Сфера

ТРЕВОГА

Норман се пробуди от мигащите алармени светлини и воя на сирените. Изтърколи се от койката, нахлузи обувките и подгряващия елек и се хвърли към вратата, където се сблъска с Бет. Сирени виеха навсякъде в станцията.

— Какво става? — извика той.

— Не зная!

Лицето й беше бледо и уплашено. Норман се промуши край нея. В цилиндър Б, сред плетеницата от тръби и пултове мигаше предупредителен надпис: ПОВРЕДА В ЖИВОТО-ОБЕЗПЕЧАВАЩАТА СИСТЕМА. Огледа се за Тини Флетчър, но не се виждаше никъде.

Изтича обратно в цилиндър В, като по пътя срещна отново Бет.

— Научи ли нещо? — извика му тя.

— Живото-обезпечаващата система! Къде е Флетчър? Къде е Барнс?

— Не зная! Търся ги!

— Няма никой в Б! — викна й той, докато се катереше по стълбичката към цилиндър Г. Тина и Флетчър бяха там и тракаха трескаво по пултовете. Няколко черни металически капака бяха отместени встрани и зад тях се виждаха кабели и платки с чипове. В отсека мигаха червени светлини.

На всички монитори блестяха надписи: ПОВРЕДА В ЖИВОТО-ОБЕЗПЕЧАВАЩАТА СИСТЕМА.

— Какво става? — извика Норман.

Флетчър му махна с ръка да се разкара.

— Кажи ми!

Той се завъртя и едва сега забеляза седналия в ъгъла Хари, със застинало като на зомби лице, опрял на коляно бележник и молив. Изглеждаше, сякаш не забелязва сирените и мигащите светлини, хвърлящи отблясъци по лицето му.

— Хари!

Хари не отговори и Норман се обърна към двете жени.

— За Бога, ще ми кажете ли какво става? — настоя той.

В този момент сирените замлъкнаха. Всички екрани угаснаха. Настъпи тишина, само някъде отдалеч се чуваше тиха класическа музика.

— Съжалявам за това — рече Тина.

— Фалшива тревога — промърмори Флетчър.

— Исусе Христе — възкликна Норман и се отпусна в едно кресло. После пое дълбоко въздух.

— Заспал ли беше?

Той кимна.

— Съжалявам. Включи се от само себе си.

— Исусе Христе.

— Следващия път, когато се случи, провери персоналния си индикатор — посъветва го Флетчър и посочи окачения на гърдите й индикатор. — Това е първото нещо, което трябва да направиш. Нали виждаш, всички индикатори не показват отклонения.

— Божичко мили!

— Успокой се, Норман — намеси се Хари. — Лош признак е да се побърка психиатъра.

— Аз съм психолог.

— Все същото.

— Нашата компютърна аларма разполага с множество периферни датчици, доктор Норман — рече Тина. — Случва се понякога да се задейства сама. Нищо не можем да направим.

Норман кимна и пое към кухненския отсек в цилиндър Д. За закуска, Роуз беше направила ягодов сладкиш, но никой не беше си взимал след инцидента с Едмъндс. Норман беше сигурен, че сладкишът ще бъде непокътнат, но се ядоса, след като не можа да го открие. Отваряше едно по едно шкафчетата и после хлопваше вратите. Накрая ритна вратата на хладилника.

Успокой се, рече си той. Това беше само една фалшива тревога.

Но все не можеше да се освободи от усещането, че е попаднал в клопка, заклещен в някакви чудовищни железни дробове, докато всичко наоколо бавно се разпада. Най-неприятния момент бе съвещанието с Барнс, след като бяха изпратили тялото на Едмъндс към повърхността.

На Барнс му бе хрумнало, че е настъпил моментът да държи малка реч. Да ги ободри и окуражи.

— Знам, че всички сте подтиснати заради смъртта на Едмъндс, — поде той, — но това, което я сполетя се дължеше на нещастен случай. Вероятно грешката й беше, че реши да излезе навън сред медузите. Каквото и да е, нещастните случаи под водата не са рядко срещано явление, а особено при подобни дълбочинни изследвания.

Заслушан внимателно, Норман си мислеше: Барнс се готви за доклада. За обясненията пред началството.

— В този момент, — продължаваше Барнс, — най-важното е всички да запазите спокойствие. Изминаха шестнадесет часа, откакто започна бурята на повърхността. Преди малко пуснахме нагоре балон с датчици. За съжаление, още преди да получим първите резултати кабелът се скъса, което означава, че вълните на повърхността са над тридесет фута и че бурята бушува с пълна сила. Според спътниковите данни, очакваше се нейната продължителност да не надвишава шейсет часа, следователно, налага се да прекараме още два дни тук. Нищо не можем да направим. Необходимо е само да запазим спокойствие. Не забравяйте, дори да излезем на повърхността, не можем просто да вдигнем люка и да задишаме с пълни гърди. Ще трябва да прекараме цели четири дни в хипербарна камера за декомпресия.

За пръв път Норман чуваше нещо за декомпресия. Значи дори след като се отърват от тези железни дробове, ще трябва да прекарат в други подобни цели четири дни?

— Мислех, че го знаете — рече им Барнс. — Такава е Стандартната Оперативна Процедура за обитаване на среди с изкуствена атмосфера. Можете да останете долу колкото си искате, но щом се върнете, очакват ви четири дни декомпресия. И повярвайте ми — нашата станция ще ви се стори рай в сравнение с декомпресионната камера. Така че, наслаждавайте се, докато можете.

Наслаждавайте се, докато можете, помисли си с горчивина Норман. Майчице мила! Да имаше поне малко ягодов сладкиш. Къде, по дяволите, е Роуз?

Върна се в цилиндър Г.

— Къде е Ливай?

— Не зная — отвърна Тина. — Тук някъде. Може би спи.

— Никой не може да спи след тези сирени — рече Норман.

— Потърси ли я в камбуза?

— От там идвам. А къде е Барнс?

— Отиде на кораба с Тед. Ще поставят още датчици около сферата.

— Казах им, че е загуба на време — рече Хари.

— Значи никой не знае къде е Ливай? — попита Норман.

Флетчър приключи с монтирането на вдигнатите капаци.

— Докторе, — заговори тя, — вие да не сте от онези, които искат непрестанно да знаят кой къде е?

— Не, — поклати глава Норман, — разбира се, че не.

— Тогава какво толкова сте се затъжили за Роуз?

— Исках само да науча какво е станало с ягодовия сладкиш.

— Свърши се — рече бодро Флетчър. — След като двамата с капитана се върнахме от погребалната служба, седнахме и го излапахме целия — тя поклати глава.

— Може би Роуз ще направи още — предположи Хари.

Норман откри Бет в лабораторията — на най-горното ниво на цилиндър Г. Тъкмо когато влизаше, тя погълна една таблетка.

— Какво беше това?

— Валиум. Божичко.

— Откъде го взе.

— Слушай, — погледна го тя, — разкарай се с твоите психоанализи…

— Просто питах.

Бет посочи бялата металическа кутия, завинтена на стената, в ъгъла на лабораторията.

— Във всеки цилиндър има аптечка за първа помощ. Оказа се, че са доста добре заредени.

Норман приближи кутията и дръпна капака. Вътре имаше няколко отделения с ампули, спринцовки, лекарства и превръзки. Бет се оказа права, аптечката беше чудесно заредена — антибиотици, успокояващи, приспивателни, дори хирургични анестетици. Не познаваше всички наименования, но специално психоактивните лекарства бяха доста силни.

— С такова нещо можеш да отидеш и на война.

— Да, прав си. Все пак сме във Флотата.

— Тук има всичко необходимо за една голяма операция — Норман забеляза пластмасовата карта, прикрепена на вътрешната страна на капака. — Виж какво пише: СПЕШНА МЕДПОМОЩ КОД 103. Някаква идея какво би могло да означава това?

Тя кимна.

— Това е компютърен код. Вече го набрах.

— И?

— Новините — отвърна тя — не са добри.

— Така ли? — той седна пред компютъра и набра код 103. На екрана излезе:

— Не избирай нищо — посъветва го Бет. — Подробностите само ще те подтиснат допълнително. Приеми, че живеем в крайно опасна среда. Барнс се постара да ни спести всички тези досадни подробности. Знаеш ли, защо толкова държат на правилото да изтеглят хората след седемдесет и два часа? Защото след като изтекат тези седемдесет и два часа, нараства опасността от нещо, наричано „асептична костна некроза“. Никой не знае защо, но изкуствената среда предизвиква костна деструкция на крайниците и таза. А знаеш ли защо станцията се нагажда към нас, докато се движим из нея? Не защото е много умна и натъпкана с висши технологии, а понеже хелиевата атмосфера нарушава терморегулацията на тялото. Лесно можеш да прегрееш и също толкова лесно да измръзнеш. Фатално. При това, ще се случи толкова бързо, че преди да разбереш какво става ще си умрял. А този „психотичен синдром на високото налягане“, се изявява във внезапно настъпващи конвулсии, парализа и смърт, като последствие от твърде ниското съдържание на въглероден двуокис в атмосферата. За това носим и персоналните индикатори, в случай, че съдържанието на въглероден двуокис в средата спадне. Никаква друга причина няма. Страхотно, а?

Норман изключи екрана и се облегна назад.

— Както и да е, нищо не можем да направим.

— Това каза и Барнс — Бет започна да подрежда лабораторните прибори. Движенията й бяха нервни.

— Жалко, че не разполагаме с образци от медузите — подхвърли Норман.

— Да, макар че от това едва ли щеше да има някаква полза — тя се намръщи и премести няколко папки. — Норман, струва ми се, че тук долу не съм в състояние да разсъждавам достатъчно ясно.

— В какъв смисъл?

— Ами, след, хм, инцидента, се върнах тук, за да прегледам бележките си. Първо проверих скаридите. Спомняш ли си, казах ти, че нямат стомаси? Е, всъщност имат. Извършила съм неправилна дисекция, встрани от средно-сагиталната равнина. Просто съм пропуснала няколко структури по срединната линия. Но те са си там и със скаридите всичко е наред. Също и калмарите. Този който дисекирах притежаваше известна аномалия — имаше атрофирали хриле, но си ги имаше. А останалите, до един бяха нормални. Точно както следваше да се очаква. Сгрешила съм в бързината. И това ме безпокои.

— Затова ли вземаш Валиум?

— Мразя да греша — кимна тя.

— Никой не те обвинява.

— Ако Хари и Тед прегледат изследванията ми и открият тези глупави грешки…

— Всеки прави грешки.

— Вече знам какво ще приказват: „типично за жена — небрежна, прибързана, жадна за лесни открития, за да докаже колко струва и така нататък“.

— Никой не те обвинява, Бет.

— Аз се обвинявам.

— И никой друг — повтори Норман. — Мисля, че трябва да си дадеш почивка.

Тя втренчи поглед в лабораторната маса.

— Не мога — рече накрая.

Нещо в отговора й го разчувства дълбоко.

— Разбирам, — отвърна Норман и в него нахлуха спомени. — Знаеш ли, като дете често ходех на брега с по-малкия си брат. Тим. Няма го вече, но тогава беше шест годишен. И не можеше да плува. Мама ме молеше да го наглеждам, но когато излязохме на брега, там бяха всичките ми приятели със сърфове. Хич не ми се занимаваше с моя по-малък брат. Исках да съм навътре, сред вълните, а той трябваше да стои на плиткото.

Както и да е, един ден, някъде по обед, той изхвърча от водата с невероятен писък. Държеше се за гърдите. Оказа се, че го опарила някаква медуза. Все още беше прилепнала към него. Брат ми се строполи на пясъка. Една от майките изтича, вдигна го и го откара в болница, преди още да изляза от водата. Не знаех дори къде се намира. Пристигнах в болницата доста късно. Мама беше вече там. Оказа се, че Тим е в шок — отровата на медузата била твърде силна за детското му тяло. Никой не ме винеше. Едва ли щеше да има някакво значение, дори ако бях седял на брега и го бях дебнал като ястреб — пак щеше да се опари. Но аз не бях седял на брега и години след този случай се обвинявах. Дълго след като той се беше възстановил. Всеки път, когато зървах белезите по гърдите му, в мен се пробуждаше вина. Но и това се преживява. Не можеш да се виниш за всичко, което става на този свят. Просто не можеш.

Двамата потънаха в мълчание. Някъде из станцията се чуваше тихо ритмично почукване, като удари на сърце. И неизменното бръмчене на въздушните помпи.

Бет беше вперила поглед в него.

— Сигурно си се чувствал ужасно, докато си гледал как Едмъндс умира.

— Странно, знаеш ли — рече Норман. — Но едва сега забелязах приликата.

— Сигурно си успял да изтриеш спомена. Искаш ли Валиум?

Той се усмихна.

— Не.

— Изглеждаш, сякаш всеки миг ще се разплачеш.

— Не. Нищо ми няма — той се изправи и се протегна. Приближи се към аптечката и затвори капака. След това се върна при нея.

— Какво мислиш за посланията, които получаваме? — запита го Бет.

— Убий ме — не знам — сви рамене Норман. Той се настани до нея. — Всъщност, имам една налудничава идея. Как мислиш — възможно ли е посланията да са свързани с животните навън?

— Защо?

— Хрумна ми едва, когато започнахме да получаваме спирални послания. Хари смята, че са такива защото съществото — легендарното то — смята, че ние мислим в спирали. Но напълно възможно е то, да мисли в спирали и затова да предполага, че ние също мислим в спирали. Сферата е кръгла, нали? И всички животни, които наблюдавахме, притежаваха радиална симетрия. Медузите, калмарите.

— Хубава идея — кимна Бет. — Само че калмарите не са радиално симетрични. Октоподите — да. Също като октоподите и калмарите притежават кръгово разположени пипала, но за разлика от тях са билатерално симетрични, с огледална лява и дясна страна — като нас. Пък и да не забравяме скаридите.

— Да, скаридите — Норман ги беше забравил.

— Лично аз не виждам връзка между сферата и морските животни — рече Бет.

Отново до ушите им достигна приглушеното, ритмично почукване. Седнал в креслото, Норман внезапно осъзна, че го усеща под краката си, като леко сътресение.

— Какво пък е това?

— Не зная. Струва ми се, че идва от вън.

Норман погледна към илюминатора и в този момент от уредбата се разнесе гласът на Барнс:

— До всички, до всички, събрание в комуникационната. Доктор Адамс дешифрира кода.

Отпърво Хари не искаше да им съобщи посланието. Той се наслаждаваше на своя триумф и настояваше да им обясни процеса на дешифриране — стъпка по стъпка. Първо, обясни им той, помислил, че посланието може да изобразява някоя универсална величина, или физичен закон, като път за общуване.

— Но, — рече им Хари, — би могло да е графично изображение — код на рисунка — която да представя непонятни за нас проблеми. В края на краищата — какво представлява картината? Ние рисуваме върху плоски равнини, например лист хартия. Определяме местоположението на обектите в рисунката по абсцисата и ординатата. Вертикалът и хоризонталът. Но чуждият разум може да вижда и да възприема изображенията по съвсем друг начин. Би могъл например да използва три измерения. Или да създава картината отвътре навън. С други думи, кодът беше невероятно труден. Затова в началото не можех да се похваля с някакъв успех.

По-късно, когато получих същото послание, но с дистанция между отделните цифри, Хари започнал да подозира, че посланието е съставено от отделни късчета информация — тоест думи, а не картини.

— Зашифрованите послания от думи са няколко основни вида — от най-прости до най-сложни. Първоначално нямаше никакъв начин да се определи, кой от методите за закодиране е бил използван. И тогава ми хрумна една мисъл.

Останалите чакаха, нетърпеливи да научат за хрумването.

— Защо въобще да се използва код? — запита Хари.

— Защо да се използва код? — повтори Норман.

— Точно така. Ако се опитвате да общувате с някого, няма да използвате код. Кодът е начин да се скрие информация. Следователно, вероятно разумът отсреща смята, че общува с нас открито, но всъщност допуска някакъв вид логическа грешка, разговаряйки с нас. Сиреч — създава код, без да възнамерява да го прави. Това предполага, че полученият код е от заместващ тип, с числа вместо букви. След като получих разстоянията между отделните цифри, аз се заех да заменям числата с букви, като използвах честотен анализ. При честотния анализ, кодът се дешифрира, като се базираме на факта, че най-използваната буква в английския език е „е“, следващата е „т“ и така нататък. И така — заех се да проследя най-често срещаните числа. Бях възпрепятстван от обстоятелството, че дори къса последователност от числа, като например две-три-две, може да представлява множество кодови възможности: две, три и пак две; двайсет и три и две; две и трийсет и две или двеста тридесет и две. По-дългите кодови последователности притежаваха още повече възможности.

И така, Хари седял пред компютъра, разсъждавал за спирални послания и изведнъж погледнал към клавиатурата.

— Зачудих се, какво ли би си помислил един чужд разум за нашата клавиатура, тези редове от символи, изрисувани върху механизми, предназначени да бъдат натискани. Колко объркваща гледка за подобно същество! Вижте — рече им той. — Буквите, върху стандартната клавиатура са подредени така — той вдигна бележника.

       1   2   3   4   5   6   7   8   9   0

tab    Q   W   E   R   T   Y   U   I   O   P

caps   A   S   D   F   G   H   J   K   L   ;

shift  Z   X   C   V   B   N   M   ,   .   ?

— И тогава си представих, как би изглеждала една спираловидна клавиатура, защото нашият събеседник очевидно предпочита спиралите. Започнах да номерирам клавишите в концентрични кръгове.

Беше ми необходимо известно време, тъй като клавишите не са съвсем точно подредени, но накрая успях — обясни им той. — Вижте, числата се движат по спирала от центъра. G е едно, В е две, Н е три, Y е четири и така на татък. Виждате ли? — той драскаше едно след друго числата.

       1   2   3   4   5   612  711  8   9   0

tab    Q   W   E   R13 T5  Y4   U10  I   O   P

caps   A   S   D14 F6  G1  H3   J9   K   L   ;

shift  Z   X   C15 V7  B2  N8   M    ,   .   ?

— И така продължават по спиралата навън, М е шестнадесет, К — седемнадесет и прочие. Ето как в края на краищата разшифровах посланието.

— И какво е посланието, Хари?

Хари ги погледна нерешително.

— Трябва да ви предупредя. Доста е странно.

— Какво искаш да кажеш — странно?

Хари откъсна листче от бележника си и им го подаде. Норман пръв прочете посланието, изписано в четливи, печатни букви:

ПЪРВИЯТ РАЗГОВОР

— Така — рече накрая Тед. — Да си призная, не това очаквах.

— Изглежда ми съвсем детинско — подхвърли Бет. — Като от някой буквар за първолаци.

— Точно на това ми прилича.

— Може би превода ти е погрешен — каза Барнс.

— Сигурен съм, че не е — защити се Хари.

— Е, тогава този извънземен говори като идиот — отвърна Барнс.

— Съмнявам се да е такъв — отбеляза Тед.

— Естествено ще се съмняваш — ядоса се Барнс. — Един тъп извънземен би подложил на съмнение твоята теория. И все пак, това е възможно, нали? Глупав извънземен. Сигурно и такива има.

— Не мога да повярвам, — възрази Тед, — че същество, което управлява такава съвършена техника е глупаво.

— Значи не си забелязал тъпанарите, дето се носят със суперколи по нашите пътища — сряза го Барнс. — Божичко, след всичките тези мъки: „Как си? Аз съм добре.“ Майчице мила!

— Не мисля, че посланието говори за недостиг на интелигентност, Хал — упрекна го Норман.

— В никакъв случай — подкрепи го Хари. — Всъщност, то е доста умно.

— Слушам ви — рече Барнс.

— Съдържанието му на пръв поглед наистина изглежда детинско — поде Хари. — Но като се замислим, то е доста логично. Прости и ясни думи, дружелюбни и незаплашителни. Необходим е доста здрав разум за да се състави подобно послание. Струва ми се, че той се обръща към нас по начина, по който ние бихме заговорили едно куче. Нали знаете, протягаш ръка, даваш му да те подуши, да свикне с теб.

— Искаш да кажеш, че се отнася с нас като с едно куче? — вдигна вежди Барнс.

Барнс е затънал до гуша в тревогите си, помисли си Норман. Раздразнителен е, защото е уплашен, чувства се не на мястото си. Или може би смята, че превишава правата си.

— Не, Хал — отвърна Тед. — Той започва от най-ниското ниво.

— Е, че е ниско, няма съмнение — съгласи се Барнс. — Божичко, свързваме се с някакво същество от космоса и то заявява, че името му е Джери!

— Да не бързаме със заключенията, Хал.

— Може би си има и фамилия — продължаваше обнадежден Барнс. — Представяте ли си, как ще докладвам в щаба на командването, че член на контактната група е загинал на дълбочинната станция, за да се срещнем с някакво извънземно, на име Джери. Всичко друго, но не и това. Не и Джери — оплакваше се Барнс. — Можем ли да го попитаме?

— Какво да го попитаме? — рече Хари.

— За фамилията.

— Мисля, че сега е по-важно да поговорим за други… — започна Тед.

— Искам да знам пълното му име — настояваше Барнс. — За доклада.

— Правилно — кимна Тед. — Трите имена, чин и сериен номер.

— Първото, което трябва да проверим, — прекъсна ги Хари, — е, дали въобще ще разговаря с нас. Да му подадем отново първата група числа.

Той написа:

00032125252632

Отговорът дойде почти незабавно:

00032125252632

— Добре — кимна Хари. — Джери ни слуша.

Той нанесе няколко бележки на листа и написа нова поредица от числа:

0002921 301321 06131821081422322

— Какво му каза? — запита Бет.

— „Ние сме приятели“ — отвърна Хари.

— Остави приятелствата — намеси се Барнс. — Питай за името.

— Чакай малко. Всяко нещо с времето си.

— Може и да няма фамилия, знаеш ли — подхвърли Тед.

— Откъде да знаем със сигурност, — чудеше се Барнс, — дали името му наистина е Джери?

В този миг дойде отговорът:

0004212232

— Той каза „да“.

— Да, какво? — рече Барнс.

— Само „да“. Да видим, дали ще се съгласи да преминем на букви. По-лесно ще е, отколкото тези цифрени кодове.

— И как ще го накараш да използва букви?

