Сейлъмс Лот

1.

2.

Никой не обяви Джирусълъм’с Лот за мъртъв в утрото на 6 октомври; всъщност никой не го знаеше. Подобно на труповете от предишните дни, градчето съхраняваше всички признаци на живот.

Рути Крокет, която през целия уикенд бе лежала болнава и бледа, изчезна в понеделник сутринта. Никой не съобщи за изчезването. Долу в мазето, зад лавиците със зимнина, лежеше майка й, завита с парче стар брезент. Колкото до Лари Крокет, тази сутрин той се събуди необичайно късно и реши, че дъщеря му вече е тръгнала за училище. Реши още, че днес няма да ходи в кантората. Чувстваше се слаб, потиснат и замаян. Май беше хванал грип или нещо подобно. От светлината го боляха очите. Стана да спусне щорите и за миг изохка болезнено, когато слънчевите лъчи докоснаха ръката му. Трябваше да смени тоя прозорец някой ден. Само да оздравее. Дефектните стъкла не са шега работа. Прибираш се у дома в някой слънчев следобед и заварваш къщата да гори като барут, а ония тъпаци от застрахователното дружество заявяват, че сама се е запалила и отказват да платят. Нищо де, не беше спешно, първо да се пооправи. Помисли да си направи чаша кафе, но веднага му призля. Позачуди се къде може да е изчезнала жена му, после забрави за нея. Опипвайки странната раничка под брадата си, останала навярно от вчерашното бръснене, той пак си легна, зави се презглава и заспа.

А в това време дъщеря му спеше сред емайлирания мрак на един изоставен хладилен камион, просната до Дъд Роджърс — в нощния свят на нейното ново съществуване ухажването сред купища боклук изглеждаше напълно приемливо.

Общинската библиотекарка Лорета Старчър също бе изчезнала, макар че в уединения й живот на стара мома не се намери кой да забележи това. Сега обитаваше мрачния и плесенясал трети етаж на градската библиотека. Този етаж беше винаги заключен (верижката с единствения ключ висеше постоянно на врата й) и се отваряше само ако някой изключителен посетител успееше да я убеди, че е достатъчно силен, интелигентен и морално здрав, за да получи специално разрешение.

Днес там се бе настанила самата тя — едно твърде специално издание, ново и свежо, сякаш току-що бе видяло бял свят. Даже корицата й, образно казано, още не бе разгръщана.

Изчезването на Върджил Ратбун също мина незабелязано. Около девет сутринта Франклин Бодин се събуди в бараката, смътно усети, че леглото на Върджил е празно, но не обърна внимание на това и опита да стане, за да потърси някоя оцеляла бира. В следващия миг се просна по гръб — виеше му се свят и краката му бяха като гумени.

Божичко, помисли той, докато отново се унасяше в сън. Какво сме пили снощи? Денатурат ли?

А под бараката, в прохладата на сухите листа от двайсет отминали есени и сред галактика от празни бирени кутии, нападали през продъненото дюшеме, Върджил лежеше и чакаше да дойде нощта. Може би из мрачната глина на неговия мозък пълзяха видения на прекрасна течност — по-огнена от най-доброто уиски, по-освежаваща от най-подбраното вино.

Ева Милър забеляза, че Невестулката Крейг не е слязъл за закуска, но не се разтревожи. И бездруго бе твърде заета да контролира суматохата около кухненската печка, докато наемателите набързо си приготвяха закуската и сетне неохотно се отправяха на борба с новата работна седмица. След това се залиса с други грижи — трябваше да подреди всичко и да измие чиниите на проклетника Гроувър Върил и онзи некадърник Мики Силвестър. И двамата упорито не обръщаха внимание на надписа, който висеше от години над мивката: „Моля, измивайте приборите.“

Но когато денят постепенно затихна и трескавата утринна блъсканица отстъпи място на обичайните текущи дела, тя отново усети липсата на Ед. На Рейлроуд Стрийт сметта се събираше в понеделник и Невестулката винаги изнасяше големите зелени чували на тротоара, откъдето Роял Сноу ги мяташе в разнебитения си камион. Тази сутрин чувалите си стояха на задната веранда.

Тя се изкачи горе и леко почука на вратата му.

— Ед?

Мълчание. Друг път би решила, че е пиян и просто би изнесла чувалите сама, хапейки устни малко по-често от обичайното. Но тази сутрин в душата й се прокрадна неясна тревога. Тя завъртя дръжката, надникна вътре и тихичко подвикна:

— Ед?

Стаята беше празна. Прозорецът до леглото зееше широко разтворен и ветрецът игриво полюшваше завеските навън-навътре. Леглото беше разхвърляно и тя го оправи, без да се замисля — ръцете й сами си знаеха работата. Минавайки от другата страна, закачи нещо с десния си чехъл. Наведе глава и видя на пода да лежи строшено кокаленото огледалце на Невестулката. Вдигна го и навъсено го запремята из пръстите си. Огледалото беше спомен от майка му и веднъж той бе отказан да го продаде на някакъв антиквар за цели десет долара. А по това време вече пиеше яко.

Ева отскочи до килера за метла и с бавни, замислени движения събра късчетата стъкло. Спомняше си, че снощи Невестулката бе отишъл да си легне съвсем трезвен, а след девет часа нямаше откъде да купи бира, освен ако намереше някой да го откара до Къмбърланд или до кръчмата на Дел.

Тя изхвърли парчетата в кошчето за боклук и за секунда зърна хиляди свои отражения. Надникна към дъното, но не видя празна бутилка. Пък и Невестулката нямаше навик да пие скришом.

Е, нищо. Няма къде да се загуби.

Но докато слизаше надолу, тревогата не я напускаше. Макар да не си го признаваше, чувствата й към Ед бяха нещо повече от проста дружеска загриженост.

— Госпожо?

Тя стреснато се изтръгна от унеса и огледа пришълеца в кухнята си. Пришълецът се оказа спретнато момченце с панталони от рипсено кадифе и чиста синя тениска. Стреснато е, сякаш е паднало от велосипед. Като че го познаваше, но не можеше да се сети откъде. Сигурно беше дете на някои от новите заселници на Джойнтнър Авеню.

— Тук ли живее мистър Бен Миърс?

Ева се накани да го запита защо не е на училище, после се отказа. Лицето му беше много сериозно, даже тревожно. Под очите му имаше сини кръгове.

— Той спи.

— Може ли да го почакам?

От погребалната кантора на Грийн, Хоумър Маккаслън потегли право към дома на семейство Нортън. Когато стигна до Брок Стрийт, наближаваше единайсет. Мисис Нортън ридаеше, а Бил Нортън изгледаше сравнително спокоен, но пушеше цигара след цигара и лицето му бе състарено.

Маккаслън прие молбата да включи описанието на момичето в списъка на издирваните лица. Да, ще се обади веднага щом узнае нещо. Да, ще провери в близките болници, това е включено в процедурата (както впрочем и моргата). Личното му мнение бе, че момичето е избягало от къщи. Майката си призна, че са се карали и момичето смятало да се изнесе.

Въпреки всичко, той се зае да кръстосва селските пътища, слушайки небрежно пращенето на радиостанцията под таблото. Няколко минути след полунощ, докато се връщаше към градчето по Брукс Роуд, страничният прожектор освети нещо лъскаво недалече от пътя — в горичката бе спряла кола.

Той забави, даде заден ход и излезе от кабината. Колата бе изоставена на стар, буренясал дърварски път. Шевролет „Вега“, светлокафяв, на около две години. Той издърпа верижката с бележника от задния си джоб, прелисти след бележките за разговора с Бен и Джими, после насочи прожектора към номера на колата. Съвпадаше с онзи, който му бе дала мисис Нортън. Значи наистина беше колата на момичето. Работата ставаше дебела. Той опипа капака на двигателя. Студен. Явно бе изключен отдавна.

— Шерифе…

Весел, безгрижен глас като звън на камбанки. Но защо ли ръката му се стрелна към револвера?

Обърна се и видя дъщерята на Нортън — изглеждаше невероятно красива. Вървеше към него, хванала за ръка непознат младеж със старомодно заресана назад черна коса. Маккаслън завъртя фенерчето право в лицето му и изпита странното чувство, че лъчът минава през него, без да го освети. Макар че вървяха по разкаляна пътека, двамата не оставяха следи. Усети как в нервите му припламват предупредителните сигнали на страха, пръстите му стегнаха по-здраво дръжката на револвера… сетне се отпуснаха. Той изключи фенерчето и зачака безучастно.

— Шерифе — повтори тя и този път гласът й бе глух, гальовен.

— Колко мило, че дойдохте — каза непознатият.

Двамата се нахвърлиха върху него.

Сега полицейската кола бе изоставена отвъд ями и къпинаци, в затънтения край на Дийп Кът Роуд, и само най-зоркият поглед би различил лъскавите метални части под гъсто натрупаните клонки от хвойна, орлова папрат и бръшлян. Маккаслън лежеше сгушен в багажника. От време на време го търсеха по радиото, но той не се обаждаше.

По-късно, малко преди разсъмване, Сюзън посети и майка си, но, не стори кой знае какво; чувстваше се заситена като пиявица, залепнала върху кожата на плувец. Е, все пак вече беше поканена и сега можеше да влиза, когато си поиска. Нов глад я чакаше довечера… всяка вечер.

Малко след пет часа в същото понеделнишко утро Чарлс Грифън събуди жена си. Лицето му бе издължено и прорязано от дълбоки гневни бръчки. Навън неиздоените крави мучаха от болки в подутите вимета. С пет кратки думи Грифън изрази мнението си за станалото тази нощ:

— Тия проклети хлапета са избягали.

Не бяха избягали. Дани Глик се бе наситил с кръвта на Джак Грифън, а той пък бе влязъл в стаята на брат си Хал и завинаги бе сложил край на тревогите му за училището, учебниците и непреклонната бащина воля. Сега двамата лежаха под огромния куп сено в сеновала със сламки в чорлавите коси и нежни прашинки танцуваха из мрачните, притихнали канали на ноздрите им. Понякога по лицата им пробягваха боязливи мишки.

Зората вече се разливаше над света и злите твари спяха. Зараждаше се прекрасен есенен ден — ясен, прохладен и слънчев. Повечето хора от градчето (което още не знаеше, че е мъртво) щяха да тръгнат на работа, без да подозират какво се е случило през нощта. Според „Алманах на стария фермер“ новата нощ щеше да настане точно в 19:00.

Дните ставаха все по-къси, задаваше се празникът на Вси светии, а подир него — зимата.

3.

Когато в девет без четвърт Бен слезе долу, Ева се обади откъм мивката:

— Имате посетител, чака ви на верандата.

Той кимна и излезе по чехли през задната врата, очаквайки да завари отвън Сюзън или шерифа Маккаслън. Но посетителят бе слабичко момче, което седеше на най-горното стъпало и гледаше как градът бавно се съживява в първото утро на новата седмица.

— Здрасти — каза Бен и момчето рязко се обърна. Гледаха се съвсем кратко време, но за Бен този миг сякаш се разтегли по някакъв странен начин и го обзе чувство за нереалност. Физически момчето напомняше собствения му детски облик, ала имаше и нещо друго. Стори му се, че усеща как върху плещите му ляга тежък товар като че предчувстваше нещо повече от случайност в преплитането на пътищата им. Неволно си припомни как бе срещнал Сюзън в парка и как безгрижният разговор между непознати изглеждаше многозначителен и наситен с намеци за бъдещето.

Може би момчето усещаше нещо подобно, защото очите му леко се разшириха и ръката му плъзна по парапета, сякаш диреше опора.

— Вие сте мистър Миърс — каза то.

Не питаше, просто установяваше факта.

— Да. Едно на нула за тебе.

— Името ми е Марк Петри — каза момчето. — Нося ви лоши вести.

Бас държа, че не се шегува, отчаяно помисли Бен и опита да се подготви душевно за каквото и да било…, но когато го чу, изненадата бе пълна и потресаваща.

— Сюзън Нортън е от онези — каза момчето. — Барлоу я спипа в къщата. Но аз убих Стрейкър. Поне така мисля.

Бен се опита да каже нещо, но не можа. Гърлото му беше вцепенено.

Момчето кимна, поемайки без колебание нещата в свои ръце.

— Може би ще е най-добре да се разходим с вашата кола и да поговорим в движение. Не искам да ме виждат тук. Избягах от училище, а и без това си имам неприятности у дома.

Бен каза нещо — сам не разбра какво. След мотоциклетната катастрофа, в която загина Миранда, той бе станал от асфалта леко зашеметен, но напълно здрав (е, не пропускай драскотината на лявата китка, през войната се е случвало да дават ордени и за по-дребни рани), а шофьорът от камиона крачеше към него, хвърляйки две сенки в светлината на фаровете и уличната лампа — беше едър, пооплешивял мъж с химикалка в джобчето на бялата риза и на химикалката беше изписано със златни букви: „Франк, денонощна бен“, останалото чезнеше в джобчето, но Бен проницателно се досети, че липсващата част е „зиностанция“ — елементарно, драги Уотсън, елементарно. Шофьорът му каза нещо, вече не помнеше какво, после леко го хвана за ръката и се опита да го отведе настрани. Бен зърна една от обувките на Миранда да се търкаля край огромните задни колела на камиона, изтръгна се от шофьора и тръгна нататък, а шофьорът направи две крачки подир него и каза: На твое място не бих, го сторил, братче. А Бен го изгледа тъпо, здрав и читав, ако не се брои драскотината на китката, и искаше да му каже, че преди пет минути не се бе случило нищо, че в някакъв паралелен свят двамата с Миранда бяха свърнали по предната пресечка и сега пътуваха към съвсем различно бъдеще. Наоколо се събираше тълпа, хората прииждаха откъм магазина за напитки на единия ъгъл и млечния бар на другия. И тогава той бе започнал да усеща онова, което усещаше сега: сложно, ужасяващо взаимодействие между духовното и телесното, което полага начало на примирението и може да се сравнява единствено с чувството при изнасилване. Стомахът сякаш е в безтегловност. Устните изтръпват. По небцето полепва рядка пяна. В ушите отеква звън. Кожата на тестисите като че се стяга и пълзи нагоре. Съзнанието обръща гръб и закрива лице, сякаш иска да се опази от непоносимо ярка светлина.

Бен отново се изтръгна от ръцете на добронамерения шофьор и тръгна към обувката. Вдигна я. Обърна я. Пъхна длан вътре и стелката още бе топла от допира с нейното тяло. С обувката в ръка той направи още две крачки и зърна изпод предните колела на камиона да се подават нозете й, обути в жълтите джинси, които бе навлякла тъй безгрижно и весело преди малко, когато се готвеха да излязат от апартамента. Невъзможно бе да повярва, че момичето, което обу този панталон, сега е мъртво, ала примирението вече бе дошло — в корема, в стомаха, в тестисите. Той изстена с пълен глас и точно тогава фотографът бе направил снимка за вестничето, от което го помнеше Мейбъл. Единият крак обут, другият бос. Хората гледаха босия крак, сякаш никога не бяха виждали подобно нещо. Бен прекрачи настрани, прегъна се и…

— Ще повърна — каза той.

— Не се смущавайте.

Бен изтича зад ситроена си и се прегъна, стискайки дръжката на колата. Затвори очи, обля го мрак и в мрака лицето на Сюзън му се усмихваше, гледаше го с прекрасен, бездънен взор. Той отново отвори очи. Хрумна му, че момчето може да лъже, да е сбъркало или да не е с всичкия си. Ала мисълта не носеше надежда. Не беше такова хлапе. Обърна се, погледна детското лице и не прочете нищо освен тревога.

— Да вървим — каза той.

Влязоха в колата и потеглиха. Сбърчила чело, Ева Милър ги гледаше от кухненския прозорец. Ставаше нещо лошо. Усещаше го наоколо, усещаше как я изпълва, също както я бе изпълвал мъглив, неясен ужас в деня преди гибелта на мъжа й.

Тя отиде да позвъни на Лорета Старчър. Никой не отговори и сигналът продължи да писука настойчиво, докато остави слушалката. Къде ли се губеше Лорета? Не беше на работа. В понеделник библиотеката не работеше.

Седна и замислено впи поглед в телефона. Усещаше, че се задава голяма беда — може би нещо страшно като пожара през петдесет и първа.

Накрая пак вдигна слушалката и се обади на Мейбъл Уъртс, която бе пълна до гуша със злободневни клюки и лакомо чакаше нещо ново. От години насам градчето не бе преживявало подобен уикенд.

4.

Бен караше без цел и посока, слушайки историята на Марк. Момчето разказваше умело и подробно — от нощното посещение на Дани Глик през прозореца до новата посетителка през изминалата нощ.

— Сигурен ли си, че е била Сюзън? — запита Бен.

Марк Петри кимна.

Бен рязко зави назад и подкара с бясна скорост по Джойнтнър Авеню.

— Накъде отиваме? Да не би…

— Не натам. Засега.

5.

— Чакайте. Спрете.

Бен отби настрани и двамата слязоха. Дотук бяха карали бавно по Брукс Роуд, в подножието на Марстъновия хълм. Горският път, където Хоумър Маккаслън бе забелязал колата на Сюзън. Сега те също зърнаха слънчеви отблясъци по метал. Мълчаливо закрачиха един до друг по изоставения път. Между дълбоките прашни коловози бе избуяла трева. В далечината чуруликаше птица.

Не след дълго откриха колата.

Бен забави крачка, после спря. Отново му призляваше. По ръцете му се стичаше студена пот.

— Иди да видиш — каза той.

Марк пристъпи към колата и надникна през лявото прозорче.

— Ключовете са на таблото.

Бен тръгна напред и кракът му закачи нещо. Погледна надолу. В праха се търкаляше револвер 38 калибър. Вдигна го и го прехвърли от ръка в ръка. Приличаше на полицейско служебно оръжие.

— Чий е револверът? — запита Марк, приближавайки до него с ключовете в ръка.

— Не знам.

Бен провери предпазителя и прибра револвера в джоба си. Марк му подаде ключовете, той ги взе и закрачи към малката „Вега“ като насън. Ръцете му се тресяха и едва от втория опит налучка ключалката на багажника. Завъртя ключа, после вдигна капака, без да си позволява да мисли.

Надникнаха вътре глава до глава. В багажника имаше резервна гума, крик и нищо друго. От гърдите на Бен се откърти въздишка.

— А сега? — запита Март.

Бен забави отговора. Когато усети, че отново владее гласа си, каза:

— Ще отидем да видим моя приятел Мат Бърк в болницата. Той е специалист по вампирите.

Погледът на момчето си оставаше тревожен.

— Вярвате ли ми?

— Да — каза Бен и изричането на тази дума сякаш я затвърди, придаде й тежест. Вече не можеше да я отрече. — Да, вярвам ти.

— Мистър Бърк преподава в гимназията, нали? Знае ли всичко?

— Да. И неговият доктор знае.

— Доктор Коди?

— Да.

Докато разговаряха, двамата гледаха колата, сякаш тя бе реликва от някаква мрачна, изчезнала раса, оставена в тия слънчеви гори западно от градчето. Багажникът зееше като беззъба уста и когато Бен го затръшна, глухият трясък на ключалката отекна в сърцето му.

— А след като поговорим — добави той, — отиваме горе в Марстъновия дом да си разчистим сметките с кучия син, който е сторил това.

Марк го гледаше, без да помръдва.

— Може и да не е толкова лесно. Тя също ще бъде там. Сега е негова.

— Ще го накараме да проклина мига, в който е зърнал Сейлъм’с Лот — тихо каза Бен. — Да вървим.

6.

Около девет и половина пристигнаха в болницата и завариха Джими Коди в стаята на Мат. Докторът вдигна загрижен поглед към Бен, после любопитно стрелна с очи Марк Петри.

— Имам лоши вести за теб, Бен. Сюзън Нортън е изчезнала.

— Тя е вампир — глухо изрече Бен и Мат изръмжа откъм леглото.

— Сигурен ли си? — рязко запита Джими.

Бен посочи с палец Марк Петри и го представи:

— Това е Марк. В събота вечерта го е навестил Дани Глик. Останалото ще ви разкаже сам.

И Марк повтори от начало до край историята, която вече бе разказал на Бен. Когато свърши, Мат се опомни пръв:

— Бен, просто не намирам думи да изразя колко ми е мъчно.

— Ако искаш, мога да ти дам някое хапче — предложи Джими.

— Знам какво лекарство ми трябва, Джими. Искам да тръгнем срещу този Барлоу още днес. Сега. Преди да се мръкне.

— Добре — кимна Джими. — Отменил съм си всички ангажименти. Междувременно се обадих в полицията. И Маккаслън е изчезнал.

— Може би това изяснява нещата — каза Бен, извади револвера от джоба си и го пусна на шкафчето до Мат. Оръжието изглеждаше странно и неуместно в болничната обстановка.

— Къде го намери? — запита Джими, посягайки към шкафчето.

— Край колата на Сюзън.

— Досещам се какво е станало. След като ни напусна, Маккаслън е отскочил до дома на семейство Нортън. Узнал е всичко за Сюзън, включително модела и номера на колата й. Решил е за всеки случай да пообиколи черните пътища. И…

В стаята настана тишина. Никой не желаеше да чуе какво е станало до-нататък.

— Кантората на Форман все още е затворена — каза Джими. — А старците от редовното присъствие при Кросън се оплакват от сметището. Вече цяла седмица никой не е виждал Дъд Роджърс.

Четиримата се спогледаха мрачно.

— Снощи разговарях с отец Калахан — каза Мат.

— Той се съгласи да участва, ако вие двамата — и Марк, разбира се — приемете най-напред да минете през новия магазин и да поговорите със Стрейкър.

— Не вярвам днес да му е до разговори — спокойно изрече Марк.

— Какво откри за онези? — обърна се Джими към Мат. — Има ли нещо полезно?

— Е, мисля, че скърпих нещичко оттук-оттам. За онази твар Стрейкър трябва да е нещо като комбинация между телохранител и куче-пазач… един вид домашен любимец. Налагало се е да пристигне в града доста преди появата на Барлоу. Трябвало е да изпълни някои ритуали за омилостивяване на Черния Отец. Нали разбирате, дори и Барлоу си има Господар. — Той ги изгледа печално. — Подозирам, че никога не ще открием останките на Ралфи Глик. Мисля, че с него Барлоу си е откупил правото на действие. Стрейкър го е отвлякъл за жертвоприношение.

— Копеле мръсно — разсеяно промърмори Джими.

— Ами Дани Глик? — запита Бен.

— Стрейкър пръв е изцедил кръвта му — обясни Мат.

— По благоволение на Господаря си. Първата кръв се пада на верния слуга. Но Стрейкър е извършил още нещо за своя Господар преди пристигането на Барлоу. Знае ли някой от вас какво е било?

За момент настана тишина, после Марк изрече съвършено отчетливо:

— Кучето, дето са го намерили на гробищната порта.

— Какво? — трепна Джими. — Защо? Защо му е трябвало да го прави?

— Белите очи — отвърна Марк и погледна въпросително към Мат, който изненадано кимаше.

— Цяла нощ клюмам над тия книги, а не съм и подозирал, че между нас има истински специалист! — възкликна учителят. Момчето се изчерви. — Казаното от Марк е съвършено правилно. Според някои изследователи на фолклора и свръхестествените явления, един от начините да се пропъди вампир е да се нарисуват бели „ангелски очи“ над истинските очи на черно куче. Док, кучето на Уин, беше черен с две бели петна. Уин ги наричаше „фарове“ — бяха точно над очите. Стрейкър навярно е забелязал това, убил е кучето и го е закачил върху портата на гробището.

— Ами Барлоу? — запита Джими. — Как е пристигнал в градчето?

Мат сви рамене.

— Няма как да разберем. Според мен трябва да се доверим на легендите и да предположим, че е стар… много стар. Може би е сменял името си десетки… хиляди пъти. Може да е роден в което и да било кътче на света, в която и да било епоха… макар да подозирам, че е от римски или унгарски произход. Така или иначе, всъщност няма значение как е пристигнал в градчето… обаче не бих се учудил, ако узная, че Лари Крокет има пръст в тази работа. Тук е и толкоз. Това е важното. А сега, ето какво трябва да правите. Преди да тръгнете, вземете кол. И пистолет, за в случай, че Стрейкър се окаже жив. Револверът на шерифа ще свърши работа. Колът трябва да прониже сърцето, иначе вампирът може пак да възкръсне. Джими, ти ще провериш това. Когато забиете кола, трябва да натъпчете устата му с чесън, да отрежете главата и да я обърнете в ковчега с лицето надолу. В повечето четива и холивудски филми прободеният вампир почти незабавно се разпада на прах. В действителност това може и да не се случи. Ако е така, трябва да запълните ковчега с камъни и да го хвърлите в течаща вода. Бих ви препоръчал Роял Ривър. Има ли въпроси?

Нямаше въпроси.

— Добре. Всеки от вас трябва да носи шишенце със светена вода и късче нафора. Освен това, преди тръгване трябва да се изповядате на отец Калахан.

— Мисля, че между нас няма католици — обади се Бен.

— Аз съм католик — каза Джими. — Макар че не ходя на черква.

— Все едно, трябва да минете през изповед и покаяние. Така ще тръгнете чисти, измити с Христовата кръв… чиста, а не оцветена кръв.

— Добре — каза Бен.

— Бен, спал ли си със Сюзън? Извинявай, но…

— Да — каза той.

— Тогава ти ще трябва да забиеш кола — първо в Барлоу, после в нея. От цялата група единствено ти си лично засегнат. Ще играеш ролята на неин съпруг. И не се колебай нито за миг. Всъщност ти й носиш избавление.

— Добре — повтори Бен.

— И най-вече — Мат ги изгледа един по един — не бива да го поглеждате в очите! Сторите ли го, той ще ви овладее и ще ви застави да се нахвърлите върху другите, без да мислите за живота си. Спомнете си за Флойд Тибитс! Заради това ще е опасно да носите оръжие, макар че се налага. Джими, ти ще вземеш револвера и ще вървиш малко по-назад. Ако се наложи да преглеждаш Барлоу или Сюзън, дай го на Марк.

— Разбрано — кимна Джими.

— Не забравяйте да купите чесън. И рози, ако намерите. Работи ли още онова цветарско магазинче в Къмбърланд, Джими?

— „Северна красавица“ ли? Мисля, че да.

— По една бяла роза за всеки от вас. В косата или закачена на шията. И пак ще повторя — не го поглеждайте в очите! Мога да ви държа още дълго и да разправям хиляди подробности, но мисля, че трябва да тръгвате. Вече е десет часа, а отец Калахан може би почва да се колебае. Вървете, желая ви успех и ще се моля за вас. Не е малко за дърт атеист като мене. Но мисля, че вече не съм чак такъв атеист, както някога. Карлайл ли бе казал, че ако човек прогони Бога от сърцето си, тогава Сатаната трябва да заеме мястото Му?

Никой не отговори и Мат въздъхна.

— Джими, искам да огледам шията ти отблизо.

Джими пристъпи до леглото и вирна глава. Двете пробождания личаха ясно, но бяха хванали коричка и успешно заздравяваха.

— Усещаш ли болка? Сърбеж?

— Имал си невероятен късмет — сериозно каза Мат.

— Почвам да мисля, че „късмет“ е слаба дума. Мат се облегна на възглавницата. Лицето му беше изпито, с дълбоко хлътнали очи.

— Ако нямаш нищо против, бих помолил за хапчето, което отказа Бен.

— Ще предам на сестрата.

— Когато си тръгнете, ще поспя — каза Мат. — По-късно ще имаме още работа… но стига засега. — Той завъртя очи към Марк. — Вчера си извършил подвиг, момко. Безразсъден, необмислен, но все пак подвиг.

— Само че тя плати за него — тихо каза Марк и преплете пръсти пред гърдите си. Ръцете му трепереха.

— Да, и може би пак ще се наложи да плащате. Поотделно или заедно. Не го подценявайте! А сега, ако не възразявате, чувствам се много уморен. Четох почти цяла нощ. Обадете ми се веднага щом свършите.

Излязоха. В коридора Бен погледна Джими и запита:

— Не ти ли напомня някого?

— Да — каза Джими. — Ван Хелсинг от „Дракула“.

7.

Около десет и четвърт Ева Милър слезе в мазето да вземе два буркана домашна сланина. Щеше да ги занесе на мисис Нортън, която според Мейбъл Уъртс била на легло. Почти целия септември бе прекарала сред кухненските изпарения, заета да осъществява безбройните операции по консервирането, да вари зеленчуци, да ги подрежда, да залива с парафин капаците на бурканите с домашно сладко. Сега имаше над двеста буркана, подредени в спретнатото мазе с чисто преметен глинен под. Консервирането бе една от големите й страсти. По-късно, когато зимата изместеше есента и наближаха новогодишните празници, щеше да се захване с надениците.

