Сфера

СЯНКАТА

Бет седеше присвила крака в койката си и разглеждаше посланието, което Норман й бе подал.

— О, Божичко — рече тя. Вдигна ръка и отхвърли назад черните си коси. — Възможно ли е?

— Всичко съвпада — заговори Норман. — Само помисли. Кога се появи първото послание? След като Хари излезе от сферата. И кога видяхме калмара и останалите морски животни? Пак след като Хари излезе от сферата.

— Да, но…

— В началото калмарите бяха съвсем малки, а когато решихме да ги ядем се появиха и скариди. Тъкмо за вечеря? Защо? Защото Хари не обичал калмари.

Бет мълчеше замислено.

— И кой като малък се е страхувал от гигантския калмар в „Двадесет хиляди левги под водата“?

— Хари — каза Бет. — Помня, че го каза.

Норман продължи задъхано.

— И кога се появяваше Джери на екрана? Винаги в присъствието на Хари. Само тогава. Кога ни отговаряше? Когато в каютата беше Хари, за да чува какво питаме. А защо Джери не може да чете мисли? Защото Хари не може да чете мисли. Помниш ли, как Барнс все настояваше да научи всички имена, а Хари се съпротивляваше. Защо? Защото се страхуваше, че на екрана ще бъде изписано „Хари“, а не „Джери“.

— И морякът…

— Точно така. Черният моряк. Който се появява тъкмо когато Хари сънува, че сме спасени. Появява се някакъв черен моряк и обявява, че идва да ни спаси.

— А какво мислиш за гигантския калмар? — попита го Бет.

— Знаеш ли, тъкмо в разгара на атаката Хари си удари главата и изгуби съзнание. И в същия миг калмарът изчезна. Върна се едва, когато Хари дойде на себе си и ти каза, че ще поеме поста.

— Божичко — поклати глава Бет.

— Да — кимна Норман. — Много неща се обясняват.

Тя помълча малко, загледана в посланието.

— Но как го прави?

— Съмнявам се, че е съзнателно — Норман помисли за малко. — Да предположим, рече той, — че нещо се е случило с Хари, докато е бил вътре в сферата — придобил е някаква нова сила.

— Каква например?

— Силата да създава разни неща, само като си помисли за тях. Силата да превръща мислите си в реалност.

Бет сбърчи чело.

— Да превръща мислите си в реалност…

— Не е толкова странно — увери я той. — Помисли само: ако си скулптор, първо ти хрумва някоя идея, а след това й придаваш форма от камък, или дърво, превръщаш я в реалност. Но първа е идеята, а изпълнението е след това, с някои допълнителни усилия, за да се изобрази реалността, която да отразява първоначалната мисъл. Така е създаден и нашия свят. Представяме си нещо, а след това се опитваме да го направим. В едни случаи този процес е подсъзнателен — като онзи, който се върнал неочаквано вкъщи за обед и заварил жена си с друг. Не го е планирал съзнателно. Просто се е случило от само себе си.

— Или жената, която хванала мъжа си с друга в леглото — рече Бет.

— Да, съгласен съм. Въпросът е в това, че непрестанно спомагаме да се случат разни неща, без да мислим за тях. Когато говоря с теб, не обмислям всяка дума. Просто искам да ти кажа нещо и то се получава.

— Да…

— Иначе казано, в състояние сме да създадем сложни структури като изречението, без съзнателно усилие. Но не можем да изваяме сложна скулптура, без да я обмислим предварително. Освен идеята, мисълта, тук е необходимо и още нещо.

— Така е — съгласи се Бет.

— Но не и при Хари. Хари е една стъпка по-напред. Не му се налага да извайва статуята. Просто измисля нещо и то се случва от само себе си. Той сътворява разни неща.

— Хари си представя страховит калмар и внезапно страховитият калмар е зад прозореца?

— Точно така. А когато изгуби съзнание, калмарът изчезва.

— И с тази сила се е сдобил в сферата?

— Да.

— Но защо го прави? — запита го Бет. — Нима се опитва да ни убие?

Норман поклати глава.

— Не. Мисля, че го прави подсъзнателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш ли, — заговори Норман, — доста идеи нахвърляхме за причината, поради която е била създадена тази извънземна сфера. Тед смяташе, че е нещо като трофей, или послание — виждаше я като подарък. Хари мислеше, че вътре име нещо скрито — за него тя бе само опаковка. Чудя се, дали сферата не е мина.

— Искаш да кажеш, експлозив?

— Не точно — по-скоро вид защита, или тест. Някоя могъща цивилизация е разпиляла сред звездите подобни съоръжения та всички разумни същества, които се натъкнат на тях, да влязат в допир със силата на сферата. А после всичко, за което си помислиш, излиза наяве. Ако мислите ти са добронамерени, получаваш за вечеря вкусни скариди. Ако, напротив, са зли — ето ти чудовища, които се опитват да те убият. Все един процес, само че с различен знак.

— Значи, както сухопътната мина избухва, когато я настъпиш, така и сферата унищожава онези хора, които имат зли намерения?

— Ако не са в състояние да контролират своето съзнание. Защото в противен случай, сферата не би имала особено въздействие върху теб. Щом умееш да се владееш, сферата те премахва.

— Но как да контролираш своите лоши намерения? — попита Бет, внезапно възбудена. — Как да кажеш на някой: „Не мисли за гигантски калмар“? В мига, когато произнесеш тези думи той автоматично ще си помисли за калмар.

— Има възможност да контролираш мислите си — рече Норман.

— Може би, за някой йога, или нещо подобно.

— Не, за всички — възрази Норман. — Човек може да се огражда от нежелани мисли. Също както се отказва от пушенето. Или както си променя впечатленията. Все чрез контрол на мислите.

— Все още не мога да разбера защо го прави Хари.

— Помниш ли, твоя беше идеята, че сферата може да удря под пояса? — рече Норман. — Също както вирусът на СПИН ни удря право в имунната защита? Там, където най-малко сме подготвени. Защото всички ние вярваме, че можем да си мислим каквото искаме, при това без никакви последствия. Но ето, че сега мисълта внезапно се превръща в реална заплаха, която може да ни нарани както нищо преди. Нашите мисли придобиват реални измерения, те творят — каква чудесна идея — само че, този процес на сътворение обхваща всички наши мисли, както добрите, така и лошите. А ние просто не сме подготвени да ги контролираме. Никога преди не се е налагало да го вършим.

— Когато бях малка, — заговори Бет, — често се гневях на мама, а после, след като се разболя от рак, винях себе си…

— Да — кимна Норман. — Типично детско разсъждение. Всички деца вярват, че мислите им притежават определена сила. Но ние търпеливо ги учим, че това не е вярно. Разбира се, от край време съществува и друга представа за силата на мисълта. Библията, например, повелява, да не пожелаваш жената на ближния си, което ние интерпретираме като забрана върху изневярата. Но не това се има пред вид. Библията по-скоро налага забрана върху самия мисловен акт на пожелаване.

— А Хари?

— Разбираш ли нещо от психологията на Юнг?

— Тия дрънканици винаги са ми се стрували лишени от смисъл.

— Е, сега вече те имат смисъл — натърти Норман. После се зае да обяснява: — Юнг се отделил от Фройд още в началото на века и развил свое собствено течение в психологията. Той предполагал, че човешката натура притежава подлежаща структура, в която намирали отражение нашите митове и архетипи. Освен това, смятал, че душата на всеки човек има своя тъмна страна, която наричал „сянка“. В тази сянка се съдържали всички отхвърлени страни на личността — омразата, садизма, ей такива неща. Юнг смятал, че хората са длъжни да се запознаят със своята тъмна половина. Но много малко от тях го правели. Всички ние предпочитаме да се мислим за добронамерени и за напълно лишени от желания за убийства, мъчения и жестокости.

— Да…

— Та според Юнг, ако не опознаеш своята сенчеста половина, тя ще властва над теб.

— Значи, ние виждаме сенчестата половина на Хари?

— В известен смисъл. Хари гори от желание, да ни се представя за мистър Арогантния-Всезнайко.

— Няма съмнение.

— Но ако наистина се бои да е тук, в тази станция — а и кой не се бои? — то той не смее да признае страха си. Признава или не, този страх е налице. Именно той подхранва неговата сянка и й предоставя възможност да създава реална заплаха, която да оправдава страха.

— И калмарът се е появил за да оправдае страха му?

— Нещо подобно.

— Не зная — поклати глава Бет. Тя се облегна назад и вдигна очи нагоре. Приличаше на дизайнерски модел — елегантна, красива и силна. — Норман, аз съм само един зоолог. Искам да докосвам нещата, за да съм уверена, че са реални. Всички тези теории и творения, те просто… Те са толкова… психологични…

— Светът на мисълта е също толкова реален и следва същите сурови правила, както и светът на обкръжаващата ни реалност — произнесе Норман.

— Сигурна съм, че си прав, но… — тя сви рамене. — Това просто не ме удовлетворява.

— Знаеш всичко, което се случи откакто пристигнахме тук. Кажи ми, има ли друга хипотеза, която да обяснява събитията?

— Няма — призна Бет. — Мисля през цялото време, но нищо не ми идва на ум — тя сгъна листа и сведе глава. — Знаеш ли, Норман, трябва да призная, че си извършил серия от брилянтни разсъждения. Наистина брилянтни. Сега вече те виждам в съвършено различна светлина.

Норман се усмихна щастливо. През по-голямата част от пребиваването си тук, в станцията, се бе чувствал като пето колело, като излишен член на групата. А ето че сега някой признаваше сътрудничеството му и това го правеше щастлив.

— Благодаря ти, Бет.

Тя го погледна с големите си, влажни очи.

— Ти си много привлекателен мъж, Норман. Не мисля, че съм го забелязвала досега — тя докосна несъзнателно с ръка изпъкналата си гръд под комбинезона. От натиска на дланта, под еластичната тъкан се очерта зърното. Внезапно Бет се изправи, прегърна го и притисна тялото си в неговото. — Трябва да се държим заедно — рече тя. — Трябва да сме близо един до друг.

— Да, ще бъдем.

— Защото, ако това, което твърдиш е вярно, тогава Хари е много опасен човек.

— Да.

— Мисълта за това колко опасен може да бъде той направо ме ужасява.

— Да.

— Какво ще правим с него?

— Ей, приятелчета — извика им Хари, който в този момент се появи на стълбата. — Това някакво интимно тържество ли е? Мога ли да се присъединя?

— Разбира се — кимна Норман. — Качвай се, Хари — той внимателно отмести Бет.

— Прекъснах ли нещо? — попита Хари.

— Не, не.

— Не искам да се бъркам в ничий сексуален живот.

— О, Хари — рече Бет. Тя седна на близката койка и се отстрани от Норман.

— Е, и двамата изглеждахте вече готови да предприемете нещо.

— Така ли? — попита Норман.

— Да, най-вече Бет. Мисля, че с всеки преживян ден тук тя става все по-красива.

— И аз го забелязах — съгласи се усмихнато Норман.

— Не се и съмнявам. Една влюбена жена. Щастливец си ти — Хари се обърна към Бет. — Защо ме гледаш така?

— Не те гледам — отвърна Бет.

— Гледаш ме, гледаш ме.

— Хари, въобще не те гледам.

— Мога да позная, когато някой ме гледа по-особено, за Бога!

— Хари… — поде Норман.

— Искам само да знам защо и двамата сте се опулили в мен. Гледате ме, като че ли съм престъпник или нещо такова.

— Ставаш параноичен, Хари.

— Прегръщате се тук, шепнете си…

— Не сме си шепнели.

— Шепнехте си — Хари огледа стаята. — Значи така, двама бели срещу един черен, а?

— Стига, Хари…

— Не съм такъв глупак. Вие двамата замисляхте нещо. Ясно го виждам.

— Хари, — рече Норман, — нищо не сме замисляли.

В този миг, от комуникационния пулт се разнесе остър настоятелен звън. Тримата се спогледаха и се втурнаха надолу.

На екрана една след друга се появяваха групи от по три букви.

— Това Джери ли е? — попита Норман.

— Не мисля — отвърна Хари. — Едва ли ще се върне обратно към код.

— Мислиш че е код?

— Определено смятам така.

— Защо излиза толкова бавно? — запита Бет. Буквите се появяваха през няколко секунди в ритмично темпо.

— Не зная — рече Хари.

— Откъде идва?

Хари сви вежди.

— И това не зная. Но скоростта на предаване е много интересна характеристика. Скоростта е необичайно ниска. Интересно.

Норман и Бет замълчаха и го оставиха да мисли на спокойствие. Как ли ще се оправяме без него, мислеше си Норман. Имаме нужда от помощта му. Той е едновременно най-мощният ум тук долу и най-страшната опасност. Въпреки всичко не можем без него.

— Интересно — повтори Хари. — Буквите се появяват на интервали от по осем секунди. Мисля, че вече знаем със сигурност откъде идва посланието. Уисконсин.

— Уисконсин? — Норман не можеше да бъде по-изненадан.

— Да. Предавателят на ВМФ. Все още не знам, дали е предназначено за нас, но идва от Уисконсин.

— Как разбра?

— Защото това е единственото място на света, откъдето би могло да идва — рече Хари. — Чувал ли си нещо за СНЧВ? Не? Е, затова става дума. Както знаеш, радиовълните не срещат никакво съпротивление, когато пътуват през атмосферата. Но не можеш да пращаш радиовълни през водната повърхност. Водата е среда с голямо съпротивление, следователно дори извънредно мощен сигнал ще измине съвсем кратко разстояние.

— Така…

— Но прониквателната способност е функция на дължината на вълната. Обичайно, дължината на радиовълната е къса, понякога достига до няколко хиляди, или милиона малки вълни в един инч. Има обаче и друга възможност, да се използват СНЧВ — свръх ниско-честотни вълни, които са дълги — отделна вълна може да достигне до двадесет фута. Веднъж генерирани, подобни вълни могат да достигнат на огромно разстояние, на хиляди мили и ще проникнат без никакво затруднение във водата. Единственият проблем е, че тъй като тези вълни са с ниска честота, те пътуват бавно. Ето защо получаваме по една буква на пет секунди. ВМФ трябва да поддържа непрекъсната връзка със своите подводници, затова в Уисконсин беше изграден предавател за СНЧВ. От там получаваме този сигнал.

— А кодът?

— Кодът е от компресионен тип — три-буквените съчетания отговарят на определени предварително смислови послания. Така се спестява от дължината на сигнала. В противен случай, ако се изпрати директен текст, посланието ще продължи часове.

Тук посланието свърши.

— Това е, изглежда — рече Хари.

— И как ще го разшифроваме? — попита Бет.

— Ако наистина съобщението идва от ВМФ, тогава няма да успеем — отвърна Хари.

— Тук някъде може да има кодова таблица — предложи Бет.

— Почакай малко — прекъсна го Хари.

Екранът премигна и вместо зашифрования сигнал се появи съобщение в открит текст.

2340 ЧАСА 7–07 ГЛКОМ ТИХВМФ ДО БАРНС ДС-8

— Адресирано е до Барнс — рече Хари. Всички следяха напрегнато превода на съобщението.

СПАСИТЕЛЕН ОТРЯД МОРСКИ СЪДОВЕ ПРИБЛИЖАВА НАНДИ И ВИПАТИ КЪМ ВАШЕ МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ ПРИБЛ 1600 ЧАСА 7–08 ИЗТЕГЛЯНЕ НА ПОВЪРХНОСТТА НАСТРОЙКА АВТОМАТИЧНА УСПЕХ СПАЛДИНГ КРАЙ.

— Това означава ли, каквото си мисля че означава? — попита Бет.

— Точно това — кимна Хари. — Кавалерията идва на помощ.

— Дявол да го вземе! — Бет плесна с ръце.

— Бурята вероятно е утихнала. Изпратили са няколко кораба, които ще са тук, след не повече от шестнадесет часа.

— А какво означава „настройка автоматична“?

Отговорът дойде незабавно. Всички монитори в станцията се включиха едновременно. В горния десен ъгъл на всеки един се появи миниатюрен часовник с цифрите 16:20:00. Числата се завъртяха обратно.

— Автоматично отброяване на времето.

— Може би съществува някаква инструкция за подготовка на станцията, преди да я напуснем? — предположи Бет.

Норман не откъсваше поглед от брояча. Спомни си, че също такъв брояч имаше в миниподводницата.

— А какво ще правим с подводницата? — запита той.

— Мисля, че трябва да я задържим с нас — рече Бет. Тя погледна часовника си. — Имаме още четири часа, преди да се налага поредната пренастройка.

— Доста време.

— Да.

Но Норман се питаше, дали ще могат да оцелеят през тези шестнадесет часа.

— Е, новината е чудесна! — възкликна Хари. — Вие двамата защо сте така смачкани?

— Чудя се, дали ще изкараме — призна си Норман.

— Че защо да не изкараме? — учуди се Хари.

— Защото Джери може да направи нещо преди това — обясни Бет. Норман внезапно почувства раздразнение към нея. Нима не осъзнаваше, че по този начин би могла да внуши идеята на Хари?

— Не бихме могли да издържим повторна атака срещу станцията — приключи тя.

Млъквай, Бет, гневеше се мислено Норман. Не разбираш ли, че това е опасно.

— Атака срещу станцията ли? — попита Хари.

— Хари, — побърза да се намеси Норман, — мисля, че трябва да поговориш още веднъж с Джери.

— Наистина ли? Защо?

— Искам да проверя, дали не можеш да го вразумиш.

— Не зная дали ще мога — сви рамене Хари. — Да го вразумя.

— Все пак да опитаме — рече Норман и погледна към Бет. — Заслужава си.

Норман знаеше, че всъщност няма да разговаря с никакъв Джери. Ще говори с част от Хари. Подсъзнателна част, сенчестата половина. Как да постъпи? Кои от познанията си да използва?

Седеше пред екрана и си мислеше: Какво всъщност знам за Хари? Израсъл е във Филаделфия, бил е слабо физически, но необичайно надарено умствено хлапе, болезнено срамежливо, затворено в себе си и презирано от приятелите и семейството заради своя интелект. Какво му беше признал веднъж — че докато навлизал в тайните на математиката, другите деца се вълнували единствено как да забиват топката в коша. Дори и сега Хари ненавиждаше всякакви спортни игри. Детството му беше преминало под печата на презрението и омразата и когато най-сетне бе получил признание за таланта си, то бе дошло твърде късно. Белегът щеше да остане завинаги. Нищо не би могло да прогони маската на арогантен самохвалко.

ТУК СЪМ. НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ.

— Джери.

ДА НОРМАН.

— Имам една молба.

СЛУШАМ ТЕ.

— Джери, много от нашите същества си отидоха и станцията е повредена.

ЗНАЯ. ДА ЧУЯ МОЛБАТА.

— Ще бъдеш ли така добър, да не сътворяваш повече?

НЕ.

— Защо?

НЕ ИСКАМ ДА СПРА.

Е, помисли си Норман, поне бързо стигнахме до същината на нещата. Без да губим време.

— Джери, зная, че дълго време си бил изолиран, столетия наред и че си се чувствал много самотен. Чувствал си, че никой не мисли за теб. Боляло те е, че никой не желае да играе с теб, че никой не е споделял твоите интереси.

ДА ТОВА Е ВЯРНО.

— И ето че сега ти можеш да сътворяваш и това ти е приятно. Обичаш да ни показваш какво можеш, да ни правиш впечатление.

ВЯРНО Е.

— За да ти обръщаме повече внимание.

ДА. ОБИЧАМ ДА МИ ОБРЪЩАТ ВНИМАНИЕ.

— Така е. Ние наистина ти обръщаме внимание.

ДА ЗНАЯ.

— Но твоите творения ни причиняват вреда, Джери.

НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА.

— И ни изненадват.

РАДВАМ СЕ.

— Джери, ние сме изненадани, защото ти играеш с нас.

НЕ ОБИЧАМ ДА ИГРАЯ. НЕ ОБИЧАМ ИГРИТЕ.

— Да, Джери, за теб това е игра. Това е вид спорт.

НЕ, НЕ Е.

— Така е — настояваше Норман. — Това е тъпа спортна игра.

Застанал непосредствено зад Норман, Хари попита:

— Необходимо ли е да му противоречиш по този начин? Ще го ядосаш. Според мен, Джери не обича да му противоречат.

Не се съмнявам, че не обичаш, помисли си Норман. Но вместо това отвърна:

— Знаеш ли, мисля, че е крайно време да съобщя на Джери истината за неговото поведение. Всъщност, това което върши не е никак интересно.

ТАКА ЛИ? НЕ Е ИНТЕРЕСНО?

— Никак. Джери, ти си разглезен и невъзпитан.

КАК СМЕЕШ ДА МИ ГОВОРИШ ПО ТОЗИ НАЧИН?

— Да. Защото се държиш глупаво.

— Майчице — извика Хари. — Внимавай с него.

МНОГО ЛЕСНО ЩЕ ТЕ НАКАРАМ ДА СЪЖАЛЯВАШ ЗА ДУМИТЕ СИ, НОРМАН.

Норман не пропусна да отбележи, че в процеса на разговора Джери бе запазил безпогрешен речник и синтаксис. Изчезнали бяха всички преструвки за наивитет и извънземно мислене. Самият Норман също се чувстваше по-уверен и силен. Вече знаеше с кого разговаря. Не с някакъв пришълец. И вече не се налагаше да опипва в мрака. Разговаряше с детската половина на друго човешко същество.

ПРИТЕЖАВАМ ПОВЕЧЕ СИЛА ОТКОЛКОТО МОЖЕШ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ.

— Знам, че имаш сила, Джери — продължи Норман. — Но какво от това?

Зад него, Хари не можеше да стои на едно място.

— Норман, за Бога, ще ни погубиш всички.

ПОСЛУШАЙ ХАРИ. ТОЙ Е УМЕН.

— Не, Джери — рече Норман. — Хари не е умен. Той е просто уплашен.

ХАРИ НЕ Е УПЛАШЕН. НИ НАЙ-МАЛКО.

Норман реши да подмине това изявление.

— Сега говоря с теб, Джери. Само с теб. Ти си този, който играе с нас.

ИГРИТЕ СА ГЛУПАВО НЕЩО.

— Тогава, спри, Джери. Престани с твоите творения.

МОГА ДА СПРА КОГАТО АЗ ПОИСКАМ.

— Не съм съвсем сигурен, че можеш, Джери.

ДА. МОГА.

— Докажи го. Спри играта с творенията.

Настъпи продължителна пауза. Всички чакаха напрегнато.

