Сфера

СПУСКАНЕТО

В утринната светлина, подводницата „Чарън V“ леко се полюшваше на морската повърхност, завързана за една понтонна платформа. Боядисана в яркожълто, тя приличаше на живописна детска гумена играчка.

Една гумена лодка „Зодиак“ откара Норман до платформата. След като се покатери, той стисна ръката на пилота, който едва ли беше на повече от осемнадесет и със сигурност бе по-млад от сина му — Тим.

— Готов ли сте за тръгване, сър? — попита пилотът.

— Напълно — отвърна Норман. Чувстваше се в страхотна форма.

Отблизо подводницата не изглеждаше като детска играчка. Беше невероятно масивна и здрава. Норман забеляза само едно прозорче с подсилена рамка. Болтовете, с които беше прикрепено, бяха дебели като ръката му. Норман ги докосна нерешително.

Пилотът се усмихна.

— Не искате ли да пробвате гумите, сър?

— Не, доверявам се на вас.

— Стълбичката е от тук, сър.

Норман изкачи скобите към кулата на подводницата, където го чакаше отворен люк. Отново се поколеба.

— Седнете на ръба, ето тук, — обясни пилотът, — спуснете крака и ги последвайте надолу. Може би ще трябва малко да присвиете раменете си и да си приберете… точно така, сър.

Норман се провря през люка и се озова в тясно и ниско помещение, където дори не можеше да се изправи. Подводницата изглеждаше натъпкана с циферблати, датчици и друга машинария. Тед вече беше на борда, присвил гръб и ухилен като щастливо хлапе.

— Не е ли фантастично?

Норман завидя на безгрижния му ентусиазъм — той самият се чувстваше притеснен и нервен. Над него, пилотът хлопна тежкия капак и застана пред пулта за управление.

— Добре ли сте всички?

Двамата кимнаха.

— Съжалявам за гледката, джентълмени, — подхвърли пилотът през рамо. — Ще се наложи да се любувате на задните ми части. Да тръгваме. Нещо против Моцарт? — той включи палубния касетофон и се ухили. — Чака ни трийсет минутно спускане до дъното — музиката ще го направи по-забавно. Ако не ви допада Моцарт ще измислим нещо друго.

— Харесвам Моцарт — рече Норман.

— Страхотен е — подхвърли Тед. — Невероятен.

— Много добре, джентълмени.

Разнесе се съскащ звук. Радиото изпука. Пилотът промърмори нещо в микрофона. На прозореца се появи един водолаз и помаха с ръка. Пилотът отвърна на поздрава.

Съскането се усили, примеси се с бръмчене и те потеглиха надолу.

— Както виждате, цялата платформа се спуска — обясни пилотът. — Подводницата не е стабилна на повърхността и затова я спускаме привързана. Ще се отделим от платформата на около сто и петдесет фута дълбочина.

Зад прозореца водолазът вече бе потопен до кръста във вода. После водата закри прозореца. От устата на водолаза бликнаха мехурчета.

— Под водата сме — обяви пилотът. Той завъртя една клапа над главата си и в помещението шумно нахлу свеж въздух. Отвън нещо бълбукаше. Светлината, идеща от прозореца, бе озарена в синьо.

— Красиво, нали — рече Тед.

— Ето сега се отделяме от платформата — обясни пилотът. Шумът от двигателя се усили и подводницата се понесе напред, а фигурата на водолаза изостана. Отвън вече не се виждаше нищо, освен синкава мътилка. Пилотът докладва нещо по радиото, после засили Моцарт.

— Седете си спокойно, джентълмени. Спускаме се със скорост осемдесет фута в минута.

Норман чуваше ясно бръмченето на електрическите двигатели, но не усещаше никакво движение. Само дето ставаше все по-тъмно и по-тъмно.

— Знаеш ли, — заговори Тед, — наистина имаме късмет, че се е случило в този район. В по-голямата си част Тихия океан е толкова дълбок, че едва ли някога ще можем да се спуснем на дъното — той обясни, че Тихия океан, по площ покриващ половината от земната кора, имал средна дълбочина две мили. — Редки са онези места, където не е така дълбок. Едно от тях е относително малкият по площ четириъгълник между Самоа, Нова Зеландия, Австралия и Нова Гвинея, който всъщност представлява обширна подводна равнина, подобна на равнините от Американския Запад, само дето се намира на две хиляди фута дълбочина. Именно към нея се спускаме сега.

Тед говореше припряно. Дали беше нервен? Норман не можеше да определи, но неговото сърце блъскаше развълнувано. Навън беше съвсем тъмно, приборите грееха в зелено. Пилотът включи червените вътрешни светлини.

Спускането продължаваше.

— Четиристотин фута — подводницата се разтресе, после се понесе напред. — Това е реката.

— Каква река? — запита Норман.

— Сър, попаднахме в течение с различна температура и соленост, в океана то се държи като река. Обикновено тук спираме и оставяме подводницата да се носи по течението.

— А, ясно — рече Тед и бръкна в джоба си. После подаде на пилота една банкнота от два долара.

Норман го погледна въпросително.

— Не ти ли казах? Стара традиция. Когато се спускаш, трябва да платиш на пилота. За късмет.

— Нямам нищо против късмета — отвърна Норман. Той порови малко, извади петдоларова банкнота, помисли и вместо нея подаде една двадесетдоларова.

— Благодаря, джентълмени, и ви желая приятно прекарване на дъното — отвърна пилотът.

Електрическите двигатели утихнаха.

Спускането продължи. Водата беше черна.

— Петстотин фута — обяви пилотът. — Половината път.

Подводницата издаде скърцащ звук, последван от оглушително бълбукане. Норман се огледа уплашено.

— Обичайна реакция на повишеното налягане — обясни пилотът. — Няма проблеми.

— Хм — изсумтя Норман и отри потта от челото с ръкава си. Струваше му се, че вътрешността на подводницата се е смалила, а стените са се доближили до лицето му.

— Всъщност, — бърбореше Тед, — доколкото си спомням, този район на Тихия океан се нарича басейн Лау, нали?

— Точно така, сър, басейн Лау.

— Това е плато между две подводни планински вериги — южните Фиджи, или планина Лау на запад и планинския масив Тонга на изток.

— Съвършено вярно, доктор Филдинг.

Норман погледна приборите. Бяха покрити с влага. Пилотът трябваше да ги бърше с кърпа за да следи данните. Дали подводницата не пропускаше? Не, едва ли. Това беше кондензирана пара. В кабината ставаше все по-студено.

Успокой се, рече си Норман.

— Осемстотин фута — обяви пилотът.

Навън цареше непрогледен мрак.

— Колко вълнуващо — обади се Тед. — Присъствал ли си някога на нещо подобно, Норман?

— Не — отвърна той.

— Аз също — призна Тед. — Какво приключение.

Норман се молеше Тед най-сетне да млъкне.

— Знаеш ли, — продължаваше партньорът му, — мига, когато отворим космическия кораб и влезем в контакт с пришълците, ще е най-великият в историята на човечеството. Чудя се какво ли ще трябва да кажем.

— Да кажем ли?

— Нали разбираш, какви думи да произнесем. На прага, под блясъка на камерите.

— Ще има ли камери?

— О, сигурен съм, че моментът ще бъде документиран по някакъв начин. Трябва да сме готови да кажем няколко думи, нещо подходящо за историческия миг. Какво ще кажеш например за: „Това е важен миг в историята на човечеството?“

— Важен миг? — запита вдигнал вежди Норман.

— Прав си — рече Тед. — Фразата звучи глупаво. Може би: Повратна точка в човешката история?

Норман поклати глава.

— Ами тогава: Кръстопът в еволюцията на човешкия вид?

— Еволюцията може ли да има кръстопът?

— Не виждам защо да не може — отвърна Тед.

— Защото кръстопът означава пресичане на пътища. Път ли е еволюцията? Мисля че не е. Струва ми се, че еволюцията няма постоянна посока.

— Приемаш нещата твърде буквално — обиди се Тед.

— Наближаваме дъното — обяви пилотът. — Деветстотин фута — той намали скоростта на спускане. Откъм сонара се чуваше все по-ясно пукане.

Тед продължи.

— Нов праг в еволюцията на човешкия род?

— Става. Но мислиш ли, че е това?

— Че е какво?

— Един нов праг.

— Защо не? — учуди се Тед.

— Ами ако намерим вътре само купчина ръждясали железа и нищо ценно, което да ни просветли?

— Прав си — кимна Тед.

— Деветстотин и петдесет фута. Включвам външните светлини.

Зад прозореца се мярнаха блестящи снежинки. Пилотът обясни, че са вдигнати от дъното прашинки.

— Пряка видимост. Дъното е под нас.

— Трябва да го видя! — възкликна Тед. Пилотът се отдръпна встрани и двамата впериха погледи.

Норман видя плоска, мрачна равнина, която се простираше докъдето стигаше осветлението. Отвъд нея само мрак.

— Опасявам се, — отбеляза пилотът, — че няма какво толкова да се види.

— Подтискаща гледка — призна малко разочаровано Тед. — Очаквах да има повече живот.

— Е, тук е доста студено. Температурата на водата е, хъм, тридесет и шест градуса по Фаренхайт.

— Направо да замръзнеш — рече Тед.

— Да, сър. Да видим, дали ще можем да открием вашия нов дом.

Двигателите забръмчаха. Зад прозореца се вдигна тиня. Подводницата се завъртя и се понесе над дъното. В продължение на няколко минути виждаха само безличен кафяв пейзаж.

Изведнъж блеснаха светлини.

— Ето ги.

Огромна площ пред тях бе заобиколена от подводни прожектори.

— Това е мрежата — рече пилотът.

Подводницата се издигна и се плъзна над осветената мрежа, която се простираше на около половин миля. Под нея, по дъното се движеха водолази. Някои от тях махнаха на преминаващата подводница. Пилотът стисна в отговор един детски тромбон.

— Могат ли да го чуят?

— Естествено. Водата е невероятен проводник.

— Божичко — рече Тед.

Точно пред тях, от океанското дъно се издигаше гигантска титаниева перка. Норман не беше си представял, че е с такива гигантски размери — когато я заобиколиха, тя закри гледката за цяла минута. Металът беше тъмносив на цвят, с изключение на някои дребни петънца от полепнали морски обитатели.

— Няма никаква корозия — рече Тед.

— Не, сър — потвърди пилотът. — Всички го забелязват. Смятат че се дължи на метало-пластичната сплав, но никой не би могъл да се закълне със сигурност.

Перката остана назад, подводницата направи завой. Точно пред тях се виждаха още светлини, подредени във вертикални редици. Норман забеляза масивен цилиндър, оцветен в жълто и с ярко блестящи илюминатори. До него се виждаше нисък метален купол.

— Вляво е ДС-7, станцията на водолазите — обясни пилотът. — Доста е тесничка. А вие момчета сте в ДС-8, където е далеч по-приятно, уверявам ви.

Той сви вдясно и след краткотрайна тъмнина видяха нова верига от светлини. Когато наближиха, Норман преброи пет различни цилиндъра, някои вертикални, други хоризонтални, всичките свързани по между си.

— Ето го и него. ДС-8, вашият дом, далеч от родния дом — рече пилотът. — Дайте ми една минута за скачвате.

Метал се блъсна в метал, последва сътресение и двигателите замряха. Тишина. Съскане на газ. Пилотът завъртя капака и отвън нахлу изненадващо студен въздух.

— Люкът е отворен, джентълмени — обяви той и се отдръпна встрани.

Норман надникна през отвора. Над него грееха червени светлини. Той изпълзя от подводницата и се озова в стоманен цилиндър, приблизително осем стъпки в диаметър. Навсякъде се виждаха ръкохватки, тесни метални койки, отгоре грееха реотани, но без някакъв осезаем ефект.

Тед го последва и се настани на една койка до него. Седяха толкова близо, че колената им се докосваха. Под тях, пилотът затваряше люка. Двамата гледаха как се завърта кръглата ръчка. Чу се тихо потракване, при откачването на подводницата, сетне шумът на двигателите.

Тишина.

— Сега какво ще правим? — запита Норман.

— Покачват налягането — обясни Норман. — А после подават смесени газове. Тук долу не можем да дишаме въздух.

— Защо не? — попита Норман. За пръв път съжали, че не остана буден по време на лекцията.

— Защото, — обясняваше Тед, — атмосферата на Земята е смъртоносна. Макар да не го осъзнаваш, кислородът е силно корозивен газ. Той е в тясно химическо родство с хлора и флуора, а хидрофлуорната киселина е една от най-корозивните киселини. По същия начин, по който кислородът кара да потъмнее току що отхапаната ябълка, или желязото да ръждяса, той е в състояние да разруши тъканта на човешкото тяло, стига да бъде изложено прекалено дълго на въздействието му. Кислородът под високо налягане е силно токсичен. Ето защо се налага да се намали поемането съдържание. На повърхността вдишваш двадесет и един процента кислород. А тук ще бъдат два процента. Но няма да забележиш никаква разлика…

Говорителят изпращя:

— Започваме да изравняваме налягането.

— Това кой е? — попита Норман.

— Барнс — отвърна гласът. Но не звучеше като Барнс. Звучеше, дразнещо, металически.

— Сигурно е от говорителя — рече Тед и се засмя. Гласът му беше изтънял и писклив. — От хелия трябва да е, Норман. Сега напомпват хелий.

— Звучиш като Доналд Дък — каза Норман и също се засмя. И неговият глас беше като от детски анимационен филм.

— Кажи какъв е проблема, Мики — изквака Тед.

— Ами, мисля че зърнах един дебел плъх — отвърна Норман. И двамата се смееха неудържимо.

— Я стига, момчета — сопна се Барнс от говорителя. — Работата е сериозна.

— Да, сър, капитане — рече Тед, но гласът му беше така изтънял, че почти не се разбираше какво казва. Двамата отново се заляха от смях, а гласовете им отекваха в стените на металическия цилиндър, сякаш бяха ученички.

Хелият правеше гласовете им тънки и пискливи. Но имаше и друго въздействие.

— Хладничко ли ви става, момчета? — запита Барнс.

И двамата почувстваха, че е станало по-студено. Норман забеляза, че Тед трепери. Неговата кожа също беше настръхнала. Сякаш телата им бяха изложени на силен вятър — само дето в помещението нямаше никакъв вятър. Като лек газ, хелият увеличаваше изпарението на тялото и с това отнемаше от телесната топлина.

Тед извика нещо от другия край на цилиндъра, но Норман не беше в състояние да различи думите. Гласът напомняше скърцане на врата.

— Май вече плъховете са два — отбеляза не без задоволство Барнс.

Тед завъртя очи към говорителя и изписка нещо.

— Ако искате да говорите, сложете си ларингофони — посъветва ги Барнс. — Ще ги намерите в шкафа под седалката. Норман откри металическия шкаф и дръпна вратичката. Разнесе се остър звук, като от плъзгащ се по черната дъска тебешир. Вътре в шкафа имаше два шлемофона от черна кожа с прикрепени към тях миниатюрни ларингофони.

— Закопчават се отзад. Гледайте да опрете ларингофона в основата на гръкляна.

— Добре — отвърна Тед и премигна от изненада. Макар и леко дрезгав, гласът му звучеше съвсем нормално.

— Тези неща вероятно променят честотата на гласните връзки — отбеляза Норман.

— Момчета, защо не слушате внимателно лекциите? — попита Барнс. — Точно това правят. Докато сте долу, ще носите ларингофоните непрестанно. Ако искате, естествено, другите да ви разбират. Студено ли ви е?

— Да — кимна Тед.

— Стискайте още малко, докато изравним налягането.

Малко след това се чу нов съскащ звук и една странична врата се отвори. На прага ги чакаше Барнс, със светлоотразителни жилетки, преметнати през рамо.

— Добре дошли в ДС-8 — каза той.

ДС-8

— Вие сте последните пристигнали — продължи Барнс. — Имаме време за съвсем кратка обиколка, преди да отворим кораба.

— Вече сте готови да го отворите? — запита Тед. — Чудесно. Точно за това говорих с Норман. Такъв велик момент от нашата история, първият контакт с извънземен живот, ще изисква поне една кратка реч.

— Имаме време за да го обмислим — рече Барнс, гледайки учудено Тед. — Първо да ви покажа станцията. Насам.

Той обясни, че ДС-8 се състои от пет големи цилиндъра, обозначени от А до Д.

— Цилиндър А е въздушният шлюз, в него се намираме в момента — Барнс ги поведе през тесния коридор, служещ за съблекалня. На стената бяха окачени тежки водолазни костюми с масивни жълти шлемове, каквито носеха водолазите отвън. Шлемовете имаха доста космически вид. Норман почука един от тях с пръст. Беше от пластмаса и необичайно лек.

Над прозорчето беше написано „ДЖОНСЪН“.

— Ние ли ще ги носим? — попита Норман.

— Познахте — кимна Барнс.

— Значи ще излизаме навън — попита Норман, с нарастваща тревога.

— Вероятно да. Не се безпокойте за това. Студено ли ви е още?

Беше им студено и Барнс ги посъветва да облекат тесни комбинезони от син полиестер. Тед сбърчи вежди.

— Не мислите ли, че ще изглеждаме глупаво с тях?

— Може да не са последният вик на модата, — отвърна Барнс, — но ще запазят телесната ви топлина от охлаждащото действие на хелия.

— Цветът им е отвратителен — нацупи се Тед.

— Не му обръщай внимание — посъветва го Барнс. После им подаде светлоотразителните жилетки. Норман почувства, че в джоба нещо натежава и напипа няколко батерии.

— Жилетките са с електрическо захранване и се подгряват изкуствено — обясни Барнс. — Нещо подобно на електрическо одеяло, каквото ще използваме по време на сън. Следвайте ме.

Преминаха в цилиндър Б, където се намираха енергетичните запаси и живото-обезпечаващите системи. В първия миг им заприлича на котелно отделение с множеството си тръби и кранове.

— Тук генерираме топлината, енергията и въздуха — продължаваше Барнс. Той посочи с ръка: — Генератор на променлив ток, със затворен цикъл. Електрохимични клетки с водородно подаване. Течен процесор, задвижван от оловно-цинкови акумулатори. А това е главен старшина Флетчър. Флетчър Хърбата.

Норман забеляза масивна фигура, която оглеждаше тръбите с масивен ключ в ръка. Фигурата се обърна и Норман позна Алис Флетчър, която им помаха усмихната с ръка.

— Изглежда си разбира от работата — кимна одобрително Тед.

— Така е — потвърди Барнс. — Системите ни са от сигурни по-сигурни. Но друго си е, когато ги надзирава Флетчър. Всъщност, трябва да знаете, че цялата станция е само-регулираща се.

Той закачи по един масивен датчик на комбинезоните им.

— Носете ги непрестанно, макар и да са само една предпазна мярка. Алармата се включва автоматично в мига, когато възникне опасна за живота ситуация. Но това няма да се случи. Във всяка каюта на станцията има дозиметри. Ще свикнете с това, че околната среда непрестанно се нагажда към вашето присъствие. Светлината сама се включва и изключва, а също отоплителната система, въздушното подаване и куп други неща. Всичко е автоматизирано, така че не се тревожете. Дори да изгубим енергия, въздух или вода, пак можем да си живеем добре цели сто и тридесет часа.

Сто и тридесет часа не изглеждаха толкова много за Норман. Бързо пресметна на ум — пет дни. Пет дни също не изглеждаха много.

Влязоха в следващия цилиндър и светлините незабавно блеснаха. В цилиндър В бяха разположени жилищните помещения — койки, тоалетни, душове („колкото ви душа иска топла вода“). Барнс ги развеждаше наоколо подут от гордост, сякаш се намираха в неговия хотел.

Жилищните помещения бяха плътно изолирани — пода, стените и тавана бяха облицовани в дунапрен и от това каютите имаха натруфен вид. Но независимо от ярките цветове и очевидното старание в декорирането, на Норман му се струваха тесни и злокобни. Илюминаторите бяха миниатюрни и зад тях се виждаше само непрогледен мрак. А там, където свършваше облицовката, се виждаха масивни метални плочи, прикрепени с дебели болтове, които му напомняха къде всъщност се намира. Чувстваше се като във вътрешността на огромни железни дробове — и това не беше съвсем далече от истината.

Наведоха глави в ниския тунел към цилиндър Г — малка лаборатория с маси, микроскопи отгоре и вградени вътре сложни електронни прибори.

— Това е Тина Чан — представи им Барнс една самоуверена на вид жена. Стиснаха си ръцете. Норман си помисли, че Тина изглежда неестествено спокойна, докато не осъзна, че тя е от онзи тип хора, които рядко мигат с очи.

— Дръжте се добре с Тина — предупреди ги Барнс. — Тя е връзката ни с външния свят — разпорежда се с комуникационните системи и датчиците. На практика — с цялата електроника.

Тина Чан бе заобиколена от монитори с изпъкнали екрани, като телевизори от петдесетте години. Барнс обясни, че на някои прибори не им понася обогатената на хелий среда, включително и кинескопите. При първите дълбочинни станции се е налагало да ги сменят почти ежедневно. После започнали да ги херметизират и защитават, което довело до масивния им вид.

До Чан седеше още една жена, Джейн Едмъндс, която Барнс представи като секционен архивист.

— Какво е това секционен архивист? — запита я Тед.

— Старшина първи клас, обработка на информация, сър — отвърна официално тя. Джейн Едмъндс носеше очила и седеше с изправен гръб. Норман я оприличи на библиотекарка.

— Обработка на информацията… — повтори Тед.

— Задачата ми е да се грижа за всички цифрови записи, визуални материали и видеофилми, сър. Всеки аспект на този исторически момент се записва и аз внимателно класифицирам тези записи.

Да, каза си Норман. Тя наистина е библиотекарка.

— Чудесно — отвърна Тед. — Радвам се да го чуя. Ленти или видеозаписи?

— Видеозаписи, сър.

— Виж, с видеокамерата и мен ме бива — ухили се Тед. — Какво използвате, половин инчови или три четвърти?

— Сър, използваме информационно запаметяващо изображение еквивалентно на две хиляди пиксела на кадър, като всеки пиксел разполага с шкала от дванадесет разновидности на сивото.

— О! — рече Тед.

— Далеч по-добра е от комерсиалните системи, с които може би сте запознат, сър.

— Ясно — отвърна Тед. Но се възстанови бързо и известно време обсъжда с Едмъндс някои технически въпроси.

— Тед изглежда страшно е заинтересуван от начина, по който ще запишем всичко това — рече с известно безпокойство Барнс.

— Да, така изглежда — Норман се зачуди защо подобно нещо тревожи Барнс. Дали се безпокоеше заради видеозаписите? Или се опасяваше, че Тед ще провали шоуто? Ще провали ли наистина Тед шоуто? Или Барнс се тревожеше, че операцията не бива да изглежда военна?

— Не, външните светлини са сто и петдесет ватови кварцово-халогенни — обясняваше Едмъндс. — Записваме с еквивалент от половин милион АСА, така че са съвсем достатъчни. Единственият ни проблем е отразеното разсейване. Непрестанно се борим с него.

— Направи ми впечатление, — рече Норман, — че поддържащият екип е само от жени.

— Да — кимна Барнс. — Всички дълбочинни изследвания показват, че жените са по-добри при подводни операции. Физически по-дребни са и консумират по-малко хранителни съставки и въздух, по-умели са в социално отношение, толерират тесните помещения, физиологично са по-здрави и по-издръжливи. В интерес на истината, във ВМС отдавна са осъзнали, че за предпочитане е екипажите на подводниците да са женски — той се засмя. — Но я се опитайте да му придадете гласност — Барнс погледна часовника си. — Време е да тръгваме. Тед?

Продължиха. Последният, Д цилиндър беше направо просторен в сравнение с другите. Тук имаше списания, телевизор и голям диван, а на долния етаж — кухненски бокс и трапезария. Роуз Ливай, готвачката на станцията, беше червендалеста жена с южняшки акцент, застанала под мощен на вид абсорбер. Тя запита Норман дали има любим десерт.

— Десерт ли?

— Да, доктор Джонсън. Обичам да приготвям на всеки любимия му десерт. Стига да мога. Какво ще кажете за вашите предпочитания, доктор Филдинг?

— Лимонен сладкиш — рече Тед. — Обожавам лимонен сладкиш.

— Няма проблеми, сър — отвърна с широка усмивка Ливай. Тя се обърна към Норман. — Не чух вашия, доктор Джонсън.

— Ягодов кекс.

— Лесна работа. С последната подводница ще дойдат чудесни новозеландски ягоди. Искате ли да ви го направя тази вечер?

— Защо не, Роуз? — рече добродушно Барнс.

Норман надникна в мрака зад малкия илюминатор. В далечината се виждаше електрическата мрежа, със светещи към дъното прожектори, която покриваше космическия кораб. Над ярко осветеното дъно плуваха водолази, приличащи на светулки.

Намирам се на хиляда фута под повърхността, мислеше си Норман, а тук си говорим за ягодов кекс. И въпреки това, колкото повече мислеше, толкова по-логично му се струваше. Най-добрият начин да накараш някого да се чувства удобно в непозната обстановка е да му поднесеш любимата храна.

— От ягодите се обривам — заяви Тед.

— Ще ви го направя с малини — отвърна Ливай без да й мигне окото.

— Ами сметана? — попита Тед.

— Ах…

— Не можеш да имаш всичко — намеси се Барнс. — И едно от нещата, които не можеш да имаш при тридесет атмосфери налягане и смесена среда е сметаната. Няма да се разбие. Да тръгваме.

Бет и Хари ги очакваха в една тясна стая за съвещания, точно над трапезарията. И двамата носеха комбинезони и отоплителни жилетки. Хари поклати глава, като ги видя да влизат.

— Как ви харесва нашата облицована килия? — той натисна с пръст стената. — Все едно да живееш във вагина.

— Не искаш ли да се върнеш обратно в утробата, Хари? — запита го Бет.

— Не — рече Хари. — Бил съм там. Веднъж ми стига.

— Тези комбинезони са отвратителни — заяви Тед драскайки прилепналия полиестерен плат.

— Коремът ти изпъква чудесно — подразни го Хари.

— Хайде стига — намеси се Барнс.

— Няколко кабърчета и ставаш на Елвис Пресли — продължи Хари.

— Елвис е мъртъв.

— Сега ти е шансът — отвърна Хари.

Норман се огледа.

— Къде е Левин?

— Левин не издържа — обади се Барнс. — Получи остър пристъп на клаустрофобия още в подводницата и се наложи да го върнем обратно. Стават такива неща.

— Значи си нямаме морски биолог?

— Ще се оправим и без него.

— Мразя тоя гаден комбинезон — мърмореше Тед. — Наистина го мразя.

— Бет изглежда страхотно в нейния.

— Да, Бет си я бива.

— И колко е влажно тук — продължаваше Тед. — Винаги ли е такава влага?

Норман беше забелязал, че влагата е неприятен проблем. Всичко до което се докосваха беше лепкаво и хладно. Барнс ги беше предупредил за опасността от инфекции и настинка и им бе раздал флакони с хапчета и капки за уши.

— Мислех си, че техниката отдавна се е справила с тия неща — рече Тед.

— Така е — увери го Барнс. — Особено в сравнение със станциите отпреди десет години.

— Преди десет години — тросна се Тед — са преустановили строежа на подводни станции, защото хората непрестанно са измирали в тях.

Барнс се намръщи.

— Имаше един инцидент.

— Имало е два инцидента — прекъсна го Тед. — и са загинали общо четирима.

— Особени обстоятелства — отвърна Барнс. — Нищо общо с технологиите, използвани във Флотата.

— Страхотно — рече Хари. — И колко време казваш ще прекараме тук?

— Максимум седемдесет и два часа.

— Сигурен ли си?

— Такива са разпоредбите във Флотата.

— Защо? — попита учудено Норман.