Миризмата я изненада още щом отвори вратата на мазето.

— Я, да му се не види — едва чуто промърмори тя и гнусливо запристъпва надолу, сякаш нагазваше в мръсна вода.

Съпругът й сам бе изкопал мазето и бе облицовал стените с камъни, за да е по-хладно. От време на време се случваше някой мускусен плъх или мармот да си потърси място за умиране в широките фуги. Навярно и сега бе станало така, макар че Ева не помнеше друг път да е воняло чак толкова зле.

Стъпи на глинения под и закрачи покрай стените, присвивайки очи, за да различи пътя си в светлината на двете слаби електрически крушки. Петдесет вата не стигат, реши тя, трябва да ги сменя със седемдесет и пет. Взе бурканите, върху чиито етикетчета грижливо бе изписала със синьо мастило „СЛАНИНА“ (над сланината имаше резенчета люта чушка) и продължи проверката си, като дори се пъхна в теснотията зад огромната пещ на парното. Нищо.

Върна се при стълбата и се огледа навъсена, с ръце на бедрата. Широкото мазе изглеждаше много по-спретнато, откакто преди две години бе наела чрез Лари Крокет двама работници да построят барака за инструменти зад пансиона. Оставаше пещта, напомняща с безбройните си тръби импресионистична скулптура на богинята Кали; капаците за прозорци, които скоро трябваше да се монтират горе — наближаваха студовете, а отоплението все поскъпваше; билярдната маса на Ралф, покрита с мушама. Всяка пролет Ева чистеше сукното на билярда с прахосмукачка, макар че никой не играеше тук откакто Ралф почина през 1959 година. Почти всичко друго беше изнесено. Край стената имаше кашон с книжки, които бе събрала за болницата в Къмбърланд, лопата за сняг със счупена дръжка, таблото за инструменти на Ралф и сандък със стари, навярно отдавна мухлясали завеси.

И все пак отнякъде вонеше.

Погледът й падна върху ниската вратичка на картофохранилището, но реши, че днес няма да влиза в него. Пък и там стените бяха бетонни. Едва ли би могло да се вмъкне животинче. И все пак…

— Ед? — внезапно подвикна тя, без сама да знае защо.

Побиха я тръпки, като чу безжизнения си глас. Звукът заглъхна из сумрачното мазе. Защо бе изрекла това име? Какво, за Бога, можеше да дири Ед Крейг там долу, макар че наистина имаше къде да се скрие. Може би пиеше тайно? Глупости. В целия град едва ли съществуваше по-потискащо място за пиене от нейното мазе. Най-вероятно се бе запилял из гората с непрокопсания си приятел Върджил Ратбун. Сигурно бяха отмъкнали отнякъде едно-две шишета и сега бързаха да ги пресушат.

Но въпреки всичко, тя постоя още малко и продължи да се оглежда. Вонеше ужасно, просто ужасно. Дано да не се наложеше да дезинфекцира.

Хвърли един последен поглед към картофохранилището и се изкачи нагоре.

8.

Отец Калахан ги изслуша един по един и когато приключиха, минаваше единайсет и половина. Седяха в широкия прохладен хол на жилището му, а слънчевите лъчи се лееха през широките прозорци на плътни, едва ли не осезаеми потоци. Гледайки ленивия танц на прашинките в тях, Калахан си припомни една отдавна видяна карикатура. Чистачка с метла в ръката гледа смаяно пода — измела е половината си сянка. В момента изпитваше нещо подобно. За втори път през последното денонощие се сблъскваше с абсолютно невъзможното… само че сега то бе потвърдено от един писател, едно явно уравновесено момче и един уважаван доктор. И все пак невъзможното си оставаше невъзможно. Човек не може да измете собствената си сянка. Само че… ето, фактите говореха друго.

— Сигурно щях да го приема по-лесно, ако бяхте уредили гръмотевична буря и спиране на тока — каза той.

— Всичко е истина — рече Джими и неволно опипа шията си. — Уверявам ви.

Отец Калахан стана и извади от чантата на Джими две бухалки за бейзбол с изострени краища. Повъртя едната в ръце и каза:

— Ще стане за миг, госпожо. Изобщо няма да боли.

Никой не се засмя.

Калахан върна коловете на място, пристъпи до прозореца и се загледа към Джойнтнър Авеню.

— И тримата сте много убедителни — каза той. — Навярно трябва да добавя още една малка подробност, която все още не знаете. — Обърна се и ги огледа. — Във витрината на мебелния магазин „Барлоу и Стрейкър“ е поставена табела. Тя гласи: „Затворено за неопределено време“. Тази сутрин точно в девет отскочих лично дотам, за да обсъдя със загадъчния мистър Стрейкър твърденията на мистър Бърк. Но вратите се оказаха заключени — и предната, и задната.

— Трябва да признаете, че това съвпада с разказа на Марк. — подхвърли Бен.

— Може би. А може и да е просто съвпадение. Позволете да ви запитам пак: сигурни ли сте, че желаете да замесите католическата църква в тази история?

— Да — каза Бен. — Но ако се наложи, ще действаме и без вас. Бих тръгнал дори сам.

— Няма да се наложи. — Отец Калахан пристъпи към вратата. — Последвайте ме в църквата, господа. Ще ви изповядам.

9.

Бен неловко коленичи в прашния сумрак на изповедалната кабинка. Из главата му се въртяха неясни, полуоформени мисли. Сред тях една след друга просветваха и гаснеха сюрреалистични картини: Сюзън в парка; мисис Глик отстъпва от импровизирания кръст и сгърчената й уста зее като жива рана; облеченият като плашило Флойд Тибитс излиза от колата и се хвърля напред със стиснати юмруци; Марк Петри наднича в колата на Сюзън. За пръв и последен път му се мярна възможността всичко да се окаже сън и изтощеното му съзнание отчаяно прегърна тая надежда.

Зърна в ъгъла на кабинката някакъв дребен предмет и любопитно посегна натам. Находката се оказа празна кутийка от ментови бонбони, навярно изпаднала от джоба на някое хлапе. Неоспорима частица от реалността. Усещаше картона между пръстите си — истински, осезаем. И целия този кошмар бе реалност.

Капакът на малкото прозорче в преградата се плъзна настрани. Бен надникна, но не различи нищо от другата страна. Отворът беше гъсто замрежен.

— Какво трябва да направя? — запита той невидимия събеседник.

— Кажи: „Благослови ме, отче, защото съгреших.“

— Благослови ме, отче, защото съгреших — изрече Бен със странно натежал глас сред стените на тясната кабинка.

— А сега разкажи греховете си.

— Всичките ли? — стресна се Бен.

— Опитай да подбереш същественото — сухо отвърна отец Калахан. — Знам, че до вечерта ни чака доста работа.

Бен се съсредоточи, припомни си за ориентир десетте Божи заповеди и започна. Но колкото и да се стараеше, не ставаше по-леко. Не изпитваше чувство на пречистване, а само тъпото неудобство, че разкрива пред един непознат мизерните тайни на живота си. Ала сега разбираше как този ритуал може да се превърне в страст — болезнена и непреодолима страст, каквато изпитва алкохоликът към чашата медицински спирт или юношата към списанието, скрито зад дъсчената стена на тоалетната. В церемонията имаше нещо средновековно, нещо прокълнато — бълване на душевни нечистотии. Спомни си един епизод от „Седмия печат“ на Бергман. През чумав град крачи шествие на разкаяни грешници, които се самобичуват до кръв с брезови пръчки. Унижението да се разголва по този начин (а някакво извратено чувство не му позволяваше да лъже, макар че можеше да го стори съвсем убедително) превръщаше днешната задача в невъзвратима реалност и той сякаш виждаше отпечатана в съзнанието си думата „вампир“ — не с едър шрифт като в афиш за филм на ужаса, а с дребни, икономични буквички, предназначени за дърворезба или пергаментен свитък. Пред този чужд и непознат ритуал се чувстваше безпомощен, откъснат от своята епоха. Изповедалната кабинка сякаш бе пряко свързана с времената, когато върколаци, инкуби и вещици са били общоприета част от околния мрак и само църквата е предлагала пътеводно пламъче. За пръв път през живота си долови бавния, страховит пулс на вековете и съзря собственото си съществуване като едва мъждукаща искрица сред титаничен строеж, който би тласнал хората към безумие, ако можеха да го видят изцяло. Мат не им бе казал, че отец Калахан си представя църквата като Сила, но в този миг Бен долавяше нещо подобно. Усещаше как сред тая тясна и душна кабинка Силата се стоварва върху му, за да го изложи на присмех — гол и жалък. Усещаше го тъй, както не би го усетил нито един католик, привикнал към изповедите още от най-ранно детство.

Когато излезе навън, откъм вратата на църквата го лъхна благодатен ветрец. Той избърса врата си с длан и усети, че яката му е мокра от пот.

Калахан се подаде от другата страна.

— Още не сме свършили.

Бен безмълвно се върна в кабинката, но не коленичи. Калахан му определи покаяние — по десет пъти „Отче наш“ и „Аве Мария“.

— Не ги знам — каза Бен.

— Ще ти ги дам на картонче — отвърна гласът иззад мрежата. Ще можеш да ги повтаряш, докато пътуваме за Къмбърланд.

Бен се поколеба за миг.

— Знаете ли, че Мат беше прав. Когато каза, че ще е по-трудно, отколкото си мислим. В кървава пот ще се облеем, преди да свършим.

— Да? — въпросително изрече отец Калахан.

Подканваше ли го да продължи или просто се съмняваше? Кой знае… Бен сведе очи и видя, че още държи бонбонената кутийка. От конвулсивно стискане я бе превърнал в безформена каша.

10.

Малко преди един часа всички потеглиха с буика на Джими Коди. Мълчаха. Отец Доналд Калахан беше в празнични църковни одежди, с бяла връхна дреха и бял епитрахил с пурпурни ръбове. Бе дал на всички по едно шишенце светена вода и ги бе благословил с кръстния знак. В скута си стискаше сребърна дарохранителница, където бе сложил няколко късчета нафора.

Най-напред спряха пред кабинета на Джими и той изтича вътре, без да изключва двигателя. Когато се върна, беше наметнал широко спортно сако, за да прикрие револвера на Маккаслън. В ръката си носеше най-обикновен чук.

Бен го гледаше като омагьосан, с крайчеца на окото си забеляза, че и другите са се втрещили. Чукът имаше синкава стоманена глава и дървена дръжка с накрайник от перфорирана гума.

— Грозно нещо, нали? — подхвърли Джими.

Бен си представи как ще замахне с този чук над Сюзън, как ще забие с него кола между гърдите и стомахът му се сви, сякаш се намираше в бавно излитащ самолет.

— Да — каза той и облиза устни. — Грозно е, не ще и дума.

Подкараха към супермаркета в центъра на Къмбърланд. Този път Бен придружи Джими и двамата събраха всичкия чесън от щанда за зеленчуци — дванайсет кутии, пълни с белезникави луковици. Момичето на касата изумено вдигна вежди и подметна:

— Е, момчета, добре, че довечера няма да се разхождам с вас.

Докато излизаха, Бен замислено промърмори:

— На какво ли се дължи ефектът на чесъна против тях? Дали е нещо от Библията, старинно проклятие или…

— Подозирам, че е алергия — каза Джими.

— Алергия ли?

Отец Калахан чу последните думи и ги помоли да повторят, докато караха към цветарския магазин „Северна красавица“.

— О, да, споделям мнението на доктор Коди — каза той. — Навярно е алергия… ако изобщо има ефект. Не забравяйте, че още нищо не е доказано.

— Странна мисъл за свещеник — обади се Марк.

— Защо? Ако се налага да приема съществуването на вампири (а засега изглежда, че се налага), трябва ли да приема и че са неподвластни на природните закони? В някои отношения е така. Според легендите те не се отразяват в огледало, умеят да се превръщат в прилепи, вълци или птици — това се нарича психопомпоза — могат да се изтъняват и да минават през най-тесни пукнатини. Но знаем, че притежават зрение, слух, говор… и вкус, без съмнение. В такъв случай, може би изпитват страдание, болка…

— А любов? — запита Бен, впил поглед право напред.

— Не — намеси се Джими. — Подозирам, че не са способни на любов.

Той отби към малкия паркинг пред цветарско магазинче с прилепена под прав ъгъл оранжерия.

При влизането им над вратата издрънча камбанка и ги лъхна аромат на цветя. Бен усети, че му прилошава от задушната сладникава смес, навяваща мисли за погребение.

— Здравейте — подвикна високият мъж с брезентова престилка, който се задаваше от оранжерията със саксия в ръка.

Още щом Бен взе да обяснява какво търсят, продавачът поклати глава и го прекъсна.

— Много съжалявам, но сте закъснели. В петък един клиент закупи целия ми запас от рози — червени, бели и жълти. По-рано от сряда не мога да намеря нищо. Ако искате да поръчате…

— Как изглеждаше този клиент?

— Много интересен човек — отвърна продавачът, оставяйки саксията на пода. — Висок, съвършено плешив. Проницателни очи. Пушеше чуждестранни цигари, познах по аромата. Цели три наръча цветя отнесе. Натрупа ги върху задната седалка на колата си, мисля, че беше додж…

— Пакард — каза Бен. — Черен пакард.

— Значи го познавате.

— В известен смисъл.

— Плати в брой. Рядко се случва такова нещо при големи поръчки. Но ако се свържете с него, той навярно ще ви продаде…

— Навярно — каза Бен.

Върнаха се в колата и обсъдиха положението.

— Във Фолмаут има магазин… — неуверено започна отец Калахан.

— Не! — възрази Бен. — Не! — Изтънелият му глас издаваше, че всеки миг е готов да изпадне в истерия и останалите се втренчиха в него. — Ами като отидем до Фолмаут и открием, че Стрейкър вече е бил там? Накъде тогава? Портланд? Китъри? Бостън? Не разбирате ли какво става? Той е предвидил ходовете ни! Води ни за носа!

— Бъди разумен, Бен — каза Джими. — Не мислиш ли, че би трябвало поне да…

— Спомняш ли си какво каза Мат? „Не си въобразявайте, че щом той не може да излиза денем, значи сте в безопасност.“ Погледни часовника, Джими.

Джими погледна.

— Два и петнайсет — бавно изрече той и вдигна очи към небето, сякаш се съмняваше в часовника си. Но нямаше съмнение; слънцето преваляше и сенките почваха да се удължават.

— Той ни е изпреварил — каза Бен. — Печелил е преднина по всеки километър от пътя. Нима сме мислили… могли ли сме изобщо да мислим, че той ще пребивава в блажено неведение за нашите ходове? Че той просто не е допускал опасността от разобличение и съпротива? Трябва да тръгнем сега, преди да сме прахосали целия ден в празни спорове колко ангели могат да танцуват на върха на една игла.

— Прав е — тихо се обади Калахан. — Мисля, че трябва да прекратим приказките и да потегляме.

— Карай тогава — натъртено изрече Бен.

Джими натисна газта и колата изхвръкна от паркинга, скърцайки с гуми по асфалта. Цветарят гледаше подир тях и се мъчеше да осъзнае що за народ е това: двама мъже, свещеник и малко момче, които седят в автомобил с лекарски знак на номера и си крещят съвършено безумни неща.

11.

Коди заобиколи градчето и се приближи към Марстъновия дом по Брукс Роуд. Гледай ти, тази къща наистина надвисва над града, помисли Доналд Калахан, когато я видя изотзад. Странно, че не съм обръщал внимание досега. Избрали са й най-доброто разположение на високото било над кръстовището на Джойнтнър Авеню и Брок Стрийт. От тая височина има идеален кръгов обзор към градчето и околностите.

Къщата беше огромна и несиметрична, а затворените капаци на прозорците вдъхваха у наблюдателя тревожното чувство за нещо необятно; превръщаха я в монолитен саркофаг, в символ на съдбата.

А двойното престъпление в нея — убийство и самоубийство — означаваше, че мястото е лишено от Божията благодат.

Калахан отвори уста да го каже на другите, но размисли и се отказа.

Направиха завой и за момент къщата изчезна зад дърветата. После гората оредя и Коди свърна по алеята. Черният пакард стоеше пред гаража и когато изключи двигателя, Джими измъкна изпод сакото си револвера на Маккаслън.

Калахан незабавно усети как го обгръща мрачната атмосфера на това място. Той извади от джоба си разпятие — подарък от майка му — и го закачи на гърдите си до онова, което вече носеше. Сред голите есенни клони не се мяркаше нито една птица. Високата проскубана трева изглеждаше далеч по-крехка и съсухрена, отколкото се полагаше за сезона; самата земя бе сива и изтощена.

Дъсчените стъпала към верандата бяха изкорубени, а светлото петно на една от колоните пред вратата издаваше къде е висяла доскоро табела, забраняваща влизането. Под ръждивото старо резе лъщеше чисто нов месингов катинар.

— Може би през прозореца, като Марк… — колебливо предложи Джими.

— Не — каза Бен. — През предната врата. Ще я изкъртим, ако трябва.

— Мисля, че няма да се наложи — изрече Калахан с нов, съвсем непознат глас.

Когато излязоха от колата, той ги поведе напред, без да си дава време за размисъл. С всяка крачка към вратата в гърдите му се разгаряше страст — някогашната младежка страст, която бе смятал за безвъзвратно загубена. Къщата сякаш се надвесваше над тях, излъчвайки струйки зло от всяка пукнатина на олющената боя по стените. Ала свещеникът не се поколеба. Изчезнала бе самата мисъл за отстъпление. В последните мигове той вече не водеше спътниците си, а сам крачеше напред, тласкан от непреодолима сила.

— В името на Бог-Отец! — изкрещя той и грубата повелителна мощ на гласа му застави другите да се скупчат по-плътно до него. — Заповядвам на злото да напусне тази къща! Изчезвайте, духове!

И сякаш не по своя воля, той стовари разпятието върху вратата.

Блесна ослепителна светлина — по-късно и четиримата потвърдиха това — лъхна ги острият мирис на озон и се раздаде пукот, като че дъските крещяха от болка. Полукръглото прозорче над вратата внезапно избухна навън и в същия миг широкият панорамен прозорец отляво избълва стъклата си в буренясалата градина. Джими нададе вик. Новият катинар се търкулна по дъските пред нозете им, разтопен и почти неузнаваем. Марк се наведе да го пипне и изохка.

— Нажежен е.

Разтрепераният Калахан отстъпи назад. Огледа кръста в ръката си.

— Това безспорно е най-изумителното събитие в живота ми — промълви той.

Погледна нагоре, сякаш очакваше да види там Божия образ, ала небето безразлично погълна взора му.

Бей тласна вратата навътре и тя се отвори с лекота. Въпреки това той изчака Калахан да влезе пръв. Когато се озоваха в коридора, свещеникът въпросително погледна Марк.

— В мазето — каза момчето. — Минава се през кухнята. Стрейкър е горе. Само че… — Марк помълча и смръщи вежди. — Нещо се е променило. Не знам какво. Нещо не е както преди.

Най-напред се изкачиха горе и макар че не вървеше начело, Бен усети как с приближаването към вратата в дъното го полазват тръпките на отколешен страх. Тук, почти месец след завръщането си в Сейлъм’с Лот, щеше отново да надникне в прокълнатата стая. Когато Калахан блъсна вратата, Бен вдигна очи нагоре… и преди да се удържи, викът вече издуваше гърлото му до пръсване. Писклив, истеричен, почти женски вик.

Но увисналото под гредата тяло не бе нито на Хъбърт Марстьн, нито на неговия призрак.

Беше Стрейкър, закачен като свиня в кланица — с главата надолу и с жестоко разкъсано гърло. Изцъклените му очи гледаха към тях, през тях, край тях.

В тялото му нямаше и капчица кръв.

12.

— Мили Боже — прошепна отец Калахан. — Мили Боже.

Бавно пристъпиха в стаята — първо Калахан и Коди, малко след тях влязоха Бен и Марк, притиснали рамо до рамо.

Някой бе впримчил краката на Стрейкър, сетне бе изтеглил тялото нагоре, за да го върже за гредата. Нейде дълбоко в мозъка на Бен потрепна мисълта, че само човек с огромна сила би могъл да издърпа тежкия труп толкова високо — провисналите ръце на Стрейкър не достигаха до пода.

Джими докосна челото на мъртвеца, после посегна към китката му.

— Мъртъв е от около осемнайсет часа — каза той. Потръпна и пусна студената ръка. — Боже мой, такъв ужасен край… Не мога да си представя. Кой… защо…

— Барлоу го е направил — каза Марк. Гледаше трупа и очите му не трепваха.

— И Стрейкър се оказа прецакан — промърмори Джими. — Няма вечен живот за него. Но защо по този начин, с главата надолу?

— Старо като света — поясни отец Калахан. — Трупът на враг или предател се обесва с главата надолу — към земята, а не към небето. Свети Павел е бил разпнат по този начин — на Х-образен кръст, с натрошени крака.

Когато заговори, Бен имаше чувството, че всяка, дума оставя в гърлото му иривкус на древен прах.

— Той продължава да ги залъгва. Хитрините му са безброй. Да вървим.

Поведе ги обратно по коридора, спусна се по стълбата и влезе в кухнята. Сетне пак отстъпи водачеството на отец Калахан. За момент четиримата се спогледаха, след това обърнаха очи към вратата, която водеше надолу. Трябваше да слизат натам и да получат отговор на съдбовния си въпрос, също както преди двайсет и пет години Бен се бе изкачи нагоре.

13.

Когато свещеникът отвори вратата, в ноздрите на Марк нахлу смрад на прогнило и гранясало — ала и мирисът вече не беше същият. Не тъй силен както преди. Не тъй злокобен.

Свещеникът закрачи надолу по стъпалата. Марк трябваше да напрегне цялата си воля, за да го последва към бездната на мъртвите.

Джими щракна фенерчето, което бе извадил от чантата си. Лъчът освети пода, плъзна по отсрещната стена и се върна обратно. Задържа се за миг върху голям продълговат сандък, след това прескочи към някаква вехта маса.

— Там — каза Джими. — Гледайте.

Сред мрака и мръсотията блестеше новичък плик от луксозен жълт пергамент.

— Това е клопка — възкликна отец Калахан. — Не го докосвайте.

— Не — обади се Марк. Изпитваше едновременно облекчение и разочарование. — Няма го. Отишъл си е. Това е за нас. Сигурно е пълно със злобни нападки.

Бен пристъпи напред и взе плика. Огледа го от едната страна, после от другата — в лъча на фенерчето Марк забеляза, че ръцете му треперят — и накрая го отвори.

Вътре имаше лист луксозна пергаментова хартия, явно в комплект с плика. Всички приведоха глави над него и Джими освети с фенерчето послание, изписано нагъсто с елегантен и тъпичък като паяжина почерк. Зачетоха го заедно, само Марк малко изоставаше.

Разтреперан, Бен изтърва писмото на масата. Погледна към спътниците си. Марк стискаше юмруци и устата му бе застинала накриво, сякаш току-що бе захапал нещо прогнило; хлапашкото лице на Джими бе пребледняло и обтегнато; очите на отец Доналд Калахан пламтяха, а устните му се кривяха в трепереща предизвикателна усмивка.

Един по един тримата погледнаха към него.

— Елате — каза той.

И четиримата пристъпиха заедно зад ъгъла.

14.

Когато Ноли Гардънър пристигна с полицейската кола пред тухлената сграда на Общинския съвет и излезе от кабината, Паркинс Джилеспи стоеше на най-горното стъпало и гледаше през мощния си цайсов бинокъл. Ноли пристъпи напред, оправяйки с едната ръка колана, с другата дъното на панталона си.

— Какво има, Парк? — запита той, докато се изкачваше по стъпалата.

Паркинс безмълвно му подаде бинокъла и посочи с мазолестия си палец към Марстъновия дом.

Ноли погледна през бинокъла. Видя стария пакард, а пред него — новичък буик. Увеличението не беше достатъчно, за да разчете номера на колата. Той отпусна бинокъла…

— Колата е на доктор Коди, нали?

— Да, мисля, че е неговата.

Паркинс пъхна в ъгълчето на устните си цигара „Пал Мал“ и драсна клечка кухненски кибрит по тухлената стена.

— Никога не съм виждал горе друга кола, освен пакарда.

— Точно тъй — замислено каза Паркинс.

— Какво ще речеш, ако отскочим догоре да хвърлим едно око? — запита Ноли, ала в гласа му нямаше и следа от обичайния ентусиазъм. Странно, като се има предвид, че вече пет години работеше като помощник-полицай и още се вдъхновяваше от службата.

— Не — каза Паркинс. — Мисля, че не бива да се месим.

Той извади часовника от джоба на сакото си и щракна сребърния капак като железничар, проверяващ кога ще пристигне експресът. Часът беше 15:41. Той свери часовника си с часовника на кметството и бавно го върна на място.

— Дали няма нещо общо с Флойд Тибитс и бебето на Макдугъл? — запита Ноли.

— Де да знам.

— О — промърмори Ноли, загубил за момент дар-слово.

Паркинс открай време си беше мълчалив, но днес направо биеше всякакви рекорди. Той пак погледна през бинокъла — нямаше промени.

— Днес градчето изглежда тихо — подхвърли Ноли.

— Да — съгласи се Паркинс.

Бледосините му очи се взряха към Джойнтнър Авеню, после към парка. Цял ден не се мяркаше почти никой. Поразителна липса на хора — нито майки разхождаха децата си, нито безделници се събираха около паметника на загиналите във войната.

— Странни работи стават напоследък — отново подметна Ноли.

— Да — рече Паркинс след кратък размисъл.

В последен отчаян опит да завърже разговор, Ноли подхвърли примамката, на която Паркинс никога не пропускаше да клъвне — времето.

— Заоблачава се — каза той. — Довечера май ще вали.

Паркинс огледа небето. Високо горе се разстилаха перести облаци, а от югоизток се задаваха бели кълбести вълма.

— Да — съгласи се той и захвърли допушената цигара.

— Парк, ти добре ли си?

Паркинс Джилеспи обмисли въпроса.

— Хич — каза той.

— Добре де, какво има, дявол да го вземе?

— Мисля — заяви Джилеспи, — че ми треперят гащите от страх.

— Какво? — сепна се Ноли. — Че от какво те е страх?

— Де да знам — рече Паркинс, вдигна бинокъла и пак се загледа към Марстъновия дом, а Ноли стоеше до него, онемял от смайване.

15.

Отвъд масата, на която бяха намерили писмото, мазето завиваше под прав ъгъл и четиримата се озоваха в изоставена винарска изба. Бен си помисли, че Хъбърт Марстън трябва наистина да е бил контрабандист на алкохол. Наоколо се валяха разнокалибрени бъчви, покрити с прах и паяжини. Край едната стена се простираше винарски рафт и тук-там от ромбовидните гнезда все още стърчаха двулитрови бугилки. Някои се бяха спукали и сега паяци диреха приют там, където някога искрящо бургундско бе чакало срещата си с небцето на придирчив познавач. В други виното явно бе станало на оцет; из въздуха се носеше характерната остра миризма, смесена с дъха на бавно разложение.

— Не — изрече Бен спокойно, сякаш съобщаваше безспорен факт. — Не мога.

— Трябва — настоя отец Калахан. — Не казвам, че ще е лесно или за добро. Просто трябва да го сториш.

— Не мога — извика Бен и този път думите му отекнаха под свода на мазето.

Сред мрачното помещение фенерчето на Джими осветяваше нисък подиум, върху който лежеше неподвижно Сюзън Нортън. От нозете до шията я покриваше прост бял чаршаф и когато пристъпиха, до нея, нито един от четиримата не намери какво да каже. Изумлението бе по-силно от думите.

Приживе тя беше весела и симпатична девойка, минала нейде по пътя на съзряването съвсем близо (навярно само на сантиметри) край истинската красота и пропускът не се дължеше на някакъв недостатък, а може би — но само може би — на факта, че бе живяла спокойно и без произшествия. Ала сега беше красива. Зловещо красива.

Смъртта не бе наложила своя печат върху нея. Лицето й руменееше, а устните, недокосвани от червило, бяха сочни и тъмночервени. По бледото, безукорно гладко чело кожата изглеждаше нежна като сметана. Очите бяха затворени и черните клепки безметежно сочеха надолу към бузите. Едната ръка лежеше леко прегъната, другата беше положена върху талията. И все пак целият й облик пораждаше чувство не за ангелска хубост, а за хладна, надменна красота. Нещо в лицето й — не подчертано, само загатнато — напомни на Джими за сайгонските момичета, ненавършили още тринайсет години, които коленичат пред войниците в сенките зад баровете — не за пръв и даже не за стотен път. Но при онези момичета покварата не беше зло, а само преждевременно запознанство с истината за света. Промяната в лицето на Сюзън беше съвсем друга — Джими сам не знаеш каква точно.

