Сенки под лунната светлина

3

Когато Оливия се свести, слънцето се беше спуснало ниско в небето. Лек вятър донасяше до ушите й далечни викове и откъслечни думи на неприлична песен. Надигайки се предпазливо, те хвърли поглед през платото. Видя пиратите, събрали се около голям огън, разпален извън развалините и сърцето й се преобърна, когато видя друга група да излиза отвътре, влачейки след себе си някакъв предмет, в който позна Конан. Те го подпряха на една от стените, очевидно все още здраво завързан и отново започнаха дълъг спор, по време на който се размахваха оръжия. Накрая го върнаха отново в останките на храма и продължиха да се наливат с пиво. Оливия въздъхна, тя поне знаеше, че кимериеца е още жив. Една нова мисъл й мина през главата. След като паднеше нощта, тя щеше да се промъкне в тези мрачни развалини и или щеше да го освободи, или самата щеше да падне в плен. Тя ясно разбираше, че нейното решение не се дължи само на егоистичен интерес.

С тази мисъл тя се осмели да изпълзи от скривалището си и да събере и похапне от ядките, които можеха да се намерят наоколо. И докато се занимаваше с това, изпита тревожното усещане, че някой я наблюдава. Бързо огледа скалите, а след това с тръпката на подозрението се промъкна до северния перваз на скалите и се взря в полюшващата се зелена маса под нея, където здрачът вече се бе спуснал. Не видя нищо; беше невъзможно тя самата да е била забелязана от някой, дебнещ из храстите. Въпреки това, тя определено долови горящия поглед на скрити очи и усещаше, че нещо живо и разумно знае за присъствието й и за мястото, където крие.

Изпълзя обратно до скривалището си сред високите скали и остана легнала там, наблюдавайки руините в далечината, докато те се скриха в здрача на спускащата се нощ, след което се постара да запомни посоката, в която се намираха, ръководейки се по пламъците на огъня, около който черни фигури скачаха и лудуваха, клатейки се пиянски.

Изправи се. Бе настъпил момента да предприеме опита си. Но преди това отново се прокрадна до северния ръб на скалите и пак погледна към гората, граничеща с плажа. И докато напрягаше зрение под слабата звездна светлина, тя замръзна и една ледена ръка докосна сърцето й.

Далече долу под нея нещо се движеше. Сякаш някаква черна сянка се бе отделила от другите, заобикалящи я сенки и бавно се изкачваше по отвесната скала — тяло с неопределена форма, трудно различимо в падналия здрач. Паника сграбчи Оливия за гърлото и тя с мъка надви писъка, който напираше на устните й. Извърна се и бързо започна да се спуска по южния склон.

Този бяг през сенките из скалите бе един кошмар, по време на който тя се подхлъзваше, задържаше и забиваше студените си пръсти в пукнатините на скалите. И докато разраняваше нежната си кожа и ожулваше меките си крайници по канарите, над които Конан с такава лекота я беше пренасял, тя отново осъзна колко силно зависи съществуването й от железните мускули на онзи варварин. Но тази мисъл проблесна и изчезна във водовъртежа на паническия ужас, който я бе обхванал.

Спускането й се стори безкрайно, но накрая краката й стъпиха на трева и без да осъзнава какво прави, тя се втурна към огъня, който светеше като червеното сърце на нощта. Докато бягаше, тя чу зад гърба си дъжд от камъни по склона и от този звук сякаш криле израснаха на петите й. Какъв точно бе отвратителния катерач, под чийто крака падаха камъните, тя даже не смееше да се опита да помисли.

Физическото усилие донякъде разся слепия й ужас и преди да стигне до руините главата й отново бе чиста, способността й да разсъждава се бе върнала, макар крайниците й да трепереха от умора.