Барнс поклати глава.

— Никога, — рече той, — никога не питайте защо са такива разпоредбите във Флотата.

Говорителят изпращя и се разнесе гласът на Тина Чан.

— Капитан Барнс, получихме сигнал от водолазите. В момента монтират въздушния шлюз. След няколко минути корабът ще бъде отворен.

Настроението в стаята се промени мигновено. Вълнението беше почти осезаемо. Тед потърка ръце.

— Вероятно осъзнавате, че дори и да не проникнем в космическия кораб, откритието ще има невероятно значение.

— Какво по-точно? — запита Норман.

— Духнахме под опашката на всички хипотези за уникалност — отвърна Тед, като гледаше към Бет.

— Хипотезите за уникалност ли? — попита Барнс.

— Той има пред вид, — обясни Бет, — че физиците и химиците са склонни да вярват в съществуването на извънземен живот, за разлика от биолозите. Повечето от последните разглеждат появата на разумен живот на Земята като следствие от толкова много случайни фактори и виждат в нея уникално по рода си събитие, неповторимо в пределите на вселената.

— Но разумът не е ли предопределен да се появява отново и отново? — запита Барнс.

— Да не забравяме, — отвърна Бет, — че на Земята той е съвсем отскоро. Нашата планета е на 4.9 милиарда години, а едноклетъчен живот се е появил преди 3.9 милиарда години — почти веднага, от геологична гледна точка. Но животът е останал едноклетъчен през следващите три милиарда години. После, през камбий, преди около шестстотин милиона години, настъпило експлозивно развитие на формите на живот. Само след сто милиона години океанът се напълнил с риба. След това била заселена сушата. А на края и въздушното пространство. Но никой не знае какво е причинило тази експлозия. И тъй като не се е проявила през предхождащите три милиарда години, съществува вероятност на някоя друга планета да не настъпи никога.

Но дори и след камбрия, веригата от събития довела до появата на човека се състои от толкова много случайности, че биолозите се чудят как въобще е станало всичко. Представете си само, че ако динозаврите не бяха изтрити от лицето на Земята — от комета или каквото е било там — те и до ден днешен можеха да са доминиращата земна форма на живот, а бозайниците едва ли щяха да получат възможността да господстват на планетата. Няма ли ги бозайниците, няма да има и примати. Няма ли примати — няма маймуни. А без маймуната, появата на човека е невъзможна… Еволюцията е пълна с подобни случайни фактори, щастливи за нас. Ето защо биолозите смятат, че разумният живот може да е уникално явление във вселената, проявило се единствено тук.

— Само че, — намеси се Тед, — вече знаем, че не е уникално. Защото там, навън има един ужасно голям космически кораб.

— Що се отнася до мен лично — отбеляза Бет, — не бих могла да съм по-щастлива.

— Не изглеждаш кой знае колко щастлива — рече Норман.

— Ще ти кажа защо — обясни тя. — Не мога да се преборя с нервността си. Преди десет години, Бил Джаксън изнесе серия от неделни лекции в Стандфърдския университет посветени на извънземния живот. Беше малко след като получи Нобелова награда по химия. Раздели ни на две групи. Едната група имаше за задача да създаде теоретичен модел на извънземно и да го обоснове научно. Другата група трябваше да открие извънземното и да встъпи в контакт с него. Джаксън като представител на точните науки наглеждаше работата и на двете групи и не позволяваше излишно фантазиране. В един случай му занесохме рисунка на предполагаемо същество и той ни запита доста грубичко: „Добре де, къде му е анусът?“ Ето така обичаше да критикува. Но и на Земята, много животни нямат анус. Има най-различни екскреторни механизми, които не изискват наличието на отвърстие. Джаксън смяташе анусът за необходимост, каквато той не е. И така… — тя сви рамене. — Кой би могъл да познае, какво ще открием?

— Скоро ще разберем всички — рече Тед.

Говорителят изпращя.

— Капитан Барнс, водолазите са монтирали въздушния шлюз. Роботът е готов да проникне в космическия кораб.

— Какъв робот? — извика Тед.

ВРАТАТА

— Смятам, че това е абсолютно несправедливо — гневеше се Тед. — Дойдохме тук долу, за да влезем собственолично в кораба. Не смятам, че трябва за целта да се използва един робот.

— Изключено — клатеше глава Барнс. — Нямаме право да рискуваме.

— Трябва да гледате на кораба — продължаваше Тед — като на археологическа находка. По-грандиозна от Троя, или гробницата на Тутанкамон. Без съмнение, най-важната археологична находка в историята на човечеството. Наистина ли възнамерявате да изпратите там един тъп робот? Къде е чувството ви за човешко достойнство?

— А къде е вашето чувство за самосъхранение? — отвърна Барнс.

— Капитан Барнс, аз съм против това решение.

— Ще го отбележа — рече Барнс и се обърна. — А сега да започваме. Тина, дай изображение.

Тед изсумтя, но замлъкна когато блеснаха двата монитора. На левия екран се появи сложна плетеница от тръби, двигателни елементи и метални връзки — това беше роботът, увиснал над извитата сивкава стена на космическия кораб.

На тази стена се различаваше врата, която наподобяваше на самолетна. Вторият екран показа същата врата в едър план, очевидно изображението идваше от самия робот.

— Страшно прилича на врата на самолет — подхвърли Тед.

Норман погледна към Хари, който се усмихна загадъчно. Премести очи към Барнс. Барнс не изглеждаше никак изненадан. Норман се досети, че Барнс е знаел за вратата.

— Чудя се, как да обясним това сходство в устройството на вратата — мърмореше Тед. — Възможността за подобно съвпадение е астрономически нищожна. Та тази врата отговаря напълно на размерите на едно човешко същество!

— Съвсем правилно — потвърди Хари.

— Това е невероятно — възкликна Тед. — Просто невероятно.

Хари се усмихна, но не каза нищо.

— Да потърсим контролните прибори — предложи Барнс.

Изображението, подавано от робота се придвижи първо в ляво, после в дясно по повърхността на кораба. Спря се върху правоъгълна плоскост, монтирана в ляво от вратата.

— Можем ли да я отворим?

— Опитвам се, сър.

С тихо бръмчене роботът протегна метални щипки към плочата. Ръката му задраска неумело по повърхността, оставяйки тъмни драскотини. Плочата не помръдваше.

— Смешно е — каза Тед. — Все едно да гледаш някое бебе.

Ръката продължаваше да дращи по плочата.

— Това и ние го можем — подхвърли Тед.

— Опитай с вакуум — предложи Барнс.

Протегна се втора механична ръка, снабдена с гумена вендуза.

— А, ето го и каналджията — чу се насмешливия глас на Тед.

Вендузата бавно се долепи до металната повърхност, сплеска се върху нея и изведнъж плочата се отвори с металическо щракване.

— Най-сетне!

— Не мога да видя…

Изображението в малкото пространство зад плочата беше разфокусирано, мътно. Различаваха се серия от разноцветни метални издатини, червени, жълти и сини. Над копчетата имаше и обозначителни черно-бели символи.

— Вижте — посочи Тед. — Червени, сини и жълти. Ето това е невероятно откритие.

— Защо? — попита Норман.

— Защото означава, че извънземните са притежавали същите сетивни устройства, с които разполагаме ние — че могат да виждат вселената по същия начин, в същите цветове, използвайки идентична част от електромагнитния спектър. Това ще ни улесни неизмеримо в контакта с тях. А тези черно-бели маркировки… най-вероятно са надписи! Можете ли да си представите! Извънземна писменост! — той се ухили ентусиазирано. — Това е велик момент. Чувствам се истински горд, че присъствам на него.

— Фокус — нареди Барнс.

— Фокусирам, сър.

Изображението стана още по-неясно.

— Не, в обратна посока.

— Да, сър. Фокусирам.

Изображението се проясни и изведнъж стана отчетливо.

— О-хо — произнесе Тед, облещен в екрана.

Съвсем ясно се виждаше, че трите разноцветни петна са всъщност три бутона — жълт, червен и син. Бутоните бяха с диаметър около два сантиметра, заоблени по края. Символите над тях се оказаха ситно изписани табелки.

От ляво на дясно, на табелките бе написано: „Авариен изход — готовност — затваряне — отваряне“.

На чист английски.

Настъпи изумена тишина. А после до ушите им стигна тихият смях на Хари.

КОСМИЧЕСКИЯТ КОРАБ

— Това е на английски — рече Тед, облещен в екрана. — Написано е на английски.

— Аха — кимна Хари. — Че как иначе.

— Какво става тук? — запита Хари. — Това да не е някаква шега?

— Не — отвърна Хари. Беше невероятно спокоен. И малко замислен.

— Но как е възможно този кораб да е на триста години и същевременно да носи инструкции на чист съвременен английски?

— Помисли малко де — рече Хари.

Тед намръщи чело.

— Може би, — заговори той, — корабът ни се представя в такъв вид, за да ни предразположи.

— Я помисли още малко — настоя Хари.

Настъпи кратка тишина.

— Е, ако наистина е извънземен космически кораб…

— Това не е извънземен космически кораб — каза Хари.

Отново настъпи пауза. И тогава Тед каза:

— Добре де, като знаеш какво е, защо не ни кажеш и на нас!

— Е, хубаво — склони Хари. — Това е американски космически кораб.

— Американски космически кораб? Дълъг половин миля? Излят по технология, която още не познаваме? И потънал преди триста години?

— Разбира се — рече Хари. — Това беше очевидно още от самото начало. Нали така, капитан Барнс?

— Предполагахме го — призна Барнс. — Президентът, имам пред вид.

— Ето защо не сте информирали руснаците.

— Точно така.

Но сега вече, Тед беше направо разярен. Той стисна юмруци, сякаш искаше да прасне някой по зъбите. Въртеше очи от един към друг.

— Но откъде сте знаели?

— Първо — обясни Хари — от състоянието на кораба. По корпуса не личат никакви повреди. Той е напълно съхранен. Но едва ли който и да било космически кораб, би оцелял след удар с водната повърхност. Дори при ниска скорост на проникване — да речем двеста мили в час — водната повърхност ще е твърда като бетон. Колкото и да е издръжлив подобен кораб, все някакви повреди би трябвало да получи. И въпреки това, не забелязахме подобни повреди.

— Което означава?

— Което означава, че корабът не е паднал във водата.

— Не разбирам. Нали е долетял тук…

— Не е долетял. Пристигнал е.

— Откъде?

— От бъдещето — отвърна Хари. — Това е някакъв вид земен апарат, който е бил създаден в бъдещето и се е отправил назад във времето, появявайки се на океанското дъно преди неколкостотин години.

— Защо ще го правят хората от бъдещето? — изсумтя Тед. Очевидно беше нещастен от отнетата му възможност, да присъства на историческото посрещане на един извънземен космически кораб. Той се хвърли в креслото и загледа с тъп поглед мониторите.

— Не зная защо ще го правят хората от бъдещето — рече Хари. — Още не сме стигнали тяхното време. Може би е станала авария.

— Хайде тогава да го отворим — предложи Барнс.

— Отварям, сър.

Механичната ръка се протегна към бутона с надпис „Отваряне“. Натисна го няколко пъти. Чу се металическо щракане, но нищо не се случи.

— Какво става? — зачуди се Барнс.

— Сър, не можем да натиснем както трябва бутона. Металическата ръка е твърде широка, за да влезе в отвора.

— Страхотно.

— Да опитам ли със сондата?

— Опитай със сондата.

Ръката се отдръпна назад и тънка метална сонда се разгъна към бутона. Когато наближи, тя се прицели и сетне го докосна. Натисна го — и се плъзна.

— Опитвам отново, сър.

Сондата отново докосна бутона и повторно се плъзна.

— Сър, повърхността му е твърде хлъзгава.

— Опитай пак.

— Знаете ли, — заговори Тед — и този момент също е забележителен. В известен смисъл той е дори по-забележителен от контакта с извънземни. Аз самият отдавна не се съмнявам, че вселената е населена с разумен живот. Но да пътуваш във времето! Честно казано като астрофизик имам своите съмнения. От гледна точка на съвременните научни познания това е съвършено невъзможно и в пълно противоречие със законите на физиката. И въпреки това, вече притежаваме неоспоримо доказателство, че пътуването във времето е осъществимо — извършили са го нашите потомци от далечното бъдеще!

Тед отново се усмихваше щастливо, с блеснали очи. Как да не му се възхищаваш, помисли си Норман, оптимизмът му е несъкрушим.

— И ето ни сега, — продължаваше Тед, — на прага на нашия първи контакт със същества от бъдещето! Помислете си само! Ще се срещнем с нас от някакво бъдеще време!

Сондата се разтегна повторно и отново се плъзна.

— Сър, не можем да натиснем бутона.

— Сам го виждам — рече Барнс. — Добре, приберете я и се махайте от там. Тед, изглежда че желанието ти ще бъде изпълнено в края на краищата. Ще проникнем вътре сами. Хайде да се обличаме.

В КОРАБА

В съблекалнята на цилиндър А, Норман пъхна крака във костюма. Тина и Едмъндс му помогнаха да нагласи шлема на главата си и затвориха пръстена на врата. Усещаше тежестта на бутилките на гърба си, презрамките им се врязваха в раменете му. Въздухът имаше метален вкус. Говорителят на шлема изпука.

Първите думи, които чу бяха:

— А какво ще кажеш за това: На прага на невероятните възможности за човечеството?

Норман се засмя, доволен от възможността да се освободи от напрежението.

— За смешно ли го намираш? — запита обидено Тед.

Норман погледна към облечената във водолазен костюм фигура, на чийто шлем бе написано „Филдинг“.

— Не — каза той. — Просто съм нервен.

— Аз също — призна Бет.

— Дребна работа — намеси се Барнс. — Имайте ми доверие.

— Кои са трите големи лъжи в ДС-8? — каза Хари и те се засмяха отново.

Промъкнаха се един след друг през тесния люк в шлюза, удряйки от време на време глави. След като затвориха люка и завъртяха ръчката, Барнс каза:

— Е, добре, момчета, сега дишайте спокойно. — Той отвори долния люк и под него се показа черна вода. Водата не се покачваше. — Налягането в станцията е по-високо — обясни Барнс. — Нивото на водата няма да се промени. А сега ме гледайте и правете като мен. Иначе току виж сте си скъсали костюмите.

Движейки се малко несръчно под тежестта на бутилките, той приклекна до люка, хвана се за ръкохватките и изчезна във водата с тих плясък.

Един по един, те скочиха на океанското дъно. Дъхът на Норман секна от ледено студената вода, но почти мигновено се чу тихото бръмчене на подгряващото устройство в костюма. Краката му опряха в мека тинеста почва. Стоеше изправен, точно под станцията. На неколкостотин метра право пред него грееше електрическата мрежа. Барнс вече крачеше натам, наведен срещу течението, с бавни движения, сякаш се намираше на Луната.

— Не е ли фантастично?

— Успокой се, Тед — рече Хари.

— Странно, — чу се гласът на Бет, — колко малко живот има тук долу. Не забелязахте ли? Никакви корали, охлюви, медузи, дори и риби няма. Само едно безжизнено кафяво океанско дъно. Трябва да се намираме в най-мъртвата част на Тихия океан.

Зад тях блесна ярка светлина и сянката на Норман се проточи напред. Той се огледа и видя, че Едмъндс носи камера и портативен прожектор.

— Записвате ли?

— Да, сър.

— Внимавай да не паднеш, Норман — рече Барнс.

— Ще внимавам.

Вече бяха съвсем близо до мрежата. Норман се почувства по-добре, когато видя работещите недалеч водолази. Вдясно, сред разчупените корали се издигаше перката, невероятна по размери, с гладка тъмна повърхност. Край нея изглеждаха като джуджета.

Барнс я заобиколи и ги поведе в изкопания в коралите тунел. Тунелът беше с дължина шестдесет фута, тесен и опасан със светлини. Вървяха в колона. Сякаш се спускаме в мина, помисли си Норман.

— Водолазите ли са го прокопали?

— Точно така.

Норман забеляза пред тях метална структура пред която имаше подредени бутилки.

— Въздушният шлюз. Почти стигнахме — каза Барнс. — Всички наред ли са?

— Засега — отвърна Хари.

Влязоха в шлюза и Барнс затвори люка. Въздухът нахлу с пронизителен писък. Водата започна да се спуска надолу, отначало покриваше маската на Норман, сетне слезе до пояса и накрая до пода. Съскането намаля, преминаха през още една врата и я затвориха.

Норман стоеше пред металния корпус на кораба. Роботът беше дръпнат встрани. Норман имаше чувството, че е изправен пред голям реактивен самолет — извита метална повърхност и врата със заоблени краища. Въпреки че си налагаше да бъде спокоен, Норман чувстваше нервност. Заслуша се в дишането на останалите и стигна до извода, че те също са неспокойни.

— И така? — запита Барнс. — Всички ли са тук?

— Сър, — обади се Едмъндс, — почакайте, ако обичате видеокамерата.

— Добре. Чакаме.

Всички се подредиха пред вратата, без да си свалят шлемовете. Нищо няма да се види на снимката, помисли си Норман.

— Заснимаме — обади се Едмъндс.

Тед: — Бих искал да кажа няколко думи.

Хари: — За Бога, Тед. Кога най-сетне ще се откажеш?

Тед: — Мисля, че е важно.

Хари: — Добре тогава. Започвай.

Тед: — Здравейте. Аз съм Тед Филдинг, застанал съм пред вратата на неизвестен космически кораб, открит…

Барнс: — Почакай малко, Тед. „Тук, пред вратата на един неизвестен космически кораб“ звучи като „пред гроба на незнайния войн“.

Тед: — Не ти ли харесва?

Барнс: — Ами просто получих странни асоциации.

Тед: — Мислех, че на всички ще ви хареса.

Бет: — Не можем ли просто да влезем?

Тед: — Добре де. Няма значение.

Хари: — Какво се готвеше да изтърсиш?

Тед: — Няма значение. Ще го направим без излишни коментари по повод историческия момент.

Хари: — Чудесно. Хайде да отваряме.

Тед: — Мисля, че всички знаят как се чувствам. Струва ми се, че все пак трябва да кажем нещо.

Хари: — Ами кажи го, по дяволите!

Тед: — Слушай, кучи сине, дотегна ми с твоето всезнайковско държание…

Барнс: — Спрете записа, моля.

Едмъндс: — Записът преустановен, сър.

Барнс: — Всички да се успокоят.

Хари: — Цялата тази церемония според мен е напълно излишна.

Тед: — Не е излишна, а съвсем необходима.

Барнс: — Е, добре. Аз ще го направя. Включете записа.

Едмъндс: — Включвам записа.

Барнс: — Говори капитан Барнс. Предстои да отворим входния люк. На този исторически момент присъстват освен мен Тед Филдинг, Норман Джонсън, Бет Халпърн и Хари Адамс.

Хари: — Защо съм последен?

Барнс: — Съобщих ви от ляво на дясно, Хари.

Хари: — Не е ли странно, че единственият черен беше съобщен накрая?

Барнс: — Хари, съобщих ви от ляво на дясно. По начина, по който сте се подредили.

Хари: — И дори след единствената присъстваща жена. Аз съм професор, а Бет е само главен асистент.

Барнс: — Хари…

Тед: — Знаеш ли, Хал, може би трябваше да съобщиш научните ни звания и университетите, в които работим…

Хари: — Какво не му харесахте на азбучното подреждане…

Барнс: — Стига вече! Омръзна ми! Спрете записа!

Едмъндс: — Записът спрян, сър.

Барнс: — Боже мили!

Той обърна гръб на групата и разклати шлема си. Дръпна металната плоча, протегна пръст и натисна единия от бутоните. Светна жълт надпис „Готови“.

— Всички да останат на собствен въздух — нареди Барнс.

Продължиха да дишат от бутилките, в случай че атмосферата вътре в кораба се окаже токсична.

— Готови ли сте?

— Готови.

Барнс натисна бутона с надпис „Отваряне“.

Блесна предупредителен знак: РЕГУЛИРАНЕ НА АТМОСФЕРАТА. После с тихо бръмчене вратата се отвори встрани, досущ като врата на самолет. За миг Норман не можеше да види нищо в тъмнината отвъд. Пристъпиха напред предпазливо, осветявайки с прожекторите покрития със сложна инсталация и заплетени тръби коридор.

— Бет, провери въздуха.

Бет вдигна капака на портативен газов монитор. Екранът светна.

— Хелий, кислород, въглероден двуокис и водни изпарения. В изискваните пропорции. И с необходимото налягане. — Корабът е регулирал атмосферата си към нашата среда.

— Така изглежда.

— Добре. Един по един.

Барнс свали шлема си пръв и опита въздуха.

— Струва ми се наред. С леко металически вкус, но му няма нищо — той пое два пъти дълбоко и кимна. Останалите свалиха шлемовете си и ги оставиха на пода.

— Така е по-добре.

— Ще тръгваме ли?

— Защо не?

Настъпи кратък миг на колебание и тогава Бет престъпи прага.

— Дамите първи.

Останалите я последваха. Норман погледна назад, към оставените на пода жълти шлемове. Едмъндс, опряла око във визьора на камерата го подкани:

— Вървете напред, доктор Джонсън.

Норман се обърна, и влезе в кораба.

ВЪТРЕШНОСТТА

Стояха на тясна пътека, увиснала високо във въздуха. Норман насочи лъча надолу и далеч под него блесна дъното на металния корпус. Наоколо в мрака се различаваха очертанията на гъста мрежа от подпори и носещи греди.

— Прилича на нефтена рафинерия — произнесе Бет. — Кръстосана конструкция, поддържаща външния корпус. Притежава невероятна издръжливост във всички посоки. Както предполагахме, корабът е невероятно здрав. Построен е да издържа на огромни натоварвания. Вероятно по-навътре има втори корпус.

Норман си спомни, че на времето Барнс бе работил като космоинжинер.

— Не само това — отвърна Хари и насочи светлината към корпуса. — Вижте, оловен слой.

— Радиационен щит?

— Това трябва да е. Дебел е поне шест инча.

— Значи корабът е бил построен да издържа на радиация.

— И то на доста мощна радиация — рече Хари.

Имаше лека мъгла във вътрешността на кораба, а въздухът сякаш беше мазен. Металните подпори изглеждаха като току що смазани, но когато докосна една от тях, Норман не почувства масло под пръстите си. Вероятно самият метал притежаваше непознати за него свойство, които го правеха едновременно издръжлив и еластичен.

— Интересно — рече Тед — Някакъв нов материал. Свикнали сме да свързваме силата с твърдостта, но този метал — ако това въобще е метал — е едновременно издръжлив и мек. Технологията на материалите в бъдещето явно е отишла далеч.

— Очевидно — съгласи се Хари.

— Е, това е естествено — заговори Тед. — Ако си представим как е изглеждала Америка преди петдесет години в сравнение с днешния ден, например откритията в областта на пластмасите и керамиката, непознати в онези дни… — Тед продължаваше да говори, а гласът му отекваше в мрака. Норман съвсем ясно долавяше напрежението в този глас. Тед се бои от тъмното, помисли си той.

Продължиха във вътрешността на кораба. От височината Норман почувства, че му се завива свят. На едно място пътеката се пресичаше с друга. Обкръжаващите ги гъсти подпори и греди бяха като непрогледна джунгла от метал.

— Сега накъде?

Барнс погледна светещия компас на ръката си.

— Надясно.

Около десет минути се предвижваха из сложната плетеница от платформи. Не след дълго Норман се увери, че Барнс е бил прав — имаше вътрешен цилиндър, закрепен чрез сложна система от подпори. Кораб в кораба.

— Защо са го построили така?

— Тях ще питаш.

— Вероятно не са имали друга възможност — разсъждаваше Барнс. — Но енергетичните нужди при двоен корпус, с толкова дебело оловно покритие… не мога да си представя двигателя, който е необходим за да вдигне подобна гигантска муха.

След няколко минути стигнаха вратата на вътрешния корпус. По нищо не се отличаваше от външната врата.

— Ще слагаме ли шлемовете?

— Не зная. Да рискуваме ли?

Без да чака повече, Барнс вдигна капака и натисна бутона с надпис „Отваряне“. Вратата се отдръпна с бръмчене. Отново ги посрещна мрак. Прекрачиха прага. Норман усети, че краката му потъват. Насочи светлината надолу и видя, че подът е покрит с дебел килим.

Прожектори блеснаха в различни посоки, осветявайки просторен пулт и три кресла с високи облегалки. Помещението очевидно бе предназначено за ползване от човешки същества.

— Това трябва да е мостика или пилотската кабината.

Но по пултовете не се виждаха никакви светлини. И креслата бяха празни. Продължиха да кръстосват светлини в мрака.

— Прилича на макет.

— Не може да е макет.

— Добре де, на мен ми прилича.

Норман плъзна ръка по гладката повърхност на пултовете. Беше фино изработена, приятна на допир. Норман натисна с ръка и почувства, че повърхността поддава. Сякаш беше гумена.

— Пак непознат материал.

В осветения от прожектора кръг се мярнаха няколко интересни обекта. В далечния край на пулта беше прикрепена табелка с ръчно изписан надпис „Давай, маце, давай!“. Малко по-близо пластмасова статуетка на непознато животно, което приличаше на катерица. На поставката пишеше „Щастливата Лемонита“. Какво ли означаваше това?

— Креслата кожени ли са?

— Така изглеждат.

— Ами къде са им проклетите уреди?

Норман продължи да шари с ръка по пулта и внезапно той се озари от вътрешна светлина, а под повърхността се показаха схеми и индикатори. Всички уреди изглежда бяха вградени вътре в пулта, сякаш бяха оптическа измама, или холограма. Норман зачете надписите над тях: „Задна тяга“, „Ф3 Пневматичен ускорител“, „Планер“, „Отразители“.

— Пак непозната технология — рече Тед. — Приличат ми на течни кристали, но е нещо далеч по-сложно. Някакъв вид усъвършенствана оптическа електроника.

Изведнъж пулта се озари в червено и се разнесе тревожен звън. Норман отскочи уплашено назад — пултът пред него неочаквано бе оживял.

— Внимавайте, всички!

Ярко, ослепителна и невероятно бяла светлина изпълни за миг вътрешността на помещението.

— О, Боже…

Още един блясък — още един и тогава заблестя целият таван, осветявайки помещението. Норман плъзна поглед по уплашените лица на останалите. После въздъхна облекчено.

— Майчице…

— Как, по дяволите, стана това? — запита Барнс.

— Аз го направих — отвърна Бет. — Натиснах едно копче.

— Ще ви помоля да не натискате повече копчета — рече гневно Барнс.

— Над него пишеше „Осветление“. Реших че няма нищо лошо в това да го включа.

— Мисля че вече се разбрахме — рече Барнс.

— Слушай, Хал…

— Бет, не искам да натискаш повече бутони!

Другите обикаляха из стаята, разглеждаха пулта и опитваха креслата. Всички, с изключение на Хари. Стоеше неподвижен в средата на помещението и от време на време питаше:

— Някой да вижда някъде дата?

— Няма дата.

— Трябва да има — настояваше Хари. — Ще я намерим. Няма съмнение, че това е американски космически кораб от далечното бъдеще.

— Какво прави тук? — запита Норман.

— Проклет да съм, ако знам — рече Хари и вдигна рамене.

Норман се намръщи.

— Какво те тревожи, Хари?

— Нищо.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

Надушил е нещо, помисли си Норман, и не иска да го каже.

— Ето значи как изглежда една машина на времето — произнесе Тед.

— Не зная — колебаеше се Барнс. — ако ме питате, този пулт ми прилича на пригоден за полети, а стаята е като пилотска кабина.

