Сфера

ЗАПАДНО ОТ ТОНГА

От известно време хоризонтът беше като монотонна, плоска, синя лента, отделяща океана от небето. Хеликоптерът на военно-морските сили се носеше в бръснещ полет, ниско над вълните. Въпреки оглушителния шум и вибрациите идещи от перките, Норман Джонсън се унесе в сън. Умората го налегна — през последните четиринадесет часа беше сменил няколко военни самолета. Нещо нетипично за един петдесет и три годишен професор по психология.

Нямаше представа колко време е спал. Когато се събуди, забеляза че хоризонтът е все така равен, но далеч пред тях се виждаха белезникавите полумесеци на кораловите атоли. Попита в ларингофона:

— Какво е това?

— Островите Нинихина и Тафахи — отвърна пилотът. — Формално принадлежат на Тонга, но практически са незаселени. Добре ли спахте?

— Горе-долу — Норман извърна глава към плъзгащите се под тях острови — снежнобяла плажна ивица, няколко палмови дръвчета, после отново океанът.

— Откъде ви докараха? — запита пилотът.

— Сан Диего — извика Норман. — Тръгнах вчера.

— През Хонолулу, Гуам и Паго, така ли?

— Точно така.

— Дълго пътуване — отбеляза пилотът. — С какво се занимавате, сър?

— Психолог съм — рече Норман.

— Смахнатолог, а? — пилотът се ухили. — Защо пък не? Вече опитаха с всички останали.

— Какво искате да кажете?

— От два дена насам непрестанно превозваме хора от Гуам. Физици, биолози, математици, каквото ви хрумне. Целият свят се е понесъл към сърцето на нищото в Тихия океан.

— Какво става в същност? — поинтересува се Норман.

Пилотът го погледна с неразгадаемо изражение зад тъмните очила.

— Нищо не ни казват, сър. А на вас? Обясниха ли ви нещо?

— Казаха ми, — отговори Норман, — че имало самолетна катастрофа.

— А-ха — кимна пилотът. — Викат ви при катастрофи, така ли?

— Да, случва се.

Вече близо десет години Норман Джонсън се числеше в списъка на екипа от експерти за неотложна помощ при самолетни катастрофи. За първи път го потърсиха през 76-та, след катастрофата на самолет на „Юнайтед еърлайнз“ над Сан Диего, последва Чикаго 78-ма и Далас, през 82-ра. Всеки път по един и същ начин — тревожно телефонно обаждане, трескаво събиране на багажа, отсъствие от работа, за около седмица. Но този път жена му, Елен, бе направо бясна. Повикването дойде на първи юли, а това означаваше, че няма да го има и на четвърти — за традиционната скара. На всичко отгоре предстоеше да се завърне и Тим, приключил успешно втори курс в Чикагския университет и на път за лятната работа в Каскадите. А и Ейми, вече на шестнадесет, току що си бе дошла от Андоувър, а Ейми и Елен никак не се погаждаха, когато го нямаше Норман да успокоява топката. Волвото пак създаваше проблеми. По всичко изглеждаше, че ще пропусне и рожденият ден на мама, през следващата седмица. „Каква катастрофа? — гневеше се Елен. — Не съм чувала за никаква катастрофа.“ Тя бе включила радиото, докато Норман си събираше багажа. В новините не съобщиха нищо за самолетна катастрофа.

За изненада на Норман, колата която спря пред къщата беше с флотски номер, а шофьорът носеше военна униформа.

— Никога досега не са пращали военни — рече Елен, която го бе последвала надолу по стълбите. — Да не е военна катастрофа?

— Не зная — отвърна той.

— Кога ще се върнеш?

Той я целуна.

— Ще ти се обадя. Обещавам.

Но не се обади. Държаха се с него вежливо и с уважение, но не го допускаха до телефона. Първо на летище „Хикъм“ в Хонолулу, а после във военно-морската въздушна база в Гуам, където бе пристигнал в два след полунощ и прекара половин час в някаква вмирисана на аеробензин стая, загледан тъпо в броя на „Американ джърнъл ъф сайколоджи“, който бе взел със себе си преди да тръгне. Пристигнаха в Паго Паго малко преди зазоряване. Веднага го качиха на голям хеликоптер от типа „Морски рицар“, който незабавно се отлепи от тармаковата писта и се насочи на запад, над палмовите дървета и ръждивите покриви, право към открития океан.

Летяха близо два часа, които Норман прекара в сън. Елен, Тим, Ейми и рождения ден на мама изглеждаха безкрайно далеч.

— Къде се намираме всъщност?

— В южния Пасифик — между Самоа и Фиджи — отвърна пилотът.

— Можете ли да ми го покажете на картата?

— Не ми е разрешено, сър. Пък и няма какво да се види. Точно в този момент най-близката земя е поне на двеста мили от тук.

Норман впери поглед в равния хоризонт, все така син и лишен от очертания. Не мога да повярвам, помисли си той. Сетне се прозя.

— Не ви ли омръзва да го гледате?

— Да ви кажа право — не, сър, — отвърна пилотът. — Щастлив съм, че мога да летя. — Поне времето си го бива. Но няма да се задържи така. Над Адмиралтейските острови се оформя циклон и до няколко дни ще цъфне и тук.

— И тогава какво?

— Всеки ще се спасява както може. Временцето си го бива в тая част на света, сър. Аз съм от Флорида, като дете съм виждал доста урагани, но никога не съм наблюдавал нещо подобно на тихоокеанския циклон.

Норман кимна.

— Колко още ще летим?

— Почти стигнахме, сър.

След два часа на еднообразие, разпръснатите наоколо кораби бяха необичайно интересна гледка. Имаше повече от дузина разнокалибрени съдове, заели приблизително кръгова позиция. На външния периметър Норман изброи осем разрушителя. По-близо до центъра се намираха големите кораби с просторни двойни палуби, които приличаха на плаващи сушилни, до тях имаше няколко кораба с вертолетни площадки, а в центъра на цялата тази флотска сивота белееха два парахода с бясно въртящи се локатори и изрисувани мишени на площадките.

Пилотът се зае да ги изброява.

— Отвън са разположени разрушителите, които осигуряват охраната, онзи там е ДПР, тоест Дистанционна Поддръжка на Роботите, по-нататък са съдовете с припаси за експедицията, а в центъра — СОПИ.

— СОПИ?

— Съдове за Океанографско Проучване и Изследване — пилотът сочеше белите кораби. — В ляво е „Джон Хоуз“, а в дясно „Уилям Артът“. Ще кацнем на „Хоуз“.

Вертолетът направи кръг над формацията. Норман съвсем ясно различаваше щъкащите между корабите моторници, които оставяха белезникави дири по синята повърхност на водата.

— И всичко това заради една самолетна катастрофа? — учуди се Норман.

— Ей — ухили се пилотът. — Не съм споменавал катастрофа. Завържете си колана, сър. Ще кацаме.

БАРНС

Мишената ставаше все по-голяма докато накрая хеликоптерът опря в центъра й. Норман още се бореше със закопчалката на колана си, а през това време някакъв военен дотича и отвори неговата врата.

— Доктор Джонсън? Норман Джонсън?

— Той самият.

— Имате ли багаж, сър?

— Само това — Норман се пресегна назад и вдигна едно малко куфарче. Офицерът го взе.

— Някакви прибори, или нещо подобно?

— Не. Това е всичко.

— От тук, сър. Дръжте главата си ниско и ме последвайте.

Норман слезе и приведе глава под въртящите се перки. Офицерът го поведе надолу по тясна стълба. Металните перила бяха направо горещи. Зад тях хеликоптерът се вдигна, а пилотът помаха за сбогом. Веднага щом машината се отдалечи, лъхна ги горещият въздух на южния Пасифик.

— Добре ли пътувахте, сър?

— Чудесно.

— Искате ли да отидете, сър?

— Та аз току що пристигнах — рече Норман.

— Не, искам да кажа, имате ли нужда да отидете до едното място, сър?

— Не — поклати глава Норман.

— Добре. Избягвайте да ходите там, всички тоалетни са задръстени.

— Хубаво.

— От снощи тръбите са запушени. Работим по въпроса, но още не можем да се похвалим с успех — той вдигна очи към Норман. — Имаме доста жени на борда, сър.

— Ясно — рече Норман.

— Ако ви потрябва, да знаете че химическия кенеф работи.

— Няма нужда, благодаря.

— В такъв случай, капитан Барнс би искал да ви види незабавно, сър.

— Бих искал да се обадя у дома.

— Можете да попитате капитан Барнс, сър.

Шмугнаха се през една ниска врата, напечената от слънцето площадка остана зад тях, а те продължиха по осветен от флуоресцентни лампи коридор. Тук бе значително по-хладно.

— Въздушният кондиционер все още работи — отбеляза офицерът. — Поне той ни остана верен.

— И той ли се разваля често?

— Само когато е прекалено горещо.

Минаха още една врата и попаднаха в просторна работилница: метални стени, рафтове с инструменти, блясък на ацетиленови горелки и хвърчащи по пода искри, странни на вид машини, виещи се в краката им кабели.

— Тук ремонтираме АДУ-тата — извика офицерът, за да надвие грохота. Грубата работа се върши отвън, на платформата. Вътре работят по електрониката. Оттук, сър.

Още една врата, поредният дълъг коридор, докато накрая влязоха в просторна зала, с нисък, отрупан с видеомонитори екран. Половин дузина техници седяха в полумрака, вперили погледи в цветните екрани. Норман се спря и се огледа.

— Това са мониторите на АДУ-тата — обясни офицерът. — Имаме три или четири робота на дъното почти по всяко време. Плюс подводница и кабелна връзка.

Норман се заслуша в съскането и пукането на радиовръзките, в металическите гласове, чийто думи не можеше да различи. На екрана се виждаше крачещ по дъното водолаз. Фигурата бе осветена от ярка изкуствена светлина и облечена в непознат за Норман тип водолазен костюм от плътна синя материя и странно изработен яркожълт шлем.

