Седемте песни

29 Последното пътуване

Без да продума, Риа ни поведе навътре в пустошта. Някъде тук се намираше входът към Отвъдния свят и страховитият людоед, който го охраняваше. Ала ако Балор наистина живееше тук, той бе сам. Тук нищо не растеше, не се движеше и не дишаше. Ако Мрачните хълмове изглеждаха лишени от живот, тези възвишения бяха враг на живота. Огнените издихания на дракона не бяха оставили ни едно дърво, храст или дори туфа лишеи. Само сажди и въглени. Щеше ми се още да носех Цъфтящата арфа и да използвам магията й, за да дам на тази земя поне няколко стръкчета трева.

Не съществуваше пейзаж, по-различен от тучния лес, в който живееше Риа. Ала също както в Друма, тя и тук се движеше уверено и грациозно през купчините изгорени камъни — право на изток, без никакви отклонения. Ако това означаваше да катерим стръмни насипи или да прескачаме дълбоки пукнатини, това и правехме. Час след час.

Колкото и да се възхищавах на издръжливостта й обаче, повече се дивях на други нейни качества. Вярна на всичко, което бе научила още невръстна сред клоните на огромния дъб, тя обичаше живота и всичко живо. Притежаваше тиха мъдрост и ми напомняше на разказите за гръцката богиня Атина. Още повече ми напомняше на собствената ми майка.

Почувствах огромна благодарност, че Риа е позволила на собствения си живот да се преплете с моя толкова плътно, колкото я обгръщаха лозите, с които бе облечена. Гъвкави и здрави на лактите й, с широки зелени листа върху раменете, красиво увити около якичката.

Докато вървяхме през тези земи-кости, премяната й повдигаше духа ми, пък макар и само малко. Наситената му зеленина ми даваше надежда, че и най-неприветливите земи може да оживеят някога, че и най-тежкото прегрешение може да бъде простено. Както знаеше и самата Риа, тези лози носеха изненадваща истина: магията на никой вълшебник не може да се сравни с величието на Природата. Как иначе бе възможно и от мъртва почва да порасне фиданка? И беше ли възможно и аз, като всяко друго живо създание, да участвам в тази магия на непрестанното прераждане?

Тъй като хълмовете бяха успоредни от север на юг, не можехме да ги следваме, без да променим посоката. Затова ги изкачвахме, само за да се спуснем обратно надолу, достигахме до долините в дъното, само за да започнем отново изкачването си. Когато слънцето увисна ниско в небето и сенките ни се опънаха пред нас, коленете и бедрата ми вече трепереха. Дори жезълът почти не ми помагаше. От мърморенето на Бъмбълви, който се опитваше да го заглуши, говорейки в плаща си, бе видно, че и той бе на прага на изтощението.

По-лошото беше, че не успявахме да открием никаква вода. Усещах езика си като парче дърво. Сигурно бях по-жаден от другите заради онази хапка от обувката ми, но не много повече.

Риа обаче така и не забави ход. Макар че не говореше, изглеждаше по-мрачна и решителна отвсякога. Може би заради спешността на мисията ни или пък нещо друго, което само тя знаеше. Във всеки случай, собственото ми настроение не беше по-ведро. Гласът на Туата гърмеше в ушите ми и разпалваше страховете ми, както бе разпалвал светлината в камъните край гроба му. Колкото и силен и мъдър да беше, бе загубил живота си от погледа на Балор. И защо? Заради горделивост. Не бях ли същият и аз, смеейки да се изправя срещу людоеда само с шест от Песните?

Да… и не. Горделивостта беше причината за цялата тази бъркотия, но сега рискувах така по-скоро от отчаяние. И от страх. Риа беше права — изпитвах истинско облекчение, че съм пропуснал Забравения остров и Песента на прозрението. Тя ме преследваше като кошмарен сън, по-страшен от онзи, който ме накара да драскам по очите си онази нощ в Покварените земи. Не знаех как ще овладея същността на Прозрението без очи и със слабия си втори взор, а и за да виждам като вълшебник сигурно ми бе нужно и нещо друго, нещо, което със сигурност не притежавах.