Норман беше склонен да се съгласи с него — помещението наистина приличаше на пилотска кабина. С три кресла — за първи, втори пилот и навигатор. Така бяха разположени и инструментите. Да, тази машина бе създадена да лети, сигурен бе в това. Но имаше нещо странно…

Той се отпусна в едно от креслата. Почувства се невероятно удобно. Под него нещо избълбука — може би вътре имаше вода?

— Надявам се, не възнамеряваш да полетиш с тая тенекия?

— Не, не.

— Какъв е този странен шум?

Креслото го обгърна. За миг Норман бе завладян от паника, усещайки как се притиска в него меката материя, обвивайки раменете и кръста му. Кожената подложка се плъзна зад врата му, покри ушите и прикова челото му. Потъваше все по-дълбоко, изчезваше във вътрешността на креслото, сякаш то го поглъщаше…

— О, Боже…

И тогава креслото се понесе напред и застина до пулта. Шумът изчезна.

Всичко замря.

— Според мен, — каза Бет, — това кресло сметна, че се готвиш да излиташ.

— Хммм — изсумтя Норман, докато се мъчеше да се овладее. — И как да изляза сега?

Единствената непокрита част от тялото му оставаха ръцете. Той раздвижи пръсти и напипа цял ред бутони на облегалката на креслото. Натисна един от тях.

Креслото се плъзна назад и се разтвори. Норман побърза да стане и прогледна към отпечатъка, оставен от тялото му, който бавно се губеше.

Хари също натисна едно от копчетата и шумът се появи отново.

— Пълно е с вода.

— Има логика — кимна Барнс. — Водата не може да се свива. Седнал в подобно кресло, можеш да издържиш на невероятни натоварвания.

— Корабът също е създаден да издържа огромни натоварвания — рече Тед. — Може би пътуването във времето е свързано с натоварване. Структурно натоварване?

— Може би — на лицето на Норман се четеше съмнение. — Но мисля че Барнс е прав — този кораб е предназначен да лети.

— Поне така изглежда — не се предаваше Тед. — В края на краищата, ние знаем какво е да се пътува в пространството, но нямаме представа какво означава да пътуваш във времето. Известно ни е, че времето и пространството са неразделни части но временно-пространствения континиум. Може би и във времето се лети по същия начин, както и в пространството. Може би полетите в космоса и пътуването във времето си приличат повече, отколкото си мислим.

— Не забравяме ли нещо? — запита Бет. — А къде са всички? Ако хора са летели с този кораб във времето или пространството, тогава къде са сега?

— Вероятно някъде в кораба.

— Не съм сигурен — каза Хари. — Погледнете тези кожени кресла. Облицовката им е съвсем нова.

— Може би корабът е нов.

— Не, искам да кажа, че е чисто нова. По кожата няма никакви следи от одраскване, петна или замърсени участъци. Нищо което да посочва, че креслата са били използвани поне веднъж.

— Може би корабът е без екипаж.

— А защо тогава ще има кресла, ако няма екипаж?

— Може би са се отказали от екипажа в последния момент. Очевидно са се опасявали от радиационно излъчване. Вътрешният корпус също е покрит с оловен слой.

— А какво общо има радиацията с пътуването във времето?

— Не зная — рече Тед. — Може пък корабът да е бил изстрелян случайно. Някой се е навъртал около площадката е без да иска е натиснал копчето преди екипажът да успее да се качи на борда.

— Искаш да кажеш, ей така, протегнал ръка и натиснал не тоя бутон, дето трябва?

— Това ще да е била ужасна грешка — подхвърли Норман.

Барнс поклати глава.

— Не съм съгласен. Първо, кораб с подобни размери не може да бъде изстрелян от Земята. Вероятно е бил сглобен в орбита и изстрелян от космоса.

— А какво мислите за това? — попита Бет, сочейки втори пулт в задната част на пилотската кабина. Опряно в пулта се виждаше четвърто кресло.

Кожената облицовка стискаше в обятията си човешко тяло.

— Без майтап…

— Вътре има човек?

— Да видим — Бет натисна едно от копчетата. Креслото се плъзна назад и облегалката се разтвори. Вътре седеше непознат мъж, с изцъклени очи, вперени право напред.

— Божичко, напълно запазен, след всичките тези години — каза Тед.

— Нищо чудно — отвърна Хари. — Като се има пред вид, че е манекен.

— Но толкова прилича на…

— Не подценявай нашите потомци — прекъсна го Хари. — Все пак са поне половин век пред нас. — Той наведе манекена напред и всички видяха, че от гърба му излиза гофрирана тръба, сякаш е пъпна връв.

— Жици…

— Не са жици — каза Тед. — Фибростъкло. Оптични кабели. Целият кораб е натъпкан с оптическа технология, а не с електроника.

— Във всеки случай, поне една от мистериите се разкри — каза Хари, без да откъсва очи от манекена. — Очевидно корабът е бил построен с цел да бъде управляван от човешки екипаж, но е бил изстрелян с автоматично управление.

— Защо?

— Вероятно подготвяното пътуване се е оказало твърде опасно. Изпратили са първо автоматично управляван кораб, с намерение да го последва кораб с екипаж.

— И закъде са го изпратили? — попита Барнс.

— Когато става дума за пътуване във времето, не можеш да го изпратиш за някъде. Изпращаш го за някога.

— Добре. И за кога са го изпратили?

Хари вдигна рамене.

— Все още не разполагаме с необходимата информация.

Ето я пак тази неувереност, помисли си Норман. За какво ли всъщност мисли Хари?

— Да не забравяме, че корабът е дълъг половин миля — намеси се Барнс. — Имаме още много да видим.

— Питам се, дали има бордови дневник — рече Норман.

— Като на самолетите ли?

— Да. Нещо където да се нанасят всички събития по време на пътуването.

— Трябва да има — кимна Хари. — Ако проследим кабела на куклата сигурно ще го открием. Аз също съм заинтригуван от този дневник. Според мен, той би имал изключително значение.

Норман се приведе до пулта и повдигна една клавиатура.

— Вижте, — възкликна той — тук има дата.

Всички се скупчиха до него. В долния край на клавиатурата беше закрепен пластмасов етикет. „Корп. Интел. Произведено в САЩ. Сериен номер 980040077 8/5/43“.

— Пети август 2043?

— Така изглежда.

— Значи се разхождаме из някакъв кораб близо петдесет години преди да бъде построен…

— От това ме заболя главата.

— Вижте какво има тук — Бет бе излязла от кабината и се бе озовала в нещо подобно на жилищно помещение. В стаята имаше двадесетина койки.

— Екипаж от двадесет души? Щом само трима са били необходими за управление, за какво са останалите седемнадесет?

Никой не отговори.

Преминаха през просторна кухня, тоалетна и още жилищни помещения. Всичко беше ново, фино изработено и с ясно предполагаеми функции.

— Знаеш ли, Хал, тук е далеч по-удобно отколкото в ДС-8.

— Да, може би ще трябва да се преместим.

— В никакъв случай — възрази Барнс. — Изпратени сме за да изследваме кораба, а не да живеем в него. Доста работа ни чака преди дори да започнем да предполагаме, за какво е бил предназначен.

— Може би ще е по-добре да живеем тук, докато го изследваме.

— Не искам да живея тук — каза Хари. — Тръпки ме побиват от това място.

— Мен също — съгласи се Бет.

Близо час бяха на борда на кораба и Норман вече усещаше краката си. Едва ли би предложил, че ще го заболят краката докато разглежда космически кораб от бъдещето.

Но Барнс продължи напред.

Излязоха от жилищния отсек и попаднаха в лабиринт от тесни коридори с множество плътно затворени помещения, които се оказаха огромни по размери хангари. Първият, който отвориха беше пълен с пластмасови контейнери, подобно на онези, които се използваха за пренасяне на товари от съвременните самолети. Отвориха един от контейнерите.

— Гледай ти — рече Барнс, след като надникна вътре.

— Какво има?

— Храна.

Храната беше увита в метално фолио и поставена в пластмасови кутии, също като порционите на НАСА. Тед вдигна една кутия.

— Храна от бъдещето — възкликна той и облиза устни.

— Ще я опиташ ли? — попита Хари.

— Естествено — рече Тед. — Знаеш ли, вкъщи имам бутилка „Дом Периньо“ от 1897, но за пръв път в живота си ще пробвам нещо от 2043.

— Което същевременно е на триста години — допълни Барнс.

— Не е зле да го заснемете — обърна се Тед към Едмъндс. — Да ме снимате как ям.

Едмъндс побърза да вдигне камерата и включи осветлението.

— По-добре не го прави — намеси се Барнс. — Имаме по-важни задачи.

— Обикновено човешко любопитство — каза Тед.

— Не сега — повтори с твърд глас Барнс.

Той отвори втори контейнер, после трети. Всички бяха пълни с храна. Преместиха се в следващия хангар и отвориха още контейнери.

— Само храна. Нищо друго, освен храна.

Корабът бе зареден с неимоверни количества храна. Дори за двадесетчленен екипаж, храната би стигнала за пътуване от няколко години.

Всички показваха белези на умора и следващата изненада им донесе облекчение. Бет бе забелязала някакъв бутон на стената и протегна ръка с думите:

— Чудя се, за какво ли служи…

— Бет… — извика Барнс.

Изведнъж пътеката под краката им се понесе напред с тихо бръмчене.

— Бет, искам да престанеш да натискаш всички копчета, които виждаш.

Но никой от останалите не възрази. Далеч по-приятно бе да се носят по пътеката, между безчислените затворени хангари. Най-сетне след доста време обстановката започна да се променя. Норман предположи, че се намират на близо четвърт миля от отправната точка. Горе-долу по средата на кораба.

И ето че попаднаха в помещение с двадесет висящи скафандъра.

— Бинго — рече Тед. — Всичко е ясно. Този кораб е предназначен за полет сред звездите.

Останалите се заеха да обсъждат развълнувано тази идея. Изведнъж всичко доби нов смисъл — огромните размери, просторът вътре в кораба, сложните уреди…

— О, за Бога — възрази Хари. — Не е възможно да е бил построен за междузвездни полети. Това очевидно е конвенционален космически кораб, макар и доста голям. А при конвенционална скорост на полета, до най-близката звезда са двеста и петдесет години.

— Може би разполагат с някаква нова технология.

— И къде е тя. Няма никакви следи от нова технология.

— Е, тогава…

— Гледай фактите, Тед — прекъсна го Хари. — Въпреки размера си, корабът е зареден с провизии само за няколко години — не повече от петнадесет. Колко далеч можеш да стигнеш за това време? Най-много да напуснеш Слънчевата система, така ли е?

Тед кимна мрачно.

— Вярно. На „Вояджър“ му бяха необходими пет години да стигне орбитата на Юпитер и девет за да се добере до Уран. За петнадесет години… може би са отивали на Плутон?

— Защо ще ходят на Плутон?

— Ами… не зная…

Радиоуредбата изпращя. Разнесе се гласът на Тина Чан:

— Капитан Барнс, от повърхността ви търсят за шифрована връзка.

— Добре — кимна Барнс. — И без това вече е време да се връщаме.

Поеха назад, през огромния кораб, към главния вход.

ПРОСТРАНСТВО И ВРЕМЕ

Седяха в дневната на ДС-8 и гледаха работещите под мрежата водолази. Барнс беше в съседния цилиндър, за разговор с повърхността. Ливай готвеше обяд, или вечеря — във всеки случай приготвяше нещо. Всички бяха малко объркани за онова, което хората от Флотата наричаха „повърхностно време“.

— Тук долу, времето на повърхността няма никакво значение — обясняваше им Едмъндс с кристално ясния си глас. — Между деня и нощта няма никаква разлика. Ще привикнете с времето.

Кимнаха замислено. Всички бяха уморени. Напрежението и умората от първото изследване си казваха своето. Бет вече се беше унесла в сън, отпуснала мускулестите си ръце на масата.

Зад илюминатора, три малки подводници се бяха спуснали и стояха неподвижно над мрежата. Около тях се бяха скупчили част от водолазите, останалите се носеха към тяхната станция ДС-7.

— Изглежда нещо става — подхвърли Хари.

— Дали не е свързано с повикването на Барнс?

— Възможно — Хари звучеше все така замислено, малко отнесено. — Къде е Тина Чан?

— Сигурно е с Барнс. Защо?

— Трябва да говоря с нея.

— За какво? — попита Тед.

— Лично е.

Тед вдигна вежди, но не каза нищо повече. Хари излезе през вратата към цилиндър Д. Норман и Тед останаха сами.

— Странна птица — отбеляза Тед.

— Мислиш ли?

— Познаваш го добре, Норман. И арогантен, на всичко отгоре. Сигурно защото е черен. Гледа да компенсира недостатъка, не мислиш ли?

— Не зная.

— Голяма драка е. Изглежда го дразни всичко свързано с експедицията — Тед въздъхна. — Разбира се, всички математици са чудаци. Вероятно няма никакъв личен живот, изцяло отдаден на науката. Казах ли ти, че се ожених отново?

— Четох го някъде — рече Норман.

— Тя е телевизионна репортерка — обясни Тед. — Чудесна жена — той се усмихна. — За сватбата ми подари шевролет корвет. Модел 58-ма. Помниш ли онзи ярко червен цвят, дето беше толкова модерен по онези времена? Ето такава е — Тед направи няколко крачки из стаята и погледна към Бет. — Да ти призная, всичко е толкова невероятно и вълнуващо. Просто не бих могъл да заспя.

Норман кимна. Интересно, колко са различни всички, мислеше си той. Тед, вечният оптимист, с кипящия ентусиазъм на малко дете. Хари, с хладно, критично държание, остър като бръснач ум, немигащ поглед. Бет, по-малко отдадена на мисълта, но физически здрава и емоционална. Може би затова, макар всички да бяха изтощени, само тя можа да заспи.

— Слушай, Норман — продължаваше Тед. — Мислех си, че тая работа ще е доста страшна.

— И аз също — призна Норман.

— Е, — вдигна глава Тед — радвам се, че от всички участници в експедицията, именно твоите предположения не се оправдаха.

— Аз също.

— Макар че, не мога да си обясня защо е трябвало да избираш човек като Хари Адамс за подобна група. Не че не е известен, но…

Норман нямаше никакво желание да разговарят за Хари.

— Тед, помниш ли, когато бяхме на кораба и ти каза, че времето и пространството са изрази на едно и също нещо.

— Времето и пространството, да.

— Никога не съм можел да го разбера.

— Защо? Съвсем просто е.

— Можеш ли да ми го обясниш?

— Готово.

— На английски?

— Искаш да кажеш — без математика?

— Да.

— Добре, ще опитам — Тед се намръщи, но Норман знаеше, че му е приятно. Тед обичаше да изнася лекции. — Добре, да видим откъде да започнем. Запознат ли си с идеята, че гравитацията е просто геометрия?

— Не.

— Изкривяването на пространството и времето?

— Не, наистина не знам.

— Ах. Айнщайновият принцип за относителността?

— Съжалявам — рече Норман.

— Няма значение — отвърна Тед. На масата имаше купа с плодове. Тед изпразни купата и постави един плод на масата.

— Така. Тази маса е пространството. Едно хубаво, плоско пространство.

— Ясно — рече Норман.

Тед продължи да разполага плодовете.

— Този портокал е слънцето. А това са останалите планети, които се движат в орбити около слънцето. Ето че на масата сме подредили Слънчевата система.

— Да.

— Чудесно — каза Тед. — И така, Слънцето, — той посочи портокала в средата на масата, — е много голямо и затова притежава мощна гравитация.

— Правилно.

Тед подаде на Норман една съчма от лагер.

— Това е космически кораб. Искам да го изпратиш през Слънчевата система, така че да премине близко до Слънцето. Ясно?

Норман взе съчмата и я търколи така, че да премине близо до портокала.

— Готово.

— Както виждаш, съчмата се търкаля по права линия през масата.

— Така е.

— Но в действителност, какво би се случило с твоя космически кораб, когато минава край Слънцето?

— Ще бъде привлечен от него.

— Да. Както казваме, „ще падне върху Слънцето“. Космическият кораб ще очертае крива линия и ще се удари в Слънцето. Но твоят космически кораб не се удари.

— Не.

— Значи плоската маса не ни върши работа — каза Тед. — Пространството не може да е плоско като масата.

— Не може ли?

— Не — потвърди Тед.

Той взе празната купа и постави портокала на дъното.

— А сега, изтъркаляй съчмата покрай Слънцето.

Норман търколи стоманената съчма по края на купата. Съчмата изви по спирала към вътрешността на купата и накрая се блъсна в портокала.

— Ето — посочи Тед. — Космическият кораб се блъсна в Слънцето, точно както би станало в действителност.

— Но ако го бях засилил повече — каза Норман — щеше да премине покрай него. Щеше да пресече дъното на купата, да изкачи отсрещната стена и да изскочи навън.

— Правилно — кимна Тед. — Съвсем като в действителността. Ако космическият кораб е набрал достатъчна скорост, той ще напусне гравитационното поле на Слънцето.

— Така си е.

— Значи, — продължи Тед, — показахме, че космически кораб преминаващ покрай Слънцето би се държал така, сякаш навлиза в район с изкривено пространство. Пространството около Слънцето е изкривено също като тази купа.

— Аха…

— И ако изпратиш с подходяща скорост твоя кораб, той няма да излезе от купата, а ще се върти в нея до безкрайност. Точно това правят и планетите. Въртят се непрестанно вътре в купата, създадена от Слънцето.

Той постави портокала обратно на масата.

— За да се приближим до действителността, представи си, че масата е гумена и планетите оставят малки вдлъбнатини на мястото, където се намират. Ето това е пространството. Истинското пространство е изкривено и степента на това изкривяване е в зависимост от гравитацията.

— Да…

— Тоест, — продължаваше Тед, — пространството се изкривява от гравитацията.

— Ясно.

— А това означава, че можеш да си представиш гравитацията като изкривяване на пространството. Земята има гравитация — защото изкривява пространството около себе си.

— Съвсем просто.

— Само че не е толкова просто — рече Тед.

Норман въздъхна.

— Така си и мислех.

Хари влезе в каютата, погледна поставения на масата плод, но не каза нищо.

— Сега, — рече Тед, — когато търкулна съчмата в купата, вероятно забеляза, че тя не само се движи по спирала надолу, но и се ускорява, нали?

— Да.

— Колкото по-бързо се движи един обект, толкова по-бавно тече времето върху него. Айнщайн го е доказал още в началото на века. С други думи, можем да кажем, че изкривяването на пространството също така означава и изкривяване на времето. Колкото по-малки са кръговете на движещия се обект, толкова по-бавно минава времето за него.

— Всъщност… — понечи да се намеси Хари.

— Теоремата на Лейман — каза Тед. — Дай на човека възможност, да схване нещата.

— Да бе — кимна Норман. — Дайте на човека възможност да схване.

Тед вдигна купата.

— И така, ако изразяваме всичко това в математически термини, ще стигнем до извода, че изкривената купа не е нито пространство, нито време, а комбинация от двете, наречена пространство-време. Тази купа е пространство-време и обектите, които се движат в нея се движат в пространство-време. Ние не мислим за движението по този начин, но това е което се случва с тях.

— Така ли?

— Така. Да вземем за пример бейзбола.

— Идиотска игра — подхвърли Хари. — Мразя спорта.

— Разбираш ли от бейзбол? — Тед попита Норман.

— Да.

— Добре. Представи си, че батерът отправя директен удар към играча в центъра. Топката лети почти по права линия, в продължение на около половин секунда.

— Така.

— А сега си представи, че батерът подава параболична топка към същия играч. Топката се издига нагоре и после пада, като лети пет-шест секунди преди централния да я хване.

— Добре.

— Сега, пътищата на двете топки — директната и параболичната, за нас са съвсем различни. Но и двете топки се движат съвсем еднакво в пространство-времето.

— Не — учуди се Норман.

— Да — рече Тед. — И ти го знаеш. Да предположим, че ти казвам да изпратиш параболична топка до централния играч, но тя да стигне до него за половин, а не за шест секунди.

— Това е невъзможно — възрази Норман.

— Защо? — Просто ще я удариш по-силно.

— Ако я ударя по-силно, тя ще излети по-високо и ще падне по-далече.

— Ами ако те помоля да отправиш директен удар и топката да лети шест секунди преди да стигне целта?

— И това няма да мога.

— Правилно — кимна Тед. — Значи не можеш да накараш топката да върши онова, което искаш. Съществува строга закономерност, която определя пътя на топката през времето и пространството.

— Ами да. Защото Земята има гравитация.

— Така. А ние вече се споразумяхме, че гравитацията това е изкривяване на пространство-време, подобно на изкривената купа. Всяка бейзболна топка на Земята трябва да се движи по същата крива на пространство-времето, също както тази топка се движи по кривината на купата. Погледни — той сложи портокала обратно. — Ето я Земята. А ето ги батерът и централният играч — той постави два пръста на срещуположните страни на портокала. А сега, опиташ ли се да търкулнеш лагера от единия пръст до другия, ще откриеш, че трябва да се съобразяваш с кривината на купата. Или ще го плъзнеш леко и тогава той ще премине близо до портокала, или трябва да го засилиш по стената, за да се спусне от другата страна. Именно това представлява твоят бейзбол — движение в изкривено пространство-време.

— Май че схванах — рече Норман. — Но какво общо има всичко това с пътуването във времето?

— Виж, ние си мислим, че гравитационното поле на Земята е мощно — като паднем ни боли — но в действителност, то е доста слабо. Почти несъществуващо. Така че пространство-времето около Земята не е много изкривено. Много по-изкривено е около Слънцето. В някои части на вселената е силно изкривено и там могат да се наблюдават най-различни промени във времето. Ако вземем за пример някоя черна дупка…

Той внезапно млъкна.

— Да, Тед? Черна дупка?

— О, Божичко — възкликна Тед.

Хари намести очилата си и рече:

— Тед, може би за пръв път в живота си имаш право.

Двамата придърпаха един лист хартия и започнаха да драскат по него.

— Едва ли е Шварцшилдова дупка…

— Не, не. Трябва да се върти…

— …кинетичната инерция ще осигури…

— …така не можеш да доближиш сингуларната…

— …не, защото приливните сили…

— …ще те разкъсат на парчета…

— Но ако само се потопиш под вероятностния хоризонт…

— Възможно ли е? Дали биха посмели?

Двамата потънаха в мълчание, погълнати от изчисленията.

— Какво общо има тук черната дупка? — попита Норман. Но те не го чуваха вече.

Говорителят изпращя. Разнесе се гласът на Барнс:

— Внимание. Говори капитанът. Искам всички да се съберат незабавно в съвещателната стая.

— Ами ние сме в нея — рече Норман.

— Веднага, казах.

— Вече сме там, Хал.

— Това е всичко — рече Барнс и говорителят замлъкна.

СЪВЕЩАНИЕТО

— Току що разговарях чрез закодирана връзка с адмирал Спалдинг, главнокомандващ Тихоокеанските ВС в Хонолулу — започна Барнс. — По всичко изглежда, че Спалдинг едва сега е научил, че съм си позволил да използвам цивилни служители за подводна експедиция, за която той не знае нищо. Не бих казал, че е особено щастлив от факта.

Настъпи тишина. Всички гледаха към него.

— Той настоя всички цивилни незабавно да бъдат изпратени на повърхността.

Чудесно, помисли си Норман. Беше почти разочарован от това, което бяха открили досега. А и никак не го привличаше перспективата да прекара още седемдесет и два часа в тази тясна, клаустрофобична среда, изучавайки един изоставен космически кораб.

— Мислех, — рече Тед, — че имаме разрешение от президента.

— Така е — кимна Барнс. — Но възникна въпросът с бурята.

— Каква буря? — попита Хари.

— От повърхността съобщиха за вятър със сила петдесет възела и щорм от юго-изток. Изглежда в наша посока се движи циклон, който ще стигне тук след приблизително двадесет и четири часа.

— Тук ще има буря? — попита Бет.

— Не тук — поправи я Барнс. — На дъното няма да почувстваме нищо, но на повърхността ще стане доста напечено. Вероятно всички съдове ще трябва да напуснат района и да се приберат в най-близкото укритие — пристанището на Тонга.

— Значи ние ще останем сами?

— Да, от двадесет и четири до четирийсет и осем часа. Едва ли ще представлява проблем, обезпечени сме напълно, но Спалдинг е разтревожен, че трябва да отзове всички осигуряващи съдове, когато в експедицията участват цивилни. Искам да знам какво мислите. Искате ли да останете и да продължите с изследването на кораба? Или предпочитате да си тръгнете?

— Оставаме. Без колебание — рече Хари.

— Бет? — попита Барнс.

— Дойдох за да изучавам непознати форми на живот — отвърна Бет. — Но на кораба няма живот. С други думи — очакванията ми не се оправдаха. Предлагам да тръгваме.

— Норман?

— Да гледаме истината в очите — рече Норман. — Не сме подготвени да живеем в изкуствено създадена среда и не се чувстваме удобно тук. Поне аз не се чувствам. И едва ли сме най-подходящата група за изучаване на кораба. На този етап далеч по-добре биха се справили инженери от НАСА.

— Хари?

— Да си вдигаме чуковете по-скоро.

— Някаква конкретна причина?

— Наречи го интуиция.

— Не мога да повярвам, че го казваш, Хари — обади се Тед. — Особено сега, когато ни хрумна тази великолепна идея за…

— Това сега няма значение — прекъсна го Барнс. — Ще се свържа с повърхността за да ни изтеглят в рамките на дванадесет часа.

— Дявол да го вземе! — изруга Хари.

Но Норман не откъсваше поглед от Барнс. Барнс изглеждаше по-спокоен. И той иска да си тръгне, помисли си Норман. Търси каквато и да е причина да си тръгне и ние му помогнахме.

— Междувременно, — рече Барнс, — бихме могли да отскочим още веднъж и дори два пъти до кораба. Два часа почивка и отново тръгваме. Това е всичко за сега.

— Бих искал да кажа, че…

— Това е всичко, Тед. Гласуването приключи. Почини си.

Докато се готвеха да поемат обратно, Барнс рече:

— Бет, бих искал да поговоря с теб.

— За какво?

— Бет, когато се върнем на космическия кораб, не искам отново да натискаш всяко срещнато копче.

— Но аз само включих осветлението, Хал.

— Да, но не го знаеше преди да…

— Разбира се, че знаех. Над копчето пишеше „Осветление“. Какво по-ясно от това?

Двамата излязоха, като продължиха да се препират.

— Дявол да го вземе — извика Тед и ритна една от металните стени. Стената издрънча жално. Преминаха в цилиндър В по пътя към спалните каюти. — Не мога да повярвам, че наистина искате да си тръгнете — продължаваше Тед. — Та това е необикновено откритие. Как можете да го зарежете по такъв начин? И особено ти, Хари. Представи си само математическите възможности! Теорията за черната дупка…

— Ще ти кажа защо — рече Хари. — Искам да си тръгна защото и Барнс го иска.

— Барнс не иска да си ходи — възрази Тед. — Иначе защо ще ни кара да гласуваме…

— Знам какво направи. Но Барнс не иска да изглежда в очите на своите началници, че е взел погрешно решение. Затова остави на нас да решим. Ала повярвай ми, Барнс иска да си ходи.

Норман беше изненадан. Общоприетата представа за математиците, бе за хора отнесени, чийто мисли хвърчат в облаците. Но Хари очевидно притежаваше остра наблюдателност и не пропускаше и най-малката подробност.

— И защо иска да си ходи Барнс? — попита Тед.

— Ами то е ясно — рече Хари. — Заради бурята на повърхността.

— Бурята още не е дошла — възрази Тед.

— Не е — кимна Хари. — Но дойде ли, никой не знае колко дълго ще продължи.

— Барнс каза от двадесет и четири до четирийсет и осем часа…

— Нито Барнс, нито някой друг е в състояние да прогнозира колко ще трае бурята — рече Хари. — Ами ако продължи пет дни?

— И толкова можем да издържим. Имаме въздух и хранителни припаси за пет дни. Какво толкова ви тревожи?