НОРМАН ТВОИТЕ ОПИТИ ЗА МАНИПУЛИРАНЕ СА ДЕТИНСКИ И НАИВНИ. НЕ МИ Е ИНТЕРЕСНО ДА РАЗГОВАРЯМ ПОВЕЧЕ С ТЕБ. ЩЕ ПРАВЯ КАКВОТО СИ ИСКАМ И ЩЕ СЪТВОРЯВАМ КАКВОТО МИ ХРУМНЕ.

— Но нашата станция не би могла да издържи на още едно творение, Джери.

НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА.

— Ако я нападнеш отново, Хари може да загине.

— Не само аз, но и останалите, за Бога — намеси се Хари.

НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА НОРМАН.

— Защо искаш да ни убиеш, Джери?

ПЪРВО ВИЕ ВЪОБЩЕ НЕ БИВА ДА СТЕ ТУК ДОЛУ. МЯСТОТО ВИ НЕ Е ТУК. ВИЕ СТЕ НАХАЛНИ СЪЩЕСТВА, КОИТО СИ ПЪХАТ НОСА НАВСЯКЪДЕ, ПРЕДПРИЕЛИ СТЕ ОГРОМЕН И БЕЗСМИСЛЕН РИСК И СЕГА ТРЯБВА ДА СИ ПЛАТИТЕ. ВИЕ СТЕ БЕЗЧУВСТВЕНИ И ЗЛИ СЪЗДАНИЯ НЕСПОСОБНИ НА ВЗАИМНА ОБИЧ.

— Това не е вярно, Джери.

НЕ МИ ПРОТИВОРЕЧИ ОТНОВО, НОРМАН.

— Съжалявам, но според мен безчувствен и зъл си ти, Джери. Ти не се интересуваш от болката, която ни причиняваш. Не ние. Ти.

СТИГА.

— Той вече няма да разговаря с теб — рече Хари. — Наистина го ядоса, Норман.

И в този момент на екрана блесна надписът:

ЩЕ ВИ ИЗБИЯ ВСИЧКИ.

Норман почувства, че е плувнал в пот. Изтри чело и обърна гръб на думите от екрана.

— Според мен, не те бива да разговаряш с него — рече Бет. — Въобще не успя да го вразумиш.

— Не биваше да го ядосваш — добави Хари. В гласа му се долови молба. — Защо го разгневи, Норман?

— Трябваше да му кажа истината.

— Държа се отвратително с него и сега той е ядосан.

— Какво значение дали е ядосан или не — намеси се Бет. — Предишния път, когато ни нападна, Хари не беше ядосан.

— Искаш да кажеш, Джери — поправи я Норман. — Джери ни нападна.

— Да, така е, Джери.

— Доста груба грешка, Бет — подхвърли Хари.

— Прав си, Хари. Съжалявам.

Имаше нещо странно в начина, по който Хари я гледаше. Хари не пропуска и най-малката дреболия, помисли си Норман и няма да ни остави на мира.

— Не зная как си могла да сбъркаш така — продължаваше Хари.

— Съжалявам. Грешка на езика. Глупаво беше от моя страна.

— Не бих казал.

— Наистина съжалявам — настояваше Бет.

— Няма значение — отказа се Хари.

В държанието му вече се долавяше известно безразличие, гласът му звучеше равнодушно. Ой-ой, рече си Норман.

Хари се прозя и протегна ръце.

— Знаете ли, — каза им той, — изведнъж се почувствах страшно изморен. Мисля, че е време да подремнем.

И той се отправи към койките.

1600 ЧАСА

— Трябва да предприемем нещо — настояваше Бет. — Не можем да го разубедим.

— Права си — съгласи се Норман. — Не можем.

Бет почука на екрана, където все още стояха последните думи:

ЩЕ ВИ ИЗБИЯ ВСИЧКИ.

— Как мислиш, дали ще го стори?

— Да.

Бет се изправи, стиснала юмруци.

— Значи или той, или ние.

— И аз така смятам.

Заключението увисна във въздуха между тях, неизказано.

— Този негов процес на творене, — поде Бет, — според теб, трябва ли да е в безсъзнание, за да бъде преустановен?

— Да.

— Или мъртъв.

— Да — кимна Норман. Всичко изглеждаше толкова нереално. Намираше се на хиляда фута под повърхността на океана и замисляше убийството на друго човешко същество. Какво ли още щеше да му поднесе съдбата? Ала друг изход просто нямаше.

— Мразя мисълта, че трябва да го убия — рече Бет.

— Аз също.

— Искам да кажа, дори не знам откъде се започва.

— Може би няма да се наложи да го убием — предположи Норман.

— Докато той не започне пръв — добави Бет. После поклати глава. — О, по дяволите, Норман, кого лъжем? Тази черупка няма да издържи повторна атака. Трябва да го убием. Не смея дори да си го помисля.

— Аз също — съгласи се Норман.

— Можем да използваме един от харпуните с експлозивни глави. Ще се постараем да прилича на нещастен случай. А после остава само да чакаме, докато дойдат военните и ни измъкнат от тук.

— Не искам да го правим.

— И аз — рече Бет. — Но какво ни остава?

— Не е необходимо да го убиваме — разсъждаваше Норман. — Достатъчно ще е, да бъде в безсъзнание — той стана, отвори аптечката и започна да разглежда подредените вътре лекарства.

— Мислиш ли, че там ще намериш нещо подходящо? — попита Бет.

— Може би. Някакъв анестетик. Не зная.

— Ще свърши ли работа?

— Всичко, което може да предизвика безсъзнание, ще ни свърши работа. Така поне смятам.

— Дано да си прав, — отвърна Бет, — защото ако започне да сънува и от съня му се появят разни чудовища, с нас е свършено.

— Няма опасност. Анестезията води до дълбоко безсъзнателно състояние, което се характеризира с липса на съновидения — Норман продължаваше да чете етикетите на различните медикаменти. — Знаеш ли за какво служат тези лекарства?

— Не, — поклати глава Бет, — но в компютъра има подробно описание. Прочети ми имената и аз ще ги намеря в справочника.

— Дифенил парален.

Бет натисна няколко клавиша и прегледа появилия се на екрана текст.

— Това е… като че ли… против изгаряне.

— Ефедрин хидрохлорид.

— Това пък… — тя плъзна пръст по екрана, — май е за морска болест.

— Валдомет.

— За язва.

— Синтаг.

— Синтетичен аналог на опиума. Бързодействащ.

— Предизвиква ли безсъзнателно състояние? — попита Норман.

— Не, ако се съди по описанието. Пък и продължителността на действие е само няколко минути.

— Таразин.

— Транквилизатор. Води до сънливост.

— Добре — той остави шишето встрани.

— Има и халюцинаторен ефект.

— Не ни трябва — Норман пъхна обратно шишето. Само това им липсваше. — Риордан?

— Антихистаминов препарат. При ухапвания.

— Оксаламин?

— Антибиотик.

— Хлорамфеникол?

— Също антибиотик.

— По дяволите — почти не оставаха лекарства. Парасолутрин?

— Сопорифично средство.

— Какво означава това?

— Приспивателно…

— Нещо като хапче за сън?

— Не съвсем, тук пише, че може да се използва в комбинация с парацин трихлорид за обща анестезия.

— Парацин трихлорид… да… има го.

Бет продължи да чете от екрана.

— Двадесет милилитра парасолутрин, примесени с шест милилитра парацин и приложени вътремускулно предизвикват състояние на дълбок сън, подходящо за хирургични процедури… не са наблюдавани нежелани въздействия върху циркулаторната система… събуждането обикновено е трудно… REM11-активността е подтисната…

— Колко време продължава ефектът?

— Три до шест часа.

— И с каква скорост настъпва действието?

Тя сбърчи вежди.

— Не пише. След като бъде постигната необходимата дълбочина на анестезия, възможно е извършването дори на средни по тежест хирургически манипулации… не, не пише с каква скорост настъпва.

— Проклятие — рече Норман.

— Вероятно уводът е бърз — предположи Бет.

— Ами ако не е? Ако са необходими двадесетина минути? Ще можем ли да се преборим с него? И с това, което създава?

Тя поклати глава.

— Само това е информацията.

Накрая се спряха на смес от парасолутрин, парацин, дулцинеа и синтаг — опиатът. Норман напълни една по-голяма спринцовка с разтвор от ампулите. Получи се конска доза.

— Дали няма да го убие? — попита Бет.

— Не зная. Имаме ли друг избор?

— Не — поклати глава Бет. — Трябва да го направим. Досега поставяла ли си инжекция?

— Никога — отвърна Норман. — А ти?

— Само на опитни животни.

— Къде да я забия?

— В рамото — посъветва го Бет. — Докато спи.

Норман вдигна спринцовката към светлината и пръсна няколко капки от сместа.

— Готов съм — заяви той.

— Най-добре и аз да дойда с теб — предложи Бет. — Ако се наложи, ще го държа.

— Не — отвърна Норман. — Ако не спи и види, че влизаме двамата, това ще събуди подозренията му. Той знае, че ти не спиш с нас на койките.

— Ами ако започне да буйства?

— Мисля, че ще се справя.

— Добре, Норман. Както кажеш.

Светлините в коридора на цилиндър В грееха неестественоeно ярко. Норман чуваше стъпките си по мокета, както и тихото бръмчене на въздушните помпи и отоплителната инсталация. Усещаше и тежестта на стиснатата в ръката му спринцовка. Спря се пред вратата на спалното помещение.

От двете й страни стояха на пост жени, облечени във флотски униформи. Когато Норман наближи, те застанаха мирно.

— Свободно — рече им усмихнато Норман.

Жените отказаха да се подчинят.

— Съжаляваме, сър! Но имаме стриктна заповед!

— Разбирам — кимна Норман. — Е, продължавайте службата — той понечи да ги подмине и да влезе в спалното.

— Извинявайте, доктор Джонсън!

Жените му препречиха пътя.

— Какво има? — попита ги той с невинен изглед.

— Влизането забранено за всички членове на групата, сър!

— Но аз искам да си легна.

— Много съжаляваме, доктор Джонсън! Никой не бива да тревожи доктор Адамс докато спи, сър!

— Няма да тревожа доктор Адамс.

— Съжаляваме, доктор Джонсън! Бихте ли ни показали, какво държите в ръката си, сър?

— В ръката си?

— Да, има нещо в ръката ви, сър.

Започваше да се дразни от техния механичен, подобен на картечна стрелба, маниер на разговор. Огледа ги внимателно. Под прилежно изгладените униформи изпъкваха яки мускули. Съмняваше се, че ще успее да си пробие път със сила. Зад открехнатата врата забеляза Хари, изтегнат в койката, шумно хъркащ. Моментът бе извънредно подходящ да му постави инжекцията.

— Доктор Джонсън, бихте ли ни показали, какво държите в ръката си?

— Не, проклет да съм, но не искам.

— Много добре, сър!

Норман се обърна и пое обратно към цилиндър Г.

— Видях всичко — посрещна го Бет и кимна към мониторите.

Норман проследи погледа й и зърна двете жени в коридора. На съседния монитор се виждаше сферата.

— Сферата се е променила! — извика Норман.

Плетеницата от бразди върху повърхността на сферата определено се бе променила, сега вече покриваше значително по-голяма площ и изображението бе станало още по-сложно. Норман бе абсолютно уверен, че е настъпила промяна.

— Мисля, че си прав — съгласи се Бет.

— Кога се е случило?

— Можем да прегледаме записа — предложи тя. — Но първо да се погрижим за онези двете.

— Как? — попита Норман.

— Много просто — рече Бет и стисна юмруци. — В цилиндър Б има пет харпуна с експлозивни глави. Ще донеса два от тях, а след това ще направим пазачите на пух и прах. През това време ти скачаш вътре и боцваш Хари.

Хладнокръвието, с което разкриваше плана си би му се сторило смразяващо, ако не беше толкова красива. Чертите й бяха по-нежни от всякога. Сякаш само за часове осанката й бе станала още по-елегантна и привлекателна.

— Харпуните са в Б? — учуди се Норман.

— Разбира се. Виж на монитора — тя превключи изображението. — По дяволите.

В цилиндър Б нямаше никакви харпуни.

— Мисля, че онова копеле е взело всички предпазни мерки — рече Норман. — Добрият стар Хари.

Бет го погледна замислено.

— Норман, добре ли се чувстваш?

— Разбира се, защо?

— До аптечката има огледало. Иди се погледни.

Той застана до аптечката и се погледна в монтираното на стената огледало. Това, което видя, направо го потресе. Не очакваше гледката да е особено приятна, отдавна бе привикнал с торбичките под очите, а и не беше се бръснал от няколко дни.

Но лицето, което го гледаше отсреща, бе съвсем измършавяло, измъчено, с гъста черна брада. Под зачервените му очи се очертаваха големи тъмни кръгове. Косата му бе сплъстена и мазна, прилепнала за челото. Имаше нещо заплашително във вида му.

— Изглеждам като доктор Джекил — рече той. — или, по-скоро, мистър Хайд12.

— Да. Така е.

— А ти ставаш все по-хубава — продължи Норман. — Нищо чудно, аз бях този, който се държа зле с Джери. Затова и придобивам все по-зъл вид.

— Мислиш, че Хари го прави?

— Така предполагам — кимна Норман. И добави мислено: Надявам се.

— Чувстваш ли се променен, Норман?

— Не, същия съм си. Само дето изглеждам ужасно.

— Да. Страшничко е да те гледа човек.

— Сигурно си права.

— Наистина ли се чувстваш добре?

— Бет…

— Добре — махна с ръка Бет. Тя се обърна и погледна мониторите. — Имам още една идея. Двамата се прехвърляме в цилиндър А, поставяме си костюмите, връщаме се в Б и изключваме подаването на въздух в цялата станция. Докато Хари изгуби съзнание. Пазачите му ще изчезнат, а ние отиваме при него и му поставяме инжекцията. Какво мислиш?

— Заслужава си да опитаме.

Норман остави спринцовката. Двамата забързаха към цилиндър А.

Когато минаваха по коридора на В, пазачите отново застанаха мирно.

— Доктор Халпърн, сър!

— Доктор Джонсън, сър!

— Продължавайте, момичета — отвърна им Бет.

— Да, сър? Може ли да попитаме, къде отивате, сър?

— Рутинна обиколка — отвърна Бет.

— Много добре, сър!

Позволиха им да минат. Влязоха в цилиндър Б, сред бъркотията от кабели и машинарии. Норман ги разглеждаше разтревожено, нищо не разбираше от механика и нямаше никакво желание да се ровичка в живото-обезпечаващата система. Но друг изход нямаха.

В цилиндър А бяха останали само три водолазни костюма. Норман посегна към неговия.

— Знаеш ли какво правиш? — попита той.

— Да — кимна Бет. — Довери ми се.

Тя мушна крака в костюма и вдигна ципа нагоре.

В този миг, цялата станция се огласи от воя на алармите и навсякъде замигаха червените лампи. Без никой да му каже, Норман вече знаеше, че са активирани периферните сензори.

Започваше поредната атака.

15 ЧАСА И 20 МИНУТИ

Втурнаха се обратно през обиколния коридор, свързващ директно цилиндрите Б и Г. Когато минаваха край вратата на спалното, Норман забеляза, че постовите са изчезнали. В цилиндър Г, алармената инсталация свиреше оглушително и екраните на периферните сензори мигаха в червено. Норман погледна към монитора.

ИДВАМ.

Бет плъзна поглед по индикаторите.

— Активирани са вътрешните топлинни датчици. Наистина идва.

Първо почувстваха глух удар, Норман се извърна и погледна към илюминатора. Огромният зелен калмар беше вече отвън, обвил с пипала основата на станцията. Смукалата на едно от пипалата се притискаха плътно към стъклото на илюминатора.

ТУК СЪМ.

— Харииии! — извика Бет.

Последва нов удар и агонизиращо скърцане на метал.

Хари нахлу в каютата.

— Какво има?

— Знаеш, какво има, Хари! — викна му Бет.

— Не, не знам, какво има?

— Калмарът, Хари.

— О, Божичко, не — изпъшка Хари.

Станцията се залюля неудържимо. Светлините в стаята угаснаха и отново светнаха. Но този път мигаха само червените лампи на аварийното осветление.

— Норман обърна глава.

— Спри го, Хари.

— За какво говориш? — запита объркано Хари.

— Знаеш, за какво говоря.

— Не зная!

— Да, Хари, знаеш. Това си ти, Хари — настояваше Норман. — Ти го правиш.

— Не, грешиш. Не съм аз! Кълна се, не съм аз!

— Да, Хари — продължаваше Норман, — И ако не престанеш, всички ще загинем.

Станцията се залюля отново. Един от нагревателите на тавана избухна и ги посипа с парчета стъкло и дребни искри.

— Хайде, Хари…

— Не, не!

— Нямаме много време. Знаеш, че е твое дело.

— Станцията няма да издържи дълго, Норман — намеси се Бет.

— Не мога да съм аз!

— Да, Хари. Повярвай ми.

Още докато говореше, Норман се огледа за спринцовката. Беше я оставил някъде в каютата, но сега всичко бе покрито с разпилени листа, на пода се въргаляха счупени монитори, цареше пълен хаос…

Станцията се разтърси отново, в съседния цилиндър избухна страхотен взрив. Засвириха още няколко алармени звънци, последвани от дълбоки и мощни вибрации, които Норман разпозна незабавно — някъде в станцията, с огромна сила нахлуваше вода.

— Пробойна във В! — извика Бет, която не отделяше поглед от екраните. Тя изтича в коридора. Тежката желязна врата на каютата се затвори с металическо издрънчаване. Стаята се изпълни със солена мъгла.

Норман блъсна Хари в стената.

— Хари! Отвори си очите и го спри!

— Не може да съм аз, не може да съм аз — повтаряше Хари.

Още един удар, двамата се люшнаха.

— Не може да съм аз! — проплака Хари. — Това няма нищо общо с мен!

В този миг Хари изпищя, тялото му се сгърчи болезнено и Норман забеляза, че Бет измъква от рамото му окървавената игла на спринцовката.

— Какво правите? — изхриптя Хари, но очите му вече се затваряха. Той се залюля от следващия удар и падна на колене. — Не — прошепна Хари. — Не…

Тялото му се отпусна напред и главата му се блъсна в пода. В същия миг скърцането на метал утихна. Алармите замряха. Настъпи смразяваща тишина, само някъде вътре в станцията бълбукаше вода.

Бет притичваше от монитор на монитор.

— Вътрешните — нула. Периферните — нула. Навсякъде нула. Чудесно! Нямаме сигнали!

Норман надникна през илюминатора. Океанското дъно беше пусто.

— Доклад за нанесените поражения! — извика Бет. — Главното захранване — изключено! Цилиндър Е — затворен! Цилиндър В — затворен! Цилиндър Б…

Норман се извърна и я погледна. Ако е затворен и Б, тогава достъпът им до системите е преустановен и неминуемо ще загинат. — Цилиндър Б в изправност — прошепна тя и отпусна рамене. — Справихме се, Норман.

Норман приседна на мокета, почувствал внезапно неимоверна тежест на плещите си.

Всичко свърши. Кризата отмина. Може би щяха да се спасят. Норман почувства, че тялото му се отпуска.

Всичко свърши.

12 ЧАСА И 30 МИНУТИ

Кръвта спря да шурти от счупения нос на Хари и дишането му постепенно се успокои. Норман вдигна кутията с лед от подпухналото му лице и намали капката, в интравенозната система, включена в ръката на Хари. Бет бе успяла да постави системата едва след няколко неуспешни опита. Вливаха непрестанно от анестетичната смес. Дъхът на Хари бе неприятен, като от развалена консерва. Иначе беше наред. В пълно безсъзнание.

Радиоуредбата изпука.

— При подводницата съм — докладва Бет. — Качвам се на борда.

Норман погледна през илюминатора към ДС-7 и видя, че Бет се намира под хангара с миниподводницата. Скоро, за последен път щеше да натисне бутона за задържане. Норман отново се обърна към Хари.

Не откриха в компютъра никаква информация за това, как да държат Хари в безсъзнание следващите дванадесет часа, но така или иначе, трябваше да го сторят. Хари или щеше да издържи, или не.

И ние също, помисли си Норман. Той погледна брояча на монитора. Показваше 12.30 и продължаваше да отброява назад. Норман нагласи одеялото на Хари и се върна при пулта.

Сферата си беше на място, макар и с променени бразди. Преживяното в последните часове го бе накарало да забрави напълно разсъжденията си за това откъде се е взела и с каква цел е създадена. Не, последното може би вече не беше тайна за тях. Как я нарече Бет? Мисловен ензим. Ензимът е вещество, което спомага да се извърши химическа реакция, без да взима участие в нея. В тялото на човек, подобни химически реакции протичат непрестанно, въпреки че телесната температура е твърде ниска, за да вървят гладко. Ето защо са необходими ензимите, те ускоряват химичните процеси. Те правят възможен живота. А Бет бе нарекла сферата мисловен ензим.

Много умно, рече си Норман. Бива си я тая жена. В последните събития, нейната природна импулсивност се бе оказала съвсем на място. След като бяха приспали Хари, Бет изглеждаше все така хубава, но Норман с облекчение установи, че неговите собствени черти са се върнали към своята нормална пухкавост. Докато гледаше сферата на монитора, зърна добре познатото си отражение.

Тази сфера.

Норман се зачуди, дали някога ще разберат какво точно е станало вътре. Хари разказваше нещо за светлини, подобни на светулки. И за някаква пяна. Да, пяната. Странен шум привлече вниманието на Норман към илюминатора.

Подводницата се движеше.

Освободена от прикрепващите я въжета, жълтата миниподводница се носеше над дъното, а светлините й блестяха. Норман удари клавиша на уредбата.

— Бет? Бет!

— Тук съм, Норман.

— Какво правиш?

— Успокой се, Норман.

— Какво правиш в подводницата, Бет?

— Само една предпазна мярка, Норман.

— Отиваш ли си?

Тя се изсмя в отговор. Безгрижен, лек смях.

— Не, Норман. Само се успокой.

— Кажи ми какво правиш.

— Тайна.

— Стига, Бет.

Само това ми липсваше, помисли си той. Бет се е побъркала. Спомни си отново за нейната импулсивност, на която само преди минута се бе възхищавал. Сега вече не му бе до възхищение.

— Ще говорим по-късно — отряза Бет.

Подводницата застана в профил и той забеляза червени сандъци в механичните й ръце. Не можеше да разчете надписите от такова разстояние, но сандъците му се сториха смътно познати. Междувременно подводницата заобиколи перката на космическия кораб и се спусна на дъното, където постави първия сандък. Миниподводницата се издигна отново, сред облак от тиня и мътилка и измина около стотина ярда. Спря повторно, освободи втория сандък, а сетне продължи, заобикаляйки кораба в кръг.

— Бет.

Никакъв отговор. Норман впи поглед в сандъците. Със сигурност имаше някакъв надпис, но не можеше да различи и една буква.