Калахан пристъпи напред и притисна с пръсти еластичната издутина на лявата гръд.

— Тук — каза той. — В сърцето.

— Не — повтори Бен. — не мога.

— Бъди неин любовник — кротко настоя отец Калахан. — Нещо повече, бъди неин съпруг. Няма да й причиниш болка, Бен. Ще я освободиш. Болката ще е само за теб.

Бен го гледаше тъпо. Марк извади кола от черната чанта на Джими и мълчаливо го протегна напред. Бен посегна и ръката му сякаш се разтегляше с километри.

Ако го направя, без да мисля, тогава може би…

Но би било невъзможно да го направи, без да мисли. И изведнъж в паметта му изплува един ред от „Дракула“, това забавно фантастично книжле, което вече съвсем не му изглеждаше забавно. В мига, когато Артър Холмууд трябваше да пристъпи към подобно ужасяващо дело, Ван Хелсинг го утешаваше с думите: Зная, че това е трудно поносимо изпитание, но след това ще почувствате облекчение.

Можеха ли изобщо да се надяват на облекчение?

— Махнете го — изстена той. — Не ме карайте да…

Никой не отговори.

Студени и лепкави струйки пот избиха по челото, по скулите, под мишниците му. Колът, който само преди четири часа беше обикновена бухалка за бейзбол, сега сякаш се наливаше с призрачна тежест, като че в него се сбираха невидими, ала титанични силови линии.

Бен го повдигна и притисна острието към лявата й гръд, точно над най-горното копче на блузата. Кожата леко хлътна под връхчето и той усети как ъгълчето на устните му се разтреперва от неудържим тик.

— Не е мъртва — прошепна той.

Изрече думите дрезгаво, с набъбнал език. Правеше последен, отчаян опит за съпротива.

— Не е — безмилостно отвърна Джими. — Тя е Нежива, Бен.

Вече бяха видели доказателството — Джими бе напомпил около ръката й гумения ръкав на прибора за измерване на кръвното налягане. Цифрите не помръднаха от нулата. После Джими бе сложил стетоскопа върху гърдите на момичето и тримата един след друг напразно се вслушваха в глухата тишина на безжизненото тяло.

Бен усети как влагат нещо в другата му ръка — по-късно години наред щеше да напряга памет, ала нямаше да си спомни кой го е подал. Чукът. Железарският чук с перфорирана гума около дръжката. Желязото лъщеше в светлината на фенерчето.

— Направи го бързо — рече Калахан — и излез на светло. Ние ще свършим останалото. Зная, че това е труднопоносимо изпитание, но след това ще почувствате облекчение.

— Прости ми, Боже — прошепна Бен. Вдигна чука и замахна.

Ударът беше точен и желатинестият трепет, който пробяга по целия ясенов кол, щеше да преследва Бен в кошмарни сънища до края на живота му. И сякаш от самата сила на замаха, очите на Сюзън се разтвориха изведнъж — широки и сини. Там, където се бе впил колът, избликна ярка и смайващо мощна струя. Кръвта се разплиска по лицето му, по ръцете, по ризата. След миг цялото мазе се изпълни с нейния горещ, металически мирис.

Сюзън се сгърчи върху масата. Ръцете й политнаха нагоре и бясно запърхаха из въздуха като ранени птици. Краката заблъскаха дъските на платформата в трескав, безцелен ритъм. Устата зина широко, разкривайки поразително остри вълчи зъби, а от гърлото се раздаваха крясък подир крясък, сякаш самият ад пращаше своя чудовищен зов. От ъгълчетата на устните се стичаха потоци кръв.

Чукът се вдигна и удари… пак… и пак… и пак… В главата на Бен отекваха крясъци на огромни черни гарвани. Из мозъка му вихрено се въртяха страхотни картини, които отлитаха, без да оставят спомен. Ръцете му бяха алени, колът беше ален, неумолимо бъхтещият чук беше ален. В разтрепераните ръце на Джими фенерчето играеше като прожектор в дискотека, хвърляйки прекъслечни отблясъци по безумно сгърченото лице на Сюзън. Зъбите й пронизваха плътта на устните, раздираха ги на ивици. По чистия изгладен чаршаф, който Джими тъй грижливо бе прегънал надолу, се сипеха пръски кръв и следите им напомняха загадъчни китайски йероглифи.

После гръбнакът й ненадейно се изви като лък, а челюстите се разтегнаха до счупване. Изпод кола изригна чудовищен фонтан от по-тъмна кръв — почти черна в този лудешки танцуващ лъч; кръв от сърцето. Писъкът, който избухна в кънтящата бездна на зеещото гърло, извираше от незнайните подземия на най-дълбоката родова памет, а корените му се впиваха още по-долу — във влажния мрак на човешката душа. Внезапно по устните й изби кървава пяна, кипнал ален прилив бликна през ноздрите… ала имаше и още нещо. В бледата светлина то бе само сянка, намек за нещо, което се устреми навън, измамено и съсипано. Сетне се сля с мрака и изчезна.

Тя падна възнак, мускулите на челюстите се отпуснаха и устата се затвори. Обезобразените устни се открехнаха за последна тръпнеща въздишка. За миг клепките запърхаха и Бен сам не разбра дали му се е сторило или наистина зърна оная Сюзън, която бе срещнал в парка с неговата книга в ръка.

Свършено.

Той отстъпи, изтърва чука и протегна ръце напред като смаян от ужас диригент, чиято симфония се е разбунтувала.

Калахан положи ръка на рамото му.

— Бен…

Той побягна.

Спъна се нейде по стълбата, падна и запълзя нагоре, към светлината. Ужасите на детето и на възрастния мъж се бяха слели. Ако се озърнеше през рамо, щеше да види само на една ръка разстояние Хъби Марстън (или може би Стрейкър) с широко ухилено подпухнало и зеленикаво лице, с дълбоко впита в шията примка… и усмивката му щеше да разкрива остри, нечовешки зъби. От гърлото на Бен излетя задъхан, немощен писък.

Глухо, сякаш от много далече, чу вика на Калахан:

— Не, оставете го…

Втурна се през кухнята, после през задната врата. Стъпалата на верандата изчезнаха изпод нозете му и той се преметна презглава по меката пръст. Надигна се на колене, пролази, стана на крака и хвърли поглед назад.

Нищо.

Домът се извисяваше безцелно, загубил и сетната си частица зло. Сега отново беше най-обикновена къща.

Сред необятното безмълвие на буренясалия заден двор Бен Миърс стоеше с отметната глава и дъхът му се превръщаше в облачета бяла пара.

16.

Ето как настъпва есенната нощ в Лот:

Най-напред слънцето губи несигурната си власт над въздуха и с прилив на хлад го кара да си спомни, че иде зима, а зимата ще е дълга. Надига се рядка мъгла и сенките се издължават. Те не са плътни като летните сенки; няма какво да им придаде плътност — нито листа по дърветата, нито тлъсти облаци в небето. Сега са мършави, злобни сенки, хапещи земята като нащърбени зъби.

Когато слънцето наближи хоризонта, благодатните жълти лъчи започват да потъмняват, да се наливат с жлъч, докато възпаленият диск се обгърне в гневно оранжево зарево. Иззад хоризонта набъбва пъстроцветно сияние — сгъстена от облаците последна светлина, която постепенно минава през червено, оранжево, цинобър и пурпур. Понякога облаците се разпадат на огромни тромави масиви и пропускат непокварените слънчеви лъчи, напомнящи с горчива носталгия за отминалото лято.

Часът е шест, време за вечеря (в Лот се обядва по пладне и тенекиените кутии, които мъжете сутрин грабват от масата, преди да тръгнат за работа, се наричат „обедни канчета“). Мейбъл Уъртс, подпухнала цялата като тесто от нездраво старческо затлъстяване, сяда пред парче печено пиле и чаша чай „Липтън“, като не пропуска да придърпа телефона по-наблизо. В пансиона на Ева наемателите получават колективно каквото им се полага — затоплени полуфабрикати, консервирано говеждо, консервиран фасул (тъй печално различен от онзи фасул, който майките им са готвили преди години всяка събота), консервирани спагети или по някой претоплен хамбургер, закупен на връщане от закусвалнята „Макдоналдс“ във Фолмаут. На масичката в приемната Ева нервно играе джин-руми с Гроувър Върил и от време на време подвиква на останалите да забърсват, че навсякъде са окапали с мазнотии. Наемателите не помнят някога да са я виждали такава — сопната и озъбена като котка. Но знаят какво й става, макар че тя сама не го знае.

Мистър и мисис Петри са в кухнята си — вечерят сандвичи и се мъчат да разгадаят вестта, която токущо са получили по телефона от местния католически свещеник отец Калахан: Синът ви е при мен. Добре е. Скоро ще го доведа. Довиждане. Отначало са искали да позвънят на тукашния полицай Паркинс Джилеспи, но след това са решили да поизчакат още малко. От известно време са усетили някаква промяна в сина си, когото майка му винаги нарича „дълбока вода“. Ала над главите им неусетно са се прокраднали призраците на Ралфи и Дани Глик.

В стаичката зад магазина си Милт Кросън вечеря хляб и мляко. Проклетият апетит съвсем го е зарязал, откакто жена му почина през шейсет и осма. Делбърт Марки, собственикът на прословутата кръчма, методично унищожава пет кюфтета, които собственоръчно си е изпекъл на скарата. Яде ги с горчица и купища суров лук, а после цяла вечер ще се оплаква на всеки срещнат, че гадните киселини в стомаха ще го съсипят. Рода Кърлис, икономката на отец Калахан, не вечеря. Тревожи се за отеца, който е хукнал да скитосва нейде по пътищата. Хариет Дърхам е сервирала на семейството си свински котлети. Карл Смит, вдовец от 1957 година, се задоволява с един варен картоф и бутилка минерална вода. Семейството на Дерек Бодин се кани да похапне шунка с брюкселско зеле. Гъххх, възкликва низвергнатият побойник Ричи Бодин. Брюкселско зеле. Да си го изядеш, че ще ти съдера задника, заявява Дерек. И той ненавижда брюкселското зеле.

Реджи и Бони Сойър имат на масата печено говеждо, замразена млечна царевица, пържени картофи и за десерт шоколадов пудинг с глазура. Все любимите ястия на Реджи. Синините на Бони още не са избледнели и тя сервира вечерята мълчаливо, с наведена глава. Реджи яде сериозно, съсредоточено, унищожавайки заедно с ястията и три бутилки „Будвайзер“. Бони се храни права. Засега болката не й позволява да сяда. Няма апетит, но дъвче насила, иначе Реджи ще забележи и ще каже нещо. След побоя онази вечер, той изхвърли всичките й хапчета в тоалетната и я изнасили. И оттогава насам я изнасилва всяка нощ.

Към седем без петнайсет почти навсякъде вечерята е привършила, мъжете са изпушили по една лула или цигара, масите са разтребени. Чиниите се мият, изплакват и подреждат на лавиците. Децата навличат пижами и отиват в другата стая да гледат телевизия, докато стане време за лягане.

Рой Макдугъл, който е забравил на печката тиган с телешки пържоли, ругае и захвърля на боклука овъгленото месо заедно с тигана. Намята дънковото яке и се отправя към кръчмата на Дел, оставяйки оная некадърна свиня Санди да дреме в спалнята. Хлапето умряло, жената мързелива, вечерята отишла по дяволите. Крайно време е да се накърка. А може би просто да си вдигне партакешите и да зареже това келяво градче.

В малко апартаментче на задънената улица Тагарт Стрийт, която започва от Джойнтнър Авеню и опира в гърба на Общинската управа, Джо Крейн получава от боговете неочакван и ехиден дар. Тъкмо е изпразнил паничка пшеничена каша и сяда да гледа телевизия, когато внезапна остра болка парализира лявата страна на гърдите и лявата му ръка. През ума му прелита: Какво е това? Машинката ли сдаде багажа? И се оказва съвършено прав. Той се изправя и успява да измине половината път до телефона, преди болката да избухне и да го повали на място като биче под чука на касапина. Малкият цветен телевизор продължава да бръщолеви и съседите ще открият трупа едва след двайсет и четири часа. Починал е в 18:51 и това е единствената естествена, смърт в Джирусълъм’с Лот на 6 октомври.

Около седем вечерта небесното пъстроцветие се е смалило до мъждива оранжева ивица по западния хоризонт, сякаш нейде отвъд пределите на света са накладени пещи. На изток вече изгряват звездите. Те блестят с хладна, диамантена жестокост. През този сезон в тях няма нито милост, нито утеха за влюбени души. Прекрасните им лъчи се плъзгат безразлично над света.

За децата е дошло време да си лягат. Да бъдат положени в легла и люлки от родители, които се усмихват на жалните молби да постоят още малко, да не гасят лампите. Големите снизходително отварят вратите на гардеробите, за да покажат, че вътре няма нищо страшно.

А наоколо зверствата на нощта разперват мрачните си криле. Дошло е времето на вампирите.

17.

Мат се бе унесъл в неспокойна дрямка и при влизането на Бен и Джими се събуди почти незабавно, стискайки още по-здраво разпятието в десницата си.

Погледът му срещна очите на Джими, прескочи към лицето на Бен… и се задържа.

— Какво е станало?

Джими разказа накратко. Бен мълчеше.

— А тялото?

— Аз и Калахан я положихме по очи в един сандък, който намерихме в мазето, може би същият, с който е пристигнал Барлоу. Преди по-малко от час го хвърлихме в Роял ривър. Бяхме наслагали вътре камъни. До реката пътувахме с колата на Стрейкър. Ако някой я е видял край моста, подозренията ще паднат върху него.

— Добре сте сторили. Къде е Калахан? Ами момчето?

— Отскочиха до къщата на Марк. Родителите му трябва да узнаят всичко. Заплахите на Барлоу са отправени най-вече към тях.

— Ще повярват ли?

— Ако не повярват, Марк ще помоли баща си да ти се обади.

Мат кимна. Изглеждаше безкрайно уморен.

— Бен — каза той. — Ела тук. Седни на леглото.

Бен покорно пристъпи напред. Лицето му беше замаяно и безизразно. Седна и кротко скръсти ръце в скута си. Очите му приличаха на дупчици, прогорени с цигара.

— Няма утеха за тебе — каза Мат. Посегна и хвана ръката му. Бен не се отдръпна. — Няма значение. Времето ще те утеши. Сега тя е намерила покой.

— Той ни направи на глупаци — глухо промълви Бен. — Подигра се на всеки поотделно. Джими, дай му писмото.

Джими подаде плика на Мат. Учителят измъкна плътния пергаментов лист и внимателно изчете посланието, като го държеше на сантиметри от носа си. Устните му леко помръдваха. Накрая остави писмото и каза:

— Да. Той е. Себелюбието му е далеч по-грамадно, отколкото предполагах. Изтръпвам, като си помисля.

— Изоставил я е, за да се пошегува — добави Бен все тъй глухо. — Той се е измъкнал много по-рано. Борбата срещу него е като бой с вятъра. Сигурно ни смята за буболечки. Дребни буболечки, търчащи насам-натам за негова забава.

Джими отвори уста да каже нещо, но Мат леко поклати глава.

— Далеч си от истината — възрази той. — Ако е могъл да вземе Сюзън, щеше да го стори. Не би пожертвал своите Неживи заради някаква жалка шега, та те все още са толкова малко! Размисли само за миг, Бен, размисли какво му причинихте. Убихте домашното му куче Стрейкър. Както сам признава, дори сте го принудили да вземе участие в убийството, тласкан от неутолимия си апетит! Какъв ужас е било за него да се събуди от мъртвешкия си сън и да открие, че едно малко момче е погубило с голи ръце онова страховито изчадие.

С мъчително усилие той се надигна и седна. Бен бе извил глава към него и слушаше — първата проява на интерес, откакто другите го бяха заварили в задния двор след излизането си от къщата.

— А може би не това е най-важната победа — замислено продължаваше Мат. — Вие сте го прокудили от къщата, от дома, който сам си е избрал. Калахан е пречистил мазето със светена вода и е запечатал вратите с нафора. Ако се върне там, Барлоу ще умре… и знае това.

— Каква полза? — каза Бен. — Той избяга.

— Той избяга — тихичко повтори Мат. — И къде е спал днес? В багажника на изоставена кола? В мазето на някоя от жертвите си? Може би в подземието на старата методистка църква в Блатата, която изгоря през петдесет и първа? Където и да е било, мислиш ли, че се е чувствал в безопасност, мислиш ли, че му е било приятно?

Бен не отговори.

— Утре ще започнете лова — каза Мат и здраво стисна ръцете на Бен. — Ще търсите не само Барлоу, но и всичките дребни риби… а след днешната нощ ще има много дребни риби. За техния глад няма засищане. Готови са да ядат до премала. Нощите са негови, ала денем вие ще го преследвате безмилостно, докато се уплаши и избяга или докато го извлечете, пищящ и пронизан, под слънчевите лъчи!

Бен постепенно бе надигнал глава. Лицето му бе придобило израз на едва ли не зловещо оживление. При последните думи по устните му плъзна лека усмивка.

— Да, така е добре — прошепна той. — Само че не утре, а още тази нощ. Незабавно…

Мат стрелна ръка напред и пръстите му се впиха в рамото на Бен с неподозирано силна, жилеста хватка.

— Не тази нощ. Нощта ще прекараме заедно — ти, аз, Джими, отец Калахан, Марк и родителите му. Сега той знае… и се страхува. Само безумец или светец би дръзнал да срещне Барлоу, когато е буден и черпи сили от своята майка — нощта. А ние не сме нито светци, нито безумци. — Той притвори очи и тихо добави: — Мисля, че почвам да го опознавам. Търкалям се в това болнично легло и се правя на Майкрофт Холмс, опитвайки да предугадя ходовете му, като се поставям на негово място. Той е живял с векове и е постигнал съвършенство. Но от писмото му личи, че е егоцентрик. Защо не? Себелюбието му е расло като бисер, слой подир слой, додето се е превърнало в грамадно, отровно чудовище. Той цял е натъпкан с гордост. Даже с тщеславие. И жаждата му за мъст трябва да е неимоверна — чувство, което вдъхва страх, но може и да бъде обърнато срещу самия него. — Мат отвори очи и настоятелно огледа събеседниците си. После повдигна кръста. — Това ще спре него, но едва ли ще му попречи да използва някого, както вече стори с Флойд Тибитс. Мисля, че тази нощ ще се опита да премахне някои от нас… или всички заедно. — Той обърна глава към Джими. — Мисля, че е било голяма грешка да отпращате момчето и отец Калахан. Можехме да се обадим на родителите оттук и да ги повикаме, без да знаят защо. Сега сме разделени… и особено се тревожа за Марк. Джими, най-добре ще е да им позвъниш… още сега.

— Добре — кимна Джими и стана.

Мат се обърна към Бен.

— А ти… ще останеш ли тук? Ще се сражаваш ли заедно с нас?

— Да — дрезгаво каза Бен. — Да.

Джими излезе от стаята, отскочи при сестрите и откри в указателя номера на Хенри Петри. Бързо го набра и премалял от ужас чу как в слушалката отеква не сигналът за повикване, а протяжният вой, известяващ за повреда по линията.

— Там е — промълви той.

При тия думи старшата сестра го погледна и цялата изтръпна от изражението на лицето му.

18.

Хенри Петри беше образован. Имаше дипломи за бакалавър от Североизточния университет, за магистър от Масачузетския технологичен институт и за доктор по икономика. Бе напуснал чудесната си работа като преподавател в колеж, за да стане чиновник в застрахователна компания „Пруденшъл“ — не само заради финансовите предимства, но и от любопитство. Искаше да провери дали някои от икономическите му идеи ще се окажат на практика също тъй добри, както изглеждаха на теория. Оказаха се. През идното лято той се надяваше да издържи изпит за счетоводител-ревизор, а две години по-късно да бъде и правоспособен адвокат. Целта му бе към 1980 година да заеме висш икономически пост във федералното правителство. Мечтателният характер на Марк не беше наследен от баща му; Хенри Петри притежаваше твърда, безупречна логика и смяташе света за добре смазан, почти съвършено точен механизъм. По убеждения той се числеше между демократите, но на изборите през 1972 година бе гласувал за Никсън, не защото го мислеше за честен — неведнъж бе казвал на жена си, че според него Ричард Никсън е банален дребен мошеник, от когото би излязъл най-много уличен джебчия, — а защото другият кандидат беше смахнат космонавт, който би довел страната до икономическа разруха. Към възникналата в края на шейсетте години смяна на културните ценности се отнасяше спокойно и търпеливо, вярвайки, че тя ще рухне, без да навреди никому, тъй като е лишена от финансова основа. Обичта, която изпитваше към съпругата и детето си, не беше красива — никой поет не ще напише стихове за страстта на човек, който преспокойно подрежда чорапи в скрина пред очите на жена си, — но за сметка на това беше дълбока и непоклатима. Той беше праволинеен, твърдо уверен в собствените си сили и в естествените закони на физиката, математиката, икономиката, а донякъде и на социологията.

Отпивайки глътки кафе, той изслуша разказа на сина си и местния свещеник, като от време на време вмяташе по някой конкретен въпрос там, където нишката на повествованието му се струваше заплетена или изтъняла. Спокойствието му сякаш нарастваше едновременно с нелепиците на цялата история и безпокойството на жена му. Когато разказът приключи, наближаваше седем без пет. Хенри Петри изрече присъдата си с четири спокойни, добре обмислени срички:

— Невъзможно.

Марк въздъхна и се озърна към Калахан.

— Казах ви.

И наистина му бе казал, докато пътуваха с вехтата кола на свещеника.

— Хенри, не мислиш ли, че трябва да…

— Чакай.

Тази дума и повдигнатата (уж небрежно) ръка я накараха да млъкне незабавно. Тя седна, прегърна Марк през рамото и лекичко го придърпа по-надалече от Калахан. Момчето не се противеше.

Хенри Петри добродушно огледа отец Калахан.

— Дайте да видим дали не можем да обсъдим тази заблуда като разумни хора.

— Може да се окаже невъзможно — отвърна Калахан също тъй добродушно, — но ще положим всички усилия. Дошли сме тук, мистър Петри, защото Барлоу заплашва конкретно вас и съпругата ви.

— Наистина ли сте забили днес кол в тялото на онова момиче?

— Не аз. Мистър Миърс.

— Трупът още ли е там?

— Хвърлиха го в реката.

— Ако е вярно — заяви Петри, — значи сте замесили моя син в престъпление. Осъзнавате ли това?

— Осъзнавам го. Налагаше се. Мистър Петри, защо просто не се обадите в болницата на Мат Бърк…

— О, не се съмнявам, че вашите съучастници ще ви подкрепят — каза Петри и по устните му продължаваше да играе лека, подлудяващо спокойна усмивка. — Тъкмо това е най-интересното в цялата тази лудост. Мога ли да видя писмото, което ви е оставил въпросният Барлоу?

Калахан мислено се изруга.

— То е у доктор Коди. — Той помълча и добави: — Повярвайте, трябва час no-скоро да потеглим към болницата в Къмбърланд. Ако поговорите с…

Петри поклати глава.

— Нека първо обсъдим нещата още малко. Както вече казах, уверен съм, че разполагате с надеждни свидетели. Доктор Коди е наш семеен лекар и всички го обичаме. Доколкото знам, Матю Бърк също има безупречна репутация… поне като учител.

— Обаче? — запита Калахан.

— Отче Калахан, позволете да ви задам въпрос. Ще повярвате ли, ако дузина благонадеждни свидетели ви съобщят, че днес по пладне през парка е минал грамаден бръмбар, който пее „Мила моя Аделин“ и развява националното знаме?

— Ако съм сигурен, че свидетелите са благонадеждни и не се шегуват, бих бил склонен да повярвам.

Все тъй усмихнат, Петри каза:

— Това е разликата между нас двамата.

— Не допускате чуждо мнение — каза Калахан.

— Не, просто си имам свое.

— Все същото. Как мислите, дали в застрахователната ви компания одобряват служители, които взимат решения не според фактите, а според личните си убеждения? Това не е логика, Петри, това е най-обикновена слепота.

Петри се изправи и усмивката му изчезна.

— Едно ще призная, че разказът ви звучи тревожно. Замесили сте сина ми в нещо безумно, може би опасно. Голям късмет ще имате, ако не се озовете на съдебната скамейка. Ще се обадя на вашите хора. А след това смятам, че ще е най-добре да отидем в болницата при мистър Бърк и да обсъдим по-задълбочено цялата история.

— Колко мило, че нарушавате принципите си — сухо подметна Калахан.

Петри мина в хола и вдигна телефонната слушалка. Не чу сигнал; по жицата тегнеше безмълвие. Леко намръщен, той почука по вилката. Нищо. Остави слушалката и се върна в кухнята.

— Изглежда, че телефонът е повреден.

Видя как синът му и Калахан веднага си размениха погледи, изпълнени със страх и разбиране. Това го раздразни.

— Уверявам ви — изрече той малко no-рязко, отколкото искаше, — че телефонните линии в Джирусълъм’с Лот преспокойно се прекъсват и без помощта на вампири.

Лампите изгаснаха.

19.

Джими нахълта в стаята на Мат.

— Връзката с Петри е прекъсната. Мисля, че Барлоу е там. Дявол да го вземе, бяхме толкова глупави…

Бен скочи от леглото. Лицето на Мат повехна и се сбръчка.

— Виждате ли как действа? — избъбри той. — Гладко, като по часовник. Ех, ако имахме само още час светлина, можехме… Но стореното си е сторено.

— Трябва да идем там — каза Джими.

— Не! Не бива! Така само ще погубите себе си и мене.

— Но те…

— Те са сами! Онова, което става — или вече е станало — ще приключи, преди да се доберете дотам!

Двамата нерешително стояха до вратата.

Мат се напрегна, събра сили и заговори спокойно, но твърдо:

— Самолюбието му е безмерно, гордостта също. Това са недостатъци, които можем да обърнем в наша полза. Но хитростта му също е безмерна и трябва да я уважаваме, да се съобразяваме с нея. Показахте ми неговото писмо — той говори за шах. Не се съмнявам, че е блестящ шахматист. Не осъзнавате ли, че би могъл да си свърши работата в онази къща и без да прекъсва телефона? Направил го е, защото иска да знаете, че една от белите фигури е под удар! Той разбира от съотношение на силите, разбира, че противник се побеждава по-лесно, когато силите му са разпокъсани и объркани. Сами му отстъпихте първия ход, защото забравихте това и разделихте групата на две. Ако хукнете презглава към дома на Петри, групата ще се раздели на три. Аз съм самотен и прикован към леглото — лесна плячка въпреки кръстовете, книгите и заклинанията. Стига му само да прати насам някой от почти Неживите, въоръжен с пистолет или нож. И ще останете само вие двамата с Бен, хукнали слепешком през мрака към собствената си гибел. После Сейлъм’с Лот е в ръцете му. Не разбирате ли?

Бен се опомни пръв.

— Да — каза той.

Мат се отпусна на възглавницата.

— Не го казвам от страх за живота си, Бен. Повярвай ми. Дори не е заради вас. Страхувам се за града. Каквото и да се случи, някой трябва да оцелее до утре, за да го спре.

— Да. Няма да му се дам, докато не отмъстя за Сюзън.

Настана мълчание. След малко Джими Коди наруши тишината.

— Може и да се отърват въпреки всичко — замислено каза той. — Мисля, че Барлоу подценява Калахан и да пукна, ако не е подценил момчето. Това хлапе е голяма работа.

— Да се надяваме — каза Мат и затвори очи.

Седнаха и зачакаха.

20.

Отец Доналд Калахан стоеше в единия край на просторната кухня, вдигнал високо майчиния си кръст, от който се разливаше призрачно сияние. Барлоу стоеше в другия край, до мивката; с едната си ръка държеше ръцете на Марк зад гърба, другата бе преметната през шията на момчето. На пода между тях Хенри и Джун Петри лежаха неподвижно сред късчетата натрошено стъкло, пръснати навсякъде при нахълтването на Барлоу.

Калахан беше зашеметен. Всичко бе станало толкова бързо, че още не можеше да го осъзнае. Само преди миг обсъждаше въпроса разумно (макар и безплодно) с Петри под рязката, скептична светлина на кухненските лампи. В следващата секунда се бе озовал насред същото безумие, което бащата на Марк отричаше тъй спокойно и самоуверено.