— Ще му покажем, че те имат същия смисъл — обясни Хари.

Той написа:

00032125252632 = ЗДРАВЕЙ

След кратка пауза на екрана блесна:

00032125252632 = ЗДРАВЕЙ

— Май не схвана смисъла — рече Тед.

— Не, не ми изглежда така. Ще опитаме с друга комбинация.

Той написа:

0004212232 = ДА

— Определено не разбира за какво говорим — отбеляза Тед.

— А аз си мислех, че е много умен — каза Барнс.

— Дай му поне малко време — укори го Тед. — В края на краищата, той говори на нашия език, а не обратното.

— Не обратното — повтори замислено Хари. — Добра идея. Да опитаме по обратния начин и да видим, дали ще си направи извода.

Хари написа:

0004212232 = ДА. ДА = 0004212232

Този път настъпи продължителна пауза и всички следяха напрегнато екрана. Но нищо не се случваше.

— Мисли ли?

— Кой знае какво прави?

— Защо не отговаря?

— Дай му време, Хал, моля те.

Най-сетне дойде и отговорът:

ДА = 0004212232 2322124000 = .АД

— Хъм-хъм. Той си мисли, че му показваме огледални изображения.

— Глупаво — отбеляза Барнс. — Знаех си аз.

— И какво ще правим сега?

— Да опитаме с някой по-сложен израз — предложи Хари. — Така ще му подадем повече информация за обработване.

Той написа:

0004212232 = 0004212232, ДА. = ДА.

0004212232 = ДА.

— Силогизъм. Много добре — похвали го Тед.

— Какво? — попита Барнс.

— Логическо предположение — обясни Тед.

Отговорът светна на екрана:

,=,

— Какво, по дяволите, е това? — викна Барнс.

Хари се усмихна.

— Мисля, че той си играе с нас.

— Играе си с нас? Ти наричаш това игра?

— Да — кимна Хари.

— Всъщност, искаш да кажеш, че ни изпитва — изучава поведението ни в стресова ситуация — Барнс присви очи. — Той само се преструва на глупав.

— Може би проверява колко сме интелигентни — рече Тед. — Нищо чудно той да ни мисли за глупави, Хал.

— Не ставай смешен — отвърна Барнс.

— Не — спря ги Хари. — Той се държи като дете, защото иска да бъдем приятели. А когато децата се сприятелят, те си играят. Да опитаме да го заиграем.

Хари седна пред клавиатурата и написа:

= = =

Отговорът дойде незабавно:

,,,

— Хитро — похвали го Хари. — Това момче има акъл.

Той написа бързо:

=,=

Отговорът беше:

7 & 7

— Забавляваш се, нали? — ядоса се Барнс. — Защото въобще не разбирам какво, по дяволите, правиш.

— Той ме разбира чудесно — отбеляза Хари.

— Радвам се, че все някой те разбира.

Хари написа:

РрР

Отговорът беше:

ЗДРАВЕЙ. = 00032125252632

— Добре — рече Хари. — Взе да му доскучава. Играта свърши. Да преминем на чист английски.

Той написа:

ДА.

Отговорът беше:

0004212232

Хари написа:

ЗДРАВЕЙ.

След кратка пауза, на екрана се изписа:

РАДВАМ СЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЯ С ВАС. УДОВОЛСТВИЕТО Е ИЗЦЯЛО МОЕ, УВЕРЯВАМ ВИ.

В каютата цареше гробно мълчание. Никой не проговори.

— Добре — накрая се обади Барнс. — Да се захващаме за работа.

— Колко е възпитан — възхити се Тед. — И дружелюбен.

— Ако не е преструвка.

— Защо пък да се преструва?

— Не бъди наивен — каза Барнс.

Норман също се беше втренчил в редовете на екрана, но мислите му витаеха другаде. Изненадан бе от изразените в посланието чувства. Означаваше ли това, че извънземното е способно на емоции? Най-вероятно не. Надутият и леко демодиран израз навеждаше на мисълта за възприет отвън тон — Джери говореше като герой от исторически романс.

— Е, дами и господа, — обърна се към тях Хари, — за пръв път в човешката история вие сте в пряка връзка с извънземен. Какво бихте желали да го попитате?

— Името — напомни Барнс.

— Стига с това име, Хал.

— Има далеч по-важни въпроси от името — отбеляза Тед.

— Не разбирам, защо да не го попитаме за…

На екрана блесна:

ВИЕ ЛИ СТЕ СЪЩЕСТВОТО ХЕЧО ИН МЕХИКО?

— Божичко, откъде е взел това?

— Може би на кораба има прибори, произведени в Мексико?

— Като какво например?

— Чипове, може би.

ВИЕ ЛИ СТЕ СЪЩЕСТВОТО НАПРАВЕНО В САЩ?

— Тоя хич не чака да му отговорим.

— Защо да е тоя? — попита Бет.

— Стига, Бет.

— Може би Джери е съкратено от Джералдин.

— Не сега, Бет.

ВИЕ ЛИ СТЕ СЪЩЕСТВОТО НАПРАВЕНО В САЩ?

— Отговори му — рече Барнс.

ДА НИЕ СМЕ. КОЙ СИ ТИ?

Продължителна пауза, сетне:

НИЕ СМЕ.

— Ние сме какво? — попита Барнс, загледан в екрана.

— Хал, успокой се.

През това време Хари написа:

НИЕ СМЕ СЪЩЕСТВАТА ОТ САЩ. КОЙ СИ ТИ?

СЪЩЕСТВА = СЪЩЕСТВО?

— Лоша работа — поклати глава Тед. — Как ще го научим на множествено число?

Хари написа:

НЕ.

ВИЕ СТЕ МНОГО СЪЩЕСТВО?

— Разбирам накъде бие. Той мисли, че сме множество части на едно цяло.

— Е, обясни му де.

НЕ. НИЕ СМЕ МНОГО ОТДЕЛНИ СЪЩЕСТВА.

— Я повтори пак — рече Бет.

РАЗБИРАМ. ИМА ЛИ КОНТРОЛНО СЪЩЕСТВО?

Тед избухна в смях.

— Я виж, какво пита!

— Ами какво пита — мърмореше Хари. — Казва ни „отведете ме при вашия водач“. Пита кой дърпа конците.

— Аз дърпам конците — наду се Барнс. — Кажи му го.

Хари написа:

ДА. КОНТРОЛНОТО СЪЩЕСТВО Е КАПИТАН ХАРАЛД БАРНС.

РАЗБИРАМ.

— Името ми е с „о“ — сопна се Барнс. — Харолд, с „о“.

— Искаш ли да го напиша отново?

— Няма значение. Само го попитай, кой е той.

КОЙ СИ ТИ?

АЗ СЪМ ЕДИН.

— Добре — кимна Барнс. — Значи е само един. Попитай го откъде идва.

ОТКЪДЕ ИДВАШ?

АЗ СЪМ ОТ ЕДНО МЯСТО.

— Попитай за името — продължи Барнс. — Името, на това място.

— Хал, името само ще ни обърка.

— Трябва да разберем, откъде идва този тип!

КЪДЕ СЕ НАМИРА МЯСТОТО, ОТКЪДЕТО ИДВАШ?

АЗ СЪМ ТУК.

— Това го знаем. Питай пак.

КЪДЕ СЕ НАМИРА МЯСТОТО, ОТКЪДЕТО ПРОИЗХОЖДАШ?

— И това ако е граматически правилно — поклати глава Тед. — Голям смях ще падне, като публикуват разговора.

— Ще го редактираме, преди да бъде публикуван — каза Барнс.

— Нямате право — възмути се Тед. — Да се затрива безценна научна информация!

— Правим го непрестанно. Как го наричаха вашите колеги? „Масажиране на информацията“?

Хари отново затрака по клавиатурата.

КЪДЕ СЕ НАМИРА МЯСТОТО, ОТКЪДЕТО ИДВАШ?

ПРОИЗХОЖДАМ ОТ ОСЪЗНАВАНЕТО.

— Осъзнаването? Това планета ли е, или какво?

КЪДЕ Е ОСЪЗНАВАНЕТО?

ОСЪЗНАВАНЕТО Е.

— Той ни се подиграва — каза Барнс.

— Нека аз да опитам — предложи Тед.

Хари се отдръпна и Тед написа:

ПЪТУВА ЛИ ДОТУК?

ДА. ПЪТУВА ЛИ ДОТУК?

ДА, написа Тед.

АЗ ПЪТУВАХ. ТИ ПЪТУВА. НИЕ ПЪТУВАХМЕ ЗАЕДНО. АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ.

Ето, рече си Норман, още един израз, говорещ за чувства. И този път не изглежда като грабнат от книга. От него полъхва на искреност. Дали наистина извънземният има чувства? Или само се преструва, за да се придържа към правилата на играта? И да ни кара, да се чувстваме по-уверени?

— Стига с тия тъпи дрънканици — намеси се Барнс. — Попитай го за оръжията.

— Съмнявам се, че ще схване концепцията за оръжията.

— Всеки разбира концепцията за оръжията — заяви Барнс. — Отбраната е неразривно свързана с живота.

— Протестирам срещу подобно отношение — изправи се Тед. — Военните винаги смятат, че всички останали са като тях. А извънземният отсреща може и представа да си няма от отбрана или оръжия. Възможно е да идва от свят, където отбраната е нещо излишно и ненужно.

— След като не ме слушате, — стисна зъби Барнс, — ще ви го повторя отново. Отбраната е неразривно свързана с живота. Щом вашият Джери е жив, той би трябвало да знае какво е това отбрана.

— Божичко — възкликна Тед. — Ето че издигаш твоята идея за отбрана до универсален принцип на съществуването — до нещо, абсолютно присъщо на живота.

— А ти не мислиш ли така? — попита го Барнс. — И какво според теб е клетъчната мембрана? Какво е имунната система? Ами кожата? Заздравяването на раните? Всяко живо същество е принудено да запазва целостта и неприкосновеността на своите физически граници. Това е един вид отбрана и без нея ние не бихме могли да съществуваме. Не можем да си представим организъм, без ясни граници на тялото, които да защитава. Няма живо същество, което да не знае какво е това отбрана, повярвайте ми. А сега питайте него.

— Струва ми се, че капитанът има право — подкрепи го Бет.

— Може би, — съгласи се Тед, — но не съм сигурен, дали трябва да отваряме дума за концепции, които биха могли да предизвикат параноя…

— Тук аз командвам — рече троснато Барнс.

На екрана се появи ново послание:

ДЪЛГО ЛИ ПЪТУВАХТЕ ОТ ВАШЕТО МЯСТО?

— Кажи му да почака малко.

Тед написа:

МОЛЯ, ПОЧАКАЙ. НИЕ РАЗГОВАРЯМЕ.

ДА, И АЗ СЪЩО. ПРИЯТНО МИ Е ДА РАЗГОВАРЯМ С МНОЖЕСТВО СЪЩЕСТВА ОТ НАПРАВЕНО В САЩ. МНОГО СЕ ЗАБАВЛЯВАМ.

БЛАГОДАРЯ, написа Тед.

ПРИЯТНО МИ Е ДА ОБЩУВАМ С ВАШИТЕ СЪЩЕСТВА. ЩАСТЛИВ СЪМ, ЧЕ РАЗГОВАРЯМ С ВАС. МНОГО СЕ ЗАБАВЛЯВАМ.

— Изключете го — нареди Барнс.

На екрана излезе:

МОЛЯ, НЕ СПИРАЙТЕ. МНОГО МИ Е ПРИЯТНО.

Обзалагам се, мислеше си Норман, че той гори от желание да си поговори с някого, след триста годишна изолация. Или може би по-дълга? Ако е летял из космоса хиляди години, преди да срещне космическия кораб.

Това пробуди цяла поредица от въпроси в мислите на Норман. Ако извънземното същество е надарено с емоции — и по всичко изглежда, че беше така — тогава съществуваше вероятността то да изпадне във всички познати аберантни емоционални състояния, включително неврози и дори психози. Не малка част от хората, поставени в продължителна изолация получаваха сериозни психични увреждания. А извънземният отсреща беше прекарал в усамотение стотици години. Какво ли се е случило с него през това време? Дали не е станал невротичен? Затова ли се държи детински и настоява разговорът да продължи?

НЕ СПИРАЙТЕ. МНОГО СЕ ЗАБАВЛЯВАМ.

— Трябва да спрем, за Бога — ядосваше се Барнс.

Тед написа:

СПРЯХМЕ, ЗА ДА ПОГОВОРИМ ПОМЕЖДУ СИ.

НЕ Е НЕОБХОДИМО ДА СПИРАТЕ. НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА, ЧЕ ТРЯБВА ДА СПИРАТЕ.

На Норман му се стори, че долавя в тона на посланието известна раздразнителност и сприхавост. Може би дори деспотичност. „Не ме интересува“ — този извънземен говореше като Луи XIV.

ЗА НАС Е НЕОБХОДИМО, написа Тед.

НЕ ИСКАМ.

ЗА НАС Е НЕОБХОДИМО, ДЖЕРИ.

РАЗБИРАМ.

Екранът угасна.

— Така е по-добре — рече Барнс. — А сега да обмислим и формулираме плана на играта. Какво искаме всъщност да научим от него?

— Струва ми се, — поде Норман, — най-интересното досега, е, че той показва емоционален отговор на нашите въпроси.

— И това какво значи? — попита Барнс.

— Мисля, че би трябвало да имаме пред вид емоционалната страна, когато разговаряме с него.

— Искаш да го подложиш на психоанализа? — попита Тед. — Да го накараш да се изпъне на кушетката, за да разбереш дали е имал нещастно детство?

Норман с мъка сподави гнева си. Под привидно момчешкото държание, може би наистина се крие момче, мислеше си той.

— Не, Тед, но ако Джери наистина притежава чувства, по-добре да се съобразяваме с психологическите аспекти на неговите отговори.

— Не бих искал да те обидя, — поде Тед, — но лично аз не виждам с какво би ни помогнала психологията. За мен психологията не е наука, а един вид суеверие или религия. Тя не разполага с нито една солидна теория, нито пък оперира със солидни факти. Всичко при вас витае. И тези ваши акценти върху чувствата — за които можете да си говорите безконечно, защото нищо не може да бъде потвърдено. Като астрофизик, аз не смятам, че чувствата имат някакво значение. Според мен те са второстепенни.

— Много интелектуалци ще се съгласят с теб — кимна Норман.

— Да. И така, ние си имаме работа с висш разум, нали? — попита Тед.

— Общо взето, — рече Норман, — хората, които рядко изпитват чувства, ги смятат за маловажни.

— Искаш да кажеш, че не изпитвам чувства? — погледна го въпросително Тед.

— Щом смяташ, че нямат значение.

— Не може ли да спорите друг път? — намеси се Барнс.

— С други думи, битието определя съзнанието, така ли? — попита заядливо Тед.

— Защо просто не кажеш какво мислиш, — рече Норман, — вместо непрестанно да се криеш зад разни цитати?

— Ето че премина към персонална атака.

— Е, поне не съм отрекъл значимостта на твоята наука, — заяви Норман, — въпреки че бих могъл да го сторя без особено усилие. Например, че астрофизиците фокусират интереса си върху далечни краища на вселената, за да избягнат реалностите на живота. И понеже нищо в астрофизиката не може да бъде доказано…

— Това не е вярно — прекъсна го Тед.

— Достатъчно! Стига вече! — кресна Барнс и удари с юмрук по масата. Настъпи неловко мълчание.

Норман все още беше разгневен, но се чувстваше и малко засрамен. Този път Тед ме накара да си изпусна нервите, мислеше си той. Най-накрая ме свари неподготвен. И го направи по най-простия възможен начин, като атакува полето, в което работя. Норман се зачуди, защо Тед бе успял с такава лекота. През целия си живот бе слушал подобни лекции от така наречените привърженици на „твърдата“ наука — физици, химици и прочие — които търпеливо му обясняваха, че в психологията няма нищо, а през това време семействата им се разпадаха, жените им бягаха с други, а децата им се самоубиваха или ставаха наркомани. Отдавна бе престанал да обръща внимание на подобни аргументи.

И въпреки това, Тед го бе ядосал.

— …да се захванем с непосредствената задача — говореше в същото време Барнс. — Въпросът беше, какво искаме да научим от него?

КАКВО ИСКАМЕ ДА НАУЧИМ ОТ НЕГО?

Всички се облещиха в екрана.

— Ай-ай — завъртя глава Барнс.

АЙАЙ.

— Дали това означава, каквото мисля че означава?

ДАЛИ ТОВА ОЗНАЧАВА, КАКВОТО МИСЛЯ ЧЕ ОЗНАЧАВА?

Тед вдигна ръце от клавиатурата.

— Джери, — произнесе той, — разбираш ли какво казвам?

ДА ТЕД.

— Страхотно — рече Барнс и поклати глава. — Направо страхотно.

И АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ.

ПРЕГОВОРИ С ПРИШЪЛЕЦА

— Норман, — произнесе Барнс, — струва ми се, че в твоя доклад ставаше дума за подобна възможност, нали? За възможността, пришълците да четат мислите ни.

— Споменал съм нещо подобно — съгласи се Норман.

— И какви бяха твоите препоръки?

— Нямах такива. Просто хората от Държавния департамент държаха да се включи тази възможност. И аз я включих.

— Значи не си давал никакви препоръки в доклада?

— Не съм — рече Норман. — Да ви кажа право, по онова време тази идея ми се струваше смешна.

— Вече не е — отвърна Барнс. Той се отпусна уморено в креслото и загледа екрана. — Какво, по дяволите, ще правим сега?

НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ.

— Много мило от негова страна, като се има пред вид, че чува всичко. Чуваш ли ни, Джери?

ДА ХАЛ.

— Каква бъркотия — възкликна Барнс.

— Мисля, че по-скоро това е вълнуваща промяна — отбеляза Тед.

— Джери, можеш ли да четеш мислите ни? — попита Норман.

ДА НОРМАН.

— О, майчице — завайка се Барнс. — Той може да чете мисли.

Не е сигурно, помисли си Норман. Сбърчи вежди, съсредоточи се и си помисли: „Джери, чуваш ли ме?“

Екранът остана пуст.

„Джери, кажи ми как се казваш“.

Може би той възприема само образи, помисли си Норман. Помъчи се да си представи нещо, избра пясъчен тропически бряг, след това палмово дърво. Изображението на палмовото дърво бе съвсем ясно, но нищо чудно Джери да не знаеше какво е това палмово дърво. За него то можеше да не означава нищо. Норман реши, че ще е по-добре да се спре на нещо от познатата реалност на Джери. Например някоя планета с пръстени, като Сатурн. Присви очи и си каза: „Джери, сега ще ти изпратя една картина. Кажи ми какво виждаш“.

Той съсредоточи ума си върху изображението на Сатурн, блестяща жълта сфера, обкръжена от пръстени и увиснала в черната космическа пустош. Задържа изображението десетина секунди, сетне погледна към екрана.

Екранът не се беше променил.

„Джери, тук ли си?“

Екранът оставаше непроменен.

— Джери, тук ли си? — попита Норман.

ДА НОРМАН. ТУК СЪМ.

— Не мисля, че трябва да разговаряме в тази стая — рече Барнс. — Може би, ако се преместим в съседния цилиндър и пуснем водата да тече…

— Като в шпионските филми?

— Заслужава си да опитаме.

— Струва ми се, — заговори Тед, — че не постъпваме честно спрямо Джери. Ако наистина смятаме, че ни се натрапва, защо просто не му го кажем? Да го помолим, да не го прави?

НЕ ИСКАМ ДА ВИ СЕ НАТРАПВАМ.

— Вижте какво — изгледа ги Барнс. — Този тип знае за нас много повече, отколкото ние за него.

ДА АЗ ЗНАМ МНОГО НЕЩА ЗА ВАШИТЕ СЪЩЕСТВА.

— Джери — рече Тед.

ДА ТЕД. ТУК СЪМ.

— Моля те, остави ни сами.

НЕ ИСКАМ ДА ГО ПРАВЯ. ЩАСТЛИВ СЪМ ЧЕ РАЗГОВАРЯМ С ВАС. ПРИЯТНО МИ Е ДА РАЗГОВАРЯМ С ВАС. НЕКА ДА ПОГОВОРИМ. ИСКАМ.

— Очевидно, не ще можеш да го убедим — рече Барнс.

— Джери, — продължи Тед, — трябва да ни оставиш сами. За малко.

НЕ. ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО. НЕ СЪМ СЪГЛАСЕН. НЕ!

— Ето, че копелето си показва зъбите — каза Барнс.

Малкият повелител, помисли си Норман.

— Нека опитам аз — предложи той.

— Заповядай.

— Джери — започна Норман.

ДА НОРМАН. ТУК СЪМ.

— Джери, ние сме много развълнувани, че можем да разговаряме с теб.

БЛАГОДАРЯ ВИ. И АЗ СЪМ РАЗВЪЛНУВАН.

— Джери, ние те намираме за чудесно, очарователно същество.

Барнс завъртя очи и поклати глава.

БЛАГОДАРЯ ТИ, НОРМАН.

— И бихме желали да разговаряме с теб много, много часове.

ДОБРЕ.

— Ние се възхищаваме от твоя талант и дарба.

БЛАГОДАРЯ.

— И знаем, че притежаваш огромна сила и способност да разбираш всички неща.

ТАКА Е, НОРМАН. ДА.

— Джери, след като разбираш всичко, вероятно знаеш, че ние сме същества, привикнали да общуват помежду си, без да бъдат подслушвани. Всички сме крайно възбудени от срещата с теб и трябва да я обсъдим насаме.

Барнс продължаваше да клати глава.

АЗ СЪЩО ИМАМ МНОГО НЕЩА, ЗА КОИТО ИСКАМ ДА ГОВОРЯ. ПРИЯТНО МИ Е ДА РАЗГОВАРЯМ С ВАШИТЕ СЪЩЕСТВА НОРМАН.

— Да, зная, Джери. Но в мъдростта си, ти осъзнаваш, че ние имаме нужда да поговорим насаме.

НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ.

— Ние не се страхуваме, Джери. Просто се чувстваме неудобно.

НЕ СЕ ЧУВСТВАЙТЕ НЕ УДОБНО.

— Не можем, Джери… такива сме си.