Норман посочи с ръка.

— На каква дълбочина се намира?

— Не зная. Хиляда, може би две хиляди фута — нещо такова.

— И какво са открили там?

— Досега, само една голяма перка от титан — офицерът се огледа. — В момента не се вижда на нито един от мониторите. Бил, ще бъдеш ли така добър да покажеш на доктор Джонсън перката?

— Съжалявам, сър — отвърна техникът. — В момента работим на север, в седми квадрант.

— Ах. Седми квадрант е на близо половин миля от перката — обясни офицерът на Норман. — Жалко — заслужава си да я види човек. Но ще имате възможност по-късно, сигурен съм. За капитан Барнс е насам.

Известно време вървяха мълчаливо по коридора, след това офицерът запита:

— Познавате ли капитана, сър?

— Не, защо?

— Просто се чудех. Нямаше търпение да се срещне с вас. На всеки всеки час се обаждаше на техниците да ги пита кога ще дойдете.

— Не — повтори Норман. — Никога не съм го срещал.

— Приятен човек.

— Уверен съм.

Офицерът погледна през рамо.

— Знаете ли какво казват за капитана? — попита той.

— Не. Какво?

— Ами казват, че по-лошо хапел, отколкото лаел.

На вратата пишеше „Командир на експедицията“, а отдолу бе прикрепен надписът „капитан Харълд К. Барнс, ВМФ на САЩ“. Офицерът му стори път и Норман влезе в тесен кабинет. Едър мъж със засукани ръкави го гледаше из зад купчината папки.

Капитан Барнс бе от този тип опрятни военни, които караха Норман да се чувства дебел и отпуснат. Някъде в средата на четирийсетте, Хал Барнс притежаваше изправена военна стойка, имаше остри черти, къса коса, стегнат корем и здраво ръкостискане на политик.

— Добре дошли на борда на „Хоуз“, доктор Джонсън. Как се чувствате?

— Уморен — промърмори Норман.

— Сигурно, сигурно. Идвате от Сан Диего, нали?

— Да.

— Значи пътували сте горе-долу петнадесет часа. Искате ли да си починете?

— Бих искал да науча какво става — отвърна Норман.

— Напълно разбираемо — кимна Барнс. — И какво ви казаха?

— Кой?

— Хората, които ви взеха от Сан Диего, които ви докараха до тук, персонала в Гуам. Какво научихте от тях?

— Нищо не ми казаха.

— Видяхте ли някакви репортери, хора от пресата?

— Не, нищо такова.

Барнс се усмихна.

— Добре. Радвам се да го чуя — той махна с ръка на Норман да се разполага. Норман кимна с благодарност. — Малко кафе? — предложи Барнс и се отправи към кафемашината в ъгъла, но в този миг светлината угасна. Стаята потъна в мрак, бледо сияние се прокрадваше през плътно затворения люк.

— Дявол да го вземе! — възкликна Барнс. — Ето пак! Емерсън! Емерсън!

На вратата се изправи един лейтенант.

— Сър! Работим по въпроса.

— Какво стана този път?

— Гръмна едно АДУ във втори хангар, сър.

— Мисля че във втори хангар монтирахме допълнителни кабели.

— Изглежда е станало претоварване, сър.

— Искам да го оправите веднага, Емерсън!

— Колкото се може по-бързо, сър.

Вратата се затвори, Барнс опря гръб в креслото. Норман се заслуша в гласа, идещ към него от тъмнината.

— Вината не е тяхна. Тези кораби не са построени за подобно енергийно свръхнатоварване и затова… да, ето — светлините отново блеснаха. Барнс се усмихна. — Не разбрах, искате ли кафе, доктор Джонсън?

— Предпочитам го черно — рече Норман.

Барнс му наля една чаша.

— Та казвах, радвам се че не сте разговаряли с никого. В нашата работа, доктор Джонсън, сигурността е по-важна от всичко. Особено когато става дума за подобно откритие. Ако изтече информация за местонахождението, ще си имаме страхотни проблеми. Толкова много хора са посветени в… дявол да го вземе, от щаба на командването категорично отказваха да ми отпуснат разрушители, докато не споменах за съветски разузнавателни подводници. Веднага след това се появиха четири, а после разрушителите станаха осем.

— Съветски разузнавателни подводници? — попита Норман.

— Точно това им казах на ония в Хонолулу — ухили се Барнс. — Дребна шмекерия, за да получа онова, от което се нуждая. Трябва да си наясно как да изстискваш средства от флотата в наши дни. Но естествено, руснаците едва ли ще дойдат насам.

— Няма ли? — Норман се чувстваше, сякаш е проспал началото на разговора и сега се мъчи да навакса.

— Малко вероятно е. О, те знаят че сме тук. Спътниците им са ни открили още преди два дни, но ние усилено обменяме съобщения за хода на учебната подготовка по издирване и спасяване в южния Пасифик. Спасителните операции не са от нещата, които биха ги заинтригували, макар без съмнение да предполагат, че наистина сме загубили някой самолет. Възможно е дори да подозират, че се опитваме да вдигнем от дъното потънали ядрени бойни глави, както направихме край Испания през 68-ма. Но няма да ни се пречкат, защото не биха желали да се забъркват политически с нашите ядрени проблеми. А и знаят, че напоследък си имаме ядове с Нова Зеландия.

— И заради това ли е всичко? — запита Норман. — Заради ядрени глави?

— Не — поклати глава Барнс. — Слава Богу. Чуят ли нещо подобно в Белия дом, и веднага ги засърбява да правят изявления. Но засега поне от тях съумяхме да го запазим в тайна. Да си призная, не знаят дори в Комитета на началник-щабове. Всички доклади заминават право при военния съветник на президента — той почука с кокалчета по бюрото. — До тук, добре. Вие сте последният, когото чакахме. След като сте тук, можем да спуснем завесата. Да хлопнем мандалото, така да се каже.

Норман все още не можеше да схване за какво става дума.

— Щом катастрофата не е свързана с ядрени глави, — попита той, — тогава защо е необходима тази свръхсекретност?

— Ами, — завъртя глава Барнс, — все още не разполагаме с всички факти.

— Катастрофата в океана ли стана?

— Да. Горе-долу под мястото, където се намираме в момента.

— Значи няма оцелели.

— Оцелели? — Барнс изглеждаше учуден. — Не, не мисля.

— Тогава, защо ме повикахте?

Барнс го погледна неразбиращо.

— Всъщност, — зае се да обяснява Норман, — обикновено ме викат в района на катастрофата, когато там има оцелели. Затова и в екипа беше включен психолог — за да се справя с остри психотравматични проблеми при оцелелите пътници, свързани със стреса от катастрофата и нерядко — загубата на близки роднини. С чувствата, страховете и назряващите кошмари. Оцелелите след катастрофа често се измъчват от неоправдано чувство за вина и тревога, защото са се спасили те, а други са загинали. Представете си някоя жена, която си седи до мъжа и детето си и изведнъж ги изгубва, а тя остава сама на този свят. Ето такива неща са част от работата ми — Норман се облегна назад. — Но в конкретния случай — самолет, потънал на близо хиляда фута под повърхността — едва ли ще има подобни проблеми. Така че — защо съм тук?

Барнс продължаваше да го гледа изцъклено. Имаше малко объркан вид. Той постави ръка на папките пред него.

— Всъщност, доктор Джонсън, не се намираме в район на самолетна катастрофа.

— А какво тогава?

— Става дума за катастрофа на космически кораб.

Настъпи кратка пауза. Най-сетне Норман намери сили да промълви:

— Разбирам.

— И това не ви изненадва? — запита Барнс.

— Не — отвърна Норман. — По-скоро обяснява всичко. Катастрофата на военен космически кораб в океана хвърля светлина върху факта, че по радиото нямаше никакви съобщения, върху цялата тази секретност и върху начина, по който бях докаран тук… Кога е станало това?

Барнс се поколеба за миг, преди да отговори.

— Доколкото можем да преценим, — каза той, — споменатият космически кораб се е разбил преди триста години.

НФЖ

Настъпи тишина. Норман седеше заслушан в равномерното бръмчене на кондиционера. Зад стената се чуваше едва доловим глас по радиовръзката. Той сведе поглед към чашата в ръката си и забеляза, че по края се е образувала тъничка кора. Мъчеше се да възприеме онова, което току що му бяха съобщили, но умът му отказваше да работи.

Преди триста години, помисли си той. Космически кораб, на възраст около триста години. Но космическата програма не датираше от триста години. Най-много от тридесет. Тогава как е възможно да има тристагодишен космически кораб? Не беше възможно. Барнс сигурно греши. Но как би могъл Барнс да греши? А и военните едва ли биха изпратили всичките тези кораби, ако не разполагаха със сигурни доказателства. Космически кораб на триста години!

Не, това беше невъзможно! Абсолютно невъзможно! Сигурно е нещо друго. Повтаряше си го отново и отново като в омагьосан кръг.

— …не може да има и съмнение — разказваше междувременно Барнс. — Определихме възрастта с много голяма точност по кораловия растеж. Тихоокеанските корали израстват за една година с два сантиметра и половина, а обектът — какъвто и да е той всъщност — е покрит с петметров слой корали. Това не е никак малко. Естествено, коралите не растат на дълбочина от хиляда фута, следователно някъде в недалечното минало шелфът се е свлякъл на тази дълбочина. Според геолозите това е станало преди около един век, ето защо определихме възрастта на кораба на триста години. Но може и да грешим. Не е изключено да е много по-стар. Дори на хиляда години.

Барнс отново размести папките пред себе си, после ги подреди грижливо и оправи ръбчетата.

— Няма да скрия от вас, доктор Джонсън, че цялата тази история ужасно ме плаши. Именно затова сте тук.

Норман поклати глава.

— Все още не разбирам.

— Докарахме ви на това място, — отвърна Барнс, — заради участието ви в проекта НФЖ.

