Сейлъмс Лот

1.

Навярно чукаха отдавна, защото шумът сякаш отекваше по лабиринтите на сънищата, докато той се събуждаше бавно и мъчително. Навън беше тъмно, а когато посегна да вземе часовника, вместо това го събори на пода. Чувстваше се объркан и изплашен.

— Кой е? — подвикна той.

— Ева, мистър Миърс. Търсят ви по телефона. Стана, нахлузи панталона и гол до кръста отиде да отвори. Ева беше по бял пеньоар, а лицето й изглеждаше недоумяващо и беззащитно като лице на полузаспал човек. Спогледаха се безпомощно и Бен помисли: Кой е болен? Кой е умрял?

— Отдалече ли се обаждат?

— Не, Матю Бърк е.

Вестта не му донесе особено облекчение.

— Колко е часът?

— Малко след четири. Мистър Бърк изглежда много разстроен.

Бен слезе долу и вдигна слушалката.

— Аз съм, Бен. Казвай, Мат.

В слушалката Мат дишаше тежко, на пристъпи.

— Можеш ли да дойдеш, Бен? Незабавно.

— Да, добре. Какво има? Болен ли си?

— Не е за по телефона. Просто ела.

— Десет минути.

— Бен?

— Да.

— Имаш ли разпятие? Или иконка на свети Кристофър? Нещо от тоя сорт.

— Не, по дяволите. Аз съм… бях баптист.

— Е, нищо. Идвай по-скоро.

Бен остави слушалката и изтича нагоре по стълбата. Ева стоеше с ръка на перилата и лицето й изразяваше едновременно тревога и нерешителност — от една страна, искаше да узнае какво става, от друга, предпочиташе да не се меси в работите на наемателя.

— Болен ли е, мистър Миърс?

— Казва, че не е. Само помоли… слушайте, не сте ли католичка?

— Съпругът ми беше католик.

— Имате ли разпятие, или молитвена броеница, или иконка на свети Кристофър?

— Ами… разпятието на съпруга ми е в спалнята… Бих могла…

— Да, нали?

Тя се упъти по коридора, шумолейки с пухкавите си чехли по излинелия килим. Бен влезе в стаята си, облече вчерашната риза и надяна кецовете на бос крак. Когато излезе, Ева стоеше до вратата с разпятие в ръка. Лъчите на лампата хвърляха мътни сребърни отблясъци по него.

— Благодаря — каза Бен и протегна ръка.

— Мистър Бърк ли го поиска?

— Да, той.

Вече поразбудена, тя се навъси.

— Той не е католик. И не съм го виждала в църквата.

— Не каза защо му е.

— О! — Тя кимна, сякаш бе разбрала и му подаде разпятието. — Моля, пазете го. За мен е много скъпо.

— Разбирам. Ще го пазя.

— Дано мистър Бърк да е здрав. Той е добър човек.

Бен се спусна по стъпалата и излезе на верандата.

Разпятието му пречеше да извади ключовете за колата и вместо да го поеме в лявата ръка, той го надяна на врата си. Среброто успокоително се плъзна по ризата му, но докато сядаше в колата, той съвсем не се чувстваше спокоен.

2

В къщата на Мат светеха всички прозорци на долния етаж, а когато Бен отби от пътя и фаровете му плъзнаха по фасадата, учителят отвори вратата и го изчака да приближи.

Изкачи се по стъпалата на верандата готов за всичко, но въпреки това лицето на Мат го порази. Беше мъртвешки пребледняло, устните трепереха. Широко разтворените очи не мигаха.

— Да влезем в кухнята — каза Мат.

Бен влезе и кръстът на гърдите му проблесна в светлината на хола.

— Значи успя да донесеш.

— Взех го от Ева Милър. Какво има?

— В кухнята — повтори Мат.

Докато минаваха край стълбата за горния етаж, той надигна очи и като че искаше да отскочи настрани.

Върху кухненската маса, където бяха яли спагети, сега имаше един обикновен и два странни предмета: чаша кафе, старинна Библия с метална закопчалка и револвер 38 калибър.

— Хайде, Мат, казвай какво става. Изглеждаш ужасно.

— Може да съм сънувал всичко, но слава Богу, че дойде.

Говорейки, Мат неволно бе поел револвера и го прехвърляше от ръка в ръка.

— Разправяй. И престани да си играеш с това чудо. Заредено ли е?

Мат остави револвера и прокара пръсти през косата си.

— Да, зареден е. Макар че не вярвам да помогне… освен, ако го насоча към себе си.

И той се разсмя — болнав, нестроен смях, напомнящ хрущене на късчета стъкло.

— Престани.

Строгият крясък като че стопи странния, невиждащ поглед в очите на Мат. Той поклати глава — не като да отрече нещо, а по-скоро както някои животни се отърсват след излизане от студена вода.

— Горе има мъртвец.

— Кой е?

— Майк Райърсън. Работи за общината като пазач на терени.

— Сигурен ли си, че е мъртъв?

— От дън душа, макар че не го погледнах. Не смеех. Защото може и да не е съвсем мъртъв.

— Мат, говориш глупости.

— Мислиш ли, че не знам? Говоря глупости и мисля като луд. Но нямаше на кого да се обадя, освен на тебе. В целия Сейлъм’с Лот ти си единственият човек, който би могъл да… да… — Той тръсна глава и подхвана наново. — Снощи разговаряхме за Дани Глик.

— Да.

— И че може да е умрял от злокачествена анемия… „просто угаснал“, както биха казали преди век.

— Да.

— Майк го е погребал. И пак Майк е открил кучето на Уин Пуринтън, нанизано върху портата на гробището Хармони Хил. Снощи срещнах Майк Райърсън при Дел и…

3.

— … и не можех да вляза — довърши той. — Не можех. Почти четири часа седях на леглото. После се промъкнах долу като крадец и ти телефонирах. Какво мислиш?

Бен бе оставил разпятието на масата и замислено опипваше с пръст тънката лъскава верижка. Наближаваше пет часа и зората руменееше в небето на изток. Луминесцентната лампа над главите им избледняваше.

— Мисля, че ще е най-добре да се качим в гостната и да видим. Засега не мисля нищо друго.

— С развиделяването цялата история изглежда като кошмар на безумец. — Мат опита да се разсмее, но гласът му трепереше. — Дано да е тъй. Дано Майк да спи като пеленаче.

— Е, хайде да видим.

Мат измъчено стисна устни.

— Добре.

Той наведе очи към масата, после умолително изгледа Бен.

— Дадено — каза Бен и надяна разпятието на шията му.

— С това нещо наистина ми олеква. — Мат се изсмя смутено. — Как мислиш, дали ще ми разрешат да го нося и в лудницата?

— Искаш ли револвера? — запита Бен.

— Не, май ще е по-добре да го оставя. Току-що съм закачил дулото на колана си и топките ми отиват на кино.

Изкачиха се — първо Бен, след него Мат. Горе имаше тесен коридор. В единия край зееше вратата към спалнята на Мат и нощната лампа хвърляше бледи лъчи върху оранжевата пътека.

— От другата страна — каза. Мат.

Бен тръгна по коридора и спря пред вратата на гостната. Не вярваше в чудовищните подозрения на Мат, ала въпреки всичко усещаше как като черна вълна го залива най-непоносимият страх през целия му живот.

Отваряш вратата и той виси под таванската греда с подпухнало, почерняло лице, после очите се открехват, те са изхвръкнали от орбитите, ала те ВИЖДАТ и се радват, че си дошъл…

Споменът се надигна, овладявайки почти напълно всичките му сетива, и в краткия миг на цялостно преживяване той бе парализиран. Усещаше дори мириса на мазилка и дивия мускусен дъх на дребни животинки. Струваше му се, че простичкото лакирано дърво на вратата за гостната го дели от всички тайни на преизподнята.

Сетне той завъртя дръжката и тласна вратата навътре. Мат надничаше през рамото му, стискайки с все сила разпятието на Ева.

Прозорецът в гостната гледаше на изток и зад далечния хоризонт се подаваше връхчето на слънчевия диск. Първите бистри лъчи проникваха в стаята, позлатяваха няколко прашинки и опираха в ленения чаршаф, придърпан до шията на Майк Райърсън.

Бен се озърна към Мат и кимна.

— Добре е — прошепна той. — Спи.

— Прозорецът е отворен — глухо каза Мат. — Беше здраво затворен. Проверих.

Очите на Бен се приковаха към горния ръб на безукорно изгладения чаршаф върху Майк. Сред белотата тъмнееше капчица засъхнала, вече кафява кръв.

— Струва ми се, че не диша — каза Мат.

Бен направи две крачки напред и спря.

— Майк? Майк Райърсън. Събуди се, Майк!

Тишина. Изящните клепки на Майк си оставаха отпуснати. Върху лицето му се разстилаха кичури коса и Бен помисли, че в нежното сияние на зората той изглежда не просто красив; беше прекрасен, със съвършения профил на гръцка статуя. Лека руменина обагряше бузите, а по тялото му нямаше и следа от мъртвешката бледност, за която бе споменал Мат — само нормална, здрава кожа.

— Диша, разбира се — каза той, леко раздразнен. — Просто спи дълбоко. Майк…

Пресегна се и поразтърси Райърсън. Досега лявата ръка на Майк бе лежала отпусната върху гърдите; изведнъж тя се свлече край леглото и кокалчетата на пръстите изтракаха върху пода, сякаш някой чукаше на вратата.

Мат прекрачи напред и повдигна провисналата ръка. Притисна показалец над китката.

— Няма пулс.

Накани се да я пусне, сети се за зловещото почукване на пръстите и грижливо я положи върху гърдите на Райърсън. Ръката се плъзна настрани, той се намръщи и я намести по-добре.

Бен още не можеше да повярва. Сънуваше, трябваше да сънува. Руменото лице, очевидната еластичност на мускулите, открехнатите като за дъх устни… чувството за нереалност го обля като вълна. Докосна рамото на Райърсън и усети, че кожата е хладна.

Близна пръста си и го поднесе пред полуотворените устни. Нищо, ни най-лек признак за дъх.

Двамата с Мат се спогледаха.

— Ами белезите на шията? — запита учителят.

Бен хвана с две ръце челюстта на Майк и леко я завъртя, докато бузата се притисна към възглавницата. Движението размърда лявата ръка и пръстите пак изтракаха на пода.

Върху шията на Майк Райърсън нямаше белези.

4.

Отново седяха край кухненската маса. Часът беше 5:35. Долу под хълма кравите на Грифън излизаха на паша и мученето им долиташе иззад гъстите храсталаци, закриващи бреговете на потока Тагарт Стрийм.

— Според преданията белезите изчезват — изрече внезапно Мат. — След смъртта на жертвата белезите изчезват.

— Знам — каза Бен. Помнеше го както от „Дракула“ на Брем Стоукър, така и от филмите на Хамър с Кристофър Лий в главната роля.

— Трябва да пронижем сърцето му с кол от ясен.

— По-добре измисли нещо друго — рече Бен и отпи от кафето си. — Малко трудничко ще го обясним при аутопсията. В най-добрия случай ще те вкарат в затвора за оскверняване на труп. Или пък в лудницата.

— Мислиш ли, че съм луд? — тихо запита Мат.

— Не — каза Бен без следа от колебание.

— Вярваш ли ми за белезите?

— Не знам. Май ще трябва да повярвам. Защо ти е да ме лъжеш? Не виждам какво би спечелил. Навярно би лъгал, ако го беше убил.

— А може и да съм го сторил — каза Мат като го гледаше изпитателно.

— Има три довода за противното. Първо, какъв мотив имаш? Извинявай, Мат, но просто си твърде стар за класическите мотиви като например ревност или пари. Не пасват някак. Второ, как си го извършил? Ако е било с отрова, трябва да е издъхнал твърде леко. Той несъмнено изглежда спокоен. А това елиминира повечето известни отрови.

— Какъв е третият довод?

— Никой нормален убиец не би скалъпил подобна история за прикритие на престъплението. Това си е чисто безумие.

— Все опираме до моя разсъдък — въздъхна Мат. — Знаех си.

— Аз не те смятам за луд — каза Бен, леко натъртвайки първата дума. — Изглеждаш съвсем нормален.

— Обаче ти не си доктор, нали? — запита Мат. — А лудите понякога великолепно се преструват на нормални.

Бен кимна.

— И докъде стигнахме?

— Там, откъдето тръгнахме.

— Не. Не можем да си го позволим, защото горе лежи мъртвец и скоро ще трябва да обясним присъствието му. Полицаят ще пита какво се е случило, същото ще искат да узнаят лекарите и областният шериф. Мат, не е ли възможно Майк Райърсън просто да прихване някакво вирусно заболяване и да издъхне в твоя дом?

За пръв път откакто бяха слезли долу, Мат прояви признаци на оживление.

— Бен, нали ти казах какво ми разправи! Видях белезите на шията му! И го чух да кани някого в дома ми! После чух… о, Господи, чух онзи смях!

Очите му отново се рееха в пустотата.

— Добре — каза Бен.

Стана и пристъпи към прозореца, опитвайки да внесе ред в мислите си. Беше съвсем объркан. Както бе казал на Сюзън, понякога всичко започва да се изплъзва от контрол.

Гледаше към Марстъновия дом.

— Мат, знаеш ли какво ще те сполети, ако само пошушнеш някому онова, което каза на мен?

Мат не отговори.

— Когато вървиш по улицата, хората зад гърба ти ще се почукват по челата. Щом те видят да се задаваш, хлапетата ще си слагат карнавални маски и ще изскачат с крясъци иззад оградите. Някой ще измисли песничка: Леви-десни, леви-десни, кръв да смучем като бесни. Учениците ще я харесат и ще я чуваш, докато минаваш по коридора. Колегите ще те гледат странно. Разни типове ще ти звънят по телефона от името на Дани Глик и Майк Райърсън. Животът ти ще се превърне в ад. Най-много до шест месеца ще те пропъдят от градчето.

— Няма да го сторят. Познават ме.

Бен обърна гръб на прозореца.

— Кого познават! Смешен стар чудак, който живее самотно на Тагарт Стрийм Роуд. Фактът, че не си женен, за тях е достатъчно доказателство — явно ти хлопа някоя дъска. А с какво мога да те подкрепя аз? Не съм видял нищо друго освен трупа. Дори и да бях видял нещо, хората щяха да рекат, че съм чужденец и толкоз. Нищо чудно да решат, че сме педали и си правим кефа с разни фантазии.

Мат го гледаше с бавно растящ ужас.

— С две думи, Мат, кажеш ли нещо, тук няма живот за тебе.

— Значи нищо не можем да направим.

— Можем. Ти поддържаш определена теория по въпроса кой — или какво е причина за смъртта на Майк Райърсън. Смятам, че теорията сравнително лесно би се поддала на доказване или опровержение. И тук изпадам в жестоко противоречие. Не мога да повярвам, че си луд, обаче не мога и да повярвам, че Дани Глик е станал от гроба и цяла седмица е смукал кръвта на Майк Райърсън, докато го убие. Но смятам да подложа тази идея на изпитание. И ти ще ми помогнеш.

— Как?

— Позвъни на лекаря си. Коди, нали така му беше името? После се обади на Паркинс Джилеспи. Нататък машината ще се завърти. Разкажи му цялата история, но не споменавай, че снощи си чул нещо. Наминал си при Дел и там си заварил Майк. Той ти е казал, че от неделя не му е добре. Поканил си го да ти гостува. Тази сутрин към три и половина си решил да видиш как е, не си успял да го събудиш и си ми позвънил.

— Това ли е всичко?

— Това е. Когато разговаряш с Коди, даже не споменавай, че е мъртъв.

— Да не споменавам…

— Господи, откъде да знаем дали е мъртъв? — избухна Бен. — Ти провери за пулс и не усети нищо; аз пък опитах да разбера дали диша. Ако чуя, че някой се кани да ме вкара в гроба заради подобни доказателства, ще си приготвя суха храна, по дяволите. Особено ако изглеждам жив като него.

— Това най-много те смущава, нали?

— Да, смущава ме — призна Бен. — Прилича на восъчна статуя, дявол да го вземе.

— Добре — каза Мат. — Говориш разумно…, доколкото може да има нещо разумно в подобна история. Аз сигурно съм бръщолевил като смахнат.

Бен се опита да възрази, но Мат махна с ръка.

— Да предположим… чисто академично…, че подозренията ми са основателни. Би ли допуснал поне за миг подобна вероятност в съзнанието си? Вероятността Майк… да се завърне.

— Както казах, тази теория лесно се поддава на доказване или опровержение. И не това ме смущава.

— А кое?

— Момент. Всичко по реда си. Доказването или опровержението се свежда до проста логическа задача — стига само да изключим всички възможности. Първа възможност: Майк е умрял от болест — вирус или нещо подобно. Как да я потвърдим или оспорим?

Мат сви рамене.

— Чрез медицински преглед, предполагам.

— Точно така. Същият метод ще разкрие дали има или няма насилствена смърт. Ако някой го е убил с отрова, куршум или курабийка с пълнеж от карфици…

— Знаеш, че има и случаи на недоказани убийства.

— Знам. Но все пак бих разчитал на аутопсията.

— А ако присъдата на лекаря гласи: „причината неизвестна“?

— Тогава — бавно изрече Бен — ще трябва да посетим гроба му и да видим дали ще възкръсне. Ако възкръсне — нещо, в което не мога да повярвам — всичко е ясно. Ако ли не, стигаме до онова, което ме смущава.

— Фактът, че съм луд — глухо каза Мат. — Бен, кълна се в гроба на майка си, че имаше белези, че чух как се вдига прозорецът, че…

— Вярвам ти — спокойно каза Бен.

Мат млъкна насред изречението. Приличаше на човек, който се е приготвил за катастрофа, а всичко се е разминало.

— Наистина ли? — колебливо запита той.

— Да речем, че не вярвам да си луд или да страдаш от халюцинации. Някога имах преживяване… преживяване, свързано с оная проклета къща на хълма… и затова дълбоко съчувствам на всички, чиито разкази изглеждат безумни в светлината на логическото познание. Някой ден ще ти разкажа.

— Защо не сега?

— Няма време. Трябва да звъниш по телефона. А имам и още един въпрос. Помисли, преди да отговориш. Имаш ли врагове?

— Не чак до такава степен.

— Някой бивш ученик? Някой да те мрази?

Мат, който отлично знаеше докъде се простира влиянието му върху съдбата на учениците, сдържано се разсмя.

— Ясно — каза Бен. — Приемам, че нямаш. — Той поклати глава. — Никак не ми харесва цялата работа. Най-напред се появява кучето върху гробищната порта. После изчезва Ралфи Глик, брат му умира, следва го Майк Райърсън. Може би всичко е свързано. Само че… не мога да повярвам.

— Ще взема да се обадя на Коди — каза Мат и се изправи. — Паркинс сигурно си е у дома.

— Обади се и в училището. Кажи, че си болен.

— Прав си. — Мат тъжно се засмя. — От три години насам не съм взимал болнични. Цяло събитие.

Той мина в хола и се зае да телефонира, като всеки път се налагаше да изчаква, докато отсреща сигналът разбуди заспалите хора. Съпругата на Коди очевидно го препрати към Къмбърландската болница, защото той набра нов номер, помоли да повикат доктора и след кратка пауза подхвана разказа си.

Когато остави слушалката, Мат подвикна към кухнята:

— Джими ще пристигне след час.

— Добре — каза Бен. — Аз се качвам горе.

— Не пипай нищо.

— Няма.

Вървейки към втория етаж, Бен чу как Мат се свърза с Паркинс Джилеспи и започна да отговаря на въпросите му. Продължи по коридора и думите зад гърба му се сляха в неясно мърморене.

Загледан във вратата на гостната, той усети как отново го облива онова полузапомнено, полувъображаемо чувство на ужас. Мислено се видя как пристъпва напред и натиска дръжката. Стаята изглежда по-голяма, сякаш гледана от височината на детски очи. Тялото е на същото място, лявата му ръка провисва до пода, лявата буза се притиска към възглавницата, по която все още личат гънки от дългото лежане в гардероба. Изведнъж очите се отварят, изпълнени с безжизнен, животински триумф. Вратата се захлопва. Лявата ръка излита нагоре с изкривени пръсти, устните се разтеглят в хищна усмивка, разкриваща изумително дълги и остри кучешки зъби…

Той пристъпи напред и тласна вратата с връхчетата на пръстите. Долната панта леко изскърца.

Тялото беше на същото място, лявата ръка провисваше, лявата буза се притискаше към възглавницата…

— Паркинс пристига — обади се Мат от коридора зад него и Бен едва не изпищя.

5.

Бен с изненада откри колко точни са били думите му: Нататък машината ще се завърти. Всичко вървеше като по часовник — като в някоя от онези хитроумни германски машинки с безброй пружини и зъбни колелца, задвижващи изкусния танц на фаянсови фигурки.

Паркинс Джилеспи пристигна пръв, личеше, че даже не си е измил очите. Зелената му вратовръзка висеше накриво. Каза им, че се е обадил на областния съдебен лекар.

— Не ще да идва лично, кучият му син — заяви Паркинс и пъхна цигара „Пал Мал“ в ъгълчето на изпръхналите си устни. — Щял да прати заместника си и някакъв фотограф. Пипахте ли трупа?

— Ръката му провисна на пода — каза Бен. — Опитах се да я наместя, но пак падна.

Паркинс мълчаливо го огледа от глава до пети. Бен си спомни зловещото тракане на кокалчетата върху дъските на пода в гостната и усети как в стомаха му се надига нервен кикот. Преглътна, за да се удържи.

Мат ги поведе нагоре. Паркинс огледа трупа от всички страни и накрая запита:

— Слушайте, сигурни ли сте, че е пукясал? Опитахте ли да го събудите?

Следващият посетител бе доктор Джеймс Коди, току-що приключил с поредното раждане в болницата. След кратките любезности („Мно’ ми е приятно“ — каза Паркинс Джилеспи и запали нова цигара), Мат пак ги поведе нагоре. Жалко, че не сме музиканти, помисли Бен, можехме да оформим погребален оркестър. Смехът пак се помъчи да избие в гърлото му.

Коди отметна чаршафа и навъсено огледа трупа. С изненадващо спокоен глас, Мат каза:

— Напомня ми онова, което спомена за момчето на Глик, Джими.

— Разговорът беше частен, мистър Бърк — меко го упрекна Джими Коди. — Ако родителите на Дани Глик разберат какво съм казал, могат да ме дадат под съд.

— Ще спечелят ли делото?

— Не, едва ли — въздъхна Джими.

— Каква е тая история с момчето на Глик? — намръщи се Паркинс.

— Нищо — каза Джими. — Няма връзка със случая.

Той прослуша със стетоскопа гърдите на трупа, промърмори нещо, повдигна единия клепач и светна с лампичката си към изцъкленото око.

Бен видя как зеницата се сви и изрече тихо, но съвършено отчетливо:

— Господи!

— Интересен рефлекс, нали? — подхвърли Джими. Той отдръпна ръка и клепачът се затвори неестествено бавно като че трупът им намигаше. — Дейвид Прайн от болницата „Джон Хопкинс“ е наблюдавал при някои трупове свиване на зеницата до девет часа след смъртта.

— Ученото си е учено — дрезгаво се обади Мат. — Едно време съчиненията му едва се добираха до четворката.

— Само защото си стар мърморко и не ти допадаше да четеш за дисекции — разсеяно отвърна Джими и извади от чантата си чукче.

Симпатяга, помисли Бен. Запазва си шеговитото настроение дори когато пациентът отдавна е „пукясал“, както би казал Паркинс. Мрачният смях отново се надигна в гърдите му.

— Умрял ли е? — запита Паркинс и изтръска цигарата си в празната ваза.

Мат нервно трепна.

— О, мъртъв е — каза Джими.

Той стана от леглото, отметна чаршафа от краката на Райърсън и почука дясното коляно. Пръстите не помръднаха. Бен забеляза жълтеникавата мазолеста кожа по петите и под палците на краката. Неволно си спомни поемата на Уолас Стивънс за мъртвата жена.

— Привършва се нелепият театър — прошепна той. Наш цар е сладоледеният император.

Мат рязко извърна глава и за момент сякаш щеше да загуби самообладание.

— Туй пък какво беше? — запита Паркинс.

— Стихове — обясни Мат. — Откъс от една поема за смъртта.

— Помислих, че е някакъв майтап — рече Паркинс и пак тръсна цигарата си над вазата.

6.

— Запознахме ли се? — запита Джими, вдигайки очи към Бен.

— Само мимоходом — каза Мат. — Джими Коди, местен шарлатанин, запознай се с Бен Миърс, местен драскач. И обратното.

— Открай време си е остроумен — каза Джими. — Затова е толкоз богат.

Протегнаха си ръце над трупа.

— Помогнете ми да го преобърна, мистър Миърс.

С лека погнуса Бен му помогна да обърне тялото по корем. Плътта беше гъвкава и прохладна, но не съвсем изстинала. Джими внимателно огледа гърба, после дръпна слиповете надолу.

— Какви ги правиш? — запита Паркинс.

— Опитвам да определя времето на смъртта по цвета на кожата — обясни Джими. — Както всяка друга течност, кръвта се стича надолу, когато помпата престане да работи.

— А-а, чувал съм нещо подобно в една реклама за помпи. Това не е ли работа за съдебния лекар?

— Нали знаеш, че той ще прати Норбърт — каза Джими. — А Брент Норбърт много обича някой друг да му свърши работата.

— Брент Норбърт не може и собствения си задник да открие, та ако ще да го търси с фенер посред бял ден — заяви Паркинс и метна фаса през прозореца, — Мат, на тоя прозорец му е паднал капакът. Видях го долу на тревата, като идвах насам.

— Тъй ли? — запита Мат с добре изиграна небрежност.

— Аха.

Коди извади от чантата си термометър и като го пъхна в ануса на Райърсън, сложи часовника си върху колосания чаршаф. Ярките слънчеви лъчи проблеснаха по стъклото. Беше седем без четвърт.

— Слизам долу — задавено промърмори Мат.

— Най-добре слезте всички — каза Джими. — Аз ще се позабавя. Ще направите ли кафе, мистър Бърк?

— Разбира се.

Тримата излязоха и Бен затвори вратата на гостната. Последният поглед назад се запечата завинаги в паметта му: светла, слънчева стая, подгънат чист чаршаф, златният часовник хвърля слънчеви зайчета по стените, а Коди с буйна огненочервена коса е застинал до мъртвеца като в старинна гравюра.

Мат тъкмо правеше кафе, когато младшият съдебен лекар Брент Норбърт пристигна със стария си сив додж. След него влезе още някакъв мъж с голям фотоапарат през рамо.

— Къде е? — запита Норбърт.

Джилеспи посочи с палец към стълбата.

— Джим Коди е горе при него.

— Хубава работа — каза Норбърт. — Сигурно вече е подмокрил гащите.

Двамата с фотографа се изкачиха нагоре.

Паркинс Джилеспи си сипа в кафето толкова сметана, че чашата преля. Провери с пръст дали не е горещо, избърса се в крачола на панталона, запали нова цигара и каза:

— Ами вие как се забъркахте в тая история, мистър Миърс?

Бен и Мат подхванаха малката си комедия и нито една от думите им не беше лъжа в истинския смисъл, но толкова много остана недоизказано, че съзаклятието постепенно ги оплете като гъста мрежа, а Бен тревожно се запита дали само спомага за една невинна лъжа или е станал съучастник в нещо далеч по-сериозно и мрачно. Спомни си думите на Мат, че го е повикал, защото никой друг в Сейлъм’с Лот не би повярвал на подобен разказ. Каквито и недостатъци да си имаше старият учител, явно добре разбираше от характери. И това смущаваше Бен.

7.

Към девет и половина всичко свърши.

Катафалката на Карл Форман пристигна да откара трупа на Майк Райърсън и от този миг нататък покойникът вече принадлежеше на градчето. Джими Код и се върна в болницата; Норбърт и фотографът потеглиха за Портланд да докладват на областния съдебен лекар.

Застанал на верандата с небрежно захапана цигара, Паркинс Джилеспи гледаше подир бавно пълзящата катафалка.

— Колко пъти я е карал Майк, ама бас държа, и през ум не му е минавало, че скоро ще се озове отзад. — Той се завъртя към Бен. — Нали не се каните тия дни да напускате Лот? Ако нямате нищо против, бих искал да ви изслуша и съдебният следовател.

— Не, няма да напускам.

Бледосините очи на полицая го огледаха изпитателно.

— Проверих ви по линия на федералната и щатската полиция. Имате чисто досие.

— Радвам се да го чуя — спокойно отвърна Бен.

— Разправят, че ухажвате момичето на Бил Нортън.

— Има такова нещо — призна Бен.

— Добро момиче — сериозно каза Паркинс. Катафалката вече не се виждаше; бръмченето на двигателя постепенно заглъхваше. — Напоследък май не се срещат често с Флойд Тибитс.

— Нямаш ли си бумаги за оправяне, Парк? — тихичко се обади Мат.

Паркинс въздъхна и метна фаса настрани.

— Имам, как да нямам. В два екземпляра, в три екземпляра, да не се прегъва, да не се дупчи, да не се къса. През последните две седмици съм закъсал като кучка с кърлежи. Да не би пък оная къща горе наистина да е прокълната?

Бен и Мат го изгледаха невинно.

— Е, довиждане. — Паркинс придърпа панталона си нагоре и закрачи към колата. Отвори лявата врата, после се обърна назад. — Вие двамата сигурни ли сте, че не спестихте нещичко?

— Паркинс — каза Мат, — няма нищо за пестене. Умрял е.

Полицаят ги погледа още малко с лъскав проницателен взор изпод вежди, сетне въздъхна.

— Сигурно. Обаче е адски странно. Кучето, момчето на Глик, после другото момче, а сега Майк. Ами че това е годишната норма за пикливо градче като нашето. Баба ми казваше, че бедите идват по три, не по четири.

Той влезе в колата, включи двигателя и върна на заден ход към пътя. След малко изчезна отвъд хълма, пращайки за сбогом едно последно изсвирване с клаксона.

Мат облекчено въздъхна.

— Свърши се.

— Да — каза Бен. — Грохнал съм. А ти?

— И аз, но се чувствам някак… изкуфял. Нали знаеш какво разбират хлапетата под „куфеене“?

— Знам.

— Те имат и друга думичка — „психясал“. Като след ЛСД или амфетамин, когато самото завръщане към нормалния свят изглежда фантастично. — Мат прокара длан по лицето си. — Господи, сигурно ме мислиш за смахнат. На светло всичко звучи като безумен кошмар, нали?

— И да, и не — отвърна Бен и неуверено положи ръка върху рамото му. — Знаеш ли, Джилеспи е прав. В градчето става нещо. И колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че това нещо е свързано с Марстъновия дом. Ония там горе са единствените новодошли в градчето освен мен. А аз знам, че не съм сторил нищо. Остава ли в сила пътуването довечера? Ще впрягаме ли каруцата?

— Ако нямаш възражения.

— Нямам. Лягай да поспиш. Аз ще се обадя на Сюзън и довечера ще минем да те вземем.

— Добре. — Мат се поколеба. — Има още нещо. Мисля си за него още, откакто спомена за аутопсия.

— Какво?

— Смехът, който чух, или ми се причу… беше детски. Ужасен и безжизнен, но все пак детски. Като поразмислиш върху разказа на Майк, не се ли сещаш за Дани Глик?

— Да, разбира се.

— Имаш ли представа в какво се състои балсамирането?

— Не съвсем. Източват кръвта от тялото и я заменят с някаква течност. Едно време са използвали формалдехид, но съм сигурен, че сега прилагат по-съвършени методи. А вътрешностите се отстраняват.

— Чудя се дали са го направили и с Дани Глик — изрече Мат, като го гледаше втренчено.

— Познаваш ли Карл Форман достатъчно добре, за да го питаш насаме?

— Да, мисля, че има начин да узная.

— Непременно го питай.

Двамата пак се втренчиха един в друг и погледите им бяха някак неопределени; в очите на Мат блестеше тревожната предизвикателност на разумен човек, принуден да говори безсмислици; във взора на Бен се таеше смътен страх от сили, които не би могъл нито да разбере, нито да опише.

8.

Когато се прибра, Ева гладеше и гледаше по телевизията „Телефонни долари“. Сумата бе достигнала четирийсет и пет долара и водещият вадеше телефонни номера от голяма стъклена сфера.

— Чух — каза тя, докато Бен вадеше от хладилника кутия кока-кола. — Ужасно. Горкият Майк.

— Тъжна работа — кимна Бен и измъкна разпятието от джобчето на ризата си.

— Разбра ли се какво…

— Още не. Много съм уморен, мисис Милър. Мисля да поспя.

— Разбира се, трябва да поспите. Оная стая горе е доста гореща около пладне, дори по това време на годината. Ако искате, изберете си някоя на долния етаж. Чаршафите са чисти.

— Не, няма смисъл. Горе си знам как скърца всяка дъска.

— Да, човек свиква — каза тя с разбиране. — А за какво му е трябвало разпятие на мистър Бърк?

Както вървеше към стъпалата, Бен спря и за момент се зачуди какво да отговори.

— Сигурно е предположил, че Майк Райърсън е католик.

Ева намести нова риза върху дъската за гладене.

— Чудно, че е сбъркал. В края на краищата, и Майк му е бил ученик. В рода му всички бяха лютерани.

Бен не намери какво да отговори. Изкачи се, смъкна дрехите и се просна на леглото. Мигом потъна в непробуден сън. Не сънува нищо.

9.

Когато се събуди, часовникът показваше четири и петнайсет. Беше изритал чаршафа и лежеше цял облян в пот. И все пак главата му се бе избистрила. Събитията от сутринта изглеждаха далечни и мъгляви, а фантазиите на Мат Бърк бяха загубили тревожната си нотка. Надяваше се тази вечер да го убеди, че всичко е глупост.

Реши да намине при Спенсър и оттам да си уговори среща със Сюзън по телефона. Можеха да поседнат в парка и да й разкаже всичко от началото до края. Докато отиват при Мат, щеше да изслуша нейното мнение по въпроса, а сетне в дома на Мат щяха да чуят и неговата версия за пълнота на картината. След това — към Марстъновия дом. При последната мисъл в стомаха му потрепна страх.

Толкова се бе увлякъл в мислите, че забеляза човека в колата си едва когато вратата се отвори и отвътре бавно изплува нечий висок силует. За момент смаяното му съзнание изгуби власт над тялото — бе претоварено от страх пред нелепото създание, напомнящо живо плашило. Косо падащите слънчеви лъчи безмилостно очертаваха фигурата до най-малка подробност: нахлупена до ушите вехта филцова шапка; прилепващи по лицето слънчеви очила; парцалив шлифер с вдигната яка; фабрични ръкавици от дебела гума.

— Кой… — започна Бен и не успя да довърши. Фигурата пристъпи насреща. Юмруците се свиха.

Наоколо се разнесе тежък застоял мирис и Бен го разпозна — мирис на нафталин. Чу тежко, бълбукащо дишане.

— Ти си кучият син, дето ми задигна момичето — изрече Флойд Тибитс с хрипкав, безизразен глас. — Ще те убия.

И докато Бен все още се мъчеше да осмисли пялата сцена, Флойд Тибитс се хвърли напред.

1.