Подводницата бе затворила кръга и сега се носеше право към ДС-8. Светлините й бяха насочени към него. С наближаването се включиха сензорните аларми и отново замигаха червените предупредителни индикатори. Мразя ги тези аларми, помисли си Норман и огледа нервно пулта. Как, по дяволите, се изключват? Той вдигна очи към Хари, но Хари продължаваше да е в безсъзнание.

— Бет? Чуваш ли ме? Изключи проклетите аларми.

— Натисни F8.

F8 ли, това пък какво е? Норман огледа клавиатурата и накрая забеляза поредица от клавиши, маркирани от F1 до F20. Натисна F8 и алармите замлъкнаха. Подводницата беше съвсем наблизо, светлините й блестяха право в илюминатора. Можеше да различи Бет съвсем ясно, седнала под прозрачния похлупак, в предния отсек. В следващия миг подводницата се спусна надолу и изчезна от погледа му.

Норман изтича до илюминатора и погледна след нея. „Подводна звезда III“ лежеше на дъното, а механичните й ръце разполагаха наоколо още сандъци. Сега вече успя да прочете надписа.

ВНИМАНИЕ! ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО! ЕКСПЛОЗИВИ ТЕВАК!

— Бет? Какво, по дяволите, правиш?

— По-късно, Норман.

Той се вслуша в гласа й. Изглеждаше му съвсем нормален. Не, рече си Норман, нищо й няма. Звучи напълно уверено. Сигурен съм, че й няма нищо.

Но не беше съвсем сигурен.

Подводницата отново пое, светлините й бяха леко приглушени от мътилката, която вдигаха витлата. Облак черна вода закри илюминатора и нищо повече не се виждаше.

— Бет?

— Всичко е наред, Норман. Връщам се след минутка.

Когато мътилката отново се утаи на дъното, Норман видя, че подводницата се е насочила към ДС-7. След около минута тя спря под хангара. Появи се Бет и я привърза с въжетата.

1100 ЧАСА

— Всичко е много просто — рече Бет.

— Експлозиви? — той посочи екрана. — Тук пише, че теваковата смес представлява най-мощният конвенционален експлозив, познат досега. Защо, по дяволите, ги разполагаш около станцията?

— Норман, успокой се — Бет постави ръка на рамото му. Докосването й го изпълваше с увереност. Той се поотпусна и усети близостта на тялото й.

— Първо трябваше да го обсъдим.

— Норман, не мога да рискувам. Нямам право.

— Но Хари е в безсъзнание.

— Може да се събуди.

— Няма да се събуди, Бет.

— Не мога да рискувам — повтори тя. — Сега вече сме готови. Ако от сферата се появи нещо, можем да взривим целия кораб. Заобиколих го от всякъде с експлозиви.

— Но защо и станцията?

— Защита.

— Каква защита е това?

— Повярвай ми, така е.

— Бет, опасно е да държим експлозиви в такава непосредствена близост.

— Не се безпокой, Норман, не съм поставила детонатори. Дори в експлозивите около кораба. Ще трябва да изляза и да ги монтирам ръчно — тя прегледа мониторите. — Реших обаче, преди това да поспя. Не си ли уморен?

— Не — рече Норман.

— Доста време не си спал, Норман.

— Не съм уморен.

Тя го погледна с любопитство.

— Аз ще наглеждам Хари, ако това те безпокои.

— Просто не съм уморен, Бет.

— Добре, — кимна тя, — твоя воля. — Бет вдигна ръка и отхвърли черните си коси назад. — Аз обаче съм като изстискана. Ще подремна няколко часа — тя се отправи по стълбата, нагоре към нейната лаборатория, после се спря и го погледна. — Искаш ли да дойдеш при мен?

— Какво? — каза Норман.

Тя се усмихна и го погледна с прям, уверен поглед.

— Чу какво казах, Норман.

— Може би по-късно, Бет.

— Добре. Както искаш.

Бет продължи нагоре, а тялото й се извиваше гъвкаво в плътно прилепналия комбинезон. Изглеждаше много привлекателна в него. Трябваше да го признае. Биваше си я.

В другия край на стаята, Хари похъркваше ритмично. Норман намести кутията с лед и се замисли за Бет. Чу стъпките й горе в лабораторията.

— Ей, Норман?

— Да… — той застана в основата на стълбата и погледна нагоре.

— Долу има ли други такива? Трябва ми чист — нещо тупна в краката му. Беше комбинезонът й.

— Да. Мисля че видях складирани в Б.

— Ще ми донесеш ли, Норман?

— Разбира се.

Норман се упъти към Б, чувствайки как в него се надига тревога. Какво ставаше? Всъщност, трябваше да признае, че разбира съвсем добре какво става. Но защо точно сега? Бет несъмнено беше жена, притежаваща огромна привлекателност. С мъжете обикновено се държеше уверено, енергично, прямо и дори гневно. Съблазняването, обаче, не беше типично за нея.

А ето, че сега го прави, рече си той, докато тършуваше в мъничкия склад за комбинезон.Ввърна се обратно в цилиндър Г и се изкачи по стълбата. Посрещна го странна, синкава светлина.

— Бет?

— Тук съм, Норман.

Той се изкачи и откри, че Бет се е излегнала по гръб, съвсем гола, а над нея грееше реотанът на кварцовата лампа. На очите си бе поставила тъмни очила. Тя изви тялото си към него.

— Донесе ли комбинезона?

— Да — рече Норман.

— Благодаря ти. Остави го тук, до креслото.

— Добре — той преметна комбинезона през облегалката.

Бет се отпусна назад под светлината на кварцовата лампа и въздъхна.

— Реших, че няма да е зле, ако се заредя с малко витамин Д.

— Да…

— И на теб няма да ти се отрази зле.

— А, сигурно.

Странно, но не помнеше преди да е виждал кварцова лампа в лабораторията. Всъщност, като че ли въобще нямаше подобна лампа в цялата станция. Беше прекарал доста време тук, но не помнеше подобно нещо. Норман понечи да се спусне по стълбата.

Стълбата също изглеждаше променена. Излята бе от някакъв черен шлифован метал, какъвто виждаше за пръв път. Това беше съвсем друга стълба.

— Норм?

— Само минутка, Бет.

Той изтича при пулта и натисна няколко клавиша. Смътно си спомняше, че в компютъра има такъв файл, нещо за параметрите на станцията. Накрая го намери:

Той избра цилиндър Г и на екрана се появи ново изображение. Норман посочи файла с чертежите. След това се зае да ги прелиства, страница по страница. Най-сетне откри подробния чертеж на биологичната лаборатория, на върха на цилиндър Г.

На чертежа съвсем ясно се различаваше масивна кварцова лампа, монтирана в задната част на лабораторията и то по такъв начин, че да се прибира към стената. Била е там през цялото време, но той не я е забелязал. Имаше още много подробности, които не бе забелязал — като, например, аварийния изход на извития като купол таван на лабораторията, втората сгъваема койка до входа, или черната шлифована стълба.

Паникьосал съм се, помисли си Норман. И това няма нищо общо с разни кварцови лампи и архитектурни чертежи. Няма нищо общо дори със секса. Паниката идва от там, че единственият човек освен мен на борда е Бет, а Бет се държи така, сякаш не е на себе си.

В ъгъла на екрана, мъничкият електронен часовник продължаваше да отброява времето назад и секундите се сменяха с агонизираща мудност. Още дванадесет часа, рече си Норман. Трябва да издържа само дванадесет часа и всичко ще бъде наред.

Беше гладен, но знаеше, че няма никаква храна. Беше и уморен, но нямаше къде да си легне. Както Д, така и цилиндър В бяха наводнени, а нямаше никакво желание да се качва горе, при Бет. Накрая се изтегна на пода, до койката на Хари. Беше студено и влажно. Дълго време сънят не го спохождаше.

0900 ЧАСА

Събуди се от ужасен грохот, а подът под краката му се тресеше. Претърколи се и скочи на крака, изпълнен с тревога. Бет вече беше при мониторите.

— Какво има? — извика той.

— Какво да има? — попита Бет.

Изглеждаше необичайно спокойна. Дори му се усмихна. Норман се огледа. Алармата не беше включена, не мигаха и аварийните светлини.

— Не зная… помислих… няма значение — той махна с ръка.

— Помисли си, че ни нападат, така ли — рече тя.

Той кимна.

— И защо ще си мислиш подобно нещо, Норман?

Бет отново го гледаше със странен поглед. Открито, хладно, с любопитство. Нямаше и следа от предишната съблазнителност. Очевидно, по един или друг начин бе събудил вечната й подозрителност към мъжете.

— Нали Хари все още е в безсъзнание? Тогава, защо си мислиш, че ще ни атакуват?

— Не зная. Сигурно съм сънувал.

Бет сви рамене.

— Може и да си доловил вибрациите от стъпките ми по пода — рече тя. — Както и да е, радвам се, че си решил да поспиш.

Отново този любопитен поглед. Сякаш нещо с него не беше наред.

— Не си спал достатъчно, Норман.

— И ти също.

— Аз говоря за теб.

— Може и да си права — трябваше да признае, че се чувстваше ободрен, след няколкото часа прекарани в сън. Усмихна й се. — Ти ли излапа сладкишите?

— Няма никакви сладкиши, Норман.

— Зная.

— Тогава, защо ме питаш — видът й бе съвсем сериозен.

— О, това беше само една шега, Бет.

— Аха.

— Просто шега. Нали разбираш, хумористично отражение на нашето положение.

— Разбирам — тя отново се обърна към мониторите. — Между другото, откри ли нещо за балона?

— Какъв балон?

— Балона с датчиците. Помниш ли, че говорихме за него?

Той поклати глава. Не помнеше.

— Преди да тръгна към подводницата, попитах те за кодовете, с които се изпраща балон към повърхността и ти обеща да погледнеш в компютъра.

— Обещал съм?

— Да, Норман. Обеща.

Замисли се. Спомняше си добре, как двамата с Бет вдигнаха отпуснатото тяло на Хари, поставиха го в койката, как Норман изтри кръвта от носа му, а Бет се опитваше да включи венозна система, доколкото й позволяваше опитът с лабораторните животни. Бет дори се беше пошегувала, че се надява Хари да извади по-голям късмет от нейните животинчета, които обикновено измирали. След това Бет предложи да отиде до подводницата, а Норман остана при Хари. Ето това си спомняше. Нямаше нищо за никакви балони.

— Налага се — продължаваше Бет. — Защото в съобщението се казва, че трябва да потвърдим получаването му, а единствения начин е като изпратим балон на повърхността. Двамата с теб решихме, че щом бурята отминава, този път може и да не скъсаме свързващия кабел. Остана само да разберем как се пуска балона. Ти каза, че ще потърсиш командите.

— Наистина не помня — отвърна той. — Съжалявам.

— Норман, трябва да работим заедно в тези последни няколко часа — укори го Бет.

— Съгласен съм. Права си.

— Как се чувстваш сега?

— Добре. Съвсем добре.

— Слава Богу. Дръж се, Норман. остават само няколко часа.

Тя го прегърна нежно, но когато го пусна, в очите й блестеше предишната хладна светлина.

След около час, най-сетне разбраха как се освобождава балонът. Макарата се завъртя с металическо щракане и кабелът последва поелия към повърхността балон. След това настъпи продължителна пауза.

— Какво става? — попита Норман.

— Намираме се на хиляда фута дълбочина — успокои го Бет. — Балонът не може да се качи изведнъж.

Не след дълго на екрана постъпиха първите съобщения от повърхността. Вълните достигаха височина шест фута. Барометърът отбелязваше налягане 20.9. Датчиците регистрираха слънчева светлина.

— Новините са добри — рече Бет. — Горе всичко е наред.

Норман гледаше екрана и си мислеше за слънчевата светлина. Никога преди не беше жадувал толкова за слънцето. Странно, как може да ти липсва нещо, което си приемал за съвсем естествено. Струваше му се, че ще изпита неописуемо удоволствие дори само като го види. Не можеше да си представи по-голяма радост от тази, наоколо да има слънчева светлина, облаци и небе.

— За какво си мислиш?

— Мисля си, че нямам търпение да се изкача горе.

— Аз също — рече Бет. — Малко остава.

ПОНГ! ПОНГ! ПОНГ! ПОНГ!

Норман проверяваше как е Хари, когато се появиха първите сигнали.

— Какво става, Бет? — извика той и скочи.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Успокой се — отвърна от пулта Бет. — Опитвам се да разбера как се работи с това нещо.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— С кое нещо?

— Страничния сонар. Сонарът със спомагателни отвърстия. Не знам дори защо го наричат по този начин. Какво според теб означават тези „спомагателни отвърстия“?

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Нямам представа — сви рамене Норман. — Изключи го, моля те — звукът го изнервяше.

— Маркиран е като ССО, което означава сонар със спомагателни отвърстия, но освен това има и надпис странично сканиране. Пълна бъркотия.

— Бет, изключи го!

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Добре де, добре — съгласи се Бет.

— Защо въобще ти трябва да знаеш как работи? — попита раздразнено Норман.

— За всеки случай.

— За какъв случай, за Бога? Нали сама каза, че Хари е в безсъзнание. Няма да има повече нападения.

— Успокой се, Норман — рече Бет. — Исках само да съм готова, нищо повече.

07 ЧАСА И 20 МИНУТИ

Не можеше да я разубеди. Бет настояваше да излезе навън и да постави детонатори на експлозивите около кораба. Беше като идея-фикс.

— Но защо, Бет? — повтаряше Норман.

— Защото след като го направя ще се чувствам по-спокойна — отвръщаше неизменно тя и накрая Норман се отказа.

Сега вече виждаше фигурката й в далечината и едва доловимия блясък идещ от шлема, докато се придвижваше от един сандък към следващия. Отваряше ги един по един и изваждаше отвътре големи жълти конуси, досущ като онези, които използваха работниците по магистралите. Конусите бяха свързани помежду си и след поставянето на детонаторите, червените лампи върху тях започваха да мигат.

Сега вече целият кораб бе опасан в мигащи червени светлини. Норман чувстваше нарастващо безпокойство.

На тръгване й беше казал:

— Бет, нали няма да свържеш експлозивите край станцията.

— Не, Норман, няма.

— Обещай ми.

— Казах ти, няма. Щом толкова те тревожи, няма да го направя.

— Наистина ме тревожи.

— Добре, добре.

След като приключи с експлозивите около кораба, Бет се отправи на север, където бяха складирани останалите неотворени сандъци.

Норман погледна към Хари, който хъркаше шумно, но все още беше в безсъзнание. Направи няколко нервни крачки из цилиндър Г и се върна при мониторите.

Екранът премигна.

ИДВАМ.

О, Боже, помисли си той. Но как е възможно? Не, не може да бъде. Хари все още е в безсъзнание.

ИДВАМ ЗА ТЕБ.

— Бет!

— Да, Норман — чу гласа й от говорителите.

— Махай се от там.

НЕ СЕ СТРАХУВАЙ.

— Какво има, Норман? — попита тя.

— Появи се нещо на екрана.

— Провери Хари. Сигурно се пробужда.

— Не се пробужда. Връщай се, Бет.

ИДВАМ СЕГА.

— Добре де, Норман. Тръгвам си.

— Побързай, Бет.

Нямаше смисъл да го казва, вече виждаше трепкащата светлина от скафандъра й. Беше на около стотина ярда от станцията. Норман огледа хоризонта за зеленикавото сияние. Не се виждаше никъде.

Бет дишаше задъхано.

— Усещам нещо, Норман. Чувствам водата… някакво течение… силно…

На екрана блесна:

ЩЕ ТЕ УБИЯ.

— Нищо ли не виждаш от там? — попита Бет.

— Не, абсолютно нищо — Бет беше съвсем сама отвън, на тинестото дъно. Единствено светлината от скафандъра й привличаше вниманието му.

— Чувствам го, Норман. Близо е. Боже мили! Какво става с алармите?

— Нищо, Бет.

— Божичко — дишаше на пресекулки, докато тичаше към станцията. Макар да беше в отлична форма, бързо губеше сили в изкуствената дихателна среда. Няма да издържи дълго, помисли си Норман. Бет съвсем забави крачка, а лампата на шлема й се залюля.

— Норман?

— Да, Бет. Тук съм.

— Норман, не зная дали ще успея.

— Ще успееш, Бет. Не бързай толкова.

— Тук е. Усещам го.

— Не виждам нищо, Бет.

Норман чу остър, потракващ звук. В първия миг си помисли, че е радиосмущение, но после осъзна, че тракат зъбите на Бет. От натоварването би трябвало тялото й да се затопля, но вместо това й беше студено. Не можеше да разбере по каква причина.

— …студено, Норман.

— По-бавно, Бет.

— Не мога… да говоря… близо е…

Въпреки завладелия я страх, Бет забави крачка. Вече беше навлязла в осветения район около станцията, на около десетина ярда от люка и Норман виждаше как пристъпва мъчително напред.

Едва сега започна да различава нещо, което се извиваше в мътния водовъртеж зад нея, в мрака отвъд светлините. Приличаше на издигащо се от тинестото дъно торнадо. Не можеше да различи какво се крие в облака, но усещаше огромната му сила.

— Близо… Нор…

Бет се препъна и падна. Мътният водовъртеж я наближаваше.

ЩЕ ТЕ УБИЯ СЕГА.

Бет скочи на крака, погледна назад и зърна надвесилия се над нея облак. Норман, ням свидетел на тази сцена, почувства как в него се надига ужас, затаен още от най-ранно детство, онзи ужас, който бе подхранвал кошмарите му.

— Нормааааааннн…

И тогава Норман се втурна, без да знае какво точно смята да направи, но подтикван от ужасното видение, изпълнен с едничката мисъл, че трябва да стори нещо за Бет, трябва да предприеме ответна реакция, блъсна вратата на цилиндър А, огледа се за водолазния костюм, но нямаше никакво време, а черната вода в краката му се плискаше, той зърна за миг ръкавицата на Бет, махаща отчаяно, беше точно под него и само тя бе останала и без да мисли повече Норман се хвърли в мътната вода и потъна надолу.

Водата беше толкова студена, че Норман едва сдържа болезнения вик, напиращ в гърдите му. Тялото му се вцепени и в продължение на няколко мъчителни секунди беше напълно парализирано. Водата около него се люшкаше и блъскаше като огромна вълна, тялото му се понесе безпомощно встрани и главата му се блъсна в дъното на станцията. Нищо не можеше да различи.

Размаха ръце, опитвайки се да открие Бет. Дробовете му горяха. Водата го завъртя в кръг, сетне го преобърна.

Докосна я, после я изгуби. Водата продължаваше да го върти.

Втория път я сграбчи за ръката. Пръстите му бяха съвсем безчувствени, мисълта му течеше съвсем бавно. Дръпна я. Над него блесна кръг светлина. Люкът. Норман ритна с крака, но имаше чувството, че не се помръдва. Светлината не се приближаваше.

Ритна отново с крака, теглейки след себе си отпуснатото тяло на Бет. Може би беше мъртва. Гърдите му се раздираха от болка. Най-ужасната болка, която някога е изпитвал. Мъчеше се да заглуши тази болка, да се пребори с течението и да достигне светлината, това бе едничката му мисъл, да се добере, на всяка цена, до осветения кръг горе, до светлината, светлината…

Светлината.

Всичко се сливаше пред очите му. Тялото на Бет, отпуснато на металния под до люка. Окървавеното му коляно, стичащите се във водата капки кръв. Треперещите ръце на Бет, които се вдигат нагоре към шлема, дърпат го, опитват се до го отворят. Трепереха и неговите ръце. Водата в люка се блъскаше яростно, преливаше над ръба. Светлини в очите му. И непоносима болка. Под него — ръждив метал. Студен. Като въздуха. Светлините се разляха. Избледняха. Настъпи мрак.

Усещането за топлина беше изключително приятно. Ушите му се изпълваха с оглушително съскане. Погледна нагоре и видя Бет, беше свалила костюма и нагласяваше реотана на тавана. Норман затвори очи. Успяхме, помисли си той. Все още сме заедно. Справихме се. Успяхме.

Отпусна се.

Кожата му беше настръхнала, сякаш нещо пълзеше по нея. От студа е, помисли си Норман. Усещането не беше никак приятно. Също и съскането, което ту намаляваше, ту се усилваше.

Нещо се плъзна по тялото му, нагоре към шията, докато лежеше проснат на пода. Норман отвори очи и зърна пред себе си блестяща сребриста лента, с мънички, подобни на бисери очи и стрелкащ се език. Приличаше на змия.

Морска змия.

Той замръзна. Погледна надолу, като извъртя очи.

Тялото му беше покрито с морски змии.

Те се гърчеха върху него, обвиваха краката му, плъзгаха се към слабините му и нагоре към гърдите. Бяха най-малко дузина. Норман почувства хладно докосване по челото. Затвори очи и потръпна от ням ужас, докато змията бавно пропълзя през лицето му, докосна устните и продължи.

Заслушан в зловещото съскане, Норман си спомни за разказа на Бет и затова колко отровни са морските змии. Бет, помисли си той, къде си?

Не смееше да мръдне. Усещаше как хлъзгавите тела обвиват врата му и се пъхат между пръстите на ръцете. Не искаше да отваря очи. Гадеше му се.

Божичко, рече си той. Ще повърна.

Змиите се гушеха под мишниците, свиваха се в слабините му. Тялото му се обля в хладна пот. Едвам сподавяше гаденето.

Бет, повтаряше мислено Норман. Не смееше да отвори уста. Бет…

Заслуша се в съскането и когато почувства, че повече не издържа, отвори очи и се загледа в гърчещата се, белезникава плът върху него. В стрелкащите се червени езичета. Отново затвори очи.

— Не мърдай, Норман.

Това беше Бет. Долавяше ясно напрежението в гласа й. Погледна нагоре, но различаваше само сянката й.

— О, Божичко, — рече Бет, — колко е часът?

По дяволите времето, рече си Норман, кой го интересува колко е часа? В този момент, му се струваше съвсем безсмислено.

— Трябва да разбера колко е часът — повтори Бет. Стъпките й се отдалечиха. — Сега ще видя…

Тя си беше тръгнала, беше го изоставила!

Змиите се виеха край ушите му, под брадата, минаваха покрай ноздрите, с влажните си, хладни тела.

Ненадейно Бет се появи до него и вдигна капака на тежкия метален люк. Норман отвори очи и видя, че се е надвесила над него, загребва змиите в шепи и ги хвърля през отвора във водата. Змиите се гърчеха в ръцете й, извиваха се около китките й, но тя продължаваше, без да им обръща внимание. Някои от влечугите падаха на пода и запълзяваха обратно. Но тялото му беше вече почистено от тях. Една последна змия се плъзна нагоре между краката му, Бет я сграбчи за опашката и преди още Норман да успее да я предупреди, я запрати назад през рамо.