МНОГО МИ Е ПРИЯТНО ДА РАЗГОВАРЯМ С ВАШИТЕ СЪЩЕСТВА НОРМАН. АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ. И ВИЕ ЛИ СТЕ ЩАСТЛИВИ?

— Да, много сме щастливи, Джери. Но, разбираш ли, ние имаме нужда…

ДОБРЕ. РАДВАМ СЕ.

— …да поговорим насаме. Моля те, не ни слушай за малко.

ОБИДИХ ЛИ ВИ?

— Не, ти си много мил и дружелюбен. Но трябва да поговорим помежду си, без да ни слушаш известно време.

РАЗБИРАМ, ИМАТЕ НУЖДА. БИХ ИСКАЛ ДА СЕ ЧУВСТВАТЕ УДОБНО С МЕН, НОРМАН. ЩЕ ИЗПЪЛНЯ ЖЕЛАНИЕТО ВИ.

— Благодаря ти, Джери.

— Да-да — рече Барнс. — Да не мислиш, че наистина ще го стори?

ОТНОВО ЩЕ БЪДЕМ С ВАС СЛЕД КРАТКА ПАУЗА, В КОЯТО ЩЕ ЧУЕТЕ РЕКЛАМА НА НАШИЯ СПОНСОР.

Екранът угасна.

Норман не издържа и прихна.

— Невероятно — рече Тед. — Изглежда той улавя телевизионните сигнали.

— Под водата е невъзможно.

— Невъзможно за нас, но по всичко изглежда, не и за него.

— Откъде да сме сигурни, дали вече не ни слуша — мърмореше Барнс. — Бас държа, че подслушва. Джери, тук ли си още?

Екранът оставаше пуст.

— Джери?

Никаква промяна. Екранът мълчеше.

— Отишъл си е.

— И така — обърна се към тях Норман. — Имахте възможност, да наблюдавате силата на психологията.

Не се сдържа. Все още беше обиден на Тед.

— Съжалявам — поде Тед.

— Няма нищо.

— Наистина, не мисля, че за един висш разум чувствата биха имали някакво значение.

— Да не започваме отново — предложи Бет.

— Не бива да забравяме, — продължи Норман, — че чувствата и разумът никога не са във връзка. Те са като два раздела на мозъка, или като два отделни мозъка, които не общуват помежду си. Ето защо интелектуалното разбиране е толкова безполезно.

— Интелектуалното разбиране било безполезно? — възкликна ужасено Тед.

— В много случаи, да — потвърди Норман. — Ако четеш книга за това, как се кара колело, научаваш ли се да караш? Не. Можеш да си четеш колкото искаш, но все един ден трябва да излезеш навън и да се захванеш за упражненията. Защото тази част от мозъка, която се учи да кара е различна от онази, която чете за това.

— И какво общо има това с Джери? — попита Барнс.

— Всички знаем, — продължи Тед, — че умният е изложен на емоционален стрес точно толкова, колкото и глупавият. Ако Джери наистина е емоционално същество — а не се преструва на такова — тогава длъжни сме да се съобразяваме не само с интелектуалната, но и с емоционалната страна на неговата същност.

— Много убедително — кимна Тед.

— Не съвсем — възрази Норман. — Да си призная честно, щях да съм много по-щастлив, ако Джери беше само един хладен, безчувствен интелект.

— Защо?

— Защото, — обясни Норман, — ако Джери е могъщ и същевременно способен на чувства, възниква един важен въпрос. Какво ще стане, ако си изгуби ума?

ЛИВАЙ

Групата постепенно се разпадна. Хари, изтощен от продължителните усилия по дешифрирането, заспа почти мигновено. Тед се премести в цилиндър В за да впише личните си наблюдения над Джери в записките по бъдещата книга, която възнамеряваше да публикува. Барнс и Флетчър се усамотиха в цилиндър Д, за да обсъдят бойната стратегия, в случай, че пришелецът реши да ги нападне.

Тина се зае да настройва многобройните монитори, а Норман и Бет я гледаха, докато работи. Най-много време загуби над някакъв пулт, който Норман досега не беше забелязвал. Серия от индикатори, обозначени с надписа „газ-плазма“ мигаха в червено.

— Какво е това? — запита Бет.

— ВПСЗ. Външен периметър на сензорната зона. Разполагаме с активни и пасивни сензори за всички модалности — топлинна, звукова, вълнова, за налягане — разположени в концентрични кръгове около станцията. Капитан Барнс ми нареди да ги пренастроя и да ги активирам отново.

— И защо? — поинтересува се Норман.

— Не зная, сър. Заповед.

Говорителите изпращяха. Разнесе се гласът на Барнс:

— Морякът Чен до цилиндър Д, яви се незабавно! И изключи комуникационната линия. Не желая Джери да подслушва плановете ни.

— Слушам, сър.

— Параноиден задник — промърмори Бет.

Тина събра разпилените документи и изтича навън.

Известно време Бет и Норман седяха мълчаливо, заслушани в ритмичното бумтене, идещо някъде от вътрешността на станцията. После звукът изчезна и след кратък период на абсолютна тишина се появи отново.

— Това пък какво е? — заговори Бет. — Сякаш идва от станцията — тя се приближи до илюминатора, включи външните светлини и впери поглед през стъклото. — Ох-хо — възкликна Бет.

Норман погледна навън.

Дълга сянка бе легнала на океанското дъно и се преместваше напред-назад с всеки удар. Сянката бе така разкривена, че му бяха необходими няколко секунди, преди да осъзнае, какво вижда.

Сянката беше на човешка ръка.

— Капитан Барнс. Чувате ли ме?

Никакъв отговор. Норман отново натисна копчето за повикване.

— Капитан Барнс, чувате ли ме?

Мълчание.

— Изключил е връзката — обясни Бет. — Не може да те чуе.

— Как мислиш, човекът навън дали е още жив? — попита Норман.

— Не зная. Възможно е.

— Да вървим — рече Норман.

Норман усети сухия метален вкус на компримирания въздух и потрепери от леденото докосване на водата, докато се плъзгаше надолу през отворения люк и пропадаше в мрака, към мекото тинесто дъно.

— Всичко наред ли е? — запита го тя.

— Да.

— Не виждам никакви медузи.

— Аз също.

Излязоха изпод станцията, обърнаха се и погледнаха назад. Светлините на станцията ги заслепяваха, скривайки издигащите се нагоре цилиндри. Ритмичното бумтене се чуваше съвсем ясно, но не можеха да определят източника на звука. Заобиколиха подпорите и доближиха далечния край на станцията, като мижаха от силната светлина.

— Там — посочи Бет.

Само на няколко метра над тях, в напречна стоманена скоба се виждаше заклещена човешка фигура. Тялото помръдваше от подводното течение, а ярко-жълтия шлем блъскаше периодически стената на станцията.

— Можеш ли да видиш кой е? — попита Бет.

— Не — светлините грееха право в очите му.

Норман сграбчи най-близката подпора и се закатери по нея. Металната повърхност бе покрита с хлъзгави кафяви водорасли. Обувките му непрестанно се пързаляха по тръбите, докато не забеляза вградената в стената стълбичка. След това изкачването беше лесно.

Ето че краката се полюшваха над него. Норман изкачи още едно стъпало и внезапно по-близкият крак се заплете в шланга, който излизаше от бутилките на гърба му. Норман протегна ръка, опитвайки се да се освободи от тялото. Кракът потрепери и за един ужасен миг, Норман си помисли, че човекът е жив. После обувката остана в ръката му, а босият крак — със зеленикава плът и виолетови нокти — се блъсна в шлема му. Необходими му бяха само няколко секунди за да се съвземе от неприятното усещане — все пак зад гърба си имаше богата колекция от самолетни катастрофи. Пусна обувката и проследи дрейфа й надолу към Бет. Стисна крака на трупа и го дръпна. Плътта беше мековата като гъба, тялото бавно се освободи от импровизирания капан и се спусна надолу. Норман сграбчи рамото и почувства същата мекота. Завъртя го, за да различи чертите на лицето.

— Това е Ливай.

Шлемът беше изпълнен с вода, зад маската се виждаха изцъклени очи, отворена уста и лице разкривено от ужас.

— Хванах я — обади се Бет и издърпа тялото долу. — Божичко — добави тя сподавено.

Норман се спусна по подпората. Бет дърпаше тялото встрани от станцията, към осветената зона.

— Толкова е мека. Сякаш всички кости на тялото й са изпотрошени.

— Зная — той пое след нея към светлината и постепенно я застигна. Чувстваше някаква странна отвлеченост, хлад и безразличие. Доскоро тази жена беше жива, разговарял бе с нея, а ето че сега влачеше трупа й. Ала му се струваше, че наблюдава всичко, което се случва, някъде отдалече.

Норман завъртя тялото на Ливай. От лявата страна водолазният костюм бе разкъсан. Отдолу прозираше окървавена плът. Норман се наведе по-близо, за да разгледа раната.

— Нещастен случай? — промърмори той.

— Не мисля — рече Бет.

— Чакай. Подръж я — той разгъна внимателно разкъсаните краища на тъканта. От раната в средата се отделяха няколко цепнатини. — Има звездовидна форма. Виждаш ли?

— Да, виждам — тя отстъпи назад.

— Какво би могло да причини подобна рана, Бет?

— Не зная… не съм съвсем сигурна.

Бет продължаваше да отстъпва назад. Норман не откъсваше очи от раната.

— Кожата е мацерирана.

— Мацерирана?

— Сдъвкана.

— Божичко.

Да, наистина е като сдъвкана, мислеше си Норман, докато разглеждаше вътрешността на раната. Кожата бе ужасно разкъсана и на места назъбена. Тъничка струйка кръв се плъзна нагоре покрай маската му.

— Да се връщаме — предложи Бет.

— Почакай още малко — Норман стисна тялото за раменете, краката и таза. Навсякъде все същата мековатост като на гигантска гъба. Сякаш трупът е бил смлян. Чувстваше костите на краката, разтрошени на множество места. Какво ли бе причинило подобни увреждания? Отново се върна при раната.

— Не ми харесва тук навън — проговори Бет.

— Само секунда.

При първия оглед бе останал с впечатлението, че раната на Ливай е причинена от ухапване, но сега вече не беше сигурен.

— Кожата й, — рече Норман, — сякаш е изшкуркана…

Той внезапно отскочи назад, стреснат от нещо белезникаво, което плуваше пред маската му. Сърцето му заблъска лудо при мисълта, че може да е медуза — но в този миг забеляза, че е с идеално кръгла форма и почти непрозрачно. Беше с размери на топка за голф и бавно се отдалечаваше от него.

Норман се огледа.

Водата наоколо бе изпълнена с тънички нишки слуз. И множество белезникави сфери.

— Какво е това, Бет?

— Яйца — гласът й в слушалките звучеше задъхано, на пресекулки. — Да се махаме от тук, Норман. Моля те.

— Само още секунда.

— Не, Норман. Сега.

По радиото зазвуча тревожен сигнал. Далечен и слаб, сякаш го предаваха от вътрешността на станцията. Чуваха се някакви викове, после изведнъж гласът на Барнс, съвсем ясно:

— Какво, по дяволите, правите там?

— Открихме Ливай, Хал — обясни Норман.

— Връщайте се веднага, да ви вземат мътните — изкрещя Барнс. — Активираха се няколко сензора. Не сте сами навън. И каквото и да е там с вас, е дяволски голямо.

Норман се чувстваше подтиснат и ужасно бавен.

— Хвърли тялото. Връщай се!

Но тялото, съпротивляваше се мислено той. Трябва да направят нещо с него. Не можеше просто да го зареже.

— Какво ти става, Норман? — запита го Бет.

Норман промърмори нещо в отговор и като в мъгла почувства как силната ръка на Бет го сграбчва за рамото и го насочва назад към станцията. Водата беше изпълнена с белезникави яйца. В ушите му звънеше сигналът за тревога. Звукът беше направо оглушителен. Изведнъж осъзна, че този път алармата идва от вътрешността на водолазния костюм.

Започна да трепери. Зъбите му затракаха неконтролируемо. Опита се да проговори, но прехапа език и усети в устата си вкуса на кръв. Тялото му беше изтръпнало, мозъкът отказваше да работи. Всичко ставаше като на забавена лента.

Когато наближиха станцията, Норман забеляза, че по стените й са полепнали яйца в плътно покритие, от което повърхността на цилиндрите бе побеляла.

— Побързай! — извика Бет. — Побързай! Приближава ни!

Бяха под шлюза и в този миг Норман почувства първите мощни раздвижвания на водата. Нещо наистина огромно се намираше зад тях. Бет го тласна нагоре, главата му изплува над повърхността и Флетчър го издърпа с яките си ръце. Миг след това Бет бе изтеглена до него и люкът се затвори. Някой му издърпа скафандъра и тревожният сигнал го блъсна в ушите. Тялото му се разтърсваше от спазми, краката му конвулсивно се удряха в пода. Свалиха водолазния костюм и го загърнаха в сребристо одеяло, а сетне го задържаха докато треперенето отслабна и накрая съвсем изчезна. Неочаквано, въпреки тревожния вой на алармата, Норман потъна в сън.

ВОЕННИ СЪОБРАЖЕНИЯ

— Това не е ваша работа, по дяволите — гневеше се Барнс. — Нямате никакво право да го вършите. Абсолютно никакво.

— Ливай можеше да е жива — възрази хладнокръвно Бет.

— Но не беше и като излязохте навън, вие изложихте на риск живота на двама цивилни членове на експедицията. При това безсмислено.

— Идеята беше моя, Хал — рече Норман. Все още беше увит в одеяло, но след топлите напитки се чувстваше значително по-добре.

— А ти — погледна го мрачно Барнс. — Имаш късмет, че си жив.

— Предполагам, че е така — съгласи се Норман. — Не зная какво се случи.

— Ето какво се е случило — сопна се Барнс и размаха под носа му миниатюрна перка. — Изгорял е циркулаторът на твоя костюм, вследствие на което си бил подложен на екстензивно централно охлаждане от хелия. Още няколко минути и щеше да си мъртъв.

— Всичко стана толкова бързо — мърмореше Норман. — Не осъзнавах…

— Слушайте, вие… — прекъсна го гневно Барнс. — Искам да си изясним нещо. Това не е научна конференция. Това не е някакъв подводен „Холидей ин“, където можете да правите каквото ви душа иска. Това е военна операция и проклет да бъда, ако не изпълнявате моите заповеди. Ясно ли е?

— Това било военна операция? — намеси се Тед.

— Вече е — заяви Барнс.

— Чакай малко. Не е ли такава от самото начало?

— Вече е.

— Не отговори на въпроса ми — настоя Тед. — Защото, ако това наистина е военна операция, мисля, че всички трябва да го знаем. Аз, например, не желая да имам нищо общо с…

— Изчезвай тогава — отсече Барнс.

— …някаква си военна операция…

— Слушай, Тед — заговори по-меко Барнс. — Знаеш ли, колко струва всичко това на Флотата?

— Не, но виждам какво общо…

— Сега ще ти кажа. Поддържането на дълбочинна станция с изкуствена атмосфера на борда и пълно снабдяване струва приблизително сто хиляди долара на час. Докато се върнем на повърхността, разходите на експедицията вече ще надхвърлят сто милиона долара. Не можеш да очакваш подобна щедрост от военните, ако не се предвиждат в замяна някакви „сериозни открития с военно приложение“. Съвсем просто е. Няма ли подобни предвиждания, няма и пари. Разбирате ли?

— Имаш пред вид нещо подобно на оръжие? — запита Бет.

— Нещо такова — кимна Барнс.

— Както и да е — продължи Тед. — Що се отнася до мен, за нищо на света не бих се присъединил към…

— Наистина ли? Ще долетиш тук чак от Тонга, аз ще ти кажа: „Тед, на дъното лежи космически кораб, който може би е обитаван от същества от друга галактика, но това е военна операция“ и ти ще отвърнеш: „По дяволите, аз не участвам“? Така ли би постъпил, Тед?

— Ами… — поколеба се Тед.

— Тогава, по-добре млъкни — рече Барнс. — Защото до гуша ми дойде от твоето позьорство.

— Слушай, слушай — ухили се Бет.

— Според мен, ти си надвишаваш правата — рече Тед.

— А според мен, ти си един егоманиакален задник — озъби се Барнс.

— Я почакайте малко — намеси се Хари. — Знае ли някой от вас защо Ливай е решила да излезе навън?

— Тя отговаряше за БОП — поясни Тина.

— За какво?

— Броячно Обусловено Препрограмиране — добави Барнс. — Това е вид дежурство. Ливай заместваше Едмъндс. След смъртта на Едмъндс, Ливай пое задължението да отива до подводницата на всеки дванадесет часа.

— Да отива до подводницата ли? И защо? — попита Хари.

Барнс посочи илюминатора.

— Виждаш ли ДС-7? Зад последния цилиндър е монтиран преобърнат наопаки хангар, а под него е миниподводницата, която водолазите оставиха.

При ситуация като тази, — продължи Барнс, — влиза в сила разпореждането, на всеки дванадесет часа всички записи да бъдат прехвърляни на борда на подводницата. Самата миниподводница е снабдена с програма за автоматично освобождаване от баласта и издигане на повърхността — броячът е нагласен на дванадесет часова задръжка. Така че, ако до изтичането на тези дванадесет часа, никой не се появи на борда, за да натисне бутона „задържане“, подводницата автоматично ще изхвърли своя баласт, ще изпразни водните резервоари и ще поеме към повърхността.

— Това пък защо?

— Ако тук долу се случи нещастие — да речем, с всички нас, — тогава след изтичане на споменатите дванадесет часа, подводницата ще се появи на повърхността, натоварена със събраните до момента записи. Нашите хора прибират подводницата и по този начин разполагат поне с частична информация за случилото се с нас.

— Разбирам. Подводницата е нашия бордови дневник.

— Може и така да се каже. Но освен това е и резервният ни изход нагоре, при екстремални ситуации.

— Значи Ливай е отивала в подводницата?

— Да. Вероятно е успяла да стигне до нея, защото все още е тук.

— Прехвърлила е записите, натиснала е бутона „задържане“ и е умряла на връщане.

— Да.

— Как е умряла? — запита Хари, вперил поглед в Барнс.

— Не сме сигурни — сви рамене Барнс.

— Тялото й беше смляно — поясни Норман. — Приличаше на голяма гъба.

— Преди час, — рече Хари на Барнс, — ти нареди всички сензори да бъдат препрограмирани и включени наново. Каква беше причината?

— Появата на странен сигнал малко преди това.

— Какъв сигнал?

— За нещо навън. Нещо огромно.

— Но алармата не се включи — възрази Хари.

— Не. Защото то надвишаваше зададените в алармената инсталация параметри.

— Искаш да кажеш, че е било прекалено голямо, за да задейства алармата?

— Да. При първата фалшива тревога, всички параметри излязоха от зададените граници. Наложи се да бъдат препрограмирани така, че да не реагират на обекти с такива грамадни размери. Точно това направи Тина.

— А какво включи алармата одеве? — попита Хари. — Когато Бет и Норман бяха навън?

— Тина? — погледна я Барнс.

— Не зная какво е била причината. Някое морско животно, предполагам. Безшумно и с огромни размери.

— Колко голямо?

Тя поклати глава.

— Ако се съди по електронния отпечатък, доктор Адамс, с размери колкото нашата станция.

БОЙНА ТРЕВОГА

Бет постави внимателно кръглото бяло яйце на стъклото под микроскопа.

— Без никакво съмнение, — промърмори тя, след като примижа над окуляра, — това е морско безгръбначно. Най-интересно от всичко е слузното покритие — тя побутна яйцето с пинсети.

— И каква е то? — попита Норман.

— Лепкаво. На белтъчна основа.

— Не, говоря за яйцето.

— Още не зная — Бет продължи да се взира. Внезапно алармата отново зазвуча и замигаха червени светлини. Норман почувства, че се изпотява.

— Сигурно поредната фалшива тревога — успокои го Бет.

— Внимание, до всички — чу се гласът на Барнс от говорителите. — Да всички на борда. Бойна тревога.

— О, по дяволите — ядоса се Бет.

Тя се спусна ловко по стълбата, сякаш беше пожарникарска тръба, а отзад несръчно я следваше Норман. В комуникационната на цилиндър Г двамата завариха вече познатата сцена: всички се бяха скупчили пред компютъра и няколко капака бяха вдигнати. Червените светлини продължаваха да мигат, а сирената пищеше неуморно.

— Какво става? — извика Норман.

— Авария!

— Каква авария?

— Не можем да изключим проклетата аларма! — изкрещя Барнс. — Включи се, а сега не иска да се изключи! Тини…

— Опитвам се, сър!

Беше приклекнала зад компютъра и Норман виждаше само превития й гръб.

— Изключи проклетата машина!

— Изключвам я, сър!

— Изключи я, не мога да чуя!

Да чуе какво? — зачуди се Норман, но в този момент в каютата влетя Хари и се блъсна в него.

— Божичко…

— Тревога! — крещеше объркано Барнс. — Тревога! Моряк Чен! Дай сонарно изображение!

Тина стоеше до него, спокойна както винаги, и следеше страничните монитори. После си нагласи слушалките.

Норман погледна сферата на един от мониторите. Сферата беше затворена.

Бет спря до илюминатора и се зае да разглежда белезникавия материал, който я покриваше плътно от другата страна. Барнс се мяташе като побъркан под червените лампи, крещеше и проклинаше всичко наоколо.

И тогава ненадейно тревожният сигнал замря и червените светлини угаснаха. Всички мълчаха. Флетчър се изправи и въздъхна.

— Мислех, че ще го поправиш… — заговори Хари.

— Шшшшт.

До ушите им достигна едва доловимото понг на сонарните импулси. Тина притисна слушалките с ръце и се намръщи съсредоточено.

Никой не помръдваше. Стояха замръзнали, с напрегнати изражения, заслушани в далечното ехо на сонара.

Барнс прошепна тихо на останалите:

— Сигналът дойде преди няколко минути. Отвън. Нещо много голямо.

— Не чувам нищо, сър — рече след малко Тина.

— Премини на пасивни.

— Слушам, сър. Преминавам на пасивни.

Тихият пукот на сонара изчезна. На негово място се появи слабо свистене. Тина усили говорителите.

— Хидрофони? — запита тихо Хари.