Сюзън се прибра от Портланд малко подир три следобед и внесе вкъщи три издути пакета. Беше продала две картини за малко повече от осемдесет долара и тутакси бе побързала да прахоса част от парите. Две нови поли и вълнена жилетка.

— Сюзи — подвикна майка й. — Ти ли си?

— Прибрах се. Нося…

— Ела, Сюзън. Искам да поговорим.

Сюзън веднага позна тона, макар че не го бе чувала толкова ясно изразен от ученическите си години, когато ден подир ден се водеха ожесточени спорове на тема момчета и дължина на полите.

Тя остави покупките и мина в хола. Напоследък майка й все повече охладняваше спрямо Бен Миърс и сега навярно щеше да си каже последната дума.

Майка й плетеше, седнала на люлеещия се стол край панорамния прозорец. Телевизорът беше изключен. Комбинацията от тия два факта вещаеше буря.

— Предлагам, че не си чула новината — каза мисис Нортън. Куките тракаха бързо, превръщайки зеленото чиле в стройни редици от бримки. Зимен шал за някого. — Сутринта излезе много рано.

— Новина ли?

— Снощи Майк Райърсън е починал в дома на Матю Бърк и кой мислиш, че е стоял до леглото? Твоят добър приятел, писателят мистър Бен Миърс!

— Майк… Бен… какво?

Мисис Нортън се усмихна мрачно.

— Мейбъл Уъртс се обади към десет сутринта и ми разказа всичко. Мистър Бърк твърди, че снощи срещнал Майк в кръчмата на Делбърт Марки — макар че не знам за какво му е на един учител да скитосва по кръчмите — и го завел у дома си, защото не изглеждал добре. През нощта Майк починал. И никой не е наясно какво е търсил там мистър Миърс!

— Те се познават — разсеяно поясни Сюзън. — Бен даже казва, че се сприятелили удивително бързо… какво е станало с Майк, мамо?

Но мисис Нортън не изпускаше нишката толкова лесно.

— Както и да е, някои хора смятат, че след пристигането на мистър Бен Миърс животът в Сейлъм’с Лот стана доста оживен. Даже прекалено оживен.

— Глупости! — нервно възкликна Сюзън. — А с Майк какво…

— Още не са изяснили. — Мисис Нортън размота от чилето. — Някои хора смятат, че може да се е заразил с нещо от момчето на Глик.

— Ако е тъй, защо никой друг не се е разболял? Например родителите?

— Някои млади хора си мислят, че знаят всичко — обясни мисис Нортън неизвестно кому. Куките подскачаха нагоре-надолу.

Сюзън се изправи.

— Мисля да сляза към центъра и да видя дали…

— Седни за, минутка — каза мисис Нортън. — Имам да ти кажа още нещо.

Сюзън пак седна с безизразно лице.

— Понякога младите хора не знаят всичко, което би трябвало — заяви Ан Нортън.

В гласа й зазвуча лицемерно клюкарско задоволство и Сюзън се приготви да чуе нещо лошо.

— Какво например, мамо?

— Ами… изглежда, че преди няколко години мистър Бен Миърс е катастрофирал. Точно след излизането на втората му книга. Мотоциклетна катастрофа. Бил е пиян. Съпругата му загинала.

Сюзън стана.

— Не искам да слушам повече.

— Казвам го за твое добро — спокойно изрече мисис Нортън.

— От кого го чу? — запита Сюзън. Не изпитваше яростен и безсилен гняв както някога, не й се искаше да избяга горе в стаята си и да поплаче далеч от този спокоен, самоуверен глас. Само се чувстваше вледенена и далечна, сякаш увиснала нейде в космоса. — От Мейбъл Уъртс, нали?

— Няма значение. Истина е.

— Сигурно. Колкото е вярно, че сме спечелили във Виетнам и че Христос всеки ден по пладне минава през центъра с детска количка.

— Мейбъл се сетила, че го познава отнякъде — каза Ан Нортън, — затова си преровила старите вестници папка по папка…

— Скандалните вестничета ли имаш предвид? Ония, дето се занимават с астрология, снимки на смачкани коли и цици на треторазрядни артистки? — Сюзън горчиво се разсмя. — О, колко информиран източник!

— Не виждам защо трябва да говориш неприлични приказки. Всичко е написано черно на бяло. Жената — съпругата, ако наистина му е била съпруга — се возела на задната седалка. Той загубил контрол и мотоциклетът се врязал странично в насрещен камион. Статията съобщава, че незабавно му направили алкохолна проба. Не-за-бав-но.

Почукване с куката върху подлакътника на стола подчерта всяка отделна сричка.

— Тогава защо не е в затвора?

— Тия знаменитости винаги имат връзки — спокойно и уверено обясни майка й. — Ако си богат, има начин да се измъкнеш от всичко. Гледай само как им се разминава на хлапетата от клана Кенеди.

— Имало ли е дело?

— Нали ти казах, направили са му…

— Каза го, мамо. Но бил ли е пиян?

— Казах ти, че е бил пиян! — По бузите й пропълзя нервна руменина, — На трезви хора не им правят алкохолна проба! Жена му е загинала! Това е!

— Мисля да си наема квартира в центъра — бавно изрече Сюзън. — Тъкмо се канех да ти кажа. Отдавна трябваше да го сторя, мамо. И за теб ще е по-добре. Бабс Грифън ми каза, че имало една чудесна четиристайна къщичка на улица…

— О, тя се обижда — обясни мисис Нортьн на невидимия си събеседник. — Взеха, че й изцапаха кристалния образ на голямата клечка мистър Бен Миърс и тя побесня, направо се разпени.

Преди години ударът би бил безпогрешен.

— Какво ти става, мамо? — отчаяно запита Сюзън. Никога не си се държала толкова… толкова долно.

Ан Нортън рязко вирна глава. Оставяйки плетивото да се свлече от скута й, тя стана, хвана с две ръце раменете на Сюзън и я разтръска.

— Слушай какво ти казвам! Не позволявам да се шляеш като пачавра с някакво мамино синче, дето ти е пуснало мухата. Чуваш ли?

Сюзън я зашлеви през лицето.

Ан Нортън примига, сетне очите й се разшириха от недоумение и изненада. За миг двете се спогледаха мълчаливо, еднакво поразени от станалото. Тихичък стон се надигна и заглъхна в гърлото на Сюзън.

— Качвам се горе — каза тя. — Ще се изнеса най-късно до вторник.

— Флойд намина днес — каза мисис Нортън. Лицето й все още беше изтръпнало от плесницата.

Червените белези от пръстите на дъщеря й изпъкваха като удивителни знаци.

— С Флойд е свършено — глухо каза Сюзън. — Време е да свикнеш с тая мисъл. Защо не го кажеш по телефона на оная вещица Мейбъл? После може да ти се стори по-реално.

— Флойд те обича, Сюзън. Това го… съсипва. Той се сломи и ми разказа всичко. Разкри ми сърцето си. — От спомена очите й заблестяха. — Накрая не издържа и се разплака като дете.

Сюзън си помисли колко неестествено е изглеждал Флойд. Запита се дали майка й не е измислила цялата история, но по очите й разбра, че говори истината.

— Това ли ми желаеш, мамо? Ревлив мъж? Или се умиляваш от надеждата да имаш руси внучета? Сигурно ти преча — няма да мирясаш додето не ме видиш омъжена за кротко момче, което можеш да въртиш на малкия си пръст. Набързо да ми направи куп деца и да ме превърне в дебелана. Това ти се ще, нали? А защо не се запиташ какво искам аз?

— Сюзън, ти не знаеш какво искаш.

Изрече го тъй твърдо и убедено, че за миг Сюзън бе склонна да повярва. Представи си как изглеждат отстрани, застанали една срещу друга — майка и до люлеещия се стол, тя до вратата; свързваше ги само чиле зелена прежда, раздърпана и изтъняла от неспирно навиване и размотаване. После си представи майка си с въдичарска шапка, върху която са накачени кукички и изкуствени мухи. Облечена в жълта басмяна рокля, тя отчаяно се мъчи да придърпа към брега огромна пъстърва. Да я придърпа — и право в кепчето. Но с каква цел? За тигана? За препариране?

— Не, мамо. Много добре знам. Искам Бен Миърс. Завъртя се и тръгна към стълбата. Майка й я догони, крещейки пискливо:

— Не можеш да наемеш квартира! Нямаш пари!

— Имам сто долара в чековата книжка и триста в спестовната — спокойно отвърна Сюзън. — Мисля, че мога да се хвана на работа в дрогерията на Спенсър. Мистър Лабри отдавна ми предлага.

— Много го е грижа за тебе. Само иска да ти наднича под полата — каза мисис Нортън, но тонът й бе спаднал с една октава. Гневът постепенно я напускаше и тя се чувстваше леко изплашена.

— Нека си наднича — отсече Сюзън. — Ще ходя с панталони.

— Скъпа, не се ядосвай. — Майка й пристъпи по стъпалата. — Аз ти желая доброто…

— Остави, мамо. Извинявай, че те ударих. Постъпих отвратително. Обичам те. Но ще се изнеса. Крайно време е. Трябва да го разбереш.

— Помисли си — каза мисис Нортън и сега ясно личеше, че е изплашена и съжалява. — Въпреки всичко смятам, че говорих разумно. Виждала съм ги такива наперени като Бен Миърс. Само едно ги интересува…

— Не. Стига вече. Сюзън продължи нагоре.

Майка й прекрачи още едно стъпало и подвикна подир нея:

— Когато си тръгваше оттук, Флойд беше в ужасно състояние. Той…

Но Сюзън захлопна вратата на стаята си и не чу останалото.

Просна се на леглото — до неотдавна по него се търкаляха плюшени играчки и пластмасов пудел с транзистор в корема — и се загледа в стената, за да прогони мислите. Сега на стената имаше няколко плаката на Сиера клуб, заменили някогашните изрезки от списания с образите на нейните кумири — Джим Морисън, Джон Ленън, Дейв ван Ронк и Чък Бери. Сянката на отминалите дни нахлу в съзнанието й като диапозитив, наложен върху реалността.

Представи си, почти видя огромните заглавия на евтините вестничета върху щанда. НЕЩАСТЕН „МОЖЕ БИ“ СЛУЧАЙ С МЛАД ПИСАТЕЛ И СЪПРУГАТА МУ ПРИ НЕУТОЧНЕНО МОТОЦИКЛЕТНО ПЪТУВАНЕ. По-нататък — грижливо подбрани двусмислици. Може би и снимка на местопроизшествието, направена от някой местен фотограф — прекалено жестока за солидните издания, но тъкмо на място за читателки като Мейбъл.

И най-лошото — семето на съмнението бе посято. Нелепо. Да не мислиш, че е лежал в хладилника, докато дойде тук? Че е пристигнал в дезинфекцирана целофанова опаковка като хотелска чаша? Нелепо. Ала семето беше посято. И заради това я изпълваше не проста детинска обида към майка й — изпитваше нещо жестоко, граничещо с ненавист.

Тя прогони мислите — навън, не навътре — после преметна лакът през лицето си и се унесе в тревожна дрямка, прекъсната отначало от звъна на телефона долу, после no-рязко от гласа на майка й:

— Сюзън! Търсят те!

Слезе долу и мимоходом забеляза, че минава пет и половина. На запад слънцето клонеше към хоризонта. В кухнята мисис Нортън се бе захванала да готви вечерята. Баща й още не се бе прибрал.

— Ало?

— Сюзън?

Гласът беше познат, но не можеше да се сети на кого принадлежи.

— Да, аз съм. Кой се обажда?

— Ева Милър, Сюзън. Имам лоши новини.

— Да не би нещо с Бен?

В устата й сякаш не бе останала и капчица слюнка. Ръката й се надигна към гърлото. Мисис Нортън бе излязла от кухнята с черпак в ръката и я гледаше втренчено.

— Ами… тук имаше бой. По някое време следобед, пристигна Флойд Тибитс…

— Флойд!

Мисис Нортън трепна и сякаш се смали.

— … и аз му казах, че мистър Миърс спи. Той ми благодари, любезно както винаги, обаче беше облечен адски странно. Попитах го дали е добре. Беше навлякъл някакъв вехт шлифер и странна шапка, а ръцете си държеше в джобовете. Когато мистър Миърс слезе, забравих да му кажа. Толкова тревоги си имам напоследък…

— Какво стана? — почти изкрещя Сюзън.

— Флойд го преби — печално отвърна Ева. — На място, пред пансиона. Шелдън Корсън и Ед Крейг излязоха да ги разтърват.

— Бен. Добре ли е Бен?

— Мисля, че не.

Слушалката сякаш щеше да се строши под пръстите й.

— Какво е станало?

— Флойд се изкопчи и блъсна мистър Миърс върху оная чуждестранна кола. Той си удари главата. Загуби съзнание и Карл Форман го откара до болницата в Къмбърланд. Друго не знам. Ако искаш…

Сюзън остави слушалката, изтича до гардероба и смъкна шлифера си от закачалката.

— Сюзън, какво има?

— Онова кротко момче Флойд Тибитс — отвърна тя, едва усещайки, че плаче. — Вкарал е Бен в болницата.

И без да чака отговор, изтича навън.

2.

Около шест и половина тя беше в болницата и седеше на неудобен пластмасов стол, гледайки с невиждащи очи някакъв стар брой на списание „Добро домакинство“. Никой друг не е дошъл, помисли тя. Ужасно, по дяволите, ужасно. Запита се дали да не позвъни на Мат Бърк, но се отказа при мисълта, че докторът може да дойде и да не я завари.

Минутната стрелка на стенния часовник пълзеше едва-едва. В седем без десет вратата се отвори и отвътре излезе лекар с куп бланки в ръката.

— Мис Нортън?

— Да, аз съм. Добре ли е Бен?

— Засега не мога да отговоря. — Той зърна как по лицето й плъзва страх и побърза да се поправи. — Изглежда, добре, но ще искаме да го задържим два-три дни. Има лека рана на главата, множество драскотини, контузии и страхотна синина под окото.

— Може ли да го видя?

— Не тази вечер. Той е под упойка.

— За минутка. Моля ви. Само за минутка.

Лекарят въздъхна.

— Можете да надникнете, щом толкова ви се иска. Най-вероятно ще е заспал. Не бива да казвате нищо, ако не ви заговори.

Изкачиха се на третия етаж и стигнаха до стаята по дълъг коридор, лъхащ на лекарства. Другият пациент четеше списание и им хвърли разсеян поглед.

Бен лежеше със затворени очи, завит с чаршаф чак до брадата. Беше толкова блед и неподвижен, че за един ужасен миг Сюзън го помисли за мъртъв — издъхнал тихичко, докато тя долу е разговаряла с доктора. После забеляза бавното, равномерно повдигане на гърдите му и облекчението бе толкова силно, че за момент се олюля. Вгледа се внимателно в лицето му, почти без да забелязва синините. Майка й го бе нарекла мамино синче и Сюзън разбираше откъде може да е дошло подобно впечатление. Чертите му бяха волеви, но интелигентни (жалко, че нямаше по-подходяща дума; „интелигентен“ можеш да наречеш местния библиотекар, който в свободното си време пише натруфени сонети за нарциси и маргаритки, ала друга дума просто не пасваше). Единствено косата изглеждаше мъжествена в общоприетия смисъл. Черна и гъста, тя като че се рееше над главата му. Бялата, марлена превръзка отляво над слепоочието рязко изпъкваше на тъмния фон.

Обичам този мъж, помисли тя. Оздравявай, Бен. Оздравявай и no-скоро довършвай книгата, за да се махнем заедно от Лот, ако ме искаш. И за двама ни тук вече няма място.

— Мисля, че е време да си тръгвате — каза докторът. Може би утре…

Бен се размърда и дрезгаво се прокашля. Клепачите му бавно се надигнаха, затвориха се, пак се отвориха. Очите му бяха замъглени от упойката, но в тях личеше и усещането за нейното присъствие. Ръцете му пропълзяха върху нейните. От очите й бликнаха сълзи и тя стисна пръстите му.

Той раздвижи устни и Сюзън се приведе, за да го чуе.

— Страхотни главорези има в това градче, нали?

— Бен, толкова съжалявам.

— Мисля, че му избих два зъба, преди да ме просне — прошепна Бен. — Не е зле за писател.

— Бен…

— Засега стига толкова, мистър Миърс — обади се докторът. — Тъкмо ви позакърпихме, не ни отваряйте пак грижи.

Бен завъртя очи към него.

— Само минутка.

Докторът въздъхна и вдигна ръце.

— И тя така казваше.

Бен склопи очи, сетне с мъка ги отвори отново. От устните му излетя неясно мърморене. Сюзън се приведе още по-близо.

— Какво, скъпи?

— Стъмни ли се вече?

— Да.

— Би ли посетила…

— Мат ли?

Той кимна.

— Кажи му…, че искам да ти разкаже всичко. Питай го дали… познава отец Калахан. Той ще разбере.

— Добре — каза Сюзън. — Ще му предам. Спи сега. Спи спокойно, Бен.

— Да. Обичам те.

Той промърмори още нещо, повтори го, после очите му се затвориха. Дъхът му стана дълбок и спокоен.

— Какво каза? — запита докторът.

Сюзън се навъси.

— Като че каза „затваряй прозорците“ — отвърна тя.

3.

Когато се върна в чакалнята за шлифера си, завари там Ева Милър и Крейг Невестулката. Ева беше облечена в старо зимно манто с рижава лисича яка, очевидно пазено за по-добри времена, а Невестулката се губеше в дълбините на огромно мотоциклетно яке. В гърдите на Сюзън се разля топлинка.

— Как е той? — запита Ева.

— Мисля, че ще се оправи. — Сюзън преразказа диагнозата на лекаря и лицето на Ева се поуспокои.

— Толкова се радвам. Мистър Миърс е много възпитан човек. Никога не съм имала такива неприятности в пансиона. А Паркинс трябваше да затвори Флойд в изтрезвителя. Макар че не изглеждаше пиян. Просто беше някак… замаян и объркан.

Сюзън поклати глава.

— Не съм очаквала подобно нещо от Флойд.

Настана смутено мълчание.

— Бен е свястно момче — каза Невестулката и потупа Сюзън по ръката. — За нула време ще се вдигне на крака. Помни ми думата.

— Не се и съмнявам — отвърна Сюзън и здраво стисна ръката му. — Ева, нали отец Калахан е свещеникът от „Сейнт Ендрю“?

— Да, защо?

— О…, странно. Слушайте, благодаря и на двама ви, че дойдохте. Ако можете да наминете и утре…

— Непременно — каза Невестулката. — Ще дойдем, нали, Ева?

И той прегърна Ева през кръста. Доста трябваше да се протегне, но в крайна сметка успя.

— Да, ще дойдем.

Сюзън излезе заедно с тях на паркинга м потегли към Джирусълъм’с Лот.

4.

Когато Сюзън почука на вратата, Мат не отвори веднага, нито пък изрева „Влизай!“ както обикновено, Вместо това отвътре боязливо се раздаде съвсем тих и почти неузнаваем глас:

— Кой е?

— Сюзи Нортън, мистър Бърк.

Той отвори вратата и промяната във вида му буквално я потресе. Стори й се стар и изнемощял. В следващия миг тя забеляза на гърдите му масивно позлатено разпятие. На фона на карираната фланелена риза евтиният претруфен кръст изглеждаше толкова странен и нелеп, че Сюзън бе готова да се разсмее…, но се удържа.

— Влез. Къде е Бен?

Тя разказа за станалото и лицето му се обтегна от тревога.

— Значи не кой да е, а тъкмо Флойд Тибитс е решил да се прави на оскърбен любовник, така ли? Едва ли би могъл да подбере по-неподходящ момент. Днес следобед докараха от Портланд тялото на Майк Райърсън и сега Форман го подготвя за погребение. А навярно ще трябва да отложим и експедицията до Марстъновия дом…

— Каква експедиция? Какво общо има Майк?

— Ще пиеш ли кафе? — разсеяно запита той.

— Не. Искам да разбера какво става. Бен каза, че вие знаете.

— Трудна задача — промърмори Мат. — Лесно му е на Бен да рече, че трябва да ти разкажа всичко. Аз да му мисля. Но ще опитам.

— Какво…

Той вдигна ръка.

— Най-напред един въпрос, Сюзън. Нали онзи ден беше с майка си в новия магазин?

Сюзън сбръчка чело.

— Разбира се. Защо питате?

— Можеш ли да ми опишеш впечатленията си от магазина и най-вече от собственика му?

— Мистър Стрейкър ли?

— Да.

— О, той е много чаровен — каза тя, — Навярно би било по-точно да кажа изтънчен. Похвали роклята на Глинис Мейбъри и тя се изчерви като ученичка. Заинтересува се защо мисис Бодин е с превързана ръка… заляла се, знаете, с гореща мазнина. Даде й рецепта за компрес. Даже сам я написа. А когато дойде Мейбъл… — Сюзън се разсмя.

— Да?

— Предложи й стол. Всъщност не беше стол, ами същински трон. Грамаден, целият покрит с махагонова резба. Сам го донесе от задната стая и през цялото време се усмихваше и бъбреше с другите посетители. А сигурно тежеше поне сто и петдесет килограма. Сложи го насред магазина и придружи Мейбъл до него. Под ръка, нали разбирате. И тя се кикотеше. Ако ви се е случвало някога да видите Мейбъл да се кикоти, значи вече нищо не може да ви учуди. После ни предложи кафе. Много силно, но великолепно.

— Харесваш ли го? — запита Мат, като я гледаше втренчено.

— Това е част от загадката, нали?

— Да, може би.

— Добре тогава. Ще отговоря от женска гледна точка. Харесвах го и в същото време не го харесвах. Мисля, че изпитвах към него леко сексуално влечение. Застаряващ мъж, извънредно учтив, чаровен и изтънчен. От пръв поглед личи, че може спокойно да избере най-доброто от менюто във френски ресторант и при това ще знае какво вино подхожда — не просто червено или бяло, а сорт, година и дори точно определена изба. Определено не е като тукашните мъже. Но и не е женствен — ни най-малко. Гъвкав като танцьор. А и определено има нещо привлекателно в мъж, който е съвършено плешив без да изпитва и капчица смущение.

Тя се изсмя малко извинително, усети, че се изчервява и се запита дали не говори повече, отколкото трябва.

— Но в същото време не го харесваше — каза Мат.

Сюзън сви рамене.

— Това е по-трудно за обяснение. Мисля… мисля, че усещах в него да се таи леко презрение. Цинизъм. Сякаш играеше определена роля и се справяше добре, но знаеше, че няма нужда да прилага всичките си трикове, за да ни заблуди. — Тя неуверена погледна Мат. — И като че в него имаше нещичко жестоко. Сама не знам защо ми се стори така.

— Купиха ли нещо?

— Малко, но това май не го смути. Мама купи югославска лавичка за разни дреболии, а мисис Петри си избра една симпатична сгъваема масичка, други купувачи не видях. А той изобщо не се вълнуваше. Само подканваше хората да кажат на приятелите си, че магазинът е отворен, да наминават по-често и всички да се сприятелим. Типичен старовремски чар.

— Мислиш ли, че е очаровал и другите?

— Да, масово — отвърна Сюзън, като сравняваше мислено възторга на майка си от Р. Т. Стрейкър със спонтанната й неприязън към Бен.

— Не видяхте ли партньора му?

— Мистър Барлоу ли? Не, той е на делова обиколка в Ню Йорк.

— Така ли? — замислено промърмори Мат. — Чудя се. Потайният мистър Барлоу.

— Мистър Бърк, не смятате ли, че е време да ми кажете какво става тук?

Мат тежко въздъхна.

— Навярно трябва да опитам. Онова, което ми каза току-що, е тревожно. Много тревожно. Толкова много неща съвпадат…

— Какво? Какво съвпада?

— Трябва да започна — каза той — от срещата си с Майк Райърсън в кръчмата на Дел снощи… снощи, а вече ми се струва, че е било преди век.

5.

Когато разказът привърши, наближаваше осем м двайсет и двамата бяха изпили по чаша кафе.

— Мисля, че това е всичко — каза Мат. — А сега искаш ли да се представя за Наполеон? Или да ти опиша астралните си разговори с духа на Тулуз-Лотрек?

— Не ставай смешен — каза тя. — Има нещо нередно, но не е това, което мислиш. Трябва да знаеш, че не е.

— Знаех, но до снощи.

— Ако не е нечие отмъщение, както предполага Бен, може да го е сторил самият Майк. В пристъп на безумие или нещо подобно. — Предположението звучеше неубедително, но въпреки всичко тя продължи: — Или пък неусетно си заспал и всичко е било само сън. Случвало ми се е да задремя и неусетно да се събудя след четвърт час.

Мат уморено вдигна рамене.

— Как да свидетелствам за нещо, което нито един нормален човек не би приел за реалност? Чух каквото чух. Не съм спал. И нещо ме изплаши… ужасно ме изплаши. Според старите книги вампирът не може просто да влезе в нечий дом и да изсмуче кръвта на стопанина. Не. Трябва да го поканят. Но снощи Майк Райърсън покани Дани Глик. И аз лично поканих Майк!

— Мат, разказвал ли ти е Бен за новата си книга?

Той прехвърли лулата си от ръка в ръка, но не я запали.

— Много малко. Само спомена, че е свързана с Марстъновия дом.

— Каза ли ти, че като малък е имал много мъчително преживяване в Марстъновия дом?

Мат стреснато надигна глава.

— Вътре ли? Не.

— Обзаложил се, че ще влезе. Искал да го приемат в една момчешка компания и му измислили изпитание — да влезе в Марстъновия дом и да изнесе нещо отвътре. Наистина го сторил… но преди да излезе, решил да се изкачи до спалнята, където се е обесил Хъби Марстън. Когато отворил вратата, видял Хъби да виси под тавана. Трупът отворил очи. Бен избягал. Този спомен го мъчи вече двайсет и четири години. Сега се е върнал в Лот, за да опише всичко и така да се освободи.

— Господи — прошепна Мат.

— Той има… има теория за Марстъновия дом. Изградил я е отчасти върху собственото си преживяване, отчасти върху някои поразителни резултати от изследванията за Хъбърт Марстън…

— Склонността му към дяволопоклонничество?

Сюзън трепна.

— Откъде знаете?

Мат се усмихна с лека печал.

— В едно малко градче не всички клюки са за широка употреба. Има и тайни. Част от тайните клюки на Сейлъм’с Лот са свързани с Хъби Марстън. Днес ги споделят само десетина от старите кореняци — начело с Мейбъл Уъртс, естествено. Било е отдавна, Сюзън. Но не времето слага печат върху някои събития. Знаеш ли, странно е. Дори и Мейбъл не би разговаряла за Хъбърт Марстън с никого извън кръга на посветените. Е, да, разговарят за смъртта му, За убийството. Но цели десет години той е живял горе с жена си и се е занимавал Бог знае с какво. Запиташ ли за това, нарушаваш някакъв неписан закон — може би най-ясно изразеното табу в западната цивилизация. Шушука се дори че Хъбърт Марстън отвличал дечица и правел кървави жертвоприношения за своите адски божества. Изненадан съм, че Бен е успял да разкрие толкова много. В това отношение над Хъби, жена му и къщата се спуска завесата на едва ли не родово-племенна тайна.

— Не го е открил тук.

— А, ясно тогава. Подозирам, че теорията му отразява една доста стара измислица на парапсихолозите — че хората отделят зло също тъй както отделят храчки, екскременти или изрязани нокти. Че злото не изчезва. А в нашия случай — че Марстъновият дом може да се е превърнал в нещо като злокобна батерия, акумулатор на злото.

— Да. — Сюзън го гледаше изумено. — Употребяваше точно същите думи.

Мат сухо се изкиска.

— Чели сме едни и същи книги. А ти какво мислиш, Сюзън? Има ли в твоята философия място за още нещо освен земята и небето?

— Не — каза тя спокойно и твърдо. — Къщите са си къщи. Злото изчезва, след като бъде извършено.

— Намекваш, че вече съм на път към безумието, а неуравновесеният характер на Бен би ми помогнал да го повлека подир себе си?

— Не, разбира се. Не ви смятам за ненормален. Но трябва да разбирате, мистър Бърк…

— Тихо.

Той бе навел глава на една страна. Сюзън млъкна и се ослуша. Нищо… освен може би прашене на суха дъска. Тя изгледа Мат въпросително и той поклати глава.

— Докъде бяхме стигнали?

— По съвпадение сега е най-неподходящият момент за намеренията му да се пребори с демоните от детството си. Из градчето се носят най-нелепи слухове откакто Стрейкър нае къщата и отвори магазина. Между другото, клюките засягат и Бен. Понякога заклинанията против духове се обръщат срещу онзи, който ги изрича. Мисля, че Бен трябва да напусне този град, а може би и вие се нуждаете от ваканция, мистър Бърк.

Говорейки за заклинания, тя си припомни, че Бен я бе помолил да спомене на Мат за католическия свещеник. Реши да премълчи. Сега отлично разбираше причината за молбата му, ала това би означавало да долее масло в огъня, който според нея и без това пламтеше твърде заплашително. Ако Бен се сетеше да я пита, щеше да каже, че е забравила.

— Знам колко безумно трябва да звучи — каза Мат. Невероятно е даже за мен, въпреки че чух скърцането на рамката и смеха, а на сутринта видях капакът от прозореца да се търкаля край алеята. Но ако с това бих разсеял поне малко тревогите ти, трябва да кажа, че Бен реагира извънредно благоразумно. Предложи да сметнем станалото за теория, която можем да потвърдим или опровергаем, и за начало…

Той отново млъкна и се ослуша. Този път мълчанието се проточи и когато Мат заговори, Сюзън изтръпна от твърдата увереност, звучаща в тихия му глас.

— Горе има някой.

Тя се вслуша. Нищо.

— Въобразявате си.

— Познавам си къщата — тихо каза той. — В гостната има някой… ето, чуваш ли?

И този път тя чу. Отчетлив пукот на дъска, както понякога се случва в старите къщи без видима причина. Но за Сюзън в този звук сякаш се криеше и още нещо — нещо неописуемо лукаво и коварно.

— Качвам се — каза Мат.

— Не!

Бе възкликнала, без да мисли. И веднага си каза: Хубава работа, май и аз се превръщам в плашливо момиченце, свито край камината и убедено, че вън край стряхата вият таласъми.

— Снощи се изплаших, не направих нищо и стана по-зле. Сега ще се кача горе.

— Мистър Бърк…

Сега и двамата говореха едва чуто. Във вените на Сюзън се нагнетяваше напрежение, мускулите й се вдървяваха. Може би горе наистина имаше някой. Крадец.

— Говори — каза той. — След като тръгна, продължавай да говориш. За каквото и да е.

И преди тя да възрази, Мат се надигна от стола и закрачи към стълбата с поразително гъвкава стъпка. За миг се озърна назад, но Сюзън не успя да разчете чувствата в погледа му. Сетне Мат изчезна нагоре по стъпалата.

Зашеметена от внезапния обрат на нещата, тя имаше чувството, че всичко е нереално. Само преди две минути обсъждаха събитията разумно, под спокойната светлина на електрическите лампи. А сега се боеше. Въпрос: ако затвориш някой психолог в една стая с човек, който се смята за Наполеон и ги оставиш там цяла година (или десет, или двадесет), какво ще се получи — двама психолози или и двамата ще излязат с ръка под средното копче на ризата? Отговор: липсват данни.

Тя отвори уста, поколеба се и каза:

— Двамата с Бен мислехме в неделя да отскочим по магистрала 1 до Камдън… нали го знаете, градчето, където са снимали филма „Пейтън плейс“, но сега навярно ще трябва да отложим. Там има чудесна малка църквичка…

Откри, че съвсем не е трудно да бъбри, макар че ръцете й се бяха вплели една в друга до побеляване на пръстите. Съзнанието й беше ясно, все още незасегнато от нелепите приказки за кръвопийци и възкръснали мъртъвци. Вълните на мрачен ужас идваха от много по-древната мрежа на нерви и ганглии в основата на гръбначния стълб.

6.

Изкачването по стълбите бе най-непосилното начинание в живота на Мат Бърк. Ни повече, ни по-малко. Нищо друго не можеше и да се сравнява с това преживяване. Освен може би една случка.

На осемгодишна възраст се бе записал в отряда на скаутите — група за най-малките. До къщата на ръководителката имаше километър и половина и на отиване беше приятно, даже чудесно, защото грееше меко следобедно слънце. Ала на връщане падаше здрач, освободените сенки пропълзяваха през пътя на дълги криволици… а ако събирането се окажеше особено интересно и продължеше повечко от обикновено, трябваше да се прибира в тъмното. Сам.

Сам. Да, това беше думата, най-ужасната дума в английския език. Думата „убийство“ бледнее пред нея, а думата „ад“ е просто жалък синоним…

Край пътя имаше стара, полуразрушена методистка църква с неравна и буренясала ливада отпред. Когато минаваше под нелепо втренчения взор на разбитите прозорци, стъпките му сякаш ставаха оглушителни и ако си подсвиркваше, мелодията замръзваше на устните му, обземаха го мисли какво ли е вътре — преобърнати скамейки, прогнили молитвеници, порутен олтар, където само мишките си устройват сборища, и започваше да се пита дали там няма и още нещо освен мишките — незнайни безумци, ужасни чудовища. Може би надничаха към него с жълти змийски очи. И може би някоя вечер нямаше да се задоволят само с гледането; може би някоя вечер пропуканата, провиснала врата щеше да се отвори изведнъж и онова, което излезе от нея, щеше да отнеме разсъдъка му още от пръв поглед.

А не можеше да го обясни на родителите си, те бяха чеда на светлината. Както не можеше да им обясни и това, че веднъж, когато беше едва на три години, резервното одеяло край креватчето му се превърна в кълбо от змии, втренчили насреща му плоските си, немигащи очи. Нито едно дете не може да победи тези страхове, помисли той. Щом не можеш да разкажеш за страха, не можеш и да го победиш. А страховете, заключени в детското съзнание, са прекалено грамадни, за да излязат през устата. Рано или късно си намираш спътник, за да крачи до теб край всички изоставени църкви, които отминаваш от беззъбото детство до изкуфялата старост. Докато стигнеш до днешната вечер. Днешната вечер, когато откриваш, че старите страхове изобщо не са изчезнали — само са били погребани в мънички детски ковчези с букетче от шипков цвят върху капака.

Не включи лампите. Изкачваше се стъпало по стъпало, като прескочи шестото, което скърцаше. Стискаше разпятието с потна, лепкава длан.

Достигна последното стъпало и безшумно се завъртя да огледа коридора. Вратата на гостната зееше леко открехната. Беше я затворил преди няколко часа. Отдолу долиташе монотонният говор на Сюзън.

Внимателно, за да не скърцат дъските под нозете му, Мат се прокрадна към вратата и застана пред нея. Основата на всички човешки страхове, помисли той. Притворена, леко открехната врата.

Пресегна се и я тласна навътре.

Майк Райърсън лежеше на кушетката.

Лунните лъчи нахлуваха през прозорците и посребряваха стаята, превръщаха я в лагуна на сънищата. Мат тръсна глава, сякаш, за да проясни мислите си. Имаше чувството, че се е върнал назад във времето, че е попаднал в предишната вечер. Сега щеше да слезе долу и да позвъни на Бен, защото Бен още не е в болницата…

Майк отвори очи.