— Божичко, внимавай…

— Можеш да ставаш, Норман.

Той скочи трескаво, наведе се и повърна.

0700 ЧАСА

Болката в главата му беше убийствена, неистова. Светлините в станцията блестяха нетърпимо ярко. И му беше студено. Бет го беше увила с одеяло, а след това го беше преместила в цилиндър Г, непосредствено до нагревателя, но въпреки всичко му беше студено. Погледна я, докато му превързваше коляното.

— Как е? — рече той.

— Не е добре — отвърна Бет. — Обелено е до кост. Но ще се оправиш. Остават само няколко часа.

— Да, аз… оох!

— Извинявай. Почти свърших — Бет се придържаше към инструкциите за първа помощ от компютъра. За да отвлече вниманието си от болката, Норман втренчи поглед в екрана.

Изберете едно:

— Точно от това се нуждая — отбеляза Норман. — Малко микросън. Или още по-добре, да е някой сериозен макросън.

— Да, аз също.

Изведнъж му хрумна нещо.

— Бет, помниш ли, като изгребваше змиите от мен? Какво спомена тогава за времето?

— Морските змии са диурнални — обясни Бет. — Много отровни змии са алтернативно агресивни и пасивни на дванадесет часов цикъл, свързан с деня и нощта. Обикновено са пасивни през деня и тогава можеш да ги докосваш, без да се опасяваш, че ще те ухапят. Опитвах се да определя в кой от двата цикъла са морските змии и стигнах до извода, че са в своя пасивен период.

— И как успя?

— Просто, защото ти беше още жив.

— Знаеш ли, когато напълни шепите си със змии, заприлича ми на Медуза.

— Коя е тя, някоя рок звезда?

— Не, митична фигура.

— Онази, дето избила децата си? — попита го Бет, като му хвърли поглед, изпълнен с подозрение. Бет, винаги готова за прикрити обиди.

— Не, бъркаш я с Медея. Медуза е митична жена, с глава пълна със змии, погледнела ли някой мъж, мигом го превръщала в камък. Накрая, Персей я убил, като се прицелил в отражението й върху своя полиран щит.

— Съжалявам, Норман. Не е по моята специалност.

Странно, мислеше си Норман, било е време, когато всеки уважаващ себе си образован човек е познавал добре митологията. Митовете тогава са представлявали нещо като общо познание на човечеството и са служели за карта на общочовешкото съзнание.

А ето, че сега, образовани хора, от типа на Бет, нямат и най-малка представа от митове. Сякаш хората са решили, че вече не се нуждаят от тази карта на общочовешкото съзнание. Сякаш тази карта се е променила до неузнаваемост. Наистина ли се е променила? Той потрепери.

— Все още ли ти е студено, Норман?

— Да. Но най-лошо от от всичко е главоболието.

— Загубил си много течности. Ще потърся нещо за пиене — тя се отправи към аптечката на стената.

— Знаеш ли, — продължаваше Бет, — това, което направи, беше страшно. Да скочиш, дори без водолазен костюм. Водата отвън е само няколко градуса над нулата. Много смела постъпка. Глупава, но смела — тя се усмихна. — Ти ми спаси живота, Норман.

— Нямах време да мисля — отвърна Норман. — Просто го направих.

И Норман й разказа, че когато я съгледал навън, с надвисналия над нея облак от тиня, почувствал в него да се надига някакъв детински ужас, нещо потънало и отдавна забравено.

— И знаеш ли какво беше то? — рече той. — Спомних си за циклона в „Магьосникът от Оз“. Като бях малък, този циклон ми беше изкарал акъла. Страхувах се, че и сега ще се повтори.

А може би, мислеше си Норман, това са нашите нови митове. Дороти, Тото, Лошата магьосница13, капитан Немо и неговият гигантски калмар…

— Е, както и да е, — махна с ръка Бет, — важното е, че ми спаси живота. Благодаря ти.

— Винаги съм насреща — ухили се Норман. — Само, не го прави отново.

— Няма, обещавам.

Тя му поднесе мъничка пластмасова чашка. Течността вътре бе гъста като сироп и сладка.

— Какво е това?

— Изотоничен глюкозен разтвор. Изпий го.

Норман отпи повторно, но течността бе неприятно сладникава. На монитора, в другия край на стаята продължаваха да светят буквите ЩЕ ТЕ УБИЯ СЕГА. Норман извърна очи към Хари, който продължаваше да лежи в безсъзнание, а системата, включена в ръката му капеше равномерно.

Хари беше прекарал в безсъзнание цялата случка.

Едва сега Норман започна да осъзнава този факт. Крайно време беше за някои изводи. Не му се искаше, но нямаше как.

— Бет, — заговори той, — защо според теб, се случи всичко това?

— Всичко кое?

— Ами посланията на екрана и така нататък. Атаката на поредното творение.

Бет го погледна с познатия, равнодушен израз.

— А ти как смяташ, Норман?

— Че не е Хари.

— Не. Не е.

— Тогава, каква е причината? — настояваше Норман. Той се изправи и придърпа нагоре одеялото. Лекичко сви нараненото си коляно и се намръщи от болка. Все пак, можеше да го движи. Норман закуцука към илюминатора и надзърна навън. В далечината се виждаше веригата от блестящи червени светлини на детонаторите, поставени от Бет. Така и не можа да разбере, защо го беше направила. От известно време Бет се държеше наистина странно. Норман сведе очи към основата на станцията.

И тук, под самия илюминатор, също блестяха червени светлини. Тя беше поставила детонатори и в експлозивите около станцията.

— Бет, какво си направила?

— Какво?

— Свързала си експлозивите около ДС-8.

— Да, Норман — рече тя. Стоеше неподвижно и го разглеждаше напълно спокойно.

— Бет, обеща да не го правиш.

— Зная. Трябваше.

— С какво са свързани? Къде е копчето, Бет?

— Няма копче. Снабдени са с автоматични вибраторни сензори.

— Искаш да кажеш, че ще се взривят автоматично?

— Да, Норман.

— Бет, това е лудост. Някой продължава да ни изпраща творения. Кой го прави, Бет?

Тя се усмихна мързеливо, по котешки, сякаш се наслаждаваше на тайната.

— Наистина ли не знаеш?

Знаеше, разбира се. И от тази мисъл потрепери.

— Ти създаваш творенията, Бет.

— Не, Норман — отвърна уверено тя. — Не го правя аз. Ти го правиш.

6 ЧАСА И 40 МИНУТИ

Спомняше си, преди много години, съвсем в началото на неговата кариера, Норман беше изпратен на работа в щатската болница в Борего. Трябваше да установи наличните подобрения в състоянието на някакъв пациент. Касаеше се за около тридесет годишен мъж, много приятен и образован. Двамата с Норман си поговориха за най-различни неща — хидравличната трансмисия при олдсмобила, къде са най-хубавите плажове за сърфинг, обсъдиха претенденската кампания на Едлай Стивънсън, дори си побъбриха за теорията на Фройд. Събеседникът му беше много очарователен, макар че пушеше непрестанно и очевидно беше леко напрегнат. На тръгване, Норман го запита защо е изпратен в болница.

Оказа се, че мъжът не си спомня съвсем точно. Наистина съжаляваше за това. Норман продължаваше да настоява и тогава мъжът стана раздразнителен и изгуби малко от първоначалния си чар. Накрая в държанието му се долавяше арогантност и дори открита заплаха, мъжът блъсна с юмрук по масата и настоя Норман да смени темата.

Едва тогава Норман осъзна кой седи насреща му: Алън Уитиър, който още като юноша беше убил майка си и сестра си в техния фургон в Палм Дизърт, след това беше застрелял шестима на бензиностанцията и още трима на паркинга пред близкия супер, преди да се предаде на полицията, хленчещ, истеричен, изпълнен с вина и съжаление. Уитиър беше настанен в щатската болница преди десетина години и през изминалия период на няколко пъти беше нападал и ранявал санитари.

И тъкмо този човек Норман беше успял да ядоса, та сега той блъскаше по масата и удряше стола в стената. Норман нямаше почти никакъв опит и не знаеше как да се справи с положението. Помъчи се да избяга от стаята, но вратата беше заключена. Винаги постъпваха така, когато се касаеше за агресивни пациенти. През това време Уитиър вдигна масата, запрати я в стената и закрачи към Норман. Норман преживя няколко секунди в ужасяваща паника, след това вратата се разтвори, вътре нахлуха трима яки санитари, сграбчиха Уитиър и го отведоха, а той все така се дърпаше и крещеше яростно.

Когато се съвзе, Норман откри своя ръководител и настоя да узнае, защо го бяха измамили по този начин. Измамили ли? Да, настояваше Норман, измамили. Но нали предварително знаехте името на пациента? — поинтересува се ръководителят. То нищо ли не ви говореше? Норман си призна, че не беше обърнал внимание. Е, друг път си отваряйте очите, го беше посъветвал неговият ръководител. Трябва винаги да сте нащрек в подобно място. Твърде опасно е.

И сега, докато разглеждаше Бет, той си помисли: Трябваше да си отваряш очите, Норман. И винаги да си нащрек. Защото, оказа се, че си имаш работа с душевноболен човек, а ти дори не го подозираше.

— Виждам, че не ми вярваш — продължаваше Бет, все така спокойна. — Ти онемя ли?

— Не — промърмори Норман.

— Нима забрави прословутата си логика?

— Не — поклати глава Норман, като си мислеше: Не аз, а ти си смахнатата тук.

— Добре — рече Бет. — Спомняш ли си, като ми разказваше за Хари? Как всички доказателства сочели него за виновен?

— Да. Помня.

— Тогава, ти ме попита дали имам друго обяснение, а аз отвърнах, че нямам. Но има обяснение, Норман. Просто, ти беше пропуснал някои важни неща още в самото начало. Като например появата на медузите. Защо точно медузи? Та нали твоето малко братче е било опарено от медуза, Норман, и след това ти си се чувствал виновен? И кога Джери започва да говори? Когато ти си там, Норман. А кога спря атаката на калмара? Когато ти изгуби съзнание, Норман. Не Хари, а ти.

Гласът й беше спокоен, уверен. Опитваше се да се съсредоточи над думите й. Дали не беше права?

— Отдръпни се назад. Погледни отдалеч — продължаваше Бет. — Ти си психолог, изпратен долу, с група специалисти по точни науки. Няма работа тук за теб — сам го призна. Всъщност, нали и друг път ти се е случвало, да се чувстваш професионално пренебрегнат? Това подтискаше ли те? Не помниш ли, веднъж дори ми призна, че този период е бил най-трагичният в твоя живот?

— Да, но…

— Когато започнат да се случват странни неща, проблемът не е от компетенцията на точните науки. Проблемът обикновено е психологически. Камъкът пада в твоята градина, Норман, в твоята професионална среда. И изведнъж ти стана център на вниманието, нали?

Не, отвърна мислено той. Не може да е истина.

— Когато Джери започна да общува с нас, кой пръв забеляза, че е надарен с чувства? Кой настояваше да обръщаме повече внимание на емоционалната му страна? Никой от нас не се интересува от чувства. Барнс все питаше за оръжия, Тед плямпаше за наука, а Хари искаше да си играе неговите логически игрички. Само ти единствен. И кой манипулираше Джери — или по-точно не успя да го манипулира? Ти, Норман. Все ти.

— Не може да бъде — рече Норман. В главата му цареше бъркотия. Отчаяно се опитваше да открие някакво противоречие в доводите й и накрая успя.

— Не мога да съм аз защото… защото не съм влизал в сферата.

— Не, влизал си — отвърна Бет. — Просто не си спомняш.

Чувстваше се разнебитен, смазан и съкрушен. Не успяваше да намери никаква опора, а ударите валяха един сред друг.

— Също както не помниш за това, че те помолих да откриеш кодовете за пускането на балона — продължи с мек глас Бет. — И за това, че Барнс те разпитваше за концентрацията на хелий в цилиндър Д.

За каква концентрация в цилиндър Д? — зачуди се Норман. И кога ли пък Барнс ме е питал?

— Много неща не си спомняш, Норман.

— Кога съм влизал в сферата? — попита Норман.

— Преди първото нападение. След като Хари излезе.

— Но аз бях заспал! В моята койка!

— Не, Норман. Не беше. Защото Флетчър отиде да те потърси, а теб те нямаше. Не можахме да те открием цели два часа, а след това се появи неочаквано, прозявайки се.

— Не ти вярвам — заяви той.

— Знам, че няма да ми повярваш. Предпочиташ да се занимаваш с проблемите на другите. И си много хитър. Страшно те бива да манипулираш хората, Норман. Спомняш ли си онези тестове, в които си участвал на времето? Когато си качвал нищо неподозиращи нещастници в самолет, а след това си им съобщавал, че пилотът е получил сърдечен удар? Плашил си ги до смърт. Доста безчувствена манипулация, Норман.

Когато тук, в станцията, започнаха да се случват всички тези неща, ти се нуждаеше от чудовище. Отпърво набеди Хари. Но не Хари беше чудовището, Норман. Ти, ти си чудовището. Ето защо се промени видът ти, затова толкова погрозня. Защото чудовището си ти.

— Но посланието? Там се казваше: „Името ми е Хари“.

— Да, така е. Но както сам предположи, причинителят на всичко това се е опасявал неговото истинско име да не излезе на екрана.

— Хари — повтаряше Норман. — Името беше Хари.

— А ти как се казваш?

— Норман Джонсън.

— Трите имена.

Той се поколеба. Устните му отказваха да се подчинят. Главата му беше празна.

— Аз ще ти кажа — рече Бет. — Сама проверих. Името ти е Норман Харисън Джонсън.

Не, мислеше си той. Не, не, не. Не може да е права.

— Знам, трудно ти е да го приемеш — продължаваше Бет с тих, настоятелен, хипнотизиращ глас. — Разбирам те. Но помисли сам и ще осъзнаеш, че си искал да стигнем до там. Ти искаше аз да се досетя за това, Норман. Не помниш ли, че преди малко сам ми спомена за „Магьосника от Оз“? Макар и подсъзнателно, ти ми помогна да стигна до този извод. Спокоен ли си все още?

— Разбира се, че съм спокоен.

— Добре. Запази спокойствие, Норман. Да помислим логично. Ще ми сътрудничиш ли?

— Какво си намислила?

— Да те приспя, Норман. Като Хари.

Той поклати глава.

— Само за няколко часа, Норман.

Тя го погледна очаквателно, после внезапно взе някакво решение и се хвърли към него. В ръката й блесна игла, поставена върху спринцовка. Норман отскочи назад. Иглата се заби в одеялото, Норман го запокити и побягна нагоре по стълбите.

— Норман! Върни се обратно!

Той продължи. Извърна се за миг и видя, че Бет го следва със спринцовката. Ритна към нея с крак, после се прехвърли в лабораторията и хлопна люка.

— Норман!

Бет блъскаше отдолу. Норман отпусна тяло върху люка, уверен, че никога не ще успее да го повдигне. Бет продължи да удря.

— Норман Джонсън, отвори незабавно люка!

— Не, Бет. Съжалявам.

Норман се замисли. Какво би могла да му стори? Нищо, по всяка вероятност. Тук беше в пълна безопасност. Докато се намираше в лабораторията, Бет беше безсилна.

В този миг, металната ръчка в средата на люка се завъртя. От другата страна, Бет затягаше дръжката.

Беше го заключила вътре.

0600 ЧАСА

В лабораторията светеше една единствена лампа — тази над дисекционната маса, до която в стъкленици бяха подредени многобройни образци — калмари, скариди, яйца от калмари. Норман замислено плъзна ръка по стъклениците. Включи лабораторния монитор, натисна няколко копчета и откри Бет, седнала на долния етаж, във видеозалата. Зад нея се виждаше Хари, все още в безсъзнание.

— Норман, чуваш ли ме?

— Да, Бет. Чувам те — отвърна той.

— Държиш се безотговорно. Ти си заплаха за цялата експедиция.

Истина ли беше? Не, не смяташе, че е заплаха за цялата експедиция. Поне не му се струваше да е така. Но колко пъти, в професионалната си кариера, се бе сблъсквал с хора, които отказваха да приемат обективната действителност. Спомни си най-баналния пример — в университета имаше един професор, който ужасно се боеше да се качва в асансьор. Но въпреки това, продължаваше да твърди, че се изкачва по стълбите защото така си поддържал формата. Готов беше да търчи нагоре петнадесет етажа, или да откаже някоя среща, само защото била някъде на високо в сградата. Променяше целия си живот, понеже отказваше да се изправи в лице с този единствен проблем. Така и живя с него до края, докато умря от сърдечен удар. Не беше само той, в главата му се блъскаха поне още дузина подобни истории. Сякаш в човека беше заложена специална програма, която му пречеше да надзърта в себе си. Нима си е мислил, че той самият е имунизиран срещу подобни грешки? Спомни си за един нашумял случай от преди три години, когато един от асистентите в Института по психология се беше застрелял, пъхайки дулото на пистолета в устата си на връх първи май. Заглавията във вестниците бяха нещо от рода на: "ПРОФЕСОР ПСИХАР СИ ТЕГЛИЛ КУРШУМА. Колегите му изразяват учудване, твърдят че покойният „бил щастлив“.

Всъщност, тогава деканът на факултета доста се накара на Норман, тъй като самоубилият се бе един от близките му приятели. Но истината беше, че въпреки професионалния опит и добрите намерения, много неща от личния живот на приятелите, роднините и дори собствените ти деца завинаги щяха да останат в тайна.

Но още по-голямо беше невежеството, което човек проявяваше към себе си. Самоосъзнаването и себепознанието открай време бяха сред най-трудно достъпните умения. Малко бяха онези, които ги овладяваха. Може би никой.

— Норман, чуваш ли ме?

— Да, Бет.

— Мисля, че ти си добър човек.

Норман не отговори. Просто я следеше на монитора.

— Струва ми се, че ти си почтен и че вярваш в истината. Знам, за теб този момент е особено труден. Опитваш се, може би подсъзнателно, да намериш друго обяснение, да стовариш вината другиму. Но вярвам, че ще можеш да го направиш, Норман. Хари не успя, но ти ще се справиш. Сигурна съм, че ще признаеш трудната истина — че докато си в съзнание, експедицията е изложена на опасност.

Норман чувстваше убеждението в гласа й, скритата сила. Докато Бет говореше, имаше усещането, че го обгръща в някакво топло, успокояващо наметало. Започна да вижда събитията в друга светлина. Тя беше толкова спокойна, уверена, сигурно е права. Мислите й са подплатени с такава невероятна сила…

— Бет, а ти беше ли в сферата?

— Не, Норман. Просто умът ти продължава да търси някакво друго обяснение. Никога не съм влизала в сферата. Но ти си бил там.

Да си признае честно, не си спомняше подобно нещо. Нямаше и следа от спомен. От друга страна, помнеше добре часовете след като Хари излезе от сферата. Защо е забравил всичко, ако е бил вътре? Защо е подтиснал тази част от спомените си?

— Ти си психолог, Норман — продължаваше Бет. — Но само ти, единствен от нас, отказваш да признаеш, че имаш сенчеста страна. За теб е въпрос на професионална чест да вярваш в собственото си душевно здраве. Нищо чудно, че отказваш да го признаеш.

Не, той не мислеше така. Но как да реши проблема? Как да разбере права ли е, или не? Умът му отказваше да работи. Болеше го ожуленото коляно. Поне в едно нямаше съмнение — че коляното наистина съществува.

Обективна проверка.

Ето как ще се реши всичко, рече си Норман. Чрез обективна проверка. Съществува ли реално доказателство, че Норман е влизал в сферата? Та нали всичко, което става в пределите на станцията се записва? Ако Норман наистина е влизал в сферата, макар и преди много часове, някъде сред архивите трябва да има запис за това как слиза при шлюза и си слага костюма, а после поема към кораба. Бет би могла да му покаже този запис. Къде ли е той?

В подводницата, разбира се.

Отдавна е бил отнесен в подводницата. Самият Норман го е отнесъл, при онова драматично посещение.

Край на надеждата за обективни доказателства.

— Норман, предай се. Моля те. Заради всички нас.

Може би тя е права, мина му мисълта. Изглеждаше толкова уверена в себе си. Ако Норман отбягваше истината, ако наистина излагаше на риск изхода на експедицията, тогава най-добре би било да се предаде и да й позволи да го приспи. Би ли могъл да й се довери? Налагаше се. Нямаше друг избор.

Причината трябва да е в мен, помисли си той. Тази мисъл му се стори направо ужасна — и това, само по себе си, събуди подозренията му. Съпротивляваше й се с всички сили, което не беше добър признак. В никакъв случай.

— Норман?

— Добре, Бет.

— Ще го направиш ли?

— Не ме притискай. Дай ми минутка, моля те.

— Разбира се, Норман. Разбира се.

Той погледна към видеокасетофона, до монитора. Спомни си, как Бет бе използвала същия този касетофон за да повтаря отново и отново онзи миг, в който сферата се беше отворила. Касетката беше поставена на лавицата до видеокасетофона. Взе я, пъхна я в касетофона и го включи. Защо ли въобще се интересуваше? Само си губеше времето.

Екранът светна и той зачака да се появи познатото изображение — Бет, седнала с гръб към монитора, похапваща от сладкиша. Но това беше съвсем друг запис — директно изображение на сферата. Блестяща, безжизнена повърхност.

Почака няколко секунди, но нищо не се случи. Сферата оставаше неподвижна, както винаги. Полирана, безупречна, застинала. Нямаше нищо за гледане.

— Норман, ако отключа, ще слезеш ли долу?

— Да, Бет.

Той въздъхна и се отпусна в креслото. Колко време ще трябва да пролежи в безсъзнание? Най-малко шест часа. Нищо страшно. Така или иначе, Бет беше права, трябваше да се предаде.

— Норман, защо гледаш този запис?

Той се огледа изненадано. Нима в лабораторията имаше камера, която й позволяваше да го наблюдава? Ах, да, ето я, на тавана, встрани от горния люк.

— Защо гледаш този запис, Норман?

— Беше тук.

— Кой ти каза да го гледаш?

— Никой — отвърна Норман. — Просто беше тук.

— Спри го, Норман. Спри го веднага.

Гласът й вече не звучеше така спокойно.

— Какво има, Бет?

— Спри проклетия запис, Норман!

Тъкмо да я попита отново за причината, когато на монитора се появи Бет и застана до сферата. Бет затвори очи и стисна юмруци. Сложната плетеница от бразди в единия край бавно се разтвори, откривайки зад себе си непрогледен мрак. Бет направи няколко крачки и пристъпи в сферата.

Вратата на сферата се затвори зад нея.