Съзнанието му се помъчи да възстанови събитията. Петри се бе върнал да съобщи, че телефонът не работи. След миг лампите бяха изгаснали. Джун Петри бе изпищяла. Някъде се бе прекатурил стол. Няколко секунди четиримата се бяха лутали в настъпилия мрак, крещейки един на друг. После прозорецът над мивката бе избухнал навътре, обсипвайки с натрошени стъкла кухненската маса и линолеума на пода. Всичко бе станало за не повече от трийсет секунди.

Сетне в кухнята бе нахълтала сянка и Калахан се бе изтръгнал от вцепенението. Той сграбчи разпятието на гърдите си и още щом пръстите му докоснаха кръста, наоколо се разля неземна светлина.

Видя как Марк се мъчи да изтласка майка си от хола. Хенри Петри стоеше до тях с извърната глава и спокойно лице, само челюстта му бе провиснала от изумление пред това абсолютно нелогично нашествие. А зад тях се мержелееше бяло ухилено лице, изскочило сякаш от картина на безумен художник — дълги и остри зъби между полуотворените устни, огненочервени очи, пламнали като адски пещи. Ръцете на Барлоу полетяха напред (Калахан едва успя да забележи колко дълги и гъвкави са бледите пръсти, напомнящи пръсти на пианист), сграбчиха главите на Хенри и Джун Петри, сетне ги блъснаха една в друга с непоносим, противен пукот. Двамата рухнаха мигновено и с това се изпълни първата закана на Барлоу.

Марк изкрещя пронизително и без да разсъждава, се хвърли срещу противника.

— А, ето те и тебе! — прогърмя добродушно мощният, звучен глас на Барлоу.

Момчето нападаше безразсъдно и незабавно се озова в ръцете му.

Калахан пристъпи напред с високо вдигнат кръст.

Тържествуващата усмивка на Барлоу тутакси се превърна в болезнена гримаса. Влачейки момчето, той се отметна към мивката. Под краката им изхрущяха парчета стъкло.

— В името Божие… — започна Калахан.

При произнасянето на Божието име Барлоу изкрещя като ударен с камшик и в сгърчената му уста проблеснаха зъби, по-остри от игли. По шията му отчетливо, релефно се издуха мускули и сухожилия.

— Не приближавай! — изрече той. — Не приближавай, шамане! Иначе преди да си мигнал, ще разкъсам артериите на момчето!

При всяка дума устните оголваха острите зъби, а когато свърши, главата му хищно се стрелна надолу като глава на пепелянка и застина само на милиметри от шията на Марк. Калахан спря.

— Назад — заповяда Барлоу и отново се ухили. — Ти при твоите фигури, аз при моите, а?

Калахан бавно отстъпи, продължавайки да държи протегнатия кръст на височината на очите си, тъй че гледаше над страничните рамена. Разпятието сякаш бе пленило безброй преплетени огнени нишки и енергията му плъзна нагоре по ръката на свещеника, докато мускулите затрепереха от напрежение.

Двамата се гледаха.

— Най-сетне сме заедно! — възкликна с усмивка Барлоу.

Лицето му беше енергично, интелигентно и някак отблъскващо красиво…, ала в потрепващата светлина изглеждаше едва ли не женствено. Калахан се запита къде ли е виждал подобно лице. И в този най-ужасен миг на своя живот той си спомни. Това бе лицето на мистър Флип, личното му страшилище, чудовището, което денем се криеше в гардероба и излизаше само нощем, когато майка му затвори вратата на спалнята. Не му разрешаваха да спи на светло — родителите му единодушно смятаха, че детските страхове се оправят със строгост, а не с отстъпки — и всяка нощ щом тракнеше ключалката и майчините стъпки заглъхнеха в коридора, вратата на гардероба се открехваше и той долавяше (а може би наистина съзираше?) как отвътре наднича с пламнали очи мършавото бяло лице на мистър Флип. И ето го отново — излязъл бе от гардероба и надничаше през рамото на Марк с бяло клоунско лице, огнени очи и чувствени червени устни.

— А сега какво? — запита Калахан и сам не позна гласа си.

Гледаше пръстите на Барлоу, тия дълги, гъвкави пръсти върху гърлото на момчето. По тях тъмнееха бледосини петънца.

— Зависи. Какво ще дадеш за тая отрепка? Барлоу рязко дръпна китките на Марк нагоре към плешките, явно с надежда викът му да подчертае въпроса, но момчето не се подчини. Мълчеше, само за миг дъхът му изсвистя между стиснатите зъби.

— Ще пищиш — прошепна Барлоу и устните му се сгърчиха от животинска омраза. — Ще пищиш до пръсване!

— Престани! — викна Калахан.

— Дали пък да не престана? — Омразата се бе изпарила от лицето на Барлоу. Вместо нея изгря усмивка, пълна с мрачен чар. — Дали пък да не пожаля момчето, да си го оставя за някоя друга вечер?

— Да!

Бавно, едва ли не мъркайки от удоволствие, Барлоу изрече:

— Тогава ще захвърлиш ли кръста, за да се преборим като равен с равен — черното срещу бялото? Твоята вяра срещу моята?

— Да — отвърна Калахан, ата гласът му бе загубил частица от твърдостта си.

— Стори го тогава!

Сочните устни се подвиха в напрегнато очакване. Високото чело блестеше в лъчите на трепкащата неземна светлина, изпълваща кухнята.

— И да ти вярвам, че ще го пуснеш? По-скоро бих пъхнал гърмяща змия в пазвата си с надежда, че няма да ме ухапе.

— Но аз ти се доверявам… гледай!

Барлоу пусна момчето и се отдръпна с широко разперени ръце.

За миг Марк постоя неподвижно, сякаш не можеше да повярва, после се втурна към родителите си, без да поглежда Барлоу.

— Бягай, Марк! — изкрещя Калахан. — Бягай!

Марк го изгледа с огромни, потъмнели очи.

— Мисля, че са мъртви…

— БЯГАЙ!

Марк бавно се изправи. Обърна се и погледна Барлоу.

— Скоро, братче — благодушно изрече Барлоу. — Много скоро двамата с теб ще…

Марк го заплю в лицето.

Дъхът на Барлоу секна. Лицето му се наля с такава бездънна ярост, че пред нея досегашните гримаси бледнееха като най-обикновена актьорска игра, каквато и си бяха навярно. За миг Калахан съзря в очите му лудост, по-черна от душата на убиец.

— Ти ме заплю — прошепна Барлоу.

Трепереше цял, почти се тресеше от ярост. Залитна напред като някакъв чудовищен слепец.

— Назад — изкрещя Калахан и протегна кръста. Барлоу изпищя и закри лицето си с длани. Кръстът засия с ослепителен свръхестествен блясък и това бе мигът, в който Калахан можеше да го унищожи, ако бе дръзнал да прекрачи напред.

— Ще те убия — каза Марк.

И изчезна в нощта като въртоп сред мрачно езеро.

Барлоу сякаш израсна изведнъж. Косата му, заресана назад по европейски маниер, се рееше като ореол около черепа. Беше облечен в черен костюм с безупречно вързана винена вратовръзка и Калахан имаше чувството, че той е неразделна част от околния мрак. Очите изхвръкваха от орбитите и в тях тлееха лукави въгленчета.

— Хайде, изпълни своята част от сделката, шамане.

— Аз съм свещеник — кресна Калахан.

Барлоу преви гръбнак в подигравателен поклон.

— Свещенико — изрече той и думата беше суха като чироз.

Калахан се двоумеше. Защо да захвърли кръста? Можеше да го прогони, да се задоволи с реми тази вечер, а утре…

Но от дълбините на съзнанието му се надигаше предупреждение. Да отхвърли предизвикателството на вампира означаваше да се сблъска с далеч по-тежки последствия, отколкото бе предполагал. Ако не дръзнеше да захвърли кръста, това би било като да признае… да признае… какво? Ех, ако събитията не се развиваха така стремително, ако имаше поне мъничко време за размисъл, за подготовка…

Сиянието на кръста помръкваше.

Калахан гледаше с разширени очи. Страхът бликна в корема му като топка от нажежени жици. Трескаво вирна глава и се втренчи в Барлоу. Вампирът се задаваше през кухнята с широка, почти сладострастна усмивка.

— Назад — дрезгаво проговори Калахан и отстъпи. Повелявам ти в името Божие.

Барлоу се изсмя.

От сиянието оставаха само две гаснещи кръстосани поточета. Сенките отново пропълзяха по лицето на вампира и го превърнаха в странна варварска маска с тъмни триъгълници под високите скули.

Калахан отстъпи още крачка назад и бедрата му се блъснаха в кухненската маса до стената.

— Вече няма накъде — печално промърмори Барлоу. В тъмните му очи кипеше пъклена радост. — Тъжно е да гледаш как човек губи вяра. Е, какво пък…

Кръстът затрепера в ръката на Калахан и изведнъж изгаснаха последните искрици. Сега разпятието бе просто парче гипс, купено от майка му в някакво дъблинско магазинче за сувенири, навярно на безбожна цена. Изчезнала бе силата, която бликаше от него по ръката на свещеника — сила, способна да поваля стени и да стрива камъни на прах. Мускулите помнеха тръпката, ала не можеха да я повторят.

Барлоу посегна в мрака и изтръгна разпятието от пръстите му. Калахан изпищя жално, с писъка, който бе отеквал в душата — но никога в гърлото — на някогашното дете, заставено всяка нощ да остава само и в просъница да вижда как мистър Флип наднича от гардероба. А следващият звук щеше да го измъчва до края на живота му — сухото пращене, с което Барлоу пречупи кръста и нелепото тупване на парчетата върху пода.

— Проклет да си! — изкрещя Калахан.

— Късно е вече за подобни мелодрами — изрече от тъмнината Барлоу. Гласът му звучеше почти скръбно. — Излишни са. Ти забрави доктрината на собствената си църква, не е ли така? Кръстът… хлябът и виното… изповедалната кабинка… всичко това са само символи. Без вяра кръстът е просто дърво, хлябът е печена пшеница, а виното е вкиснало грозде. Ако бе захвърлил кръста, някоя друга нощ щеше да ме победиш. В известен смисъл почти се надявах на това. Отдавна не съм срещал достоен противник. Момчето струва колкото десетима като теб, фалшив свещенико.

Внезапно две изумително мощни ръце сграбчиха от мрака плещите на Калахан.

— Мисля, че ти сега би приел с радост смъртта и забравата. За Неживите няма спомени; има само глад и желание да служат на Господаря. Бих могъл да си послужа с теб. Да те пратя при твоите приятели. Ала потребно ли е? Смятам, че без водач като тебе те са нищожества. А и момчето ще им каже. Но вече съм пратил при тях свой човек. Да, навярно има и по-подходящо наказание за тебе, фалшив свещенико.

Калахан си спомни думите на Мат: има и по-страшно от смъртта.

Опита да се изтръгне, но ръцете стискаха като менгемета. После едната го пусна. Раздаде се шумолене на плът по гола кожа, след това драскане.

Ръцете обгърнаха шията му.

— Ела, фалшив свещенико. Ела да узнаеш що е истинска религия. Приеми моето причастие.

Вледенен от ужас, Калахан осъзна какво го очаква.

— Не! Недей… недей…

Но ръцете бяха безмилостни. Те дърпаха главата му напред, напред, напред.

— Хайде, свещенико — прошепна Барлоу.

И устата на Калахан се притисна към вонящата плът на хладното вампирско гърло, където пулсираше разкъсана вена. Стори му се, че цяла вечност задържаше дъх и бясно въртеше глава в безуспешни опити да се изплъзне, размазвайки кръвта по бузите, челото и брадата си като дивашка бойна маска.

Ала накрая отпи.

21.

Ан Нортън излезе от колата, без да взима ключовете и закрачи през болничния паркинг към ярко осветената приемна. Високо горе облаци бяха закрили звездите и скоро щеше да завали. Тя не поглеждаше облаците. Крачеше като автомат и гледаше право пред себе си.

Тази жена коренно се различаваше от дамата, която Бен Миърс бе срещнал при първата покана на Сюзън да вечеря с родителите й. Тогава дамата беше средна на ръст, облечена в зелена вълнена рокля, подсказваща скромен, но заможен живот. Онази дама не беше красива, но умееше да се поддържа и имаше приятна външност; прошарената й коса беше прясно накъдрена.

Сегашната жена беше обута в чехли на бос крак. Непристегнати от еластичните медицински чорапи, по прасците й отчетливо изпъкваха варикозни вени (е, не чак толкова отчетливо, колкото преди; налягането в тях беше поспаднало). Върху нощницата бе наметнала парцалив жълт пеньоар; вятърът отмяташе от главата й сплъстени кичури коса. Лицето й беше бледо, а под очите тъмнееха широки кафяви кръгове.

Тя бе казала на Сюзън, бе я предупредила да се пази от онзи тип Миърс и неговите приятели, да се пази от мъжа, който бе причинил смъртта й. Мат Бърк беше замесил цялата каша. Всички бяха съучастници. О, да. Знаеше. Той й бе казал.

Днес цял ден се бе чувствала болнава и сънлива, почти не бе ставала от леглото. По някое време следобед мъжът й бе заминал да попълва някакъв нелеп въпросник за издирване на изчезнало лице, а тя се бе унесла в тежка дрямка и тогава той бе дошъл в съня й. Лицето му беше красиво, повелително, надменно и изкусително. Имаше орлов нос и заресана назад коса, а омайните сочни устни прикриваха невероятно възбуждащи бели зъби, които проблесваха, когато той се усмихваше. И очите… очите бяха червени и хипнотични. Щом той те погледне с тия очи, вече не можеш да извърнеш глава… а и не искаш.

Той й бе казал всичко: какво се е случило и какво трябва да направи… как след това ще може да се срещне с дъщеря си, с още много други… и с него. Не я интересуваше Сюзън, на него искаше да се понрави, та той да й даде онова, за което жадуваше и копнееше — докосването; проникването.

В джоба си носеше револвера на Бил, трийсет и осми калибър. Ако някой се опиташе да я спре, щеше да му види сметката. Не, нямаше да стреля. Никакви изстрели, преди да влезе в стаята на Бърк. Така бе заповядал той. Ако я хванеха, преди да е свършила задачата, той нямаше да я посещава нощем, нямаше да й дарява огнени целувки.

Зад бюрото девойка с бяла касинка и престилка решаваше кръстословица в мекото сияние на нощна лампа. По коридора се отдалечаваше санитар, без да поглежда назад.

Чувайки стъпките на Ан, дежурната сестра надигна глава с деловита усмивка, но престана да се усмихва, щом видя насреща да се задава като сомнамбул непозната жена по нощница. Очите й бяха безизразни, но поразително лъскави; крачеше като механична играчка с добре навита пружина. Може би заблудена пациентка?

— Госпожо, ако обичате…

Ан Нортън измъкна револвера от джоба на пеньоара като смахнат наемен убиец от далечното минало. Насочи го към главата на дежурната сестра и заповяда:

— Обърни се.

Устните на сестрата мърдаха беззвучно. Тя си пое дъх с мъчително усилие.

— Не викай. Гъкнеш ли, ще те убия.

Въздухът излетя със свистене от гърлото на сестрата. Бе пребледняла като платно.

— Сега се обърни.

Сестрата бавно стана и се обърна. Ан Нортън завъртя револвера и се накани да стовари дръжката с всичка сила върху тила на момичето.

В този миг опората изчезна изпод краката й.

22.

Револверът отлетя.

Жената с парцаливия жълт пеньоар не извика, от гърлото й бликна остър, почти пронизителен вой. Тя запълзя но рачешки към оръжието и смаяният, изплашен мъж зад нея също се втурна нататък. Когато разбра, че жената ще го изпревари, той ритна револвера по килима.

— Хей! — изкрещя човекът. — Хей, помощ!

Лицето на Ан Нортън се кривеше в гримаса на разочарование и ненавист. Тя се озърна през рамо, изсъска и пак запълзя подир револвера. Санитарят се връщаше тичешком. За миг той огледа сцената с тъпо изумление, после се наведе и вдигна револвера, лежащ досами краката му.

— За Бога. Ами че това нещо е заре…

Тя го нападна. Сгърчени като зверски лапи, ръцете й вихрено прелетяха през лицето му, оставяйки алени ивици по челото и дясната буза на стъписания санитар. Той вдигна оръжието високо нагоре. Продължавайки да вие и драска, тя опита да го отнеме.

Другият смаян мъж я сграбчи изотзад. По-късно щеше да казва, че е било като да прегръщаш змийско кълбо. Тялото под пеньоара беше горещо и противно, всяко мускулче се гърчеше и трепереше.

Докато жената яростно се бореше, санитарят стовари юмрук върху челюстта й. Тя избели очи и рухна на пода.

Санитарят и смаяният мъж се спогледаха.

Сестрата до бюрото пищеше. Бе вкопчила пръсти в устните си и от това писъкът придобиваше неповторимия тон на корабна сирена.

— Каква е тая ваша болница, бе, хора? — запита смаяният мъж.

— Не знам, Бога ми — отвърна санитарят. — Какво стана, дявол да го вземе?

— Тъкмо идвах да посетя сестра си. Днес е родила. А онова хлапе дойде и ми рече, че някаква жена нахълтала с пищов. И аз…

— Какво хлапе?

Смаяният посетител на родилното отделение се огледа. В приемната прииждаха хора, но всички отдавна бяха навършили възрастта, след която без страх могат да влязат в бар.

— Не го виждам. Обаче беше тук. Зареден ли е тоя пищов?

— И още как — кимна санитарят.

— Каква е тая ваша болница, бе, хора? — повтори смаяният мъж.

23.

Край вратата бяха изтрополили забързаните стъпки на две сестри, после откъм стълбището се бе разнесла неясна гълчава. Бен погледна Джими, който леко сви рамене. Мат дремеше с отворена уста.

Бен затвори открехнатата врата и изгаси лампата. Джими приклекна до леглото и когато дочуха в коридора колебливи стъпки, Бен стоеше нащрек до вратата. Щом тя се отвори и нечия глава надникна навътре, той сграбчи шията с хватка на борец и стовари кръста върху засенченото лице.

— Пусни ме.

Нечий юмрук заблъска отчаяно по гърдите му. След миг лампата светна. Мат седеше на леглото и мигайки гледаше как Марк Петри се гърчи в здравата прегръдка на Бен.

Джими скочи на крака и тичешком прекоси стаята. Беше готов да разцелува момчето, но изведнъж се усъмни.

— Вдигни глава.

Марк послушно им показа чистата кожа по шията си. Джими облекчено въздъхна.

— Не помня да съм се радвал някому толкова много. Къде е отчето?

— Не знам — мрачно отвърна Марк. — Барлоу ме хвана… уби нашите. Мъртви са. Нашите са мъртви. Той им блъсна главите. Уби ги. После ме хвана и каза на отец Калахан, че ще ме пусне, ако обещае да захвърли кръста. Той обеща. Избягах. Но преди това го заплюх. Заплюх го и ще го убия.

Той залитна и се подпря на вратата. По челото и бузите му тъмнееха драски от къпинаците. Бе избягал през гората по пътеката, където неотдавна злото бе сполетяло Дани Глик и братчето му. Панталоните му бяха мокри до коляно от газенето в потока. Бе стигнал дотук на автостоп, но така и не помнеше кой го е качил. Спомняше си само, че радиото свиреше.

Устните на Бен бяха застинали. Не знаеше какво да каже.

— Бедно момче — тихо прошепна Джими. — Бедно, храбро момче.

Каменната маска по лицето на Марк се разпадаше. Очите му се затвориха, устните се изопнаха надолу.

— Ма-ма-майчице…

Той залитна напред слепешком и Бен го пое в прегръдките си, стисна го, залюшка го леко, усещайки как бликналите сълзи се стичат по ризата му.

24.

Отец Доналд Калахан нямаше представа откога крачи през мрака. Тътреше се към центъра по Джойнтнър Авеню, без да се сеща за колата си, оставена на алеята пред дома на семейство Петри. Понякога се отклоняваше към средата на пътя, понякога влачеше нозе по тротоара. По едно време насреща му връхлетя автомобил с огромни ослепителни фарове; клаксонът изрева, гумите заскърцаха по асфалта и колата мина на сантиметри край него. Веднъж падна в канавката. Когато наближи жълтия мигащ светофар, започваше да вали.

По улиците нямаше кой да го види; тази нощ Сейлъм’с Лот бе залостил вратите по-здраво от друг път. Закусвалнята пустееше, а в дрогерията на Спенсър мис Кугън седеше до касата под хладното сияние на луминесцентните лампи и четеше някакво списание, взето от книжарския щанд. Отвън на фасадата имаше изрисувано тичащо синьо куче, емблема на автобусни линии „Грейхаунд“, а под него пламтяха червени неонови букви:

Навярно хората се страхуваха. И с право. Някаква недоловима частица от съзнанието им бе усетила заплахата и тази нощ в Лот щяха да изщракат ключалки, неизползвани от години, а може би и никога до днес.

Само той бродеше по улиците. И само той нямаше от какво да се страхува. Смешно. Разсмя се и звукът отекна като диво, безумно ридание. Нито един вампир нямаше да го докосне. Другите — да, но не и него. Той носеше белега на Господаря и можеше да броди на воля додето Господарят дойде да вземе своето.

Пред него се извиси църквата „Сейнт Ендрю“.

Той се поколеба, сетне закрачи нататък. Щеше да се моли. Цяла нощ, ако трябва. Не на новия Бог, Бога на гетата, обществената отговорност и безплатните кухни, а на стария Бог, който бе повелил чрез Мойсей да се изтребват вещиците и който бе възкресил от гроба собствения си син. Дай ми последен шанс, Господи. Целият ми живот ще е изкупление. Само… един последен шанс.

Затътри се нагоре по широките стъпала — жалък, в окаляни и дрипави одежди, с петна по устните от кръвта на Барлоу.

За миг спря на площадката, после посегна към дръжката на средната врата.

Щом я докосна, от нея избухна синкав блясък и непреодолима сила го отхвърли назад. Болката прониза гръбнака му, после се стрелна през главата, гърдите, стомаха и пищялите, докато той се премяташе към тротоара по гранитните стъпала.

Лежеше под дъжда разтреперан, с пламнала ръка.

Повдигна я пред очите си. Беше обгорена.

— Нечист — избъбри той. — Нечист, нечист, о, Боже, тъй страшно нечист.

Побиха го тръпки. Той обгърна раменете си с ръце и закрачи, треперейки под дъжда, а църквата се извисяваше отзад, ала вратите й бяха залостени за него.

25.

Когато Бен и Джими се върнаха, Марк седеше на леглото на Мат, точно там, където преди малко бе седял Бен. Момчето бе избърсало сълзите си с ръкав и, изглежда, се бе овладяло, макар че очите му още бяха подпухнали и зачервени.

— Нали знаеш, че положението в Сейлъм’с Лот е отчайващо? — запита го Мат.

Марк кимна.

— В този миг неговите Неживи са плъзнали из градчето — мрачно продължи учителят. — Погубват нови хора и броят им расте. Не ще се справят с всички — поне тази нощ — но утре ви чака страхотно тежка работа.

— Мат, искам да поспиш — обади се Джими. — Не бой се, ще те пазим. Не ми изглеждаш добре. Преживя ужасно напрежение…

— Моят град се разпада пред очите ми, а ти искаш да спя? — прекъсна го Мат и сред изпитото му лице проблеснаха очи, пълни сякаш с неизчерпаема енергия.

— Ако искаш да издържиш до финала, ще е добре да си пестиш силите — упорито отвърна Джими. — Казвам ти го като твой лекар, дявол да те вземе.

— Добре. След малко. — Мат ги огледа един по един. — Утре тримата трябва да се върнете в Марстъновия дом. Ще си приготвите колове. Много.

Те постепенно осъзнаха думите му.

— Колко? — тихо запита Бей.

— Бих казал, че ще ви трябват поне триста. Съветвам ви да направите петстотин.

— Невъзможно — глухо изрече Джими. — Няма начин да са толкова много.

— Неживите са жадни — простичко отвърна Мат. По-добре да сте готови. Ще се движите заедно. Не бива да се разделяте, дори през деня. Това ще е като пълно почистване на града. Трябва да почнете от единия край и да стигнете до другия.

— Както и да се мъчим, няма да изловим всички — вметна Бен. — Дори ако започнем в ранни зори и работим до мръкнало.

— Трябва да положите всички усилия, Бен. Някои хора може и да ви повярват. Навярно ще ви помогнат, ако докажете, че говорите истината. А когато отново падне мрак, значителна част от неговото дело ще бъде провалена. — Мат въздъхна. — Длъжни сме да предполагаме, че отец Калахан е загубен за нас. Лошо. Но каквото и да стане, трябва да продължавате. Бъдете предпазливи. Бъдете готови да лъжете. Ако ви затворят това ще е добре дошло за неговата цел. И ако още не ви е хрумвало, обмислете това, което ще ви кажа: не е изключено някои от нас или всички заедно да оцелеем и победим, но веднага след това да ни осъдят като убийци.

Той отново огледа лицата им едно по едно. Видяното навярно го удовлетвори, защото пак насочи вниманието си изцяло към Марк.

— Знаеш кое е най-важното, нали?

— Да — каза Марк. — Барлоу трябва да бъде убит.

Мат се усмихна попресилено.

— Боя се, че тръгваш отзад напред. Първо трябва да го открием. — Той впи поглед в Марк. — Спомняш ли си от тази нощ нещо видяно, чуто, подушено, докосвано, което би ни помогнало да го издирим? Помисли много добре, преди да отговориш! Най-добре от всички ни разбираш колко е важно!

Марк се замисли. Бен никога не бе виждал по-безпрекословно подчинение. Момчето подпря брадата си с длан и затвори очи. Сякаш целенасочено преосмисляше всяка подробност от среднощната среща.

Най-сетне Марк отвори очи, озърна се за миг и поклати глава.

— Нищо.

Лицето на Мат посърна, но той не се предаваше.

— Може би по сакото му е имало полепнало листо? Репей върху крачола? Кал по обувките? Не е ли изпуснал поне една-единствена нишка, за която да се захванем? — Той отчаяно стовари юмрук върху леглото. — Всемогъщи Боже, нима ще ни се изплъзне между пръстите?

Изведнъж очите на Марк се разшириха.

— Какво? — Мат го сграбчи за лакътя. — Какво има? За какво се сети?

— Син тебешир — каза Марк. — Беше ме хванал през гърлото, ето така, и виждах китката му. Имаше дълги бели пръсти и по два от тях тъмнееха петънца. Съвсем мънички.

— Син тебешир — замислено повтори Мат.

— Училище — обади се Бен. — Това трябва да е.

— Само че не гимназията — уточни Мат. — Всичките ни доставки идват от „Денисън и съдружие“ в Портланд. Получаваме само бял и жълт тебешир. От години го нося по пръстите и сакото си.

— А художествените паралелки? — запита Бен.

— Не, в гимназията преподаваме само графика. Децата рисуват с тушове, не с тебешири. Марк, сигурен ли си, че е било…

— Тебешир — кимна момчето.

— Мисля, че по химия или биология може да използуват цветни тебешири, но къде ще се намери скривалище в гимназията? Виждали сте я — само на един етаж и цялата от стъкло. В складовете за материали се влиза непрекъснато. Същото се отнася и до котелното помещение.

— А зад кулисите на салона?

Мат сви рамене.

— Вярно, тъмно е. Обаче, ако мисис Родин се е заела с репетициите вместо мен — учениците я наричат мисис Родан, има такъв японски фантастичен филм — значи мястото ще е твърде оживено. Това би било огромен риск за него.

— Какво ще речеш за прогимназиите? — запита Джими. — В началните класове сигурно преподават рисуване. И се обзалагам на сто долара, че винаги имат подръка цветни тебешири.

— Началното училище на Стенли Стрийт беше построено със същия заем, както и гимназията — каза Мат. Двете сгради си приличат — модерни, едноетажни и претъпкани. Много стъкло, за да е слънчево. Нашият познат не би и припарил в подобно здание. За него трябва нещо по-старо, с традиция, мрачно и паянтово като…

— Като училището на Брок Стрийт — довърши Марк.

— Да. — Мат се озърна към Бен. — Училището на Брок Стрийт е дървена триетажна сграда с мазе, построена горе-долу едновременно с Марстъновия дом. Из градчето се вдигна много шум, когато гласувахме заема под предлог, че сградата е заплашена от пожар. Това бе една от причините да ни отпуснат кредит. Две-три години по-рано в Ню Хампшър беше изгоряло едно училище и…

— Спомням си — промърмори Джими. — В Коб’с Фери беше, нали?

— Да. Три деца изгоряха.