Само за миг те проблеснаха в лунната светлина сребро, обрамчено в червено. Бяха безизразни като избърсана черна дъска. В тях нямаше и следа от човешка мисъл или чувство. Очите са прозорци на душата, казва Уърдсуърт. Може би, но зад тия очи лежеше пуста, изоставена стая.

Майк се надигна и седна. Чаршафът се свлече от гърдите му и Мат зърна грубите шевове върху разрезите от аутопсията, дело на болничния патолог или съдебния лекар. Може би лекарят си бе подсвиркван, въртейки иглата.

Майк се усмихна. Резците и кучешките зъби бяха бели и остри. Самата усмивка напомняше по-скоро гърч на лицевите мускули; в очите нямаше и следа от нея. Те си оставаха все така мъртвешки безизразни.

— Погледни ме — изрече Майк ясно и отчетливо.

Мат погледна. Да, очите бяха съвършено безизразни. Ала дълбоки, много дълбоки. Сякаш виждаше в тях собствения си образ като малка сребриста камея, давеше се в наслада и светът изглеждаше незначителен, страховете ставаха незначителни…

Отстъпи назад и изкрещя:

— Не! Не!

После вдигна високо разпятието.

Създанието в образа на Майк Райърсън изсъска, сякаш бе плиснал в лицето му вряла вода. То протегна ръце, като да се закрие от удар. Мат прекрачи в стаята; Райърсън пък отстъпи назад.

— Махай се оттук! — задавено изрече Мат. — Отменям поканата!

Райърсън нададе остър, протяжен писък, изпълнен с ненавист и болка. Олюлявайки се, направи четири неуверени крачки назад. Ръбът на отворения прозорец го подсече зад коленете, Райърсън залитна и загуби равновесие.

— Ще се погрижа да спиш като мъртъв, учителю. Изчадието рухна навън към мрака, заднешком, с отметнати над главата ръце като плувец, който скача от висок трамплин. Бледото тяло лъщеше като мрамор и с остър, бездънен контраст по него лъкатушеха шевовете върху черните Y-образни разрези.

Ужасеният Мат изкрещя безумно, втурна се към прозореца и надникна навън. Не видя нищо освен сребристата лунна нощ… а във въздуха между прозореца и светлините на долния етаж висеше облаче редки, танцуващи искрици — може би прах. Те се завихриха, сляха се за миг в чудовищно подобие на човешка фигура и изчезнаха в пустотата.

Обърна се да побегне и точно в този миг се олюля от болката, нахлула в гърдите му. Вкопчи пръсти в ризата си и се преви на две. Болката сякаш прииждаше по ръката му на плътни, пулсиращи вълни. Разпятието се люшна пред очите му.

Излезе през вратата, кръстосал ръце пред гърдите си, без да изпуска верижката на разпятието. Продължаваше да вижда образа на Майк Райърсън, увиснал в мрака като блед плувец.

— Мистър Бърк!

— Домашният ми лекар се казва Джеймс Коди — изрече той с вледенени устни. — Има го на картончето до телефона. Мисля, че имам сърдечен удар.

И Мат се просна по очи в коридора.

7.

Тя набра номера, изписан на картончето край името ДЖИМИ КОДИ, ДОКТОРЧЕ. Думите бяха грижливо оформени с познатите й още от гимназията четливи главни букви. Отсреща се обади женски глас и Сюзън запита:

— У дома ли си е докторът? Спешен случай!

— Да — спокойно каза жената. — Говорете.

— Доктор Коди слуша.

— Обажда се Сюзън Нортьн. Намирам се в дома на мистър Бърк. Той получи сърдечен удар.

— Кой? Мат Бърк ли?

— Да. В безсъзнание е. Какво трябва да…

— Повикайте бърза помощ — каза Коди. — В Къмбърланд номерът е 841–4000. Стойте до него. Завийте го с одеяло, но не го местете. Разбирате ли?

— Да.

— Пристигам след двадесет минути.

— Бихте ли…

Но телефонът изщрака и тя остана сама. Обади се на бърза помощ и пак остана сама с мисълта, че трябва да се изкачи горе при него.

8.

Гледаше стълбата и сама се учудваше на тръпките, разтърсващи тялото й. Искаше й се всичко да бе станало другояче — не заради удара на Мат, а заради този болезнен, смазващ страх. Допреди малко не бе вярвала на нито една негова дума — тогава смяташе, че представата на Мат за предната вечер просто трябва да се разгледа в светлината на общоприетите факти. Нищо повече. А сега твърдината на недоверието бе изчезнала изпод краката й и тя имаше чувството, че пада.

Бе чула гласа на Мат, след него бе чула и ужасяващото глухо проклятие: Ще се погрижа да спиш като мъртъв, учителю. Гласът, изрекъл тия думи, бе загубил всичко човешко и звучеше също тъй чуждо както би прозвучал кучешки лай.

Преодолявайки с усилие всяко стъпало, тя се заизкачва по стълбата. Дори и лампите в коридора не я ободриха. Мат лежеше там, където го бе оставила, с извита настрани глава, тъй че дясната буза се притискаше към грубата тъкан на пътеката. Дишаше тежко, с мъчителни стонове. Сюзън се наведе, разкопча горните две копчета на ризата му и дишането като че стана малко по-леко. После тя влезе в гостната да потърси одеяло.

Стаята беше прохладна. Прозорецът зееше отворен. На леглото бе останал само голият дюшек, но в горния рафт на гардероба имаше сгънати одеяла. Докато се връщаше към коридора, лунните лъчи проблеснаха върху нещо на пода край прозореца и тя се наведе да вдигне предмета. Позна го веднага. Пръстен с емблемата на Къмбърландската обединена гимназия. От вътрешната страна бяха гравирани инициалите М. К. Р.

Майкъл Кори Райърсън.

За миг, застанала сред мрака, тя повярва. Повярва на всичко. В гърлото й се надигна писък и тя го сподави, преди да е излетял, ала пръстенът се търкулна от дланта й и остана да лежи на пода под прозореца, просветвайки в лунното сияние, прорязващо есенната тъма.

1.

Градчето познава мрака.

То познава мрака, който се спуска над земите, когато неуморното въртеливо движение ги закрива от слънцето, познава и мрака на човешката душа. Градчето е сбор от три части, които в обединението си създават нещо ново и по-голямо. Градът е сплав от хората, които живеят тук, сградите, които са издигнали, за да живеят или да вършат делата си в тях, и земята, върху която лежи. Хората са потомци на англичани, шотландци и французи. Разбира се, има и други — лек примес като щипка пипер в пълна солница, ала те не са много. Животът тук никога не е напомнял кипящ казан, ако изобщо е къкрил, то винаги е било на слаб огън. Почти всички здания са изградени от доброто старо дърво. Множество стари къщи днес представляват празни кутии, а повечето обществени сгради всъщност са само фалшиви фасади, макар че никой не би могъл да каже защо. Хората знаят, че зад тия калкани няма нищо, както знаят и това, че Лорета Старчър носи перука. Земята тук е гранитна, покрита с крехък тъпичък слой почва. Земеделието е неблагодарен, изнурителен, отчайващ, безумен труд. Браната измъква едри късове гранитна скала и зъбците се трошат върху тях. През май, щом почвата поизсъхне, та да не затъваш в нея, изкарваш камионетката и преди бракуването ти и момчетата я товарите десетина пъти с камъни, за да ги изхвърлите на буренясалата грамада, която се трупа още от 1955 година, когато за пръв път си дръзнал да хванеш бика за рогата. И след като си ги събирал толкова дълго, че никакво миене не изкарва калта изпод ноктите ти, а пръстите ти са станали подути и безчувствени, осеяни с неестествено широки пори, накрая закачаш браната за трактора и още преди да изкараш втория ред строшаваш един зъбец върху камък, който си пропуснал. И ти се захващаш да го сменяш, като караш най-голямото момче да вдигне браната, та да се пресегнеш по-удобно, а ето, че вече и първият пролетен комар бръмчи кръвожадно над ухото ти с онзи вбесяващ тъничък писък, от който вечно ти хрумва, че навярно тъкмо такъв звук чуват смахнатите, преди да изпотрепят всичките си дечурлига, или да натиснат педала до дупка и да затворят очи насред магистралата, или да захапят дулото на чифтето и да натиснат спусъка с палеца на крака си; а сетне браната се изплъзва от потните пръсти на момчето, един от зъбците одира ръката ти и докато се оглеждаш в един застинал, отчаян миг между два удара на сърцето, докато ти се струва, че можеш просто да зарежеш всичко и да се пропиеш или да отидеш в банката, където си ипотекирал нивите, и да обявиш банкрут, в този миг на ненавист към земята и безплътните окови на гравитацията, които те удържат на нея, ти разбираш, че въпреки всичко я обичаш, усещаш, че тя познава мрака и винаги го е познавала. Земята те е обсебила, оковала те е с яки вериги, а заедно с тебе и къщата, и жената, в която си се влюбил още от първия гимназиален клас (само че тогава тя е била момиче, а ти и помен си нямал от момичета, знаел си само, че трябва да си имаш момиче и да не го изпускаш, а то да драска името ти по кориците на тетрадките, и най-напред ти си я сломил, сетне тя е сломила тебе, а накрая вече не ви е интересувало кой кого), и хлапетата също са те обсебили, хлапетата, заченати на скърцащото двойно легло с пукната табла. Двамата с нея сте заченали хлапетата в късни вечери — шест, или седем, или десет. Банката те държи здраво, държи те и магазинът на Сиърс в Люистън, и търговецът на коли, и Джон Диър от Брунсуик. Но най-здраво те държи градчето, защото го познаваш както познаваш гръдта на жена си. Знаеш кой ще се мотае по пладне около магазина на Кросън, знаеш кой си има неприятности с жената още преди той самият да го знае, както например Реджи Сойър още не е разбрал, че онова хлапе от телефонната компания честичко се пооблажва с Бони Сойър; знаеш накъде водят всички пътища и къде ще е най-удобно тримата с Ханк и Ноли Гардънър да паркирате колите в петък вечер за по две-три бири или шише бърбън. Познаваше терена и знаеш точно как да минеш през Блатата през април, без да си намокриш ботушите. Всичко познаваш. И всичко те познава, знае как те боли чаталът вечер след брануването, знае, че първият доктор е сбъркал и оная бучица на гърба ти е била най-обикновена киста, тъй че няма нищо страшно, знае как се чудиш и маеш над камарата сметки, идващи през последната седмица на месеца. Земята не се хваща на твоите лъжи, дори на ония, в които сам вярваш — как ще откараш жената и децата до Дисниленд догодина или по-догодина, как ще спестиш пари за нов цветен телевизор, ако наесен сам си нацепиш дървата, как всичко, ама всичко ще се оправи. Животът ти в градчето е ежедневно интимно общуване — толкова всеотдайно, че в сравнение с него онова, което вършиш вечер с жена си в скърцащото легло, изглежда като безобидно ръкостискане. Животът в градчето е прозаичен, чувствен и опияняващ. А по мръкнало градчето е твое и ти си негов, и заедно заспивате мъртвешки сън, както навярно спят камъните в северната ти нива. Всъщност тук няма друг живот освен бавната смърт на дните, тъй че, когато над градчето приижда зло, идването му изглежда едва ли не предопределено, упойващо и приятно. Сякаш градчето е знаело точно кога и под каква форма ще дойде злото.

Градчето си има тайни и ги опазва добре. Не всички са известни на хората. Местните жители знаят, че някога жената на стария Алби Крейн е избягала с търговски пътник от Ню Йорк… или си мислят, че знаят. Но истината е, че след като търговският пътник я заряза, Алби и пръсна черепа, върза на краката й тежък камък и я цамбурна в стария кладенец, а двайсет години по-късно Алби кротко умря в леглото си от сърдечен удар, както по-късно в нашия разказ ще умре и синът му Джо, и може би един ден някое хлапе ще се натъкне на стария кладенец под непроходимите къпинови гъсталаци, ще дръпне избелелите, загладени от времето дъски и ще зърне прогнилия скелет, вперил нагоре невиждащ поглед между високите каменни стени, и отпред върху ребрата му все още ще виси зеленясал, обрасъл с мъх гердан — подарък от любвеобвилния търговски пътник.

Хората знаят, че Хъби Марстън е убил жена си, но не знаят какво я принуди да прави преди това, не знаят какво е станало между тях в онази слънчева кухня, миг преди да я простреля в главата, докато мирисът на цъфнали орлови нокти висеше из въздуха като задавящо-сладникавата воня на отворен екарисаж. Не знаят, че тя го умоляваше да стреля.

Някои от най-възрастните жени в града — Мейбъл Уъртс, Глинис Мейбъри, Одри Хърси — помнят, че Лари Маклауд намери в камината на горния етаж листове овъглена хартия, но нито една от тях не знае, че тия листове са били резултат от дванайсетгодишната кореспонденция между Хъбърт Марстън и някакъв австрийски благородник с удивително древно потекло на име Брайхен, че връзката помежду им е започнала с посредничеството на един извънредно странен бостънски антиквар, сполетян през 1933 година от твърде мъчителна смърт, че Хъби е изгорил писмата лист по лист, гледайки как пламъците зачернят и изпепеляват плътната кремава хартия и изличават изящния, бисерен почерк. Не знаят, че при това се е усмихвал както се усмихва Лари Крокет колчем отвори сейфа си в Портландската банка и зърне баснословно ценните документи за собственост върху няколко терена.

Хората знаят, че Корета Саймънс, вдовицата на стария Саймънс Скокливеца, умира бавно и мъчително от рак на червата, но не знаят, че зад изкорубените тапети в дневната са натъпкани над трийсет хиляди долара в брой, получени от застраховката на мъжа й, които тя не е внесла в банката, а сега, изпаднала в крайна нужда, изобщо не си спомня за тях. Хората знаят, че през далечния опушен септември на 1951 година пожарът унищожи половината град, но не знаят, че огънят бе подпален умишлено и че момчето, което стори това, завърши гимназията със златен медал през 1953 и замина да печели по сто хиляди долара годишно на Уол Стрийт, а дори и да знаеха, не биха разбрали нито импулса, който го тласка към тази постъпка, нито угризенията, които го терзаха цели двайсет години, докато накрая мозъчен инсулт го събори в гроба, преди да бе навършил четирийсет и шест.

Хората не знаят, че понякога отец Джон Грогинс се събужда посред нощ и под плешивия му череп още са живи ужасните сънища — сънища, в които застава сред класната стая за вечерния час по вероучение гол и хлъзгав, а малките госпожички до една са готови и го чакат; че през целия петъчен ден Флойд Тибитс се шляеше насам-натам болнав и замаян, усещаше ненавистните слънчеви лъчи върху странно бледата си кожа, мъгляво си спомняше за посещението при Ан Нортън, изобщо не помнеше боя с Бен Миърс, ала помнеше с каква прохладна благодарност посрещна залеза — благодарност и нетърпеливо очакване за нещо велико и прекрасно; че в дъното на гардероба си Хал Грифън е скрил шест неприлични книжлета и при всеки удобен случай онанира над тях; че Джордж Мидлър има пълен куфар с копринени гащички, сутиени и чорапи, че понякога дръпва завесите в апартамента си над универмага, заключва вратата с ключа и резето, после застава пред голямото огледало в спалнята, докато дишането му стане трескаво и прекъслечно, а след това пада на колене и онанира; че Карл Форман искаше да изпищи, ала гласът му секна, когато тялото на Майк Райърсън затрепера върху металната маса в мазето под погребалното бюро, и писъкът застина в гърлото му беззвучен и невидим като стъкло, докато Майк отваряше очи и се надигаше; или че десетмесечният Ранди Макдугъл дори не опита да се защити, когато Дани Глик се провря през прозорчето на спалнята му, измъкна бебето от люлката и впи зъби в шията, където все още личаха синини от ударите на майка му.

Това са тайните на градчето и по-късно някои ще станат известни, други завинаги ще потънат в небитието. Градчето ги крие с безизразно лице като опитен картоиграч.

Не го интересуват ни Божиите, ни човешките, ни сатанинските дела. То познава мрака. И мракът му стига.

2.

Още щом се събуди, Санди Макдугъл разбра, че нещо не е наред, но не можеше да си изясни какво точно. Леглото до нея беше празно; днес Рой имаше почивен ден и бе заминал на риболов с приятели. Щеше да се върне около пладне. Не миришеше на загоряло, не я болеше никъде. Тогава какво не беше наред?

Слънцето. Слънцето не беше наред.

Лъчите му бяха пропълзели високо по тапетите и в тях танцуваха сенки от клоните на клена зад прозореца. Но Ранди винаги я събуждаше много преди сянката на клена да стигне толкова високо…

Изненаданият й поглед се стрелна към будилника на нощното шкафче. Беше девет и десет.

В гърлото й се надигнаха тръпки.

— Ранди? — подвикна тя и се втурна с развян пеньоар по тясното коридорче на фургона. — Ранди, миличък!

Детската стая бе смътно осветена от единственото малко прозорче над люлката… отворено. Но тя го бе затворила, преди да си легне. Винаги го затваряше.

Люлката беше празна.

— Ранди? — прошепна тя. И го видя.

Мъничкото телце, облечено в избелели от пране ританки, беше захвърлено в ъгъла като никому ненужна вещ. Едното краче стърчеше нелепо нагоре като обърнат въпросителен знак.

— Ранди!

С лице, прорязано от дълбоките бръчки на потресението, тя рухна на колене до телцето. Повдигна го в прегръдките си. Беше изстинало.

— Ранди, бебчо миличък, събуди се, Ранди, Ранди, събуди се…

Синините бяха изчезнали. До една. Само за няколко часа бяха избледнели, оставяйки телцето и личицето безукорно чисти. Кожата беше румена. За пръв път от раждането му насам тя повярва, че е красив и изпищя от вида на тая красота — ужасен, безпомощен писък.

— Ранди! Събуди ee. Ранди? Ранди? Ранди?

С бебето в ръце тя се изправи и хукна назад по коридора, без да усеща, че пеньоарът се е изхлузил от едното й рамо. Високото детско столче още си стоеше в кухнята и по табличната му бяха полепнали следи от снощната вечеря на бебето. Тя намести Ранди на седалката, обляна от слънчев лъч. Детската главичка клюмна пред гърдите и телцето бавно, неумолимо се изхлузи настрани, докато заседна в ъгъла между табличната и страничната облегалка.

— Ранди? — повтори тя усмихнато. Очите й бяха изхвръкнали от орбитите като нащърбени топчета от синьо стъкло. Потупа го по бузите. — Хайде, събуди се, Ранди. Закуска. Кой иска да папка? Моля ти се… о, Исусе… моля ти се…

Тя отчаяно се завъртя настрани, отвори едно от шкафчетата над печката и затършува вътре, разсипвайки пакет ориз, кутия консервирани зеленчуци, бутилка олио. Бутилката се строши и пръсна гъста течност по печката и пода. Най-сетне Санди откри бурканче течен шоколад и грабна от сушилната за чинии пластмасова лъжичка.

— Виж, Ранди. Нали го обичаш. Събуди се и виж хубавото шоколадче. Кокадче, Ранди. Кокадче, кокадче. — Ярост и ужас я заляха изведнъж. — Събуди се! — изкрещя тя срещу бебето, изпръсквайки със слюнка прозрачната кожа по челцето и бузите. — Събуди се събуди се за Бога проклето лайно. СЪБУДИ СЕ!

Развинти капачката на бурканчето и загреба с лъжичката от шоколада. Ръката й вече знаеше истината и трепереше толкова силно, че разсипа почти всичко. Тя пъхна остатъка между мъничките отпуснати устни и при това още няколко гъсти капки се стекоха върху табличната с ужасяващо пльокане. Лъжичката изтрака по зъбките на бебето.

— Ранди — умолително изрече тя. — Не се шегувай с мамичка.

Тя посегна с другата ръка, отвори устата му с пръст и изсипа вътре колкото бе останало от шоколада.

— Така — каза Санди Макдугьл.

По устните й плъзна усмивка — неописуема усмивка на крехка, вече прекършена надежда. Тя седна на кухненския стол и се отпусна бавно, мускул по мускул. Сега всичко щеше да се оправи. Сега Ранди щеше да разбере, че тя все още го обича и щеше да прекрати жестоката измама.

— Вкусно ли е? — прошепна тя. — Кусно кокадче, Ранди? Ще се усмихнеш ли на мамичка? Хайде, на мама доброто момче, усмихни се.

Тя посегна и с треперещи пръсти повдигна нагоре ъгълчетата на устните му.

Шоколадът се изсипа на табличката.

Пльок.

Санди нададе писък.

3.

В събота сутринта Тони Глик се събуди, когато жена му Марджъри падна в хола на долния етаж.

— Марджи? — подвикна той, докато се надигаше и стъпваше на пода. — Мардж?

След дълго, дълго мълчание тя отговори:

— Добре съм, Тони.

Той седеше на леглото с клюмнала глава и тъпо се взираше в краката си. Беше само по долнище на пижамата и шнурът провисваше от пояса му между раираните крачоли. Рошавата му коса стърчеше на всички страни. Беше гъста и черна, както косата на двамата му синове. Хората го смятаха за евреин, но той често си мислеше, че косата би трябвало да издава италианския му произход, фамилията на дядо му беше Гликучи. Когато някой му подхвърлил, че в Америка е по-лесно да се оправиш, ако имаш кратко и звучно американско име, дядото официално се прекръстил на Глик, без да подозира, че с това само заменя реалната си принадлежност към едно малцинство с предполагаемо включване в друго. Тони Глик имаше мургаво, набито и мускулесто тяло. Върху лицето му бе застинало смаяното изражение на човек, пребит на излизане от кръчма.

Беше си взел болнични и през цялата отминала седмица спа почти непрекъснато. В съня всичко изчезваше. Не го спохождаха сънища. Лягаше си в седем вечерта и на следващата сутрин се събуждаше чак в десет, а следобед подремваше от два до три. От сцената на гробището до днешното слънчево съботно утро бе минала почти цяла седмица, ала това време му се струваше замъглено и съвършено нереално. Съседите упорито продължаваха да им носят храна. Тенджери, домашни консерви, кейкове, баници. Марджи казваше, че се чуди какво ще правят с всичко това. Не бяха гладни. В сряда вечерта той се опита да я погали в леглото и двамата се разплакаха.

Марджи не изглеждаше никак добре. Имаше си един личен метод за борба с трудностите — чистенето — и се бе захванала да чисти с маниакално усърдие, прогонващо всяка друга мисъл. По цял ден из къщата отекваше тракането на пълни кофи и бръмченето на прахосмукачката, из въздуха непрестанно се носеше острият мирис на амоняк и лизол. Грижливо бе опаковала в кашони всички детски дрешки и играчки, за да ги прати на Армията на спасението и благотворителния магазин. Когато в четвъртък сутринта излезе от спалнята, той зърна всички тия кутии, подредени край входната врата, с четливо надписани етикетчета върху капаците. През целия си живот не бе виждал нищо по-страшно от безмълвните кашони. После тя измъкна всички килими в задния двор, закачи ги по въжетата за пране и свирепо заудря с тупалката. И дори замъгленото съзнание на Тони неволно забеляза колко е побледняла от вторник или сряда насам; даже устните й като че бяха загубили естествения си цвят. Под очите й бяха плъзнали кафяви сенки.

Всички тия мисли прелетяха за миг през главата му и той се канеше пак да се просне на леглото, когато Марджи отново падна и този път не отговори на повикването.

Той стана, дотътри се до хола и я видя — лежеше на пода, едва дишаше и се взираше с невиждащи очи към тавана. Явно се бе наканила да преподрежда мебелите и всичко беше разместено, придавайки на стаята странен, съвсем непознат и объркан вид.

Нещо не беше наред с нея още отпреди, но през нощта се бе засилило и тя изглеждаше толкова зле, че видът й проряза замайването му като нож. Все още бе по пеньоар, разгърнат сега до средата на бедрото. Краката й бяха бели като мрамор; нямаше и следа от загара на лятната почивка. Ръцете й помръдваха безсилно като призраци. Дишаше с отворена уста, като че не й достигаше въздух. Тони забеляза колко странно изпъкват зъбите й, но не си направи труда да се замисли. Навярно беше от осветлението.

— Марджи! Скъпа!

Тя се опита да отговори, не успя и този път го проряза истински страх. Тони се изправи и реши да телефонира на доктора.

Вече посягаше към телефона, когато тя изрече:

— Не… не…

Повтаряше думата след всяко задъхано вдишване. Със сетни сили бе успяла да седне и мъчителната борба за дъх огласяше слънчевото безмълвие на къщата.

— Дръпни ме… помогни ми… слънцето пари…

Той се върна до нея и я повдигна, изненадан от лекотата на крехкото тяло. Сякаш тежеше не повече от наръч съчки.

— … дивана…

Положи я на дивана, като подпря гърба й на подлакътника. Сега вече не я докосваха навлизащите през прозореца слънчеви лъчи и дишането й се поуспокои. За момент тя затвори очи и той отново се изненада от контраста между устните и гладката белота на зъбите. Внезапно изпита желание да я целуне.

— Нека да повикам доктор — каза той.

— Не. По-добре ми е. Слънцето ме… изгаряше. От него губех сили. Сега е по-добре.

Бузите й бяха взели леко да поруменяват.

— Сигурна ли си?

— Да. Добре съм.

— Преуморяваш се, скъпа.

— Да — безучастно потвърди тя. Очите й гледаха равнодушно.

Той зарови пръсти в косата й, подръпна леко къдриците.

— Трябва да се изтръгнем от това състояние, Марджи. Трябва. Изглеждаш…

Замълча, за да не я засегне.

— Изглеждам ужасно — каза тя. — Знам. Снощи, преди да си легна, минах през банята, надзърнах в огледалото и едва се познах. За момент ми се стори… — Тя леко се усмихна. — Стори ми се, че през мен прозира ваната. Сякаш бях станала безплътна и… о, толкова бледа…

— Искам доктор Риърдън да те прегледа.

Но тя сякаш не чуваше.

— През последните три-четири нощи сънувам прекрасен сън, Тони. Толкова е реален. В съня Дани идва при мен. Казва ми: „Мамо, мамо, колко се радвам, че се прибрах!“ А после казва… казва…

— Какво казва? — меко я подкани Тони.

— Казва…, че отново е моето бебе. Че пак ще държа в скута си моето малко детенце. Започвам да го кърмя и… после усещам наслада, примесена с лека болка, съвсем както беше преди да го отбия, но вече му никнеха зъбки и понякога хапеше… о, сигурно звучи ужасно. Като в разните психиатрични истории.

— Не — каза той. — Не.

Коленичи до нея, а тя го прегърна през врата и безсилно зарида. Ръцете й бяха студени.

— Не викай доктора, Тони, моля те. Днес ще почивам.

— Добре — каза той и кой знае защо се разтревожи от съгласието си.

— Сънят е тъй прекрасен, Тони — изрече тя, притиснала лице до гърлото му. Имаше някаква поразителна чувствителност в движението на устните й, в прикритата твърдост на зъбите под тях. Той усети, че получава ерекция. — Как искам да го сънувам и тази нощ.

— Може би — каза той и я погали по косата. — Може би ще го сънуваш.

4.

— Боже мой, колко добре изглеждаш — каза Бен. Сред плътната белота и анемичните зелени шарки на болничния свят Сюзън Нортън наистина изглеждаше чудесно. Беше облечена в жълта блуза на черни вертикални райета и светлосиня къса джинсова пола.

— И ти май не си зле — каза тя, прекосявайки стаята.

Той я целуна жадно, ръката му плъзна по топлата извивка на бедрото и все по-нагоре…

— Хей! — възкликна тя, прекъсвайки целувката. — За такива работи гонят от болницата.

— Не могат да ме изгонят.

— Да, но мене могат.

Спогледаха се.

— Обичам те, Бен.

— И аз те обичам. Ако можех сега да се гушна при теб…

— Чакай само да дръпна завивката.

— Ами ако ни видят сестрите?

— Ще им кажем, че ми слагаш подлогата.

Тя усмихнато поклати глава и придърпа стола.

— Много неща се случиха в градчето, Бен.

Веселието му мигом се изпари.

— Какво например?

Тя се поколеба.

— Просто не знам какво да ти кажа, даже не съм наясно какво да мисля. Съвсем съм се объркала.

— Изплюй камъчето и остави аз да преценя.

— Какво е състоянието ти, Бен?

— Подобрява се. Нищо сериозно. Докторът на Мат, едно момче на име Коди…

— Не. Говоря за душевното ти състояние. Доколко вярваш в тия истории за граф Дракула?

— О. Това, значи. Разказа ли ти Мат?

— Мат е тук, в болницата. В интензивното отделение на горния етаж.

— Какво? — Бен се надигна на лакти. — Какво му се е случило?

— Сърдечен удар.

— Сърдечен удар!

— Доктор Коди казва, че състоянието му се стабилизира. Водят го между тежките случаи, но това е задължително през първите четиридесет и осем часа. По време на пристъпа, бях при него.

— Разкажи ми всичко, което си спомняш, Сюзън. Веселието бе изчезнало от лицето му. Сега чертите му изглеждаха изящно обтегнати, бдителни и съсредоточени. Сред необятната белота на болничната стая, чаршафите и памучната пижама, той отново й се стори обтегнат до крайност, може би вече до скъсване.

— Ти не отговори на въпроса ми, Бен.

— Как възприемам разказа на Мат ли?

— Да.

— Позволи ми вместо отговор да изложа хода на твоите мисли. Смяташ, че от Марстъновия дом ми е бръмнала някаква муха в главата, а сетне съм взел да се плаша от сянката си, както се казва. Добре ли преценявам?

— Да, навярно. Но никога не съм мислила за това с толкова… с толкова груби изрази.

— Знам, Сюзън. Нека да продължим с хода на мислите ти, ако правилно съм те разбрал. Може би ще имам полза от този разбор. По лицето ти усещам, че някакъв тежък удар те е заставил да отстъпиш. Така ли е?

— Да… но не вярвам, това не може…

— Чакай малко. Кажеш ли „не може“, всичко блокира. Точно тук закъсах и аз. Тия две абсолютни, проклети, властни думички. Не може. Сюзън, аз не вярвах на Мат, защото такова нещо не може да е вярно. Но както и да оглеждах цялата история, не намирах слабо място в нея. Най-логично е да предположим, че от известно време Мат не е с всичкия си, нали?

— Да.

— Приличаше ли ти на луд?

— Не. Не, но…

— Престани. — Той надигна ръка. — Пак си казваш наум „не може“, нали?

— Май че си прав — каза тя.

— И аз нямах чувството, че е луд или неуравновесен. Знам, че параноичните фантазии или маниите за преследване не изникват изневиделица. Те се развиват постепенно. Нуждаят се от грижливо напояване, окопаване и торене. Чувала ли си в градчето да се говори, че на Мат му хлопа дъската? Чувала ли си Мат да споменава, че някой се кани да му тегли ножа? Замесвал ли се е някога с несериозни обществени движения — например Синовете на американските патриоти или ония, дето твърдят, че флуоризацията на питейната вода предизвиква мозъчни тумори? Проявявал ли е някога прекомерен интерес към спиритични сеанси или книги за прераждането? Чувала ли си да е бил арестуван?

— Не — каза тя. — На всички въпроси отговорът е не. Но Бен… мъчно ми е да говоря така за Мат, мъчно ми е дори да си го мисля, но някои хора полудяват съвсем тихичко. Полудяват отвътре.

— Не ми се вярва — спокойно каза той. — Винаги има признаци. Понякога околните не ги разпознават предварително, но след това си спомнят за тях. Ако си съдебен заседател, би ли повярвала на Мат като свидетел в дело за автомобилна катастрофа?

— Да…

— Би ли му повярвала, ако каже, че е видял как крадец убива Майк Райърсън?

— Да, навярно бих му повярвала.

— Но не и това.

— Бен, то просто не може…

— Ето, пак го каза. — Той видя, че Сюзън е готова да възрази и вдигна ръка пред устата й. — Не споря по случая, Сюзън. Просто ти излагам хода на мислите си. Ясно?

— Ясно. Продължавай.

— Второто ми предположение беше, че всичко е организирано от някого. Че някой изпитва кръвна омраза към него.

— Да, и аз имах подобна идея.

— Мат казва, че няма врагове. Вярвам му.

— Всеки си има врагове.

— Но в различна степен. Не забравяй най-важното — в цялата тази каша е замесен мъртвец. Ако някой е искал да натопи Мат, значи за целта е трябвало да убие Майк Райърсън.

— Защо?

— Защото без труп всички тия фокуси губят смисъла си. И все пак според разказа на Мат срещата му с Майк е била съвършено случайна. Никой не го е карал да ходи при Дел в четвъртък вечерта. Нито анонимно обаждане, нито бележка, нито каквото и да било. Срещата е била случайна и това ни стига, за да изключим предположението за нечия намеса.

— Какво разумно обяснение ни остава?

— Че Мат е сънувал скърцането на прозореца, смеха и мляскането. Че Майк е умрял от естествена, но неизяснена смърт.

— Не вярваш и на това, нали?

— Не вярвам, че е сънувал скърцането. Прозорецът беше отворен. А външният капак се търкаляше долу на тревата. Видях го, Паркинс Джилеспи също го видя. Забелязах и още нещо. В къщата на Мат капаците се залостват отвън. Отвътре можеш да ги отвориш само с отверка или шпакла. А и това не би било лесно. Би оставило следи. Не забелязах никакви следи. Има и още нещо: почвата под прозореца е сравнително мека. Ако искаш да свалиш капака от втория етаж, трябва да се качиш на стълба и тя би оставила отпечатъци. Нямаше отпечатъци. Това ме смущава най-много. Свален е капакът от прозореца на втория етаж, а долу няма отпечатъци от стълба.

Двамата се спогледаха тревожно. Бен продължи:

— Цяла сутрин обмислям всичко това. Колкото повече мислех, толкова по-убедителна ми се струваше историята на Мат. Затова реших да рискувам. За момент се освободих от упоритото „не може“. А сега ми кажи какво се е случило снощи при Мат. Ако новите факти докажат, че съм изкукал, няма да има по-щастлив човек от мен.

— Едва ли ще го докажат — неохотно изрече тя. Става още по-зле. Мат тъкмо беше привършил разказа си за Майк Райърсън. Изведнъж му се стори, че горе има някой. Страхуваше се, но се качи. — Тя кръстоса ръце в скута си и ги стисна здраво, сякаш се боеше, че могат да отлетят. — Отначало не се случи нищо… после Мат извика, че отменя някаква покана. След това… о, всъщност не знам как да го…

— Продължавай. Не се колебай.

— Мисля, че някой — някой друг — изсъска. Чу се трополене, като че нещо падна. — Тя го изгледа мрачно. — И после чух нечий глас да изрича: Ще се погрижа да спиш като мъртъв, учителю. Точно това, дума по дума. А по-късно, когато влязох да потърся одеяло за Мат, намерих това.

Тя извади пръстена от джобчето на блузата си и го пусна в дланта му.

Бен го повъртя между пръстите, после се извърна към прозореца, за да различи инициалите.

— М. К. Р. Майк Райърсън ли означава?

— Майк Кори Райърсън. Изтървах го, после се заставих отново да го вдигна… мислех, че може да бъде интересен за тебе или за Мат. Задръж го. Не искам да ми го връщаш.