— НФЖ ли? — учуди се Норман. И едва не добави: но НФЖ беше само една шега. Но забелязвайки сериозното изражение на Барнс, той се спря на време.

Да, НФЖ беше само една шега. Проектът започна на шега и така остана до края.

През 1979, в онези дни, когато залязваше блясъкът на картъровата администрация, Норман работеше като главен асистент по психология в университета в Сан Диего. Научните му интереси бяха предимно в областта на тревогата, груповата динамика и свързаните с тях емоционални нарушения, тъкмо затова от време на време го взимаха като експерт при катастрофи. По онова време главните му проблеми бяха да намери подходяща къща за Елен и децата, да публикува редовно и да си осигури постоянно място в университета. Определяха изследванията на Норман за брилянтни, но сред интелектуалните среди звездата на психологията беше започнала да потъмнява и много изследователи разглеждаха тревогата като чисто биохимично състояние, което може да се лекува само с медикаментозни средства. А един учен дори си бе позволил да заяви: „Тревогата вече не е проблем на психологията. Тайни при нея нямаме.“ По подобни причини и груповата динамика се определяше като нещо старомодно, като дял, чийто зенит е бил в началото на седемдесетте, заедно с брейнсторминга и групите по психотерапия.

Норман не можеше да разбере подобно отношение. За него мястото на индивида в американското общество бе неотменно свързано с работа в група, недодяланият индивидуализъм прогресивно се заменяше от корпоративно общуване и колективно приемани решения. И в това ново общество, груповото поведение щеше да има все по-голямо значение. Освен това Норман не беше склонен да се съгласи, че тревогата остава само клиничен проблем, който ще се решава с таблетки. Струваше му се, че общество, в което най-често предписваното лекарство е „Валиум“1 по право е общество с нерешени проблеми.

И едва когато в началото на осемдесетте дойдоха на мода японските управленчески техники, областта в която работеше Норман отново привлече вниманието на академичните среди. По онова време на пристрастяването към „Валиум“ вече се гледаше като на сериозен проблем и медикаментозно лечение на тревожните състояния бе подложено на преоценка. И все пак изминалите години за Джонсън бяха като преживяни в задния двор. (Близо три години отказваха да му отпуснат каквито и да е средства за изследване.) Временната работа и търсенето на подходяща къща бяха наистина нерешими проблеми.

Някъде в края на 79-та, точно през най-тежкия период, с него се свърза един млад юрист от Службата за Национална сигурност. Имаше неуверен вид и нервно чоплеше с пръст ластика на чорапа си. Обясни на Норман, че е дошъл при него за помощ.

Норман отвърна, че стига да може, ще помогне.

Все така заровил пръст в ластика на чорапа си, юристът обясни че става дума за „въпрос от значение за националната сигурност, който в момента е назрял пред нашата страна“.

Норман се поинтересува за какъв проблем става дума.

— Ами чисто и просто, тази страна въобще не е подготвена, в случай на нашествие на извънземни. Нямаме абсолютно никаква готовност.

Юристът беше доста млад и докато говореше, не вдигаше поглед от земята, та в началото Норман си помисли, че го взимат на подбив. Ала когато младежът вдигна глава, Норман видя, че говори напълно сериозно.

— И нищо чудно някой ден да ни хванат по бели гащи — продължаваше юристът. — Извънземните, искам да кажа.

Норман прехапа устни.

— Сигурно е така — отбеляза той.

— Някои членове на администрацията са доста разтревожени.

— Така ли?

— На най-високо ниво смятат, че е необходимо да се разработи съответстващ план.

— Искате да кажете, план за случай на извънземно нашествие… — Норман едва успяваше да запази самообладание.

— Нещо подобно — отвърна юристът. — Макар нашествие да е малко силна дума. Да речем контакт — контакт с пришълци.

— Така да бъде.

— Вече имате опит от работата си с екипа за неотложна помощ при катастрофи, доктор Джонсън. Знаете как функционират подобни групи. Бихме искали да научим мнението ви за подобен екип за контакт с пришълци.

— Разбирам — кимна Норман, но вече пресмяташе колко би могъл да извлече от проекта. Идеята му се струваше направо налудничава. Определяше възникването й като естествено състояние на загърбване на важните проблеми — администрацията не беше в състояние да се справи с належащите задачи и затова предпочиташе да мисли за други неща.

В този момент юристът се изкашля, предложи му да поеме разработката и назова една доста солидна двегодишна стипендия.

Норман видя в това само възможност да купи така желаната къща. И се съгласи.

— Радвам се, че проблемът ви се вижда реален.

— О, да — закима Норман, питайки се на колко години е юристът. Не му даваше повече от двадесет и пет.

— Разбирате, естествено, че ще трябва да ви проверим.

— Имам ли нужда да бъда проверен?

— Доктор Джонсън, — заговори младият юрист, докато щракаше с ключалките на куфарчето си, — този проект е секретен, дори свръхсекретен.

— Нямам нищо против — отвърна Джонсън и наистина го мислеше. Представяше си лицата на своите колеги, ако научат за това.

Онова, което бе започнало като шега, сега придобиваше приказни измерения. През следващата година Норман летя пет пъти до Вашингтон за срещи с важни клечки отговарящи за националната сигурност, всички до един разтревожени от възможността за извънземно нашествие. Работата му беше строго секретна. Обсъждаше се въпросът да го прехвърлят към Агенцията за Свръхмодерни Научни Изследвания при Пентагона. После се отказаха. Някой подметна, че биха могли да го зачислят в НАСА, но и това предложение бе отхвърлено. Една от важните клечки веднъж бе заявила:

— Този въпрос не е строго научен, доктор Джонсън, той е от значение за националната сигурност. Не искаме да става достояние на обществото.

Норман нерядко оставаше изненадан от високопоставените лица, които се срещаха с него. При една подобна среща, първият заместник-държавен секретар дори затвори папката с документи за близкоизточната криза, за да го попита:

— Как преценявате възможността извънземните да притежават телепатични способности?

— Трудно ми е да преценя — отвърна Норман.

— Е, аз пък го смятам за доста вероятно. И как според вас ще преговаряме със същества, които могат да четат мислите ни?

— Да, проблемът е сериозен — съгласи се Норман и крадешком погледна часовника си.

— По дяволите, руснаците непрестанно прихващат нашите кодирани съобщения. Знаем, че японците и евреите са дешифрирали кодовете ни. Молим се да не го сторят и руснаците. Но виждате, че този проблем е далеч по-важен. За телепатията.

— О, да.

— В доклада си ще трябва да засегнете и този въпрос.

Норман обеща да помисли.

В Белия дом го попитаха:

— Наясно ли сте, че президентът ще пожелае да разговаря с пришълците лично? А с него не се излиза лесно на глава.

— Ами… — поколеба се Норман.

— Не бива да се забравя и впечатлението пред избирателите. Президентът посреща пришълците в Кемп Дейвид. Каква новина, а?

— Страхотна — съгласи се Норман.

— С други думи, пришълците предварително ще бъдат уведомени за важния пост на президента и ще бъдат запознати с изискванията на протокола. Едва ли бихме могли да си представим, че президентът на Съединените Американски щати ще разговаря с жители на друга галактика или каквито са там, пред телевизионните камери, без предварителна подготовка. Как мислите, извънземните дали ще говорят английски?

— Съмнявам се — рече Норман.

— Значи, някой ще трябва да научи техния език, нали?

— Трудно е да се предполага.

— А може би пришълците ще поискат да се срещнат с представител на нашите етнически малцинства. Не е изключено. Помислете върху това.

Норман обеща да помисли върху това.

Човекът от Пентагона, който осъществи връзката с него, имаше чин генерал майор. След като го покани на обед в най-обикновена кафетария, той поде разговора:

— С какъв вид оръжие ще разполагат, според вас, пришълците?

— Нямам представа — отвърна Норман.

— Но този въпрос е от съществено значение, съгласен ли сте? Ами слабите им места? Искам да кажа, пришълците ще са съвсем различни от хората.

— Може и да не са.

— Биха могли да изглеждат като гигантски насекоми. А насекомите издържат на радиоактивно облъчване.

— Така е — съгласи се Норман.

— Възможно е дори да не сме в състояние да ги докосваме — мърмореше с мрачен вид човекът от Пентагона. После очите му светнаха. — Съмнявам се, обаче, да издържат на пряко попадение от мегатонна атомна бомба. Как мислите?

— Да — кимна Норман. — И аз мисля така.

— Направо ще ги изпари.

— Сигурно.

— Законите на физиката!

— Така си е.

— Трябва ясно да го подчертаете в доклада си. Че не биха могли да издържат на ядрена атака.

— Добре.

— Не бихме искали да всяваме паника — обясни човекът от Пентагона. — Защо да плашим излишно хората? Пък и в Комитета на началник щабове ще се радват да научат, че пришълците могат да бъдат унищожени с нашите ядрени оръжия.

— Ще го имам пред вид.

Най-сетне периодът на срещи приключи и го оставиха на спокойствие да напише доклада си. Докато се запознаваше с всички излезли публикации посветени на темата, стигна до извода, че онзи генерал от Пентагона не е бил много далеч от истината. Главният въпрос, относно контакта с извънземни — ако наистина бъде осъществен подобен контакт — щеше да е въпросът с паниката. Психологическата паника. Единственият значим човешки опит при среща с извънземни беше реакцията на радиослушателите по време на излъчената през 1938 година радиопиеса на Орсън Уелс „Война на световете“. И тогава хората се бяха държали неадекватно.

Бяха изпаднали в неописуем ужас.

Норман завърши доклада си и го озаглави „Относно евентуалния контакт с извънземни форми на живот“. От Националната служба докладът беше върнат с предложение „заглавието да бъде по-делово“ и „да бъдат премахнати всякакви намеци за евентуалност, тъй като в администрацията на контакта се гледа като на нещо твърде вероятно“.