— Проклети мъже — произнесе ядно Бет. — Всичките сте еднакви, за нищо не ви бива.

— Ти ме излъга, Бет.

— Защо ти трябваше да гледаш записа? Молих те да не го гледаш. Това ще ти донесе само неприятности, Норман — вече не беше ядосана, по-скоро гласът й звучеше умолително, през сълзи. Очевидно, Бет беше склонна към чести емоционални промени. Нестабилна и непредсказуема.

Но станцията беше под нейна власт.

— Бет.

— Съжалявам, Норман. Повече не мога да ти имам доверие.

— Бет.

— Изключвам връзката, Норман. Повече няма да раз…

— Бет, почакай…

— …говарям с теб. Вече знам колко си опасен. Видях какво направи с Хари. Как изопачи всички факти, за да го изкараш виновен. О, да, Хари наистина беше виновен, докато ти не влезе вътре. А сега искаш да стовариш всичко върху бедната Бет, нали? Е, нека да ти кажа нещо, Норман. Няма да успееш, защото ще те изключа. Вече не чувам твоя тих, внушаващ гласец. Не мога да стана жертва на манипулациите ти. Така че, спести си дъха, Норман.

Той изключи записа. На монитора се появи отново Бет, седнала пред пулта в долната каюта.

— Бет? — повика я той.

Тя не отговори, а продължи да натиска различни копчета и тихичко да си мърмори.

— Знаеш ли, Норман, ти си едно копеле. Чувстваш се толкова пропаднал, че искаш всички останали да са като теб.

Всъщност, тя говори за себе си, помисли си той.

— Страшно те бива по подсъзнанието, нали? Подсъзнанието това, подсъзнанието онова. Божичко, писна ми от теб. Твоето подсъзнание иска да ни избие всички, само защото ти гориш от желание да си теглиш ножа, но смяташ, че и останалите трябва да ти правят компания.

Мина му смразяваща мисъл. Там долу седеше Бет, изгубила контрол, изпълнена с ненавист към всичко и най-вече към себе си. И именно тя бе влязла в сферата, а сега използваше придобитата вътре сила, но заедно с това бе играчка и на собственото си, непостоянно настроение. Бет се виждаше като жертва, която се бори с неумолимата съдба и винаги накрая губи. Тя беше жертва на мъжете, жертва на обстоятелствата, на всичко, което я обкръжаваше, на реалността. Гледаше на всяка своя крачка в живота, като на провал. На всичко отгоре, помисли си Норман, Бет минира участъка около станцията.

— Няма да ти позволя да го сториш, Норман. Ще те спра преди да ни избиеш до край.

Всичко, което казваше, беше като огледално отражение на истината.

Тя беше успяла да открие как се отваря сферата и бе отишла тайно на кораба, защото винаги я е привличала силата, която така не й достигаше. Но Бет не беше подготвена да овладее подобна сила, веднъж сдобила се с нея. Продължаваше да гледа на себе си като на жертва и затова трябваше по някакъв начин да откаже тази сила и да заеме предишното си подчинено положение.

С Хари беше съвсем различно. Хари отричаше страховете си и именно затова се появяваха тези страшни създания. Бет отричаше своята сила и затова творенията й бяха неясни, неконтролируеми, изпълнени с могъщество.

Хари беше математик, живеещ в осъзнатия свят на абстракции, равенства и умозаключения. Той се страхуваше от конкретни обекти, като гигантския калмар. За разлика от него, Бет беше зооложка, тя общуваше ежедневно с най-различни създания на природата. Но се боеше от абстракциите. От силата, която не можеше да види или докосне. От безформената, абстрактна мощ, която я преследваше.

И за да се защити, тя бе минирала периметъра на станцията с експлозиви. Каква безсмислена защита, рече си Норман.

Освен, ако тайно в теб не тлее желанието за самоубийство.

Остана потресен от тази внезапно хрумнала му мисъл.

— Няма да се измъкнеш, Норман. Няма да ти позволя. Не и аз.

Тя продължаваше да блъска клавишите на пулта. Какво ли беше намислила? Какво би могла да му стори? Трябваше да помисли.

Внезапно, светлините в лабораторията угаснаха. След миг заглъхна и отоплителната инсталация, а червените реотани избледняха.

Беше изключила тока.

Колко ли ще издържи без отопление? Вдигна одеялата от койката и се уви в тях. Колко би могъл да издържи без топлина? Едва ли шест часа, помисли си той.

— Съжалявам, Норман. Но ти разбираш в какво положение се намирам. Докато си в съзнание, аз съм в опасност.

Може би ще издържа час, рече си Норман. Поне един час.

— Съжалявам, Норман. Длъжна бях да постъпя така.

Разнесе се тихо съскане. Миниатюрният индикатор на гърдите му замига предупредително. Норман погледна към него. Дори в мрака, можеше да различи, че лампичката е посивяла. Веднага се досети какво се е случило.

Бет беше спряла притока на въздух.

5 ЧАСА И 35 МИНУТИ

Свит в мрака, заслушан в тревожния сигнал на датчика и съскането на изтичащия въздух. Налягането спадаше драстично, ушите му пукаха, сякаш излиташе със самолет.

Направи нещо, повтаряше си той с нарастваща паника.

Но нямаше какво да се направи. Беше затворен в горната каюта на цилиндър Г. Нямаше изход навън. Бет контролираше всички прибори в станцията. Изключила бе токозахранването в неговата каюта, след това топлината и накрая подаването на въздух. Норман беше в капан.

Налягането продължи да спада и херметично затворените стъкленици с морски образци започнаха да избухват една след друга, обсипвайки каютата със стъклени шрапнели. Норман се сви под одеялата, усещайки сипещите се върху него парчета. Все по-трудно му беше да диша. В началото си помисли, че е от напрежението, но после си спомни за разредения въздух. Скоро щеше да изгуби съзнание.

Направи нещо.

Дишаше болезнено, на пресекулки.

Направи нещо.

Но единственото, за което можеше да мисли, беше затрудненото дишане. Имаше нужда от повече въздух, от кислород. Изведнъж се сети за аптечката на стената. Дали нямаше и бутилка с кислород? Не беше сигурен. Вече не си спомняше… В мига, когато се изправи, избухна поредната стъкленица и той отскочи назад.

Гърдите го боляха, задъхваше се. Пред очите му се въртяха черни кръгове.

Пое пипнешком в мрака, покрай стената. Пръстите му опряха в някакъв цилиндър. Кислород? Не, твърде широк е, вероятно това е пожарогасителят. Къде е проклетата аптечка? Ръцете му продължиха да опипват стената. Къде?

Докосна някаква метална кутия. Дръпна вратичката и бръкна вътре.

Нови кръгове пред очите. Не му оставаше много време.

Пръстите му опипаха стъклени шишета, ампули, превързочни пакети. Кислородна бутилка нямаше. Проклятие! Шишетата се разлетяха по пода, последвани от нещо масивно и тежко. Наведе се, опипа наоколо, едно остро стъкло се заби в пръста му, но Норман не обърна внимание на болката. Ръката му стисна хладния метален цилиндър. Бутилката беше миниатюрна, не по-голяма от дланта му. В единия край завършваше с клапа…

Това беше контейнер със спрей. Норман го захвърли гневно. Кислород. Нуждаеше се от кислород!

До койката, припомни си той. Нямаше ли резервни бутилки с кислород до койките във всяка каюта? Приведе се към леглото на Бет, опипа стената, в близост до възглавницата. Не може да няма кислород някъде тук. Виеше му се свят. Вече не можеше да разсъждава ясно.

Кислород нямаше.

Естествено, досети се Норман. Тази койка не е била предназначена за спане, едва ли ще монтират тук кислородна бутилка. По дяволите всичко!

И в този миг ръката му докосна прикрепения за стената метален цилиндър. В горния край имаше нещо меко. Меко…

Кислородна маска.

Норман побърза да притисне маската до лицето си. Опипа бутилката и завъртя крана. Разнесе се пронизително съскане, студеният кислород го блъсна в устата. Почти изведнъж главата му се проясни. Кислород! Какво по-хубаво от него!

Норман опипа бутилката, опитвайки се да прецени размерите й. Бутилката беше предназначена за спешни случаи, едва ли съдържаше повече от няколкостотин милилитра. За колко време ще стигне? Не много, рече си той. Може би няколко минути. Решението беше временно.

Направи нещо.

Нищо не му идваше на ум. Положението изглеждаше напълно безизходно. Беше затворен в каютата.

И тогава си спомни един от своите преподаватели, дебелия стар доктор Темкин.

„Нито едно положение не е напълно безизходно — обичаше да повтаря той. — Винаги може да се направи нещо. Винаги.“

Не винаги, рече си Норман. Ето сега например. Пък и Темкин имаше пред вид лечението на пациентите, а не бягството от някое затворено помещение. Що се отнася до последния случай Темкин нямаше никакъв опит. Нито пък Норман.

От кислорода главата му се завъртя. Или може би запасите се изчерпваха? Пред очите му се изнизаха старите му преподаватели. Това било значи, да видиш в предсмъртния миг целия си живот, мислеше Норман. Ето я мисис Джеферсън, дето все го убеждаваше да зареже психологията и да стане адвокат. Старият Джо Лампър, който повтаряше през смях: „Всичко опира до половото влечение. Повярвайте ми. Секса е в основата на всичко“. А ето и доктор Стейн, с неговите любими съвети: „Няма такова понятие като противопоставящ се пациент. Покажете ми някой противопоставящ се пациент и аз ще ви посоча един противопоставящ се психотерапевт. Щом нямате никакъв прогрес при директния подход към пациента, в такъв случай опитайте нещо друго, каквото и да е. Важното е да се опитвате.“

Направи нещо. Стейн беше защитник на налудничавите идеи. Не успееш ли отначало с пациента, опитай нещо смахнато. Облечи се като клоун, сритай го отзад, напръскай го с воден пистолет, направи каквото ти хрумне, но направи нещо.

Лесно ни е било тогава, помисли си Норман. Да можеше да види как Стейн би се справил сега с неговото положение. Какво ли щеше да предприеме напереният доктор Стейн?

Отвори вратата. Не мога, заключена е.

Говори с нея. Не мога, не иска да ме чуе.

Включи кислорода. Не мога, да контролира системите.

Потърси помощ вътре в стаята. Не мога, тук нищо не би могло да ми помогне.

Тогава излез. Не мога, защото…

Чакай, чакай. Това не беше съвсем вярно. Можеше да излезе навън, ако разбие илюминатора, или отвори люка на тавана. Но къде ще иде? Не разполага с водолазен костюм. Водата е ледено студена. Само след няколко секунди ще умре от преохлаждане. Значи навън го чака сигурна смърт. А още преди каютата да се изпълни с вода тялото му ще замръзне. И тук изхода е същия.

В мислите си видя Стейн да вдига въпросително вежди и да се усмихва с познатата, загадъчна усмивка. И какво от това? Така или иначе ще умреш. Какво имаш да губиш?

Планът постепенно започна да се оформя в главата му. Ако отвори люка на покрива би могъл да излезе от станцията. Попадне ли веднъж отвън, ще се прокрадне до цилиндър А и ще проникне през шлюза. Там ще си постави костюма и всичко ще бъде наред.

Ако успее да стигне до шлюза. Колко ли време ще му отнеме това? Трийсет секунди? Минута? Може ли да задържи дъха си толкова дълго? Би ли могъл да издържи на студа?

Така или иначе ще умреш.

Глупак, рече си гневно той, та нали в ръката си държиш кислородна бутилка. Ако не се мотаеш, ще имаш достатъчно за да стигнеш до там. Тръгвай веднага.

Не, обади се друг глас в него, има и още нещо, нещо което забравям…

Тръгвай!

Без повече колебания, Норман се изкатери по стълбата, до люка на тавана. Задържа дъх, напрегна мускули и завъртя ръчката. Люкът се открехна.

— Норман, Норман, какво правиш? Норман! — чу той вика на Бет и в същия миг всичко се изгуби под рева на могъщия потоп, който се изливаше върху него, изпълвайки стаята.

Едва в мига, когато се озова отвън, Норман осъзна грешката си. Нуждаеше се от тежести. Тялото му, изпълнено с въздух, теглеше към повърхността. Пое последен дъх, захвърли бутилката и отчаяно се вкопчи в студените тръби по външната повърхност на станцията. Знаеше, че изплъзне ли пръсти, нищо няма да спре изплуването му на повърхността. А там тялото му ще гръмне като балон.

Сграбчил тръбите, той се притегли надолу и затърси следващата ръкохватка. Беше нещо като изкачване на стръмна планина, само че наопаки, защото изпуснеше ли се, щеше да падне нагоре и да умре. Пръстите му бяха изтръпнали и безчувствени. Тялото му се беше сковано от студ, движенията му бяха забавени. Дробовете му горяха.

Оставаше му още съвсем малко.

Стигна до дъното, плъзна се под цилиндър Г, изтегли се нагоре и се огледа за входа на шлюза. Не се виждаше! Входният люк беше изчезнал! И тогава видя, че се намира под цилиндър Б. Премести се под А и напипа люка. Люкът на входния шлюз беше затворен. Дръпна ръчката. Не поддаваше и сантиметър. Натисна с всичка сила, но ръчката не помръдваше.

Беше заключен навън.

Завладя го страх. Тялото му се беше вцепенило от студа, знаеше, че след няколко секунди ще изгуби съзнание. Трябва да отвори този проклет люк. Заблъска металния капак с юмруци, натисна отново ръчката, но единственото, което чувстваше, бяха изтръпналите му пръсти.

И тогава ръчката се завъртя. Люкът се отвори. Може би е натиснал някой скрит авариен бутон или…

Той се показа над водата, пое въздух и отново потъна. Подаде се повторно, но не успя да се задържи на входа на цилиндъра. Тялото му беше изтръпнало, мускулите отказваха да се подчинят.

Трябва да го направиш, повтаряше си Норман. Ще успееш. Пръстите му се забиха в гладката метална повърхност, плъзнаха се и се вкопчиха отново. Само едно дръпване, молеше се той. Едно едничко. Притегли тялото си над ръба, отпусна гърди, после бавно се завъртя. Нищо не чувстваше, освен вледеняващ студ. Помъчи се да вдигне крака, но се подхлъзна и падна обратно във водата.

НЕ!

Изтегли се отново, с последни сили — над ръба, притиснат към пода, а сетне се завъртя, вдигна единия крак, запази равновесие, премести го, беше напълно безчувствен, и в следващия миг тялото му се претърколи на пода, далеч от леденостудената вода.

Целият трепереше. Опита се да се изправи, но падна. Тялото му се тресеше така неудържимо, че не можеше да запази равновесие.

В другия край на шлюзовото отделение висеше неговия водолазен костюм. Виждаше съвсем ясно надписа „Норман“ върху шлема. Запълзя натам като трепереше ужасно. Опита се да се изправи, но не успя. Обувките бяха точно пред него. Протегна ръка, но пръстите му отказваха да се подчинят. Хрумна му да захапе костюма и да се притегли нагоре, но зъбите му тракаха неудържимо.

Говорителите в каютата изпращяха.

— Норман! Знам какво си намислил!

След минутка Бет ще бъде тук. Трябва незабавно да облече костюма. Отново протегна ръце, но треперенето не беше намаляло. Зърна една металическа карабина, която се полюшваше на колана на костюма. Вкопчи пръсти в нея, стисна я, колкото можеше и я дръпна. Успя да се изправи, напъха единия крак в костюма, сетне втория.

— Норман!

Протегна ръка към шлема. Дръпна го от куката, неволно го блъсна в стената, успя да запази равновесие и го постави. Завъртя металната халка и чу познатото щракване на ключалката.

Въпреки всичко продължаваше да му е студено. Защо не се затопляше костюма? Захранването, спомни си той. Превключвателът е отзад, в раницата. Норман опря гръб в раницата, пъхна ръце в презрамките и се залюля под тежестта на бутилките. Сега да пъхне шланга… протегна ръка назад… опипа го… стисна го здраво и го закачи за клапата на костюма…

Клапата изщрака.

Перката се завъртя с тихо бръмчене.

Остра болка прониза цялото му тяло. Електрическите нагреватели се затопляха и измръзналата му кожа реагираше болезнено. Имаше чувството, че го пробождат хиляди карфици. Бет продължаваше да говори — чуваше я в шлемофоните — но не можеше да различи отделните думи. Отпусна се тромаво на пода и задиша тежко.

Но вече беше изпълнен с увереност, че ще се справи. Мислите му се проясняваха, треперенето също отслабваше. Беше измръзнал, но не до степен, да бъде засегната централната нервна система. Възстановяваше се и то бързо.

Шлемофоните изпукаха.

— Няма да ти позволя да ме спипаш, Норман!

Изправи се бавно, вдигна колана с тежестите и закопча катарамата.

— Норман!

Не отговори. Чувстваше се съвсем затоплен.

— Норман! Заобиколена съм от експлозиви! Ако посмееш да ме доближиш, ще те взривя на парченца! Ще умреш, Норман! Никога няма да ме спипаш!

Но Норман нямаше никакво намерение да се приближава към Бет. Планът му бе съвсем различен. Подаде въздух от бутилките и налягането в костюма постепенно се изравни.

Стъпи на ръба и се спусна във водата.

0500 ЧАСА

Сферата блестеше огряна от ярка светлина. Норман зърна отражението си в гладката й повърхност. Заобиколи я отстрани, а отражението му се изкриви гротескно.

Спря пред вратата.

Прилича на паст, помисли си той. Сякаш отсреща е застинало някое примитивно чудовище, готово да ме погълне. Застанал пред сферата, пред странното произведение създадено от чужд, непознат разум, Норман почувства как предишната му решимост се стопява. Изведнъж го завладя страх. Вече не вярваше, че ще издържи това изпитание.

Не ставай глупав, рече си той. Хари успя. И Бет също. И двамата оцеляха.

Огледа внимателно брадзите, сякаш търсеше в тях успокоение. Сега вече не виждаше нищо особено в тях.

Добре, рече си накрая. Ще го направя. Стигнал съм до тук, връщане няма. Да не губя повече време.

Хайде, отваряй се.

Но сферата отказваше да се отвори. Нищо в нея не се променяше — все същото безукорно, блестящо кълбо.

С каква цел е била създадена? Как му се искаше да узнае.

Спомни си отново за доктор Стейн. Кой беше любимият цитат на Стейн? „Да разбираш, значи да се забавяш излишно“. Стейн ужасно се ядосваше, когато стажантите започваха да философстват излишно за пациентите и техните проблеми. В такъв случай ги прекъсваше и заявяваше гневно: „Кой го интересуват вашите разсъждения? Кой го е грижа дали наистина в този случай разбираме психодинамиката? Нима се опитваме да разберем как плуваме, или просто скачаме във водата и заплуваме? Само онези, които се страхуват от водата, търсят начин да разберат плуването. Останалите се хвърлят и се намокрят.“

Добре де, рече си Норман. Ей сегичка ще се намокря.

Обърна се с лице към сферата и си помисли: „Отвори се“.

Сферата не се отвори.

— Отваряй — нареди й той гласно.

Отново никакъв отговор.

Естествено, знаеше, че няма да е толкова лесно. Нали Тед бе опитвал часове наред. За разлика от него, Хари и Бет бяха проникнали без да произнесат и една дума. Направили бяха нещо мислено.

Норман затвори очи, съсредоточи се и повтори настоятелно: Отвори се.

Погледна сферата. Вратата беше затворена.

Готов съм да се отвориш, повтаряше си той. Готов съм вече.

Нищо не се случи. Сферата оставаше затворена.

Норман не беше обмислил възможността сферата да остане затворена. В края на краищата, преди него двама бяха успели. Как го бяха сторили?

Първи бе успял Хари, с неговия логичен ум. Но дори той бе открил начина едва след като бе прегледал записа на Бет. Значи в този запис се криеше ключа към загадката.

Бет също бе прегледала многократно записа, докато открие търсения способ. В този запис имаше нещо…

Жалко че не разполагам със записа, рече си Норман. Но беше го гледал няколко пъти, значи би могъл да го реконструира в паметта си. Как започваше? В спомените му изплуваха първите образи: Бет и Тина разговарят. Бет яде сладкиш. После Тина споменава нещо за съхраняването на записите в подводницата. Бет отвръща. Тина излиза от кадър, но гласът й се чува: „Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“

Бет казва: „Може би. Не зная.“

И тогава сферата се отваря.

Защо?

„Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“ — бе попитала Тина. Докато е отговаряла на този въпрос, Бет вероятно си е представила сферата отворена, видяла е този образ в мислите си…

Стаята ненадейно се изпълни с нисък, разтърсващ грохот.

Сферата беше отворена, вратата зееше, просторна и черна.

Ето, това е, помисли си той. Представяш си, че нещо се случва и то става. Което означава, че ако си представи вратата затворена…

Отново познатия грохот. Вратата се затвори.

… или че се отваря…

Сферата се отвори наново.

— По-добре да не подлагам късмета си на изпитание — произнесе гласно Норман. Вратата продължаваше да зее. Надникна вътре, но видя само дълбок, непрогледен мрак. Сега или никога, рече си той.

И пристъпи вътре.

Зад него, сферата се затвори.

В началото беше тъмно, сетне очите му привикнаха и той забеляза светулките. Бяха като танцуваща, блестяща пяна, милиони светещи точици, които се виеха около него.

Какво ли е това? — помисли си той. Приличаше на пяна и нищо друго. Нямаше видима структура, нито очертани граници. Беше като люшкащ се океан, като проблясващи пенливи вълни. От него се излъчваше безмерна красота и спокойствие. Вътре в сферата беше уютно.

Раздвижи ръце, протегна ги към пяната, а тя се завъртя. изведнъж забеляза, че ръцете му са станали прозрачни, през тях се виждаше светещата пяна. Сведе поглед към тялото си. Краката, торсът, през всичко прозираше пяната. Тялото му се беше сляло с нея. И това усещане беше изключително приятно.

Не чувстваше никаква тежест. Издигна се бавно нагоре и полетя в безкрайния океан от пяна. Сви ръце на тила и продължи да се носи. Беше щастлив. Можеше да остане тук завинаги.

Постепенно, сред обкръжаващия го океан долови нечие присъствие.

— Има ли някой тук? — попита той.

Аз съм тук.

Почти подскочи, толкова неочакван и силен беше гласът. После се зачуди, дали наистина е чул нещо.

— Каза ли нещо?

Не.

Но как общуваме? — зачуди се той.

Както всичко общува с всичко останало.

И как по-точно?

Защо питаш като вече знаеш отговора.

Но аз не знам отговора.

Пяната продължаваше да се поклаща нежно около него, но известно време нямаше никакъв отговор. Зачуди се, дали отново не е останал сам.

Тук ли си?

Да.

Мислех че си си отишъл.