— Работи ли още училището на Брок Стрийт? — запита Бен.

— Само първият етаж. Паралелките са до четвърти клас. Цялата сграда предстои да бъде премахната след две години, щом довършат пристройката на Стенли Стрийт.

— Има ли къде да се скрие Барлоу?

— Сигурно — отвърна Мат, но гласът му звучеше неуверено. — Класните стаи на втория и третия етаж пустеят. Прозорците са заковани с дъски, да не ги изпочупят хлапетата.

— Значи това е — каза Бен. — Трябва да е там.

— Звучи логично — съгласи се Мат. Вече изглеждаше съвсем изнемощял. — Но ми се струва прекалено просто. Прекалено очевидно.

— Син тебешир — промърмори Джими. Очите му се рееха нейде надалече.

— Не знам — разсеяно изрече Мат. — Просто не знам.

Джими отвори черната си чанта и извади шишенце с хапчета.

— Глътни две от тия с чаша вода. Веднага.

— Не. Много неща не сме обмислили. Много…

— Много рискуваме да те загубим — твърдо каза Бен. — Ако с отец Калахан наистина е свършено, значи ти си най-важният от всички нас. Прави каквото ти казват.

Марк донесе от тоалетната чаша вода и Мат неохотно се подчини.

Беше десет и четвърт.

В стаята настана тишина. Бен си помисли, че Мат изглежда ужасно стар и изнурен. Бялата му коса като че бе оредяла, изсъхнала и само за няколко дни по лицето му се бяха отпечатали бръчките на цял един живот, изпълнен с несгоди. Помисли още, че има нещо логично в това, злото — голямото зло — да го сполети на стари години тъкмо в този си вид: като насън, мрачно и фантастично. Целият му жизнен опит го бе подготвил за борба със злокобните символи, които изплуват от страниците под светлината на нощната лампа, а на разсъмване изчезват отново.

— Боя се за него — тихо каза Джими.

— Мислех, че ударът е бил лек — учуди се Бен. — Даже всъщност не бил истински сърдечен удар.

— Да, лека форма. Но следващият няма да е лек. Ще бъде жесток. Ако не свършим бързо, тази история ще го погуби. — Джими пое ръката на Мат и нежно, с обич потърси пулса. — А това — добави той — ще е трагедия.

Останаха край леглото, като се редуваха да бодърстват. Мат проспа цялата нощ, а Барлоу не се появи. Имаше си друга работа.

26.

Когато вратата се отвори и влезе единственият посетител за цялата вечер, мис Кугън четеше в списание „Изповеди от живота“ статия, озаглавена „Опитах да удуша бебето си“.

Откакто работеше тук, не бе виждала подобно затишие. Даже Рути Крокет не бе наминала с приятелите си да пийнат по една сода — не че мис Кугън държеше на такава клиентела — нито пък Лорета Старчър бе дошла да си вземе „Ню Йорк Таймс“. Грижливо сгънатият брой все още лежеше под тезгяха. От всички жители на Джирусълъм’с Лот единствено Лорета редовно купуваше „Таймс“ (точно така го произнасяше, курсивът се усещаше в гласа й). А на другия ден го оставяше в читалнята.

Мистър Лабри не се бе върнал след вечеря, но в това нямаше нищо особено. Той беше вдовец, живееше в голяма къща на Скулярд Хил близо до фермата на Грифън и мис Кугън отлично знаеше, че не се прибира у дома за вечеря. Отскачаше при Дел и си поръчваше кюфтета и бира. Ако не дойдеше до единайсет (а сега беше без четвърт), мис Кугън щеше да вземе ключовете от чекмеджето и да затвори без него. Не й беше за пръв път. Обаче хубавичко щяха да се наредят, ако някой дойдеше да търси лекарства за спешен случай.

Понякога й липсваше напливът на клиенти след последната прожекция — преди да съборят отсрещното кино „Нордика“, хората неизменно прииждаха насам. Поръчваха сметанов или плодов сладолед, влюбените се държаха за ръце и си приказваха за домашното по математика. Вярно, тогава имаше много работа, но всичко беше благопристойно. Ония деца нямаха нищо общо с Рути Крокет и нейната тайфа, дето само знаят да се кискат, да си развяват бюстовете и да носят толкова тесни джинси, че им личат гащичките отдолу — ако изобщо са с гащички. Всъщност чувствата й към ония отколешни клиенти (които също я дразнеха, макар че тя не помнеше това), бяха замъглени от носталгията по миналото. Когато вратата се отвори, мис Кугън радостно надигна глава, сякаш очакваше да види момче от випуск 64, дошло с приятелката си да поръча шоколадова мелба с лешници.

Но посетителят се оказа възрастен мъж — познаваше го отнякъде, ала не се сещаше точно откъде. Докато човекът приближаваше с куфарчето си към тезгяха, нещо в походката или полюшването на главата му й помогна да си припомни.

— Отче Калахан! — възкликна тя, без да прикрива удивлението в гласа си.

Никога не го бе виждала в цивилни дрехи. Беше облечен като някакъв фабричен работник — обикновен тъмен панталон и синя памучна риза.

Изведнъж я обзе страх. Дрехите му бяха чисти, косата грижливо сресана, но в лицето му имаше нещо…

Внезапно тя си спомни как преди двайсет години бе излязла от болницата, където майка й бе починала от (Сърдечен удар — дамла, както го наричаха старците. Когато бе съобщила на брат си, лицето му бе станало точно като това на отец Калахан. Трескаво, обречено лице с безизразни и замаяни очи. Смущаваше я погледът му — като прегорял въглен. А кожата около устата му изглеждаше протрита и възпалена, като че бе прекалил с бръсненето или дълго се бе мъчил да избърше с кърпа някакво засъхнало петно.

— Искам да си купя билет за автобуса — каза той.

Значи това било, помисли тя. Горкият човечец, някой е починал и току-що са му позвънили.

— Разбира се — каза тя. — Докъде?

— Кой е първият автобус?

— Закъде?

— За където и да било — отвърна той, съсипвайки с тия думи цялата й теория.

— Ами, аз не… чакайте да видя… — Тя нервно запрелиства разписанието. — В единайсет и десет има автобус, който минава през Портланд, Бостън, Хартфорд и Ню Йо…

— За него — каза той. — Колко?

— За колко време… искам да кажа докъде? — съвсем се обърка мис Кугън.

— До края — глухо каза той и се усмихна.

Тя никога не бе виждала човешко лице с толкова страховита усмивка и неволно отскочи назад. Ако ме докосне, помисли тя, ще изпищя. Целия град ще проглуша.

— Т-т-това значи до Ню Йорк. Двайсет и девет долара и седемдесет и пет цента.

Той неловко извади портфейла от задния си джоб и мис Кугън забеляза, че дясната му ръка е превързана.

На тезгяха легна банкнота от двайсет долара и две по един. Мис Кугън посегна за билет и разсипа цялата купчина. Докато ги събере, свещеникът бе добавил още пет еднодоларови банкноти и купчинка монети.

Тя надписа билета колкото се може по-бързо, но й се струваше, че е минала цяла вечност. Усещаше как я притиска мъртвешкият му поглед. Удари печат и тласна билета напред по тезгяха, за да не докосне ръката на свещеника.

— Т-т-трябва да изчакате отвън, отче К-Калахан. След пет минути затварям.

Мис Кугън слепешком смете парите в чекмеджето, без изобщо да ги брои.

— Няма нищо — каза той. Прибра билета в джобчето на ризата и без да я поглежда, добави: — И Господ определи белег за Каина, за да не го убива никой, който го намери. Тогава излезе Каин от Господното присъствие и се засели в земята Нод, на изток от Едем. Това е от Светото писание, мис Кугън. Най-жестоката част от Библията.

— Така ли? — рече тя. — За съжаление ще трябва да излезете, отче Калахан. Аз… Мистър Лабри ще се върне всеки момент, а той не обича… не обича аз да… да…

— Разбирам — каза той и се обърна към вратата. После спря и завъртя глава. Тя изтръпна от безжизнения му поглед. — Вие живеете във Фолмаут, нали, мис Кугън?

— Да…

— Имате ли кола?

— Да, разбира се. Моля ви, налага се да изчакате автобуса отвън…

— Като се прибирате тази вечер, карайте бързо, мис Кугън. Заключете всички врати на колата и не спирайте за никого. За никого. Не спирайте, дори човекът да е познат.

— Аз никога не взимам случайни спътници — целомъдрено заяви мис Кугън.

— А когато се приберете, стойте по-далеч от Джирусълъм’с Лот — продължаваше Калахан, като я гледаше втренчено. — Зле са тръгнали нещата в Лот.

— Не знам за какво говорите — безсилно избъбри тя, — но ще трябва да изчакате автобуса отвън.

— Да. Добре.

Калахан излезе.

Тя изведнъж усети каква тишина, какво абсолютно безмълвие цари в дрогерията. Нима бе възможно откакто се е смрачило да не дойде никой — никой — освен отец Калахан? Да, оказва се. Съвсем никой.

Зле са тръгнали нещата в Лот.

Мис Кугън се зае да гаси лампите.

27

Мракът се бе вкопчил здраво в Лот.

В дванайсет без десет Чарли Роудс се събуди от протяжен басов вой. Отвори очи, подскочи и седна на леглото.

Автобусът му!

И веднага след това помисли:

Тия дребни копелета!

Децата и друг път бяха опитвали да му правят номера. Познаваше им подлите душички. Веднъж му бяха изпуснали въздуха от гумите с кибритени клечки. Той не бе видял кой го е сторил, но си знаеше, адски добре си знаеше. Отиде направо при смотания им директор и обвини Майк Филбрук и Оди Джеймс. И без да ги е видял, знаеше, че са те.

Сигурен ли сте, че са били те, Роудс?

Нали ви казах вече.

И онзи шибан скапаняк нямаше къде да иде — трябваше да ги изключи. А една седмица по-късно гадното копеле го повика в кабинета си.

Роудс, днес изключихме Анди Гарви.

Тъй ли? Не съм изненадан. Какво е направил?

Хванали го да изпуска въздуха от гумите на автобуса на Боб Томас.

И при тия думи директорът хладно огледа Чарли Роудс от глава до пети.

Добре де, какво значение имаше дали е Гарви или Филбрук и Джеймс? Всички бяха от един дол дренки, все отбор гадняри, дето някой ден ще намажат въжето.

И ето, че сега отвън се раздаваше подлудяващият вой на клаксона — изтощаваха му акумулатора, направо го скапваха:

БИБИП, БИБИП, БИ-БИ-БИИИИИИИИИП…

— Ах, вашата мамица — прошепна той и се измъкна изпод завивките. Нахлузи панталона, без да светне лампата. Светлината щеше да пропъди ситните дрисльовци, а тъкмо това не му се искаше.

Веднъж някой пък бе сложил на седалката му кравешко лайно и Чарли веднага усети кой го е направил. По очите личеше. Още от войната познаваше това изражение на тревожно очакване. Онзи път обаче се справи както сам си знаеше. Изрита гадното копеле от автобуса и три дни наред го остави да тича по седем километра до училище и обратно. Накрая хлапето дойде при него разплакано.

Нищо не съм направил, мистър Роудс. Защо ме пъдите?

Нищо ли е да слагаш кравешко лайно на седалката?

Не съм аз. Бога ми, не съм аз.

Е, поне едно трябваше да им се признае. Собствената си майка можеха да излъжат с ведро и усмихнато лице — и бездруго сигурно го правеха. Още два дни тичане и хлапето си призна като поп. Чарли го изхвърли от автобуса още веднъж — да му е за обеца на ухото, дето се вика — после Дейв Фелсън от гаража го посъветва да си затрае засега.

БИ-БИ-БИИИИШИИИИИШП…

Надяна ризата и грабна от ъгъла старата ракета за тенис. Господ му е свидетел, тая вечер нечий задник щеше да си изпати!

Измъкна се през задната врата и заобиколи към мястото, където оставяше големия жълт автобус. Чувстваше се могъщ, хладнокръвен и ловък. Същинско разузнаване, както едно време в армията.

Промъкна се зад олеандровия храст и надникна към автобуса. Да, виждаше ги — цяла тайфа тъмни сенки зад мрачните стъкла. Усети как старата яростна ненавист към тях го изпълва като пламнал лед й пръстите му се стегнаха, докато ракетата в тях затрепера като камертон. Бяха разбили — шест, седем, осем… осем стъкла на неговия автобус.

Прокрадна се изотзад и запристъпва покрай дългото жълто туловище към вратата за пътници. Беше отворена. Той напрегна мускули и изведнъж се хвърли нагоре по стъпалата.

— Ха така! Никой да не мърда! Хей, хлапак, стига си натискал тоя гаден клаксон, че ще ти…

Хлапето, което седеше на шофьорското място и натискаше клаксона с две ръце, бавно извъртя глава и се ухили зловещо. Чарли усети как стомахът му се свива на топка. Това бе Ричи Бодин. Лицето му беше бяло — бяло като платно — само очите тъмнееха като изгаснали въглени и устните бяха рубиненочервени.

А зъбите…

Чарли Роудс се озърна между седалките.

Майк Филбрук ли беше онзи там? Оди Джеймс? Всемогъщи Боже, ето ги хлапетата на Грифън! Хал и Джак седят един до друг в дъното, а от косите им стърчат сламки. Но те не се возят в моя автобус! Мери Кейт Григсън и Брент Тени също седят един до друг. Тя е по нощница, той е облечен с джинси и тениска — наопаки и с гърба напред, сякаш е забравил да се облича.

И Дани Глик. Но — о, Боже — той беше умрял; умрял преди седмици.

— Хей, вие — изрече той с вдървени устни. — Хей, хлапета…

Ракетата за тенис се изплъзна от пръстите му. Раздаде се съскане и глух трясък — все със същата зловеща усмивка Ричи Бодин бе дръпнал хромирания лост за затваряне на вратата. Децата взеха да се изправят от седалките. Всички.

— Не — възкликна Чарли, опитвайки да се усмихне. Деца… вие не разбирате. Аз съм. Чарли Роудс. Вие… вие… — Той тъпо се ухили насреща им, тръсна глава, разпери ръце, за да покаже, че това са просто добрите ръце на добрия стар Чарли Роудс, сетне взе да отстъпва назад, докато опря гръб в широкото предно стъкло.

— Недейте — прошепна той.

Те се задаваха ухилени.

— Моля ви, недейте.

И се нахвърлиха върху него.

28.

Ан Нортън умря по време на краткото пътуване с асансьора между първия и втория етаж на болницата. Потръпна само веднъж и по ъгълчето на устните й бликна тънка струйка кръв.

— Свърши — каза единият санитар. — Можеш да изключиш сирената.

29.

Ева Милър сънуваше.

Сънят беше странен и малко страшен, но не кошмарен. Пожарът на петдесет и първа година бушуваше под безмилостно небе, което се преливаше от бледа синева по хоризонта до свирепа нажежена белота в зенита. От този натегнал похлупак слънцето се блещеше като излъскана медна монета. Всичко бе пропито от горчивия дъх на пушек; всякаква работа бе спряла, хората стояха по улиците и гледаха ту на югозапад към Блатата, ту на северозапад към горите. Пушекът висеше из въздуха още от ранно утро, но сега, в един подир пладне, човек можеше да види как в зеленината отвъд пасището на Грифън танцуват ярки огнени артерии. Нестихващият ветрец, който вече веднъж бе помогнал на пожара да прескочи първата отбранителна линия, ръсеше над градчето ситна бяла пепел като изумителен летен сняг.

Ралф беше жив и отчаяно се мъчеше да спаси дъскорезницата. Но всичко се объркваше, защото Ед Крейг стоеше до нея, а тя го бе срещнала едва през есента на 1954 година.

Гледаше пожара от спалнята на горния етаж и беше гола. Нечии ръце я докосваха изотзад, грубовати мургави ръце върху гладката белота на нейните бедра и тя знаеше, че това е Ед, макар че не съзираше и следа от отражението му в стъклото.

Ед, опита се да каже тя. Не сега. Много е рано. Остават почти девет години.

Но ръцете му бяха упорити, плъзгаха се по корема, гъделичкаха пъпа, после двете длани се надигнаха да обхванат гърдите й с позната изпепеляваща страст.

Тя се опита да му каже, че стоят до прозореца, че хората долу могат да се озърнат и да ги видят, ала думите засядаха в гърлото й, сетне устните му плъзнаха по ръката, рамото, накрая се впиха в гърлото с настоятелно, сладострастно упорство. Усети зъбите му, той хапеше и смучеше, хапеше до кръв и тя пак се опита да възрази: Недей да смучеш, Ралф ще види петното и…

Но вече нямаше нито сили, нито желание да протестира. Вече не се интересуваше дали някой ще се озърне и ще ги види голи и разпалени.

Докато устните и зъбите му се впиваха в шията й, тя сънено зарея поглед към пожара и пушекът беше невероятно черен, черен като нощ, мрачните облаци закриваха жежкото стоманено небе, превръщаха деня в нощ; ала из мрака пълзяха и разцъфваха пулсиращи алени нишки — бунтовни цветя в среднощна джунгла.

А после наистина дойде нощ и градчето изчезна, но огънят продължаваше да бушува в тъмата, да ражда омайни мимолетни мозайки, докато накрая сякаш се очерта кърваво лице, изрисувано с пламтящо перо — лице с орлов нос, дълбоко хлътнали жарки очи, чувствени устни под гъстите мустаци и заресана назад коса като на музикант.

— Уелският бюфет — изрече някой в далечината и тя разбра, че това е неговият глас. — Онзи, който е на тавана. Мисля, че ще ми свърши работа. А после ще се погрижим за стълбата… разумно е да се подготвим.

Гласът заглъхна. Пламъците помръкнаха.

Остана само мракът и сред него — тя, без да знае дали е сънувала или едва сега започва да сънува. Смътно си помисли, че сънят ще е дълъг и сладък, ала с примес на горчилка и без нито лъч светлина, като водите на Лета.

Раздаде се друг глас — гласът на Ед:

— Ела, скъпа. Ставай. Трябва да правим каквото ни казва.

— Ед? Ед?

Лицето му изникна пред нея — не огнено, а ужасно бледо и някак странно опустошено. И все пак тя отново го обичаше… повече от всякога. Копнееше за целувките му.

— Не… не е сън.

За миг тя се изплаши, после страхът изчезна. Сега знаеше. А заедно със знанието дойде и гладът.

Надникна в огледалото и зърна само отражението на спалнята си, безмълвна и пуста. Вратата към тавана беше заключена и ключът лежеше в горното чекмедже на шкафа, но това нямаше значение. Вече не й трябваха ключове.

Двамата се плъзнаха като сенки в процепа под вратата.

30.

В три часа сутринта гъстата кръв пълзи лениво из вените и сънят е тежък. Душата или дреме в блажено неведение за часа, или се озърта с върховно отчаяние. Средно положение няма. В три часа сутринта светът смъква крещящия грим като стара курва със стъклено око и без нос. Веселието става нелепо и крехко като в замъка на Едгар По, обкръжен от Червената смърт. Ужасът е премазан от скуката. Любовта е само сън.

Докато куцукаше от бюрото към кафеника, Паркинс Джилеспи приличаше на мършава маймуна, прекарала тежка болест. Недовършеният му пасианс напомняше кръгъл часовников циферблат. През нощта на няколко пъти бе чул писъци, из мрачния въздух от време на време се разнасяше странният, пресеклив вой на клаксон, а веднъж изтрополиха бягащи нозе. Той нито един път не излезе да провери какво става. Лицето му бе сбръчкано и посърнало от самата мисъл за това. През врата си бе провесил кръст, иконка на свети Кристофър и знак на мира. Сам не знаеше защо, но от тях му олекваше. Беше решил, ако доживее до утрото, да избяга накъдето му видят очите, оставяйки на лавицата ключовете и служебната значка.

Мейбъл Уъртс седеше до кухненската маса с чашка недопито студено кафе. За пръв път от години насам капаците на прозорците бяха затворени, а бинокълът лежеше в калъфа. За пръв път през всичките си шейсет години не искаше нито да вижда, нито да чува. В нощта зрееха смъртоносни клюки и тя не желаеше да ги узнае.

Бил Нортън пътуваше към болницата в Къмбърланд след кратко телефонно обаждане (по онова време жена му още бе жива) и лицето му изглеждаше безжизнено като дървена скулптура. Валеше все по-силно и чистачките тракаха отмерено. Той се мъчеше да не мисли за нищо.

В градчето имаше и други незасегнати — будни или заспали. Повечето от тях живееха самотно, без роднини и приятели. Малцина усещаха, че става нещо.

Будните обаче бяха включили всички лампи в домовете си и ако някой чужденец минеше през градчето (всъщност наистина минаха няколко коли, отиващи към Портланд или на юг), би се изненадал от това селище — тъй подобно на хиляди други, но кой знае защо изпъстрено с ярко осветени къщи сред най-мъртвия предутринен час. Странникът навярно би намалил скоростта и би се огледал да види дали няма пожар или катастрофа, ала не би видял нищо подобно и пак би натиснал газта, забравяйки за учудването си.

А ето най-странното: никой от будните хора в Джирусълъм’с Лот не знаеше истината. Неколцина навярно се досещаха, но техните догадки бяха незрели и безформени като тримесечен зародиш. И все пак те без колебание се отправиха към чекмеджето на бюрото, към кутията в таванското помещение или към бижутата в спалнята, за да подирят спасителните символи на една или друга религия. Правеха го, без да мислят, както след стотици километри кормуване човек неусетно започва да си пее. Бавно, сякаш телата им бяха станали кристално крехки, те обикаляха стаите и включваха всички лампи, ала не поглеждаха през прозорците.

Това бе най-важното. Не поглеждаха през прозорците.

Независимо от звуците, независимо от всички възможни страхове и ужаса пред незнайното, имаше нещо още по-лошо — да погледнеш лицето на Горгоната.

31.

Шумът проникна в съня му като гвоздей, закован бавно в корава дъбова дъска; недоловимо бавно, сякаш пронизваше влакно подир влакно. Отначало Реджи Сойър помисли, че сънува дърводелска работилница и сред сумрачната зона между съня и бодърстването услужливо изплува ленивият сломен как двамата с баща му коват стените на виличката, която бяха построили край езерцето Брайънт през 1960 година.

Картината избледня, засенчена от смътната мисъл, че изобщо не сънува, а наистина чува ударите на чук. За миг се обърка, после се събуди и разбра, че ударите долитат откъм входната врата — някой блъскаше с юмрук отмерено като метроном.

Очите му първо се стрелнаха към Бони, която лежеше на една страна, сгушена под завивките. След това към часовника — 4:15.

Стана, измъкна се тихичко от спалнята и затвори вратата зад себе си. Щракна лампата в коридора, тръгна към вратата и изведнъж спря. Нещо го караше да бъде нащрек.

Леко наклонил глава, Сойър гледаше вратата с мълчаливо любопитство. Никой не можеше да чука в четири и петнайсет през нощта. Ако някой роднина беше умрял, щяха да му позвънят вместо да блъскат по вратата.

Той бе прекарал във Виетнам седем месеца през 1968 година — жестока година за американските момчета — и знаеше що е сражение. По онова време събуждането беше мигновено, като щракване на пръсти или светване на електрическа лампа; само преди миг си спал като пън, а ето, че вече си буден в мрака. Бе загубил този навик почти веднага след връщането в Щатите и се гордееше с това, макар че не го казваше никому. Господи, та той не беше машина. Натискаш копче А и Джони се събужда, натискащ копче Б и Джони почва да трепе жълтите.

Ала сега най-неочаквано замаяната нощна сънливост се свлече от него като змийска кожа и той застина с присвити очи.

Вън имаше някой. Сигурно хлапето на Брайънт — пияно и с желязо в джоба. Готово да рискува живота си за прекрасната дама.

Мина в хола и пристъпи към куките за оръжие над фалшивата камина. Не включи лампата; всичко му беше познато и можеше да се оправи дори с вързани очи. Свали пушката, прегъна я и жълтите капсули на патроните мътно проблеснаха в долитащата от коридора светлина. Върна се до вратата на хола и надникна. Думкането продължаваше — монотонно и равномерно, но без ритъм.

— Влез — подвикна Реджи Сойър.

Ударите спряха.

Настана дълга тишина, после дръжката съвсем бавно се завъртя докрай. Вратата се отвори. На прага стоеше Кори Брайънт.

Реджи усети как сърцето му спира за миг. Брайънт носеше същите дрехи, както и онзи път, когато Реджи го отпрати по шосето, само че сега те бяха изпокъсани и кални. По ризата и панталона му полепваха листа. Кално петно върху челото му подчертаваше още посилно колко е бледен.

— Не мърдай. — Реджи вдигна пушката и щракна предпазителя. — Тоя път е заредена.

Но Кори Брайънт затътри нозе напред и мътните му очи се впиха в лицето на Реджи с нещо по-страшно от ненавист. Езикът му изскочи навън и плъзна по устните. Обувките му бяха покрити с кална кора, превърната от дъжда в черно лепило и при всяка крачка от нея се отронваха бучици. В походката му имаше нещо безмилостно и нечовешко, нещо, което поразяваше наблюдателя с хладната и страховита липса на жал. Калните обувки глухо трополяха по пода. Никаква заповед на тоя свят не можеше да ги спре, никаква молба нямаше да ги удържи.

— Още две крачки и ще ти пръсна шибания череп — каза Реджи.

Думите прокънтяха високо и сухо. Тоя тип не беше пиян. Направо си беше откачил. Изведнъж Реджи разбра пределно ясно, че ще трябва да го застреля.

— Не мърдай — повтори той, но вече небрежно, почти като на приятел.

Кори Брайънт не спря. Очите му се впиваха в лицето на Реджи с изцъкления лъскав поглед на препариран лос. Подметките му тежко трополяха по пода.

Изотзад долетя писъкът на Бони.

— Прибирай се в спалнята — нареди Реджи и излезе в коридора, за да застане между тях.

Брайънт вече бе само на две крачки от него. Меката бяла ръка се надигна да хване цевите на пушката.

Реджи дръпна двата спусъка.

В тесния коридор изстрелът прокънтя като гръмотевица. За миг от двете цеви блъвнаха огнени езичета. Въздухът се изпълни с барутен дъх. Бони пак изпищя пронизително. Ризата на Кори се разлетя на почернели парцалчета — не пробита, а просто унищожена. Ала когато се разтвори, сипейки изтръгнати копчета, под нея се разкри нещо невероятно — по рибешката белота на гърдите и корема нямаше и следа от рана. В един застинал миг Реджи имаше чувството, че вижда не истинска плът, а нещо прозирно като тюлена завеса.

Сетне пушката излетя от ръцете му, изтръгната като от ръцете на дете. Чудовищна сила го сграбчи и го запокити към стената. Зъбите му изтракаха. Краката му се подгънаха и той замаян се свлече на пода. Брайънт прекрачи край него и продължи към Бони. Тя се бе вкопчила в рамката на вратата, но не откъсваше поглед от лицето му и Реджи видя страстта в очите й.

Кори се озърна през рамо и се ухили на Реджи с широка лунна усмивка, както се хилят сухите кравешки черепи на заблудени туристи сред пустинята. Бони вече разтваряше прегръдки. Ръцете й трепереха. По лицето й едно след друго минаваха изражения на ужас и сласт като трепет на светлина и сянка.

— Скъпи — изрече тя.

Реджи изпищя.

32.

— Хей — каза шофьорът на автобуса. — Тук е Хартфорд, братче.

Калахан гледаше през широкия поляризиран прозорец към чуждото градче, станало още по-чуждо от първите мъждиви лъчи на утрото. В Лот ония навярно се прибираха по дупките си.

— Знам — каза той.

— Имаме престой двайсет минути. Ще слезеш ли да си вземеш сандвич или нещо подобно?

Калахан неловко измъкна портфейла от джоба си с превързаната ръка и едва не го изтърва. Странно, изгорената китка вече почти не го болеше, само бе изтръпнала. По-добре да изпитваше болка. Болката поне беше реална. Усещаше в устата си вкуса на смърт — гнусен, месест, като вкус на развалена ябълка. Това ли бе всичко? Да. Стигаше му и толкова.

Той протегна към шофьора банкнота от двайсет долара.

— Ще можете ли да ми купите една бутилка?

— Мистър, правилникът…

— И задръжте рестото, разбира се. Половин литър, повече не ми трябва.

— Не ми създавайте неприятности в автобуса, мистър. След два часа сме в Ню Йорк. Там ще намерите, каквото ви душа иска.

Мисля, че грешиш, приятелю, помисли Калахан. Надникна в портфейла да види с какво разполага. Десетачка, две банкноти по пет и още един долар. Прибави десетачката и протегна парите с превързаната ръка.