Тя се отпусна на тревата и, извивайки тяло, изпълзя по корем до едно малко дърво, което бе останало пощадено от брадвите на пиратите. Скрита зад него, тя отново започна да ги наблюдава. Те бяха приключили с вечерята, но продължаваха да пият, загребвайки с оловни кани или украсени със скъпоценности чаши от меховете. Някои вече пиянски хъркаха из тревата, а други залитайки се бяха скрили в развалините на храма. Тя не можа да види Конан. Продължаваше да лежи, а по тревата и на листата над главата й падна роса. Мъжете край огъня все продължаваха да ругаят, да спорят и да играят хазартни игри. Бяха останали малко, повечето се бяха прибрали на завет за през нощта.

Тя лежеше и ги наблюдаваше с нерви опънати от напреже-нието на очакването, настръхнала от мисълта за другото, което може би на свой ред наблюдаваше нея и което може би… се прокрадваше зад гърба й. Времето бавно се точеше. Един по един пируващите се отпускаха в пиянски сън и ето, накрая, всички се бяха проснали безчувствени около бавно угасващия огън.

Оливия се колебаеше, но изведнъж се съживи към действие от гледката на далечна светлина, надигаща се зад дърветата. Луната изгряваше!

Със слабо възклицание тя се изправи и забърза към развалините. Кожата й настръхна, докато пристъпваше на пръсти през пияните пирати, проснали се покрай зеещата паст на портала. Вътре имаше много повече: те помръдваха и издаваха неразбираеми звуци в пиянския си сън, но никой не се събуди, докато тя се прокрадваше между тях. Радостно изхлипване замря на устните й, когато видя Конан. Кимериецът беше напълно буден, опрял гърба си на една колона, а очите му хвърляха отблясъци от слабия огън, чиято светлина все още проникваше през портала.

Подбирайки път между спящите, тя се приближи. Колкото и леко да бе стъпвала, той я чу; беше я видял още в момента, когато силуетът й за малко се бе показал на входа. Лека усмивка изпълзя на устните му.

Тя стигна до него и за един кратък миг се притисна в тялото му. Той долови върху гърдите си ударите на бързо биещото й сърце. През една широка пукнатина в стената се плъзна лунен лъч и във въздуха веднага се почувствува заряда на някакво трудно определимо напрежение. Конан го долови и се напрегна. Оливия също го долови и се вдърви. Спящите продължаваха да хъркат. Оливия бързо се наведе, издърпа кинжал от пояса на безчувствения му притежател и се захвана с Конан. Той беше завързан с въжета, използувани за опъване на платна — тежки и дебели, а възлите по тях бяха направени с моряшко умение. Изпаднала в отчаяние, тя продължаваше да реже, а лунната светлина бавно напредваше по пода към краката на сгушилите се между колоните черни фигури.

Дишането й излизаше с труд и на пресекулки от гърдите; китките на Конан вече бяха освободени, но лактите и краката му още не. Тя погледна към статуите покрай стените — чакащи, чакащи. Те сякаш я наблюдаваха с ужасяващото търпение на мъртъвци. Пияниците край краката й се помръдваха простенвайки. Лунната светлина се прокрадваше в голямата зала и вече докосваше черните крака. В този момент въжетата паднаха от ръцете на Конан и поемайки кинжала от нея, с един мощен замах той освободи свързаните си крака. Надигна се от колоната и разкърши крайници без да обръща внимание на болките от възстановяващото се кръвообращение. Оливия се свиваше приклекнала до него, треперейки като лист. Дали бе игра на светлината, но докосвайки очите на статуите, тя сякаш ги изпълваше с огън и те пламтяха като въглените на жарава в тъмнината на залата.

Конан рязко се раздвижи като котка от джунглата. Той взе меча си от купа оръжия наблизо, леко вдигна в ръце Оливия и безшумно се плъзна към една пукнатина, зейнала в обраслата с растителност стена.

