Сейлъмс Лот

1.

Когато отмина Портланд и продължи по отклонението на север, Бен Миърс усети как в стомаха му започват да се надигат тръпките на приятна възбуда. Беше 5 септември 1975 година и наоколо с опиянение се развихряха последните пориви на лятото. Дърветата бяха натегнали от зеленина, над тях се издигаше високият, нежносин небосвод, а малко след фолмаут Бен зърна две хлапета да крачат по пътеката край шосето, преметнали въдиците си на рамо като карабини.

Той свърна в локалното платно, намали до минималната разрешена скорост и подири с поглед нещо, което би разбудило спомените. Не го откри веднага и мислено се подкани да бъде готов за почти гарантираното разочарование. По онова време си бил едва седемгодишен. Много вода е изтекла, двайсет и четири години са това. Местата се променят като хората.

В ония далечни дни още не съществуваха четирите платна на шосе 295. Ако някой искаше да стигне от Лот до Портланд, трябваше да мине през фолмаут по местен път 12 и после да свие по номер 1. Да, много време бе минало.

Престани с тия тъпотии.

Но не бе лесно да престане. Никак не бе лесно, когато…

Внезапно по съседното платно с рев го задмина огромен мотоциклет с щръкнали ръкохватки, яхнат от момчурляк по тениска, зад който седеше момиче с тънко червено яке и грамадни огледални очила. Засякоха го прибързано; преди да прецени, че няма опасност, той вече бе настъпил спирачката и натискаше клаксона с две ръце. Мотоциклетът се стрелна по-нататък, бълвайки от ауспуха синкав пушек, а момичето размаха назад среден пръст.

Докато потегляше отново, той се пребори с желанието да запали цигара. Мотоциклетът вече почти бе изчезнал от поглед и продължаваше да се отдалечава. Хлапетии. Проклети хлапетии. Спомените се мъчеха да нахлуят в главата му — други, по-пресни спомени. Той ги отпъди. От две години не бе възсядал мотоциклет. И никога нямаше да го стори.

С крайчеца на окото си зърна отляво нещо червено и когато погледна нататък, в гърдите му припламна радост от срещата с нещо познато. Далече отвъд полегатото нагорнище, засадено с детелина и тимотейка, се извисяваше голям червен хамбар с белосана куличка — дори от това разстояние се виждаше как блести ветропоказателят над нея. Изглеждаше съвършено непроменен. Дали пък нещата нямаше да потръгнат в крайна сметка? Сетне сградата изчезна зад дърветата.

Отклонението навлезе в околностите на Къмбърланд и гледката взе да става все по-позната. Мина по моста над Роял ривър, където като деца ловяха костури и дребни щуки. За миг между дърветата се мярнаха потрепващите къщурки на Къмбърланд Вилидж. В далечината стърчеше къмбърландската водна кула с изписания по стените й тлъст лозунг: „Нека озеленим Мейн.“ Леля Синди вечно се шегуваше, че някой трябва да добави отдолу: „донесете пари“.

Възбудата ставаше все по-силна и той увеличи скоростта, като се взираше напред, очаквайки да види указателя. И наистина, пет мили по-нататък от далечината изплува искрящото зелено табло, затрептяло в горещия въздух.

Мрачното настроение го налегна изведнъж и радостта изгасна като жарава под влажен пясък. Бе свикнал с тия пристъпи откакто (името на Миранда се помъчи да изплува в съзнанието му и той го отблъсна към забравата) настанаха лошите времена; знаеше как да ги предотвратява, но този път скръбта бе връхлетяла с поразителна, свирепа мощ.

Какво се мъчеше да постигне с това завръщане към градчето, където бе изживял четири години от детството си, защо опитваше да си възвърне нещо безвъзвратно загубено? Каква ли магия очакваше да преоткрие по пътищата, където бе крачил като малко момче и където днес навярно всичко беше асфалтирано, оправено, изсечено и осеяно от туристите с боклуци и празни бирени кутии? Нямаше вече магия, ни черна, ни бяла. Всичко бе отлетяло по вятъра в оная нощ, когато мотоциклетът престана да се подчинява и жълтият камион отсреща растеше, растеше, а писъкът на жена му Миранда рязко секна завинаги, когато…

Разклонът се появи отдясно и за миг той се поколеба дали да не го отмине, да продължи към Чембърлейн или Люистън, да обядва там, сетне да завие и да поеме обратно. Но накъде? Към дома? Смешки. Ако някога бе имал дом, той се намираше тук. Макар и само за четири години, домът си оставаше негов.

Той натисна клаксона, намали скоростта и отклони Ситроена по рампата. На билото, където бе касата за пътна такса и рампата извеждаше към местен път 12 (по-близо до града той се превръщаше в Джойнтнър Авеню), Бен вдигна очи към хоризонта. Онова, което видя, го накара да натисне спирачката с все сила. Ситроенът закова на място, двигателят се задави и млъкна.

Дърветата, предимно борове и смърчове, пълзяха нагоре по полегатите източни възвишения и се сливаха в плътна стена нейде накрай света. Градчето не се виждаше. Само дърветата… и в далечината, сред извисените им корони, на фона на небето стърчеше островърхият двукрилен покрив на Марстъновия дом.

Бен гледаше като омагьосан. Противоречиви чувства се изписваха по лицето му и тутакси чезнеха като картинки в калейдоскоп.

— Още е там — прошепна на глас. — Боже мой.

Сведе очи към ръцете си. Бяха настръхнали.

2.

Нарочно бе заобиколил градчето, за да пресече Къмбърланд и после да навлезе в Сейлъм’с Лот откъм западната страна, по Бърнс Роуд. С изненада откри колко малко са се променили тия места. Няколко непознати къщи, две нови каменни кариери и досами края на града — някаква кръчма със скучното име „При Дел“. Повечето широколистни горички бяха изсечени. Но вехтият тенекиен указател все още сочеше пътя към сметището, а и самият черен път си беше все тъй осеян с ями и бабунки; хълмът Скулярд Хил надничаше в просеката на югоизток, по която се нижеха стълбовете на главния щатски далекопровод, фермата на Грифън също не бе мръднала, само дето си имаше по-голям хамбар. Бен се запита дали там още сами си бутилират млякото за продан. Някога върху етикета имаше усмихната крава, а над нея надпис: „Слънчево мляко от фермата на Грифън!“ Усмихна се. Сума ти слънчево мляко бе изпил заедно с царевичните пръчици в дома на леля Синди.

Зави надясно по Брукс Роуд, отмина портата от ковано желязо и ниската каменна стена около гробището Хармони Хил, после се спусна по стръмното надолнище и пое по отсрещния склон — склона, известен под името Марстънов хълм.

Най-горе дърветата се отдръпваха от пътя. Отдясно се виждаше центърът на града — така го бе зърнал и първия път. Отляво бе Марстъновият дом. Бен отби и слезе от колата.

Домът беше все същият. Ни най-малка разлика. Сякаш не бе минал и ден.

Избуялите из двора плевели и храсталаци закриваха старите напукани плочи на пътеката към верандата. В тревата пееха щурци, над тях скакалците описваха из въздуха хаотични параболи.

Фасадата на дома гледаше към града. Беше грамадна, порутена и крива, небрежно закованите прозорци й придаваха онзи зловещ вид, който след време придобиват всички необитаеми стари къщи. Боята отдавна се бе олющила и всички стени изглеждаха еднакво сиви.

Бури и ветрове бяха съборили доста керемиди, откъм запад покривът бе хлътнал под товара на някогашен снеговалеж и краят му стърчеше като уродлива гърбица. Върху дясната колона на входа висеше обрулена табела „Влизането забранено“.

Обзе го непреодолимо желание да закрачи по буренясалата пътека покрай щурците, които да подскачат около обувките му, да се изкачи на верандата и през цепките между хлабавите дъски да надникне във вестибюла или някоя от стаите. Може би и да провери предната врата. Ако се окаже отключена — да влезе.

Преглътна и се втренчи в къщата като хипнотизиран. Тя отвърна на погледа му с идиотско безразличие.

Тръгваш по коридора, вдъхваш мириса на влажна мазилка и прогнили тапети, а из дупките в стените шумолят мишки. Сигурно са останали още купища вехтории и можеш да вземеш нещичко, например преспапие и да го пъхнеш в джоба. После, към края на коридора, вместо да влезеш в кухнята, можеш да свърнеш наляво и да се изкачиш по стълбите, а под краката ти ще скърца мазилката, която с години се е ронила от тавана. Стъпалата са четиринайсет, точно четиринайсет. Но най-горното е малко, несъразмерно ниско, сякаш са го прибавили, за да избягнат фаталното число. След стълбата се озоваваш на площадка и гледаш по коридора към затворената врата в дъното. Крачиш срещу нея, виждаш я като на кино как расте, става все по-голяма, вече можеш да протегнеш ръка и да хванеш потъмнялата сребърна дръжка…

Обърна гръб на къщата и дъхът излетя от гърлото му със сухо, сламено свистене. Не сега. По-късно, може би, но не сега. За момента му стигаше да знае, че всичко е още тук. Бе го дочакало. Подпря се с длани върху предния капак на колата и огледа града. Там можеше да открие кой се занимава с Марстъновия дом и евентуално да го наеме. От кухнята би излязъл сносен работен кабинет, а приемната щеше да пригоди за спалня. Но в никакъв случай нямаше да се качва горе.

Освен, ако му се наложеше.

Седна в колата, включи двигателя и подкара надолу към Джирусълъм’с Лот.

1.

Както си седеше на пейката в парка, той усети, че девойката го наблюдава. Беше много красива, с копринен шал върху пшенично русата коса. В момента четеше книга, но на пейката до нея имаше скицник и въгленов молив. Бе 16 септември, първият училищен ден, и в парка като по чудо нямаше и помен от най-пакостливите обществени елементи. Оставаха само майки с невръстни дечица, неколцина старци край паметника на загиналите във войната, и тази девойка под шарената сянка на престарелия бряст.

Тя срещна погледа му. По лицето й се изписа изненада. Сведе очи към книгата; пак го погледна и понечи да стане; едва не се отказа в последния момент; стана; отново седна.

Бен се изправи и тръгна към нея, също с книга в ръка — евтино каубойско романче.

— Здравейте — любезно изрече той. — Познаваме ли се?

— Не — каза тя. — Тоест… вие сте Бенджамън Миърс, нали така?

— Съвършено вярно — отвърна той и въпросително вдигна вежди.

Тя се разсмя нервно; не посмя да го погледне в очите, само за кратък миг се опита да разгадае изражението му. Очевидно нямаше навика да разговаря с непознати в парка.

— Мислех, че ми се привижда.

Тя повдигна книгата от скута си. Пред погледа на Бен се мярна печатът, ударен отстрани върху ръбчетата на страниците — „Общинска библиотека на Джирусълъм’с Лот“. Беше вторият му роман, „Въздушен танц“. Момието посочи задната корица с негова снимка отпреди четири години. Лицето изглеждаше хлапашко и ужасно сериозно, с очи като черни диаманти.

— От такива незначителни случайности са се зараждали цели династии — каза той и макар че го бе подхвърлил на шега, изречението увисна между тях като уж небрежно изречено пророчество.

Нейде зад гърба му едва проходили дечица въодушевено щъпукаха из плиткото басейнче, а някаква майка се караше на Роди да не люлее сестричката си толкова високо. Това не пречеше на сестричката да излита с развяна рокличка все по-нагоре, право към небето. Години по-късно щеше да си спомня този миг като че нечия ръка бе отрязала специално за него тъничък резен от тортата на времето. Ако между двама души не припламне нещичко, подобен миг просто потъва из вехтошарските складове на паметта.

Сетне тя се разсмя и му подаде книгата.

— Ще ми дадете ли автограф?

— Върху библиотечна книга?

— Ще им купя друга за подмяна.

Той извади от джоба на пуловера автоматичен молив, отвори книгата на титулната страница и запита:

— Как се казвате?

— Сюзън Нортън.

Бързо, без да мисли, Бен написа: „На Сюзън Нортън, най-красивото момиче в парка. С обич и уважение, Бен Миърс“. Най-отдолу отривисто добави датата.

— Сега ще трябва да я откраднете — каза той, докато връщаше книгата. — Уви, „Въздушен танц“ отдавна е разпродадена.

— Ще я потърся от някой букинист в Ню Йорк. — Тя се поколеба и този път си позволи да го погледне в очите. — Книгата е страхотна.

— Благодаря. Колкото пъти я взема да хвърля едно око, все се чудя как изобщо стигна до печат.

— Често ли я взимате?

— Честичко, обаче се мъча да отвикна.

Тя се усмихна широко, после двамата се разсмяха и всичко стана по-естествено. След време той щеше да размишлява колко лесно, колко гладко са се развили нещата. И мисълта щеше да го тревожи. Тя пораждаше друга представа за съдбата — не сляпа, а с великолепно зрение (0,00 диоптра), и при това твърдо решена да смели безпомощните простосмъртни под мелничарските камъни на вселената, за да омеси от тях някакъв непостижимо загадъчен хляб.

— Чела съм и „Дъщерята на Конуей“. Много ми хареса. Сигурно са ви проглушили ушите с такива приказки.

— Чувам ги поразително рядко — призна си той. Миранда също харесваше „Дъщерята на Конуей“, но повечето му приятели по кафенетата предпочитаха да се въздържат от коментари, а критиците почти единодушно оплюха романа. Е, това е то критиката. Не ти признават сюжета, а пък останалото си е чист онанизъм.

— Е, на мен ми харесва.

— Четохте ли последната книга?

— Коя, „Продължавай, каза Били“ ли? Още не съм. Мис Кугън от дрогерията разправя, че била доста неприлична.

— По дяволите, книгата е едва ли не пуританска — възрази той. — Езикът е грубоват, но щом пишеш за неуки селски момчета, не можеш да… слушайте, може ли да ви почерпя един сладолед или нещо подобно? Тъкмо ми се е приял сладолед.

Тя отново се вгледа изпитателно в очите му. После се усмихна от сърце.

— Дадено. Идвам с удоволствие. При Спенсър сладоледът е великолепен.

Така започна всичко.

2.

— Онова там мис Кугън ли е?

Бен зададе въпроса шепнешком. Гледаше към една висока, суховата жена с червена найлонова наметка върху бялата престилка. Косата й беше боядисана в синьо и грижливо навита на ситни стъпаловидни къдрици.

— Тя е. Всяка седмица в четвъртък вечер се запътва към библиотеката с количка за пазаруване. Поръчва тонове книги и направо вбесява мис Старчър.

Двамата седяха на червени кожени табуретки до автомата за сода. Той пиеше шоколадов сироп, тя — ягодов. Спенсър обслужваше и местната автогара, тъй че от местата си двамата можеха да надникнат през старомодното сводесто гише към чакалнята, където самотен младеж в синя униформа на военен пилот седеше унило с куфарче между краката.

— Накъдето и да отива, май не му се ще да стигне там, нали? — подхвърли момичето, като видя накъде гледа Бен.

— Свършва му отпуската, предполагам.

Сега ще ме пита дали съм бил в армията, помисли той. Но чу съвсем друго:

— Някой ден и аз ще хвана автобуса в десет и трийсет. Сбогом, Сейлъм’с Лот. Сигурно няма да изглеждам по-весела от онова момче.

— Закъде?

— За Ню Йорк навярно. Да разбера дали мога все пак сама да се оправям в тоя живот.

— Какво не ти харесва тук?

— В Лот ли? Обичам го. Само че нашите, нали разбираш. Все ще ги усещам как ми надничат през рамото. Много тъпо. Пък и Лот всъщност не предлага кой знае какви шансове за амбициозни млади госпожици.

Тя сви рамене и приведе глава да смукне от сламката. Шията й беше дълга, с изящни мускули под летния загар. През пъстрата щампована рокличка личеше, че има хубава фигура.

— Каква работа ще търсиш?

Тя отново сви рамене.

— Имам диплома от Бостънския университет… право да си кажа, едва ли струва колкото хартията, на която е отпечатана. Първа специалност изкуствознание, втора — английски. Стандартната комбинация. Безспорен претендент за категорията „образован идиот“. Не ме бива даже един кабинет да обзаведа. Някои от съученичките ми в гимназията вече са си уредили топлинки секретарски местенца. Аз лично не можах да стигна по-горе от машинописа.

— И какво ти остава?

— О…, може би някое издателство — неопределено отвърна тя. — Списание… или рекламна агенция, да речем. Все ще им трябва човек, който може да рисува по поръчка. Аз мога. Имам цяла папка с рисунки.

— А предложения имаш ли? — сдържано се осведоми той.

— Не… не. Но…

— Не бива да тръгваш за Ню Йорк без предложения — каза Бен. — Повярвай ми. Ще ти се изпокъсат обувките от обикаляне.

Тя се усмихна смутено.

— Е, ти сигурно най-добре знаеш.

— Пласирала ли си някоя картина по тия места?

— О, да. — Изведнъж тя се разсмя. — Най-голямата ми сделка до днес е със „Синекс корпорейшън“. Откриха в Портланд новото кино с три салона и купиха наведнъж дванайсет картини за фоайето. Дадоха ми седемстотин долара. Веднага си изплатих колата.

— В Ню Йорк би трябвало да наемеш хотелска стая за около седмица — каза той — и да заблъскаш с папката по вратите на всяка срещната редакция и издателска къща. Уреди си срещите шест месеца предварително, та редакторите и служителите да нямат никакви ангажименти за часа. И, за Бога, недей просто да залагаш на големия град.

— Ами ти? — запита тя, като остави сламката и загреба лъжичка сладолед. — Какво правиш в цветущата община Джирусълъм’с Лот, щата Мейн, население триста души?

Той вдигна рамене.

— Мъча се да напиша роман.

Тя моментално пламна от възбуда.

— В Лот? За какво се разказва? Защо тук? Ти да не би…

Той я изгледа сериозно.

— Ще се окапеш.

— Ще се…? Ох, вярно. Извинявай. — Тя избърса със салфетка столчето на чашата. — Слушай, нямах намерение да ти се бъркам. По принцип не съм бъбрива.

— Няма защо да се извиняваш — каза той. — Всички писатели обичат да говорят за книгите си. Нощем в леглото понякога си представям как сам си правя интервю за „Плейбой“. Има да чакам. Там представят писатели само ако студентите си падат по тях.

Младият пилот бе станал от пейката. Край тротоара отвън изпъшкаха въздушните спирачки на автобуса.

— Като хлапе живях четири години в Сейлъм’с Лот. Горе, на Бърнс Роуд.

— Бърнс Роуд ли? Сега там няма нищо освен Блатата и едно малко гробище. Наричат го Хармони Хил.

— Живеех при леля Синди. Синтия Стуънс. Нали разбираш, татко почина, а пък мама имаше… е, нещо като нервна криза. Тъй че ме прати при леля Синди, докато си стъпи на краката. Около месец след големия пожар леля Синди ме качи в автобуса и се прибрах в Лонг Айлънд при мама. — Той погледна отражението си в огледалото зад автомата за сода. — Плаках в автобуса след раздялата с мама, плаках и когато отпътувах от леля Синди и Джирусълъм’с Лот.

— Родена съм в годината на пожара — каза Сюзън. Проспала съм най-голямото събитие в историята на града, мътните да го вземат.

Бен се разсмя.

— Значи си с около седем години по-възрастна, отколкото ми изглеждаше в парка.

— Наистина ли? — Изглеждаше поласкана. — Благодаря… ако не се шегуваш. Къщата на леля ти сигурно е изгоряла.

— Да — каза той. — Онази нощ е един от най-ясните ми спомени. Няколко души с пръскачки на гръб почукаха на вратата и казаха, че трябва да се махаме. Беше много вълнуващо. Леля Синди се щураше насам-натам, сбираше покъщнина и я товареше в стария си хъдсън. Господи, каква нощ.

— Беше ли застрахована?

— Не, но живеехме под наем, пък и успяхме да натоварим в колата почти всичко ценно, освен телевизора. Как ли не се мъчихме, обаче така и не го мръднахме от пода. Беше марка „Видео Кинг“, с осемнайсет сантиметра екран и увеличително стъкло. Жива мъка за очите. Не беше кой знае каква загуба, и без това хващахме само един канал — кънтри музика, земеделски вести и Кити клоунът.

— А сега се връщаш да пишеш книга — учудено промълви тя.

Бен не отговори веднага. Отсреща мис Кугън отваряше кашончета цигари и подреждаше пакетите по рафтовете зад касата. Аптекарят мистър Лабри лениво се туткаше зад високия тезгях като заскрежен призрак. Униформеният хлапак стоеше край вратата на автобуса и чакаше шофьорът да се върне от тоалетната.

— Да — каза Бен. Изви глава и за пръв път я погледна право в лицето. Беше много красива, с искрени сини очи и високо, гладко, загоряло чело. — Тук ли е минало детството ти? — запита той.

— Да.

Той кимна.

— Тогава разбираш. Бил съм хлапе в Сейлъм’с Лот и за мен в този град още витаят духове. Когато се връщах насам, едва не отминах разклона, защото се боях, че няма да е същото.

— Тук нищо не се променя — каза тя. — Почти нищо.

— С децата на Гарднър често играехме на война из Блатата. Бяхме пирати край вировете на Роял Ривър. В парка играехме на криеница и бой за знамето. След като напуснах леля Синди, двамата с мама доста обикаляхме и на места никак не беше сладко. Тя се самоуби когато бях на четиринайсет, но вълшебството се бе оронило от душата ми много преди това. И ако оставаше нещичко, то бе тук. Още е тук. Градът не се е променил кой знае колко. Погледнеш ли Джойнтнър Авеню, то е като да гледаш през късче тънък лед — късче ноемврийски лед от ръба на общинския водоем, само трябва да се отчупва внимателно — гледаш през него към детството си. Всичко е размито и мъгляво, на места съвсем се губи, но все още го има.

Той млъкна изумен. Бе произнесъл цяла реч.

— Говориш точно като в книгите си — благоговейно прошепна момичето.

Бен се разсмя.

— Не помня друг път да съм казвал нещо подобно. Поне на глас.

— Как живя, след като майка ти… след нейната смърт?

— Мотах се — отсече той. — Яж си сладоледа.

Тя послушно пое лъжичката.

— Не всичко е същото — каза Сюзън след малко. — Мистър Спенсър почина. Помниш ли го?

— Естествено. Всеки четвъртък вечер леля Синди идваше да пазарува в магазина на Кросън и ме пращаше тук за билково пиво. По онова време все още го варяха — истинско рочистърско билково пиво. Даваше ми кърпичка с петаче във възела.

— А по мое време струваше десет цента. Помниш ли какво повтаряше мистър Спенсър?

Бен се прегърби, изкриви пръсти като да страдаше от артрит и ъгълчето на устните му се сгърчи надолу.

— Пикочният мехур — изфъфли той. — Туй билково пиво ще ти съсипе мехура, момко.

Смехът й звънна под бавно кръжащите перки на вентилатора над главите им. Мис Кугън ги изгледа подозрително.

— Безпогрешно. Само че на мен ми казваше девойче.

Двамата се спогледаха развеселени.

— Слушай, ходи ли ти се на кино тая вечер? — запита той.

— Много.

— Къде ще е най-близко?

Тя се изкиска.

— Чак в Портланд. „Синекс“, където фоайето е украсено с безсмъртните картини на Сюзън Нортън.

— Че как иначе? Какви филми харесваш?

— Да е нещо напрегнато и да се гонят с коли.

— Дадено. Помниш ли кино „Нордика“? То беше тук, в града.

— Помня, разбира се. Затвориха го през 1968. Като ученичка ходех там с двамата си обожатели. Ако се случеше слаб филм, замеряхме екрана с кутии от пуканки. — Тя се засмя. — Обикновено филмите не струваха.

— Навремето пускаха разни вехти сериали — каза той. — „Живата ракета“. „Завръщането на живата ракета“. „Буйният Калахан и хаитянският бог на смъртта“.

— Било е преди да се родя.

— Какво стана с киното?

— Сега там е кантората за недвижими имоти на Лари Крокет — обясни тя. — Мисля, че ги съсипа лятното кино в Къмбърланд. И телевизията.

Помълчаха, всеки унесен в мислите си. Часовникът на автогарата показваше 10:45. После изрекоха едновременно:

— Ами помниш ли…

Спогледаха се, избухнаха в смях и този път мис Кугън ги огледа поотделно. Даже мистър Лабри надигна глава.

Поговориха още четвърт час, докато накрая Сюзън неохотно каза, че трябва да тича за покупки, но да, ще е готова към седем и половина. Когато си тръгнаха в различни посоки, двамата еднакво учудено си мислеха колко леко, естествено, случайно се бяха преплели пътищата им.

Без да бърза, Бен закрачи обратно по Джойнтнър Авеню и на пресечката с Брок Стрийт спря, за да хвърли разсеян поглед нагоре към Марстъновия дом. Спомни си, че големият горски пожар през петдесет и първа бе стигнал почти до двора на къщата, преди вятърът да смени посоката.

Може би трябваше да изгори, помисли той. Може би така щеше да е най-добре.

3.

Ноли Гардънър излезе от Общинската управа и седна стъпалата до Паркинс Джилеспи тъкмо навреме, за да види как Бен и Сюзън влизат заедно в магазинчето на Спенсър. Паркинс пушеше „Пал Мал“ и чистеше пожълтелите си нокти с джобно ножче.

— Тоя образ май бил писател, а? — запита Ноли.

— Ъхъ.

— Сюзи Нортън ли беше с него?

— Ъхъ.

— Става интересничко — каза Ноли и пъхна палци под войнишкия си колан. Върху гърдите му гордо проблесна звездата на помощник-шериф. Беше си я поръчал по пощата от едно детективско списание; общината не осигуряваше значки за доброволните помощници. Паркинс имаше звезда, но си я носеше в портфейла и Ноли все му се чудеше на акъла. Естествено, всички в Лот знаеха кой е полицаят, обаче традицията си е традиция, нали така? И отговорността си е отговорност. Щом станеш служител на закона, трябва да мислиш за тия неща. Ноли често мислеше за тях, макар че можеше да ги практикува само в свободното си време.

Ножчето на Паркинс се плъзна и сряза кожичката под нокътя на палеца му. Той тихо изруга.

— Мислиш ли, че наистина е писател, Парк?

— Ясна работа. Три книги има в библиотеката.

— Истински или измишльотини?

— ИЗМИШЛЬОТИНИ.

Паркинс прибра ножчето и въздъхна.

— На Флойд Тибитс хич няма да му допадне дето някакъв тип се разкарва с неговото момиче.

— Не са женени — каза Паркинс. — И тя е пълнолетна.

— На Флойд хич няма да му допадне.

— Не ми пука — каза Паркинс. — Ако му е толкова криво, нека си дриска в шапката или да я обърне наопаки.

Той изгаси цигарата върху стъпалото, извади кутийка от бонбони, сложи фаса вътре и прибра кутийката в джоба си.

— Къде живее тоя писател?

— В пансиона на Ева. — Паркинс огледа внимателно срязаната кожичка. — Онзи ден беше горе да оглежда Марстъновия дом. Странна физиономия имаше.

— Странна ли? Какво имаш предвид?

— Странна и толкоз. — Паркинс пак извади цигари. Слънцето приятно напичаше лицето му. — После отиде при Лари Крокет. Искаше да наеме къщата.

— Марстъновата къща?

— Ъхъ.

— Абе, тоя да не е смахнат?

— Кой го знае. — Паркинс прогони една муха от лявото си коляно и я погледна как отлита с бръмчене: в ясното утро. — Напоследък старият Лари Крокет си има доста работа. Разправят, че успял да продаде „Старото корито“. Още преди време, ама си траел.

— Какво, продал оная вехта автоматична пералня?

— Ъхъ.

— Че на кого му е притрябвала?

— Де да знам.

— Е, добре: — Ноли стана и оправи колана си. — Мисля да пообиколя града.

— Няма да е зле — каза Паркинс и запали цигара.

— Искаш ли да дойдеш?

— Не, мисля да поседя още малко.

— Окей. Пак ще намина.

Ноли слезе по стъпалата, като се питаше (не за пръв път) кога ли най-сетне Паркинс ще реши да се пенсионира, та той, Ноли, да поеме работата изцяло. Как, за Бога, може човек да воюва срещу престъпленията, като седи по цял ден пред Общинската управа?

Паркинс го изпроводи с поглед и усети, че му поолеква. Ноли беше свястно момче, но ужасно се натягаше. Извади джобното ножче, отвори го и пак се зае с ноктите си.

4.

Джирусълъм’с Лот бе влязъл в състава на федерацията през 1765 година (два века по-късно градчето отпразнува юбилея с фойерверки и карнавално шествие в парка; една бомбичка подпали костюма на малката Деби Фористър, облечена като индийска принцеса, а Паркинс Джилеспи трябваше да прибере на топло шестима младежи за буйство в нетрезво състояние), цели петдесет и пет години преди Мейн да бъде обявен за щат в резултат на Мисурийското споразумение.

Необичайното си име дължеше на една съвсем прозаична случка. Сред първите заселници в областта имало навъсен дългунест фермер на име Чарлс Белнап Танер. Той отглеждал свине и нарекъл най-голямата Йерусалим. Един ден както ги хранел, Йерусалим се измъкнала от кочината, избягала в близката гора и подивяла. Години наред след случката Танер пъдел децата от имота си, като се привеждал през стобора и грачел зловещо: „Да н’сте припарили до онзи ми ти Йерусалимски парцел у гората, че ви ойдоха и коремите, и червата!“ Предупреждението се запомнило, а заедно с него и името. Това не доказва кой знае какво, освен може би, че в Америка дори и една обикновена свиня има право да претендира за безсмъртие.

Главната улица, известна първоначално като Портландски пощенски път, получила през 1896 година името на Илайас Джойнтнър. Въпросният джентълмен, член на Долната камара в течение на шест години (повече не успял, защото починал от сифилис малко след като навършил петдесет и осем), беше що-годе най-приемливата знаменитост и гордост на Лот, ако не се броят свинята Йерусалим и Пърл Ан Бътс, която през 1907 избягала в Ню Йорк и се включила в трупата на Зигфелд.

Брок Стрийт пресичаше Джойнтнър Авеню под прав ъгъл и точно по средата, а самото градче беше почти кръгло (посплескано само откъм изток, където го ограничаваше лъкатушната Роял Ривър). На картата двете главни улици бяха съвсем като кръст в оптически мерник.

Северозападната четвъртинка на мерника се заемаше от Северен Джирусълъм, най-гористата част на града. Смятаха тия места за възвишения, макар че едва ли биха изглеждали особено високи за когото и да било, освен за някой пришълец от равнините на Средния Запад. Морните изветрели хълмове, прорязани от стари дърварски пътища, слизаха полегато към града и на последното било стърчеше Марстъновият дом.

Североизточната четвъртинка беше предимно равна и открита, там се простираха ливади, засяти с люцерна и тимотейка. Пресичаше я Роял Ривър — стара река с широки, равни брегове. Тя минаваше под дървеното мостче на Брок Стрийт и продължаваше на север с плоски, искрящи дъги, докато достигне северните предградия, където под тънкия слой почва се криеше яка гранитна скала. За милиони години водите бяха прерязали там петнайсетметрова пропаст. Хлапетата я наричаха Пиянската дупка, тъй като преди няколко години Томи Ратбун, непрокопсаният брат на Върдж Ратбун, бе цамбурнал долу, търсейки къде да се облекчи. Макар да се вливаше в замърсената от промишлени отпадъци река Андроскогин, Роял Ривър никога не бе страдала от замърсяване. Единствената промишленост, с която можеше да се похвали Лот, бе отдавна затворената дъскорезница. През летните месеци беше нормално да видиш въдичари по моста на Брок Стрийт. И рядко се случваше да си тръгнат недоволни.

Югоизточната четвъртинка беше най-красива. Там отново се надигаха възвишения, но вече без грозни обгорели дървета и опожарени поляни. Земите около Грифън Роуд бяха собственост на Чарлс Грифън, най-големият производител на мляко южно от Миканик Фолс; от хълма Скулярд Хил се виждаше как алуминиевият покрив на огромния му хамбар блести под слънчевите лъчи, сякаш праща някакви фантастични хелиографни сигнали. В района имаше още няколко ферми и множество къщи, закупени от работници и служители, които всеки ден пътуваха до Портланд или Люистън. През есенните дни човек можеше да застане навръх Скулярд Хил и вдъхвайки острия мирис на горящи стърнища, да гледа как камиончето на Доброволната пожарна команда чака да се намеси, ако стане някоя беля. Хората бяха запаметили урока от петдесет и първа.

В югозападната четвъртинка като крайградски астероиден пояс бе започнало нашествието на караваните и всичко свързано с тях: разнебитени автомобили на трупчета, люлки от вехти гуми и протрити въжета, лъскави бирени кутии покрай пътя, парцаливо пране на канапи между килнати върлини, тежка воня на небрежно изкопани септични ями. Тази местност се наричаше Завоят и къщичките из нея си бяха чисто и просто бараки, но почти над всяка стърчеше лъскава телевизионна антена, а вътре телевизорите бяха цветни, купени на кредит от магазина на Грант или Сиърс. Обикновено дворовете на бараките и караваните бяха пълни с дечурлига, играчки, камионетки, моторни шейни и мотоциклети. Някои фургони изглеждаха добре поддържани, но в повечето случаи стопаните не си правеха труда да чистят. Наоколо човек затъваше до коляно в глухарчета и вещинска трева. Малко извън града, където Брок Стрийт се превръщаше в Брок Роуд, бе кръчмата „При Дел“, където всеки петък свиреше рок-състав, а в събота — джазов оркестър. Заведението беше възстановено след пожар през 1971. Повечето юначаги от центъра редовно отскачаха насам с приятелките си да пийнат по една бира или да развъртят юмруци.

Телефонните линии имаха по два, четири, понякога и шест деривата, тъй че хората лесно намираха с кого да си побъбрят. В малките градчета скандалът винаги къкри върху ъгълчето на печката, като тенджерата с фасул на леля Синди. Най-много скандали узряваха из Завоя, но от време на време в общинската тенджера хлътваше за подправка и някоя малко по-свястна личност.

Всички важни въпроси се решаваха от общоградско събрание и макар че от 1965 година се говореше за преминаване към градски съвет с шестмесечен финансов отчет, идеята още не бе спечелила популярност. Градчето не растеше чак толкова бързо, че старите обичаи да се превърнат в сериозна пречка, само някои от новодошлите вдигаха очи към небето в безмълвно отчаяние от тромавата персонална демокрация. Властта се олицетворяваше от тричленна градска управа, общински полицай, църковен благотворителен надзирател, градски деловодител (за да си регистрира колата, човек трябваше да излезе далеч извън града по Тагарт Стрийм Роуд и да се пребори с двете зли кучета, които свободно беснееха из двора му) и училищен инспектор. Доброволната пожарна команда получаваше всяка година символично възнаграждение от триста долара, но всъщност си беше клуб за стари ергени и пенсионери. Наесен те си намираха забавление с горящите стърнища, а през останалата част от годината редовно се събираха на приказка около пожарната кола. Отдел по комунално благоустройство не съществуваше поради липсата на общински водопровод, газопровод, канализация и електроснабдяване. Щатската високоволтова линия пресичаше града по диагонал от северозапад на югоизток и стълбовете отваряха през гората чудовищна просека, широка цели петдесет метра. Един от тях стърчеше край Марстъновия дом като марсиански пришълец на стража.

Сейлъм’с Лот черпеше познанията си за войни, пожарища и правителствени кризи главно от телевизионния коментар на Уолтър Кронкайт. Е, момчето на Потър бе загинало във Виетнам, а синът на Клод Бауи се върна с изкуствен крак — настъпил противопехотна мина — обаче му намериха работа в пощата като помощник на Кени Данлис, тъй че с него всичко беше наред. Напоследък хлапаците си пускаха дълги коси и не се сресваха прилично като някога, но вече не им обръщаха внимание. Когато в Областната гимназия отмениха носенето на униформа, Аги Корлис прати писмо до къмбърландския „Бележник“, ала тя и без това си им пишеше всяка седмица, предимно за бедите от алкохола и чудото да приемеш от сърце Христос като свой личен спасител.

Някои от хлапетата се забъркваха с наркотици. Франк, момчето на Хорас Килби, стигна през август чак до съдията Хукър и бе глобен петдесет долара (съдията се съгласи да го изчака, докато припечели от разнасяне на вестници), но с пиенето имаше повече ядове. Откакто възрастовата граница за продажба на алкохол слезе на осемнайсет години, сума ти дечурлига киснеха при Дел. После пияни-заляни тътреха подметки по асфалта, сякаш искаха да му добавят гумено покритие, а от време на време някой се претрепваше. Като Били Смит, дето налетя върху едно дърво на Дийп Кът Роуд със сто и петдесет километра в час и загина заедно с приятелката си Лавърн Дюб.

Но ако не се брояха тези дребни изключения, познанията на градчето за мъчителните американски проблеми бяха чисто академични. Тук ритъмът на времето бе друг. Нищо непристойно не можеше да се случи в подобно спретнато градче. Другаде — да, но не и тук.

5.

Ан Нортън тъкмо бе захванала да глади, когато дъщеря й нахълта с торба покупки, тикна под носа й задната корица на някакво книжле със снимката на костелив младеж и заговори като картечница.

— Я свали малко оборотите — рече Ан. — Намали звука на телевизора и казвай, каквото има за казване.

Сюзън взе думата на Питър Маршал, който раздаваше хилядарки в „Холивудски квадрати“, и разказа на майка си за срещата с Бен Миърс. В хода на повествованието мисис Нортън се постара да запази спокойствие и да кима заинтересовано въпреки жълтите предупредителни лампички, които припламваха в съзнанието й всеки път щом Сюзън споменаваше нови момчета… всъщност вече мъже, помисли тя, макар че не бе лесно да приеме Сюзън за чак толкова пораснала, та да ходи с мъже. Днес обаче светлинките бяха малко по-ярки от друг път.

— Звучи много вълнуващо — каза тя и сложи върху дъската следващата риза на съпруга си.

— Беше страхотно любезен — каза Сюзън. — И не се преструваше.

— Ооох, краката ми — въздъхна мисис Нортън. Остави ютията изправена, изтръгвайки от нея злобно съскане, после седна на люлеещия се стол до панорамния прозорец. Взе пакет „Парламент“ от масичката за кафе, измъкна цигара и запали. — Сигурна ли си, че е порядъчен човек, Сюзи?

Сюзън се усмихна малко извинително.

— Разбира се, че съм сигурна. Прилича на… о, не знам — на преподавател в колеж или нещо подобно.

— Разправят, че Лудия Бомбаджия приличал на градинар — замислено отвърна мисис Нортън.

— Миши пръдни са тия приказки — весело заяви Сюзън. Знаеше, че с този израз непременно ще я раздразни.

Майка й протегна ръка.

— Дай да видя книгата.

Сюзън я подаде и изведнъж си спомни сцената на хомосексуално изнасилване в главата за затвора.

— „Въздушен танц“ — унесено промърмори Ан Нортън и запрелиства страниците.

Сюзън примирено я зачака да свърши. Щеше да направи книгата на баница. Винаги така ставаше.

Прозорците бяха отворени и ленивият предобеден ветрец полюшваше завеските в кухнята — мама упорито я наричаше трапезария като че живееха в луксозна резиденция. Къщата беше хубава, през зимата се затопляше трудничко, но пък лете ставаше прохладна като пещера. Изградена бе на полегатия наклон над края на Брок Стрийт и от панорамния прозорец се откриваше гледка чак до центъра на града. Изгледът беше приятен, а през зимата ставаше направо великолепен с просторните равнини от искрящ недокоснат сняг и смалените от далечината здания, чиито прозорци хвърлят надолу правоъгълници жълта светлина.

— Май съм чела рецензия за тая книга в портландския вестник. Не беше много ласкава.

— На мене ми харесва — упорито заяви Сюзън. — И той ми харесва.

— Може пък и Флойд да го хареса — небрежно подхвърли мисис Нортън. — Трябва да ги запознаеш.

Сюзън усети истински изблик на гняв и това я стресна. Беше си мислила, че между тях двете вече са отминали и последните остатъци от възпитателните бури, но ето, че пак се започваше. Отново подхващаха старото сражение: нейната личност срещу майчиния опит и мироглед, всичко омотано като в старо раздърпано плетиво.

— Вече сме разговаряли за Флойд мамо. Знаеш, че ама нищо сериозно.

— Във вестника пишеше, че имало и някакви много, неприлични затворнически сцени. Момчета да лягат с момчета.

— О, майко, за Бога!

Сюзън се пресегна и взе една цигара.

— Няма какво да споменаваш Бога — невъзмутимо отвърна мисис Нортън.

Тя върна книгата и тръсна дългата пепел от цигарата си в керамичния пепелник с форма на риба. Бяха й го подарили приятелките от дамския клуб и Сюзън от край време изпитваше към него някаква неопределена (досада. Имаше нещо извратено в това да си тръскаш цигарата в устата на костур.

— Ще прибера покупките — реши тя и се изправи.

Мисис Нортън тихо добави:

— Исках само да кажа, че ако ще се жените с Флойд Тибитс…

Накипялото раздразнение се изля в познатия пристъп на гняв.

— Откъде, за Бога, си си втълпила тая идея? Казвала ли съм ти някога нещо подобно?

— Смятах, че…

— Погрешно си смятала — заяви Сюзън разпалено и не съвсем искрено. Но от няколко седмици чувствата й към Флойд наистина охладняваха постепенно.

— Смятах, че когато година и половина се срещаш с едно и също момче — продължаваше майка й кротко и неумолимо, — значи нещата трябва да са стигнали по-далеч от кроткото ръкостискане.

— С Флойд сме нещо повече от приятели — равнодушно се съгласи Сюзън.

Да те видя как ще изтълкуваш това, помисли тя. Неизреченият разговор увисна във въздуха помежду им.

Спала ли си с Флойд?

Не е твоя работа.

Какво изпитваш към този Бен Миърс?

Не е твоя работа.

Ами ако хлътнеш по него и сториш някоя глупост?

Не е твоя работа.