Барнс кимна.

— Полюсни стъклени трансдюсери — поясни той. — Най-добрите в света.

Всички напрегнаха слух, но не чуваха нищо освен свистенето. Норман си помисли, че прилича на изтрит запис, примесен от време на време със слабо бълбукане на вода. Ако не беше така напрегнат, звукът сигурно щеше да му се дразнещ.

— Умно копеле — подхвърли Барнс. — Успя да ни заслепи, покри всички прозорци с лепило.

— Не лепило, а яйца — поправи го Бет.

— Добре де, важното е, че са покрити всички илюминатори на станцията.

Съскането продължаваше, без никаква промяна. Тина завъртя циферблата на хидрофона. Чу се тихо пращене, като от смачкан целофан.

— Какво е това? — запита Тед.

— Риба. Яде — поясни Бет.

Барнс кимна. Тина завъртя циферблата. Отново се разнесе съскащият звук. Напрежението в стаята спадна. Норман се почувства изморен и седна. До него се настани Хари. Норман забеляза, че Хари е по-скоро замислен, отколкото угрижен. В другия край на каютата, Тед стоеше до илюминатора и хапеше устни. Приличаше на уплашено хлапе.

Разнесе се тих електронен сигнал. Стрелките на индикаторите подскочиха.

— Имам позитивен на периферните термочувствителни датчици — обади се Тина.

— Посока? — запита Барнс.

— Източна. Приближава.

Последва остро металическо издрънчаване. После още едно.

— Какво е това?

— Мрежата. Блъснал се е в нея.

— Да се е блъснал? Звучи сякаш я разглобява.

Норман си спомни за мрежата. Беше изплетена от триинчови тръби.

— Някоя голяма риба? Акула — запита Бет.

Барнс поклати глава.

— По движението не прилича на акула. И е твърде голям.

— Позитивни топлинни от вътрешния периметър — обяви Тина. — Приближава се.

— Премини на активни — нареди Барнс.

Познатото понг на сонара отекна в каютата.

— Делта е захваната — докладва Тина. — Сто ярда.

— Изображение.

— ССО включен, сър.

Последва цяла тирада от ритмични сонарни шумове: понг! понг! понг! понг! След това кратка пауза и отново: понг! понг! понг! понг!

Норман завъртя неразбиращо глава. Флетчър се наведе над него и прошепна:

— ССО е сонар със спомагателни отвърстия, който създава детайлно изображение на базата на данни от няколко източника.

Норман усети, че от устата й лъха на алкохол. Откъде ли го е взела? — помисли си той.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Начално изображение. Деветдесет ярда.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Има изображение.

Всички обърнаха глави към екрана. Норман забеляза някаква аморфна, изпъстрена с нишки капка. На нищо не му приличаше.

— Исусе — възкликна Барнс. — Вижте само колко е голям!

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Осемдесет ярда.

Понг! Понг! Понг! Понг!

Появи се ново изображение. Сега вече капката беше с променена форма, а нишките сочеха в друга посока. Изображението беше по-контрастно по границите, но все още не приличаше на нищо. Просто голяма капка, покрита с нишки…

— Майчице! — вайкаше се Барнс. — Че той е най-малко трийсет, четирийсет фута!

— Не съм чувала за толкова голяма риба — отбеляза Бет.

— Кит тогава?

— Не е кит.

Норман забеляза, че челото на Хари е покрито с пот. Хари свали очилата и ги отри в комбинезона си. След това ги постави и внимателно ги нагласи. Очилата се плъзнаха надолу. Хари погледна Норман и се намръщи.

— Петдесет ярда — докладва Тина. — Приближава.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Трийсет ярда.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Трийсет ярда.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Спря на трийсет ярда, сър.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Все още е там.

— Изключи активните.

Отново, за кой ли път, съскането на хидрофона. Заедно с него далечно слабо потракване. Очите на Норман горяха. Пот се лееше по челото му. Той го изтри с опакото на ръкава си. Останалите също се потяха. Напрежението беше непоносимо. Норман погледна към монитора. Сферата си беше затворена.

Съскането на хидрофоните внезапно изчезна. Чуваше се едва доловимо подраскване, като че ли някой влачеше по дъното мрежа. После пак съскането.

— Искате ли отново да подам изображението? — прошепна Тина.

— Не — поклати глава Барнс.

Напрегнаха слух. Подраскване. Кратък миг тишина, последван от бълбукането на вода, този път силно и от близо.

— Майчице — възкликна Барнс. — Той е точно пред нас.

Последва приглушен удар по стената на станцията.

Екранът на компютъра внезапно блесна.

ТУК СЪМ.

Първият удар беше толкова неочакван, че ги подкоси. Всички се затъркаляха по пода. Около тях станцията скърцаше и стенеше заплашително. Норман с мъка се изправи на крака — забеляза, че челото на Флетчър кърви — и в този момент дойде вторият удар. Главата му се блъсна в нещо твърдо, последва остра болка, когато върху му се стовари Барнс, сипейки проклятия. Той притисна лицето на Норман, докато се опитваше са се изправи, двамата отново се стовариха на пода и до тях избухна с оглушителен трясък един монитор, сипейки наоколо искри.

Цялата станция се люлееше като небостъргач при земетресение. Сграбчваха каквото им попадне, за да се задържат. Но най-страшен от всичко беше оглушителният грохот — металическото стържене и скърцането на цилиндрите, които се тресяха на своите подпори.

Съществото разтърсваше цялата станция.

Барнс се беше добрал до другия край на каютата и посягаше към люшкащата се врата. Докато крещеше заповедите си, вратата го удари по ръката, но Норман не чуваше нищо, освен ужасяващия звук на огъващ се метал. Първа през вратата се промъкна Флетчър, последваха я Тина и Барнс. Дръжката беше оцапана в кръв.

Норман се огледа за Хари, в този миг към него се хвърли Бет и извика:

— Норман! Трябва да… — тялото й се удари в неговото, двамата се претърколиха по мокета, прекатуриха една койка и накрая спряха в хладната стена на цилиндъра. Норман осъзна ужасен, че мокетът е подгизнал.

Станцията пропускаше.

Трябваше да предприеме нещо, изправи се на крака и в лицето го блъсна шуртящата от стената тъничка струя. Когато се огледа, забеляза, че вода струи от тавана и стените.

Всеки миг, каютата щеше да се разпадне.

Бет го сграбчи за раменете, придърпа го и изкрещя:

— Пропускаме! Божичко, пропускаме!

— Зная — кимна Норман и в този миг от говорителите се разнесе викът на Барнс:

— Позитивно налягане. Дайте позитивно налягане!

Норман зърна проснатия на пода Тед, миг преди да се препъне в него. Докато падаше, протегна ръце напред и главата му се блъсна в екрана, на който бе изписано с едри букви:

НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ.

— Джери! — извика Тед. — Престани, Джери! Джери!

Внезапно отнякъде изникна Хари, облещи се на Тед и му кресна:

— Спести си дъха! Той ще ни убие!

— Той не разбира — викна в отговор Тед.

Дрънченето и скърцането на метал продължаваше без никаква пауза и Норман отново се затъркаля по пода. Опита се да сграбчи някоя ръкохватка, но ръцете му бяха мокри и се плъзгаха по желязото.

— Слушайте всички — извика по уредбата Барнс. — Чен и аз излизаме! Командването поема Флетчър!

— Не излизайте! — закрещя Хари. — Не излизайте навън!

— Отваряме люка — произнесе лаконично Барнс. — Тина, последвай ме.

— Ще загинете! — викаше Хари, когато поредният тласък го запрати върху Бет. Норман отново беше на пода и главата му се блъсна в една койка.

— Навън сме — произнесе Барнс.

И внезапно ударите замряха. Станцията не помръдваше. Те също. Макар отвсякъде да шуртеше вода, всички стояха неподвижно, вперили погледи в говорителите.

— Отделихме се от люка — докладва Барнс. — Добро самочувствие. Въоръжение, Харпуни „Джей-9“, снабдени с експлозивни глави, от типа „Таглин-50“. Ще му покажем за какво ни бива на този копелдак.

Тишина.

— Вода… видимостта се влошава. Видимост под пет фута. Изглежда че… се вдига тинята от дъното… и е тъмно, много тъмно. Движим се пипнешком край станцията.

Тишина.

— Северната страна. Сега поемаме на изток. Тина?

Тишина.

— Тина?

— Зад вас, сър.

— Добре. Постави ръката си на бутилките — чудесно. Браво.

Тишина.

Вътре в цилиндъра, Тед въздъхна.

— Не смятам, че трябва да го убиват — прошепна той.

Едва ли ще успеят, помисли си Норман.

Никой не помръдваше. Всички слушаха напрегнато увеличеното от говорителите дишане на Барнс и Тина.

— Североизточният край… всичко е наред. Усещам силно течение, водата се раздвижва, водовъртеж… наблизо има нещо… Не мога да го видя… видимостта е под пет фута. Едва различавам подпората, за която се държа. Но го чувствам. Той е голям. Наблизо е. Тина?

Тишина.

Остро изпукване от радиосмущение. Пак тишина.

— Тина? Тина?

Тишина.

— Изгубих Тина.

Пауза, този път по-дълга.

— Не знам какво е това… Тина, ако ме чуваш, стой където си, ще го ударя от тук… добре… съвсем близо е… усещам, че се движи… доста вода изтласква… истинско чудовище.

Отново тишина.

— Да можех да виждам по-ясно.

Тишина.

— Тина. Това ли…

Последва приглушен тътен, като от далечна експлозия. Всички се спогледаха изненадани, но в следващия миг станцията отново се залюля, стените заскърцаха и Норман, напълно неподготвен, се стовари върху металната врата. Притъмня му пред очите. Хари се блъсна в стената до него и очилата му тупнаха на гърдите на Норман. Норман посегна да му ги подаде, знаеше, че без тях Хари е напълно безпомощен, ала секунда по-късно над него се спусна черна пелена и той изгуби съзнание.

СЛЕД НАПАДЕНИЕТО

В лицето му блъскаше гореща струя, а ноздрите му се изпълваха с пара.

Изправен под душа, Норман оглеждаше замислено тялото си. Приличам на оцелял от самолетна катастрофа, рече си той. Като онези нещастници, дето се чудят как въобще са оживели.

Боляха го многобройните цицини по главата. Гърдите и корема му бяха охлузени, една дълга резка стигаше чак до корема. Масивно кръвонасядане покриваше лявото му бедро, ръката му беше подпухнала и го болеше.

Но всъщност, целият обкръжаващ го свят беше станал болезнен. Той изпъшка и вдигна лицето си срещу струята.

— Ей, — извика Хари. — Какво ще кажеш, да се сменим?

— Дадено.

Норман излезе изпод душа и Хари се шмугна под струята. Неговото тяло също бе покрито с драскотини и охлузвания. Норман погледна към Тед, излегнал се на близката койка. Тед си беше изкълчил и двете раменни стави и Бет изгуби половин час докато ги намести. Наложи се да му инжектират морфин.

— Как си сега? — попита го Норман.

— Поносимо.

Лицето на Тед беше отпуснато, празно. Нямаше я познатата жизнерадост. Трябваше да преживее по-тежък удар, от изкълчените раменни стави, помисли си Норман. В много отношения той е само едно наивно дете и вероятно е бил потресен от факта, че извънземният разум може да проявява враждебност.

— Много ли боли? — запита го Норман.

— Нищо ми няма.

Норман бавно се отпусна на пейката и почувства пронизваща болка в гърба. На петдесет и три години съм, помисли си той. Трябва да се занимавам повече с голф. И да съм някъде другаде, а не тук. Той потръпна и нахлузи обувката на отеклото си стъпало. Отнякъде изникна спомена за босия крак на Ливай, мъртвешката плът и стъпалото, което го блъска в маската.

— Откриха ли Барнс? — попита Тед.

— Не съм чул — поклати глава Норман. — Не мисля.

Норман приключи с обличането и се отправи към цилиндър Г, като внимателно прескачаше локвите морска вода в коридора. Вътре в Г, мебелите бяха подгизнали, пултовете бяха мокри, а стените бяха покрити с капки от уретанова пяна, с която Флетчър бе напръскала цепнатините.

В средата на каютата стоеше Флетчър, с бутилка уретан в ръка.

— Развалихме гледката — отбеляза тя.

— Ще държи ли?

— Разбира се. Не мога да обещая, обаче, че можем да понесем още една подобна атака.

— Ами електронните уреди? Работят ли?

— Не съм проверявала, но би трябвало с тях всичко да е наред. Всички прибори са водонепроницаеми.

Норман кимна.

— Някакви следи от капитан Барнс? — той погледна към окървавената дръжка.

— Не, сър. Никакви следи от капитана — Флетчър проследи погледа му. — Ей сега ще почистя, сър.

— Къде е Тина? — попита Норман.

— Почива. В цилиндър Д.

Норман кимна повторно.

— Там по-сухо ли е?

— Да — рече Флетчър. — Странно, нали? Никой нямаше в цилиндър Д по време на атаката и подът е съвършено сух.

— Някаква вест от Джери?

— Никаква, сър.

Норман включи един от пултовете.

— Джери, там ли си?

Екранът остана пуст.

— Джери?

Почака малко, сетне изключи монитора.

— Погледни — рече Тина, придърпа чаршафа и откри левия си крак.

Раната изглеждаше далеч по-страшна, от първия миг, когато след като бяха чули писъка, изтичаха в цилиндър А и я изтеглиха през люка. Диагонално надолу по крака й се спускаха няколко дълги кървави ивици, всяка от които в средата бе подпухнала и ливидна.

— Само за час се поду — обясняваше Тина.

Норман разгледа внимателно раната. По границите на подпухналите участъци се виждаха ситни отпечатъци като от зъби.

— Помниш ли какво усещаше в този момент? — попита той.

— Чувствах се ужасно — рече Тина. — Усещах нещо лепкаво, като от силно лепило, или нещо подобно. Последва силно парене. Много силно.

— А какво видя? Успя ли да разгледаш съществото?

— Само… нещо дълго и плоско, като шпатула. Приличаше на гигантско листо, приближи се и ме обгърна.

— Цвят?

— Кафеникав. Не видях точно.

Норман се замисли за миг.

— А капитан Барнс?

— По време на акцията, аз бях отделена от капитан Барнс, сър. Не знам какво се е случило с него, сър — Тина отвръщаше с официален тон, лицето й беше като маска. Хайде стига съм настоявал, помисли си Норман. Дори и да е избягала, какво толкова.

— Бет видя ли раната, Тина?

— Да, сър, беше тук преди няколко минути.

— Добре. Сега си почивай.

— Сър?

— Да, Тина?

— Кой ще пише рапорта, сър?

— Не зная. Да не мислим сега за рапорти. По-добре да се съсредоточим върху непосредствените задачи.

— Да, сър.

Докато се приближаваше към лабораторията на Бет, Норман чу гласа на Тина от записа:

„Как мислиш, дали някога ще отворят това нещо?“

Бет отвърна: „Може би. Не зная“.

„Плаши ме“

Вътре в лабораторията, Бет беше приведена над екрана и следеше внимателно записа.

— Все още се занимаваш с това, а? — заговори Норман.

— А-ха.

На екрана, Бет дояде парчето сладкиш и рече:

„Не мисля, че има причина да се страхуваш“.

„Плаши ме неизвестното.“

„Така е — кимна Бет от екрана. — Но неизвестното не винаги е опасно или страшно. Най-често то е необяснимо.“

— Незабравими последни думи — промърмори Бет, докато се гледаше на екрана.

— За момента са прозвучали добре — отбеляза Норман. — Важното е, че я успокои.

На екрана, Бет каза на Тина:

„Страх ли те е от змии?“

„Не, змиите не ме плашат.“

„Аз пък не мога да ги търпя.“

Бет спря записа и се обърна към Норман.

— Струва ми се, че е било толкова отдавна.

— И аз това си помислих — рече Норман.

— Това значи ли, че живеем пълноценно?

— По-скоро, че се намираме в смъртна опасност. Защо толкова те интересува този запис?

— Защото просто няма какво друго да правя, а ако не се занимавам с нищо, ще почна да крещя, като в някоя от онези традиционни женски сцени. Веднъж си ме виждал да го правя, Норман.

— Наистина ли? Не си спомням.

— Благодаря ти — кимна тя.

Норман забеляза, че койката в ъгъла е покрита със смачкан чаршаф. Една от лампите бе монтирана над нея.

— Тук ли спиш вече?

— Да, тук ми е по-приятно. Горе, на върха на цилиндъра се чувствам като кралица на подводния свят — тя се усмихна. — Помниш ли, къщичките по дърветата, които строяхме като деца? Имал ли си някога подобна къщичка?

— Не — рече Норман. — Никога не съм имал.

— Аз също — рече Бет. — Но не знам защо, точно на такава ми прилича.

— Уютно е при теб, Бет.

— Да не мислиш, че ми е изхвръкнала чивията?

— Не. Само казах, че тук е уютно.

— Можеш да ми съобщиш, когато решиш, че съм се побъркала.

— Мисля, че с теб всичко е наред, Бет. Какво ще кажеш за Тина? Видя ли раната й?

— Да — намръщи се Бет. — Разгледах и тези — тя махна с ръка към разпилените по предметното стъкло яйца.

— Още яйца?

— Бяха полепнали по костюма на Тина, когато се върна. Раната й има връзка с яйцата. А и миризмата, помниш ли на какво миришеше, когато я изтеглихме?

Норман си спомняше съвсем ясно. От Тина направо лъхаше на амоняк. Сякаш е била потопена в концентриран разтвор.

— Доколкото ми е известно, има само едно морско животно, което мирише на амоняк. Architeuthis sanctipauli.

— И кое е то?

— Подвид на гигантския калмар.

— Това, което ни атакува?

— Така смятам.

Тя обясни, че познанията за гигантския калмар са доста оскъдни, тъй като се базират на изучаване единствено на мъртви екземпляри, изхвърлени на брега и то в състояние на напреднало разложение, силно ухаещи на амоняк. В миналото, гигантският калмар се е смятал за митично морско чудовище, подобно на кракените10. Първите научни съобщения се появили през 1861, след като френски военен кораб успял да изтегли на брега остатъци на умряло животно. Немалко убити китове носели белези от гигантски пипала, сигурно доказателство за титанични подводни битки. Китовете били единствените познати съперници на гигантските калмари — единствените достатъчно големи морски същества, за да бъдат такива съперници.

— В наши дни, — продължи лекцията си Бет, — сведения за гигантския калмар има от всички океани. Съществуват поне три ясно различими подвида. Огромни на ръст, тези морски чудовища могат да тежат до няколко тона. Главата им достига до двадесет фута обиколка, с корона от осем пипала, всяко едно завършващо със смукала. В центъра на короната е разположена устата, снабдена с остър клюн, като този на папагалите, а челюстите са с дебелина до няколко инча.

— Разкъсаният костюм на Ливай?

— Да — кимна тя. — Клюнът е захванат в пръстен от мускули, за да се движи във всички посоки. А радулата — езикът на калмара — е груб и лепкав.

— Тина спомена нещо за огромно кафяво листо.

— Гигантският калмар притежава две особено дълги пипала, които достигат до четирийсет фута. Всяко едно от тях завършва с плоска „длан“, която наистина прилича на голямо листо. Именно с тази длан калмарът улавя своята жертва. Смукалата по повърхността на дланта са заобиколени с твърд хитинов пръстен, който би могъл да остави зъбоподобните отпечатъци по края на раната.

— И как ще се бием с подобно чудовище? — запита Норман.

— От теоретична гледна точка, — отвърна Бет, — въпреки огромния си ръст, калмарите не са особено силни.

— Остави теорията — махна с ръка Норман.

Тя кимна.

— Разбира се, никой не знае колко са силни всъщност, защото досега не е имало среща с жив екземпляр. Вероятно ние ще можем да се похвалим с подобна чест.

— Но може да бъде убит, нали?

— Предполагам, без особени трудности. Мозъкът на калмара е разположен зад окото, което е с дължина петнадесет инча и прилича на голяма чиния за салата. Ако зарядът бъде насочен приблизително в тази област, почти сигурно е, че нервната система на животното ще бъде засегната смъртоносно.

— Как мислиш, Барнс убил ли го е?

Тя сви рамене.

— Не зная.

— До колко екземпляри съжителстват в една и съща зона?

— Не зная.

— Ще видим ли и друг подобен?

— Не зная.

ПОСЕТИТЕЛЯТ

Норман се спусна надолу по стълбичката към комуникационния център, за да опита да се свърже с Джери. Но Джери не отговаряше. Норман поседя в креслото пред компютъра и неусетно задрема. Когато внезапно се събуди, той забеляза изненадан, че зад него стоеше спретнат черен моряк и наблюдаваше над главата му екрана.

— Как върви, сър? — поинтересува се морякът. Изглеждаше необичайно спокоен. Униформата му беше прилежно изгладена.

Норман почувства прилив на неизмеримо облекчение. Появата на този човек в станцията можеше да означава само едно — горе, на повърхността, корабите се бяха завърнали! Завърнали са се и са спуснали подводница, за да ги прибере! Всички ще бъдат спасени!

— Моряче, — заговори Норман, като стисна ръката му, — да знаеш само как се радвам да те видя.

— Благодаря ви, сър.

— Кога пристигнахте? — попита Норман.

— Току-що, сър.

— Другите знаят ли?

— Другите, сър?

— Да. Тук сме, останахме шестима. Съобщихте ли им за пристигането си?

— Не зная какво да ви отговоря, сър.

В държанието на моряка се долавяше известно безразличие, което Норман намери за доста странно. Новопристигналият оглеждаше вътрешността на станцията и за миг Норман успя да я види през неговия поглед — подгизналите мебели, разбитите пултове, покритите с пяна стени. Изглеждаше като терен на ожесточени битки.

— Доста неща преживяхме тук — обясни Норман.

— Виждам, сър.

— Трима загинаха.

— Съжалявам да го чуя, сър — отново същото безразличие. Неутралност. Какво всъщност си мислеше? Може би за предстоящия военен съд? Или нещо друго?

— Откъде сте? — запита Норман.

— Откъде съм, сър?

— От кой кораб.

— Ах. От „Морски стършел“, сър.

— Той над нас ли е?

— Да, сър, над нас е.