Те не бяха разменили нито дума. Носейки я в ръцете си, Конан бързо се отправи по обляната в лунна светлина поляна. Прегърнала го през врата, дъщерята на Офир затвори очи, сгушвайки тъмната си къдрава глава върху масивното му рамо. Блажено чувство на сигурност я обхвана.

Въпреки товара си, кимериецът бързо прекоси платото и Оливия, отваряйки очи, забеляза, че минават през сянката, хвърляна от скалите.

— Нещо се изкатери по стените — прошепна тя. — Чух го да си прави път, докато аз слизах.

— Ще трябва да поемем риска — изръмжа той.

— Не ме е страх… сега — въздъхна тя.

— Но не те беше страх и когато дойде да ме освободиш — отговори й той. — Кром, какъв ден само! Такива пазарлъци и кавги никога не бях чувал. Едва не оглушах. Аратус искаше да ми пререже гърлото, а Иванос не се съгласяваше, повече за да му се противопостави, защото го мрази. Цял ден се джафкаха и оплюваха и толкова бързо се напиха, че не можаха да решат как да постъпят…

Той неочаквано спря застанал като бронзова статуя под лунната светлина. С бързо движение леко хвърли момичето настрани и зад себе си. Изправяйки се на колене в тревата, тя изпищя от разкриващата се пред нея гледка.

Из сенките под скалите излезе клатеща се чудовищна сянка… едно човекоподобно страшилище — гротескна игра на природата.

Очертанията му не бяха нечовешки. Но лицето му, осветявано от луната, беше лице на звяр — с тясно разположени очи, разширени ноздри и огромна уста с отпуснати устни, през които проблясваха страхотни зъби. Покриваше го разбъркана сива козина, прошарена със сребро, която блестеше под луната, а огромните му безформени лапи висяха близо до земята. Туловището му бе грамадно — стоейки на късите си извити крака, удължената му глава се издигаше над мъжа, който се бе изправил срещу него; широчината на косматите гърди и гигантските рамене бе замайваща, страшните ръце бяха като дънери, сплели корените си.

В очите на Оливия всичко това сякаш плуваше в лунната светлина. Това, значи, бе краят на пътя? Защото кое човешко същество би могло да устои на яростта на тази космата планина от мускули и жестокост? И въпреки това, докато гледаше в безмълвен ужас бронзовата фигура, изправила се срещу чудовището, тя долови някакво сродство между противниците, което беше направо отблъскващo! Това беше не толкова сблъсък между човек и звяр, колкото конфликт между две диви същества, еднакво безмилостни и еднакво кръвожадни. Блесвайки с белите си зъби, чудовището се хвърли в атака.

Грамадните ръце широко се разпериха, изумително бързи за огромното тяло и кривите крака.

Реакцията на Конан бе така светкавична, че очите на Оливия просто не можаха да я проследят. Тя видя само, че той се изплъзва от смъртоносния захват и че мечът проблесна като кехлибарена мълния, отсичайки едната от протегнатите ръце между рамото и лакътя. Струя кръв плисна върху тревата, когато отсечения крайник падна, конвулсивно потрепвайки, но в момента на удара другата кошмарна ръка се вкопчи в черната грива на Конан.

Само железните мускули на кимериеца попречиха врата му да бъде пречупен в същия миг. Лявата му ръка се стрелна напред и се впи в широката шия на звяра, а лявото му коляно се заби със сила в косматия му корем. Започна страхотна схватка, която макар и да продължи кратко, на парализираното момиче се стори цяла вечност.

