолите. Той падна и се натроши, помитайки със себе си две от наградите на съпруга й. Парчета пластмаса отхвръкнаха от протрития килим.

Синдер отскочи назад, но яростта премина внезапно, както беше и дошла. Накъсаното дишане на Адри вече се успокояваше. Тя винаги внимаваше да не безпокои съседите. Да не я забележат. Да не предизвика суматоха. Да не направи нещо, което да опетни репутацията им. Дори и сега.

— Синдер — подхвана Адри, като жулеше пръсти с кърпата, като че да заличи избухването си. — Тръгваш с мед-дроидите. Недей да правиш сцени.

Подът се завъртя.

— Какво? Защо?

— Защото дълг на всеки от нас е да помага, с каквото може, а знаеш колко голямо търсене има за… твоя вид. Особено сега — тя замълча. Лицето й беше станало розово, на петна. — Все още можем да помогнем на Пеони. Само че, за да открият лекарство, им трябват киборги.

— Казала си, че ще участвам в изследванията? — устните й едва се движеха.

— Какво друго ми оставаше?

Синдер не вярваше на ушите си. Безмълвно поклати глава, докато и трите жълти сензора се насочиха към нея.

— Но… никой не е оцелял след опитите. Как можа…

— Никой не е оцелял след чумата. Ако обичаш Пеони, колкото казваш, ще постъпиш според волята ми. Ако не беше такъв егоист, още днес след като си напуснала пазара, сама щеше да отидеш доброволец, преди да се върнеш тук и да погубиш семейството ми. Отново.

— Но…

— Отведете я. Ваша е.

Твърде слисана, Синдер стоеше неподвижно, а най-близкият андроид поднесе към ръката й скенер. Той изпиука и тя се дръпна назад.

— Лин Синдер — каза той с металния си глас, — гражданите на Източната Република се възхищават на доброволния ви акт на саможертва и ви благодарят. В знак на признателност за вашето съдействие в текущите проучвания на вашите близки ще бъде изплатено обезщетение.

Синдер стегна магниремъка в хватката си.

— Аха! Ето значи каква била работата! Пукната пара не даваш нито за Пеони, нито за мен! Единствено глупавите пари те интересуват!

Очите на Адри се разшириха, слепоочията й запулсираха. С две крачки тя прекоси стаята и удари Синдер през лицето с опакото на ръката си. Синдер залитна назад върху рамката на вратата и притисна страната си с ръка.

— Отведете я — повтори Адри. — Махай се от очите ми.

— Аз не съм искала да ставам доброволец. Не може да ме отведете против волята ми!

Андроидът остана невъзмутим.

— В случай че се наложи, сме упълномощени от законния ви наставник да употребим сила, за да ви задържим.

Синдер сви ръка в юмрук до ухото си.

— Не може насила да ме накараш да участвам в опитите.

— О, да — отвърна Адри, като с мъка си поемаше дъх. — Мога. Докато си под моята опека, мога.

— Не вярваш истински, че това ще спаси Пеони, затова не се преструвай, че го правиш за нея. Тя има още да живее. Шансовете да намерят лекарство, преди…

— Тогава единствената ми грешка е, че чаках твърде дълго, преди да се отърва от теб — изплю Адри, като прокарваше кърпата между пръстите си. — Повярвай ми, Синдер. Ти си загуба, за която никога няма да се разкайвам.

Колелата на един от мед-дроидите изтрополиха по килима.

— Готова ли сте да ни последвате?

Синдер нацупи устни и отпусна ръка. Вторачи се в Адри, но съчувствие в очите на мащехата си не откри. Нова омраза закипя в гърдите й. Пред очите й замига предупреждение.

— Не, не съм.

Синдер замахна с магниремъка и удари силно андроида по главата. Роботът падна на земята, а колелата продължиха да се въртят във въздуха.

— Няма да тръгна. Учените вече достатъчно са ми причинили!

Вторият андроид тръгна към нея.

— Започваме процедура 240Б: насилствено отвеждане на киборг.

Синдер се подсмихна подигравателно и блъсна с края на магниремъка сензора на андроида, като разби на парченца лещата и го запрати на пода по гръб.

Извърна се и пред себе си видя последния андроид, като вече мислеше как да избяга от сградата. Нямаше ли да е твърде рисковано да повика кораб? Откъде да вземе нож, за да изреже идентификационния чип, иначе несъмнено щяха да я проследят? Щеше ли да успее Ико да се движи толкова бързо, че да не изостава? Щяха ли краката й да издържат целия път до Европа?