— Е, тогава да тръгваме — предложи Норман. — Съобщете на останалите, че сте тук.

— Да, сър.

Морякът излезе. Норман се изправи и извика:

— Е-хей! Спасени сме!

— Е, поне не е бил само халюцинация — рече Норман и посочи екрана. — Ето го, кипящ от живот, насред монитора.

— Да. Там го има. Но къде се е дянал? — запита Бет. През последния час претърсиха основно цялата станция. И нито следа от черния моряк. Нямаше следа и от подводницата навън. Нито пък данни за кораби на повърхността. Пуснатият от тях балон успя да регистрира вятър със скорост шейсет възела и трийсет футови вълни — преди да се скъса кабела.

И така — откъде се беше взел посетителят? И къде беше изчезнал?

Флетчър поправяше пултовете. На монитора се появи цял пакет информация.

— Какво ще кажете за това? — попита тя. — Списъкът на корабите, намиращи се на действителна служба не включва съд на име „Морски стършел“.

— Какво, по дяволите, става тук? — ядоса се Норман.

— Сигурно е бил само една халюцинация — посочи Тед.

— Халюцинациите не могат да бъдат записани — поясни Хари. — Освен това, аз също го видях.

— Видял си го? — попита Норман.

— Да. Тъкмо се събудих, сънувал бях, че ни спасяват и още си лежах в леглото, когато чух стъпки и той влезе в каютата.

— Говори ли с него?

— Да. Държеше се много странно. Сякаш не разбира къде е. Беше малко отегчен.

Норман кимна.

— Все едно, че нещо не е наред с него, нали?

— Да, нещо такова.

— Но откъде се е взел? — настояваше Бет.

— Има само едно обяснение — намеси се Тед. — Дошъл е от сферата. Или, бил е създаден от сферата. От Джери.

— И защо ще го прави Джери? За да ни шпионира?

Тед поклати глава.

— Доста мислих за това — рече той. — Струва ми се, че Джери притежава способността да създава разни неща. Животни. Не смятам, че самият Джери е гигантски калмар, по-скоро го е създал за да ни атакува. Не че самият Джери гори от желание да ни напада. Вероятно, веднъж създаден, калмарът се е нахвърлил върху станцията, взимайки я за своя естествен противник — кита. Така че, в края на краищата нападението е станало случайно.

Останалите го слушаха намръщено. За Норман, подобно обяснение беше прекалено тривиално.

— Смятам, че има и друга възможност — намеси се той. — Например, че Джери е враждебно настроен към нас.

— Не вярвам в това — възрази Тед. — Не вярвам Джери да е враждебно настроен.

— Във всеки случай, така се държи, Тед.

— Но аз не мисля, че той възнамерява да се държи враждебно.

— Не знам какво възнамерява, — зояви Флетчър, — но по-добре да не ни сполетява нова атака. Защото конструкцията просто няма да издържи. Нито пък подпорите. След първата атака, — поясни тя Флетчър, — се наложи да увелича положителното налягане за да се справя с пробойните. С други думи, трябваше да повиша налягането на въздуха вътре в станцията, така че то да е по-голямо от натиска на водата отвън. С това нахлуването на вода беше преустановено, но станцията започна да губи въздух през цепнатините. За близо час ремонтни работи загубихме резервен въздух за шестнадесет часа. Опасявам се, че не разполагаме с достатъчно количество.

В каютата се възцари тишина. Всички се замислиха върху последствията от чутото.

— С цел да компенсирам загубата, — продължи Флетчър, — впоследствие постепенно снижих вътрешното налягане. Сега то е съвсем леко отрицателно и би трябвало всичко да е наред. Въздухът ще ни стигне. Но само още една атака и крехкото равновесие ще се наруши безвъзвратно.

Макар и притеснен от чутото, Норман беше впечатлен от компетентността на Флетчър. Очевидно тя притежаваше умения, от които трябваше да се възползват.

— Тини, какво ще ни препоръчаш, в случай, че последва нова атака?

— Ами, в цилиндър Б имаме нещо, което се нарича ВВЗС.

— Какво означава това?

— Високо-волтова защитна система. Към стената на цилиндъра е прикрепена малка кутия, която подава електричество по нея, с цел да предотвращава електролитната корозия. Зарядът е слаб, затова не го усещате. Както и да е, до тази кутия е монтирана втора, зелена на цвят и тя е споменатата ВВЗС. Всъщност, касае се за нискоамперен повишаващ трансформатор, който е в състояние да подаде два милиона волта през стената на цилиндъра. Вероятно за чудовището това ще е доста неприятна изненада.

— Защо не сме го използвали досега? — запита Бет. — Защо Барнс не се възползва от него, когато ни атакуваха, а вместо това изложи на риск…

— …защото зелената кутия си има свои проблеми — прекъсна я Флетчър. — Първо, познанията за нея са само теоретични. Доколкото ми е известно, никога досега не е била използвана при подводна работа.

— Да, но вероятно е преминала изпитания.

— Така е. И при всички тези изпитания, в станцията е възниквал пожар.

Отново пауза, докато останалите осмисляха информацията. Пръв заговори Норман.

— Голям пожар?

— Достатъчен да изгори инсталацията и вътрешната облицовка.

— И вътрешната облицовка!

— Ще загинем от измръзване само за няколко минути.

— Но как е възможно — чудеше се Бет. — Огънят има нужда от кислород, а тук съдържанието му е едва два процента.

— Така е, доктор Халпърн — кимна Флетчър. — Но действителното съдържание на кислород варира. Приблизително четири пъти на час, кислородното съдържание се покачва за кратко до шестнадесет процента. Този процес е автоматизиран и не може да бъде преустановен. А колкото по-висока е концентрацията на кислород, толкова по-добре и по-бързо гори огънят. И тогава пожарът лесно излиза изпод контрол.

Норман огледа цилиндъра. Преброи на стените три пожарогасителя. Като се замисли за това, спомни си, че ги имаше навсякъде в станцията. Просто досега не беше им обръщал внимание.

— Дори да успеем да потушим пожара, — продължи Флетчър, — пораженията ще бъдат тежки. Вентилационната система не е предвидена за поемане на токсичните продукти от изгарянето.

— И какво ще правим?

— Ще го оставим като последна възможност — предложи Флетчър. — Така е според инструкцията.

Останалите се спогледаха и кимнаха.

— Добре — рече Норман. — Последна възможност.

— Да се надяваме, че друго нападение няма да има.

— Друго нападение… — всички се умълчаха. Внезапно индикаторите върху пулта на Тина оживяха и до ушите им стигнаха слаби пулсации.

— Имаме контакт на периферните сензори — обяви Тина със спокоен глас.

— Къде? — запита Флетчър.

— Северно. Приближава се.

И тогава на екрана се появиха думите:

АЗ ИДВАМ.

Изключиха всички светлини — вътрешните и външните. Норман надникна през илюминатора, опитвайки се да различи нещо в мрака. Доста отдавна бяха установили, че тъмнината на тази дълбочина не е абсолютна, водата на Тихия океан беше толкова чиста, че слънчевите лъчи достигаха дори на хиляда фута под повърхността. Сиянието им беше едва доловимо — Едмъндс го беше сравнила със звездна светлина — но Норман знаеше, че на повърхността, човек може да различава обекти дори на звездна светлина.

Той засенчи с ръце светлината, идеща от пулта на Тина и зачака очите му да привикнат с мрака. Зад него, Тина и Флетчър следяха внимателно мониторите. Откъм хидрофона се чуваше слаб съскащ звук.

Всичко се повтаряше отново.

Застанал пред екрана на компютъра, Тед произнесе:

— Джери, чуваш ли ме? Джери, чуваш ли?

Но отговор нямаше.

Бет влезе в каютата тъкмо, когато Норман се бе отказал да гледа навън.

— Виждаш ли нещо?

— Все още не.

Зад тях се обади Тина:

— Осемдесет ярда и приближава… шейсет ярда… Да включа ли сонар?

— Никакъв сонар — рече Флетчър. — Нищо, с което да привлечем вниманието му.

— Тогава да спра и електронните прибори?

— Спри всичко.

Светлините на пулта угаснаха. Остана само червеното сияние на отоплителната инсталация над тях. Седяха в мрака и гледаха навън. Норман се мъчеше да си спомни, колко време продължаваше процеса на зрителна акомодация. Като че ли беше около три минути.

Най-сетне започна да различава отделни очертания — дългата сянка на мрежата и зад нея, отчетливият контур на перката на космическия кораб.

И още нещо.

Зеленикаво сияние в далечината. На самия хоризонт.

— Прилича на зелен изгрев — отбеляза Бет.

Сиянието се увеличи и се превърна в аморфно очертание със странични ивици. Напомня предишното изображение, помисли си Норман. Съвсем като него е. Но не можеше да различи отделни подробности.

— Това калмар ли е? — попита той.

— Да — кимна Бет.

— Не виждам…

— Защото го гледаш отпред. Тялото е обърнато към нас, пипалата са отзад и частично го припокриват. Затова изглежда така.

Калмарът продължаваше да расте. Нямаше съмнение, че се носи право към тях.

Тед заряза пулта и изтича при компютъра.

— Джери, чуваш ли ни? Джери?

— Всички електронни прибори са изключени, доктор Филдинг — уведоми го Флетчър.

— За Бога, трябва да говорим с него.

— Струва ми се, че това е безсмислено, сър.

Тялото на калмара беше леко луминисцентно, зеленото сияние нарастваше. Норман ясно различаваше тъмния вертикален гребен. Виждаха се и пипалата, които леко помръдваха. Очертанията на калмара ставаха все по резки. Движеше се леко встрани от тях.

— Заобикаля мрежата.

— Да — кимна Бет. — Калмарите са същества, надарени с интелигентност, могат да се учат от собствения си опит. Вероятно предишния път се е блъснал в мрежата и го помни добре.

Калмарът премина край перката на кораба и това им даде възможност да преценят размерите му. Голям е като къща, помисли си Норман. Чудовището зави плавно към тях. Норман почувства, как в душата му се заражда страх.

— Джери? Джери!

— Спести си дъха, Тед.

— Трийсет ярда — обяви Тина. — Приближава.

С наближаването, Норман имаше възможност да преброи крайниците му, забеляза изпънатите далеч зад тялото дълги пипала. Пипалата се поклащаха свободно във водата, докато тялото се движеше напред с ритмични мускулни контракции. Калмарът се задвижваше от реактивната струя вода, която изстрелваше зад себе си, без да използва пипалата.

— Двадесет ярда.

— Божичко, колко е голям — възкликна Хари.

— Знаете ли, — заговори Бет, — ние сме първите хора, в цялата история на човечеството, които наблюдават движението на гигантски калмар. Това трябва да е велик миг.

От хидрофоните се разнесе познатото бълбукане на вода. Калмарът идваше все по-близо.

— Десет ярда.

За кратко, огромното туловище се завъртя странично спрямо станцията и имаха възможност да го разгледат в профил — калмарът бе дълъг близо трийсет фута, с огромни немигащи очи, корона от израстъци, виещи се като гнездо от змии и две дълги пипала, всяко едно завършващо с плоско, подобно на листо образование.

Калмарът продължи да се извърта, докато пипалата му се насочиха право към станцията, а зад тях блесна раззинатата му паст, с остър клюн и зеленикава маса от яки мускули.

— О, Господи…

Калмарът пое напред. Започва се, помисли си Норман. Започва се отново и този път няма да оцелеем.

С приглушен удар пипалата блъснаха стената на станцията.

— Джери! — изкрещя Тед. Гласът му беше писклив, променен до неузнаваемост от напрежението.

Калмарът спря. Тялото му отплува леко встрани и всички видяха големите му очи, вперени в тях.

— Джери! Послушай ме!

Калмарът сякаш се поколеба.

— Чува ни! — извика Тед, сграбчи фенерчето на стената и го насочи към илюминатора. След това натисна еднократно копчето.

Масивното тяло на калмара засия в зелено, после за миг почерня и отново издаде зеленикава светлина.

— Чува ни — потвърди Бет.

— Разбира се, че ни чува. Той е разумен — Тед мигна два пъти с фенерчето.

Калмарът отвърна с двукратно примигване.

— Как го прави? — попита Тед.

— Благодарение на един вид кожни клетки, наричани хроматофори — обясни Бет. — Участъците с тези клетки могат волево да се разтварят или закриват и така да се спира пътят на светлината.

Тед мигна трикратно.

Калмарът отвърна със същото.

— Колко бързо го прави — възхити се Норман.

— Да, бързичко.

— Той е интелигентен — повтори Тед. — Нали ви казвах? Интелигентен е и иска да поговорим.

Тед мигна дълго-късо-дълго.

Калмарът повтори комбинацията.

— Бебчето ми — рече Тед. — Не спирай да ми говориш, Джери.

Тед продължи с нова, по-сложна комбинация, калмарът отвърна, но междувременно се премести в ляво.

— Трябва да го занимавам непрестанно — говореше си Тед.

Той също се премести на следващия илюминатор и продължи да подава сигнали. Калмарът отвръщаше, но Норман забеляза, че целта му е друга.

— Какво прави той?

— Може би ни води…

— Защо?

Прехвърлиха се в цилиндър Б, където се намираше живото-обезпечаващата екипировка, но тук нямаше илюминатори. Тед продължи към А, където беше шлюза. Тук също нямаше илюминатори. Тед скочи долу и вдигна люка на пода, откривайки черната вода под тях.

— Внимавай, Тед.

— Казвам ви, че е разумен — настояваше Тед. Водата под краката му засия в зелено. — Ето го, идва. — Не виждаха калмара, само сиянието. Тед насочи светлината към водата и премигна.

В отговор познатото зеленикаво светване.

— Все още разговаряме — рече Тед. — И докато го карам да говори…

Със зашеметяваща бързина от водата изскочи пипало и се изви в дъга над отворения люк. Норман мярна за миг масивно блестящо стъбло, дебело колкото човешко тяло, край него слепешката просвистя сияещо, дълго пет фута листо и докато се навеждаше, забеляза как блъсва Бет и я събаря на пода. Тина закрещя ужасена. В ноздрите ги лъхна острият мирис на амоняк. Пипалото се изви назад към Норман. Той вдигна ръце да се защити, докосна слизеста, хладна плът, а гигантската ръка го завъртя и го блъсна в металния люк на шлюза. Съществото притежаваше необичайна сила.

— Навън, излизайте всички навън! — викаше Флетчър. Тед задраска нагоре по стълбата и почти бе стигнал вратата, когато листото се завъртя и ненадейно го обви, покривайки цялото му тяло. Тед изхриптя, опитвайки се отчаяно да се освободи. Очите му бяха изцъклени от ужас.

Норман понечи да се хвърли към него, но Хари го сграбчи.

— Остави го! Нищо не можеш да направиш!

Краката на Тед се отделиха от стълбата, тялото му се залюля в тясното помещение и се удари в насрещната стена. Главата му клюмна, от челото му бликна кръв и се стече надолу, към блестящото пипало. Ръцете му се люшкаха безжизнено, а металните стени на цилиндъра дрънчаха при всеки удар.

— Излизай! — крещеше Флетчър. — Всички вън!

Край него се промуши Бет. Хари дръпна Норман и в този миг от водата се подаде и второто пипало, за да обгърне Тед в здрава хватка.

— Вън от шлюза! Дявол да го вземе, всички вън! — крещеше Флетчър. Един по един изпълзяха в цилиндър Б. Флетчър вдигна капака на зелената кутия, включи генератора и нагревателите премигнаха в мига, когато заряд от два милиона волта удари стените на станцията.

Реакцията беше мигновена. Подът се залюля под краката им от страхотен по сила удар и Норман бе готов да се закълне, че чува далечен писък, макар че нищо чудно това да бе само скърцане на метал. Пипалата се дръпнаха през разтворения люк. За миг над тъмната вода се мярна тялото на Тед, после се изгуби. Флетчър дръпна обратно ръчката на зелената кутия. Навсякъде в станцията виеха сирени, ярко мигаше аварийния пулт.

— Пожар! — извика Флетчър. — Пожар в цилиндър Д!

Флетчър им раздаде противогази, маската на Норман все се спускаше над очите му и му пречеше да гледа. Когато стигнаха цилиндър Г димът беше станал плътен. Всички кашляха, препъваха се и се блъскаха в пултовете.

— Наведете се — извика Тина и коленичи. Тя ги водеше, Флетчър бе останала в цилиндър Б.

Високо над тях, от вратата на цилиндър Г струеше червеникаво сияние. Тина сграбчи един пожарогасител и изчезна през вратата, Норман я последва. В първия миг му се стори, че целият цилиндър е обхванат от пламъци. Огнени езици се плъзгаха нагоре по стените, а под тавана се виеха черни димни кълбета. Горещината беше съвсем осезаема. Тина завъртя пожарогасителя пред себе си, посипвайки всичко наоколо с бяла пяна. В светлината на пламъците Норман забеляза прикачен на стената пожарогасител, сграбчи го, но металът беше нетърпимо горещ и Норман го изпусна на пода.

— Пожар в Г — извика Флетчър по уредбата. — Пожар в Д.

Исусе, рече си Норман. Въпреки противогаза, той се закашля от лютивия дим. Вдигна падналия на пода пожарогасител и се зае да пръска наоколо. Пожарогасителят почти незабавно изстина. Тина му крещеше нещо, но не можеше да различи думите й, сред грохота на пожара. Със съвместни усилия почти успяха да потушат пламъците, само едно петно от облицовката на стената край илюминатора продължаваше да тлее. Норман се завъртя и напръска горящия под краката му под.

Експлозията го завари неподготвен, от сътресението остра болка го прониза в ушите. През стената нахлува вода, в първия миг Норман помисли, че се е отворил пожарен кран, но после осъзна, един от илюминаторите се е пръснал, или е изгорял. Огледа се за Тина и забеляза, че водата я е съборила на пода. Тя скочи на крака, викна му нещо неразбрано, сетне се хвърли срещу шуртящата вода. Потокът я блъсна, събори я и я понесе назад. Главата й се блъсна в насрещната стена с ужасна сила. За Норман нямаше никакво съмнение, че ударът е бил смъртоносен. Когато погледна към нея, видя тялото й да плува безжизнено в бързо изпълващата се с вода каюта. Тилът й бе разсечен от дълбока рана, през която прозираше червеникава мозъчна тъкан.

Норман се обърна и побягна. Водата вече достигаше долния праг на вратата, когато той я хлопна зад себе си и завъртя ръчката.

В цилиндър Г въздухът беше непрогледен, а димът по-гъст от преди. През него прозираха мътни червеникави отблясъци. Чуваше се съскане на пожарогасители. Къде бе забравил неговия? Сигурно го е захвърлил в Г. Опипа слепешката стените за друг пожарогасител. От гъстия дим се закашля. Очите го смъдяха, дробовете му горяха въпреки противогаза.

И изведнъж, сред оглушителен грохот на метал, ударите по стените се възобновиха и станцията се залюля под натиска на калмара. От говорителите се носеше гласът на Флетчър, но изменен до неузнаваемост. Металните стени кънтяха и се огъваха от яростните удари. Ей сега ще умрем, помисли си Норман. Този път няма да ни се размине.

Пръстите му не можеха да открият закрепения на стената пожарогасител, после внезапно напипаха нещо, завъртяха го и докато се чудеше какво е то, през тялото му преминаха два милиона волта, Норман извика болезнено и политна назад.

ПОСЛЕДСТВИЯТА

Високо горе и малко встрани блестяха неонови светлини. Норман седна, мръщейки се от болка и се огледа. Намираше се на пода на цилиндър Г. Наоколо се стелеше прозрачна димна пелена. Облицовката на стените беше опушена и прогоряла на няколко места.

Тук сигурно е имало пожар, помисли си той, като се оглеждаше изненадан. Кога ли се е случило това? И къде е бил той в този момент?

Норман внимателно се подпря на коляно, сетне се изправи. Погледна към цилиндър Д, но по някаква неизвестна причина вратата беше затворена. Помъчи се да завърти ръчката, но не поддаваше.

Наоколо нямаше никой. Къде бяха останалите? Изведнъж си спомни за Тед. Тед беше загинал. Гигантският калмар беше издърпал тялото му през люка. След това Флетчър им беше изкрещяла да се връщат и беше задействала зелената кутия…

Постепенно спомените се връщаха при него. Пожарът. В цилиндър Д беше избухнал пожар. Двамата с Тина се отправиха да го гасят. Спомни си, че влязоха в каютата, спомни си плъзгащите се по стените пламъци… нататък не беше сигурен какво се е случило.

Но къде са останалите?

За един ужасен миг си помисли, че е единственият оцелял, но след това чу някой да кашля в съседния цилиндър. Пое нататък. В цилиндър В нямаше никой и Норман се прехвърли в Б.

Флетчър не се виждаше никъде. Металните тръби бяха опръскани с кръв, обувката й се въргаляше на пода. И това беше всичко.

Отново покашляне, зад тръбите.

— Флетчър?

— Ей сега…

Отзад се подаде Бет, цялата омазана.

— Слава Богу, виждам че си станал. Мисля, че успях да включа част от системите. Добре че във Флотата имат навика да лепят инструкции по стените. Както и да е, въздухът се поизчисти от дим и вече е годен за дишане — не е особено приятен, но се понася. Имаме въздух, вода, топлина и захранване. Опитвам се да установя с какви запаси от кислород и електричество разполагаме.

— Къде е Флетчър?

— Никъде не можах да я намеря — Бет посочи обувката на пода и петната от кръв.

— Тина? — попита Норман. Започваше да се безпокои от мисълта, че двамата са затворени тук, без никаква помощ от страна на специализиран персонал.

— Тина беше с теб — рече Бет и се намръщи.

— Нещо не си спомням.

— Вероятно токовият удар те е хвърлил — обясни Бет. — И си получил ретроградна амнезия. Няма да можеш да си спомниш последните няколко минути преди шока. Аз също никъде не открих Тина, а според датчиците цилиндър Д е наводнен и изолиран. Ти беше с нея в Д. Не зная от какво се е наводнил.

— Ами Хари?

— И него го тресна здравата. Имате късмет, че амперажът не беше по-висок, иначе и двамата да сте изгорели. Както и да е, той лежи на пода в цилиндър В в безсъзнание, или спи. Няма да е зле ако го погледнеш. Не исках да рискувам, като го преместя и затова го оставих там.