Маймуната продължаваше да държи Конан за косата и го притегляше към зъбите, които блестяха под лунната светлина. Кимериецът се противопоставяше на това усилие опрял се на желязната си лява ръка, подпряна в шията на звяра, а мечът в дясната му ръка се забиваше и забиваше в слабините, гърдите и корема на противника му. Чудовището поемаше ударите без да издаде звук и без да отслабва видимо от кръвта, изхвърляна от кошмарните рани. Много бързо страшната му сила преодоля опората, която за момент Конан поддържаше с ръка и коляно. Неумолимо ръката на Конан започна да се огъва под силата, с която бе притискан, все по-близо и по-близо биваше притеглян към лигавите челюсти, които се готвеха да отнемат живота му. Горящите очи на варварина вече се намираха почти срещу налетите с кръв очи на маймуната. С последни сили Конан се опитваше да измъкне дълбоко забития в косматото тяло меч и в този момент челюстите, по които бе избила пяна, спазматично щракнаха в лицето му и той бе захвърлен на тревата от агонизиращите конвулсии на чудовището.

Полуприпаднала, Оливия видя как маймуната се хвърля и гърчи по земята, уловила се почти по човешки за стърчащия от тялото й меч. След малко огромното туловище се разтърси и отпусна.

Конан се изправи и накуцвайки се приближи до трупа. Кимериецът дишаше тежко и вървеше като човек, чийто стави и мускули са били извивани до предела на издръжливостта. Той опипа окървавения си скалп и изруга при вида на дългите, черни и потънали в кръв кичури, стиснати в лапата на чудови-щето.

— Кром! — изпъшка той. — Чувствам се като че ли са ме изтезавали! По-скоро бих се бил с дузина мъже. Още миг и щеше да ми отгризе главата. Дявол го взел, изскубна ми цяла шепа коса из корен.

Той се хвана за меча си с две ръце и с мъка го освободи от тялото, в което бе забит. Оливия се приближи, хвана го за ръката и с широко отворени очи се загледа в проснатото чудовище.

— Какво… какво е това? — прошепна тя.

— Сива човекомаймуна — изсумтя Конан. — Тъпа, но човекоядна. Обитават хълмовете по източните брегове на това море. Не знам как се е добрала до този остров. Може да е доплавала върху някое дърво, попаднало в морето по време на буря.

— Тя ли хвърли канарата?

— Да, досетих се за това, докато стояхме из храстите и клоните над главите ни бяха огънати. Тези създания винаги се крият в гъсталака и рядко се показват. По каква причина е решила да излезе на открито не мога да кажа, но имахме късмет — не бих могъл за разчитам на нищо сред дърветата.

— Преследваше мен — разтрепери се тя. — Видях я да се катери по скалите.

— И следвайки инстинкта си се е крила в сянката на скалите вместо да те последва през платото. Тези създания обичат тъмните и тихи места, а не слънцето и луната.

— Мислиш ли, че има и други?

— Не, иначе щяха да нападнат пиратите, когато са минавали през гората. Сивата маймуна е предпазлива, въпреки силата си и доказа това като не ни нападна докато оглеждахме храстите. Какво…

Той трепна и се рязко се извърна в посоката, от която бяха дошли. Тишината на нощта бе раздрана от страхотен рев. Той идваше от развалините.

Незабавно избухна смесица от викове, крясъци и писъци на агония. Над тях се издигаше звъна на стомана, но тези звуци напомняха по-скоро за клане, отколкото за битка.

Конан стоеше неподвижен, а момичето се притискаше към него ужасено. Шумът достигна едно кресчендо на лудост и тогава кимериецът се обърна и тръгна бързо към края на платото и осветената от лунните лъчи горичка. Краката на Оливия трепереха толкова силно, че тя не можеше да ходи, затова той я носеше и лудото биене на сърцето й постепенно започна да се успокоява, докато тя лешеже отпусната в ръцете му.

Те минаха през гората, но този път сенките не изглеждаха така заплашителни. Нощните птици се обаждаха сънливо. Виковете зад гърба им постепенно затихваха от разстоянието до неразбираеми слаби звуци. Някъде се обади папагал, с кънтящ дрезгав глас. „Ягколан йок та, цутала!“ Те се приближиха до водата и видяха галерата, чакаща на котва с бели платна блеснали под луната. Звездите вече избледняваха в очакване на зората.