— Мене нищо — отвърна Хари. — Но мисля, че Барнс е разтревожен.

— Всичко ще бъде на ред, за Бога! — убеждаваше ги Тед. — Мисля че трябва да останем.

Изведнъж нещо в краката им шляпна. Погледнаха надолу. Килимът беше потъмнял и подгизнал.

— Какво е това?

— Струва ми се, че е вода — каза Хари.

— Солена вода? — Тед се наведе и докосна мокрото петно. — Не ми изглежда солена.

Над главите им се разнесе глас.

— Защото е урина.

Погледнаха нагоре и видяха Тина Флетчър, приклекнала на малка платформа под купола на цилиндъра, сред мрежа от тръби. — Всичко е наред, джентълмени. Имаме малка утечка на отходната тръба, свързана с водния рециклатор.

— Отходната тръба? — поклати глава Тед.

— Съвсем малка утечка — рече Флетчър. — Никакъв проблем, сър. — Тя напръска едно от тръбите с бяла пяна от контейнера със спрей. Пяната изсъхна и се втвърди около тръбата. — В подобни случаи заливаме дупките с уретан. Идеално покритие.

— И колко често се случват такива неща? — попита Хари.

— Отходната тръба? — повтори отново Тед.

— Трудно е да се каже, доктор Адамс. Но не се безпокойте. Наистина.

— Призлява ми — каза Тед.

Хари го потупа по гърба.

— Хайде стига, няма да умреш от това. Да подремнем малко.

— Мисля, че ще повърна.

Прехвърлиха се в спалната каюта. Тед побърза да се затвори в банята, отвътре се чуваше задъханото му кашляне.

— Бедният Тед — рече Хари и поклати глава.

— Та каква беше онази работа с черната дупка? — сети се Норман.

— Черната дупка, — каза Хари, — е мъртва, силно сгъстена звезда. Нормално, звездите са като големи плажни топки, раздути от атомните експлозии вътре в тях. Когато една звезда умре и ядреното й гориво свърши, топката се свива до много по-малки размери. Ако обаче продължи да се свива, тя става толкова плътна и гравитационното й поле — толкова мощно, че процесът на свиване става необратим и продължава докато диаметърът й стигне само няколко мили. Така звездата се превръща в черна дупка. Нищо друго във вселената не е толкова плътно, колкото една черна дупка.

— Значи, наричат ги черни защото са мъртви, така ли?

— Не. Черни са, защото улавят светлината. Черните дупки имат толкова силно гравитационно поле, че всмукват всичко в себе си като гигантски прахосмукачки — целият обкръжаващ ги междузвезден прах и газ и дори светлината. Направо я поглъщат.

— Те поглъщат светлината? — попита Норман. Трудно му беше да си го представи.

— Да.

— И какво толкова ви развълнува, докато смятахте?

— Ами, това е дълга история, все още в границите на теоретичното — прозя се Хари. — Пък и едва ли има значение. Да поговорим по-късно, а?

— Добре — кимна Норман.

Хари се обърна на другата страна и заспа. От банята се чуваше само плискане на вода. Норман се върна в цилиндър Д при пулта на Тина.

— Хари откри ли те? — попита той. — Разбрах, че те е търсил.

— Да, сър. Вече получих информацията, която искаше. Защо? И вие ли искате да си направите завещанието?

Норман я погледна учудено.

— Доктор Адамс ми каза, че нямал завещание и искал да си направи. Изглежда доста бързаше. Както и да е, свързах се с повърхността и узнах, че не може да го направи. Според изискванията на закона, трябва да е написано собственоръчно, а не изпратено по ефира.

— Разбирам.

— Съжалявам, доктор Джонсън. Да уведомя ли и останалите?

— Не — рече Норман. Не ги безпокойте. Скоро ще се върнем на повърхността. Веднага след последния оглед на кораба.

ГОЛЯМАТА СТЪКЛЕНИЦА

Този път се разделиха във вътрешността на космическия кораб. Барнс, Тед и Едмъндс се отправиха към района на хангарите, за да претърсят необследваните досега части на кораба. Норман, Бет и Хари се установиха в пилотската кабина, както предпочитаха да я наричат, за да търсят бордовия дневник.

Едмъндс им остави малък видеомонитор, за да следят движението на другата група. И да ги чуват — Тед бърбореше непрестанно с Барнс, споделяше с него възгледите си за строежа на кораба. Вътрешната архитектура на хангарите напомняла на Тед за микенските каменни постройки в древна Гърция, особено за Лъвската порта край Микена…

— Не познавам друг човек, който да е натъпкал главата си с повече безсмислени факти от Тед — рече Хари. — Може ли да намалим звука?

Норман се прозя и изключи звука. Беше уморен. Койките в ДС-8 бяха подгизнали от влага, електрическите одеяла — тежки и лепкави. Почти невъзможно беше да се спи в тях. А и Бет беше нахлула разгневена, малко след разговора с Барнс.

Дори и сега все още не можеше да се успокои.

— Проклет да е този Барнс — мърмореше тя. — Кога ще ни се махне от главата?

— Прави всичко възможно, както и останалите — успокои я Норман.

Тя се завъртя.

— Знаеш ли, Норман, понякога прекаляваш с твоята психология. Този човек е идиот. Пълен идиот.

— Хайде по-добре да потърсим бордовия дневник, а? — попита Хари. — Сега това е по-важно — той проследи кабелите, излизащи от гърба на манекена. Наведе се и вдигна няколко плочи от пода.

— Съжалявам — рече Бет. — Но той няма право да разговаря с нас по този начин. Също и с Тед. Тед си говори каквото му падне и не виждам защо трябва да му позволява.

— Какво общо има Тед с… — заговори Норман.

— …този човек е паразит, ето какъв е той. Краде идеи от другите и после ги представя за свои. Да го чуеш само как произнася известни цитати — направо отвратително.

— Мислиш че той граби идеи от другите? — попита Норман.

— Слушай, докато бяхме горе, подхвърлих пред Тед, че не е лошо да подготвим малка реч за историческия момент. И ето че едва стигнали входа, Тед вече започна да се перчи пред камерата и да бълва надути слова.

— Ами…

— Ами какво, Норман? Не ми вдигай рамене, за Бога! Идеята си е моя, а той я взе без дори да ми благодари.

— Каза ли му нещо за това? — попита Норман.

— Не, нищо не съм му казала. Сигурна съм, че не го помни, а дори и да му го кажа, най-много да ми отвърне: „Наистина ли, Бет? Да, може и да си споменала нещо подобно…“

— Все още смятам, че трябва да поговориш с него.

— Норман, ти въобще не ме чуваш.

— Ако си поговорите, поне няма да си така ядосана, като сега.

— Чакай съвет от психолог — поклати глава тя. — Слушай, в тази експедиция Тед си прави каквото иска, държи глупави речи — каквото му хрумне. Но аз първа минах през онази врата, а Барнс непрестанно се заяжда с мен. Защо да не вляза първа? Какво лошо има в това една жена да бъде първа, поне един път в историята на науката?

— Бет…

— …освен това аз включих лампите, защото не ви стискаше. И знаеш ли какво ми каза Барнс? Каза ми, че съм можела да предизвикам късо съединение и да изложа на опасност всички. Каза ми, че не зная какво върша. Че съм била импулсивна. Божичко. Импулсивна. Военен кретен от каменната ера.

— Увеличи звука — рече Хари. — Предпочитам да слушам Тед.

— Стига, момчета.

— Бет, всички сме под напрежение — заговори Норман. — Естествено е всеки да го хваща по различен начин.

Тя се облещи в него.

— Да не искаш да кажеш, че Барнс е бил прав?

— Казвам, че всички сме под напрежение. Той също. И ти.

— Дявол да го вземе, ама вие сякаш сте се съюзили срещу мен. Знаете ли защо все още съм само главен асистент и не ме хабилитират?

— Сигурно заради твоята мила, сговорчива натура? — попита Хари.

— Не мога повече да издържам. Наистина не мога.

— Бет, — каза Хари, — виждаш ли накъде отиват тези кабели? Влизат в ей онова табло. Можеш ли да провериш, дали не продължават от другата страна на вратата?

— Да не искаш да се отървеш от мен?

— Ако е възможно.

Тя се засмя с очевидно облекчение.

— Добре, ще погледна от другата страна на вратата.

Когато излезе Хари отбеляза:

— Изглежда ми преуморена.

— Знаеш ли историята с Бен Стоун? — попита Норман.

— Коя от многото?

— Бет завърши дипломната си работа в лабораторията на Стоун.

— Охо.

Бенджамин Стоун бе известен биохимик от Бостънския университет. Цветиста, завладяваща личност, Стоун притежаваше репутацията на добър учен, но всъщност използваше аспирантите за лабораторни асистенти и представяше разработките им за свои. Едва ли можеше да се твърди, че с това Стоун е уникален в университетското общество, но за разлика от колегите си беше далеч по-безскрупулен.

— Бет известно време дори живя с него.

— А-ха.

— Това беше в началото на седемдесетте. По онова време тя работеше върху серия от експерименти, свързани с биоенергетиката на цилиарните тела. Скараха се и Стоун я заряза. Бет напусна лабораторията, а той публикува пет статии — по нейните разработки — но без да спомене името й.

— Много мило — рече Хари. — И сега тя вдига тежести?

— Чувства се онеправдана и аз мога да я разбера.

— Мда — кимна Хари. — Но както казват, който си ляга с кучета, ще става с бълхи, нали така?

— Майчице — възкликна Бет, която бе влязла в този момент. — Това е съвсем като лафа на Тед, че изнасилените момичета сами са си го търсили. Това ли искаш да кажеш?

— Не — поклати глава Хари и продължи да вдига плочи от пода. — Но понякога не е зле да разберем, какво е търсило едно момиче в три през нощта на улицата и то в квартал с лоша репутация.

— Бях влюбена в него.

— Но кварталът си остава с лоша репутация.

— Аз бях само на двадесет и две.

— А на колко трябваше да бъдеш?

— Майната ти, Хари.

Хари отново поклати глава.

— Открихте ли кабелите, госпожице доктор?

— Открих проклетите ти кабели. Изчезват в някаква стъклена мрежа.

— Да погледнем — рече Норман и се отправи към вратата. Не веднъж бе виждал бордови записващи устройства — дълги метални кутии, напомнящи донякъде сейфове, изрисувани в червено и оранжево. Ако това е…

Той замръзна.

Гледаше към прозрачен стъклен куб, всяка от стените на който бе по един фут дълга. Вътре в куба се виждаше мрежоподобен лабиринт от фини блестящи нишки. Между нишките блестяха яркосини светлини. Отгоре на куба бяха монтирани две клапи за свръхналягане и три бутала. От лявата страна, по външната повърхност имаше множество сребърни ленти и правоъгълници. През целия си живот не беше виждал нещо подобно.

— Интересно — Хари присви очи. — Предполагам, някакъв вид оптична електронна памет. Непозната за нас — той докосна сребърните ленти на външната страна. — Не е боя, по-скоро пластичен материал. За машинно разчитане.

— От кого? Едва ли от нас.

— Не. От роботизирано устройство.

— А клапите?

— Кубът е изпълнен с някакъв вид газ, под налягане. Може би съдържа биологични компоненти, за да съхрани своята компактност. Предполагам, че тази голяма стъкленица е запаметяващо устройство.

— Бордови дневник?

— Или неговият еквивалент.

— И как да проникнем в него?

— Гледайте сега — рече Бет и се върна при пулта за управление. Тя плъзна ръка по повърхността му, активирайки различни прибори. — Да не кажете на Барнс — подхвърли през рамо.

— Откъде знаеш какво да натиснеш?

— Не мисля че това има голямо значение — заяви тя. — Предполагам, че пултът може да почувства местонахождението ти.

— Искаш да кажеш, че може да проследява пилота?

— Нещо подобно.

Точно пред тях на пулта блесна малък осветен в жълто екран.

РА4 — ЛХООК ДКОМ1 косм.кор. на САЩ „Стар Вояджър“

И после нищо.

— Ей сега ще дойдат лошите новини — подхвърли Хари.

— Какви лоши новини? — попита Норман. Интересно, учуди се той, защо Хари остана да търси бордовия дневник, вместо да изследва кораба с Тед и Барнс? Какво толкова го интересува миналото на кораба?

— Може и да не са лоши — рече Хари.

— Защо смяташ така?

— Защото, — обясни Хари, — ако помислиш логично, ще се досетиш че на този кораб му липсва нещо жизнено важно… — в този миг екранът се изпълни с колони:

— Какво ще желаете? — попита Бет, опряла ръка на пулта.

— Запис на полета — рече Хари. Беше прехапал устни.

— Как го разбирате това? — попита Норман.

Хари не откъсваше очи от екрана.

— Както виждаш, първите записи са през три годишни интервали. После интервалите се скъсяват, на една година, шест месеца и накрая един месец. Накрая идва записът на влизането.

— Значи са ставали все по-внимателни в записа — каза Бет. — с наближаване момента на влизане, каквото и да означава това.

— Мисля че се досещам какво означава — рече Хари. — Но не мога да го повярвам. Откъде да започнем? Какво ще кажете за резюмето на влизането?

Бет натисна няколко копчета.

Екрана се изпълни със звезди, а по края им се виждаха колони от цифри. Изображението беше три-измерно и създаваше илюзията за дълбочина.

— Холография?

— Не точно. Но нещо подобно.

— Тук се виждат няколко по-ярки звезди…

— Или планети.

— Какви планети?

— Не зная. Ето задача за Тед — рече Хари. — Би могъл да разпознае изображението. Да видим нататък.

Той докосна пулта и образът се промени.

— Пак звезди.

— Да и нови колони с цифри.

Цифрите по края на екрана премигваха и се меняха често.

— Звездите не се движат, но въпреки това цифрите се променят.

— Не, гледай. Звездите също се местят.

Сега вече виждаха ясно, че звездите се отдалечаваха от центъра на екрана, който беше черен и празен.

— Няма звезди в центъра и движението продължава… — рече замислено Хари.

Звездите по външния край се движеха толкова бързо, че се превръщаха в линии. Черният център се разширяваше.

— Защо центъра е толкова пуст, Хари? — попита Бет.

— Не мисля, че е пуст.

— Нищо не виждам.

— Да, но не е пуст. Само след миг ще разбереш — ето!

Внезапно, в средата на екрана се появи плътно ослепително съзвездие и започна да се разширява.

Наистина изглежда странно, помисли си Норман. Все още се различаваше черният разширяващ се пръстен, със звезди — отвън и отвътре. Сякаш се носеха през гигантски черен тунел.

— Божичко — рече едва чуто Хари. — Знаете ли какво гледате?

— Не — отвърна Бет. — Какъв е този звезден купол в центъра?

— Това е друга вселена.

— Какво?

— Е, така де. Това вероятно е друга вселена. Или може би друга част на нашата вселена. Кой би могъл да знае със сигурност?

— Какъв е този черен тунел? — попита Норман.

— Това не е черен тунел. Това е черна дупка. Виждате запис, направен от кораба по време на влизането в черната дупка и излизането в друга… вика ли ни някой? — той завъртя глава. Замълчаха, но не чуха нищо.

— Искаш да кажеш, друга вселена…

— Шшшт.

Отново тишина. Някъде отдалеч се чу глас:

— Ееее-хооо…

— Кой вика? — попита Норман, напрегнал слух. Гласът беше едва доловим. Може би бяха гласове. Идваха някъде от вътрешността на кораба.

— Еее-хоо! Има ли някой? Ей!

— О, за Бога! Това са те, на монитора!

Тя засили звука на малкия монитор, оставен от Едмъндс. На екрана се виждаха Тед и Барнс. Бяха застанали в средата на някаква стая и викаха:

— Еее-хооо… еее-хооо…

— Могат ли да ни чуват?

— Да. Натисни онова копче.

— Чуваме ви — каза Норман.

— Крайно време беше! — ядоса се Тед.

— Добре де — успокои го. — Слушайте.

— Абе вие там с какво се занимавате? — продължаваше Тед.

— Слушайте — повтори Барнс. Той пристъпи встрани и посочи част от някакъв разноцветен прибор. — Знаем за какво е бил предназначен този кораб.

— И ние също — отвърна Хари.

— Знаем ли? — повториха едновременно Бет и Норман.

Но Барнс изглежда не ги чуваше.

— И изглежда, че по време на пътуването, корабът е уловил нещо.

— Уловил е нещо? Какво?

— Не зная — вдигна рамене Барнс. — Но е нещо чуждо.

„Нещо чуждо“

Движещата се пътека ги понесе покрай безчислените хангари и помещения. Бяха поели в посока към Барнс, Тед и Едмъндс. За да видят тяхното откритие.

— Защо им е трябвало да изпращат космически кораб в черна дупка? — попита Бет.

— Заради гравитацията — отвърна Хари. — Виждаш ли, черната дупка притежава такава могъща гравитация, че е в състояние да изкривява невероятно пространството и времето. Спомняш ли си какво ти обясняваше Тед, за вдлъбнатините, които оставяли планетите и звездите в космическата материя? Е, а черните дупки направо я разкъсват. Някои смятат, че е възможно да се проникне през тези разкъсвания в друга вселена, или в друга част на нашата вселена. Или в друго време.

— В друго време!

— Това е идеята — рече Хари.

— Къде се бавите, бе, хора? — чу се тъничкият глас на Барнс от монитора.

— Движим се — облещи се Бет в екрана.

— Той не може да те види — рече Норман.

— Не ми пука.

Хангарите останаха зад тях.

— Нямам търпение да видя лицето на Тед, когато му съобщим — подхвърли Хари.

Най-сетне стигнаха края на пътеката. Пресякоха някаква междинна секция с подпори и попаднаха в просторната предна зала, която вече бяха видели на монитора. Таванът беше почти на сто фута над тях.

Тук можеш да вдигнеш шест етажна сграда, помисли си Норман. Таванът се криеше в непрогледна мъгла.

— Какво е това?

— Това е облак — отвърна Барнс и поклати глава. — Залата е толкова просторна, че по всичко изглежда притежава собствен климат. Нищо чудно да вали от време на време.

Залата беше изпълнена с огромна по размери, непозната машина. На пръв поглед приличаше на някаква землекопна машина, само че беше ярко оцветена в основните цветове и блестеше от смазка. После Норман започна да различава отделни елементи. Видя огромни клещи, подсилени носещи стрели, зъбчати колела. И цял ред от кофи и приемници.

Изведнъж осъзна, че машината пред него страшно наподобява челюстите и клещите, които се подаваха от предния край на миниподводницата „Чарън V“, с която се беше спуснал вчера. Вчера ли беше наистина? Или завчера? Какъв ден беше днес? Четвърти юли? Колко дълго са били тук?

— Ако погледнете внимателно, — говореше Барнс — ще забележите, че някои от тези устройства приличат на едрокалибрени оръжия. Други пък, като ей онази дълга стрела, както и множеството челюсти, превръщат този кораб в неимоверен по размери робот.

— Робот…

— Без майтап — каза Бет.

— Всъщност, — рече замислено Тед, — нищо чудно това наистина да е един огромен робот. Така всичко пасва.

— Като пасване на тръби — подхвърли Бет.

— Искаш да кажеш, че са се готвели за среща на робот с роботи? — попита Хари. — Една тенекия подава ръка на друга тенекия?

— Ей, — възмути се Тед, — аз не се подигравам на коментарите ви, дори когато са глупави.

— Не си спомням да съм правил подобни коментари — отвърна Хари.

— Защото непрестанно плещиш тъпотии. Безсмислици.

— Деца, — намеси се Барнс, — не може ли да се върнем към конкретната работа?

— Напомни ми следващия път, Тед.

— Няма да забравя.

— Бих искал да знам, когато започна да плещя тъпотии.

— Няма проблеми.

— Или по-точно неща, които ти смяташ за тъпотии.

— Знаете ли какво, — предложи Барнс, — хайде да се върнем на повърхността, а тези двамата да оставим тук.

— Едва ли смяташ, че ще се върнем горе особено сега — каза Барнс.

— Вече гласувахме.

— Но това беше преди да открием обекта.

— Къде е този обект? — попита Хари.

— Ей там, Хари — Тед се ухили зловещо. — Да видим, какво ще сторят твоите легендарни способности за дедукция.

Продължиха към центъра на залата, провирайки се сред огромните челюсти. И там, сгушена във вътрешността на огромна механична ръка, зърнаха една голяма, блестяща, сребриста, идеално гладка сфера, с диаметър около тридесет фута. По повърхността на сферата не се виждаха никакви надписи или знаци.

Заобиколиха я, разглеждайки изкривените си отражения по полирания метал. Норман забеляза някакво странно преливане, едва различима многоцветна дъга, неясно червено-синьо излъчване от метала.

— Прилича на огромна сачма.

— Не спирай, умнико.

На отвъдната страна откриха серия от дълбоки, спираловидни бразди, образуващи сложна плетеница по повърхността на сферата. Тази плетеница приковаваше вниманието, макар Норман да не можеше да определи с какво. Фигурите не бяха геометрични. Нито пък напомняха някакъв органичен строеж. Невъзможно беше, да се определи какво изразява рисунката, ако това беше рисунка. Норман не беше виждал нищо подобно и докато разглеждаше плетеницата, чувстваше се все по-уверен, че на Земята няма нещо, което да прилича на нея. Нещо, създадено от човешка ръка. Или заченато от човешкото въображение.

Тед и Барнс бяха прави. Сигурен бе в това.

Сферата беше нещо чуждо.

ПРИОРИТЕТИ

— Хм — рече Хари, след като дълго време гледа мълчаливо.

— Обзалагам се, че сега ще пожелаеш да се присъединиш към нас — рече Тед. — За да поумуваме откъде е дошла и така нататък.

— Всъщност, аз знам откъде е дошла.

Той разказа на Тед за бордовия запис и черната дупка.

— Да си призная, — каза накрая Тед, — аз също от самото начало подозирах, че този кораб е създаден за пътешествие през черната дупка.

— Така ли? И какво те накара да мислиш така?

— Плътната противорадиационна защита.

Хари кимна.

— Това е вярно. Вероятно си се досетил за предназначението й преди мен. — Той се усмихна. — Но пропусна да ни го кажеш.

— Ей, — възмути се Тед. — Как можеш да се съмняваш. Аз пръв предложих идеята за черната дупка.

— Така ли?

— Да. В това няма съмнение. Спомняш ли си, когато седяхме в заседателната зала. Аз обяснявах на Норман за пространството и времето и после започнах изчисленията за черната дупка, а после се присъедини и ти. Норман, не помниш ли? Аз пръв се сетих.

— Вярно, идеята беше твоя — кимна Норман.

— Е, — ухили се Хари, — тогава не ми приличаше на предложение. Приличаше ми на хрумване.

— Или предположение. Хари, — обърна се Тед, — ти се опитваш да пренапишеш историята. Има свидетели.

— След като си ни изпреварил толкова надалече, — каза Хари, — защо не ни съобщиш предположенията си и за този обект?

— С удоволствие — кимна Хари. — Този обект представлява една шлифована сфера, с диаметър приблизително десет метра, не е солиден и е излят от плътна метална сплав с непознат за нас състав. Кабалистичните означения от едната страна…

— Тези плетеници ли наричаш кабалистични?

— Може ли да свърша? Кабалистичните означение от едната страна несъмнено са с артистичен или религиозен характер и притежават ритуална стойност. Което означава, че обектът е имал значение за онзи, който го е създал.

— Мисля, че в това никой от нас не се съмнява.

— Лично моето мнение е, че тази сфера е била предназначена за форма на контакт с нас, посетителите от друга звезда, от далечна слънчева система. Тя е, ако искате, едно послание, поздрав или дори трофей. Доказателство, че във вселената съществуват по-висши форми на живот.

— Много добре казано, но встрани от темата — заключи Хари. — И какво точно е предназначена да върши?

— Не съм сигурен, че е предназначена за нещо конкретно. Тя просто съществува. Тя е каквото е.

— Съвсем като в Зен.

— Добре де, да чуем твоята идея.

— Да видим първо какво знаем — каза Хари. — А не какво си представяме или измисляме. Това е космически кораб от бъдещето, построен с различни технологии и материали, които все още не познаваме, макар вероятно скоро ще открием. Този кораб е бил изпратен от потомците ни през една черна дупка в друга вселена, или в друга част на нашата вселена.

— Да.

— На кораба няма екипаж, но затова пък е снабден с робот, очевидно създаден да хваща нещата, които открива. Следователно, бихме могли да предположим, че този кораб е едно огромно по размери подобие на автоматичната станция „Маринър“, която изпратихме на Марс през 1970 за да търси там живот. Този кораб от бъдещето е далеч по-голям и неимоверно по-сложен, но в същността си е подобен на споменатата станция. С други думи, това е сонда.

— Да…

— Та значи, тази сонда попада в друга вселена, където се натъква на сферата. Вероятно я среща в космическото пространство. Или може би сферата е изпратена, за да посрещне кораба.

— Правилно — кимна Тед. — Изпратена е, за да го посрещне. Като посланик. И аз така смятам.

— Във всеки случай, нашият кораб-робот съгласно заложените в него програми преценява, че сферата е интересна. Той я сграбчва с огромната си, механична ръка, прибира я в кораба и я връща у дома.

— Само че, на връщане се засилва повече от необходимото, и попада в миналото.

— В неговото минало — каза Хари. — И нашето настояще.

— Правилно.

Барнс изсумтя нетърпеливо.

— Добре де, значи космическият кораб излита, сграбчва тази сребърна извънземна сфера и я докарва обратно. Направо на въпроса — какво има в сферата?

Хари застана до нея, опря ухо в металната повърхност и почука с пръст. После докосна очертанията, а ръката му се изгуби в дълбоките бразди. Сферата беше толкова гладка, че Норман различаваше съвсем ясно лицето на Хари, изкривено от извивката.

— Да — рече Хари. — Както и предполагах. Тези кабалистични знаци, както благоволи да ги наречеш, въобще не са с декоративен характер. Целта им е съвсем друга — да скрият определени очертания по повърхността. Всъщност, те представляват врата. — Хари отстъпи назад.

— А какво представлява сферата?

— Ще ви кажа какво мисля — каза Хари. — Мисля че тази сфера е куха, мисля че вътре има нещо и това нещо ме плаши до смърт.

ПЪРВО ИЗСЛЕДВАНЕ

— Не, господин секретар — произнесе Барнс в слушалката. — Сигурни сме, че това е извънземен обект. Няма никакво съмнение.

Той погледна към седналия отсреща Норман.

— Да, сър — рече Барнс. — Ужасно вълнуващо.

Намираха се в подводната станция и още с връщането Барнс бе позвънил в Белия дом. Опитваше се да отложи завръщането им на повърхността.

— Още не, не сме я отворили. Всъщност, не успяхме да я отворим. Вратата е със странни очертания и е умело прикрита… Не, нищо не може да се пъхне в цепнатината.

Той погледна към Норман и завъртя очи.

— Да и това опитахме. Няма никакви следи от външни прибори за управление. Не, не сме получили послание от вътре. И никакви надписи. Всичко което открихме беше една фино шлифована сфера с дълбоки бразди от едната страна. Какво? Да я взривим за да влезем?

Норман му обърна гръб. Намираха се в цилиндър Д, в комуникационния сектор, заедно с Тина Чан. С неизменното си спокойствие, тя настройваше дузина монитори.

— Вие сте най-спокойният човек тук — каза Норман.

Тя се усмихна.

— Придържам се към инструкциите, сър.

— И това ли е всичко?

— Би трябвало, сър — отвърна тя и продължи да нагласява един от мониторите. На екрана се появи блестящата сфера. — Защото усещам, че сърцето ми се разтуптява. Какво мислите има вътре?

— Нямам представа — рече Норман.