Обичам те, Сюзи. Двамата с татко ти те обичаме.

И за това нямаше отговор. Нямаше и нямаше. Тъкмо затова трябваше да избяга в Ню Йорк — или където и да било. В крайна сметка винаги се сблъскваше с безмълвните барикади на тяхната обич, непреодолими като стени на тапицирана килия. Обичта им бе искрена и това осуетяваше всякакви логични спорове, изпразваше от смисъл всичко станало досега.

— Добре — тихо промълви мисис Нортън. Изгаси цигарата си върху устната на костура и пусна фаса в корема му.

— Качвам се горе — каза Сюзън.

— Качвай се. Може ли да прочета книгата, като я свършиш?

— Ако ти се чете.

— Бих искала да се запозная с него.

Сюзън разпери ръце и вдигна рамене.

— Ще закъснееш ли довечера?

— Не знам.

— Ако се обади Флойд Тибитс, какво да му кажа?

Отново я обзе гняв.

— Кажи му, каквото искаш. — Тя помълча. — Все едно, ще му разправиш всичко.

— Сюзън!

Тя пое нагоре по стъпалата, без да поглежда назад.

Мисис Нортън си остана на място, зареяла невиждащ поглед към града. Отгоре долетяха стъпките на Сюзън, после изтракаха крачетата на статива.

Стана от стола и отново се захвана да глади. Когато реши, че Сюзън се е вглъбила в рисуването (макар че не позволяваше на тази мисъл да изплува от дъното на съзнанието й), тя отиде до телефона в трапезарията и се обади на Мейбъл Уъртс. В хода на разговора спомена уж между другото, че според Сюзън в града бил пристигнал прочут писател, а Мейбъл презрително изсумтя и рече, че сигурно става дума за онзи, дето е написал „Дъщерята на Конуей“, мисис Нортън потвърди и Мейбъл заяви, че това не е никакво писане, ами чисто и просто порнография. Мисис Нортън запита дали е отседнал в някой мотел или…

Оказа се, че е отседнал в пансиона на Ева — единственият хотел в градчето. Мисис Нортън усети, че й поолеква. Ева Милър беше почтена вдовица и не търпеше разни щуротии. Правилата й за достъпа на жени до стаите бяха кратки и ясни. Ако ти е майка или сестра, всичко е наред. Ако не — можете да поседнете в кухнята. Пазарлъци по правилото не се допускаха.

Петнайсет минути по-късно мисис Нортън остави слушалката, след като изкусно бе замаскирала основната цел с дребни клюки.

Сюзън, помисли тя, докато се връщаше към дъската за гладене. О, Сюзън, само доброто ти желая. Не го ли разбираш?

6.

Прибраха се от Портланд по шосе 295 и съвсем не беше късно — малко след единайсет часа. След портландските предградия разрешената скорост бе 90 километра и Бен караше умело, фаровете на ситроена прорязваха нощния мрак.

Двамата бяха изгледали филма с удоволствие, но и предпазливо, като хора, които усещат помежду си невидима граница. По някое време Сюзън се сети за въпроса на майка си и го повтори:

— Къде си отседнал? Под наем ли?

— Наех една стаичка на третия етаж в пансиона на Ева, на Рейлроуд Стрийт.

— Но това е ужасно! Горе жегата сигурно е хиляда градуса!

— Обичам жегата — каза той. — През лятото работя най-добре. Събличам се до кръста, пускам радиото и изпивам десетина бири. Напоследък изкарвам по десет страници на ден заедно с поправките. И наблюдавам из пансиона разни интересни чешити. А като свърша привечер и изляза на верандата да ме подухне ветрецът… райско блаженство.

— И все пак… — усъмни се тя.

— Мислех да наема Марстъновия дом — небрежно подхвърли Бен. — Даже ходих да питам как стоят нещата. Обаче е продаден.

— Марстъновият дом ли? — Тя се усмихна. — Нещо бъркаш.

— Няма грешка. Горе, на първия хълм северозападно от града. Близо до Брукс Роуд.

— Продаден? Че кой, за Бога…

— Тъкмо това се питах. Случвало се е да ми казват, че не съм редовен, но дори и аз мислех само да наема къщата. Агентът не пожела да разкрие името на купувача. Изглежда, че е дълбока и мрачна тайна.

— Може някакви пришълци от друг щат да са решили, че става за лятна резиденция — каза тя. — Които и да са, нямат ум за пет пари. Едно е да обновиш стара къща — аз самата с удоволствие бих опитала — но оная сграда вече не става за нищо. Развалина е откакто се помня. Бен, откъде ти е хрумнало да се заселиш там?

— Влизала ли си някога вътре?

— Не, но веднъж се хванах на бас и надникнах през прозореца. Ти влизал ли си?

— Да. Веднъж.

— Зловещо място, нали?

Настана мълчание и двамата се замислиха за Марстъновия дом. Този път спомените от детството не бяха обагрени в обичайната пастелна носталгия. Скандалът и насилието в старата къща датираха още отпреди раждането им, ала малките градчета имат дълга памет и с тържествен ритуал прехвърлят ужасите си от поколение на поколение.

Историята на Хъбърт Марстън и неговата съпруга Бърди беше единственото събитие в летописите на градчето, което да заслужава традиционното сравнение със „скелет в гардероба“. През двайсетте години Хъби бил президент на голяма автотранспортна компания в Нова Англия — според някои слухове най-изгодните операции на компанията се провеждали след полунощ и спомагали за прехвърляне на канадско уиски в Масачузетс.

През 1928 година, след натрупване на значително състояние, той се оттеглил заедно със съпругата си в Сейлъм’с Лот, а по време на Големия борсов крах една година по-късно загубил солидна част от богатството си (чиито точни размери не знаеше никой, дори и Мейбъл Уъртс).

През десетте години между рухването на борсата и възхода на Хитлер двамата съпрузи водели уединен отшелнически живот. Виждали ги само в четвъртък вечер, когато слизали до центъра да пазаруват. Тогавашният пощальон Лари Маклауд разправял, че получават четири ежедневника плюс „Сатърди ивнинг поуст“, „Ню оркър“ и някакво евтино фантастично списание, озаглавено „Амейзинг сториз“. Веднъж седмично пристигал чек от автотранспортната компания със седалище във Фол Ривър, щата Масачузетс. Лари се хвалел, че лесно разбрал за чека — просто прегъвал плика н надзъртал през прозорчето за адреса.

Точно Лари ги открил през лятото на 1939: Цели пет дни вестници и списания се трупали в пощенската кутия, докато накрая нямало къде да се натъпчат новите. Лари награбил целия куп и тръгнал по алеята с намереше да пъхне пощата между входната врата и мрежата против мухи.

Било насред август, тъкмо започвали горещините сочната зелена трева в двора на Марстън стигала до коляно. По дървената решетка западно от къщата буйно се виели стъблата на орловите нокти и едри пчели бръмчали безгрижно над уханните восъчнобели цветове. По онова време къщата все още изглеждала чудесно въпреки занемарената ливада и всички единодушно смятали, че Хъби е изградил най-приятния домв Сейлъм’с Лот, преди да се смахне.

Според легендата, която се предаваше със задъхан шепот на ужас при всяка поява на нова участничка в Дамския клуб, някъде към средата на алеята Лари надушил някаква воня като от развалено месо. Почукал на предната врата, но никой не се обадил. Надникнал през малкото прозорче и не различил нищо в гъстия сумрак. За свой късмет вместо да влезе направо, решил да заобиколи. Отзад вонята ставала още по-лоша. Лари побутнал задната врата, видял, че е отключена и пристъпил в кухнята. Бърди Марстън се валяла в ъгъла боса, с разперени крака. Половината й глава била отнесена от упор с куршум трийсет и шести калибър.

(„Мухи — неизменно изричаше в тази точка на разказа Одри Хърси със спокоен и авторитетен глас. — Лари разправяше, че кухнята гъмжала от мухи. Бръмчали насам-натам, кацали върху… нали ме разбираш, и пак излитали. Мухи“)

Лари Маклауд се завъртял и отпратил към града. Намерил тогавашния полицай Норис Варни и трима-четирима безделници, насядали в магазинчето на Кросън — не Милт Кросън, а баща му. Сред тях бил и Джаксън, по-големият брат на Одри. Всички поели обратно с шевролета на Норис и пощенската камионетка на Лари.

Дотогава никой от местните не бил стъпвал в къщата, тъй че всичко се превърнало в сензация. След като вълнението позатихнало, портландският вестник „Телеграм“ посветил на събитието обширна статия. Домът на Хъбърт Марстън бил същински рай за плъховете — невероятен хаос, толкова отрупан и претъпкан с вехти боклуци, че човек едва можел да се провре по тесните криволичещи проходи между вързопи пожълтели вестници и камари мухлясали приключенски книжлета. Предшественичката на Лорета Старчър успяла да изрови събраните съчинения на Дикенс, Скот и Мариат за Общинската библиотека на Джирусълъм’с Лот, където и до днес стояха по рафтовете.

Джаксън Хърси вдигнал един стар брой на „Сатърди ивнинг поуст“, прелистил го и извадил голям късмет. На всяка страница била грижливо залепена по една доларова банкнота.

Норис Варни пък открил колко му провървяло на Лари, че заобиколил отзад. Оръжието на престъплението било вързано за един стол и дулото сочело право към предната врата, на височината на гърдите. Ударникът бил вдигнат и спусъкът прикрепен с канап за дръжката на вратата.

(„А в цевта имало патрон — уточняваше Одри. Само едно дръпване и Лари щял да отлети към райските порти.“)

Срещали се и други, не чак толкова смъртоносни капани. Над вратата на трапезарията била закрепена двайсеткилограмова бала вестници. Едно от стъпалата на стълбата за втория етаж се крепяло на панти и само по чудо никой не си строшил крака. Скоро станало ясно, че Хъби Марстън не е бил просто смахнат, а чистопробен безумец.

Намерили го увиснал под гредата в последната стая на горния етаж.

(Някога Сюзън и нейните приятелки с ужас и наслада си предаваха слуховете, които бяха дочули от възрастните; Ейми Роуклиф си имаше къщичка за игри в задния двор, всички се заключваха вътре, седяха на тъмно, плашеха се взаимно с Марстъновия дом, който се бе превърнал в нарицателно още преди Хитлер да нахлуе в Полша, и повтаряха чутото от родителите, като го разкрасяваха усърдно със зловещи измислици. Дори и сега, осемнайсет години по-късно, тя усещаше как самата мисъл за Марстъновия дом като вълшебно заклинание връща ясната до болка картина — стиснали ръце, момиченцата седят в тъмната къщичка и Ейми изрича с призрачен шепот: „Цялото му лице било подуто, а пък почернелият език провисвал навън и мухите лазели по него. Тъй рече мама на мисис Уъртс.“)

— … къща.

— Какво? Извинявай.

С почти физическо усилие тя се завърна в настоящето. Бяха излезли от магистралата и се изкачваха по рампата към пътя за Сейлъм’с Лот.

— Казах, че е зловеща стара къща.

— Разкажи ми как си влязъл.

Той се засмя насила и включи дългите светлини. Двете пусти асфалтови платна се разстилаха право пред тях, оградени от борове и смърчове.

— Започна се като детска лудория. Може и да не е имало нищо повече. Не забравяй, беше през 1951 и хлапетата още не се бяха сетили да дишат лепило, тъй че трябваше да се занимават с нещо друго. Често играех с момчетата от Завоя, те сигурно отдавна са се преселили… на южния квартал още ли му казват Завоя?

— Да.

— Скитосвах с Дейви Баркли, Чарлс Джеймс — само че всички хлапета му викаха Сони, — Харолд Робърсън, Флойд Тибитс…

— Флойд ли? — сепна се тя.

— Да, познаваш ли го?

— Излизали сме заедно — каза Сюзън и от страх, че гласът й може да е прозвучал странно, побърза да добави: — И Сони Джеймс още си е тук. Има бензиностанция на Джойнтнър Авеню. Харолд Робърсън почина. Левкемия.

— Всички бяха с година-две по-големи от мене. Имаха си клуб. Таен, нали знаеш. Приемат се само Кръвожадни пирати с не по-малко от три препоръки. — Бе искал да го изрече шеговито, но под думите и до днес дращеше някогашната обида. — Аз обаче бях упорит. Нищо друго не исках от тоя свят, освен да съм между Кръвожадните пирати… е, поне през онова лято. Накрая кандисаха и казаха, че ще ме приемат, ако издържа изпитанието, което Дейви измисли начаса. Всички щяхме да се качим до Марстъновия дом, а от мен се очакваше да вляза и да изнеса нещо. Пиратска плячка.

Той се изкиска, но устата му бе пресъхнала.

— Какво стана после?

— Влязох през един прозорец. Къщата все още беше пълна с вехтории, макар да бяха минали дванайсет години. Вестниците бяха изнесени, сигурно по време на войната, но останалото си стоеше на мястото. В приемната имаше маса, а на нея — една от ония стъклени топки със снежен пейзаж… нали се сещаш? Вътре има къщичка и като я тръснеш, започва виелица. Прибрах я в джоба си, но не излязох. Исках наистина да покажа колко струвам. Затова тръгнах нагоре към стаята, където се е обесил.

— Боже мой — прошепна тя.

— Би ли ми извадила една цигара от жабката? Мъча се да ги откажа, но с тоя спомен няма как да не запаля.

Тя му подаде цигарата и той припали от запалката на таблото.

— Къщата вонеше. Нямаш представа как вонеше. На мухъл, на гнила тапицерия и още някакъв отвратителен мирис като от гранясало масло. Миришеше и на живи твари — плъхове, мармоти и кой знае още какви животни гнездяха из стените или дремеха в мазето. Жълт, влажен мирис. А аз, деветгодишно хлапе, се катерех по стълбата и бях готов да напълня гащите. Наоколо улягащите стени пукаха и чувах как се разбягват някакви животинки зад мазилката. През цялото време ми се струваше, че зад гърба ми отекват стъпки. Не смеех да се обърна — боях се, че ще видя как подир мен се тътри Хъби Марстън с почерняло лице и примка в ръката.

Той бе стиснал волана с всичка сила. Шеговитият тон се бе изпарил. Сюзън се постресна от невероятното напрежение на спомена. В меката светлина на таблото лицето му бе прорязано от дълги бръчки като лице на човек, който все не може да напусне някаква омразна страна и е принуден да броди из нея.

— На последното стъпало събрах кураж и изтичах по коридора към онази стая. Мислех да нахълтам вътре, да грабна нещо и оттам, сетне да си плюя на петите. Вратата в дъното беше затворена. Виждах я как идва все по-близо и по-близо, виждах, че пантите са поддали и долният й край опира в пода. Виждах дръжката, сребриста и малко потъмняла там, където са я докосвали с длани. Когато я дръпнах, долният край на вратата изскърца по дюшемето, сякаш пищеше заклана жена. Ако бях с всичкия си, сигурно щях незабавно да се врътна и да търтя да бягам. Но кръвта ми беше напомпана с адреналин, тъй че сграбчих дръжката с две ръце и дръпнах с все сила. Вратата се отвори изведнъж. А вътре Хъби висеше под гредата и тялото му се очертаваше като черен силует на фона на прозорците.

— О, Бен, недей… — нервно промърмори Сюзън.

— Не, истина ти казвам — настоя той. — Във всеки случай истината за онова, което е видяло едно деветгодишно момче и си го спомня като мъж двайсет и четири години по-късно. Хъби висеше там и лицето му съвсем не беше почерняло. Беше зелено. Подпухналите клепачи бяха затворени. Ръцете му — бледи… призрачни. И после той отвори очи.

Бен вдъхна дълбоко от цигарата и я изхвърли в мрака зад прозорчето.

— Тъй изпищях, че сигурно са ме чули на три-четири километра наоколо. Сетне побягнах. Изтъркалях се по половината стълба, скочих на крака, изхвръкнах през предната врата и отцепих към пътя. Момчетата ме чакаха цял километър по-долу. Едва тогава забелязах, че още стискам стъклената топка. Пазя я и до днес.

— Всъщност не вярваш, че си видял наистина Хъбърт Марстън, нали, Бен?

Сюзън с облекчение забеляза как далече отпред се появяват жълтите примигващи светлинки на градския център. След дълго мълчание Бен каза:

— Не знам. — Изрече го неохотно, през зъби, сякаш би предпочел да се съгласи и да приключи разговора. — Вероятно съм бил толкова възбуден, че всичко ми се е привидяло. А от друга страна, може и да има нещо вярно в идеята, че къщите поглъщат емоциите на своите обитатели и запазват нещо като… акумулаторен заряд. Може би определена личност, например личността на момче с разпалено въображение, успява понякога да подействува като катализатор на заряда и предизвиква чрез него активна проява на… на нещо. Не говоря за призраци. Имам предвид нещо като обемна психическа телевизия. Може би дори нещо живо. Ако предпочиташ — чудовище.

Тя запали една от неговите цигари.

— Както и да е, след това седмици наред заспивах само на светло, а и до днес ми се случва да сънувам как отварям онази врата. Налегнат ли ме тревоги, сънят се завръща.

— Ужасно.

— Не е ужасно — каза той. — Не особено, във всеки случай. Всички си имаме кошмари. — Той посочи с палец прелитащите край тях безмълвни задрямали къщи по Джойнтнър Авеню. — Понякога се чудя как ли още не са закрещяли стените от всички ужаси, които ни спохождат насън. — Помълча. — Ако не бързаш, ела при Ева да поседим на верандата. Не мога да те поканя вътре — правилникът го забранява — но ако ти се пие нещо за лека нощ, в хладилника имам две кутии кока-кола, а в стаята съм скътал малко бакарди.

— Тъкмо това ми трябваше.

Той зави по Рейлроуд Стрийт, изключи фаровете и спря на прашния паркинг зад пансиона. Задната веранда беше бяла с червени ивици по ръбовете и трите плетени кресла гледаха към Роял Ривър. Реката искреше като в сън. Наближаваше пълнолуние и късната лятна луна висеше сред дървесните корони на отсрещния бряг, очертавайки по водите сребърна пътека. Сред стихналия град откъм преливниците на бента долиташе приглушено бълбукане.

— Сядай. След малко ще се върна.

Той влезе и тихичко затвори зад гърба си мрежестата врата, а Сюзън се отпусна на едно от креслата.

Харесваше го, колкото и странен да изглеждаше. Не вярваше в любов от пръв поглед, макар да бе убедена, че ненадейната плътска страст (прикрита под невинното название „фатално привличане“) е доста често явление. И все пак той не бе от ония мъже, които вдъхновяват среднощни словоизлияния в тайния девически дневник, беше прекалено мършав за ръста си и доста бледен. Имаше унесено лице на книголюбец, а очите му рядко издаваха за какво мисли. А над всичко това — буйна черна грива, сресана сякаш с пръсти вместо с гребен.

И тази история…

Нито в „Дъщерята на Конуей“, нито във „Въздушен танц“ се долавяше намек за подобни нездрави настроения. Първата книга разказваше за дъщерята на свещеник, която избягва от къщи, попада в упадъчна среда и предприема дълго, безцелно пътешествие на автостоп из страната. Втората описваше историята на Франк Бъзи, избягал затворник, който започва нов живот като автомобилен механик в друг щат и в крайна сметка е заловен. И двете книги бяха умни, енергични, ала никъде не се мяркаше увисналата сянка на Хъби Марстън, отразена в очите на деветгодишно момче.

При тази мисъл тя откри, че очите й неволно са се устремили вляво от верандата, отвъд реката, където звездите чезнеха зад сянката на най-близкия хълм.

— Готово — раздаде се гласът на Бен. — Дано да ти хареса.

— Виж Марстъновия дом — каза тя.

Той погледна. Горе блещукаше светлинка.

7.

Отминаваше полунощ и чашите бяха празни; луната чезнеше зад хоризонта. Бяха разговаряли за това-онова, после настана мълчание и накрая Сюзън каза:

— Харесваш ми, Бен. Много.

— И ти ми харесваш. Изненадан съм, не, не това имах предвид. Спомняш ли си какви ги приказвах в парка? Всичко изглежда толкова ненадейно.

— Искам пак да се видим, ако и ти искаш.

— Искам.

— Само не прибързвай. Помни, че съм провинциално момиче.

Той се усмихна.

— Като в холивудска история. Но от хубавите. Сега навярно трябва да те целуна?

— Да — сериозно потвърди тя. — Мисля, че се полага.

Той се полюшваше в съседното кресло и без да спира равномерното движение, се приведе и притисна устни към нейните, ала без да търси езика й или да я докосва с ръка. Устните му бяха еластични, изпънати от едрите зъби, с лек вкус-аромат на ром и тютюн.

Тя също се залюля и движението превърна целувката в нещо ново. Допирът се засилваше и чезнеше — ту въздушен, ту плътен. Отпива от мен, помисли тя. Мисълта разпали в гърдите й потайна, невинна възбуда и тя прекъсна целувката, преди да се е увлякла.

— Оу! — възкликна Бен.

— Искаш ли да те поканя утре на вечеря? — попита тя. — Обзалагам се, че нашите ще се радват.

В безметежната наслада на този миг бе решила, че може и да поотстъпи в нещичко пред майка си.

— На домашна кухня?

— По-домашна няма накъде.

— Великолепно. Откакто се заселих тук, вечерям пред телевизора.

— Какво ще речеш за шест часа? В провинцията вечеряме рано.

— Разбира се. Чудесно. И като стана дума за дом, май вече е време да те откарам. Ела.

По пътя мълчаха, докато на възвишението отпред се появи лампата край вратата — майка й винаги я оставяше да свети, когато Сюзън закъсняваше.

— Чудя се кой ли е горе тази вечер — каза тя и се обърна към Марстъновия дом.

— Сигурно новият собственик — уклончиво отвърна Бен.

— Не ми приличаше на електрическа лампа — замислено промърмори тя. — Беше прекалено жълта и слаба. Газена, може би.

— Навярно не са имали време да възстановят инсталацията.

— Може и да си прав. Но ако имаха поне капчица здрав разум, щяха да се обадят на електротехниците, преди да се нанесат.

Бен не отговори. Бяха стигнали до алеята пред къщата.

— Бен — внезапно запита тя, — за Марстъновия дом ли е новата ти книга?

Той се разсмя и я целуна по носа.

— Късно става.

Тя се усмихна смутено.

— Не исках да ти се бъркам.

— Няма нищо. Може би друг път… по светло.

— Добре.

— Хайде, прибирай се, девойче. Утре в шест, нали?

Тя погледна часовника си.

— Днес в шест.

— Лека нощ, Сюзън.

— Лека нощ.

Тя слезе от колата и пъргаво изтича по пътеката към страничната врата, после се обърна и му махна с ръка, докато завиваше към града. Преди да влезе, вдигна от прага поръчката за млекаря и добави кисела сметана. Сметана и картофи на фурна — така вечерята щеше да е по-шик.

Постоя още минута, загледана към Марстъновия дом.

8.

В тясната стаичка Бен се съблече, без да пали лампата и се вмъкна гол под завивките. Добро момиче, първото свястно момиче, което срещаше, откакто бе загубил Миранда. Надяваше се, че не ще се поддаде на изкушението да я превърне в нова Миранда, би било болезнено за него и ужасно непочтено спрямо нея.

Отпусна тяло и постепенно се унесе. Малко преди да задреме, той се надигна на лакът и погледна през прозореца покрай ъгловатата сянка на пишещата машина и тъпичкото снопче изписани листове до нея. След огледа на няколко стаи бе помолил Ева Милър да му даде тъкмо тази, защото бе обърната право към Марстъновия дом.

Горе лампата още светеше.

Тази нощ старият сън го навести за пръв път, откакто бе пристигнал в Джирусълъм’с Лот — ярък, реалистичен като в онези страшни дни на самота след мотоциклетната катастрофа м гибелта на Миранда. Тичането по коридора, ужасният писък на дръпнатата врата, висящата фигура, която внезапно отваря страховити подпухнали очи, а той панически се обръща към вратата с кошмарно бавно движение като че гази в тиня…

И я открива заключена.

1.

Градът се събужда отрано — работата не чака. Слънцето още се крие зад хоризонта и над равнините тегне мрак, а вече кипи трескава дейност.

2.

4:00

Момчетата на Грифън — осемнайсетгодишният Хал и четиринайсетгодишният Джак — започваха доенето заедно с двамата ратаи. Оборът бе изумително чист, белосан и светъл. Циментовата поилка го пресичаше открай докрай между безукорно гладките пътеки и двата реда отделения за кравите. В дъното Хал натисна един бутон и завъртя големия кран. Незабавно се раздаде тихото бръмчене на електрическата помпа, черпеща вода от артезианския кладенец. Хал беше навъсено и не много умно момче, а днес имаше особен повод за раздразнение. Снощи се бе скарал с баща си. Искаше да напусне училището. Мразеше всякакви училища. Мразеше скуката, задължението да седиш кротко по цели петдесет минути, и ненавиждаше всички учебни предмети освен трудово обучение и изобразително изкуство. Английският го подлудяваше, историята беше глупава, математиката — неразбираема. И, дявол да го вземе, нито един от тия предмети нямаше да му е от полза, това го ядосваше най-много. Кравите не се интересуват дали казваш „к’во“ или бъркаш граматическите времена, не им пука кой е бил главнокомандващ на някаква си армия край река Потомак по време на проклетата Гражданска война, а колкото до математика — собственият му баща, мътните го взели, не би могъл да събере две пети и една втора, та ако ще на шиш да го въртят. Затова си имаше счетоводител. Момче за пример! Колеж завършил, ама пак работи за дръвник като стария. Баща му често повтаряше, че не в книжовното образование е разковничето за успешен бизнес (а млекопроизводството си беше бизнес като всеки друг); важното е да опознаеш хората. Но инак много си падаше по тъпите приказки за чудесата на образованието — той, дето едвам беше завършил шести клас. Само „Ридър’с дайджест“ четеше, а пък изкарваше от фермата шестнайсет хиляди долара годишно. Опознай хората. Научи се да протягаш ръка и да разпитваш по име как са жените им. Е, Хал познаваше хората. Имаше два вида хора — едните можеш да ги прецакаш, другите не можеш. Първите бяха десет пъти повече.

За жалост баща му беше от вторите.

Той се озърна през рамо към Джак, който бавно и сънливо премяташе с вила сеното от една разкъсана бала в първите четири отделения. Ето го книжният червей, любимецът на татко. Жалко ситно лайно.

— По-живо! — кресна той. — Размърдай го туй сено!

Отвори шкафовете и извади първата от четирите доилки. Подкара машината по циментовата пътека, като се мръщеше свирепо над лъскавия стоманен капак.

Училище. Проклето шибано училище.

Предстоящите девет месеца зееха пред него като бездънен гроб.

Уин бе навършил шейсет и една през август и за пръв път предстоящата пенсия му се струваше близка и реална. Съпругата му, проклета дърта вещица на име Елси, бе умряла през есента на 1973 (единствената й умна постъпка за цели двайсет и седем години брачен живот), тъй че щом най-сетне му дойдеше пенсията, щеше да се пресели в Пемакуид Пойнт заедно с кучето си, нечистокръвен кокер наречен Док. Възнамеряваше да спи до девет и додето е жив, да не види изгрева.

Той спря колата пред дома на семейство Нортън и наслага в кошницата си обичайната им поръчка: портокалов сок, два литра мляко, дузина яйца. Докато излизаше от кабината, коляното го стрелна, но съвсем лекичко. Денят щеше да е хубав.

Под поръчката на мисис Нортън беше добавено със закръгления почерк на Сюзън: „Моля те, остави една малка кисела сметана, Уин. Благодаря.“

Пуринтън се върна да я вземе и си помисли, че денят май ще е от ония, в които всеки иска нещо специално. Кисела сметана! Веднъж бе опитал и едва не се издрайфа.

На изток небето започваше да просветлява, а из крайградските ливади бяха натегнали росни капки, искрящи като диаманти в кралска съкровищница.

3.

4:30

Млякото от снощното доене вече бе обработено и се връщаше към Лот, но сега не беше в стоманени гюмове, а в картонени пакети с шарения етикет на млекоцентрала „Слюфут Хил“. Някога бащата на Чарлс Грифън бе пакетирал млякото сам, но вече нямаше сметка в тая работа. Едрите фирми бяха погълнали и последните независими предприемачи.

Доставчикът на „Слюфут Хил“ за западните квартали се казваше Ъруин Пуринтън и започваше обиколката си от Брок Стрийт (известна още под името Брок Роуд или просто „пустата яма до яма“). По-късно щеше да обслужи центъра и да се върне към покрайнините по Брукс Роуд.

4.

5:15

Вече от двайсет минути Ева Милър беше на крак, облечена в парцалив пеньоар и чифт безформени розови чехли. Приготвяше си закуска — четири бъркани яйца, осем резена бекон, тенджерка пържени картофи. Към скромната трапеза щеше да прибави две препечени филийки с мармалад, каничка портокалов сок и накрая две чаши кафе със сметана. Беше едра, но не дебела; прекалено много труд хвърляше за поддържане на пансиона, та нямаше как да затлъстее. Извивките на тялото й бяха героични, раблезиански. Да я гледаш как шета около осемте плочи на електрическата печка бе като да съзерцаваш неуморното движение на прилива или бавното изместване на пясъчните дюни.

Обичаше да закусва рано, в пълна самота и да планира задачите за деня. Днес имаше много работа — в петък сменяше бельото. Засега имаше девет наематели заедно с новия, мистър Миърс. Къщата беше триетажна, със седемнайсет стаи и трябваше да се мият подове, да се метат стълбища, да се лъскат перила и да се изтупа килимът на дневната. Ако Крейг Невестулката не беше махмурлия, щеше да му прехвърли част от задачите.

Тъкмо сядаше на масата и задната врата се отвори.

— Здрасти, Уин. Как я караш?

— Сносно. Коляното малко ме щрака.

— Неприятно. Би ли оставил още пакет мляко и четири литра от оная лимонада?

— Дадено — отвърна той с примиренчески глас. Знаех си, че днеска натам е тръгнало.

Без да обръща внимание на коментара, тя начена яйцата. Уин Пуринтън вечно намираше за какво да се оплаква, макар че, Бог е свидетел, би трябвало да е най-щастливият мъж на света, откакто оная негова чума падна по стълбата на мазето и си строши врата.

В шест без четвърт, тъкмо докато пушеше „Честърфийлд“ и допиваше второто кафе, сгънатият брой на „Прес-Хералд“ тупна по външната стена и се изтърси в розовите храсти. За трети път тази седмица — хлапето на Килби караше като бясно. Кой го знае дали не се тъпчеше с хапчета и докато разнасяше вестници. Е, вестникът можеше да полежи. Първите бледи и изумително златни лъчи на изгрева падаха косо през източните прозорци. За нея това бе най-хубавото време на деня и нямаше да разваля безгрижния му покой с разни дреболии.

Наемателите можеха да ползват печката и хладилника — заедно със смяната на бельото това влизаше в наема — и скоро покоят щеше да отлети щом Гроувър Върил и Мики Силвестър слезеха да си излапат набързо юфката, преди да поемат към текстилната фабрика в Гейтс Фолс, където работеха и двамата.

Мисълта й сякаш бе дала сигнал за тяхното пристигане — тоалетната на втория етаж избуча и по стълбата затропаха тежките работни ботуши на Силвестър. Тя тежко се надигна и тръгна да издирва вестника.

5.

6:05

Тъпичките вопли на бебето проникнаха в неспокойната утринна дрямка на Санди Макдугъл и тя се надигна със залепнали от сън очи. Подпря брадичка на нощното шкафче и запита:

— Има ли ако?

Като я чу, бебето се разрева още по-силно.

— Млък! — кресна тя. — Идвам!

Упъти се по тясното коридорче на фургона към кухнята. Беше крехко момиче, вече губещо предишната си невзрачна свежест. Извади шишето на Ранди от хладилника, помисли дали да не го затопли, после реши да кара по бързата процедура. Щом си толкоз на зор, пискало проклето, ще си го пиеш студено.

Мина в детската стая и навъсено изгледа бебето. То беше вече на девет месеца, но болнаво и ревливо за възрастта си. Едва миналия месец бе почнало да лази. Кой знае дали нямаше полиомиелит или нещо подобно. А сега имаше нещо по ръцете му, че и по стената. Тя пристъпи напред, като мислено питаше дева Мария какво ли е направило пак пустото хлапе.

Беше седемнайсетгодишна и през юли двамата бяха отпразнували първата годишнина от сватбата. Когато навремето се омъжи за Ройс Макдугъл, в шестия месец и с корем като дирижабъл, бракът изглеждате точно толкова благословен, колкото разправяше отец Калахан — благословена вратичка за бягство. А сега приличаше просто на купчина ако.

И с отчаяние видя, че тъкмо това бе размазал Ранди по ръцете си, по стената и по косата си.

Тя стоеше, гледаше го тъпо и стискаше студеното шише.

Заради това бе зарязала гимназията, приятелките си, надеждите да стане манекен. Заради този гаден фургон насред Завоя с вече отлепени ивици тапицерия, заради някакъв съпруг, дето по цял ден се бъхти във фабриката, а вечер тича в бензиностанцията да пие и да играе покер с непрокопсаните си приятели. Заради хлапе, дето е одрало кожата на некадърния си баща и цялото вони на ако.

Бебето пищеше до премала.

— Затваряй си човката — изрева му тя изведнъж и го замери с пластмасовото шише. Шишето го удари по челото и бебето с писък се просна в люлката, размахвайки ръчички. Точно под линията на косата му имаше червен кръг и Санди усети как в гърлото й се надига някаква ужасяваща смес от задоволство, жал и ненавист. Подбра го от люлката като парцал.

— Млъквай! Млъквай! Млъквай!

Преди да се удържи, вече го бе зашлевила два пъти и болезнените писъци на Ранди ставаха толкова силни, че гласът му секна. Лежеше в люлката задъхан, с пурпурно личице.

— Извинявай — избъбри тя. — Исусе, дево Марийо и Йосифе. Извинявай. Добре ли си, Ранди? Чакай минутка, мама ей-сегичка ще те изчисти.

Когато се върна с мокър парцал, двете очи на Ранди се бяха подули като цепки и почваха да посиняват. Но бебето пое биберона и се усмихна беззъбо, когато тя взе да бърше лицето му.

„Ще кажа на Рой, че е паднал от масата, докато съм го преобличала — помисли Санди. — Той ще повярва. Моля ти се, Господи, нека да повярва.“

6.

6:45

Почти цялото трудово население на Сейлъм’с Лот вече пътуваше към работните си места. Майк Райърсън бе един от малцината, които работеха в града. В ежегодния общински отчет се числеше като пазач на терени, но всъщност имаше задачата да поддържа трите градски гробища. През лятото грижите по тях му отнемаха почти по цял ден, но и през зимата не седеше със скръстени ръце, както мислеха някои, например онзи лицемер Джордж Мидлър от универмага. Майк помагаше и в погребалното бюро на Карл Форман, а пък старците като че предпочитаха да се гътват през зимата.

В момента караше към Бърнс Роуд камионетката си, натоварена с градинарски ножици, акумулаторна машинка за кастрене на храстите, стойки за флагчета, лост за изправяне на евентуално паднали надгробни плочи, четиридесетлитров бидон с бензин и две моторни косачки „Бригс енд Стратън“.

Тая сутрин щеше да окоси тревата в Хармони Хил, после да оправи, каквото трябва по паметниците и каменната ограда, а следобед щеше да мине оттатък града, в гробището Скулярд Хил, където понякога идваха учители да проучват надгробните надписи, останали от отдавна изчезнала квакерска колония. Но най-много му харесваше Хармони Хил. Не беше толкова старо колкото Скулярд Хил, но пък беше приятно и сенчесто. Надяваше се и той да легне там някой ден — да речем, след стотина години.

Беше на двайсет и седем, а сред възходите и паденията на жизненото му поприще имаше и три години колеж. Смяташе някога да се върне и да докара учението докрай. Беше симпатичен, с приятно открито лице и без затруднения се сприятеляваше със скучаещи жени в кръчмата на Дел или в Портланд. Някои се отдръпваха щом чуеха какво работи и Майк искрено им се учудваше. Работата беше приятна, нямаше шеф да му надзърта през рамото и по цял ден прекарваше на чист въздух, под Божия небосвод; какво толкова, че е изкопал няколко гроба, или че от време на време кара катафалката на Карл Форман? Все някой трябваше да го върши. Според него само едно нещо беше по-естествено от смъртта — сексът.

Тананикайки, той свърна към Бърнс Роуд и смени предавката по нагорнището. Отзад се надигнаха облаци сух прахоляк. През буйната лятна зеленина от двете страни на пътя се виждаха голите безжизнени скелети на дървета, изгорели по време на големия пожар през петдесет и първа — напомняха му стари прогнили кости.

Знаеше, че навътре има купища дънери, където човек можеше да си строши крака, ако не внимава. Дори и след четвърт век още си личаха белезите на някогашното пожарище. Е, това си е. Насред живота гробът ни очаква.

Гробището беше навръх хълма. Майк зави по алеята към него, готов да слезе, за да отключи портата… и после с рязко натискане на спирачките закова камионетката.

Върху портата от ковано желязо висеше мъртво куче и земята под него бе подгизнала от кръв.

Майк скочи от кабината и изтича нататък. Измъкна работните ръкавици от задния джоб и повдигна с една ръка главата на кучето. Тя се поддаде ужасяващо леко, като че нямаше кости, и той се взря в безизразните изцъклени очи на Док, нечистокръвния кокер на Уин Пуринтън. Кучето беше нанизано върху един от горните шипове на портата като парче телешко в месарницата. По тялото му вече лениво пълзяха мухи, вцепенени от ранния утринен хлад.

Майк се напъна, задърпа и най-сетне го откачи, усещайки как му прилошава от мляскащите звуци, които съпровождаха усилията му. Гробищният вандализъм отдавна не го учудваше, особено около деня на вси светии, но дотогава, имаше още месец и половина, а чудо като днешното изобщо не бе виждал. Обикновено хулиганите се задоволяваха да катурнат две-три надгробни плочи, да надраскат по някоя неприлична дума или да закачат на портата книжен скелет. Но ако тая касапница бе дело на хлапетата, значи бяха истински малки негодници. Щяха да разбият сърцето на Уин.

Замисли се дали да откара веднага кучето в града, за да го покаже на Паркинс Джилеспи, но реши, че няма смисъл. Можеше да откара горкия стар Док, като се връща за обяд… не че щеше да има кой знае какъв апетит.

Отключи портата и огледа кървавите петна по ръкавиците си. Трябваше да изстърже желязната решетка и в крайна сметка изглеждаше, че днес няма да се добере до Скулярд Хил. Вкара камионетката вътре, без вече да тананика. Радостта на деня бе отлетяла.

7.

8:00

Жълтите училищни автобуси громоляха по обичайните си маршрути и събираха децата, застанали край пощенските кутии с кутии за закуска в ръце и погледи, зареяни из небето. Чарли Роудс караше един от тия автобуси и маршрутът му обхващаше Тагарт Стрийм Роуд в източния квартал и горната половина на Джойнтнър Авеню.

Хлапетата от автобуса на Чарли бяха най-примерните в градчето — а всъщност и в цялата училищна област. В автобус № 6 нямаше крясъци, тропот и дърпане на плитки. Всички проклетници седяха кротко и си гледаха работата, иначе можеха да извървят пеш трите километра до прогимназията на Стенли Стрийт и да обяснят в дирекцията какво им се е случило.

Той знаеше какво мислят за него и имаше представа как го наричат зад гърба му. Но това не го смущаваше. В своя автобус нямаше да допусне щуротии и лайномятаници. Тия да ги показват на безгръбначните си учители.

Директорът на прогимназията бе имал нахалството да го запита дали не е постъпил „импулсивно“, когато накара хлапето на Дърхам да търчи три дни задето само било малко шумно. Чарли просто го изгледа и в крайна сметка директорът, писклив женчо с просълзени очи, завършил колежа преди има-няма две години, не издържа и извърна глава. Дейв Фелсън, началникът на гаража, беше стар приятел; заедно бяха изкарали корейската война. Разбираха се. Разбираха какво става в страната. Разбираха как хлапето, което е „само малко шумно“ в училищния автобус през 1958, става хлапе, което препикава националното знаме през 1968.

Той надзърна в широкото огледало и видя как Мери Кейт Григсън подава бележка на приятелчето си Брент Тени. Приятелче, а? Напоследък почваха да се чукат още в шести клас.

Включи стоповете и отби край пътя. Мери Кейт и Брент отчаяно надигнаха глави.

— Сигурно имате да си кажете доста нещо? — изрече той към огледалото. — Добре. Почвайте.

Отвори вратата и ги изчака да се пръждосат от неговия автобус.

8.

9:00

Крейг Невестулката се изтъркаля от леглото — в буквалния смисъл на думата. Стаичката му беше на втория етаж и през прозореца нахлуваха ослепителни слънчеви лъчи. Главата му бучеше отвратително. Онзи писарушка отгоре вече тракаше като кълвач. Божичко, човек трябваше да е луд за връзване, та по цял ден да се занимава с туй проклето трак-трак-трак.

Той стана и по гащи се запъти към календара да види дали е дошло време да получи помощта за безработни. Не. Беше сряда.

Махмурлукът не го мъчеше чак толкова, колкото се бе случвало. Снощи бе висял при Дел чак до затварянето в един след полунощ, обаче имаше само два долара, а след стопяването им не бе успял да изкрънка повече от две-три бири. „Губя тренинг“ — помисли той и разтри с длан брадясалата си буза.

Той надяна ватираната долна фланела, която носеше независимо от сезона, нахлузи зеления работен панталон, после отвори гардероба и извади закуската си — бутилка топла бира за тук и кутия безплатна юфка (дар от правителството) за долу. Не понасяше юфка, но бе обещал на вдовицата, че ще й помогне да изтупа килима, а сигурно вече му бе измислила и други задачи.

Макар че мърмореше понякога, той нямаше нищо против това — беше останало от времето, когато споделяше леглото на Ева Милър. Съпругът й бе загинал при злополука в дъскорезницата през 1959 — смешна история, ако изобщо може да има нещо смешно в такова ужасно нещастие. По онова време в дъскорезницата работеха шейсет-седемдесет души и Ралф Милър се очертаваше като бъдещ директор.