След като бяха извършени необходимите промени, заведоха доклада като „Строго секретен“, под названието „Препоръки за израждане на екип от специалисти за контакт с Непознати Форми на Живот (НФЖ)“. В доклада Норман подчертаваше, че в подобен екип е наложително да бъдат включени психически стабилни индивиди. Освен това обсъждаше…

— Чудя се, — произнасяше в този момент Барнс, разтворил пред себе си една папка, — дали ще познаете следния цитат:

„Контактните групи за среща с Непознати Форми на Живот (НФЖ) трябва да са подготвени за големи психически натоварвания. Почти сигурно е, че ще се наблюдават състояния на екстремна тревога. Именно в такава насока би трябвало да се извършва подборът и подготовката на споменатата група.

Все още не сме в състояние да оценим предполагаемото ниво на тревога, което ще изпитат участниците в момента на срещата. Страховете, които ще бъдат пробудени при подобна среща са непознати за нас и не могат да бъдат прогнозирани предварително. Най-вероятната последица от контакта ще е чувството на неописуем ужас.“

Барнс хлопна папката.

— Спомняте ли си го?

— Да — рече Норман. — Спомням си го.

Знаеше и защо го е писал.

В процеса на изследователската работа, поръчана от Националния Съвет за Сигурност, Норман бе извършил серия опити посветени на психосоциалната тревога. Придържайки се към метода на Аш и Мълиграм, той бе конструирал поредица от изкуствени среди, в които субектите не знаеха, че са подложени на изследване. В един от експериментите, на членовете на групата бе поръчано да се качат в асансьор за да се преместят на друг етаж. Асансьорът бе спрян между етажите, а поведението на участниците в експеримента бе проследено чрез скрити камери.

Опитът бе повторен в различни вариации. В едни случаи на асансьора бе поставян надписът „В ремонт“, при други осъществяваха телефонна връзка между изследваните субекти и „техника“, понякога ги оставяха напълно изолирани, друг път изключваха осветлението, или пък заменяха пода на кабината с прозрачна пластмаса.

При друг опит, групата се натоварваше на микробус и се отправяше в пустинята под ръководството на „опитен водач“, после бензинът свършваше, а водачът получаваше „сърдечен пристъп“, изоставяйки подопечните си на произвола на съдбата.

Най-драматични бяха онези експерименти, при които субектите излизаха с малък самолет и по време на полета пилотът получаваше „сърдечен пристъп“.

Въпреки традиционните протести срещу подобни изпитания — че били садистични, че били изкуствени, че субектите подсъзнателно се досещали за истинския характер на кризата — Джонсън се бе сдобил с безценна информация за груповата реакция при екстремна тревога и стрес.

Откри например, че страховият отговор намалява пропорционално на размера на групата (петима и надолу), когато членовете на групата се познават добре, когато всички членове са в полезрението един на друг и не са изолирани по някакъв начин, когато споделят общи цели и разполагат с ограничено време, когато са смесени по възраст и пол и когато имат повишен праг на тревожност, измервана по лос-анджелиския тест, който пък от своя страна корелираше със степента на физическа подготовка.

Резултатите от изследванията бяха систематизирани и изобразени на графики, макар за Норман те да бяха само израз на здравия разум — с други думи, ако заседнеш в асансьора, най-добре ще е това да стане в компанията на уравновесени, спокойни и атлетични хора, при запазено осветление и увереност, че някой отвън скоро ще те измъкне.

Но Норман чувстваше, че част от резултатите са противоречиви, като например значението на груповия състав. Групите съставени изцяло от мъже или жени се справяха значително по-зле със стресовите състояния отколкото смесените групи; също както групите от хора на една и съща възраст понасяха по-зле натоварванията от тези с различна възрастова характеристика. Най-зле от всички бяха групите събрани предварително за друга цел — при едно от изследванията подложиха на стрес отбора — шампион на баскетболната лига и той се разпадна още в началото.

И макар докладът да изглеждаше солидно, Норман изпитваше безпокойство от същинската цел на изследването — нашествие на пришълци — което той самият смяташе за абсурдно. Дори след като го преработи, все още не можеше да се освободи от притесненията си.

Изпита облекчение, когато от администрацията го уведомиха, че не са харесали работата му. Нито една от препоръките на Норман не беше одобрена. Администрацията не беше склонна да се съгласи с доктор Норман Джонсън, че страхът ще е основният проблем при контакта и смяташе, че преобладаващите емоции биха били изненада и учудване. По-нататък, Администрацията предпочиташе разширена контактна група от тридесет човека, включваща трима теолози, един юрист, лекар, представител на Държавния департамент, представител на Обединения щаб, подбрана група представители на Законодателната комисия, космически инженер, екзобиолог, ядрен физик, антрополог, както и някой виден телевизионен журналист.

Така или иначе, президентът Картър не беше преизбран през 1980 и Норман не чу нищо повече за проекта НФЖ. Поне през следващите шест години.

До този момент.

— Спомняте ли си състава на предложения от вас НФЖ-екип? — попита го Барнс.

— Разбира се — вдигна вежди Норман.

Норман бе препоръчал контактната групата да се състои от четирима членове — астрофизик, зоолог, математик, лингвист — и евентуално пети член — психолог, чиято задача обаче ще е да проследи поведението и взаимоотношенията на другите членове от групата.

— Интересно какво мислите за това — Барнс му подаде лист хартия.

Норман плъзна поглед по списъка.

— С изключение на Левин, това е оригиналният състав на контактната група предложен от мен. Спомням си, че тогава дори проведох с тях интервю и ги подложих на изследвания.

— Вярно.

— Но нали сам казахте, че вероятно няма оцелели. Че в космическия кораб няма признаци на живот.

— Да — потвърди Барнс. — Ами ако греша?

Той погледна часовника си.

— В единадесет часа ще имам съвещание с членовете на групата. Искам и вие да присъствате и да ми кажете, какво мислите за тях. В края на краищата, при сформирането на контактната група ние се придържахме именно към вашите препоръки.

Придържали сте се към моите препоръки, помисли си мрачно Норман. Божичко, а аз исках само да си платя къщата!

— Уверен съм, щастлив сте от предоставената ви възможност да видите осъществен вашия проект — продължаваше Барнс. — Именно затова се спрях на вашата кандидатура за психолог, макар да разполагахме с по-млад специалист.

— Оценявам го — изрече Норман.

— Не се съмнявах — отвърна разведрено Барнс. Той протегна пухкавата си десница. — Добре дошли в НФЖ-групата, доктор Джонсън.

БЕТ

Заведоха Норман до каютата предназначена за него — тясна и мрачна, приличаща по-скоро на килия. Чантата му бе поставена на койката. В ъгъла имаше компютърен монитор и клавиатура. До нея — въздебел наръчник със синя подвързия.

Той се отпусна на твърдата, неподатлива койка. Облегна глава на стената.

— Здравей, Норман — рече нежен глас. — Радвам се, че и теб въвлякоха в това. В края на краищата, вината е само твоя, нали?

На вратата стоеше женска фигура.

Бет Халпърн, зооложката на групата, беше като етюд от контрасти. Висока, ъгловата жена на тридесет и шест, красива, въпреки острите черти и донякъде мъжествената осанка. В годините, откакто Норман я бе видял за последен път, мъжествеността й сякаш бе нараснала. Бет се занимаваше доста сериозно с бягане и вдигане на тежести, жилите и мускулите на ръцете и врата й изпъкваха видимо, а краката й, обути в къси шорти излъчваха сила. Косата й беше късо подстригана, по мъжки.

И същевременно тя носеше бижута и грим, а походката й бе все така привлекателна. Имаше мек глас, очите й бяха големи и влажни, особено когато разговаряше за живите същества, които изучаваше. В подобни случаи държанието й ставаше почти майчинско. Един от колегите й в университета я бе кръстил „Майката природа с мускули“.

Норман стана и тя го потупа по бузата.

— Стаята ми е до твоята, чух те като влезе. Кога пристигна?

— Преди час. Но все още съм в шок. Вярваш ли във всичко това? Мислиш ли че е реално?

— Мисля че е реално — тя посочи синия наръчник до компютъра.

Норман го вдигна и погледна заглавието — „Наредба за поведение на персонала по време на секретни военни операции“. Той прелисти няколко страници, изписани със сбит, ситен текст.

— Та там в общи линии се казва, — продължаваше Бет, — че ако не си държиш езика зад зъбите, те очакват дълги години военен затвор. И никакви телефонни разговори. Така че, Норман, нещата са много сериозни.

— И долу наистина има космически кораб?

— Има нещо. И тази мисъл е доста вълнуваща — тя заговори припряно. — От гледна точка на биологията, възможностите са направо главозамайващи — всички наши познания за живота произхождат от изучаване живите същества на една единствена планета — нашата собствена. А в известен смисъл тези живи същества си приличат. Всяко едно от тях — от амебата до човека — са построени на един и същ принцип, на основата на една и съща ДНК. А сега може би ще имаме възможността да се срещнем с живот, коренно различен от познатия ни — до последната молекула. Вълнуващо е, нали?

Норман кимна, но мисълта му беше другаде.

— Какво казваш — никакви разговори, така ли? Ами аз обещах да се обадя на Елен.

— Е, аз пък опитах да се свържа с дъщеря ми и те ми казаха, че връзката с континента е прекъсната. Ако въобще може да им се вярва. Военно-морските сили имат повече сателити, отколкото генерали, а се кълнат, че не могат да ми осигурят телефонна връзка. На това отгоре Барнс ме излъга, че нямал нищо против да се обадя. Представяш ли си?

— На колко е Дженифер? — попита Норман, доволен че съумя да изрови името й в паметта си. А как се казваше мъжът й? Беше физик, това Норман помнеше добре. Русокос, с брада. Носеше папионки.

— На девет. Играе бейзбол в Детската лига на Ийвстън. Не я бива много в учението, но е страхотен питчър — в гласа й се долови гордост. — Как е семейството ти? Елен?