— Половинка, повече не ми трябва — повтори той. И задръжте рестото, разбира се.

Шофьорът прехвърли поглед от трийсетте долара към мрачните подпухнали очи и за един кратък ужасен миг му се стори, че разговаря с жив скелет, чийто череп вече е забравил как да се усмихва.

— Трийсет долара за половинка? Мистър, вие сте луд. — Все пак той взе парите, прекрачи към вратата на празния автобус и се озърна. Банкнотите бяха изчезнали в джоба му. — Само да не ми създавате неприятности. Не искам неприятности в моя автобус.

Калахан кимна като момченце, приемащо заслужения укор.

Шофьорът го погледа още малко, после слезе.

Нещо евтино, помисли Калахан. Да изгаря езика и да стяга гърлото. Да прогони тоя противен сладникав вкус от устата му или поне да го облекчи, докато намери къде да подхване сериозното пиене. Да пие, да пие и пак да пие…

Навярно тогава щеше да се прекърши и да заплаче. Сега в очите му нямаше сълзи. Чувстваше се пресъхнал и съвършено празен. Оставаше му само… онзи вкус.

Побързай, водачо.

Отново се загледа през прозореца. На стъпалата на отсрещната къща седеше някакъв юноша, стиснал с две ръце клюмналата си глава. Калахан продължи да го гледа, докато автобусът потегли, но момчето така и не помръдна.

33.

Бен усети нечия ръка да докосва рамото му и бавно изплува от съня. Марк прошепна край дясното му ухо:

— Добрутро.

Отвори очи, попремига, за да разлепи клепачи както трябва и погледна към света отвъд прозореца. Зората се прокрадваше през монотонен есенен дъжд — нито силен, нито слаб. Около тревистата площ северно от болницата дърветата бяха полуголи и черните клони стърчаха в сивото небе като огромни букви от непозната азбука. В покрайнините на града шосето завиваше на изток, лъснало като мушама и все още включените габарити на редките коли хвърляха по асфалта злокобни червени отражения.

Бен стана и се озърна. Мат спеше, гърдите му се надигаха равномерно, но едва-едва. Джими също спеше, изпружен на единственото кресло в стаята. Вече не приличаше на доктор с наболата четина по бузите. Бен опипа лицето си. Дращеше.

— Време е да потегляме, нали? — запита Марк.

Бен кимна. Помисли за предстоящия ден, за всички възможни ужаси в него и плахо прогони мисълта. Единственият начин да се справи бе да планира за не повече от десет минути напред. Погледна лицето на момчето и му прилоша от каменното изражение на нетърпеливо очакване. Обърна се и разтръска Джими.

— Ъх! — възкликна лекарят.

Той размаха ръце и крака като плувец, който отчаяно се стреми към повърхността. Лицето му се сгърчи, очите му запърхаха и се отвориха, изпълнени за секунда с безсловесен ужас. Той огледа двамата пред себе си тъпо, без да ги разпознава.

После осъзна къде е и тялото му се отпусна.

— О. Сънувал съм.

Марк кимна с разбиране. Джими надникна през прозореца и изрече: „Светло“, както съсипан комарджия би изрекъл „парички“. Стана, пристъпи към Мат и го хвана за китката.

— Добре ли е? — запита Марк.

— Мисля, че е по-добре от снощи — отвърна Джими.

— Бен, искам и тримата да слезем със служебния асансьор, за, в случай че снощи някой е забелязал Марк. Колкото по-малко рискуваме, толкова по-добре.

— Бива ли да оставяме мистър Бърк сам? — запита Марк.

— Да, предполагам — каза Бен. — Ще трябва да се надяваме на неговата изобретателност. Барлоу не би искал нищо друго, освен да стоим със скръстени ръце още един ден.

Измъкнаха се в коридора на пръсти и слязоха със служебния асансьор. В кухнята кипеше оживление — наближаваше седем и петнайсет. Един от готвачите махна с ръка и подвикна:

— Здрасти, докторе.

Никой друг не им обърна внимание.

— Накъде най-напред? — запита Джими, когато излязоха. — Към училището на Брок Стрийт ли?

— Не — каза Бен. — До обяд там ще има прекалено много народ. Рано ли си тръгват малчуганите, Марк?

— Учат до два следобед.

— Ще разполагаме със сума ти време до вечерта — каза Бен. — Първо отиваме у Марк. За колове.

34.

Когато наближиха Лот, в буика на Джими постепенно се сгъсти плътен, почти осезаем страх и разговорите стихнаха. Отклониха се от магистралата малко след отражателния зелен надпис: МЕСТЕН ПЪТ 12 ДЖИРУСЪЛЪМС ЛОТ, ОКРЪГ КЪМБЪРЛАНД. Бен си спомни как двамата със Сюзън се връщаха по този път след първата вечер заедно — тогава тя искаше да гледа филм с преследване.

— Злото е там — каза Джими. Момчешкото му лице бе пребледняло, изпълнено едновременно със страх и гняв. — Господи, почти го надушвам.

Така си е, помисли Бен, само че мирисът не е реален, а духовен — психически полъх от гроба.

Местен път 12 бе почти пуст. Задминаха изоставения млекарски камион на Уин Пуринтън и спряха да го огледат. Моторът работеше и Бен го изключи, след като надзърна в каросерията. Докато се връщаше, Джими го изгледа въпросително. Бен поклати глава.

— Няма го. Лампичката в кабината светеше, а бензинът беше на привършване. Сигурно е така от часове.

Джими сви юмруци. Но когато навлязоха в града, той възкликна с нелепо облекчение:

— Гледайте. Магазинът на Кросън работи.

Магазинът наистина работеше. Отпред Милт разпъваше найлон над щанда за вестници, а до него стоеше Лестър Силвиъс, наметнат с жълт дъждобран.

— Обаче не виждам постоянното присъствие — каза Бен.

Милт ги погледна, махна с ръка и на Бен му се стори, че лицата на двамата са изпити от тревога. Зад стъклената врата на погребалното бюро все още висеше табелка „Затворено“. Универмагът също не работеше, а дрогерията на Спенсър беше заключена и мрачна. Закусвалнята беше отворена и след като я отминаха, Джими отби и спря пред новия магазин. Над витрината блестяха позлатените букви на надписа: „Барлоу и Стрейкър — луксозни мебели“. А на вратата, както бе казал Калахан, висеше бележка, изписана с изящния почерк от вчерашното писмо: „Затворено за неопределено време“.

— Защо спираш тук? — запита Марк.

— Просто да проверим дали пък случайно не се крие вътре — обясни Джими. — Мястото е толкова очевидно, не е изключено Барлоу да помисли, че ще го пропуснем. А доколкото си спомням, понякога митничарите отбелязват с тебешир проверените сандъци.

Минаха зад магазина и докато Бен и Марк стояха прегърбени под дъжда, Джими изби с лакът стъклото на задната врата. Влязоха.

Въздухът беше зловонен и застоял, сякаш помещението не бе отваряно от векове. Бен надникна в приемната, но там нямаше къде да се скрие човек. Мебелите бяха оскъдни, не личеше Стрейкър да е докарвал нова стока.

— Ела! — дрезгаво подвикна Джими и сърцето на Бен подскочи до гърлото.

Джими и Марк стояха край дълъг сандък. Лекарят вече бе почнал да кърти капака с острия край на чука. През процепа се виждаха бледи пръсти и черен ръкав.

Без да разсъждава, Бен се нахвърли върху сандъка. От другата страна Джими напъваше с чука.

— Бен — рече той, — ще си разкървавиш ръцете. Не бива…

Бен не чувайте. Къртеше дъските, без да се пази от гвоздеи и трески. Бяха го спипали, в ръцете им беше гадното нощно изчадие и той щеше да забие кола в гърдите му, както бе пронизал Сюзън, щеше…

Изкърти още една дъска от евтиния сандък и се вторачи в бледото мъртвешко лице на Майк Райърсън.

За миг настана абсолютна тишина, после тримата едновременно въздъхнаха, сякаш из стаята полъхна ветрец.

— Какво ще правим сега? — запита Джими.

— Най-напред ще отидем у Марк — каза Бен. Гласът му бе натегнал от разочарование. — Този го знаем къде е. Още нямаме нито един кол.

Криво-ляво наместиха потрошените дъски върху сандъка.

— Дай да ти видя ръцете — предложи Джими. — Кървят.

— После — каза Бен. — Да вървим.

Излязоха, изпълнени с мълчаливата радост отново да вдъхнат чист въздух. Джими подкара буика по Джойнтнър Авеню, напусна така наречения „делови квартал“ и навлезе в района на жилищата. Скоро пристигнаха пред къщата на Марк — може би по-скоро, отколкото им се искаше.

Вехтата таратайка на отец Калахан беше изоставена зад солидния автомобил на Хенри Петри в края на извитата алея пред дома. Когато я видя, Марк въздъхна през зъби и извърна глава. В лицето му не бе останала капчица кръв.

— Не мога да вляза — промълви той. — Извинявайте. Ще чакам в колата.

— Няма за какво да се извиняваш, Марк — отвърна Джими.

Той спря колата, изключи двигателя и излезе. Бен се поколеба, после положи ръка върху рамото на Марк.

— Ще можеш ли да останеш сам?

— Няма страшно — каза момчето, ала явно едва се крепеше. Брадичката му трепереше, погледът му беше кух. Изведнъж то се завъртя към Бен и очите вече не бяха кухи, а изпълнени със сълзи и проста човешка болка. — Ще ги покриеш, нали? Ако са живи, покрий ги.

— Непременно — каза Бен.

— Така е по-добре — каза Марк, — Баща ми… щеше да стане много умел вампир. Навярно след време би надминал и Барлоу. Той… той се справяше добре с всичко, което захващаше. Може би прекалено добре.

— Помъчи се да не мислиш — посъветва го Бен и изпита ненавист към жалките думи още щом излетяха от устните му.

Марк го погледна и опита да се усмихне.

— Дървата са в задния двор — каза той. — Ще ви е по-лесно, ако използвате струга на баща ми, той е в мазето.

— Добре — кимна Бен. — Отпусни се, Марк. Отпусни се колкото можеш.

Но момчето вече бе извило глава и бършеше очите си с ръкав.

Бен и Джими заобиколиха и влязоха през задната врата.

35.

— Калахан е изчезнал — глухо каза Джими, след като бяха претърсили цялата къща.

Бен се насили да изрече неизбежното:

— Станал е плячка на Барлоу.

Сведе очи към пречупения кръст, който държеше. Вчера този кръст висеше върху гърдите на Калахан. Това бе единствената следа от свещеника. Бяха го намерили край телата на съпрузите Петри, които наистина се оказаха мъртви. Главите им бяха блъснати една в друга с чудовищна, премазваща сила. Бен си спомни за неестествената енергия на мисис Глик и потръпна.

— Хайде — каза той на Джими. — Трябва да ги покрием. Обещах.

36.

Смъкнаха калъфа от канапето в хола и прикриха труповете. Бен се мъчеше да не мисли какво правят, но това бе невъзможно. Когато свършиха, изпод веселите шарки на калъфа продължаваше да стърчи изпъната ръка — по изящния лакиран маникюр се познаваше ръката на Джун Петри — и той я прибута отдолу с крак, бърчейки лице от усилието да потисне бунта на стомаха си. Очертанията на труповете под покривалото личаха недвусмислено и му напомниха за вестникарските снимки от Виетнам — бойно поле, осеяно с трупове, сред които неколцина войници мъкнат ужасния си товар в черни гумени чували; чувалите нелепо приличаха на калъфи, в каквито се носят стикове за голф.

Взеха по наръч ясенови цепеници и слязоха в мазето.

Мазето бе царство на Хенри Петри и отлично отразяваше характера му: над работния кът бяха закрепени в идеално права линия три мощни лампи с широки тенекиени абажури, които хвърляха ярка светлина над хобелмашината, банцига, струга и шмиргела. Бен забеляза недовършена къщичка за птици. Навярно Хенри Петри бе искал да я закачи в задния двор идната пролет. Работният чертеж беше грижливо разгънат върху тезгяха, притиснат в четирите ъгъла с парчета струговано желязо. Къщичката беше полуготова — старателна, но лишена от фантазия работа, която щеше да остане завинаги недовършена. Макар че подът беше чисто изметен, из въздуха се носеше приятен и носталгичен мирис на стърготини.

— Няма да стане — каза Джими.

— Знам — отвърна Бен.

— Дърва за зимата — презрително изсумтя Джими и с трясък стовари цепениците на пода.

Дървата се пръснаха безредно, като в игра на клечки. Джими избухна в писклив истеричен смях.

— Джими…

Но смехът заглушаваше думите на Бен като звън на скъсани струни за пиано.

— Ще идем да сложим край на бедствието с камара цепеници от задния двор на Хенри Петрм. Дали да не добавим крака от столове и бухалки за бейзбол?

— Джими, какво друго можем да сторим?

Джими го погледна и се овладя с явно усилие.

— Да си поиграем на съкровище — каза той. — Отмери четиридесет крачки в северното пасище на Грифън и надникни под големия камък. Ха! Господи. Можем да напуснем града. Това можем.

— Да се предадем? Това ли искаш?

— Не. Но не е задължително да свършим всичко днес, Бен. Ще минат седмици, преди да открием всички, ако изобщо ги открием. Можеш ли да издържиш това? Ще понесеш ли да вършиш… да вършиш онова, което стори със Сюзън, още хиляда пъти? Да ги измъкваш с писъци и борба от гардероби и вонящи дупки само за да забиеш кол в гръдния кош на всеки един и да разкъсаш сърцето. Ще можеш ли да го вършиш до ноември, без да се смахнеш?

Бен си помисли за това и се блъсна в плътна стена — мозъкът му отказваше да го осъзнае.

— Не знам — каза той.

— Добре де, ами хлапето? Мислиш ли, че ще издържи? Дотогава ще е само за лудницата. А Мат ще е мъртъв. Гарантирам. И какво ще правим, когато щатските ченгета се зачудят какви дяволии стават в Сейлъм’с Лот и вземат да душат наоколо? Какво ще им кажем? „Ако обичате, изчакайте да наръгам и тоя кръвопиец.“ Тъй ли да речем, Бен?

— Откъде да знам, по дяволите? Кой от нас е имал време да поседне и да размисли?

Двамата едновременно осъзнаха, че са опрели гърди в гърди и крещят с всичка сила.

— Хей — рече Джими. — Хей.

Бен наведе глава.

— Извинявай.

— Не, аз съм виновен. Живеем в ужасно напрежение… Барлоу сигурно би казал, че навлизаме в ендшпила.

Джими разроши с пръсти рижата си коса и се огледа разсеяно. Изведнъж погледът му се прикова към нещо до чертежа и той посегна натам. Дърводелски молив.

— Може би така ще е най-добре — промърмори той.

— Какво?

— Остани тук, Бен. Заеми се с коловете. Щом ще го правим, поне да е с научни методи. Ти си производственото звено. Аз и Марк поемаме изследователската дейност. Тръгваме из града да ги търсим. И ще ги намерим, както намерихме Майк. Ще отбелязвам скривалищата с дърводелския молив. А утре — коловете.

— Няма ли да видят знаците и да избягат?

— Не ми се вярва. Мисис Глик не изглеждаше твърде съобразителна. Мисля, че ги движи не толкова разсъдъкът, колкото инстинктът. След време може да поумнеят, да свикнат да се укриват по-умело, но смятам, че засега ще е като стрелба по вързани зайци.

— Защо да не отида аз?

— Защото познавам града и всички ме знаят — както знаеха баща ми. Днес живите в Лот са се укрили по домовете си. Ако почукаш, няма да ти отворят. А мене ще ме приемат почти всички. Освен това знам за някои от скривалищата. Знам къде се свират пияниците из Блатата и накъде водят калните пътечки. Ти не знаеш. Ще можеш ли да се справиш със струга?

— Да — каза Бен.

Естествено, Джими бе прав. И все пак Бен се почувства виновен, когато въздъхна с облекчение при мисълта, че не трябва да тръгва срещу ония.

— Добре тогава. Хващай се на работа. Вече минава пладне.

Бен пристъпи към тезгяха, после пак се обърна.

— Ако почакаш половин час, ще можеш да вземеш пет-шест готови кола.

Джими се поколеба и наведе очи.

— Ъ-ъ-ъ… мисля, че утре… утре ще е…

— Добре — каза Бен. — Тръгвай. Слушай, защо не се върнеш към три часа? Дотогава училището вече ще е празно и ще можем да го претърсим.

— Прав си.

Джими обърна гръб на работния кът и закрачи към стъпалата. Нещо — недооформена мисъл или може би прозрение — го накара да се озърне. Видя Бен, приведен над струга под яркия блясък на редицата от лампи.

Имаше нещо… но бе отлетяло.

Той тръгна обратно.

Бен изключи струга и вдигна глава.

— Сети ли се нещо?

— Да — каза Джими. — Беше ми на езика. Обаче там си остана.

Бен учудено сбръчка чело.

— Когато се озърнах откъм стъпалата и те видях, нещо ми прещрака в главата — обясни Джими. — Но го изтървах.

— Важно ли беше?

— Не знам.

Джими смутено пристъпи от крак на крак. Искаше му се да върне спомена. Имаше нещо важно в образа на Бен, прегърбен над струга под блясъка на лампите. Не, безполезно. От усилието мисълта само се губеше още повече.

Той се изкачи нагоре, но на последното стъпало спря да се озърне още веднъж. Образът му се стори мъчително познат, ала идеята не се завърна. Джими прекоси кухнята, излезе и се качи в колата. Дъждът продължаваше да отслабва.

37.

Колата на Рой Макдугъл стоеше край фургона и присъствието й тук в делничния ден накара Джими да заподозре най-лошото.

Двамата с Марк излязоха. Джими носеше черната си чанта. Натисна звънеца, но не чу нищо и почука. Ударите не привлякоха ничие внимание — нито във фургона на Макдугъл, нито в съседната каравана, от която ги деляха само двайсетина метра. До нея също имаше кола.

Джими натисна дръжката, но вратата се оказа залостена.

— Чукът е в колата, на задната седалка — каза той.

Марк изтича за чука и Джими строши стъклото на малкото прозорче върху вратата. Провря ръка през него и дръпна резето. Влязоха.

Веднага познаха миризмата и Джими усети как ноздрите му се свиват, опитвайки да я прогонят. Не беше толкова силна, както в мазето на Марстъновия дом, но си оставаше все тъй дълбоко противна — воня на гнилоч и мъртвило. Влажно, тлетворно зловоние. Джими неволно си спомни как като момче обикаляше с приятелите си на велосипед из околностите всяка пролет. Събираха подалите се изпод снега бутилки от бира и безалкохолни напитки. В една от тях (бутилка от оранжада) бе видял дребна, полуразложена полска мишка — привлечено от сладкия сок, животинчето не бе успяло да се измъкне. Джими тутакси бе повърнал от миризмата. Сегашната воня напомняше онази — отвратителна ферментирала смес от нещо сладникаво и нещо прогнило-кисело. Повдигаше му се.

— Тук са — каза Марк. — Някъде наблизо.

Претърсиха жилището методично — кухнята, столовата, дневната, двете спални. Пътьом отваряха шкафовете. За момент Джими помисли, че са открили нещо в единия гардероб, но то се оказа куп мръсни дрехи.

— Няма ли мазе? — запита Марк.

— Не, но отдолу може да има място.

Излязоха, заобиколиха и видяха малка вратичка, вградена в евтините бетонни основи на фургона. Беше заключена със стар катинар. С пет яки удара на чука Джими го разби и когато бутна вратата навътре, вонята ги лъхна с пълна сила.

— Там са — каза Марк.

Надничайки в полумрака, Джими различи три чифта крака. Едните бяха обути в груби работни обуща, другите с чехли, а третите — съвсем мънички крачета — бяха боси. Телата лежаха едно до друго като жертви на бойни действия.

Семейна сцена, тъпо помисли Джими. Къде сте сега, журналисти от „Ридър’с дайджест“? Обзе го чувство за нереалност. Бебето, помисли той. Как можем да сторим това с невръстно бебе?

Надраска с дърводелския молив кръст върху вратичката и вдигна строшения катинар.

— Да вървим по-нататък.

— Почакай — каза Марк. — Нека да издърпам някой от тях.

— Да издърпаш някой ли?… Защо?

— Може дневната светлина да ги убие — обясни Марк. — Може би ще си спестим работата с коловете.

Джими се обнадежди.

— Да, добре. Кого?

— Не бебето — побърза да отговори Марк. — Мъжа. Ти го хвани за единия крак.

— Добре — повтори Джими.

Устата му бе пресъхнала като памук и когато преглътна, нещо прещрака в гърлото му.

Марк пропълзя по корем и навяните вътре сухи листа запращяха под тежестта му. Хвана едната обувка на Рой Макдугъл и задърпа. Борейки се с клаустрофобията, Джими се вмъкна до него. Гърбът му се триеше в ниския таван. Хвана другия крак и заедно изтеглиха тялото под ясната дневна светлина и едва ромолящия дъждец.

Онова, което последва, бе почти непоносимо. Още щом светлината обля Рой Макдугъл, той взе да се гърчи като че сънуваше кошмар. От порите му избиваше пара и влага, кожата жълтееше и провисваше. Очите се въртяха под затворените клепачи. Краката му бавно и сънливо ритаха сред мокрите листа. Горната му устна се повдигна, разкривайки зъби като на едро куче — германска овчарка или коли. Ръцете му бавно се мятаха, пръстите се свиваха и отпускаха. Едната ръка се плъзна по ризата на Марк и момчето отскочи с вик на отвращение.

Рой се превъртя по корем и бавно запълзя към укритието, дълбаейки с ръце, колене и лице бразди в меката пръст. Джими забеляза, че още при първото докосване на светлината тялото бе започнало да диша пресекливо, сякаш страдаше от синдрома на Чийн-Стоукс; щом Макдугъл се озова на сянка, дишането тутакси престана. Изчезна и влагата по кожата му.

Когато се добра до предишното място, Макдугъл легна възнак и замръзна неподвижно.

— Затвори — задавено избъбри Марк. — Моля ти се, затвори.

Джими затвори вратичката и как да е закрепи счупения катинар. В мислите си продължаваше да вижда как тялото на Макдугъл се гърчи сред мокрите, прогнили листа като замаяна змия. Знаеше, че дори да доживее до сто години, споменът ще остане в паметта му все тъй свеж, готов да изплува при първо повикване.

38.

Стояха разтреперани под дъжда и се гледаха.

— А сега при съседите ли? — запита Марк.

— Да. Тия тук сигурно са започнали от тях.

Приближиха се към съседния фургон и този път ноздрите им доловиха миризмата на гнило още от двора. Под звънеца беше изписана фамилията Еванс. Джими кимна. Дейвид Еванс. Работеше като автомеханик в Гейтс Фолс. Преди две години го бе лекувал от киста или нещо подобно.

Този път звънецът работеше, но никой не отговори. Намериха мисис Еванс в леглото. Двете деца лежаха в детската стая, облечени в еднакви пижамки с щамповани герои от приказките за мечо Пух. По-трудно откриха Дейв Еванс. Беше се скрил в недовършената ниша за инструменти над малкия гараж.

Джими надраска кръстове на вратите на фургона и гаража.

— Добре се справяме — каза той. — Два опита, две попадения.

— Ще ме почакаш ли една-две минути? — срамежливо запита Марк. — Искам да си измия ръцете.

— Разбира се — кимна Джими. — И аз май ще трябва да свърша тая работа. Стопаните няма да възразят.

Влязоха във фургона, Джими седна на едно кресло в дневната и затвори очи. След малко чу как Марк пуска водата в банята.

Пред затъмнения екран на клепачите му изплува масата в погребалното бюро. Видя как чаршафът започва да трепери върху тялото на Марджъри Глик, как ръката й се подава и пръстите подхващат колеблив танц из въздуха…

Той отвори очи.

Този фургон беше по-чист и спретнат от бърлогата на семейство Макдугъл. Джими не бе срещал мисис Еванс, но от пръв поглед личеше, че тя се е гордяла с дома си. Играчките на мъртвите деца бяха грижливо подредени в малка ниша, която навярно бе носила гордото име „перално помещение“ в брошурата на продавача. Горките деца, дано да се бяха наиграли на воля, докато още са имали ясни дни и слънчеви лъчи, в които да се радват на играчките. Джими ги гледаше разсеяно — велосипедче с три колела, няколко големи пластмасови камиончета, бензиностанция, гъсеница на колела (колко ли рев е било, докато я купят родителите), детски билярд.

Той започна да извръща глава и изведнъж стреснато върна поглед натам.

Син тебешир.

Редица от три лампи с плътни абажури.

Мъже обикалят около зелената маса под яркото осветление, прицелват се с щеките, изтупват от пръстите си прашинки син тебешир…

— Марк! — изрева той и подскочи в креслото. Марк!

И Марк дотърча без риза, за да види какво се е случило.

39.

Около два и половина един бивш ученик на Мат (випуск ’64, шестици по литература, четворки на съчиненията) намина на свиждане и като видя купищата мистична литература, шеговито го запита дали не се готви да вземе научна степен по окултизъм. Мат така и не можа да си спомни дали се казваше Хърбърт или Харолд.

До идването на посетителя бе чел книга, озаглавена „Странни изчезвания“, но с радост я остави настрани. Очакваше телефонът да иззвъни всеки миг, макар да знаеше, че в училището на Брок Стрийт може да се влезе незабелязано чак след три. Мъчеше го нетърпеливото желание да разбере какво се е случило с отец Калахан. Денят сякаш изтичаше с отчайваща бързина — а уж времето в болница минавало бавно. Чувстваше се тромав и замаян, най-сетне се бе превърнал в старец.

Започна да разказва на Хърбърт (или Харолд) за градчето Момсън в щата Върмонт, чиято история бе чел преди малко. Случаят му се струваше особено интересен, защото смяташе, че ако е верен, може да се окаже трагичен предшественик на събитията в Лот.

— Всички изчезнали — каза той на Хърбърт (или Харолд), който слушаше любезно, но със зле прикрита скука. — Най-обикновено градче в северната част на Върмонт, до което се стигало по междущатска магистрала 2 или по щатско шосе 19. Според преброяването през 1920 година имало 312 жители. През август 1923 една жена от Ню Йорк се разтревожила, защото вече два месеца нямала писмо от сестра си. Заедно със съпруга си потеглила натам и двамата първи разгласили в печата за случая, макар да не се съмнявам, че в околните селища отдавна са знаели за изчезванията. Сестрата била изчезнала с цялото си семейство, както и всички други жители на Момсън. Къщите и оборите си стояли недокоснати, а в една кухня на масата имало сервирана вечеря. По онова време се вдигнал доста шум около случая. Не бих желал да мина нощем оттам. Авторът на тая книга твърди, че из съседните градчета се носят странни слухове… призраци, таласъми и прочие. И до ден-днешен някои местни жители рисуват по хамбарите си големи кръстове и други знаци против магии. Виж, ето снимка на бакалницата, бензиностанцията и магазина за фураж — това се е смятало за център на Момсън. Как мислиш, какво може да се е случило?

Хърбърт (или Харолд) учтиво се вгледа в снимката. Най-обикновено малко градче с два-три магазина и няколко къщи. Някои покриви бяха порутени, навярно от тежестта на зимните снегове. Приличаше на всяко друго малко градче в страната. След осем вечерта сигурно прибират тротоарите и ако минеш през него, изобщо няма да разбереш дали има жива душа. Старецът определено започваше да изкуфява. Хърбърт (или Харолд) си спомни за една своя престаряла леля, която през последните две години от живота си бе повярвала твърдо, че дъщеря й е убила любимия й папагал и всеки ден слага по малко от месото му в кюфтетата. Странни работи им хрумват на старите хора.

— Много интересно — каза той и надигна глава. — Но не смятам, че… Мистър Бърк? Мистър Бърк, какво ви е? Да не би… сестра! Хей, cecmpa!

Очите на Мат бяха неподвижни и втренчени. С едната ръка стискаше завивката. Другата бе притиснал към гърдите си. Лицето му бе пребледняло и пулсът блъскаше право в средата на челото му.

Много е рано, помисли той. Не, много е рано.

Премазващата болка нахлуваше на вълни, тласкаше го към мрака. През главата му мина смътна мисъл: Пази се от последното стъпало, то е убиец.

После рухна надолу.

Хърбърт (или Харолд) се втурна към коридора, събаряйки пътьом един стол и купчина книги. Сестрата вече се задаваше почти тичешком.

— Мистър Бърк не е добре — каза Хърбърт (или Харолд). Все още държеше книгата, разтворена на страницата с изглед от градчето Момсън, щат Върмонт.