Смешното беше там, че Ралф Милър не бе докосвал машина цели седем години след 1952, когато стремглаво се издигна от майстор до член на управата. Ясна работа, ръководството му се отблагодаряваше и то напълно заслужено. Когато навремето източен вятър със скорост петдесет и пет километра в час подгони големия пожар из Блатата и го прехвърли през Джойнтнър Авеню, фабриката изглеждаше обречена. Пожарните команди от шест съседни градчета и без това се бореха отчаяно да спасят града, та едва ли щяха да отделят хора за пикливата операция по опазване на местната дъскорезница. Тогава Ралф Милър организира пожарен отряд от цялата втора смяна, под негово ръководство хората обляха покрива с вода и сториха онова, което обединените пожарникарски сили не бяха успели да постигнат западно от Джойнтнър Авеню — издигнаха непреодолима преграда пред пожара и го отклониха на юг, където бе окончателно овладян.

Седем години по-късно той падна в резачката, докато развеждаше из фабриката важни гости от някаква масачузетска компания. Надяваше се да ги склони към покупка на акции. Подхлъзна се на локва вода, да я вземат дяволите, и право пред очите им хлътна в резачката. Излишно е да се казва, че всякаква възможност за сделка стана на парчета заедно с Ралф Милър. Дъскорезницата, която бе спасил през 1951, окончателно затвори врати през февруари 1960.

Невестулката надзърна в петносаното огледало и среса бялата си коса — буйна, красива и все още секси, макар да бе навършил шейсет и седем. Единствената част на тялото му, която сякаш процъфтяваше от алкохола. После навлече тютюневата работна риза, взе кутията юфка и слезе надолу.

Сега, почти шестнайсет години след онова нещастие, бе изпаднал до положението на некадърен иконом при една жена, с която някога бе спал и още я смяташе за адски привлекателна.

Още щом пристъпи в слънчевата кухня, вдовицата го налетя като лешояд.

— Слушай, Невестулка, би ли излъскал перилата отпред като закусиш? Нали имаш време?

И двамата упорито поддържаха благоприличната измислица, че всичко се върши като услуга, а не в замяна на наема за стаичката му — четиринадесет долара седмично.

— Ще стане, Ева.

— И онзи килим в дневната…

— Да се изтупа. Да, не съм забравил.

— Как е главата тая сутрин? — Тя зададе въпроса деловито, без да допуска в гласа си и капчица състрадание…, ала той долавяше, че състраданието се таи нейде дълбоко под повърхността.

— Добре е — докачено отвърна той, докато слагаше да кипне вода за юфката.

— Късно се прибра, затова питам.

— Май си ми хвърлила око, а? — Той закачливо й намигна и с удоволствие забеляза, че тя все още се изчервява като ученичка, макар че вече от девет години бяха престанали с щуротиите.

— Виж какво, Ед…

Тя единствена все още го наричаше по име. За всички останали в Лот той беше просто Невестулката. Е, няма нищо. Да го наричат както си щат. Сам си знаеше, че отдавна е затънал.

— Остави — дрезгаво каза той. — Станал съм със задника нагоре.

— Ако се съди по звука, май по-скоро се изтърси.

Тя изрече тия думи по-прибързано, отколкото бе искала, но Невестулката само изсумтя. Свари и изяде омразната юфка, после взе парцала и паркетина и излезе, без да се обръща.

Горе машината на онзи писарушка продължаваше да трака неуморно. Вини Ъпшоу, който живееше срещу него, разправяше, че почвал всяка сутрин в девет, карал до пладне, пак захващал в три, спирал в шест, още веднъж подемал в девет и отцепвал чак до полунощ. Невестулката не можеше да си представи как може човек да има толкова думи в главата.

Все пак момчето изглеждаше свястно и сигурно нямаше да се поскъпи за две-три бири някоя вечер при Дел. Невестулката бе чувал, че повечето писатели пиели като разпрани.

Методично се зае да лъска перилата и по някое време пак си помисли за вдовицата. Тя бе превърнала сградата в пансион с парите от застраховката на мъжа си и чудесно се справяше. Защо пък не? Работеше като впрегатен кон. Но сигурно бе свикнала редовно да получава от мъжа си каквото се полага, тъй че след притихването на скръбта желанието се бе съхранило. Божичко, как си падаше по оная работа!

По онова време, през шейсет и първа и шейсет и втора той не беше Невестулката, хората все още го наричаха Ед и стискаше бутилката, вместо тя да стиска него. Имаше си добра работа и неизбежното се случи през една януарска вечер на 1962.

Той спря за миг равномерното движение и се загледа през тясното прозорче на площадката между първия и втория етаж. Отвън нахлуваха последните златни, лекомислено ярки лъчи на лятото — лъчи, изпълнени с присмех към хладната скърцаща есен и още по-хладната зима подир нея.

За онази вечер отчасти бе виновна тя, отчасти той, сетне двамата лежаха един до друг в мрака на нейната спалня, а тя изведнъж се разплака, че не бивало да го правят. Той я увери, че всичко е правилно, като се чудеше дали наистина е така, но всъщност не го интересуваше, а севернякът фучеше, кашляше и виеше над керемидите, в стаята беше топло и спокойно, и накрая заспаха притиснати един към друг като лъжички в чекмедже за прибори.

Ах, Господи Исусе, времето течеше като река и Невестулката се питаше дали онзи писател знае това.

Той пак се зае да лъска перилата с широки, плавни движения.

9.

10:00

Бе дошло време за междучасие в прогимназията на Стенли Стрийт — най-новата училищна сграда, гордост за градчето. Беше ниска, остъклена, с четири класни стаи и изглеждаше толкова нова, светла и модерна, колкото вехта и мрачна бе прогимназията на Брок Стрийт. Общинските училищни власти все още я изплащаха.

Ричи Бодин, който се гордееше с ролята си на пръв побойник в училището, излезе величествено на двора, дирейки с поглед онзи умник, новака, дето все се пъчеше, че знае отговорите по математика. Нито един новак нямаше право да се мотае из училището, без да разбере кой е най-главен тук. Особено пък разни очилати подлизурковци като тоя.

Ричи беше единайсетгодишен и тежеше 65 килограма. Откакто се помнеше, майка му канеше всички наред да видят какъв грамаден юнак е отгледала. Знаеше, че е едър. Понякога имаше чувството, че усеща как земята трепери под стъпките му. А като пораснеше, щеше да пуши „Камел“ като баща си.

Четвъртокласници и петокласници трепереха от него, а по-малките хлапета го смятаха за тотем на училището. Когато станеше седмокласник в гимназията на Брок Стрийт, пантеонът им щеше да се лиши от дявол. Всичко това му доставяше огромно удоволствие.

А, ето го онова хлапе, Петри, чака да види от коя страна ще го изберат за футбола.

— Хей! — изрева Ричи.

Озърнаха се всички освен Петри. Всяко око лъщеше изцъклено, всеки поглед се изпълваше с облекчение, щом виждаха, че Ричи гледа другаде.

— Хей, ти! Очиларката!

Марк Петри се обърна и погледна Ричи. Стоманените рамки на очилата му проблясваха под утринното слънце. Беше висок колкото Ричи, тоест стърчеше над повечето си съученици, но имаше по-стройна фигура, а лицето му изглеждаше беззащитно и унесено.

— На мен ли говориш?

— „На мен ли говориш?“ — подигра му се Ричи с тънък фалцет. — Знаеш ли, че приказваш като педал, очиларко?

— Не, не знаех — каза Марк Петри.

Ричи пристъпи напред.

— Знаеш ли, очиларко, бас държа, че го духаш. Бас държа, че духаш дъртия космат корен.

— Наистина ли?

Любезният му тон беше направо вбесяващ.

— Да, чух, че наистина го духаш. Не само по празниците. Не ти се чака толкоз. Всеки ден го правиш.

Хлапетата вече се стичаха да видят как Ричи ще смаже новака. Мис Холкомб, която беше тази седмица дежурна по междучасие, стоеше от другата страна да наглежда малчуганите по люлките и катерушките.

— Накъде биеш? — запита Марк Петри. Гледаше Ричи като да бе открил някакъв интересен нов бръмбар.

— „Накъде биеш?“ — пак го подигра с фалцет Ричи. Хич наникъде не бия. Просто чух, че си един голям тлъст педал и толкоз.

— Така ли? — запита Марк все тъй любезно. — Аз пък чух, че си голяма, недодялана тъпа фъшкия, това чух.

Гробовно мълчание. Другите момчета зяпнаха (но лицата им изразяваха интерес; не бяха чували досега някой сам да си подписва смъртната присъда). Като ударен от гръм, Ричи зяпна заедно с останалите.

Марк свали очилата и ги подаде на съседното момче.

— Би ли ги подържал?

Момчето ги пое и безмълвно се опули.

Ричи се хвърли напред. Атаката беше бавна и тромава, без капчица изящество. Земята тътнеше под нозете му. Изпълваше го самоувереност и буйната, радостна страст да мачка и тъпче. Той размаха десница с все сила, за да улучи очилатия педал право в зъбите и да ги пръсне на всички страни като клавиши на пиано. Готви се за зъболекаря, смотаняк! Ето ме.

Марк Петри приклекна и отскочи в същия миг. Крошето прелетя над главата му. Силата на удара завъртя Ричи на сто и осемдесет градуса и Марк трябваше само да му подложи крак. Ричи Бодин се сгромоляса с тътен.

— Ааааа — изреваха децата наоколо.

Марк отлично разбираше, че ако едрото тромаво момче се надигне от земята и поеме инициативата, го чака жесток пердах. Беше пъргав, но пъргавината не помага задълго при схватки в училищния двор. На улицата това би бил мигът да побегне, да се откъсне от недодялания преследвач, после да се извърти и да му разкваси носа. Но не беше на улицата и отлично разбираше, че ако сега не напердаши голямата грозна фъшкия, никога няма да се отърве от побоища.

Всички тия мисли прелетяха през главата му за една пета от секундата.

Хвърли се върху гърба на Ричи Бодин.

Ричи изръмжа. Тълпата отново изрева. Марк сграбчи ръката на противника, като внимаваше да я хване за ръкава на ризата, та да не му се изплъзне от потта, после я изви зад гърба. Ричи изпищя от болка.

— Кажи „чичо“ — заповяда Марк.

Отговорът на Ричи би задоволил и ветеран от военния флот.

Марк опъна ръката на Ричи до плешките и врагът изпищя отново. Изпълваха го възмущение, страх и недоумение. Никога не му се бе случвало подобно нещо. Нямаше начин да се случи и сега. Как можеше някакъв си очилат педал да го възсяда, да му извива ръката и да го кара да пищи пред поданиците си?

— Кажи „чичо“ — повтори Марк.

Ричи тежко се надигна на колене; Марк стисна хълбоците му със собствените си колене като ездач без седло и успя да се удържи. Двамата бяха обсипани с прах, но Ричи изглеждаше далеч по-зле. Беше се зачервил от напъване, очите му изхвръкнаха от орбитите и на бузата му кървеше дълга драскотина.

Опита да изтърси Марк от раменете си, а Марк дръпна ръката още по-нагоре. Този път Ричи не изпищя. Изплака.

— Кажи „чичо“, или, Бог ми е свидетел, ще я строша.

Ризата на Ричи бе изхвръкнала от панталона. Усещаше по корема си парещи драскотини. С ридание разклати рамене насам-натам. Ала омразната очиларка не пускаше. До лакътя ръката му беше като от лед, нагоре — като огън.

— Пусни ме, копеле курвенско! Не се биеш честно! — Взрив на болка.

— Кажи „чичо“.

— Не!

Както стоеше на колене, той загуби равновесие и заби лице в прахта. Болката в ръката го парализираше.

Гълташе прах. Прахът се набиваше в очите му. Безпомощно риташе с крака. Бе забравил, че е грамаден. Бе забравил как се тресе земята под стъпките му. Бе забравил, че като порасне, ще пуши „Камел“ като баща си.

— Чичо! Чичо! Чичо! — изпищя Ричи. Усещаше, че може да крещи „чичо“ часове наред, стига само това да му върне ръката.

— Кажи „Аз съм голяма грозна фъшкия“.

— Аз съм голяма грозна фъшкия! — изпищя Ричи в праха.

— Стига ти толкова.

Марк Петри го пусна и предпазливо се отдръпна, докато Ричи ставаше на крака. Бедрата го боляха от стискане. Надяваше се, че Ричи е загубил желание да се бие. Иначе предстоеше катастрофа.

Ричи стана. Озърна се. Никой не го поглеждаше в очите. Момчетата му обърнаха гръб и всеки захвана, каквото бе правил преди произшествието. Онова гадно хлапе Глик стоеше до педала и го гледаше като Божи пратеник.

Ричи стоеше самичък и още не можеше да повярва колко лесно бе връхлетяло падението. Прах покриваше лицето му, само под очите кожата беше измита от сълзи на ярост и срам. Помисли дали да не се нахвърли върху Марк Петри. Но го възпираха срам и страх — непознати, нови-новенички и грамадни. Не сега. Ръката го болеше като прогнил зъб. Мръсно копеле курвенско, нечестен побойник. Само да ми паднеш и да те катурна…

Но не днес. Той се завъртя, закрачи настрани и земята изобщо не трепна. Беше навел очи към краката си, та да не гледа никого в лицето.

Откъм момичетата някой се изсмя — пискливият подигравателен звук полетя болезнено звънко в утринния въздух.

Той не вдигна очи да види кой му се присмива.

10.

11:15

Преди време Общинското бунище на Джирусълъм’с Лот беше просто стара каменна кариера, докато през 1945 година работниците стигнаха до глина и се преместиха. Намираше се в края на черния път, който продължаваше от Бърнс Роуд още три километра след гробището Хармони Хил.

Дъд Роджърс чуваше как в далечината пращи и кашля косачката на Майк Райърсън. Но пукотът на пламъците скоро щеше да заглуши този звук.

Дъд беше пазач на сметището от 1956 и ежегодното му преназначаване на градско събрание беше проста рутина, придружена с всеобщи овации. Живееше до сметището, в спретната барачка от катраносан картон с надпис „Сметищен надзирател“ на паянтовата врата. Преди три години бе изкопчил от стиснатите общински съветници пари за калорифер и окончателно се бе отказан от градския си апартамент.

Беше гърбав, със странно килната глава, сякаш в лошо настроение Господ го бе усукал за последно, преди да му даде път към белия свят. Ръцете му, увиснали до коленете като на маймуна, бяха поразително силни. Четирима мъже едва бяха натоварили в панеловоза старата каса на универмага, за да я докарат тук след покупката на нова вградена каса. Камионът забележимо бе приклекнал под тежестта. Но Дъд Роджърс я бе свалил сам — с жили като изпънати въжета по шията, с изхвръкнали вени по челото и китките, с бицепси като арматурно желязо. Без чужда помощ я бе прекатурил през източния ръб.

Дъд обичаше сметището. Обичаше да пъди хлапетата, които идваха да трошат бутилки, обичаше да насочва камионите към всяко ново място за разтоварване. Обичаше да подбира вехтории между боклуците — привилегия на надзирателя. Сигурно му се надсмиваха, като го гледаха как крачи през планини от боклук с високите ботуши, с кожени ръкавици, с пистолет в кобура, торба на рамо и джобно ножче в ръка. Нека си се смеят. Тук имаше медни кабели, понякога се намираха и електромотори с недокоснати намотки, а в Портланд за медта му брояха суха пара. Намираше изхвърлени бюра, кресла и канапета, все неща, които можеше да поправи и после да продаде на антикварите по шосе № 1. Дъд скубеше антикварите, те пък скубеха летовниците и светът си се въртеше най-чудесно. Преди две години бе намерил строшено сгъваемо легло с пукната табла и го бе продал на някакъв сбъркан от Уелс за две стотачки. Сбърканият бе изпаднал в екстаз от автентичния дух на Нова Англия, без да знае, че Дъд грижливо е изличил с пясък от таблата надписа „Произведено в Гранд Рапидс“.

На другия край на сметището бяха вехтите коли. Буици, фордове, шевролети, каквото ти душа иска, и Боже мой, колко чаркове си оставяха хората по старите коли. Най-добре вървяха радиаторите, но един запазен карбуратор докарваше седем долара, след като се измие с бензин. Да не говорим за ремъци, стопове, разпределители, предни стъкла, волани и килимчета.

Да, сметището бе хубаво място. Като Дисниленд и Шангри-ла, обединени в едно. Ала най-хубавото не бяха парите, заровени в черно сандъче под креслото му.

Най-хубави бяха огньовете… и плъховете.

В неделя и сряда Дъд подпалваше сметището сутринта, а в понеделник и петък — вечер. Най-красиви бяха вечерните пожарища. Обичаше мътното розово зарево, разцъфващо над старите найлонови торби с боклук, над смачканите вестници и кашони. Но с плъховете по му вървеше сутрин.

Сега той седеше в креслото и гледаше как огънят прихваща, почва да пуска нагоре тлъст черен пушек и пропъжда гаргите. Дъд спокойно държеше спортния си пистолет 22-ри калибър и чакаше да изскочат плъховете.

Те винаги изскачаха на цели батальони. Бяха едри, мръсни, сиви, с розови очи. По козината им подскачаха ситни бълхи и кърлежи. Опашките се влачеха подире им като дебели розови жици. Дъд обожаваше да стреля по плъхове.

— Сума ти патрони купуваш, бе, Дъд — казваше с медения си глас Джордж Мидлър от универмага, избутвайки по тезгяха тежките картонени кутии. — Общината ли ги плаща?

Стара шега. Преди години Дъд бе вписал в служебните сметки поръчка за две хиляди патрона 22-ри калибър с рязани куршуми и Бил Нортън мрачно се бе заканил да го уволни.

— Хайде, хайде, Джордж — отвръщаше Дъд, — нали знаеш, че само за обществото го правя.

Ето го. Онзи, тлъстият с куц заден крак, беше Джордж Мидлър. От устата му провисваше нещо, може би парче пилешки черен дроб.

— Пипнах те, Джордж. Пипнах те — промърмори Дъд и натисна спусъка.

Изстрелът беше глух и почти безобиден, но плъхът се преметна два пъти и остана да лежи, ритайки с крачета. Рязани куршуми, това беше номерът. Някой ден щеше да си купи пищов 45-ти калибър или „Магнум-357“ и да види как ще им се отрази на ситните гадини.

Онзи, следващият, беше дребното курве Рути Крокет, дето не носи сутиен в училище и все ръчка приятелчетата си с лакът и се хили, когато минава Дъд. Бам! Лека ти пръст, Рути.

Плъховете търчаха като обезумели към спасителния край на сметището, но преди да изчезнат, Дъд бе претрепал шест парчета — добър утринен резултат. Ако отидеше да ги погледне, щеше да види как кърлежите бягат от изстиващите тела като… като… ами, като плъхове от потъващ кораб.

Това му се стори великолепен майтап. Той отметна причудливо изкривената си глава, облегна се на гърбицата и дълго се смя, докато алчните оранжеви пръсти на огъня пълзяха през боклука.

Не ще и дума, животът беше голяма работа.

11.

Пладне.

Мощният рев на градската сирена отекна за дванайсет секунди, възвестявайки средата на деня и началото на обедната почивка в трите училища. Лоурънс Крокет, втори член на общинската управа и собственик на компания за застраховки и търговия с недвижими имоти, остави книгата, която четеше („Сексуални роби на Сатаната“) и свери часовника си. Отиде до вратата и закачи табелката „Връщам се в един часа“. Ежедневието му беше неизменно. Щеше да отскочи до кафе „Ексълънт“ за два сандвича със сирене и да изпуши една пура над чашка кафе, зяпайки краката на Полин.

Побутна вратата, за да провери дали е добре заключена, после пое надолу по Джойнтнър Авеню. На ъгъла спря и се озърна към Марстъновия дом. На алеята отпред имаше спряла кола. Едва я различаваше сред искренето на трептящия въздух. Нещо тревожно се обтегна в гърдите му. Преди повече от година бе продал в пакет Марстъновия дом и отдавна занемарената пералня „Старото корито“. Най-странната сделка през живота му…, а в дългата си кариера бе виждал доста смахнати пазарлъци. Колата горе навярно принадлежеше на някой си Стрейкър. Р. Т. Стрейкър. А тъкмо тази сутрин бе получил по пощата нещо от него.

В един горещ юлски следобед преди малко повече от година въпросният тип пристигна пред кантората на Крокет. Излезе от колата и постоя на тротоара, преди да прекрачи прага. Беше висок и въпреки жегата носеше старомоден костюм с жилетка. Плешив като билярдна топка и също като нея по кожата му нямаше и капчица пот. Веждите му се сливаха в плътна права черта, а очите под тях хлътваха дълбоко като черни дупки, пробити с бормашина върху ъгловатото лице. В ръка държеше тънко черно куфарче. Когато Стрейкър влезе, Лари беше сам в кантората; имаше секретарка на половин работен ден — едно момиче от фолмаут с най-разкошните цици, които някога бе виждал — но следобед тя работеше при някакъв адвокат в Гейтс Фолс.

Плешивият посетител седна на креслото за клиенти, сложи куфарчето в скута си и се втренчи в Лари Крокет. Изразът на очите му не се поддаваше на разгадаване и това смути Лари. Той обичаше да разчита какво желае човек, бил той хлапак или побелял старец, още преди да си е отворил устата. Този тук не си бе направил труда да погледне снимките на местни имоти, закачени по дъската за обявления, не бе подал ръка, не се бе представил, даже едно „здрасти“ не бе казал.

— С какво мога да ви услужа? — запита Лари.

— Изпратен съм да закупя резиденция и търговска сграда във вашето прекрасно градче — рече плешивият. Говореше глухо, безизразно, без ударения и Лари неволно си помисли за телефонните записи на прогнозата за времето.

— Ехей, чудесно — възкликна Лари. — Имаме няколко много приятни имота, които могат…

— Не е необходимо — прекъсна го плешивият и вдигна длан като да задържи думите му. Лари с изумление забеляза, че пръстите му са невероятно дълги, средният навярно имаше десет-дванадесет сантиметра. — Търговската сграда се намира една пресечка зад Общинската управа. Обърната е към парка.

— Да, можем да се спогодим за нея. Едно време беше автоматична пералня, фалира миналата година. Мястото е наистина чудесно, ако сте…

— Резиденцията — пак го прекъсна плешивият — е къщата, наричана в градчето Марстънов дом.

Лари бе врял и кипял в бизнеса, затова съумя да прикрие смайването си.

— Така ли?

— Да. Името ми е Стрейкър. Ричард Трокет Стрейкър. Всички документи ще бъдат на мое име.

— Много добре — каза Лари. Човекът бе деловит, това поне му личеше. — Марстъновият дом е оценен за четиринайсет хиляди, но мисля, че ще убедя клиентите си да отстъпят малко. Колкото до старата пералня…

— Не приемам. Упълномощен съм да платя един долар.

— Един?… — Лари изви глава и се приведе напред, като, че не вярваше на ушите си.

— Да. Изчакайте, моля.

Дългите пръсти на Стрейкър откачиха закопчалките на куфарчето, отвориха го и извадиха отвътре документи в прозрачна синя папка.

Лари Крокет го гледаше намръщен.

— Прочетете, ако обичате. Така ще си спестим време.

Лари отметна пластмасовата корица и се взря в първия документ с физиономията на човек, който си има работа с луд. Няколко секунди очите му скачаха безредно от ляво на дясно, после се приковаха към нещо.

Тънките устни на Стрейкър трепнаха в едва доловима усмивка. Той бръкна в джоба на сакото, извади златна табакера и си избра цигара. Размачка я и драсна клечка кибрит. Острият аромат на турски тютюн изпълни кантората и отлетя настрани, подгонен от вентилатора.

През следващите десет минути в кантората царуваше тишина, нарушавана само от бръмченето на вентилатора и далечния приглушен шум на уличния транспорт. Стрейкър допуши цигарата докрай, смачка въгленчето с пръсти и запали нова.

Блед и потресен, Лари надигна глава.

— Това е шега. Кой ви осведоми? Джон Кели?

— Не познавам Джон Кели. И не се шегувам.

— Тия документи… прехвърляне на правата… разрешително за експлоатация… Боже мой, човече, не знаете ли, че този терен струва милион и половина?

— Заблуждавате ме — хладно отвърна Стрейкър. Струва четири милиона. Скоро ще построят търговския център и тогава ще струва много повече.

— Какво искате? — запита Лари с пресипнал глас.

— Казах ви какво искам. Аз и моят партньор смятаме да открием магазин в този град. Възнамеряваме да живеем в Марстъновия дом.

— Какво ще продавате? Може би билети за оня свят?

Стрейкър се усмихна студено.

— За жалост ще ви разочаровам, става дума за съвършено нормална търговия с мебели. И доставка на редки антики за колекционерите. Моят партньор с право се смята за експерт в тази област.

— Дрън-дрън — грубо отсече Лари. — Марстъновия дом можете да получите за осем бона и половина, пералнята за шестнайсет. Вашият партньор трябва да го знае. А и двамата трябва да знаете, че в това градче просто няма място за разни модерни мебели и антики.

— Моят партньор опознава извънредно добре всяка област, която привлече интереса му — каза Стрейкър. — Той знае, че близо до вашето градче минава магистрала, обслужваща туристи и летовници. Точно с тези хора възнамеряваме да въртим основния си бизнес. Ала това не ви засяга. Смятате ли документите за редовни?

Лари потупа синята папка върху бюрото.

— Така изглежда. Но няма да се подведа, независимо какво твърдите, че искате.

— Разбира се, че не. — В гласа на Стрейкър се прокрадваха нотки на благовъзпитано презрение. — Ако не греша, вие имате адвокат в Бостън. Някой си Франсис Уолш.

— Откъде знаете? — подскочи Лари.

— Няма значение. Занесете му документите. Той ще потвърди, че са валидни. Земята, където предстои изграждането на търговския център, ще бъде ваша, ако изпълните три условия.

— А — възкликна Лари и лицето му се проясни. — Условия. — Той се облегна назад и взе пура от керамичната кутия на бюрото. Драсна клечка кибрит и пусна облаче дим. — Това вече е разговор. Казвайте.

— Първо. Ще ми продадете Марстъновия дом и търговската сграда за един долар. По въпроса за къщата ваш клиент е една корпорация за продажба на недвижими имоти със седалище в Бангор. Търговската сграда принадлежи в момента на една портландска банка. Смятам, че и двете организации ще приемат, ако лично добавите необходимите суми, за да предложите най-ниските възможни цени. Като приспаднете комисионата си, разбира се.

— Откъде получавате информация?

— Не ви се полага да знаете, мистър Крокет. Второ условие. Няма да казвате нищо за днешната ни сделка. Нищо. Ако стане въпрос за продажбата, знаете само онова, което ви казах — двама партньори започват бизнес, насочен към туристите и летовниците. Много е важно.

— Не съм клюкар.

— Независимо от това искам да подчертая колко сериозно е условието. Може да дойде време, мистър Крокет, когато ще ви се прииска да разкажете някому каква чудесна сделка сключихте днес. Ако го сторите и узная, ще ви разоря. Разбирате ли?

— Говорите като герой от евтин шпионски филм каза Лари. Гласът му звучеше невъзмутимо, ала усещаше как в гърдите му се надигат отвратителни тръпки на страх. Думите „ще ви разоря“ бяха изречени деловито, като че човекът го питаше как е днес. От това изявлението твърде неприятно заприличваше на истина. И как, по дяволите, бе узнал този образ за Франк Уолш? Дори и жена му не знаеше за Франк Уолш.

— Разбирате ли ме, мистър Крокет?

— Да — каза Лари. — Нямам навика да си вадя кирливите ризи.

Стрейкър отново го удостои със сдържаната си усмивка.

— Естествено. Затова реших да работя с вас.

— А третото условие?

— Къщата се нуждае от известно обновяване.

— Меко казано — сухо добави Лари.

— Моят партньор смята да се погрижи лично за това. Но вие ще бъдете негов агент. От време на време ще има поръчки. Понякога ще ми трябват услугите на местни работници за доставка на разни товари в къщата или магазина. Няма да казвате никому за тези услуги. Разбирате ли?

— Да, разбирам. Но вие не сте тукашен, нали?

Стрейкър надигна вежди.

— Има ли значение?

— Естествено, че има. Тук не ви е Бостън или Ню Йорк. Не е въпросът само аз да си затварям устата. Хората ще се разприказват. Ами че на Рейлроуд Стрийт има една бабка на име Мейбъл Уъртс, която от сутрин до вечер не се разделя с бинокъла…

— Не ме интересуват местните жители. И моят партньор не се интересува от тях. В малките градчета хората винаги приказват. Като свраки по телефонните жици. Скоро ще свикнат с нас.

Лари сви рамене.

— Ваша си работа.

— Правилно — кимна Стрейкър. — Ще плащате всички услуги и ще съхранявате сметките и квитанциите. Аз ще ви обезщетявам. Съгласен ли сте?

Както бе казал, Лари нямаше навика да си вади кирливите ризи и се славеше като един от най-добрите играчи на покер в окръг Къмбърланд. Но макар да бе съхранил външното си спокойствие през целия разговор, отвътре се печеше на бавен огън. Този безумец му предлагаше сделка, каквато се случва веднъж в живота, ако изобщо се случи. Може би работеше за някой от ония смахнати милиардери — отшелници, които…

— Мистър Крокет? Чакам.

— И аз имам две условия — каза Лари.

— А? — По лицето на Стрейкър се изписа учтив интерес.

Лари разтръска синята папка.

— Първо, тези документи трябва да се потвърдят.

— Естествено.

— Второ, ако там горе вършите нещо незаконно, не искам да го знам. Под това разбирам…

Но той не успя да довърши. Стрейкър отметна глава и избухна в удивително хладен и безстрастен смях.

— Нещо смешно ли казах? — запита Лари без следа от усмивка по лицето.

— О…, ъ… разбира се, не, мистър Крокет. Бъдете добър да ме извините за изблика. Вашата забележка ми се стори забавна по чисто лични причини. Какво се канехте да добавите?

— По въпроса за обновяването. Няма да ви доставя нищо, което да ме поставя под удар. Ако се оборудвате за незаконно производство на алкохол, ЛСД или експлозиви за някоя група хипита-радикали, това си е ваша грижа.

— Разбрано — каза Стрейкър. Усмивката бе напуснала лицето му. — Споразумяхме ли се?

И преодолявайки странното чувство на неохота, Лари изрече:

— Ако тези документи се потвърдят, мисля, че се споразумяхме. Макар да изглежда, че за вас остава споразумението, за мене — парите.

— Днес е понеделник — каза Стрейкър. — Да намина ли в четвъртък следобед?

— По-добре в петък.

— Ясно. Много добре. — Стрейкър стана. — Приятен ден, мистър Крокет.

Документите се потвърдиха. Бостънският адвокат съобщи на Лари, че теренът за изграждане на търговския център в Портланд е бил закупен от никому неизвестната компания за търговия с терени и недвижими имоти „Континентал“ — фиктивна организация със седалище в сградата на „Кемикъл Банк“ в Ню Йорк. В канцелариите на „Континентал“ нямало нищо, освен няколко празни етажерки и купища прах.

В петък Стрейкър се върна и Лари подписа необходимите пълномощни. Стори го, усещайки в гърлото си горчилката на съмнението. За пръв път нарушаваше собствения си девиз: не дрискай там където ядеш. И макар че залогът беше огромен, докато Стрейкър прибираше в куфарчето документите за собственост на Марстъновия дом и бившето „Старо корито“, Лари осъзна, че от днес изцяло е под петата на този човек. Същото се отнасяше и до отсъстващия партньор мистър Барлоу.

Но август отмина, лятото се превърна в есен, есента в зима и Лари взе да усеща някакво неопределено облекчение. Напролет почти бе успял да забрави с цената на каква сделка бе получил документите, които сега лежаха в личния му сейф в Портланд.

После започнаха събитията.

Преди около седмица и половина онзи писател Бен Миърс бе дошъл да пита дали може да наеме Марстъновия дом и бе удостоил Лари със странен поглед при вестта, че къщата е продадена.

Вчера пък бе открил в кантората си дълъг картонен калъф и писмо от Стрейкър. Всъщност проста бележка. Текстът беше кратък: „Любезно моля да поставите получения плакат във витрината на магазина. Р. Т. Стрейкър.“ Самият плакат беше съвсем обикновен. Гласеше: „След седмица отваряме врати. Барлоу и Стрейкър. Изящни мебели. Подбрани антики. Вижте, пипнете, добре сте дошли.“ Лари бе заръчал на Роял Сноу да го постави на място. А сега горе край Марстъновия дом имаше автомобил. Все още гледаше нататък, когато досами ухото му някой изрече:

— Дремеш ли, Лари?

Той подскочи и извърна глава към Паркинс Джилеспи, който стоеше до него на ъгъла и палеше цигара „Пал Мал“.

— Не — отвърна Лари с нервен смях. — Бях се замислил.

Паркинс вдигна очи към алеята пред Марстъновия дом, където слънчевите лъчи искряха по хромираните части на автомобила, после погледна старата пералня с новия плакат на витрината.

— Май не си само ти. Винаги е добре да дойде нов човек в градчето. Срещал си ги, нали?

— Единия. Миналата година.

— Мистър Барлоу или мистър Стрейкър?

— Стрейкър.

— Доста приятно изглежда, нали?

— Трудно е да се каже — отвърна Лари и внезапно изпита желание да оближе пресъхналите си устни. Въздържа се. — Говорихме само по бизнес. Изглеждаше редовен.

— Добре. Това е добре. Хайде да вървим. Ще те изпратя до „Ексълънт“.

Докато пресичаха улицата, Лоурънс Крокет си мислеше за сделки с дявола.

12.

13:00

Сюзън Нортън пристъпи в козметичния салон, усмихна се на Бабс Грифън (по-голяма сестра на Хал и Джак) и каза:

— Слава Богу, че можеш да ме поемеш така ненадейно.

— В средата на седмицата няма проблеми — отвърна Бабс, включвайки вентилатора. — Леле, че е жега. Следобед ще има буря.

Сюзън се озърна към ясносиньото небе.

— Мислиш ли?

— Аха. Как ще я искаш, сладур?

— Естествена — каза Сюзън, мислейки за Бен Миърс.

— Все едно, че не съм припарвала насам.

— Сладурче — въздъхна Бабс и пристъпи към нея — всички така разправят.

Въздишката лъхаше на плодова дъвка и Бабс взе да разпитва Сюзън дали е видяла, че някакви хора щели да откриват мебелен магазин в бившето „Старо корито“. Скъпотия, личало си от пръв поглед, но нима нямало да е чудесно, ако се намери при тях едно такова симпатично ветроупорно фенерче като онуй, дето си го имала в апартамента, а пък най-умната постъпка в живота й била дето се изнесла от къщи и дошла да живее в града, и лятото е просто разкошно, нали? Направо да ти е жал, че някога ще трябва да свърши.

13.

15:00

Бони Сойър лежеше на голямото двойно легло в дома си на Дийп Кът Роуд. Къщата беше истинска, не някакъв си скапан фургон, имаше даже основи и мазе. Съпругът й Рег изкарваше добри пари като автомеханик в портландския гараж „Понтиак“.

Бони беше гола, само по прозрачни сини бикини и гледаше нетърпеливо часовника върху нощното шкафче. Три и двайсет — къде се бави?

В този момент вратата на спалнята се открехна едва-едва и сякаш повикан от мисълта, Кори Брайънт надникна през нея.

— Може ли? — прошепна той.

Кори беше само на двайсет и две, от две години работеше за телефонната компания и връзката му с омъжена жена — особено зашеметяваща красавица като Бони, избрана за Мис окръг Къмбърланд през 1973 — го караше да се чувства едновременно изнемощял, нервен и възбуден.

Бони му се усмихна, разкривайки изящните си зъби.

— Ако не можеше, скъпи — каза тя, — в тебе вече щеше да зее такава дупка, че телевизия да се гледа през нея.

Той се вмъкна на пръсти, звънтейки нелепо с инструментите по работния си колан. Бони се изкикоти и разтвори обятия.

— Наистина ми харесваш, Кори. Много си мил.

Погледът на Кори срещна тъмната сянка под изопнатия син найлон и той взе да се чувства no-скоро възбуден, отколкото нервен. Забрави да стъпва на пръсти, хвърли се към нея и докато се сливаха, нейде в гората се надигна жуженето на цикада.

14.

16:00

Привършил със следобедното писане, Бен Миърс отдръпна стола от бюрото. За да отиде с чиста съвест на вечеря у семейство Нортън, днес бе прескочил разходката в парка и бе писал почти цял ден без прекъсване.

Стана и се протегна, слушайки как пукат прешлените. Гърдите му бяха мокри от пот. Пристъпи към шкафа до леглото, извади чиста кърпа и се накани да поеме към банята, за да си пусне един душ преди другите да се приберат от работа.

Метна кърпата през рамо, тръгна към вратата и сетне се върна до прозореца, където нещо бе привлякло вниманието му. В градчето нямаше нищо забележително — то дремеше в късния следобед под небе с онзи особен тъмносин оттенък, който разхубавява Нова Англия в последните ясни летни дни.

Оттук се виждаха двуетажните сгради по Джойнтнър Авеню с плоски асфалтирани покриви, виждаше се паркът, където излезлите от училище деца лениво седяха по тревата, караха велосипеди или спореха разгорещено, по-нататък беше северозападната част на града, където Брок Стрийт изчезваше зад склона на първия горист хълм. Погледът му неволно плъзна нагоре до просеката, в която Бърнс Роуд и Брукс Роуд се срещаха като огромна буква Т… сетне още по-нагоре — към надвисналия над града Марстънов дом.

Оттук домът изглеждаше съвсем миниатюрен, смален до размерите на кукленска къщичка. И така му харесваше. Човек можеше да се справи с Марстъновия дом, когато го гледа толкова дребен в далечината. Можеше просто да вдигне длан и да го закрие.

На алеята имаше кола.

Бен стоеше с кърпата на рамо, гледаше я без да помръдне и усещаше как в стомаха му пъпли необясним ужас. Два от падналите капаци на прозорците бяха подменени, придавайки на дома нещо сляпо и потайно, което не бе съществувало досега.

Устните му безмълвно трепнаха като че изричаха слова, неразбираеми за никого — дори за самия него.

15.

17:00

С куфарче в лявата ръка Матю Бърк излезе от гимназията и закрачи през опустелия паркинг към вехтия си „Шевролет Бискейн“, чиито миналогодишни зимни гуми все забравяше да смени.

Беше на шейсет и три, оставаха му две години до пенсия, но все още продължаваше да влачи изцяло часовете по английски и извънкласната дейност. Наесен основното събитие беше училищната пиеса и той тъкмо бе привършил подготовката за фарс в три действия, озаглавен „Проблемите на Чарли“. Както винаги, беше се сблъскал с куп съвършено неприемливи кандидати, десетина поносими ентусиасти, които поне щяха да си назубрят ролите (а сетне да ги изрецитират с убийствено монотонен, треперещ глас) и три хлапета с усет към театъра. Щеше да разпредели ролите в петък и следващата седмица започваха репетициите. Трябваше да се сработят до 30 октомври — датата на представлението. Мат се придържаше към теорията, че гимназиалната пиеса трябва да е като чиния консервирана супа — безвкусна, но не особено противна. Роднините щяха да дойдат и да я харесат. Театралният критик на къмбърландския „Бележник“ щеше да изпадне в екстаз, придружен с многосрични излияния, нали му плащаха тъкмо за такава реакция спрямо всяко местно представление. Изпълнителката на главната роля (тази година навярно щеше да е Рути Крокет) щеше да се влюби в някого от трупата и може би да загуби девствеността си след представлението. А после Мат щеше да се захване със заплетените спорове в дискусионния кръжок.

Дори на шейсет и три години Мат Бърк все още обичаше учителската професия. Беше скаран с дисциплината и това отдавна го бе лишило от всякакви изгледи да се издигне до административен пост (от разсеян мечтател като него едва ли би излязъл свестен заместник директор), но липсата на дисциплина никога не му бе пречила да преподава. Бе чел сонетите на Шекспир в студени стаи с бучащи тръби, където въздухът гъмжи от книжни самолетчета и топчета дъвкана хартия, бе сядал върху кабарчета и небрежно ги бе захвърлял настрани с препоръка към учениците да отворят учебника по граматика на страница 467, бе отварял чекмеджетата, за да извади бели листа за съчинения и вместо тях бе откривал щурци, жаби, а веднъж даже двуметрова черна змия.

Бе пребродил английския език надлъж и шир като самотен и учудващо добродушен стар мореплавател: първи час — Стайнбек, втори час — Чосър, трети час — функции на изречението, и точно преди обяд — употреба на наречията. Пръстите му бяха вечно жълти, не от никотин, а от тебеширен прах, ала и тебеширът сякаш го бе увлякъл с упойващата страст на наркотик.

Децата не го обожаваха, дори не го обичаха; той не бе потенциална кинозвезда, очакваща откриването си в това затънтено кътче на Америка, но постепенно повечето от учениците му започваха да го уважават, а неколцина усвояваха от него простата истина, че посвещаването на една цел, та била тя ексцентрична или невзрачна, може да бъде нещо забележително. Мат обичаше професията си.

Той седна в колата, задави двигателя от първия опит, изчака малко и опита отново. Портландската радиостанция излъчваше рокендрол и той засили звука до пръсване. Смяташе рокендрола за чудесна музика. Изкара колата от паркинга на заден ход, при което двигателят пак се задави.

Мат имаше малка къщичка извън града, на Тагарт Стрийм Роуд, и рядко посрещаше гости. Не се бе оженил и нямаше никакви роднини освен един брат, който работеше в някаква тексаска петролна компания и не пращаше даже картички. Но не усещаше липсата на човешки връзки. Беше самотник, без това да се отразява на характера му.