Мед-дроидът се приближи твърде бързо. Тя се засуети, смени траекторията на магниремъка, но металните щипци на андроида първи уловиха ръката й. Електродите стреляха. През нервната система на Синдер запращя електричество. Волтажът смаза електрическата й система. Устните й се отвориха, но викът замря на гърлото й.

Тя пусна магниремъка и се свлече. Червено предупреждение замига пред очите й докато най-сетне, в акт на самосъхранение, мозъкът й на киборг я принуди да изключи.

Глава седма

Доктор Димитри Ърланд прокара пръст по портскрийна, за да разгледа досието на пациента. Мъж. Трийсет и две години. Имаше дете, но за съпруга нищо не се споменаваше. Безработен. Правят от него киборг, след един подриващ здравето инцидент преди три години, свързан с работата му — несъмнено по-голяма част от спестяванията му отиват за операцията. Идваше чак от Токио.

Всичко сякаш беше против Доктор Ърланд, но той нямаше как да обясни това на никого. Като пъхна език между зъбите си, той разочаровано изпърха с устни.

— Какво мислите, докторе? — попита го днешната му асистентка — момиче с тъмна кожа, чието име все забравяше и което беше по-високо от него с поне десет сантиметра. Обичаше да й възлага задачи, които да я държат на стола, докато работи.

Доктор Ърланд бавно пое въздух, после го изпусна рязко, а в това време смени на дисплея диаграмата на тялото на пациента с друга, която му вършеше повече работа. Само 6.4 процента от него бяха изкуствени — десният му крак, малко жици, и контролен панел в хълбока с големината на палец.

— Твърде старичък — той захвърли портскрийна на лавицата пред прозореца за наблюдение. От другата страна на стъклото пациентът лежеше върху масата за преглед. Изглеждаше спокоен, само пръстите му барабаняха лудо по пластмасовата подложка. Краката му бяха боси, но протезата беше покрита с присадена кожа.

— Твърде старичък? — повтори асистентката. Тя се изправи и приближи прозореца, като размахваше в лицето му своя портскрийн. — Трийсет и две е твърде старичък?

— Не можем да го използваме.

Тя изви устни на една страна.

— Това ще е шестият киборг, който отхвърляте този месец. Не можем да си позволим да продължаваме така.

— Той има дете. Син. Така пише тук.

— Да, дете, което довечера ще може да си позволи вечеря, защото баща му е бил късметлия да отговори на нашите изисквания.

— Да отговори на изискванията? С коефициент 6.4?

— По-добре, отколкото да правим опити с хора — тя остави портскрийна до табла с блюда „Петри“3. — Наистина ли искате да го пуснете да си върви?

Доктор Ърланд се втренчи в изолатора, а на гърлото му се надигна тихо ръмжене. Той изправи рамене и изпъна престилката си.

— Дайте му плацебо4.

— Пла… но той не е болен!

— Да, но ако нищо не му дадем, от хазната ще се зачудят какво правим тук. Хайде сега, дайте му плацебото и предайте доклада, за да може да си върви.

Момичето изсумтя и тръгна към лавицата, за да вземе едно от надписаните стъкълца.

— А ние наистина какво правим тук?

Доктор Ърланд вдигна пръст, но момичето го погледна така ядно, че той забрави какво искаше да каже.

— Как ви беше името?

Тя завъртя очи.

— Прекрасно. Работя като ваш асистент всеки понеделник само от четири месеца насам.

Тя му обърна гръб, а дългата плитка се удари в бедрото й. Докторът сви вежди, взрян в плитката, докато тя се намота на кълбо. Черна лъскава змия, надигнала глава. Съскаща насреща му. Готова да нанесе удар.

Той стисна очи и преброи до десет. Когато отново ги отвори, плитката пак си беше плитка. Лъскава черна коса. Съвсем безобидна.

Като свали шапката си, доктор Ърланд разроши собствената си коса — сива и доста по-рядка от тази на асистентката. Виденията се влошаваха.

Вратата на лабораторията се отвори.

— Докторе?

Докторът кимна рязко и нахлупи шапката на главата си.