Няма къде да отида.

Да не искаш да кажеш, че си затворен в сферата?

Не.

Ще ми отговориш ли на един въпрос? Кой си ти?

Аз не съм кой.

Ти Бог ли си?

Бог е дума.

Искам да кажа, по-висше същество, или съзнание?

По-висше от какво?

По-висше от мен, предполагам.

А ти колко високо стоиш?

Доста ниско. Поне така мисля.

Е, това си е твой проблем.

Яхнал поток от пяна, той бе завладян от опасението, че Богът му се подиграва. Помисли си: Шегуваш ли се с мен?

Защо питаш след като вече знаеш отговора.

С Бог ли разговарям?

Въобще не разговаряш.

Приемаш думите ми твърде буквално. Да не би да е, защото идеш от друга планета?

Не.

От друга планета ли си?

Не.

Да не си от друга цивилизация?

Не.

А откъде си?

Защо питаш след като вече знаеш отговора.

При други обстоятелства, мислеше си той, щях да се ядосам от този непрестанно повтарящ се отговор. Но сега не изпитваше нищо. Не беше способен на никакви изводи.

И все пак, тази сфера идва от друга цивилизация.

Да.

И може би от друго време.

Да.

А ти не си ли част от сферата?

Сега съм.

И откъде си тогава?

Защо питаш след като вече знаеш отговора.

Пяната лекичко се плисна и го залюля нежно.

Тук ли си още?

Да. Няма къде да ида.

Опасявам се, че не разбирам много от религия. Аз съм психолог. Интересувам се от процесите на мислене при хората. По време на подготовката не съм се занимавал с религиозни въпроси.

А, разбирам.

Психологията няма почти нищо общо с религията.

Разбира се.

Значи си съгласен?

Съгласен съм с теб.

Това звучи успокояващо.

Не виждам защо.

Кой си ти?

Кой наистина?

Той се залюля в пяната, изпълнен с усещането за абсолютно спокойствие, независимо от донякъде объркания разговор.

Има нещо, което ме притеснява, помисли си той.

Кажи ми.

Може би факта, че ми напомняш на Джери.

Това трябваше да се очаква.

Но Джери всъщност беше Хари.

Да.

И ти ли си Хари?

Не. Разбира се, че не.

Кой си ти?

Аз не съм кой.

Тогава защо ми напомняш за Джери, или за Хари?

Защото произлизаме от едно и също място.

Не разбирам.

Кого виждаш, когато погледнеш в огледалото?

Виждам себе си.

Точно така.

Това ли искаш да кажеш?

Зависи от теб.

Не разбирам.

Това, което виждаш, зависи само от теб.

Това го знам. Всички го знаят. Това е психологически труизъм, клише.

Ясно.

Ти чужд разум ли си?

Ти чужд разум ли си?

Трудно ми е да разговарям с теб. Ще ми дадеш ли силата?

Коя сила?

Силата, от която даде на Хари и Бет. Силата да създаваш с въображението си. Ще ми я дадеш ли?

Не.

Защо не?

Защото вече я притежаваш.

Не чувствам нищо подобно.

Зная.

Тогава защо казваш, че притежавам силата?

А как влезе вътре?

Представих си, че вратата се отваря.

Да.

Пяната отново го залюля, той почака разговорът да продължи, но отговор нямаше, само изпълнена с покой безвременност и усещане за сънливост.

Измина известно време, преди да си помисли: Прощавай, но бих те помолил да ми обясниш всичко и да престанеш да разговаряш с гатанки.

На вашата планета живее едно същество, което наричате мечка. Това е огромно на ръст животно, понякога по-едро и от теб, умно е и е надарено с изобретателност и мозъкът му е по-голям от твоя. Но мечката се различава в нещо много съществено от теб. Тя не притежава умението, което ти наричаш въображение. Не може да си представя зрителни изображения, различни от обкръжаващата я реалност. Не е в състояние да възстановява картини от миналото, или да надзърта в бъдещето. Именно тази особена дарба, да си представяте, издига човешкия род над останалите животни. Нищо друго. Нито маймунския ви произход, нито умението да боравите с различни предмети, нито езика, насилническата ви природа, грижата ви за малките и умението да изграждате социални групи. Защото всички изброени характеристики се срещат и при другите животни. Величието ви се крие във вашето въображение.

Умението да си представяте лежи в основата на вашата интелигентност. Вие мислите, че то е само полезна придобивка, по пътя към решаване на проблемите, към създаването на нещо необходимо. Но тъкмо въображението е което създава всичко около вас.

Въображението е безценна дарба на вашия род, но то крие в себе си и опасност, защото вие не сте в състояние да го владеете. Представяте си различни красиви неща, но също така си представяте и ужасни неща и не носите никаква отговорност при избора. Твърдите, че във вас се крият както силите на доброто, така и на злото, ангелът и дяволът, но истината е, че във вас има само едно нещо — способността да си представяте.

Надявам се, че хареса моята малка реч, която възнамерявам да изнеса при следващата среща на Американската Асоциация на Психолозите и Социалните Работници, която ще се проведе през месец март в Хюстън. Предчувствам, че речта ми ще бъде посрещната с голям интерес.

Какво? — подскочи той.

А ти с кого си мислеше, че разговаряш? С Господ Бог?

Кой е тогава?

Ти, разбира се.

Но ти си нещо различно от мен, нещо отделено. Ти не си аз.

Да, така е. Защото съм рожба на твоето въображение.

Разкажи ми още.

Няма още.

Челото му лежеше на хладната метална повърхност. Претърколи се встрани и опря поглед в полираната повърхност на сферата. Браздите край вратата отново се бяха променили.

Норман се изправи. Беше изпълнен със странно спокойствие и душевен мир, сякаш бе спал продължително време. И бе сънувал нещо много красиво. Помнеше съвсем ясно всичко.

Пое по коридора, обратно към мостика, а от там се насочи към залата с ултравиолетовата светлина и тръбите по стените.

Стъклените тръби бяха изпълнени. Всички членове на екипажа се бяха завърнали.

Първа беше Бет, помисли си той, и тя върна обратно жената — като предупреждение. Сега беше дошъл редът на Норман и стаята се беше изпълнила.

Не е лошо, рече си той.

Огледа бавно стаята, след това нареди мислено: Идете си, един по един.

Един по един, членовете на екипажа изчезнаха от стъклените тръби и накрая остана само той.

Върнете се, един по един.

Членовете на екипажа послушно започнаха да се материализират в тръбите.

Всички бяха мъже.

Жените се бяха превърнали в мъже.

Всички да са жени.

И те всички се превърнаха в жени.

Силата беше в него.

0200 ЧАСА

— Норман.

Гласът на Бет отекна в стените на пустия космически кораб.

— Къде си, Норман? Знам, че си някъде там. Чувствам те, Норман.

Норман влезе в кухнята, мина покрай масата с празните кутии от кола, сетне бутна масивната врата и излезе на мостика. Лицето на Бет го гледаше от всички екрани на пулта, повторено поне дузина пъти.

— Норман. Знам къде си бил досега. Бил си в сферата. Така ли е, Норман?

Той притисна с длан пулта, надявайки се да изключи екраните. Нищо не се получи, изображенията продължаваха да го гледат.

— Норман. Отговаряй, Норман.

Заобиколи пулта и се отправи към шлюзовия отсек.

— Нищо няма да спечелиш, Норман. Сега аз командвам. Чуваш ли ме, Норман?

Норман спря в шлюза, затвори шлема и пое от сухия, хладен въздух на бутилките. Заслуша се в собственото си дишане.

— Норман — продължаваше Бет в шлемофоните. — Защо не отговаряш, Норман? Страхуваш ли се, Норман?

Това непрестанно повтаряне на името му го подразни. Натисна бутона и отвори шлюза. Отдолу нахлу черна вода и започна бързо да се покачва.

— А, ето те, Норман. Сега вече те виждам — и тя избухна в остър, писклив смях.

Норман се завъртя и забеляза камерата, монтирана горе на стената. Блъсна я с ръка.

— И това няма да ти помогне, Норман.

Приведе се, излезе през шлюзовия отвор и застана пред кораба. От двете му страни се простираха светещите куполи на теваковите експлозиви. Приличаха на осветителни тела на летище, но подредени от налудничав инженер.

— Норман? Защо мълчиш, Норман?

Гласът й беше трескав, изпълнен с безпокойство. Трябваше час по-скоро да я лиши от властта й над експлозивите, да прекъсне връзката й с тях. Стига да може.

Изключете се, помисли си той. Нека всички детонатори се изключат.

И в този миг мигащите червени лампи угаснаха.

Не е лошо, помисли си той, изпълнен с възторг.

След секунда сигналните лампи блеснаха отново.

— Не можеш да го сториш, Норман — рече Бет и се изсмя. — Не и с мен. Ще те победя.

Знаеше, че е права. Това беше изпитание на сила, чийто залог бяха експлозивите. Но този спор можеше да остане нерешен. Не това бе начинът. Налагаше се да измисли нещо друго.

Направи няколко крачки към и спря пред най-близкия експлозив. Конусът се оказа доста по-голям, отколкото си бе представял, висок бе четири фута, а най-отгоре мигаше червената лампа.

— Виждам те, Норман. Виждам какво правиш.

Върху сивкавата повърхност на конуса имаше печатен текст. Норман се приведе и го зачете. Лицевото му стъкло бе леко замътено, но все пак успя да различи отделните букви.

Отдолу пишеше още нещо, но с толкова ситни букви, че Норман не успя да го разчете.

— Норман! Какво си намислил с моите експлозиви, Норман?

Норман не отговори. Разглеждаше внимателно входния и изходния кабели, в долния край на конуса. Единият се проточваше по дъното към следващия конус, където също се виждаха два кабела.

— Махни се от там, Норман. Изнервяш ме.

Входен и изходен кабел.

Бет беше свързала експлозивите последователно, като крушки за коледна елха! Достатъчно е да откъсне един единствен кабел и ще разкачи цялата система. Той се пресегна и стисна изходящия кабел с ръкавица.

— Норман! Не пипай кабела, Норман!

— Успокой се, Бет.

Пръстите му се сключиха около гъвкавия проводник. Усещаше хлъзгавото пластмасово покритие.

— Норман, ако издърпаш този кабел ще взривиш експлозивите. Кълна се — всичко ще гръмне, Норман, ти, аз и Хари ще отидем по дяволите.

Не му се вярваше да е истина. Бет лъжеше. Изгубила бе контрол, в нея се криеше заплаха и отново го мамеше.

Норман дръпна с ръка. Чувстваше течащото по кабела напрежение.

— Не го прави, Норман…

Кабелът в ръката му бе съвсем опънат.

— Сега ще те изключа, Бет.

— За Бога, Норман! Защо не ми вярваш? Ще ни избиеш всички!

Той се поколеба. Възможно ли бе да казва истината? Какво разбираше тя от детонатори и експлозиви? Норман огледа сивкавия конус, който стигаше до пояса му. Ще почувства ли нещо, ако вземе че експлодира? Поне мъничко?

— По дяволите — произнесе гласно той.

И след това издърпа кабела от конуса.

Воят на сирената вътре в шлема беше толкова пронизителен, че той подскочи. В горния край на лицевото стъкло имаше миниатюрен дисплей с течни флуиди, на който мигаше предупредителния надпис „опасност“.

— О, Норман. Проклет да си. Видя ли какво направи.

Едвам различаваше гласа й над тревожния сигнал на алармата. По цялото протежение на кораба трескаво мигаха червени светлини. Норман се напрегна, очаквайки всеки миг да бъде пометен от експлозия.

Но в този момент воят беше прекъснат от дълбок, басов мъжки глас, който произнесе:

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. СТРОИТЕЛНИЯТ ПЕРСОНАЛ НЕЗАБАВНО ДА НАПУСНЕ ЗОНАТА НА ВЗРИВА. ЕКСПЛОЗИВИТЕ СА АКТИВИРАНИ. ЗАПОЧВАМ ОТБРОЯВАНЕТО. ДВАЙСЕТ МИНУТИ.

На конуса блеснаха яркочервените цифри 20:00. След това се смениха от 19:59…19:58…

Същото изображение се появи и на миниатюрния дисплей върху лицевото стъкло на шлема.

Необходими му бяха няколко секунди, за да осъзнае какво всъщност става. Втрещен в мигащия конус, той прочете отново надписа:

Разбира се! Теваковите експлозиви не бяха оръжие, предназначени бяха за строителни и демонтажни работи. Ето защо бяха снабдени с вградени броячи, с програмиран двадесет минутен предохранителен период, за да успеят всички работници да напуснат опасната зона.

Остават ми двадесет минути, помисли си той. Предостатъчно време.

Норман се обърна и пое решително към ДС-7 и миниподводницата.

01 ЧАС И 40 МИНУТИ

Крачеше равномерно, без да бърза излишно. Не чувстваше никаква тревога. Дишането му беше съвсем спокойно. Чувстваше се удобно в затопления костюм. Всички системи работеха гладко.

Време беше да си тръгва.

— Норман, моля те…

Ето, че Бет вече го молеше. Поредната, необоснована смяна на настроението. Норман не й обърна внимание. Продължи напред към подводницата. Гласът от записа прогърмя повторно:

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. СТРОИТЕЛНИЯТ ПЕРСОНАЛ ДА НАПУСНЕ ЗОНАТА НА ВЗРИВА. ОСТАВАТ ДЕВЕТНАДЕСЕТ МИНУТИ.

Норман почувства, че е изпълнен със сила и решимост. Нямаше и капчица колебание. Знаеше съвсем ясно, какво трябва да направи.

Да спаси себе си.

— Не мога да повярвам, че го правиш, Норман. Не мога да повярвам, че ще ни изоставиш.

Ще трябва да повярваш, помисли си в отговор той. А нима имаше друг изход? Бет беше извън контрол и твърде опасна. Късно бе да я спасява — подобна мисъл му се струваше най-малкото налудничава. В Бет тлееше желанието за самоубийство. Веднъж вече беше направила опит да го премахне и почти бе успяла.

Що се отнася до Хари, той беше прекарал повече от тринадесет часа дълбоко упоен. Вероятно клинически вече е мъртъв, настъпила е мозъчна смърт. Нямаше никакъв смисъл Норман да остава повече тук. Нищо не го задържаше.

Подводницата беше съвсем близо. Виждаше прикрепващите въжета и жълтеникавия й корпус.

— Норман, моля те… имам нужда от теб.

Съжалявам, помисли си той. Смятам да се махна от тук.

Плъзна се под сдвоените витла, покрай корпуса, с изписаното название „Подводна звезда III“. Изкачи се по стълбата и се озова в хангара.

— Норман…

Намираше се извън обсега на радиовръзката. Сега вече беше свободен. Отвори люка и се спусна в подводницата. Завъртя шлема и го откачи.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ОСЕМНАДЕСЕТ МИНУТИ.

Норман се настани в пилотското кресло и огледа приборите. Няколко индикатора премигваха, точно срещу него беше изписано:

Той натисна „да“. Изчака, докато се появи следващото послание.

Жалко за Хари и Бет, мъчно му беше, че трябва да ги изостави. Но и двамата, по свой начин, бяха пропуснали шанса да узнаят повече за своята същност и по такъв начин се бяха превърнали в лесна плячка на сферата и нейната сила. Типичен пример за класическа научна грешка, за „триумфа“ на рационалното над ирационалното. Всички учени отказваха да приемат своята ирационална половина, да признаят нейната важност. Занимаваха се единствено с рационалното. Обръщаха внимание само на онова, което ги интересуваше, в което виждаха някакъв смисъл, а другото, което дори Айнщайн наричаше „твърде лично“ просто забравяха.

Твърде лично, помисли си със съжаление Норман. Колко хора бяха загинали заради това „твърде лично“.

Норман натисна „изплаване“. На екрана се появи схема на пулта за управление, с една мигаща точка. Норман зачака по-нататъшни инструкции.

Така си е, мислеше си той, всички учени отказват да признаят значимостта на ирационалното. Но това не значи, че то мигом престава да съществува. Ирационалното не атрофира, ако не бъде използвано. Напротив, оставена без надзор, ирационалната страна на човека набира мощ и сила.

И колкото и да се оплакваш, това не ще ти помогне. Всички тези жални гласове, за вроденото у човека насилие, за разрушителните сили, които го владеят, са само признак на безпомощност. Не така трябва да се борим с ирационалната страна. Хленчът не е нищо друго, освен официално признаване на нейната победа.

Екранът се промени отново:

Норман натисна бутона на пулта, с който се включваха помпите на водния баласт и зачака нови инструкции.

В края на краищата, как гледаха учените на своите изследвания? Повтаряха неизменно и в един глас — изследванията не могат да бъдат прекратени. Ако ние не построим бомбата, някой друг ще го стори. Ала ето че не след дълго бомбата се озоваваше в ръцете на други хора, които на свой ред заявяваха: ако ние не използваме бомбата, някой друг ще го стори.

В този момент, учените запяваха нова песен. Другите, те са ужасни, безотговорни и ирационални. Ние, учените, не сме от тяхната порода. Проблемът е в другите.

Ала истината беше, че отговорността започва с всяка отделна личност и изборът, който тя прави. Защото всяка личност има право на избор.

Ето защо, мислеше си Норман, нищо повече не мога да сторя за Хари и Бет.

Трябваше да спаси само себе си.

Генераторите поеха с тихо бръмчене. На екрана блесна:

Тръгваме, рече си Норман и постави ръце върху пулта. Чувстваше, че подводницата е под негов контрол.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ СЕДЕМНАДЕСЕТ МИНУТИ.

Витлата се завъртяха, отдолу се надигна тинеста мътилка и в следния миг подводницата се плъзна под хангара. Управлението беше почти като на автомобил. Нищо особено.

Завъртя бавно носа в кръг и го насочи към ДС-8. Намираше се на двадесет фута над дъното, достатъчно високо, за да не заоре някое витло в тинята.

Оставаха още седемнадесет минути. При максимален темп на изкачване 6.6 фута в секунда — той приключи набързо и без особено затруднение с изчисленията — ще достигне повърхността след две и половина минути.

Имаше предостатъчно време.

Доближи подводницата до ДС-8. Външните светлини на станцията светеха в бледожълто. Електрическото напрежение очевидно спадаше. Можеше ясно да различи пораженията по цилиндрите — сребристи струйки от мехури се издигаха над А и Б, корпусът на Г беше хлътнал от удар, а в стената на Д зееше огромна дупка. Станцията беше полуразрушена, умираща.

Защо я бе доближил? Втренчи неволно поглед към илюминаторите и в този миг разбра, че подсъзнателно се надява да зърне Хари, или Бет — за последен път. Искаше да види Хари, в безсъзнание, лишен от реакции. Искаше да види Бет, изправена до прозореца, размахваща гневно юмрук към него. Търсеше потвърждение за намерението си да ги изостави.

Ала виждаше единствено бледата жълтеникава светлина вътре в станцията. Почувства се разочарован.

— Норман.

— Да, Бет.

Странно, но му беше приятно да разговаря с нея. Беше поставил ръцете си върху пулта за управление, готов да подаде команда за изплаване. Вече нищо не би могла да му стори.

— Норман, ти наистина си едно мръсно копеле.

— Ти се опита да ме убиеш, Бет.

— Не исках да те убия. Нямах друг избор, Норман.

— Да, добре. Аз също. Нямам друг избор — той почувства нарастваща увереност. Поне един от тях трябва да оцелее. По-добре от нищо.

— И просто ще ни изоставиш?

— Точно така, Бет.

Ръката му се премести над възходящия потенциометър. Нагласи го на 6.6 фута. Беше напълно готов да поеме нагоре.

— Значи ще избягаш, така ли? — в гласа й прозвуча съжаление.

— Точно така, Бет.

— Ти, дето през цялото време ни опяваше как трябвало да се държим заедно тук долу?

— Съжалявам, Бет.

— Сигурно много те е страх, Норман.

— Въобще не ме е страх.

Наистина, беше по-уверен и силен от когато и да било, разглеждаше пулта и променяше необходимите показатели. От много дни насам не се бе чувствал толкова добре.

— Норман — рече тя. — Моля те, помогни ни. Моля те.

Думите й проникнаха дълбоко в него, пробуждайки позабравени чувства — състрадание, професионална гордост, обикновено човешко милосърдие. За миг Норман изпита объркване, разколебани бяха силата и увереността му. Но после разтърси глава и се стегна. Тялото му отново се изпълни с предишната мощ.

— Съжалявам, Бет. Прекалено късно е вече.

Той натисна „изплаване“, помпите подеха с рев изхвърлянето на баласта, а „Подводна звезда III“ се залюля. Станцията се плъзна надолу и Норман пое към повърхността, на хиляда фута над него.

Черна вода, никакво усещане за движение, освен данните от индикаторите на пулта. Норман се зае да преразглежда събитията от последните дни, сякаш вече се приготвяше за среща с експертите от Флотата. Правилно ли бе постъпил, като остави другите долу?

Несъмнено да. Сферата беше извънземен обект, който даряваше човек със силата да материализира своите мисли. Дотук добре, само че, оказваше се, че в мислите си, хората винаги са раздвоени. Сякаш притежават два различни мозъка. Единият, съзнателният, подлежи на контрол и не представлява никакъв проблем. Но подсъзнателният, необуздан и забравен, се оказваше опасен и разрушителен, когато неговите творения излизаха на бял свят.

Нещастието при хора от типа на Хари и Бет беше, че като личности те бяха крайно неуравновесени. Техните съзнателни мозъци бяха претрупани с работа, но те не си бяха направили труда да изследват своето подсъзнание. Именно по това Норман се отличаваше от тях. Като психолог, той бе добре запознат с процесите в подсъзнанието. Там за него нямаше тайни.

Ето защо Хари и Бет сътворяваха чудовища, но не и Норман. Норман познаваше своето подсъзнание. И там не го дебнеха никакви чудовища.

Не, грешиш.

Норман се стресна от тази неочаквана мисъл. Ами ако наистина грешеше? Замисли се и накрая реши, че е постъпил правилно. Бет и Хари представляваха заплаха с онова, което техните мозъци бяха в състояние да създадат. При Норман беше друго. Норман познаваше добре себе си, за разлика от тях.

Страховете, които ще бъдат пробудени при подобна среща са непознати за нас и не могат да бъдат прогнозирани предварително. Най-вероятната последица от контакта ще е чувството на неописуем ужас.

Отново си припомни този откъс от неговия собствен доклад. Защо ли се сещаше тъкмо сега? Изминали бяха много години, откакто го бе написал.

При подобни екстремни обстоятелства способността за вземане на решения е силно ограничена.