— И как се чувстваш сега?

— Зле. Много зле. — Тя предизвикателно вирна глава. — Но това категорично противоречи на разума, Бен. По-скоро бих повярвала, че Мат е успял някак да убие Майк Райърсън и по неизвестни за нас причини е измислил тая шантава вампирска история. Изхитрил се е да смъкне капака. Преправил си е гласа в гостната, докато го чаках долу, подхвърлил е пръстена…

— И за да изглежда по-убедително, сам си е причинил сърдечен удар — сухо добави Бен. — Не съм се отказал от надеждите за логично обяснение, Сюзън. Надявам се да го открия. Готов съм да се моля затова, филмовите чудовища са забавни, но никак не е весело да мислиш, че наистина те дебнат в мрака. Готов съм дори да приема предположението, че Мат е смъкнал капака — не би било чак толкова сложно да го стори с въжена примка от покрива. Да караме по-нататък. Мат е образован човек. Предполагам, че съществуват отрови, които биха предизвикали у Майк описаните симптоми… и може би някои от тях са трудни за откриване. Естествено, идеята за отравяне не е твърде правдоподобна, защото Майк не е хапвал почти нищо…

— Така твърди Мат — вметна тя.

— Не би си позволил да лъже. Зная, че изследването на стомашното съдържание е важна част от аутопсията. А от инжекция биха останали следи. Но нека в името на идеята предположим, че е възможно. Човек като Мат сигурно би намерил лекарство, с което да имитира сърдечен удар. Но къде е мотивът?

Тя безпомощно поклати глава.

— И дори да допуснем, че има някакъв незнаен мотив, защо ще му трябва да заплита подобна византийска интрига или пък да измисля толкова смахната история? Навярно някой криминален автор от ранга на Елъри Куин би намерил начин да обясни всичко, но животът не е като в романите на Елъри Куин.

— Но другото… другото е лудост, Бен.

— Да, като Хирошима.

— Престани! — разяри се тя изведнъж. — Престани да се правиш на шантав интелигент! Не ти отива! Говорим за бабини деветини, кошмарни сънища, психози, наречи го както щеш…

— Дрън-дрън — прекъсна я той. — Мисли логично. Светът се разпада под краката ни, а ти се инатиш за някакъв си вампир.

— Сейлъм’с Лот е моят град — упорито отсече тя.

— Ако в него става нещо, то е реално, а не празна философия.

— Безкрайно съм съгласен — отвърна той и разсеяно плъзна пръсти по превръзката на челото си. — А бившият ти поклонник има страхотен десен удар.

— Съжалявам. Не познавах Флойд откъм тази страна. Още се чудя.

— Къде е той?

— В общинския изтрезвител. Паркинс Джилеспи казал на мама, че би трябвало да го прати в районното — при шерифа Маккаслин, искам да кажа — обаче искал първо да чуе дали ще предявиш обвинение.

— Имаш ли мнение по въпроса?

— Нямам мнение — безразлично отвърна Сюзън. Флойд е вън от живота ми.

— Няма да предявя обвинение.

Сюзън учудено вдигна вежди.

— Но искам да поговоря с него.

— За нас двамата ли?

— Искам да знам защо дойде при мен с широкопола шапка, тъмни очила, шлифер и… фабрични гумени ръкавици.

— Какво?

— Е, знаеш — обясни той, като я гледаше внимателно, — слънцето още не беше залязло. Напичаше. И мисля, че това не му се нравеше.

5.

Когато Ноли се върна със закуската от кафе „Ексълънт“, Флойд бе спал дълбоко. Ноли реши, че ще е тъпо да го буди само заради кулинарните постижения на Полин Дикенс — две пържени яйца с пет-шест резенчета мазен бекон — затова се настани в канцеларията, излапа всичко и накрая изпи кафето. Добро кафе правеше Полин — поне това не можеше да й се отрече. Но когато донесе обяда и Флойд още спеше в същата поза, Ноли се постресна, остави подноса на пода и отиде да почука с лъжицата по решетките.

— Хей, Флойд! Събуди се, нося ти обяда!

Флойд не се събуди и Ноли извади от джоба си ключовете за килиите. Но тъкмо преди да посегне към ключалката, спря и се замисли. Миналата седмица в поредната серия на „Барутен дим“ един юначага се правеше на болен, докато тъмничарят влезе в килията. Ноли не смяташе Флойд Тибитс за кой знае какъв юначага, но пък трябваше да признае, че добре бе подредил онзи Бен Миърс.

Стоеше нерешително, с лъжицата в едната ръка и ключовете в другата — едър млад мъж, чиито летни ризи вечно бяха мокри от пот под мишниците. Опитен играч на боулинг със среден резултат 151 точки, редовен посетител на кръчмите в почивните дни. В портфейла му, точно зад църковното календарче, беше скътан списък на баровете и мотелите в Портланд, където най-лесно се намира нещо за чукане. По характер беше дружелюбен и прям, бавно съобразяваше и бавно се ядосваше. Всички тия съществени качества не пораждаха склонност към размишления. Няколко минути той продължи да се чуди какво да прави, като през цялото време дрънкаше с лъжицата по решетките, викаше Флойд и се надяваше затворникът да изхърка или да подаде някакви признаци на живот. Тъкмо беше решил да потърси указания от Паркинс по радиотелефона, когато самият Паркинс се обади от вратата на канцеларията:

— Дявол да те вземе, Ноли, какви ги вършиш? Прасетата ли каниш за обяд?

Ноли се изчерви.

— Флойд не ще да мърда, Парк. Боя се, че може да е… болен, нали разбираш?

— Да не мислиш, че ще го излекуваш, като блъскаш по решетките с тая проклета лъжица?

Паркинс мина край него и отключи килията.

— Флойд? — Той хвана спящия за рамото и го разтърси. — Добре ли…

— Флойд се търкулна от сгъваемия нар и рухна на пода.

— Мамка му — промърмори Ноли. — Пукнал е, нали?

Но Паркинс сякаш не го чу. Гледаше втренчено към неестествено спокойното лице на Флойд. Ноли бавно осъзна, че Паркинс изглежда изплашен до смърт като че всеки момент е готов да напълни гащите.

— Какво има, Парк?

— Нищо — каза Паркинс. — Просто… да се махаме оттук. — И после прошепна, сякаш сам на себе си: — Господи, как съжалявам, че го докоснах.

С бавно растящ ужас Ноли се вторачи в тялото на Флойд.

— Недей да дремеш — каза Паркинс. — Трябва да викнем доктора.

6.

Около пладне Франклин Бодин и Върджил Ратбун пристигнаха пред паянтовата дъсчена порта в края на отклонението от Бърнс Роуд, три километра след гробището Хармони Хил. Возеха се в шевролета на Франклин — пикап, произведен през 1957 година. Някога, през втория президентски мандат на Айзенхауер, колата имаше цвят на слонова кост, но сега беше лайнянокафява, осеяна с ръждиви петна. Каросерията беше пълна с товар, наричан от Франклин „бохлюк“. Веднъж месечно двамата с Върджил откарваха на сметището камара бохлюк — предимно празни кутии и бутилки от бира, вино, уиски и водка „Попов“.

— Затворено — констатира Франклин Бодин, след като примижа, за да разчете табелката на портата. Говнарски работи. — Той посегна към бутилката, наместена удобно в чатала му, отпи солидна глътка и избърса устни с ръкав. — Ама днеска е събота, нали тъй?

— Ясна работа — потвърди Върджил Ратбун. Всъщност нямаше представа дали е събота или вторник. Беше толкова пиян, че не знаеше и месеца.

— В събота не затварят сметището, нали тъй? — запита Франклин.

Табелката беше само една, но той виждаше три. Отново примижа. И на трите пишеше „Затворено“. Яркочервените букви несъмнено бяха изписани с боя от голямата кутия, съхранявана в барачката на Дъд Роджърс.

— Нивга не е било затворено в събота — заяви Върджил. Той надигна биреното шише към устата си, не улучи и си оля рамото. — Тия съвсем са се разпасали.

— Затворено — повтори Франклин с растящо раздразнение. — Онзи кучи син се е накъркал и дреме някъде. Ще го затворя аз него.

Той превключи на първа скорост и натисна педала. От шишето между краката му бликна бирена пяна и се разля по крачолите.

— Давай газ, Франклин! — изрева Върджил и мощно се оригна, докато пикапът трошеше портата и я отмяташе настрани от пътя.

Франклин превключи на втора и подкара по осеяния с ями път. Камионетката бясно заподскача на вехтите си ресори. Отзад с трясък се сипеха бутилки. Наоколо чайките крещяха и кръжаха из въздуха.

Около половин километър след портата отклонението от Бърнс Роуд (известно под името Сметищен път) достигаше широк пущинак, сред който се разполагаше сметището. Гъсталакът от елхи и кленове ограждаше просторен кръг гола земя, утъпкана и набраздена от непрестанното минаване на булдозера, стоящ сега до бараката на Дъд. Отвъд него беше изоставената кариера, където се изхвърляха отпадъците. Боклукът се трупаше на гигантски дюни, осеяни с проблясъци от бирени кутии и стъклени бутилки.

— Тоя гаден, некадърен, гърбав пикливец май нито е палил, нито е утъпквал от седмица насам — каза Франклин. Настъпи с два крака педала на спирачката и той потъна до ламарината с мъчително скърцане. След малко камионетката спря. — Натряскал се е и спи, това е.

— Не съм го чувал да се напива — обади се Върджил.

Той метна навън празното шише и измъкна ново от кафявата хартиена торба на пода. Отвори я в дръжката на вратата и разтръсканата бира изригна, обливайки ръката му.

— Всички гърбави къркат като луди — мъдро обясни Франклин. Плю през прозореца, откри, че е затворен и избърса с ръкав мътното надраскано стъкло. — Я да минем после да го видим. Може пък да му има нещо.

Той превключи на заден ход, направи широк лъкатушен завой и спря в мига, когато задният капак надвисна над обединените боклуци на градчето. Изключи двигателя и мигом ги прихлупи тишина. Не се чуваше нито звук освен тревожният крясък на чайките.

— Ама пък е една тишина — промърмори Върджил.

Излязоха от кабинета и минаха отзад, Франклин откачи куките и задният капак с трясък падна надолу. Над отсрещния край на бунището с жални писъци излетя ято чайки.

Двамата мълчаливо се изкатериха в каросерията и взеха да изблъскват бохлюците. Из въздуха се запремятаха зелени найлонови чували, разсипващи съдържанието си в полет. Отдавна бяха свикнали с тази работа. Те представляваха онази част от градчето, която малцина туристи виждаха (и едва ли желаеха да видят) — първо, защото градчето мълчаливо и единодушно не им обръщаше внимание, и второ, защото с времето бяха придобили особен, защитен цвят. Ако човек срещнеше по пътя пикапа на Франклин, забравяше го още преди да е изчезнал от огледалото. Ако някой зърнеше бараката им и кривия комин с тънка ивица пушек, прорязваща белезникавото ноемврийско небе, предпочиташе да извърне очи. А който срещнеше Върджил да излиза от магазина за напитки в Къмбърланд с шише евтина водка в книжна торба, казваше му „здрасти“ и после се чудеше с кого се е разминал; лицето изглеждаше познато, но името упорито отказваше да изплува в паметта, Франклин беше брат на Дерек Бодин, бащата на Ричи (неотдавна детронирания крал на прогимназията на Стаили Стрийт), но Дерек почти бе забравил, че Франклин още живее в града. Той отдавна бе отминал положението на черна овца и сега беше напълно сив.

След като изпразниха каросерията, Франклин изрита последната бирена кутия — дзън — и придърпа нагоре зеления си работен панталон.

— Хайде да видим как е Дъд — каза той.

Слязоха долу, Върджил застъпи кожената връзка на обувката си и тупна по задник.

— Господи, кой некадърник ги прави тия обувки — унило промърмори той.

Отправиха се към бараката от катраносана хартия. Вратата беше затворена.

— Дъд! — изрева Франклин. — Хей, Дъд Роджърс! Той стовари юмрук върху вратата и цялата барака се разтресе. Отвътре кукичката се строши и вратата неохотно отстъпи назад. Бараката беше празна, но из нея се носеше отвратителна сладникава воня, която ги накара да се спогледат и да сбърчат носове — а и двамата бяха кръчмарски ветерани, свикнали с най-неприятни миризми. Тежкият дъх смътно напомняше на Франклин за туршия, оставена да гние на тъмно с години, докато саламурата побелее съвсем.

— Ах, мамка му — обади се Върджил. — Че то вони по-зле и от гангрена.

И все пак бараката беше безупречно чиста. Резервната риза на Дъд висеше на кукичка над леглото, одеялото беше изпънато с армейска педантичност, а вехтият кухнески стол си стоеше на място до масата. Кутията червена боя с неотдавна протекли капки по външния ръб беше сложена на вестник зад вратата.

— Ако не излезем, ще се издрайфам — заяви Върджил. Лицето му бе станало бледозеленикаво.

Франклин, който не се чувстваше по-добре от него, отстъпи назад и затвори вратата.

Огледаха бунището — пустинно и безжизнено като лунните планини.

— Няма го тук — каза франклин. — Сигурно се търкаля къркан нейде из гората.

— Франк!

— Какво? — рязко запита Франклин. Не беше в настроение.

— Вратата беше затворена отвътре. Ако го няма там, как е излязъл?

Франклин стреснато се завъртя и огледа бараката. През прозореца, искаше да каже, но премълча. Прозорчето беше проста дупка, изрязана в картона и закрита с целулоид. Не беше чак толкова широко, че Дъд да се провре през него с грамадната си гърбица.

— Няма значение — ядно рече Франклин. — Като му се свиди пиенето, майната му. Да се махаме.

Върнаха се към камионетката и Франклин усети как нещо се процежда през защитната мембрана на пиянството — нещо, което по-късно нямаше да си спомни, а и не би искал да си го спомня; чувство на лепкав страх, чувство, че наоколо има нещо ужасно нередно. Сякаш бунището имаше собствен пулс — бавен, ала наситен със страховита жизненост. Изведнъж му се прииска час no-скоро да се махне оттук.

— Никакви плъхове не виждам — внезапно подметна Върджил.

И наистина не се виждаха плъхове; само чайки. Франклин опита да си припомни кога е било да докара бохлюци на сметището и да не види плъхове. Не можа. И това също не му се понрави.

— Сигурно е разхвърлял отрова, а, франк?

— Хайде, размърдай се — каза Франклин. — Да се пръждосваме оттук.

7.

След вечеря разрешиха на Бен да се качи на горния етаж при Мат Бърк. Посещението бе кратко — Мат спеше. Но вече бяха махнали кислородната палатка и старшата сестра каза на Бен, че до утре сутринта пациентът навярно ще се събуди и ще може да приема кратки посещения.

Лицето на учителя изглеждаше изпито и жестоко състарено — за пръв път наистина бе лице на старец. Лежеше неподвижно, сбръчканата кожа на шията му се подаваше от болничната пижама и това го правеше някак уязвим и беззащитен. Ако всичко е вярно, помисли Бен, тия хора не ти правят добро, Мат. Ако всичко е вярно, значи сме попаднали в цитаделата на неверието, където кошмарите се прогонват с лизол, скалпели и лекарства, а не с трепетликови колове, Библии и планинска мащерка. Те се радват като деца на кръвните банки, инжекциите и клизмите с бариев разтвор. Не ги интересува дали в колоната на истината има дупка.

Той пристъпи до леглото и лекичко завъртя главата на Мат. По шията нямаше белези; кожата беше безупречно чиста.

Поколеба се още миг, после пристъпи към шкафа и го отвори. Вътре висяха дрехите на Мат, а върху куката от вътрешната страна на вратата, бе закачено разпятието, за което спомена Сюзън. Филигранната му верижка проблясваше в мекото осветление на болничната стая.

Бен се върна до леглото и надяна разпятието около врата на Мат.

— Хей, какво нравите?

В стаята бе влязла сестра с кана вода в едната ръка и подлога в другата; подлогата беше благоприлично закрита с чиста кърпа.

— Слагам му кръста — обясни Бен.

— Католик ли е?

— Вече да — мрачно отвърна Бен.

8.

Вече бе паднала нощ, когато в къщата на семейство Сойър, разположена на Дийп Кът Роуд, се раздаде тихо почукване откъм кухненската врата. С лукава усмивчица на устните Бони Сойър отиде да отвори. Беше облечена с къса надиплена престилчица около кръста, обувки с висок ток — и нищо друго.

Когато тя отвори вратата, очите на Кори Брайънт се разшириха и челюстта му провисна.

— Бъ — каза той. — Бъ… Бъ… Бони?

— Какво има, Кори?

С престорена небрежност тя подпря лакът върху рамката на вратата, изпъвайки голите си гърди по най-съблазнителен начин. Същевременно кръстоса крака, за да подчертае извивката на бедрата си.

— Божичко, Бони, ами ако беше дошъл…

— Телефонният техник ли? — запита тя и се изкикоти.

Хвана ръката му и я наложи върху гъвкавата плът на дясната си гръд. — Искаш ли да ми видиш брояча?

С ръмжене, към което се примесваха нотки на отчаяние (удавник, отиващ към дъното за трети път, стиснал млечна жлеза вместо сламка), той я сграбчи в прегръдките си. Дланите му се впиха в задничето й; колосаната престилчица тихо изшумоля между телата им.

— Олеле — прошепна тя, като се триеше в него. — Ще ми проверите ли слушалката, мистър телефонен техник? Цял ден чакам важно обаждане…

Той я грабна на ръце, влезе и затвори вратата с ритник. Нямаше нужда да му казват къде е спалнята. Добре познаваше пътя.

— Сигурна ли си, че няма да се прибере? — запита Кори.

Очите и проблеснаха в сумрака.

— Ама вие за кого ми говорите, мистър телефонен техник? Едва ли за моя прекрасен съпруг… той е в Бърлингтън, щата Върмонт.

Той я положи напреко на леглото, с провиснали на пода крака.

— Светни лампата — изрече тя бавно, с внезапно натежал глас. — Искам да виждам какво правиш.

Той щракна нощната лампа и сведе очи към Бони. Престилчицата се бе извъртяла настрани. Очите й бяха полусклопени и трескави, с разширени и лъскави зеници.

— Махни го това — посочи той престилката.

— Ти го махни — отвърна тя. — Сигурно ще се справите с възела, мистър телефонен техник.

Той послушно се наведе. Тая жена винаги го караше да се чувства като хлапак с пресъхнало гърло, който за пръв път ляга с момиче, а ръцете му потреперваха щом посегнеше към нея, сякаш самата й плът излъчваше в околния въздух мощно електрическо напрежение. Напоследък вече не можеше да я прогони от мислите си. Беше заседнала в главата му като раничка от вътрешната страна на бузата, която непрестанно опипваш с език. Развихряше се дори и в сънищата му — гола, златиста, непоносимо възбуждаща, фантазията й не знаеше граници.

— Не, на колене — каза тя. — Искам да коленичиш пред мен.

Той тромаво падна на колене, пропълзя напред и посегна към възела на престилчицата. Тя положи високите си токове върху раменете му. Кори изви глава, за да я целуне от вътрешната страна на бедрото и усети под устните си топлата, гъвкава плът.

— Точно така, Кори, да, точно така, продължавай нагоре, продължавай…

— Е, не е ли мила картинка?

Бони Сойър изпищя.

Кори Брайънт надигна глава и примига объркано.

Реджи Сойър стоеше подпрян върху рамката на вратата. Ловната пушка под мишницата му беше насочена надолу и той небрежно я крепеше с лакът.

Кори изгуби контрол над пикочния си мехур и по бедрата му бликна топла струя.

— Значи вярно било — учудено промълви Реджи и прекрачи в спалнята. Усмихваше се. — Гледай ти! Дължа на онзи къркач Мики Силвестър цяла каса „Будвайзер“. По дяволите.

Бони се опомни първа.

— Реджи, слушай. Не е това, което си мислиш. Той нахълта, беше като луд, той, той беше…

— Млъквай, путко.

Продължаваше да се усмихва. Кротко. Беше грамаден. Облечен в светлосив костюм, както преди два часа, когато Бони го целуна за довиждане.

— Слушай — безпомощно изрече Кори. Имаше чувството, че устата му се е препълнила със слюнка. — Моля те. Моля ти се, не ме убивай. Макар че го заслужавам. Нали не искаш да идеш в затвора. За някаква си глупост. Пребий ме, така ми се пада, но моля те, недей…

— Не стой на колене, Пери Мейсън — нареди Реджи Сойър все тъй кротко усмихнат. — И си вдигни ципа.

— Слушайте, мистър Сойър…

— О, наричай ме Реджи. Нали сме приятелчета. Топлиш ми леглото, докато ме няма, нали така?

— Реджи, не е това, което си мислиш, той ме изнасили…

Реджи я погледна с кротка, благожелателна усмивка.

— Кажеш ли още една думичка, ще ти завра ей-това чудо и ще ти покажа фокус, дето не си го и сънувала.

Бони застена. Лицето й бе пребледняло като кисело мляко.

— Мистър Сойър… Реджи…

— Ти се казваш Брайънт, нали? Син на Пит Брайънт, нали?

Кори трескаво разтръска глава.

— Да, вярно. Точно така. Слушай…

— Доставях му бензин и масла, когато бях шофьор при Джим Уебър — каза Реджи и се усмихна като че споменът беше много приятен. — Беше четири-пет години преди да срещна тая разгонена кучка. Татко ти знае ли къде си?

— Не, сър, това ще го сломи. Можеш да ме пребиеш, така ми се пада, но ако ме застреляш, татко ще разбере как е станало и бас държа, че това ще го убие, тогава на съвестта ти ще тежат две…

— Да, и аз държа бас, че не знае. Ела в хола за момент. Трябва да поговорим. Хайде. — Реджи се усмихна кротко, за да покаже на Кори, че не му крои нищо лошо, сетне стрелна поглед към Бони, която го гледаше с широко разтворени очи. — Ти стой тук, маце, че инак няма вече да узнаеш какво ще дават тая вечер по телевизията. — Той завъртя пушката към вратата. — Идвай, Брайънт.

Стъпвайки неуверено, Кори мина пред Реджи и излезе в хола. Краката му бяха като гумени. Усещаше адски сърбеж между плешките. Там ще ме гръмне, помисли той, точно между плешките. Чудя се дали ще съм още жив да видя как червата ми залепват на стената…

— Обърни се — каза Реджи.

Кори се завъртя. Бе започнал да плаче. Не искаше да плаче, ала не можеше да се удържи. Навярно нямаше значение. И без това вече се бе подмокрил.

Пушката вече не висеше небрежно в ръката на Реджи. Двете цеви се целеха право в лицето на Кори. Тъмните отвори сякаш растяха, зейваха, превръщаха се в бездънни кладенци.

— Знаеше ли какво правиш? — запита Реджи.

Вече не се усмихваше. Лицето му беше мрачно и сериозно.

Кори не каза нищо. Въпросът беше излишен. Само продължаваше да плаче.

— Спал си с чужда жена, Кори. Нали така ти беше името?

Кори кимна. По бузите му се стичаха сълзи.

— Знаеш ли какво става с такива като теб, когато ги хванат?

Кори пак кимна.

— Хвани цевите на пушката, Кори. Съвсем леко. Спусъкът е чувствителен, а вече съм го придърпал. Затова си представи… о, представи си, че хващаш жена ми за циците.

Кори протегна трепереща ръка и докосна цевите на пушката. Студеният метал прилепна към парещата му длан. От гърлото му се изтръгна протяжен, мъчителен стон. Вече не му оставаше нищо. Времето за молби бе отминало.

— Лапни ги, Кори. И двете цеви. Да, точно така. Леко!… да, добре. Голяма ти е устата. Пъхай по-навътре. Знаеш как се пъха, нали?

Челюстите на Кори се бяха разтегнали до предел.

Цевите на пушката опираха в небцето му и стомахът му се бунтуваше от ужас. Усещаше по зъбите си мазната стомана.

— Затвори очи, Кори.

Кори гледаше тъпо и влажните му очи бяха грамадни като чинии.

Реджи пак се усмихна кротко.

— Затвори ги тия детски сини очички, Кори.

Кори склопи очи.

Разхлабеното черво изпусна товара си в панталона му. Той почти не усети това.

Реджи дръпна двата спусъка. Ударниците на празната пушка глухо изщракаха.

Кори се свлече на пода без свяст.

Няколко секунди Реджи го гледа с кротка усмивка, после завъртя пушката с приклада нагоре. Обърна се към спалнята.

— Ето ме, Бони, идвам. Не ме интересува дали си готова.

Бони Сойър закрещя.

9.

Кори Брайънт се тътреше по Дийп Кът Роуд към мястото, където бе оставил служебната камионетка. Очите му бяха изцъклени и кръвясали. На тила му се издуваше цицина — беше се ударил при падането в несвяст. Обувките му се тътреха с глух шум по меката пръст. Мъчеше се да мисли само за този звук и да забрави всичко друго, особено внезапния и пълен провал на целия му живот. Часът бе осем и четвърт.

Когато изпроводи Кори през кухненската врата, Реджи Сойър пак се усмихваше кротко. Монотонните страдалчески ридания на Бони долитаха от спалнята като съпровод на думите му.

— Сега бъди послушно момче и тръгвай по пътя. Качи се в колата и карай право към града. В десет без четвърт минава автобусът от Люистън за Бостън. От Бостън можеш да продължиш накъдето си искаш. Автобусът спира пред дрогерията на Спенсър. Гледай да не го изпуснеш. Защото видя ли те пак, ще те убия. С Бони всичко е наред. Прекърши се. Една-две седмици ще трябва да носи панталони и блузи с дълъг ръкав, но не съм й пипал лицето. Ти само побързай да се махнеш от Сейлъм’с Лот, преди да си смениш гащите и пак да ти хрумне, че си мъж.

И ето, сега крачеше по пътя с намерение да постъпи точно така, както бе заръчал Реджи Сойър. От Бостън можеше да продължи на юг… нанякъде. В банката имаше спестени около хиляда долара. Майка му винаги казваше, че е много пестелив. Можеше да си вземе парите с телеграфен запис, да изкара с тях, докато си намери работа и да се нагърби за дълги години с непосилния труд да забрави тази вечер — вкуса на цевите, миризмата на собствените му лайна, полепнали по панталона.

— Здравейте, мистър Брайънт.

Кори задавено изпищя и втренчи в мрака безумен поглед, но отначало не различи нищо. Вятърът люшкаше дърветата и сенките на подскачащите клони танцуваха по пътя. Внезапно очите му се спряха върху една по-плътна сянка, застанала край каменната стена между пътя и пасището на Карл Смит. Сянката имаше човешки очертания, но и нещо… нещо…

— Кой сте вие?

— Един приятел, който вижда доста неща, мистър Брайънт.

Силуетът се раздвижи и излезе от сенките. В бледата звездна светлина Кори видя мъж на средна възраст с черни мустаци и дълбоко хлътнали блестящи очи.

— С вас постъпиха зле, мистър Брайънт.

— Откъде знаете?

— Знам много неща. Това ми е работата. Цигара?

— Благодаря.

С топло чувство на признателност Кори пое цигарата. Пъхна я между устните си. Непознатият драсна клечка кибрит и лъчите на пламъчето осветиха високи славянски скули, бледо костеливо чело и сресана назад черна коса. После светлинната изгасна и Кори дълбоко вдъхна лютивия пушек. Цигарата се оказа италианска, но все пак беше цигара. Малко по малко почваше да се успокоява.

— Кой сте вие? — отново запита той.

Непознатият се разсмя и удивително звучният, мощен смях отлетя с нощния ветрец, както отлиташе димът на цигарата.

— Имена! Ах, тая упорита американска страст към имената! Позволете да ви продам кола, защото се казвам Бил Смит! Яжте това! Гледайте по телевизията онова! Името ми е Барлоу, щом толкова държите да знаете.

Той отново се разсмя и в блесналите му очи заиграха искрици. Кори с изумление усети как по собствените му устни плъзва усмивка. Неприятностите изглеждаха далечни и маловажни в сравнение с присмехулното веселие на тия тъмни очи.

— Чужденец сте, нали? — запита Кори.

— Идвам от много страни; ала за мен тази страна… това градче… изглежда пълно с чужденци. Схващате ли? А? А?

Непознатият пак се разсмя с пълно гърло и този път Кори неволно му заприглася. Смехът се изтръгваше от гърдите му мощно, с леки истерични нотки след всичко преживяно.

— Да, чужденци — продължи непознатият, — ала красиви, изкусителни чужденци, напращели от сила, пълнокръвни и жизнени. Знаете ли колко красиви са хората във вашата страна, във вашето градче, мистър Брайънт?

Леко смутен, Кори само се изкиска тихичко. Но не откъсваше поглед от лицето на непознатия. Сякаш бе изпаднал в екстаз.

— Хората в тая страна никога не са изпитвали глад и нужда. Вече от две поколения насам не са срещали нещо подобно, а и то е било като отглас от далечна стая. Мислят, че знаят що е печал, но тяхната печал е като плач на дете, изтървало сладоледа си на рожден ден. В тях няма… как е на английски? — сдържаност. Енергично и страстно проливат кръвта на ближния си. Разбирате ли? Виждате ли?

— Да — каза Кори. Надничайки в очите на непознатия, виждаше безброй чудесни неща.

— Тази страна е удивителен парадокс. По други земи, когато човек се храни до насита ден подир ден, той става дебел… сънлив… като свиня. Но тук… сякаш колкото повече имате, толкова по-агресивни ставате. Разбирате ли? Като мистър Сойър. Има толкова много, а му се свидят няколко жалки трохи от трапезата. Или като дете на рожден ден, което блъска настрани другарчетата си, макар че вече не може да хапне и късче от тортата. Не е ли така?

— Да — потвърди Кори.

Очите на Барлоу бяха тъй необятни и пълни със съчувствие. Всичко бе само въпрос на…

— Всичко е само въпрос на гледна точка, нали?

— Да! — възкликна Кори.

Този случаен познат бе улучил точната, вярната, съвършената дума. Цигарата неусетно се търкулна от пръстите на Кори и остана да тлее на пътя.

— Бих могъл да подмина това простичко малко градче — замислено изрече чужденецът. — Бих могъл да се гмурна в гъмжилото на някой от грамадните ви градове. Ба! — Той изведнъж се изпъчи и очите му проблеснаха. — Какво разбирам от градове? Най-много да ме прегази някое такси, докато пресичам улицата! Или да се задуша от замърсения въздух! Или да се сблъскам с жалките, глупави дилетанти, чиито интереси са… как го казвате? враждебни?… да, враждебни спрямо мен. Как бих могъл аз, бедната селска душа, да се справя с безсърдечната рафинираност на големия град, та бил той и американски? Не! Не и не! Плюя на вашите градове!

— О, да! — прошепна Кори.

— Затова дойдох тук, в градчето, за което узнах най-напред от един блестящ човек, бивш местен жител и, уви, отдавна покойник. Тукашните хора все още са цялостни и пълнокръвни, пропити от агресивност и мрак, които са тъй необходими за… не, няма подходяща английска дума. Покол; вурдерлак; ейялък. Схващате ли?

— Да — прошепна Кори.

— Хората още не са прекъснали с черупка от бетон и цимент потока на жизненост, струящ откъм майчицата земя. Ръцете им се къпят във водите на живота. Те са изтръгнали живота си от земята — цялостен и пулсиращ! Така ли е?

— Да!

Чужденецът се засмя добродушно и потупа Кори по рамото.

— Ти си добро момче. Здраво, силно момче. Мисля, че не ти се иска да напускаш този прекрасен град, нали?

— Не… — прошепна Кори, но изведнъж го обзеха съмнения.

Страхът се завръщаше. Ала това едва ли имаше значение. Този човек щеше да го опази от зло.

— И щом е тъй, няма да го напуснеш. Никога.

Кори стоеше разтреперан, застинал на място, докато Барлоу свеждаше глава към него.

— И тепърва ще си отмъстиш на ония, които се тъпчат до насита, когато другите гладуват.

Кори Брайънт потъна в безбрежната река на забравата и тази река се наричаше време, а водите й бяха червени.

10.

Беше девет вечерта и по прикрепения на стената телевизор се излъчваше съботният сериал, когато телефонът до леглото на Бен иззвъня. Обаждаше се Сюзън и по гласа личеше, че едва запазва самообладание.

— Бен, Флойд Тибитс е мъртъв. Умрял снощи в килията си. Доктор Коди каза, че е злокачествена анемия, но аз ходех, с флейк! Той имаше високо кръвно. Затова не го взеха в армията!

— Намали оборотите — каза Бен и седна.

— Има още нещо. Семейство Макдугъл, живеят на Завоя. Умряло е десетмесечното им бебе. Наложило се да отведат мисис Макдугъл в усмирителна риза.

— Разбра ли как е умряло бебето?

— Майка ми казва, че мисис Ивънс чула писъците на Санди Макдугъл, наминала да види какво става и се обадила на стария доктор Плоуман. Плоуман не споделил нищо, но мисис Ивънс казала на майка ми, че бебето изглеждало съвсем здраво… само дето било умряло.

— А ние двамата с Мат, дръвници безподобни, точно сега сме извън градчето и извън строя — промърмори Бен no-скоро на себе си, отколкото на Сюзън. — Сякаш всичко е било планирано.

— Има и още.

— Какво?

— Изчезнал е Карл Форман. А заедно с него и тялото на Майк Райърсън.

— Мисля, че всичко е ясно — чу той собствения си глас. — Трябва да е така. Утре напускам болницата.

— Ще те пуснат ли толкова скоро?

— Няма да се допитвам до тях. — Говореше разсеяно; умът му вече се бе заел с друга задача. — Имаш ли разпятие?

— Аз ли? — Гласът й звучеше изненадано и леко развеселено. — Не, Бога ми.

— Не се шегувам, Сюзън… никога не съм бил по-сериозен. Има ли откъде да си намериш разпятие по това време?

— Ами… от съседката Мери Бодин. Мога да отскоча…

— Не! Не излизай навън. Остани си у дома. Направи си кръст, ако трябва, просто залепи две клечки. Сложи го до леглото.

— Бен, аз все още не вярвам. Може би става дума за маниак, за някой, който се мисли за вампир, но…

— Вярвай, каквото щеш, но си направи кръст.

— Но…

— Ще го направиш ли? Ако не за друго, то поне за мое успокоение.

След кратка пауза долетя неохотният отговор:

— Да, Бен.

— Можеш ли да дойдеш в болницата утре около девет сутринта?

— Да.

— Добре. Ще се качим горе и заедно ще разкажем всичко на Мат. После ти и аз ще отидем да поговорим с доктор Коди.

— Той ще те сметне за луд, Бен. Не разбираш ли?

— Да, разбирам. Но в тъмнината всичко изглежда по-реално, нали?

— Да — тихо каза тя. — Боже мой, да.

Кой знае защо, той си спомни за Миранда и нейната смърт — влажното петно под гумите на мотоциклета, плъзгането настрани, нейният писък, собствената му дива паника и стремглаво растящият камион отляво.

— Сюзън?

— Да.

— Пази се, много се пази. Моля те.

