Сенки под лунната светлина

1

Шум от препускащи коне във високата тръстика, тежко падане и отчаян вик. От умиращия кон се надигна залитайки ездача му: стройно момиче, обуто в сандали и облечено в туника. Тъмна коса падаше върху нежните й рамене. Тя не погледна към избуялата тръстикова джунгла, нито към сините води, които миеха ниския бряг зад гърба й. Широко разтворените й очи бяха приковани с тревога към ездача, който си бе пробил път между тръстиките и сега слизаше от коне си пред нея.

Мъжът беше висок, строен и твърд като стомана. От главата до петите той бе облечен в лека, сребриста ризница, изработена от тънка мрежа, която обхващаше гъвкавото му тяло като ръкавица.

— Назад! — гласът й прозвуча остро от ужаса, който изпитваше. — Не ме докосвай, Шах Амурат, защото ще се хвърля във водата и ще се удавя.

Той се засмя, но смехът му беше като звука на меч, изтеглян от копринена ножница.

— Не, няма да се удавиш, Оливия, защото водата е плитка и ще тя хвана преди да стигнеш до дълбокото. Накара ме доста да те погоня, в името на боговете, и всичките ми хора сега са далече зад нас. Но няма кон западно от Вилайет, който да избяга на Ирем за дълго — и той кимна към високия, тънконог пустинен жребец зад гърба си.

— Пусни ме! — замоли го момичето със сълзи на отчаяние по лицето. — Не страдах ли достатъчно? Остана ли още някакво унижение, болка или оскърбление, което да не си ми причинил? Колко дълго трябва да продължи мъчението ми?

— Докато намирам удоволствие в хленченето, молбите, сълзите и гърчовете ти — отвърна той с усмивка, която можеше да се стори нежна на страничен човек. — Ти си странно издържлива, Оливия. Питам се дали някога ще ми омръзнеш, както ми омръзваха жените досега. Ти си винаги свежа и чиста, за разлика от мене. Всеки нов ден с тебе ми носи нова радост. Но хайде… нека се върнем в Акиф, където хората ми продължават да празнуват победата над нещастните козаки, докато междувременно победителят се занимава с връщането на някакъв нещастен и идиотски глупав, но прекрасен беглец!

— Не! — отдръпна се тя, обръщайки се към сините води, които се плискаха около тръстиките.

— Да! — избликът на гняв бе като искра, избита от кремък. С бързина, на която изтръпналите й крайници не можеха да съперничат, той я хвана за китката и с безсмислена жестокост я заизвива, докато тя започна да вика и падна на колене.

— Мръснице! Би трябвало да те влача обратно до Акиф, вързана за опашката на коня ми, но ще проявя милост и ще те кача на седлото, а за тази услуга ти ще трябва смирено да ми благодариш, докато аз …

Той я пусна изненадано изругавайки и отскочи назад като измъкна със замах сабята си, защото някакво ужасно привидение изскочи от тръстиковата джунгла с нечленоразделен вик на омраза.

Оливия, гледайки от земята, видя нещо, което тя прие за дивак или луд, да настъпва към Шах Амурат със смъртна заплаха. Той имаше могъщо телосложение, беше гол, ако се изключеше набедрената му препаска, която бе с петна от кръв и засъхваща кал по нея. Черната му грива бе сплъстена от кал и съсирена кръв, по гръдния му кош и крайниците също имаше дълги ивици засъхнала кръв, накрая, кръв имаше и по дългия прав меч, който той здраво стискаше в дясната си ръка. Изпод разбърканите му кичури налети с кръв очи горяха като въглени от син огън.

— Ах ти, хирканско куче! — произнесе привидението с акцента на варварин. — Дяволите на отмъщението са те довели тук!

— Козак! — възкликна Шах Амурат, отскачайки назад. — Не знаех, че някое от кучетата е избягало! Мислех, че всички вече сте се вкочанили в степта край Илбарс.