— Добре е. И децата също. Тим е втори курс в Чикагския. Ейми отиде в Андоувър. А как е…

— Джордж? Разведохме се преди три години — прекъсна го Бет. — Джордж спечели едногодишна стипендия в Центъра за Атомни Изследвания в Женева и малко след като замина да търси екзотични частици, научих че е намерил онова, което е търсил. Тя е французойка. Казва че била страхотна готвачка — Бет сви рамене. — Както и да е, работата ми върви чудесно. Последните няколко години се занимавах с цефалоподи — калмари и октоподи.

— И как е?

— Много интересно. Човек изпитва странно усещане, когато започне да осъзнава колко интелигентни са тези същества, особено октоподите. Знаеш, предполагам, че октоподите са по-умни от кучетата и биха били чудесни питомци. Те са не само интелигентни, но и лесно привързващи се. Само че хората не го знаят.

— А можеш ли да ги ядеш? — запита я Норман.

— О, Норман — усмихна се тя. — Все още ли свързваш всичко с храната?

— Когато е възможно — отвърна Норман и потупа корема си.

— Е, тук храната няма да ти се понрави. Ужасна е. Но отговорът е — не — тя щракна с пръсти. — Не бих могла да ям октоподи след всичко, което научих за тях. Което ми напомня да те питам — какво знаеш за Хал Барнс?

— Нищо, защо?

— Питах насам-натам. Оказа се, че Барнс не е във флотата. Вече не е.

— Искаш да кажеш, че е пенсиониран?

— Още през 81-ва. Завършил е подготовка за космоинжинер в Калифорнийския технологичен, а след като се пенсионирал, работил при Грюман. После бил член на Военно-Морския Научен Съвет на Националната Академия, след това помощник-секретар в Министерството на Отбраната и член на Надзорния Съвет по Отбранителни Системи и същевременно участвал в Научния Съвет по Отбрана, от чийто услуги се ползват Обединения щаб и Секретариата по отбрана.

— И какво ги е съветвал?

— Разработване на оръжия — рече Бет. — Той е човекът в Пентагона, който препоръчва на правителството кои оръжия да бъдат разработени. Та интересно — как е стигнал до поста ръководител на тази експедиция?

— Убий ме ако знам — промърмори Норман, докато изуваше обувките си. Изведнъж се бе почувствал страшно уморен. Бет подпря рамо на вратата.

— Изглеждаш в страхотна форма — отбеляза Норман. Дори ръцете й излъчват сила, помисли си той.

— И тъкмо навреме, както се оказа — рече Бет. — Вече надушвам какво ни чака. Ами ти? Мислиш ли, че ще се справиш?

— Аз ли? Защо да не се справя? — той сведе поглед към оформилото се коремче. Елен непрестанно му натякваше да направи нещо за него. Понякога Норман се вдъхновяваше и посещаваше два-три дни гимнастическия салон, но нито веднъж не бе в състояние да издържи, докато го стопи съвсем. Истина си беше, че това вече нямаше особено значение за него. Все пак е на петдесет и три, университетски професор. Какво пък толкова!

Изведнъж му хрумна нещо.

— Какво искаш да кажеш с това, че надушваш какво ни чака? Какво ни чака?

— Ами… засега само се говори. Но идването ти потвърждава слуховете.

— Какви слухове?

— Ще ни изпратят долу — рече Бет.

— Къде долу?

— На дъното. При космическия кораб.

— Но той е на хиляда фута дълбочина. Изследват го с подводници-роботи.

— В наши дни хиляда фута не са чак такава дълбочина — възрази Бет. — Техниката е в състояние да се справи с нея. Долу има и водолази. Казват дори, че са сглобили станция за да може нашата група да се спусне и да работи на дъното в продължение на седмица — докато отворят кораба.

Норман почувства, че го побиват тръпки. По време на работата си в екипа за неотложна помощ се беше сблъсквал с какви ли не ужаси. Веднъж, при една самолетна катастрофа в покрайнините на Чикаго, някаква пихтиеста маса бе привлякла вниманието му. Помислил бе, че е смачкана жаба, но се оказа откъсната детска ръчичка. Друг път видя изгорено човешко тяло, все още привързано с колан за седалката, само че тази седалка бе прелетяла петдесетина метра за да се озове в задния двор на близката къща, до надуваем детски басейн. А в Далас присъства на събирането на различни човешки органи от един покрив…

Работата в екипа по самолетни катастрофи изискваше преди всичко да не се впечатляваш от всичко онова, което виждаш, като същевременно не губиш своята бдителност. Но тя не беше свързана с каквато и да е опасност за живота. Единственият риск оставаше рискът от нежелани кошмари.

А сега, при мисълта че ще се спуснат на хиляда фута дълбочина, за да изследват някаква разбита черупка…

— Добре ли си? — попита Бет. — Изглеждаш ми малко блед.

— Не знаех, че всички говорят за спускане долу.

— Само слухове — отбеляза Бет. — Почини си, Норман. Ще имаш нужда.

СЪВЕЩАНИЕТО

Точно преди единадесет, контактната група се събра в залата за съвещание. Норман беше заинтригуван да види събрана за пръв път групата, която бе създал на хартия преди шест години.

Тед Филдинг беше добре сложен, красив, все още с момчешки вид въпреки четирийсетте си години и по всичко изглежда се чувстваше удобно в къси шорти и поло. Известен астрофизик от лабораторията за реактивни изследвания в Пасадена, той имаше зад гърба си важни разработки по планетарна стратиграфия на Меркурий и Луната, макар че най-голяма слава му бяха донесли наблюденията над Мангала Валис и каналите Валес Маринерис на Марс. Разположени по протежение на марсианския екватор, тези гигантски каньони бяха с дължина двеста и петдесет мили, а на дълбочина достигаха две мили и половина — с други думи бяха десет пъти по-дълги и два пъти по-дълбоки от Гранд каньон. Филдинг беше един от първите, които стигнаха до заключението, че планетата най-близка по размери до Земята не е Марс, както се смяташе по-рано, а Меркурий, с нейното подобно на земното магнитно поле.

В държанието си Филдинг бе открит, жизнерадостен, помпозен. Почти винаги, когато излиташе космически кораб, той се появяваше на малкия екран, вследствие на което се радваше на известна телевизионна популярност. Наскоро се бе оженил за една телевизионна метеороложка в Лос Анджелис и имаше син от нея.

Тед беше дългогодишен защитник на идеята за живот на другите планети и ярък привърженик на СЕТИ — програмата за издирване на извънземен разум, която не малко учени смятаха за загуба на време и пари. Когато видя Норман, той се ухили щастливо.

— Винаги съм знаел, че това ще се случи — рано или късно ще се сдобием с доказателства за съществуването на разумен живот на другите планети. И най-сетне го имаме, Норман. Това е велик момент. Особено съм щастлив от формата му.

— Формата ли?

— На обекта долу.

— И каква е тя? — Норман не беше чул нищо за формата.

— Бях в мониторната за да наблюдавам изображението, подавано от роботите. Вече имат достатъчно данни за формата на скрития под кораловия пласт обект. Не е кръгъл. Не прилича на летяща чиния — Тед поклати глава. — И слава Богу. Може би това ще поуспокои ония лунатици — той се усмихна. — Всичко идва при онзи, който чака, а?

— Така е — кимна Норман. Не беше съвсем сигурен какво има пред вид Тед, но знаеше, че е склонен към литературни отклонения. Тед се имаше за ренесансов човек и случайните цитати от Русо и Лао Тце целяха да подчертаят този ефект. Но въпреки всичко той бе изключително добродушен и това си личеше в думите му. В него имаше някаква невинност, граничеща с наивитет, която бе едновременно искрена и забавна. Норман го харесваше.

Не беше така с Хари Адамс, принстънският математик, който Норман не бе виждал от шест години. Хари беше висок и слаб негър, носеше очила с телени рамки и бе постоянно намръщен. На гърдите на пуловера му бе изписано „Математиците винаги знаят как да го правят“. Съвсем като в студентските години и наистина — Адамс изглеждаше далеч по-млад от своите тридесет години и без съмнение бе най-младият член на групата — както и най-важният.

Немалко теоретици твърдяха, че контактът с извънземни би бил невъзможен, тъй като хората няма да имат нищо общо с пришълците. Те подчертаваха, че и мисълта подобно на човешкото тяло ще се явява резултат от продължителна и изпълнена с безброй случайни фактори еволюция. Също както телата ни, така и нашият начин на мислене би могъл да е съвсем различен.

Хората вече се бяха сблъскали с комуникационни проблеми, опитвайки се да влязат в контакт с други земни създания, например делфините. Но затрудненията идеха от там, че те обитаваха съвсем различна среда и бяха надарени с различни сензорни апарати.

Но въпреки това, хората и делфините биха могли да изглеждат като родни братя, ако се имаха пред вид предполагаемите различия между нас и извънземните същества — сами по себе си продукт на милиарди години дивергентна еволюция в коренно различа планетарна среда. Нищо чудно тези същества въобще да не възприемат света такъв, какъвто го възприемаме ние. Всъщност, възможно е дори да бъдат лишени от зрителни сетива. Например да са слепи и да опознават света чрез мирис, температура или натиск. Едва ли ще може да се влезе в контакт с подобни същества, с които нямаме нищо общо. Или както бе казал някой, как ще обясниш поемата на Уърдъуърт за нарцисите на една сляпа водна змия?

Единственото поле на знание, които бихме могли да споделяме с извънземните бе математиката. Именно затова математиците биха играли ключова роля при евентуален контакт. Норман се бе спрял на Адамс защото независимо от възрастта си, Хари вече имаше важни разработки в няколко различни области.

— Какво мислиш за всичко това, Хари? — попита Норман, като се настани в едно кресло до него.

— Мисля, че на всички е ясно — отвърна Хари. — Тук си губим времето.

— Ами перката, която са открили на дъното?

— Не знам какво е това, но знам какво не е. Това не е космически кораб на друга цивилизация.

Тед, седнал наблизо, извърна обидено глава. Хари и Тед очевидно вече бяха кръстосвали шпаги на тази тема.