След края на разговора той остави слушалката и се загледа в телевизора, почти, без да обръща внимание на комедията с Дорис Дей и Рок Хъдсън. Чувстваше се гол, беззащитен. Нямаше кръст. Погледът му се отклони към прозорците, зад които имаше само мрак. В душата му бавно се прокрадна някогашният детски страх от тъмнината. На екрана Дорис Дей къпеше с шампоан някакво рунтаво куче, а той гледаше и се страхуваше.

11.

Областната морга в Портланд е студена стерилна зала, облицована изцяло със зелени плочки. Подът и стените имат еднакво скучен зеленикав цвят, а таванът е малко по-светъл. В стените са вградени множество квадратни врати с масивни ключалки, напомнящи багажно отделение на автогара. Дълги успоредни редици от луминесцентни лампи хвърлят над всичко това хладна и прозаична светлина. Обстановката едва ли може да се нарече приятна, но досега не е имало нито едно оплакване от клиентелата.

Около десет без четвърт в събота вечерта двама санитари докараха в моргата количка, върху която лежеше завит с чаршаф трупът на млад хомосексуалист, застрелян в някакъв бар. Това бе първият мъртвец за вечерта; жертвите на автомобилни катастрофи пристигаха обикновено между един и три след полунощ.

Бъди Баскомб тъкмо разправяше новия френски виц за вагиналния дезодорант, когато изведнъж млъкна насред изречението и се вторачи в редицата шкафове, обозначени с букви от М до Z. Два от тях зееха разтворени.

Последван от Боб Гринбърг, той заряза количката и се втурна нататък. Спря да огледа етикетчето на първата врата, а Боб продължи към следващата.

Той рязко дръпна ръчката до вратата и металната плоча безшумно се изтъркаля напред върху добре смазани лагери.

Празна.

— Хей! — подвикна Гринбърг откъм другия шкаф. — Туй шибано нещо е празно! Кой си прави майтап с…

— През цялото време бях отвън в приемната — каза Бъди. — Никой не е минавал. Кълна се. Трябва да е станало, докато Карти беше на смяна. Какво пише на етикета?

— Макдугъл, Рандал Фратус. А какво значи съкращението мал.?

— Малолетен — глухо каза Бъди. — Боже Господи, мисля, че загазихме.

12.

Нещо го бе събудило.

Лежеше буден в тръпнещия мрак и гледаше тавана.

Шум. Някакъв шум. Но къщата беше безмълвна.

Ето пак. Драскане.

Марк Петри се завъртя под завивките, погледна през прозореца и през стъклото насреща му се втренчи Дани Глик с мъртвешки бледо лице и свирепи червени очи. Нещо тъмно бе полепнало по устните и брадата му, а когато усети, че Марк го гледа, той се усмихна, разкривайки чудовищно дълги и остри зъби.

— Пусни ме да вляза — прошепна гласът и Марк не разбра дали думите наистина са прекосили мрачния въздух или звучат само в главата му.

Осъзна, че се страхува — тялото бе разбрало всичко още преди мисълта да съзрее. Никога не бе изпитвал такъв страх, даже когато плуваше на плажа Попхам и на връщане към брега мислеше, че ще се удави от умора. Макар и все още детинско в хиляди отношения, съзнанието му само за секунда оцени безпогрешно ситуацията. Заплашено бе нещо повече от живота му.

— Пусни ме, Марк. Искам да си играем.

Зад прозореца нямаше нищо, за което да се държи онова отвратително създание; стаята беше на втория етаж и на стената нямаше перваз. И все пак нещо го поддържаше във въздуха… или се бе вкопчило в мазилката като някакво зловещо насекомо.

— Марк… най-сетне дойдох, Марк. Моля те…

Естествено. Трябва да ги поканиш в дома си. Знаеше го от комиксите за чудовища — същите, за които майка му смяташе, че могат да го побъркат.

Стана от леглото и едва не падна по очи. Чак сега разбра, че думата „страх“ е твърде мека. Онова, което изпитваше, не можеше да се нарече дори ужас. Зад прозореца бледото лице опита да се усмихне, но бе лежало в мрака прекалено дълго, за да си спомни точно как да го стори. Марк видя само безформена гримаса — кървава трагична маска.

Но ако гледаш в очите, не е толкова страшно. Ако гледаш в очите, вече не се плашиш и разбираш, че трябва само да отвориш прозореца и да кажеш: „Влизай, Дани“, а после изобщо няма да се страхуваш, защото ще се слееш с Дани, и с другите, и с онзи. Ще бъдеш…

Не! Точно така ставаш плячка!

С усилие на волята той извърна очи.

— Марк, пусни ме да вляза! Заповядвам ти! Той заповядва!

Марк отново запристъпва към прозореца. Не можеше да се удържи. Нямаше начин да устои на този глас. И докато приближаваше към стъклото, от другата страна злобното детско лице тръпнеше и се кривеше от алчно нетърпение. По прозореца драскаха пръсти с черна земя под ноктите.

Измисли нещо. Бързо! Бързо!

— Гарван — дрезгаво прошепна той. — Гарван грачи в гладен град, гледка грозна, град и глад. Пат пет пъти опита да си пипне петите.

Дани Глик изсъска.

— Марк! Отвори прозореца!

— Купър купи куп покупки…

— Прозорецът, Марк, той заповядва!

— … закопа ги в плитки дупки.

Губеше сили. Онзи нашепващ глас се процеждаше през защитата и повелята бе неудържима. Марк сведе очи към масичката, осеяна с пластмасови чудовища, които сега изглеждаха тъй нелепи и глупави…

Внезапно погледът му се прикова към част от пластмасовата сцена и очите му леко се разшириха.

Пластмасов вампир се прокрадваше през пластмасово гробище и един от паметниците имаше формата на кръст.

Без да губи време за размисъл или колебание (така би постъпил някой от възрастните — например баща му — и това би го погубило), Марк грабна кръста, стисна го в шепа и високо изрече:

— Влизай тогава.

По лицето се разля хищен възторг. Прозорецът се открехна, Дани влезе в стаята и направи две крачки напред. От разтворената уста лъхна неописуемо зловонно дихание — воня на разложена плът. Студени ръце, бели като рибешки корем, докоснаха раменете на Марк. С кучешко движение главата се килна настрани, горната устна се отдръпна, за да разкрие дългите лъскави зъби.

Марк замахна жестоко, с все сила, и притисна кръста към бузата на Дани Глик.

Писъкът бе ужасяващ, неземен… и безмълвен. Отекна само в коридорите на съзнанието и в дълбините на сърцето му. Победната усмивка на изчадието с образа на Дани се превърна в зейнала гримаса на страдание. Над бледата плът се завихри дим и на Марк му се стори, че чудовището започва да се разпада като пушек, ала това бе само за миг, сетне то се завъртя и опита да изскочи, но просто рухна през прозореца.

И всичко свърши, сякаш изобщо не се бе случвало.

Но за миг кръстът припламна с ослепително сияние като че вътре имаше нажежена до бяло жица. После бавно помръкна, оставяйки само чезнещия си синкав отпечатък под клепачите му.

През решетката на отдушника Марк ясно чу как в спалнята на родителите му изщрака ключът на лампата, след това гласът на баща му изрече:

— Дявол да го вземе, какво беше това?

След две минути вратата на стаята се отвори, но той бе успял да оправи всичко.

— Сине? — тихичко запита Хенри Петри. — Буден ли си?

— Май, че да — сънливо отвърна Марк.

— Нещо лошо ли сънува?

— Аз… може би. Не помня.

— Викаше насън.

— Извинявай.

— Не, няма защо да се извиняваш. — Хенри се поколеба, сетне си спомни времето, когато синът му беше дребничко детенце със синя пижамка и създаваше много повече грижи, но поне всичко беше ясно. — Искаш ли чаша вода?

— Не, благодаря, татко.

Хенри Петри огледа стаята, опитвайки да си обясни тръпнещото чувство на ужас, което го бе събудило и все още изпълваше душата му — чувство за гибел, минала само на косъм от него. Е, всичко изглеждаше нормално. Прозорецът беше затворен. Нищо не беше паднало.

— Марк, да не би да е станало нещо?

— Не, татко.

— Е, добре… лека нощ тогава.

— Лека нощ.

Вратата тихо се затвори и меките стъпки на баща му заслизаха по стълбата. Мускулите на Марк изведнъж омекнаха от облекчение и закъсняла реакция. В този миг възрастен човек би изпаднал в истерия, както навярно би станало и с по-малко или по-голямо дете. Но Марк усети как ужасът се оттегля бавно, едва доловимо, и това му напомни тръпките, докато чакаш вятърът да те изсуши, след като си плувал в прохладен ден. И с постепенното изчезване на ужаса дрямката заемаше мястото му.

Преди да задреме окончателно, той неволно се замисли — не за пръв път — колко странни са възрастните. Пият слабително, алкохол или приспивателни хапчета, за да прогонят страховете си и да заспят, а страховете им са толкова кротки, едва ли не питомни: работата, парите, какво ли ще помисли учителката, ако не купя по-хубави дрешки на моята Джени, още ли ме обича жена ми, кои са моите приятели. Всичко това бледнее в сравнение със страховете, които обграждат в тъмнината детското легло и само някое друго дете би могло да ги разбере. Не съществува нито групова терапия, нито обществена помощ за детето, което всяка нощ трябва самичко да се справя с нещото под леглото или в мазето — нещото, което се хили и подскача заплашително, но винаги остава точно извън границата на зрението. Нощ подир нощ детето е длъжно да води все същата самотна битка, а единственото лечение е постепенното закостеняване на въображението и това се нарича израстване.

Съкратени и опростени като някаква мисловна стенография, тия мисли прелитаха през съзнанието му. Предната нощ Мат Бърк бе зърнал подобно зловещо изчадие и страхът го бе довел до сърдечен удар; тази нощ Марк Петри бе срещнал чудовището, а десет минути по-късно се отпускаше в прегръдките на съня и пластмасовият кръст все още стърчеше от разхлабения му юмрук като бебешка дрънкалка. Такава е разликата между мъжете и момчетата.

1.

Беше девет и десет в неделното утро — ведро, слънчево неделно утро — и Бен почваше сериозно да се тревожи за Сюзън, когато телефонът до леглото иззвъня. Той трескаво грабна слушалката.

— Къде си?

— Спокойно. Горе съм, при Мат Бърк който нетърпеливо чака удоволствието да те види при първа възможност.

— Защо не дойде…

— Преди малко надникнах в стаята. Ти спеше като агънце.

— Така е в тая болница — нощем ни упойват и крадат вътрешни органи за тайнствени стари милиардери. Как е Мат?

— Ела да го видиш — каза тя и още преди да остави слушалката, Бен вече надяваше халата.

2.

Мат изглеждаше много по-добре, сякаш се бе подмладил. Сюзън, облечена в небесносиня рокля, седеше до леглото, а Мат приветствено вдигна ръка към влизащия Бен.

— Намери си камък за сядане.

Бен придърпа един от адски неудобните болнични столове и се настани до леглото.

— Как се чувстваш?

— Доста по-добре. Слаб съм, но се поправям. Снощи ми махнаха системите, а тая сутрин ми дадоха за закуска яйца на очи. Гадост. Отсега си представям какво ще е в старческия дом.

Бен целуна Сюзън и видя, че тя с усилие запазва самообладанието си. Лицето й сякаш бе стегнато с невидима мрежа от тънки нишки.

— Има ли нещо ново откакто се чухме снощи?

— Не съм чувала. Но в неделя градчето се събужда късничко, а аз излязох от къщи около седем.

Бен завъртя очи към Мат.

— Готов ли си да обсъдим въпроса?

— Мисля, че да — каза учителят и се намести по-удобно. На шията му проблесна закаченият от Бен позлатен кръст. — Впрочем, благодаря за кръста. Много ми помага, макар че го купих от щанда за стоки с намалени цени в петък вечерта.

— Какво е състоянието ти?

— „Стабилизира се“, бяха скверните слова на младия доктор Коди по време на снощния преглед. Направи ми електрокардиограма и според нея инфарктът е бил от най-леките… без оформяне на съсирек. — Мат се поизкашля. — Само да е сбъркал! Ако ме тръшне нов удар, цял живот ще го влача по съдилищата за измама. — Той изведнъж престана да се усмихва и изгледа сериозно Бен. — Каза ми, че е срещал подобни случаи, предизвикани от тежък емоционален шок. Мълчах като риба. Нали не съм сбъркал?

— Добре си направил. Но събитията напреднаха. Довечера двамата със Сюзън ще идем да разкажем всичко на Коди. Ако не побърза да викне санитари от лудницата, ще го пратим при тебе.

— Ще му кажа аз на него — зловещо се закани Мат. Тоя проклет сополанко ми конфискува лулата.

— Разказа ли ти Сюзън какво се е случило в Джирусълъм’с Лот от петък насам?

— Не. Каза, че предпочита да дойдеш и ти.

— Преди да я чуеш, би ли ми казал точно какво се случи оная вечер?

Лицето на Мат помрачня и за момент признаците на оздравяване сякаш се канеха да изчезнат. През тях Бен зърна стареца, когото бе видял вчера в това легло.

— Ако още не си готов да…

— Не, няма пречки. Трябва да съм готов, ако е вярно поне наполовина онова, което предполагам. — Мат се усмихна печално. — Винаги съм се смятал за свободомислещ, без предубеждения. Но понякога съзнанието с поразително упорство се мъчи да потисне онова, което изглежда неприятно или заплашително. Като вълшебните плочки, с които си играехме като деца. Ако не харесваш, каквото си нарисувал, дръпваш горния лист и картинката изчезва.

— Но остава завинаги отдолу, върху черния слой добави Сюзън.

— Да. — Мат се усмихна. — Чудесна метафора за взаимодействието между съзнание и подсъзнание. Жалко, че Фройд не се е сетил за нея. Но да не се отклоняваме. — Той погледна Бен. — Сюзън вече ти е разказала, нали?

— Да, но…

— Разбирам. Просто исках да знам дали мога да прескоча уводната част.

Мат заразказва спокойно, с почти безизразен глас и прекъсна само веднъж, когато се чуха тихи стъпки и сестрата влезе да го запита дали би искал чаша джинджифилов сироп. Мат отвърна, че джинджифиловият сироп е чудесно питие и довърши разказа си, смучейки от време на време пластмасовата сламка. Бен не пропусна да забележи, че когато стана дума за падането на Майк през прозореца, ледените кубчета в чашата тихо задрънчаха. Но гласът на Мат не трепваше; запазваше все същото равномерно, мелодично звучене, с което навярно преподаваше уроците. Не за пръв път Бен помисли, че този човек е просто възхитителен.

Когато разказът свърши, настана мълчание и Мат го наруши пръв.

— Това е. Какво смятате вие двамата, които не сте видели нищо със собствените си очи?

— Вчера дълго обсъждахме този въпрос — отвърна Сюзън. — Нека ви каже Бен.

Леко смутен, Бен изложи поред всички възможни обяснения и след това ги опроверга. Когато спомена за външното затваряне на капака и липсата на отпечатъци от стълба върху меката почва, Мат изръкопляска.

— Браво! Същински детектив! — Той обърна очи към Сюзън. — Ами вие, мис Нортън, която пишехте тъй спретнати съчинения с абзаци като тухли и подзаглавия вместо греди? Какво мислите?

Пръстите й нервно сгъваха и разгъваха кранчето на полата. Тя сведе очи към тях, после отново погледна Мат.

— Вчера Бен ми изнесе лекция за езиковите функции на израза „не може“, тъй че няма да го употребявам. Но ми е извънредно трудно да повярвам, че из Сейлъм’с Лот върлуват вампири, мистър Бърк.

— Ако може да се уреди без разгласяване, готов съм да мина проверка с детектор на лъжата — тихо каза Мат.

Тя се изчерви.

— Не, не… моля ви, не ме разбирайте погрешно. Убедена съм, че в градчето става нещо. Но… това…

Той се протегна и стисна ръката й.

— Разбирам, Сюзън. Но би ли направила нещо за мен?

— Стига да мога.

— Нека…, нека ние тримата… тръгнем от предположението, че всичко това е реално. Нека смятаме това предположение за факт, докато — и само докато — получим доказателства за противното. Научен подход, нали разбираш. Двамата с Бен вече обсъждахме начините и средствата за проверка на хипотезата. И едва ли някой желае повече от мен тя да бъде опровергана.

— Но не вярвате това да стане, нали?

— Не — тихо отвърна той. — След дълги размисли и колебания вече стигнах до извода. Вярвам в онова, което видях.

— Нека засега да не говорим за вярване и недоверие — намеси се Бен. — В момента въпросът подлежи на изясняване.

— Правилно — съгласи се Мат. — Имаш ли планове за действие?

— Мисля, че ще е най-добре да те назначим за старши изследовател. Квалификацията ти е идеална за целта. Освен това засега не можеш да напускаш леглото.

Очите на Мат проблеснаха както преди малко, когато бе споменал за коварното похищение на лулата му.

— Ще позвъня на Лорета Старчър, когато отвори библиотеката. Цяла камара книги ще поръчам.

— Днес е неделя — напомни му Сюзън. — Библиотеката не работи.

— Щом е за мен, ще я отворят — заяви Мат. — Няма къде да се дянат.

— Намери всичко, което има поне малко отношение към темата — каза Бен. — Психология, патология, митове. Разбираш ли? Всичко.

— Ще си водя записки — дрезгаво рече Мат. — Бога ми, точно това ще направя. — Той огледа Бен и Сюзън. — За пръв път, откакто попаднах тук, пак съм човек. Ами вие с какво ще се заемете?

— Най-напред с доктор Коди. Той е подписал смъртните актове на Райърсън и Флойд Тибитс. Може би ще го уговорим да ексхумира Дани Глик.

— Дали ще го направи? — обърна се Сюзън към Мат.

Преди да отговори, Мат смукна джинджифилов сироп.

— Онзи Джими Коди, на когото някога преподавах, би се съгласил без никакви колебания. Беше фантазьор и всезнайко, удивително неподатлив на лицемерие и закостенялост. Не знам обаче доколко се е променил след колежа и медицинския институт.

— За мене всичко това са излишни увъртания — заяви Сюзън. — Само ще станем за смях пред доктор Коди. Защо двамата с Бен да не отскочим до Марстъновия дом? Така всичко ще свърши веднъж завинаги. И без това го бяхме планирали за миналата седмица.

— Ще ти кажа защо — обади се Бен. — Защото тръгваме от предположението, че всичко е истина. Толкова ли бързаш да пъхнеш глава в устата на лъва?

— Мислех, че денем вампирите спят.

— Стрейкър може да е всичко друго, но не и вампир, освен, ако старите легенди дълбоко грешат. Хората са го виждали по всяко време на деня. В най-добрия случай ще ни прогонят от къщата, без да узнаем нищо. А в най-лошия Стрейкър може да употреби сила и да ни задържи до мръкване. Като жива закуска за прочутия граф от комиксите.

— Барлоу ли? — запита Сюзън.

Бен вдигна рамене.

— Защо не? Тая история за делово пътуване до Ню Йорк е прекалено хубава, за да бъде вярна.

В очите на Сюзън продължаваше да се таи упорство, но тя престана да възразява.

— Какво ще правите, ако Коди ви се изсмее? — запита Мат. — И при условие, че не се обади веднага в лудницата.

— По залез слънце отиваме на гробището — каза Бен. — Ще наблюдаваме гроба на Дани Глик. Един вид експериментална проверка.

Мат се надигна на лакти.

— Обещай, че ще внимавате. Обещай ми, Бен!

— Непременно — успокои го Сюзън. — Дума да няма, целите ще се накичим с кръстове.

— Не се шегувай — промърмори Мат. — Ако беше видяла, каквото видях аз…

Той извърна глава и се загледа през прозореца към огрения от слънцето бор на фона на ясното есенно небе.

— Тя може да се шегува, но не и аз — каза Бен. — Ще се погрижа за всички предпазни мерки.

— Свържете се с отец Калахан — каза Мат. — Поискайте от него светена вода… а ако може, и нафора.

— Що за човек е той? — запита Бен. Мат сви рамене.

— Малко странен. Може би пияница. Но при всяко положение е образован и възпитан. Навярно страда под товара на днешния умерен католицизъм.

— Сигурен ли сте, че отец Калахан е…, че пие? — запита Сюзън с леко разширени очи.

— Не съвсем — отвърна Мат. — Но един мой бивш ученик, Брад Кампиън, работи в магазина за напитки в Ярмут и твърди, че Калахан е редовен клиент. Купувал уиски „Джим Бийм“. Добър вкус.

— Можем ли да говорим открито с него? — запита Бен.

— Не знам. Мисля, че трябва да опитате.

— Значи не го познаваш?

— Почти не. Пише история на католическата църква в Нова Англия и знае доста за поетите от така наречения „златен век“ — Уитиър, Лонгфелоу, Ръсел, Холмс и прочие. Миналата година го поканих да изнесе лекция по американска литература. Има жива, проницателна мисъл — учениците бяха във възторг.

— Ще се срещна с него и ще се доверя на интуицията си — каза Бен.

Една сестра надникна през вратата, кимна и след миг в стаята влезе Джими Коди със стетоскоп на врата.

— Тормозите ми пациента, а? — весело запита той.

— Не колкото теб — заяви Мат. — Искам си лулата.

— Не може — разсеяно отвърна Коди, преглеждайки картона на Мат.

— Проклет шарлатанин — промърмори старият учител.

Коди остави картона и придърпа зелените завеси около леглото.

— Съжалявам, но ще ви помоля да ни оставите насаме. Как е главата, мистър Миърс?

— Не личи да е изтекло нещо.

— Чухте ли за Флойд Тибитс?

— Сюзън ми каза. Ако имате време след визитацията, бих искал да поговорим.

— Мога да ви прехвърля в края на списъка за посещения. Около единайсет часа.

— Чудесно.

Коди отново подръпна завесата.

— А сега ще ви помоля…

— И пак се спуска завесата на тайната, приятели — подхвърли Мат. — Който познае уречената дума, ще спечели сто долара.

И завесата наистина го закри от Бен и Сюзън. Иззад нея чуха гласа на Коди:

— Паднеш ли ми пак под упойка, ще ти отрежа езика и половината челен дял на мозъка.

Двамата се спогледаха усмихнато като влюбени, които безгрижно се излежават на слънчевия плаж, ала усмивките им помръкнаха почти веднага. Мина им една и съща мисъл — дали не са полудели.

3.

Когато Джими Коди най-сетне влезе в стаята, беше единайсет и двайсет и Бен заговори веднага:

— Исках да ви кажа…

— Първо главата, после приказките. — Коди внимателно разреши косата му и огледа нещо. — Сега ще заболи. — Той дръпна лейкопласта и Бен подскочи. Страхотна цицина — небрежно подхвърли Коди и се зае да слага по-малка превръзка.

След като свърши с превръзката, той светна с лампичката си в очите на Бен и го почука по лявото коляно с гумено чукче. Във внезапен пристъп на мрачно настроение Бен се запита дали е използвал същите инструменти и за Майк Райърсън.

— Всичко изглежда удовлетворително — каза докторът, прибирайки инструментите. — Как е моминското име на майка ви?

— Ашфорд — отвърна Бен. Вече му бяха задавали подобни въпроси след постъпването в болница.

— Учителка в първи клас?

— Мисис Пъркинс. Изрусяваше си косата.

— Второто име на баща ви?

— Мъртън.

— Да имате пристъпи на главозамайване или гадене?

— Не.

— Да усещате необичайни миризми, цветове или…

— Не, не и не. Добре съм.

— Това решавам аз — строго каза Коди. — Случайно да виждате нещата двойно?

— Последният път беше, когато изгълтах шест бутилки уиски.

— Добре — каза Коди. — Обявявам ви за излекуван благодарение на съвременната медицина и коравата ви глава. А сега казвайте какво ви тормози. Сигурно Тибитс и бебето на Макдугъл. Мога да кажа само това, което казах и на Паркинс Джилеспи. Първо, радвам се, че не го надушиха вестниците; за малките градчета един скандал на сто години е предостатъчен. Второ, да пукна, ако знам кой би могъл да извърши подобна страхотия. Не може да е тукашен човек. Не че ни липсват смахнати, но… — Той замлъкна, забелязвайки изумените им лица. — Не знаете ли? Не чухте ли вече?

— Какво да сме чули? — запита Бен.

— Все едно, че сме попаднали във „Франкенщайн“ на Мери Шели или във филмите с Борис Карлов. Снощи някой е откраднал трупове от областната морга в Портланд.

— Боже мой — глухо изрекоха вдървените устни на Сюзън.

— Какво има? — разтревожи се изведнъж Коди. — Знаете ли нещо по въпроса?

— Започвам да си мисля, че наистина знаем нещо — каза Бен.

4.

Когато привършиха разказа си, наближаваше дванайсет и десет. Сестрата бе донесла обяда на Бен и недокоснатият поднос стоеше до леглото.

Последната дума заглъхна и настана тишина, нарушавана само от тракането на вилици и ножове, долитащо през открехнатата врата — другите пациенти явно не страдаха от липса на апетит.

— Вампири — промълви Джими Коди. — И то точно с Мат Бърк. Е, на него ще ми е трудничко да се присмея.

Бен и Сюзън мълчаха.

— И искате да ексхумирам малкия Глик — замислено изрече той. — Помози Боже да се оправя с тая щуротия. — Коди измъкна от чантата си шишенце и го подхвърли на Бен. — Аспирин. Пиете ли го?

— Често.

— Татко ми го наричаше „най-добрият приятел на лекаря“. Знаете ли как действа?

— Не — каза Бен.

Разсеяно премяташе шишенцето из пръстите си и гледаше етикета. Не познаваше Коди чак толкова добре, че да разбере доколко е откровен и какво крие, но беше уверен, че малцина пациенти го виждат такъв — с момчешко лице, замъглено от тревожни размисли. Реши да не нарушава това настроение.

— И аз не знам. Никой не знае. Но помага при главоболие, артрит и ревматизъм. Впрочем, и за тях не сме наясно какво представляват. Защо ни боли главата? В мозъка няма рецептори за болка. Знаем, че по химически състав аспиринът е много близък до ЛСД, но защо едното лекува главоболие, а другото поражда халюцинации? Част от нашето неразбиране се дължи на факта, че всъщност не знаем какво представлява мозъкът. И най-образованият лекар на този свят стои върху ниско островче сред море от невежество. Ние сме като шамани — размахваме магически жезли, колим пилета и гадаем по кръвта им. И най-удивителното е, че твърде често помагаме на хората. Бяла магия. Заклинания. Университетските ми преподаватели биха си оскубали косата, ако можеха да ме чуят сега. Някои бяха готови да го сторят, когато им казах, че ще практикувам из селските области на щата Мейн. — Той се усмихна. — Ако чуят, че ще поискам разрешение за ексхумация на Дани Глик, направо биха припаднали.

— Ще го направите ли? — запита Сюзън, без да крие изненадата си.

— Какво ми пречи? Ако е мъртъв, мъртъв е. Ако ли не — ще имам какво да разправя на следващия национален медицински конгрес. Ще кажа на областния съдебен лекар, че искам да проверя дали не е починал от заразен енцефалит. Друго приемливо обяснение не ми идва наум.

— А възможно ли е да се окаже истина? — обнадежди се тя.

— Да, но е адски невероятно.

— Кога най-рано можете да получите разрешение? — запита Бен.

— Утре привечер. Ако колегата се опъва, вторник или сряда.

— Как би трябвало да изглежда? — заинтересува се Бен. — Искам да кажа…

— Знам какво искате да кажете. Родителите не са поръчали да го балсамират, нали?

— Не.

— Има ли седмица от погребението?

— Да.

— Когато отворя ковчега, отвътре навярно ще излети струя газове с твърде неприятна миризма. Предполагам, че тялото ще е подуто. Косата ще е пораснала — тя продължава да расте удивително дълго време — както и ноктите. Очите най-вероятно ще са изтекли.

Сюзън се мъчеше да придаде на лицето си безстрастно изследователско изражение, но не го правеше твърде успешно. Бен тайничко се радваше, че още не е обядвал.

— Цялостното разлагане на тялото още няма да е започнало — продължаваше Коди с наставнически тон, — но отделената влага сигурно ще благоприятства развитието на плесени по откритата кожа на бузите и ръцете. Тази мъхеста растителност се нарича… — Той се сепна. — Извинявайте. Прекалих с описанията.

— Може да има и нещо по-лошо от разложението — отвърна Бен, като се стараеше да говори безстрастно.

— Ами ако не откриете нито един от тези признаци? Ако тялото изглежда също тъй естествено, както в деня на погребението? Какво ще правите тогава? Ще му забиете кол в сърцето?

— Едва ли — каза Коди. — Там задължително ще трябва да присъства съдебният лекар или неговият помощник. Дори и Брент Норбърт не би повярвал, че действам професионално, ако извадя от чантата си кол и опитам да го забия в трупа на детето.

— А какво ще направите? — осведоми се Бен.

— При цялото ми уважение към Мат, не вярвам да се стигне дотам. Ако трупът се окаже в подобно състояние, несъмнено ще трябва да го откарам в щатския медицински център за подробно проучване. А там вече мога да проточа аутопсията до вечерта… и да наблюдавам всички възможни явления.

— И ако се съживи?

— Не вярвам да допускате подобна вероятност. Аз също.

— Допускам я все повече с всеки изминал час мрачно каза Бен. — Мога ли да присъствам на ексхумацията… ако се стигне дотам?

— Да, мога да го уредя.

— Добре. — Бен стана от леглото и пристъпи към гардероба, където бяха дрехите му. — Смятам да…

Сюзън се изкиска и Бен обърна глава.

— Какво?

Код и се ухили.

— Болничните нощници имат склонност да се разтварят отзад, мистър Миърс.

— По дяволите — изруга Бен и инстинктивно посегна назад. — Наричайте ме просто Бен.

— И в този тържествен миг двамата със Сюзън се оттегляме — каза Коди и се изправи. — Като се приведеш в приличен вид, можеш да ни откриеш долу в кафето. Днес следобед ще имам работа за теб.

— Така ли?

— Да. Ще трябва да разкажем на родителите версията за енцефалита. Ако нямаш нищо против, ще те представя за свой колега. Не се иска да казваш каквото и да било. Само ще се държиш за брадата и ще гледаш умно.

— Няма да им бъде приятно, нали?

— А ти би ли се радвал на тяхно място?

— Не — каза Бен. — Не бих се радвал.

— Необходимо ли е съгласието им за ексхумацията? — запита Сюзън.

— Теоретично, не. Реално погледнато — да. Единственото ми запознанство с въпросите на ексхумацията беше като студент, в курса по медицинско право. Мисля, че ако са категорично против, родителите могат да доведат нещата до съд. Това ще ни отнеме от две седмици до месец, а застанем ли пред съда, не вярвам да успея с теорията за енцефалита. — Той помълча и огледа първо Сюзън, после Бен. — И стигаме до факта, който ме смущава най-много след разказа на мистър Бърк. Дани Глик е единственият наличен труп. Всички останали са изчезнали безследно.

5.

Бен и Джими Коди пристигнаха пред дома на семейство Глик около един и половина. Колата на Тони Глик стоеше край входа, но в къщата царуваше тишина. Когато не им отвориха и след третото почукване, те пресякоха пътя и приближиха към малката къщичка отсреща — неугледна сглобяема виличка от петдесетте години, подпряна от едната страна върху платформа от ръждиви железни тръби. На пощенската кутия бе изписана фамилията Дикенс. Сред тревата в дворчето се мъдреше розово пластмасово фламинго, а пред вратата малък кокер спаниел енергично размахваше опашка при вида на посетителите.

Полин Дикенс, сервитьорка и собственичка на част от кафе „Ексълънт“, отвори вратата почти веднага след като Коди натисна звънеца. Беше облечена като за работа.

— Здрасти, Полин — каза Джими. — Знаеш ли къде са съседите ти?

— Ти да не би да не знаеш!

— Какво да знам?

— Мисис Глик почина рано тази сутрин. Тони Глик го откараха в Централната щатска болница. Нервен пристъп.

Бен изви очи към Коди. Джими изглеждаше като човек, получил изневиделица удар под пояса.

— Къде откараха тялото на мисис Глик? — побърза да наруши мълчанието Бен.

Полин поприглади с длани роклята върху бедрата си.

— Ами… преди около час позвъних на Мейбъл Уъртс и тя ми каза, че Паркинс Джилеспи щял да откара тялото в погребалната кантора на онзи евреин в Къмбърланд. Нали никой не знае къде се е запилял Карл Форман.

— Благодаря ти — бавно изрече Коди.

— Ужасна история — каза тя и стрелна поглед към къщата отвъд пътя. Колата на Тони Глик стоеше отпред като голямо прашно куче, вързано на верига и сетне забравено. — Ако бях суеверна, сигурно нямаше да си намирам място от страх.

— Страх от какво, Полин? — запита Коди.

— О… и аз не знам.

Тя се усмихна неопределено. Пръстите й се надигнаха към шията и докоснаха тъничка верижка. Иконка на свети Кристофър.

6.

Отново седяха в колата. Мълчаливо бяха проследили как Полин потегля към центъра.

— А сега какво? — запита най-после Бен.

— Горе главата — каза Джими. — Евреинът се казва Мори Грийн. Мисля, че трябва да поемем към Къмбърланд. Преди девет години момчето на Мори щеше да се удави в езерото Себаго. Случайно бях там с една приятелка и направих на хлапето изкуствено дишане. Размина му се. Може би е дошъл моментът да злоупотребя с хорската благодарност.

— Какво ще ни помогне хорската благодарност? Съдебният лекар сигурно е прибрал тялото за аутопсия.

— Съмнявам се. Не забравяй, че днес е неделя. Най-вероятно съдебният лекар обикаля горите с чукче в ръка — той е любител геолог. Норбърт… спомняш ли си Норбърт?

Бен кимна.

— Норбърт би трябвало да има готовност за повикване, но на него не може да се разчита. Сигурно е откачил телефона, за да гледа спокойно мачовете по телевизията. Ако отидем сега в погребалната кантора на Мори Грийн, има шанс тялото да е там и никой да не го потърси до вечерта.

— Добре — каза Бен. — Да потегляме.

Спомни си, че трябваше да позвъни на отец Калахан, но явно се налагаше да отложи. Събитията се развиваха извънредно бързо. Прекалено бързо — и това не му се нравеше, фантазия и реалност се преплитаха в едно цяло.

7.

До разклона пътуваха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли. Бен размишляваше върху последните думи на Коди при разговора в болницата. Карл Форман изчезнал. Телата на Флойд Тибитс и Ранди Макдугъл изчезнали — под носа на двама от служителите в моргата. Майк Райърсън също бе изчезнал… и Бог знае кой още. Колко жители на Сейлъм’с Лот можеха да потънат в неизвестност, без някой да усети това за седмица… две седмици, месец? Двеста? Триста? Дланите му се изпотиха при тази мисъл.

— Цялата работа заприлича на чиста лудост или на нелеп комикс — обади се Джими. — От академична гледна точка най-страшното е, че сравнително леко може да възникне цяла колония от вампири — стига само да допуснем съществуването на първия. Това градче всъщност е спалня за работници от Портланд, Люистън и Гейтс Фолс. Училищата са обединени, хлапетата идват от цялата околност, тъй че даже и да зачестят закъсненията, кой ще обърне внимание? Много от хората ходят на черква в Къмбърланд, а още повече изобщо не ходят. През последните години телевизията окончателно сложи кръст на някогашните съседски сбирки, ако не броим старците, които висят около магазина на Кросън. Зад привидното спокойствие биха могли стремглаво да се развиват ужасни събития.