— Всички, но без мене, дяволите те взели! — извика другият. — О, как си мечтаех за подобна среща, докато се промъквах, пълзейки по корем през къпините или докато лежах под скалите и мравките гризеха плътта ми, или докато клечах в тиня, стигаща до устата ми… Как мечтаех, но не се надявах, че мечтата ми някога ще се сбъдне! О, богове на Ада, как жадувах за всичко това!

Кръвожадната радост на чужденеца бе трудна за издържане. Челюстите му скърцаха спазматично, а на почернелите му устни изби пяна.

— Стой назад! — заповяда Шах Амурат, наблюдавайки го внимателно.

— Ха! — възклицанието бе като излайване на горски вълк. — Шах Амурат, господарят на Акиф! О, дявол да те вземе, как ми харесва да те гледам пред себе си… ти, който нахрани лешоядите с другарите ми, който разкъсваше телата им с диви коне, който ги ослепяваше, обезобразяваше и осакатяваше … да, ах ти, куче, гадно псе! — гласът му се надигна във влудяващ писък и той скочи напред.

Ужасена от дивия му външен вид, Оливия със страх очакваше, че той ще падне още при първата размяна на удари. Луд или дивак, какво би могъл да направи той, гол, изправен срещу облечения в ризница управител на Акиф?

За един момент остриетата проблеснаха и като че ли нежно се докоснаха за да отскочат назад, а след това мечът се промуши покрай сабята и безмилостно се спусна над рамото на Шах Амурат. Оливия извика от жестокостта на този удар. Покрай звука на раздираната ризница, тя ясно дочу острото изпукване от счупването на ключицата. Хирканецът залитна назад с лице, което внезапно бе станало пепелявосиво и кръв потече през звената на ризницата му. Сабята падна от вдървените му пръсти.

— Пощада! — с труд произнесе той.

— Пощада ли? — в гласа на чужденеца се долавяше някаква нотка на лудост. — Пощада като онази, която ние получихме от тебе, свиня такава!

Оливия затвори очи. Останалото вече не беше схватка, а клане — френетично, отвратително, подтиквано от истеричното чувство на омраза и жестокост, породени от изтърпените в битки мъчения, от клането, мъченията, бягството, глада, жаждата и страха. Макар Оливия да знаеше, че Шах Амурат не заслужава милост или съжаление от никое живо същество, тя все пак затвори очи и запуши уши, за да се отърве от гледката на този ужасен меч, който се вдигаше и спускаше със звука на месарска брадва, и за да не чува гъргорещите звуци, които постепенно затихваха за да спрат съвсем.

Тя отвори очи и видя чужденеца да се извръща от кървавата купчина, която само смътно напомняше за човешко същество. Гърдите на мъжа се вдигаха и спускаха от изтощение или може би от страстта на чувствата; по веждите му бе избила пот, а дясната му ръка беше изплескана с кръв.

Той не заговори, без дори да хвърли поглед към нея. Тя го видя да се опътва през тръстиките, които бяха пораснали по самия бряг, да се навежда и да издърпва нещо. Една лодка тихо се плъзна по повърхността от скривалището си между стеблата. Изведнъж тя прозря намерението му и това я съживи към действие.

— О, почакай! — нададе тя вопъл, докато залитайки се затича към него. — Не ме оставяй! Вземи ме със себе си!

Той рязко се извърна и втренчи поглед в нея. В него беше настъпила някаква промяна. В налетите с кръв очи се бе появил разум. Като че ли кръвта, която беше току-що пролял, бе угасила огъня на треската му.

— Коя си ти? — осведоми се той.

— Наричат ме Оливия. Бях негова пленница. Избягах. Той ме проследи. Поради тази причина дойде до тук. О, не ме оставяй! Неговите войни не са далече. Те ще намерят трупа му … ще ме намерят край него … о-о-о! — тя простена от ужас и закърши белите си ръце.

Той я гледаше объркано.

— Но дали ще ти е по-добре с мен? — запита той. — Аз съм варварин и, доколкото мога да видя, те плаша.