— Дали не се е спотаил някой пришълец? Може би не бива да го пускаме, каквото и да има вътре.

— Не сте ли любопитна?

— Не чак толкова, сър.

— Не виждам с какво ще ни помогне взривът — продължаваше разговора Барнс. — Да, разполагаме с експлозивни глави. Да, различни калибри. Но съмнявам се, че ще ни помогнат да я отворим. Не. Ами, защото, предполагам ако я видите, сам ще разберете. Това нещо е перфектно изработено. Перфектно.

Тина нагласи втория монитор. Вече разполагаха с две изображения на сферата, скоро щяха да имат и трето. Едмъндс монтираше камерите. Това беше едно от предложенията на Хари.

— Да я държим под непрестанно наблюдение — каза им той. — Може би от време на време ще проявява някаква активност.

На екрана се виждаше ясно гъстият сноп от кабели, прикачени за сферата. Бяха разположили пълния разред от пасивни датчици: звукови и за целия електромагнитен спектър — от инфрачервени до гама и рентгенови лъчи. Показателите на датчиците излизаха на няколко монитора вляво.

В този момент влезе Хари.

— Получихме ли нещо?

— Засега нищо — поклати глава Тина.

— Тед върна ли се?

— Не — отвърна Норман. — Тед все още е там.

Тед бе изявил желание да остане с Едмъндс и да помага в монтажа на камерите. Ала всички знаеха, че възнамеряваше да се помъчи да отвори сферата. Видяха го на втория монитор, разперил длан върху браздите, той ги докосваше, натискаше.

Хари се ухили.

— Май не е налучкал молитвата.

— Хари, — каза Норман, — помниш ли като бяхме на мостика и ти каза, че нещо съществено липсва?

— А, това ли — отвърна Хари. — Забрави го. Вече няма значение.

Барнс продължаваше да разговаря:

— Не, господин секретар, да я вдигнем на повърхността ще е направо невъзможно. Защото, сър, в настоящия момент тя се намира в един хангар дълбоко във вътрешността на кораба, а той пък е заровен под дебел слой корали. Самата сфера е с диаметър тридесетина фута, колкото голяма къща…

— Питам се, какво ли има в тази къща — промърмори Тина.

На монитора, Тед ядосано ритна сферата.

— И молитвата не помогна — рече Хари. — Никога няма да я отвори.

Влезе Бет.

— А ние как ще я отворим?

— Как? — повтори Хари и се втренчи замислено в изображението на сферата от екрана. Настъпи тишина. — Може би и ние няма да успеем.

— Няма да успеем? Никога?

— Това е напълно възможно.

Норман се разсмя.

— Тед ще се самоубие.

Барнс продължаваше да мърмори по телефона:

— Добре, господин секретар, щом искате да мобилизирате всички ресурси на Флотата за да я вдигнем, но това ще стане най-рано след шест месеца, когато времето в този район ще се оправи. Да, сега в южния Пасифик е зима. Да.

— Представям си — заговори Бет. — С огромни усилия, нашите Военно-Морски сили успяват да вдигнат тайнствената извънземна сфера на повърхността. Следват дълги мъчителни опити да я отворят, включително и с помощта на миниатюрна атомна бомба. Безуспешно. Накрая всички възможности са изчерпани. А сферата си стои. Минават десетилетия. Сферата все така не се отваря — тя поклати глава. — Какво огромно разочарование за човечеството…

Норман се обърна към Хари.

— Как мислиш, възможно ли е? Никога да не я отворим?

— Никога е много силна дума — рече Хари.

— Не, сър — говореше Барнс. — В така създалата се обстановка ще останем долу до последния момент. Времето горе засега се задържа — поне още шест часа, сър, по данни на метеорологичния сателит — да, ще трябва да се опрем на тяхната преценка. Да, сър. На всеки час, сър.

Той остави слушалката и се обърна към останалите.

— Чудесно. Получихме разрешение да останем още шест до дванадесет часа — в зависимост от времето. Да опитаме през това време да отворим сферата.

— Тед вече работи по въпроса — рече Хари.

На монитора се виждаше Тед Филдинг, който шляпаше с длан по гладката повърхност и крещеше:

— Отвори се! Отвори се, Сезам! Отвори се, кучи сине!

Сферата не отговаряше.

„Антропоморфичният проблем“

— Говоря сериозно — заяви Норман. — Мисля, че трябва да обсъдим въпроса дали да не я отваряме.

— Защо? — попита Барнс. — Вижте, току що получих по телефона…

— Зная — прекъсна го Норман. — Но може би е редно да помислим два пъти, преди да го сторим. — С крайчеца на окото си той забеляза, че Тина кима енергично. Хари го гледаше скептично. Бет търкаше сънено очи.

— Боиш ли се, или разполагаш със солидни аргументи? — попита Барнс.

— Имам предчувствието, — рече Хари, — че Норман е готов да цитира собствената си научна работа.

— Ами да — призна Норман. — Включил съм го в доклада си.

В доклада го беше нарекъл „Антропоморфичният проблем“. В основата си, проблемът се състоеше в това, че всеки който някога е писал или мислил за извънземен разумен живот, си го е представял подобен на човека. И дори ако извънземното същество не наподобявало външно човека — а вместо това приличало на влечуго, насекомо или пък разумен кристал — то пак реагирало подобно на човека.

— Говориш за филмите — рече Барнс.

— Но и за многобройните статии на тази тема. Всички концепции за извънземен живот, били те творение на филмов режисьор или университетски професор, в основата си са човешки концепции — те се основават на човешките стойности, човешкия мироглед, човешкия начин на контакт и разбиране на вселената. И почти винаги — на човешките белези. Две очи, нос, уста и така нататък.

— И какво?

— Какво — отвърна Норман. — Това са пълни глупости. От една страна, съществуват огромни различия в човешкото поведение, които сами по себе си затрудняват достатъчно неговото разбиране. Като, например, различията между американци и японци. Всъщност, тези две нации въобще не гледат на света по един и същ начин.

— Да, да — кимна нетърпеливо Барнс. — Всички знаем, че японците са различни…

— А когато попаднем на нова форма на живот, тези различия може да са напълно неразбираеми. Стойностите, етиката на тази нова форма да е коренно различна.

— Искаш да кажеш, че пришълците биха могли да не почитат неприкосновеността на живота, нещо като да не вярват в „Не убивай“ — каза Барнс, все още нетърпелив.

— Не — поклати глава Норман. — По-скоро имах пред вид възможността, пришълците да не могат да бъдат унищожени и следователно да не познават идеята за убийство.

Барнс замръзна.

— Пришълците да не могат да бъдат унищожени?

Норман кимна.

— Както бе казал някой, не можеш да прекършиш ръцете на същество, лишено от ръце.

— Да не бъдат убити? Искаш да кажеш, да са безсмъртни?

— Не зная — рече Норман. — Нещо подобно.

— Ами в такъв случай, — засуети се Барнс, — Боже, ако подобно същество не може да бъде унищожено… как ще го унищожим? — той прехапа устни. — Не бих желал да отворя тази проклета сфера и да пусна на свобода някое чудовище, което не може да бъде унищожено.

Хари избухна в смях.

— Е, Хал, не чакай повишение.

Барнс огледа мониторите, на които се виждаха различни гледни точки на сферата. Най-сетне промърмори:

— Не, това е невъзможно. Нито едно живо същество не е безсмъртно. Прав ли съм, Бет?

— Не съвсем — отряза го Бет. — Може да се каже, че някои живи същества на нашата планета са безсмъртни. Например, едноклетъчните организми, като бактериите, са в състояние да живеят неопределено дълго време.

— Кой говори за едноклетъчните? — изсумтя ядно Барнс.

— По същата причина, вирусите могат да се считат за безсмъртни.

— Вирусите? — Барнс се отпусна в креслото. Очевидно не беше помислял за вирусите. — Но доколко е възможно това? Кажи, Хари?

— Мисля, — отвърна Хари, — че възможностите отиват далеч отвъд всичко, което споменахме досега. Обсъждахме само три-измерни същества, които съществуват в нашата три-измерна вселена — или за да бъда по-точен — вселената, която ние възприемаме като три-измерна. С други думи, ако се срещнем с четири-измерно същество, не ще можем да виждаме онази част от него, която съществува в четвъртото измерение. Подобно същество очевидно ще бъде трудно за унищожаване. Ако си представим пет-измерно същество…

— Само за малко. Защо досега не споменахте тези възможности?

— Мислехме, че си запознат с тях — отвърна Хари.

— Да съм запознат с пет-измерни същества, които не могат да бъдат унищожени? Никой не ми е казвал нищо подобно — той поклати глава. — Да се отвори сферата ще е изключително рисковано.

— Напълно възможно.

— Явно си имаме работа с кутията на Пандора.

— Добре казано.

— Разбрано — вдигна рамене Барнс. — Да премислим най-лошото. — Кое е най-неприятното, което би могло да ни се случи?

— Мисля че е ясно — рече Бет. — Независимо дали се касае за многоизмерно същество, или вирус, или каквото и да е там, независимо какъв морал има, или дали въобще има морал, най-лошото е ако ни удари под пояса.

— Което значи?

— Което значи, да се намесва в нашите основни принципи на съществуване. Един добър пример е вирусът на СПИН. Причината, която го прави толкова опасен не се крие във факта че е нов. Всяка година се сдобиваме с нови вируси — дори всяка седмица. И всички те действат по един и същи начин — атакуват клетките и ги принуждават да произвеждат нови вируси. Това което прави вируса на СПИН смъртоносно опасен е, че той атакува специфични клетки, които използваме за да се защитаваме от вирусите. Вирусът на СПИН се намесва в нашите защитни механизми. И срещу него нямаме защита.

— Тогава, — каза Барнс, ако си представим, че сферата е обитавана от такова същество, което е способно да се намесва в нашите основни принципи на живот, как според вас би изглеждало то?

— Би могло да вдишва въздух и да издишва цианиден газ — подхвърли Бет.

— Да екскретира радиоактивни отпадъци — предложи Хари.

— Да смущава нашите мозъчни вълни — рече Норман. — И да ни пречи да мислим.

— Или пък, — рече отново Бет, — да нарушава сърдечната проводимост. Да спира съкращението на сърцето.

— Би могло да създава звукови вибрации, които да рушат нашата скелетна система — каза Хари. Той се усмихна на останалите. — Това последното много ми харесва.

— Хитро — рече Бет. — Но както обикновено, мислим предимно за себе си. А съществото би могло да не ни уврежда директно.

— Ах — каза Барнс.

— А просто да отделя токсини, които да унищожават хлоропласта и по такъв начин растенията да не са в състояние да използват слънчевата енергия. След това всички растения на Земята ще измрат — а в последствие и останалия живот на планетата.

— Ах — повтори Барнс.

— Виждате ли — рече Норман. — В началото си помислих за Антропоморфичния проблем и за това, че си представяме извънземните същества по човешки — и смятах това за недостиг на въображение. Човекът си е човек, всичко което знае е човешко, а може да мисли само за онова, което знае. Но както сами виждате, това не е съвсем вярно. Способни сме да си представяме и доста различни неща. Но не го правим. Трябва да има някаква друга причина, която ни кара да си представяме извънземните същества като хора. И мисля, отговорът е, че в действителност ние самите сме ужасно крехки същества. Но никак не обичаме да си припомняме тази своя крехкост — колко деликатни са балансите на нашите тела, колко кратък е престоят ни на Земята и колко лесно го приключваме. Именно затова си представяме и другите същества подобни на нас, за да не мислим за заплахата — за ужасната заплаха — която те биха могли да представляват за нас, и то съвсем непреднамерено.

Настъпи тишина.

— Естествено, не бива да забравяме и другата възможност — проговори Барнс. — Че в сферата има неща, които ще ни донесат изключителна полза. Вълшебни нови познания, изумителни идеи или непознати технологии, които да допринесат за човешкия прогрес далеч отвъд границите на нашето въображение.

— Макар да е напълно възможно, — рече Хари, — тези нови идеи да са безполезни за нас.

— Защо?

— Да речем, че тези пришълци са ни изпреварили с приблизително хиляда години, с колкото ние сме изпреварили Средновековна Европа. Представете си сега, че ние се връщаме в Средновековна Европа нарамили телевизор. Първо, къде ще го включим?

Известно време Барнс местеше поглед от един на друг.

— Съжалявам — рече накрая той. — Тази отговорност е прекалено тежка за мен. Не мога да взема решение за отварянето на сферата. Ще трябва да повикам Вашингтон.

— Тед едва ли ще е щастлив — подхвърли Хари.

— По дяволите Тед — ядоса се Барнс. — Ще разкажа всичко на президента. Докато не ми нареди, няма да предприема никакви опити за отваряне на сферата.

Барнс им даде двучасова почивка и Хари се отправи към каютата да поспи. Бет също обяви, че ще дремне, но остана край мониторите с Тина Чан и Норман. Тук креслата бяха удобни, с подложки за глави, Бет се отпусна в едно от тях, вдигна крака и започна да се люлее напред-назад.

Всички сме уморени, помисли си Норман. Проследи с поглед Тина, която се движеше уверено и плавно сред апаратурата, нагласяваше мониторите, проверяваше информацията от датчиците и сменяше касетките на видеокасетофоните. Едмъндс бе останала с Тед в кораба и сега Тина трябваше да следи не само комуникационните системи, но и записващите устройства. Не изглеждаше уморена като тях, може би защото не беше посещавала кораба. За нея той си оставаше само изображение от монитора, видеофилм, абстракция. Тина единствена не беше се сблъсквала лице в лице с тази нова реалност, нито пък бе похабявала напразни усилия за да открие за какво служи и с каква цел е създадена.

— Изглеждате уморен, сър — каза тя.

— Да. Всички сме уморени.

— От атмосферата е — подхвърли тя. — От вдишвания хелий.

Ето ти и физиологично обяснение, рече си Норман.

— Плътността на въздуха тук долу, — обясняваше Тина, — притежава осезаем ефект. Сега налягането е тридесет атмосфери. Ако при подобно налягане ни се наложеше да дишаме въздух, той щеше да е с плътността на течност. Хелият е по-лек, но и по-плътен, отколкото сме привикнали. Може би не го усещате, но умората идва дори от силата, която изчерпвате за да движите гръдния си кош.

— Но вие не сте уморена.

— О, аз съм свикнала. Не за пръв път съм в среда с изкуствена атмосфера.

— Така ли? Кога друг път?

— Наистина не мога да ви кажа, доктор Джонсън.

— Военни операции?

Тя се усмихна.

— Нямам право да говоря за това.

— И това е вашата най-неподкупна усмивка?

— Надявам се, сър. Но наистина, защо не опитате да поспите?

Той кимна.

— Наистина.

Ала мисълта за влажната койка го отблъскваше. Вместо това се спусна в столовата, надявайки се да намери някой от десертите на Роуз. Нямаше я, но на масата, под пластмасов капак беше оставен сладкиш от кокосово брашно. Намери чиния, отряза си едно парче и приседна до илюминатора. Навън цареше тъмнина, светлините бяха изгасени, а водолазите си бяха отишли. Забеляза, че светят илюминаторите на тяхната станция ДС-7, която се намираше на около триста ярда. Водолазите вероятно вече се приготвяха за връщане на повърхността. Или пък си бяха тръгнали.

Зърна отражението си в стъклото на илюминатора. Лицето му изглеждаше уморено и състарено.

— Тук не най-подходящото място за петдесет и три годишен човек — промърмори си той.

Изведнъж зърна някакво движение в далечината, после блесна ярко жълта светлина. Едно миниподводница се спусна под цилиндъра на ДС-7. След секунди се появи втора подводница и се изравни с първата. Светлините на първата подводница угаснаха. Не след дълго втората подводница се отдели и изчезна в чернеещата вода. Първата подводница остана.

Какво ли става там, зачуди се той. После реши, че не го интересува. Беше прекалено изморен. По-скоро се вълнуваше от вкуса на сладкиша. Погледна надолу. Парчето бе изядено, в чинията имаше само трохи.

Уморен съм, помисли си той. Страшно уморен. Вдигна крака на масичката за кафе и облегна глава на хладната стена.

Изглежда беше задремал, защото се събуди объркан в мрака. Изправи се и лампите незабавно светнаха. Осъзна, че все още е в столовата.

Барнс го беше предупреждавал за начина, по който станцията се нагласява към присъствието на хора в нея. По всичко изглежда, че датчиците за движение бяха доловили, че е заспал и автоматично бяха изключили светлините в стаята. А после, когато се събуди и се раздвижи, осветлението се бе включило. Зачуди се, дали светлините ще останат запалени ако хърка. Кой ли е измислил тази програма? И дали инженерите, които бяха конструирали станцията, бяха взели в пред вид и хъркането? Имаше ли датчик за хъркане?

Още сладкиш.

Стана и се прехвърли в кухнята. От сладкиша липсваха няколко парчета. Дали той ги беше изял? Не беше сигурен, не можеше да си спомни.

— Доста видеозаписи — рече Бет. Норман се обърна.

— Да — отвърна Тина. — Записваме всичко в станцията и кораба. Материалът е изобилен.

Точно над главите им бе окачен монитор. На него се виждаха Бет и Тина, изправени пред комуникационния пулт. И двете ядяха сладкиш.

Аха, помисли си той. Ето значи къде са изчезналите парчета.

— На всеки дванадесет часа записите се прехвърлят в подводницата — каза Тина.

— Защо? — попита Бет.

— В случай, че нещо се случи тук, подводницата автоматично ще поеме нагоре.

— А, страхотно — кимна разбиращо Бет. — Аз не бих се досетила. Къде е доктор Филдинг?

— Отказа се от сферата, — каза Тина, — и се върна на мостика при Едмъндс.

Норман не откъсваше очи от монитора. Тина се скри от полезрението му. Бет стоеше с гръб към него и си хапваше сладкиш. На монитора зад нея ясно се различаваше сферата. Монитори, които показват други монитори, мислеше си Норман. Хората, на които им предстои да гледат тези записи направо ще се побъркат.

— Как мислиш, — чу се гласът на Тина, — дали някога ще отворят това нещо?

Бет дъвчеше замислено.

— Може би — каза тя. — Не зная.

И за ужас на Норман, той забеляза на монитора зад нея, че вратата на сферата се плъзга встрани, разкривайки непрогледен мрак вътре.

ОТВОРЕНА

Сигурно са го сметнали за побъркан, когато се появи след луд бяг на входа на цилиндър Д и изкрещя:

— Отвори се! Отвори се! — Спря пред пулта тъкмо когато Бет изтриваше трохите от устата си. Тя остави бавно вилицата.

— Кое се отвори?

— Сферата!

— Сферата!

Бет се завъртя с креслото. Дотича и Тина, от пулта с видеокасетофоните. Настъпи объркана тишина.

— На мен ми се вижда затворена, Норман.

— Но беше отворена. Видях я — той им разказа за това как ги е наблюдавал на монитора. — Беше само преди десетина секунди, наистина се отвори. Сигурно се е затворила докато съм тичал насам.

— Уверен ли си? Мониторът в столовата е доста малък…

— Видях я с очите си — настояваше Норман. — Да проверим записа, щом не ми вярвате.

— Добра идея — кимна Тина и се върна при видеокасетофона.

Норман дишаше тежко и с мъка си поемаше дъх. За пръв път се натоварваше физически в плътна атмосфера и чувстваше въздействието й. ДС-8 не е най-доброто място за упражнения, реши той.

Бет не откъсваше очи от него.

— Добре ли си, Норман?

— Добре съм. Виж какво, видях я. Отвори се. Тина?

— Още малко.

Влезе Хари и се прозя.

— Ама и леглата тук си ги бива, а? — рече той. — Като да спиш в чувал с мокър ориз. Нещо средно между легло и студен душ — той въздъхна. — Направо ще ми се скъса сърцето, ако трябва да си тръгна.

— Норман смята, че е видял сферата да се отваря — уведоми го Бет.

— Кога? — попита Хари и се прозя отново.

— Преди малко.

Хари кимна замислено.

— Интересно. Интересно. Но сега виждам е затворена.

— Връщаме записа за да го прегледаме отново.

— А-ха. Има ли още сладкиш?

Хари изглежда съвсем равнодушен, рече си Норман. Такава невероятна новина, а той дори не е развълнуван. Защо? Нима не вярва в това? Или е още сънен? А може би е нещо друго?

— Пускам — обяви Тина.

На монитора се появиха неясни линии, после тръгна записът. Чу се гласът на Тина:

— …часа записите се прехвърлят в подводницата.

— Защо? — попита Бет.

— В случай, че нещо се случи тук, подводницата автоматично ще поеме нагоре — отвърна Тина.

— А, страхотно — кимна Бет. — Аз не бих се досетила. Къде е доктор Филдинг?

— Отказа се от сферата и се върна на мостика при Едмъндс.

На монитора Тина излезе зад кадър. Бет остана в креслото, дояждайки парчето сладкиш.

— Как мислиш, — чу се гласът на Тина, — дали някога ще отворят това нещо?

— Може би — отвърна Бет. — Не зная.

Настъпи кратка пауза и после на монитора зад Бет, вратата на сферата се плъзна встрани.

— Хей! Отвори се!

— Продължавай!

На монитора, Бет не беше забелязала нищо. Някъде от страни се чу гласът на Тина.

— Плаши ме.

— Не мисля, че има причина да се страхуваш — рече Бет.

— Плаши ме неизвестното.

— Така е — рече Бет. — Но неизвестното не винаги е опасно или страшно. Най-често то е необяснимо.

— Не зная как можеш да казваш нещо подобно.

— Страх ли те е от змии?

През цялото време на разговора, сферата оставаше отворена. Без да откъсва очи, Хари каза:

— Жалко, че не можем да надзърнем вътре.

— Може би ще съумея да ви помогна — рече Тина. — Бих могла да интензифицирам изображението с помощта на компютъра.

— Струва ми се, че има някакви светлини — рече Хари. — Като малки светулки, летящи във вътрешността на сферата…

На екрана отново се появи Тина.

— Не, змиите не ме плашат — каза тя.

— Аз пък не мога да ги търпя — отвърна Бет. — Лигави, студени, отвратителни гадини. Ако идвах от Марс и още с пристигането си попаднех на змия — странно, студено, гърчещо се тръбовидно подобие на живот — не зная какво ли щях да си помисля за него. Всъщност, шанса да настъпя още с пристигането си отровна змия е доста малък. По-малко от един процент от змиите са отровни. Така че, ако бях марсианка, нямаше да бъда изложена на опасност от откритието си, по-скоро щях да съм объркана. Това е, което най-вероятно ще почувстваме. Ще бъдем объркани. Както и да е, — продължаваше на монитора Бет, — едва ли някога ще отворим сферата.

— Надявам се никога да не я отворим — отвърна й Тина.

Зад гърбовете им, вратата на сферата се затвори.

— Ха! — възкликна Хари. — Колко дълго остана отворена?

— Трийсет и четири секунди и четири десети — произнесе Тина.

Спряха записа.

— Някой иска ли да го види отново? — попита Тина. Беше пребледняла.

— Не точно сега — поклати глава Хари. Той затропа с пръсти по облегалката на креслото, замислен, с изцъклен поглед.

Никой от останалите не проговори, всички изчакваха търпеливо какво ще каже Хари. Норман започна да осъзнава колко много зависят всички от него. Хари е единственият от нас, който може да анализира нещата. Уповаваме се на него, разчитаме на него.

— Добре — рече накрая Хари. — Засега не разполагаме с разумно обяснение. Информацията е крайно недостатъчна. Въпросът е, дали сферата реагира на нещо в непосредственото й обкръжение или се отвори по собствени причини. Къде е Тед?

— Тед заряза сферата и се върна в пилотската кабина.

— Тед е тук — рече Тед и се ухили широко. — И имам някои страхотни новини.

— Ние също — рече Бет.

— Вашите могат да почакат — каза Тед.

— Но…

— Аз зная къде е бил този кораб — заяви развълнувано Тед. — Анализирах данните от полета, разгледах звездните карти и знам къде се намира тази черна дупка.

— Тед — каза Бет, — сферата се отвори.

— Така ли? Кога?

— Преди няколко минути. След това се затвори.

— И какво се видя на мониторите?

— Никаква биологична опасност. Изглежда безвредна.

Тед погледна екрана.

— Тогава, какво, по дяволите, правим тук?

Влезе Барнс.

— Двучасовата почивка приключи. Готови ли сте всички за прощално пътешествие до кораба?

— Казано доста внимателно — рече Хари.

Сферата беше гладко полирана, безмълвна, затворена. Стояха около нея и разглеждаха изкривените си отражения. Известно време никой не заговори.

Най-накрая Тед каза:

— Чувствам се, сякаш съм подложен на тест за интелигентност и се провалям.

— Нещо като „Посланието на Дейвис“? — попита Хари.

— А, това — махна Тед.

Норман беше чувал за „Посланието на Дейвис“. Това беше една от онези случки, които защитниците на СЕТИ биха искали да забравят. През 1979 година в Рим се състоя голяма среща на множество учени, занимаващи се с търсене на извънземен разум. В основата си, СЕТИ представляваше радио-астрономическо изследване на небесната сфера. И ето че учените се бяха събрали за да решат, какво послание да изпратят.

Емерсън Дейвис, физик от Кеймбридж, беше създал послание, основаващо се на определени физични константи, като например дължината на вълната излъчвана от водорода, за която се предполагаше, че е еднаква навсякъде във вселената. Той беше подредил тези константи в двоична нагледна форма.

И тъй като Дейвис смяташе, че така би изглеждало посланието, което бихме могли да получим от извънземните, той реши, че за привържениците на СЕТИ няма да е трудно да го разшифроват. И раздаде по едно послание на всички участници в конференцията.

Никой не можа да го разшифрова.

Когато Дейвис им обясни какво е направил, всички се съгласиха, че идеята е разумна и че наистина това е идеалната форма за общуване на две чужди цивилизации. Но фактът си оставаше — нито един от тях не беше в състояние първоначално да определи смисъла на посланието.

Един от присъстващите, който се бе опитал и не успял, беше Тед.

— Е, не се старахме чак толкова — обясни той. — Конференцията беше доста натоварена. Пък и не разполагахме с помощта ти, Хари.

— Искал си само да се разходиш безплатно до Рим — рече Хари.

— Въобразявам ли си, — намеси се Бет, — или знаците по вратата са се променили?

Норман присви очи. На пръв поглед плетеницата изглеждаше същата, ала нищо чудно да са настъпили някои изменения. И да ги имаше, бяха незначителни.

— Можем да направим сравнение със старите записи — предложи Барнс.

— На мен ми изглеждат същите — рече Тед. — Пък и това е метал. Съмнявам се, да се променя толкова лесно.

— Това което ние наричаме метал, е просто течност, която плува бавно на стайна температура — рече Хари. — И не е изключено този метал да търпи промени.

— Лично аз се съмнявам — подчерта Тед.

— Момчета, — каза Барнс, — вие сте специалистите. Вече знаем, че това нещо може да се отваря. И дори се отвори веднъж. Как да го отворим втори път?

— Опитваме се, Хал.

— А на мен ми се струва, че нищо не правите.

Всички отново впериха погледи в Хари. Хари стоеше замислен и почукваше с пръст брадичката си.

— Хари?

Никакъв отговор.

Тед направи няколко крачки и шляпна сферата с разтворена длан. Разнесе се приглушен звук, но сферата остана затворена. Тед я блъсна с юмрук, но се намръщи от болка и разтърка кокалчетата си.

— Не мисля, че ще можем да проникнем вътре със сила — подхвърли Норман. Никой от останалите не отговори.

— Моята специално подбрана група за мозъчни щурмове — промърмори Барнс. — и всичко което могат е да стоят и да се блещят в нея.

— Ами ти какво искаш да правим, Хал? Да я праснем с някоя атомна бомба ли?