Сестрата само кимна и влезе в стаята. Мат лежеше с провиснала от леглото глава. Очите му бяха затворени.

— Да не би… — боязливо запита Хърбърт (или Харолд).

Всъщност в гласа му нямаше многоточие.

— Да, така мисля — отвърна сестрата и натисна бутона за повикване на електрокардиографския екип. — Сега трябва да си вървите.

Вече всичко бе ясно, тя се успокои и даже успя да съжали за недоядения си обяд.

40.

— Но в Лот няма билярдна зала — каза Марк. — Най-близката е в Гейтс Фолс. Мислиш ли, че той би отишъл там?

— Не — отвърна Джими. — Сигурен съм, че не би отишъл. Но някои хора си имат собствен билярд.

— Да, знам.

— Има и още нещо — каза Джими. — Върти ми се из главата.

Той се облегна в креслото, затвори очи и ги закри с длани. Имаше още нещо и мисълта му го свързваше с пластмаса. Защо пластмаса? Пластмасови играчки, пластмасови чинийки за пикник, пластмасови покривала за лодки през зимата…

И внезапно в съзнанието му изплува билярдна маса, обвита в голямо найлоново покривало. Картината бе придружена със звук и нечий глас говореше: Наистина би трябвало да я продам, преди да е мухлясало сукното — Ед Крейг казва, че може да мухляса — но масата беше на Ралф…

Той отвори очи.

— Знам. Знам къде е Барлоу. В мазето под пансиона на Ева Милър.

И наистина знаеше. Усещаше, че мисълта се е наместила в съзнанието му — правилна и неоспорима. Очите на Марк заблестяха.

— Да вървим.

— Почакай.

Джими отиде до телефона, откри в указателя номера на Ева и бързо го набра. Никой не отговори на повикването. Сигналът прозвуча десет, единайсет, дванайсет пъти. Изтръпнал, той остави слушалката. В момента Ева имаше поне десетина наематели, предимно пенсионери. Винаги имаше кой да се обади. Винаги… досега.

Погледна часовника си. Беше три и петнайсет, времето летеше стремглаво.

— Да вървим — каза той.

— Ами Бен?

— Не можем да му се обадим — мрачно каза Джими. — Вашият телефон е прекъснат. Отиваме в пансиона на Ева и ако сме сбъркали, ще ни остане доста време до вечерта. Ако сме прави, връщаме се за Бен и си разчистваме сметките с онзи шибан гадняр.

— Чакай да си облека ризата каза Марк и изтича към банята.

41.

Ситроенът на Бен си стоеше на паркинга зад пансиона, облепен с мокри листа от брястовете, които надвисваха над чакълестата площадка. Вятърът се засилваше, но дъждът бе спрял. Табелката с надпис „Ева, стаи под наем“ се полюшваше и скърцаше в тишината на сумрачния следобед. Около къщата се разливаше зловещо, изчакващо безмълвие. Джими неволно го свърза с друг спомен и по гърба му пролази хлад. Точно като Марстъновия дом. Запита се дали някога тук не е имало самоубийство. Ева би трябвало да знае, но тя едва ли щеше да каже… вече.

— Идеално място — изрече той. — Заема местния пансион и се обкръжава с изчадията си.

— Сигурен ли си, че не трябва да повикаме Бен?

— По-късно. Ела.

Излязоха от колата и тръгнаха към верандата. Вятърът ги дърпаше за дрехите, разрошваше косите им. Навсякъде завесите бяха спуснати и къщата сякаш дебнеше неканените гости.

— Усещаш ли миризмата? — запита Джими.

— Да. По-тежка от друг път.

— Готов ли си?

— Да — твърдо каза Марк. — А ти?

— Моля се на Бога да съм готов.

Изкачиха се по стъпалата и Джими натисна вратата. Не беше заключена. Когато пристъпиха в безупречно чистата кухня на Ева Милър, вонята ги лъхна като от разтворена шахта за смет…, ала бе суха, сякаш изпълнена с дим от безброй изгорели години.

Джими си спомни един разговор с Ева отпреди четири години, малко след като бе почнал да практикува. Ева бе дошла на преглед. От години беше пациентка на баща му, а когато Джими зае неговото място в стария къмбърландски кабинет, тя продължи да идва без сянка от смущение. Разговаряха за Ралф, по онова време покойник вече от дванайсет години, и тя каза, че призракът му още бродел из къщата — от време на време намирала из чекмеджетата или в таванското помещение отдавна забравени предмети. А най-много спомени били свързани с билярдната маса в мазето. Искала да се отърве от нея; масата само заемала място, което би свършило работа за нещо друго. Но мислите за Ралф просто не й позволявали да пусне обява във вестника или да се обади на местната радиопрограма „Предприемчивият янки“.

Пресякоха кухнята и Джими отвори вратата на мазето. Вонята беше тежка, почти убийствена. Той щракна ключа на лампата, но нямаше резултат. Естествено, Барлоу бе прекъснал осветлението.

— Огледай из кухнята — подвикна Джими към Марк. — Все някъде трябва да има фенерче или свещи.

Марк се зае да обикаля и да наднича из чекмеджетата. Забеляза, че стойката за ножове над мивката е празна, но не обърна внимание на това. Сърцето му тътнеше мъчително бавно, като приглушени удари на тъпан. Осъзна, че е стигнал до далечните, разпокъсани граници на собствената си издръжливост, до сетния предел. Съзнанието му вече сякаш не мислеше, а само реагираше. Непрестанно забелязваше движение с крайчеца на очите си и трескаво се оглеждаше, без да види нищо особено. На негово място някой ветеран от войната веднага би познал първите симптоми на така наречената „войнишка умора“.

Мина в коридора и се зае със стария бюфет. В третото чекмедже откри дълго фенерче с четири батерии. Изтича с него към кухнята.

— Ето го, Джи…

Раздаде се трясък, последван от тежък глух удар.

Вратата към мазето беше отворена.

И прокънтяха писъци.

42.

Когато Марк отново пристъпи в кухнята на Ева, беше пет без двайсет. Очите му бяха безжизнени, по тениската му тъмнееха кървави петна. Гледаше зашеметено и недоумяващо.

Внезапно закрещя.

Звукът изригваше от корема му, прекосяваше мрачния тунел на гърлото и излиташе през разчекнатите челюсти. Крещя, докато усети, че безумието в главата му започва да се разсейва. Крещя, докато пресипна и непоносима болка се загнезди в гласните му струни като остра кост. А дори и когато успя да излее навън всичкия страх, ужас, гняв и разочарование, остана ужасният натиск, който долиташе на вълни откъм мазето — мисълта, че Барлоу е нейде долу, а вечерта наближава.

Излезе на верандата и хлипайки, задиша с пълни гърди ветровития есенен въздух. Бен. Трябваше да намери Бен. Но някаква странна летаргия наливаше нозете му с оловна тежест. Каква полза? Барлоу щеше да победи. Лудост бе, че тръгнаха срещу него. И сега Джими бе платил скъпо, като Сюзън, като отеца.

И все пак желязното му упорство не скланяше глава. Не. Не. Не.

С разтреперани крака той слезе по стъпалата на верандата и седна в буика на Джими. Ключовете висяха на таблото.

Намери Бен. Опитайте още веднъж. Краката му не стигаха до педалите. Той избута седалката назад и завъртя ключа. Моторът изрева. Превключи на скорост и натисна педала на газта. Колата се стрелна напред. Той настъпи с всичка сила спирачката и болезнено се блъсна във волана. Клаксонът изсвири. Не мога да карам.

И сякаш чу баща си да говори с логичен, педантичен глас: „Когато се учиш да шофираш, трябва да бъдеш много внимателен, Марк. Единствено автомобилният транспорт не се регулира изцяло от федералните закони. И като резултат всички шофьори са любители. Мнозина сред тях са същински самоубийци. Следователно трябва да бъдеш крайно внимателен. Представи си, че между крака ти и педала на газта има яйце. Когато караш автомобил с автоматични скорости като нашия, левият крак изобщо не се използва. Само десният — първо спирачката, после газта.“

Той вдигна крак от спирачката и колата запълзя по алеята. Колелата закачиха тротоара и Марк рязко спря. Стъклото отпред се бе замъглило. Избърса го с длан и стана още по-зле.

— Мамка ти — изруга той.

Рязко потегли напред, зави като пиян в широка дъга на 180 градуса, закачи отсрещния тротоар и подкара към дома. За да види какво има отпред, трябваше да изпъва шия над волана. С дясната ръка напипа копчето на радиото и го завъртя докрай. Плачеше.

43.

Бен крачеше по Джойнтнър Авеню към центъра, когато отдолу се зададе буикът на Джими — на тласъци и с пиянско лъкатушене. Бен размаха ръка, колата се приближи, изскочи на тротоара с предното ляво колело и спря.

Зает с коловете, бе загубил представа за времето и поглеждайки часовника, с изненада бе разбрал, че наближава четири и десет. Бе изключил струга и пъхайки два кола под колана си, бе отишъл горе да позвъни по телефона. И чак тогава си бе спомнил, че линията е прекъсната.

Сериозно разтревожен, той бе изтичал навън да огледа колите на Калахан и Петри. Не откри ключовете. Можеше да влезе и да прерови джобовете на Хенри Петри, но самата мисъл го ужасяваше. Тогава с бърза крачка се отправи към града, като се озърташе да види някъде колата на Джими. Вече се канеше да свърне към училището на Брок Стрийт, когато буикът изскочи насреща.

Изтича към лявата врата и видя зад волана Марк Петри… сам. Момчето го гледаше като замаяно. Мърдаше устни, ала не можеше да издаде звук.

— Какво има? Къде е Джими?

— Джими е мъртъв — глухо избъбри Марк. — Барлоу пак е предвидил ходовете ни. Той е някъде в мазето на мисис Милър. И Джими е там. Слязох да му помогна, а после не можах да се измъкна. Накрая намерих една дъска и се изкатерих, но отначало си мислех, че ще остана затворен долу… до з-з-залез слънце…

— Какво е станало? За какво говориш?

— Джими се сети за синия тебешир, нали разбираш? Докато бяхме в един фургон на Завоя. Син тебешир. Билярдна маса. В мазето на мисис Милър има билярд, бил е на нейния мъж. Джими позвъни в пансиона и никой не се обади, затова отидохме там. — Момчето вдигна глава и се втренчи в Бен с пресъхнали очи.

— Той ми каза да потърся фенерче, защото лампите в мазето не работеха, както в Марстъновия дом. Тръгнах из кухнята. И… и видях, че ножовете от стойката на мивката са изчезнали, но не обърнах внимание. Значи в известен смисъл и аз съм го убил. Аз. Аз съм виновен, за всичко съм виновен, за всичко…

Бен стисна раменете му и рязко го тръсна, после още веднъж.

— Престани, Марк! Престани!

Марк притисна устата си с длани като че искаше да задържи истеричния брътвеж. Над преплетените пръсти две огромни очи се вглеждаха в Бен. Най-сетне момчето продължи:

— Намерих фенерче в един бюфет. И точно тогава Джими падна и изпищя. Той… и аз щях да падна, но той ме предупреди. Последното, което каза, беше: Пази се, Марк.

— Какво е станало? — запита Бен.

— Барлоу и другите просто са махнали стълбата — отвърна Марк с безжизнен, апатичен глас. — Отрязали са я след второто стъпало. Оставили са част от парапета, та да изглежда… да изглежда… — Той поклати глава. — В тъмното Джими просто е мислел, че стъпалата са си на място. Разбираш ли?

— Да — каза Бен. Разбираше. Призляваше му. — А ножовете?

— Наслагани отдолу на пода — прошепна Марк. Ония са ги забили докрай в парчета шперплат, после са отчупили дръжките, та шперплатът да стои стабилно, а остриетата да сочат… да сочат…

— О — безсилно промълви Бен. — О, Господи. Пресегна се и хвана Марк за раменете. — Сигурен ли си, че е мъртъв, Марк?

— Да. Беше… беше намушкан на пет-шест места. Кръвта…

Бен погледна часовника си. Пет без десет. Отново изпита чувството, че събитията го гонят по петите, че безценното време изтича.

— Какво ще правим сега? — безучастно запита Марк.

— Ще слезем в града. Ще се обадим на Мат, после ще поговорим с Паркинс Джилеспи. Ще унищожим Барлоу, преди да се мръкне. Длъжни сме.

Марк се усмихна унило.

— И Джими тъй казваше. Че ще си разчистим сметките. Но той винаги ни побеждава. Сигурно са опитвали и по-добри от нас.

Бен погледна момчето и се приготви да извърши нещо гадно.

— Изглеждаш ми изплашен — каза той.

— Наистина съм изплашен — отвърна Марк, без да приема предизвикателството. — Ти не си ли?

— Изплашен съм — призна Бен, — но съм и озверял. Загубих момичето, което адски харесвах. Мисля, че я обичах. И двамата загубихме Джими. Ти загуби майка си и баща си. Сега те лежат у вас, в хола, под калъфа от канапето. — Той стисна зъби и се застави да бъде докрай жесток. — Искаш ли да ги видиш?

Марк се отметна назад с изкривено от болка и ужас лице.

— Искам да дойдеш с мен — продължи по-меко Бен. Отвращаваше се от себе си. Приказваше като футболен треньор преди решителен мач. — Не ме интересува кой е опитвал да го спре досега. Не ме интересува дали хунският вожд Атила е излязъл насреща му и е загубил. Ще се бия каквото ще да става. Искам да дойдеш. Не мога без теб.

И това бе голата, чиста истина.

— Добре — каза Марк.

Той сведе очи към скута си, ръцете му се срещнаха и пръстите подхванаха някаква безсмислена пантомима.

— Стегни се — каза Бен. Марк го изгледа безнадеждно.

— Опитвам — рече той.

44.

Бензиностанцията на Сони в края на Джойнтнър Авеню беше отворена и Сони Джеймс (който бе закачил край кутиите с машинно масло огромен цветен плакат на кънтри-певеца със същото име) излезе да ги обслужи лично. Той беше дребен, почти джудже, с късо подстригана оредяваща коса, през която прозираше розовото теме.

— Я, здрасти, мистър Миърс, как сте? Де ви го ситрувена?

— Паркиран е, Сони. Къде е Пит?

Пит Кук редовно помагаше на Сони, но за разлика от него живееше в градчето.

— Днеска никакъв го няма. Ама все тая. И без туй няма клиенти. Жива душа не се мярка из града.

Бен усети как в стомаха му се надига мрачен, истеричен смях, готов всеки миг да изригне в мощна зловонна вълна.

— Ще налееш ли бензин? — успя да изрече той. Може ли да се обадя по телефона?

— Естествено. Здрасти, момче. Днеска нямате ли училище?

— Мистър Миърс ще ме води на излет — каза Марк. — Тече ми кръв от носа.

— То си личи. И брат ми си патеше от носа. Значи имаш високо кръвно, момче. Да внимаваш.

Сони заобиколи отзад и развинти капачката на резервоара.

Бен влезе в бензиностанцията, откри телефонния автомат до щанда с пътни карти на Нова Англия и набра номера.

— Къмбърландска болница, кое отделение търсите?

— Ако обичате, свържете ме с мистър Бърк. Стая 402.

Последва необичайна пауза и Бен се канеше да запита дали Мат не е преместен в друга стая, когато гласът отново се обади:

— Кой го търси, моля?

— Бенджамън Миърс. — Внезапно мисълта, че Мат може да е умрял, надвисна в съзнанието му като огромна сянка. Възможно ли бе? Не, в никакъв случай… това би било прекалено. — Добре ли е той?

— Роднина ли сте?

— Не, близък приятел. Нали не е…

— Мистър Бърк почина днес следобед в три часа и седем минути, мистър Миърс. Ще видя дали е пристигнал доктор Коди. Той навярно…

Гласът бърбореше още нещо, но Бен вече не го чуваше, макар че продължаваше да притиска слушалката към ухото си. Със смазваща болка бе осъзнал доколко са зависели от Мат, за да приключат успешно този кошмарен следобед. Мат беше мъртъв. Сърдечен удар. Естествена причина. Сякаш сам Господ бе извърнал лице от тях.

Сега сме само Марк и аз. Сюзън, Джими, отец Калахан, Мат. Всички са мъртви.

Обзе го паника и той безмълвно се счепка с нея.

Разсеяно остави слушалката, прекъсвайки някакъв полузададен въпрос.

Излезе навън. Часът беше пет и десет. На запад облаците се разкъсваха.

— Точно три долара, до цент — весело го посрещна Сони. — Тая кола е на доктор Коди, нали? Като гледам докторския знак на номера, все се сещам за оня виц, дето една банда крадци задигала коли с такива номера, защото…

Бен му подаде три долара.

— Трябва да тръгвам, Сони. Извинявай. Имам неприятности.

Сони печално сбръчка лице.

— Тюх, да му се не види, мистър Миърс. Лоши вести от издателя ли?

— И така би могло да се каже.

Той седна зад волана, затвори вратата и потегли. Сони остана да стои пред бензиностанцията с жълтия си дъждобран.

— Мат е мъртъв, нали? — запита Марк, гледайки втренчено Бен.

— Да. Сърдечен удар. Как разбра?

— По лицето ти.

Часът беше 5:15.

45.

Паркинс Джилеспи стоеше на сушина пред Общинската управа, пушеше цигара „Пал Мал“ и гледаше небето на запад. Без особено желание пренасочи вниманието си към Бен Миърс и Марк Петри. Лицето му изглеждаше печално и състарено като чаша за вода в евтина закусвалня.

— Как сте, полицай? — запита Бен.

— Сносно — процеди Паркинс. Загледа се в цепнатата кожичка под нокътя на палеца си. — Гледах ви как сновете из града. Последния път момчето май караше самичко от Рейлроуд Стрийт. Тъй ли беше?

— Да — каза Марк.

— Без малко да си строшиш главата. С насрещната кола се разминахте на курвенски косъм.

— Полицай — намеси се Бен, — искаме да ви кажем какво става тук.

Паркинс Джилеспи изплю фаса, без да вдига ръце от парапета на площадката. Гледайки надолу, той изрече спокойно:

— Не искам да зная.

Онемели от изненада, двамата се вторачиха в него.

— Днес Ноли го няма никакъв — продължи Паркинс със същия спокоен, доверителен тон. — Не знам защо, но ми се струва, че няма да го видя. Късно снощи ми се обади, че бил открил колата на Хоумър Маккаслън някъде на Дийп Кът Роуд… да, мисля, че за Дийп Кът Роуд спомена. Повече не го чух. — Тъжно и бавно, като че се намираше под вода, той бръкна в джобчето на ризата си и извади нова цигара. Замислено я размачка с палец и показалец. — Тия шибани цигари ще ме вкарат в гроба.

Бен направи нов опит.

— Човекът, който купи Марстъновия дом, Джилеспи. Името му е Барлоу. Сега се крие в мазето на Ева Милър.

— Тъй ли? — запита Паркинс без особена изненада. Вампир е, нали? Като в ония комикси, дето ги издаваха преди двайсетина години.

Бен премълча. Имаше чувството, че затъва все по-дълбоко в някакъв необятен, премазващ кошмар, задвижван до безкрайност от скрит часовников механизъм — невидим, ала доловим под самата повърхност на събитията.

— Напускам града — каза Паркинс. — Вече всичко съм си прибрал в багажника. Оставих на лавицата пищова, сигналната лампа и ключовете. Дотук ми беше полицейската работа. Отивам при сестра си в Китъри. Мисля, че там ще съм в безопасност, далечко е от Лот.

Бен чу собствения си глас, глух и далечен:

— Жалка отрепка. Лайно страхливо. Градчето още е живо, а ти бягаш от него.

— Не е живо — възрази Паркинс и драсна клечка кибрит. — Затова онзи е дошъл тук. Мъртво е като него. Вече от двайсетина години. Цялата страна е тръгнала нататък. Преди две седмици отскочихме с Ноли до лятното кино във Фолмаут, малко преди да приключат сезона. Във филма имаше повече кръв и клане, отколкото съм видял за две години в Корея. Хлапетата дъвчеха пуканки и виеха от кеф. — Той неопределено махна с ръка към градчето, което сега напомняше приказно селце в неестественото златисто сияние на залязващото слънце. — Сигурно ще им хареса да станат вампири. Аз обаче съм пас. Ноли ще ме потърси довечера. Заминавам.

Бен го гледаше безпомощно.

— Вие двамата сядайте в тая кола и карайте, накъдето ви видят очите — добави Паркинс. — Градчето ще си крета и без нас… за известно време. После ще е все едно.

Да, помисли Бен. Защо да не го сторим!

Марк отговори и на двамата.

— Защото онзи е зъл, мистър. Наистина зъл. Това е.

— Тъй ли? — рече Паркинс. Кимна и пусна облаче дим. — Е, добре. — Той се озърна към Областната гимназия. — Днес и училището хич го няма. Автобусите закъсняват, хлапетата болни, директорът звъни по домовете и никой не отговаря. Заместникът му отскочи дотук по някое време и аз го поуспокоих. Тоя плешив дребосък мисли, че си разбира от работата. Е, поне учителите са на място. Повечето от тях не живеят тук. Могат да си преподават един на друг.

Мислейки за Мат, Бен го поправи:

— Има и тукашни учители.

— Все едно — каза Паркинс, после сведе очи към коловете, затъкнати под колана на Бен. — С това ли искате да му видите сметката?

— Да.

— Ако искате, мога да ви дам бойната пушка. Ноли настояваше да имаме пушка. Много си падаше по оръжията. А пък в градчето и банка няма, че да се надява на обир. Обаче от него ще излезе свестен вампир, стига само да схване, кое как става.

Марк го гледаше с нарастващ ужас и Бен разбра, че трябва да отведе момчето. Това тук бе по-страшно от всичко друго.

— Ела — каза той. — С него е свършено.

— И аз тъй мисля — каза Паркинс. Присвил бледите си очи, той се загледа към градчето. — Спокойно е, дума да няма. Забелязах Мейбъл Уъртс да зяпа с бинокъла, ама днес май няма да види нищо интересно. Виж, довечера сигурно ще е друга работа.

Върнаха се в колата. Наближаваше 5:30.

46.

В шест без четвърт спряха пред „Сейнт Ендрю“. Дългата сянка на църквата прекосяваше улицата и падаше като мрачно пророчество над къщата на свещеника. Бен взе от задната седалка чантата на Джими и я отвори. Намери няколко шишенца и изсипа съдържанието им през прозореца.

— Какво правиш?

— Ще ги напълним със светена вода — обясни той. Да вървим.

Излязоха на тротоара и се изкачиха по църковните стъпала. Марк се накани да отвори средната врата, но изведнъж спря и посочи с пръст.

— Гледай.

Дръжката беше почерняла и леко огъната, сякаш през нея бе минал мощен електрически заряд.

— Какво е това според теб? — запита Бен.

— Не знам. Не знам, но…

Марк тръсна глава и прогони недооформената мисъл. После отвори вратата и двамата влязоха. В църквата беше прохладно и сумрачно, под свода тегнеше онова безкрайно очакване, което е общо за всички празни олтари на някоя вяра, била тя бяла или черна.

Между скамейките минаваше широка централна пътека, а от двете й страни гипсови ангелчета крепяха купели със светена вода, свеждайки спокойно и уверено прекрасните си лица като че искаха да се огледат в гладката повърхност.

Бен прибра шишенцата в джоба си.

— Наплискай си лицето и ръцете, — каза той.

Марк го погледна тревожно.

— Това е све… свето…

— Светотатство ли? Не и сега. Хайде.

Двамата загребаха с шепи неподвижната вода и я плиснаха в лицата си, както прави човек след тежка дрямка, за да се опомни и да осъзнае къде се намира.

Бен извади едното шишенце и тъкмо го пълнеше, когато се раздаде писклив вик:

— Хей! Хей, вие! Какво правите?

Бен се обърна. Беше Рода Кърлис, икономката на отец Калахан. Допреди малко тя бе седяла на предната скамейка, прехвърляйки безпомощно зърната на броеницата. Сега се задаваше, облечена в дълга черна рокля, изпод която провисваше крайчецът на фустата. Без да усети, бе разчорлила косата си с пръсти.

— Къде е отецът? Какво правите? — Гласът й бе изтънял и немощен, на ръба на истерията.

— Коя сте вие? — запита Бен.

— Мисис Кърлис. Аз съм икономка на отец Калахан. Къде е той? Какво правите?

Тя кършеше пръсти, без да усеща това.

— Отец Калахан вече не е между нас — изрече Бен колкото можеше по-кротко.

— О. — Мисис Кърлис затвори очи. — Той се бореше с онова, което е обзело града, нали?

— Да — каза Бен.

— Знаех си. Нямаше смисъл да питам. Той е истински, силен духовник. Все се намираха хора да казват, че никога няма да може да се мери с предишния отец Бержерон, но ето, че го надмина. — Тя широко разтвори очи и се вгледа в двамата. По лявата й буза се стичаше сълза. — Той няма да се върне, нали?

— Не знам — каза Бен.

— Одумваха го за пиенето — продължаваше тя, сякаш не го бе чула. — Та кога е имало здрав и прав ирландски свещеник, дето да не стиска шишето? Не бяха за него тия глезотии — благотворителност, църква, бинго, молитви, баскетбол. Той беше нещо повече! — Гласът й се извиси към свода в дрезгав, почти предизвикателен вик. — Той беше свещеник, а не някакъв си църковен чиновник!

Бен и Марк слушаха мълчаливо, без изненада. В този кошмарен следобед вече нямаше място за изненада; нямаха и сили да се учудват. Вече не се смятаха за извършители, отмъстители или спасители; денят ги бе погълнал. Само безсилно се мъчеха да преживеят.

— Беше ли силен, когато го видяхте за последен път? — запита жената, като се взираше в тях. Сълзите само подчертаваха свирепата безкомпромисност в очите й.

— Да — отвърна Марк и си спомни как Калахан стоеше в кухнята на майка му с високо вдигнат кръст.

— А сега вие продължавате делото му?

— Да — повтори Марк.

— Вървете тогава — отсече мисис Кърлис. — Какво чакате?

Тя им обърна гръб и закрачи между скамейките — самотна оплаквачка на едно погребение, което не се бе състояло.

47.

Отново — и най-сетне — в пансиона на Ева. Беше шест и десет. Слънцето висеше над боровете по западния хоризонт, прецеждайки кървави лъчи през разпокъсаните облаци.

Бен спря колата на паркинга и любопитно погледна към прозореца на стаята си. Завесите не бяха спуснати и през стъклото се виждаше като самотен часови пишещата машина, а до нея — купчинката изписани листа, притиснати със стъкленото преспапие. Струваше му се удивително, че може да види оттук тия предмети съвсем ясно, сякаш всичко в света си оставаше смислено, нормално и порядъчно.

Той сведе очи към задната веранда. Люлеещите се столове, върху които двамата със Сюзън бяха се целунали за пръв път, стояха все тъй един до друг. Вратата на кухнята зееше отворена, както я бе оставил Марк.

— Не мога — промърмори момчето. — Просто не мога.

Разширените му очи бяха избледнели. То бе вдигнало колене към брадичката си и не седеше, а клечеше на седалката.

— Трябва да сме заедно — каза Бен.

Той извади от джоба си две шишенца със светена вода. Марк се отдръпна с ужас, сякаш докосването щеше да влее отрова под кожата му.

— Хайде, ела — каза Бен. Вече нямаше доводи. — Ела, ела.

— Не.

— Марк?

— Не!

— Марк, не мога без теб. Ти и аз, само ние останахме.

— Направих достатъчно! — изкрещя Марк. — Не мога повече. Не разбираш ли, че не мога да го погледна?

— Марк, трябва да сме заедно. Знаеш го, нали?

Марк взе шишенцата и бавно ги притисна към гърдите си.

— Ох, майчице — прошепна той. — Майчице, майчице. — Погледна Бен и кимна. Главата му се движеше с мъчителни тласъци. — Добре.

— Къде е чукът? — запита Бен, когато излязоха от колата.

— Беше у Джими.

— Ясно.

Брулени от налетелия вятър, двамата се изкачиха по стъпалата на верандата. Слънцето пламтеше зад облаците, обагряйки всичко в червено. В кухнята вонята на смърт бе влажна и осезаема, притискаше ги отвсякъде като гранитна стена. Вратата на мазето стоеше отворена.

— Толкова ме е страх — изрече разтреперан Марк.

— Така и трябва да бъде. Къде е фенерчето?

— В мазето. Изтървах го, когато…

— Добре.

Сега стояха пред зейналата паст на мазето. Както бе казал Марк, стълбата изглеждаше цяла в лъчите на залязващото слънце.