— Да, страхувам се! — отвърна тя, обезумяла до степен да не може да го излъже. — Тялото ми настръхва само като те погледна. Но от хирканците се страхувам повече! О, нека тръгна с тебе! Те ще започнат да ме измъчват, ако ме намерят до мъртвия си господар.

— Идвай тогава — отдръпна се той и тя бързо се качи в лодката, пазейки се да не го докосне. Седна на носа, а той стъпи в лодката, изтласка я навътре с греблото и използувайки го вместо прът, намери пътя между тръстиките, докато накрая се озоваха на открито. След това се хвана на работа с двете гребла, правейки мощни, плавни, равномерни загребвания с мускули на ръцете и раменете, които се свиваха и отпускаха в ритъма на усилието му.

Настъпи тишина, през която момичето седеше сгушено на носа, а мъжът опъваше греблата. Тя го гледаше плахо, без да може да откъсне погледа си. Очевидно бе, че не беше хирканец, но и не приличаше на никоя от хайборейските раси. Имаше някаква вълча твърдост, която издаваше варварина в него. В чертите на лицето му, отчитайки мъките, следите от битката и криенето из блатата, прозираше една дива неопитоменост, но в тях нямаше нищо зло или изродено.

— Кой си ти? — запита тя. — Шах Амурат те нарече козак; да не си от онази банда?

— Аз съм Конан от Кимерия — изръмжа той. — Бях с козаките, както ни нарекоха хирканските кучета.

Тя смътно знаеше, че земята, която бе назовал, се простира на северозапад, отвъд най-отдалечените граници на различните кралства на нейната раса.

— Аз съм дъщеря на крал на Офир — каза тя. — Баща ми ме продаде на шемитски вожд, защото не исках да се омъжа за един принц на Кот.

Кимериецът издаде неясен звук на изненада.

Устните й се изкривиха в горчива усмивка.

— Да, понякога цивилизованите мъже продават собствените си деца като роби на диваците. Наричат расата ти варварска, Конан от Кимерия.

— Ние не продаваме децата си — изръмжа той, издавайки брадата си агресивно напред.

— Е, аз бях продадена. Но човекът от пустинята не се погаври с мен. Той искаше да си спечели благоразположението на Шах Амурат и затова аз бях единия от даровете, които той донесе в Акиф — града на пурпурните градини. И след това… — тя потръпна и зарови лице в дланите си. — Би трябвало вече да не знам що е позор — каза тя след пауза. — Но всеки спомен ме ужилва като бича, с който налагат робите. Живеех в палата на Шах Амурат, докато преди няколко седмици той тръгна начело на войските си за да влезе в битка с някаква банда нашественици, които вилнеели по границите на Туран. Вчера триумфално се завърна и бе вдигнат огромен пир в негова чест. Сред пиянството и веселбата намерих възможност да се измъкна от града с откраднат кон. Мислех, че ще се изплъзна, но той откри следите ми и около обед ме настигна. Успях да избягам на слугите му, но не и от него. Тогава се появи ти.

— Лежах скрит в тръстиката — изсумтя варваринът. — Аз бях един от онези безпътни пакостници, които палеха и грабеха по границите. Бяхме шест хиляди на брой — от различни раси и племена. Преди това по-голямата част от нас служихме като наемници на принц-бунтовник в източен Кот, и когато той сключи примирие с проклетия си суверен, останахме без работа. Така се отдадохме на грабежи из Кот, Замора и Туран. Преди седмица Шах Амурат ни хвана в капан край бреговете на Илбарс със своите петнадесет хиляди души. Митра! Небесата почерняха от лешояди. Когато ни разбиха, някои се опитаха да се измъкнат на север, други на запад. Съмнявам се дали някой е оцелял. Степите бяха покрити от ездачи, преследващи бегълците. Аз самият тръгнах на изток и накрая стигнах до края на блатата, които граничат с тази част на Вилайет. Оттогава се крия из мочурищата. Онзи ден конниците престанаха да претърсват тръстиката за точно такива като мене. Заравях се в земята като змия, хранех се с водни плъхове, които ловях и ядях сурови, подари липса на огън, на който да ги сготвя. Сутринта намерих тази лодка, скрита в тръстиките. Намерението ми беше да изляза в морето едва през нощта, но след като убих Шах Амурат знам, че кучетата му ще се появят скоро.