— Ако вие не я отворите, ще го направят други — Барнс погледна нетърпеливо часовника си. — Междувременно, хрумнаха ли ви някои гениални идеи?

Поклатиха глави.

— Добре — рече Барнс. — Времето ни изтече. Да се връщаме в станцията и да се приготвим за отплаване към повърхността.

ОТПЛАВАНЕТО

Норман издърпа малката флотска чанта изпод койката в цилиндър В. Прибра от банята принадлежностите си за бръснене, пъхна чорапите и бележника си и дръпна ципа.

— Готов съм.

— Аз също — каза Тед. Но очевидно не му се тръгваше. — Мисля че не можем да се бавим повече. Времето се разваля. изтеглиха всички водолази от ДС-7, долу останахме само ние.

— Къде са другите? — попита Норман.

— Бет вече си събра багажа. Мисля че е с Барнс в комуникационната. Предполагам, че и Хари е там — Тед посочи комбинезона си. — Ще ти призная нещо. Ще бъда щастлив в мига, когато смъкна тази гадост.

Напуснаха спалните каюти и се отправиха към комуникационната. По пътя се разминаха с Тини Флетчър, която отиваше в цилиндър Б.

— Готова ли си за тръгване? — попита я Норман.

— Да, сър, прибрах всичко — отвърна Флетчър, но лицето й остана напрегнато и зачервено.

— Не си ли сбъркала посоката? — попита Норман.

— Само да проверя запасите от дизелово гориво.

Запаси ли, учуди се Норман. Защо ще проверява запасите, когато си тръгваме?

— Може би е забравила нещо — подхвърли Тед и поклати глава.

В комуникационната цареше мрачна атмосфера. Барнс разговаряше по телефона с повърхността.

— Я повтори пак — каза той. — Искам да знам кой е наредил това.

Той се намръщи ядосано.

Норман погледна към Тина.

— Как е времето горе?

— Изглежда се разваля бързо.

— Няма ли да млъкнете, идиоти такива? — сопна се Барнс.

Норман изпусна чантата си на пода. Бет беше седнала до илюминатора и уморено търкаше очи. Тина изключваше един по един мониторите, но изведнъж спря.

— Вижте.

На монитора се виждаше сферата.

До нея стоеше Хари.

— Какво прави там?

— Не се ли върна с нас?

— Мисля че се върна.

— Не забелязах. Предполагах че е с нас.

— Дявол да го вземе, колко пъти ще ви повтарям… — развика се Барнс, но млъкна. Беше се облещил в монитора.

На екрана, Хари се извърна в посока към камерата и бавно се поклони.

— Дами и господа, моля за вашето внимание. Мисля, че ще ви бъде интересно.

Хари се обърна с лице към сферата. Стоеше неподвижно, отпуснал ръце встрани. Не помръдваше, не говореше. Затвори очи и пое дълбоко дъх.

Вратата на сферата се отвори.

— Не е лошо, а? — произнесе ухилено той.

После пристъпи в сферата. Вратата се затвори зад него.

Всички заговориха едновременно. Барнс се мъчеше да ги надвика, крещеше им да млъкнат, но никой не му обръщаше внимание, докато не изгасна осветлението в станцията. Обгърна ги мрак.

— Какво стана? — попита Тед.

Единствената светлина се прецеждаше през илюминатора, бледо сияние от осветлението на мрежата. Само след няколко секунди и то угасна.

— Няма ток…

— Това се опитвах да ви кажа — рече Барнс.

Чу се тихо бръмчене и после светлините премигнаха и блеснаха отново.

— На автономно захранване сме, включихме дизеловия агрегат.

— Защо?

— Погледнете — рече Тед, сочейки илюминатора.

Навън имаше нещо, което приличаше на гърчеща се, сребриста змия. И тогава Норман осъзна, че това което вижда да се спуска надолу към дъното е кабелът свързващ ги с повърхността.

— Отрязаха ни!

— Точно така — кимна Барнс. — Горе бурята бушува с пълна сила. Не са в състояние повече да поддържат захранващо-комуникационния кабел. Нито да използват подводниците. Прибрали са всички водолази, но подводниците не могат да се върнат за нас. Поне през следващите няколко дни, докато се успокои океанът.

— Значи сме изоставени тук долу?

— Точно така.

— За няколко дни — повтори Барнс.

— Може би седмица.

— Исусе Христе — възкликна Бет.

Тед хвърли чантата си на койката.

— Какъв невероятен късмет — рече той.

— Ти да не си се побъркал? — облещи се в него Бет.

— Запазете спокойствие — посъветва ги Барнс. — Всичко е под контрол. Това е само едно временно забавяне. Няма причини за тревога.

Но Норман беше разтревожен. Изведнъж се почувства изтощен. Бет подсмърчаше яростно, с измамен вид, Тед се оглеждаше развълнувано, явно вече замисляше поредната екскурзия до космическия кораб.

Но Норман изпитваше само умора. Клепачите му натежаваха, помисли си, че ще заспи както си стои прав пред мониторите. Извини се, върна се в спалната каюта и се хвърли на своята койка. Вече не го интересуваше, че чаршафите са влажни и възглавницата е студена, нито забелязваше равномерното бръмчене на дизеловите двигатели в съседния цилиндър. Помисли си: Това е просто естествена реакция на бягство от действителността. И после заспа.

ОТВЪД ПЛУТОН

Норман се изтърколи от койката и погледна часовника си, но тук долу бе отвикнал да го носи. Нямаше представа колко е часът, нито колко дълго е спал. Погледна към илюминатора, зад който се виждаше само черна вода. Светлините на мрежата все още бяха изключени. Изпъна се в койката и вдигна поглед към сивите тръби над него. Изглеждаха по-близо, сякаш се бяха снизили към него докато беше спал. Каютата му се струваше по-тясна, по-ниска, клаустрофобична.

Още няколко дни тук, помисли си той. Божичко.

Надяваше се, че военните ще бъдат така добри да уведомят семейството му за забавянето. Иначе Елен ще се тревожи. Представи си я, как първо се обажда в Службата за Неотложна Помощ при Самолетни Катастрофи, после звъни във ВМС, опитвайки се да разбере какво е станало с него. Естествено, никой няма да знае нищо, защото експедицията е секретна и Елен ще изпадне в паника.

Малко след това престана да мисли за нея. По-лесно е да се тревожиш за своите близки, отколкото за себе си. Но това едва ли ще помогне. С Елен всичко ще бъде наред. А също и с него. Трябваше само да се зареди с търпение и да чака. Да запази спокойствие, докато бурята отмине.

Пъхна се под душа, като се питаше дали все още има топла вода, след като станцията е на аварийно захранване. За щастие имаше, и след горещата баня се почувства по-добре. Странно, помисли си той, че дори на хиляда фута под водата, горещият душ е запазил ободряващия си ефект.

Облече се и се отправи към Цилиндър В. Когато влезе, чу гласа на Тина:

— …мислиш, дали някога ще отворят това нещо?

— Може би — отвърна й гласът на Бет. — Не зная.

— Плаши ме.

— Не мисля, че има причина да се страхуваш.

— Плаши ме неизвестното.

Оказа се, че този път Бет прослушва записа.

— Така е — произнесе тя от екрана. — Но неизвестното не винаги е опасно или страшно. Най-често то е необяснимо.

— Не зная как можеш да казваш нещо подобно — попита Тина.

— Страх ли те е от змии?

Бет спря записа.

— Просто се опитвам да разбера как се е отворила — рече тя.

— Някакъв успех? — попита Норман.

Бет включи отново касетофона.

— Просто се опитвам да разбера как се е отворила — чу се гласът й.

— Някакъв успех? — Норман.

— Досега никакъв. — На съседния монитор, двамата виждаха ясно сферата. Тя беше затворена.

— Хари все още ли е вътре?

— Да — кимна Бет.

— И колко време вече?

Бет погледна пулта.

— Малко повече от час.

— Спал съм само един час?

— Аха.

— Умирам от глад — рече Норман и се отправи към столовата. Сладкишът беше изяден. Тъкмо търсеше нещо за ядене, когато се появи Бет.

— Не зная какво да правя, Норман — оплака се тя.

— С кое?

— Те ни лъжат — рече Бет.

— Кой ни лъже?

— Барнс. Военните. Всички. Всичко е нагласено.

— Хайде стига, Бет. Няма никакви конспирации. Пък и си имаме достатъчно проблеми за да…

— Погледни това — прекъсна го тя. Поведе го обратно по стълбите, включи пулта и натисна няколко копчета.

— Направи ми впечатление, още когато Барнс говореше по телефона — каза тя. — Не беше още приключил, а кабелът се спусна на дъното. Само че този кабел е дълъг хиляда фута, Норман. Би трябвало връзката да се прекъсне най-малко няколко минути преди кабелът да бъде откачен.

— Може би си права…

— Тогава, с кой е разговарял Барнс до последната минута?

— Бет…

— Виж — тя посочи екрана.

— Шегуваш се — рече Норман. — Мислех, че Барнс иска да си тръгнем.

— Така е, но си е променил решението, когато е видял последната зала и не си е направил труда да ни уведоми. Направо ми се ще да го убия това копеле — рече Бет. — Досещаш се защо е всичко това, нали, Норман?

Норман кимна.

— Той се надява да открие някое ново оръжие.

— Точно така. Барнс е хрътката на Пентагона и е тук за да надуши някое ново оръжие.

— Но сферата едва ли…

— Не става дума за сферата — поправи го Бет. — Барнс въобще не го е грижа за нея. Той се интересува само от кораба. Защото съгласно Теорията за сходствата, полза щеше да има само от космическия кораб. Не и от сферата.

Теорията за сходствата беше доста проблематична материя за всички, които се интересуваха от извънземен живот. Онези астрономи и физици, които считаха за възможен контакта с извънземни форми на живот, си представяха, че този контакт ще донесе на човечеството неизмерима полза. Но други учени, предимно философи и историци, въобще не поддържаха тази идея.

Например, астрономите вярваха, че ако бъде осъществен контакт с извънземни, човечеството ще е толкова шокирано, че всички войни на Земята ще бъдат прекратени и ще настъпи нова ера на мирно съвместно съществуване между отделните народи.

Но историците смятаха това твърдение за глупаво. Те припомняха, че когато европейците откриват Новия свят — и това откритие е със сходно разтърсващо представите на човечеството значение — те съвсем не престават да воюват. Напротив, правят го още по-упорито. Европейците просто превръщат Новия свят в нова арена на своите схватки. Появява се още едно място, където могат да воюват помежду си и то още по-свирепо.

Също така, астрономите бяха дълбоко уверени, че когато човечеството се срещне със същества от космоса, то ще може да обменя познания и технологии, които ще осигурят прогрес на нашата цивилизация.

Ала историците смятаха и това твърдение за глупаво. Те посочваха, че това, което наричаме „наука“ всъщност представлява набор от множество спорни концепции и възгледи, които едва ли ще бъдат споделяни от други същества. Нашите представи за наука са представи на визуално-ориентирани, маймуно-подобни същества, които обичат да променят заобикалящата ги среда. Ако пришълците са слепи и общуват чрез аромати, те вероятно ще са развили съвсем различна от нашата наука, която ще описва различна вселена. И вероятно ще са избрали друга насока, в която да развиват и усъвършенстват познанията си. Например, те биха могли да игнорират изцяло физическия свят и вместо това да развият науката на ума — с други думи, да поемат в диаметрално противоположна на земната наука посока. И тогава извънземните технологии ще бъдат изцяло мисловни, без каквато и да е физическа компонента.

Това в общи линии беше и същината на Теорията за сходствата, според която ако извънземните не си приличат с нас, никаква обмяна на информация няма да бъде осъществена. Барнс, естествено познаваше добре тази теория и осъзнаваше, че сферата едва ли би донесла някаква конкретна технология. Но затова пък неизмерима би била ползата от тайните, които криеше космическият кораб, защото той бе създаден от хора и следователно беше с висока степен на сходство.

Именно затова бе излъгал — за да ги задържи долу. И изследването да продължи.

— Какво да направим с тоя копелдак? — попита Бет.

— Нищо, засега — рече Норман.

— Не искаш да се караш с него? Боже, аз нямам търпение.

— Няма да постигнеш нищо. Тед не дава пет пари, а останалите изпълняват заповеди. А дори и да можехме да си тръгнем, нима ще зарежеш Хари вътре в сферата?

— Не — призна Бет.

— Добре, тогава. Да се заемем с науката.

— Божичко, Норман…

— Зная. Но друга възможност нямаме. Поне през следващите няколко дни. Така че, да не загърбваме реалността, а когато му дойде времето ще им посочим пръст.

— Можеш да бъдеш уверен, че ще им вдигна пръст!

— Радвам се да го чуя. Но не сега, Бет.

— Добре — въздъхна тя. — Не сега.

Тя се изкачи обратно по стълбите.

Останал сам, Норман втренчи поглед в пулта. Поне през следващите дни щеше да има доста работа, ако иска останалите да запазят спокойствие. Досега не беше се запознал с компютърната система и реши да се порови в нея. още в началото се натъкна на файл, обозначен НФЖ КОНТАКТНА ГРУПА БИОГР. Повика го на екрана.

Норман втренчи невярващ поглед в списъка.

Познаваше добре Джон Томпсън, енергичния млад психолог от Йейлския университет. Томпсън беше световно известен със своите изследвания в областта на психологията на примитивните хора и дори от година насам бе изчезнал в джунглите на Нова Гвинея, за да изучава тамошните племена.

Норман натисна още няколко копчета.

Познаваше ги всичките. Бил Харц от Бъркли беше сериозно болен, говореше се за рак. Джереми Уайт бе прекарал част от Виетнамската война в Ханой и едва ли някога щеше да се сдобие с чисто досие.

Оставаше само Норман.

Едва сега разбра защо бе пристигнал последен. И защо бяха необходими онези специални изследвания. Почувства как в него се надига гняв срещу Барнс, срещу цялата система, която го бе довела тук долу, независимо от възрастта му, без да я е грижа за неговата безопасност. На петдесет и три, Норман Джонсън нямаше работа на хиляда фута дълбочина, в изкуствено поддържана среда, под високо налягане — и военните го знаеха.

Гневът му продължи да расте. Искаше му се да се изкачи по стълбите, да намери Барнс и да му изкрещи всичко, което мисли за него. Това гадно лъжливо копеле…

Той стисна с всичка сила облегалката на креслото и си спомни какво бе казал преди малко на Бет. Всички те бяха безсилни срещу развоя на събитията. Ще каже на Барнс всичко, което мисли за него, обеща си, че ще го стори, но едва когато се върнат на повърхността. Но дотогава нямаше никакъв смисъл да създава неприятности.

Той поклати глава и изруга.

След това изключи пулта.

Минаваха часове. Хари все още не беше излязъл от сферата.

Тина най-сетне приключи с обещаната компютърна интензификация на видеоизображението, чрез която се надяваха да надникнат вътре в сферата.

— За съжаление, — заяви тя, — в станцията разполагаме с ограничени възможности за компютърна обработка. Ако имах кабелна връзка с повърхността, щях да получа далеч по-интересни резултати, но сега… — тя сви рамене.

Показа им серия от уголемени застинали кадри на отворената сфера, които се сменяха с интервал една секунда. Качеството беше лошо, с множество смущения в картината.

— Единствената вътрешна структура, която може да се различи в тъмнината, — каза Тина сочейки отворената врата, — са тези множествени източници на светлина. С движението на кадъра се вижда, че източниците променят местата си.

— Сякаш сферата е изпълнена със светулки — отбеляза Бет.

— Само че тези светлини са по-неясни и не премигват. Многобройни са и създават впечатлението, че се движат заедно, като на рояк…

— Рояк от светулки?

— Нещо подобно — записът свърши. Екранът угасна.

— Това ли е всичко? — попита Тед.

— Опасявам се, че да, доктор Филдинг.

— Бедният Хари — промърмори с печален глас Тед.

От всички членове на групата, Тед най-видимо скърбеше за Хари. Не откъсваше очи от затворената сфера на монитора и си повтаряше: „Как го е направил?“ А сетне добавяше: „Надявам се, че с него всичко е наред.“

Толкова често повтаряше тези думи, че накрая Бет му каза:

— Мисля, че всички знаем какво чувстваш, Тед.

— Сериозно съм загрижен за него.

— Аз също. Всички сме загрижени.

— Бет, нима мислиш че му завиждам? Това ли искаш да кажеш?

— Тед, кой би си помислил подобно нещо?

Норман побърза да смени темата. Изключително важно бе да се избягват всякакви сблъсъци в групата. Попита Тед, за неговия анализ на записа на полета, който е открил в кабината на космическия кораб.

— Много е интересен — отвърна Тед, зарадван от възможността да плува в свои води. — Направените от мен детайлни проучвания на по-ранните полетни изображения, потвърдиха, че на тях се различават три планети — Уран, Нептун и Плутон, а далеч на заден план е Слънцето. С други думи, тези снимки са направени някъде отвъд орбитата на Плутон. А това означава, че черната дупка не е много далеч от нашата слънчева система.

— Възможно ли е? — учуди се Норман.

— О, разбира се. В интерес на истината, през последните няколко години се появиха подобни съобщения — за наличие на черна дупка, неголяма по размер, в непосредствена близост до нашата система.

— Не съм чувал.

— Нима? Появиха се дори предположения, че в близко бъдеще бихме могли да отлетим към нея, да я заловим и след това да я докараме в орбита около Земята, където да използваме енергията й за нуждите на цялата планета.

— Каубои на черни дупки? — ухили се Барнс.

— От теоретична гледна точка проектът е реализуем. Помислете си само: цивилизацията ни няма да зависи единствено от природните залежи на енергия… ще се промени историята на човечеството.

— Вероятно черната дупка ще е и изключително мощно оръжие — каза Барнс.

— Дори най-малката черна дупка таи в себе си прекалено много мощ, за да се използва като оръжие.

— Значи мислиш, че този кораб е отлетял точно с такава цел — да прихване черна дупка?

— Съмнявам се — поклати глава Тед. — Конструкцията му е изключително подсилена, притежава и радиационна защита, което ме кара да мисля, че е бил предназначен да премине през черната дупка. И така е направил.

— Затова ли се е върнал назад във времето? — попита Норман.

— Не съм сигурен — рече Тед. — Виждаш ли, черната дупка наистина е края на вселената. Онова което става там е тайна за всички учени. Но някои смятат, че не можеш да преминеш през черната дупка, а по-скоро да отскочиш от нея, като камъче от водна повърхност и да попаднеш в друго време, или космос или вселена.

— И този кораб е отскочил?

— Да. Може би няколко пъти. А когато се е върнал тук, инерцията го е отнесла във времето преди да отлети.

— И при някои от тези отскоци е заловил това? — Бет посочи монитора.

Останалите погледнаха към него. Сферата беше затворена. Но до нея, проснат на пода в неестествена поза, лежеше Хари Адамс.

В първия миг всички сметнаха, че е мъртъв. Но след това Хари вдигна глава и изстена.

ПАЦИЕНТЪТ

Норман записа в бележника си: Пациентът е 33 годишен чернокож математик, прекарал близо три часа в сфера с неизвестен произход. След възстановяване на съзнанието е ступорозен и дезориентиран — не помни името си, откъде е, или коя година е сега. Беше пренесен обратно в станцията, където прекара половин час в сън, след което се пробуди внезапно и се оплака от силно главоболие.

— О, Божичко.

Хари седеше на койката, стиснал глава с ръце и пъшкаше.

— Боли ли? — попита Норман.

— Ужасно. Ще се пръсне.

— Нещо друго?

— Жаден съм. Господи — той облиза устни. — Направо съм изсъхнал.

Силно изразена жажда, записа Норман.

На вратата се появи Роуз, с чаша лимонада. Норман подаде чашата на Хари и той я изпи на един дъх. След това я върна обратно.

— Още.

— Най-добре донеси каната — рече Норман. Роуз излезе. Норман се обърна към Хари, който все още стискаше главата си и стенеше.

— Трябва да те попитам нещо — рече Норман.

— Какво?

— Как се казваш?

— Норман, точно сега не ми е до психоанализи.

— Само ми кажи името си.

— Хари Адамс, за Бога! Какво става с теб? Ох, главата ми.

— Преди малко не помнеше — отвърна Хари. — Когато те открихме.

— Когато ме открихте? — Хари го погледна объркано.

Норман кимна.

— Спомняш ли си, че те намерихме?

— Трябва да съм бил… извън.

— Извън?

Хари го погледна, внезапно разгневен, с кръвнишки налети очи.

— Извън сферата, тъпанар такъв! Ти за какво мислиш че говоря?

— Успокой се, Хари.

— Направо ме подлудяваш с въпросите си!

— Добре, добре. Успокой се.

Емоционално нестабилен. Гняв и раздразнителност, добави Норман в бележника си.

— Трябва ли да вдигаш толкова шум?

Норман го погледна учудено.

— Моливът ти. Кънти като Ниагарския водопад.

Норман спря да пише. Трябва да е мигрена, или нещо подобно на мигрена. Хари стискаше главата си внимателно, сякаш е направена от стъкло.

— Защо не мога да получа един аспирин, за Бога?

— Известно време бихме искали да се въздържаме от каквито и да е лекарства, за да избегнем евентуални усложнения. Трябва да знаем къде се локализира болката.

— Болката, Норман, се локализира в главата ми. В моята проклета глава! А сега, ще ми дадеш ли един аспирин?

— Барнс каза да не ти давам.

— Барнс тук ли е?

— Тук сме всички.

Хари бавно вдигна глава.

— Но нали трябваше да поемете към повърхността?

— Зная.

— Защо не сте тръгнали?

— Времето се развали и не можаха да изпратят подводниците.

— Трябва да тръгвате. Не бива да оставате тук, Норман.

Появи се Роуз, с кана лимонада. Докато пиеше, Хари не откъсваше поглед от нея.

— И ти ли си още тук?

— Да, доктор Адамс.

— Колко човека останаха долу?

— Девет сме, сър — отвърна Роуз.

— Исусе! — той й подаде чашата. Роуз я напълни отново. — Трябва да тръгвате. Трябва да тръгвате всички.

— Хари — намеси се Норман. — Не можем да тръгнем.

— Трябва да тръгнете.

Норман приседна на отсрещната койка и заразглежда Хари, докато той се наливаше с лимонада. Налице бяха типичните симптоми на шок — възбуда, раздразнителност, нервност, маниакални идеи, необясними страхове за сигурността на другите — всичко това се включваше в характеристиката на жертвите при тежки инциденти, като мащабни пътни или самолетни катастрофи. Вследствие на извънредната ситуация умът започваше да работи на високи обороти, опитвайки се отчаяно да съхрани целостта на вътрешния свят, пред лицето на разпадащата се физическа действителност. Мозъкът изпадаше в нещо като свръхнатоварване, в старанието си да сглоби разпадащата се картина, да върне нещата в обичайната им среда и да възстанови изгубеното равновесие. Ала всъщност крайният резултат бе един объркан период на боксуване на място.

Чието отминаване трябваше да се изчака търпеливо.

Хари допи поредната чаша с лимонада и я подаде.

— Още? — попита Роуз.

— Не, чувствам се добре. И главоболието намаля.

Може би все пак причината ще се окаже дехидратацията9, помисли си Норман. Но защо ли Хари ще е дехидратиран след три часа, прекарани в сферата?

— Хари…

— Я ми кажи нещо, Норман. Изглеждам ли ти променен?

— Не.

— Същия ли съм си?

— Да. Така ми се струва.

— Сигурен ли си? — попита Хари. Той стана и се приближи до огледалото, прикрепено на стената. После се вгледа в лицето си.

— А ти как мислиш че изглеждаш? — попита Норман.

— Не зная. Променен.

— Променен в какво?

— НЕ ЗНАЯ! — той блъсна с юмрук стената. Огледалото затрептя. Хари се върна и отново се отпусна на койката. После въздъхна. — Просто променен.

— Хари…

— Какво?

— Спомняш ли си какво се случи?

— Разбира се.

— Какво се случи?

— Аз влязох вътре.

Норман зачака, но Хари не продължи. Просто седеше, вперил поглед в пода.

— А помниш ли отварянето на вратата?

Хари не отговори.

— Как отвори вратата, Хари?

Хари погледна към Норман.

— Всички трябваше да си тръгнете. Да се върнете на повърхността. Не биваше да оставате тук.

— Как отвори вратата, Хари?

Настъпи продължителна тишина.

— Аз я отворих — той изправи гръб и се подпря на койката. Изглеждаше сякаш се мъчи да си спомни, да разкрие какво е станало.

— И после?

— Влязох вътре.

— И какво се случи вътре?

— Беше красиво…

— Кое беше красиво?

— Пяната — рече Хари. После отново потъна в мълчание, с втрещен поглед.

— Пяната? — подсети го Норман.

— Морето. Пяната. Красиво…

Дали има пред вид светлините? — зачуди се Норман. Рояците от носещи се светулки?

— Кое беше красиво, Хари?

— Няма да ми се подиграваш — каза Хари. — Обещай, че няма да ми се подиграваш.

— Обещавам.

— Мислиш ли, че съм си същия?

— Да, мисля.

— И не ме намираш за променен?

— Не. Доколкото виждам. А ти мислиш ли, че си променен?

— Не зная. Може би. Аз… няма значение.

— Случи ли ти се нещо в сферата, което да те промени?

— Нищо не разбираш за сферата.

— Тогава обясни ми — подкани го Норман.

— Нищо не се случи в сферата.

— Ти прекара вътре три часа…

— Нищо не се случи. Нищо никога не се случва в сферата. В нея винаги всичко е същото.

— Кое е същото винаги? Пяната?

— Пяната винаги е различна. Сферата винаги е същата.

— Не разбирам — рече Норман.

— Знаех си, че няма да разбереш — отвърна Хари. Той поклати глава. — Какво да направя?

— Разкажи ми малко повече.

— Няма нищо повече за разказване.

— Тогава разкажи ми всичко отначало.

— Няма да помогне — рече Хари. — Как мислиш, ще си тръгнете ли скоро?

— Барнс смята, че няма да стане до няколко дни.

— Мисля, че трябва да поемете незабавно. Поговори с другите. Убеди ги. Накарай ги да си тръгнат.

— Защо, Хари?

— Не мога да… не зная.

Хари разтърка очи и се излегна в койката.

— Простете ми, — рече той, — но съм много изморен. Може би ще продължим разговора си някой друг път. Поговори с другите, Норман. Накарай ги да си тръгнат. Да се остане тук е… опасно.

Той затвори очи.

ПРОМЕНИ

— Той спи — каза Норман на останалите. — В шок е. Объркан е, но иначе не ми изглежда увреден.

— Какво ти каза, — попита Тед, — за онова, което му се е случило вътре?

— Доста е объркан, — повтори Норман, — но се възстановява. В началото, след като го открихме, дори не помнеше как се казва. А сега помни. Спомни си името ми, спомни си къде се намира. Помни че е влизал в сферата. Мисля, че помни и какво се е случило вътре. Само че не иска да ни каже.

— Страхотно — рече Тед.

— Спомена нещо за море и пяна. Но не съм наясно, какво разбира под тези понятия.

— Погледнете навън — каза Тина и посочи илюминаторите.

Първото впечатление на Норман беше за светлини — хиляди светлини, изпълнили мрака на океана — а първоначалната му реакция бе на ужас — той помисли, че срещу тях се носят светлините от сферата. Но почти веднага забеляза, че всяка светлина има очертания, които се движат, гърчат се.

Всички опряха лица в илюминаторите.

— Калмари — рече накрая Бет. — Биолуминисцентни калмари.

— Хиляди.

— Повече — каза тя. — Предполагам, че около станцията има поне половин милион екземпляра.

— Красиво е.

— Изненадващо голям по размери пасаж — отбеляза Тед.