А и това бе едва началото на страховете ми. Ами ако не беше вярно пророчеството, че само дете с човешка кръв може да победи Рита Гаур и слугата му Балор? Самият Туата ми го бе подсказал. „Пророчеството може да е вярно, може и да не е. Ала и да е истина, тя понякога има повече от едно лице. “ Каквото и да означаваше това, не можех да разчитам на пророчеството. Тъжната истина беше, че не можех да разчитам дори на себе си.

На склона над мен се размести камък, изтрополи надолу и почти уцели единия ми крак. Вдигнах глава тъкмо докато Риа се скриваше от другата страна на една издатина, стърчаща от скалата като нос. Колко странно, помислих си аз. Имахме толкова път още до върха, защо ще изкачва издатината, вместо да я заобиколи?

Отговорът дойде заедно с влажния блясък. Вода! Но откъде? Колкото по-близо бях до мястото, където бях видял Риа, толкова повече влажни петна почва откривах. Между два камъка дори се крепеше живо, зелено парче мъх.

Най-после стигнах до върха и спрях. Там, на не повече от десет крачки, бълбукаше поточе и оформяше вир. Риа вече пиеше. Изтичах до нея и потопих цялото си лице. От първата глътка езикът ми изтръпна почти недоловимо. Със следващата доби осезание и усетих острия хлад на прясната вода. С Риа пихме до насита, после пак. Бъмбълви също почти се хвърли във вира и добави шумните си глътки към нашите.

Накрая, когато не можех повече, аз се обърнах към Риа, която седеше с прибрани под брадичката колене и наблюдаваше четката на залеза, която разстилаше червено и лилаво по западното небе. От косата й се стичаше вода.

Обърсах една вадичка от крайчето на устните си и се преместих по-близо до нея.

— Риа, за Балор ли мислиш?

Тя кимна.

— Видях го в Езерото на лицето — казах аз. — Той… той ме убиваше. Караше ме да погледна в окото му.

Тя извърна лице към мен. Въпреки розовата светлина в косата й, очите й бяха тъжни.

— И аз видях Балор в Езерото на лицето.

Тя понечи да каже още, но се спря и гърлото ми се стегна.

— Близо ли сме вече?

— Много близо.

— Да продължим ли?

Бъмбълви, който подреждаше няколко скали така, че да може да легне до вира, подскочи.

— Не!

Риа въздъхна.

— От луната не е останало почти нищо, а и трябва да поспим. Ще лагеруваме тук тази вечер.

Опипом стигна до дланта ми и уви показалеца си около моя.

— Мерлин, страх ме е.

— Мен също. — Последвах погледа й до хоризонта. Над назъбените върхове небето бе обагрено в кървавочервено. — Когато бях малък, толкова се страхувах, че не можех да заспя. Тогава майка ми винаги ми разказваше някоя приказка, за да се почувствам по-добре.

Пръстът на Риа стисна моя.

— Наистина ли? Колко прекрасно. Да разкажеш на някого приказка само за да се почувства по-добре. — Тя отново въздъхна. — Така ли правят майките?

— Да — отвърнах тихо. — Или поне майките като нея.

Тя наведе глава още по-ниско.

— Щеше ми се да бях опознала… майка си. И да бях чула някои от разказите й, за да си ги спомня сега.

— Съжалявам, че не си имала това, Риа. — Опитах се да преглътна, но не можах. — Но има нещо почти толкова хубаво, колкото да чуеш приказка от майка си.

— Така ли?

— Да чуеш приказка от приятел.

Тя почти се усмихна.

— Много ще ми хареса.

Погледнах към първата звезда на небосклона, прокашлях се и започнах:

— Някога, много отдавна, живеела мъдра и могъща богиня на име Атина.

30 Балор

Падна нощ, мрачна и студена. Макар че след приказката ми Риа като че ли успя да заспи, аз лежах буден и се въртях. Известно време наблюдавах западното небе и си спомнях за Гюри Златокосата, но най-вече наблюдавах чезнещия лунен сърп. На сутринта щяха да ми остават два дни.