— И сега какво?

— Няма съмнение, че ще ни преследват. Дори да не забележат следите, оставени от лодката, които се постарах да скрия колкото можех, след като не ни намерят из мочурищата, те все пак ще се сетят, че сме тръгнали към морето. Но имаме аванс и смятам да опъвам тези гребла докато не стигнем някое безопасно място.

— А къде ще намерим такова? — запита тя без надежда. — Вилайет е само едно хирканско езеро.

— Има хора, които не мислят така — усмихна се Конан мрачно, — и най-вече робите, които са съумели да избягат от каторга за да станат пирати.

— Но какви са твоите планове?

— Югозападният бряг е заселван от хирканци в продължение на стотици мили. Очаква ни дълъг път преди да подминем северните им граници. Смятам да пътувам на север, докато не реша, че сме отвъд тях. След това ще завием на запад и ще опитам да изляза на суша в района на незаселените степи.

— Ами ако ни настигне буря или срещнем пирати? — попита тя. — И дали няма да умрем от глад из степите?

— Виж какво — напомни й той, — не съм те карал да идваш с мене.

— Извинявай! — наведе тя красивата си тъмнокоса глава. — Пирати, бури, глад — всичко това е по-добро от хората на Туран.

— Да! — тъмното му лице се навъси. — Още не съм приключил с тях. Успокой се, момиче. През това време на годината бурите са рядкост из Вилайет. А ако стигнем до степите, няма да умрем от глад. Аз съм израсъл в голи земи. По-скоро щях да свърша из тези проклети блата, с тяхната воня и хапещите мухи. Аз се чувствам добре из планините. А пиратите… — той загадъчно се усмихна и се наведе над греблата.

Слънцето се спускаше като нажежена медна топка в огнено езеро. Сините води на морето се сливаха със синевата на небето и двете се превръщаха в меко, тъмно кадифе, посипано със звезди и отражения на звезди. Оливия се отпусна на носа на леко поклащащата се лодка, задрямвайки. Тя имаше илюзията, че се носи във въздуха, със звезди над и под нея. Мълчаливият й спътник бе като изгравиран в по-меката тъмнина. Греблата му се движеха без да спират или нарушават ритъма си, сякаш той бе онзи митичен лодкар, който я прекарва през тъмното езеро на Смъртта. Но страхът й бе притъпен и, приспана от монотонните движения, тя се отпусна в по-дълбок сън.

Зората блесна в очите й, когато тя се събуди, чувствайки страхотен глад. Но причината за събуждането й бе някаква промяна в движението на лодката — Конан почиваше на греблата и гледаше над главата й. Тя разбра, че е гребал цялата нощ без да спира и се удиви на желязната му издръжливост. Изви се за да проследи погледа му и видя зелена стена от дървета и храсти, които се издигаха покрай самата вода и се простираха по цялата дължина на малък залив, водите в който лежаха неподвижни като от синьо стъкло.

— Това е един от многото острови, пръснати из това вътрешно море — каза Конан. — Смятат ги за незаселени. Чувал съм, че хирканците рядко ги посещавали. При това, по правило те се придържат към бреговете в галерите си, а ние изминахме дълъг път. Още преди залез вече не виждахме материка.

С няколко икономични загребвания той приближи лодката до брега и я привърза за корените на едно дърво, което бе порасло край самата вода. След това слезе от нея и протегна ръка за да помогне на Оливия. Тя я пое, леко примижа при вида на кръвта по нея, но почувства динамичната сила, която дремеше в жилите на варварина.

Едно лениво спокойствие се бе спуснало над гората, граничеща сис синия залив. Изведнъж някъде, далече навътре сред дърветата, една птица запя утринната си песен. Бриз се поне-се из листата и те зашумоляха. Оливия се улови, че напрегнато се вслушва в нещо, без да знае какво е то. Какво би могло да се крие из тези безименни гори?