— Внушителен, но не изненадващ — поправи го Бет. — Океанът е много по-плодороден от сушата. Той е люлката на живота, място където за пръв път възниква съперничеството между видовете. Една от проявите на съперничество е да създаваш многобройно потомство и тя е характерна за повечето морски обитатели. Свикнали сме да мислим, че първите морски животни, излезли на сушата, представляват ново стъпало в еволюцията. Но истината е, че тези същества просто са били прогонени от океана. Опитвали са се да се измъкнат от междувидовата борба. Представете си, тези първи риби-амфибии, които изпълзяват на брега и виждат пред себе си просторна, безжизнена и лишена от съперници суша. Вероятно им е изглеждала много примамлива…

Бет неочаквано прекъсна лекцията и се обърна към Барнс:

— Бързо, къде държите мрежите за лов на образци?

— Не искам да излизаш навън.

— Налага се — отвърна Бет. — Тези калмари имат по шест пипала.

— И какво?

— Непознат за науката феномен — калмари с шест пипала. Трябва да уловя няколко екземпляра.

Барнс й обясни къде са пособията и Бет излезе. Норман погледна към пасажа с внезапно подновен интерес.

Мекотелите бяха с дължина около четири фута и изглеждаха почти прозрачни. Огромните им очи се виждаха ясно, разположени в предната част на тялото, те излъчваха бледосиньо сияние.

След няколко минути Бет се появи отвън, навлезе в пасажа и разгъна мрежата. Няколко от уловените екземпляри яростно я поляха с мастило.

— Хитри дребосъци — отбеляза Тед. — Знаете ли, появата на мастилото при октоподите е доста интересна…

— Какво ще кажете да вечеряме калмари? — попита Роуз.

— По дяволите, не — рече Барнс. — Ако това е някакъв непознат вид, не можем да рискуваме. Последното, което ни липсва в този момент е да се натровим с храна.

— Много разумно — похвали го Тед. — Аз и без това не обичам калмари. Интересен механизъм на движение, но комбиниран с гуменоподобна плът.

В този момент с тихо бръмчене се включи един от мониторите. Пред погледите им, екранът се изпълни с цифри:

 000321252526329326293013214261037183016061

8 08213229033005182204261013083016213716040

830 162118220330131 30432000321252526320326

293 013210426103718301606180821322903300518

220 426101308301623711604083016211822033013

1304320003212525263203262932104261037183016

06180821 322903300518 2204261013 0830162137

160408301621182203301131 304320003212525263

2033262930132104261037183016061808213229033

0051822 04261013083016213716040830162118220

3301313043200032125252632032629300132114261

0301621371604083162118220330131304320003212

5252632032622930132104261037183016061808213

229 033005182204261013083016213716040830162

— Това откъде идва? — попита Тед. — От повърхността?

Барнс поклати глава.

— Директната връзка с повърхността е прекъсната.

— Тогава се предава под водата по някакъв друг начин?

— Не — отвърна Тина. — Прекалено бързо е за подводно предаване.

— Има ли друг пулт в станцията? Не? Ами в ДС-7?

— ДС-7 е празна. Водолазите си тръгнаха.

— Тогава откъде идва?

— На мен ми изглежда безсмислица — рече Барнс.

Тина кимна.

— Може да е случаен импулс от временна буферна памет някъде в системата. Когато превключихме на автономно захранване…

— Това трябва да е — кимна Барнс. — Буферен импулс от превключването.

— Мисля че трябва да го съхраните — предложи Тед. — В случай, че се окаже някакво послание.

— Послание откъде?

— От сферата.

— Глупости — отряза Барнс. — Не може да е послание.

— Откъде знаеш?

— Защото няма как да бъде предадено подобно послание. Не сме свързани с нищо. Дори и със сферата. Остава да е случаен импулс от нашата компютърна операционна система.

— С колко памет разполагаме?

— Достатъчна. Десет гигабайта, нещо такова.

— Може би хелият е повредил чиповете — предположи Тина. — Или им влияе газовата среда.

— Все пак, мисля че трябва да го запазим — настоя Тед.

Норман не откъсваше очи от екрана. Не беше математик, но често се бе сблъсквал със статистически данни и бе търсил в тях закономерности. Изглежда човешкият мозък бе предразположен към подобен вид мисловна дейност — да открива определени закономерности в изучаваната материя.

— Имам чувството, — каза Норман, — че това не е безсмислица.

— Тогава да го запишем — рече Барнс.

Тина се приближи до пулта. В мига, когато пръстите й докоснаха клавишите екранът угасна.

— Толкова по въпроса — подхвърли Барнс. — Изчезна. Жалко, че Хари не можа да го види.

— Мда — кимна Тед. — Наистина жалко.

АНАЛИЗА

— Виж, — посочи Бет, — този е още жив.

Норман беше с нея в малката биологична лаборатория близо до върха на цилиндър Г. Никой не беше влизал в лабораторията от момента на пристигането им на станцията, защото не бяха попадали на нищо живо. Но сега светлините в лабораторията грееха, а Бет разглеждаше плуващия в аквариума калмар.

Съществото имаше съвсем нежна структура. Синкавото сияние се съсредоточаваше на нишки по хода на гърба и страните на мекотелото.

— Да — кимна Бет. — Биолуминисцентните структури са с дорзална локализация. Разбира се, това са бактерии.

— Какво са?

— Биолуминисцентните зони. Калмарите не могат да излъчват светлина. Но затова пък бактериите могат. Ето защо биолуминисцентните същества, обитаващи морето, инкорпорират тези бактерии в телата си. Това което свети под кожата са бактерии.

— Нещо подобно на инфекция?

— Да, донякъде.

Калмарът ги загледа с големите си очи. Пипалата му помръднаха.

— Съвсем ясно се виждат всички вътрешни органи — рече Бет. — Мозъкът е скрит зад очите. Онзи сак е храносмилателната жлеза, зад него — стомахът, а още по-назад — виждаш ли го как тупка? — това е сърцето. Едрите форми отпред са гонадите, а тунелът, който се спуска под стомаха — от там излиза мастилото и като го изхвърля, калмарът се задвижва.

— Наистина ли е нов вид? — попита Норман.

Тя въздъхна.

— Не зная. Вътрешността му е непроменена. Но ако се съди по намаления брой пипала, би трябвало да го квалифицираме като нов вид.

— Как ще го наречеш — Calmarus bethus ли?

Тя се усмихна.

— Architeuthis bethis. Прилича на зъболекарска диагноза. Architeuthis bethis — означава, че се нуждаеш от канал на корена.

— Какво мислите, доктор Халпърн? — попита Роуз, застанала на прага. — Имам малко пресни домати и чушки, направо ми е жал да ги хвърля. Наистина ли може да са отровни?

— Съмнявам се — отвърна Бет. — Не съм чувала за отровни калмари. Можеш да опиташ — рече тя на Роуз. — Мисля че спокойно бихме могли да ги ядем.

Когато Роуз излезе, Норман попита:

— Мислех, че не можеш да ядеш подобни неща.

— Само октоподите — отвърна Бет. — Октоподът е умен и находчив. А калмарите… не са ми никак симпатични.

— Не са ти симпатични.

— Е, те имат себеядни наклонности и са доста неприятни… — тя вдигна вежди. — Пак ли ме подлагаш на психоанализа?

— Не. Бях любопитен.

— Зоологът трябва да бъде обективен — продължи Бет. — Но аз, за разлика от другите, изпитвам чувства към животните. Към октоподите се отнасям с топлина. Вече ти казах, че са много умни. Веднъж изучавах един октопод, който се беше научил да убива хлебарки и да ги използва като примамка за крабове. Заинтригуваните крабове се приближаваха да огледат мъртвата хлебарка и тогава октоподът се спускаше върху тях от скривалището си и докопваше своята плячка.

Единственото ограничение да развиват интелект е късата продължителност на живота. Октоподът живее не повече от три години и това е крайно недостатъчно, за да създаде нещо толкова сложно като култура или цивилизация. Може би, ако октоподите живееха достатъчно дълго, отдавна да са завладели нашия свят.

Но калмарите са съвсем различни. Към тях не изпитвам никакви чувства. Само дето не ги харесвам.

Сега беше негов ред да се усмихне.

— Поне намери живот тук долу.

— Знаеш ли, — каза тя, — странно е. Спомняш ли си колко безжизнено бе дъното, когато се спуснахме? Никаква следа от живот.

— Да. Наистина беше поразително.

— А когато преди малко излязох от станцията за да хвана този калмар, дъното беше покрито с корали. В красиви цветове — сини, оранжеви и жълти. Някои от тях доста едри.

— Мислиш, че са пораснали сега?

— Не. Сигурно ги е имало и преди, но не сме ги забелязали. Ще трябва да огледам района. Бих желала да разбера, защо са се събрали именно тук — около станцията.

Норман застана до илюминатора. Беше включил външните светлини на станцията, осветяващи дъното. Наистина се виждаха многобройни разноцветни корали, оранжеви, розови и сини, които леко се поклащаха от течението. Простираха се чак до края на осветения участък, до мрака.

— Донякъде това е успокояващо — рече Бет. — Намираме се доста дълбоко за преобладаващата част на морските обитатели, които предпочитат най-горните сто фута. Но независимо от това, станцията е разположена в един от най-богатите и изобилни на подводни животни райони на света. Според учените, южният Пасифик притежава по-голям брой разнородни корали и морски гъби отколкото останалата част на планетата. Затова се радвам, че открих този нов вид — Бет плъзна поглед по рафтовете с химикали и реактиви. — И че най-сетне имах възможността да поработя върху нещо.

В столовата, Хари ядеше бекон с яйца. Останалите стояха наоколо и го гледаха, очевидно успокоени, че изглежда добре. Разказваха му новините, като се прекъсваха един друг и така стигнаха до съобщението, че отвън има голям пасаж от калмари.

— Калмари?

Той ги погледна изненадано и едва не изпусна вилицата.

— Да, страшно много — кимна Роуз. — Ще сготвя една тенджера за вечеря.

— Още ли са отвън? — попита Хари.

— Не, отидоха си.

Той видимо се отпусна.

— Какво те притеснява, Хари? — попита Норман.

— Мразя калмарите — отвърна Хари. — Направо не мога да ги понасям.

— И аз не ги харесвам на вкус — обади се Тед.

— Ужасни са — кимна Хари. После продължи да поглъща яйцата. Напрежението отмина.

И тогава откъм цилиндър Г се чу викът на Тина:

— Появиха се! Цифрите се появиха отново!

00032125252632  032629  301321  04261037 18  3016 061

8082132 29033005 1822 04261013 0830162137 1604 083016

21  1822 033013130432  00032125252632 0326293 01321 0

4261037  18 3016 0618082132 29033005 18220 4261013 08

30162137  1604  08301621  1822 033013130432 000321252

52632  032629 301321 04261037  18 3016 0618082132 290

33005  1822 04261013 0830162137 1604 08301621 1822 03

30113130432  00032125252632 0332629 301321 04261037 1

8  3016 0618082132  29033005 1822 04261013 0830162137

1604  08301621  1822  033013130432 00032125252632 032

629 301321  04261037 18 3016 0618082132 29033005 1822

04261013  0830162137 1604 08301621 1822  033013130432

0003212525252632  032629 301321 04261037  18 3016  06

18082132 29033005  1822 04261013 0830162137  1604 083

01621  1822 033013130432 0003212525632 032629  301321

— Какво мислиш, Хари? — попита Барнс, сочейки екрана.

— Това ли получихте по-рано? — отвърна Хари с въпрос.

— Така изглежда, само дето интервалите бяха на други места.

— Защото това не е случаен сигнал — заяви Хари. — Това е цифрова последователност, повтаряна отново и отново. Вижте. Започва от тук, свършва тук и после се повтаря.

00032125252632  032629  301321  04261037 18  3016 061

8082132 29033005 1822 04261013 0830162137 1604 083016

21  1822 033013130432  00032125252632 0326293 01321 0

4261037  18 3016 0618082132 29033005 18220 4261013 08

30162137  1604  08301621  1822 033013130432 000321252

52632  032629 301321 04261037  18 3016 0618082132 290

33005  1822 04261013 0830162137 1604 08301621 1822 03

30113130432  00032125252632 0332629 301321 04261037 1

8  3016 0618082132  29033005 1822 04261013 0830162137

1604  08301621  1822  033013130432 00032125252632 032

629 301321  04261037 18 3016 0618082132 29033005 1822

04261013  0830162137 1604 08301621 1822  033013130432

0003212525252632  032629 301321 04261037  18 3016  06

18082132 29033005  1822 04261013 0830162137  1604 083

01621  1822 033013130432 0003212525632 032629  301321

— Той е прав — потвърди Тина.

— Фантастично — каза Барнс. — Направо невероятно, как успя да го забележиш?

Тед почука нетърпеливо с пръсти по пулта.

— Елементарно, скъпи ми Барнс — отвърна Хари. — Това е най-лесната част. А най-трудната е — какво означава това?

— Сигурно е някакво послание — намеси се Тед.

— Възможно е да е послание — поправи го Хари. — Би могло да е компютърен импулс, като резултат от програмна грешка или повреда в хардуера. Представете си, че прекараме дълги часове в опити да го разшифроваме, за да попаднем накрая на нещо от типа на: „Произведено от АКМЕ Компютър систъмс, Силикон Вели“.

— Ами… — поде Тед.

— Най-вероятно е тази серия от числа наистина да се е зародила в компютъра — продължаваше Хари. — Но все пак, позволете ми да опитам.

Тина разпечата данните от екрана.

— Аз също бих искал да опитам — побърза да добави Тед.

— Разбира се, доктор Филдинг — кимна Тина и направи втора разпечатка.

— Ако това е послание, — разсъждаваше на глас Хари, — вероятно е използван прост заместващ код. Ще се справим по-бързо, ако разполагаме с декодираща програма. Някои от вас може ли да програмира тази машинария?

Всички поклатиха глави.

— Ти не можеш ли? — попита Барнс.

— Не. Предполагам, че няма никакъв начин да изпратим посланието на повърхността? Компютрите в Управлението за Национална Сигурност във Вашингтон ще му видят сметката за петнадесет секунди.

Барнс сви рамене.

— Нямаме връзка. Безсмислено е дори да закачим комуникационен кабел на балон. Последните съобщения бяха за четирийсет футови вълни. Кабелът ще се скъса като конец.

— Значи сме изолирани?

— Изолирани сме.

— Е, остава ни добрият стар молив и късчето хартия. Винаги съм казвал, че традиционните средства са най-добрите — особено, когато не ни остава нищо друго. — И той излезе от стаята.

— Изглежда в добро настроение — отбеляза Барнс.

— Бих казал, в много добро — кимна Норман.

— Може би прекалено добро — сподели Тед. — Малко вманиачено?

— Не — възрази Норман. — Просто е в добро настроение.

— Да го оставим на мира — изсумтя Барнс. — Може би така ще успее да разшифрова посланието.

— Аз също ще опитам — напомни им Тед.

— Чудесно — рече Барнс. — Опитай и ти.

ТЕД

— Послушай ме, с Хари нещо не е наред — Тед крачеше напред-назад из каютата и поглеждаше Норман. — Хари е маниакален и недооценява нещата. Някои очевидни неща.

— Какво например?

— Ами например факта, че е невъзможно съобщението да е случаен сигнал от компютъра.

— Откъде знаеш? — попита Норман.

— Процесорът — рече Тед. — Процесорът е 68090, което означава, че подобни случайни импулси ще бъдат в хекс.

— Какво е хекс?

— Има много и различни начини да бъдат изразени числата — заобяснява Тед. — Чипът 68090 използва шестнайсетично представяне, наричано „хексадецимално“. Хексът е коренно различен от обикновената десетична система. И изглежда така.

— Но в посланието числата бяха от едно до девет — каза Норман.

— Точно това исках да кажа — кимна Тед. — Значи не се е породило в компютъра. Склонен съм да вярвам, че идва от сферата. Освен това, Хари е убеден, че става дума за заместващ код, докато аз мисля, че е използвано директно визуално представяне.

— Искаш да кажеш картина?

— Да — кимна Тед. — И според мен, тази картина изобразява самото същество! — той затършува за лист хартия. — Започнах с това.

0011101011100011100111010100000  1111010111101

111101001101011      101001011010111

100101111110100     000110110010100010101100000

100100011010100010000101000111     01000

10000111101010001011010    00100010000

   1110010101001010101010101

1000100011010100001100000

001101010001010101010   00101000000000000

11110101010100000   100000001010 100010

1111000      110000000011100000

101010000    000111010101010   11010101000

1111110000000000

0111011010100001011111111010    1010001101

   101110010101      0101010101111   01011101

   1011101010     10101011110101    10101010

111110111110111111    1010101010101   0100010111111110

      0001010100000000000101010       0000000110101

— И така, тук изобразих посланието в двоична система — каза Тед. — Вече можеш ясно да различиш заложеното изображение, нали?

— Не бих казал — отвърна Норман.

— Във всеки случай, то е загатнато — настояваше Тед. — Повярвай ми, години наред съм разглеждал всякакви картини на планети и вече имам опит в подобни неща. И така, следващата стъпка, която предприех бе, да се върна към оригиналното послание и да запълня интервалите. И получих това.

..00032125252632..032629..301321..04261037..18..3016..061.

.8082132..29033005..1822..04261013..0830162137..604..083016.

.21..1822..033013130432..00032125252632..0326293..01321.0.

.4261037..18..3016..0618082132..29033005..18220..4261013..0.

.30162137..1604..08301621..1822..033013130432..000321252.

.52632..032629..301321..04261037..18..3016..0618082132..290.

.33005..1822..04261013..0830162137..1604..08301621..1822..03

.30113130432..00032125252632..0332629..301321..04261037..1.

.8..3016..0618082132..29033005..1822..04261013..0830162137.

.1604..08301621..1822..033013130432..00032125252632..032.

.629..301321..04261037..18..3016..0618082132..29033005..1822

.04261013..0830162137..1604..08301621..1822..033013130432.

.0003212525252632..032629..301321 04261037..18..3016..06.

.18082132..29033005..1822..04261013..0830162137..1604..083.

.01621..1822..0330131304320..0003212525632..032629..3013..

— Хм — изсумтя Норман.

— Съгласен съм, че не прилича на нищо — кимна Тед. — Но ако промениш ширината на параграфа, ще получим това.

..00032125252632..032629..301321..04261037..18..3016..061.

.8082132..29033005..1822..04261013..0830162137..604..083016.

.21..1822..033013130432..00032125252632..0326293..01321.0.

.4261037..18..3016..0618082132..29033005..18220..4261013..0.

.30162137..1604..08301621..1822..033013130432..000321252.

.52632..032629..301321..04261037..18..3016..0618082132..290.

.33005..1822..04261013..0830162137..1604..08301621..1822..03

.30113130432..00032125252632..0332629..301321..04261037..1.

.8..3016..0618082132..29033005..1822..04261013..0830162137.

.1604..08301621..1822..033013130432..00032125252632..032.

.629..301321..04261037..18..3016..0618082132..29033005..1822

.04261013..0830162137..1604..08301621..1822..033013130432.

.0003212525252632..032629..301321 04261037..18..3016..06.

.18082132..29033005..1822..04261013..0830162137..1604..083.

.01621..1822..0330131304320..0003212525632..032629..3013..

— Да? — каза Норман.

— Не ми казвай, че не можеш да различиш очертанията му.

— Не виждам никакви очертания.

— Я примижи.

Норман присви очи.

— Съжалявам.

— Но това очевидно е рисунка на създанието! — настояваше Тед. — Виж, изправено тяло, три крака, две ръце. Глава няма, вероятно е локализирана някъде в тялото на съществото. Не може да не го виждаш, Норман.

— Тед…

— А Хари въобще не разбра за какво става дума! Посланието е не само картина, то е авто-портрет!

— Тед…

— Сега ще ми кажеш, че си въобразявам — въздъхна Тед и седна.

— Не бих искал да охлаждам ентусиазма ти — рече Норман.

— Но не виждаш пришълеца, така ли?

— Не, наистина.

— По дяволите — Тед захвърли разпечатката. — Мразя тоя кучи син. Той е арогантен, подлудява ме… И на всичко отгоре е млад!

— Но ти си на четирийсет — възрази Тед. — Не бих казал, че си прехвърлил хълма.

— Не и за физик — поклати глава Тед. — Биолозите нерядко се изявяват на научното поприще на стари години. Дарвин е бил на петдесет, когато е публикувал „Възникването на видовете“. Химиците също се справят по-добре в науката, когато натрупат годинки. Но във физиката, ако не направиш нещо до тридесет и пет, значи никога няма да го направиш.

— Но, Тед, ти си уважаван учен в твоята област.

Тед поклати глава.

— Така и не можах да създам фундаментална научна работа. Анализирах информация, имах някои интересни заключения. Но нищо фундаментално. Тази експедиция е последния ми шанс на осъществя нещо истинско. Нещо заради което… да вкарат името ми в учебниците.

Едва сега Норман започна да осъзнава откъде се бе появил този младежки ентусиазъм у Тед, това неспокойно почти юношеско поведение. Тед не беше емоционално пренапрегнат, той бе завладян от мания. Вкопчил се бе в отиващата си младост, отчаян от мисълта, че не е постигнал нищо. И тази гледка не беше неприятна. По-скоро тъжна.

— Все пак, — помъчи се да го успокои Норман, — експедицията още не е приключила.

— Така е — кимна Тед и чертите му се разведриха. — Прав си. Абсолютно си прав. Чакат ни още много прекрасни възможности. Сигурен съм, че е така. И те ще дойдат, нали?

— Да, Тед — рече Норман. — Ще дойдат.

БЕТ

— Дявол да го вземе, нищо не става! — тя махна с ръка към лабораторната маса. — Нито един от тези химикали не струва и пукната пара!

— Какво опита досега? — попита спокойно Барнс.

— Зенкер-формалин, Н и Е. Протеолитични екстракти, серумни ензими. Каквото поискаш. И нищо не се получава. Знаеш ли какво си мисля, че са заредили тази лаборатория с химикали с изтекла годност.

— Не — каза Барнс. — От атмосферата е.

Той обясни, че газовата среда в станцията съдържа само два процента кислород, един процент въглероден двуокис и никакъв азот.

— Химичните реакции в подобна среда са непредсказуеми — продължаваше Барнс. — Ако имаш време, надникни в готварската книга на Роуз. Едва ли си виждала нещо подобно през живота си. Храната изглежда съвсем нормално като приключи, но никак не е нормален начина, по който я приготвя.

— А лабораторията?

— Лабораторията беше заредена преди да научим дълбочината, на която ни предстои да работим. Ако бяхме на по-плитко, щяхме да дишаме сгъстен въздух и тогава твоите химични реакции щяха да протичат — при това доста ускорено. Но в среда на хелий, тези реакции са непредсказуеми. Щом нищо не се получава, тогава… — той сви рамене.

— Тогава какво да направя? — попита тя.

— Същото, каквото и ние.

— Единственото, което бих могла да извършвам са макроскопски анатомически анализи. Цялата лаборатория е напълно безполезна.

— Добре тогава, заеми се с макроскопски анализи.

— Просто ми се искаше да разполагаме с повече възможности…

— Това е което имаме — прекъсна я Барнс. — Приеми го и действай.

В лабораторията влезе Тед.

— Ей, я погледнете навън — рече той и посочи илюминатора. — Имаме още гости.

Калмарите бяха изчезнали. В първия миг Норман не виждаше нищо друго освен вода и реещите се в нея дребни частички.

— Погледнете надолу. Към дъното.

Дъното на океана беше оживяло. Наистина оживяло, сякаш пълзеше и се гърчеше докъдето стигаше светлината.

— Какво е това?

— Скариди — отвърна Бет. — Дъното е покрито със скариди.

Тя изтича да приготви мрежата.

— Ето това вече трябва да го опитаме — заяви Тед. — Обожавам скаридите. А и тези изглеждат с идеални размери, не по-големи от морски раци. Сигурно са страшно вкусни. Спомням си, като бяхме в Португалия с жена ми, си поръчахме морски раци и…

Норман беше обезпокоен.

— Какво правят там?

— Не зная. Какво всъщност биха могли да правят скаридите? Мигрират ли?

— Проклет да съм, ако знам — заяви Барнс. — Винаги съм ги купувал замразени. Жена ми ненавижда да ги чисти.

Норман продължаваше да изпитва неопределено безпокойство. Съвсем ясно виждаше, че дъното е плътно покрито със скариди. Какво го тревожеше?

Отдели се от илюминатора, надявайки се, че безпокойството ще го напусне, когато погледне към нещо друго. Но тревогата не си отиде — остана като стегнат възел точно над стомаха му. Никак не му харесваше това чувство.

ХАРИ

— Хари.

— О, здравей, Норман. Чух новината. Май отвън е пълно със скариди, а?

Хари седеше на койката, подпрял компютърните разпечатки на цифрите на коленете си. До себе си имаше бележник и молив, а страниците бяха гъсто изписани с формули, стрелки и изчисления.

— Хари, — рече Норман, — какво става?

— Проклет да съм, ако знам.

— Питам се, защо изведнъж тук долу се появиха толкова много живи същества — първо калмарите, сега скариди — след като в началото нямаше нищо. Абсолютно нищо.

— А, това ли? И каква е разликата между преди и сега?

— Че ти влезе в сферата.

— Не, не. Искам да кажа — кое е различното в околната среда?

Норман сбърчи вежди. Не можеше да разбере накъде бие Хари.

— Добре де, погледни навън — рече Хари. — Какво се виждаше преди, а сега го няма?

— Мрежата?

— А-ха. Мрежата и водолазите. Активно движение и електричество. Мисля, че това беше подплашило океанската фауна в този район. Това е южният Пасифик, не забравяй, би трябвало да гъмжи от живот.

— И сега, когато водолазите ги няма, животните се върнаха?

— Така предполагам.

— И това ли е всичко? — попита Норман.

— Защо питаш мен? — отвърна с въпрос Хари. — Попитай Бет, тя ще ти даде по-ясен отговор. Но аз знам, че животните са чувствителни към голям брой дразнители, които ние не долавяме. Не можеш да подаваш един Господ знае колко волта напрежение по разни подводни жици и да осветяваш с изкуствена светлина половин миля от дъното, където никога не е стигал слънчев лъч и да не очакваш никакъв ефект.

Нещо от този разговор дръпна струна в ума на Норман. Той знаеше нещо, нещо значимо.

— Хари.

— Да, Норман. Изглеждаш ми малко разтревожен. Знаеш ли, този заместващ код наистина си го бива. Да ти призная честно, не съм сигурен, че ще успея да му строша гръбнака. Разбираш ли, ако наистина става дума за буквено заместване, за всяка буква ще са необходими две цифри, защото азбуката се състои от двадесет и шест букви, стига да приемем че няма препинателни знаци — ала подобна възможност не може да бъде изключена. Така че, когато виждам цифрата две и до нея цифрата три, аз не знам дали това е двойка, следвана от тройка или е числото двадесет и три. Доста време ще отнеме да се изчислят пермутациите. хващаш ли, какво имам пред вид?

— Хари.

— Да, Норман.

— Какво се случи в сферата?

— За това ли се тревожиш?

— Какво те кара да мислиш, че се тревожа за нещо?

— Лицето ти — рече Хари. — То ме кара да мисля.

— Може и да съм разтревожен. Но кажи ми за сферата…

— Знаеш ли, доста мислих за сферата.

— И?

— Тя е много странна. Наистина не помня какво се случи вътре.

— Хари.

— Чувствам се добре — по-добре от преди, честна дума, възвърнах си предишната енергия, главоболието изчезна и дори за известно време помнех какво се случи в сферата. Но с течение на времето тези спомени започнаха да избледняват. Забелязал ли си как избледняват сънищата? Спомняш си всичко като се събудиш, а след един час са отлетели. Нали?

— Хари.