— Да? — той взе портскрийна. Ли, друг един от асистентите, стоеше на прага с ръка върху топката на вратата. Доктор Ърланд харесваше Ли, макар и той да беше висок, но не колкото момичето.

— В 6D има доброволец, който чака — съобщи Ли. — Докарали са я снощи.

— Доброволец? — обади се момичето. — Отдавна не сме имали такива.

Ли измъкна един портскрийн от джоба на гърдите си.

— Млада е, тийнейджърка. Още не сме пуснали диагностиката й, но мисля, че ще даде висок коефициент. Няма присадена кожа.

Доктор Ърланд се оживи и потърка слепоочие с крайчеца на портскрийна.

— Тийнейджърка казваш? Колко… — той потърси подходящо определение. „Странно? Чудно? Изумително?“

— Подозрително — с тих глас подсказа момичето.

Доктор Ърланд се извърна и видя, че кръвнишкият й поглед се е впил в него.

— Подозрително? Какво искате да кажете?

Тя се подпря на ръба на лавицата, а това смали ръста й, така че очите им се изравниха и при все това тя пак вдъхваше заплашителност със скръстените ръце и безучастния си, мрачен вид.

— Само това, че винаги сте готов да дадете плацебо на мъжете киборги, които участват, но дочуете ли нещо за момичета, особено млади, веднага се оживявате.

Той отвори уста, затвори я, сетне почна от начало.

— Колкото са по-млади, толкова са по-здрави. Колкото са по-здрави, толкова по-малко усложнения за нас. И не е моя вината, че напоследък теглят само жени.

— Точно така. По-малко усложнения. Само че те така или иначе ще умрат.

— Много ви благодаря за оптимизма — той посочи мъжа зад стъклото. — Плацебо, моля. Когато приключите тук, елате при нас.

Той излезе от лабораторията и притули с ръка уста настрани към Ли.

— Как й беше името?

— Фатин?

— Фатин! Все не мога да го запомня. В скоро време и моето собствено ще забравя.

Ли се засмя, а доктор Ърланд остана доволен от шегата си. Като че ли хората бяха склонни да проявяват снизходителност към един старик, губещ разума си, ако понякога той се шегуваше с това.

Коридорът беше пуст, само до стълбището в очакване на заповеди се мотаеха два мед-дроида. Стая 6D не беше далеч.

Доктор Ърланд измъкна един стилус зад ухото си и докосна портскрийна, сваляйки информацията, която Ли му беше пратил. Данните за новия пациент се появиха на екрана.

„ЛИН СИНДЕР, ЛИЦЕНЗИРАН МЕХАНИК — ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН НОМЕР 0097917305 РОДЕНА НА 29/11/ 109 Т.Е — 0 МЕДИЙНИ РЕЗУЛТАТА ЖИТЕЛ НА НОВ ПЕКИН, ИЗТОЧНА РЕПУБЛИКА. ПОПЕЧИТЕЛ, ЛИН АДРИ.“

Ли отвори вратата на стаята. Като отново затъкна стилуса зад ухото си, доктор Ърланд влезе вътре с потреперващи пръсти.

Момичето лежеше на масата от другата страна на прозореца за наблюдение. В стерилния изолатор всичко светеше толкова ослепително ярко, че докторът трябваше да присвие очи. Един мед-дроид тъкмо затулваше пластмасово стъкълце с кръв, което пусна в улея, за да го прати на лабораторията за кръвни изследвания.

Ръцете и китките на момичето бяха захваната с метални скоби. Лявата й ръка до китката беше от стомана, потъмняла между ставите, сякаш плачеше за едно хубаво почистване. Панталоните й бяха навита нагоре и откриваха един човешки и един изкуствен крак.

— Включихте ли я? — попита той и плъзна портскрийна в джоба на престилката си.

— Още не — отвърна Ли. — Но погледнете я.

Доктор Ърланд изсумтя, за да скрие разочарованието си.

— Да, коефициентът й сигурно е впечатляващ. Но качеството едва ли е най-доброто, а?

— Отвън може би не, но да бяхте видели електрическата й мрежа. Самоконтрол и четиристепенна нервна система.

Доктор Ърланд повдигна вежди, после бързо ги отпусна.

— Бунтува ли се?

— Мед-дроидите са срещнали трудности при задържането й. Извадила е от строя два от тях с… ремък или нещо подобно, преди да успеят да ударят с ток системата й. Цяла нощ е в безсъзнание.