Спря пред примигващия жълт светофар на пресечката на Джойнтнър Авеню и Брок Стрийт, после зави към дома си. Сенките се удължаваха и светлината на деня бе пропита със странна, красива топлота — безплътна и златиста като в картина на френски импресионист. Озърна се наляво, забеляза Марстъновия дом и още веднъж погледна нататък.

— Капаците — изрече той срещу излитащите от радиото буйни ритми. — Пак са ги сложили на прозорците.

Погледна в огледалото и видя, че на алеята отпред е спряла кола. Преподаваше в Сейлъм’с Лот от 1952 година и още никога не бе виждал автомобил на това място.

— Живее ли някой горе? — запита той пустотата и подкара по-нататък.

16.

18:00

Бил Нортьн, баща на Сюзън и пръв общински съветник на Лот, с изненада откри, че харесва Бен Миърс — и то доста. Бил беше едър, жилав мъж с гъста черна коса, телосложение на товарен камион и нито грам тлъстина дори и след петдесетте. С разрешение на баща си бе напуснал единадесети глас на гимназията, за да постъпи във военния флот и след това с нокти и зъби да си пробие път нагоре, като на двайсет и четири години почти небрежно издържа изпитите за средно образование. Не беше ограничен и недодялан антиинтелектуалец, в какъвто често се превръща обикновеният трудов човек, когато съдбата или собственото поведение го откъсне от образователното ниво, което би могъл да постигне, ала и не търпеше „артистичните пръдльовци“ — така наричаше плахите дългокоси съученици на Сюзън, които понякога идваха на гости. Нямаше нищо против косата или облеклото им. Дразнеше го това, че нито един не изглеждаше сериозен. Не споделяше симпатиите на жена си към Флойд Тибитс, с когото ходеше Сюзън, откакто бе завършила образованието си, но и не изпитваше неприязън към него. Флойд имаше добра работа като банков администратор във Фолмаут и Бил Нортън го смяташе за сравнително сериозен. Плюс това беше тукашен. Но в известен смисъл същото можеше да се каже и за Миърс.

— Слушай, недей да му досаждаш с твоите приказки за артистични пръдльовци — каза Сюзън, когато откъм вратата долетя звън. Беше облечена в бледозелена лятна рокля, а новата, привидно небрежна прическа беше изтеглена назад и пристегната хлабаво с огромна зелена панделка.

Бил се разсмя.

— Както ги виждам, тъй ги наричам, скъпа. Няма да те изложа… кога ли съм го правил?

Тя му се усмихна замислено и нервно, после отиде да отвори.

Мъжът, когото доведе, беше висок и пъргав на вид, с изящни издължени черти и вълмо гъста, лъскава черна коса, която макар и естествено мазна, изглеждаше току-що измита. Облеклото му приятно изненада Бил — простички, съвсем нови джинси и бяла риза с навити ръкави.

— Бен, това са татко и мама — Бил и Ан Нортън. Мамо, татко, Бен Миърс.

— Здравейте. Много ми е приятно.

Той се усмихна малко сдържано на мисис Нортън и тя отвърна:

— Здравейте, мистър Миърс. За пръв път виждаме жив писател отблизо. Сюзън беше ужасно развълнувана.

— Не се тревожете; няма да ви досаждам с цитати от творчеството си — каза Бен и пак се усмихна.

— Здрасти — рече Бил и се надигна от креслото. Сегашното си място на профсъюзен шеф в портландското пристанище бе постигнал с много труд и ръкостискането му беше здраво и силно. С удоволствие забеляза, че за разлика от обичайните артистични пръдльовци ръката на Миърс не се разплесква като смачкана медуза. Незабавно пристъпи към втората проверка.

— Ще пиеш ли една бира? Сложил съм няколко върху лед. — Бил махна с ръка към задното дворче, което бе изградил без чужда помощ. Артистичните пръдльовци неизменно отказваха; повечето бяха нафукани умници и не благоволяваха да хабят безценното си съзнание с алкохол.

— Умирам за бира — отвърна Бен и усмивката му се разтегли до ушите. — Може и две-три.

Смехът на Бил разтърси къщата.

— Така те искам, мой човек. Идвай.

Този смях сякаш прокара за миг някаква недоловима връзка между двете жени, които си приличаха почти като сестри. Загрижени бръчки прорязаха челото на Ан Нортън, а лицето на Сюзън се проясни, като че по телепатия си бяха разменили през стаята товара на тревогата.

Бен последва Бил към верандата. На табуретка в ъгъла имаше сандъче с лед, от което стърчаха кутии „Пабст“. Бил подхвърли една и Бен я хвана с една ръка, но леко, за да не се разпени при отварянето.

— Хубаво е тук — каза Бен, оглеждайки зиданата скара в задното дворче. Беше ниска, удобна и над тухлените й ръбове въздухът трептеше от топлина.

— Сам съм правил всичко — рече Бил. — Как няма да е хубаво.

Бен отпи дълбока глътка и се оригна — поредна точка в негова полза.

— Сюзи мисли, че си свястно момче — каза Нортън.

— Тя е добро момиче.

— Умно, практично момиче — добави Нортън и се оригна замислено. — Казва, че си написал три книги. И си ги издал.

— Да, така е.

— Носят ли пари?

— Първата донесе — каза Бен и млъкна.

Бил Нортън леко кимна в знак на уважение към човек, който има достатъчно пипе, за да не споделя с първия срещнат как е с доларите и центовете.

— Ще ми помогнеш ли за кюфтетата и кренвиршите?

— Дадено.

— Кренвиршите се режат, за да излиза парата, нали знаеш?

— Аха. — Бен се ухили и размаха показалец като че режеше с нож. Обвивката на кренвиршите трябваше да се цепне предварително, инак се пукаха.

— Тукашно момче си, по говора личи — одобри Бил Нортън. — Донеси оная торба с брикети, а аз отивам за месото. Да не си забравиш бирата.

— С топ няма да ме откъснат от нея.

На прага Бил се поколеба и с леко съмнение повдигна вежда.

— Ти сериозно момче ли си? — запита той.

Бен се усмихна малко тъжно.

— Такъв съм.

Бил кимна.

— Добре — каза той и влезе вътре.

Предсказанието на Бабс Грифън за дъжд се оказа безкрайно далече от истината и вечерята в задния двор мина чудесно. Лекият ветрец и синкавият пушек над скарата пропъждаха най-досадните летни комари. Жените разтребиха картонените чинии и подправките, сетне се върнаха да пийнат по бира и да погледат със смях как опитният Бил използва помощта на коварния вятър, за да разгроми Бен на бадминтън с 21 на 6. С искрено съжаление Бен отклони поканата за реванш, сочейки часовника си.

— Захванал съм нова книга — каза той. — За днес не съм издължил още шест страници. Ако се напия, утре сутрин няма да мога да разчета какво съм написал.

Сюзън го изпрати до пътя — беше пристигнал пеш от града. Докато гасеше огнището, Бил доволно кимна. Беше склонен да повярва, че момчето наистина е сериозно. Не бе дошло с голямата кошница да прави добро впечатление, но щом човек работи и след вечеря, значи сигурно ще си запише името някъде — най-вероятно с едри букви.

Но Ан Нортън си оставаше неприветлива.

17.

19:00

Флойд Тибитс спря на чакълестия паркинг пред кръчмата на Дел десетина минути след като собственикът Делбърт Марки бе включил новия надпис над входа. Светещите розови букви „ПРИ ДЕЛ“ бяха цял метър високи, а вместо кавички имаше чаши за уиски.

Навън слънчевите лъчи бавно се преливаха в прииждащия пурпурен здрач и скоро от низините щеше да се надигне мъгла. Редовните вечерни посетители се събираха около час по-късно.

— Здрасти, Флойд — поздрави Дел, вадейки от хладилника бутилка бира „Мичлоб“. — Как мина денят?

— Нормално — каза Флойд. — Тая бира ми изглежда добра.

Беше висок, с добре поддържана русолява брада, облечен с памучен панталон и удобно спортно сако — обичайното му работно облекло в банката „Грант“. Харесваше работата си като заместник-завеждащ отдел „Кредити“ — харесваше я с онази небрежност, която почти изневиделица може да се превърне в скука. Разбираше, че се е оставил да плава по течението, но усещането не бе особено неприятно. Пък и нали си имаше Сюзи — чудесно момиче. В най-скоро време работите с нея щяха да потръгнат и Флойд щеше да покаже на какво е способен.

Той остави на бара един долар, внимателно си сипа бира, изпи чашата наведнъж и пак я напълни. В момента барът имаше само още един клиент, младеж в работно облекло на телефонен техник — хлапето на Брайънт, позна го Флойд. Седеше край масичката в ъгъла на чаша бира и слушаше някаква тъжна любовна песен от автоматичния грамофон.

— Е, какво ново из града? — запита Флойд.

Знаеше отговора предварително. Всъщност нищо ново. Нямаше представа какво би могло да се случи, освен някой учител да е отишъл на работа пиян.

— Ами… някой е претрепал кучето на чичо ти. Това е новото.

Флойд застина както бе надигнал чашата.

— Какво? Док, кучето на чичо Уин?

— Точно така.

— С кола ли?

— Не личи да е тъй, Майк Райърсън го намерил. Отишъл да коси тревата на Хармони Хил, а пък Док висял на ония шипове над портата на гробището. Целият разпран.

— Копеле гадно! — смаяно изруга Флойд.

Дел кимна многозначително, доволен от ефекта. Знаеше още нещичко, което разпалено се коментираше из градчето тази вечер — че са видели момичето на Флойд с онзи писател от пансиона на Ева. Но това Флойд можеше да си го открие и сам.

— Райърсън докара трупа при Паркинс Джилеспи — продължи Дел. — Паркинс мисли, че кучето може да е умряло преди това и хлапетата да са го закачили там на майтап.

— Тоя глупак Джилеспи и собствения си задник не би познал.

— Може и да е тъй. Да ти кажа аз какво мисля. — Дел подпря на бара мощните си ръце и се приведе напред. — Мисля, че наистина са хлапета… по дяволите, знам, че са хлапета. Обаче може да е нещичко повече от майтап. Гледай тука.

Той бръкна под бара и с размах тупна отгоре някакъв вестник, отворен на вътрешната страница.

Флойд вдигна вестника. Заглавието гласеше „САТАНИНСКА СЕКТА ОСКВЕРНЯВА ЦЪРКВА ВЪВ ФЛОРИДА“. Набързо прегледа статията. Доколкото разбра, група хлапета се вмъкнали малко след полунощ в католическата църква на Клюистън, щата Флорида, и осъществили там светотатствени ритуали. Олтарът бил осквернен, по пейките, изповедалните кабинки и купела за светена вода имало неприлични надписи, а по стъпалата на олтара полицията открила пръски от кръв.

Лабораторният анализ потвърдил, че макар една част да била животинска (най-вероятно на козел), повечето кръв несъмнено била човешка. Шефът на клюистънската полиция признавал, че засега следствието не разполага с улики.

Флойд остави вестника.

— Сатанинска секта в Лот? Не се занасяй, Дел. Ти май съвсем си мръднал.

— Хлапетата са пощурели — упорито заяви Дел. Помни ми думата. Додето се усетим, ще вземат да правят човешки жертвоприношения в ливадата на Грифън. Още една бира?

— Не, благодаря — каза Флойд и се смъкна от табуретката. — Ще ида да видя как се чувства чичо Уин. Много си обичаше кучето.

— Поздрави го от мен — рече Дел, прибирайки под бара сгънатия вестник — главна забележителност на вечерта. — Ужасно съжалявам, че тъй е станало.

Преди да стигне до изхода, Флойд спря и изрече в празното пространство:

— На шиповете го закачили, а? Божичко, как ми се ще да спипам тия хлапета, дето са го сторили.

— Поклонници на дявола — каза Дел. — Хич не бих се изненадал. Не знам какво му стана на тоя народ напоследък.

Флойд излезе. Хлапето на Брайънт пусна в грамофона още десет цента и гласът на Дик Кърлис запя „Погребете бутилката с мен“.

18.

19:30

— Да се приберете рано — заръча Марджъри Глик на по-големия си син Дани. — Утре сте на училище. Брат ти да е в леглото до девет и четвърт.

Дани пристъпи от крак на крак.

— Не разбирам защо изобщо трябва да го взимам.

— Не трябва — отвърна Марджъри със заплашително спокоен тон. — Можеш и да си стоиш в къщи.

Тя се обърна към масата, върху която чистеше риба, а Ралфи се изплези. Дани разтръска юмрук, но гнусното му братче само се ухили.

— Ще се приберем — промърмори той и следван от Ралфи се запъти към кухненската врата.

— До девет.

— Добре де, добре.

В хола Тони Глик седеше с крака на табуретката и гледаше по телевизията мача между „Ред сокс“ и „Янкис“.

— Накъде така, юнаци?

— Отиваме да видим новото момче — каза Дани. — Марк Петри.

— Да — намеси се Ралфи. — Ще му видим… електрическите влакчета.

Дани го изгледа кръвнишки, но баща им не усети нито колебанието, нито последните натъртени думи. На екрана Дъг Грифън се готвеше за удар.

— Не закъснявайте — разсеяно рече той.

Навън небето все още светлееше след залеза. Докато пресичаха задния двор, Дани заканително обеща:

— Ще ти тегля един пердах да се научиш на ум.

— Аз пък ще кажа — самодоволно заяви Ралфи. — Ще им кажа защо всъщност искаше да отидеш.

— Гадина — безнадеждно въздъхна Дани.

Отвъд окосения двор започваше пътека, слизаща надолу към гората. Къщата на семейство Глик беше на Брок Стрийт, а Марк Петри живееше в южния край на Джойнтнър Авеню. Пряката пътека пестеше доста време, особено, ако си на девет или дванайсет години и нямаш нищо против да минеш по камъните през ручея Крокет. Под краката им пращяха сухи вейки и борови иглички. Наоколо свиреха щурци и нейде в гъсталака пееше козодой.

Дани бе допуснал грешката да каже на брат си, че Марк има пълен комплект пластмасови чудовища: човекът-вълк, мумията, Дракула, лудият доктор Франкенщайн и дори залата на ужаса. Според майка им всички тия работи бяха вредни, скапвали мозъка или нещо подобно, и братчето му тутакси бе използвало възможността за шантаж. Скапан мъник и туйто.

— Знаеш ли, че си скапан? — запита Дани.

— Знам — гордо отвърна Ралфи. — Какво е скапан?

— Значи, че си зеленясал и прогнил като страшилищата.

— Глей си работата — отсече Ралфи.

Вървяха по брега на потока, който бълбукаше лениво из каменистото си русло и по повърхността му все още пробягваше бледо перлено сияние. На две мили източно оттук водите му се вливаха в рекичката Тагарт Стрийм, а тя на свой ред отиваше в Роял Ривър.

Присвил очи в гъстеещия здрач, за да види къде стъпва, Дани заподскача по камъните през ручея.

— Ще те катурна! — радостно закрещя Ралфи зад гърба му. — Пази се, Дани, ще те катурна!

— Само да си ме катурнал, гадино, аз пък ще те катурна в подвижните пясъци — заплаши го Дани.

Стъпиха на отсрещния бряг.

— По тия места няма подвижни пясъци — изкиска се Ралфи, но за всеки случай пристъпи по-близо да брат си.

— Тъй ли? — зловещо запита Дани. — Само преди няколко години едно момче потънало в подвижните пясъци. Чух как го разправят дъртаците, дето все киснат около магазина.

Наистина ли? — сепна се Ралфи. Очите му бяха станали кръгли.

— Аха — потвърди Дани. — Потънало с рев и писъци, устата му се напълнила с пясък и толкоз. Уаааарррххх!

— Стига бе — неспокойно рече Ралфи. Наоколо вече царуваше почти пълен мрак и гората се бе изпълнила с танцуващи сенки. — Да се махаме оттук.

Като се подхлъзваха тук-там по боровите иглички, двамата изкачиха отсрещния бряг. Десетгодишното момче, за което бе чул Дани, се казваше Джери Кингфийлд. Кой знае, може наистина да бе потънало в тресавището с рев и писъци, но във всеки случай никой не го бе чул. Преди шест години просто бе изчезнало сред блатата, отивайки за риба. Едни мислеха, че е потънал в подвижни пясъци, други — че го е убил някой — ония, дето им викат сексуални маниаци. Навсякъде шареха маниаци.

— Разправят, че духът му още витаел из тия гори — тържествено обяви Дани, пропускайки да спомене пред братчето си, че Блатата са на пет километра южно от тук.

— Недей, Дани — боязливо рече Ралфи. — Не сега… в тъмното.

Наоколо потайно пукаха клони. Крясъците на козодоя бяха секнали. Отзад изпращя вейка, сякаш някой се промъкваше през гората. В небето чезнеха сетните лъчи на отминалия ден.

— От време на време — продължаваше Дани със зловещ глас, — когато някой ситен гаден хлапак излезе по тъмно, онова момче изскача от гората, а пък лицето му е прогнило и облепено с пясък…

— Дани, да вървим. — В гласа на братчето му звучеше искрена молба и Дани млъкна. Бе почнал сам да се плаши. Дърветата ги обкръжаваха отвсякъде с мрачни тромави силуети, и бавно се люшкаха от нощния вятър, триеха се едно в друго, скърцаха със стави.

Отляво пак изпращя съчка.

Дани изведнъж съжали, че не бяха тръгнали по пътя.

Изпращя още една съчка.

— Дани, страх ме е — прошепна Ралфи.

— Не ставай глупав — каза Дани. — Да вървим.

Отново закрачиха напред. Под стъпките им шумоляха борови иглички. Дани си повтаряше, че не чува никакво пращене. Не чуваше нищо освен собствените си стъпки. Кръвта туптеше в слепоочията му. Ръцете му бяха изстинали. Брой крачките, каза си той. След двеста крачки ще излезем на Джойнтнър Авеню. А на връщане ще минем по пътя, та да не се плаши тоя дребен глупчо. Само след минутка ще видим уличните лампи и ще разберем колко сме глупави, но ще е толкова хубаво да знаем, че е така, затова брой стъпките. Едно… две… три… Ралфи изпищя.

— Виждам го! Виждам призрака! ВИЖДАМ ГО!

Ужасът избухна в гърдите на Дани като нажежено желязо. Сухожилията в краката му се превръщаха в изопнати стоманени жици. Би се обърнал да побегне, но Ралфи го стискаше с все сила.

— Къде? — прошепна той, забравяйки, че призракът е негова измислица. — Къде?

Предварително изплашен от онова, което би могъл да види, той се взираше към гъсталака, но виждаше само мрак.

— Сега изчезна…, но го видях. Очи. Видях очи — бръщолевеше Ралфи. — Олеле, Данииии…

— Няма призраци, глупчо. Идвай.

Дани стисна ръката на братчето си и го поведе напред. Имаше чувството, че краката му са сглобени от десет хиляди гумички. Коленете му трепереха. Ралфи ce притискаше към него с такава сила, че едва не го избутваше от пътеката.

— Гледа ни — прошепна Ралфи.

— Слушай, недей да ме…

— Не, Дани. Наистина. Не го ли усещаш?

Дани спря. И както става понякога с децата, той наистина усещаше и знаеше, че вече не са сами. В гората бе натегнала дълбока, злокобна тишина. Наоколо лениво танцуваха подгонени от вятъра сенки.

И Дани усети дъха на нещо свирепо и безжалостно — усети го, но не с обонянието си.

Призраци нямаше, но имаше маниаци. Те излизат от черни коли и ти предлагат бонбони, или висят по уличните ъгли, или… или те преследват из гората… И после… Ох, и после те…

— Бягай — дрезгаво изрече той.

Но парализираният от страх Ралфи трепереше до него. Пръстите му се впиваха в китката на Дани като тел върху бала слама. Очите му се втренчиха в гъсталака и изведнъж взеха да се разширяват.

— Дани?

Изпращя съчка.

Дани се завъртя и видя накъде гледа брат му.

Мракът ги обгърна.

19.

21:00

Мейбъл Уъртс беше грамадна и невероятно дебела жена, неотдавна бе навършила седемдесет и четири и ставаше все по-трудно да се осланя на краката си. Беше се превърнала в хранилище на градската история и градските клюки, а паметта й обхващаше пет десетилетия, изпълнени с погребения, изневери, кражби и безумни постъпки. Макар и клюкарка, тя не можеше да бъде наречена жестока (противното мнение изразяваха само ония, чиито интимни тайни бе пуснала да циркулират из задните дворчета); просто живееше в градчето и за градчето. В известен смисъл тя олицетворяваше градчето — една затлъстяла вдовица, която напоследък съвсем рядко излизаше от дома си и почти по цял ден седеше край прозореца, облечена в необятна нощница от червена коприна, с навити около главата избелялоруси плитки, положила до дясната си ръка телефона, а до лявата — мощен японски бинокъл. Комбинацията от тези две удобства — плюс достатъчно време, за да ги използва пълноценно — я превръщаше в добродушен паяк, заседнал сред комуникационна мрежа, обхващаща цялата територия от Завоя до източните квартали.

По липса на нещо по-интересно тя наблюдаваше Марстъновия дом, когато изведнъж капаците на прозореца вляво от входа се открехнаха и разкриха квадрат от златна светлина, която явно нямаше нищо общо с яркото електрическо сияние. На светлия фон за миг се очерта мъчително неясен силует на нечии рамене и глава. Кой знае защо, Мейбъл изтръпна.

Продължи да гледа, но вече нищо не помръдваше.

Що за хора, помисли тя, отварят тъкмо когато човек не може да им хвърли едно око.

Остави бинокъла и лекичко вдигна телефонната слушалка. Два гласа — Мейбъл веднага разпозна Хариет Дърхам и Глинис Мейбъри — си говореха как момчето на Райърсън открило кучето на Ъруин Пуринтън.

Тя седеше кротко и дишаше през устата, за да не издава, че се е включила към разговора.

20.

23:59

Денонощието се люшкаше на ръба на изчезването. Къщите спяха в мрака. Долу в центъра нощните лампи на универмага, погребалното бюро и кафе „Ексълънт“ хвърляха по тротоара меки електрически отблясъци. Някои хора лежаха будни — Джордж Боайе току-що се бе върнал от следобедната смяна във фабриката, Уин Пуринтън седеше и редеше пасианс, защото не можеше да заспи от мисли за Док, чиято гибел го бе разстроила много по-дълбоко отколкото смъртта на жена му. Но повечето жители на градчето спяха със съня на праведни и отрудени хора.

Няколко крачки отвъд портата на гробището Хармони Хил една мрачна фигура търпеливо изчакваше да настане часът. Когато заговори, гласът звучеше меко и благовъзпитано.

— О, отче мой, дай ми своето благоволение. Повелителю на мухите, дай ми своето благоволение. Виж, нося ти гнило месо и воняща плът. Жертвоприношение съм сторил в твоя чест. С лявата ръка го нося. Дай ми знак на тая земя, осенена с твоето име. Чакам за знак да започна делото ти.

Гласът стихна. Надигна се лек, гальовен ветрец, носещ шепнещите въздишки на разлистени клони и треви, а сред тях и дъха на мърша от сметището в края на пътя.

Не звучеше нищо друго освен шепота на вятъра. Фигурата постоя замислена и безмълвна. После се приведе и вдигна високо едно детско телце.

— Нося ти това.

Стана неописуемо.

1.

Дани и Ралфи Глик бяха тръгнали да посетят Марк Петри със строгата заръка да се приберат до девет часа и след като закъсняха с повече от час, Марджъри Глик телефонира в дома на семейство Петри. Не, каза мисис Петри, момчетата не са там. Не са идвали. Може би ще е по-добре съпругът ви да поговори с Хенри. Мисис Глик подаде слушалката на мъжа си, усещайки как в корема й се разлива хладната безтегловност на страха.

Мъжете обсъдиха положението. Да, момчетата са тръгнали по горската пътека. Не, през този сезон ручеят е съвсем плитък, особено пък с топлото време напоследък. Най-много до глезена. Хенри предложи да тръгне с прожектор от едната страна на пътеката, а мистър Глик — от другата. Може момчетата да са намерили дупка на мармот, или да пушат цигари, или нещо подобно. Тони се съгласи и благодари на мистър Петри за голямата услуги. Мистър Петри отвърна, че няма проблеми. Тони остави слушалката и се постара да поуспокои ужасената си жена. Вече бе решил, че само да намери момчетата, после цяла седмица ще се чудят как да седнат.

Но преди да се отдалечи от къщата, Дани излезе с несигурна походка от гората и се свлече край огнището в задния двор. Беше замаян, говореше бавно, а на въпросите отвръщаше с усилие и не винаги смислено. По ръкавите имаше трева, а от косата му стърчаха няколко есенни листа.

Разказа на баща си как двамата с Ралфи слезли по горската пътека, пресекли по камъните ручея Крокет и без затруднения достигнали отсрещния бряг. Сетне Ралфи взел да приказва за призраци между дърветата (Дани пропусна да спомене, че сам е втълпил на братчето си тази идея). Ралфи казвал, че забелязва нечие лице. Дани започнал да се плаши. Не вярвал в призраци или разни страшилища, но му се сторило, че чува шум в тъмното.

Какво са направили след това?

Дани мислеше, че след това пак са тръгнали ръка за ръка. Не беше сигурен. Ралфи хленчел и бъбрел за призрака. Дани му казал да не плаче, защото скоро щели да видят лампите по Джойнтнър Авеню. Оставали само двеста крачки, може би и по-малко. После се случило нещо лошо.

Какво? Какво лошо?

Дани не знаеше.

Говореха му все по-възбудено, увещаваха го. Дани само клатеше глава бавно и с недоумение. Да, знае, че трябва да си спомни, но не може. Честна дума, не може. Не, не си спомня да се е препънал в нещо. Просто… всичко станало тъмно. Съвсем тъмно. А след това си спомня как лежал сам на пътеката. Ралфи бил изчезнал.

Паркинс Джилеспи каза, че няма смисъл да пращат нощем хора из гората. Доникъде нямало да стигнат през купищата стари дънери. Сигурно момчето просто е загубило пътеката. Паркинс, Ноли Гардънър, Тони Глик и Хенри Петри цяла нощ обикаляха по пътеката и околните улици, викайки детето с портативни мегафони.

Рано на следващата сутрин областната и щатската полиция организираха систематично претърсване на горския район. Когато не откриха нищо, кръгът на издирването бе разширен. Четири дни полицаи и доброволци ровеха из гъсталаците, четири дни мистър и мисис Глик бродиха из ливади и гори, заобикаляйки купищата обгорели дънери, останали от някогашния пожар — и през цялото време крещяха името на сина си с неизчерпаема, сърцераздирателна надежда.

В четири часа сутринта на петия ден Марджъри Глик събуди мъжа си разтреперана, почти в истерия. Дани бе припаднал в коридора на горния етаж, навярно отивайки към тоалетната. Скоро линейката откара детето в областната болница. Първоначалната диагноза бе тежък и продължителен емоционален шок.

Лекуващият лекар на име Горби придърпа мистър Глик настрани.

— Страдало ли е момчето ви от пристъпи на астма?

Мистър Глик примига и поклати глава. За по-малко от седмица бе остарял с десет години.

— Да е боледувал от ревматизъм?

— Дани? Не… няма такава работа.

— Взимана ли му е през последната година кожна проба за туберкулоза?

— Туберкулоза? Момчето ми болно от туберкулоза?

— Мистър Глик, ние само се мъчим да разберем…

— Мардж! Марджи, ела насам!

Марджъри Глик стана от стола и бавно закрачи по коридора. Беше бледа, небрежно сресана. Изглеждаше като че я мъчи свирепа мигрена.

— Тая година взимали ли са на Дани в училище кожна проба за туберкулоза?

— Да — глухо каза тя. — В началото на учебната година. Резултатът беше отрицателен.

— Кашля ли нощем? — запита Горби.

— Не.

— Да се оплаква от болки в гърдите и ставите?

— Не.

— Да е имал по-сериозни кръвотечения? Кръвотечение от носа, кървави изпражнения или повечко рани и драскотини?

— Не.

— Болки при уриниране?

— Не.

Горби се усмихна и кимна.

— Ако не възразявате, бихме искали да го задържим за изследвания.

— Разбира се — каза Тони. — Разбира се. Имаме медицинска застраховка.

— Реакциите му са много забавени — продължаваше лекарят. — Ще му направим рентгенови снимки, проба от костен мозък, преброяване на белите кръвни телца…

Очите на Марджъри Глик бавно се разширяваха.

— От левкемия ли е болен? — прошепна тя.

— Мисис Глик, едва ли можем…

Но тя бе припаднала.

2.

Бен Миърс беше един от местните доброволци, които издирваха Ралфи Глик из гъсталаците, ала от всичките си усилия спечели само гроздове репеи по крачолите и тежък пристъп на сенна хрема, предизвикана от късно разцъфналите цветове на златничето.

На третия ден от издирването той влезе в кухнята на Ева с намерение да излапа някоя консерва и после да се просне за кратка дрямка преди писането. Завари пред печката Сюзън Нортън да готви кренвирши със сос. Мъжете, току-що пристигнали от работа, седяха около масата, правеха се, че разговарят и хвърляха към нея разнежени погледи — беше облечена с рязани кадифени шорти и избеляла карирана риза, вързана отпред на възел. В нишата до кухнята Ева Милър гладеше бельо.

— Хей, какво правиш тук? — запита той.

— Готвя ти нещо свястно преди съвсем да изпосталееш — отвърна тя и Ева весело изпръхтя зад стената. Бен усети как ушите му пламват.

— Страшно добре готви, ще знаеш — заяви Невестулката. — Мене питай за тая работа. Гледам я откак почна.

— Ако погледаш още малко, ще ти окапят очите — изкиска се Гроувър Върил.

Сюзън сложи капака на стъклената тенджера, пъхна я във фурната и двамата излязоха на задната веранда. Огненочервеното слънце потъваше зад хоризонта.

— Нещо обнадеждаващо?

— Не. Нищо.

Бен измъкна смачкан пакет от джобчето на ризата си и запали цигара.

— Миришеш така, сякаш си се къпал с лосион против комари — каза Сюзън.

— То пък един лосион… — промърмори Бен и посочи ръката си, покрита с подутини и драскотини. — Тия гадни комари и проклетите трънаци.

— Как мислиш, Бен, какво се е случило?

— Един Господ знае. — Той издиша струйка дим. Може би някой се е промъкнал зад по-големия брат, зашеметил го е с торбичка пясък или нещо подобно, а после е отвлякъл хлапето.

— Мъртво ли е според теб?

Бен я погледна, за да разбере дали очаква искрен отговор или все още иска да се надява. Хвана я за ръката и преплете пръсти с нейните.

— Да — отсечено каза той. — Мисля, че момчето е мъртво. Още нямаме доказателства, но сигурно е така.

Тя бавно поклати глава.

— Дано да грешиш. Мама и още няколко жени посетиха мисис Глик. Обезумяла е, мъжът й също не е на себе си. А другото момче просто блуждае като призрак.

Бен изсумтя. Бе престанал да слуша и гледаше към Марстъновия дом. Капаците бяха затворени; щяха да се отворят по-късно. Когато се смрачи. Капаците щяха да се отворят, когато се смрачи. Побиха го зловещи тръпки — мисълта звучеше почти като заклинание.

— … вечер?

— Ммм? Извинявай.

Той се обърна към Сюзън.

— Казах, че татко би искал да наминеш утре вечер. Можеш ли?

— Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Естествено — каза тя и го погледна.

— Добре тогава. Разбрахме се.

Искаше да я гледа — беше прекрасна в лъчите на залеза — ала Марстъновият дом привличаше очите му като магнит.

— Привлича те, нали? — каза тя и имаше нещо свръхестествено в това, че е прочела мислите му толкова точно.

— Да. Привлича ме.

— Бен, за какво се разказва в новата ти книга?

— Не сега — каза той. — Дай ми време. Стане ли възможно, ще чуеш всичко. Книгата трябва… трябва да узрее сама.

Точно в този миг тя искаше да каже „Обичам те“, да го каже тъй простичко и спонтанно, както бе изплувало в съзнанието й, но вместо това само стисна устни. Не можеше да го изрече, докато той гледа… нататък.

Сюзън се изправи.

— Отивам да проверя какво става с кренвиршите.

Докато влизаше вътре, Бен продължаваше да пуши и да гледа към Марстъновия дом.

3.

Сутринта на двайсет и втори, понеделник, Лоурънс Крокет седеше в кантората си, правеше се, че преглежда кореспонденцията и зяпаше циците на секретарката, когато телефонът ненадейно иззвъня. Мислеше за деловата си кариера в Сейлъм’с Лот, за малката лъскава кола на алеята пред Марстъновия дом и за сделки с дявола.

Още преди да консумира сделката си със Стрейкър (точно така, консумирах я, помисли той и плъзна поглед по издутата блуза на секретарката), Лоурънс Крокет несъмнено бе най-богатият човек в Сейлъм’с Лот и един от най-богатите в окръг Къмбърланд, макар че не го издаваше нито с облеклото си, нито с обстановката в кантората. Две жълтеникави, оплюти от мухите лампи осветяваха старата прашна канцелария. Вехтото бюро със сгъваем капак беше отрупано с хартии, писалки и писма. В единия му ъгъл имаше бурканче лепило, в другия — стъклен куб с вградени отвътре семейни снимки. Върху камара счетоводни книги едва запазваше равновесие кръгъл аквариум, натъпкан с кибритени клечки; залепено върху стъкло листче поясняваше, че е дар за „кибритлията Лари“. Единствените други мебели в кантората бяха трите огнеупорни шкафа и бюрото на секретарката.

Но имаше снимки.

Фотографиите бяха навсякъде — прикрепени с кабарчета, скоч или лепило по всяко незаето местенце.

Имаше новички полароидни кадри, други бяха цветни тип „Кодак“ отпреди няколко години, трети — сгърчени и пожълтели черно-бели снимки, някои от които висяха вече петнайсет години. Под всяка бе прикрепен машинописен текст: Чудесен живот сред природата! Шест стаи. Къща на възвишение. Тагарт Стрийм Роуд, 32 000 долара — Евтино! Или пък: Подходящо за хора с вкус! Селски дом с десет стаи, Бърнс Роуд. Кантората изглеждаше мизерна, обречена на неминуем провал и наистина бе така до 1957, когато Лари Крокет (смятан от почтените граждани на Джирусълъм’с Лот едва ли не за некадърник) реши, че бъдещето принадлежи на караваните. В ония скучни времена повечето хора смятаха, че тия симпатични лъскави ремаркета вършат работа само когато решиш да направиш екскурзия до националния резерват Йелоустоун и да щракнеш няколко снимки на жената и децата пред водопадите. В ония скучни времена почти никой — дори и производителите на каравани — не предвиждаше деня, когато на мястото на симпатичните лъскави ремаркета ще изскочат фургони, които с лекота се наместват върху каросерията на камионетка или пък разполагат със собствен двигател.

Лари обаче нямаше защо да знае всички тези неща. Беше дребен неудачник и фантазьор до мига, в който просто посети общинската управа (тогава още не беше съветник; не биха го избрали и за общински кучкар) и огледа местните правила за парцелиране. Оказаха се страхотно удобни. Надничайки между редовете Лари виждаше хиляди долари. Според правилника човек нямаше право да създава обществено сметище или да държи в двора си повече от три разнебитени коли без съответното разрешително. Не можеш и да имаш химическа тоалетна — префърцунено и не твърде точно название за най-обикновен нужник в двора — без одобрението на общинския лекар. Друго нямаше.

Лари затъна до гуша в ипотеки, събра заеми и закупи три фургона. Не симпатични лъскави ремаркета, а дълги и уродливи чудовища с облицовка от изкуствен фурнир и пластмасови кабинки вместо баня. За всеки фургон осигури по четири декара на Завоя, където земята беше евтина, монтира ги върху евтини основи и се зае да търси купувачи. След три месеца вече бе успял да ги продаде, преодолявайки първоначалното недоверие на хората, които се чудеха как ще живеят в къща като спален вагон. Чистата печалба излезе почти десет хиляди долара. Бъдещето бе пристигнало в Сейлъм’с Лот и само Лари Крокет го чакаше с широко разтворени джобове.

В деня, когато Р. Т. Стрейкър посети за пръв път кантората му, Крокет притежаваше почти два милиона долара. Беше ги придобил чрез спекулация с терени в множество околни градчета (но не и в Лот; не дрискай където ядеш, често повтаряше Лоурънс Крокет). Всички тия сделки се основаваха на убеждението, че производството на подвижни жилища ще се разраства с безумни темпове. Точно така стана… и, Боже мой, парите се сипеха като дъжд.

През 1965 Лари Крокет тайно се съюзи с един предприемач на име Ромео Пулен, който изграждаше супермаркет и пешеходна зона в градчето Оубърн. Пулен беше стар майстор на икономиите; съчетанието между неговия практичен опит и счетоводните хитрини на Лари им донесе по 750 хиляди долара, при това само една трета от сумата трябваше да се отчете пред данъчните власти на чичо Сам. Резултатът изглеждаше твърде задоволителен, а колкото до отчайващите течове в покрива на супермаркета — какво пък, това е животът.

Между 1966 и 1968 Лари придоби над 50 процента от акциите на три фабрики за фургони в Мейн, като прехвърли сделките през куп фиктивни клиенти, за да се отърве от данъчните инспектори. Пред Ромео Пулен той сравняваше ходовете си с хитрината да се качиш във влакчето на ужасите с момичето А, в тъмния тунел да изчукаш момичето Б от съседния вагон и да излезеш на светло ръка за ръка с момичето А. Понякога купуваше фургони от самия себе си и тия кръвосмесителски сделки изглеждаха тъй чистички, че страх да те хване.

Добре де, сделки с дявола, помисли Лари, размествайки хартиите по бюрото. Когато си имаш работа с него, сметката се пише на мраморна плоча.

Купувачите на фургони бяха служители и работници малко под средна ръка, които не можеха да спестят пари за предплата на нормален дом, или старци с оскъдна социална пенсия, търсещи начин да свържат двата края. Омайваше ги надеждата да притежават новичка къща с шест стаи. За старците имаше още едно предимство, което другите пренебрегваха, но хитрият Лари го бе забелязал: във фургоните всичко беше на едно ниво и нямаше стълби за изкачване.

Финансирането изглеждаше съвсем просто — обикновено сделката се уреждаше с 500 долара предплата. През шейсетте години все още бяха сладки времена за банковите акули и закопнелите за дом хорица рядко забелязваха какъв капан са останалите 9500 долара с 24 на сто годишна лихва.

Боже мой, как само се сипеха парите!

Самият Крокет почти не се бе променил дори и след опасната игричка на сделки със загадъчния мистър Стрейкър. И през ум не му мина да преобрази кантората с помощта на някой от ония педали, декораторите. Продължаваше да се задоволява с евтин електрически вентилатор вместо да монтира климатична инсталация. Пушеше все същите евтини пури, а в събота вечер неизменно отскачаше до Дел да пийне по някоя бира с момчетата. Не се бе отдръпнал от търговията с недвижими имоти в градчето и това му носеше двояка полза: първо, така спечели мястото на общински съветник; и второ — чудесно се отразяваше на данъчните му декларации, защото в края на всяка година сделките сякаш едва изпълзяваха от пропастта на банкрута. Освен Марстъновия дом през ръцете му бяха минали още тридесетина порутени къщи в областта. Разбира се, имаше и добри сделки. Но Лари гледаше да не прекалява. И без това парите се сипеха.

Прекалено лесно се сипеха, може би. Лари допускаше, че не е изключено човек да хлътне в собствения си капан. Да влезе в тунела с момичето А, да изчука момичето Б, да излезе ръка за ръка с момичето А… и в резултат двете да го смажат от бой. Преди четиринадесет месеца Стрейкър бе обещал да се обади. Ами ако…

Точно в този момент телефонът иззвъня.

4.

— Мистър Крокет — изрече познатият безизразен глас.

— Стрейкър, нали?

— Правилно.

— Тъкмо мислех за вас. Може би съм телепат.

— Колко забавно, мистър Крокет. Искам да ви помоля за услуга.

— Така и предполагах.

— Бъдете любезен да осигурите камион. Голям. Под наем би било най-добре. Нека да бъде на пристанището в Портланд довечера, точно в седем. Кеят до митницата. Мисля, че двама товарачи ще се справят.

— Разбрано.

Лари придърпа бележника отдясно и надраска: Х. Питърс, Р. Сноу. Камионът на Хенри. Най-късно в 6. Не си направи труда да се замисли защо изглежда толкова наложително да изпълнява буквално заповедите на Стрейкър.

— Трябва да се вземат дванадесет сандъка. Всички освен един са за магазина. В последния има изключително ценен старинен бюфет, дело на самия Хепълуайт. Товарачите ще го познаят по размерите. Трябва да бъде доставен в къщата. Разбирате ли?

— Да.

— Заръчайте да го свалят в мазето. Могат да слязат отвън, по стълбичката под капака до кухненския прозорец. Разбирате ли?

— Ясно. А този бюфет…

— Още една услуга, моля. Ще набавите пет яки катинара марка „Йейл“. Познавате ли този тип катинари?

— Всички ги познават. Какво…

— Преди да тръгнат, товарачите да заключат задната врата на магазина. Когато пристигнат в къщата, ще оставят всички ключове на масата в мазето. След като свършат работа, ще закачат катинари на външния капак, предната и задната врата, и гаражната пристройка. Катинарите се затварят автоматично. Разбирате ли?

— Ясно.

— Благодаря, мистър Крокет. Придържайте се строго към всички указания. Довиждане.

— Хей, почакайте малко…

Връзката прекъсна.

5.

Беше седем без две минути, когато големият оранжево-бял камион с надписи „Товарни превози Хенри“ върху брезента спря пред бараката от гофрирана ламарина в края на митническия кей на пристанище Портланд. Приливът наближаваше и високо горе чайките кръжаха с тревожни крясъци из пурпурното вечерно небе.

— Божичко, тук няма никого — промърмори Роял Сноу. Той допи последната глътка пепси и пусна празната кутия върху пода на кабината. — Ще ни сметнат за крадци и отиваме право зад решетките.