И въпреки това, Норман не беше уплашен. Ни най-малко. Изпитваше увереност и сила. Имаше готов план, който скоро щеше да изпълни успешно. Защо му трябваше да си спомня за оня доклад? По онова време направо се беше изстискал докато го напише, гърчеше се над всяко изречение… защо се връщаше към него точно сега? Имаше нещо, което го притесняваше.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ШЕСТНАДЕСЕТ МИНУТИ.

Норман прегледа индикаторите пред него. Намираше се на дълбочина деветстотин фута и се издигаше бързо. Връщане назад нямаше.

Защо въобще трябва да мисли за връщане назад?

Откъде му хрумна тази мисъл?

Докато се носеше нагоре в непрогледния мрак, той усещаше нарастващо раздвоение, някаква почти шизофренична вътрешна разслоеност. Нещо не беше наред, чувстваше го. Нещо беше пропуснато.

Какво би могъл да пропусне? Нищо, помисли си той, защото за разлика от Бет и Хари, аз съхраних ясно съзнание и напълно осъзнавам всичко, което става вътре в мен.

Само че Норман вече не вярваше в това твърдение. Пълното самоосъзнаване макар и добре позната философска категория, реално не можеше да бъде постигнато. Съзнанието е като камък, вдигащ вълни по гладката повърхност на подсъзнанието. Колкото и да се разширява съзнанието, под него винаги ще има дълбок слой от подсъзнание. Винаги ще има още нещо, недосегаемо, отвъд хоризонта. Дори за най-добрите специалисти сред психолозите.

Стейн, старият професор, казваше: „Никой не може да се отърве от сянката си“.

И какво правеше сега сянката на Норман? Какво ставаше в неговото подсъзнание, в забранената част на неговия ум?

Нищо. Продължавай нагоре.

Той се намести обезпокоен в креслото. Така му се искаше час по-скоро да е на повърхността, изпълнен бе с такова убеждение…

Мразя Бет. Мразя и Хари. Мразя да се тревожа за тези хора, да се грижа за тях. Не искам повече да се грижа за тях. Не съм отговорен за тях. Искам да спася само себе си. Мразя ги. Мразя ги.

Спря потресен. Потресен от своите мисли, от злобата в тях.

Трябва да се върна, рече си той.

Ако се върна, ще умра.

Но с всеки изминат миг, нещо ново набираше сили в него. Бет беше права — именно Норман беше говорил за това, че трябва да се държат заедно, да работят рамо до рамо. Как можа да ги изостави? Не, не можеше. Това би било в разрез с всичко, в което някога е вярвал, всичко важно и човешко.

Трябваше да се върне.

Страхувам се да се върна.

Най-сетне, рече си той. Ето го. Страх, толкова силен, че отрича собственото си съществуване, страх, който го кара да оправдае изоставянето на другите.

Той натисна пулта и спря изплуването. Когато пое надолу, ръцете му трепереха.

1 ЧАС И 30 МИНУТИ

Подводницата се спусна плавно на дъното, в близост до станцията. Норман се прехвърли в шлюза и наводни отсека. След минута вече крачеше по тинестото дъно към станцията. Със странна, празнична светлина мигаха наоколо конусите на теваковите експлозиви.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ЧЕТИРИНАЙСЕТ МИНУТИ.

Замисли се колко време ще му е необходимо. Една минута, за да влезе вътре. Пет, може би шест минути, докато се облекат Бет и Хари в костюмите. Още четири минути, докато се върнат на борда на подводницата. Три, или четири минути изплаване.

Планът висеше на косъм.

Заобиколи масивните опори, под самата станция.

— Върна се значи, Норман — прошепна Бет в шлемофона.

— Да, Бет.

— Слава Богу — отвърна тя. Сетне заплака. Норман беше под цилиндър А, риданията й отекваха вътре в шлема. Напипа входния люк и завъртя ръчката. Беше заключена.

— Бет, отвори люка.

Продължаваше да плаче. Не му отговори.

— Бет, чуваш ли ме? Отвори люка.

Тя плачеше като дете, хлипаше истерично.

— Норман — заговори Бет. — Моля те, помогни ми. Моля те.

— Опитвам се да ти помогна, Бет. Отвори люка.

— Не мога.

— Какво искаш да кажеш с това „не мога“?

— Това с нищо няма да ми помогне.

— Бет — рече Норман. — Хайде стига…

— Не мога да го направя, Норман.

— Разбира се, че можеш. Отвори люка, Бет.

— Не биваше да се връщаш, Норман.

Сега не беше време за подобни разговори.

— Бет, стегни се. Отвори люка.

— Не, Норман, не мога.

И тя отново избухна в плач.

Опита всички люкове, един по един. Цилиндър Б — заключен. Цилиндър В — заключен. Цилиндър Г — заключен.

Стоеше до цилиндър Д, наводнен по време на атаката. В стената на корпуса зееше широка дупка. Беше достатъчно голяма, за да проникне през нея, но ръбовете й бяха заострени и ако се разкъса костюмът…

Не, поклати глава Норман. Твърде рисковано е. Премести се под цилиндъра и огледа за входен люк. Намери го и завъртя ръчката. Люкът се отвори без никакво затруднение, масивният метален капак издрънча във вътрешната стена.

— Норман? Ти ли си?

Изтегли се нагоре, в цилиндър Д. Беше задъхан от напрежение. Дръпна обратно люка и го затвори. После спря за миг и си пое дъх.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ДВАНАДЕСЕТ МИНУТИ.

Майчице! Само толкова?

Нещо бяло мина покрай лицевото му стъкло. Сграбчи го, но осъзна, че е пакет с царевични пръчици. Пакетът се разпадна в ръцете му и пръчиците се пръснаха наоколо като жълтеникав сняг.

Намираше се в кухнята. На отсрещната стена имаше друг люк, водещ към цилиндър Г. Цилиндър Г не беше наводнен, което означаваше, че по някакъв начин ще трябва да херметизира цилиндър Д.

Точно над него имаше беше входа за дневната, с огромния отвор в стената. Изкатери се и се огледа. Трябваше му газ, някакъв контейнер. В дневната беше сумрачно, през процепа проникваше отразена светлина отвън. На пода се полюшваха възглавници и дюшеци. Нещо го докосна отзад. Норман се завъртя и мярна тъмни коси, спускащи се над нечие лице. Косите се разтвориха и Норман откри, че част от лицето липсва — беше разкъсано при аварията.

Тина.

Норман потрепери и отблъсна тялото й. После направи няколко крачки встрани.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ЕДИНАДЕСЕТ МИНУТИ.

Колко бързо тече времето, помисли си той. Едва ли щеше да успее. Отдавна трябваше да е вътре в станцията.

Наоколо не се виждаха никакви контейнери. Спусна се обратно в кухнята и затвори люка над себе си. Огледа печката, котлоните. Дръпна вратичката на фурната и отвътре бликна огромен мехур. Въздух, останал отпреди аварията.

Чакай, чакай, рече си Норман. Отвътре продължаваха да бликат мехури.

В плътна струя.

Какво бе споменал Барнс, нещо за готвене под налягане? Способът, доколкото си спомняше, беше малко странен. Използваха ли газ? Да, но им трябваше и повечко кислород. Това означава…

Норман дръпна печката с все сила, изпръхтя от напрежение и тогава ги забеляза. Плоска бутилка с пропан и два сини, големи газови контейнера.

Кислород.

Завъртя трескаво вентилите, ръкавиците му се плъзнаха по гладката повърхност. Отвътре бликна газ. Мехурите се вдигнаха към тавана, където спряха започнаха да се уголемяват.

Норман развинти и втората бутилка. Нивото на водата се спускаше бързо, стигна до пояс, след това до колене. Накрая спря. Двата контейнера бяха празни. Но и това ниво бе съвсем достатъчно.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ДЕСЕТ МИНУТИ.

Норман завъртя ръчката към цилиндър Г, бутна масивната врата и влезе в станцията.

Вътре цареше сумрак. Стените бяха покрити със странни, зеленикави водорасли.

На близката койка лежеше Хари, в безсъзнание, с включена в ръката система. Норман издърпа иглата и от раната бликна тъмна кръв. Сграбчи Хари за раменете и го разтърси, опитвайки се да го събуди.

Клепачите на Хари трепнаха, но други реакции нямаше. Норман го вдигна, намести го на рамо и направи няколко крачки.

— Норман, не биваше да идваш — проплака Бет от говорителите.

— Бет, къде си?

На мониторите премигна:

ДЕТОНАЦИЯ СЛЕД 09:32

Броячът продължаваше да се върти. Числата се сменяха с главоломна скорост.

— Вземи Хари и тръгвай, Норман. Вървете и двамата. Мен оставете.

— Кажи ми къде си, Бет.

Насочи се към коридора за цилиндър В. Никъде не я виждаше. Отпуснат безжизнено на рамото му, Хари затрудняваше минаването през тесните врати.

— Това няма да помогне с нищо, Норман.

— Стига, Бет…

— Знам, че съм лоша, Норман. Но нищо не може да се направи.

— Бет… — чуваше гласа й в шлемофоните, но нямаше никаква възможност да определи къде е. Не можеше да рискува и да свали шлема. Не сега.

— Заслужавам да умра, Норман.

— Престани, Бет.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ДЕВЕТ МИНУТИ.

Появи се нов тревожен сигнал, който постепенно се усилваше и ставаше все по-настойчив.

Намираше се в цилиндър Б, сред плетеница от кабели и тръби. Доскоро чист и спретнат, сега цилиндърът бе покрит с познатите вече лепкави, зеленикави водорасли. Тук-там се виждаха купчини от мъхести нишки. Цилиндър Б беше заприличал на блато в джунглата.

— Бет…

Тя не отговори. Трябва да е някъде тук, помисли си Норман. Цилиндър Б от самото начало беше любимото място на Бет, от тук можеше да бъде контролирана цялата станция. Норман спусна Хари на пода и го опря на стената. Но стенаха беше хлъзгава, Хари се свлече встрани и главата му се блъсна в пода. Хари се закашля и отвори очи.

— Майчице! Норман?

Норман вдигна ръка и даде знак на Хари да мълчи.

— Бет? — извика Норман.

Никакъв отговор. Норман се промъкна между покритите със слуз тръби.

— Бет?

— Остави ме на мира, Норман.

— Не мога да го направя, Бет. Ще взема и теб.

— Не. Аз оставам тук, Норман.

— Бет, — повика я той, — нямаме време за това.

— Оставам, Норман. Заслужавам да остана.

Най-сетне я видя.

Беше се свила в дъното, сред тръбите и плачеше като дете. В ръцете си стискаше един от харпуните с експлозивни глави. Погледна го разплакано.

— О, Норман — рече тя. — Искаше да ни изоставиш…

— Съжалявам. Сгреших.

Той закрачи към нея, с протегнати ръце. Бет размаха отчаяно харпуна.

— Не, ти беше прав. искам да си тръгнеш веднага.

На монитора над главата й, цифрите се сменяха неумолимо: 08:27… 08:26…

Мога да го променя, помисли си Норман. Искам броячът да спре.

Но цифрите продължаваха да се сменят.

— Не можеш да ме надвиеш, Норман — обади се от ъгъла Бет. Очите й пламтяха с яростна енергия.

— Виждам сам.

— Остава съвсем малко време, Норман. Тръгвай.

Тя вдигна харпуна и го насочи към него. За миг Норман се зачуди над абсурдността на ситуацията. Беше се върнал, за да спаси някой, който не искаше да бъде спасен. Какво да стори сега? Бет беше притисната в ъгъла, недостижима, отказваща протегнатата за помощ ръка. А и времето едва щеше да стигне за да се измъкнат двамата с Хари…

Хари, спомни си той. Къде е Хари сега?

Искам Хари да ми помогне.

Не вярваше, че времето щеше да стигне, оставаха по-малко от осем минути…

— Върнах се за теб, Бет.

— Махай се — рече тя. — Отивай си, Норман.

— Но, Бет…

— Не, Норман! Говоря сериозно! Защо не си тръгваш? — в погледа й блесна подозрение, тя се огледа и в този миг зад нея се изправи Хари, замахнал с масивната щанга. Чу се приглушен удар и Бет се свлече на пода.

— Убих ли я? — попита Хари.

Отвърна му дълбок, мъжки глас:

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ОСЕМ МИНУТИ.

Норман впери поглед във въртящия се обратно брояч. Спри. Спри незабавно.

Но когато погледна, броячът продължаваше да се върти. Не спираше и тревожният алармен сигнал. Може би той му пречеше да се съсредоточи? Направи повторен опит.

Спри. Нека броенето да бъда преустановено. Да спре броенето.

— Зарежи тая работа — посъветва го Хари. — Няма да стане.

— Трябва да стане — настояваше Норман.

— Не — отвърна Хари. — Защото тя не е напълно в безсъзнание.

Бет изпъшка, просната в краката им. Размърда се.

— Все още е в състояние да го контролира — разбра Норман. — Много е силна.

— Не можем ли да я упоим?

Норман поклати глава. Нямаха достатъчно време, за да приготвят разтвора. А и можеше да не успеят, само ще изгубят ценни минути…

— Да я халосам ли отново? — попита Хари. — По-силно? Да й видя сметката?

— Не — каза Норман.

— Но убийството е единствения начин…

— Не — повтори Норман, като си мислеше: Нима убихме теб, когато имахме тази възможност?

— Щом отказваш да я убием, трябва да се примириш, че не ще можем да направим нищо с брояча — рече Хари. — Така че, най-добре да се махаме от тук.

Затичаха се към шлюза.

— Колко време ни остава? — попита Хари. Намираха се в шлюзовия отсек на цилиндър А и се опитваха да надянат костюма на Бет. Тя пъшкаше болезнено, от челото й се стичаше кръв. Бореше се с тях, с което затрудняваше допълнително задачата им.

— Божичко, Бет… Норман, колко време ни остава?

— Седем минути и половина. Може и по-малко.

Пъхнаха краката й, после ръцете и трескаво задърпаха ципа. Включиха подаването на кислород. След това Норман помогна на Хари да си облече костюма.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ СЕДЕМ МИНУТИ.

— А колко ще ни отнеме за да стигнем до повърхността? — попита Хари.

— Две минути и половина. След като влезем в подводницата.

— Страхотно — изпъшка Хари.

— Да вървим — Норман спусна шлема на Хари.

Хари се спусна във водата, обърна се и пое отпуснатото тяло на Бет. С бутилките и костюма беше ужасно тежка.

— Хайде, Норман!

Норман скочи във водата.

Когато стигнаха подводницата, Норман пръв се хвана за люка, но от тежестта му незакотвената подводница се залюля. Опрял крака в дъното, Хари понечи да избута Бет нагоре, но тялото й се преви, Норман направи отчаян опит да я подхване, подхлъзна се и се смъкна в тинята.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ШЕСТ МИНУТИ.

— Норман, побързай. Шест минути!

— Чух, по дяволите!

Норман се изправи и се изкатери обратно върху подводницата, но костюмът му беше покрит с тиня, а ръкавиците се хлъзгаха. Хари броеше задъхано:

— …пет и двайсет и девет… пет и двайсет и осем… пет и двайсет и седем…

Норман сграбчи Бет за ръката, но тя отново му се изплъзна.

— По дяволите, Норман! Не можеш ли да я задържиш?

— Опитвам се!

— Ето. Дръж я.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ПЕТ МИНУТИ.

Тревожният сигнал на алармата беше станал пронизителен, непоносим. Трябваше да крещят, за да се чуват.

— Хари, подай ми я…

— Ами хвани я де…

— Изплъзна се…

— Чакай…

Най-сетне Норман успя да докопа шланга на Бет, точно над мястото, където влизаше в шлема. Мина му през ум, че може да го изтръгне, но реши че ще трябва да рискува. Стисна го здраво и издърпа Бет, докато я положи върху корпуса на подводницата. След това внимателно я спусна през люка.

— …четири и двайсет и девет… четири и двайсет и осем…

Норман с мъка съхраняваше равновесие. Кракът на Бет се заклещи в люка. Направи няколко безуспешни опита да я пъхне вътре. Но всеки път, когато се навеждаше към заклещения крак, подводницата се накланяше заплашително.

— …четири и шестнайсет… четири и петнайсет…

— Престани да броиш и направи нещо!

Хари опря гръб в корпуса на подводницата и се опита да я стабилизира. Норман отново се протегна, изправи прегънатото коляно на Бет и тялото й се плъзна в люка. Норман скочи след нея. Шлюза бе предназначен за един човек, но Бет беше в безсъзнание и не би могла да задейства механизма.

Налагаше се да го направи той.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ЧЕТИРИ МИНУТИ.

Двамата бяха плътно притиснати в тесния шлюз, гърди в гърди и шлемът на Бет се удряше в неговия. С невероятно усилие Норман се извъртя и дръпна люка над тях. Отвори до край крана на компресирания въздух, нивото на водата започна бързо да спада, а тялото на Бет натежа и се отпусна върху него.

Норман протегна ръка към вътрешния люк. Не можеше да достигне ръчката, пречеше му Бет. Помъчи се да я дръпне встрани, но помещението беше тясно и телата им почти се бяха заклещили. Бет беше като мъртво тегло, всички опити да я премести бяха напразни.

Корпусът на подводницата отново се залюля — Хари се катереше по стълбата.

— Какво, по дяволите, правите там вътре?

— Хари, за Бога, млъкни!

— Добре де, защо се бавиш?

Най-сетне ръката му сграбчи дръжката. Завъртя я, но люкът не поддаде. Разбира се, люкът се отваряше навътре! Не можеше да го отвори, докато двамата с Бет са вътре. Тялото й блокираше движението на вратата.

— Хари, закъсахме…

— Майчице мила… три минути и трийсет.

Норман почувства, че се облива в пот. Наистина бяха закъсали здравата.

— Хари, ще трябва да ти я подам обратно за да вляза вътре.

— Божичко, Норман…

Норман наводни шлюза и наново отвори горния люк. Хари едва пазеше равновесие върху подводницата. Той сграбчи Бет за шланга и я изтегли.

Норман понечи да затвори люка.

— Хари, моля те изкарай й краката.

— Опитвам се да запазя равновесие.

— Не виждаш ли, че краката й запречват… — Норман се пресегна гневно и бутна краката на Бет нагоре. Люкът се спусна с металическо издрънчаване. Бликнаха мощни струи въздух. Шлюзовият отсек беше херметизиран.

— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ДВЕ МИНУТИ.

Най-сетне в подводницата. Всички прибори светеха в зелено. Норман отвори вътрешния люк.

— Норман?

— Опитай се да я спуснеш. Колкото се може по-бързо.

Нямаше съмнение, че положението им е критично. Трийсет секунди, за да вкарат Бет и още трийсет за Хари. Общо една минута…

— Вътре е. Подай въздух.

Норман завъртя крана и изтласка водата.

— Как успя да я напъхаш толкова бързо, Хари?

— По най-естествения начин, — отвърна Хари, — за проникване в тесни пространства.

И преди още Норман да попита какъв е начинът, люкът се отвори и той откри, че Хари е напъхал Бет с главата надолу. Сграбчи я за раменете, изтегли я на пода, след това затвори наново люка. Миг по-късно Хари вече беше пуснал въздуха.

Хари придърпа люка зад себе си.

— Господи, — изпъшка той, — минута и четирийсет. Знаеш ли как се управлява това нещо?

— Да.

Норман седна в креслото и постави ръка на пулта.

Отзад се разнесе бръмченето на витлата. Подводницата се разтърси и се отдели от дъното.

— Минута и трийсет секунди. Колко, казваш, ще ни е необходимо, за да стигнем повърхността?

— Две и трийсет — рече Норман. Протегна ръка към възходящия потенциометър и го завъртя докрай.

С оглушителен писък въздухът бликна в контейнерите с воден баласт. Подводницата изправи нос и пое нагоре с главозамайваща скорост.

— Това ли е най-бързото, на което е способна?

— Да.

— Божичко.

— Успокой се, Хари.

Долу под тях се виждаше станцията, осветена от външните прожектори. От нея до кораба се простираше линия от мигащите лампи на експлозивите. Издигнаха се покрай перката на космическия кораб, подминаха я и потънаха в непрогледен мрак.

— Една минута и двайсет.

— Деветстотин фута — каза Норман. Почти не усещаха движение, само променящите се параметри на индикаторите даваха да се разбере, че изплават нагоре.

— Не е достатъчно бързо — заяви Хари. — Там долу има ужасно много експлозив.

Достатъчно бързо е, поправи го мислено Норман.

— Ударната вълна ще ни сплеска като рибна консерва — продължи Хари и поклати глава.

Ударната вълна няма да ни засегне.

Осемстотин фута.

— Четирийсет секунди — обяви Хари. — Няма да успеем.

— Ще успеем.

Намираха се на дълбочина седемстотин фута и продължаваха да се изкачват бързо нагоре. Водата около тях имаше леко сивкав оттенък, очевидно отделни слънчеви лъчи проникваха дотук.

— Трийсет секунди — обяви Хари. — Къде сме? Двайсет и девет… и осем…

— Шестотин и двайсет фута — рече Норман. — Шестотин и десет.

Двамата погледнаха надолу към станцията. Далеч под тях едва се различаваше бледото сияние на външните светлини.

Бет се закашля.

— Свърши се — изпъшка Хари. — От самото начало си знаех, че няма да успеем.

— Ще успеем — натърти Норман.

— Десет секунди — рече Хари. — Девет… осем… приготви се!

Норман притегли Бет към гърдите си.

Експлозията блъсна миниатюрната подводница, преметна я като играчка, обърна я наопаки, сетне я изправи и я понесе на гребена на ударната вълна.

— Майчице! — извика Хари, но те продължаваха да се изкачват и всичко беше наред. — Успяхме!

— Двеста фута — обяви Норман. Водата навън беше бледосиня. Той плъзна ръка по пулта и забави изплаването. Носеха се прекалено бързо.

Хари крещеше и блъскаше Норман по гърба.

— Успяхме! Дявол да го вземе, кучи сине, успяхме! Живи сме! Направо да не повярваш! Живи сме!

Норман с мъка следеше приборите през насълзените си очи.

И тогава през стъклото нахлу ярка слънчева светлина, а пред очите им се ширна гладката океанска повърхност, синьо небе и пухкави облаци.

— Виждаш ли? — извика Хари. Крещеше право в ухото на Норман. — Виждаш ли? Един чудесен слънчев ден!

00 ЧАСА И 00 МИНУТИ

Норман се пробуди и впери очи в тъничкия слънчев лъч, който проникваше през единствения люк и огряваше химическата тоалетна в ъгъла на декомпресионната камера. Изтегнат на койката той огледа вътрешността на камерата — хоризонтален цилиндър, дълъг не повече от петдесет фута, оборудван с койки, метална маса и столове в средата и тоалетна зад малкия параван. Хари похъркваше на горната койка. На другия край спеше Бет, прикрила лицето си с ръце. Някъде отдалеч се чуваха приглушени викове.