— Последвай ме — промълви Бен.

48.

Бен помисли съвършено спокойно: Отивам на смърт.

Помисли го леко, без страх или съжаление. Личните преживявания се губеха сред мощната атмосфера на злото, надвиснало в тази къща. Докато се плъзгаше надолу по дъската, с която Марк се бе измъкнал от мазето, Бен изпитваше само неестествено, ледено спокойствие. Забеляза, че ръцете му сияят, сякаш обвити в призрачни ръкавици. Това не го изненада.

Привършва се нелепият театър. Наш цар е сладоледеният император. Кой го бе казал? Мат ли? Мат беше мъртъв. Сюзън беше мъртва. Миранда беше мъртва. И Уолас Стивънс също. На твое място бих предпочел да не гледам. Но той бе погледнал. Така изглеждаш, когато всичко свърши. Като нещо смазано и прекършено, което е било пълно с разноцветни течности. Не беше чак толкова зле. Не толкова зле, колкото другата смърт. Навярно пистолетът на Маккаслън все още беше в джоба на Джими. Щеше да го вземе и ако залезът ги завареше, преди да са свършили с Барлоу… първо момчето, после себе си. По-добре така, отколкото…

Той стъпи на пода и помогна на Марк да се спусне. Момчето стрелна с поглед тъмната, сгърчена фигура, после извърна глава.

— Не мога да гледам — дрезгаво каза то.

— Няма нищо.

Марк обърна гръб, а Бен коленичи. Изблъска настрани убийствените парчета шперплат, над които стърчаха ножовете, блеснали като драконови зъби. След това лекичко преобърна Джими по гръб.

На твое място бих предпочел да не гледам.

— О, Джими — опита се да прошепне той, но думите се разкъсаха и замряха в гърлото му.

Прегърна Джими с лявата си ръка, а с дясната изтегли един по един ножовете на Барлоу. Бяха шест и от раните бе изтекла цяла локва кръв.

На една лавица в ъгъла лежаха грижливо сгънати завеси. Бен ги взе и покри тялото, след като бе открил револвера, фенерчето и чука.

Отново се изправи и провери фенерчето. Пластмасовата леща беше пукната, но крушката светеше. Завъртя лъча наоколо. Нищо. Светна под билярдната маса. Пустота. Нищо зад пещта. Рафтове за зимнина, табло за инструменти. Остатъците от стълбата лежаха в дъното на мазето, за да не се виждат от кухнята. Приличаха на стъпала, водещи към несъществуващ ешафот.

— Къде е? — промърмори Бен.

Погледна часовника си и стрелките сочеха 6:23. Кога залязваше слънцето? Не помнеше. Едва ли по-късно от 6:55. Оставаше им само половин час.

— Къде е? — изкрещя той. — Усещам го, но къде е?

— Там! — викна Марк, сочейки със светеща ръка. — Какво е това?

Бен завъртя лъча. Уелски бюфет.

— Не е достатъчно голям — възрази той. — И стои плътно до стената.

— Да погледнем отзад.

Бен сви рамене. Пресякоха мазето и хванаха бюфета от двата края. Бен усети тръпките на растяща възбуда. Дъхът, излъчването, атмосферата… както и да се наричаше, то ставаше тук по-силно, по противно.

Озърна се през рамо към отворената врата на кухнята. Светлината помръкваше, губеше златистия си блясък.

— Тежко е, няма да мога — изпъхтя Марк.

— Не се тревожи — каза Бен. — Ще го съборим. Хващай здраво.

Марк се приведе и опря рамо в дървото. Очите блестяха свирепо сред сияещото му лице.

— Готов съм.

Натиснаха с все сила, уелският бюфет се прекатури и двамата чуха как вътре са раздроби сватбеният сервиз на Ева Милър с трясък на натрошени кости.

— Знаех си! — победоносно викна Марк.

На мястото на уелския бюфет, в стената се разкри малка вратичка, стигаща едва до гърдите на Бен. Беше заключена с новичък катинар. Бен замахна два пъти с чука и разбра, че катинарът няма да се поддаде.

— Исусе Христе — тихо промърмори той.

В гърлото му се надигаше горчиво разочарование. Да се провали така, в самия край, заради някакъв си евтин катинар…

Не. Ако трябваше, щеше да прегризе вратата със зъби.

Завъртя фенерчето и лъчът освети таблото за инструменти вдясно от стълбата. На два от стоманените щифтове бе закачена брадва с гумен калъф върху острието.

Изтича нататък, грабна брадвата от таблото и смъкна калъфа. Извади едното шишенце от джоба си и го изтърва. Светената вода се разля по пода, излъчвайки меко сияние. Той взе ново шишенце, махна капачката и поръси острието на брадвата. Стоманата заблещука с феерична свръхестествена светлина. А когато пое в ръце дървената дръжка, хватката му се стори невероятно добра, невероятно правилна. Сякаш някаква невидима мощ бе споила пръстите му точно в тази хватка. Постоя, загледан в сияещото острие и нещо неосъзнато го накара да притисне стоманата към челото си. Обзе го твърда самоувереност, чувство за непреодолима праведност, за белота. За пръв път от седмици насам се изтръгваше от усещането, че броди слепешком сред мъгли от вяра и неверие, водейки борба с враг, чието безплътно тяло не оказва съпротива на ударите.

Силата тръпнеше из ръцете му като електрическо напрежение.

Острието сияеше все по-ярко.

— Направи го! — умоляваше Марк. — Бързо! Моля те!

Бен Миърс се разкрачи, отметна брадвата назад и я стовари с широк искрящ замах, който остави светещ отпечатък в дъното на очите му. Острието се впи в дървото с прокобен тътен и потъна до дръжката. Разхвърчаха се трески.

Издърпа го, слушайки как дървото пищи около стоманата. Замахна пак… и пак… и пак. Усещаше как мускулите в ръцете и гърба му се свиват и отпускат, движат се с непозната до днес увереност и умело насочена ярост. При всеки удар треските хвърчаха като картеч. На петия път острието срещна отвъдната пустота и той се зае да разширява отвора с налудничава бързина.

Марк го гледаше изумен. Студеният син пламък бе пропълзял по дръжката на брадвата, после по ръцете и Бен сякаш се движеше сред огнена колона. Беше привел глава настрани, мускулите по шията му се изпъваха от напрежение, едното му око гледаше втренчено, другото бе плътно затворено. На гърба ризата му се бе разцепила между изхвръкналите плешки и под кожата се гърчеха яките въжета на мускулите. Този човек бе обладан от неистова, свръхестествена сила и Марк неволно разбра, че силата няма нищо общо с християнството; доброто в нея бе по-първично, не тъй изтънчено. То бе като оголени буци руда, извергната от земните недра. В него нямаше нищо оформено и довършено. То бе Сила; то бе Мощ; то бе онова, що движи огромните колела на вселената.

Вратата на картофохранилището в мазето на Ева Милър не можеше да устои пред него. Брадвата летеше с неуловима за окото бързина; превръщаше се във вълна, в падаща дъга, в мълния от вдигнатите ръце на Бен до разбитото дърво на последната врата.

Той нанесе сетния удар и захвърли брадвата. Вдигна ръце пред очите си. Пламтяха.

Протегна ги към Марк и момчето отскочи.

— Обичам те — каза Бен.

Пръстите им се сплетоха.

49.

Картофохранилището беше тясно като килия. Вътре нямаше нищо освен няколко бутилки, два-три празни сандъка, прашен кош със стари прорасли картофи… и телата. В дъното ковчегът на Барлоу беше подпрян прав до стената като египетски саркофаг и обковът му хладно проблесваше в заревото, което двамата носеха по себе си като огъня на свети Елм.

Пред ковчега лежаха като железопътни траверси телата на хора, с които Бен бе живял и делил залъка: Ева Милър и Крейг Невестулката един до друг; Мейб Мъликан от крайната стая на втория етаж; Джон Сноу, който живееше от благотворителни помощи и когато го мъчеше артритът, едва слизаше за закуска; Вини Ъпшоу; Гроувър Върил.

Прекрачиха през телата и спряха до ковчега. Бен сведе очи към часовника си; беше 6:40.

— Ще го изнесем оттук — каза той. — При Джими.

— Сигурно тежи цял тон — промърмори Марк.

— Ще се справим.

Почти разколебан, Бен посегна и сграбчи горния десен ъгъл на ковчега. Обковът лъщеше като безжизнено око. Дървото бе хлъзгаво и противно на допир, като изгладен от вековете камък. В него сякаш нямаше нито пори, нито каквито и да било микроскопични вдлъбнатини, в които да се вкопчат пръстите. И все пак ковчегът се люшна покорно. Стигаше да го дръпне с една ръка.

С лек натиск Бен го извъртя напред, усещайки как огромната маса увисва като че уравновесена от невидима противотежест. Вътре нещо глухо изтропа. Бен подпря ковчега с ръка.

— Хайде — каза той. — Хващай другия край.

Марк посегна и без никакво усилие вдигна края на ковчега. По лицето на момчето се изписа радостна изненада.

— Мисля, че мога да го вдигна и с един пръст.

— Сигурно можеш. Най-после ни потръгна. Но трябва да бързаме.

Пренесоха ковчега през разбитата врата. Най-широката част се заклещи и Марк натисна напред, привел глава. С писък на продрано дърво ковчегът мина оттатък.

Отнесоха го до тялото на Джими, покрито със завесите на Ева Милър.

— Ето го, Джими — изрече Бен. — Ето го, копелето.

Сваляй, Марк.

Отново погледна часовника. 6:45. Сега светлината в кухненската врата над главите им бе пепелявосива.

— Започваме ли? — запита Марк. Спогледаха се над ковчега.

— Да — каза Бен.

Марк заобиколи и двамата застанаха един до друг пред ключалките на ковчега. Приведоха се едновременно и ключалките се строшиха под допира им, пращейки като разкъсан картон. Вдигнаха капака.

Барлоу лежеше пред тях с извърнати навътре очи.

Сега беше млад; напращяла от живот, лъскавата му черна коса се диплеше по сатенената възглавничка в тясната му обител. Кожата беше лъскава и еластична. Бузите се червенееха като младо вино. Зъбите се подаваха над сочните устни — бели с жълти жилки, като слонова кост.

— Той… — започна Марк, но не успя да довърши.

Червените очи на Барлоу се извъртяха в орбитите и мигом се изпълниха с чудовищна жизненост и подигравателно ликуване. Срещнаха погледа на Марк, момчето зяпна насреща и очите му станаха безизразни, далечни.

— Не го гледай! — изкрещя Бен, но беше късно.

Той изблъска Марк настрани. Момчето изстена гърлено и изведнъж се нахвърли върху Бен. Изненадан, Бен се люшна назад. В следващия миг ръцете на момчето затьршуваха из джоба на сакото му за револвера на Хоумър Маккаслън.

— Марк! Недей…

Но момчето не го чуваше. Лицето му беше безизразно като току-що избърсана черна дъска. Стонът продължаваше да излита от гърлото му като вой на пленена животинка. Стискаше револвера с две ръце. Вчепкаха се, като Бен се мъчеше едновременно да изтръгне оръжието и да удържи дулото насочено настрани.

— Марк! — изрева той. — Марк, събуди се! За Бога…

Цевта светкавично се извъртя към главата му и прогърмя изстрел. Усети как куршумът прелита край слепоочието. Здраво стисна ръцете на Марк и го ритна с крак. Момчето залитна назад и револверът изтрака на пода между тях. Стенейки, Марк се хвърли напред и Бен с всичка сила стовари юмрук право в устата му. Почувства как устните се премазват върху зъбите и изкрещя, сякаш сам той бе ударен. Момчето падна на колене и Бен изрита револвера по-надалече от него. Марк опита да пропълзи след оръжието и Бен го удари отново.

С морна въздишка момчето се свлече на пода.

Вече нямаше нито сила, нито самоувереност. Отново бе само обикновеният човек Бен Миърс и се страхуваше.

Светлият правоъгълник на кухненската врата бе помръкнал до едва доловим пурпур; часовникът показваше 6:51.

Сякаш някаква чудовищна сила теглеше главата му, принуждаваше го да погледне преситения розов паразит в ковчега.

Погледни и ме виж, хилаво човече. Виж Барлоу, за когото столетията са като твоите кратки часове край камината с книга в ръка. Погледни и виж великото създание на нощта, което искаш да унищожиш с жалката си клечица. Погледни мг, драскачо. Аз съм писал човешки съдби и кръвта бе моето мастило. Погледни ме и трепери!

Джими, не мога да го направя. Късно е, той е по-силен от мен…

ПОГЛЕДНИ МЕ!

Часът бе 6:53. Падналият Марк изстена.

— Мамо? Мамо, къде си? Боли ме главата… тъмно е… Ще ми стане слуга, но кастриран…

Бен пипнешком измъкна единия кол изпод колана си и го изтърва. Изкрещя жално, без капчица надежда. Навън слънцето бе изоставило Джирусълъм’с Лот. Само последните му лъчи още се бавеха по покрива на Марстъновия дом.

Наведе се и грабна кола. Но къде беше чукът? Къде беше тоя шибан чук?

До вратата на картофохранилището. Бе опитал да строши катинара с него.

Втурна се през мазето и сграбчи чука.

Марк се бе надигнал на лакът и устата му зееше като кървава рана. Избърса я с длан и смаяно се втренчи в кръвта.

— Мамо! — проплака той. — Къде е мама?

Часът бе 6:55. Светлината и мракът бяха застинали в миг на съвършено равновесие.

Бен хукна през тъмнеещото мазе, стискайки в лявата ръка кола, в дясната чука.

Раздаде се гръмовен, ликуващ смях. Барлоу седеше в ковчега и в червените му очи пламтеше пъклена радост. Погледът на Бен се прикова към тях и той усети как волята му изтича.

С див, безумен крясък вдигна кола над главата си и го стовари надолу в свистяща дъга. Изостреният като игла връх раздра ризата на Барлоу и Бен го почувства как потъва в плътта под нея.

Барлоу изпищя. Викът му бе призрачен и болезнен като вълчи вой. Силата на удара го повали по гръб в ковчега. Сгърчени като зверски лапи, ръцете му излетяха навън и се замятаха из въздуха.

Бен удари с чука и Барлоу отново изпищя. Мъртвешки студена ръка се впи в лявата китка на Бен, която стискаше кола.

Бен пролази в ковчега и притисна с крака коленете на Барлоу. Гледаше право в изкривеното от болка и ненавист лице.

— ПУСНИ МЕ — кресна Барлоу.

— На ти, копеле! — изрида Бен. — На ти, пиявицо! На ти!

Отново замахна с чука. Кръвта изригна на хладен фонтан и за момент го заслепи. Главата на Барлоу се мяташе по сатенената възглавница.

— Пусни ме, да не си посмял, да не си посмял, да не си посмял да го направиш…

Удари с чука още веднъж, и още веднъж. От ноздрите на Барлоу бликна кръв. Тялото му се гърчеше в ковчега като пронизана с харпун риба. Ръцете раздираха бузите на Бен, оставяйки дълбоки бразди.

— ПУСНИ МЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ…

Бен удари с чука още веднъж и кръвта, която извираше на тласъци от гърдите на Барлоу, изведнъж почерня.

После — разпадане.

Всичко стана само за две секунди, прекалено бързо, за да вярва на паметта си под дневната светлина на идните години, ала достатъчно бавно, за да се завръща отново и отново в кошмарните му сънища с ужасната мудност на стоп-кадър.

Кожата пожълтя, загрубя, продра се като вехт брезент. Очите избледняха, покриха се с белезникава пелена, хлътнаха навътре. Косата побеля и се разлетя настрани като перушина. Тялото в черния костюм се съсухри и слегна надолу. Устата зина широко, устните се отдръпваха все повече, докато срещнаха носа и оставиха зад себе си кръг от щръкнали зъби. Ноктите почерняха и се олющиха, после останаха само кости, все още накичени с пръстени, които дрънчаха и тракаха като кастанети. През финото платно на ризата избухнаха облачета прах. Плешивата сбръчкана глава се превърна в череп. Вече нямаше какво да поддържа панталоните и те се сплескаха — ивици черна коприна с две тънки клечки под тях. За момент в ръцете на Бен се замята страховито живо плашило и той изскочи от ковчега със сподавен вик на ужас. Но нямаше сили да откъсне очи от последната метаморфоза на Барлоу; беше като хипнотизиран. Оголеният череп се мяташе по сатенената възглавница. Костеливата челюст се разтваряше в беззвучен вик — нямаше гласни струни, за да крещи. Пръстите на скелета танцуваха и тракаха из мрачния въздух като марионетки.

Миризмите нахлуваха на облачета в носа му и веднага изчезваха: газ; ужасяваща разложена плът; библиотечен дъх на мухъл; лютив мирис на прах; сетне — нищо. Гърчещите се, протестиращи пръсти се разпаднаха на отделни кокалчета и изтракаха като разсипани моливи. Носната кухина на черепа се разшири и стигна до устата. Празните орбити също се разшириха в безплътно изражение на изненада и страх, сляха се и изчезнаха. Черепът хлътна навътре като старинна китайска ваза. Дрехите се слегнаха окончателно и станаха съвсем банални като куп мръсно бельо, приготвено за пране.

Ала все още не бе дошъл краят на упоритата му хватка в света на живите — дори и прахът се виеше и гърчеше на миниатюрни вихрушки из ковчега. Сетне Бен изведнъж усети как нещо полъхна край него като мощен вятър и го накара да потръпне. В същия миг всички прозорци на пансиона избухнаха навън.

— Пази се, Бен! — изкрещя Марк. — Пази се!

Бен се преметна по гръб и ги видя да излизат от картофохранилището — Ева, Невестулката, Мейб, Гроувър и другите. В света бе настанал техният час.

Крясъците на Марк отекваха в ушите му като пожарна сирена и той хвана момчето за раменете.

— Светената вода! — извика Бен право в изкривеното от болка лице на Марк. — Те не могат да ни докоснат!

Крясъците стихнаха, превърнаха се в ридания.

— Качвай се нагоре по дъската — нареди Бен. — По-живо.

Наложи се да обърне момчето нататък и после да го плесне по дупето, за да го накара да се катери. Когато се увери, че Марк се изкачва, извърна глава и погледна Неживите.

Те стояха безучастно на пет метра от него и го гледаха с неясна омраза, в която нямаше нищо човешко.

— Ти уби Господаря — изрече Ева и той почти бе готов да повярва, че долавя в гласа й скръб. — Как можа да убиеш Господаря?

— Ще се върна — каза той. — За всички ви. Изкатери се приведен, като си помагаше с ръце.

Дъската проскърца под тежестта му, но издържа. Когато стигна горе, той хвърли назад един последен поглед. Ония се бяха събрали край ковчега и мълчаливо надничаха в него. Приличаха на хората, придошли около трупа на Миранда след катастрофата.

Подири с поглед Марк и го откри да лежи по очи до вратата на верандата.

50.

Бен си каза, че момчето само е припаднало, нищо повече. Можеше и да се окаже вярно. Пулсът му беше равномерен и силен. Взе го на ръце и го отнесе в ситроена.

Седна зад волана и включи двигателя. Докато излизаше на Рейлроуд Стрийт, закъснялата реакция връхлетя върху него като юмручен удар и той едва се удържа да не изкрещи.

Живите мъртъвци бродеха по улиците.

Обливаха го студени и горещи вълни, в главата му кънтеше безумен рев. Той зави наляво по Джойнтнър Авеню и пое нанякъде — по-надалече от Сейлъм’с Лот.

1.

Марк се събуди малко по малко, оставяйки равномерното бръмчене на ситроена да го върне към реалността без помощта на мисъл или спомен. Накрая надзърна през прозорчето и грубата ръка на страха стисна сърцето му. Беше нощ. Крайпътните дървета се мяркаха като неясни размазани петна, а насрещните коли бяха с включени фарове. От гърлото му се изтръгна задавено нечленоразделно ридание и той заопипва със сгърчени пръсти шията си, за да провери дали кръстът още е там.

— Спокойно — каза Бен. — Напуснахме градчето. Вече сме на трийсет и пет километра.

Колата едва не изхвръкна в канавката, когато момчето се пресегна през скута му, за да заключи вратата откъм неговата страна. После то се завъртя да заключи своята врата и бавно се сви на топка върху седалката. Искаше нищото да се завърне. Нищото беше хубаво. Хубаво нищо без лоши картинки в него.

Унасяше се в равномерния лъскав ритъм на двигателя. Ммммммммм. Хубаво. Момчето затвори очи.

— Марк?

По-добре да не отговаря.

— Марк, добре ли си?

Ммммммммммммммммммммммммммммм.

— … Марк…

Гласът едва долиташе от далечината. Чудесно. Хубавото нищо се завърна и го обви с всички оттенъци на сивото.

2.

Спряха пред един мотел малко след границата на щат Ню Хампшър. В регистъра за посетители Бен надраска каквото му хрумна — Бен Коди и син. Марк едва се добра до стаята, стискайки здраво кръста. Очите му се стрелкаха насам-натам като пленени животинчета. Продължи да стиска кръста, докато Бен заключи вратата и закачи на дръжката собствения си кръст. В стаята имаше цветен телевизор и Бен погледа новините. Между две африкански държави бе избухнала война. Президентът бе настинал, но лекарите смятаха, че няма нищо сериозно. В Лос Анджелис безумец бе застрелял четиринайсет души. Метеоролозите предвиждаха дъжд — в северните области на Мейн превалявания от сняг.

3.

Сейлъм’с Лот спеше своя мрачен сън, а вампирите бродеха по улиците и полските пътища като неясен спомен за злото. Някои вече бяха изплували достатъчно от сенките на смъртта, за да придобият известни зачатъци на лукавство. Лоурънс Крокет покани по телефона Роял Сноу на карти в кантората си. Когато Роял пристигна с камионетката си и влезе, Лоурънс и жена му се нахвърлиха върху него. Глинис Мейбъри позвъни на Мейбъл Уъртс, каза, че се страхува и попита дали може да прекара вечерта при нея, докато съпругът й се завърне от Уотървил. Мейбъл се съгласи с достойно за жалост облекчение, а когато десет минути по-късно отвори вратата, Глинис застана пред нея чисто гола, с чантичка под ръка, и се ухили, разкривайки огромни хищни зъби. Мейбъл успя да изкрещи, но само веднъж. Когато Делбърт Марки излезе от пустата си кръчма малко след осем вечерта, насреща му пристъпиха в мрака Карл Форман и ухиленият Хоумър Маккаслън, дошли уж да пийнат по едно. Малко след края на работното време Милт Кросън бе посетен в магазина от множество верни приятели и редовни клиенти. А Джордж Мидлър посети неколцина от учениците, които често пазаруваха в универмага и винаги го оглеждаха с многозначително презрение; този път се изпълниха и най-мрачните му фантазии.

По шосето продължаваха да минават туристи и пътници, ала не забелязваха нищо освен табелата с името на градчето и знака, ограничаващ скоростта до шестдесет километра в час. Щом напуснеха очертанията на селището, те натискаха газта и забравяха откъде са минали с една последна мисъл: Божичко, какво мъртвило.

Градчето пазеше своите тайни, а Марстъновия дом се свеждаше навъсено над него като низвергнат крал.

4.

На другия ден Бен остави Марк в мотела и потегли обратно. За малко спря в Уестбрук и купи от един оживен магазин кирка и лопата.

Сейлъм’с Лот лежеше безмълвен под сивото небе, от което все още не бяха заръсили капки. По улиците почти не минаваха коли. Дрогерията на Спенсър работеше, но кафе „Ексълънт“ стоеше затворено, със спуснати зелени щори, менюто бе изчезнало от витрината, а черната дъска, на която изписваха специалитета за деня, беше избърсана.

От пустотата на улиците Бен изтръпна до мозъка на костите и в паметта му неволно изплува пликът на стара грамофонна плоча с образа на травестит, заснет в профил на черен фон — странно мъжествено лице, измазано с кърваво червило и руж; заглавие: „Те излизат само нощем.“

Най-напред спря при пансиона на Ева, изкачи се на втория етаж и отвори вратата на стаята си. Всичко стоеше така, както го бе оставил — разхвърляно легло, наченат пакет бисквити на масата. Под масата имаше празно тенекиено кошче за боклук и той го издърпа в средата на стаята.

Взе ръкописа, хвърли го в кошчето и смачка на фитил заглавната страница. Щракна запалката и когато хартията се разгоря, пусна я върху изписаните листове. Пламъчето ги близна, хареса вкуса им и чевръсто запълзя на всички страни. Ъглите на страниците обгаряха, извиваха се нагоре, почерняваха. Над кошчето се надигна белезникав дим и без да се замисля, Бен се пресегна над масата и отвори прозореца.

Ръката му срещна преспапието — стъкленото топче, което го съпровождаше още от детството в този сумрачен град — грабнато несъзнателно по време на кошмарното посещение в къщата на чудовището. Разтръскаше ли го, вътре щеше да завали сняг.

Разтръска го, вдигна го пред очите си, както бе правил като дете, и топчето пак показа своя прастар фокус. През падащия сняг се виждаше малка захарна къщурка с пътечка пред вратата. Захарните капаци на прозорците бяха затворени, ала момче с буйно въображение (каквото бе днес Марк Петри) можеше да си представи, че един от капаците бавно се открехва (както сякаш наистина ставаше в този миг) под натиска на дълга бяла ръка, сетне отвътре те поглежда ухилено бяло лице с дълги зъби и те кани да влезеш в тази къщичка нейде отвъд света сред безкрайния и бавен фалшив снеговалеж в страната на фантазията. Лицето го гледаше, бледо и прегладняло — лице, което вече никога няма да вдигне взор към сини небеса.

Това бе собственото му лице.

Запокити преспапието в ъгъла и то се пръсна на парчета.

Изскочи навън, без да поглежда какво ще изтече от него.

5.

Слезе в мазето да прибере трупа на Джими и това бе най-тежкото пътуване. Ковчегът лежеше на снощното си място, но в него вече нямаше и прах. И все пак… не беше съвсем празен. Вътре се търкаляше колът… и още нещо. Усети, че му призлява. Зъби. Зъбите на Барлоу — само това оставаше от него. Бен се пресегна, вдигна ги, а те се загърчиха в дланта му като дребни бели животинки, опитвайки да се съберат и да захапят.

Захвърли ги с вик на отвращение и зъбите се разпиляха на всички страни.

— Господи — прошепна той, бършейки длан в ризата си. — Мили Боже. Моля те, нека това да е краят. Нека се свърши с него веднъж завинаги.

6.

Сам не разбра как успя да измъкне от мазето тялото на Джими, омотано в завесите на Ева Милър. Намести тежкия вързоп в багажника на лекарския буик, сложи кирката и лопатата на задната седалка до черната чанта на Джими, после подкара към дома на Петри. Избра една полянка сред гората зад къщата и остана там до късно следобед — трябваше да изкопае просторен и дълбок гроб. Накрая положи в него Джими и телата на съпрузите Петри, както си бяха обвити в покривалото от канапето.

Към два и половина се зае да засипва с пръст чистите мъртъвци. Когато светлината взе бавно да чезне от облачния небосвод, той заработи все по-припряно. Избилата по кожата му пот се дължеше не само на умората.

Около четири гробът бе заровен. Криво-ляво го закри с чимове, хвърли облепените с пръст инструменти в багажника и подкара колата на Джими обратно към градчето. Остави я пред кафе „Ексълънт“, без да вади ключовете от таблото.

Постоя на тротоара и се огледа, фалшивите фасади на изоставените здания сякаш се привеждаха с пращене над улицата. Започналият около пладне дъжд се ръсеше леко и бавно като прощални сълзи. Малкият парк, където бе срещнал Сюзън Нортън, стоеше изоставен и пуст. В Общинската управа щорите бяха спуснати. Кантората на Лари Крокет също бе затворена и зад стъклената врата висеше табелка, уверяваща с нелепа бодрост: „Скоро ще се върна.“ Не се чуваше нищо освен тихия шепот на дъжда.

Бен закрачи към Рейлроуд стрийт и подметките му безжизнено трополяха по тротоара. Когато стигна до пансиона, той спря край колата си и се озърна за сетен път. Нищичко не помръдваше.

Градчето бе мъртво. Усети го изведнъж, ясно и безвъзвратно, както бе разбрал, че Миранда е мъртва, виждайки обувката на пътя.

Той заплака.

Продължаваше да плаче, когато отмина табелата с надпис: „Сега напускате Джирусълъм’с Лот, прекрасно малко градче. Заповядайте пак!“

Достигна отклонението. Докато се спускаше по рампата, дърветата закриха Марстъновия дом. Той зави на юг и подкара към Марк, към живота си.