— Има някой — каза Ханк Питърс. — Ченге. Всъщност не беше ченге, а нощен пазач. Лъчът на фенерчето му просветна срещу тях.

— Хей, момчета, някой от вас да е Лорънс Къркач?

— Крокет — поправи го Роял. — Той ни праща. Идваме да приберем някакви сандъци.

— Добре — каза пазачът. — Елате в канцеларията. Трябва да подпишете фактурата. — Той махна с ръка на Питърс, който седеше зад волана. — Хей-там, отзад. Двойната врата с лампа отгоре. Виждаш ли?

— Аха — кимна Питърс и включи на заден ход.

Роял Сноу последва нощния пазач към канцеларията, където бълбукаше препълнена кафеварка. Часовникът над календара с разголени хубавици показваше 7:04. Пазачът разрови някакви хартии по бюрото и се завърна с шперплатова дъсчица, върху която бяха защипани фактури.

— Подпиши тук.

Роял надраска името си.

— Да внимавате, като влизате там. Включете осветлението. Има плъхове.

— Още не съм видял плъх, дето да не побегне от туй — ухили се Роял и подритна из въздуха с тежкия си работен ботуш.

— Плъховете са пристанищни, синко — сухо каза пазачът. — Справяли са се и с по-големи юнаци от теб.

Роял излезе и тръгна към вратата на склада. Пазачът стоеше на прага на бараката и го гледаше.

— Внимавай — каза Роял на Питьрс. — Старчето разправя, че имало плъхове.

— Разбрано — Питърс се изкиска. — Пустият му Лари Къркач.

Роял влезе, откри до вратата ключовете на осветлението и ги натисна. Имаше нещо угнетяващо в самия въздух, натежал от смесения дъх на сол, прогнило дърво и влага. Плюс мисълта за плъхове.

Сандъците бяха отрупани насред просторния склад. Освен тях нямаше нищо друго и от това пратката изглеждаше малко зловеща. Между останалите багажи стърчеше сандъкът с бюфета — единственият, върху който нямаше надпис „Барлоу и Стрейкър, Джойнтнър Авеню 27, Джир. Лот, Мейн“.

— Е, май няма да е много трудно. — Роял погледна своя екземпляр от фактурата, после преброи сандъците. — Да, всичко е тук.

— Има плъхове — каза Ханк. — Чуваш ли ги?

— Аха, гнусни твари. Ненавиждам ги.

Двамата помълчаха, слушайки как плъховете цвърчат и топуркат из сенките.

— Е, да се захващаме — каза Роял. — Дай първо да натоварим големия, че да не ни се пречка, като стигнем в магазина.

— Добре.

Пристъпиха към сандъка и Роял извади джобното си ножче. С един бърз замах той сряза залепения от страни кафяв плик.

— Хей — възкликна Ханк. — Мислиш ли, че трябва…

— Длъжни сме да видим дали получаваме, каквото [трябва, нали тъй? Ако объркаме нещо, Лари ще ни забоде задниците с кабарчета при снимките.

Без повече приказки Роял извади фактурата и я огледа.

— Какво пише? — запита Ханк.

— Хероин — небрежно отвърна Роял. — Сто кила от тоя боклук. Плюс две хиляди порнографски книжлета от Швеция, триста бройки френски топоришки с моторчета…

— Дай да видя. — Ханк дръпна фактурата. — Бюфет. Точно както казваше Лари. От Лондон, Англия. До пристанище Портланд, Мейн. Топоришки, ама друг път. Върни фактурата на място.

Роял прибра листчето в плика.

— Има нещо сбъркано в тая работа — каза той.

— Да, ти. Сбъркан си колкото цялата италианска армия.

— Не, без майтап. На тая шибана пратка няма печат от митницата. Нито на сандъка, нито на плика, нито на фактурата. Няма печат.

— Сигурно ги правят с онуй мастило, дето личи само под специално осветление.

— Когато бях докер, нямаше такава работа. Бога ми, удряха по товарите печат до печат. Нямаше как да пипнеш сандък, без да се омажеш с мастило до лактите.

— Добре де. Радвам се, че са престанали. Обаче жена ми си ляга рано, а пък имах планове за тая вечер.

— Ако надникнем вътре…

— Да ги нямаме такива. Хайде, хващай.

Роял вдигна рамене. Наклониха сандъка и вътре се поразмести нещо тежко. Щяха да се поизпотят с товаренето. Май наистина щеше да се окаже някакъв шантав бюфет. Тежеше страхотно.

Пъшкайки, двамата дотътриха товара до камиона и с едновременен вик на облекчение го наместиха върху хидравличния повдигам. Докато Ханк включваше двигателя, Роял се отдръпна настрани. Когато капакът се изравни с каросерията, двамата се изкатериха горе и избутаха сандъка към дъното.

Роял усещаше, че сандъкът му внушава някаква неопределена тревога. Не само заради липсата на митнически печат. Имаше още нещо, макар и неясно. Огледа го още веднъж, докато Ханк спускаше повдигача.

— Идвай — подкани го Ханк. — Да натоварим останалите.

Всички други сандъци бяха подпечатани както си му е редът, освен три — те пристигаха от страната. След всяко поредно товарене Роял проверяваше фактурата и отмяташе с кръстче. Постепенно сандъците за магазина се натрупаха в задния край на каросерията, на разстояние от бюфета.

— Кой ли пък ще ги купи тия глупости? — запита Роял, когато свършиха. — Полски люлеещ се стол, германски часовник, чекрък от Ирландия… Мили Боже, бас държа, че струват цяла камара пари.

— Туристите — мъдро поясни Ханк. — Туристите всичко купуват. Тия типове от Ню Йорк и Бостън… и торба с фъшкии ще купят, само да е старинна.

— Хич не ми харесва онзи голям сандък — продължи Роял. — Без митнически печат, да го вземат дяволите.

— Стига вече, давай да ги откараме.

По пътя към Сейлъм’с Лот двамата мълчаха и Ханк натискаше газта с все сила. Искаше да свърши час no-скоро. Цялата работа не му се нравеше. Сбъркана работа, както казваше Роял.

Спря камиона зад новия магазин и задната врата се оказа отключена, както бе обещал Лари. Роял безрезултатно прещрака ключа на осветлението.

— Хубава работа — промърмори той. — Ще трябва да разтоварваме всичко в тая проклета тъмнина… слушай, не ти ли намирисва на нещо странно?

Ханк подуши. Да, наоколо се носеше неприятен мирис, но не можеше да се сети какво точно му напомня. Сухият полъх пареше ноздрите му като дъх на отдавнашна тлен.

— Просто отдавна не е отваряно — рече той и плъзна лъча на фенерчето из дългата празна стая. — Трябва хубавичко да се проветри.

— Или хубавичко да се подпали — подхвърли Роял. Не му харесваше тук. Нещо в тази сграда го караше да настръхва. — Хайде на работа. И внимавай да не си потрошим краката.

Разтовариха сандъците забързано, но предпазливо. Половин час по-късно Роял с въздишка на облекчение затвори задната врата и щракна един от новите катинари.

— Половината свършихме — каза той.

— Лесната половина — отвърна Ханк и вдигна очи към Марстъновия дом. Тази вечер капаците бяха затворени и никъде не блещукаше светлинка. — Хич не ме е срам да си призная, че не ми се ходи горе. Чувал съм за къщи с призраци, ама оная там сигурно е най-призрачната. Само на откачени може да им хрумне да се заселват в нея: — Мене, ако питаш, трябва да са с обратна резба.

— Като ония педали, декораторите — кимна Роял. — Сигурно искат да я превърнат в музей. Добра реклама може да стане.

— Добре де, няма къде да се дяваме, тъй че дай да свършваме по-скоро.

Хвърлиха по един последен поглед към опакования бюфет в каросерията, сетне Ханк с трясък намести задния капак. Качиха се в кабината и поеха по Джойнтнър Авеню към Брукс Роуд. След няколко минути порутената мрачна грамада на Марстъновия дом се извиси пред тях и Роял усети как в стомаха му почват да се гърчат първите тръпки на истински страх.

— Божичко, какво зловещо място — промърмори Ханк. — Как може човек да живее тук?

— Не знам. Виждаш ли светлина зад капаците?

— Не.

Къщата сякаш се протягаше насреща като че очакваше пристигането им. Ханк свърна по алеята и подкара към задния двор. М двамата се мъчеха да не гледат прекалено внимателно към онова, което биха могли да им разкрият сред буренака подскачащите лъчи на фаровете. Сърцето на Ханк се бе стегнало от страх, какъвто не бе изпитвал даже във Виетнам, макар че по онова време живееше в почти непрестанно напрежение. Онзи страх беше естествен, разбираем. Страх, че може да настъпиш отровен шип и да видиш как кракът ти се надува като зловонен зелен балон; страх, че някое хлапе, чието име даже не можеш да изговориш, се кани да ти пръсне главата с руски автомат; страх, че може да попаднеш в патрул с някой смахнат, който ще иска да избиете всичко живо в селце, откъдето виетконговците са изчезнали още преди седмица. Но сегашният страх беше детински, кошмарен. Нямаше конкретно въплъщение. Къщата си е къща — дъски, панти, гвоздеи и основи. Нямаше защо, наистина нямаше защо да му се струва, че от всяка пукнатина избликва варовитият дъх на зло. Просто глупави мисли и толкоз. Призраци ли? Не вярваше в призраци. Особено пък след Виетнам.

Едва след третия опит успя да превключи на задна скорост и да върне на тласъци каросерията към стълбището на мазето. Ръждивите капаци бяха отметнати и в мътната червеникава светлина на стоповете ниските каменни стъпала сякаш слизаха към ада.

— Никак, ама никак не ми харесва, мой човек — каза Ханк. Опита да се усмихне, но лицето му се изкриви в гримаса.

— И на мене.

Натежали от страх, двамата се спогледаха в мътното осветление на кабината. Но те отдавна не бяха деца, а и не можеха да се върнат, без да свършат работата заради някакъв си безпочвен страх — как щяха да го обяснят в лъчите на утрото? Поръчката трябваше да се изпълни. Ханк изключи двигателя. Излязоха от кабината и минаха зад камиона. Роял се изкатери горе и откачи капака.

Сандъкът беше вътре — масивен и ням, с полепнали тук-там стърготини.

— Боже мой, как не ми се ще да го смъкваме долу! — задавено изрече Ханк Питърс и гласът му звучеше като ридание.

— Хайде — каза Роял. — Дай да свършваме.

Двамата изтласкаха сандъка върху повдигача и го спуснаха сред острото съскане на пневматичната система. Когато слезе на метър от земята, Ханк пусна ръчката и заедно с Роял се вкопчи в товара.

— Леко… — изпъшка Роял, отстъпвайки към стълбата. — Не бързай… лекичко…

В червените лъчи на стоповете лицето му беше обтегнато и възлесто като на човек, повален от сърдечен удар. Слизаше надолу стъпало по стъпало и когато наклоненият сандък опря в гърдите му, той усети как страховитият товар го притиска като надгробен камък. Едва по-късно щеше да си помисли, че сандъкът наистина беше тежък, но не чак толкова. Двамата с Ханк бяха пренасяли далеч по-тежки мебели по поръчка на Лари Крокет — и нагоре, и надолу, — но в тази къща сякаш самият въздух изсмукваше силите и превръщаше човека в парцал.

Стъпалата бяха влажни и хлъзгави. На два пъти Роял едва не загуби равновесие и с мъка се задържаше прав, крещейки отчаяно:

— Хей! За Бога! Внимавай!

Най-сетне се озоваха долу. Таванът надвисваше над главите им и двамата носеха сандъка прегърбени като бабички.

— Пускай го тук! — изпъшка Ханк. — Не мога повече. Отпуснаха товара с глух тътен и отстъпиха назад.

Спогледаха се и разбраха, че някаква незнайна алхимична реакция е превърнала страха в истински ужас. Мазето като че изведнъж се изпълни с потайно шумолене и стържене. Може би плъхове… или пък нещо, за което не си струва да мисли човек.

Ханк се втурна навън пръв, Роял го последва по петите. Излетяха нагоре по стъпалата и Ханк с един замах затръшна капаците.

Вмъкнаха се в кабината, Ханк включи двигателя и дръпна скоростния лост. Изведнъж Роял го сграбчи за ръката и в мрака втренчените му очи сякаш изпълниха цялото лице.

— Ханк, забравихме да сложим катинарите.

Двамата се втренчиха в таблото, където лежаха четири нови катинара, свързани с парче тел. Ханк бръкна в джоба си и извади халка с пет новички секретни ключа — един за задната врата на магазина и четири за къщата. На всеки висеше грижливо надписано картонче.

— О, Господи — изстена той. — Слушай, ако се върнем утре сутринта…

Роял се приведе да вземе фенерчето.

— Тоя номер няма да мине — каза той, — сам знаеш.

Излязоха от кабината и хладният вечерен ветрец се плъзна по потните им чела.

— Ти иди до задната врата — каза Роял. — Аз ще се заема с предната и гаража.

Разделиха се. Докато Ханк вървеше към задната врата, сърцето бясно подскачаше в гърдите му. Наложи се да опитва на два пъти, докато успя да закачи катинара на халките. В непосредствена близост до къщата дъхът на вехтории и прогнило дърво ставаше почти осезаем. В паметта му изплуваха страхотиите за Хъби Марстън, на които се смееха като деца, а заедно с тях и песничката, с която гонеха момичетата: Пази се, пази се, пази се! Хъби ще те спипа, ако… не… се… пазиш!

— Ханк?

Той изохка стреснато и вторият катинар се изплъзна от ръката му. Наведе се да го вдигне.

— Пощурял ли си, та се промъкваш така? Успя ли…

— Аха. Ханк, кой ще слезе в мазето да сложи ключовете на масата?

— Нямам представа — каза Ханк Питърс. — Нямам представа.

— Искаш ли да теглим жребий?

— Да, май така ще е най-добре.

Роял извади от джоба си четвърт долар.

— Казвай щом хвърля — рече той и метна монетата нагоре.

— Ези.

Роял хвана монетата, плесна я върху опакото на ръката си и отдръпна длан. Разкри се мътно блестяща тура.

— Исусе — жално прошепна Ханк, но взе ключовете и отново вдигна капаците.

Застави краката си да пристъпват от стъпало на стъпало и когато главата му слезе под нивото на капака, лъчът на фенерчето освети видимата част от мазето, което десет метра по-нататък завиваше под прав ъгъл и продължаваше Бог знае накъде. В светлия кръг се появи маса с прашна покривка. Върху нея стоеше грамаден плъх. Когато лъчът го освети, зверчето не побегна — продължаваше да клечи на топчестите си задни лапи и сякаш се хилеше.

Заобикаляйки сандъка, Ханк пристъпи към масата.

— Къшшш! Плъх!

Плъхът скочи долу и препусна към ъгъла. Ръката на Ханк трепереше и лъчът подскачаше насам-натам, осветявайки ту някакъв прашен варел, ту изоставено преди десетилетия писалище, ту камара пожълтели вестници, ту…

Той трескаво върна лъча към вестниците и мъчително си пое дъх, когато фенерчето освети нещо вляво от тях.

Риза… риза ли беше? Смачкана на топка като вехт парцал. Зад нея още нещо, може би джинси. И нещо като…

Пукот зад гърба му.

Обзет от паника, той отчаяно метна ключовете върху масата, завъртя се и побягна с треперещи нозе. Докато минаваше край сандъка, видя откъде бе долетял шумът. Една от пристягащите алуминиеви ленти се бе откачила и сега назъбеният й край сочеше към ниския таван като мършав показалец.

Препъвайки се, той излетя по стъпалата, трясна капаците зад себе си (цялото му тяло бе настръхнало, но щеше да го разбере едва по-късно), щракна катинара и хукна към кабината. Дишаше едва-едва, скимтейки като ранено куче. Като през мъгла чу Роял да пита какво има, какво става долу, после подкара напред и с рев профуча край ъгъла на къщата, изхвърляйки настрани буци мека пръст. Намали скоростта едва когато камионът беше отново на Брукс Роуд и летеше към кантората на Лари Крокет. Сетне изведнъж се разтрепера толкова силно, че се изплаши да не би да изхвръкне в канавката.

— Какво имаше долу? — запита Роял. — Какво видя?

— Нищо — отвърна Ханк Питьрс на срички, насечени от тракащите му зъби. — Нищо не видях и додето съм жив, не искам повече да го видя.

6.

Лари Крокет се готвеше да заключи кантората и да се прибира у дома, когато на вратата неуверено се почука и Ханк Питърс прекрачи прага. Все още изглеждаше стреснат.

— Забрави ли нещо, Ханк? — запита Лари.

Когато двамата се бяха върнали от Марстъновия дом като ударени с мокър парцал, Лари им бе връчил по десет долара допълнително и два пакета с по шест бири „Блек лейбъл“ заедно със съвета, че ще е по-добре да не приказват много-много за днешната си работа.

— Трябва да ти кажа — изпъшка Ханк. — Не мога да мълча, Лари. Трябва да ти кажа.

— Разбирам — кимна Лари. Отвори долното чекмедже на бюрото, извади бутилка „Джони Уокър“ и щедро наля в две пластмасови чашки. — Какво те мъчи?

Ханк отпи, намръщи се и преглътна.

— Когато слязох да туря ония ключове на масата, видях нещо. На дрехи ми мязаше. Риза и може би дънков гащиризон. И кец. Мисля, че беше кец, Лари.

Лари сви рамене и се усмихна. Върху гърдите му сякаш се бе стоварила огромна буца лед.

— Е, и какво?

— Момченцето на Глик е било с джинси. Така пишеше в „Бележник“. Джинси, червена риза и кецове. Лари, ами ако…

Лари продължаваше да се усмихва. Имаше чувството, че усмивката е замръзнала на лицето му. Ханк преглътна конвулсивно.

— Ами ако ония типове, дето купиха Марстъновия дом и магазина, са видели сметката на хлапето?

Край. Бе изплюл камъчето. Последната глътка уиски плъзна по гърлото му като течен огън.

— Може би си видял и труп? — запита усмихнатият Лари.

— Не… не. Но…

— Това ще е работа за полицията — каза Лари Крокет. Той напълни чашата на Ханк и ръката му не трепна нито за миг. Беше студена и твърда, като камък сред заледен поток. — Би трябвало веднага да те откарам при Паркинс. Но такава история… — Той поклати глава. — Лоши работи могат да излязат наяве. Например за тебе и оная сервитьорка на Дел… Джаки се казваше, нали така?

— Какви ги приказваш, по дяволите? — трепна Ханк. Бе пребледнял като мъртвец.

— И да пукна, ако не открият за какво точно те изритаха от работа. Но трябва да изпълниш дълга си, Ханк. Постъпи както сметнеш за добре.

— Никакъв труп не съм видял — прошепна Ханк.

— Добре — усмихна се Лари. — Може би не си видял и дрехи. Може да са били просто… парцали.

— Парцали — глухо повтори Ханк Питърс.

— Ами да, нали ги знаеш тия занемарени къщи. Всякакви боклуци се въргалят из тях. Може да си видял някаква стара риза, накъсана на парцали за чистене.

— Ясна работа — каза Ханк. Той пресуши втората чаша на един дъх. — Бива си те, Лари, умееш да оправяш нещата.

Крокет извади от задния си джоб портфейл, отвори го и отброи на бюрото пет банкноти по десет долара.

— Това пък за какво?

— Съвсем бях забравил да ти платя за оная работа при Бренан миналия месец. Трябва да ме подсещаш, Ханк. Нали знаеш, че забравям?

— Ама ти ми пла…

— Такива ми ти работи — усмихнато го прекъсна Лари, — както си седим и ми приказваш сега, утре сутрин изобщо няма да помня за какво е ставало дума. Жалко, нали?

— Аха — прошепна Ханк.

Разтрепераната му ръка пропълзя напред и стисна банкнотите; натъпка ги в горния джоб на джинсовото яке, сякаш бързаше да се отърве от допира им. Изправи се тъй бързо и неловко, че едва не събори стола.

— Трябва да си вървя, Лари. Аз, аз не… Трябва да си вървя.

— Вземи бутилката — предложи Лари, но Ханк вече излизаше, без да се обръща.

Лари седна. Наля си. Ръката му не трепереше. Не отиде да заключи. Наля си пак, и пак. Мислеше за сделки с дявола. Най-сетне телефонът иззвъня. Вдигна слушалката. Вслуша се.

— Погрижих се за това — каза Лари Крокет. Отново се вслуша. Остави слушалката. Пак си наля.

7.

В ранните часове на следващото утро Ханк Питърс се събуди от кошмар, в който грамадни плъхове изпълзяваха от разровен гроб, а на дъното лежеше зеленикавото прогнило тяло на Хъби Марстън с парче протрито конопено въже около врата. Питърс се подпря на лакти и надигна глава. Дишаше тежко, голите му гърди лъщяха от пот и когато жена му го хвана за ръката, той изпищя.

8.

Селскостопанският магазин на Милт Кросън беше на ъгъла на Джойнтнър Авеню и Рейлроуд Стрийт. — Повечето местни старци се събираха там, когато валеше и паркът ставаше неприветлив. А през дългите зимни месеци се превръщаха просто в част от обзавеждането.

Когато Стрейкър пристигна със стария си Пакард, модел 1939 година — дали пък не беше 1940? — Милт тъкмо си приказваше разсеяно с Пат Мидлър. Спореха дали през петдесет и седма или петдесет и осма е било бягството на Джуди, дето заряза Фреди Овърлок. Единодушно смятаха, че е хукнала с онзи търговски пътник от Ярмаут, споразумяха се и по въпроса, че двамата са били от един дол дренки, но по-нататък не можеха да постигнат съгласие.

При влизането на Стрейкър разговорите секнаха.

Той ги огледа един по един — Милт, Пат Мидлър, Джо Крейн, Вини Ъпшоу, Клайд Корлис — и се усмихна с безжизнена любезност.

— Добър ден, джентълмени.

Милт Кросън се изправи, оправяйки смутено престилката си.

— Желаете ли нещо?

— Да — каза Стрейкър. — От щанда за месо, моля.

Избра си голямо парче говеждо филе, няколко наденици и половин килограм телешки дроб. Към това добави брашно, захар, фасул и три готови погачи.

Пазаруването протече в пълно мълчание. Постоянните посетители седяха около грамадната старинна печка, която бащата на Милт бе пригодил за течно гориво, пушеха, зяпаха замислено към небето и крадешком наблюдаваха новодошлия.

Когато Милт наслага всички продукти в голям кашон, Стрейкър плати в брой с две банкноти — от двайсет и от десет долара. Взе кашона под мишница и отново ги стрелна с хладна, презрителна усмивка.

— Приятен ден, джентълмени — каза той и излезе.

Джо Крейн захвана да тъпче царевичната си лула.

Клайд Корлис се изкашля и изплю смес от храчки и тютюн за дъвчене в нащърбената кофа до печката. Вини Ъпшоу извади от вътрешния си джоб машинка за навиване на цигари, сипа малко тютюн и нагласи хартийката с подути от артрита пръсти.

Всички гледаха как чужденецът намества кашона в багажника. Знаеха, че покупките трябва да тежат към петнайсет килограма и бяха видели как онзи ги изнесе под ръка като пухена възглавница. Той затвори багажника, мина на шофьорското място и подкара по Джойнтнър Авеню. Колата се изкачи нагоре, свърна по Брукс Роуд, изчезна за миг и пак се появи иззад дърветата, но вече смалена от разстоянието. Зави по алеята пред Марстъновия дом и изчезна от поглед.

— Странен чешит — обади се Вини, после лапна цигарата, изтръска няколко парченца тютюн и извади кибрит от джоба на сакото си.

— Сигурно ще да е от ония, дето купиха пералнята — каза Джо Крейн.

— И Марстъновия дом.

Клайд Корлис пръдна.

Пат Мидлър съсредоточено чоплеше мазола на лявата си длан.

Минаха пет минути.

— Как мислите, дали ще им потръгне? — запита Клайд, гледайки настрани.

— Може — рече Вини. — През лятото може да завъртят търговията. Знае ли се, както е тръгнало напоследък…

Всички зашепнаха, завъздишаха одобрително.

— Якичък е — подхвърли Джо.

— Ъхъ — потвърди Вини. — Пакардът му беше модел трийсет и девета, ама нямаше грам ръжда.

— Четирийсета беше — поправи го Клайд.

— Четирийсета няма стъпенки — възрази Вини. Трийсет и девета беше.

— Тук бъркаш — каза Клайд.

Минаха още пет минути. Старците забелязаха, че Милт оглежда двайсетачката, с която бе платил Стрейкър.

— Има ли им нещо на парите, Милт? — запита Пат. Онзи чешит да не ти е пробутал фалшиви пари?

— Не, ама гледай.

Милт се приведе над тезгяха и всички огледаха банкнотата. Беше много по-голяма от обичайното. Пат я и вдигна срещу светлината, взря се и отпусна ръка.

— Серия Е от двайста година, нали тъй, Милт?

— Точно — кимна Милт. — Не ги печатат вече от петдесетина години насам. Мене ако питаш, може да й взема добри пари от нумизматичното магазинче в Портланд.

Пат пусна банкнотата да обикаля и всички я огледаха отблизо или отдалече в зависимост от дефектите на зрението си. Последен бе Джо Крейн, след това Милт я прибра в долното чекмедже при личните чекове и рекламните купони.

— Странен чешит, дума да няма — промърмори Клайд.

— Ъхъ — рече Вини и помълча. — Колата обаче беше модел трийсет и девета. Завареният ми брат Вик имаше такава. Първата му кола. На старо я купи, да, през четирсет и четвърта. Една сутрин му изтече маслото и пустите бутала загряха, та отидоха по дяволите.

— Аз пък мисля, че беше четирийсета — рече Клайд, щото помня онзи образ, дето тапицираше кресла при Алфред. Ходеше направо по къщите, представи си, и…

И те подхванаха нов разговор, в който паузите бяха по-дълги от репликите, както става в шахматните партии чрез кореспонденция. Денят им сякаш спря, разтегли се до безкрайност и Вини Ъпшоу пак захвана да навива цигара с бавни, предпазливи движения на артритичните си пръсти.

9.

Когато на вратата се почука, Бен дописа изречението, преди да стане. Часът преваляше три следобед на 24 септември, сряда. Дъждът бе осуетил плановете за по-нататъшно издирване на Ралфи Глик и всички единодушно смятаха, че това е краят. Момчето бе изчезнало… окончателно.

На прага стоеше Паркинс Джилеспи с цигара между зъбите. Държеше книжка с меки корици и Бен малко се развесели, като видя, че е „Дъщерята на Конуей“.

— Влезте — каза той. — Навън е влажно.

— Влажничко е — кимна Паркинс, влизайки в стаята. — Краят на септември, грипно време. Винаги си нося галошите. Някои ми се смеят, обаче за последен път боледувах от грип през 1944 в Сен Ло, Франция.

— Метнете, шлифера на леглото. Съжалявам, че не мога да ви предложа кафе.

— Няма да го свалям, че ще намокря — каза Паркинс и изтръска пепелта в кошчето за боклук. — А кафе пих преди малко при Полин в „Ексълънт“.

— Какво мога да сторя за вас?

— Ами… жената прочете това. — Паркинс посочи книгата. — Чула, че сте в града, но се стеснява. Чудеше се дали не може да се подпишете или нещо подобно.

Бен взе книгата.

— Както чух от Крейг Невестулката, жена ви е починала преди петнайсетина години.

— Тъй ли? — Паркинс не прояви никакви признаци на изненада. — Много плямпа Невестулката. Някой ден ще зяпне толкова широко, че сам ще си хлътне в устата.

Бен премълча.

— Ще може ли тогава да я надпишете за мен?

— С удоволствие.

Той взе писалка от бюрото, отгърна на титулната страница („Късче неподправен живот!“ — вестник „Равнинен бизнесмен“, Кливланд) и написа: С най-сърдечни пожелания на пазителя на реда Джилеспи от Бен Миърс, 24,09.75.

— Благодаря — каза Паркинс и пое книгата, без да гледа какво е написано. Приведе се и загаси цигарата в ръба на кошчето. — Това ще ми е единствената книга с посвещение.

— Ще вадите ли белезниците? — усмихна се Бен.

— Съобразителен сте — каза Паркинс. — Рекох да намина и да задам два-три въпроса, щом нямате нищо против. Изчаках Ноли да се запилее нанякъде. Добро момче, ама много обича да приказва. Божичко, като тръгнат клюките и става една…

— Какво ви интересува?

— Най-вече къде бяхте миналата сряда привечер.

— Когато изчезна Ралфи Глик?

— Ъхъ.

— Заподозрян ли съм?

— Не, сър. Никого не подозирам. Дето се вика не е за моята уста лъжица. На мене ми дай да глобявам за превишена скорост край кръчмата на Дел или да пъдя децата от парка, преди да сторят някоя щуротия. Просто си пъхам носа насам-натам.

— Ами, ако не искам да ви кажа?

Паркинс сви рамене и извади пакет цигари.

— Ваша си работа.

— Вечерях със Сюзън Нортън и нейните родители. После с баща й играхме бадминтън.

— Бас държа, че Бил е спечелил. Винаги бие Ноли. Ноли беснее и разправя под път и над път как му се ще поне веднъж да бие Бил Нортън. Кога си тръгнахте?

Бен се разсмя, но не твърде весело.

— Хващате бика за рогата, нали?

— Ако бях от ония нюйоркски детективи, дето ги дават по телевизията, щях да си помисля, че с тая полка около въпросите сигурно криете нещо.

— Нямам какво да крия — каза Бен. — Просто ми е омръзнало да бъда пришълец в градчето, да ме сочат с пръст по улиците, да се ръчкат с лакти щом вляза в библиотеката. А сега вие се довличате с тая полицейска рутина да разберете дали не крия в гардероба скалпа на Ралфи Глик.

— Хайде де, нищо подобно не си мисля. — Паркинс се втренчи в Бен през дима на цигарата и очите му присветнаха като кремъци. — Просто се мъча да ви задраскам от списъка. Ако мислех, че сте замесен в нещо, вече щяхте да сте на топло.

— Добре — каза Бен. — Тръгнах си от дома на семейство Нортън към седем и петнайсет. Разходих се около Скулярд Хил. Като се стъмни, дойдох тук, писах два часа и си легнах.

— По кое време се прибрахте?

— Осем и петнайсет, мисля. Някъде там.

— Е, за жалост това не ви изключва напълно. Срещнахте ли някого?

— Не — каза Бен. — Никого.

Паркинс изсумтя и пристъпи към пишещата машина.

— За какво пишете?

— Не е ваша работа, по дяволите — изрече Бен с внезапно изтънял глас. — Ще бъда признателен, ако стоите по-настрана. Разбира се, няма да оспорвам заповед за обиск.

— Докачливи сме, а? Мислех, че книгите се пишат за четене.

— След третия вариант, редактора, коректора, пробния печат и подвързията лично ще ви осигуря четири бройки. С посвещение. Но в момента всичко това се води в графата „лична документация“.

Паркинс се усмихна и прекрачи назад.

— Разбрано. И без това хич не ми се вярва да открия подписани самопризнания.

Бен също се усмихна.

— Марк Твен твърди, че романът е всестранно самопризнание на човек, който нищо не е сторил.

Паркинс пусна облаче дим и тръгна към вратата.

— Няма повече да ви мокря килима, мистър Миърс. Извинявам се за безпокойството, а между нас казано, не вярвам изобщо да сте виждал хлапето. Но това ми е работата — да разпитвам.

Бен кимна.

— Ясно.

— Пък и трябва да знаете как е в Сейлъм’с Лот или Милбридж, или Гилфорд или което и да било пикливо малко градче. Додето не минат двайсет години, все сте си пришълец.

— Знам. Извинявайте, че ви нагрубих. Но след като цяла седмица обикалях да го търся и нищичко не открих…

Бен тръсна глава.

— Да — съгласи се Паркинс. — Зле е за майка му. Ужасно зле. А вие внимавайте.

— Естествено — каза Бен.

— Не се обиждате, нали?

— Не. — Бен помълча. — Ще ми кажете ли нещо?

— Стига да мога.

— Откъде намерихте тази книга? Честно.

Паркинс Джилеспи се усмихна.

— Е, в Къмбърланд има един тип, дето държи магазин за стари мебели. Малко обратен ми изглежда. Продава книжки по десет цента парчето. Имаше пет бройки от тая.

Бен отметна глава и се разсмя, а Паркинс Джилеспи излезе усмихнат, оставяйки димна следа. Бен пристъпи към прозореца и го видя как напуска пансиона и пресича улицата, заобикаляйки внимателно локвите с черните си галоши.

10.

Преди да почука на вратата, Паркинс спря и се озърна към витрината на новия магазин. По времето на „Старото корито“ вътре се виждаше само как дебели жени с ролки на главите сипват в машините белина или вадят изпраното бельо, дъвчейки дъвка като преживящи крави. Но вчера следобед от Портланд бе пристигнал камионът на декоратора и заведението изглеждаше коренно променено.

Зад витрината бе монтирана платформа, покрита с дебел бледозелен килим. Две скрити лампи хвърляха меки отблясъци над трите изложени предмета: часовник, чекрък и старомодно писалище от черешово дърво. Пред всеки експонат имаше картонче с дискретно изписана цена и, Боже мой, кой нормален човек би платил 600 долара за чекрък, когато може да отскочи до заложната къща и да си купи шевна машина „Сингер“ за 48,95?

Паркинс въздъхна и почука.

Само след секунда вратата се отвори, сякаш пришълецът бе висял зад нея, очаквайки пристигането му.

— Инспекторе! — Тънките устни на Стрейкър се разтегнаха в усмивка. — Колко мило от ваша страна, че решихте да наминете!

— За съжаление съм най-обикновен провинциален полицай — отвърна Паркинс. Запали цигара „Пал Мал“ и решително прекрачи прага. — Казвам се Паркинс Джилеспи. Приятно ми е.

Той протегна ръка. Удивително сухи пръсти, в които се усещаше огромна сила, стиснаха леко дланта му и веднага я отпуснаха.

— Ричард Трокет Стрейкър — представи се плешивият мъж.

— Така и предполагах — каза Паркинс, оглеждайки помещението.

Целият под на магазина вече бе покрит с килими, а стените все още се боядисваха. Миризмата на прясна боя беше приятна, ала към нея се примесваше още някакъв дразнещ дъх. След като не успя да определи на какво точно мирише, Паркинс отново насочи вниманието си към Стрейкър.

— С какво мога да ви услужа в този прекрасен ден? — запита домакинът.

— О, всъщност май няма с какво. Просто наминах за едно здрасти. С други думи казано — да ви пожелая добре дошли и успешна работа.

— Колко любезно. Ще пиете ли кафе? Или чаша шери? Имам в задната стаичка…

— Не, благодаря, няма да се задържам. Тъдява ли е мистър Барлоу?

— Мистър Барлоу е в Ню Йорк на делова обиколка. Не вярвам да се върне преди десети октомври.

— Значи ще отворите без него — каза Паркинс и си помисли, че ако се съди по цените на витрината, Стрейкър едва ли можеше да очаква тълпи от нетърпеливи клиенти. — Между другото, как е първото име на мистър Барлоу?

Върху лицето на Стрейкър отново се появи тънка, сякаш срязана с бръснач усмивка.

— По служба ли питате, ъъъ… господин полицай.

— Няма такава работа. Просто ми е любопитно.

— Името на моя партньор е Курт Барлоу — каза Стрейкър. — Работили сме заедно в Лондон и Хамбург.

— Това… — той завъртя ръка наоколо — това е нашият пристан на старини. Скромен. Но уютен. Не смятаме да трупаме капитал, ще работим за насъщния. И двамата обичаме старинните, красиви предмети и се надяваме да си спечелим име в областта… може би дори из цялата ваша прекрасна Нова Англия. Мислите ли, че е възможно, полицай Джилеспи?

— Кой го знае, може и да стане — каза Паркинс, търсейки с поглед пепелник. Не откри и изтръска пепелта в джоба на шлифера си. — Както и да е, желая ви всичко най-хубаво, а като видите мистър Барлоу, кажете му, че ще гледам да го посетя някой път.

— Ще му кажа — обеща Стрейкър. — Той много обича да посреща гости.

— Чудесно — каза Джилеспи. Тръгна към вратата, но на прага спря и се озърна. Стрейкър го гледаше втренчено. — Между другото, как ви се струва оная стара къща?

— Доста работа ще падне по нея. Но имаме време.

— Сигурно — кимна Паркинс. — Предполагам, че не сте виждали разни хъшлаци да се навъртат насам.

Стрейкър сбръчка чело.

— Хъшлаци ли?

— Дечурлига — търпеливо обясни Паркинс. — Нали знаете, понякога обичат да тормозят новодошлите. Хвърлят камъни или натискат звънеца и бягат… от тоя сорт.

— Не — каза Стрейкър. — Деца не съм виждал.

— Едно май се е позагубило.

— Така ли?

— Да — замислено каза Паркинс, — да, така е. Повечето хора вече смятат, че може и да не го намерим. Живо.

— Колко жалко — хладно изрече Стрейкър.

— Жалко, наистина. Ако случайно видите нещо…

— Разбира се, тутакси ще ви съобщя. Стрейкър пак го удостои с ледената си усмивка.

— Добре — каза Паркинс. Отвори вратата и печално се вгледа в проливните струи на дъжда. — Кажете на мистър Барлоу, че с нетърпение очаквам да се видим.

— Непременно ще му предам, полицай Джилеспи. Чао.

Паркинс изненадано се завъртя.

— Чай ли?

Стрейкър се усмихна широко.

— Довиждане, полицай Джилеспи. Така се казва довиждане на италиански.

— О? Е, човек се учи, докато е жив, нали? Довиждане. — Той излезе под дъжда и затвори вратата зад гърба си. — Туй пък не го бях чувал.

Цигарата му беше мокра. Захвърли я.

Застанал сред магазина, Стрейкър го гледаше през витрината как се отдалечава по улицата. Вече не се усмихваше.

11.

Когато стигна до Общинската управа и влезе в канцеларията си, Паркинс подвикна:

— Ноли! Тук ли си, Ноли?

Никакъв отговор. Паркинс кимна. Ноли беше свястно момче, но не от най-умните. Свали шлифера, разкопча галошите, седна зад бюрото, откри един номер в телефонния указател на Портланд и завъртя шайбата. Отсреща вдигнаха слушалката още след първия сигнал.

— ФБР Портланд, агент Ханрахан.

— Обажда се Паркинс Джилеспи, полицай в градчето Джирусълъм’с Лот. Наскоро тук изчезна едно момченце.

— Чух вече — отривисто отвърна Ханрахан. — Ралф Глик. Девет години, сто двайсет и осем сантиметра, коса черна, очи сини. Какво има, да не сте получили бележка от похитителите?

— Няма такава работа. Можете ли да проверите няколко души?

Ханрахан изсумтя утвърдително.

— Първият е Бенджамън Миърс. М-И-Ъ-Р-С. Писател. Издал е книга, озаглавена „Дъщерята на Конуей“. Другите двама май са комбина. Курт Барлоу. Б-А-Р-ЛО-У. С него ей…

— Курт с „ъ“ ли се пише, или с „у“? — запита Ханрахан.

— Де да знам.

— Добре. Давай по-нататък.

Паркинс продължи, облян в пот. Срещите с истински представители на закона винаги го караха да се чувства тъп като задник.

— С него е и Ричард Трокет Стрейкър. Стрейкър с „ъ“, Трокет се пише както звучи. Двамата с Барлоу въртят бизнес с мебели и антики. Канят се да открият магазинче в градчето. Стрейкър твърди, че Барлоу е на делова обиколка в Ню Йорк. Твърди още, че са работили заедно в Лондон и Хамбург. Това е, мисля.

— Подозирате ли тези хора по случая Глик?

— В момента даже не знам дали изобщо има случай. Но и тримата изникнаха в градчето горе-долу по това време.

— Мислите ли, че има някаква връзка между онзи Миърс и другите двама?

Паркинс се облегна назад и хвърли поглед към прозореца.

— Точно това бих искал да узная — каза той.

12.

В ясни, прохладни дни телефонните жици излъчват странно бръмчене, сякаш вибрират от прелитащите по тях клюки, и нищо не може да се сравни с този звук — самотния звук на устремени в пространството гласове. Телефонните стълбове са сиви и напукани, зимни студове и пролетни размразявания са ги килнали хаотично насам-натам. Не са деловити и стегнати по войнишки като събратята си, забити в бетон. В близост до павирани шосета основите им са катраносани, край черните пътища ги обсипва прах. Потъмнели от времето процепи издават къде са се катерили телефонни техници за ремонт през 1946, 1952 или 1969. Множество птици — гарвани, врабчета, червеношийки и скорци — кацат върху бръмчащите жици, висят там сгушени и безмълвни и може би чуват странния говор на човешките същества през стегнатите си лапки. И тъй да е, нищо не личи в черните мъниста на очите им. Градът не усеща историята, ала усеща времето и телефонните стълбове сякаш знаят това. Ако положиш длан върху тях, ще усетиш дълбоко в дървото трепета на жиците, като че живи души са заточени вътре и водят отчаяна борба да се измъкнат.

— … и платил със стара двайсетачка, Мейбъл, от ония, големите. Клайд рече, че не е виждал такава откакто беше големият наплив към банката в Гейтс през 1930. Мислеше…

— … да, наистина е много странен, Еви. Видях го с бинокъла да влачи някаква ръчна количка около къщата. Чудя се сам ли е горе или…

— … Крокет може и да знае, ама не иска да каже. Дума не обелва. Винаги си е бил…

— … писател при Ева. Чудя се дали Флойд Тибитс знае, че…

— … сума ти време виси в библиотеката. Лорета Старчър казва, че никога не е виждала човек, дето да знае толкова за…

— … тя казва, че името му е…

— … да, Стрейкър. Мистър Р. Т. Стрейкър. Майката на Кени Данлис казва, че минала край онзи нов магазин в центъра и на витрината имало автентично писалище, произведено от Де Биърс, искали за него осемстотин долара. Представяш ли си? Аз пък рекох…

— … много странно, че тъкмо пристигна и момченцето на Глик…

— … нима мислиш…

— … не, но наистина е странно. А, сетих се, пазиш ли още оная рецепта за…

Жиците бръмчат. И бръмчат. И бръмчат.