— Така си е — каза Бен. — Дани Глик заразява Майк. Майк заразява… о, не знам. Може би Флойд. Бебето на Макдугъл заразява… баща си? Майка си? Как са те? Проверил ли е някой?

— Не са от моите пациенти. Предполагам, че доктор Плоуман е трябвало да им съобщи тази сутрин за изчезването на бебето. Но няма начин да разбера дали се е обадил по телефона или е влязъл в пряк контакт.

— Трябва да ги проверим — настоя Бен. Тревогата го мъчеше все по-нетърпимо. — Усещаш ли колко лесно можем да се оплетем в собствените си догадки? Ако някой чужденец мине с колата си през градчето, изобщо не би се досетил, че има нещо нередно. Градче като във вица — имат само един кон и в девет вечерта прибират тротоарите. Но знае ли някой какво става в къщите зад спуснатите щори? Хората може да лежат в постелите см… или да са прибрани в килерите при метлите… в мазетата… и само да чакат настъпването на залеза. С всеки изгрев по тротоарите се мяркат все по-малко хора. Все по-малко, от ден на ден.

Той преглътна и чу как гърлото му сухо изщрака.

— Не се впрягай — каза Джими. — Още нищо не е доказано.

— Вече имаме купища доказателства — възрази Бен. Ако ставаше дума за нещо общоприето — например за риск от епидемия на тиф или грип А-2 — цялото градче вече щеше да е под карантина.

— Съмнявам се. Не забравяй, че всъщност само един човек е видял нещо.

— Но този човек не е скитник или пияница, нали?

— Разчуе ли се тая история, ще го разпнат на кръст — каза Джими.

— Кой ще го разпне? Във всеки случай няма да е Полин Дикенс. Тая жена е готова да закове на вратата си талисмани против уроки.

— Във времето на аферата Уогьргейт и нефтената криза тя е изключение.

Останалата част от пътя изминаха без повече разговори. Погребалната кантора на Грийн се намираше в северните покрайнини на Къмбърланд. Две катафалки бяха паркирани отзад, между високата дъсчена ограда и задната врата на параклиса. Джими изключи двигателя и погледна Бен.

— Готов ли си?

— Мисля, че да.

Излязоха.

8.

През целия следобед бунтът бавно накипяваше в гърдите на Сюзън и около два часа вълната му помете всички прегради. Бяха се захванали по най-глупавия начин, избираха най-заобиколния път, за да докажат нещо, което навярно беше (извинявайте, мистър Бърк) чиста безсмислица. Тя реши да отиде до Марстъновия дом незабавно, още сега.

Слезе долу да си вземе бележника. Ан Нортън печеше курабийки, а в хола баща й гледаше мача по телевизията.

— Къде отиваш? — запита мисис Нортън.

— Ще се поразходя с колата.

— Вечерята е в шест. Гледай да не закъсняваш.

— До пет ще съм тук.

Излезе и седна в колата, с която все още безумно се гордееше — не защото бе първата собствена кола в живота й (макар че си беше точно така), а защото я бе изплатила (почти, поправи се тя; оставаха още шест вноски) със собствения си труд и талант. Беше „Вега“ комби, произведена преди около две години. Внимателно се измъкна на заден ход от гаража и махна с ръка на майка си, която я гледаше през кухненския прозорец. Макар да не говореха за това, разривът помежду им не бе заздравял. Досега и най-ожесточените сблъсъци се забравяха за ден-два; животът просто продължаваше и потулваше раните под бинта на дните, за да ги остави да заздравяват до следващото скарване, когато пак щяха да извадят всички стари обиди и оскърбления и да ги броят старателно, като спечелени и загубени ръце в игра на карти. Но този път всичко изглеждаше свършено, обявена бе тотална война. Раните не се поддаваха на лечение. Оставаше само ампутацията. Сюзън вече бе събрала багажа си и се чувстваше добре. Отдавна трябваше да го стори.

Подкара по Брок Стрийт и докато къщата се смаляваше зад нея, тя усети нарастващо чувство на задоволство и целенасоченост (примесено с някаква странна, но приятна абсурдност). Канеше се да предприеме решителни действия и мисълта за това я ободряваше. Тя беше откровено момиче и събитията през почивните дни я бяха объркали, сякаш се намираше в лодка без гребла, пусната по волята на течението. Сега щеше да поеме кормилото!

Преди да стигне очертанията на градчето, тя отби от пътя, слезе и прескочи в пасището на Карл Смит, където в очакване на зимата лежеше руло снегозаграждения, боядисани в червено. Чувството за абсурдност ставаше все по-силно и тя неволно се усмихна, докато огъваше напред-назад телта около една от летвите. Най-сетне успя да я изтръгне. Беше дълга около метър и изострена в единия край. Отнесе летвата до колата и я сложи на задната седалка, като с разсъдъка си разбираше за какво е предназначена (заедно с обожателите си от гимназията бе гледала в лятното кино достатъчно филми на ужаса, за да знае, че сърцето на вампира трябва да се прониже с кол), но избягваше да мисли дали ще е способна да я забие в човешко тяло, ако се наложи.

Подкара по-нататък, заобиколи градчето и наближи Къмбърланд. Отляво имаше малко магазинче, откъдето баща й купуваше неделните вестници, защото работеше и в неделя. Спомняше си, че зад тезгяха има и витринка с евтини украшения.

Влезе, купи „Таймс“ и след това си избра малко позлатено разпятие. Общо разходите възлизаха на четири долара и половина. Дебелият продавач прибра парите почти, без да откъсва очи от телевизора, където се разиграваха най-напрегнатите моменти на някаква викторина.

От магазинчето потегли на север по Областното шосе — неотдавна асфалтирана отсечка с две платна. В слънчевия следобед всичко изглеждаше ново и чисто, а животът беше просто прекрасен. Помисли си, че в подобен ден може да се вярва само на истории с щастлив край.

Седем километра по-нататък тя свърна по Брукс Роуд, където асфалтът свършваше с навлизането в района на градчето. Пътят минаваше през долчинки и възвишения, лъкатушеше из горските гъсталаци северозападно от Сейлъм’с Лот и ярките следобедни лъчи се губеха в сенките на дървесните корони. Тук нямаше нито къщи, нито фургони. По-голямата част от земите принадлежеше на компания за производство на целулоза, станала знаменита с призивите си към работодателите да не пестят тоалетната хартия. На всеки петдесетина метра край пътя се мяркаха табели, забраняващи навлизането и лова. Когато отмина разклона за сметището, обзе я странно безпокойство. На този сенчест отрязък от пътя зловещите предположения изглеждаха по-реални. Неволно се запита — и то не за пръв път — кой нормален човек би купил къщата на самоубиец, а сетне би държал капаците на прозорците плътно затворени, за да не влизат слънчеви лъчи.

Отпред пътят слизаше стръмно надолу и след това се катереше по западния склон на Марстъновия хълм. През дърветата горе прозираше покривът на самотната къща.

В подножието на хълма Сюзън отби по изоставения дърварски път и слезе от колата. След кратко колебание взе летвата и закачи разпятието на шията си. Все още се чувстваше нелепо, но далеч по-нелепо би се чувствала, ако някой познат случайно минеше наблизо и я видеше да крачи нагоре по пътя с летва от снегозаграждание в ръката.

Здрасти, Сюзи, накъде така?

О, нищо особено, само ще отскоча до Марстъновия дом да претрепя един вампир. Обаче трябва да побързам, че вечерята е в шест.

Реши да мине направо през гората. Предпазливо се прехвърли през полуразрушеното каменно зидче оттатък канавката и мислено се поздрави, че е обула панталон. Последна парижка мода за безстрашни борци срещу вампирите. Преди да навлезе в самата гора, трябваше да се провре през гъстите къпинаци и купища рухнали дървета.

Под боровете температурата падна с поне пет градуса и стана още по-сумрачно. Земята беше покрита с килим от сухи иглички и вятърът шепнеше из високите корони. Някакво животинче пробяга с тихо шумолене през ниските храсти. Изведнъж Сюзън осъзна, че ако завие наляво, след по-малко от километър би се озовала на гробището Хармони Хил, стига само да се прехвърли успешно през задната стена.

Упъти се нагоре с бавна, равномерна крачка, като се стараеше да стъпва колкото се може по-тихо. Когато наближи билото, през изтъняващата завеса от клони взеха да се мяркат части от къщата — части от задната фасада, невидима откъм градчето. Обземаше я страх.

Не можеше да определи конкретната му причина и по това страхът напомняше онзи, който бе изпитала (и вече забравила) в дома на Мат Бърк. Беше уверена, че никой не може да я чуе, а денят още бе в разгара си…, ала въпреки всичко страхът я потискаше като мъчителен товар. Той сякаш извираше в съзнанието й от някаква незнайна част на мозъка, оставала досега безмълвна и навярно непотребна като апендикса. Насладата от деня бе изчезнала. Изчезнало бе и чувството, че всичко е на игра. Твърдата решителност — също. Неволно си спомни отново лятното кино и филмовите епопеи на ужаса, в които главната героиня се изкачва по тясната стълба към тавана да види какво толкова е уплашило горката стара мисис Кобъм или слиза в тъмното, пълно с паяжини мазе, където стените са от груб, влажен камък — символ на майчината утроба — а тя се е сгушила уютно в прегръдките на приятеля си и мисли: Ама че тъпа фльорца… Аз никога не бих го направила! И ето, че го правеше, започвайки да осъзнава колко дълбока е станала пропастта между мозъчната кора и средния мозък у човека; как мозъчната кора може да те принуди да продължаваш напред въпреки инстинктивните предупреждения на онзи дял, който напомня по строеж мозъка на алигатор. Мозъчната кора може да те принуди да продължаваш напред, докато таванската врата се разтвори пред някакво ухилено чудовище или пък зърнеш полузазиданата ниша в мазето, а там…

ПРЕСТАНИ!

Тя прогони мислите и чак сега разбра, че се облива в пот. Само защото бе видяла най-обикновена къща с капаци на прозорците. Престани да се правиш на глупачка, каза си тя. Отиваш да погледаш тайничко и толкоз. От предния двор сигурно се вижда и твоята къща. Какво, за Бога, може да ти се случи, щом виждаш собствения си дом?

Но въпреки всичко тя поприведе глава и стисна здраво летвата, а когато закрилата на дърветата съвсем изтъня, Сюзън продължи напред пълзешком. След три-четири минути вече бе съвсем близо. По-нататък не можеше да продължи, без да излезе от прикритието. Сгушена зад последните няколко бора и хвойновите храсти между тях, имаше обзор към западната стена на къщата и пропълзелия по нея гъсталак от орлови нокти, вече попарени от есента. Тревата бе пожълтяла, но все още висока до коляно. Явно никой не си правеше труда да я коси.

В тишината внезапно изрева автомобилен двигател и сърцето й заседна в гърлото. Овладя се като заби пръсти в земята и жестоко прехапа устни. След миг пред къщата изпълзя на заден ход стара черна кола, спря за малко в края на алеята, после излезе на пътя и потегли към градчето. Преди автомобилът да изчезне от поглед, Сюзън ясно различи човека в него: масивна плешива глава, дълбоко хлътнали неразгадаеми очи и реверите на тъмен костюм. Стрейкър. Може би отиваше до магазина на Кросън.

Дори отдалече се виждаше, че капаците на прозорците са прогнили и напукани. Е, добре. Щеше да се промъкне дотам и да надникне вътре. Навярно нямаше нищо за виждане, освен първите етапи на ремонта — нова мазилка, може би нови тапети, сгъваеми стълби, инструменти и кофи. Нито романтика, нито свръхестествени зрелища, скучно и прозаично като футбол по телевизията.

И все пак… страх.

Той избуя изведнъж, емоциите удавиха логиката и лъскавите модерни разсъждения на мозъчната кора, изпълвайки устата й с вкус на зеленясала мед.

И тя разбра, че някой стои зад нея, още преди ръката да се стовари върху рамото й.

9.

Нощта наближаваше.

Бен стана от сгъваемия стол, пристъпи към прозореца, от който се разкриваше гледка към градинката зад погребалното бюро, и не видя нищо особено. Беше седем без петнайсет и отвън издължените вечерни сенки се сливаха. Въпреки късната есен тревата все още зеленееше и той помисли, че погребалният агент навярно ще се грижи да я поддържа така чак до първия сняг. Символ, че животът продължава дори сред смъртта на природата. Мисълта му се стори необичайно потискаща и той обърна гръб на прозореца.

— Жалко, че нямам цигари — промърмори Бен.

— Тютюнопушенето е вредно за вашето здраве — заяви Джими, без да извръща глава. Гледаше филм за горските животни по малкото телевизорче на Мори Грийн. — Между нас казано, и аз бих запалил. Спрях да пуша преди десетина години, когато министерството на здравеопазването измисли номера с предупреждението върху пакетите. Въпрос на професионална лоялност. Но и до днес щом се събудя, посягам към цигарите на нощното шкафче.

— Нали уж си спрял да пушиш?

— Държа ги на шкафчето както някои алкохолици слагат бутилка уиски на лавицата над печката. Тренировка на волята, братче.

Бен погледна часовника — 6:47. В неделния вестник на Мори Грийн пишеше, че официалният залез настъпва в 19:02.

Днес следобед Джими бе уредил нещата без никакви проблеми. Когато позвъниха, на вратата се появи Мори Грийн — дребен човечец с разкопчано черно сако и бяла лятна риза. Щом ги видя, печално заинтригуваното изражение се изпари и на лицето му цъфна широка дружеска усмивка.

— Шалом, Джими! — възкликна той. — Радвам се да те видя! Къде се губиш?

— Спасявам света от хремата — ухили се Джими, докато Грийн разтърсваше ръката му с все сила. — Да те запозная с един добър приятел. Мори Грийн, Бен Миърс.

Дланите на Грийн обгърнаха китката на Бен. Очите на евреина заблестяха зад очилата с черни рамки.

— Шалом и на вас. Приятелите на моите приятели… Влизайте, влизайте. Ще се обадя на Рейчъл…

— Недей, моля те — прекъсна го Джими. — Дошли сме да молим за услуга. Много голяма услуга.

Грийн се вгледа в лицето на Джими.

— Много голяма услуга — повтори той с лек присмех. — Че как тъй? Какво толкова си сторил за мен, освен дето синът ми завърши колежа с отличие? Дължа ти всичко, Джими.

Джими се изчерви.

— Друг на мое място би сторил същото, Мори.

— Няма да споря с тебе — заяви Грийн. — Казвай. Какво ви е стреснало толкова? Катастрофирахте ли с мистър Миърс?

— Не. Нищо подобно.

Мори ги въведе в кухничката зад погребалното бюро и докато говореха, сложи на котлона очукан кафеник.

— Дойде ли вече Норбърт за мисис Глик? — запита Джими.

— Не е и няма изгледи да дойде — отвърна Мори, вадейки захар и сметана. — Ще се натресе тук към единайсет и ще се чуди защо няма кой да му отвори. — Той въздъхна. — Горката жена. Толкова мъка в едно семейство. А изглежда тъй нежна, Джими. Онзи стар глупак доктор Риърдън я докара. Твоя пациентка ли беше?

— Не — каза Джими. — Но Бен и аз… бихме искали да останем при нея тази вечер, Мори. Тук, в кантората.

Грийн замръзна както посягаше към кафеника.

— Да останете при нея? Да я прегледате, искаш да кажеш?

— Не — твърдо изрече Джими. — Просто да поседим при нея.

— Шегуваш ли се? — Мори ги огледа втренчено. — Не, виждам, че не се шегуваш. Какво си намислил?

— Не мога да ти кажа, Мори.

— А. — Грийн сипа кафе, седна до гостите и отпи от чашката си. — Добро е станало. Не много силно. Болна ли е била? Нещо заразно?

Джими и Бен се спогледаха.

— Не в общоприетия смисъл на думата — отвърна най-сетне Джими.

— И ще искаш да си затварям устата, а?

— Да.

— Ами ако дойде Норбърт?

— Норбърт е лесен — каза Джими. — Ще река, че Риърдън ме е помолил да проверя за признаци на инфекциозен енцифалит. Няма да се усъмни.

Грийн кимна.

— Норбърт не се сеща и часовника да погледне, докато някой не го попита колко е часът.

— Съгласен ли си, Мори?

— Естествено. Но мислех, че спомена за голяма услуга.

— Може би е по-голяма, отколкото предполагаш.

— Като си допия кафето, отивам у дома да видя какви страхотии е сготвила Рейчъл за неделната вечеря. Ето ключа. Заключи, като си тръгвате, Джими.

Джими прибра ключа в джоба си.

— Непременно. Още веднъж благодаря, Мори.

— Няма защо. Само и ти ми направи една услуга в замяна.

— Разбира се. Каква?

— Ако оная жена каже нещо, запиши го за идните поколения.

Грийн се изкиска, сетне видя как се променят лицата им и млъкна.

10.

Беше седем без пет. Бен усети как напрежението бавно изпълва тялото му.

— Стига си зяпал часовника — каза Джими. — От гледане няма да тръгне по-бързо.

Бен виновно извърна очи.

— Дълбоко се съмнявам, че вампирите — ако изобщо съществуват — стават от гроба с настъпването на астрономическия залез — добави Джими. — По това време нощта още не е дошла.

Все пак той стана и изключи телевизора, прекъсвайки крясъците на ято диви патици.

Безмълвието прихлупи стаята като плътна пелена. Бяха в работилницата на Мори Грийн и трупът на Марджъри Глик лежеше върху стоманена маса с улеи за оттичане на водата и подвижни подложки за краката. Бен помисли, че подобни маси има в болничните приемни за спешни случаи.

Още когато влязоха, Джими бе смъкнал чаршафа от тялото, за да направи кратък преглед. Мисис Глик беше по терлици, облечена във винен пеньоар. На левия й прасец имаше лепенка. Вероятно се бе порязала при бръснене. Бен извърна очи, но погледът му непрестанно се връщаше към лепенката.

— Какво мислиш? — запита той.

— Няма да се ангажирам с мнение, когато след два-три часа ще имаме отговор, бил той положителен или отрицателен. Но състоянието й поразително напомня онова, което забелязах у Майк Райърсън — липса на трупни петна, никакви признаци на вкочаняване.

Сетне Джими бе дръпнал чаршафа върху тялото без повече коментари.

Сега часовникът показваше 7:02.

— Къде ти е кръстът? — внезапно запита Джими.

Бен трепна.

— Кръст ли? Господи, нямам кръст!

— Личи, че не си бил скаут — каза Джими и отвори чантата си. — Аз обаче съм винаги готов.

Той извади две плоски лъжички за преглед на гърлото, смъкна целофановите опаковки и ги кръстоса под прав ъгъл, закрепени с лейкопласт.

— Благослови го — обърна се той към Бен.

— Какво? Не мога… не зная как.

— Тогава си измисли — каза Джими и изведнъж тревожни бръчки прерязаха веселото му лице. — Ти си писателят, сега ще трябва да бъдеш и духовник. За Бога, побързай. Мисля, че нещо ще се случи. Не го ли усещаш?

И Бен усети. Нещо сякаш прииждаше в ленивия пурпурен здрач, все още невидимо, но натежало от електрическа мощ. Устата му бе пресъхнала и трябваше да оближе устни, преди да заговори.

— В името на Отца, и Сина, и Светия дух. — Той помисли и бързо добави: — И в името на Дева Мария. Благослови този кръст и… и… — Думите се надигнаха към устните му с внезапна, свръхестествена увереност. — Господ е пастир мой — изрече той и словата се отрониха в мрачната стая като камъчета, които падат в бездънно езеро и водите ги поглъщат, без да трепнат. — Няма да остана в нужда. На зелени пасбища ме успокоява; при тихи води ме завежда. Освежава душата ми.

Напевният глас на Джими се сля с неговия.

— Води ме през прави пътеки заради името Си. Да! И в долината на мрачната сянка, ако ходя, няма да се уплаша от зло…

Сякаш нямаше сили да диша. Бен усети, че цялото му тяло е изтръпнало и косъмчетата по врата му се раздвижват, настръхват на кичури.

— Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават. Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми, помазал си с миро главата ми; чашата ми се прелива. Наистина благост и милост ще…

Чаршафът върху трупа на Марджъри Глик бе почнал да трепти. Изпод него се подаде ръка и пръстите трескаво се гърчеха, играеха, танцуваха из въздуха.

— Исусе, наистина ли виждам това? — прошепна Джими. Луничките изпъкваха на пребледнялото му лице като сапунени пръски по огледало.

— … ме следват през всичките дни на живота ми — довърши Бен. — Джими, виж кръста.

Кръстът сияеше. Неземните лъчи се разливаха по ръката му.

Като скърцане на назъбени глинени чирепчета, в тишината се раздаде глух, задавен глас:

— Дани?

Бен усети как езикът му залепва за небцето. Фигурата под чаршафа се надигаше да седне. Сенките танцуваха из притъмнялата стая.

— Дани, къде си, миличък?

Чаршафът от лицето се свлече на топка в скута й.

В полумрака лицето на Марджъри Глик бе като кръгла бледа луна, прорязана само от черните очни ями. Тя видя пришълците и чертите й се изкривиха в ужасна, озъбена гримаса, изпълнена с лукавство. Сетните лъчи на гаснещия залез проблясваха по острите зъби.

Тя смъкна крака от масата; единият терлик се изхлузи и остана да лежи на пода.

— Стой там! — заповяда Джими. — Да не си посмяла да мръднеш!

Вместо отговор тя изръмжа — злобно и звучно, като куче. Слезе от масата, полюшна се и тръгна срещу тях. Бен осъзна, че гледа право в тия кухи очи и с усилие се изтръгна от властта им. В тях имаше черни галактики, нашарени с червени пръски. Сякаш виждаше как се дави с наслада в дълбините им.

— Не я поглеждай в лицето — предупреди той.

Без да мислят, двамата отстъпваха от нея, позволяваха й да ги изтласка към тясното коридорче и стълбището.

— Опитай с кръста, Бен.

Почти бе забравил, че кръстът е у него. Вдигна ръка и от кръста избухна ослепително сияние. Бен премрежи клепки. Мисис Глик отчаяно изсъска и затули очите си с ръце. Цялото й лице се обтегна, мускулите се гърчеха и трепкаха като змийско кълбо. Тя залитна назад.

— Дадохме й да разбере! — изрева Джими. Протегнал кръста напред, Бен пристъпи към нея. Тя замахна с изкривени пръсти, напомнящи зверска лапа. Бен се гмурна под удара и тласна кръста нагоре. От гърлото й излетя пресеклив вой.

За Бен следващите мигове се сляха в мътни кошмарни краски. Макар че тепърва го чакаха далеч по-ужасни премеждия, в дрямката си през идните дни и нощи винаги щеше да отблъсква Марджъри Глик към погребалната маса, край която се търкаляха смачкан чаршаф и непотребен терлик.

Тя отстъпваше неохотно, впивайки поглед ту в ненавистния кръст, ту в шията на Бен, точно под десния ъгъл на челюстта. От устата й се изтръгваха грозни звуци — нечовешко бръщолевене, съскане и гъргорене — а в отстъплението й имаше толкова сляпо упорство, че бе заприличала на гигантско тромаво насекомо. Ако не беше кръстът, помисли Бен, тя би ми разкъсала гърлото с нокти и лакомо би изгълтала кръвта от сънната артерия като умиращ от жажда човек насред пустинята. Би се окъпала в кръв.

Джими бе минал настрани и я заобикаляше отляво. Тя не забелязваше. Очите й бяха приковани само към Бен — мрачни, изпълнени с омраза… и страх.

Джими заобиколи погребалната маса и когато жената отстъпи до него, той нададе глух вик и я сграбчи с две ръце през врата.

Тя изпищя задавено, пронизително, и взе да се мята в прегръдката му. Бен зърна как ноктите на Джими изтръгват късче кожа от рамото, но отвътре не бликна нищо — раната беше като беззъба уста. Сетне стана нещо невероятно — тя метна нападателя през цялата стая. Джими се стовари в ъгъла, събаряйки пътьом портативния телевизор на Мори Грийн.

Тя се стрелна напред прегърбена, със спазматични, едва ли не паешки движения. Като в театър на сенките Бен я зърна да се хвърля върху Джими, да разкъсва яката му, сетне главата хищно се килна настрани, челюстите зинаха и се впиха.

Джими Коди нададе писък — оглушителен, отчаян писък на прокълната навеки душа.

Бен се втурна към тях, препъна се в разбития телевизор и едва не падна. Чу дрезгавото й дишане като шумолене на смачкана слама, а заедно с него и гнусния звук на мляскащи, хрупащи устни.

Сграбчи яката на пеньоара и дръпна нагоре, забравяйки кръста за миг. Главата й се завъртя ужасяващо бързо. Очите й бяха разширени и лъскави, по устните и брадичката лепнеше кръв — почти черна в гъстата сянка.

В лицето му лъхна неописуемо гнусно дихание, воня на разложен труп. Като в забавен кадър зърна как езикът й облизва зъбите.

Повдигна ръката с кръста тъкмо когато тя го дръпна в прегръдките си с такава сила, че той се почувства като парцалена кукла. Заобленият връх на лъжичката я удари под брадата… и продължи нагоре без да среща съпротива. За момент Бен ослепя от взрив на безплътна светлина, която сякаш не идваше отвън, а от самите му очи. Разнесе се жарката сладникава миризма на изгоряло месо. Този път нейният писък бе гърлен, отчайващо болезнен. Бен по-скоро усети, отколкото видя как тя се отметна назад, препъна се в телевизора и рухна на пода, протегнала бяла ръка, за да смекчи падането. Пъргава като вълчица, тя отново се озова на крака. В присвитите от страдание очи продължаваше да пламти безумен глад. От почернялата кожа под челюстта се надигаше дим.

— Ела, кучко — изпъхтя той. — Ела де, ела.

Отново протегна кръста напред и я застави да отстъпи наляво, към ъгъла в дъното. Успееше ли да я докара дотам, щеше да стовари кръста върху челото й.

Но щом опря гръб в сближените стени, тя избухна в остър, писклив кикот, който го накара болезнено да се намръщи. Звукът напомняше скърцането на вилица по фаянсова мивка.

— И сега един от нас се смее! И сега кръгът ви намалява!

Пред смаяният му поглед тялото и сякаш се разтегли и стана прозрачно. За миг му се стори, че тя все още е тук, все още му се надсмива, сетне белите лъчи и уличната лампа отвън озариха голата стена и остана само мимолетното усещане в очните му нерви, които упорито твърдяха, че тя е попила като дим в порите на стената.

Бе изчезнала.

А Джими крещеше.

11.

Той включи луминесцентната лампа и се завъртя да види какво става, но Джими вече бе на крака и стискаше шията си с две ръце. По пръстите му искряха алени мъниста.

— Тя ме ухапа! — виеше Джими. — О, Господи Исусе, тя ме ухапа.

Бен пристъпи към него и се опита да махне ръцете му от шията, но Джими го отблъсна. Очите му се въртяха безумно.

— Не ме пипай. Осквернен съм.

— Джими…

— Подай ми чантата. Божичко, Бен, усещам го в себе си. Усещам как прониква. За Бога, подай ми чантата!

Чантата беше в ъгъла. Бен я донесе и Джими я изтръгна от ръцете му. Изтича до погребалната маса и сложи чантата отгоре. Лицето му бе мъртвешки бледо, лъснало от пот. Кръвта упорито бликаше от разкъсаната рана отстрани на шията. Джими седна на масата, отвори чантата и трескаво затършува вътре, хлипайки с широко зинала уста.

— Ухапа ме — промърмори той към вътрешността на чантата. — Устата й… О, Боже, тая мръсна, гнусна уста…

Измъкна шишенце дезинфекционен разтвор и запокити капачето върху плочките на пода. Подпря се с една ръка, отметна глава назад и изсипа съдържанието върху шията си. Разтворът оплиска раната, панталона му, масата. Кръвта се цедеше на тънки струйки. Той затвори очи и изпищя — веднъж, два пъти. Ръката с шишенцето не трепна.

— Джими, какво мога да…

— След малко — изгъгна Джими. — Чакай. Мисля, че сега е по-добре. Чакай, просто чакай…

Той захвърли шишенцето и то се пръсна на пода. Измита от кръвта, раната се виждаше отчетливо. Бен забеляза, че пробожданията са две, близо до вратната вена, и едното е жестоко разкъсано.

Джими бе измъкнал от чантата ампула и спринцовка. Смъкна капачето от иглата и засмука съдържанието на ампулата. Ръцете му трепереха толкова силно, че успя едва от втория път. След като напълни спринцовката, подаде я на Бен.

— Тетанус — обясни той. Извъртя ръка и посочи под мишницата. — Забивай. Ето, тук.

— Джими, това ще те зашемети като чук.

— Не. Няма. Давай.

Бен пое спринцовката и колебливо го изгледа в очите. Джими кимна. Бен заби иглата.

Тялото на Джими се изпъна като пружина. За момент той се превърна в скулптура на страданието, по която релефно се очертаваше всяко сухожилие. След това малко по малко взе да се отпуска. От реакцията трепереше цял. Бен видя, че по лицето му са се смесили пот и сълзи.

— Положи кръста върху мен — нареди Джими. — Ако все още съм осквернен, той ще… ще ми стори нещо.

— Дали?

— Сигурен съм. Когато я беше притиснал в ъгъла, аз, надигнах очи и ми се прииска, да скоча върху теб. Бог да ми прости, така си беше. Обаче погледнах кръста и… щях да си издрайфам червата.

Бен притисна кръста към шията му. Не се случи нищо. От сиянието — ако изобщо бе имало сияние — нямаше и следа. Той вдигна ръка.

— Добре — каза Джими. — Мисля, че повече не можем да сторим. — Той пак затършува из чантата, откри пликче с две хапчета и ги метна в устата си. — Допинг. Велико откритие. Слава Богу, че бях ходил в кенефа преди… преди да се случи. Мисля, че се напиках, но пуснах само пет-шест капки. Ще можеш ли да ме превържеш?

— Надявам се — каза Бен.

Джими му подаде марля, лейкопласт и хирургическа ножица. Когато се приведе да намести превръзката, Бен видя, че кожата около раните е грозно зачервена и съсухрена. От допира на марлята Джими трепна.

— За минута или две си мислех, че ще откача — каза той. — Истинска, клинична лудост. Устните й върху мен… захапването… — При всяка дума шията му потрепваше. — И през всичкото време аз го харесвах, Бен. Там е цялата гадост. Всъщност даже имах ерекция. Можеш ли да си представиш? Ако не беше дошъл да я дръпнеш, бих… бих я оставил да…

— Не мисли — каза Бен.

— Трябва да направя още нещо и то няма да ти хареса.

— Какво?

— Сега ще ти кажа. Погледни ме за момент.

Бен привърши с превръзката и се поотдръпна, за да огледа Джими.

— Какво…

И изведнъж юмрукът на Джими се стовари върху челюстта му. В черепа на Бен избухнаха звезди, той се люшна три крачки назад и тежко седна на пода. Тръсна глава и видя как Джими бавно слиза от масата, за да тръгне към него. Трескаво заопипва наоколо за кръста. Завършек в стил О. Хенри, мина му през ума, така ти се пада, тъпо лайно, глупак, глупак…

— Добре ли си? — запита Джими. — Извинявай, но когато не очакваш, е по-леко.

— Какво, за Бога…

Джими седна на пода до него.

— Ще ти разкажа какво ни се е случило. Историята е адски наивна, но съм сигурен, че Мори Грийн ще я потвърди. Така ще си запазя лекарската практика и няма да ни пъхнат в затвора или лудницата…, не че толкова ме е грижа, но държа да съм свободен, за да се боря с тия… твари, наречи ги както щеш. Разбираш ли ме?

— В общи линии — каза Бен.

Той докосна брадата си и изкриви устни. Отляво на челюстта се надигаше солидна подутина.

— Докато аз съм преглеждал мисис Глик, някой е нахълтал тук — продължи Джими. — Този някой те е повалил в несвяст, а мен е използвал вместо боксова круша. По време на схватката непознатият ме е ухапал, за да го пусна. Това си спомняме. Нищо повече. Ясно?

Бен кимна.

— Бил е облечен в яке от тъмна синтетика, може би черно или синьо, а на главата е носил зелена или сива плетена шапка — добави Джими. — Друго не си видял. Става ли?

— Мислил ли си някога да зарежеш болниците и да направиш кариера в писателския занаят?

— Проявявам творчески дарби само за крайно егоистични цели — усмихна се Джими. — Запомни ли историята?

— Напълно. И според мен съвсем не е толкова наивна, колкото си мислиш. В края на краищата, това не е единственото изчезване на труп напоследък.

— Дано и в полицията да мислят така. Обаче областният шериф е много съобразителен, Паркинс Джилеспи и насън не би се мерил с него. Ще трябва да внимаваме. Не се опитвай да разкрасяваш историята.

— Вярваш ли, че някой държавен служител може да долови какво се крие зад събитията?

Джими поклати глава.

— Изобщо не се надявай. Ще трябва сами да се оправяме. И помни, че отсега нататък сме престъпници.

След малко той отиде до телефона и позвъни — първо на Мори Грийн, после на областния шериф Хоумър Маккаслън.

12.

Петнайсет минути след полунощ Бен се прибра в пансиона на Ева и си свари чаша кафе в опустялата кухня. Изпи го бавно, а пред умисления му поглед се нижеха събитията от изтеклата вечер — ярки и живи спомени на човек, който се е спасил на косъм от пропастта.

Областният шериф беше висок и почти плешив. Дъвчеше тютюн. Движеше се бавно, но лъскавите му очи не пропускаха нищичко. Той извади огромен оръфан бележник, закачен с верижка за джоба на панталона му, после бръкна за химикалка под зеленото си вълнено сако. Докато разпитваше Бен и Джими, двамата му помощници правеха снимки и търсеха отпечатъци от пръсти. Мори Грийн кротко стоеше в дъното на стаята и от време на време стрелваше Джими с озадачен поглед.

Какво ги е довело в погребалната кантора на Грийн?

Джими изрецитира версията за енцефалита.

Знае ли старият доктор Риърдън?

Не, не знае. Джими сметнал, че ще е по-добре да провери дискретно, преди да говори с когото и да било. А всички знаят, че доктор Риърдън си пада… така де, малко приказлив.

Ами енцефалитът? Болна ли е била жената?

Не, почти твърдо не. Преди нахълтването на непознатия с якето, Джими бил привършил прегледа. Не искал — а и не можел — да обсъжда от какво точно е умряла жената, но явно не било от енцефалит.

Могат ли да опишат нападателя?

Двамата отговориха в рамките на предварително съгласуваната версия. Бен само прибави, че бил обут с кафяви работни обувки, за да не се повтарят като Туидълдум и Туидълди.

Маккаслън зададе още няколко въпроса и Бен тъкмо почваше да се надява, че всичко ще мине гладко, когато шерифът се завъртя към него.

— Ами вие какво общо имате, мистър Миърс? Нали не сте доктор.

В зорките му очи играеха добродушни искрици. Джими отвори уста, но с едно помръдване на ръката шерифът го застави да млъкне.