И докато тя плахо надзърташе в сенките между дърветата, нещо изскочи в слънчевата светлина с пърхане на крила: огромен папагал, който кацна на застлания с листа плаж и се заклати там — един искрящ образ от нефрит в аленочервено. Той извърна качулата си глава настрани и огледа натрапниците с кехлибареното си око.

— Кром! — прошепна кимериеца. — Това е праотеца на всички папагали. Трябва да е на хиляда години! Погледни злата мъдрост в очите му. Какви ли тайни пазиш, мъдри дяволе?

Неочаквано птицата разпери пламтящите си крила, излетя от мястото си, изграчи: „Ягколан йок та, цутала!“ и с диво подобие на скърцащ, ужасен човешки смях се втурна между дърветата за да изчезне из сенките им.

Оливия замислено гледаше след него, чувствайки безименната студена ръка на някакво предчувствие да я погалва по гърба.

— Какво ли каза? — прошепна тя.

— Кълна се, че думите бяха човешки — отвърна Конан, — но на какъв език, това не бих могъл да кажа.

— Нито пък аз — присъедини се девойката. — И все пак, трябва да ги е чул от човешки устни. Човешки или … — тя се загледа в тайнствената гора и потръпна без да знае защо.

— Кром, гладен съм! — изръмжа кимериеца. — Мога да изям цял бизон. Ще потърсим плодове, но по-напред ще се почистя от засъхналата кал и кръвта. Криенето из блатата е гадна работа!

Той остави встрани меча си, влезе във водата до раменете и започна да се мие. Когато излезе на брега, здравите му ръце с бронзов загар блестяха, а черната грива вече не беше сплъстена. Сините му очи, в които продължаваше да искри онзи неугасим огън, вече не бяха мрачни или налети с кръв. Но тигровата гъвкавост на тялото му, както и страховития му външен вид се бяха запазили.

Той препаса меча си отново, направи жест на момичето да го последва и те напуснаха брега, мушвайки се под клоните. Под краката им се разстилаше зелен килим, който приглушаваше стъпките им. Очите им долавяха приказно красиви гледки между стеблата на дърветата.

След малко Конан издаде звук на задоволство при вида на златисто-червените топки, които на гроздове висяха от клоните. Показвайки с жест на момичето да седне на дънера на едно паднало дърво, той напълни скута й с екзотичния деликатес, а след това сам се зае с него.

— Ищар! — обади се той с пълна уста. — От Илбарс съм на водни плъхове и корени, изровени от вонящата кал. Този плод е достоен за дворцова трапеза, макар да не засища. Все пак ще ни е от полза да се нахраним добре.

Оливия бе твърде заета за да му отговори. След като задоволи най-острия пристъп на глада си, кимериецът започна да поглежда към красивата си спътница с повече интерес, отколкото бе показвал до момента, забелязвайки разкошните къдри на тъмната й коса, фината кожа с цвят на праскова и извитите очертания на гъвкавата й фигура, които късата туника разкриваше добре.

Завършвайки яденето, обектът на неговия интерес вдигна очи, срещна изгарящия му поглед, насочен през присвитите очи, промени цвета си и изпусна останките на плода от ръцете си.

Без да коментира той направи жест, че трябва да продължат експедицията си и надигайки се тя го последва извън дърветата на една поляна, в далечния край на която имаше плътни храсталаци. В момента когато излязоха на открито се чу раздиращ звук от храстите и Конан отскочи встрани като издърпа момичето след себе си, едва спасявайки се от нещо, което изсвистя през въздуха и се заби със сила в едно дърво.

Измъкнал меч, Конан се втурна през поляната и се хвърли в храстите. Настъпи тишина, а Оливия стоеше клекнала на тревата, изплашена и озадачена. Малко по-късно Конан се измъкна и по лицето му личеше, че нищо не разбира.