13.

14.

В един часа след полунощ на 24 септември сестрата влезе в болничната стая, за да даде лекарства на Дани Глик. На прага тя спря и се намръщи. Леглото беше празно.

Очите й се стрелнаха от леглото към странно безформения бял вързоп, проснат на пода.

— Дани? — прошепна сестрата.

Искал е да отиде до тоалетната и не са му стигнали силите, няма нищо страшно, помисли тя, пристъпвайки напред.

Внимателно го обърна по гръб и преди да осъзнае, че е мъртъв, първата й мисъл бе, че витамин B12 наистина помага; през целия си престой в болницата детето не бе изглеждало толкова добре.

После тя усети хладната плът на китката му, усети пълната неподвижност на дантелата от бледосини вени под пръстите си, и изтича към дежурната стая да докладва за смъртния случай в отделението.

1.

На 25 септември Бен отново вечеря у семейство Нортън. Беше четвъртък и трапезата бе традиционна — наденички с фасул. Бил Нортън изпече наденичките на скарата в задния двор, а Ан още от сутринта вареше фасула на бавен огън. Вечеряха на сгъваемата масичка, после запалиха по цигара и подхванаха ленив, небрежен разговор за бостънския футболен отбор и чезнещите му шансове да спечели купата.

Във въздуха се носеше едва доловима промяна; все още бе приятно да седиш навън, дори по къси ръкави, ала в сумрака се таеше хлад. Есента чакаше своя ред, готова всеки миг да влезе в правата си. Огромният стар клен пред пансиона на Ева вече се обагряше в червено.

В отношенията между Бен и семейството нямаше промяна. Сюзън го харесваше искрено, откровено и простичко. Той също я харесваше. Много. У Бил долавяше растяща симпатия, скована от подсъзнателното табу, което засяга всеки баща в присъствието на младеж, дошъл да види не него, а дъщеря му. Когато харесваш един мъж и си откровен, можеш да разговаряш свободно, да си бъбриш с него за жени на чаша бира, да дрънкаш глупости за политиката. Но колкото и мощна да е евентуалната симпатия, няма начин да се разкриеш изцяло пред мъж, между краката на който се люшка инструментът за евентуалното лишаване на дъщеря ти от девственост. Бен мислеше, че след брака вероятното се превръща в ежедневна реалност — и можеш ли да се сприятелиш с мъжа, който чука дъщеря ти всяка вечер? В това навярно имаше някаква морална поука, но Бен дълбоко се съмняваше.

Ан Нортън продължаваше да се държи хладно. Предната вечер Сюзън му бе споменала за положението с Флойд Тибитс — за убежденията на майка й, че въпросът за зетя е решен задоволително и веднъж завинаги, Флойд беше позната величина — Стабилно момче. Бен Миърс пък бе изникнал изневиделица и можеше също тъй внезапно да изчезне, отнасяйки в малкото си джобче сърцето на дъщеря й. Мъжкарят-творец й вдъхваше инстинктивна провинциална неприязън (поет от ранга на Едуин Арлинпън Робинсън или Шърууд Андерсън би разпознал това чувство от пръв поглед) и Бен подозираше, че нейде дълбоко в подсъзнанието си е усвоила максимата: или са педерасти, или разгонени жребци; често са самоубийци, убийци или маниаци; имат склонност да си режат левите уши и да ги пращат в колети на млади момичета. Вместо да разсее подозренията й, участието на Бен в издирването на Ралфи Глик сякаш ги бе засилило; той се боеше, че никога няма да спечели симпатиите й. Питаше се дали е узнала за посещението на Паркинс Джилеспи в пансиона.

Лениво разсъждаваше над всичко това, когато Ан каза:

— Ужасно е това нещастие с момченцето на Глик.

— Ралфи ли? Да — кимна Бен.

— Не, по-голямото. Починало е.

Бен трепна.

— Кой? Дани?

— Починал е вчера, рано сутринта.

Тя изглеждаше изненадана, че мъжете не знаят. Цялото градче говореше само за това.

— Чух го в магазина на Милт — обади се Сюзън. Ръката й срещна под масата ръката на Бен и той радостно я стисна. — Как се чувстват родителите?

— Както бих се чувствала и аз — искрено отвърна Ан. — Обезумели са.

И нищо чудно, помисли Бен. Само преди десет дни животът им течеше в обичайното, улегнало русло; днес семейството беше разбито на късчета. От тази мисъл го побиха тръпки.

— Вярваш ли, че има надежда другото момче още да е живо? — обърна се Бил към Бен.

— Не — каза Бен. — Мисля, че и то е мъртво.

— Като онзи случай в Хюстън по-миналата година добави Сюзън. — Ако е мъртво, дано да не намерят трупа. Който е могъл да стори това с едно беззащитно дете…

— Доколкото зная, полицията е нащрек — каза Бен. Разпитват регистрираните престъпници със сексуални отклонения.

— Като хванат тоя тип, трябва да го обесят с главата надолу — заяви Бил Нортън. — Ще поиграем ли бадминтон, Бен?

Бен се изправи.

— Не, благодаря. Срещу теб се чувствам непохватен като спаринг-партнъор. Хиляди благодарности за чудесната вечеря. А сега ме чака работа.

Ан Нортън вдигна вежди, но не каза нищо. Бил също стана.

— Как върви книгата?

— Добре — лаконично отвърна Бен. — Сюзън, искаш ли да се поразходим и да пием по една сода при Спенсър?

— О, не знам — побърза да се намеси Ан. — След тая история с Ралфи Глик бих се чувствала по-спокойна, ако…

— Мамо, вече не съм малка — прекъсна я Сюзън. — А и улиците са осветени.

— Разбира се, ще те изпратя на връщане — изрече Бен с почти официален тон. Беше предпочел да върви пеш в приятната привечер и да остави колата зад пансиона.

— Нищо няма да им се случи — каза Бил. — Прекалено се тревожиш, майко.

— О, сигурно е така. — Ан се усмихна пресилено.

— Младите най-добре си знаят, нали?

— Само да си взема якето — прошепна Сюзън на Бен и тръгна към верандата.

Беше с червена спортна минипола и докато се изкачваше по стъпалата, движението оголваше почти целите й бедра. Бен се загледа в нея, макар да знаеше, че Ан го наблюдава. Бил се бе заел да гаси жаравата.

— Докога ще се задържиш в Лот, Бен? — любезно се заинтересува Ан.

— Най-малко, докато напиша книгата — каза той.

— За по-нататък още не знам. Сутрин градчето е много красиво и въздухът е приятен. — Усмихна се и я погледна в очите. — Може да остана и по-дълго.

Тя също се усмихна.

— През зимата става студено, Бен. Ужасно студено.

В този момент на стъпалата изскочи Сюзън, наметната с тънко яке.

— Готов ли си? Избирам шоколадов сироп. Тая вечер няма да мисля за фигурата.

— Добра си ти е фигурата — каза Бен и се обърна към мистър и мисис Нортън. — Още веднъж благодаря.

— Винаги си добре дошъл — отвърна Бил. — Ако искаш, намини и утре вечер с пет-шест бири. Голям смях ще падне по телевизията с онзи глупак Ястжемски.

— Това добре — каза Бен, — само че какво ще правим като свърши крикетът?

Сърдечният, гръмогласен смях на Бил ги изпроводи, докато заобикаляха къщата.

2.

— Всъщност не ми се ходи при Спенсър — каза тя, крачейки надолу. — Хайде да се разходим из парка.

— Ми ако та утепа някой злодей, ма, госпожо? — запита той с негърски акцент.

— В Лот всички злодеи трябва да се прибират след седем вечерта. Общинска разпоредба. А сега е точно осем и три минути.

Докато слизаха по хълма, мракът ги бе обгърнал и сенките им ту растяха, ту се смаляваха в светлината на уличните лампи.

— Добри злодеи си имате — каза той. — Никой ли не се разхожда из парка по тъмно?

— Понякога хлапетата се събират там, ако нямат пари за кино — намигна му тя. — Ако видиш някой храст да се клати, не се заглеждай много-много.

Влязоха в парка от западния край, срещу Общинската управа. Беше сумрачно като в сън, бетонните алеи криволичеха под клонестите дървета, а в плиткото басейнче мирно се отразяваше далечното сияние на уличните лампи. Бен не виждаше жива душа.

Минаха край паметника на загиналите във войните, покрит с дълга колона имена — най-старите от Войната за независимост, най-новите от Виетнам. В последния конфликт бяха загинали шестима младежи от градчето и прясно издълбаната мед лъщеше като незараснала рана. Сбъркали са името на това градче, помисли Бен. Би трябвало да го нарекат Време. И сякаш като естествено продължение на мисълта, той се озърна през рамо към Марстъновия дом, но масивният силует на Общинската управа закриваше хълма.

Сюзън забеляза посоката на погледа му и неволно се намръщи. Когато проснаха якетата си на тревата и седнаха (единодушно се бяха отказали от скамейките), тя подметна:

— Мама казва, че Паркинс Джилеспи те проверява. Както в училище — щом някой е крал от парите за закуска, трябва да е виновно новото момче.

— Той е рядък образ — каза Бен.

— Мама всъщност вече ти е прочела присъдата.

Беше казано на шега, но под лековатия тон се криеше нещо по-сериозно.

— Майка ти не си пада по мене, нали?

— Не. — Сюзън го хвана за ръката. — Типичен случай на неприязън от пръв поглед. Много съжалявам.

— Няма нищо — каза той. — И без това водя по точки.

— Татко ли? — Тя се усмихна. — Той подушва свестните хора отдалече. — Усмивката изчезна. — Бен, за какво се разказва в новата ти книга?

— Трудно е да се каже.

Бен смъкна кецовете и зарови пети в росната трева.

— Май бягаш от темата.

— Не, нямам нищо против да ти кажа.

И той с изненада разбра, че говори самата истина. Винаги бе приемал текущата си работа като дете, като хилаво бебе, което се нуждае от защита и ласка. Допирът на прекалено много ръце би го погубил. Бе отказал да сподели с Миранда и думица за „Дъщерята на Конуей“ и „Въздушен танц“, макар че тя проявяваше безумно любопитство и към двете книги. Но със Сюзън беше различно. Миранда винаги опипваше почвата с конкретна цел и въпросите й приличаха на полицейски разпит.

— Просто ми дай време да подбера думите — каза той.

— Можеш ли да ме целуваш, докато мислиш? — запита тя и се изтегна на тревата.

Бен неволно забеляза колко е къса полата й — особено сега, когато бе отстъпила високо нагоре.

— Струва ми се, че това би затруднило мисловния процес — тихо каза той. — Да опитаме.

Приведе се и я целуна, отпускайки леко ръка на талията й. Нейните устни го посрещнаха решително, пръстите й се вкопчиха в китката му. След миг той за пръв път усети езика й. Сюзън се извъртя, за да отвърне по-пълно на целувката и тихото шумолене на памучната пола му се стори оглушително, подлудяващо.

Той плъзна длан нагоре и тя намести в нея гръдта си — мека и заоблена. За втори път, откакто я бе срещнал, Бен се почувствува шестнайсетгодишен хлапак, пред който се разстила необятната магистрала на бъдещето без нито едно препятствие чак до хоризонта.

— Бен?

— Да.

— Искаш ли ме? Истински?

— Да — каза той. — Искам те.

— Тук, на тревата.

— Да.

Тя го гледаше в мрака с широко разтворени очи.

— Нека да е хубаво.

— Ще опитам.

— Бавно — каза тя. — Бавно. Бавно. Да… Превръщаха се в сенки сред мрака.

— Така — прошепна той. — О, Сюзън.

3.

Отначало крачеха безцелно из парка, после постепенно се запътиха към Брок Стрийт.

— Съжаляваш ли? — запита той.

Тя вдигна очи към него и се усмихна без притворство.

— Не. Радвам се.

— Добре.

Продължиха мълчаливо, ръка за ръка.

— А книгата? — запита тя. — Преди онова приятно прекъсване се канеше да ми разкажеш за нея.

— Книгата е за Марстъновия дом — бавно изрече той. — Може би в началото не беше за него, не съвсем. Мислех, че ще пиша за това градче. Но може би съм се самозалъгвал. Знаеш ли, проучих историята на Хъби Марстън. Той е бил главорез. Транспортната компания само служела за прикритие.

Тя го погледна смаяно.

— Как разбра?

— Донякъде от полицията в Бостън, но повечко узнах от една жена на име Минела Кори, сестрата на Бърди Марстън. Сега е на седемдесет и девет, не помни какво е яла на закуска, но в паметта й не се е заличило нито едно от събитията преди 1940 година.

— И тя ти каза…

— Каквото знаеше. Живее в старчески дом в Ню Хампшър и мисля, че от години никой не си е правил труда да я изслуша истински. Попитах я дали Хъбърт Марстън наистина е бил наемен убиец в Бостън и околностите — така смятаха в полицията — и тя кимна. Колко души, попитах. Тя вдигна пръсти пред очите си, разклати ги напред-назад и рече: „Колко пъти можеш да ги преброиш?“

— Боже мой.

— През 1927 година престъпните среди взели доста да се нервират от поведението на Хъбърт Марстън — продължаваше Бен. — Два пъти бил викан за разпит — от полицията в Бостън и в Малдън. Бостънският арест се отнасял до разчистване на сметки между враждуващи банди и само след два часа Марстън се озовал на свобода. Но историята в Малдън нямала нищо общо с бизнеса. Ставало дума за убийство на единайсетгодишно момче. Детето било изкормено.

— Бен — изрече Сюзън с немощен глас.

— Работодателите на Марстън го отървали и този път — сигурно е знаел къде са заровени някои важни трупове, — но това бил краят на бостънската му кариера. Той се преселил в Сейлъм’с Лот като най-обикновен пенсионер от транспорта, който получавал чек веднъж месечно. Рядко излизал от къщи. Поне доколкото знаем.

— Какво искаш да кажеш?

— Прекарах доста време в библиотеката над подшивките на „Бележник“ от 1928 до 1939. За този период са изчезнали четири деца. Не е нещо необичайно, особено в селски район. Децата често се губят и понякога умират от изтощение. Случва се да ги затрупа свлачище. Не е приятно, но се случва.

— Обаче ти не мислиш, че това е причината.

— Не знам. Едно знам — че нито едно от четирите не е било намерено когато и да било. Нито ловец е забелязал скелет през 1945, нито строител е натоварил в камиона си кости заедно с чакъл от кариерата. Хъбърт и Бърди са живели в това градче единайсет години, а децата изчезвали — това знаем и точка. Но все си мисля за онова хлапе от Малдън. Често мисля за него. Чела ли си „Призрак в къщата на хълма“ от Шърли Джаксън?

— Да.

— „И онова, което обикаляше из него, крачеше в самота“ — тихо цитира той. — Питаш за какво се разказва в книгата. Основно — за неизкоренимата сила на злото.

Тя го хвана за лакътя с две ръце.

— Да не би да мислиш, че Ралфи Глик…

— Е бил изплюскам от призрака на отмъстителния Хъбърт Марстън, който се завръща от небитието всяка трета година по пълнолуние?

— Нещо подобно.

— Ако искаш да те успокоя, сбъркала си адреса. Не забравяй, аз съм хлапето, което отвори вратата на една изоставена спалня и го видя да виси под гредата.

— Това не е отговор.

— Да, не е. Преди да чуеш точно какво мисля, нека ти кажа още нещо. Узнах го от Минела Кори. Тя смяташе, че на света има зли хора, наистина зли. Понякога чуваме за тях, но най-често те вършат делата си в пълен мрак. Казваше, че през живота си е имала нещастието да узнае за двама от тях. Единият бил Адолф Хитлер. А другият бил нейният шурей Хъбърт Марстън. — Той помълча. — Казваше, че в деня, когато Хъби убил сестра й, тя се намирала на петстотин километра оттам, в Кейп Код. През онова лято работела като икономка у едно богато семейство. Режела салата в голяма дървена купа. Било два и четвърт следобед. През главата й прелетяла огнена болка — „като мълния“, така каза — и чула трясъка на ловна пушка. Твърди, че се свлякла на пода. В къщата нямало никой друг и когато се свестила, били минали двайсет минути. Погледнала дървената купа и изпищяла. Сторило й се, че е пълна с кръв.

— Господи — прошепна Сюзън.

— След миг всичко отново било нормално. Нито главоболие, нито кръв в купата — само най-обикновена салата. Но казваше, че знаела — знаела — че сестра й е мъртва, застреляна с ловна пушка.

— И разбира се, няма доказателства.

— Да, няма доказателства. Но тя не е от ония мазни клюкарки; на горката старица не й е останал толкова ум, че да излъже. Както и да е, не това ме смущава. Не дотам, искам да кажа. Натрупани са толкова много данни за прояви на телепатия, че ако някой им се надсмива, то си е за негова сметка. Идеята, че Бърди е предала на петстотин километра разстояние психическа телеграма за смъртта си, не е чак толкова трудна за възприемане, колкото мисълта за лицето на злото — наистина чудовищно лице — което сякаш забелязвам понякога дълбоко под очертанията на онази къща… Питаш ме какво мисля. Ще ти кажа. Мисля, че за хората е сравнително лесно да приемат нещо от рода на телепатията, предчувствието или астралното тяло, защото готовността да повярват не им коства нищо. Тия факти няма да прогонват съня им нощем. Много по-тревожна е идеята, че стореното от хората зло продължава да съществува и подир тях. — Той вдигна очи към Марстъновия дом и думите продължиха да се ронят бавно от устата му. — Мисля, че онази къща може да е изградена от Хъбърт Марстън като паметник на злото, един вид психически камертон. Или, ако ти се струва по-точно — свръхестествен пътеводен сигнал. През всичките тия години той е тук и може би още съхранява в старите си прогнили кости концентрираното зло на Хъби.

— А сега отново е обитаван.

— И пак изчезва дете. — Бен се обърна към нея и обрамчи лицето й с длани. — Разбираш ли, когато се завръщах, изобщо не съм очаквал нещо подобно. Мислех си, че къщата може да е съборена, но и в най-безумните си фантазии не предполагах, че някой ще я купи. Представях си как ще я наема и… о, не знам. Може би щях да вляза в двубой с ужасите и злото в собствената ми душа. Сигурно щях да си играя на схватки с призраците — изчезвай в името на всички светии, Хъби. Или просто щях да се потопя в атмосферата на този дом, за да напиша толкова страшна книга, че да спечеля милион долари. Но усещах, че при всяко положение ще мога да овладея ситуацията и това променяше коренно нещата. Вече не бях деветгодишно хлапе, готово да побегне с писъци от призрачно изображение, съществуващо може би само в собствената му глава. Ала сега…

— Ала сега какво, Бен?

— Сега домът е обитаван! — избухна той и удари с юмрук по дланта си. — Вече не мога да овладея ситуацията. Едно дете изчезна и аз не знам какво да мисля. Може би няма нищо общо с онази къща… но не ми се вярва.

Последните думи бяха изречени бавно, на равни интервали.

— Призраци? Духове?

— Не е задължително. Може би някой безобиден тип се е възхищавал на къщата още като хлапе, а сега я е купил и е бил… обладан.

— Знаеш ли нещо за… — тревожно се обади тя.

— За новия наемател ли? Не. Само предполагам. Но ако наистина къщата е виновна, бих предпочел собственикът да се окаже обладан. Стига само да не е другото.

— Кое?

Бен отвърна простичко:

— Може би къщата отново е привлякла зъл човек.

4.

Ан Нортън ги гледаше през прозореца. Преди малко се бе обадила до дрогерията. Не, бе казала с явно злорадство мис Кугън. Няма ги. Не са идвали.

Къде си била, Сюзън? О, къде си била?

Устните й провисваха надолу в грозна, безпомощна гримаса.

Махни се, Бен Миърс. Махни се и я остави на мира.

5.

Когато прегръдката свърши, Сюзън каза:

— Ще направиш ли нещо за мене, Бен?

— Стига да мога.

— Не говори за тия неща на никого в това градче. На никого.

Той се усмихна безрадостно.

— Не бой се. Нямам никакво желание хората да си мислят, че ми хлопа дъската.

— Заключваш ли стаята си в пансиона?

— Не.

— На твое място бих я заключвала. — Тя го изгледа замислено. — Трябва да разбереш, че си под подозрение.

— И за тебе ли?

— Не но само, защото те обичам.

И сетне тя изтича по пътеката към къщи, а той остана да гледа подир нея, зашеметен от всичко, което бе казала… и най-вече от последните думи.

6.

Когато се прибра в пансиона, той разбра, че не е в състояние нито да пише, нито да си легне. Бе прекалено възбуден. Затова седна в ситроена и след кратко колебание подкара към заведението на Дел.

Кръчмата беше претъпкана, задимена и шумна. Наетият с временен договор кънтри-състав „Рейнджърс“ свиреше „Още никога не си стигал дотам“, като се мъчеше да компенсира с шумотевица липсата на талант. На дансинга кръжаха около четирийсет двойки, предимно с джинсови облекла. Табуретките пред бара бяха окупирани от строители и фабрични работници с еднакви чаши бира и почти еднакви тежки кожени обувки.

Две от трите сервитьорки с бухнали прически и имена, избродирани със златни нишки върху белите блузи (Джаки, Тони, Шърли), сновяха между масите и сепаретата. Зад бара Дел наливаше бира, а в другия край млад мъж с орлов нос и зализана назад черна коса правеше коктейли. Лицето му оставаше съвършено безизразно, докато отмерваше напитките, изливаше ги в сребърния шейкър и добавяше каквото трябва.

Заобикаляйки дансинга, Бен се запъти към бара, но в това време някой подвикна:

— Бен! Здрасти, бе, мой човек! Как си, братче?

Обърна се и зърна на една маса Крейг Невестулката с полупразна чаша бира.

— Здрасти, Невестулка — каза Бен и седна на свободното място. Приятно бе да види познато лице, а и Невестулката му бе станал симпатичен.

— Ти май си решил да се гмурнеш в нощния живот, братче? — ухили се Невестулката и го тупна по рамото.

Бен помисли, че Крейг навярно най-сетне си е получил чека; цял дъхтеше на спиртоварна.

— Аха — кимна Бен. Извади един долар и го сложи на масата, осеяна с кръглите сенки на безброй някогашни бирени чаши. — Как я караш?

— Чудесно. Как ти се струва новият оркестър? Страхотни са, нали?

— Бива ги — каза Бен. — Допивай, додето не е изветряло. Аз черпя.

— Цяла вечер чакам да чуя такава приказка. Джаки! — изрева Невестулката. — Една кана за моя човек! „Будвайзер“!

Джаки дотича с каната върху поднос, отрупан с лепкави монети, и докато я прехвърляше върху масата, бицепсът й се изду като на шампион по канадска борба. Тя изгледа долара като че виждаше някакъв нов вид хлебарка.

— Един и четирсет.

Бен сложи на масата още една банкнота. Джаки взе парите, изрови шейсет цента от локвичките по подноса, тръсна ги до каната и заяви:

— Невестулка, да знаеш, че крещиш като заклан петел.

— Прекрасна си, скъпа — рече Невестулката. — Да ти представя Бен Миърс. Той пише книги.

— Мно’о ми е приятно — отсече Джаки и изчезна сред пушилката.

Бен си наля бира, веднага след като Невестулката с професионално умение напълни чашата си до ръба. Пяната се надигна застрашително, но не преля.

— За твое здраве, братче.

Бен отпи от чашата си.

— Е, как върви писането?

— Не мога да се оплача, Невестулка.

— Зърнах те да се разкарваш с щерката на Нортън. Чудесно момиченце, свежо като праскова. Добре си случил с нея.

— Да, тя е…

— Мат! — изрева Невестулката и стреснатият Бен едва не изпусна чашата. Господи, помисли той, наистина крещи като заклан петел.

— Мат Бърк! — Невестулката усърдно размаха ръце, някакъв белокос мъж отвърна на поздрава и взе да си пробива път през тълпата. — С тоя трябва непременно да се запознаеш — обясни Невестулката. — Мат Бърк е умна глава, мене слушай.

Приближаващият мъж изглеждаше на около шейсет години. Беше висок, с разкопчана светла фланелена риза и късо подстригана бяла коса.

— Здрасти, Невестулка — каза той.

— Как си, мой човек? Да те запозная с един приятел от пансиона на Ева. Бен Миърс. Пише книги, ще знаеш. Чудесно момче. — Невестулката се озърна към Бен. — Двамата с Мат сме израснали заедно от ей-такива хлапета, ама той се изучи, а пък аз хванах шишето.

И Невестулката се изкиска. Бен стана и енергично стисна ръката на Мат Бърк.

— Добър вечер. Как сте?

— Благодаря, добре. Чел съм една от книгите ви, мистър Миърс. „Въздушен танц“.

— Наричайте ме Бен. Хареса ли ви книгата?

— Във всеки случай имам по-добро мнение от критиците — каза Мат и седна. — Мисля, че след време ще спечели признание. Как си, Невестулка?

— Тип-топ. По-добре не може и да бъде. Джаки! — ревна Невестулката. — Донеси чаша за Мат!

— Трай малко, бе, дъртак! — кресна Джаки и наоколо се разсмяха.

— Чудесно момиче — каза Невестулката. — Щерка на Морийн Талбот.

— Да — кимна Мат. — Преподавал съм й. Випуск 71. А майка й завърши през петдесет и първа.

— Мат преподава английски в гимназията — поясни Невестулката. — Сигурно ще има за какво да си побъбрите.

— Спомням си едно момиче на име Морийн Талбот — каза Бен. — Идваше да взима прането от леля ми с върбов кош и на другия ден го връщаше изгладено. Кошът беше само с една дръжка.

— Тукашен ли си, Бен? — запита Мат.

— Като момче живях тук. При леля Синтия.

— Синди Стоунс?

— Да.

Джаки пристигна с чиста чаша и Мат си наля.

— Вярно казват, че светът е малък. Леля ти завърши гимназията през първата ми учителска година в Сейлъм’с Лот. Как е тя?

— Почина през седемдесет и втора.

— Моите съболезнования.

— Издъхна, без да страда — каза Бен и отново напълни чашата си.

Оркестърът бе приключил изпълненията и се отправяше към бара. Разговорите попритихнаха.

— Може би се връщаш в Джирусълъм’с Лот, за да пишеш книга за нас? — запита Мат.

В съзнанието на Бен потрепна тревожен сигнал.

— И така би могло да се каже — промърмори той.

— Значи градчето е случило с добър биограф. „Въздушен танц“ беше чудесна книга. Мисля, че и тук може да се напише нещо хубаво. Преди години вярвах, че аз ще го напиша.

— И защо се отказа?

Мат се усмихна — усмивката беше спокойна, без капчица огорчение, цинизъм или злоба.

— Липсваше ми едно съществено качество. Талант.

— Хич не му вярвай — заяви Невестулката, сипвайки в чашата си последните капки бира. — Нашият Мат е тъпкан с талант. Учителската работа е голямо нещо. Никой не цени учителите, ама те са… — Подбирайки думите, той се полюшна на стола. Беше съвсем пиян. — Солта на земята, това са. — Невестулката пийна още глътка, смръщи се и стана. — Извинете ме, трябва да източа водата.

Той пое на зигзаг през тълпата, като се блъскаше в хората и поздравяваше всеки срещнат. Едни го отминаваха с досада, други се подсмиваха добродушно и пътешествието му към мъжката тоалетна напомняше лъкатушната траектория на топче между пружините на игрален автомат.

— Печални останки от един свестен човек — каза Мат и вдигна ръка.

Сервитьорката застана до тях почти незабавно и с почтителен глас се осведоми какво ще обича мистър Бърк. Явно бе леко скандализирана от факта, че старият й учител по английски седи тук и пиянства с личности като Крейг Невестулката. Когато тя пое към бара за нова кана, Мат изглеждаше малко сконфузен.

— Невестулката ми харесва — каза Бен. — Имам чувството, че някога е бил съвсем друг. Какво е станало с него?

— О, нищо особено — отвърна Мат. — Пиенето го съсипа. Затъваше постепенно, година след година, и накрая пропадна окончателно. През Втората световна война е награден със Сребърна звезда за битката при Анцио. Някой циник би казал, че животът му щеше да е по-смислен, ако бе загинал там.

— Не съм циник — поклати глава Бен. — Харесвам го и такъв. Но тая вечер май ще трябва да го откарам до пансиона.

— Добре би било. Аз понякога отскачам насам да послушам музика. Обичам силната музика. Особено пък откакто не дочувам. Казват, че се интересуваш от Марстъновия дом. За него ли пишеш?

Бен подскочи.

— Кой ти каза?

Мат се усмихна.

— Как беше в оная стара песен на Марвин Гей? Вятърът ми пошепна. Пищно, ярко сравнение, но ако се поразмисли човек, изглежда някак неопределено. Веднага си представяш как някой седи на верандата и върти глава да подложи ухо на вятъра… Пак се разсейвам. Напоследък бъбря за щяло и нещяло, обаче престанах да се удържам. Чух го от личност, която джентълмените от печата биха нарекли осведомен източник — Лорета Старчър. Тя е библиотекарка в местната цитадела на литературата. На няколко пъти си преглеждал там стари броеве на къмбърландския „Бележник“, свързани с онзи отколешен скандал; освен това си потърсил две документално-детективски книжки по същия въпрос. Между другото, книгата на Лубърт е добра — той лично дошъл в Лот през 1946 да проучи нещата. Колкото до Сноу — само тъпи фантазии.

— Знам — неволно изрече Бен.

Сервитьорката сложи на масата нова кана и внезапно в съзнанието на Бен изплува обезпокояваща картина: волна рибка плува безгрижно и незабелязано (според нея) сред водорасли и планктон. Камерата се отдръпва и смаяният зрител съзира стъклените стени на аквариума.

Мат плати и добави:

— Гнусна история е било там горе. И всичко се е запазило в паметта на градчето. Естествено, преданията за мерзости и убийства се предават с лигава наслада от поколение на поколение, а междувременно учениците пъшкат и се вайкат, че трябва да учат биографиите на разни исторически личности. Но мисля, че има и още нещо. Може би се дължи на самия терен.

— Да — потвърди Бен, увлечен въпреки волята си. Учителят бе подхвърлил идеята, която се мъчеше да съзрее у него още от първия ден след пристигането, а може би и от по-рано. — Къщата се извисява на онзи хълм над градчето като… като някакъв мрачен идол.

Той се поразсмя, за да смекчи думите — струваше му се, че непредпазливо е изрекъл нещо дълбоко лично и така разкрива душата си пред един непознат. Внезапният втренчен поглед на Мат Бърк го смути още повече.

— Това е истинският талант — каза Мат.

— Моля?

— Изрази се съвсем точно. Вече почти петдесет години Марстъновият дом се извисява над нас и гледа всичките ни дребни простъпки, грехове и лъжи. Като идол.

— Може би е видял и доброто — каза Бен.

— В улегналите малки градчета рядко се среща добро. Най-често в тях царува безразличие, разнообразявано сегиз-тогиз с блудкава злоба… или още по-лошо, с умишлени злодеяния. Мисля, че Томас Уулф е написал три-четири кила литература на тая тема.

— А аз мислех, че не си циник.

— Ти го каза, не аз.

Мат се усмихна и отпи глътка бира. Музикантите се оттеглиха от бара; изглеждаха великолепни с червените си ризи, лъскавите сака и пъстрите копринени шалчета. Солистът взе китарата си и започна да я настройва.

— Във всеки случай ти така и не отговори на въпроса — добави Мат. — За Марстъновия дом ли разказваш в новата книга?

— И така би могло да се каже.

— Извинявай, ставам недискретен.

— Няма нищо — каза Бен, помисли за Сюзън и му стана някак неуютно. — Защо ли се бави Невестулката? Сума ти време откак тръгна натам.

— Мога ли да злоупотребя с краткотрайното ни познанство и да те помоля за една голяма услуга? Ако откажеш, не бих се сърдил.

— Дадено, казвай.

— В гимназията ръководя литературно-творческа паралелка — обясни Мат. — Децата са сериозни, предимно от горните класове, и бих искал да им представя човек, който си изкарва залъка с писане. Който… как да го кажа… хваща словото и му дава плът.

— С най-голямо удоволствие — каза Бен и се почувствува нелепо поласкан. — Колко траят часовете?

— Петдесет минути.

— Е, за толкова малко време сигурно няма да ги отегча до смърт.

— Тъй ли? Аз пък го правя твърде успешно — каза Мат. — Макар да съм сигурен, че с теб изобщо няма да скучаят. Какво ще речеш за следващата седмица?

— Разбира се. Казвай ден и час.

— Вторник? Четвъртият час? Това е от единайсет до дванайсет без десет. Няма да те освиркат, но подозирам, че ще чуеш как се бунтуват доста стомаси.

— Ще си донеса памук за ушите.

Мат се разсмя.

— Много се радвам. Ще те чакам в канцеларията.

— Чудесно. А дали…

— Мистър Бърк? — До масата бе застанала Джаки, сервитьорката с мощните бицепси. — Невестулката е припаднал в мъжката тоалетна. Ще можете ли…

— Какво? Божичко, да. Бен, би ли…

— Естествено.

Станаха и пресякоха залата. Оркестърът отново свиреше някаква песничка за момчетата от Мъскоджи, които си обичали декана на колежа.

Из тоалетната се носеше киселият дъх на урина и хлор. Невестулката лежеше подпрян на стената между два писоара и някакъв младеж в армейска униформа пикаеше на около пет сантиметра от дясното му ухо.

Устата му бе отворена и Бен помисли, че сега той изглежда ужасно стар — стар и съсипан от безлични сили без капчица изтънченост. В този миг осъзна, че собственото му тяло неумолимо се разпада ден подир ден; мисълта не бе нова, но сега го спохождаше с внезапна, зашеметяваща сила. Като бистра и мрачна вода в гърлото му се надигна жалост както към Невестулката, така и към самия него.

— Хайде — каза Мат. — Ще можеш ли да го подхванеш, след като този джентълмен приключи заниманието си?

— Да — каза Бен. Погледна войника, който лениво се изтръскваше. — Не можеш ли да побързаш, приятел?

— Защо? Като го гледам, не е хукнал нанякъде. Все пак младежът се закопча и отстъпи от писоара, за да им стори път. Бен пъхна ръка зад гърба на Невестулката, прихвана го под мишницата и дръпна нагоре. За момент бедрата му се притиснаха към хладните плочки и той усети как стената вибрира от шума на оркестъра. Невестулката висеше отпуснат като чувал с картофи. Мат провря глава под другата му ръка, прегърна го през кръста и двамата повлякоха безчувственото тяло навън.

— Невестулката се задава — подвикна някой и в залата избухна смях.

— Дел не бива да го пуска тук — задъхано промърмори Мат. — Много добре знае какъв е резултатът.

Минаха през фоайето и излязоха на дървената стълба откъм паркинга.

— Леко — изпъшка Бен. — Да не го изпуснеш. Докато слизаха, омекналите крака на Невестулката тракаха по стъпалата като парчета дърво.

— Ситроенът… там, в последната редица.

Повлякоха го нататък. Из нощния въздух се разливаше пронизващ хлад и утре дървесните корони щяха да осъмнат зачервени. Невестулката глухо хъркаше и главата му немощно се люшкаше на мършавата шия.

— Ще можеш ли да го сложиш в леглото, като стигнеш до пансиона? — запита Мат.

— Да, мисля, че ще мога.

— Добре. Я гледай, над дърветата се вижда покривът на Марстъновия дом.

Бен извърна глава. Мат имаше право; над мрачните борове на хоризонта леко надничаше остър връх, засенчващ звездите отвъд познатия свят с правилните очертания на човешко творение.

Бен отвори дясната врата на колата.

— Готово. Дай да го поема.

Подхвана отпуснатото тяло на Невестулката, намести го върху седалката и затвори вратата. Главата на стареца се притисна към стъклото и придоби нелепи плоски очертания.

— Значи вторник в единайсет?

— Ще дойда.

— Благодаря. И благодаря, че ми помогна за Невестулката.

Мат протегна ръка. Бен я стисна, после седна зад волана, включи двигателя и потегли към градчето. Щом дърветата закриха неоновото сияние, пустият път притъмня. Сега по тия пътища бродят призраци, помисли Бен.

До него Невестулката изхърка измъчено и Бен трепна. За миг ситроенът кривна настрани.

Откъде ми хрумна тая мисъл?

Нямаше отговор.

7.

По пътя той отвори страничното прозорче, за да насочи хладния вятър право в лицето на Невестулката и когато пристигнаха в двора на пансиона, замаяният пияница вече даваше признаци на живот.

С много препъване Бен го помъкна по стъпалата на верандата към кухнята, мътно осветена от луминесцентната лампа над печката. Невестулката изстена, после промърмори с дълбок гърлен глас:

— Тя е чудесно момиче, Джак, а пък омъжените жени знаят… знаят…

Нечия сянка изплува от коридора и се превърна в Ева — огромна, наметната с вехт ватиран пеньоар и с прозирен шал върху навитата на ролки коса. От нощния крем лицето й изглеждаше бледо и призрачно.

— Ед — въздъхна тя. — О, Ед… пак я караш както си знаеш, нали?

Като я чу, Невестулката поотвори очи и по лицето му плъзна усмивка.

— Карам си и не спирам — изграчи той. — Ти поне би трябвало да си наясно.

— Можете ли да го изкачите до стаята му? — запита Ева.

— Да, не се тревожете.

Бен пристегна ръка около Невестулката и някак успя да го изтегли по стълбата, после по коридора на втория етаж. Вратата на стаята беше отключена. Още щом положи тялото на леглото, всички признаци на съзнание изчезнаха и Невестулката потъна в непробуден сън.

За момент Бен постоя и се огледа. Стаята беше почти стерилно чиста, всичко бе сложено на място с казармена педантичност. Когато взе да развързва обувките на пияния, Ева Милър се обади изотзад:

— Оставете, мистър Миърс. Вече можете да се приберете.

— Но нали трябва да го…

— Аз ще го съблека. — Лицето и беше сериозно и изпълнено с достолепна, сдържана печал. — Ще го съблека и ще го разтрия със спирт, та утре да не го мъчи махмурлук. М преди съм го правила. Много пъти.

— Добре — каза Бен и излезе, без да се обръща.

В стаята си той се съблече бавно, помисли дали да не вземе един душ, но се отказа. Легна си и дълго не можа да заспи, загледан в тавана.

1.

Пролет и есен настъпват в Джирусълъм’с Лот също тъй внезапно, както изгревът и залезът в тропиците. Понякога само един-единствен ден може да дели сезоните. Но в Нова Англия пролетта не е от най-приятните годишни времена — прекалено е кратка, прекалено несигурна и склонна към пристъпи на ярост без предупреждение. И все пак случват се априлски дни, които остават съхранени в паметта дори когато е забравен споменът за ласкавите женски ръце или за жадните бебешки устни около зърното на гръдта. Но към средата на май слънцето изгрява с властна сила над утринните мъгли и когато в седем сутринта излизаш на верандата с готовия обяд в тенекиеното канче, знаеш, че към осем росните треви ще изсъхнат, а над черните пътища прахът ще виси плътен и неподвижен цели пет минути след като е минала кола; знаеш, че към един следобед на третия етаж на фабриката жегата ще достига трийсет и пет градуса, потта ще се стича по ръцете ти като машинно масло и ризата ще залепва все по-плътно за гърба ти, сякаш вече е юли.

Но когато есента пристигне и безцеремонно изрита вятърничавото лято, както неизменно се случва някъде след средата на септември, тя се задържа край тебе като стар, отдавна несрещан приятел. Настанява се наоколо, както приятелят би седнал в любимото ти кресло, за да запали бавно лулата и да изпълни следобеда с разказ къде е бил и какво е правил, откакто не сте се виждали.

Тя се задържа през целия октомври, а в някои години достига и ноември. Ден подир ден небесата са ясни, ослепително сини и през тях бавно плават от запад на изток бели облачни кораби със сиви килове. Денем започва да подухва вятър и въздухът вече никога не се успокоява. Свистенето му те съпровожда, докато крачиш по пътищата, а под нозете ти хрущят листата, отрупали всичко наоколо с безреден, неравен килим. Вятърът разбужда тъпа болка нейде по-дълбоко от мозъка на костите. Може би той докосва нещо прастаро в човешката душа, някаква потайна струна на родовата памет, която нашепва: Пресели се или умри… пресели се или умри. Дори и в дома ти, зад яките стени, вятърът напира по дъски и стъкла, лази по стряхата с безплътно трополене и рано или късно трябва да оставиш каквото си подхванал и да хвърлиш поглед навън. А по пладне можеш да застанеш на верандата или сред двора и да гледаш как сенките на облаците бягат през пасището на Грифън и се катерят по склона на Скулярд Хил — слънце и сянка, слънце и сянка, като че в небесния си дом Господ отваря и затваря прозорците. Виждаш как стъблата на златничето, най-жилавото и красиво цвете от флората на Нова Англия, се кланят по вятъра като необятно паство на някаква безмълвна литургия. А ако не бръмчат коли и самолети, ако никой не е излязъл в гората западно от градчето да стреля по яребици и фазани, ако единственият звук е бавното туптене на собственото ти сърце, тогава можеш да чуеш и още един звук — звука на живота, който бавно се размотава към своя цикличен край, очаквайки първия зимен сняг да го оплаче и покрие с бял саван.

2.

Тази година първият ден на есента (истинската, не календарната) бе на 28 септември, денят, в който погребаха Дани Глик на гробището Хармони Хил.

В църквата се допускаха само близки и роднини, но опелото на гробището беше открито за всички и нататък се стече значителна част от градчето — съученици, любопитни зяпачи и старци, за които погребенията се превръщат едва ли не в наркотик щом старостта вземе да тъче савана около морните им кости.