Цяла нощ треперих от хладните повеи на вятъра и от мисълта за онова безжалостно око, което означаваше само едно — смърт. Видението от Езерото на лицето не ми даваше мира. Успеех ли да задремя, ритах неистово и размахвах ръце.

Събудиха ме първите слънчеви лъчи. Нямаше нищо друго — нито гласовете на птици, нито стъпките на животни. Изви се вятър и замята самотно опашка по върховете на ридовете. Мястото между лопатките ми пулсираше болезнено, докато се протягах. Наведох се над вира, върху който се бе образувала тънка коричка лед, и пих за последно.

Зъзнещи, гладни и мрачни, поехме отново на път. Риа вървеше с отмерена крачка, а обувките й от кора чернееха. Поведе ни безмълвно към изгрева, но никой от нас не спря, за да се наслади на богатите му цветове. Потънали в собствените си мисли, вървяхме в пълна тишина. На няколко пъти камъните се разместваха под краката ни, запращайки ме няколко крачки назад. Веднъж паднах и порязах коляното си на остра скала.

Късно същата сутрин, докато преваляхме поредния хълм, Риа забави ход. Спря и ме погледна разтревожено, вдигна ръка и посочи следващия рид. На него имаше голям отвор, сякаш челюстите на някой митичен звяр се бяха сключили около него, разкъсвайки скалите.

Прехапах устна, убеден, че Отвъдния кладенец се намира там. Защо могъщият Дагда не бе дошъл от Отвъдния свят, за да порази Балор? Дагда беше най-великият от всички воини и би могъл да го стори. Може би бе зает да се сражава със самия Рита Гаур. Или пък не искаше простосмъртните да влизат в Отвъдния свят.

Поведох групичката, а Риа ме следваше по петите, толкова близо, че чувах напрегнатото й дишане. Когато слязохме в следващата изпепелена долина, открих, че се взирам сред отломките, търсейки следа от нещо зелено, нещо живо. Само че тук не бълбукаха поточета, а в процепите не растеше мъх. Скалите бяха голи, също като надеждите ми.

Бавно се заизкачвахме към прореза и когато стигнахме до самия му ръб, Риа сграбчи ръкава на туниката ми. Наблюдава ме няколко секунди и накрая ми прошепна за пръв път този ден:

— Окото. Не гледай в окото.

Стиснах дръжката на меча си.

— Ще се постарая.

— Мерлин, ще ми се да имахме… повече време. Да споделим повече дни… Повече тайни.

Сбърчих вежди — не разбирах какво се опитва да ми каже. Но нямаше време тепърва да я разпитвам. Стиснах зъби, подадох й жезъла си и със сигурна стъпка влязох в отвора.

Пристъпвайки между тъмните скали, които се издигаха отвесно от двете ми страни, аз се чувствах така, сякаш съм влязъл в отворената паст на чудовище. Леденостуден вятър ме зашлеви през лицето и изписка в ушите ми. Докато навлизах по-навътре, самият въздух трептеше зловещо, сякаш тресящ се от стъпки, които нито виждах, нито чувах.

Ала нямаше нищо друго. Мястото изглеждаше напълно изоставено. Нямаше Балор. Нямаше Кладенец. Нямаше никакъв признак на живот — или на смърт.

Помислих, че може би съм пропуснал нещо и понечих да се обърна, когато ненадеен порив ме шибна отново. Въздухът пред мен притъмня и пак потрепна. Този път обаче неестествената мараня се раздели като завеса и от нея пристъпи огромен, мускулест воин, поне два пъти по-голям от мен.

Балор! Надвиснал над мен, той изглеждаше непоклатим като скалите наоколо. Дълбокият му, изпълнен с ярост рев проехтя в прореза, а тежките му ботуши тропаха по скалите. Той бавно вдигна лъскавия си меч, а аз зърнах рогата над ушите му и огромното изпъкнало чело над едничкото му око, но незабавно извърнах втория си взор.