Ако с внезапния си въпрос Маккаслън целеше да изтръгне от Бен издайническа гримаса или жест, това не му се удаде. След толкова емоции Бен се чувстваше изстискан като парцал и просто нямаше сили да реагира. В сравнение с преживяното неотдавна, един погрешен отговор не изглеждаше кой знае какво.

— Вярно, не съм доктор, а писател. Пиша романи. В момента работя над книга, в която един от героите е син на погребален агент. Просто исках да надникна в работилницата. Помолих Джими да ме вземе. Той каза, че би предпочел да не обяснява защо идва тук, тъй че не го разпитвах повече. — Бен разтри бучката върху челюстта си. — Но не се и надявах на толкова вълнения.

Маккаслън не прояви нито задоволство, нито разочарование от обяснението.

— Да, доста вълнения. Вие сте онзи, дето е написал „Дъщерята на Конуей“, нали?

— Да.

— Жена ми изчете откъс от романа в някакво женско списание. Май беше „Космополитън“. Смя се като щура. Аз хвърлих едно око и не открих нищо смешно, че някакво девойче се тъпче с наркотици.

— Така е — каза Бен, гледайки Маккаслън право в очите. — И аз не го смятам за смешно.

— Разправят, че книгата, дето сте я захванали, се развива в Лот.

— Вярно.

— Дайте на Мори Грийн да я прегледа — посъветва го Маккаслън. — Да види дали кантората е описана както трябва.

— Тая част още не е написана — каза Бен. — Винаги проучвам темата предварително. Така е по-лесно.

Маккаслън замислено поклати глава.

— Знаете ли, вашата история звучи точно като ония вехти кримки за Фу Манчжу. Някакъв тип нахълтва тук, поваля двамина яки мъже и изчезва с трупа на нещастница, умряла по неизвестна причина.

— Слушай, Хоумър… — обади се Джими.

— Не съм ти никакъв Хоумър — заяви Маккаслън. Не ми харесва тая работа. Ама никак не ми харесва. Енцефалитът е заразен, нали?

— Да, болестта е инфекциозна — предпазливо призна Джими.

— И ти все пак си довел тоя писател? Знаейки, че може да прихване нещо подобно?

Джими сви рамене и го изгледа сърдито.

— Слушай, шерифе, аз не ти оспорвам професионалното мнение. Тъй че и ти не оспорвай моето. Енцефалитът е слабо заразна болест, която бавно се разнася по човешката кръвоносна система. Смятах, че няма да е опасно нито за мен, нито за него. А сега не би ли било най-добре да потърсиш кой е отмъкнал трупа на мисис Глик — ако щеш, наричай го Фу Манчжу — или просто ти доставя удоволствие да ни разпитваш?

Маккаслън въздъхна от дълбините на солидното си коремче, захлопна бележника и го прибра в издутия си джоб.

— Добре де, Джими, приключваме с приказките. Едва ли ще открием нещо, докато онзи смахнат не реши да нанесе нов удар…, ако изобщо съществува, в което се съмнявам.

Джими въпросително вдигна вежди.

— Лъжете ме — търпеливо обясни Маккаслън. — Знам това, помощниците ми го знаят, навярно и Мори знае. Не знам много ли лъжете или малко, но знам, че не мога да докажа лъжата, докато и двамата се придържате към една и съща история. Мога да ви пъхна на топло, обаче правилникът ме задължава преди това да ви разреша по едно телефонно обаждане, а и най-зеленото студентче по право може да обори онова, с което разполагам — никакви улики и смътни подозрения в подготовка на неизвестни пакости. Бас държа, че адвокатът ти не е зелено студентче по право, нали?

— Не — каза Джими. — Не е.

— Въпреки всичко бих ви прибрал и бих ви разпитал както аз си знам, обаче усещам, че лъжете не защото сте извършили нещо против закона. — Той натисна педала на стоманената кофа за отпадъци до погребалната маса. Капакът се вдигна с трясък и Маккаслън изстреля в кофата струя гъста смес от слюнки и тютюн. Мори Грийн подскочи. — Не би ли желал някой от двама ви да добави нещичко към разказа си? — запита Маккаслън и сега провинциалният му диалект бе изчезнал.

— Нещата са сериозни. В Лот имаме четири смъртни случая и четирите трупа са изчезнали. Искам да знам какво става.

— Казахме всичко, което знаем — спокойно и твърдо отговори Джими. После погледна Маккаслън в очите.

— Ако можехме да ти кажем още нещо, нямаше да мълчим.

Маккаслън го изгледа също тъй втренчено.

— Изплашени сте до смърт — каза той. — И ти, и тоя писател. Изглеждате точно както изглеждаха някои момчета в Корея на връщане от фронта.

Помощниците ги гледаха. Бен и Джими премълчаха.

Маккаслън отново въздъхна.

— Хайде, тръгваме си. Утре в десет и двамата ви искам в моята канцелария за показания. Ако не се явите до десет, ще наредя да ви доведат под стража.

— Няма да се наложи — каза Бен.

Маккаслън го изгледа скръбно и поклати глава.

— Би трябвало да пишете по-смислени книжки. Като онзи, дето съчинява историите за Травис Макджий. Това се казва четиво за душата.

13.

Бен стана, отиде да изплакне чашата на мивката и за момент се загледа през прозореца към нощния мрак. Какво ли бродеше там тази вечер? Марджъри Глик, най-сетне отново със сина си? Майк Райърсън? Флойд Тибитс? Карл Форман?

Завъртя се и тръгна към стълбата.

Легна си, без да гаси настолната лампа, а кръста от лъжички, с който бе прогонил мисис Глик, сложи на нощното шкафче до дясната си ръка. Последната му мисъл, преди да заспи, бе за Сюзън — дали е добре и не я ли заплашва нещо.

1.

Когато чу в далечината пращене на вейки, той пропълзя зад дънера на един висок смърч и зачака да види кой ще се появи. Онези не можеха да излизат денем, ала това не значеше, че не могат да си наемат хора за тази работа; имаше начин да ги подкупят — с пари, а и с други неща. Марк бе виждал Стрейкър по улиците на градчето и помнеше, че очите му са като на жаба, която се припича на слънце. Имаше чувството, че този човек би могъл да троши костите на бебе и да се усмихва в същото време.

Той докосна джоба на якето, издут от тежкия спортен пистолет на баща му. Срещу онези куршумите бяха безполезни — освен може би сребърните куршуми — но на Стрейкър му стигаше една дупка между очите.

За миг той изви поглед към подпрения на дървото продълговат цилиндричен предмет, увит в парче от стара кърпа. У дома, в задния двор, имаше купчина дърва — два кубика жълти ясенови цепеници, които двамата с баща му бяха нарязали през юли и август с верижния трион. Хенри Петри беше методичен човек и Марк знаеше, че всяко парче е дълго деветдесет плюс-минус два сантиметра. Баща му просто усещаше подходящата дължина също тъй инстинктивно, както усещаше, че подир есента идва зима и щом запалят камината в хола, жълтият ясен ще гори по-дълго и по-жарко.

Синът му пък знаеше други неща и усещаше, че ясеновото дърво е за хора — не, за твари — като онзи. Тази сутрин, докато родителите му бяха излезли на неделна разходка, той взе една по-тънка цепеница и я издялка със скаутската си брадвичка. Острието стана грубо, но щеше да свърши работа.

Долу се мярна пъстро петно и той се притисна към грубата кора, надничайки с едно око иззад дънера. След миг за пръв път различи ясно кой се изкачва по хълма. Момиче. Изпълни го облекчение, примесено с разочарование. Вместо наемник на дявола, насам се задаваше дъщерята на мистър Нортън.

Внезапно в очите му пак припламна интерес. И тя си носеше кол! Когато момичето наближи, Марк едва не избухна в горчив смях — летва от снегозагражденме, страхотно оръжие си бе избрала. Тая дъска не би издържала и два удара с най-обикновен дърводелски чук.

Тя щеше да мине отдясно на дървото. Когато разстоянието намаля, Марк предпазливо запълзя наляво, като гледаше да не закачи дребните съчки, чието прашене би го издало. Най-после синхронното придвижване свърши; сега тя бе с гръб към него и продължаваше нагоре по хълма към пробива между дърветата. Стъпваше много внимателно. Добре. Макар че носеше тая глупава летва, явно имаше известна представа в какво се забърква. Ако излезеше на открито обаче, щеше да си има неприятности. Стрейкър си беше у дома. Марк дебнеше тук от дванайсет и половина и го бе видял как излиза на алеята да огледа пътя към градчето, после се прибира в къщата. Все още се чудеше какво да прави, когато пристигането на това момиче окончателно обърка нещата.

Но може би нямаше повод за тревога. Тя бе залегнала зад последните храсти и просто наблюдаваше къщата. Марк обмисли положението. Тя явно знаеше. Сега нямаше значение откъде бе узнала, важното бе едно — ако не знаеше, нямаше да мъкне тая жалка летва. Марк реши, че ще трябва да я предупреди за присъствието на бдителния Стрейкър. Тя едва ли се бе сетила да вземе пистолет, дори и спортен като неговия.

Тъкмо се чудеше как да обяви присъствието си без момичето да се разпищи като откачено, когато горе забръмча колата на Стрейкър. Момичето трепна и за момент Марк се изплаши, че сега ще загуби самообладание и ще хукне с трясък през гората, издавайки присъствието си на всичко живо в радиус от сто километра. Но сетне я видя да се снишава надолу, вкопчила пръсти в земята, като че се боеше да не отлети. Може и да е глупава, но има кураж, одобрително помисли той.

Колата на Стрейкър бавно отстъпи по алеята — от храстите сигурно имаше по-добър обзор; Марк виждаше само черния покрив на пакарда — поспря за малко, после се спусна по пътя към градчето.

Реши, че трябва да обединят усилията си. Беше готов да приеме всякакъв спътник, стига само да не влезе самичък в онази къща. Вече познаваше лъхащата оттам отровна атмосфера. Бе я, усетил още отдалече, а с приближаването чувството ставаше все по-силно.

Лекичко изтича нагоре по килима от борови иглички и я хвана за рамото. Тя се напрегна цяла, Марк разбра, че ще изпищи и прошепна:

— Не викай. Няма нищо. Аз съм.

Тя не изпищя. Само издиша с глух стон на ужас. Завъртя се и го изгледа с пребледняло лице.

— К-кой си ти?

Той седна до нея.

— Казвам се Марк Петри. Познавам те, ти си Сюзън Нортън. Татко ми се познава с баща ти.

— Петри?… Хенри Петри?

— Да, това е баща ми.

— Какво правиш тук? — запита тя, без да спира да го оглежда от глава до пети, сякаш още не можеше да повярва в присъствието му.

— Каквото и ти. Само че тая летва няма да свърши работа. Много е… — той потърси в речниковия си запас дума, която бе усвоил от чужди разговори, но още не бе употребявал. — Много е паянтова.

Тя сведе очи към парчето от снегозаграждение и се изчерви.

— О, това ли. Ами… намерих го в гората и… и си помислих, че някой може да се спъне, затова…

Типични увъртания на възрастен човек. Марк нетърпеливо я прекъсна:

— Дошла си да убиеш вампира, нали?

— Откъде ти хрумна такова нещо? Вампири и тем-подобни.

— Снощи един вампир се опита да ме спипа — мрачно обясни той. — Без малко да успее.

— Това е абсурд. Ти си голямо момче и трябва да знаеш, че…

— Беше Дани Глик.

Тя неволно примижа и отстъпи назад като че Марк бе замахнал с юмрук към лицето й. Олюля се и подири опора в ръката му. Очите им се срещнаха.

— Измисляш ли си, Марк?

— Не — отсече той и в няколко къси фрази разказа снощното си премеждие.

— И си дошъл тук сам? — запита тя, когато разказът свърши. — Вярвал си в това и все пак си дошъл сам?

— Да вярвам ли? — Той я изгледа с искрено удивление. — Естествено, че вярвах. Нали го видях.

Тя не намери какво да отговори и изведнъж се засрами от съмненията си (не, съмнение бе твърде мека дума) в разказа на Мат и колебливото съгласие на Бен.

— Ами ти как се озова тук?

Тя се поколеба, после отговори:

— Някои хора от градчето подозират, че в къщата има човек, когото никой не е виждал. И че може да е… да е…

Тя все още не можеше да изрече думата, но момчето кимна с разбиране. Изключително дете, личеше си от пръв поглед.

Прескачайки излишните фрази, тя просто добави:

— Затова дойдох да видя и да разбера. Момчето кимна с глава към летвата.

— И си донесла това, за да го пронижеш?

— Не знам дали бих могла да го сторя.

— Аз бих могъл — спокойно каза Марк. — След онова, което видях снощи. Дани висеше зад прозореца ми, прилепнал като грамадна муха. А пък зъбите му…

Той тръсна глава, за да прогони кошмара от мислите си, както някой банкер би прогонил вестта за фалирал клиент.

— Родителите ти знаят ли, че си тук? — запита тя, макар че подозираше отговора.

— Не — небрежно отвърна той. — Неделята им е природолюбителски ден. Сутрин обикалят да наблюдават птиците, а следобед си имат други развлечения. Понякога излизам с тях, понякога си стоя у дома. Днес потеглиха с колата нейде към крайбрежието.

— Страхотно момче си — каза тя.

— Не, не съм — възрази той, без да се смущава от комплимента. — Но на онзи ще му видя сметката.

Очите му се стрелнаха към къщата горе.

— Сигурен ли си, че…

— Естествено. И ти си сигурна. Не усещаш ли колко е зъл? Не изтръпваш ли от страх още щом погледнеш къщата?

— Да — простичко каза тя.

И с това се предаде пред твърдото убеждение на момчето. Неговата логика бе логиката на инстинкта и не се поддаваше на оборване, за разлика от беседите с Бен и Мат.

— Как ще го направиш? — запита тя, признавайки с тези думи Марк за водач на експедицията.

— Просто се качваме горе и влизаме — отвърна той. Намираме го, забиваме в сърцето му кола — моя кол — и се измъкваме. Той сигурно е в мазето. Такива като него обичат тъмнината. Донесла ли си фенерче?

— Не.

— По дяволите, и аз забравих. — Той пристъпи от крак на крак върху боровите иглички. — Сигурно не си носиш и кръст, нали?

— Нося си.

Сюзън издърпа верижката изпод блузата си и му показа кръста. Момчето кимна, сетне на свой ред извади кръст.

— Дано да свършим, преди да се приберат нашите. Задигнах го от мамината кутия за бижута. Ако разбере, лошо ми се пише.

Той се озърна. За кратките минути на разговора сенките се бяха издължили, а и двамата изпитваха неволното желание да се бавят, да отлагат.

— Когато открием къде е, не го поглеждай в очите — предупреди Марк. — Той не може да напуска ковчега си, преди да е мръкнало, но може да те омагьоса с поглед. Знаеш ли наизуст нещо религиозно?

— Да, Божията молитва.

— Е, чудесно. И аз я знам. Ще я изречем заедно, докато забивам кола.

Той забеляза как лицето й се изкриви от погнуса, сякаш бе готова всеки миг да припадне. Посегна и здраво я стисна за ръката. Самообладанието му беше поразително.

— Слушай, трябва да го направим. Обзалагам се, че от снощи половината град е негов. Ако не побързаме, ще завладее всичко. Вече няма какво да му пречи.

— От снощи ли?

— Сънувах ги — каза Марк. Гласът му си оставаше все тъй спокоен, но очите му бяха мрачни. — Сънувах как обикалят къщите, как звънят по телефона и молят да им отворят. Някои хора знаеха, усещаха от дъното на душите си, но все пак ги пускаха. Защото така е по-лесно, отколкото да повярваш, че наистина може да има нещо толкова страшно.

— Било е сън — неспокойно каза тя.

— Обзалагам се, че днес много хора си лежат в спалнята, спуснали са завесите или щорите и се чудят какво им става — настинка ли са прихванали или грип. Нямат сили, вие им се свят. Не им се яде. Призлява им от самата мисъл за храна.

— Откъде знаеш толкова много?

— Чета комикси за чудовищата — обясни той, — а когато мога, гледам и филмите. Обикновено се налага да казвам на мама, че ще гледам Уолт Дисни. Само че на тия филми не може много да се вярва. Често си измислят разни работи, за да е по-кърваво.

Наближаваха къщата. Страхотна компания се събрахме, помисли Сюзън. Един стар учител, почти откачил от четене, един писател, преследван от детските си кошмари, едно малко момче, получило извънкласна специализация по вампирознание от разни филми и евтини книжлета. А аз? Вярвам ли наистина? Заразни ли са параноидните фантазии?

Вярваше.

Както бе казал Марк, толкова близо до къщата ставаше просто невъзможно да изкривиш насмешливо устни. Над всички мисловни процеси, над самия им разговор, се раздаваше мощно някакъв прастар глас, който крещеше „опасност! опасност!“ — даже не с думи, а с нещо друго. Пулсът и дишането й се ускоряваха, но кожата й бе изстинала от свиването на капилярите — това бе действието на адреналина, прибиращ в мигове на опасност кръвта към най-дълбоките телесни тайници. Усещаше бъбреците си стегнати и натежали. Зрението й сякаш бе станало неестествено зорко, виждаше всяка тресчица, всяко петънце по стената. И всичко това не бе породено от външни стимули — нямаше нито въоръжени хора, нито грамадни озъбени кучета, нито мирис на пушек. Дълбоко под обсега на петте сетива се бе събудил след дълга дрямка някакъв загадъчен часовой. И виковете му не търпяха възражения.

Сюзън надникна през процепа между капаците на един от долните прозорци.

— Ха, та те нищо не са направили — възкликна тя едва ли не сърдито. — Вътре е същинска кочина.

— Дай да видя. Повдигай ме.

Тя преплете длани и го повдигна да надникне през цепката към порутения хол на Марстъновия дом. Марк зърна пуста и някак куха стая с дебел слой прах върху пода (в праха имаше множество отпечатъци от стъпки), разкъсани тапети, две-три вехти кресла и потрошена маса. От ъглите на тавана провисваха дълги паяжини.

Преди Сюзън да възрази, той стовари тъпия край на кола върху ръждивата кука на прозореца. Халка и кука се търкулнаха на земята и капаците се открехнаха със скърцане.

— Хей! — възкликна Сюзън. — Не биваше…

— Какво да направя според теб? На вратата ли да звъня?

Той отметна десния капак и изби едно от прашните, неравни стъкла. Парчетата със звън се изсипаха в стаята. В гърлото на Сюзън се надигна горещата вълна на страх с привкус на зеленясала мед.

— Все още можем да избягаме — промърмори тя, по-скоро на себе си, отколкото на него.

Марк я изгледа отвисоко и в погледа му нямаше презрение — само откровеност и страх, равен на нейния.

— Ако не можеш, върви си — каза той.

— Мога. — Тя безуспешно се помъчи да преглътне буцата в гърлото си. — Побързай. Тежък си.

Той изби стърчащите остатъци от разбитото стъкло, прехвърли кола в другата ръка, бръкна навътре и освободи резето. После напъна нагоре, рамката изскърца и пътят бе открит.

Сюзън го пусна долу и няколко секунди двамата безмълвно се взираха в прозореца. Най-сетне тя прекрачи напред, избута докрай десния капак и се хвана за напуканата рамка, готова да се изкатери. Прилошаваше й от страх, ужасът бе заседнал в корема й като някаква чудовищна бременност. Едва сега разбираше как се бе чувствал Мат Бърк, докато се изкачваше по стъпалата, за да срещне дебнещата неизвестност в гостната.

Съзнателно или подсъзнателно, за нея страхът винаги бе представлявал част от едно просто уравнение: страх = неизвестност. И за да реши уравнението, човек просто свеждаше задачата до елементарни алгебрични съставки, например: неизвестност = скърцаща дъска (или нещо подобно), скърцаща дъска = нищо страшно. В съвременния свят всички ужаси можеха да бъдат направени на пух и прах чрез прилагане на елементарната аксиома за равенство. Разбира се, някои страхове бяха основателни (не сядаш зад волана, щом от пиене едва се крепиш на крака, не посягаш да галиш ръмжащи кучета, не се разхождаш из парка с непознати момчета… как беше старият виц? Ще се чукаме ли, или ще се разхождаме?), но досега тя не бе допускала, че има и страхове по-могъщи от разума — апокалиптични, едва ли не парализиращи. Този път уравнението не се поддаваше на решаване. Всяка стъпка напред бе истински героизъм.

С плавно напрягане на мускулите тя се изтегли нагоре, преметна крак през рамката, скочи на прашния под и се огледа. В ноздрите й нахлу тежък мирис. Зловонието сякаш бликаше на плътни струи от самите стени. Тя опита да си внуши, че няма нищо освен плесенясала мазилка или купища влажен тор от всички животинки, намирали убежище зад порутените стени — мармоти, плъхове, може би даже миещи мечки. Но имаше и още нещо. Мирисът бе по-тежък и по-настойчив от проста животинска воня. Навяваше мисли за сълзи, повръщане и мрак.

— Хей — тихичко подвикна Марк. Ръцете му се размахваха над рамката. — Помогни ми малко.

Тя се подаде навън, хвана го под мишниците и го издърпа нагоре, докато успее да се вкопчи в ръба. Сетне Марк пъргаво се преметна вътре. Кецовете му тупнаха на пода и в къщата отново настана тишина.

Двамата като омагьосани се вслушваха в безмълвието. Сякаш бе изчезнал дори онзи тих, тъничък звън, който пораждат в пълна тишина замаяните от бездействие слухови нерви. Наоколо царуваше само тежко, мъртво беззвучие, нарушавано от туптенето на кръвта в слепоочията им.

Ала и двамата знаеха, че това е измама. Не бяха сами.

2.

— Хайде — каза Марк. — Да огледаме къщата.

Той стисна кола с всичка сила и за миг, само за миг се озърна с копнеж към прозореца.

Сюзън бавно тръгна към коридора и Марк я последва. Досами вратата имаше малка масичка с книга върху нея. Марк спря.

— Знаеш ли латински? — запита той.

— Малко, от колежа.

Той протегна книгата към нея.

— Какво означава това?

Сюзън сбръчка чело и засрича заглавието. После поклати глава.

— Не знам.

Марк разгъна книгата напосоки и трепна. Бе попаднал на илюстрация: гол мъж протяга окървавено детско телце към нещо извън рамките на картината. Марк върна книгата на място, доволен, че се е отървал от нея — обтегната кожена подвързия пораждаше в пръстите му неопределеното тревожно чувство за нещо познато. Продължиха по коридора към кухнята. Тук сенките се сгъстяваха. Слънцето бе минало от другата страна на къщата.

— Усещаш ли миризмата? — запита той.

— Да.

— Тук е по-силна, нали?

— Да.

Марк си спомни, че в мазето на предишната им къща майка му бе направила килерче за продукти и веднъж цели три кошници домати се бяха развалили долу в тъмното. Сегашната миризма напомняше оная — миризма на прогнили, скапани домати.

— Божичко, толкова ме е страх — прошепна Сюзън.

Той посегна пипнешком, откри ръката й и пръстите им се вплетоха здраво.

Линолеумът в кухнята беше стар, захабен и изкорубен, протрит до черно пред вехтата порцеланова мивка. Насред помещението имаше голяма нащърбена маса, а върху нея лежаха жълта чиния, нож, вилица и парче сурова наденица.

Вратата към мазето беше леко открехната.

— Там трябва да слезем — каза Марк.

— О — безсилно прошепна Сюзън.

Процепът беше съвсем тесен и през него изобщо не проникваше светлина. Езикът от мрак сякаш лакомо облизваше кухнята, чакайки да дойде нощта, за да я погълне цялата. Тия пет-шест милиметра тъмнина бяха чудовищни, пълни с неописуемо грозни догадки. Сюзън стоеше до Марк, безпомощна и неподвижна.

После той прекрачи напред, отвори вратата и за момент постоя, загледан надолу. Някакво мускулче потрепваше под челюстта му.

— Мисля… — започна Марк.

В този миг тя чу зад себе си шум и се завъртя, усещайки изведнъж колко е бавна, колко безнадеждно е закъсняла. Стрейкър стоеше неподвижно. Ухилен.

Марк се обърна, видя го и опита да се изплъзне покрай него. Юмрукът на Стрейкър се стовари върху челюстта му и всичко изчезна.

3.

Когато се свести, Марк усети, че го носят по стълба — но не към мазето. Нямаше го чувството за тежки каменни стени, а и въздухът не беше чак толкова зловонен. Той позволи на клепките си да се открехнат едва-едва, но остави главата си да се полюшва все тъй безсилно на омекналата шия. Отгоре се задаваше стълбищна площадка… вторият етаж. Виждаше я съвсем ясно. Слънцето не бе залязло. Значи все още имаше поне мъничко надежда.

Озоваха се на площадката и внезапно яките ръце изчезнаха изпод тялото му. Той тежко рухна на пода и главата му се блъсна в дъските.

— Мислиш ли, че не усещам кога някой се прави на препариран, достойни младежо? — осведоми се Стрейкър.

Гледан от пода, той изглеждаше триметров гигант. Плешивата му глава лъщеше с дискретна елегантност в прииждащия здрач. Марк с ужас забеляза, че през рамото му е преметнато навито въже.

Трескаво посегна към пистолета в джоба си.

Стрейкър отметна глава и се разсмя.

— Позволих си малката волност да прибера пистолета, достойни младежо. Децата не бива да носят оръжия, с които не умеят да си служат…, нито пък да водят млади дами в къщи, където никой не ги е канил.

— Какво направихте със Сюзън Нортън?

Стрейкър се усмихна.

— Отведох я там, където искаше да отиде, момчето ми. В мазето. По-късно, когато слънцето залезе, тя ще срещне онзи, когото е дошла да види. Ти също ще го срещнеш, тази нощ или следващата. Разбира се, той може и да те даде на момичето… но ми се струва, че би желал лично да се заеме с теб. Момичето трябва да си има приятели, а някои от тях навярно са досадници като вас.

Марк се отметна, замахна със събрани крака към слабините му, но Стрейкър отстъпи настрани изящно като танцьор. Същевременно кракът му полетя напред и се стовари право върху бъбреците на момчето.

Марк прехапа устни и се сгърчи на пода. Стрейкър се изкиска.

— Хайде, достойни младежо. Ставай.

— Аз… не мога.

— Пълзи тогава — презрително заяви Стрейкър и го ритна отново, този път в мускула на бедрото.

Болката бе ужасна, но Марк стисна зъби. Надигна се на колене, после стана.

Закрачиха по коридора към вратата в дъното. Болката в бъбреците му постепенно заглъхваше.

— Какво ще правите с мен?

— Ще те вържа като пролетна пуйка, достойни младежо. По-късно, след като си побъбриш с Господаря, ще бъдеш освободен.

— Като другите ли?

Стрейкър се усмихна.

Когато Марк бутна вратата и прекрачи в стаята, където се бе самоубил Хърбърт Марстън, с ума му сякаш стана нещо необикновено. Страхът не изчезна, ала престана да действа като мисловна спирачка, блокираща всяка полезна идея. Мислите му се стрелнаха с поразителна бързина — не думи, не образи, а нещо като символична стенография. Чувстваше се като електрическа крушка, получила внезапно енергия от някакъв незнаен източник.

Самата стая бе съвършено прозаична. Олющените тапети висяха на ивици, оголвайки бялата мазилка и каменната зидария. Времето и гипсовият таван бяха покрили пода с дебел слой прах, но полузакрити отпечатъци от стъпки свидетелстваха, че някога някой е влязъл, огледал се е и пак си е тръгнал. В стаята имаше два вързопа стари списания, желязна кушетка без дюшек и малка тенекиена чинийка, служила преди време вместо капаче на отвора за комин. Капаците на прозорците бяха затворени, но през пропуканите дъски се процеждаше прашна светлина и Марк прецени, че до залеза остава около час. Из стаята витаеше чувството за отколешно злодеяние.

Навярно бяха изтекли не повече от пет секунди докато отвори вратата, огледа всичко това и пристъпи към средата на стаята, където Стрейкър му нареди да спре. За този кратък отрязък от време съзнанието му успя да се втурне в три различни посоки, и да предвиди три възможни изхода от положението.

По първата линия той внезапно се втурваше през стаята към затворения прозорец, опитваше като герой от уестърн да избие с тяло стъклата и капаците, сетне със сляпа надежда рухваше към онова, което го очаква отдолу. С едното око на въображението видя как разбива преградата само за да се стовари върху ръждив куп потрошени селскостопански машини и в последните секунди от живота си се гърчи, нанизан на тъпа вехта брана като бръмбар на карфица. С другото око видя как разбива стъклото и се блъска в капаците, които пукат, но не се поддават. Видя как Стрейкър го грабва, смъква дрехите му и след малко го захвърля — цял в синини и кървави рани.

По втората пътека видя как Стрейкър го връзва и излиза. Видя се да лежи омотан на пода, видя гаснещата светлина, видя как се бори все по-трескаво (но без никакъв резултат) и накрая чу по стълбите бавната крачка на онзи, който е милион пъти по-страшен от Стрейкър.

В третия вариант се видя да използва трик, за който бе чел миналото лято в една книжка за Худини. Худини беше знаменит илюзионист, способен да се измъква от затворнически килии, омотани с вериги сандъци, банкови сейфове, даже от захвърлени в реки варели. Можел да се освобождава от въжета, полицейски белезници и китайски окови-ръкавици. Книгата разказваше, че едно от нещата, които вършел, било да задържи дъх и да стегне юмруци, докато някой доброволец от публиката го омотава с въжета. Освен това (казваше авторът) трябвало да напрегнеш бедра и бицепси. Ако имаш големи мускули, въжетата ще се разхлабят щом се отпуснеш. Значи важното било да се отпуснеш напълно и да пристъпиш към бягството бавно и уверено, без да се поддаваш на паниката. Малко по малко тялото ти щяло да стане плъзгаво от пот и това също помагало. Както беше написано, изглеждаше съвсем лесно.

— Обърни се — каза Стрейкър. — Ще те завържа. Докато те връзвам, няма да мърдаш. Помръднеш ли — той изпъна палец пред Марк като автостопаджия, — ще ти го забия в дясното око. Разбра ли?

Марк кимна. Дълбоко си пое дъх, спря да диша и напрегна мускули.

Стрейкър преметна въжето през таванската греда.

— Лягай — нареди той.

Марк се подчини.

Стрейкър кръстоса ръцете му зад гърба и здраво ги омота с края на въжето. После оформи стегната примка и я надяна на шията му.

— Връзвам те за същата греда, на която се е обесил тукашният приятел и спонсор на моя Господар, достойни младежо. Поласкан ли си?

Марк изпъшка и Стрейкър се разсмя. После прокара другия край на въжето между краката му, рязко дръпна и момчето изстена.

Стрейкър се изкиска с чудовищно добродушие.

— Заболяха ли те безценните камъчета? Няма да е задълго. Тепърва ще водиш аскетичен живот, момчето ми… дълъг, много дълъг живот.

Той омота с въжето напрегнатите бедра на Марк, здраво стегна възела и го омота още два пъти — около коленете и глезените. Марк вече отчаяно копнееше за въздух, но упорито продължаваше да стиска зъби.

— Трепериш, достойни младежо — подигра му се Стрейкър. — Цялото ти тяло е станало на бучици. Плътта ти е побеляла… но още има да побелява! Ала не се страхувай. Моят Господар знае що е нежност. Спечелил си е дълбоката обич на мнозина от вашето градче. Само едно леко боцване, като при доктора, а после наслада. По-късно ще те освободим. Ще навестиш майка си и баща си, нали? Ще ги навестиш, когато заспят. — Той стана и добродушно огледа Марк. — Засега ще се сбогувам, достойни младежо. Трябва да се погрижа за прекрасната ти спътница. Когато пак се срещнем, ще ти бъда по-симпатичен.

Той излезе и затръшна вратата. Изщрака ключ. Докато стъпките на Стрейкър слизаха по стълбата, Марк отпусна мускули и издиша с мощна, стенеща въздишка.

Въжетата се разхлабиха — съвсем слабо.

Той лежеше неподвижно и се съсредоточаваше. Мислите му все още летяха с онази неестествена, опияняваща бързина. От мястото си виждаше издутия, неравен под и желязната рамка на кушетката. Виждаше и стената. Олющените тапети се търкаляха под кушетката като стара змийска кожа. Марк се съсредоточи върху част от стената и я огледа внимателно. Пропъди всяка друга мисъл. В книжката за Худини се казваше, че съсредоточаването е най-важно. Не бива да допускаш в съзнанието си страх или даже следи от паника. Тялото трябва да се отпусне напълно. И бягството трябва да протече в съзнанието ти още преди да си помръднал и малкия си пръст. Всеки ход трябва да съществува реално в главата ти.

Гледаше стената, а минутите течаха. Стената беше бяла и крива, като екран на старо лятно кино. Най-сетне, когато тялото му се разхлаби до предел, той видя върху нея собственото си изображение — малко момче, облечено в синя тениска и джинси „Леви“. Момчето лежеше на една страна, с ръце зад гърба и китки притиснати към извивката на кръста. Около шията му имаше клуп и всеки опит за борба би затегнал безмилостно примката, докато намалелият приток на въздух помрачи съзнанието. Той гледаше стената.

Макар че лежеше неподвижно, изображението на стената се раздвижи предпазливо. Марк като омагьосан се взираше в него. Бе достигнал върховно съсредоточаване като индийските факири и йоги, които могат по цели дни да съзерцават пръстите или връхчетата на носовете си — състоянието на някои медиуми, способни в транс да повдигат маси или да излъчват от носа, устата и пръстите си дълги ивици астрална материя. Изпаднал бе в унес, подобен на екстаз. Не мислеше нито за Стрейкър, нито за гаснещата светлина на деня. Вече не виждаше мръсния, под, кушетката или даже стената. Виждаше само момчето — съвършено очертана фигурка, която подхващаше бавен танц с грижливо овладяните си мускули.

Гледаше стената. И накрая раздвижи китките си в полукръг една срещу друга. В края на всеки полукръг китките се докосваха с кокалчетата на палците. Не помръдваше нито един мускул освен тези в долния край на ръцете. Не бързаше. Гледаше стената.

Когато през порите му изби пот, въртенето на китките стана по-свободно. Полукръговете се превърнаха в три четвърти кръг. В края на всяко движение китките се докосваха с опаката страна. Примките около тях се бяха разхлабили още мъничко. Спря.

След кратка пауза той започна да прегъва палците си към дланите и да гърчи пръстите, притиснати на снопче. Лицето му беше съвършено безизразно, като гипсово лице на манекен в магазин за конфекция.

Изминаха пет минути. Сега ръцете му се потяха обилно. Върховното съсредоточаване му бе осигурило частичен контрол над периферната нервна система — още едно от уменията на йогите — и той неволно бе постигнал известна власт над автоматичните функции на тялото си. От порите се цедеше повече пот, отколкото биха предизвикали предпазливите му движения. Ръцете му бяха хлъзгави. От челото му се ръсеха капчици, оставящи тъмни петна в праха на пода.

Сега той мобилизира мускулите на гърба и бицепсите, за да раздвижи ръце нагоре-надолу като бутала. Въжето сякаш се стегна, но Марк усещаше, че една от намотките бавно се свлича покрай дясната му китка. В гърдите му избухна вълнение и той незабавно спря движенията, докато чувствата се разсеяха напълно. Когато се успокои, подхвана отново. Нагоре-надолу. Нагоре-надолу. Нагоре-надолу. Всеки път печелеше по три-четири милиметра. И изведнъж невероятното се случи — дясната му ръка беше свободна.