Зададоха се по Бърнс Роуд в дълга колона, ту чезнеща из низините, ту пак изскачаща по възвишенията. Всички фарове бяха включени въпреки ослепително ясния ден. Най-отпред се движеше катафалката на Карл Форман, претъпкана с цветя, след него идеше старата таратайка на Тони Глик, от чийто разнебитен ауспух излитаха трясъци и кашлица. В следващите четири коли бяха роднините по бащина и майчина линия, неколцина дошли чак от Оклахома. Върволицата от автомобили с включени фарове возеше още: Марк Петри (момчето, при което отиваха Ралфи и Дани в нощта на изчезването) заедно с родителите му; семейството на Ричи Бодин; Мейбъл Уъртс в колата на мистър и мисис Нортън (тя седеше на задната седалка с бастун между подпухналите си колене и бъбреше неуморно за всички погребения, които бе посещавала от 1930 година насетне; Лестър Дърхам и жена му Хариет; Пол Мейбъри и жена му Глинис; Пат Мидлър, Джо Крейн, Вини Ъпшоу и Клайд Корлис, всички натъпкани в една кола с Милт Кросън зад волана (преди да потеглят, Милт бе отворил хладилника и всички бяха пийнали край печката по една бира за упокой); Ева Милър заедно с найдобрите си приятелки — старите моми Лорета Старчър и Рода Кърлмс; Паркинс Джилеспи и помощникът му Ноли Гардънър в полицейската кола на Джирусълъм’с Лот (фордът на Паркинс с преносима синя лампа на таблото); Лоурънс Крокет и прежълтялата му съпруга; киселият автобусен шофьор Чарлс Роудс, който по принцип не пропускаше нито едно погребение; семейството на Чарлс Грифън, включващо съпругата и двамата му синове Хал и Джак — от цялата челяд само те още не бяха напуснали фермата.

Рано тази сутрин Майк Райърсън и Роял Сноу бяха изкопали гроба, после бяха закрили камарата пръст с ивици изкуствена трева. Майк бе запалил поръчания от родителите траурен пламък. В онзи момент бе помислил, че тая сутрин помощникът му сякаш не е на себе си. Обикновено Роял изпъстряше скучната работа с безброй шегички и песнички (най-често тананикаше с пресеклив нестроен тенор: „В голям чаршаф ме завържете и в ямата ме положете…“), но днес изглеждаше удивително кротък, почти унил. Може да е препил снощи, помисли Майк. Както я бяха подкарали отрано при Дел с онзи негов мускулест приятел Питърс…

Преди пет минути, виждайки катафалката на Карл да прехвърля хълма на около два километра от гробището, Майк бе отворил широко желязната порта и неволно бе хвърлил поглед към острите шипове, както правеше всеки път след историята с Док. След това се върна при пресния гроб, където търпеливо чакаше отец Доналд Кал ахай, енорийски свещеник на Джирусълъм’с Лот. Епитрахилът висеше на раменете му, а в ръката си държеше требника, отворен на ритуала за детско погребение. Майк знаеше, че това се нарича „третата спирка“. Първата беше в дома на покойника, втората — в малката католическа църква „Сейнт Ендрю“. Последната спирка Хармони Хил. Всички да слизат.

Той леко потръпна, сведе очи към яркозелената пластмасова трева и се зачуди защо ли трябва да я включват във всяко погребение. Та тя приличаше точно на това, което си беше — евтина имитация на живот, прикриваща категоричната безвъзвратност на буците тежка кафява пръст.

— Наближават, отче — каза Майк.

Калахан беше висок и червендалест, с проницателни сини очи. Прошарената му коса бе придобила цвета на стомана. Райърсън, който не бе стъпвал в църква от шестнайсетгодишна възраст, го предпочиташе пред останалите местни душеспасители. Методисткият пастор Джон Грогинс беше двуличен стар глупак, а Патерсън от Църквата на светиите от съдния ден и последователите на кръста беше смахнат като мечка в кошер. Калахан обаче изглеждаше свестен човек, макар и католик; погребалните му служби бяха спокойни, утешителни и винаги кратки. Райърсън бе склонен да се съмнява, че червените напукани вени по бузите и носа на свещеника едва ли са от молитви, но и да си попийваше, кой би го осъдил? В тоя днешен свят беше цяло чудо, че църковниците не попадат направо в лудницата.

— Благодаря, Майк — каза Калахан и вдигна очи към ясното небе. — Няма да е леко днес.

— И аз тъй мисля. Колко минути ще трае?

— Десет, не повече. Няма да проточвам страданията на родителите му. Мъките тепърва ги чакат.

— Добре — каза Майк и се отдалечи към края на гробището.

Щеше да прескочи каменната стена и да похапне най-сетне някъде навътре в гората. От дълъг опит знаеше, че на третата спирка скърбящите роднини и близки най-малко биха желали да зърнат гробаря в окаляни работни дрехи; подобна гледка някак не се връзваше с величавите приказки на свещеника за безсмъртие и райски порти.

Малко отвъд задната стена той спря и се наведе да огледа една паднала надгробна плоча. Изправи я и отново потръпна, докато забърсваше калта от надписа:

А по-долу, почти изтрити от студовете и жегите на тридесет и шест години, едва личаха думите:

Изпълнен с неясен смут, без сам да знае защо, Майк Райърсън пое през горичката, за да обядва край потока.

3.

В ранните си дни на семинарист отец Калахан бе получил от един приятел ковьорче с бродирана богохулна молитва, която по онова време го накара едновременно да се ужаси и да избухне в смях, но с всяка изминала година му се струваше все по-вярна и не чак толкова богохулна: Дай ми, Господи, СПОКОЙСТВИЕ, за да приема каквото не мога да променя, УПОРСТВО, за да променя каквото мога и КЪСМЕТ, за да не се прецаквам много често. Текстът бе избродиран със староанглийски шрифт на фона на изгряващо слънце.

Застанал пред гроба на Дани Глик, той отново си спомни този девиз.

Носачите, двама чичовци и двама братовчеди на мъртвото момче, бяха оставили ковчега на земята. Облечена в черно манто и с черна траурна шапка, зад чийто воал едва личеше бледото лице, Марджъри Глик се люшкаше в здравата прегръдка на баща си, стиснала черната си чантичка като че в нея имаше нещо жизненоважно. Тони Глик стоеше настрани с болезнено и объркано изражение на лицето. По време на църковния ритуал той често се бе оглеждал наоколо, сякаш за да провери дали наистина е сред тези хора. Приличаше на човек, твърдо вярващ, че сънува.

Църквата не може да прогони този сън, помисли отец Калахан. Не помагаше нито спокойствието, нито упорството, нито късметът. Прецакването вече бе факт.

Той поръси ковчега и гроба със светена вода, освещавайки ги за вечни времена.

— Да се помолим.

Думите се зарониха от гърлото му мелодично както винаги — независимо дали бе на слънце или на сянка, пиян или трезвен. Опечалените сведоха глави.

— Всемогъщи Боже, Ти, който в своето милосърдие даряваш на праведниците вечен покой. Благослови този гроб и прати ангела Свой да бди над него. Когато погребем тялото на Даниел Глик, приеми душата му в царството Си, за да пребъде във вечна радост сред праведните. Молим Те в името на Господа наш Исуса. Амин.

— Амин — промърмориха хората наоколо и вятърът отнесе разпокъсаните им гласове.

Тони Глик се озърташе с широко разтворени, стреснати очи. Жена му притискаше към устата си хартиена кърпичка.

— С вяра в Исуса Христа се прекланяме и носим тялото на това дете, за да погребем човешкото му несъвършенство. Нека се помолим с вяра в Бога, който вдъхва живот на всичко живо, да извиси бренното тяло до съвършенство в царството на праведните.

Той прелисти страниците на требника. В третия ред на неправилния полукръг около гроба една жена дрезгаво зарида. Нейде из гората чуруликаше птичка.

— Да се помолим за брата си Даниел Глик пред Господа наш Исуса Христа — продължи отец Калахан, който е казал: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в мене, ако и да умре, ще живее; и никой, който е жив и вярва в мене, няма да умре до века.“ Господи, Ти си плакал за смъртта на своя приятел Лазар. С вяра Те молим за утеха в нашата скръб.

— Господи, чуй молитвата ни — отвърнаха католиците.

— Ти възкреси мъртвите за нов живот; дай на брата ни Даниел вечен живот. Молим Те с вяра.

— Господи, чуй молитвата ни.

Очите на Тони Глик започваха да се проясняват; може би вече осъзнаваше какво е станало.

— Нашият брат Даниел бе пречистен в своето кръщение; отреди му място сред праведниците. Молим Те с вяра.

— Господи, чуй молитвата ни.

— Причестихме го с Твоето тяло и Твоята кръв; дай му място на трапезата в царството небесно. Молим Те с вяра.

— Господи, чуй молитвата ни.

Марджъри Глик стенеше и се полюшваше напред-назад.

— Утеши ни в скръбта за смъртта на брата ни; нека вярата бъде наша утеха, а вечният живот наша надежда. Молим Те с вяра.

— Господи, чуй молитвата ни.

Той затвори требника и тихо изрече:

— Да се помолим както Бог ни е научил. Отче наш, Който си на небето…

— Не! — изкрещя Тони Глик и се хвърли напред. — Няма да хвърляте кал върху мойто момче!

Десетки ръце се протегнаха да го хванат, но закъсняха. За миг Тони се олюля на ръба на гроба, после изкуствената трева се сбръчка и хлътна настрани. Той полетя в ямата и се стовари върху ковчега с ужасяващ, глух звук.

— Дани, излизай оттам! — изрева отдолу гласът му.

— О, Боже — прошепна Мейбъл Уъртс и притисна към устните си черната копринена кърпичка. Блесналият й ненаситен поглед събираше всяка подробност както катеричка събира орехи за зимата.

— Дани, да те вземат дяволите, стига си се ебавал!

Отец Калахан кимна на двама от роднините и те пристъпиха напред, но се наложи да потърсят помощта на още трима мъже, между които бяха Паркинс Джилеспи и Ноли Гардънър, за да измъкнат от гроба ритащия, пищящ и виещ Глик.

— Дани, прекрати незабавно тия глупости! Майка ти се побърка от страх! Ще ти съдера задника от бой! Пуснете ме! Пуснете ме… Искам си момчето… пуснете ме, гадове… ааах, Господи…

— Отче наш, Който си на небето… — започна отново Калахан и гласовете на паството се сляха с неговия, извисявайки словата към безразличния небосвод.

— … да се свети Твоето име. Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля…

— Дани, идвай тук, чуваш ли? Чуваш ли ме?

— … както на небето, така и на земята. Дай ни днес ежедневния хляб и прости ни…

— Даниииии…

— … дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници…

— Не е мъртъв, не е мъртъв, пуснете ме, лайнари гадни…

— … и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия. В името на Исуса Христа, амин.

— Не е умрял — ридаеше Тони Глик. — Не може да е умрял. Мамицата ви, та той е само на дванайсет години.

Риданията го разтърсиха и околните едва го удържаха да не рухне напред. По изкривеното му лице се стичаха сълзи. Той падна на колене пред Калахан и сграбчи панталоните му с кални ръце.

— Моля ти се, върни ми момчето. Не ме разигравай вече, моля ти се.

Калахан кротко обхвана лицето му с длани. Усещаше с бедрата си как риданията разтърсват цялото тяло на Глик.

— Да се помолим — каза той. — Господи, утеши този мъж и жена му в тяхната скръб. Ти пречисти това дете с водата на кръщението и му даде нов живот. Дай и на нас един ден да отидем при него и да споделим навеки небесната радост. Молим те в името на Исуса, амин.

Вдигна глава и видя, че Марджъри Глик е припаднала.

4.

Когато всички си тръгнаха, Майк Райърсън се върна и седна до незаровения гроб, за да си дояде сандвича и да изчака връщането на Роял Сноу.

Погребението бе започнало в четири, а вече наближаваше пет. Сенките се издължаваха и слънцето клонеше към високите дъбове на запад. Онзи лентяй Роял бе обещал да дойде най-късно към пет без петнайсет; къде се губеше?

Сандвичът беше със салам и сирене, точно както го обичаше. Всъщност сандвичите му винаги бяха както ги обичаше — едно от предимствата на ергенския живот. Дояде го и изтръска ръце, посипвайки с трохи капака на ковчега.

Някой го гледаше.

Усети го внезапно и безпогрешно. Озърна се из гробището с изненадани, широко разтворени очи.

— Роял? Тук ли си, Роял?

Никакъв отговор. Вятърът въздишаше из дървесните клони и листата шумоляха загадъчно. В потрепващите сенки на брястовете отвъд оградата Майк зърна плочата на Хъбърт Марстьн и ненадейно се сети за кучето на Уин, провиснало под железните шипове на портата.

Очи. Изцъклени и безизразни. Гледат.

Мрак, не ме заварвай тук.

Той стреснато скочи на крака, сякаш бе чул нечий глас.

— Господ да те убие, Роял.

Бе изрекъл тези думи на глас, но тихо. Вече не мислеше, че Роял се навърта наоколо или ще се появи. Трябваше всичко да свърши сам и работата щеше да му отнеме доста време.

Може би до мръкнало.

Хвана се на работа, без да се мъчи да разбере обзелия го ужас, без да се пита защо сега толкова се тревожи от работата, която никога преди не го бе смущавала.

С бързи, уверени движения той дръпна ивиците изкуствена трева от купчината пръст и ги сгъна грижливо. Метна ги през лакът и ги отнесе към камионетката, паркирана навън край портата. Щом излезе от гробището, отвратителното чувство, че някой го наблюдава, веднага се изпари.

Метна тревата в каросерията и взе лопата. Направи крачка назад, после неуверено спря. Взря се към гроба и зейналата яма сякаш насмешливо отвърна на погледа му.

Хрумна му, че неприятното чувство бе престанало веднага щом ръбът на гроба закри от очите му дъното и ковчега. Изведнъж си представи как Дани Глик лежи на сатенената възглавничка с отворени очи. Не… глупости. Очите бяха затворени. Неведнъж бе виждал как Карл Форман спуска клепачите надолу. Разбира се, че ги залепваме, бе казал веднъж Карл. Не искаме покойникът да намига на опечалените, нали така?

Загреба пълна лопата пръст и я хвърли в ямата. Тежките буци се стовариха с глух тътен върху полирания махагонов ковчег и Майк се намръщи. Призляваше му от този звук. Той се изправи и разсеяно огледа положените наоколо цветя. Глупаво прахосничество. До утре листенцата щяха да се изронят на червени и жълти купчинки. Не можеше да разбере защо изобщо си правят тоя труд. Щом си решил да харчиш пари, защо не вземеш да ги дадеш на Раковата фондация, Армията на спасението или дори на някоя дамска благотворителна организация? Така поне ще има някаква полза.

Метна още една лопата и пак се изправи да почине.

Ковчегът също беше чисто прахосничество. Хубав махагонов ковчег, най-малко хиляда долара бяха дали само за да го заровят в земята. Мистър и мисис Глик не изглеждаха кой знае колко богати, а детето сигурно нямаше погребална застраховка — кому ли би хрумнала подобна приумица? Навярно бяха затънали в дългове до шия, за да му осигурят един дървен сандък, върху който да хвърля пръст.

Наведе се, загреба още една лопата пръст и неохотно я хвърли в гроба. Отново се раздаде ужасяващ, глух удар на обреченост и безнадеждност. Сега пръстта обсипваше капака на ковчега, но полираният махагон просветваше през нея едва ли не укоризнено.

Престани да ме гледаш.

Наведе се, загреба не съвсем пълна лопата пръст и я метна вътре. Туп.

Сенките ставаха все по-дълги. Майк спря озърна се и видя Марстьновия дом с плътно залостени капаци на прозорците. Източната стена, която сутрин първа посреща лъчите на изгрева, гледаше право към желязната порта на гробището, където Док…

Насили се да загребе още една лопата пръст и да я хвърли в ямата. Туп.

Част от пръстта се посипа настрани, зацапвайки месинговите панти. Ако сега някой опиташе да отвори ковчега, би се раздало скърцане, сякаш отварят вратата на старинна гробница.

Престани да ме гледаш, по дяволите.

Помисли дали да не се наведе за още едно гребване, но мисълта му се стори прекалено уморителна и той продължи да си почива. Преди години бе чел в някакво списание, че един тексаски нефтен милионер заръчал в завещанието си да го погребат в чисто новичък кадилак. И го послушали. Изкопали ямата с булдозер и спуснали вътре колата с кран. Из цялата страна милиони хора карат вехти таратайки, скрепени с плюнка и връв, а оная богата свиня си урежда погребение зад волана на кола за десет хиляди долара с пълен комплект резервни части…

Внезапно той трепна, отстъпи назад и боязливо поклати глава. Почти бе… да, почти бе изпаднал в транс, така изглеждаше. Чувството, че го наблюдават, бе станало още по-силно. Погледна небето и с тревога забеляза колко е притъмняло. Сега слънчевите лъчи огряваха само покрива на Марстъновия дом. Часовникът му показваше шест и десет. Господи, вече цял час, а не бе хвърлил и пет лопати пръст в ямата!

Пак пристъпи към работа, като се мъчеше да не мисли за нищо. Туп… туп… туп, и вече ударите на буци върху дърво се притъпиха; капакът беше засипан и пръстта се стичаше от двете му страни на кафяви поточета, трупаше се нагоре, почти до резето и катинара.

Хвърли още две лопати и спря. Резе и катинар?

Защо, за Бога, им е потрябвало да слагат резе на ковчега? Да не мислят, че някой ще опита да се вмъкне вътре? Сигурно. Едва ли биха сметнали, че някой ще опита да излезе навън…

— Стига си ме зяпал — изрече на глас Майк Райърсън и усети как сърцето му подскача до гърлото.

Изведнъж го обзе неудържим стремеж да хукне по пътя към града, да избяга от това място. Овладя се с усилие на волята. Разнебитени нерви и толкоз. Кому ли не се е случвало в тоя занаят? Всичко беше като в някакъв шибан филм на ужасите — да зарови горкото хлапе, едва дванайсетгодишно и с широко отворени очи…

— Божичко, престани — изкрещя той и отчаяно се озърна към Марстъновия дом.

Слънцето вече огряваше само върха на покрива. Беше шест и петнайсет.

Заработи по-бързо отпреди — навеждаше се, загребваше и се мъчеше да прогони всякакви мисли. Но вместо да отслабне, чувството, че го наблюдават, сякаш се засилваше и всяка нова лопата пръст изглеждаше по-тежка от предишната. Ковчегът вече беше засипан, но очертанията му все още личаха под покривалото от пръст.

Както се случва понякога, през съзнанието му безпричинно се нижеше католическата молитва за мъртвите. Бе чул гласа на Калахан да я изрича, докато хапваше край потока. После бе чул и безпомощните писъци на бащата.

Да се помолим за брата си пред Господа наш Исуса Христа, който е казал…

(О, отче мой, дай ми своето благоволение.)

Спря за момент и тъпо се вгледа в гроба. Беше дълбок, много дълбок. Сенките на идващата нощ вече се бяха стекли в него като нещо лепкаво и живо. Все още беше дълбок. Нямаше да го запълни преди смрачаване. Нямаше.

Аз съм възкресението и животът; който вярва в мене, ако и да умре, ще живее…

(Повелителю на мухите, дай ни своето благоволение.)

Да, очите бяха отворени. Затова имаше чувството, че го наблюдават. Карл не бе сложил достатъчно лепило, сега клепачите се бяха вдигнали като щори и хлапето го зяпаше. Трябваше да се направи нещо.

… и никой, който е жив и вярва в мене, няма да умре до века…

(Виж, нося ти гнило месо и воняща плът)

Да изгребе пръстта. Да, това трябваше. Да изгребе пръстта, да строши катинара с лопатата, да отвори ковчега и да закрие тези ужасни втренчени очи. Нямаше лепило, но в джоба си имаше две монети по четвърт долар. Щяха да свършат работа. Сребро. Да, това му трябваше на момчето — сребро.

Слънчевите лъчи вече минаваха над покрива на Марстъновия дом и докосваха само най-високите вековни смърчове западно от градчето. Макар и със залостени капаци на прозорците, къщата сякаш се взираше надолу към Майк.

Ти възкреси мъртвите за нов живот; дай на брата ни Даниел вечен живот.

(Жертвоприношение съм сторил в твоя чест. С лявата ръка го нося.)

Изведнъж Майк Райърсън се хвърли в гроба и бясно заработи с лопатата, мятайки нагоре и настрани гейзери кафява пръст. Най-сетне стоманеното острие се натъкна на дърво, той изгреба последните буци и коленичил върху ковчега заблъска отново и отново по бронзовите пластини, прихванати с катинара.

Жабите край потока бяха подхванали вечерния си концерт, сред сенките на гъсталака пееше сипка, а нейде по-наблизо се раздаваха острите крясъци на козодоите.

Седем без десет.

Какво правя, запита се той. За Бога, какво правя?

Изправи се на колене върху ковчега и се опита да размисли…, ала от дъното на съзнанието му нещо го подтикваше да бърза, да бърза, слънцето залязваше…

Мрак, не е заварвай тук.

Вдигна лопатата над главата си, още веднъж я стовари върху катинара и чу пукот. Беше го строшил.

В един последен проблясък на здрав разум той надигна глава; лицето му беше изподрано и почерняло от прах и пот, белите кръгове на очите почти изхвръкваха от орбитите.

Венера сияеше на небосвода.

Задъхан, той изпълзя от гроба, просна се на земята и с протегнати ръце заопипва за дръжките върху капака на ковчега. Откри ги и опъна. Капакът се завъртя нагоре, пантите изскърцаха точно както си бе представял и отдолу се разкри първо розов сатен, после черен ръкав (Дани Глик беше погребан с костюма си за първо причастие), после… после лицето.

Дъхът на Майк секна в присвитото гърло.

Очите бяха отворени. Точно както бе очаквал. Широко отворени и съвсем не изцъклени. Под сетните лъчи на деня в тях сякаш искреше жестока, чудовищна жизненост. По лицето нямаше и следа от мъртвешка бледност; бузите изглеждаха румени, едва ли не напращели от живот.

Опита се да откъсне очи от този лъскав, застинал взор, ала нямаше сили.

— Исусе… — прошепна той.

Чезнещото крайче на слънцето потъна зад хоризонта.

5.

Марк Петри сглобяваше модел на Франкенщайновото чудовище и слушаше как долу родителите му разговарят в хола. Стаята му беше на втория етаж на неотдавна закупения фермерски дом в южния край на Джойнтнър Авеню и макар да бяха инсталирали централно нафтово отопление, старите отдушници още си стояха. Някога къщата бе отоплявана от голямата кухненска печка и отдушниците бяха разпращали топъл въздух да прогонва студа от горния етаж. Въпреки това жената на навъсения баптист, живял тук от 1873 до 1896 година, си бе лягала всяка зимна вечер с гореща тухла под краката. Днес обаче отдушниците служеха за друго. Бяха се оказали великолепни проводници на звука.

Родителите му разговаряха в хола, но всичко се чуваше като че стояха в коридора пред вратата.

Някога, в предишната къща, баща му го бе хванал да подслушва — по това време Марк беше едва шестгодишен — и бе цитирал стара английска пословица: не подслушвай, за да не се обиждаш. После бе обяснил какво означава — може да чуеш нещо неприятно за себе си.

Добре де, имаше и друга поговорка. Разузнаването е най-добрата защита.

На дванайсетгодишна възраст Марк Петри беше малко под средния ръст и изглеждаше поизнежен. В движенията му обаче личеше изящна пъргавина, неприсъща на неговите връстници, които на тия години сякаш целите са само лакти, колене и пъпки. Имаше бледа, почти млечна кожа, а чертите, които по-късно щяха да станат орлови, сега можеха да се нарекат по-скоро женствени. По този повод си бе имал неприятности и преди училищния сблъсък с Ричи Бодин, тъй че бе решил сам да се справи. Най-напред бе анализирал проблема. И бе открил, че повечето побойници са едри, грозни и тромави. Плашат с това, че могат да ти причинят болка. Бият се нечестно. Следователно, ако не се боиш от болката и решиш да се биеш нечестно, можеш да победиш побойника. Ричи Бодин бе първото цялостно потвърждение на теорията. Преди това Марк бе постигнал равенство в схватка с побойника от прогимназията на Китъри (а това само по себе си се равняваше на победа; окървавен, но непреклонен, тамошният побойник бе заявил пред всички в училищния двор, че двамата с Марк Петри са приятели. Марк, който го смяташе за тъпо лайно, не възрази. Умееше да бъде тактичен.). Побойниците не разбираха от дума. В тоя свят личности като Ричи Бодин май схващаха само езика на болката и Марк предполагаше, че точно от това си пати светът. След успешната схватка го бяха изгонили от училище и баща му беше ужасно сърдит до мига, в който Марк (вече примирен и готов за традиционния пердах с навито на руло списание) заяви, че Хитлер си е бил по душа като Ричи Бодин. Репликата бе посрещната с буен смях и дори майка му се изкиска. Пердахът бе забравен.

В момента Джуни Петри изричаше:

— Мислиш ли, че го е разтревожило, Хенри?

— Трудно е… да се каже. — По паузата Марк разбра, че баща му си пали лулата. — Лицето му е непроницаемо.

— Тихата вода най-зле подлъгва.

Майка му замълча. Тя вечно говореше за тихата вода или за пътя към ада, дето бил постлан с добри намерения. Обичаше си родителите, много ти обичаше, но понякога и двамата му се струваха като книгите по детския щанд на библиотеката — досадни… и прашни.

— Идвали са насам да видят Марк — продължи тя. Да поиграят с влакчетата… а сега едното е мъртво, другото изчезнало! Не се залъгвай, Хенри. Момчето е разстроено.

— Той е стъпил здраво на земята — отвърна мистър Петри. — Каквито и да са чувствата му, сигурен съм, че ги държи под контрол.

Марк залепи лявата ръка на чудовището за раменната става. Моделът беше от специално обработена пластмаса, която излъчваше в мрака зеленикаво сияние, също като пластмасовия Исус — награда от неделното училище в Китъри задето бе научил наизуст целия псалм 119.

— Понякога си мисля, че трябваше да имаме още едно дете — продължаваше баща му. — Между другото, би било добре и за него.

— Не че не сме се старали, скъпи — дяволито подхвърли майка му.

Баща му изсумтя.

Настана дълго мълчание. Марк знаеше, че баща му сигурно прелиства „Уол Стрийт Джърнал“. Майка му пък навярно държеше в скута си роман от Джейн Остин или Хенри Джеймс. Препрочиташе ги безброй пъти и Марк искрено се чудеше какъв смисъл има да четеш една книга повече от веднъж. Нали знаеш как ще свърши.

— Мислиш ли, че ще е безопасно да го пускаме в гората зад къщата? — запита майка му по някое време. — Чух, че някъде имало подвижни пясъци…

— Дотам са сума ти километри.

Марк си поотдъхна и залепи другата ръка на чудовището. Имаше цяла масичка с филмови чудовища, подредени в обща сцена, която променяше при добавянето на всеки нов елемент. Всъщност тъкмо заради нея бяха тръгнали насам Дани и Ралфи през оная вечер, когато… няма значение.

— Мисля, че можем да го пускаме — каза баща му. Не по тъмно, разбира се.

— Е, дано да не сънува кошмари след онова ужасно погребение.

Марк си представи как баща му вдига рамене. — Тони Глик… горкият. Но смъртта и скръбта са част от живота. Време му е да свиква с тази мисъл.

— Може би. — Ново дълго мълчание. Какво ли щеше да последва? Може би коментарът, че децата неусетно възмъжават. Или че дървото се превива додето е младо. Марк залепи чудовището на подложката във форма на надгробна могила с килнат паметник. — Насред живота гробът ни очаква, както се казва. Но се чудя дали аз няма да сънувам кошмари.

— Тъй ли?

— Колкото и зловещо да звучи, онзи мистър Форман трябва да е истински майстор. Детето сякаш беше заспало. Имах чувството, че всеки момент ще отвори очи и ще се протегне… Не знам защо толкова държат да се самоизмъчват с опело над отворен ковчег. Та това е… варварство.

— Е, всичко свърши.

— Да, така е. Но е добро момче, нали, Хенри?

— Марк ли? От най-добрите.

Марк се усмихна.

— Има ли нещо по телевизията?

— Ще видя.

Марк престана да им обръща внимание; съществената част бе приключила. Сложи модела да съхне на прозореца. След петнайсет минути майка му щеше да го подкани да си ляга. Той извади пижамата си от горния рафт на гардероба и взе да се съблича.

Всъщност напразно се тревожеха, психиката му съвсем не бе нежна. Нямаше от какво да се изнежи; почти във всяко отношение той беше типично момче, макар да изглеждаше затворен и крехък. Семейството му беше над средна ръка и продължаваше да се издига. Обичаха се дълбоко и малко скучно. Марк не бе преживял сериозни травми. Не се плашеше от някой и друг юмручен бой в училище. Погаждаше се с връстниците си и най-често споделяше желанията им.

Ако се отличаваше по нещо, това бе дълбокият вътрешен източник на хладно, безпристрастно самообладание. Никой не го бе учил на подобно поведение; изглежда, така си беше роден. Когато нечия кола прегази любимото му куче Чопър, той настоя да придружи майка си при ветеринаря. А когато ветеринарят каза: „Трябва да приспим кучето. Разбираш ли защо?“, Марк отвърна: „Няма да го приспите. Ще го умъртвите, нали?“ Ветеринарят потвърди. Марк му каза да започва, но най-напред целуна Чопър. Мъчно му бе, но не заплака, сълзите даже не се надигнаха към очите му. Майка му плака тогава, ала само след три дни Чопър бе за нея част от мъглявото минало, а Марк никога нямаше да го забрави. Заради това си заслужаваше да не плачеш. Да плачеш беше като да изпикаеш всичко и да се отървеш.

Изчезването на Ралфи Глик го потресе, както и смъртта на Дани, но той не се страхуваше. Бе чул един мъж в магазина да казва, че Ралфи навярно е убит от сексуален маниак. Марк знаеше какво представляват маниаците. Като им захлопа дъската, правят ти нещо и после те удушват (в комиксите удушеният винаги възкликваше Арррггхх) и те заравят в някоя кариера или под дюшемето на изоставена барака. Знаеше какво ще прави, ако се случи сексуален маниак да му предложи шоколад — ще го ритне по топките и ще си плюе на петите.

— Марк! — долетя откъм стълбището гласът на майка му.

— Чувам — подвикна той и пак се усмихна.

— Като се миеш, не забравяй и ушите.

— Няма.

С пъргава, изящна походка той се запъти да ги целуне за лека нощ и преди да излезе, хвърли поглед през рамо към масичката, където чудовищата му разиграваха няма сцена: озъбеният Дракула се привежда заплашително над проснато на земята момиче, Лудия доктор инквизира възрастна жена, а мистър Хайд се прокрадва зад старец, който се прибира към къщи.

Откъде ли им беше хрумнало, че не разбира какво е смъртта? Ясна работа. Смъртта е, когато те спипат чудовищата.

6.

В осем и половина Рой Макдугъл отби пред фургона, форсира на два пъти двигателя на стария си форд и го изключи. Съединителят беше скапан, мигачите не работеха, а след месец предстоеше технически преглед. И това, ако е кола. И това, ако е живот. Хлапето ревеше вътре, Санди крещеше по него. Страхотно семейство.

Излезе от колата и се препъна в една от плочките, с които от миналото лято се канеше да направи пътека до стъпалата.

— Мамицата ти — изръмжа той и разтърка челюстта си, гледайки злобно плочката.

Беше съвършено пиян. Работата му свършваше в три и досега бе киснал в кръчмата на Дел заедно с Ханк Питърс и Бъди Мейбъри. Ханк бе изкарал отнякъде доста пари и явно възнамеряваше да пропие печалбата до последния цент. Рой знаеше какво мисли Санди за приятелите му. Е, нека си се цупи. Как може да му мърмориш на човек за две-три бири в събота и неделя, когато цяла седмица се побърква от бачкане — че и в извънработно време дежури? За каква се мисли? По цял ден седи у дома без никаква работа, освен да почисти малко, да дрънка глупости с пощаджията и да внимава детето да не пропълзи към печката. А напоследък и това не прави. Проклетото хлапе паднало от масата онзи ден.

Ами ти къде беше?

Държах го, Рой. Само че е толкова палав.

Палав. Тъй, тъй.

Все още накипял от гняв, той се изкачи по стъпалата. Удареният крак продължаваше да го боли. Не че можеше да се надява на някакво съчувствие от нея. И какво ли толкова правеше тя, докато той превива гърбина за шибания си началник? Чете сълзливи списания и нагъва пияни вишни, или гледа сериали по телевизията и нагъва пияни вишни, или бъбри с приятелки по телефона и нагъва пияни вишни. Напоследък не само по лицето, ами и по задника беше пъпчасала. Скоро нямаше да личи лице ли е или задник.

Ритна вратата и влезе.

Поразителната гледка мигом нахлу в съзнанието му и разсея бирените пари като удар с мокра кърпа; пищящото голо бебе с разкървавен нос; Санди го държи до окървавената си блуза и се озърта през рамо с изкривено от изненада и страх лице; пелената на пода.

Ранди, все още със сини кръгове под очите, вдигна ръчички, сякаш умоляваше за нещо.

— Какво става тука? — бавно запита Рой.

— Нищо, Рой. Той просто…

— Ударила си го — безизразно изрече той. — Не е кротувал, докато го преповиваш, затова си го ударила.

— Не — бързо отвърна тя. — Преметна се и си удари носа, нищо повече. Нищо повече.

— Би трябвало да те смажа от бой.

— Рой, той просто си удари носа…

Той отпусна рамене и се прегърби.

— Какво има за вечеря?

— Кюфтета. Прегоряха — кисело добави тя и издърпа от джинсите края на блузата си, за да избърше нослето на Ранди.

Рой забеляза провисналите гънки на корема й. Изобщо не бе успяла да се стегне след раждането. Не си и правеше труда.

— Накарай го да млъкне.

— Той не е…

— Накарай го да млъкне! — изрева Рой и Ранди, който вече бе взел да мирясва, писна отново.

— Ще му дам биберона — рече Санди и се изправи.

— И ми дай да вечерям. — Той свали джинсовото яке. — Божичко, каква е кочина. Какво правиш по цял ден, кръшкаш ли?

— Рой! — възмутено възкликна тя. После се изкикоти. Налудничавият гняв, че бебето не иска да кротува, докато го преповива, вече изглеждаше някак мъгляв и далечен. Като че всичко бе станало в някоя от следобедните телевизионни серии.

— Давай вечерята и после се хващай да разтребиш тоя шибана къща.

— Добре. Добре, веднага.

Тя извади шишето от хладилника и сложи Ранди в кошарката. Бебето апатично засмука биберона, гледайки ту към майка си, ту към баща си като зверче в капан.

— Рой.

— Хммм. Какво?

— Свърши.

— Кое?

— Знаеш кое. Искаш ли? Довечера?

— Естествено — каза той. — Естествено.

И пак си помисли: и ако това е живот. И ако това е живот.

7.

Ноли Гардънър слушаше по радиото рокендрол и щракаше с пръсти, когато телефонът иззвъня. Паркинс остави кръстословицата и рече:

— Би ли намалил това чудо?

— Дадено, Парк.

Ноли намали звука и продължи да щрака с пръсти.

— Ало — каза Паркинс.

— Полицай Джилеспи?

— Същият.

— Обажда се агент Том Ханрахан, сър. Получих търсената от вас информация.

— Радвам се, че стана толкова бързо.

— Само че не е кой знае какво.

— Няма нищо — каза Паркинс. — С какво разполагате?

— Бен Миърс е проучван във връзка с транспортно произшествие в Ню Йорк през май 1973. Няма обвинения срещу него. Мотоциклетна катастрофа. Загинала е жена му Миранда. Свидетелите твърдят, че се движел с нормална скорост, а алкохолната проба е отрицателна. Изглежда, просто е попаднал на мокро петно. По политически убеждения клони към левицата. Участвувал в Принстънския поход на мира през 1966. Говорил на антивоенен митинг в Бруклин през 1967. Походи към Вашингтон през 1968 и 1970. Арестуван по време на мирен поход в Сан Франциско през ноември 1971. Друго няма.

— А за останалите?

— Курт Барлоу, пише се с „у“. Англичанин, само че не по рождение, а натурализиран. Роден в Германия, избягал в Англия през 1938, по всяка вероятност малко преди да го спипа Гестапо. Не разполагаме с данни отпреди това, но вероятно е към седемдесетгодишен. Истинската му фамилия е Брайхен. От 1945 година се занимава в Лондон с внос-износ, но води затворен живот. Стрейкър му е партньор от самото начало и изглежда, че той поема всички външни контакти.

— Ясно.

— Стрейкър е англичанин по рождение. Петдесет и осем години. Баща му е произвеждал мебели в Манчестър. Изглежда, е оставил на сина си значителна сума, а и Стрейкър добре се е справял със сделките. Преди осемнайсет месеца Барлоу и Стрейкър са получили визи за удължен престой в Съединените щати. Това е всичко, с което разполагаме. Ако не броим предположението, че може да са хомосексуална двойка.

— Да — каза Паркинс и въздъхна. — И аз така си мислех.

— Ако искате още нещо, можем да потърсим от ЦРУ и Скотланд Ярд сведения за новите ви търговци.

— Не, няма нужда.

— Впрочем, не е открита връзка между Миърс и другите двама. Освен ако е дълбоко законспирирана.

— Добре. Благодаря.

— Нали затова сме тук. Ако ви потрябва помощ, обаждайте се.

— Непременно. Още веднъж благодаря.

Паркинс остави слушалката и замислено се загледа в телефона.

— Кой беше, Парк? — запита Ноли и засили радиото.

— От кафе „Ексълънт“. Нямали сандвичи с шунка. Само сирене и руска салата.

— Ако искаш, в чекмеджето имам малинова пита.

— Не, благодаря — каза Паркинс и пак въздъхна.

8.

Сметището все още тлееше.

Дъд Роджърс обикаляше по края и вдъхваше аромата на тлеещи боклуци. На всяка крачка под обувките му хрущяха шишенца и се надигаха облачета пухкава черна пепел. Сред пущинака на сметището жаравата ту се разгаряше, ту пак притъмняваше в зависимост от капризите на вятъра и това му напомняйте огромно червено око, което се отваря и затваря… око на великан. От време на време глухо избухваха аерозолни опаковки и електрически крушки. Когато тази сутрин подпали сметището, отвътре изскочиха пълчища плъхове — никога не бе виждал толкова много. Успя да застреля цели три дузини и когато най-сетне прибра пистолета в кобура, дулото беше нажежено. Странна работа, как се променяше бройката им — всяка година различно. Сигурно имаше нещо общо с времето. Ако продължаваше така, щеше да му се наложи да наслага отровни примамки както през 1964 година.

Ето, още един пълзеше под жълтата дъсчена оградка.

Дъд измъкна пистолета, свали предпазителя, прицели се и стреля. Куршумът изхвърли фонтанче пръст пред плъха и посипа козината му. Но вместо да побегне, животинчето се надигна на задни лапи и се втренчи в Дъд с мънистените си очички, отразяващи червените отблясъци на огъня. Божичко, някои ставаха толкова нагли!

— Сбогом, мистър Плъх — каза Дъд и се прицели внимателно.

Бам! Плъхът се преметна и затрепера.

Дъд се приближи и го побутна с тежкия си работен ботуш. Дишайки мъчително, плъхът със сетни сили захапа подметката.

— Копеле — кротко промърмори Дъд и му смаза главата.

Приклекна, загледа се в плъха и кой знае защо си помисли за Рути Крокет, която не носеше сутиен. А като вземеше да се разкарва с прилепнал пуловер, направо й се виждаха зърната на гърдите, щръкнали от триенето във вълнената плетка и ако човек можеше да награби тия цицки и да ги разтърка мъничко, съвсем мъничко, онова пиче щеше да се изпразни като ракета…

Той вдигна плъха за опашката и го полюшна като махало. Какво ще речеш, ако ти го пъхнем тоя плъх в чантичката, Рути? Непреднамерената двусмислица го развесели и той се изкикоти пискливо, клатейки странно, несъразмерната си глава.

Запокити плъха далече навътре в сметището. От замаха се завъртя и зърна нечия фигура на петдесетина крачки от себе си — висок и извънредно мършав силует.

Дъд избърса длани в зеления си панталон, поопъна колана и закрачи нататък.

— Сметището е затворено, мистър.

Човекът се завъртя към него. Заревото на мъждукащия огън огря замислено лице с високи скули. Косата беше бяла, прошарена на места със странно мъжествени стоманеносиви кичури. Непознатият я бе отметнал от високото си восъчнобледо чело като някой от ония педали, пианистите. Очите му събираха червеното сияние на жаравата и изглеждаха кръвясали.

— Тъй ли? — любезно запита човекът и макар да имаше великолепно произношение, в гласа му звучеше лек акцент. Трябва да беше жабар или немчуга. — Дойдох да погледам огъня. Прекрасен е.

— Вярно — рече Дъд. — Тукашен ли сте?

— Да, отскоро съм жител на вашето прекрасно градче. Често ли стреляте по плъховете?

— Доста претрепах напоследък, Навъдили са се с милиони, ситните копелета. Слушайте, вие да не сте онзи, дето купи Марстъновия дом?

— Хищници — каза непознатият и застана с ръце зад гърба. Дъд изненадано забеляза, че тоя тип е съвсем изтупан — с костюм, жилетка и прочие. — Обичам нощните хищници. Плъховете… кукумявките… вълците. Има ли вълци по тия места?

— Тц — каза Дъд. — Преди две години един образ от Дърхам застреля койот. И разни подивели кучета гонят елените.

Непознатият презрително махна с ръка.

— Кучета. Жалки твари, които подвиват опашка и скимтят щом чуят човешки стъпки. Бива ги само да хленчат и да се подмазват. Да се изкормят всички, това бих казал. Да се изкормят всички.

— Е, не съм чак на това мнение — каза Дъд и неуверено пристъпи напред. — Винаги е приятно някой да дойде и да си подрънкаме, разбирате, обаче в неделните дни сметището се затваря в шест, а вече минава девет и половина…

— Несъмнено.