— Но нали сама е искала да стане доброволец?

— Не тя, законният й попечител. Подозирала, че пациентката е имала контакт с болестта. Сестра й — вчера е била отведена.

Доктор Ърланд придърпа микрофона от бюрото.

— Отваряй, отваряй очички, спяща, спяща красавице — запя той, като потропваше по стъклото.

— Пуснали са й двеста волта ток — обади се Ли. — Но очаквам всеки момент да дойде на себе си.

Доктор Ърланд окачи палци на джобовете на престилката си.

— Добре. Не ни трябва да е в съзнание. Да се залавяме за работа.

— О, отлично — изрече Фатин от прага. Токчетата й зачаткаха по пода, като влезе в стаята. — Радвам се, че сте намерили някой по ваш вкус.

Доктор Ърланд притисна с пръст стъклото.

— Млада — той огледа металния блясък по крайниците на момичето. — Здрава.

С презрителна усмивка Фатин предяви правата си към един стол пред нетскрийна, на който се виждаше досието на киборга.

— Ако на трийсет и две човек е стар и немощен, тогава вие какъв сте, старче?

— Много ценен на пазара за антики — доктор Ърланд приближи устни към микрофона. — Мед-дроид? Моля, подгответе детектора.

Глава осма

Лежеше върху горяща клада, а под нея палещи въглени. Дим. Пламъци. По кожата й шупнеха мехури. Ръката и кракът й ги нямаше, стояха само чуканите, където хирурзите бяха прикачили протезите. Мъртви жици висяха от тях. Опита се да изпълзи, но безрезултатно, като обърната нагоре костенурка. Протегна здравата си ръка, като се мъчеше да изтегли тялото си от огъня, но изгарящото я ложе се опъна до хоризонта.

И преди този сън й се беше явявал, стотици пъти. Но сега беше различно.

Не беше сама както обикновено, беше обкръжена. Стенещи, сред въглените, се гърчеха и други осакатени жертви, молещи за малко вода. Всички бяха без ръце или крака. От някои бяха останали само трупа и главата, и устата, молеща, зовяща. Синдер се отдръпна от тях, забелязала по кожата им синкавите петна. По вратовете, по бедрата им, по съсухрените им китки.

Видя и Пеони. Тя пищеше. Упрекваше Синдер. Тя й беше причинила това. Тя беше донесла болестта в дома им. Тя беше виновна за всичко.

Синдер отвори уста да измоли за прошка, но зърнала единствената си ръка, замлъкна. Сини петна покриваха кожата й.

Под огъня заболялата й кожа се топеше, за да оголи под месото метала и жиците.

Отново срещна погледа на Пеони. Сестра й отвори уста, но гласът й излезе дълбок, непривичен.

— Моля подгответе детектора.

Думите като пчели зажужаха в ушите на Синдер. Тялото й се разтърси, но не можеше да помръдне. Крайниците много й тежаха. В ноздрите й се таеше мирис на дим, но горещината на пламъците угасваше и само гърбът й сега гореше възпален. Пеони изчезна. Горящата преизподня се стопи в земята.

В долния ъгъл на полезрението й се появи текст в зелено. Отвъд мрака Синдер дочу познатото трополене на колелата на андроидите. Ико?

„ДИАГНОСТИЧНИЯТ ТЕСТ Е ЗАВЪРШЕН.

ВСИЧКИ СИСТЕМИ СА СТАБИЛИЗИРАНИ. РЕСТАРТИРАНЕ СЛЕД 3… 2… 1…“

Нещо издрънча над главата й. Бученето на електричество. Синдер усети конвулсия в пръстите си, на повече от това тялото й не беше способно.

Мракът взе да се стопля — фина пурпурна светлина над клепачите й.

Насили се да отвори очи и запримигва под острата флуоресцентна светлина.

— А! Жулиета се събуди!

Тя затвори отново очи, за да могат да свикнат. Опита се да вдигне ръка, за да ги покрие с нея, но нещо я държеше стегната.

По нервите й хукна паника. Пак отвори очи и извърна глава, в опит да види кой беше проговорил.

Цялата стена беше заета от огледало. Оттам с диви очи я гледаше собственото й лице. Опашката й беше чорлава — без блясък, заплетена, мръсна. Кожата й беше доста бледа, почти прозрачна, като че силният ток беше изстискал от нея не само енергията й.