— Той дойде ли на себе си? Говори ли с теб?

— Но, но дишаше съвсем спокойно. А и цветът му е нормален. Реших, че по-важно е първо да проверя живото-обезпечаващите системи — тя изтри мазното петно от бузата си. — Норман, останахме само трима.

— Искаш да кажеш, ти, аз и Хари?

— Точно така. Ти, аз и Хари.

Хари спеше безгрижно на пода между койките. Норман се наведе над него, вдигна единия клепач и освети зеницата. Зеницата се сви.

— Това едва ли е раят — промърмори Хари.

— Защо пък не? — попита Норман. Провери и другата зеница, реакцията беше същата.

— Защото ти си тук. В рая не пускат психолози — Хари се усмихна уморено.

— Можеш ли да раздвижиш пръстите си? Ръцете?

— Мога да движа всичко. Сам дойдох тук, от цилиндър В. Нищо ми няма.

Норман се изправи.

— Радвам се, че си добре, Хари — наистина го мислеше, беше се уплашил, че Хари е наранен тежко. От самото начало на експедицията разчитаха само на него. При всяко възникнало затруднение, Хари беше човекът, който пръв осмисляше ситуацията и стигаше до правилното решение. Дори в този момент, Норман с успокоение си помисли, че ако Бет не успее да се справи с живото-обезпечаващите системи, Хари ще може.

— Да, добре съм — Хари затвори очи и въздъхна. — Кои останахме?

— Бет. Аз. И ти.

— Майчице.

— Така е. Да ти помогна ли да станеш?

— Да, предпочитам койката. Ужасно съм уморен, Норман. Мога да спя цяла година.

Норман го подкрепи, докато се надигаше. Хари побърза да се отпусне на близката койка.

— Мога ли да поспя малко?

— Разбира се.

— Чудесно. Наистина съм изморен, Норман. Мога да спя цяла година.

— Да, вече го каза…

Нямаше смисъл да продължава. Хари вече хъркаше. Норман се наведе и издърпа нещо смачкано под възглавницата.

Беше бележникът на Тед Филдинг.

Норман внезапно се почувства смазан. Приседна на койката, стиснал бележника в ръка. Накрая намери сили и запрелиства страниците, изписани с разкрачения, жизнерадостен почерк на Тед. В скута му изпадна снимка. Норман я обърна. Беше снимка на яркочервен шевролет корвет. Почувства, че гърлото му се свива. Не знаеше, дали плаче за Тед, или за себе си, защото вече не се съмняваше, че един по един, всички ще загинат в тази метална гробница. Мъчно му беше и се страхуваше.

Бет седеше пред комуникационния пулт в цилиндър Г. Мониторите бяха включени да един.

— Добре са си свършили работата — рече тя. — Всичко е снабдено с подробни инструкции, а компютрите буквално гъмжат от помощни документи. Даже и идиот би се справил. Само един проблем има.

— Какъв е той?

— Кухнята беше в цилиндър Д, а той е наводнен. Нямаме никаква храна, Норман.

— Съвсем никаква?

— Така мисля.

— А вода?

— Вода колкото искаш, но нищо за ядене.

— Е, ще се справим и без храна. Колко още ще бъдем тук?

— Два дни.

— Ще се справим — кимна Норман, като си мислеше: Цели два дни, Божичко. Още два дни в това проклето място.

— Ако, разбира се, бурята отмине според предвижданията — добави Бет. — Опитвах се да разбера как да пуснем балон, за да проверим условията на повърхността. Тина използваше за целта някакъв специален код.

— Ще се правим — повтори Норман.

— Естествено. Ако се случи най-лошото, бихме могли да използваме храната на кораба. Там има колкото искаш.

— Не смяташ ли, че е рисковано да излизаме навън?

— Ще се наложи, — отвърна тя и огледа мониторите, — някъде през следващите три часа.

— Защо?

— Миниподводницата. Нали е снабдена с автоматичен брояч за отплуване и трябва някой от нас да натисне копчето.

— По дяволите, подводницата — рече Норман. — Да се маха.

— Е, не бързай чак толкова — упрекна го Бет. — Подводницата може да побере трима души.

— Искаш да кажеш, че бихме могли да се измъкнем с нея?

— Да. Точно това искам да кажа.

— Божичко — завъртя очи Норман. — Ами, да тръгваме, тогава.

— Има само две пречки — спря го Бет. Тя посочи мониторите. — Прочетох го в инструкцията. Първо, подводницата е нестабилна на повърхността. Ако горе има големи вълни, ще ни разлюлее както нищо досега. Второто е, че като стигнем горе, трябва незабавно да се прехвърлим в декомпресионна камера. Не забравяй, че ни чакат деветдесет и шест часа декомпресия.

— И ако не го сторим? — попита Норман.

Защо просто да не излезем на повърхността, мислеше си той, да отворим люка, да видим небето и облаците и да дишаме нормален въздух.

— Трябва да се подложим на декомпресия — рече Бет. — В кръвта ти сега има разтворен хелий. Докато си в среда с високо налягане, всичко ще бъде наред. Но освободиш ли изведнъж това налягане, ще се получи същото, като с внезапно отваряне на газирана вода. Хелият ще се превърне в мехурчета, които ще задръстят кръвоносната ти система. Смъртта настъпва мигновено.

— О, не — рече Норман.

— Деветдесет и шест часа — натърти Бет. — Толкова е необходимо, за да изгониш хелия от кръвта.

— О, не.

Норман приближи илюминатора и погледна към ДС-7, където се намираше подводницата.

— Как мислиш, калмарът ще се върне ли?

— Попитай Джери.

— На кой екран се появяваше?

— На този — тя го включи. Екранът засвети.

— Джери? — произнесе Норман. — Там ли си?

Никакъв отговор.

Той написа:

ДЖЕРИ? ТАМ ЛИ СИ?

Отново никакъв отговор.

— Ще ти кажа нещо за Джери — заговори Бет. — Той не може да чете мисли. Когато последния път разговаряхме с него, аз непрестанно му пращах мислени послания, но той не отговаряше.

— И аз също — потвърди Норман. — Не само послания, но и образи. И никакъв отговор.

— Ако разговаряме, той отговаря, но не и когато мислим — продължаваше Бет. — Значи не е чак толкова могъщ. Държи се така, сякаш непрестанно ни чува.

— Права си — кимна Норман. — Но ето, че в момента не ни чува.

— Не. И по-рано опитвах.

— Чудя се, защо не ни отговаря.

— Нали каза, че бил емоционален. Може би се цупи за нещо.

Норман не смяташе така. Цупенето не беше присъщо на децата с властен характер. Те са отмъстителни и странни, но не не цупят.

— Между другото, — добави Бет, — това ще е интересно за теб — тя му посочи купчина с разпечатани листове. — Записите на всички разговори, които проведохме с него.

— Да, те могат да ни упътят — кимна Норман и запрелиства страниците, без особен ентусиазъм. Отново го беше налегнала умората.

— Е, поне ще има с какво да се заемеш.

— Така си е.

— Лично аз, — заяви Бет, — бих предпочела да се прехвърля на кораба.

— Защо?

— Не съм убедена, че сме изучили всичко там.

— До кораба пътят е дълъг — рече Норман.

— Зная. Но ако калмарът не се появи за известно време, смятам да опитам.

— Само за да се захванеш с нещо?

— Е, може и така да се каже — тя погледна часовника. — Норман, възнамерявам да поспя няколко часа. А след това ще теглим чоп, за да видим кой ще отскочи до подводницата.

— Съгласен.

— Изглеждаш ми подтиснат, Норман.

— Така се чувствам.

— Аз също — рече тя. — Това място е като гробница — сякаш сме живи погребани.

Бет изкатери стълбичката към нейната лаборатория, но изглежда че не беше заспала, защото след няколко минути се разнесе гласът на Тина, от видеозаписа.

„Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“

И отговорът на Бет:

„Може би. Не зная.“

„Плаши ме“.

Бръмченето на пренавиващия механизъм, после пауза и отново:

„Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“

„Може би. Не зная.“

„Плаши ме.“

Бет определено се вманиачаваше с този запис.

Норман погледна листовете в скута си, после вдигна очи към екрана и промърмори:

— Джери? Там ли си?

Джери не отговори.

ПОДВОДНИЦАТА

Тя внимателно го побутна по рамото. Норман отвори очи.

— Време е — рече Бет.

— Ясно — той се прозя. Боже, колко уморен бе, само. — Колко време ни остава?

— Половин час.

Бет се настани зад пулта и включи външните сензори.

— Знаеш ли как да работиш с тази машинария? — попита Норман. — Със сензорите?

— Справям се. Доста четох.

— Тогава до подводницата ще отида аз — заяви той. Уверен бе, че Бет няма да се съгласи, че ще настоява тя да поеме активната роля, но поне искаше да опита.

— Добре — кимна Бет. — Ти ще отидеш. Така е по-правилно.

Той едва прикри изненадата си.

— И аз така смятам.

— Някой трябва да наглежда сензорите — продължи Бет. — Ако калмарът се появи, незабавно ще те предупредя.

— Добре — кимна Норман. По дяволите, тя говори сериозно, мислеше си той. — Хари едва ли ще се справи с това — рече той.

— Не, Хари няма сили. А и все още спи. Нека да поспи.

— Нека — съгласи се Норман.

— Ще ти помогна да си сложиш костюма.

— О, да, забравих костюма — рече Норман. — Перката е счупена.

— Флетчър я поправи.

— Дано да се е справила добре.

— Да ида аз вместо теб — предложи Бет.

— Не, не. Ти си гледай приборите. Аз ще отида. Само стотина ярда, нищо работа. Няма и да се изпотя.

— Е, навън е чисто — рече Бет, като прегледа пулта.

— Ясно — кимна Норман.

Шлемът щракна на мястото си, Бет почука по прозорчето и с жестове го попита дали всичко е наред.

Норман кимна и тя отвори люка на пода. Той й махна за сбогом и скочи в ледената вода. Изправи се на океанското дъно под люка, огледа се и почака, са да се увери, че перката на циркулатора работи нормално. След това се отдалечи от станцията.

Отвън блестяха съвсем малко светлини, Норман смътно различаваше тъничките струйки от мехури, които бликаха от многобройните пробойни.

— Как се чувстваш? — попита Бет в шлемофона.

— Добре. Знаеш ли, станцията пропуска.

— Нещата са далеч по-лоши — отвърна Бет. — Повярвай ми.

Норман стигна далечния край на станцията и огледа краткото разстояние, което го делеше от ДС-7.

— Как е при теб? Все още ли е чисто? — попита той.

— Все още е чисто.

Норман пое. Напрегна сили, но му се струваше, че движенията му са съвсем забавени. Задъха се и тихо прокле.

— Какво има?

— Не мога да вървя бързо. — Непрестанно поглеждаше на север, очаквайки всеки миг от там да се зададе зеленикавото сияние на приближаващия се калмар, но хоризонтът оставаше тъмен.

— Чудесно се справяш, Норман — похвали го Бет. — Все още е чисто.

— Намираше се на петдесетина ярда от станцията, беше изминал половината. ДС-7 се виждаше ясно, по-малка бе от тяхната станция и се състоеше от един единствен цилиндър, висок четирийсет фута и с множество илюминатори. До него беше преобърнатият хангар и миниподводницата.

— Почти стигна — произнесе Бет. — Чудесна работа.

Норман почувства замайване. Забави крачка. Различаваше съвсем ясно надписите, по стената на станцията. Имаше различни предупреждения и флотски маркировки.

— Хоризонтът е чист — докладва Бет. — Поздравления. Почти успя.

Навлезе в пространството под ДС-7 и погледна нагоре. Люкът беше затворен. Завъртя ръчката и я бутна нагоре. Вътрешността не се виждаше ясно, тъй като светлините бяха изключени. Но все пак трябваше да надникне. Възможно бе да открие някакво оръжие, нещо, което да му е от полза.

— Първо подводницата — обади се Бет. — Остават ти само десет минути за натискане на бутона.

— Разбрано.

Норман пое към подводницата. Спря се между двете витла и прочете името: „Подводна звезда III“. Беше оцветена в жълто, също като онази, с която се бяха спуснали, но формата й бе малко по-различно. Норман забеляза от едната страна ръкохватки, покатери се и проникна във въздушния джоб, затворен под преобърнатия хангар. Носа на подводницата завършваше с прозрачно изпъкнало стъкло за пилота и зад него бе разположен люка. Норман дръпна ръчката, вдигна люка и се спусна вътре.

— В подводницата съм.

Никакъв отговор от Бет. Вероятно не можеше да го чуе, зад дебелите метални стени. Норман се огледа, а от костюма му се стичаше вода. Но какво да направи, да си изтрие краката? Усмихна се при тази мисъл. Забеляза, че записите бяха подредени в задния отсек. Тук имаше съвсем достатъчно място за трима души. Но Бет беше права, подводницата беше натъпкана с прибори и инструменти, някои от тях с доста остри ръбове. Ако ги залюшка горе, преживяването няма да е от приятните.

Къде ли е бутонът за задържане? Плъзна поглед по контролния пулт и забеляза само един светещ клавиш, с надпис: „задържане“. Натисна го.

Червената светлина спря да мига. Вместо нея блесна мъничък, кехлибарен екран, с надпис:

Броячът пренастроен — 12:00:00

Броячът пое в обратна посока. Май успях, рече си той. Екранът угасна.

Норман огледа наново пулта, като се питаше: В случай на необходимост, ще мога ли да управлявам подводницата? Настани се в пилотското кресло и втренчи поглед в многобройните датчици, копчета и индикатори по пулта. Не се виждаше никакво кормилно устройство — колело, или ръчка. Как, по дяволите, се управляваше това нещо?

На екрана блесна:

Да, помисли си той. Имам нужда от помощ. Той огледа пулта за бутон с надпис „да“, но такъв нямаше. Накрая се сети и натисна маркерът „да“ на самия екран.

Той натисна „изплаване“. На екрана се появи ново изображение, с различни индикатори. Една от секциите мигаше непрестанно. Под маркера беше изписано:

Значи така се управлява, помисли си Норман. С помощта на детайлни инструкции, записани в компютъра. Стъпка по стъпка. Остава ти само да ги следваш. Можеше да се справи.

Подводницата се залюля на въжетата, от появилото се течение.

Норман натисна „прекъсване“ и екранът угасна. Отново се появи броячът:

Брояч пренастроен — 11:53:00

Времето за него продължаваше да тече обратно. Наистина ли съм прекарал цели седем минути тук, зачуди се Норман. Подводницата отново се люшна. Време беше да си върви.

Изкачи се по стълбичката и затвори люка. Сетне се спусна край подводницата, докато краката му опряха в дъното. В мига, когато излезе зад металната стена, шлемофоните изпращяха:

— …ваш ли ме? Норман, чуваш ли ме? Отговаряй, за Бога!

Гласът беше на Хари.

— Чувам те — рече Норман.

— Норман, дявол да го вземе…

В този момент Норман видя зеленото сияние и разбра защо се е люшкала подводницата. Гигантският калмар беше само на десет ярда от него, пипалата му вече се протягаха към Норман, вдигайки тиня от дъното.

— …Норман, ще кажеш ли…

Нямаше време за мислене. Норман направи три крачки, скочи и се промуши през отворения люк на ДС-7.

Норман завъртя люка, но широкото като огромен лист смукало вече се пъхаше в отвора. Притисна го с металния люк, ала пипалото отказа да се дръпне назад. Беше невероятно силно и мускулесто, гърчеше се, а смукалата се отваряха и затваряха като мънички устни. Норман налегна с цялата си тежест върху люка, опитвайки се да избута обратно пипалото. Противно на очакванията му люкът отскочи навътре с трясък, Норман се люшна назад, а пипалото се завъртя вътре в помещението. Лъхна го отвратителната миризма на амоняк.

Втурна се нагоре по стълбата. В този момент, през люка се появи и второто пипало. Двете покрити със слуз ръце се завъртяха в змиевиден танц под него, опипвайки стената. Норман стигна до един илюминатор, надзърна навън и видя масивното тяло на чудовището, с огромни, кръгли, немигащи очи. Той продължи да се катери нагоре, по-далеч от пипалата. Цилиндърът бе натъпкан с разнообразна екипировка, навсякъде се въргаляха кашони, кутии и контейнери. На повечето от тях имаше предупредителни надписи: „ОПАСНО! ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО! ЕЛЕКТРОННИ ЕКСПЛОЗИВИ — ТЕВАК“. Ако се съди по количеството на кашоните с подобни надписи, намираше се в малък склад за експлозиви.

Пипалата продължаваха да го следват. В някаква отделена, логическа част на ума му мина мисълта: Цилиндърът е дълъг четирийсет фута, а пипалата поне петдесет. Скоро няма да има къде да се скрия.

Норман се спъна, удари си коляното, но продължи. Чуваше ясно шляпането на пипалата в стената зад него.

Оръжие, помисли си той. Трябва да намеря някакво оръжие.

Стигна до миниатюрната кухня, с метална маса и окачени тигани и черпаци. Дръпна едно от чекмеджетата и трескаво затършува за нож. Намери само малка отварачка и я запрати ядно на пода. Пипалата бяха съвсем близо. В следващия миг го подкосиха, той се строполи, а шлема му се блъсна в пода. Норман скочи на крака, залитна край пипалото и продължи нататък в цилиндъра.

Намираше се в комуникационния отсек — наоколо се виждаха компютри, радиостанция и няколко монитора. Пипалата отново бяха зад него и се виеха като кошмарни лиани. Очите му горяха от амониевите пари.

Отсреща се виждаха няколко койки и зад тях стена. Нямаше къде да се скрие. Не се виждаше и никакво оръжие.

Пипалата стигнаха тавана на цилиндъра, блъснаха се в стената и извиха обратно. След миг ще го сграбчат. Той дръпна матрака на близката койка и го изправи пред себе си. Пипалата се мятаха бясно край него. Успя да избегне едното.

И изведнъж с остър плясък второто се уви около краката му и матрака и го притисна в хладната си, лигава хватка. Норман се почувства като в бавно затягащо се менгеме, дузина смукала разкъсаха дрехите му и се впиха в кожата. Той изстена от болка и ужас. Второто пипало се изви назад, за да го обхване заедно с първото. Изход нямаше.

О, Боже, помисли си той.

Пипалата се отделиха от стената и го повдигнаха във въздуха, в средата на цилиндъра. Край, рече си Норман, но в следващия миг почувства, че тялото му се плъзва надолу край матрака, измъква се от страшната хватка и полита. Сграбчи отчаяно по-близкото пипало, плъзна се по огромното, лъхащо на зло стъбло и се стовари на пода близо до кухнята, а главата му се блъсна болезнено в металната маса. После се претърколи.

Високо над него, двете пипала се гърчеха и притискаха все по-силно смачкания матрак. Дали калмарът имаше представа за случилото се и за това, че Норман се е освободил?

Той се огледа отчаяно. Оръжие, оръжие. Това е военна станция. Трябваше да има някакво оръжие наблизо.

Пипалата разкъсаха матрака. В цилиндъра се посипа дъжд от бяла перушина. Двете пипала се разтвориха и остатъците от матрака полетяха надолу. Сетне пипалата отново подеха зловещия си танц из цилиндъра.

Търсеха него.

Той знае, помисли си Норман. Знае, че съм се измъкнал и че съм някъде наблизо. И сега ме преследва.

Но как е разбрал?

Норман се свря под масата, когато едно от огромните пипала проникна в кухнята и се плъзна по стената, събаряйки окачените прибори. Той се притисна назад и опря гръб в масивна саксия, с някакво растение, а пипалото се спусна на пода и се зае да рови сред разхвърляните съдове. Норман блъсна саксията напред, пипалото сграбчи растението, с лекота го изтръгна от корените и го завъртя във въздуха.

Това бе напълно достатъчно, за да може Норман да изпълзи встрани.

Оръжие, повтаряше си той. Трябва ми оръжие.

Погледна надолу, където бяха паднали остатъците от матрака и забеляза, че покрай стената са подредени някакви сребристи тръби. Харпуни! Беше ги пропуснал на идване. Острието на всеки един от харпуните завършваше с приплесната топка, като на ръчна граната. Експлозивни наконечници? Той се спусна към тях.

Съвсем близо зад него се плъзгаха пипалата. Но по какъв начин калмарът разбираше къде се намира? В този миг мина покрай един илюминатор, зърна огромното око навън и си помисли: Божичко, ами че той ме вижда.

Трябва да се крия от илюминаторите.

Мислите му се гонеха в безпорядък. Всичко ставаше прекалено бързо. Норман пропълзя край сандъците с експлозиви и се изтърколи в шлюзовия отсек.

Пипалата се извиваха надолу в цилиндъра, право към него. Той дръпна първия попаднал му харпун. Беше прикачен за стената с каучукова скоба. Норман задраска по нея с пръсти. Пипалата бяха все по-близо. Дръпна скобата, но тя не поддаде. Какво, по дяволите, ставаше?

Пипалата бяха съвсем близо. Спускаха се бързо към него.

Изведнъж се досети, че скобите са монтирани така, за да възпрепятстват случайно изпадане, трябваше да изтегли харпуна встрани, а не напред. Дръпна го рязко и скобата отскочи. Харпунът остана в ръката му. Завъртя се обратно и пипалото го подкоси. Норман полетя назад, а широкото плоско листо се разтвори над него, обви шлема му и всичко потъна в мрак. И тогава натисна спусъка.

Страшна болка прониза гърдите и корема му. За един ужасяващ миг Норман помисли, че се е прострелял. Но малко след това пое дъх и осъзна, че го е блъснала взривната вълна, гърдите го боляха, но пипалото го беше пуснало.

Все още не можеше да вижда. Дръпна листоподобната длан от лицето си и тя тупна на пода, сгърчена, откъсната от пипалото. Стените на станцията бяха изпръскани с кръв. Едно от пипалата все още се гърчеше, другото се въргаляше безжизнено и окървавено на пода. Само след миг и двете се плъзнаха надолу и изчезнаха в черната вода под люка.

Норман изтича при илюминатора. Калмарът се отдалечаваше от станцията, а зеленото сияние постепенно отслабваше. Беше успял! Беше го победил.

Беше успял.