Остави я да лежи и да се възстановява. Когато се увери, че отново е гъвкава, той провря пръсти под въжетата около лявата китка и напъна. Лявата ръка се изтръгна на свобода.

Завъртя ръце и ги опря на пода. За миг затвори очи. Сега най-важното бе да не си мисли, че е успял. Трябваше да се движи бавно и целенасочено.

Като се подпираше на лявата ръка, той плъзна пръстите на дясната по безкрайните долини и хребети на възела, пристягащ примката около шията му. Веднага разбра, че за да изхлузи глава, ще трябва почти да се удуши — и при това да увеличи натиска върху тестисите си, които и сега тръпнеха от тъпа болка.

Дълбоко пое дъх и се захвана с възела. Постепенно въжето се обтягаше, притискаше шията и слабините му. Груби конопени власинки се впиваха в гърлото му като миниатюрни иглички за татуировка. Безкрайно дълго, сякаш цяла вечност, примката не се поддаваше на усилията. Очите му помътняха, в тях с беззвучни експлозии разцъфтяха огромни черни цветя. Той не си позволяваше да бърза. Упорито раздвижваше възела и най-сетне усети разхлабването. За миг натискът върху слабините стана непоносим, после той с конвулсивен гърч изхлузи глава от примката и натискът отслабна.

Надигна се и седна с клюмнала глава. Дишаше пресекливо и стискаше с две ръце премазаните си тестиси. Първоначалната остра болка се превръщаше в глухо, всеобхватно страдание, от което му призляваше.

Когато мъчението поотслабна, той хвърли поглед към затворения прозорец. През напуканите капаци проникваха мътни лъчи с цвят на охра — до залеза оставаше съвсем малко. А вратата беше заключена.

Той издърпа през гредата свободния край на въжето и се зае с възлите около краката си. Те се оказаха подлудяващо яки, а възбудата вече бе отнела част от душевния му покой.

Освободи бедрата, коленете и след това сякаш цяла вечност се бори, за да развърже глезените. Най-после безсилно се изправи сред купчината победени примки и едва не изгуби равновесие. Започна да разтрива бедрата си.

От долния етаж долетя шум. Стъпки. Ноздрите му се разшириха и той панически се огледа наоколо. Изкуцука до прозореца и се опита да го отвори. Беше закован — с гвоздеи и пробити стари монети, потънали в сухото дърво на рамката. Стъпките се изкачваха по стълбата. Той избърса устата си с длан и трескаво огледа стаята. Два вързопа стари списания. Тенекиена чинийка с картинка — пикник в края на миналия век. Желязна кушетка.

Отчаяно се хвърли към кушетката и задърпа. И може би някакви далечни божества, забелязали колко много е постигнал със собствени сили, решиха да се смилят и да добавят мъничко късмет.

Стъпките вече се задаваха по коридора, когато с едно последно завъртане ръждивият метален крак изтъня и се откъсна.

4.

Когато вратата се отвори, Марк стоеше зад нея с железния крак като дървена статуя на индианец с томахавка.

— Достойни младежо, идвам да… Сетне Стрейкър зърна опустелите примки и може би за цяла секунда застина от изумление. Едва бе прекрачил през вратата.

За Марк времето сякаш бе забавило своя ход като в телевизионно повторение на голова ситуация. Струваше му се, че разполага не с части от секундата, а с цели минути, за да насочи удара към четвъртинката от голия череп, която се подаваше иззад вратата.

Стовари железния крак с две ръце, макар и не толкова мощно, колкото би желал — в името на точността бе пожертвал част от силата. Ударът се впи малко над слепоочието, тъкмо докато Стрейкър извиваше глава, за да погледне зад вратата. Разширените от изненада очи се присвиха болезнено. Над разкъсаната кожа бликна поразително буйна кървава струя.

Стрейкър отметна тяло и се запрепъва заднешком към средата на стаята. Лицето му се кривеше в ужасяваща гримаса. Той посегна напред и Марк го удари отново. Този път желязото улучи плешивия череп малко над ръба на челото и отвътре изби нов кървав фонтан.

Стрейкър избели очи и се свлече като чувал.

Гледайки надолу с изпъкнали, разширени очи, Марк заобиколи тялото. Железният крак беше облян в кръв. Петната изглеждаха по-тъмни, отколкото в цветните филми. От кръвта му призляваше, но при вида на Стрейкър не изпитваше нищо, съвсем нищо.

Убих го, помисли той. И веднага след това: Добре. Добре.

Пръстите на Стрейкър се вкопчиха в глезена му. Марк изпъшка и опита да се изтръгне. Пръстите стискаха като стоманен капан и ето, че Стрейкър го гледаше с ясни, студени очи през лепкавата кървава маска. Устните му потрепваха, но не издаваха нито звук. Марк задърпа по-силно, ала пак не успя да се изскубне. Глухо изстена и заблъска с желязото по напрегнатата китка на Стрейкър. Пръстите се трошаха като моливи, с ужасяващо сухо пращене. Хватката отслабна и Марк се изтръгна с такава сила, че отлетя назад, към коридора.

Главата на Стрейкър отново лежеше на пода, но обезобразената му китка се разтваряше и свиваше в пустотата със зловеща жизненост, трептейки като лапа на сънуващо куче.

Желязото се изплъзна от безчувствените пръсти на Марк и той разтреперан отстъпи назад. Сетне налетялата паника го застави да се обърне и да хукне надолу по стълбата, прескачайки с вцепенени нозе по две-три стъпала наведнъж и плъзгайки длан по напукания парапет.

Долният коридор беше ужасно мрачен, изпълнен с гъсти сенки.

Той прекрачи в кухнята, хвърляйки като насън кратки боязливи погледи към отворената врата на мазето. Слънцето залязваше сред колони от винени, жълти и алени пламъци. В погребалната кантора на двайсет и пет километра от тук Бен Миърс гледаше как стрелката на часовника се колебае между 7:01 и 7:02.

Марк не знаеше това, но усещаше, че времето на вампира наближава. Да се забави тук означаваше да пристъпи от схватка към сражение; да слезе в тъмното мазе, за да спаси Сюзън значеше само едно — да попадне в редиците на Неживите.

Въпреки всичко той тръгна към вратата на мазето и даже слезе по първите три стъпала, преди страхът да го омотае като в примка, която не му позволи да продължи надолу. Плачеше и цялото му тяло се тресеше като от маларичен пристъп.

— Сюзън! — изкрещя той. — Бягай!

— М-Марк? — Гласът й звучеше безсилно, замаяно. Нищо не виждам. Тъмно е…

Внезапно се раздаде тътен като приглушен изстрел на ловна пушка, сетне някой се изкиска гърлено и бездушно.

Сюзън изпищя… протяжният писък премина в стон и заглъхна.

И все пак той продължаваше да стои неподвижно, с омекнали нозе, които трепереха тъй силно, че сякаш всеки миг бяха готови да се разпаднат.

А отдолу долетя дружелюбен глас, поразително напомнящ гласа на баща му.

— Слез, мое момче. Възхищавам ти се.

Сама по себе си силата на този глас бе тъй могъща, че той усети как страхът го напуска, как пухените възглавници в нозете му се наливат с олово. И наистина бе взел да опипва с крак следващото стъпало, преди да се овладее — напрягайки последните откъслеци от воля.

— Слез — повтори наближаващият глас.

Под сърдечния бащински тон се криеше гъвкавата стомана на повелята.

— Знам кой си! — изкрещя надолу Марк. — Ти си Барлоу!

И побягна.

Докато достигне външната врата, страхът отново го бе овладял изцяло и ако вратата не беше отключена, навярно би минал право през нея, оставяйки зад себе си назъбен силует като в рисуваните филми.

Втурна се надолу по алеята (съвсем като някогашното момче Бен Миърс), сетне продължи да тича право по осевата линия на Брукс Роуд към съмнителната безопасност на градчето. Нима кралят на вампирите не можеше да го последва още сега?

Той свърна от пътя, хукна слепешком през гората прецапа потока, спъна се в гъстите репеи по отсрещния бряг и накрая изскочи у дома — в задния двор.

Промъкна се през кухненската врата и надникна в хола, където майка му седеше с изкривено от тревога лице и говореше по телефона. В скута й лежеше разгърнат телефонен указател.

Тя надигна глава, видя го и облекчението се разля по лицето й като вълна.

— … ето, дойде си…

Без да чака отговор, тя остави слушалката и тръгна към него. Той видя, че е плакала и сърцето му се сви тя едва ли би повярвала, ако й кажеше колко му е мъчно.

— О, Марк… къде беше?

— Прибра ли се? — подвикна баща му от спалнята. И без да види лицето му, Марк усети каква буря се готви. Майка му го разтърси за раменете.

— Къде беше?

— Играх навън — безпомощно избъбри той. — Спънах се като тичах насам.

Нямаше какво повече да каже. Основната и определяща черта на детството не е лекото преливане между мечта и реалност, а единствено отчуждението. Не съществуват думи за изразяване на всички мрачни обрати и злополуки на детството. Ако е умно, детето разбира това и се примирява с неизбежните последствия. Започне ли да пресмята какво ще плати, то престава да бъде дете.

— Не усетих как е минало времето — добави той. — И после…

От спалнята се зададе баща му.

5.

Незнаен мрачен час преди понеделнишкото утро.

Драскане по прозореца.

Той изплува от съня незабавно, без промеждутък на замайване, без да се пита къде е. Безумните страхове на сънищата и бодърстването бяха поразително еднакви.

В мрака отвъд стъклото се белееше лицето на Сюзън.

— Марк… пусни ме да вляза.

Той стана от леглото. Усети под босите си крака студения под. Трепереше.

— Махай се — глухо изрече той.

Видя, че все още е облечена със същата блуза, същия панталон. Запита се дали нейните родители се тревожат. Дали са се обадили на полицията.

— Не е чак толкова лошо, Марк — промълви тя и очите й бяха безжизнени като късчета обсидиан. Усмихна се, разкривайки острите зъби, които сияеха релефно под бледите венци. — Даже е много приятно. Пусни ме, ще ти покажа. Ще те целувам, Марк. Ще те целувам навсякъде, както майка ти никога не те е целувала.

— Махай се — повтори той.

— Рано или късно ще те докопа някой от нас — каза тя. — Вече сме много. Нека да съм аз, Марк. Много съм… гладна.

Тя опита да се усмихне, но само изкриви лице в призрачна гримаса, която го вледени до мозъка на костите.

Той вдигна кръста и го притисна към стъклото.

Сюзън изсъска като опарена и изтърва рамката на прозореца. За миг увисна във въздуха, докато тялото й се замъгляваше и разсейваше. После изчезна. Но не преди Марк да види (или поне така му се стори) как по лицето й се разлива отчаяна мъка.

Нощта отново бе спокойна и безмълвна.

Вече сме много.

Той помисли за родителите си, спящи долу, без да подозират за заплахата, и ужасът стегна стомаха му.

Сюзън бе казала, че някои хора знаят, или поне се досещат.

Кои?

Писателят, разбира се. Онзи, който се срещаше с нея. Казваше се Миърс. Живееше в пансиона на Ева. Писателите знаят много неща. Сигурно беше той. И Марк трябваше да се добере до него, преди Сюзън…

Той се запъти към леглото и изведнъж спря. Ако тя вече не го бе изпреварила.

1.

Същата неделна вечер, около седем без четвърт по часовника на Мат Бърк, отец Калахан неуверено пристъпи в болничната стая. По нощното шкафче и завивката на леглото се трупаха книги, някои от тях облепени с многогодишен прах. Мат се бе обадил на Лорета Старчър в самотното й апартаментче и я бе накарал не само да отвори библиотеката в неделя, но и лично да му достави книгите. Тя бе пристигнала начело на колона от трима санитари, натоварени като шерпи. Малко по-късно си бе тръгнала понамусена, защото Мат бе отказал да обясни странния подбор на четивата си.

Отец Калахан любопитно огледа учителя. На вид бе изнурен, но не чак толкова изнурен или съсипан, колкото мнозина от паството му при подобни обстоятелства. Калахан бе узнал от опит, че обикновено първата реакция при известие за рак, инсулт, сърдечен удар или увреждане на някой друг важен орган, е чувството за измяна. Пациентът с изумление откриваше, че собственото му тяло, този добър (и поне досега напълно познат) приятел, се оказва най-долен лентяй, способен да зареже работата на средата. Веднага след това идваше мисълта, че не си струва да имаш приятел, който ти изневерява така жестоко. От тия две реакции произтичаше третата: няма никакво значение дали този приятел е достоен или не. Човек не може да престане да се здрависва с коварното си тяло, да събере подписка срещу него или да се прави, че не си е у дома, когато то звъни на вратата. Крайната мисъл във веригата от болнични разсъждения бе ужасното предположение, че тялото може изобщо да не е приятел, а враг, изцяло посветен на жестоката цел да унищожи висшата сила, която го разиграва както си иска още от ранните години, когато е прихванало най-тежката болест — разсъдъка.

Някога, в пристъп на великолепна пиянска възбуда, Калахан бе седнал да напише на тази тема монография за „Католически вестник“. Даже я бе илюстрирал със злъчна карикатура — мозък, стоящ върху покрива на огромен небостъргач. Сградата (с надпис „Човешко тяло“) бе обгърната в пламъци (с надпис „Рак“, макар че можеха да имат десетки други названия). Текстът на карикатурата гласеше: „И скокът е невъзможен.“ В неизбежната трезвеност на следващия ден той бе накъсал: на парчета недовършената монография, а карикатурата бе хвърлил в камината — в католическата доктрина нямаше място за нея, освен ако се добавеше хеликоптер с надпис „Христос“ и висяща под него въжена стълба. Ала въпреки всичко той усещаше, че прозренията му са верни и че най-често подобна болнична логика води пациента към дълбока депресия. Симптомите се изразяваха в помътнял поглед, забавени реакции, въздишки от дълбините на гръдния кош и понякога просълзяване при вида на свещеника — този черен гарван, чиито функции са коренно свързани с решението на проблема, поставен пред всяко разумно същество от факта на неговата смъртност.

Мат Бърк не проявяваше нито един от признаците на подобна депресия. Той се протегна и стисна ръката на Калахан с удивителна сила.

— Отче Калахан. Радвам се, че дойдохте.

— За мен е удоволствие. Добрите учители и умните съпруги са безценни перли.

— Дори ако са дърти атеисти като мен?

— Особено тогава — радостно възрази Калахан. Може пък да ви спипам в миг на слабост. Чувал съм, че в безизходица или в интензивните отделения на болниците рядко се срещали атеисти.

— Уви, скоро ще ме преместят.

— Дрън-дрън — заяви Калахан. — В най-скоро време ще запеете „Аве Мария“ и „Отче наш“.

— Това — каза Мат — не е чак толкова невероятно, колкото си мислите.

Отец Калахан седна и докато придръпваше стола, неволно закачи завивката с коляно. Небрежно подредените книги се разсипаха в скута му. Докато ги връщаше, на място, той зачете заглавията.

— „Дракула“. „Гостът на Дракула“. „В търсене на Дракула“. „Златният клон“. „Естествена история на вампирите“… естествена ли? „Унгарски народни приказки“. „Чудовищата на мрака“. „Чудовищата в реалния живот“. „Петер Куртин, чудовището на Дюселдорф“. И накрая… — Той изтри дебелия слой прах от последната корица и разкри зловеща фигура, посягаща заплашително към спяща девойка. — „Варни вампирът или кървавото пиршество“. Боже мой… това да не е задължително четиво за пациенти със сърдечен удар?

Мат се усмихна.

— Горкият стар Варни. Четох го много, много отдавна за курсова работа в университета. Романтична литература. Професорът бе дълбоко потресен. За всичкия си труд над курсовата работа получих тройка плюс, придружена с писмена заръка да се погрижа за литературния си вкус.

— Случаят с Петер Куртин обаче е доста интересен — каза Калахан. — Ако човек може да понесе подобно четиво, разбира се.

— Вие знаете неговата история?

— Да, до голяма степен. Като студент по теология проявявах интерес към тия неща. Пред крайно скептичните си наставници излизах с обяснението, че за да успее като свещеник, човек трябва не само да търси най-възвишеното в душата на ближния, но и да се спусне до най-мрачните дълбини. Всъщност гледах да им замажа очите. Истината е, че както всички, и аз обичам да изтръпна от страх над четивото. Ако не греша, още в детството си Куртин удавил двама съученици — просто пръв доплувал до едно малко салче, закотвено сред реката и блъскал другите, докато загубили сили и потънали.

— Да — каза Мат. — Като юноша направил два опита да убие родителите на момичето, което отказвало да се разхожда с него. По-късно подпалил дома им. Но не тази част от… ъъъ… кариерата му е най-интересна.

— Да, по подбора на четивата личи, че друго ви интересува.

Калахан взе от леглото някакво списание. На корицата поразително пищна млада жена с плътно прилепнал костюм смучеше кръвта на младеж. По тревожното лице на младежа се смесваха изражение на непоносим ужас и върховно сладострастие. Името на списанието — а по всяка вероятност и на младата жена — бе Вампирела. Дълбоко заинтригуван, Калахан го върна на място.

— Куртин е нападнал и убил над дванайсет жени — каза той. — Много други осакатил с чук. Когато се случвало жертвата да е в месечен цикъл, пиел отделената кръв.

Мат Бърк отново кимна.

— По-слабо известно е, че той избивал и животни. В разгара на манията си Куртин откъснал главите на два лебеда в дюселдорфския парк и пил бликащата от шиите им кръв.

— Свързано ли е това с въпроса, по който искахте да ме видите? — запита Калахан. — Мисис Кърлис ми каза, че ставало дума за нещо твърде важно.

— Да, свързано е и наистина е важно.

— Интересно какво може да бъде. Ако сте искал да ме заинтригувате, успехът ви е пълен.

Мат го изгледа спокойно.

— Един мой приятел на име Бен Миърс трябваше да ви се обади днес. Вашата икономка казва, че не го е сторил.

— Така е. От два часа нататък не се е обаждал никой.

— Не можах да го открия никъде. Той напусна болницата заедно с домашния ми лекар. Лекарят също е изчезнал. Освен това не успях да се свържа със Сюзън Нортън, приятелката на Бен. Излязла е от къщи рано следобед и е обещала да се прибере до пет. Родителите й се тревожат.

Калахан се приведе напред. Бегло познаваше Бил Нортън, който веднъж бе дошъл да се посъветва по въпрос, засягащ негови колеги католици.

— Подозирате ли нещо?

— Позволете да ви задам въпрос — каза Мат. — Приемете го много сериозно и помислете, преди да отговорите. Забелязали ли сте нещо необичайно в градчето напоследък?

Първоначалното впечатление на Калахан вече прерастваше в твърда увереност, че този човек води беседата крайно предпазливо, за да не го стресне с онова, което бе замислил. Купищата книги подсказваха нещо чудовищно.

— Вампири в Сейлъм’с Лот? — запита той. Беше убеден, че дълбоката депресия след тежка болест понякога може да се избегне при хора с някаква страст в живота — художници, музиканти, дърводелци или строители, потънали в мисли за недовършена сграда. Със същия успех увлечението можеше да е свързано с някоя безвредна (или не чак толкова безвредна) психоза, съществувала в зародиш още преди заболяването. Преди време бе водил дълги беседи с един старец на име Хорис, който лежеше в щатската болница с рак на дебелото черво в напреднал стадий. Макар че болката навярно беше непоносима, нещастникът описваше с най-малки подробности как пришълци от Уран постепенно завладяват американското общество. „Момчето, дето ти пълни резервоара в бензиностанцията на Сони, може днес да е Джо Блоу от Фолмаут — бъбреше с блеснали очи живият скелет в болничното легло, — а утре вече е пришълец, който само прилича на Джо Блоу. Може даже да има същите спомени и да говори съвсем като него, разбираш. Защото пришълците се хранят с алфа-вълни… мляс, мляс, мляс!“ Хорис смяташе, че изобщо не е болен от рак, а страда от тежко лазерно отравяне. Разтревожени от разкритията му, пришълците искали да го премахнат. Хорис приемаше факта спокойно и се готвеше да загине с чест. Калахан не се и опита да го разубеди. Оставяше това на добронамерените, но празноглави роднини. От опит знаеше, че понякога психозата помага не по-зле от няколко солидни глътки уиски.

Мислейки за всичко това, той скръсти ръце и зачака Мат да продължи.

— И без това ми е трудно да говоря — каза Мат. — Още по-трудно ще е, ако смятате, че страдам от болнична невроза.

Изненадан, че чува собствените си мисли отпреди секунда, Калахан едва удържа физиономията си безизразна — макар че, ако бе загубил контрол, щеше да прояви не тревога, а възхищение.

— Напротив, струва ми се, че разсъждавате извънредно логично — каза той.

Мат въздъхна.

— Логиката не винаги е признак на здрав разум и вие добре го знаете. — Той се настани по-удобно, размествайки купищата, книги наоколо. — Ако има Бог, навярно сега Той ми налага изкупление за предпазливия академичен дух, който съм проявявал цял живот… за отказа да пристъпя мислено където и да било, ако теренът не е проучен и картографиран в три екземпляра. Днес за втори път съм принуден да правя безумни изявления без помен от доказателства. В защита на разсъдъка си мога само да изтъкна, че твърденията ми сравнително лесно се поддават на доказване или отхвърляне. Оттук нататък ми остава да се надявам, че ще приемете нещата сериозно и ще извършите проверката, преди па е станало късно. — Той тихичко се разсмя. — Преди да е станало късно. Звучи като цитат от някогашните приключенски списания, нали?

— Животът е пълен с мелодрами — отбеляза Калахан и си помисли, че може и да е вярно, но напоследък твърде рядко се срещат подобни неща.

— Позволете да ви запитам отново дали сте забелязвали вчера и днес нещо необичайно или странно… каквото и да било.

— Свързано с вампири, или…

— Каквото и да било.

Калахан се замисли.

— Сметището е затворено — каза най-сетне той. — Но портата беше строшена, тъй че влязох. — Усмихна се.

— Между нас казано, обичам сам да си изхвърлям боклука. Толкова е практично и скромно, че мога изцяло да се отдам на фантазиите си за беден, ала щастлив пролетарски свещеник. Впрочем, Дъд Роджърс се беше запилял нанякъде.

— Друго?

— Ами… тая сутрин не видях мисис Крокет в църквата, а тя рядко пропуска литургия.

— Още нещо?

— Разбира се, бедната мисис Глик…

Мат се надигна на лакти.

— Мисис Глик ли? Какво е станало с нея?

— Почина.

— От какво?

— Полин Дикенс смяташе, че е било сърдечен удар — колебливо отвърна Калахан.

— Умрял ли е още някой днес в градчето?

При други обстоятелства въпросът би бил нелеп. Обикновено в градче като Сейлъм’с Лот смъртните случаи бяха доста редки, независимо от значителния брой застаряващи жители.

— Не — бавно изрече Калахан. — Но напоследък смъртността рязко се повиши, нали? Майк Райърсън… Флойд Тибитс… бебето на Макдугъл…

Мат кимна. Изглеждаше уморен.

— Странни работи стават — каза той. — Да. Но както са тръгнали нещата, скоро ще могат взаимно да се прикриват. Още няколко нощи и се боя, че… че…

— Стига увъртания — каза Калахан.

— Добре. И без това доста го увъртах, нали?

И Мат подхвана разказа си от началото до края, вмъквайки мимоходом разсъжденията на Бен, Сюзън и Джими. Не премълча нищо. Когато приключи, вечерните ужаси на Бен и Джими току-що бяха свършили. За Сюзън ужасът едва започваше.

2.

Когато привърши, Мат помълча, сетне запита:

— Е? Луд ли съм?

— Така или иначе, вие сте твърдо убеден, че хората ще ви сметнат за луд — каза Калахан, — независимо от факта, че явно срещате разбиране от мистър Миърс и собствения си доктор. Не, не ви смятам за луд. В края на краищата, нали съм в бизнеса със свръхестественото. Ако ми позволите да се пошегувам, от тоя бизнес си изкарвам хляба и виното.

— Но…

— Нека и аз да ви разкажа една история. Не гарантирам за нейната достоверност, но гарантирам личното си убеждение, че е вярна. Свързана е с един мой добър приятел, отец Реймънд Мисонет, който от години се грижи за една енория в Корнуол… така нареченият Калаен бряг. Знаете ли къде е?

— Чел съм.

— Преди около пет години той ми писа, че бил повикан в едно затънтено кътче на енорията, за да извърши погребалните ритуали над неотдавна починала девойка. Ковчегът бил натъпкан с диви рози и това му се сторило необичайно. Но истински го поразил фактът, че челюстите й били подпрени с клечка, а устата напълнена с чесън и мащерка.

— Та това са…

— Да, това са обичайните мерки против възкръсване на Неживите. Народни средства. Когато Рей взел да разпитва, бащата на жертвата му отвърнал съвсем простодушно, че тя била убита от инкуб. Знаете ли какво означава тази дума?

— Сексуален вампир.

— Девойката била сгодена за младеж на име Банок, който имал голяма алена бенка отстрани на шията. Две седмици преди сватбата, докато се прибирал от работа, го прегазила кола. Изминали две години и девойката се сгодила за друг. Но само седмица преди бракосъчетанието, тя внезапно развалила годежа. Споделила с роднини и приятели, че Джон Банок я посещавал нощем и че изневерявала с него на бъдещия си съпруг. Според Рей, поклонникът и бил отчаян от тази вест — не толкова заради евентуалните посещения на демона, колкото от страх, че годеницата му си е загубила разсъдъка. Ала скоро след случая тя залиняла, починала и била погребана според старите обичаи. И все пак Рей ми пишеше по съвсем друг повод. Невероятното се случило около два месеца след погребението. По време на една от утринните си разходки Рей видял край гроба на момичето да стои младеж — младеж с голяма алена бенка на шията. И това не е всичко. За предната коледа родителите на Рей му бяха подарили фотоапарат Полароид и той се беше запалил да снима корнуолските пейзажи. У дома имам няколко негови снимки — чудесни са. В онова утро фотоапаратът висял на врата му и той заснел няколко кадъра с младежа. Когато ги показал в селото, реакцията била поразителна. Една стара дама загубила свяст, а бащата на момичето коленичил насред улицата и взел да се моли. Но когато Рей се събудил на другия ден, образът на младежа бил изчезнал от снимките и оставали само изгледи от местното гробище.

— И вие вярвате в това? — запита Мат.

— О, да. И подозирам, че мнозина биха повярвали. Обикновеният човек съвсем не е толкова насмешлив към свръхестественото, колкото го изкарват разни писатели. Всъщност повечето творци в тази област са далеч по-твърдоглави спрямо разните духове, демони и таласъми, отколкото обикновеният уличен минувач. Лъвкрафт е бил атеист. Едгар Алън По е бил умерен привърженик на трансцеденталната философия. А Хоутърн се правел на религиозен само от приличие.

— На тая тема ставате удивително приказлив — забеляза Мат.

Свещеникът вдигна рамене.

— Още от малък проявявах интерес към окултното и ексцентричното, а когато пораснах, духовното призвание само засили любопитството ми. — Той въздъхна дълбоко. — Но в последно време започвам да си задавам твърде неприятни въпроси относно същността на злото в този свят. И цялото удоволствие пропадна — добави той с крива усмивка.

— В такъв случай… ще се съгласите ли да проучите някои подробности? И ще възразите ли, ако ви помоля да вземете със себе си светена вода и късче нафора?

— Тук вече навлизате в коварните дебри на теологията — искрено помрачня Калахан.

— Защо?

— Засега няма да отхвърля молбата ви — каза Калахан. — И трябва да подчертая, че на мое място някой по-млад свещеник навярно би приел почти веднага, без никакви колебания. — Той се усмихна печално. — Те приемат църковните одежди не буквално, а символично като жезъла и пернатата корона на шамана. Младият свещеник сигурно би ви сметнал за луд, но ако с малко светена вода има начин да облекчи лудостта ви, значи всичко е наред. Аз не мога така. Ако тръгна да изпълня молбата ви по делничен костюм и не нося под мишница нищо освен забавно книжле, всичко си остава между нас. Но ако тръгна с нафората… тогава съм представител на Светата католическа църква, готов да изпълни онова, което смятам за висш дълг на своя сан. Тогава съм земен наместник на Христа. — Сега той гледаше Мат сериозно, тържествено. — Може и да съм жалко подобие на свещеник — понякога си го мисля наистина — малко изтормозен, малко циничен, а напоследък и страдащ от липса на… как да го нарека? вяра? самочувствие?… но все още вярвам дълбоко във величавата, мистична и върховна мощ на църквата, която стои зад мен, затова потръпвам при мисълта, че мога лекомислено да приема молбата ви. Църквата не е просто торба с идеали, както си въобразяват младоците. Тя е нещо повече от духовен скаутски отряд, Църквата е Сила… а човек не бива лекомислено да прибягва към Силата.

— Той огледа Мат строго и навъсено. — Разбирате ли? Жизненоважно е да разберете.

— Разбирам.

— Трябва да знаете, че през настоящия век цялостната представа на католическата църква за злото претърпя коренна промяна. Известно ли ви е защо?

— Заради Фройд, предполагам.

— Отлично. Католическата църква още в началото на двайсети век се сблъска с една нова представа — зло с малко „з“. И дявол, който не е червено рогато чудовище с остра опашка и раздвоени копита, нито пък змия в райската градина, макар че последното е великолепно психологическо сравнение. Дяволът, според Евангелие от фройда, е гигантска колективна амеба, нашето общо подсъзнание.

— Като представа звучи доста по-внушително, отколкото разни рогати таласъми и демони, надарени с толкова чувствителни носове, че да се разбягват от една по-якичка пръдня на някой запечен духовник.

— Внушително, разбира се. Но безлично. Безжалостно. Недосегаемо. Пропъждането на фройдовия дявол е също тъй невъзможно, както и сделката на Шейлок — да се отреже фунт месо, без да капне кръв. Католическата църква бе принудена да преосмисли целия си подход към злото — бомбардировачи над Камбоджа, войни в Ирландия и Средния изток, убийства на полицаи и бунтове в гетата, безброй отделни злини връхлитат всеки ден над света като облаци кръвожадни комари. Църквата се изнизва от старата си шаманска кожа и се превръща в социално активна, социално осъзната организация. Градската дискотека засенчва изповедалната кабинка. Причастието свири втора цигулка в борбата за граждански права или благоустройство на кварталите. Църквата се опитва да стъпи и с двата крака на земята.

— И на тази земя няма нито инкуби, нито вампири обади се Мат, — а само пребити деца, кръвосмешение и насилие над природната среда.

— Да.

— А вие ненавиждате това, нали? — преднамерено бавно запита Мат.

— Да — тихо отвърна Калахан. — Мисля, че това е светотатство. По този начин католическата църква обявява, че Бог не е мъртъв, само мъничко е изкуфял. И с това навярно отговорих на въпроса ви, нали? Какво искате да направя?

Мат му каза.

Калахан обмисли молбата и запита:

— Осъзнавате ли, че това е удар по всичко, което ви казах преди малко?

— Напротив. Мисля, че това е шансът да подложите вашата църква — вашата църква — на изпитание.

Калахан дълбоко въздъхна.

— Много добре. Приемам. При едно условие.

— Какво?

— При условие, че нашата малка експедиция ще мине най-напред през магазина на онзи мистър Стрейкър. Че мистър Миърс от името на всички ще разговаря с него напълно откровено. Че ще имаме възможността да наблюдаваме реакцията му. И накрая — че ще му дадем шанса да ни се изсмее в лицата.

Мат се навъси.

— Това би означавало да го предупредим.

Калахан поклати глава.

— Мисля, че предупреждението е без значение, ако и тримата — мистър Миърс, доктор Коди и аз — се споразумеем да продължим въпреки всичко.

— Добре. Съгласен съм, стига Бен и Джими да не възразяват.

— Чудесно — въздъхна Калахан. — Ще ви обидя ли, ако кажа, че от сърце се надявам всичко това да е само плод на въображението ви? И че се надявам онзи Стрейкър с пълно право да ни се изсмее в лицата.

— Ни най-малко.

— Надявам се. Приех да извърша много повече, отколкото предполагате. Изтръпвам при тази мисъл.

— И аз изтръпвам — тихо каза Мат.

3.

Но докато крачеше обратно към „Сейнт Ендрю“, той не потръпна нито веднъж. Чувстваше се възвисен, обновен. За пръв път от години насам бе трезвен без да мечтае за чашката.

Влезе в жилището си, вдигна телефонната слушалка и позвъни в пансиона на Ева Милър.

— Ало? Мисис Милър? Може ли да говоря с мистър Миърс?… Няма го. Да, разбирам… Не, не му предавайте нищо. Ще се обадя утре. Да, дочуване.

Остави слушалката и пристъпи към прозореца.

Дали Миърс бе нейде там, седнал да пие бира край някой полски път, или разказът на стария учител бе чиста истина?

И ако бе така…, ако бе така…

Не го свърташе у дома. Излезе на задната веранда, вдъхна резливия, хладен октомврийски въздух и се загледа в трепкащия мрак. Може би в крайна сметка нещата не опираха до Фройд. Може би всичко идваше от изобретяването на електрическата лампа, която убива сенките в човешкия разсъдък далеч по-ефикасно, отколкото ясеновият кол в сърцето на вампира… и го върши много по-чисто.

Злото не бе изчезнало, но днес то се разиграваше под яркия, бездушен блясък на луминесцентните улични лампи, неоновите реклами и милиардите стоватови електрически крушки. Генерали планираха стратегически въздушни атаки под скептичното сияние на променливия ток и всичко бе излязло извън контрол, като детско автомобилче от вехт сандък, летящо по надолнището без спирачки: аз само изпълнявах заповеди. Да, вярно, чиста истина. Всички сме войници и просто изпълняваме онова, което е записано в уставите. Но откъде идват заповедите в крайна сметка? Отведете ме при своя командир. Но къде е щабът му? Аз само изпълнявах заповеди. Народът ме е избрал. Но кой е избрал народа?

Нещо изпляска над него и Калахан стреснато вдигна глава, забравяйки несвързаните размисли. Птица? Прилеп? Изчезнало бе. Нямаше значение.

Вслуша се, ала от градчето не долиташе нито звук, освен свистенето на вятъра в телефонните жици.

В нощта, когато кудзу броди из полята, ти спиш като мъртъв.

Кой го бе написал? Може би Дики?

Нито звук. Никаква светлина, освен луминесцентната лампа пред църквата, където никога не бе танцувал Фред Астер и бледия трепет на жълтата примигваща светлина там, където се кръстосваха Брок Стрийт и Джойнтнър Авеню. Не се чуваше детски плач.

В нощта, когато кудзу броди из полята, ти спиш като…

Ликуването бе заглъхнало, оставаше само блед спомен за греховна горделивост. Ужасът се стовари върху сърцето му като юмрук. Не ужасът за живота, за честта или за това, че икономката ще разкрие тайното му пиянство. Подобен ужас не бе сънувал никога, дори и в най-мъчителните години на юношеството.

Изпитваше ужас за безсмъртната си душа.