Бяха свалили ръкавиците и обувките и бяха навили нагоре крачолите й. Не към момиче гледаше тя в огледалото. Гледаше към машина.

— Как се чувствате, госпожице, ъ… госпожице Лин? — изрече невидим глас с непознат за нея акцент. Европейски? Американски?

Синдер намокри изпръхналите си устни и проточи врат да види андроида зад нея. Сред дузина машини той бърникаше нещо по един малък апарат на плота. Медицинско оборудване. Хирургически играчки. Системи. Игли. Синдер видя, че е свързана към една от машините чрез сензорите на гърдите и челото си.

Вдясно на стената имаше нетскрийн, който показваше името и идентификационния й номер. Иначе стаята беше празна.

— Ако кротувате и ни съдействате, няма да ви държим дълго — каза гласът.

Синдер се смръщи.

— Аз не съм се записала доброволно. Не искам да участвам в глупавите ви експерименти.

Тишина. Зад нея нещо изпиука. Като погледна нагоре, видя андроидът да изважда от една машина две щипци, прикрепени към тънки кабели. Мраз плъзна по гърба й.

— Дръж това нещо далеч от мен.

— Няма да ви боли, госпожице Лин.

— Пет пари не давам. Стойте вън от главата ми. Аз не съм ви някой мишок доброволец.

Гласът изклока:

— Тук имам подпис от някоя си госпожица Лин Адри. Сигурно я познавате?

— Тя не ми е майка! Тя е само… — сърцето й се стегна.

— Законният ви попечител?

Синдер бухна глава върху уплътнението на масата за прегледи. Под нея изшумоля оризова хартия.

— Това не е редно.

— Не се измъчвайте, госпожице Лин. С присъствието си тук правите голяма услуга на съгражданите си.

Тя се взря в огледалото с надеждата, че гледаше право в глупака от другата страна.

— Виж ти! А те какво ще направят за мен?

Вместо да отговори, той каза просто:

— Дроид, моля работете.

Колелата се придвижиха към нея. Синдер се отдръпна рязко и изкриви врат, като се мъчеше да избегне студените щипци, но андроидът стисна с механична сила скалпа й и притисна дясната й страна към оризовата хартия. Тя замята ръце и крака, но без успех.

Ако се съпротивляваше яростно, имаше вероятност пак да я пратят в безсъзнание. Не знаеше кое е по-добре, но споменът за преизподнята от горящи въглени усмири борбата й.

Сърцето й препусна, щом андроидът отвори капачето на тила й. Стисна очи и опита да си представи, че е някъде другаде, а не в студената, стерилна стая. Не искаше да мисли как двете метални щипци се пъхат в контролния й панел — нейния мозък — но беше невъзможно да не мисли за това, когато чуваше как дроидът ловко ги намества.

Започна да й се повдига. Преглътна обратно горчилката. Чу щракването на щипците. Нищо друго не можеше да усети — нервни окончания нямаше. Но цялата беше разкъсана от разтърсване, което накара ръцете й да настръхнат. Ретина — дисплеят я извести, че беше свързана към детектор 2.5.

„СКАНИРАНЕ… 2%… 7%… 18%…“

Машината бръмчеше на масата зад нея. Синдер си представи неуловимия поток от електричество, който течеше по жиците й. Най-силно го усещаше там, където кожата се свързваше с метала, едно смъдене, където кръвта спираше.

„63%…“

Синдер стисна зъби. Някой и преди беше влизал тук, в главата й. Факт, белязан завинаги в паметта й, но винаги пренебрегван. Някакъв хирург, непознат, отваря черепа й и вкарва изработената от тях система от жици и проводници, докато тя лежи отдолу им безпомощна. Някой беше променил мозъка й. Някой беше променил самата нея.

„78%…“

Тя се задави от вика, напиращ да изгъргори вън от нея. Не болеше. Не болеше. Но някой беше вътре в главата й. Вътре в нея. Нашественик. Насилник. Опита се да се измъкне, но андроидът я държеше здраво.

— Махай се! — викът отекна обратно към нея от студените стени.

„СКАНИРАНЕТО — ЗАВЪРШЕНО.“

Мед-дроидът откачи щипците. Синдер лежеше трепереща със смазано в гърдите сърце.

Мед-дроидът не си направи труда да затвори панела на тила й.