— Спомням си, че беше чудесно и много красиво. Имаше някакви светлини, кръжащи светлини. И това е всичко.

— Как отвори вратата?

— А, това ли? Беше страхотна идея, помня че сам стигнах до нея и че знаех какво точно трябва да направя.

— И какво направи?

— Сигурен съм, че пак ще си спомня.

— Не помниш как отвори вратата?

— Не. Помня само това внезапно прозрение, увереността как да го направя. Но подробностите съм забравил. Защо, някой друг ли иска да влезе? Сигурно Тед.

— Уверен съм, че Тед гори от желание да опита…

— Не мисля, че идеята е добра. Честно казано, Тед не бива да го прави. Представяш ли си, колко досаден ще бъде с неговите безкрайни речи, когато излезе. „Аз посетих извънземната сфера“ от Тед Филдинг. Никога няма да чуем края.

Той се изкикоти.

Тед е прав, помисли си Норман. Наистина има нещо маниакално в поведението му. Имаше някаква особена припряност и приповдигнатост в държанието на Хари. Изчезнал бе предишният флегматичен сарказъм, заменен от открит, жизнерадостен и прибързан маниер. Усещаше се известно насмешливо равнодушие, преместване на тежестта от онова, което е важно. Беше казал, че не ще може да дешифрира кода. Беше казал, че не помни какво се е случило в сферата и как я е отворил. И всичко това изглежда нямаше значение за него.

— Хари, когато те открихме край сферата, изглеждаше разтревожен.

— Така ли? Имах непоносимо главоболие, това помня добре.

— Непрестанно повтаряше, че трябва да се върнем на повърхността.

— Повтарях ли го?

— Да. Защо беше това?

— Един Господ знае. Бях объркан.

— Освен това каза, че било опасно да оставаме тук.

Хари се усмихна.

— Норман, не бива да го приемаш толкова на сериозно. Тогава не знаех дали ще влизам или съм излязъл от сферата.

— Хари, трябва да си спомниш всичко. Ще ми кажеш ли, ако си възвърнеш паметта?

— Разбира се, Норман. Абсолютно. Можеш да разчиташ на мен, веднага ще ти съобщя.

ЛАБОРАТОРИЯТА

— Не — каза Бет. — В това няма никакъв смисъл. Първо на първо, в районите, където рибата не се е срещала с човека, тя не му обръща никакво внимание, освен ако не е била обект на лов. Водолазите не се занимаваха с риболов. Второ, дори и водолазите да са разбърквали повърхностния слой, то с това са вдигали във водата хранителни вещества и биха привлекли местните обитатели. Трето, не са малко онези морски животни, които се привличат от електрически ток. Тогава скаридите би трябвало да се появят тук докато мрежата беше включена. А не сега, когато токът е спрян.

Тя разглеждаше скаридите под един микроскоп с ниска разделителна способност.

— Как ти изглежда той?

— Хари?

— Да.

— Не зная.

— Добре ли е?

— Не зная. Струва ми се.

Без да откъсва очи от лещите, тя попита:

— Спомена ли нещо за това, което се е случило в сферата?

— Още не.

Тя нагласи микроскопа и поклати глава.

— Проклета да съм.

— Какво има? — попита Хари.

— Допълнителна дорзална пластина.

— Което означава?

— Още един нов вид.

— Scaridus bethus? — попита той. — Май тук долу откритията те засипват, Бет?

— Хм… знаеш ли, проверих и коралите, защото ми се стори, че имат странни радиални окраски. Те също са от нов вид.

— Голяма новина, Бет.

Тя се обърна и го погледна.

— Не. Не е голяма. Странна е — Бет включи локалното осветление и се зае да дисецира една от скаридите със скалпела. — Така си и знаех.

— Какво има?

— Норман, — каза тя, — дни наред не видяхме и една морска живинка тук долу. А сега, изведнъж за няколко часа открихме три нови вида! Това не е нормално.

— Не знаем какво е нормално на хиляда фута дълбочина.

— Казвам ти. Не е нормално.

— Но, Бет, нали сама призна, че преди не си забелязала коралите? А калмарите и скаридите — не биха ли могли да мигрират и просто да преминават през този район? Барнс каза, че не разполагат с опитни специалисти, прекарали дълго време на морското дъно. Може би подобни миграции са нещо обичайно, но ние просто не знаем за тях?

— Не мисля — поклати глава Бет. — Когато излязох на лов за скариди, почувствах, че поведението им е атипично. Първо, бяха прекалено близко. На дъното, скаридите поддържат определена дистанция по между си, приблизително четири фута. А тези бяха на куп. В добавка, движеха се така, сякаш се хранят, но тук няма никаква храна.

— Поне доколкото ние знаем.

— Добре де, тези скариди и да искат не могат да се хранят — тя посочи разрязаното на операционната маса мекотело. — Те нямат стомах.

— Шегуваш ли се?

— Погледни сам.

Норман се надвеси, но нищо не можеше да различи по отвореното тяло. Само неясна маса от розова плът. Разрезът беше диагонален, малко разкривен. Уморена е, помисли си той. И не може да работи ефикасно. Всички имаме нужда от сън. Трябва час по-скоро да се махаме от тук.

— На външен вид изглежда съвсем нормално, ако изключим допълнителната дорзална перка на опашката — обясняваше тя. — Но отвътре всичко е объркано. Невъзможно е тези същества да живеят. Нямат стомах. Никакъв репродуктивен апарат. Все едно че са лоша имитация на истинските скариди.

— И въпреки това живеят — каза Норман.

— Да — съгласи се тя. — Така е — имаше подтиснат вид.

— И калмарите бяха с напълно нормални размери…

— Не съвсем. След като извърших дисекция на един от тях, установих, че липсват няколко жизнено важни структури. Нямаше го дори нервния сплит, наречен ганглион стелатум.

— Да, но…

— Нямаше и хриле, Норман. Калмарите са снабдени с продълговато хрилно устройство, което служи за газообмен. Но специално този нямаше. Тогава как е дишал, Норман?

— Все трябва да е имало някакъв начин.

— Казвам ти, че нямаше. Тук долу откриваме животни, които не би трябвало да съществуват. Най-неочаквано, откритие след откритие.

Тя обърна гръб на ярката лабораторна лампа и едва сега Норман забеляза, че е готова да се разплаче. Ръцете й трепереха и Бет побърза да ги скрие в скута си.

— Май наистина си разтревожена — промърмори Норман.

— А ти не си ли? — тя се втренчи в лицето му. — Норман, — поде Бет, — всичко това започна след като Хари излезе от сферата, нали?

— Предполагам, че е така.

— Хари излезе от сферата и изведнъж океана се напълни с невъзможни форми на живот… това хич не ми харесва. Ще ми се да се махаме от тук. Наистина — долната й устна трепереше.

Той я прегърна и рече успокояващо:

— Не можем да се махнем от тук.

— Зная — отвърна Бет. Тя го прегърна на свой ред и зарови разплаканото си лице в рамото му.

— Всичко ще се оправи…

— Мразя се в такива моменти — промълви тя. — Мразя това чувство.

— Зная…

— Мразя това място. Ненавиждам всичко, свързано с него. Мразя Барнс, мразя лекциите на Тед и тъпите десерти на Роуз. Иска ми се да съм някъде другаде.

— Зная…

Тя подсмърча още известно време, после го отблъсна назад със силните си ръце. Извърна се и изтри очите си.

— Оправих се вече — увери го тя. — Благодаря.

— Няма нищо.

Бет седна с гръб към него.

— Къде са тия проклети салфетки? — тя дръпна една и си издуха носа. — Няма да кажеш на другите, нали…

— Разбира се, че не.

Отнякъде зазвъня звънец и тя се стресна.

— Божичко, това пък какво е?

— Мисля, че е вечерята — рече Норман.

ВЕЧЕРЯТА

— Не зная как можете да ядете тези гадости — запита Хари, сочейки калмарите.

— Много са вкусни — увери го Норман. — Калмари соте.

Още със сядането на масата бе осъзнал какъв вълчи глад го измъчва. Имаше нещо успокояващо във вида на вечерята, самият факт, че се е настанил пред чинията с нож и вилица в ръка му вдъхваше предишната увереност. Почти бе склонен да забрави къде се намира.

— Аз ги предпочитам пържени — заяви Тина.

— Пържени калмари — възкликна Барнс. — Страхотно. Любимото ми ядене.

— И аз ги харесвам пържени — кимна Едмъндс. Седеше с изправено тяло и дъвчеше с автоматични движения. Норман забеляза, че оставя ножа си на масата между отделните хапки.

— А тези защо не са пържени? — запита Норман.

— Не можем да пържим храната на подобна дълбочина — увери го Барнс. — Горещото олио суспенсира и запушва въздушните филтри.

— Не знам за калмарите, — обади се Тед, — но скаридите са чудесни. — Не мислиш ли, Хари? — Тед и Хари ядяха скариди.

— Страхотни скариди — измърмори Хари. — Вкусни.

— Знаете ли как се чувствам сега? — попита ги Тед. — Чувствам се като капитан Немо. Помните ли — да живееш под водата, от даровете на морето?

— „Двадесет хиляди левги под вода“ — рече Барнс.

— Джеймс Мейсън — продължаваше Тед. — Спомняте ли си как свиреше на органа? Там-там-тара-там, там-тара-там! „Токата и фуга в Д-минор“ от Бах.

— И Кърк Дъглас.

— Кърк Дъглас играеше страхотно.

— А помните ли, когато се сражава с гигантския калмар?

— И това беше страхотно.

— Кърк Дъглас размахваше брадвата.

— Да и отсече едно от пипалата на калмара.

— Този филм, — заяви Хари, — на времето ми изкара акъла. Бях съвсем малък, когато го гледах и направо си глътнах езика.

— Не мисля, че беше чак толкова страшен — възрази Тед.

— Бил си по-голям — рече Хари.

— Е, не чак толкова.

— Ами, по-голям си бил. Но за дете си беше страшничък. Сигурно затова сега не мога да ям калмари.

— Не обичаш калмарите, — рече Тед, — защото са отвратителни и гуменоподобни.

— Този филм ме накара да се запиша във Флотата — похвали се Барнс.

— Нищо чудно — подкрепи го Тед. — Беше толкова романтично и вълнуващо. Завладяваща картина за чудесата на приложната наука. Кой играеше професора?

— Професора?

— Да, помня че имаше и един професор.

— Вярно, като че ли имаше. Някакъв старец.

— Норман? Помниш ли кой играеше професора?

— Не, не помня — отвърна Норман.

— Анализира ни. Иска да провери, дали не сме изкукуригали.

— Да — кимна усмихнато Норман. — Това правя.

— И как се справяме? — поинтересува се Тед.

— Според мен, фактът, че група изтъкнати учени не е в състояние да си припомни кой е играл професора във филма е многозначителен.

— Добре де, Кърк Дъглас естествено беше в ролята на героя. Ученият никога не е герой.

— Франшо Тон? — настояваше Барнс. — Клод Рейн?

— Не, не мисля. Първото му име не беше ли Фриц?

— Фриц Уивър?

Нещо изпука, изсъска и след миг в каютата се разнесоха звуците на „Токата и фуга в Д-минор“.

— Браво — кимна Тед. — Не знаех, че имаме музика тук долу.

Едмъндс се върна на масата.

— Разполагаме с фонотека, Тед.

— Не мисля, че е подходящо за вечеря — възрази Барнс.

— На мен ми харесва — рече Тед. — Ех, да имаше сега и малко морска салата. Това ли поднасяше капитан Немо?

— Не може ли нещо по-леко? — попита Барнс.

— По-леко от морската салата?

— По-леко от Бах.

— Как се наричаше подводницата?

— „Наутилус“ — каза Едмъндс.

— А, да. „Наутилус“.

— Това е и името на първата атомна подводница, спусната през 1954 — продължи Едмъндс, гледайки усмихнато Тед.

— Вярно — кимна Тед. — Вярно.

Ето че си намери съдружник за неуместни подмятания, помисли си Норман.

През това време Едмъндс надникна през илюминатора и възкликна:

— О, нови посетители.

— Сега пък какво? — рече Хари с тревожно изражение.

Нима е уплашен? — мислеше си Норман. Не, само е припрян, нервен. И заинтригуван.

— Колко са красиви — продължаваше Едмъндс. — Някакви миниатюрни медузи. Навсякъде около станцията. Наистина, трябва да ги заснемем. Какво мислите, доктор Филдинг? Да ги снимаме ли?

— Сега не мисля, а ям, Джейн — рече малко заядливо Тед.

Едмъндс го погледна нацупено. Виж, стана интересно, рече си Норман. Тя понечи да излезе. Другите не й обръщаха внимание, втренчили погледи в илюминатора.

— Някой от вас да е ял медуза? — попита Тед. — Чувал съм, че ги смятат за деликатеси.

— Сред тях има и отровни екземпляри — обясни Бет. — С токсини в пипалата.

— Китайците не ядяха ли медузи? — попита Хари.

— Да — кимна Тина. — Правят от тях супа. Когато живеех в Хонолулу, баба ми приготвяше такава.

— Ти от Хонолулу ли си?

— Моцарт е по-подходящ за вечеря — нареждаше Барнс. — Или Бетовен. Нещо струнно. Този органна музика е твърде мрачна.

— Трагична — поправи го Тед, свирейки на въображаеми клавиши във въздуха. Поклащаше тялото си като Джеймс Мейсън.

— Мрачна — настоя Барнс.

Уредбата изпращя.

— О, трябва да видите това, — чуха гласа на Едмъндс. — Толкова е красиво.

— Къде е тя?

— Сигурно е навън — рече Барнс. Той стана и се приближи до илюминатора.

— Като розов сняг е — продължаваше Едмъндс.

Останалите се струпаха около прозорците.

Едмъндс беше навън, взела бе и видеокамерата. Едва различаваха очертанията й, сред плътния облак от медузи. Мекотелите бяха със съвсем миниатюрни размери, не по-големи от палец, излъчваха нежна, розова светлина. Наистина гледката наподобяваше снеговалеж. Някои от медузите плуваха съвсем близо до илюминатора и се различаваха ясно.

— Нямат пипала — отбеляза Хари. — Като пулсиращи торбички са.

— Точно така се придвижват — потвърди Бет. — Изхвърлят вода чрез мускулни контракции.

— Подобно на калмарите — рече Тед.

— Не са чак толкова усъвършенствани, но принципът е същия.

— Лепкави са — чу се гласът на Едмъндс. — Залепват по костюма ми.

— Розовото е направо фантастично — възхищаваше се Тед. — Като сняг при изгрев.

— Много поетично.

— И аз мисля така.

— Така и предполагах.

— Полепват и по маската ми — рече Едмъндс. — Налага се да ги изтривам. Оставят мазни петна…

Тя млъкна внезапно, но все още чуваха задъханото й дишане.

— Виждате ли я? — попита Тед.

— Не много ясно. Ей там, в ляво е.

— Топли са — чу се гласът на Едмъндс. — Усещам топлина по ръцете и краката си.

— Тук нещо не е наред — рече Барнс. Той се обърна към Тина. — Кажи й да се прибира.

Тина изтича към комуникационната.

Норман вече не беше в състояние да различи Едмъндс. Виждаше се само някакво неясно тъмно очертание, трескаво движещи се ръце и крака…

Гласът й кънтеше в каютата:

— Размазват се по маската… не мога да ги махна… сякаш разтварят пластмасата… ръцете ми… тъканта се…

— Джейн — прекъсна я викът на Тина. — Джейн, прибирай се!

— Веднага — изкрещя Барнс. — Кажи й — веднага!

Едмъндс дишаше на мъчителни пресекулки.

— Размазват се… не виждам нищо… чувствам… болка… ръцете ми горят… боли… те прояждат…

— Джейн. Върни се. Джейн! Чуваш ли ме? Джейн!

— Падна долу — рече Хари. — Ето я — лежи там.

— Трябва да я спасим — извика Тед и скочи.

— Никой да не мърда — нареди Барнс.

— Но тя…

— Никой няма да излиза навън, господинчо.

Едмъндс дишаше едва доловимо. Тя се закашля, изхриптя.

— Не мога… не мога… о, Боже…

Гласът й прерасна в писък.

Протяжен и оглушителен писък, прекъсват от мъчително хриптене. Нищо не можеше да се различи под плътната маса от медузи. Спогледаха се, сетне обърнаха очи към Барнс. Лицето му беше изпънато, със здраво стиснати челюсти.

И после, изведнъж настъпи тишина.

СЛЕДВАЩОТО ПОСЛАНИЕ

След час, медузите изчезнаха също така мистериозно, както се бяха появили. Виждаха ясно тялото на Едмъндс, проснато на дъното, недалеч от станцията и полюшвано от течението. Водолазният й костюм бе изпъстрен с многобройни раздърпани отвърстия.

Наблюдаваха през илюминатора как Барнс и Тини Флетчър, нарамили допълнителни бутилки, приближават към Едмъндс. Когато я вдигнаха, главата й увисна назад безжизнено, а прояденото стъкло на маската чернееше.

Никой не проговори. Норман забеляза, че дори Хари бе забравил за своята припряност и стоеше съвсем неподвижно, загледан навън.

Барнс и Флетчър все още се въртяха около тялото. Над тях се издигаше поток от мехурчета.

— Какво правят?

— Надуват костюма.

— Защо? Няма ли да я донесат? — попита Тед.

— Не могат — обясни Тина. — Няма къде да я сложим. Продуктите от разлагането ще нарушат атмосферата.

— Все трябва да има някой затворен контейнер…

— Няма — отвърна Тина. — В станцията не се държат остатъчни продукти с органичен характер.

— Искаш да кажеш, че не са очаквали някой да умре.

— Точно така. Не са очаквали.

От многобройните дупки продължаваха да бликат пъргави струйки от въздушни мехурчета. Костюмът на Едмъндс постепенно се издуваше и растеше на размери. Барнс го пусна и той бавно се понесе нагоре, сякаш бе завързан за сребристия поток от мехурчета.

— На повърхността ли ще се издигне?

— Да. Със спадане на външното налягане въздухът ще продължи да се разширява.

— И после?

— Акули — рече Бет. — Най-вероятно.

След десетина секунди тялото се изгуби в мрака, отвъд пределите на светлините. Барнс и Флетчър изглежда все още го виждаха, защото стояха неподвижно с вдигнати нагоре глави. Флетчър се прекръсти. После двамата поеха обратно към станцията.

Някъде вътре зазвъня звънец. Тина изтича към цилиндър Г. Малко след това извика:

— Доктор Адамс! Още числа!

Хари скочи и се отправи към нея. Останалите го последваха. Никой не искаше да гледа през илюминатора.

---------------------1000000-100---1101---11110-11----10110

                                                       ¦

10000-11110-10010-100101-1010---11010-100-101011-1101 10010

 ¦                                                ¦    ¦

10000 11110-10010-100101-1010--11010-100--10101 1101 10101

 ¦     ¦                                   ¦      ¦    ¦

10010 11110 100--1000-1010-10000-11110 10100  11110 10000

 ¦     ¦                                   ¦      ¦    ¦

1000 10000  11110-100101--1110--110101   1001   11101 11110

 ¦     ¦     ¦                      ¦      ¦      ¦    ¦

10101 10101 10010 10010--110100  11010    11    11010 1000

 ¦     ¦     ¦    ¦          ¦      ¦      ¦      ¦    ¦

100000 10010 11  10000   00–11    100010  10000  11   100

 ¦     ¦     ¦    ¦                 ¦      ¦      ¦    ¦

11101 10110 110  110010-1101-101--11010   1010 100000 10000

 ¦     ¦     ¦                             ¦      ¦    ¦

11     11   10010-10111-110-11110-110-----10011 11010 100101

 ¦     ¦                                          ¦    ¦

11110 11110-1101--1101--100--100000-11--11011---11001 10101

 ¦                                                     ¦

101----10010-10110-100----11010-1010-1101-1000-11110--10000

Норман впери изненадан поглед в екрана.

За разлика от него, Хари пляскаше радостно с ръце.

— Великолепно — възкликна той. — Това страшно много ще ни помогне.

— Така ли?

— Разбира се. Сега вече разполагаме с възможност да се борим.

— Искаш да кажеш — да разшифроваме кода.

— Да, точно така.

— Защо?

— Спомняш ли си първото числено послание? Съвсем същото е като това.

— Нима?

— Разбира се — кимна Хари. — Само че е в двоичен код.

— Двоичен — кимна Тед и сръга Норман. — Нали ти казах, че двоичният код е много важен?

— По-важно е, че разполагаме с точното разстояние между отделните буквени символи.

— Ето копието на първото послание — рече Тина и им подаде разпечатката.

00032125252632  032629  301321  04261037 18 3016 06180821

32 29033005 1822 04261013 0830162137 1604 08301621 1822 0

33013130432

— Добре — кимна Хари. — Сега вече разбирате къде е проблемът. Ето вижте тази дума — нула-нула-нула-три-две-едно и така нататък. Въпросът е, как да разделя думата на отделни букви? Не можех да го реша, но сега вече знам отговора.

— И как?

— Ами, очевидно така — три, двадесет и едно, двадесет и пет, двадесет и пет…

Норман не разбираше нищо.

— Но откъде знаеш, че е така?

— Виж — рече нетърпеливо Хари. — Много е просто, Норман. Това е спирала, която се разчита отвътре навън. Само че числата тук са в…

Внезапно екранът се промени.

----------------------32--04--13--13--30--03--22

                                              ¦

     16---30--18--37--10--26--04--21---13     18

      ¦                                 ¦     ¦

     06   08--04--16--37--21--16--30   30     21

      ¦    ¦                       ¦    ¦     ¦

     18   30  06--16--30--18--37  08   29     16

      ¦    ¦   ¦               ¦   ¦    ¦     ¦

     08   16  18  32--26--25  10  13   26     30

      ¦    ¦   ¦   ¦       ¦   ¦   ¦    ¦     ¦

     21   21  08  03  00  25  26  10   03     08

      ¦    ¦   ¦   ¦   ¦   ¦   ¦   ¦    ¦     ¦

     32   18  21  26  03--21  04  26   32     04

      ¦    ¦   ¦   ¦           ¦   ¦    ¦     ¦

     29   22  32  29--30--13--21  04   26     16

      ¦    ¦   ¦                   ¦    ¦     ¦

     03   03  29--03--30--05--18--22   25     37

      ¦    ¦                            ¦     ¦

     30   30--13--13--04--32--03--21---25     21

      ¦                                       ¦

     05---18---22---04--26---10--13--08--30---16

— Сега по-ясно ли е?

Норман сбърчи чело.

— Виж, съвсем същото е — настояваше Хари. Виждаш ли? От центъра навън. Нула-нула-нула-три-двадесет и едно — двадесет и пет — двадесет и пет… То изобразява спирала, която се разширява от центъра навън.

— То?

— Може би изразява съжаленията си за онова, което сполетя Едмъндс — рече Хари.

— Защо го каза? — попита го Норман и впери поглед в него.

— Защото то очевидно се опитва да общува с нас — отвърна Хари. — Чрез най-различни способи.

— Кой е то?

— То, — обясни Хари, — може да не е кой.

Екранът се изчисти и след това се появи ново изображение. Този път цифрите бяха подредени кръгообразно, отново под формата на спирала.

— Ето — посочи Хари. — Съвсем ясно е.

— А откъде идва?

— Очевидно от кораба.

— Но ние не сме свързани с кораба. Как тогава включва компютъра и отпечатва това?

— Не знаем.

— Ами не трябва ли да знаем? — намеси се Бет.

— Не е необходимо — отбеляза Тед.

— Тогава защо да не опитаме да разберем?

— Няма смисъл. Виждаш ли, ако науката е достатъчно напреднала, за наивния наблюдател тя би изглеждала като магия. В това няма съмнение. Да вземем за пример някой от известните учени на миналото — Аристотел, Леонардо да Винчи, дори Исак Нютон. Покажете им най-обикновен цветен телевизор „Сони“ и те ще побягнат с писъци, убедени че става дума за магьосничество. Никой от тях няма да разбере какво вижда пред себе си.

— По-важното е, — добави Тед, — че няма никакъв начин да му обясним. Или поне това няма да е никак лесно. С други думи, Исак Нютон не би могъл да осмисли принципа на телевизията, ако преди това не е изучавал физика в продължение на няколко години. Необходимо ще му е да изучи всички предхождащи закономерности и открития — електромагнетизма, физиката на вълните и микрочастиците. Всички тези понятия ще са съвършено нови за него — един нов възглед за природата. А през това време телевизията ще си остава магия. Докато за нас е ежедневие. Тя е само телевизия и нищо повече.

— Искаш да кажеш, че се намираме в положението на Исак Нютон?

Тед сви рамене.

— Получаваме съобщение без да разбираме по какъв начин достига до нас.

— И не би трябвало да си дадем труда да узнаем.

— Струва ми се, — отвърна Тед, — най-добре да приемем, че не ще бъдем в състояние да разберем този начин.

Норман остана изненадан от увлечението, с което те се впуснаха в спора, забравяйки трагедията, на която преди малко са били свидетели. Те са интелектуалци, помисли си той, и за тях интелектуализирането е един вид защита. Спорове. Идеи. Абстракции. Концепции. Все начини да се скриеш от страха и тъгата, от усещането, че си попаднал в клопка. Норман разбираше добре чувствата им — той също не би имал нищо против да се отърве от собствените си опасения.

Хари разглеждаше намръщено спиралното изображение.

— Може и да не разберем как, но съвсем очевидно е какво то се опитва да направи. Търси начини да се свърже с нас чрез различни изображения. Фактът, че използва спиралата може би е от съществено значение. Може би смята, че ние мислим в спирали. Или пишем в спирали.

— Така е — съгласи се Бет. — Наистина, кой би могъл да каже що за странни същества сме ние?

— Ако наистина се опитва да се свърже с нас, — запита Тед, — защо и ние да не потърсим връзка с него?

— Добро предложение! — Хари щракна с пръсти. След това се наведе над клавиатурата. — Първата стъпка е ясна — заяви той. — Ще изпратим обратно оригиналното послание. Ще започнем с първата група числа, за начало ще вземем двете нули.

— Бих искал да подчертая, — каза Тед, — че предложението да осъществим контакт с извънземните принадлежи на мен.

— За всички ни е ясно, Тед — кимна Барнс.

— Хари? — попита Тед.

— Да, Тед — отвърна Хари. — Не се безпокой, идеята е твоя.

Той седна пред компютъра и написа:

00032125252632

Цифрите излизаха една по една на екрана. Настъпи пауза. Всички се заслушаха напрегнато в бръмченето на въздушните вентилатори и в далечния тътен на дизеловия агрегат. И не откъсваха очи от екрана.

Нищо не се случи.

Внезапно екранът побледня и се появи нова поредица от цифри.

0001132121051808012232

Норман почувства как космите по гърба му настръхват.

Нищо повече от серия числа върху монитора и въпреки това го побиха тръпки. Застанала близо до него, Тина потрепери.

— Той ни отговори.

— Невероятно — изрече Тед.

— Сега ще пробвам с втората група — предложи Хари. Изглеждаше съвсем спокоен, но въпреки това пръстите му не оцелваха нужните клавиши. Необходимо му беше известно време, за да напише:

032629

Отговорът дойде незабавно:

0015260805180810213

— Добре — рече Хари, — изглежда, че вече разполагаме с канал за връзка.

— Да — съгласи се Бет. — Жалко само, че не разбираме какво си казваме.

— Предполагам, че то знае какво казва — подхвърли Тед. — Само ние действаме слепешката.

— Да го помолим да ни обясни.

— Кое е това то, за което непрестанно говорите? — намеси се ядосано Барнс.

Хари въздъхна и нагласи очилата си на носа.

— Мисля, че в това няма никакво съмнение. То, — обясни Хари, — е нещо, което доскоро е обитавало сферата, а сега се намира на свобода. За него говорим.