„Трябва да гледам другаде. Не към главата, а към меча му. Ще гледам към меча му.“

Едва се бях съсредоточил върху оръжието, когато острието звънна срещу моето собствено. Ръката ми изтръпна от удара, но за моя изненада людоедът също залитна и изсумтя, сякаш моят меч го бе сварил неподготвен. Отново изръмжа и замахна с още по-мощно.

Отскочих встрани, а миг след това острието му се стовари върху камъните. Разлетяха се искри и опърлиха туниката ми. Не стига, че замъгленото полезрение на втория ми взор ми пречеше, но и не можех да гледам право в него от страх да не зърна окото му. Когато людоедът вдигна ръка за нов удар, опитах да го намушкам. Той се завъртя навреме с изключителна ловкост и се спусна право към мен, размахвайки меча си.

Изненадан, аз се отдръпнах и петата ми опря в една скала. Подскочих нескопосано, като отчаяно се опитвах да запазя равновесие, но се строполих на земята. Балор изсумтя и продължи към мен, като вдигна меча си. С огромни усилия не погледнах към лицето му.

В този миг Риа изхвърча от сенките, хвърли се към людоеда и го хвана здраво за крака. Той се опита да се отърси от нея, но тя не го пускаше. Това го разсея достатъчно, за да се извъртя на една страна и да скоча.

Преди обаче да подновя нападението си, Балор изрева, хвана Риа за ръката и се освободи от нея. След това я завъртя и я метна с лице към скалата, тя се блъсна в нея, олюля се и падна на земята.

Сърцето ми сякаш спря. Бъмбълви също се показа и изтича до нея, размахвайки диво ръце. Кипнал от ярост, но все още отклонил поглед, аз се втурнах към людоеда, но Балор с лекота отстъпи встрани. Юмрукът му се стовари върху рамото ми и ме запрати на земята. Мечът изхвърча от ръката ми и издрънча на скалите, а аз запълзях след него.

Тогава в гърдите ми се вряза върха на огромен ботуш. Прелетях няколко метра и тупнах по гръб. Ребрата ми сякаш горяха, а върховете на скалните стени се въртяха пред погледа ми.

Преди дори да се опитам да седна, ръката на Балор ме хвана за гърлото и продължи да стиска, докато можех да надавам само задавени хрипове. После рязко ме вдигна във въздуха. Главата ми се въртеше и аз се люлеех безпомощно в хватката му, макар че още размахвах ръце и крака. Той обаче просто продължи да ме души, въпреки че блъсках по ръката му, борейки се отчаяно за глътка въздух.

Гигантът бавно ме свали по-ниско, докато лицата ни почти се докоснаха и изръмжа в ухото ми. После, привлечен от заклинание, на което вече бях безсилен да устоя, аз погледнах в окото му. То ме погълна като плаващи пясъци.

С всичката си останала сила се опитах да се боря, да се освободя, но не можех да устоя на окото. То ме придърпваше все по-дълбоко и по-дълбоко, изсмукваше силите ми. Мрак покри взора ми и аз се отпуснах. Най-добре беше просто да се откажа. Да се предам… Спрях да се опитвам да се боря, да дишам.

Изведнъж Балор изрева в агония и ме пусна. Паднах на камъните и се закашлях, гълтайки въздух. Отново можех да дишам, главата ми малко по малко се проясни.

Надигнах се на лакът, тъкмо навреме, за да видя как Балор се свлича на земята със силата на отсечено дърво. От гърба му стърчеше меч. Моят меч. А зад него стоеше Риа, с наполовина окървавено лице. Вратът й бе странно изкривен. Собствените й крака поддадоха и тя падна до людоеда.

— Риа! — хрипливо извиках аз и запълзях към нея.

Бъмбълви също се показа, надянал най-мрачното изражение на света. Хвана ръката ми, за да мога да се изправя и аз стигнах с препъване до Риа, слушайки стоновете на шута:

— Казах й, че ще се убие, ако помръдне, но не ме послуша…

Приклекнах до нея, повдигнах внимателно главата й и се опитах да изправя врата й. Над едното й ухо силно кървеше дълбока рана и обагряше в червено премяната й и скалите. Поръсих раната с билки от торбата си.

— Риа! Ще ти помогна.

Синьо-сивите й очи се поотвориха.