Синдер го мразеше. Мразеше Адри. Мразеше побъркания глас зад огледалото. Мразеше анонимните хора, които я бяха превърнали в това.

— Благодаря ви за това изумително съдействие — каза безплътният глас. — Само минута ще отнеме да запишем кибернетичното ви устройство и продължаваме. Моля, разположете се добре.

Синдер го игнорира с лице, извърнато от огледалото. Беше един от онези редки моменти, когато се радваше, че няма канали за сълзи, иначе сигурно щеше да заприлича на сополиво бедствие и от това още повече щеше да намрази себе си.

Все още чуваше гласове от говорителите, но приглушените им думи бяха на научен жаргон, от който нищо не отбираше.

Зад нея мед-дроидът се суетеше насам-натам, докато прибираше детектора. Докато приготвяше следващия инструмент за мъчение.

Синдер отвори очи. Нетскрийнът на стената вече не показваше данните й. Идентификационният й номер все още стоеше най-отгоре, като заглавие на холографска диаграма.

На момиче.

Момиче от жици.

Като че някой я беше срязал през средата отгоре до долу, разделяйки предната от задната й половина, а после беше пъхнал анимирания й образ в медицински учебник. Сърцето, мозъка, вътрешностите, мускулите, сините вени. Контролният панел, изкуствения крак и изкуствената ръка, жиците, които тръгваха от основата на черепа, надолу по гръбначния стълб, та чак до протезите. Обезобразената тъкан, където плътта срещаше метала. Малкият черен квадрат на китката й — идентификационният чип.

Тя знаеше за тези неща. Беше ги очаквала.

За металните прешлени по гръбнака обаче, за четирите метални ребра, за изкуствената тъкан около сърцето, за металните шини покрай костта на десния крак, за тях не знаеше нищо.

В дъното на екрана пишеше: „КОЕФИЦИЕНТ: 36.28%“

36.28% от нея беше мутант.

— Благодаря за търпението — обади се гласът и я сепна. — Както несъмнено сте забелязали, вие, млада госпожице, сте образцов модел на съвременната наука.

— Оставете ме на мира — прошепна тя.

— Сега мед-дроидът ще ви инжектира с една десета разтвор микроби на летумозис. Всички те са магнитно маркирани, така че в реално време ще се появят на диаграмата в яркозелено. След като тялото ви влезе в първия стадий на болестта, имунната система ще се задейства и ще опита да унищожи микробите, но ще се провали. Тогава тялото ви ще премине към втория стадий на болестта, който, естествено, е онзи, в който по кожата ви ще се появят синкавите петна. На този етап ще ви инжектираме с последната ни партида от антитела, които, ако сме успели, завинаги ще премахнат патогените. Абракадабра, ще се прибереш у дома за кнедлите. Готова ли си?

Синдер погледна към холографското изображение и си представи как наблюдава себе си, докато умира. В реално време.

— Колко различни партиди от антитела сте сложили досега?

— Дроид?

— Двайсет и седем — отвърна мед-дроидът.

— Но всеки път — изрече чуждестранният глас, — те умират малко по-бавно.

Синдер смачка оризовата хартия под пръстите си.

— Мисля, че всички сме готови. Моля започнете със спринцовка А.

Нещо изтрака на масата, а после андроидът застана до Синдер. В тялото му имаше отворен панел и там се виждаше трета ръка, на края на която имаше спринцовка като тези на андроидите от спешното.

Синдер се опита да се дръпне, но нямаше накъде да бяга.

Като си представи как от другата страна на огледалото безглавият глас я наблюдава, присмива се на напразните й усилия, тя замръзна и се помъчи да не шава дори. Да бъде силна. Да не мисли за онова, което й причиняваха.

Щипците на андроида бяха студени, когато хвана лакътя й, все още посинял на свивката от двете взимания на кръв през изминалите дванайсет часа. Тя направи гримаса и опъна мускули.

— По-лесно ще бъде да открием вената, ако сте отпусната — каза й с глух глас андроидът.

Синдер стисна мускулите на ръката си, докато те започнаха да играят. От високоговорителя се чу изсумтяване, сякаш безтелесният глас се забавляваше с лудориите й.

Андроидът беше програмиран добре. Въпреки неподчинението й, иглата проби вената от първия опит. Синдер зяпна. Пощипване. Леко пощипване. Непокорството й изтече, докато прозрачната течност се вливаше в нея.

Загрузка...