И все пак непознатият не проявяваше намерение да си тръгва. Дъд помисли, че този път печели по точки пред цялото градче. Всички се чудеха кой ли е шефът на онзи Стрейкър, а ето, че той бе узнал пръв — навярно, ако не се брои Лари Крокет, който умееше да си затваря устата. При следващото си посещение в града за патрони при онзи женчо Джордж Мидлър, щеше да каже небрежно: по-миналата вечер срещнах новия тип. Кой? Абе, нали знаеш. Оня, дето купи Марстъновия дом. Свестен образ. Малко на немчуга ми мяза по приказката.

— Спохождат ли ви призраци в старата къща? — запита Дъд, когато дъртакът не благоволи да се разкара.

— Призраци! — Старецът се усмихна, ала в усмивката му имаше нещо заплашително. Навярно така би се усмихвала баракуда. — Не, няма призраци.

Той леко натърти последната дума, сякаш горе можеше да има нещо много по-лошо.

— Ами… късно става и прочие… наистина трябва вече да си ходите, мистър?…

— А ми е толкова приятно да беседвам с вас — каза старецът, като чак сега се обърна напълно към Дъд и го погледна в очите. Очите му бяха раздалечени и все още обрамчени с отблясъци от гаснещата жарава на сметището. Човек не можеше да откъсне поглед от тях, макар че не е прилично да зяпаш някого. — Нямате нищо против да поговорим още малко, нали?

— Не, мисля, че не — отвърна Дъд с глух и далечен глас.

Очите като че се разширяваха, растяха и се превръщаха в мрачни кладенци с огнени ръбове, кладенци, в които можеш да рухнеш и да се удавиш.

— Благодаря — каза непознатият. — Кажете… тази гърбица не ви ли пречи при работа?

— Не — произнесе Дъд все тъй отдалече.

И безсилно си помисли: да пукна, ако не ме хипнотизира. Досущ като онзи тип на панаира в Топшам… как му беше името? Мистър Мефисто. Приспива те и те кара да вършиш разни глупости — да се правиш на пиле, да тичаш като куче или да разправяш какво си правил на шестия си рожден ден. Хипнотизира стария Реджи Сойър и какъв смях падна само…

— А може би ви пречи в други отношения?

— Не… ами то…

Дъд се взираше като омагьосан в бездънните очи.

— Хайде, хайде — ласкаво го подкани старецът. — Приятели сме, нали? Говори, разкажи ми.

— Ами… момичетата… нали ги знаете…

— Разбира се — утешително изрече старецът. — Момичетата ти се надсмиват, нали? Те не знаят колко си мъжествен. Колко си силен.

— Точно така — прошепна Дъд. — Смеят се. Тя се смее.

— Коя е тя?

— Рути Крокет. Тя… тя…

Мисълта отлетя. Дъд не се и опита да я върне. Нямаше значение. Нищо нямаше значение освен сегашния покой. Този прохладен и пълен покой.

— Може би се шегува? Киска се и прикрива устата си с длан? Ръчка приятелките си с лакти, когато минаваш?

— Да…

— Но ти я желаеш — настояваше гласът. — Не е ли така?

— О, да…

— Ще я имаш. Сигурен съм.

Имаше нещо… приятно в това. Стори му се, че чува как в далечината сладки гласове напяват скверни слова. Сребърни звънчета… бели лица… гласът на Рути Крокет. Почти я виждаше как надига с шепи цицките си, кара ги да изхвъркнат от деколтето на пуловера като съзрели бели полукълба и нашепва: Целувай ги, Дъд… хапи ги… смучи ги…

Сякаш се давеше. Давеше се в обрамчените с червено очи.

Когато непознатият пристъпи към него, Дъд разбра всичко и го посрещна с радост, а сетне дойде болката, прекрасна като сребро, зелена като тихи и бездънни води.

9.

Ръката му трепереше и вместо да стиснат бутилката, пръстите му я катурнаха от бюрото. Тя се стовари с глух удар върху зеления килим и остана да лежи там, разливайки с бълбукане спиртното си съдържание.

Отец Калахан изруга и се наведе да я вдигне, преди уискито да се разлее окончателно. И без това не бе останало много. Отново намести спасеното питие върху бюрото (този път далече от ръба) и се запъти към кухнята да потърси под мивката парцала и препарата за чистене на петна. Не биваше мисис Кърлис да открива петно от разсипано уиски край бюрото му. Топлото съчувствие в погледа й бе просто непоносимо през дългите сиви утрини, когато го налягаше униние…

Махмурлук, искаш, да кажеш.

Добре де, тъй да е — махмурлук. Моля, нека да сме начисто. Опознай истината и тя ще те освободи. Ура, да развъртим пестници за истината.

Откри шише с нещо, наречено „Е-Вап“ — звучеше досущ като болезнено повръщане („Е-Вап!“ — изграчи старият пияница, като едновременно се издрайфа и напълни гащите). Взе го и се върна в кабинета. Стъпваше съвсем твърдо. Почти. Гледайте сега, ще мина по тая бяла линия чак до светофара.

За своите петдесет и три години отец Калахан изглеждаше твърде представително. Имаше посребрена коса и ясни сини очи (с червени жилки напоследък), весели ирландски бръчици по слепоочията, волеви устни и още по-волева трапчинка на брадата. Понякога сутрин се гледаше в огледалото и си мислеше, че като навърши шейсет години, ще зареже църквата и ще замине за Холивуд да затъмни славата на Спенсър Трейси.

— Отец Фланаган, къде си, когато ни трябваш? — промърмори той и клекна до бюрото.

Примижа, прочете инструкцията на етикета и сипа две пълни капачки „Е-Вап“ върху петното. Течността веднага се разпени и побеля. При тази гледка отец Калахан леко се разтревожи и пак прочете етикета.

— За най-устойчивите петна — изрече той с мощния, звучен глас, който му бе спечелил невиждана популярност, след като паството дълги години бе слушало горкия стар отец Хюм да фъфли страдалчески през ченетата си, — оставете препарата да действа от седем до десет минути.

Изправи се и пристъпи до прозореца на кабинета, през който се виждаше Елм Стрийт и в далечината тъмнееше силуетът на църквата „Сейнт Ендрю“.

Добре, добре, помисли той. Това е положението идва неделя вечер и пак съм пиян.

Благослови ме, отче, защото съгреших.

Ако караш лека-полека и продължаваш да работиш (в дългите самотни вечери отец Калахан работеше върху своите Записки. Занимаваше се с тях вече почти седем години и уж възнамеряваше да пише книга за католическата църква в Нова Англия, но от време на време подозираше, че така и няма да я напише. Всъщност Записките и алкохолните му проблеми бяха възникнали по едно и също време. Битие 1:1 — „В началото бе уискито и отец Калахан каза: Да бъдат Записките“), почти не усещаш бавното вкореняване на алкохолизма. Можеш да приучиш ръката си да не долавя как олеква бутилката.

Вече цял ден не съм се изповядвал. Беше единайсет и половина, зад прозореца се виждаше само плътен мрак, прорязван единствено от лъча на уличната лампа пред църквата. Сякаш всеки миг под нея щеше да се появи с танцова стъпка Фред Астер — с цилиндър, фрак, гети, бели обувки и бастунче в ръката. Посреща го Джинджър Роджърс. Двамата подхващат валс под звуците на сантименталната песен „И пак Е-Вап ми вдъхва космическа печал“.

Той притисна чело към стъклото и остави красивото си лице, което в някои отношения бе неговото проклятие, да се отпусне в изражение на объркване и умора. Аз съм пияница и калпав свещеник, отче. Зад затворените си клепачи виждаше сумрака на изповедалната кабинка, усещаше как пръстите му открехват малкото прозорче и отмятат завесата от всички тайни на човешката душа, долавяше мириса на лак, на кадифе от скамейките за коленичене и на старческа пот; устата му се изпълваше с блудкава слюнка.

Благослови ме, отче,

(аз счупих камиончето на брат ми, аз напердаших жената, аз надничах през прозореца на мисис Сойър, докато се събличаше, аз измамих, аз имах сладострастни помисли, аз, аз, аз)

защото съгреших.

Отвори очи и Фред Астер все още не се бе появил. Може би точно в полунощ. Сега градчето спеше. Освен…

Надигна поглед. Да, там горе светеше. Помисли си за малката Бауи — не, вече се казваше Макдугьл — признаваща с тънко задъхано гласче, че е удряла бебето си, а когато той запита колко пъти, сякаш усети (едва ли не чу) как в главата й се въртят зъбни колелца и умножават пет по десет или сто по десет. Жалък образец на човешкия род. Калахан лично бе кръстил бебето. Брат во Христе Рандал Макдугъл. Най-вероятно заченат върху задната седалка в колата на Ройс Макдугъл след последната прожекция на лятното кино. Дребно, пискливо създание. Чудеше се дали се е досещала, че в онзи миг му се иска да протегне ръце през прозорчето, да сграбчи оттатък тръпнещата душа и да стиска, да мачка, докато я накара да закрещи. Покаянието ти е шест яки шамара и един хубав ритник по задника. Върви си и не греши повече.

— Тъпо — изрече той.

Ала в изповедалната кабинка не беше само тъпо; не чуждите грехове го потрисаха и тласкаха към широката членска маса на клубовете „Католически свещеници, приятели на шишето“ и „Рицари на Бялото конче“. Смазваше го упоритата, бездушна, устремна машина на църквата, повлякла всички дребни и злобни грехове в безконечната си совалка към небесата. Смазваше го ритуалното примирение със злото в днешната църква, заинтересувана главно от социалните беди; монотонно изричаното покаяние на стари дами, чиито родители някога са говорили европейски езици. Смазваше го реалното присъствие на злото в кабинката — също тъй реално както мирисът на вехто кадифе. Но това бе тъпо, празноглаво зло, за което няма ни отдих, ни прошка. Хрущенето на юмрук върху бебешко лице, срязаната с джобно ножче гума, побоят в бара, слагането на бръснарски ножчета в ябълките за празника на Вси светии, всички гнусотии, които човешкият ум може да избълва от безконечните си лабиринти. Господа, всичко ще се оправи, ако имаме по-добри затвори. По-добри ченгета. По-добра администрация. По-добър контрол над раждаемостта. По-добри методи за стерилизация. По-добри аборти. Господа, ако изтръгнем този зародиш от утробата сред кръв и плетеница от неоформени ръце и крака, той няма да порасне, за да пребие с чук някоя стара дама. Дами, ако вържем този мъж на специален електрифициран стол и го изпечем като пържола в микровълнова фурна, той вече не ще има възможност да измъчва до смърт малки момченца. Сънародници, ако приемете този законопроект за генетичен контрол, аз гарантирам, че никога вече… Мръсотия.

Вече от доста време, може би от три години насам, истинското положение му ставаше все по-ясно. То придобиваше яркост и отчетливост като филм, който бавно идва на фокус, докато всеки образ изпъкне на екрана. Душата му копнееше за предизвикателство. Младите свещеници си имаха противници: расова дискриминация, равноправие за жените и дори за хомосексуалистите; бедност, безумие, престъпност. Не можеше да ги понася. Единствените социално ориентирани свещеници, с които се чувстваше сравнително добре, бяха борците против войната във Виетнам. Сега, след като каузата им бе потънала в забрава, те се събираха да побъбрят за походи и митинги както престарели съпрузи си припомнят медения месец или първото си пътуване с влак. Но Калахан не беше нито млад свещеник, нито стар; озоваваше се в ролята на традиционалист, който вече не може да вярва дори в основата на първоучението. Искаше да поведе дивизия от армията на… на кого? На Бога, на доброто, на правдата, различни названия на едно и също нещо — в битката срещу ЗЛОТО. Искаше комюникета и военни колони, а не да зъзне пред супермаркетите и да раздава позиви за бойкот на салатата или стачка срещу гроздето. Искаше да види ЗЛОТО без измамните му одежди, с открито и пределно ясно лице. Искаше да се вкопчи в него гърди срещу гърди, като Мохамед Али против Джо Фрейзър, „Селтикс“ срещу „Никс“, Яков срещу ангела. Искаше схватката да е чиста, без да му се пречка политиката, която възсядаше всяко обществено движение като уродлив сиамски близнак. Искаше го, откакто пожела да стане свещеник, а призванието му бе дошло още на четиринайсетгодишна възраст с пламенното въодушевление от историята на свети Стефан, първият християнски мъченик, който бил пребит с камъни от тълпата и в мига на смъртта си зърнал Христос. Раят изглеждаше скучен в сравнение с блаженството да се сражаваш — и може би да загинеш — служейки на Спасителя.

Ала сражения нямаше. Имаше само смътни, неопределени сблъсъци, и ЗЛОТО идеше не с едно, а с безброй лица — все кухи и най-често идиотски ухилени, с капещи от устата лиги. Всичко го караше да мисли, че в света изобщо няма ЗЛО, а само зло или може би дори (зло). В пристъпи на съмнение започваше да подозира, че Хитлер е бил просто злобен бюрократ, а самият Сатана — малоумен тип с недоразвито чувство за хумор, от ония, които смятат за безкрайно смешно да подхвърляш на чайките бомбички, обвити с хляб.

Всички велики обществени, морални и духовни сражения на епохите изкипяваха и на дъното оставаше само Санди Макдугъл, която запокитва сополивото си хлапе в ъгъла, а хлапето ще порасне и на свой ред ще запокитва хлапета в ъгъла, безкраен свят, алилуя, хляба насъщен дай ни днес, ама и масълцето не забравяй. Аве Мария, майко Божия, помогни ми да спечеля в това състезание с вехти таратайки.

Всичко бе безнадеждно тъпо. Бе просто ужасяващо с пагубните си последици за всяко смислено определение на живота, а може би дори и на рая. Какво ли пък беше там? Цяла вечност, изпълнена с религиозни лотарии, увеселителни влакчета и небесни надбягвания — това ли?

Погледна към стенния часовник. Шест минути след полунощ, а навън още нямаше и следа от Фред Астер и Джинджър Роджърс. Поне Мики Руни да се беше показал. Нищо де, препаратът сигурно вече бе изсъхнал. Щеше да го изчисти с прахосмукачката, та мисис Кърлис да не гледа с жалостиво лице и животът щеше да продължи. Амин.

1.

Във вторник след третия час Мат отскочи до канцеларията и завари там Бен Миърс.

— Здрасти — каза Мат. — Подранил си.

Бен стана от стола и протегна ръка.

— Семейна черта. Слушай, сигурен ли си, че хлапетата няма да ме изядат?

— Няма страшно — каза Мат. — Идвай.

Видът на Бен леко го изненада. Беше се облякъл с елегантно спортно сако и сив памучен панталон. Удобни, почти неносени обувки. Мат бе канил в училище и други литератори — обикновено те идваха облечени как да е, а понякога направо приличаха на смахнати. Преди година бе помолил една сравнително известна поетеса, която четеше лекции в Мейнския университет, да гостува в класа му и да разкаже за творчеството си. Тя бе пристигнала с панталон за колоездене и обувки с висок ток. Сякаш подсъзнателно заявяваше: вижте ме, аз се преборих със системата. Волна съм като вятъра.

Уважението му към Бен се изкачи с още едно стъпало по-нагоре. След тридесет и три години учителски труд твърдо смяташе, че никой не може да се пребори със системата и да спечели, само наивниците вярваха, че са излезли начело.

— Приятна сграда — каза Бен, докато вървяха по коридора. — Няма нищо общо с гимназията, където учих преди години. Там повечето прозорци приличаха на амбразури.

— Грешка номер едно — поправи го Мат. — Не бива да говориш за сграда. Това е „учебно заведение“. Черната дъска се нарича „нагледно пособие“. А хлапетата са „хомогенен образователен колектив на юношеска възраст“.

— Каква радост за тях — ухили се Бен.

— Голяма радост, нали? Посещавал ли си колеж, Бен?

— Опитах. Специалност изкуствознание. Но там всичко живо си играеше на интелектуална гоненица, изглежда, смятаха, че щом развъртиш срещу ближния бойната томахавка, тутакси ставаш обичан и известен. Затова зарязах учението. Преди да излезе „Дъщерята на Конуей“ по цял ден товарех камиони с кока-кола.

— Кажи го на децата. Ще им бъде интересно.

— Харесваш ли си професията? — запита Бен.

— И още как. Ако не я харесвах, щях да съм пропилял четирийсет години от живота си.

Гръмко отекна звънецът за последния час. Коридорът бе опустял, само един ученик неохотно се влачеше по посока на изрисуваната върху стената стрелка с надпис „Дърводелска работилница“.

— Как сте с наркотиците? — запита Бен.

— Намират се. Като във всяко американско училище. Обаче с пиенето си имаме повече ядове.

— А с марихуаната?

— Лично аз не я смятам за сериозен проблем, а и директорът е на същото мнение, когато обърне две-три чашки. Доколкото знам, преподавателят по професионално ориентиране, един от най-добрите ни учители, от време на време припалва и се отправя към блажените видения. И аз съм опитвал. Ефектът е приятен, но после имам киселини в стомаха.

— И ти ли?

— Шшшт — каза Мат. — Големият брат подслушва навсякъде. Освен това стигнахме до стаята.

— Олеле.

— Не се стягай — рече Мат и го въведе. — Добро утро, приятели — поздрави той двадесетината ученици, вперили погледи в Бен. — Това е мистър Бен Миърс.

2.

Отначало Бен помисли, че е сбъркал къщата.

Беше сигурен, че когато го покани на вечеря, Мат Бърк спомена за малка сива къщичка до червена тухлена сграда, но от прозорците на този дом се лееха ритмите на оглушителен рокендрол.

Потропа с потъмнялото медно чукче, не чу отговор и потропа отново. Този път музиката позатихна и гласът на Мат изрева:

— Отворено е! Влизай!

Бен влезе, като се озърташе любопитно. Входната врата се отваряше право към малко холче, обзаведено в стил „вехт американски битпазар“, сред което биеше на очи невероятно стар телевизор марка „Моторола“. Музиката гърмеше от стереоуредба с четири говорителя.

От кухнята изскочи Мат, пременен с червено-бяла карирана престилка. Подир него долетя ароматът на сос за спагети.

— Извинявай за шума — каза Мат. — Малко недочувам. Затова го засилвам.

— Приятна музика.

— Падам си по рока още от времето на Бъди Холи. Чудесна музика. Гладен ли си?

— Аха — каза Бен. — Още веднъж благодаря за поканата. Откакто пристигнах в Сейлъм’с Лот, май съм изял повече, отколкото за последните пет години.

— Тукашните хора са дружелюбни. Надявам се, че нямаш нищо против да вечеряме в кухнята. Преди два месеца един пътуващ антиквар ми предложи двеста долара за масата в столовата. Още не съм намерил време да купя нова.

— Не възразявам. Аз съм кухнеядец от стар кухнеядски род.

Кухнята беше педантично чиста. На малката печка с четири плочи къкреше тенджерка със сос, а спагетите вдигаха пара в голяма цедка над мивката. Върху сгъваема масичка бяха подредени разнокалибрени чинии и чаши с образи на герои от мултфилми — чаши от конфитюр, развеселено помисли Бен. С тази мисъл последните задръжки изчезнаха и той се почувства у дома.

— В шкафчето над мивката има бърбън, уиски и водка — каза Мат и за по-сигурно посочи с ръка. — В хладилника ще се намери и нещичко за коктейли. Но се боя, че ако искаш нещо по-специално…

— За мен бърбън и чиста вода.

— Самообслужвай се. Аз ще сервирам тоя буламач.

Докато си наливаше, Бен каза:

— Харесаха ми твоите хлапета. Задаваха умни въпроси. Трудни, но умни.

— Като например откъде си намирате идеи? — запита Мат, имитирайки съблазнителното детинско глезене на Рути Крокет.

— Тя е парче и половина.

— Споделям оценката. В хладилника зад ананасовите резени има бутилка „Лансърс“. Купих я специално за случая.

— Слушай, не трябваше…

— Я стига, Бен. Да не мислиш, че в Лот всеки ден ни гостуват знаменити писатели?

— Звучи малко екстравагантно.

Бен допи питието, пое от Мат чиния спагети, заля ги със сос и се зае да ги намотава на вилицата.

— Фантастично — възкликна той. — Мамма миа!

— Естествено — кимна Мат.

Бен сведе очи към чинията си, която се бе изпразнила с поразителна бързина. Малко засрамен, той избърса устни.

— Още малко?

— Половин чиния, ако може. Спагетите са страхотни.

Мат му поднесе препълнена чиния.

— Ако не ги изядем, котаракът ще им види сметката. Пустото му животно вече тежи десет кила и едва се дотътря до паничката.

— Господи, как не съм го видял досега?

— Скитосва — усмихна се Мат. — Роман ли пишеш сега?

— Литературно-документален — каза Бен. — Между нас казано, пиша го за пари. Изкуството е чудесно нещо, но ми се иска поне веднъж и аз да ударя голямата печалба.

— И какви са изгледите?

— Мрачни.

— Да минем в хола — предложи Мат. — Там креслата са на буци, но все ще ни е по-удобно, отколкото върху тия кухненски столове на мъченията. Нахрани ли се?

— Иска ли питане?

В хола Мат зареди автоматичния грамофон с камара плочи и се захвана да пали огромна лула от възловата кратунка. След като се справи що-годе задоволително с начинанието (седнал сред грамаден облак дим), той погледна Бен.

— Не, оттук не се вижда.

Бен рязко извърна глава.

— Какво?

— Марстъновият дом. Обзалагам се на пет цента, че заради него гледаше през прозореца.

— Пасувам — отвърна Бен с нервен смях.

— За градче като нашето ли пишеш?

— За градчето и хората — кимна Бен. — Описвам поредица от сексуални убийства и наранявания. Ще започна с едно от тях и ще го развия до най-малки подробности от началото до края. Ще натрия носа на читателя в цялата мръсотия. Тъкмо бях почнал да нахвърлям плановете за този епизод, когато изчезна Ралфи Глик и това ме… е, потресе ме доста дълбоко.

— Изчезванията от трийсетте години ли си взел за основа?

Бен го погледна изпитателно.

— Знаеш ли нещо за тях?

— О, да. Както и мнозина от по-старите кореняци. По онова време още не бях в Лот, но Мейбъл Уъртс, Глинис Мейбъри и Милт Кросън помнят всичко. Някои от тях вече са си направили изводи.

— Какви изводи?

— Не се занасяй, Бен. Изводите са очевидни, нали?

— Навярно имаш право. Когато къщата е била обитавана, за десет години са изчезнали четири хлапета. Отминават трийсет и шест години, горе пак се заселват хора и тутакси изчезва Ралфи Глик.

— Мислиш ли, че е съвпадение?

— Предполагам — предпазливо каза Бен. В ушите му сякаш отекваше предупреждението на Сюзън да внимава. — И все пак е странно. Просто за сравнение прегледах всички броеве на „Бележник“ от 1939 до 1970 година. Изчезнали са три хлапета. Едното избягало от къщи и по-късно го открили да работи в Бостън — било на шестнайсет, но изглеждало по-голямо. Второто било извадено от водите на Андроскогин след едномесечно търсене. А третото се оказало закопано край шосе 116 недалече от Гейтс Фолс, изглежда, е било блъснато от невнимателен шофьор. И трите случая са ясни.

— Може би и сегашното изчезване ще се изясни.

— Може би.

— Но не ти се вярва. Какво знаеш за онзи Стрейкър?

— Нищичко — каза Бен. — И даже не съм сигурен дали искам да го видя. В момента съм се заел доста успешно с книгата, а тя е свързана с определена представа за Марстъновия дом и неговите обитатели. Току-виж съм изхвръкнал от релсите, ако открия, че Стрейкър е най-обикновен търговец, в което всъщност не се и съмнявам.

— Мисля, че няма такава опасност. Знаеш ли, той днес откри магазина. Доколкото чух и Сюзи Нортън е наминала с майка си… по дяволите, почти цялата женска половина от градчето отскочи дотам да хвърли едно око. Според безупречната информация на Дел Марки, даже Мейбъл Уъртс докуцукала до центъра. Казват, че Стрейкър бил поразителен. Наконтен, изключително любезен и напълно плешив. Отгоре на всичко — очарователен. Даже успял да продаде туй-онуй.

Бен се усмихна.

— Чудесно. А видял ли е някой и втория човек?

— Предполага се, че е на делова обиколка.

— Защо да се предполага?

Мат смутено сви рамене.

— Не знам. Сигурно цялата работа е съвършено нормална, но Марстъновият дом ме тревожи. Двамата сякаш специално са го търсили. Както казваш, той е като идол, приклекнал високо над хълма.

Бен кимна.

— А на всичко отгоре, ето че пак изчезва дете — продължаваше Мат. — Да не забравяме и брат му Дани. Починал в полунощ. От злокачествена анемия.

— Какво странно има в това? Вярно, голямо нещастие, но…

— Бен, моят домашен лекар е младеж на име Джими Коди. Преподавал съм му навремето. Беше страхотен хулиган, но стана добър лекар. Ще ти кажа нещо, обаче между нас да си остане. Клюка е. Непотвърден слух.

— Разбрано.

— Посетих го за преглед и между другото споменах, че тая история с малкия Глик е направо жесток удар за родителите, особено след изчезването на по-малкия. Джими ми каза, че с Джордж Горби са обсъждали заболяването. Момчето несъмнено било анемично. Според него момче на тая възраст трябвало да има от осемдесет и пет до деветдесет и осем на сто червени кръвни телца. А при Дани били спаднали на четиридесет и пет процента.

— Ужас — възкликна Бен.

— Биели му витамин B12, хранели го с телешки черен дроб и изглежда, че му се отразявало добре. Канели се да го изпишат на другия ден. И ненадейно момчето пада мъртво.

— Гледай да не те чуе Мейбъл Уъртс — каза Бен. — Ще вземат да й се привиждат диваци с отровни стрели из парка.

— Само на теб го казвам. И не възнамерявам да споделям с никой друг. Впрочем, на твое място бих си мълчал за темата на книгата. Ако те пита Лорета Старчър, кажи, че пишеш за архитектурата.

— Вече получих подобен съвет.

— От Сюзън Нортън, несъмнено.

Бен погледна часовника си и стана.

— Добре, че спомена Сюзън…

— Паунът разперва опашка — усмихна се Мат. — Всъщност и аз трябва да отскоча до училището. Репетираме трето действие на училищната пиеса, актуална съвременна комедия, озаглавена „Проблемите на Чарли“.

— И с какво си има проблеми?

— С младежките пъпки — ухили се Мат.

Докато крачеха към вратата, Мат смъкна от закачалката вехто университетско яке, Бен си помисли, че прилича не толкова на саможив преподавател по английски, колкото на застаряващ треньор по лека атлетика. Издаваше го само лицето — интелигентно, но мечтателно и някак невинно.

— Слушай — каза Мат, когато излязоха навън, — имаш ли планове за петък вечер?

— Не знам — поколеба се Бен. — Мислех да идем на кино със Сюзън. Тук май няма какво друго да прави човек.

— Аз мога да измисля нещо по-интересно — каза Мат. — Да оформим тричленна делегация и да отидем до Марстъновия дом за среща с новия собственик. От името на градската общественост, разбира се.

— Естествено — кимна Бен. — Нормална проява на любезност, нали?

— Както нашите прадеди са впрягали каруцата да поздравят новия съсед — потвърди Мат.

— Ще спомена на Сюзън. Мисля, че ще й хареса.

— Добре.

Докато ситроенът се отдалечаваше с тихо бръмчене, Мат размаха ръка. Бен му отвърна с двукратно натискане на клаксона, сетне червените светлини на колата изчезнаха зад завоя.

Мат постоя на верандата почти цяла минута след като шумът на двигателя бе заглъхнал. Стоеше с ръце в джобовете и гледаше към къщата върху хълма.

3.

В четвъртък вечер нямаше репетиция и около девет часа Мат отскочи да изпие две-три бири при Дел. Щом онзи проклетник Джими Коди не искаше да му предпише нещо против безсъницата, щеше да се заеме със самолечение.

В почивните дни на оркестъра клиентелата беше оскъдна. Мат зърна само трима познати: Крейг Невестулката с чаша бира в ъгъла; Флойд Тибитс, навъсен като буреносен облак (тази седмица бе разговарял три пъти със Сюзън — два пъти по телефона и веднъж насаме в хола на семейство Нортън, но нито един от разговорите не бе минал успешно) и Майк Райърсън, облегнат на стената в едно от крайните сепарета.

Мат се приближи към бара, където Дел Марки бършеше чаши и гледаше по телевизията „Железният човек“.

— Здрасти, Мат. Как я караш?

— Горе-долу. Тая вечер май няма навалица.

Дел сви рамене.

— Ъхъ. Лятното кино в Рейтс Фолс прожектира филм с мотоциклети и пукотевица. Няма как да ги конкурирам. Чаша или каничка?

— Нека да е каничка.

Дел наля, махна пяната и добави още пет сантиметра. Мат плати и след кратко колебание се отправи към сепарето на Майк. Както почти всички младежи в градчето, Майк бе минал през неговите уроци по английски и Мат го харесваше. При средните си способности момчето бе показвано много добри резултати, защото се стараеше, а когато не разбираше нещо, питаше и разпитваше, докато му стане ясно. Освен това имаше ведро, искрящо чувство за хумор и приятна самобитност, която го правеше любимец на преподавателите.

— Здрасти, Майк — каза Мат. — Може ли да седна при теб?

Майк Райърсън вдигна очи и Мат усети как изненадата го разтърсва като електрически шок. Първата му реакция бе: Наркотици. От най-тежките.

— Разбира се, мистър Бърк. Сядайте.

Гласът му звучеше безжизнено. Върху ужасяващото пепеляво лице изпъкваха тъмните кръгове под очите. Самите очи изглеждаха разширени и трескави. В сумрака на кръчмата ръцете му бавно пълзяха по масата като ръце на призрак. Чашата бира стоеше недокосната пред него.

— Как си, Майк? — запита Мат и си наля бира, като се мъчеше да овладее треперещите си ръце.

Животът му открай време бе приятно умерен, като диаграма с леки повишения и спадове (а дори и спадовете съвсем се бяха загладили след смъртта на майка му преди тринайсет години). Едно от малкото нарушения на този покой бе мисълта за печалната съдба на някои негови ученици. Били Ройко, загинал при падане на хеликоптер във Виетнам два месеца преди да подпишат примирието; Сали Гриър, една от най-умните и весели ученички, убита от пияния си приятел, когато му казала, че иска да скъсат; Гари Колман, ослепял от някаква загадъчна атрофия на очния нерв; Дъг Мейбъри, единственото свястно момче в целия си малоумен род — удавен на плажа Олд Орчард; и плюс всичко това — наркотиците, малката смърт. Не всички нагазили във водите на Лета потъваха окончателно, ала не бяха и малко — хлапета, превърнали сънищата в насъщен хляб.

— Как съм ли? — бавно изрече Майк. — Не знам, мистър Бърк. Не много добре.

— С какъв боклук си се натъпкал, Майк? — кротко запита Мат.

Майк го изгледа озадачено.

— Наркотик — поясни Мат. — Фенамин? ЛСД? Кокаин? Или…

— Не съм взимал наркотик — каза Майк. — Мисля, че съм болен.

— Наистина ли?

— Никога не съм опитвал сериозно — каза Майк и думите сякаш му струваха огромни усилия. — Само марихуана, ама то беше преди четири месеца. Болен съм… май от понеделник. Разбирате ли, в неделя вечерта заспах на Хармони Хил. Събудих се чак в понеделник сутринта. — Той бавно поклати глава. — Чувствах се като пребит. И досега не мога да се оправя. С всеки ден май става по-зле.

Майк въздъхна и свистенето на въздуха в гърлото му го разтърси цял като съсухрено листо върху ноемврийски клен. Разтревоженият Мат се приведе напред.

— Значи е станало след погребението на Дани Глик?

— Аха. — Майк отново го погледна. — Върнах се да довърша работата, обаче след като всички си тръгнаха, онзи шибан… извинявайте, мистър Бърк… Роял Сноу така и не се появи. Чаках го дълго и сигурно тогава ме е прихванало, защото оттам насетне всичко е… ох, главата ме боли. Трудно ми е да мисля.

— Какво си спомняш, Майк?

— Какво си спомням ли?

Майк надникна в златистите дълбини на бирената чаша и се загледа в мехурчетата, които се откъсваха от стените, за да изплуват и да изчезнат.

— Спомням си, че пях — каза той. — Най-сладката песен, която някога съм чувал. И сякаш… сякаш се давех. Но приятно. Само да не бяха очите. Очите.

Той стисна лактите си с длани и замълча; Мат се приведе напред.

— Чии очи?

— Бяха червени. О, страшни очи.

— Чии?

— Не помня. Нямаше очи. Сънувал съм. — Майк прогони мисълта и Мат сякаш усети физическото му усилие да го стори. — Нищо не помня за неделната нощ. В понеделник сутринта се събудих на голата земя и отначало даже не можах да се изправя, толкова бях уморен. Но накрая станах. Слънцето изгряваше и се боях да не би да ме изгори. Затова отидох в горичката край потока. Уморен бях. Ох, ужасно уморен. И пак заспах. Спах до… о, до четири или пет следобед. — Смехът му прозвуча тихичко, като шумолене на смачкана хартия. — Когато се събудих, целият бях в листа. Обаче се чувствах малко по-добре. Станах и се върнах при камионетката. — Майк бавно прокара длан по лицето си. — А с малкия Глик трябва да съм приключил в неделя вечер. Смешна работа, изобщо не си спомням.

— Какво си приключил?

— Гробът беше заровен, нищо, че Роял го нямаше. Изравнен, покрит с чимове и прочие. Хубава работа. Не помня как съм я свършил. Трябва да съм бил много болен.

— Къде беше в понеделник вечерта?

— У дома. Къде другаде?

— Как се чувстваше във вторник сутринта?

— Изобщо не се събудих. Проспах целия ден. Събудих се чак вечерта.

— Как беше тогава?

— Ужасно. Краката ми бяха като гумени. Опитах да си налея чаша вода и едва не паднах. За да ида до кухнята, трябваше да се подпирам на стените. Бях слаб като новородено коте. — Майк се намръщи. — За вечеря си отворих консервирана яхния, обаче не можах да хапна. Само като я гледах и ми призляваше. Както става след жестоко преливане.

— Нищичко ли не хапна?

— Помъчих се, но повърнах. Обаче ми стана малко по-добре. Излязох и се поразходих. После се върнах да си легна. — Пръстите му обикаляха по старите кръгли петна от чаши върху масата. — Преди да си легна, ме хвана страх. Като малко дете след приказки за Страшко и Торбалан. Обиколих и проверих дали всички прозорци са затворени. После си легнах, без да гася лампите.

— А вчера сутринта?

— Ммммм? Не… събудих се чак снощи в девет. — Отново същият тих хартиен смях. — Спомням си, помислих, че ако я карам така, май изобщо няма да се събуждам. А това е, когато човек умре.

Мат го гледаше мрачно, Флойд Тибитс стана, пусна в грамофона четвърт долар и взе да избира песен.

— Странно — каза Майк. — Когато се събудих, прозорецът на спалнята беше отворен. Сигурно сам съм го сторил. Сънувах… някой стоеше навън и аз станах… станах да го пусна вътре. Както бих сторил за стар приятел, който е измръзнал или… или гладен.

— Кой беше?

— Аз просто сънувах, мистър Бърк.

— Но кого видя в съня си?

— Не знам. Канех се да хапна нещо, но само като си помислих и ми се придрайфа.

— Какво направи после?

— Гледах телевизия, докато свърши предаването на Джони Карсън. Стана ми малко по-добре. После си легнах.

— Затвори ли прозорците?

— Не.

— И спа цял ден?

— Събудих се по залез слънце.

— Слаб?

— Нямам думи. — Майк притисна лицето си с длан. Толкова ми е зле! — пресекливо възкликна той. — Хванал съм грип или нещо подобно, нали, мистър Бърк? Нали не е по-тежко заболяване?

— Не знам — каза Мат.

— Мислех, че една-две бири ще ми дойдат добре, но не мога да пия. Опитах и още първата глътка ме задави. Цялата седмица… всичко е като в кошмар. И се страхувам. Ужасно се страхувам.

Майк закри лицето си с длани и Мат разбра, че младежът плаче.

— Майк?

Мълчание.

— Майк. — С внимателни движения Мат отдръпна дланите му. — Искам тази вечер да дойдеш при мен. Ще спиш в гостната. Съгласен ли си?

— Добре. Все ми е едно — отвърна Майк и апатично избърса очите си с ръкав.

— А утре искам да дойдеш с мен при доктор Коди.

— Добре.

— Хайде. Да вървим.

Ставайки, Мат помисли дали да не се обади на Бен Миърс, но реши, че няма смисъл.

4.

— Влез — подвикна Майк Райърсън, когато Мат почука на вратата.

Мат влезе с пижама в ръцете.

— Малко ще ти е голяма, но…

— Няма нищо, мистър Бърк. Не спя с пижама. Майк беше по слипове и Мат видя, че цялото му тяло е ужасяващо бледо. Дъгите на ребрата изпъкваха под восъчната кожа.

— Завърти си главата, Майк. Насам.

Майк покорно извърна глава.

— Майк, откъде имаш тези белези?

Ръката на Майк докосна шията под ъгъла на челюстта.

— Не знам.

Мат се озърна неспокойно. После пристъпи към прозореца. Беше здраво затворен, но въпреки това той го побутна напред-назад с треперещи ръце. Отвън мракът се притискаше към стъклото.

— Повикай ме, ако през нощта имаш нужда от нещо. Каквото и да било. Даже ако сънуваш кошмар. Ще ме повикаш ли, Майк?

— Да.

— Говоря сериозно. Каквото и да било. Аз спя в края на коридора.

— Добре.

Колебливо, с чувството, че би трябвало да стори още нещо, Мат излезе от стаята.

5.

Изобщо не можа да заспи и единственото, което го удържаше да не позвъни на Бен Миърс, бе мисълта, че в пансиона на Ева всички са си легнали. Повечето наематели бяха възрастни и телефонният звън нощем означаваше, че някой е умрял.

Лежеше неспокойно и гледаше как светещите стрелки на будилника бавно пълзят от единайсет и половина към дванайсет. Наоколо цареше неестествена тишина — може би защото съзнателно дебнеше да чуе и най-лекия шум. Къщата беше стара и солидна, скърцането и пукотът на улягащи стени бяха отминали преди много години. Не се чуваше нищо освен цъкането на будилника и тихият шепот на вятъра отвън. В делничните вечери по Тагарт Стрийм Роуд не минаваха окъснели коли.

Това, което си мислиш, е чиста лудост.

Но малко по малко недоверието му се пропукваше. Естествено, като литератор най-напред бе помислил тъкмо за това, след като Джими Коди му описа заболяването на Дани Глик. Когато го спомена, и двамата се разсмяха. Може би сега щеше да си понесе наказанието за смеха.

Драскотини ли? Ония белези не бяха драскотини. Убождания бяха.

Човек научаваше отрано, че подобни неща са невъзможни; че случки като в „Кристабел“ на Колридж или в злокобните приказки на Брем Стоукър са само плод на развинтена фантазия. Разбира се, чудовища съществуваха — хора от шест държави с пръст върху термоядрения спусък, масови убийци, мъчители на деца. Но не това. Човек си има здрав разум. Дяволският знак върху женска гръд е просто бенка; човекът, който възкръснал от гроба и застанал пред жена си в погребални одежди, всъщност е страдал от локомоторна атаксия; таласъмът, който се криви и танцува в ъгъла на детската спалня, е най-обикновено смачкано одеяло. Някои църковници твърдяха даже че Бог, този престарял добър магьосник, вече е мъртъв.

Беше изцеден, почти съвсем обезкръвен. Никакъв звук от края на коридора. Спи като камък, помисли Мат. Е, защо пък не? Нали затова бе поканил Майк — поне една нощ да поспи спокойно, без да го тормозят… кошмари? Мат стана от леглото, щракна лампата и пристъпи към прозореца. Оттук се виждаше само връхчето на Марстъновия дом, посребрено от лунните лъчи.

Страх ме е.

Не, по-лошо — примираше от страх. През ума му прелитаха средствата за защита от немислимата болест: чесън, нафора, светена вода, разпятие, роза, течаща речна вода. Не разполагаше с никакъв свещен предмет. Беше методист, но не ходеше на черква и тайничко смяташе, че пастор Джон Грогинс е най-тъпият задник в целия западен свят.

Единственият религиозен предмет в къщата беше… От безмълвния дом долетяха тихо, но съвършено ясно думите, изречени от Майк Райърсън безизразно, като насън:

— Да. Влез.

Дъхът на Мат секна, после излетя навън с беззвучното свистене на сподавен вопъл. Призляваше му от страх. Стомахът му тегнеше като олово. Тестисите му се свиваха нагоре. Боже милостиви, що за твар канеха в неговия дом?

В тишината откъм гостната се прокрадна скърцането на прозоречна дръжка. После шум от триене на дърво в дърво — повдигаха прозореца.

Можеше да слезе. Да изтича и да грабне Библията от скрина в хола. Да се втурне обратно и да нахълта в гостната с високо вдигната Библия: В името на Отца и Сина, и Светия дух, повелявам ти да изчезнеш…

Но кой беше вътре?

Повикай ме, ако през нощта имаш нужда от нещо.

Но аз не мога, Майк. Стар съм. Страхувам се.

Нощта нахлу в главата му и сътвори сборище от кошмарни образи, танцуващи из сенките. Бели клоунски лица, огромни очи, остри зъби, силуети, които изплуват от сенките с дълги бели ръце и посягат към… към…

От гърдите му се изтръгна разтреперан стон и той оброни лице върху дланите си.

Не мога. Страхувам се.

Не би могъл да стане дори ако бронзовата дръжка на собствената му врата почнеше да се завърта. Парализиран от страх, той безумно съжаляваше, че снощи бе отишъл при Дел.

Страхувам се.

И сред страхотното натегнало безмълвие на къщата, докато седеше безпомощно на леглото с длани върху лицето, той чу звънкия, нежен и злобен смях на дете… а сетне мляскане.