— В храстите няма нищо — изръмжа той. — Но имаше…

Той разгледа снаряда, който едва не ги бе улучил и недоверчиво изхъмка, сякаш не вярваше на очите си. Това бе голям гранитен блок, който лежеше на тревата в основата на дървото, което беше разцепил със силата на удара си.

— Странен камък за един необитаем остров — промърмори той.

Красивите очи на Оливия широко се разтвориха от удивле-ние. Камъкът представляваше симетричен блок, без съмнение издялан и оформен от човешка ръка. И, освен това, бе изумително масивен. Кимериецът го хвана с двете си ръце, разтворил широко крака и напрегнал възлите на мускулите на ръцете и гърба си, вдигна го над глава и го хвърли пред себе си с всичките сили на мишците си. Камъкът падна на няколко крачки. Конан изруга.

— Никой човек не може да хвърли тази скала през поляната. Това може да стане само с обсадна машина. Но в храстите нямаше балиста.

— А дали не е хвърлена с някаква машина отдалече — подсказа тя.

Той поклати глава:

— Не падна отгоре. Изхвръкна откъм храстите. Виж счупените клонки. Била е хвърлена, тъй както човек хвърля камъче. Но кой? И как? Ела с мене!

Тя неуверено го последва в гъсталака. След като прекосиха външния периметър от листнати високи храсти, те се озоваха в място, където растителността не беше така плътна. Абсолютна тишина се бе спуснала над тях. В пружиниращата под краката им трева не оставаха никакви следи. И все пак именно от тези храсти бе излетяла с убийствена скорост канарата. Конан се наведе близо до тревата около местата, където тя беше леко смачкана. Той поклати глава. Даже и за опитните му очи не бе ясно какво бе стояло или стъпвало тук. Погледът му се вдигна към зеления таван над главите им, към плътната повърхност от дебели листа и сплетени клони. Изведнъж той просто замръзна.

След малко се изправи и с меч в ръка тръгна в обратна посока, избутвайки Оливия пред себе си.

— Бързо да се махаме оттук! — прошепна той с глас, който вледени кръвта във вените на девойката.

— Какво има? Какво видя?

— Нищо — отговори той уклончиво без да прекъсва предпазливото отстъпление.

— Но какво беше все пак? Какво се крие в храстите?

— Смърт! — погледът му беше прикован в клоните, които скриваха небето.

Озовали се веднъж извън храстите, той я хвана за ръката и бързо я поведе през изтъняващата горичка. Скоро те тръгнаха нагоре по тревист склон, по който тук-там стърчеше по някое самотно дърво и излязоха на ниско плато, където тревата растеше висока, но дърветата бяха редки и пръснати. А в средата на това плато се издигаше дълга, широка постройка от ронлив зелен камък.

Те гледаха удивени. Никакви легенди не споменаваха за подобна постройка на който и да е е остров във Вилайет. Предпазливо пристъпвайки, те се приближиха, съзирайки мъха и лишеите, покриващи камъните, както и порутения покрив, през който надничаше небето. На всички страни имаше пръснати парчета зидария, полускрити из полюшващата се трева, създаващи впечатлението, че някога тук са се издигали много сгради, може би цял град. Сега обаче бе останала тази единствена постройка, чиито стени пиянски се подпираха една в друга сред преплетени лиани.

Каквито и да са били вратите, издигали се някога в порталите, те отдавна бяха изгнили. Конан и спътницата му стояха пред широкия портал и надзъртаха вътре. През пукнатини в стените и покрива проникваха самотни слънчеви лъчи и от тях вътрешността представляваше странна плетеница от светлина и сенки. Прихващайки меча си по-здраво, Конан прекрачи прага с приведената стойка на дебнеща пантера, излязла на лов. Оливия пристъпваше на пръсти след него.

Оказали се вътре, Конан ахна, а Оливия подтисна писъка си.

— Погледни! О, виж!

— Виждам — отговори той. — Няма нищо страшно. Това са само статуи.

— Но те са така живи … и колко са зли! — прошепна тя и се притисна до него.