Норман се прозя и спусна крака от койката. Болеше го цялото тяло, но иначе всичко беше наред. Приближи се до огрения в слънчеви лъчи илюминатор и надникна навън, като присвиваше очи от яркото тихоокеанско слънце.

Пред него се простираше задната палуба на „Джон Хоуз“ — снежнобялата хеликоптерна площадка, тежките метални въжета, корпусът на подводния робот. Няколко души спускаха втория робот зад палубата, като си крещяха неразбрано, псуваха и махаха с ръце. Норман едва различаваше гласовете им зад плътните дебели стъкла.

Непосредствено зад декомпресионната камера, едър мускулест мъжага търкаляше по палубата масивна зелена бутилка с надпис „Кислород“. Още дузина подобни бутилки бяха подредени наблизо. Тримата лаборанти от медицинската група, отговаряща за декомпресията, играеха на карти.

Загледан през триинчовото стъкло, Норман имаше чувството, че е надникнал в някакъв миниатюрен свят, с който няма нищо общо, нещо като терариум, заселен с интересни и екзотични екземпляри. Този нов свят му беше чужд, също като черното океанско дъно, когато за пръв път го бе съгледал през прозореца на станцията.

Норман разглеждаше увлечените в играта на карти лаборанти, наблюдаваше ги как се смеят и жестикулират, докато играта се разгаря. Никой от тях не погледна дори за миг към декомпресионната камера. Норман не разбираше тези млади хора. Не трябваше ли да проверяват как протича декомпресията? Изглеждаха му така неопитни и незрели. Съсредоточени в играта, те сякаш не подозираха съществуването на огромната метална камера до тях и бяха безразлични към съдбата на тримата оцелели вътре — с други думи, не се вълнуваха нито от изхода на експедицията, нито от новините, които тримата биха могли да носят на повърхността. Не, тези жизнерадостни картоиграчи не даваха и пет пари за експедицията. Или, може би, те не знаеха какво се крие зад нея.

Норман се обърна и седна на масата. Коленете го боляха, кожата над пристегнатите превръзки беше подпухнала. Беше го превързал някакъв военен лекар докато ги пренасяха от подводницата в камерата. От „Подводна звезда III“ се бяха прехвърлили на херметичен водолазен звънец, а от там ги преместиха в голямата декомпресионна камера на борда на кораба, която тук наричаха БДК — Бордова Декомпресионна Камера. Трябваше да прекарат четири дни в нея. Норман нямаше ясна представа колко време се намират тук. Почти веднага след прехвърлянето и тримата бяха заспали, а в камерата нямаше инсталиран часовник. Циферблатът на неговия ръчен часовник беше разбит, макар да не си спомняше кога се е случило това.

Някой бе надраскал върху плота на масата „ВМФ вони“. Норман плъзна пръст по браздите и си спомни за онези, другите бразди — върху повърхността на сферата. Но сега той, Бет и Хари се намираха в ръцете на военните.

И какво ще им кажем? — помисли си той.

— И какво ще им кажем сега? — попита Бет.

Изминали бяха няколко часа, Бет и Хари се бяха събудили и сега тримата седяха около надрасканата маса. Никой от тях не беше проявил желание да разговаря с екипажа отвън. Сякаш, помисли си Норман, и тримата споделяха някакво негласно желание, да останат колкото се може по-дълго в изолация.

— Според мен — всичко — заяви Хари.

— Не мисля, че е необходимо — възрази Норман. Беше изненадан от своята решимост, от твърдостта, с която го бе заявил.

— Съгласна съм — кимна Бет. — Не съм сигурна, че светът е готов за сферата. Аз, във всеки случай, не бях.

Тя погледна умолително Норман. Той постави ръка на рамото й.

— Така е — съгласи се Хари. — Но погледнете нещата от гледната точка на военните. Финансирали са широкомащабна и скъпа експедиция, шест човека са загинали и са разрушени две подводни станции. Военните ще искат отговори и ще настояват за това, докато ги получат.

— Можем да откажем да отговаряме — рече Бет.

— Това нищо няма да промени — възрази Хари. — Не забравяй, всички записи са в тях.

— Да, вярно, записите — досети се Норман. Съвсем беше забравил, че в подводницата бяха складирани всички записи. Документиран бе всеки един миг от живота им в подводната станция. Гигантският калмар, смъртните случаи, сферата. Всичко бе записано.

— Трябваше да ги унищожим — обади се Бет.

— Може би наистина трябваше — съгласи се Хари. — но вече е късно. Не можем да попречим на военните да получат отговорите, на които толкова много държат.

Норман въздъхна. Хари беше прав. На този етап, нямаше никакъв начин да скрият нещо от случилото се или да попречат на военните да узнаят за силата, която притежава сферата. За тях тази сила би изглеждала като абсолютното оръжие — като способността, да надвиеш врага с помощта на собственото си въображение. Сферата беше страшна заплаха и тримата не можеха да направят нищо срещу нея. Освен ако…

— Мисля, че има един начин да им попречим да узнаят всичко — заяви Норман.

— Как? — попита Хари.

— Все още притежаваме силата, нали?

— Мисля че да.

— И тази сила, — продължи Норман, — се изразява в способността да постигнеш каквото пожелаеш, само като си помислиш за него.

— Да…

— Тогава, можем да попречим на военните да узнаят. Просто ще решим да забравим всичко, което се случи.

Хари се намръщи.

— Ето един интересен въпрос — имаме ли достатъчно сила, за да забравим силата?

— Смятам, че трябва да забравим — съгласи се Бет. — Тази сфера е опасно нещо.

Тримата потънаха в мълчание, замислени над вероятните последствия, когато забравят за сферата. Защото сторят ли го, не само щяха да попречат на военните да научат за сферата, но и щяха да изтрият всяко познание за нея — дори тяхното собствено. Сферата щеше да изчезне от човешкото съзнание, сякаш не е съществувала никога. Щеше да изчезне и при това — завинаги.

— Трудно решение — съгласи се Хари. — В края на краищата, нима преживяхме всичко, само за да го забравим…

— Правим го, заради всичко, което преживяхме, Хари — рече Бет. — Хайде да си признаем — и тримата се провалихме.

Норман забеляза, че Бет вече не говори с предишната агресивност.

— Страхувам се, че си права — кимна Норман. — Сферата е била създадена, за да подлага на изпитание всяко разумно същество, с което се среща. И ние се провалихме на този изпит.

— Значи мислиш, че за това е била създадена сферата? — попита Хари. — Аз не смятам така.

— А за какво? — поинтересува се Норман.

— Ами… — поде замислено Хари. — Да погледнем на всичко от друг ъгъл. Представи си, че си разумна бактерия, която се носи из космоса, а после среща нашите комуникационни сателити, обикалящи около Земята. Ще си помислиш: Я какъв странен, чужд обект, ще взема да го изследвам. Вътре ще откриеш доста интересни неща и не малко загадъчни. Накрая ще се напъхаш в горивната камера и водородът ще те убие. И последната ти мисъл ще бъде: Този чужд обект очевидно е бил създаден за да подлага на изпитание бактериалния разум и да ни убива, ако в нещо сбъркаме.

Естествено, от гледна точка на бактерията всичко е ясно. Но не и що се отнася до съществата, създали сателита. Защото от наша гледна точка, комуникационният сателит няма нищо общо с разумните бактерии. Ние дори не знаме, дали те съществуват. Всичко, което искаме е да ретранслираме определен сигнал и за целта сме създали някакво устройство със съвсем конкретно предназначение.

— Искаш да кажеш, че сферата може би не е нито послание, нито трофей или клопка?

— Точно така — кимна Хари. — Сферата може да няма нищо общо с издирването на други форми на живот, или с проверката на степента на разумност. А промените, които предизвиква в нас да са само странично явление.

— Но защо, тогава е била създадена подобна машина? — запита Норман.

— Точно този въпрос би си задала и разумната бактерия относно комуникационния сателит — защо е създадена подобна машина?

— Погледнато така — намеси се Бет — може да не е машина. Сферата може да е форма на живот. Живо същество.

— Възможно — кимна Хари.

— Ако наистина е така, — продължи Бет, — не трябва ли да я съхраним жива?

— Ние не знаем дали наистина е жива.

Норман се облегна на стола.

— Всички тези предположения, — заговори той, — са много интересни. Но мисля, че най-сетне стигнахме до главния въпрос. Ние не знаем нищо за сферата. Ако питате мен, дори не бива да я наричаме сферата. Най-добре ще е да й казваме просто „сфера“. Защото не знаем какво представлява. Не знаем откъде е дошла. Не знаем жива ли е, или мъртва. Не знаем как е попаднала в космическия кораб. Не знаем нищо за нея, освен онова, което можем да си представим — а то ни говори повече за самите нас, отколкото за нея.

— Вярно — съгласи се Хари.

— Защото тя е нещо като огледало — добави Норман.

— Като стана дума, сетих се за още една възможност — прекъсна го Хари. — Сферата може да не е извънземна. Може да е създадена от хората.

Норман го погледна изненадан. Хари продължи:

— Помислете сами. Космически кораб от нашето бъдеще прониква през черна дупка в друга вселена, или в друга част на нашата вселена. Нямаме и най-малката представа, какво би могло да последва. Но да предположим, че е настъпило изкривяване на времето. Да предположим, че корабът, поел на път през 2043 година, е пътешествал хиляди и хиляди години. Нима не е възможно, членовете на екипажа да са създали сферата по време на това пътуване?

— Не ми се струва много вероятно — рече Бет.

— Все пак, помисли малко, Бет — отвърна Хари. Норман забеляза, че в държанието му липсваше предишната арогантност. Сега вече сме заедно в тази история, помисли си Норман, и ще се държим така до края. Докато се намираха на станцията, между тях непрестанно имаше търкания, но сега отношенията им бяха гладки, действията прекрасно координирани. Бяха се превърнали в група.

— Въпросът с прогнозирането на бъдещето винаги е стоял на дневен ред — обясняваше междувременно Хари. — Всъщност, хората открай време са живели с измамната мисъл, че могат да надзъртат в бъдещето. Леонардо да Винчи се опитал да създаде хеликоптер преди петстотин години, а Жул Верн предсказал появата на подводницата. Изхождайки от тези примери, ние вярваме че бъдещето е предсказуемо, но тази представа е погрешна. Защото нито Леонардо да Винчи, нито Жул Верн са били в състояние да си представят например компютъра. Самата концепция за компютъра изисква твърде много познания, сами по себе си немислими за онези времена. Това е информация от коренно различен вид, която, ако щете, е възникнала от нищото, но значително по-късно.

В същото положение се намираме и ние тримата сега. Как бихме могли да предположим, че хора от бъдещето ще отправят космически кораби към черните дупки, след като до преди няколко десетилетия дори не подозирахме за съществуването на черни дупки. Във всеки случай, няма съмнение, че не можем да си представим, какво ще постигне човечеството след хиляди години.

— Ако приемем, че сферата е дело на хората.

— Да. Ако го приемем.

— Ами ако не е? Ако е създание на чужда цивилизация? Имаме ли, тогава, право да изтрием всички човешки знания за сферата?

— Не зная — Хари поклати глава. — Но решим ли, да я забравим…

— И то ще стане — довърши Норман.

Бет беше втренчила поглед в масата.

— Де да можеше да попитаме някого — рече накрая тя.

— Няма кого да попитаме — възрази Норман.

— Но ще можем ли наистина да я забравим? — рече Бет. — Ще успеем ли?

Настъпи продължително мълчание.

— Да — кимна накрая Хари. — Без съмнение. Мисля, че вече разполагаме с доказателства, че ние ще забравим за нея. И това решава онзи логически въпрос, който не ми даваше мира от самото начало, от първото проникване в космическия кораб. Защото на кораба липсваше нещо много важно.

— Да? И какво?

— Каквито и да било признаци, че създателите на кораба вече са знаели, че пътуването през черните дупки е възможно.

— Не мога да разбера — каза Норман.

— Помисли де — рече Хари. — Ние тримата вече сме видели космически кораб, който е бил в черна дупка. Дори сме го разглеждали. Значи знаем, че подобно пътешествие е напълно възможно.

— Да…

— И въпреки това, след петдесетина години, човечеството ще се захване да строи подобен кораб, при това съвсем експериментално, дори неуверено, очевидно без да знае, че подобен кораб вече е бил открит, при това още преди половин век. На кораба няма никакви данни, че строителите му са знаели за неговото съществуване в миналото.

— Може би това е типичен парадокс на времето — рече Бет. — Нали знаете, човек не би могъл да се върне назад във времето и да срещне себе си…

Хари поклати глава.

— Не мисля, че става дума за парадокс. Уверен съм, че всички познания за кораба ще бъдат изгубени.

— Значи смяташ, че ние ще го забравим?

— Да — кимна Хари. — Да си призная, това е най-доброто решение. Докато се намирахме долу, почти бях сигурен, че никой от нас не ще се измъкне жив. Това беше единственото възможно обяснение. Затова исках да си направя завещание.

— Но ако решим да забравим…

— Именно — рече Хари. — Решим ли да забравим, изходът ще е същият.

— Познанието ще бъде изгубено завинаги — продължи Норман. Все още се колебаеше. Сега, когато вече бяха взели решението, нямаше никакво желание да продължи. Плъзна ръка по масата и я притисна с длан, сякаш тя можеше да му даде желания отговор.

В известен смисъл, мислеше си той, спомените са всичко, от което сме съставени. Съзнанието ни е изградено от спомени, животът ни се върти около тези спомени, културата ни се гради на обща основа от взаимно споделяни спомени, които наричаме история или наука. А ето че сега трябва да се разделим с един от тези спомени, да забравим едно познание и да предадем миналото…

— Не е лесно — рече Хари, сякаш прочел мислите му.

— Да — съгласи се Норман. — Не е лесно.

Всъщност, беше толкова затруднен, че се зачуди, дали не е обладан от усещане, първично като сексуалното желание. Просто не можеше да се раздели с това знание. Информацията му се струваше толкова важна, последствията така непредсказуеми… цялото му същество се бунтуваше против тази мисъл.

— Добре — рече Хари. — Време е да започваме.

— Спомних си за Тед — обади се Бет. — За Барнс и останалите. Ние сме единствените, които знаят как загинаха те. За какво си дадоха живота. И ако забравим…

— Когато забравим — поправи я Норман.

— Права е — намеси се Хари. — ако забравим, как ще обясним тези подробности. Как ще вържем всички свободни краища?

— Не мисля, че това ще е проблем — възрази Норман. — Подсъзнанието е надарено с невероятна съзидателна мощ, както вече имахме възможността да се уверим. То ще се заеме с подробностите. Също както има грижата за това да се обличаме сутрин. Когато се обличаме, не обмисляме всяко движение, как да си сложим колана, ризата и така нататък. Просто вземаме общо решение за това, как искаме да изглеждаме и след това го изпълняваме.

— Така да е — кимна Хари. — Хайде тогава да вземем общото решение, защото и тримата притежаваме силата и ако си представим различни версии, ще настъпи объркване.

— Добре — съгласи се Норман. — Да решим заедно какво се е случило. Защо сме дошли тук?

— Мисля, че заради някаква самолетна катастрофа.

— Да, така беше.

— И така, да предположим, че наистина е имало самолетна катастрофа.

— Чудесно. И какво е станало?

— Военните са изпратили долу група, която да разследва причините за катастрофата, а след това е възникнал проблем…

— Чакай малко, какъв проблем?

— Калмарът?

— Не. По-добре да е авария.

— Нещо във връзка с бурята?

— Повреда в живото-обезпечаващата система по време на бурята?

— Да, добре. Повреда в живото-обезпечаващата система по време на бурята.

— И в резултат са загинали няколко души?

— Чакай, да не бързаме толкова. Каква е била повредата?

— Имало е пробойна в станцията — предложи Бет, — и нахлулата морска вода е разбила газовите контейнери в цилиндър Б, от които се е отделил отровен газ.

— Възможно ли е това да се случи? — попита Норман.

— Да, напълно.

— И в резултат от аварията са загинали няколко души.

— Ясно.

— Но ние сме оцелели.

— Така е.

— Защо? — попита Норман.

— Намирали сме се в другата подводна станция?

Норман поклати глава.

— Другата станция също е разрушена.

— Може би тя е била разрушена по-късно, от експлозивите?

— Твърде сложно е — възрази Норман. — Да се придържаме към по-прости обяснения. Станала е авария, настъпила е внезапно и неочаквано. Вследствие на отделения отровен газ, по-голямата част от екипажа е загинал, но ние сме оцелели защото…

— Сме били в подводницата?

— Да — кимна Норман. — По време на аварията сме се намирали на борда на подводницата и затова сме се спасили.

— А защо сме били в подводницата?

— Прехвърляли сме записите, според инструкцията.

— А записите? — спомни си хари. — Те какво ще показват?

— Записите ще потвърдят нашата история — увери го Норман. — Всичко ще бъде приведено в съответствие с тази версия, включително спомените на хората от ВМФ, което ни изпратиха долу, а и ние също няма да помним нищо друго, освен тази история.

— И вече няма да притежаваме силата? — попита Бет.

— Не — отвърна Норман. — Никога вече.

— Добре — съгласи се Хари.

Бет имаше замислен вид. Тя прехапа устни и накрая кимна:

— Съгласна.

Норман пое дълбоко, после ги погледна и двамата.

— Готови ли сме да забравим за сферата и за това, че сме притежавали сила, която ни е помагала да постигаме всичко, каквото пожелаем?

Те кимнаха.

Бет се завъртя неспокойно на стола.

— Но как точно ще го направим?

— Просто ще го направим — рече Норман. — Затвори очи и си кажи, че искаш да забравиш.

— Сигурен ли си, че трябва да постъпим точно така? — попита го Бет. Все още изглеждаше нервна, възбудена. — Съвсем сигурен?

— Да, Бет. Трябва… да се разделим със силата.

— Да го сторим заедно — предложи тя. — Едновременно.

— Добре — съгласи се Хари. — Ще броя до три.

Затвориха очи.

— Едно…

Хората винаги забравят рано или късно, че притежават сила, помисли си със затворени очи Норман.

— Две…

Норман се съсредоточи. Пред очите му отново се появи сферата, блестяща като звезда, гладка, полирана и той си помисли: Искам да забравя, че някога съм виждал сферата.

И сферата изчезна от неговия мислен взор.

— Три — произнесе Хари.

— Какво три? — попита Норман. Сърбяха го очите. Разтърка ги с пръсти и ги отвори. От другата страна на масата седяха Бет и Хари. Намираха се в декомпресионната камера. Изглеждаха уморени и подтиснати. Нищо чудно, като се има пред вид какво бяха преживели.

— Какво три? — повтори Норман.

— Нищо — отвърна Хари. — Мислех си на глас. Само тримата останахме.

Бет въздъхна. Норман забеляза, че очите й са насълзени. Тя порови в джоба, извади хартиена кърпичка и си издуха носа.

— Не бива да се вините за случилото се — заговори им Норман. — Всичко стана случайно. Нищо не можеше да се направи.

— Зная — кимна Хари. — Но докато сме били в подводницата, те всички са се задушили… непрестанно чувам виковете им… Божичко, как ми се иска да не беше се случвало.

Настъпи тишина. Бет отново си издуха носа.

— Не можем да променим станалото — поде Норман. — Не ни остава нищо друго, освен да го приемем.

— Зная — рече Бет.

— Имам доста богат опит с психотравмата при катастрофа — увери ги Норман. — Трябва да престанете да вините себе си за аварията. Каквото станало — станало. Едни са загинали, а други, сред които и ние, са оцелели. Никой не е виновен. Тези неща се случват непрестанно.

— Зная — кимаше Хари. — Но от това не ми става по-леко.

— Приеми, че животът е такъв — рече Норман. — Повтаряй си тази мисъл — той се изправи. Трябва да хапнем нещо, помисли си Норман. Не помнеше кога са яли за последен път. — Ще поискам храна.

— Не съм гладна — обади се Бет.

— Зная, но все пак трябва да ядем.

Норман застана до илюминатора. Лаборантите отвън го забелязаха незабавно и включиха уредбата.

— Желаете ли нещо, доктор Джонсън?

— Да — отвърна Норман. — Искаме нещо за ядене.

По лицата на хората отвън беше изписано съчувствие. Очевидно всички разбираха добре какво са преживяли тримата оцелели.

— Доктор Джонсън? Готови ли сте да разговаряте за случилото се?

— Да разговаряме?

— Да, сър. Експерти от разузнаването прегледаха видеозаписите и искат да ви зададат няколко въпроса.

— За какво? — попита Норман, без особен интерес.

— Когато ви премествахме в декомпресионната камера, доктор Адамс спомена нещо за гигантски калмар.

— Така ли?

— Да, сър. Само че, на записите няма нищо свързано с калмар.

— Не си спомням никакъв калмар — рече озадачен Норман. той се обърна към Хари. — Да си споменавал нещо за калмар, Хари?

Хари се намръщи.

— Калмар ли? Не мисля.

Норман погледна навън.

— Какво, по-точно, показват тези видеозаписи?

— Ами, всъщност, записите свършват в момента, когато на станцията изтича отровния газ… нали знаете, аварията…

— Да — кимна Норман. — Спомням си за аварията.

— Всъщност, благодарение на записите, вече имаме известна представа за станалото. По всичко изглежда, че в стената на станцията се е появила пробойна, водата е засегнала газовите контейнери и в изкуствено поддържаната атмосфера са настъпили драстични промени.

— Ясно.

— Станало е внезапно, сър.

— Да — кимна Джонсън. — Така беше.

— Значи, готови сте да разговаряте?

— Да. Така мисля.

Норман обърна гръб на илюминатора. Бръкна с ръце в джобове и напипа някаква хартийка. Извади я и я разтвори учуден.

Беше снимка на яркочервен шевролет корвет. Интересно, как беше попаднала тази снимка в него. Може би колата е принадлежала на предишния притежател на комбинезона? Нищо чудно да е бил някой от загиналите членове на групата.

Норман потрепери, смачка снимката и я запрати в кошчето. Не искаше нищо да му напомня за преживяното. И без това още живееше под впечатленията от катастрофата. Знаеше, че няма да я забрави до края на живота си.

Погледна към Бет и Хари. И двамата имаха изтощен вид. Бет беше зареяла поглед в тавана, потънала в собствените си, нерадостни мисли. Ала лицето й беше ведро, въпреки трагедията и Норман си помисли, че тя е по-хубава от всякога.

— Знаеш ли, Бет — рече й той. — Изглеждаш чудесно.

Бет сякаш не го чу, но после обърна бавно към него глава.

— О, благодаря ти, Норман — промърмори тя.

И се усмихна.