— Откъде знаеш? — запита Норман.

— Няколко прости изчисления — рече Хари и махна небрежно с ръка. — Всъщност, банални. Чувал ли си за уравнението на Дрейк?

Норман кимна. Това беше едно от най-известните предположения сред публикациите, посветени на извънземния живот. Но въпреки това каза:

— Би ли ми припомнил?

Хари въздъхна отегчено и извади лист хартия.

— Това е вероятностно уравнение.

Той написа: p=fpn1nflfifc

— Написаното означава, че вероятността p на някоя звездна система да се развие разумен живот е функция от вероятността звездата да разполага с планети, броят на обитаемите планети, вероятността на някоя от тези обитаеми планети да възникне живот, вероятността този живот да породи разум и вероятността зародилата се цивилизация да направи опит за междузвездна комуникация в разстояние на пет милиарда години. Ето това изразява уравнението.

— Хм — рече Норман.

— Истината е, че не разполагаме с никакви факти — продължи Хари. — Налага се да приемем на доверие всяка едно от тези вероятности. Нищо по-лесно няма от това, да вземем едностранно решение — като Тед — и да заключим, че има поне хиляда разумни цивилизации. Ала също толкова лесно е да предположим, че има само една. Нашата — той побутна хартията. — В такъв случай, онова което лежи долу не принадлежи на чужда цивилизация. Следователно си губим времето тук.

— Тогава какво е онова долу? — попита отново Норман.

— Нищо повече от абсурден израз на романтични мечти — заяви Адамс и нагласи очилата си. В него се долавяше някаква затаена злоба, която тревожеше Норман. Преди шест години, Хари Адамс бе само едно улично хлапе, чийто новоизгряващ талант го бе отвел от полуразрушената къща в покрайнините на Филаделфия до подстриганите зелени морави на Принстън. Какво го ядеше сега?

Адамс беше изключително надарен теоретик, със солидна репутация в областта на плътностно-вероятностните функции на квантовата механика, далеч отвъд пределите на познанията на Норман, макар Адамс да бе приключил разработките си едва седемнадесетгодишен. Но като човек, Адамс не можеше да има каквито и да било тайни от Норман и нямаше никакво съмнение, че в момента е напрегнат и ядосан, а към членовете на групата изпитва неприязън.

Или може би това се дължеше на собственото му присъствие в групата. Норман се зачуди как ли ще се излезе на глава с това разглезено бившо вундеркиндче.

Имаше само два вида вундеркинди — математични и музикални. Някои психолози твърдяха, че има само един вид, поради близката връзка между музиката и математиката. И макар много деца да се раждаха с таланти в областта на литературата, рисуването и спорта, единствено в математиката и музиката техните постижения бяха в състояние да се сравняват с тези на възрастните. От психологическа гледна точка тези деца бяха със сложен характер — самотни, изолирани не само от другите деца, но и от семействата си заради дарбата, която караше другите да им се възхищават и същевременно пораждаше завист. Умението им да общуват нерядко закърняваше и ги правеше неспособни за групови взаимоотношения. Като особено надарен, за Хари тези проблеми вероятно тежаха с още по-голяма сила. В един разговор с Норман той бе признал, че когато за пръв път изучавал преобразованията на Фурие, останалите деца тренирали да забиват топката в коша. Така че нищо чудно Хари да се чувстваше неудобно в групата.

Но имаше и още нещо… Хари изглеждаше направо ядосан.

— Почакай само — мърмореше той. — След седмица всичко това ще се окаже една голяма тенекия. И нищо повече.

Надяваше се, а? — помисли си Хари. Чудеше се защо Хари се държи така.

— Е, аз пък мисля, че е много вълнуващо — намеси се Бет Халпърн с блестящата си усмивка. — Възбужда ме дори само мисълта, че е възможно да намерим извънземен живот.

— Така е — съгласи се Тед. — В края на краищата, Хари, на този свят има много повече неща от тези, за които се предполага в твоята философия.

Норман погледна към последния член на групата, морския биолог Артър Левин. Левин беше единственият човек, когото не познаваше. Дундест и блед, той изглежда бе потънал в собствените си, нерадостни мисли. Тъкмо се готвеше да го попита за мнението му по въпроса и в залата влезе капитан Барнс стиснал под мишница дебела папка.

— Добре дошли в сърцето на нищото, — обяви Барнс, — където дори тоалетните не работят — всички се засмяха нервно. — Съжалявам, че ви накарах да чакате. Но тъй като не разполагаме с много време, да започваме веднага. Ще бъдете ли така добри да изгасите осветлението?

Първият диапозитив изобразяваше масивен кораб с множество надстройки по палубата.

— Това е „Роуз сийлейди“ — започна Барнс. — Съд за спускане на дълбочинен кабел, нает от „Транспак комюникейшънс“ за да прокара подводна телефонна линия от Хонолулу до Сидней, Австралия. Напуснал е Хавай на 29 май тази година и на 16 юни е стигнал околностите на Западна Самоа, в средата на Тихия океан. Полагал нов фибро-оптичен кабел с капацитет двадесет хиляди паралелни телефонни връзки. Кабелът е покрит с плътна метало-пластична мрежа, изключително здрава и неподатлива на пречупване. Корабът бил спуснал кабел с дължина над четиристотин и шейсет морски мили на дъното на Тихия океан без каквито и да било затруднения. Следващият.

Карта на Тихия океан с голямо червено петно.

— В десет часа вечерта, през нощта на 17 юни, корабът се е намирал тук — между островите Паго Паго на Американска Самоа и Вити Леву на Фиджи, когато за пръв път на борда почувствали рязко дръпване. Включила се алармата и екипажът осъзнал, че кабелът се е закачил и скъсал. Веднага прегледали картите, търсейки някакво подводно препятствие, но не намерили нищо подобно. Навили скъсания кабел, което им отнело няколко часа, тъй като от момента на инцидента корабът изминал повече от миля. Когато разгледали края на кабела, забелязали че е гладко прерязан „от чифт гигантски ножици“, както се изразил един от моряците. Следващият.

Част от фибро-оптичен кабел, изправен пред камерата от мургава моряшка ръка.

— Характерът на скъсването, както сами можете да се убедите, предполага наличието на пречка с изкуствен произход. „Роуз“ обърнал на север и се върнал над мястото на инцидента. Следващият.

Серия от неравни черно-бели линии със звездички между тях.

— Ултразвуковият монитор на кораба. Трудно ще ви е да го разберете, ако не сте виждали подобни, но ето тук е изобразено острото като нож препятствие. Наподобява потънал кораб или самолет, очевидно то е прекъснало кабела.

Чартърната компания, „Транспак комюникейшънс“ уведомила Военно-Морските сили и поискала информация за възможния характер на препятствието. Това е в реда на нещата, винаги когато се скъса кабел, първо се уведомява флотата, в случай че причината там е известна. Ако потъналият съд съдържа експлозиви, кабелната компания би искала да го знае, преди да се заеме с поправката. Но в този случай военните не знаели нищо за препятствието. И били заинтригувани.

Незабавно от Мелбърн към мястото на инцидента бил изпратен най-близкият изследователски кораб — „Оушън иксплорър“. „Оушън“ пристигнал в района на 21 юни тази година. Основната причина, поради която от командването на ВМФ проявили интерес е, че помислили препятствието за потънала китайска атомна подводница от клас „Ю-хан“, съоръжена с ракети „СЮ-2“. Известно ни е, че китайците са изгубили подобна подводница приблизително в този район през май 1984. „Оушън иксплорър“ огледал дъното, използвайки свръхмодерен сонарен2 прибор, при което била получена следната картина.

Изображението бе цветно и триизмерно — съвсем като истинско.

— Както виждате, дъното е равно, ако се изключи стърчащата на двеста и осемдесет фута височина триъгълна перка. Ето тук — той посочи къде точно. — Изображението, наподобяващо крило надвишава по размери всички познати самолети построени в Съединените щати и Съветския съюз. Това беше първият необичаен факт. Следващият.

Подводен робот, спускан с кран край корпуса на кораб. Роботът изглеждаше като серия от хоризонтални тръби с камери и прожектори в центъра.

— На 24 юни пристига „Нептун IV“, кораб-носач на АДУ — Апарати с Дистанционно Управление, принадлежащ на ВМФ. „Скорпион“, роботът който виждате на диапозитива, бе спуснат за да заснеме крилото. Ето и изображението, което получихме от него.

Сред групата се понесе шепот. В средата на слабо осветената цветна снимка се виждаше сива перка, стърчаща над плоското коралово дъно. Перката беше със заострени ръбове, аеродинамична форма, гладко обработена и несъмнено — с изкуствен характер.

— Виждате, — продължаваше Барнс, — че дъното в този район е покрито с натрошени мъртви корали. Крилото изчезва под коралите, което предполага че останалата част от летателния апарат се намира отдолу. Беше извършено обследване на дъното със скенер с изключително висока разрешаваща способност, за да се определи формата на подлежащия обект. Следващият.

Още едно изображение, този път състоящо се не от линии, а от микроскопични точки.

— Както виждате, перката изглежда е прикрепена за цилиндричен обект, заровен под кораловия пласт. Обектът е с диаметър сто и деветдесет фута и се разполага в западна посока на разстояние 2754 фута където завършва със заострен ръб.

Отново шепот в залата.

— Няма съмнение — рече Барнс. — Цилиндричният обект е дълъг почти половин миля. Очертанията му напомнят тези на ракета или космически кораб, но въпреки това в началото предпочитахме да го наричаме „аномалията“.

Норман погледна към Тед, който се хилеше доволно на екрана. Зад него цареше мрак. Виждаше се само навъсеното лице на Хари Адамс, чийто рамки блестяха.

Диаскопът внезапно изгасна. Стаята потъна в мрак. Разнесоха се развълнувани възклицания. Норман чу Барнс да казва:

— Дявол да го вземе, пак ли!