ДС — 8

— Колко донесе? — попита Хари, докато оглеждаше един от харпуните.

— Пет — рече Норман. — Толкова успях да донеса.

— И свърши работа? — Хари опипа приплеснатия връх.

— Още как. Направо го разкъса.

— Видях, че калмарът си тръгва — рече Хари. — И си помислих, че си направил нещо подобно.

— Къде е Бет?

— Не зная. Няма го и костюмът й. Предполагам, че е отишла на кораба.

— Отишла е на кораба?

— Когато се събудих, нея я нямаше. Предположих, че ти си в другата станция и опитах да се свържа с теб, но нищо не се получаваше. Сигурно металните стени са блокирали връзката.

— Бет е излязла? — учуди се Норман. Почувства как в него се надига гняв. Бет трябваше да остане при пулта и да следи сензорите, докато той е навън. А вместо това беше отишла на кораба.

— Костюмът й го няма — повтори Хари.

— Кучка такава! — извика Норман. Усещаше че кипи от ярост, истинска, неконтролируема ярост. Ритна пулта.

— По-внимателно — предупреди го Хари.

— По дяволите!

— Спокойно, — рече Хари, — Норман, успокой се вече.

— Какво, по дяволите, си мисли, че прави тя?

— Стига, Норман, седни — Хари го поведе към креслото. — Всички сме уморени.

— Че как няма да сме уморени, да го вземат мътните!

— Спокойно, Норман, спокойно… Не забравяй, че имаш кръвно.

— Нищо ми няма на кръвното!

— Е, не съвсем — рече Хари. — Лицето ти е червено.

— Как можа да ме зареже навън и да тръгне за кораба?

— И което е по-лошо, да излезе сама.

— Значи, тя не е следила сензорите — повтори Норман. Изведнъж осъзна, защо е толкова разгневен — ядосан бе, защото го беше страх. В момент на огромна опасност, Бет го беше изоставила. Останали бяха само тримата и зависеха един от друг. А сега излизаше, че на Бет не може да се разчита и това го плашеше.

— Ей, чувате ли ме? — разнесе се гласът й от говорителите. — Някой чува ли ме?

Норман посегна към микрофона, но Хари му го дръпна.

— Аз ще се оправя — рече той. — Да, Бет, чуваме те.

— Намирам се в кораба — гласът й пращеше в уредбата. — Открих още едно помещение, отзад, при спалните помещения. Много е интересно.

Било много интересно, помисли си Норман. Божичко, много интересно! Той издърпа микрофона от Хари.

— Бет, какво, по дяволите, правиш там?

— О, здравей, Норман. Виждам, че си се върнал без проблеми.

— Почти.

— Да не би да си имал неприятности? — не изглеждаше никак загрижена.

— Да, имах.

— Добре ли си? Звучиш малко ядосано.

— Оставаше да не съм ядосан. Бет, защо излезе, докато бях там?

— Хари каза, че ще поеме поста вместо мен.

— Хари какво? — Норман погледна към Хари. Хари поклати отрицателно глава.

— Хари каза, че ще поеме пулта. И че аз мога да отида на кораба. И тъй като калмара не се виждаше никакъв, реших, че моментът е подходящ.

Норман прикри с шепа микрофона.

— Не си спомням такова нещо — рече Хари.

— Ти говори ли с нея?

— Не помня, да съм говорил.

— Попитай го, Норман — обади се Бет. — Той ще ти каже.

— Той твърди, че не ти е казвал нищо подобно.

— Е, в такъв случай, съвсем се е смахнал — отвърна Бет. — А ти какво си мислиш, че ще те зарежа докато си навън, това ли, за Бога? — настъпи пауза. — Никога не бих го сторила, Норман.

— Кълна се — обърна се Хари към Норман. — Въобще не съм разговарял с Бет. Нито думичка не сме разменяли. Повтарям ти, когато се събудих, тя беше излязла. Нямаше никой в станцията. Ако питаш мен, тя от самото начало е възнамерявала да отиде на кораба.

Норман си спомни, колко бързо се бе съгласила Бет с предложението му, именно той да посети подводницата и колко изненадан бе останал тогава. Може би, в края на краищата, Хари беше прав. Нищо чудно Бет наистина да е планирала предварително всичко.

— Знаеш ли какво си мисля? — рече Хари. — Мисля, че Бет наистина е мръднала.

— Разбрахте ли се вече, момчета? — обади се по уредбата Бет.

— Мисля че да, Бет — отвърна Хари.

— Добре — рече Бет. — Защото аз направих едно откритие в кораба.

— И какво е то?

— Намерих екипажа.

— Дошли сте и двамата — посрещна ги Бет. Седеше на контролния пулт.

— Да — кимна Норман като я разглеждаше внимателно. На пръв поглед изглеждаше съвсем нормално. Дори по-добре от всякога. По-силна, целеустремена. Наистина е красива, помисли си той. — Хари смята, че калмарът повече няма да се върне.

— Калмарът е бил навън?

Норман накратко й предаде подробностите от нападението.

— Божичко, Норман, съжалявам. Ако имах и най-малка представа за това, никога не бих излязла.

Съвсем не прилича на мръднала, помисли си Норман. Изглежда искрено съжаляваше за случилото се.

— Както и да е, — продължи той, — успях да го нараня и Хари е уверен, че повече няма да посмее да се върне.

— И тъй като не можахме да решим кой да остане, — добави Хари, — тръгнахме и двамата.

— Добре, насам — поведе ги Бет. Минаха покрай спалните помещения и просторната кухня. Норман се спря пред кухнята. Спря се и Хари.

— Гладен съм — рече Хари.

— Хапни нещо — посъветва го Бет. — Аз опитах това-онова. Има някакви шоколади, пълнени с ядки, които са направо страхотни — тя издърпа едно чекмедже, извади отвътре увити във фолио пръчки и им ги подаде. Норман разкъса фолиото и отдолу се показа нещо, което наистина приличаше на шоколад.

— Има ли нещо за пиене?

— Естествено — Бет дръпна вратата на хладилника. — Диетична кола?

— Шегуваш ли се…

— Вярно, консервата е с различна форма и опасявам се, е малко топла, но все пак това си е чиста диетична кола.

— Започвам да купувам акции от компанията — рече Хари. — Сега вече знаем със сигурност, че и след петдесет години ще ги има — той прочете надписа. — Утвърдена за напитка на експедицията „Стар Вояджър“.

— Да, стигнали са далеч — съгласи се Бет.

Хари завъртя кутията. От другата страна пишеше на японски.

— Какво ли означава това?

— Означава, да не бързаш с купуването на акции — поклати глава Бет.

Норман отпи глътка кола, опитвайки се да прикрие безпокойството си. Кухненският отсек изглеждаше леко променен, от последния път, когато бяха тук. Не беше съвсем сигурен, предишния път само бе надникнал, но притежаваше доста добра зрителна памет и жена му често се шегуваше, че може да се оправя в кухнята и със затворени очи.

— Знаеш ли, — рече той, — не си спомням преди да е имало хладилник.

— Аз пък въобще не забелязах — каза Бет.

— В интерес на истината, — продължи Норман, — цялото помещение ми изглежда променено. По-голямо е и някак… различно.

— Защото си гладен — ухили се Хари.

— Може би — съгласи се Норман. Нищо чудно Хари да беше прав. Спомни си, че през шейсетте години бяха проведени серия опити върху визуалното възприятие, които демонстрираха, че наблюдаваните субекти интерпретират едни и същи диапозитиви съобразно техните предразположения. Гладните хора, виждаха във всички диапозитиви храна.

Но все пак, помещението наистина изглеждаше променено. Например, не помнеше вратата към кухнята да е била в ляво, както беше сега. По-скоро беше разположена в средата на стената, която разделяше кухнята от спалните помещения.

— Насам — поведе ги отново Бет. — Всъщност, всичко започна от хладилника. Едно е да складираш храна на изпитателен кораб, който ще бъде отправен автоматично към някоя черна дупка. Но да зареждаш хладилника — кому е нужно това? Едва в този момент си помислих, че на кораба може да има екипаж.

Влязоха в къс тунел със стъклени стени. Над главите им грееха приглушени синкави светлини.

— Ултравиолетово облъчване — поясни Бет. — Не зная с каква цел.

— Дезинфекция?

— Може би.

— Или са искали да си поддържат тена — предположи Хари. — И да трупат повечко витамин Д.

Излязоха в просторна стая, която не приличаше на нищо, което Норман беше виждал досега. Подът блестеше със същото ултравиолетово сияние, както коридора. В стените бяха монтирани широки стъклени тръби. Вътре във всяка тръба се виждаше сребрист матрак. Всички тръби бяха празни.

— Ето там — рече им Бет. Надникнаха през стената на посочената стъклена тръба. Голата жена вътре някога сигурно е била необичайно красива. Все още можеха да се различат чертите на лицето й. Кожата й беше потъмняла и набръчкана, а тялото й сгърчено.

— Мумификация? — попита Хари.

Бет кимна.

— Доколкото мога да преценя. Не съм отваряла капака, опасявам се от инфекция.

— За какво е служила тази стая? — запита Хари и се огледа.

— Вероятно това е нещо като хибернационна камера. Всяка една от тръбите е свързана с живото-обезпечаваща система — електричество, вентилация, отоплителна инсталация — всичко е в съседното отделение.

— Двадесет тръби — преброи на глас Хари.

— И двадесет спални помещения — рече Норман.

— Но къде са всички?

Бет поклати глава.

— Не зная.

— Нима само тази жена е останала?

— Така изглежда. Не открих и следа от другите.

— Чудя се, от какво ли са измрели — рече Хари.

— Ходи ли при сферата? — обърна се Норман към Бет.

— Не. Защо?

— Само питам.

— Чудиш се, дали екипажът не е загинал след като са прибрали сферата?

— Нещо такова.

— Не смятам, че сферата е опасна, или агресивна по какъвто и да било начин — рече Бет. — Възможно е членовете на екипажа да са загинали при аварийна ситуация, възникнала по време на полета. Тази жена, например, е така добре запазена, че започвам да се питам, дали не е била облъчена с голяма доза радиация. Известно е, че около черните дупки има огромно по сила радиационно поле.

— Мислиш, че екипажът е загинал по време на преминаването през черната дупка, а сферата е била прибрана автоматично на борда на кораба?

— Възможно е.

— Била е доста красива — рече Хари, който надзърташе през стъклото. — Божичко, вестникарите ще се побъркат от тази история. Гола, мумифицирана секси мацка от бъдещето. Очаквайте нашия репортаж.

— Доста е височка — отбеляза Норман. — Трябва да е над шест фута.

— Космическата амазонка — примлясна Хари. — С големи цици.

— Хайде стига — сряза го Бет.

— Какво има — да не се обиди се по женска линия? — учуди се Хари.

— Коментарите ви са абсолютно излишни.

— Знаеш ли, Бет, — погледна я Хари, — ами тя прилича на теб.

Бет сбърчи вежди.

— Сериозно. Разглеждала ли си я?

— Не ставай смешен.

Норман доближи тръбата и погледна през стената, като засенчи с ръка отраженията на ултравиолетовите лампи. Мумифицираната жена наистина приличаше на Бет, в това нямаше ни най-малко съмнение.

— Той е прав — кимна Норман.

— Може би това си ти, от бъдещето — предположи Хари.

— Не, тази жена е едва на двадесет.

— Може да ти е внучка.

— Изключено — рече Бет.

— Знае ли човек — мърмореше си Хари. — Дженифер прилича ли на теб?

— Никак. Сега е в онази възраст, когато не прилича и на жена. Аз също, между впрочем.

Норман беше поразен от убеждението, с което Бет отричаше всякаква прилика с мумифицираната жена.

— Бет, — заговори той, — какво според теб се е случило тук? И защо само тази жена е останала?

— Мисля, че тя е била много важна за експедицията — отвърна Бет. — Може би е била командир, или заместник-командир. Останалите са били мъже. Направили са някоя глупост — не зная точно, нещо, което тя ги е предупреждавала да не правят — и в резултат са измрели всичките. Тя единствена е останала жива. И е насочила кораба към Земята. Но с нея се е случило нещо… нещо непоправимо и тя е умряла.

— И какво е то?

— Не зная. Нещо ужасно.

Невероятно, помисли си Норман. За първи път му хрумна, че това помещение — дори целият кораб — прилича на един огромен тест на Роршах. Или по-скоро на ТСА. Тестът за свободно асоцииране беше вид психологическо изследване, в основата на което лежаха от серия неясни по характер рисунки. Субектите трябваше да обяснят, какво според тях се случва на тези рисунки. Естествено, тъй като рисунките нямаха никакво съдържание, разказите бяха изцяло плод на въображението на изследваните субекти. Тези разкази даваха значително повече информация за субектите, отколкото за използваните рисунки.

Ето че и Бет им бе разкрила своите фантазии за новооткритото помещение — за жената, която командвала експедицията, за мъжете, които отказали да я слушат, за това как те умрели, а тя единствена оцеляла.

Но в този разказ нямаше нищо за кораба. Единствената информация, касаеше самата Бет.

— Разбрах — кимна Хари. — Искаш да кажеш, че на връщане тя е сбъркала и корабът се е пренесъл в миналото. Типично за една жена-шофьорка.

— С всичко ли трябва да си правиш майтап?

— А ти всичко ли взимаш на сериозно?

— Това тук е сериозно — натърти Бет.

— Мога да ти разкажа друга история — заяде се Хари. — Тази жена е объркала всичко. Трябвало е да свърши нещо важно, тя е забравила или пък е допуснала грешка. И затова се е подложила на хибернация. В резултат от грешката й другите са загинали, а тя не могла да се събуди от хибернацията.

— Сигурна съм, че тази история ти харесва повече — сряза го Бет. — Напълно съвпада с твоето надменно негърско отношение към жените.

— По-спокойно — обади се Норман.

— Ти негодуваш срещу надмощие на жената — рече Бет.

— Какво надмощие? Вдигането на тежести ли наричаш надмощие? Това е най-обикновена физическа сила — и тя произхожда от чувството за слабост, а не от някакво надмощие.

— Ах, ти, дребна, мършава невестулка — нахвърли се върху него Бет.

— И какво ще правиш сега, ще ме набиеш ли? — ухили се Хари. — Това ли е представата ти за надмощие?

— Знам какво е надмощие — заяви Бет, като го гледаше втренчено.

— Хайде стига вече — намеси се Норман. — Да не навлизаме в подробности.

— А ти как смяташ? — обърна се Хари към Норман. — Имаш ли някаква история, свързана с това място?

— Не — поклати глава Норман. — Нямам.

— О, моля те — настояваше Хари. — Обзалагам се, че имаш.

— Нямам — повтори Норман. — Освен това, нямам намерение да посреднича между вас двамата. Трябва да се държим един за друг. Докато сме тук, долу, трябва да работим като група.

— Хари е този, който внася разкол — сърдеше се Бет. — От самото начало на експедицията, той се заяжда с всички. И тези негови противни дребнави коментари…

— Какви противни дребнави коментари? — попита Хари.

— Много добре знаеш за какво говоря — натърти Бет.

Норман си тръгна.

— Къде отиваш?

— Публиката ви изоставя.

— Защо?

— Защото ми омръзнахте и двамата.

— О-хо — възкликна Бет. — Мистър Хладнокръвният психолог реши, че сме му омръзнали?

— Точно така — отвърна Норман и продължи през стъкления тунел, без да поглежда назад.

— И къде ще се скриеш, за да приключиш с преценката си за нас, а? — извика по дире му Бет.

Норман продължи без да спира.

— На теб говоря! Не си тръгвай, когато ти говоря, Норман!

Норман излезе в кухненския отсек и се огледа за още шоколадови пръчки. Отново беше огладнял, а и искаше да се поразсее от сцената, на която бе присъствал. Трябваше да признае, че беше доста объркан от развоя на събитията. Най-сетне откри една пръчка, обели фолиото и отхапа.

Объркан, но не и изненадан. Още на времето, по време на провежданите изследвания за групова динамика, той бе стигнал до извода, че „трима са вече много“. При ситуации, свързани с високо напрежение, тричленните групи се оказваха най-нестабилни. Ако не съществуваха ясно определени отговорности, в групата непрестанно се сформираха променящи се съюзи, двама срещу един. Ето че и сега се случваше.

Норман приключи с шоколада и започна втори. Колко ли още ще трябва да останат тук, долу? Най-малко тридесет и шест часа. Огледа костюма си, надявайки се да открие джоб, където да прибере още няколко шоколада, но полиестерният комбинезон нямаше никакви джобове.

Все още навъсени, в кухненския отсек влязоха Бет и Хари.

— Някой да иска шоколад? — попита, дъвчейки, Норман.

— Искаме да ти се извиним — поде Бет.

— За какво?

— За това, че се държахме като деца — добави Хари.

— Чувствам се засрамена — продължаваше Бет. — Чувствам се ужасно, задето се изпуснах по този начин, чувствам се като пълен идиот… — Бет клатеше глава, вперила виновно поглед в пода.

Интересно, помисли си Норман, с каква невероятна скорост преминава от състояние на агресивна самоувереност към смирение и склонност да вини себе си. Без никакъв промеждутък.

— Няма какво да говорим — рече Норман. — Всички сме изморени.

— Чувствам се направо ужасно — настояваше Бет. — Ужасно, наистина. Сякаш съм ви излъгала и двамата. Въобще не ми е тук мястото. Не заслужавам да съм член на вашата група.

— Бет, — прекъсна я Норман, — изяж един шоколад и престани да се самосъжаляваш.

— Да, — съгласи се Хари, — повече ми харесваше разгневена.

— Гади ми се от тези шоколади — завъртя глава Бет. — Изядох единадесет, преди вие да дойдете.

— Хапни още един, — предложи й Хари, — да станат дузина. и да се връщаме в станцията.

Докато пресичаха океанското дъно на път за станцията, тримата се оглеждаха напрегнато, в очакване отнякъде да се зададе калмарът. Норман беше донякъде успокоен от факта, че са въоръжени. Имаше и още нещо, някаква вътрешна увереност, произхождаща от последната среща с чудовището.

— Държиш харпуна, сякаш наистина си готов да го използваш — забеляза Бет.

— Така си е — през целия си живот, Норман се беше възприемал за научен работник, университетски преподавател и никога не бе гледал на себе си, като на човек на действието. Освен при редките игри на голф. А сега, докато държеше харпуна пред себе си, той неочаквано бе открил, че усещането му допада.

Право на пътя им се издигаше малка гора от корали. Наложи се да ги заобиколят. На височина коралите достигаха четири-пет фута, с пурпурни и синкави листа, които грееха с отразена светлина. Норман беше абсолютно сигурен, че тези корали ги нямаше, когато пристигнаха за пръв път в станцията.

А сега имаше не само корали, но и многобройни пасажи от едри риби. Повечето от тях, бяха черни, с червени ивици по гърба. Бет каза, че това били риби-хирурзи, типични за този район на Тихия океан.

Всичко се променя, мислеше си Норман. Всичко около нас непрестанно се мени. Но не беше съвсем сигурен. Можеше да разчита единствено на паметта си, тук долу. Твърде много фактори объркваха възприятията му — сгъстената атмосфера, раните, които бе получил и непрестанното напрежение и страх, сред които бе принуден да съществува.

Вниманието му бе привлечено от нещо бяло. Той насочи светлината надолу и видя гърчеща се белезникава лента, с дълга, тънка опашка и черни ивици. Отначало я взе за змиорка. След това зърна плоската глава и устата.

— Чакай малко — спря го Бет.

— Какво има?

— Морска змия.

— Опасна ли е?

— Не винаги.

— Отровна? — попита Хари.

— Много.

Змията се виеше ниско над дъното, очевидно търсеше храна. Не им обръщаше никакво внимание и Норман я проследи с поглед, любувайки се на грациозните й движения.

— Тръпки ме побиват — рече Бет.

— Знаеш ли от какъв вид е? — попита Норман.

— Прилича ми на Белчърова — рече замислено Бет. — Всички тихоокеански морски змии са отровни, но най-отровни са Белчъровите. Според някои изследователи, те са въобще най-отровните зeмноводни, познати на планетата. Отровата им е стотици пъти по-силна от тази на кралската кобра или на черната тигрова змия.

— Значи, ухапе ли те…

— Две минути, максимум.

Проследиха змията, докато се изгуби сред коралите.

— Обикновено, морските змии не са агресивни — отбеляза Бет. — Някои водолази дори ги докосват, играят с тях. Аз никога не бих го сторила. Божичко. Змии.

— Защо им е необходима толкова силна отрова? За да неутрализират жертвата си?

— Знаеш ли, — заговори Бет, — странно, но най-отровните същества на света са водните обитатели. Отровата на сухоземните животни въобще не може да се сравни с тяхната по сила. Ала дори сред тях, най-страшна отрова притежава земноводно — това е жабата Bufotene marfensis. В морето има отровни риби, като рибата-балон, които в Япония са деликатеси, има и отровни морски звезди — като звездния конус, Alaverdis lotensis. Веднъж, когато бях с една гемия край Гуам, някаква жена извади от водата звезден конус. Тази морска звезда е необичайно красива, но жената не знаеше, че трябва да се пази от острия й шип. Звездата внезапно извади отровното си жило и го забоде в дланта на жената. Нещастницата измина само три крачки, преди да се строполи в конвулсии и след час бе мъртва. Има и отровни растения, отровни гъби и отровни корали. И, разбира се, змии. Дори тези с най-слаба отрова са смъртоносни за човека.

— Много мило — рече Хари.

— Не бива да забравяме, че животът в океана е възникнал много преди този на сушата. Някъде преди около три милиарда години. Тук средствата за защита и нападение са далеч по-усъвършенствани — обитателите на океана са разполагали с много повече време.

— Искаш да кажеш, че след няколко милиарда години и на сушата ще се срещат ужасно отровни животни?

— Ако доживеем до тогава.

— Хайде да се връщаме в станцията — предложи Хари.

Бяха съвсем близо. Вече различаваха ясно ручейчетата от мехури, които бликаха от пробойните.

— Тече като решето — отбеляза Хари.

— Въздух имаме достатъчно.

— Все пак ще проверя.

— Заповядай — отвърна Бет. — аз вече го направих.

Норман реши, че започва поредния спор, но Бет и Хари замълчаха. Стигнаха до люка и се покатериха в ДС-8.