Те стояха в огромна зала, чийто под от лъскави плочи бе покрит с прах и натрошени камъни, които очевидно бяха нападали от тавана. Виещи се растения, израснали през камъните, скриваха пукнатините. Нестабилният плосък таван, се опираше на дебели колони, простиращи се в редици покрай стените. А в пространството между всеки две колони имаше странна статуя.

Статуите бяха очевидно от желязо — черни и блестящи, сякаш редовно излъсквани. Те бяха в естествени размери и всички детайли по тях бяха превъплътени с невероятен реализъм. Но най-правдоподобното в тях бяха гордите, надменни лица. Чертите на тези лица явно не бяха отлени в един калъп. Във всяко лице имаше по нещо индивидуално, макар във всички да се забелязваше сходството на общата племенна принадлежност. Наистина липсваше монотонната прилика на декоративното изкуство, поне що се отнасяше до лицата.

— Като че ли се вслушват… и очакват нещо! — прошепна момичето неспокойно.

Конан удари с дръжката на меча си по една от статуите.

— Желязо. Но Кром, как ли са били отлети?

Той поклати глава и сви озадачено масивните си рамене.

Оливия плахо огледа голямата смълчана зала. На погледа й отвърнаха само обраслите камъни, обвитите в растителност колони с тъмните фигури, скрити между тях. Тя неспокойно помръдна и пожела да е навън, но в образите се криеше някаква притегателна сила, която задържаше спътника й. Той ги изучаваше в детайли и по варварски се опитваше да отчупи крайниците им. Но материала, от който бяха изработени се съпротивляваше на усилията му. Той не успя нито да оскверни, нито да отмести някоя от статуите от техните ложета. Накрая се отказа, изругавайки с удивление.

— Какви ли са били хората, от които са копирани лицата им? — запита той в пространството. — Фигурите са черни, но не са на негри. Не съм виждал такива преди.

— Нека излезем на слънце — настоя Оливия, а той кимна, гледайки неразбиращо към статуите покрай стените.

Те излязоха от тъмната зала под лъчите на лятното слънце. Тя бе изненадана от положението му на небето — явно бяха прекарали по-дълго в развалините, отколкото мислеше че са.

— Нека се върнем отново при лодката — предложи тя. — Страх ме е тук. Това е някакво тайнствено, зло място. Не знаем кога ще ни нападне онова нещо, което хвърли канарата.

— Аз мисля, че сме безопасност, докато не сме под дърветата — отговори той. — Ела.

Страните на платото се спускаха към залесените брегове на изток, запад и юг, а в северна посока леко се издигаха за да опрат в някакви скали, образуващи най-високата точка на острова. В тази посока пое Конан, нагласяйки широките си крачки към походката на спътницата си. От време на време, непроницаемият му поглед се насочваше към нея и тя добре съзнаваше това.

Те стигнаха северния край и застанаха, вдигнали поглед към стръмните скали, издигащи се пред тях. Източно и западно от скалите по периферията на платото — в отвесната стена, бяха порасли дървета. Конан ги погледна с недоверие, но все пак започна да се изкачва, помагайки на спътницата си. Склонът не беше стръмен, беше насечен от первази и осеян с камъни. Кимериецът, роден в планинска страна, би могъл да изтича нагоре като котка, на за Оливия изкачването бе трудно. Тя непрекъснато установяваше, че й помагат да се изправи на крака, да преодолее някакво препятствие, което иначе би поставило силите й на изпитание и тя започна да се удивлява на невероятната физическа сила на мъжа до нея. Докосването му вече не й се струваше отблъскващо. В железните му ръце имаше нещо закрилническо.

Накрая те се изправиха на върха с коси, развяващи се от вятъра. Под краката им скалите се спускаха може би триста или четиристотин стъпки, докато стигнат до гъстата горичка по плажа. Поглеждайки на юг те видяха целия остров, прострял се като голямо овално огледало със скосени ръбове бързо спускащи се до зелената периферия, освен в местата, където очертанията на брега се разчупваха в скалите. Докъдето се простираше погледа им те бяха заградени от сини води, спокойни, леко полюшващи се, размити към хоризонта.