Някой зачука по вратата, после отдолу се промъкна лъч светлина.

Бет доближи ухо до Норман и рече:

— Непрестанно проблеми с енергозахранването. Успокоително, а?

След няколко секунди светлините блеснаха и Барнс продължи.

— На 25 юни един от дистанционните апарати отряза парче от опашката и го изнесе на повърхността. Анализът показа, че се касае за титаниева сплав с епоксипресин. На Земята технологията за добиване на подобна сплав в настоящия момент е непозната.

Експертите потвърдиха, че произходът на перката е извънземен — макар че след десет или двадесет години ние също ще сме състояние да синтезираме подобна сплав.

Хари Адамс изръмжа, наведе се напред и си отбеляза нещо в бележника.

Междувременно, обясни Барнс, с помощта на други роботи на дъното били разположени сеизмични заряди. Сеизмичните анализи показали, че заровената аномалия е от метал, но е куха и има комплексна вътрешна структура.

— След две седмици интензивни изследвания, — каза Барнс, — стигнахме до извода, че аномалията представлява някакъв вид космически кораб.

Окончателното потвърждение дошло на 27 юни от геолозите. Взетите от дъното проби доказвали, че настоящото океанско дъно е било много по-плитко, вероятно не повече от осемдесет или деветдесет фута. Това обяснявало и наличието на дебел коралов пласт, покриващ кораба, със средна дебелина тридесет фута. Ето защо, геолозите предположили, че корабът се намира на нашата планета от преди триста години до петстотин години. Може би хиляда.

— С огромна неохота, — говореше Барнс, — специалистите от ВМФ трябваше да признаят, че находката най-вероятно е космически кораб, принадлежащ на чужда цивилизация. Последва спешно свикване на Съвета за Национална Сигурност, на което президентът настоя корабът да бъде отворен. Още на 29 юни членовете на НФЖ-групата бяха призовани.

На 1 юли спуснали подводната станция ДС3-7 и я разположили в непосредствена близост до космическия кораб. В ДС-7 били настанени девет водолази от флотата и започнали работа в изкуствено обогатена на газове среда. Натоварили ги с изкопните работи.

— Мисля, че с това въвеждането ви приключва — каза Барнс. — Някакви въпроси?

Пръв се обади Тед.

— Има ли някакви подробности за вътрешната структура на космическия кораб?

— Не, до този момент. Изглежда корабът е бил построен по такъв начин, та ударните вълни да се плъзгат по външната повърхност на корпуса, който е невероятно здрав и издръжлив. Това ни попречи да получим ясно изображение на вътрешността при сеизмичните изследвания.

— А пасивните техники за вътрешен оглед?

— Опитвахме и това — кимна Барнс. — Гравиметричен анализ — отрицателен. Термография — неуспешна. Съпротивителна картография — неуспешна. Прецизна протонна магнетометрия — отрицателна.

— Подслушващи устройства?

— От първия ден разполагаме с разположени на дъното хидрофонни шумоуловители. Корпусът не провежда никакви звуци. Поне до този момент.

— А скопичните процедури?

— Повечето включват радиация, от която засега бихме желали да се въздържаме.

— Капитан Барнс, — взе думата Хари, — забелязах, че перката изглежда добре запазена, а корпусът прилича на идеален по форма цилиндър. Смятате ли, че този кораб се е блъснал в океана?

— Да — отвърна Барнс, но изглеждаше обезпокоен.

— Значи обектът е издържал на пряк удар с повърхността при висока скорост и е останал цял и невредим?

— Ами, той е невероятно здрав.

Хари кимна.

— Би трябвало…

— Тези водолази долу, — прекъсна го Бет, — с какво се занимават?

— Търсят входната врата — усмихна се Барнс. — За момента използваме класическа археологична техника. Копаем пробни отвърстия в корала и оглеждаме корпуса за люк или нещо подобно. Надяваме се да го открием до четирийсет и осем часа. Успеем ли, влизаме веднага. Други въпроси?

— Да — рече Тед. — Каква беше реакцията на руснаците за откритието?

— Не сме съобщавали на руснаците — отвърна Барнс.

— Не сте им казали?

— Не. Не сме.

— Но това е безпрецедентно събитие в човешката история. Не само американската. В историята на цялото човечество. Длъжни сме да го споделим с останалите народи. Подобно откритие може да обедини всички…

— Кажете го на президента — отвърна Барнс. — Не знам какво е имал пред вид, но решението е негово. Други въпроси?

Спогледаха се мълчаливо.

— Е, значи приключихме — каза Барнс.

Светлините блеснаха. Разнесе се скърцане на кресла, хората един по един се надигаха. И тогава се обади Хари Адамс.

— Капитане, трябва да призная, че съм възмутен от съобщението ви.

Барнс го погледна изненадан.

— Какво искате да кажете, Хари?

Останалите спряха и впериха погледи в Адамс. Седеше в креслото с ядосано изражение.

— Да не сте решили да ни съобщите новината със заобикалки?

— Коя новина?

— Новината за вратата.

Барнс се разсмя неуверено.

— Хари, нали току що ви казах, че водолазите копаят пробни отвори и търсят входната…

— А аз пък казвам, че от три дена предполагате местонахождението на вратата. Още когато сте започнали да ни събирате. А сега вече го знаете със сигурност. Прав ли съм?

Барнс мълчеше. Стоеше неподвижно, със замръзнала на лицето усмивка.

Божичко, мислеше си Норман, гледайки Барнс. Хари е прав. Известно беше, че Хари има невероятно логичен ум и изумителни дедуктивни способности, но Норман за пръв път ги виждаше в действие.

— Да — кимна Барнс. — Прав сте.

— И знаете местонахождението на вратата?

— Да. Знаем го.

В настъпилата тишина пръв се обади Тед.

— Но това е фантастично! Това е изключително! И кога ще слезем долу за да проникнем в кораба?

— Утре — отвърна Барнс без да откъсва очи от Хари. — Миниподводницата ще ви свали долу по двойки. Ще започнем прехвърлянето утре в осем часа.

— Колко вълнуващо! — говореше Тед. — Фантастично! Невероятно!

— Така че, — каза Барнс, все още загледан в Хари, — гледайте тази нощ да се наспите — ако можете.

— Сън невинен, що душата изпълва с блянове — занарежда Тед. Изглеждаше сякаш ще се пръсне от вълнение.

— До края на деня при всеки от вас ще дойдат тилови офицери за да извършат необходимите измервания за водолазни костюми. Ако имате още въпроси, ще ме намерите в кабинета.

Барнс напусна залата и с това съвещанието приключи. Останалите го последваха, а Норман остана последен, заедно с Хари Адамс. Хари все още не бе станал от стола си. Гледаше как техниците събират сгъваемия екран.

— Страхотно изпълнение беше — отбеляза Норман.

— Така ли? Защо?

— Ти надуши, че Барнс крие от нас за вратата.

— А, той много неща не казва — промърмори хладно Адамс. — Всъщност, не ни е съобщил нито един важен факт.

— Какво например?

— Например, — отвърна Хари и най-сетне реши да се изправи, — че капитан Барнс е съвсем наясно защо президентът иска всичко да бъде запазено в тайна.

— Наясно ли е?

— При тези обстоятелства, президентът няма друг избор.

— Кои обстоятелства?

— Той знае, че обектът долу не е космически кораб.

— Тогава какво е?

— Мисля че е пределно ясно какво е.

— Не и за мен — рече Норман.

Адамс се усмихна за пръв път.

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш — подхвърли той и се отправи навън.

ТЕСТЪТ

Артър Левин, морският биолог, беше единственият член на групата, който Норман не бе срещал преди. Ето нещо, за което тогава не се досетихме, мислеше си Норман. Сметнали бяха, че предполагаемият контакт ще се осъществи на сушата, а бяха забравили очевидното — че ако космически кораб се спусне над Земята, най-вероятно е да попадне на водна повърхност, покриваща над седемдесет процента от планетата. От тази гледна точка, ясно беше че ще се нуждаят от морски биолог.

Какво ли още сме пропуснали, запита се Норман?

Когато откри Левин, той напрягаше мускули на една напречна греда. Левин идваше от Океанографския институт в Уудс Хол, Масачузетс. Ръкува се с влажна от пот длан. Левин изглеждаше доста подтиснат и не след дълго призна, че е хванал морска болест.

— Морска болест? И вие сте морски биолог? — учуди се Норман.

— Работя в лаборатория. На сушата. Където нищо не се движи постоянно. Защо се усмихвате?

— Съжалявам — рече Норман.

— Струва ви се смешно а, морски биолог, хванал морска болест?

— По-скоро нелепо.

— Не съм само аз — обясни Левин. Той погледна към океана. — Вижте там. Хиляди мили равна повърхност. И нищо друго.

— Това е океана.

— Тръпки ме побиват — каза Левин.

— И така? — запита го Барнс, когато се върнаха в кабинета. — Какво мислите?

— За кое?

— За групата, по дяволите!

— Това е съставът, на който се бях спрял преди шест години. Групата е добре побрана и доста способна.

— Искам да знам кой пръв ще се огъне.

— Защо трябва някой да се огъва? — запита Норман. Той забеляза, че по лицето на Барнс се стичат тънички капки пот. Капитанът очевидно също беше доста напрегнат.

— На хиляда фута дълбочина? — запита Барнс. — Обитаващи и работещи в тясна, пренаселена станция? Вижте, не става дума за отряд опитни флотски водолази, привикнали на дисциплина и умеещи да се владеят във всякаква ситуация. За Бога, аз говоря за тълпа учени! Искам да знам със сигурност, че всички те са здрави. И че никой от тях няма да се побърка.

— Не знам дали ви е известно, капитане, че психологията не е в състояние да даде подобна предварителна оценка. За това кой ще се побърка.

— Дори когато става дума за страх?

— Каквото и да е.

Барнс сбърчи вежди.

— Мислех, че сте специалист по страха.