ПУЛТЪТ

— Джери?

Норман впери поглед, но екрана оставаше пуст, виждаше се само мигащият сигнал на курсора.

— Джери, чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

— Чудя се, защо не ни отговаряш, Джери — продължаваше Норман.

— Отново твоите психологически номера? — попита Бет. Тъкмо проверяваше сигналите от външните сензори и преглеждаше таблиците. — Ако питаш мен, по-добре да се заемеш с Хари.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не е редно Хари да се бърника в живот-ообезпечаващата система. Според мен, той е психически нестабилен.

— Нестабилен?

— Това е пак един от твоите номера, нали? Да повтаряш последната дума на всяко изречение. Така караш събеседника си да говори.

— Да говори? — рече Норман и се ухили.

— Добре де, може и да съм малко притеснена — продължи Бет. Но, сериозно, Норман, преди да тръгна за кораба, в каютата дойде Хари и каза, че ще поеме наблюдението. Обясних му, че ти си в подводницата и че трябва да внимава, да не изникне от някъде калмарът. Казах му и че искам да отида до кораба. А той ми рече, добре, тръгвай. И аз тръгнах. Сега пък твърди, че не помнел нищо. Това не ти ли се струва странно?

— Странно? — рече Норман.

— Хайде стига, дръж се сериозно.

— Сериозно? — продължаваше Норман.

— Да не се опитваш, да избегнеш този разговор? Забелязах как умело се измъкваш, когато някой разговор не ти е интересен. Непрестанно ни развличаш с разни странични темички и се опитваш да ни отвлечеш вниманието от проблемите. Но мисля, че трябва да се вслушаш в думите ми, Норман. Защото проблемът с Хари е важен.

— Слушам те внимателно, Бет.

— И?

— Не съм присъствал на вашата среща и не знам какво да ти кажа. За мен в държанието на Хари не се забелязва никаква промяна, той си е същият — арогантен, заядлив и много, много интелигентен.

— И не смяташ, че е мръднал?

— Не повече от останалите.

— Божичко! Какво да сторя, за да те убедя? Помня, че съм разговаряла с един човек, а той го отрича. Това според теб нормално ли е? Нима смяташ, че можеш да се довериш на такъв човек?

— Бет. Аз не бях там.

— Искаш да кажеш, че причината може и да е у мен.

— Аз не бях там.

— Значи смяташ, че аз съм мръднала, а не той? Твърдя, че е имало разговор, а с никого не съм разговаряла.

— Бет.

— Норман, послушай ме. Нещо не е наред с Хари, а ти въобще не му обръщаш внимание.

В коридора се чуха стъпки.

— Отивам в лабораторията — заяви Бет. — Помисли върху онова, което ти казах.

Тя се изкачи по стълбата и в този миг влезе Хари.

— Знаеш ли какво? Бет се е справила чудесно с живото-обезпечаващата система. Всичко изглежда нормално. Разполагаме със запаси от въздух за петдесет и два часа, при настоящия темп на консумация. Това би трябвало да ни стигне. Разговаряш с Джери?

— Какво? — стресна се Норман.

Хари посочи екрана, където пишеше:

ЗДРАВЕЙ НОРМАН.

— Не знам кога се е появил. Одеве го нямаше.

— Е, сега вече е тук — рече Хари.

ЗДРАВЕЙ ХАРИ.

— Как си, Джери? — попита Хари.

БЛАГОДАРЯ ДОБРЕ. А ВИЕ КАК СТЕ? С ГОЛЯМО НЕТЪРПЕНИЕ ОЧАКВАХ ДА РАЗГОВАРЯМ ОТНОВО С ВАС. КЪДЕ Е КОНТРОЛНОТО СЪЩЕСТВО ХАРАЛД БАРНС?

— Не знаеш ли?

НЕ ДОЛАВЯМ ВЕЧЕ ПРИСЪСТВИЕТО МУ.

— Ами той… си отиде.

РАЗБИРАМ. НЕ БЕШЕ ОСОБЕНО ДРУЖЕЛЮБЕН. НЕ МУ БЕШЕ ПРИЯТНО ДА РАЗГОВАРЯ С МЕН.

Какво иска да ни каже, помисли си Норман. Че го е премахнал защото Барнс не бил особено дружелюбен?

— Джери, — заговори Норман, — какво се случи с контролното същество?

ТОЙ НЕ БЕШЕ ДРУЖЕЛЮБЕН. АЗ НЕ ГО ХАРЕСВАХ.

— Да, но какво стана с него?

СЕГА ГО НЯМА.

— А другите същества?

И ДРУГИТЕ СЪЩЕСТВА. ТЕ СЪЩО НЕ ОБИЧАХА ДА РАЗГОВАРЯТ С МЕН.

— Как мислиш, това значи ли, че той ги е премахнал? — попита Хари.

НЕ МИ БЕШЕ ПРИЯТНО ДА РАЗГОВАРЯМ С ТЯХ.

— Значи той е премахнал хората от Флотата? — запита Хари.

Не само тях, помисли си Норман. Той премахна и Тед, а Тед се опитваше да общува с него. Или с калмара. Дали гигантският калмар бе свързан с Джери? Как да го попита?

— Джери…

ДА НОРМАН. ТУК СЪМ.

— Хайде да поговорим.

ДОБРЕ. ОБИЧАМ ДА ГОВОРЯ.

— Разкажи ни за калмара, Джери.

СЪЩЕСТВОТО КАЛМАР Е ТВОРЕНИЕ.

— Откъде се взе?

ХАРЕСВА ЛИ ВИ? МОГА ДА ГО СЪТВОРЯ ОТНОВО.

— Не, не, моля те, не го прави — побърза да отвърне Норман.

НЕ ВИ ЛИ ХАРЕСВА?

— Не, не. Харесва ни, Джери.

ВЯРНО ЛИ Е?

— Да, така е. Харесва ни. Наистина.

ДОБРЕ. РАДВАМ СЕ, ЧЕ ВИ ХАРЕСВА. ТО Е МНОГО ВПЕЧАТЛЯВАЩО СЪЩЕСТВО С ГРАМАДЕН РЪСТ.

— Да, така е — кимна Норман и изтри потта от челото си. Боже, помисли си той, това е като да разговаряш с дете, което държи заредена пушка.

ТРУДНО МИ Е ДА СЪТВОРЯ ТОЛКОВА ГОЛЯМО СЪЩЕСТВО. РАДВАМ СЕ ЧЕ ВИ ХАРЕСВА.

— Много впечатляващо — съгласи се Норман. — Но не бива да го създаваш отново.

ИСКАТЕ ДА СЪЗДАМ НОВО ТВОРЕНИЕ?

— Не, Джери. Засега не искаме нищо, благодаря ти.

ЗА МЕН Е ЩАСТИЕ ДА СЪТВОРЯВАМ.

— Да, сигурен съм в това.

ПРИЯТНО МИ Е ДА СЪТВОРЯВАМ ЗА ТЕБ НОРМАН. А СЪЩО И ЗА ХАРИ.

— Благодаря ти, Джери.

АЗ СЪЩО МНОГО ХАРЕСВАМ ВАШИТЕ ТВОРЕНИЯ.

— Нашите творения? — Норман погледна към Хари. Очевидно Джери смяташе, че хората в станцията са сътворили нещо в отговор. Джери гледаше на това, като на някаква размяна.

ДА АЗ СЪЩО МНОГО ХАРЕСВАМ ВАШИТЕ ТВОРЕНИЯ.

— Разкажи ни за нашите творения, Джери — предложи Норман.

ТЕЗИ ТВОРЕНИЯ СА МАЛКИ И НЕ СЕ ПРОСТИРАТ ОТВЪД ВАШИТЕ СЪЩЕСТВА НО ЗА МЕН ТЕ СА НОВИ. И ТЕ МЕ ПРАВЯТ ЩАСТЛИВ.

— За какво говори той? — попита Хари.

ЗА ТВОИТЕ ТВОРЕНИЯ ХАРИ.

— Какви творения, за Бога?

— Не се ядосвай — предупреди го Норман. — Запази спокойствие.

МНОГО МИ ХАРЕСВА ТОВА ТВОРЕНИЕ ХАРИ. СЪЗДАЙ ОЩЕ ЕДНО.

А може би той възприема чувствата ни, мислеше си Норман. И ги окачествява като творения? Не, в това няма никаква логика. Джери не може да чете мислите им, вече го провериха. Да не провери ли отново? Джери, помисли си той, чуваш ли ме?

ХАРЕСВАМ ХАРИ. НЕГОВИТЕ ТВОРЕНИЯ СА ЧЕРВЕНИ. ТЕ СА МНОГО ДУХОВИТИ.

— Духовити?

ДУХОВИТИ = НАДАРЕНИ С ДУХ?

— Разбирам — кимна Хари. — Той смята, че сме много смешни.

СМЕШНИ = НАДАРЕНИ СЪС СМЯХ?

— Не съвсем — отвърна Норман. — Нашите същества са създали концепцията за… — той се поколеба. Как да обясни, какво означава „смешно“? Какво всъщност е шегата? — Нашите същества са създали концепцията за ситуация, която предизвиква смущение, и ние наричаме подобна ситуация смехотворна.

СМЕХО ТВОРНА?

— Не. Една дума — Норман я повтори буква по буква.

РАЗБИРАМ. ВАШИТЕ ТВОРЕНИЯ СА СМЕХОТВОРНИ. СЪЩЕСТВОТО КАЛМАР СЪЗДАДЕ МНОГО СМЕХОТВОРНИ ТВОРЕНИЯ ОТ ВАС.

— Ние не мислим така — рече Хари.

АЗ МИСЛЯ ТАКА.

Е, това вече обяснява всичко, мислеше си Норман, седнал зад пулта. По някакъв начин трябваше да обяснят на Джери за сериозните последствия от неговите действия.

— Джери, — поде Норман, — твоите творения нараняват нашите същества. Някои от тях вече ги няма.

ДА ЗНАЯ.

— Ако продължаваш да ги създаваш…

ДА АЗ ОБИЧАМ ДА СЪЗДАВАМ. ЗА ВАС ТОВА Е СМЕХОТВОРНО.

— …тогава съвсем скоро всички наши същества ще си отидат. И няма да има кой да разговаря с теб.

НЕ ИСКАМ ТОВА ДА СЕ СЛУЧИ.

— Зная. Но много същества вече си отидоха.

ВЪРНЕТЕ ГИ ОБРАТНО.

— Не можем да го направим. Те си отидоха завинаги.

ЗАЩО?

— Не можем да ги върнем обратно.

ЗАЩО?

Съвсем като дете е, мислеше си Норман. Кажи на едно дете, че не можеш да направиш това, което иска, че не можеш повече да си играеш с него и то ще откаже да го приеме.

— Нямаме тази сила, Джери. Силата да ги върнем.

ИСКАМ ВЕДНАГА ДА ВЪРНЕТЕ ДРУГИТЕ СЪЩЕСТВА.

— Той си мисли, че не искаме да играем с него — подхвърли Хари.

ВЪРНЕТЕ ОБРАТНО СЪЩЕСТВОТО ТЕД.

— Не можем, Джери — рече Норман. — Ако имахме тази възможност, щяхме да го сторим.

АЗ ХАРЕСВАМ СЪЩЕСТВОТО ТЕД. ТОЙ Е МНОГО СМЕХОТВОРЕН.

— Да — кимна Норман. — Тед много те харесваше. И се опитваше да разговаря с теб.

ДА АЗ СЪЩО МНОГО ХАРЕСВАХ НЕГОВОТО ТВОРЕНИЕ. ВЪРНЕТЕ ОБРАТНО ТЕД.

— Не можем.

Настъпи продължителна пауза.

ОБИДИХ ЛИ ВИ?

— Не, ни най-малко.

НИЕ СМЕ ПРИЯТЕЛИ НОРМАН И ХАРИ.

— Да, така е.

ТОГАВА ВЪРНЕТЕ ОБРАТНО СЪЩЕСТВАТА.

— Той просто отказва да разбере — рече Хари. — Джери, за Бога, не можем да го направим!

ТИ СИ МНОГО СМЕХОТВОРЕН ХАРИ. НАПРАВИ ГО ОТНОВО.

Той определено възприема по-силните емоционални реакции като творения, помисли си Норман. Може би това е неговата представа за игра — да предизвика отсрещната страна и след това да се забавлява с нейния отговор? Нищо чудно нашите реакции, при появата на гигантския калмар, да са му доставяли истинска наслада. Значи това била представата му за игра.

ХАРИ НАПРАВИ ГО ОТНОВО. ХАРИ НАПРАВИ ГО ОТНОВО.

— Ей, човече — ядоса се Хари. — Я ме остави на мира!

БЛАГОДАРЯ ТИ. МНОГО МИ ХАРЕСА. И БЕШЕ ЧЕРВЕНО. А СЕГА МОЛЯ ВИ ВЪРНЕТЕ ОБРАТНО СЪЩЕСТВАТА КОИТО СИ ОТИДОХА.

На Норман му хрумна едно идея.

— Джери, — заговори той, — щом толкова искаш да се върнат обратно, защо ти не ги върнеш?

НЕ МИ Е ПРИЯТНО ДА ГО ПРАВЯ.

— Но можеш, стига да поискаш.

МОГА ДА ПРАВЯ КАКВОТО ПОИСКАМ.

— Да, знам че можеш. Тогава защо не върнеш съществата, които толкова искаш да видиш?

НЕ. ТОВА МЕ ПРАВИ НЕЩАСТЕН.

— Защо? — попита Хари.

ЕЙ ЧОВЕЧЕ. Я МЕ ОСТАВИ МЕ НА МИРА!

— Не се обиждай, Джери — побърза да вметне Норман.

Никакъв отговор от екрана.

— Джери?

Отново нямаше отговор.

— Пак си отиде — рече Хари и поклати глава. — Един Господ знае какво ще направи следващия път това копеле.

ЗАДЪЛБОЧЕНИ АНАЛИЗИ

Норман се изкачи в лабораторията, за да види с какво се занимава Бет, но тя бе заспала, свита на кълбо в койката си. Беше много хубава в съня си. Странно, че след всички преживяни премеждия, лицето й бе запазило свежия си вид. Изчезнали бяха и суровите оттенъци в чертите й. Носът й вече не изглеждаше така заострен, линията на устните беше по-мека, чувствена. Норман плъзна поглед по голите й ръце, с изпъкнали вени. Мускулите имаха нежни, женствени очертания.

Кой знае, помисли си той. След толкова часове, прекарани тук, кой би могъл да бъде сигурен в нещо. Той се спусна обратно по стълбичката и се отправи към своята койка. Хари вече се беше изтегнал и хъркаше шумно.

Норман реши да си вземе още един душ. Когато пристъпи под течащата вода, той се натъкна на поредното странно откритие.

Раните, които доскоро покриваха тялото му, бяха изчезнали.

По-точно, почти бяха изчезнали, виждаха се само синините от натъртванията. Останалото беше зараснало за часове. Той раздвижи мускули, за да установи, че вече не усещаше и предишната болка. Какво ставаше? За миг си помисли, че това е сън, или кошмар, но после се досети за истинската причина — изкуствената атмосфера. Раните и ожулванията заздравяваха далеч по-бързо в среда с високо атмосферно налягане. И в това нямаше нищо мистериозно. Просто лечебен физичен ефект.

Той се подсуши с единствената що-годе суха кърпа, след това се върна при койката. Хари продължаваше да хърка, чуваше се отдалеч.

Норман се изтегна по гръб, заслушан в тихото бръмчене на отоплителната инсталация. Хрумна му нещо, изправи се и дръпна ларингофона на Хари от основата на шията му. Хъркането изведнъж утихна до едва доловимо, тъничко писукане.

Така е по-добре, помисли си Норман. Излегна се на влажната възглавница и почти мигновено заспа. Събуди се със странното чувство, че са изминали само няколко секунди — само дето беше ободрен. Протегна се, прозя се и скочи от койката.

Хари продължаваше да спи. Норман намести обратно ларингофона и каютата се огласи от мощно хъркане. Той се прехвърли в цилиндър Г, където беше контролният пулт. На екрана продължаваха да светят думите:

ЕЙ ЧОВЕЧЕ. Я МЕ ОСТАВИ МЕ НА МИРА!

— Джери? — рече Норман. — Чуваш ли ме, Джери?

Екранът не отговори. Джери не го чуваше. Норман погледна към струпаните от другата страна разпечатки. Трябва накрая да ги прегледам, рече си той. Имаше нещо с Джери, което не му даваше мира. Норман не можеше да определи какво точно, но дори ако допуснеше, че едно извънземно може да се държи като разглезено дете, в поведението на Джери не се наблюдаваше никаква логика. Всичко си противоречеше. Включително и последното послание.

ЕЙ ЧОВЕЧЕ. Я МЕ ОСТАВИ НА МИРА.

Уличен език? Или само имитира Хари? Във всеки случай, това не беше обичайния тон от посланията на Джери. Стилът му се характеризираше с граматически неточности и мъгляви разговори за същества, или съзнание. Но от време на време, Джери ставаше доста приказлив. Норман се захвана да преглежда записите.

ОТНОВО ЩЕ БЪДЕМ С ВАС СЛЕД КРАТКА ПАУЗА, В КОЯТО ЩЕ ЧУЕТЕ РЕКЛАМА НА НАШИЯ СПОНСОР.

Ето един типичен пример. Откъде се беше взело това послание? Приличаше на онзи телевизионен водещ — как се казваше — Джони Карсън? Тогава, защо през цялото време Джери не говореше като Джони Карсън? На какво се дължеше тази внезапна промяна?

Освен това, съществуваше и проблемът с гигантския калмар. Ако Джери наистина се забавлява като ги плаши, ако му беше приятно да разклаща клетката и да гледа как скачат в нея, тогава защо му трябваше да използва за целта този калмар? Как му беше хрумнала подобна идея? И защо само калмар? Джери очевидно обичаше да създава най-различни неща. Защо тогава следващия път да не създаде гигантска бяла акула или нещо друго? Това нямаше ли да е още по-голямо предизвикателство за неговите способности?

Ами случая с Тед? Тед играеше с Джери в момента, когато беше убит. Ако Джери наистина толкова много обичаше да си играе, защо тогава трябваше да го убива? В това също нямаше никакъв смисъл.

Или имаше?

Норман въздъхна. Бедата беше в това, че разсъжденията му се базираха изцяло на предположения. Първото от тях бе, че пришълецът е надарен с логически процеси, близки до неговите. Но това можеше да не е вярно. Например, Джери можеше да функционира при значително по-висок темп на метаболитните процеси и следователно да притежава различно усещане за време. Децата се забавляват с една играчка само докато им е интересна, след това я заменят с друга. Тези дълги и мъчителни за Норман часове, за Джери може би са само секунди? Поиграл си е с калмара и след това го е захвърлил.

За децата е характерно и това, че нямат ясна представа за ценностите. Ако Джери не знае какво е това смърт, тогава не би се поколебал да убие Тед, защото за него смъртта на Тед ще е временно явление, „смехотворна“ проява от страна на Тед. Може въобще да не осъзнава, че чупи своята играчка.

И също така, Джери не лъжеше, като се хвалеше, че е способен на най-разнообразни творения. Ако, разбира се, предположим, че скаридите, медузите и коралите, а сега и морската змия, са негови творения. Такива ли бяха? Или са естествена част от заобикалящата ги среда. Как биха могли да го определят?

Ами морякът, спомни си Норман. Да, вярно, морякът. Откъде се беше взел? Дали и той беше едно от творенията на Джери? В състояние ли е Джери да сътворява и своите приятели в играта? В такъв случай той наистина не би се поколебал да ги премахва.

Едно е сигурно, мислеше си Норман. Джери не изпитва угризения от факта, че убива. Той просто иска да си играе и не познава силата си.

Имаше и още нещо. Той прегледа ситно напечатаните листове, чувствайки инстинктивно, някаква прикрита, невидима за окото свързваща структура. Нещо, до което не можеше да се добере, някаква връзка, която не съумяваше да направи.

И докато се бореше с различни предположения, непрестанно го тревожеше един единствен въпрос: Защо калмар? Защо точно калмар?

Разбира се, досети се той. Говореха за гигантски калмар по време на вечерята. Джери трябва да ги е подслушал. И е сметнал, че калмарът е подходяща провокация за игра. Ако е така, не беше сбъркал.

Норман обърна още една страница и стигна до първото послания, разшифровано от Хари.

ЗДРАВЕЙТЕ. КАК СТЕ? АЗ СЪМ ДОБРЕ. КАК СЕ КАЗВАТЕ. АЗ СЕ КАЗВАМ ДЖЕРИ.

Ето нещо подходящо за начало. Норман си спомни, че Хари бе положил огромни усилия докато дешифрира това послание. Ако се беше провалил, никога нямаше да се свържат с Джери.

Норман огледа клавиатурата пред него. Какво бе казал Хари? Че клавиатурата е спираловидна — Ж е едно, Ф е две и така нататък. Умно го е измислил. Норман не би се досетил и след милион години. Той се зае да дешифрира буквите от първото послание.

Я да видим… 00 обозначава началото на изречението, така каза Хари. После идва 03, което е З. След това 21, отговарящо на Д, после Р… А… така…

ЗДРАВЕЙТЕ.

Да, всичко съвпада. Той продължи с дешифровката. 03269 е КАК…

КАК СТЕ?

До тук добре. Норман почувства известно удоволствие, почти сякаш той бе инициаторът на първото дешифриране. Сега 18, това е АЗ…

АЗ СЪМ ДОБРЕ.

Вече се движеше доста по-бързо.

КАК СЕ КАЗВАТЕ?

Така, сега 1604. АЗ… АЗ СЕ КАЗВАМ… но тук Норман се натъкна на неочаквана грешка. Възможно ли бе? Норман продължи, натъкна се на втора грешка, изписа цялото послание наново и се втренчи в него.

АЗ СЕ КАЗВАМ ХАРИ.

— Боже мили! — възкликна той.

Провери всичко отново, нямаше и съмнение за грешка. Посланието беше съвсем ясно.

ЗДРАВЕЙТЕ. КАК СТЕ? АЗ СЪМ ДОБРЕ. КАК СЕ КАЗВАТЕ. АЗ СЕ КАЗВАМ ХАРИ.