— Морето е спокойно — въздъхна Оливия. — Защо не тръгнем отново на път?

Конан, застанал като бронзова статуя на скалите, посочи на север. Напрягайки зрението си, Оливия видя бяла точка, която като че ли висеше в маранята.

— Какво е това?

— Платно.

— Хирканци?

— Кой би могъл да каже от това разстояние?

— Значи те ще хвърлят котва тук… ще претърсят острова за нас! — извика тя изпаднала в паника.

— Съмнявам се. Идват откъм север, значи едва ли търсят нас. Могат да се отбият по някаква друга причина и тогава трябва да се скрием колкото можем по-добре. Но ми се струва, че това или са пирати, или е хирканска галера, завръщаща се от рейд на север. Ако е така, малко вероятно е да се отбият тук. Но ние не можем да потеглим преди да изчезнат от погледа ни, защото идват от посоката, в която трябва да отплаваме. Без съмнение те ще минат покрай острова тази нощ, тогава ние можем да потеглим утре заран.

— Значи ще прекараме нощта тук? — потръпна тя.

— Така е най-безопасно.

— Тогава да спим тук, на скалите — настоя тя.

Той поклати глава, гледайки недоразвитите дървета, обрулените гори под краката им — една зелена маса, която сякаш пускаше пипалата си нагоре по стените на скалите.

— Има прекалено много дървета. Ще спим в развалините.

Тя протестиращо извика.

— Нищо лошо няма да ти се случи там — успокои я той. — Онова нещо, което хвърли камъка, не ни последва извън гората. Нямаше никакви следи от леговища на диви твари в развалините. Освен това, ти си толкова нежна — явно свикнала на подслон и изтънчености. Аз бих могъл да спя гол в снега без това да ме притеснява, но ако спим на открито ти ще настръхнеш дори само от росата.

Оливия неохотно се съгласи, след което те се спуснаха по скалите, прекосиха платото и отново се отправиха към мрачните, носещи следите на времето руини. Слънцето вече се спускаше зад ръба на платото. Те бяха намерили плодове по дърветата в близост до скалите и тези плодове бяха тяхната вечеря — както храна, така и вода.

Южната нощ бързо се спусна, посипвайки тъмно синьото небе с едри бели звезди и Конан влезе в тъмните руини, дърпайки неуверената Оливия зад себе си. Те трепна при вида на тъмните сенки, стоящи в нишите си край стените. В тъмнината едва докосвана от звездната светлина, тя можа само да почувствува очаквателната им поза — чакайки, както бяха чакали неизброими векове.

Конан бе донесъл огромен наръч листнати клонки. Струпа ги за да й направи легло и тя легна в него със странното усещане на човек, настанил се да спи в леговището на змия.

Но каквито и да бяха тъмните й предчувствия, Конан не ги споделяше. Кимериецът седна до нея и опря гръб на една колона, слагайки меча си през коленете. Очите му блестяха като на пантера.

— Спи, девойко — каза той. — Сънят ми е лек като на вълк. Нищо не може да влезе в тази зала без да ме събуди.

Оливия не отговори. От своето легло от листа тя наблюдаваше неподвижната му фигура, неясно различима в меката тъмнина. Колко странно бе всичко — да стане приятелка с варварин, за нея да се грижи и да защитава човек от раса, разказите за която я бяха ужасявали като дете! Той идваше от един народ свиреп, мрачен и изцапан с кръв. Родствените му връзки с дивото си личаха във всяко негово действие — то даже блестеше в изгарящите му очи. И въпреки това, той не и бе причинил нищо лошо, а най-големият потисник в живота й се бе оказал човек от свят, който се считаше за цивилизован. Някакво сладостно удоволствие се разливаше в крайниците й и докато потъваше в меката пяна на съня, последната й мисъл бе смътния спомен за твърдото докосване на пръстите на Конан върху нежното й тяло.