— Моята тясна специалност е тревогата и бих могъл да ви кажа, съобразно личните характеристики, кой от членовете ще бъде подложен на екстремна тревога при стресови ситуации. Но не бих могъл да предрека кой би се огънал под влияние на стреса и кой би издържал.

— Тогава за какво ви бива? — възкликна ядосано Барнс. После въздъхна. — Съжалявам. Не искате ли да ги разпитате или да ги подложите на някакви тестове?

— Нямам никакви тестове — отвърна Норман. — Поне такива, които биха ни свършили работа.

Барнс въздъхна повторно.

— А какво мислите за Левин?

— Хванал е морска болест.

— Долу няма кой знае какво движение, така че ще се оправи. Какво мислите лично за него?

— Малко съм загрижен.

— И с право. Ами Хари Адамс? Толкова е арогантен.

— Да — кимна Норман. — Но това е за предпочитане.

Изпитанията бяха показали, че хората които най-добре се справят с натоварванията са от онези, които останалите не харесват и определят като арогантни, наперени, раздразнителни.

— Може би сте прав — рече Барнс. — А неговите прословути изследвания? Само допреди няколко години Хари беше един от ярките привърженици на СЕТИ. А сега, когато най-сетне попаднахме на нещо, той внезапно започва да се държи враждебно. Спомняте ли си публикациите му?

Норман не ги помнеше и тъкмо се готвеше да го каже, когато в стаята влезе един лейтенант.

— Капитан Барнс, ето фотографското увеличение, което искахте.

— Добре — рече Барнс. Той присви очи към снимката и после я остави. — А какво се чува за времето?

— Никаква промяна, сър. Сателитните съобщения потвърждават, че в района разполагаме с четирийсет и осем часа, плюс-минус дванадесет.

— По дяволите — възкликна Барнс.

— Проблеми? — поинтересува се Норман.

— Времето се разваля — рече Барнс. — Възможно е да евакуираме съдовете от повърхността.

— Това означава ли, че се отменя спускането?

— Не — поклати глава Барнс. — Потегляме утре, както бе решено.

— Защо Хари смята, че онова нещо долу не е космически кораб? — попита Норман.

Барнс погледна намръщен подредените пред него папки.

— Нека ви кажа нещо — поде той. — Хари е теоретик. А теориите са си само теории. Аз работя със солидни факти. Такъв факт например, е че долу има нещо дяволски странно и много старо. Искам да знам какво е то.

— Но ако не е космически кораб, тогава какво би могло да бъде?

— Нека почакаме докато стигнем долу — Барнс си погледна часовника. — Вторият модул на станцията вероятно вече е закотвен за дъното. След петнадесет часа започваме да ви прехвърляме. А дотогава ни чака доста работа.

— Почакайте малко, доктор Джонсън — Норман замря неподвижно, гол, усещайки допира на металическия оразмерител. — Още малко… чудесно. А сега можете да влезете във ваната.

Младият военен фелдшер отстъпи назад, а през това време Норман изкачи стълбите и надникна в басейна, напълнен догоре с вода. В мига, когато потопи тялото си в него, водата преля отвъд края.

— Това за какво е? — попита Норман.

— Съжалявам, доктор Джонсън, но ще трябва да се потопите напълно…

— Какво?

— Само за малко, сър…

Норман пое дъх, отпусна се под водата и почти веднага изплува.

— Чудесно, можете да излизате — каза фелдшерът и му подаде хавлия.

— За какво беше това? — повтори Норман докато изкачваше стълбичките.

— Измерване на общото тотално телесно съдържание на мазнини — обясни фелдшерът. — Необходимо ни е, за за да изчислим вашата сатхар.

— Моята сатхар?

— Сатурационна характеристика — поясни фелдшерът докато нанасяше нещо в бележника си. — О, Боже! — възкликна той. — Извън нормата сте.

— Хайде де.

— Тренирате ли, доктор Джонсън?

— От време на време — отвърна уклончиво той. Хавлията беше твърде малка за да я увие около кръста си. Защо ли тия от флотата използват такива малки кърпи?

— Пиете ли?

— От време на време — този път още по-уклончиво. А и какво друго да каже?

— Мога ли да попитам, кога за последен път сте приемали алкохол, сър?

— Не зная. Преди два или три дена — Сан Диего му се струваше безкрайно далеч. — Защо?

— Всичко е наред, доктор Джонсън. Да имате болки в ставите, колената и кръста?

— Не, защо?

— Случаи на загуба на съзнание, припадъци или причерняване?

— Не…

— Бихте ли седнали там, сър — фелдшерът посочи малко столче, до вграден в стената електронен прибор.

— Бих искал да ми обясните защо е всичко това — заяви Норман.

— Само гледайте в зелената точка, с широко отворени очи…

Усети рязък полъх в очите си и инстинктивно премигна. Макарата с милиметрова хартия се завъртя. Фелдшерът я откъсна и се загледа в нея.

— Благодаря, доктор Джонсън. А сега, ако обичате…

— Искам да получа от вас информация — рече Норман. — Искам да знам какво става.

— Разбирам, сър, но трябва да приключа с прегледа преди следващото ви съвещание в седемнадесет часа.

Норман легна по гръб, фелдшерът забоде по една игла в ръцете му, една в крака и последната — в слабините. Той извика от острата болка.

— Най-лошото мина, сър — успокои го фелдшерът. — Бихте ли притиснали с памук ето тук…

Носът му бе защипан с щипка, а в устата му пъхнат мундщук.

— Сега измерваме въглеродния двуокис — обясняваше фелдшерът. — Издишайте. Добре. Поемете въздух, издишайте…

Норман издиша. Гумената диафрагма пред него се изду, измествайки стрелката на скалата.

— Още веднъж, сър. Сигурен съм, че можете повече.

Норман не беше на същото мнение, но се подчини.

В стаята влезе друг фелдшер, стиснал гъсто изписан лист.

— Ето неговите телесни характеристики — рече той.

Първият фелдшер се намръщи.

— Барнс видя ли ги?

— Да.

— И какво каза?

— Каза че всичко е наред. Да продължаваме.

— Добре тогава. Той е шефът — първият фелдшер се обърна към Норман. — Поемете още веднъж, доктор Джонсън, дълбоко…

Опряха металния оразмерител на брадата и челото му. Усукаха метър около главата му. После поставиха оразмерителя между двете уши.

— Това за какво е? — попита Норман.

— За да ви направим шлем, сър.

— Не е ли по-лесно ако го премеря?

— Така го правим, сър.

Вечерята беше макарони и сирене, отдолу загоряла. Норман я блъсна встрани след няколко хапки.

На вратата се появи познатият фелдшер.

— Време е за съвещанието в седемнадесет часа — обяви той.

— Никъде няма да ходя, — отвърна Норман, — докато не получа отговори. Какво, по дяволите, правите с мен?

— Рутинно изследване преди дълбочинно натоварване, сър. Наредбите във ВМФ го изискват, преди да се спуснете долу.

— И защо да съм извън нормата?

— Моля, сър?

— Казахте, че съм бил извън нормата.

— А, това ли? Е, малко сте по-тежичък, сър, отколкото е предвидено в таблицата.

— Има ли някакъв проблем с моето тегло?

— Не би трябвало, сър.

— А какво показаха другите изследвания?

— Сър, здравето ви напълно отговаря на начина на живот, който водите.

— И мога ли да сляза долу? — запита Норман, надявайки се да получи отрицателен отговор.

— Долу ли? Говорих с капитан Барнс. Няма никакъв проблем, сър. А, сега, ако обичате, насам…

Всички останали вече бяха насядали в залата, с димящи чаши кафе пред тях. Норман се зарадва, че ги вижда. Отпусна се в креслото до Хари.

— Божичко, подложиха ли те на преглед?

— Ами да. Още вчера.

— Забиха ми в крака ей такава дълга игла — показа Норман.

— Наистина ли? При мен нямаше такова нещо.

— А караха ли те да дишаш с щипка на носа?

— И това не — отвърна Хари. — Изглежда, че към теб отношението е специално.

Норман си мислеше същото, но не му харесваха изводите. Внезапно се почувства уморен.

— И така, колеги, чака ни доста работа, а разполагаме само с три часа — обърна се към тях енергичен на вид човек и изгаси светлините. Норман дори не успя да го разгледа добре. В мрака се чуваше само гласа му. — Както знаете, законът на Далтон се отнася за налягането на парциални газове в смесена среда, или както е представено тук в алгебрична форма…

На екрана излезе първата графика.

— А сега да видим как се изчислява парциалното налягане в абсолютни атмосфери, което е най-често използваният метод при…

Думите нямаха никакъв смисъл за Норман. Опита се да се съсредоточи върху потока от графики и таблици, но клепачите му натежаваха все повече и накрая заспа.

— …ще бъдете спуснати с подводница и когато достигнете станцията, налягането ще бъде повишено до тридесет и три атмосфери. До тогава вече ще сте преминали на смесени газове, тъй като над осемнадесет атмосфери е невъзможно да се вдишва земна атмосфера…

Норман престана да слуша. Тези технически подробности го изпълваха с досада. Отново задрема, като се пробуждаше от време на време.

— …кислородната интоксикация настъпва едва когато PO2 надхвърли 7 АТА за продължителен период…

— …азотна наркоза, при която ролята на анестетик играе азотът, ще възникне при атмосфера от смесени газове, ако парциалното налягане надхвърли 1.5 АТА, а плътността…

— …отворената дихателна система е за предпочитане, но вие ще използвате полузатворена система с флуктуация на вдишването между 608 и 760 милиметра…

Норман отново заспа.

Когато всичко свърши поеха към стаите си.

— Пропуснах ли нещо? — запита Норман.

— Нищо особено — отвърна Хари. — Ако не си падаш по физиката.

В тясната мрачна стая Норман веднага се отправи към леглото. Светещият часовник показваше 2300. Необходими му бяха няколко секунди за да осъзнае, че всъщност е 11 часа вечерта. Само след девет часа, помисли си той, започва спускането.

След това заспа.