— Мерлин — прошепна тя. — Този път… не можеш.

— Не! — тръснах глава аз. — Ще се оправиш.

Тя преглътна едвам-едвам.

— Настъпи времето… да умра. Така ще стане. Когато погледнах… в Езерото на лицето… видях как се биеш с Балор… и губиш. Но видях… само един да умира. Не ти… аз.

Опитах се да влея сила в главата и врата й така, както когато излекувах ръката й. Откъснах част от ръкава си и притиснах с него раната й, но знаех, че това е много по-страшно от една счупена ръка. Дори скъсаните лози на премяната й като че ли избледняваха, предавайки се на сенките.

— Не бива да става така, Риа.

— Напротив… трябва. Не ти казах… но знам отдавна… отдавна ми казаха, че ще умра… за да те спася. Че ако остана с теб… ще умра. Не знаех дали е вярно… досега.

— Що за глупости! — Съсредоточих се още повече върху раната, но кръвта продължаваше да се лее, да попива в плата и да тече през пръстите ми.

— Кой глупак ти е казал подобно нещо?

— Не глупак. Ар… баса. Затова никога… не беше добре дошъл в нея.

Трепнах.

— Не може да умреш сега! Не и заради някакво глупаво предсказание! — Приведох се по-близо до нея. — Слушай ме, Риа. Тези предсказания и пет пари не струват! Нищичко не струват, чуваш ли?! Нали предсказваха, че само дете с човешка кръв може да убие Балор? Видя какво стана. Балор убиваше мен! Нямах шанс — аз, детето с човешка кръв! Ти го уби, не аз.

— Защото… и аз… имам човешка кръв.

— Какво? Ти си от Финкайра! Ти си…

— Мерлин. — Клепачите на Риа запърхаха, а край скалите отново запищя вятър. — Аз съм… твоя сестра.

Сякаш ботушът на Балор ме бе изритал отново.

— Моя какво?

— Сестра. — Пое измъчен дъх — Елън е и… моя майка. Затова дойдох с теб.

Ударих скалата с юмрук.

— Това не може да е вярно!

— Вярно е — рече Бъмбълви и приклекна до мен. — Когато Сапфирооката Елън те родила на онзи разнебитен кораб на бреговете ни, родила и момиче, няколко минути след това. Кръстила момчето Емрис, а момичето — Рианон. Бардовете на Финкайра знаят тази история. — Той въздъхна и вятърът подхвана стона му. — Знаят и как дъщерята се загубила още съвсем малка. Родителите й пътували през леса Друма, когато ги нападнали воините-таласъми на Рита Гаур. Последвала яростна битка, таласъмите били прогонени, но в суматохата момичето се изгубило. Стотици я търсили седмици наред, но накрая дори самата Елън се отказала. Съкрушена, тя можела само да се моли на Дагда някой ден някой да намери детето.

Риа едва доловимо кимна.

— Така и стана. Намери ме… Куен. Тя ме заведе… при Арбаса.

— Моя сестра! — Слепите ми очи преливаха от сълзи. — Ти си моя сестра.

— Да… Мерлин.

Дори скалите да ме бяха погребали под тежестта си в този миг, не бих могъл да почувствам по-силна болка. Бях открил сестра си. И както толкова път преди, щях да загубя нещо точно след като го бях открил.

Спомних си, че Туата бе казал как пророчеството за човешкото дете може да има неочаквано значение. „Пророчеството може да е вярно, може и да не е. Ала и да е истина, тя понякога има повече от едно лице.“ Как можех да предположа, че това ще е лицето на Риа?

— Защо — попитах аз, целият разтреперан, — не ми каза по-рано?

— Не исках… да променяш намеренията си… за да ме закриляш. Важно е… какво ще направиш с живота си.

— Твоят е също толкова важен!

Хвърлих настрана окървавения парцал и откъснах още едно парче от туниката си. Спомних си една нощ, отдавна, в стаята с книгите на Каирпре. Затова се бе поколебал да ми разкаже как съм се родил! Още тогава подозирах, че е на път да ми каже още нещо — че в същата нощ се е родила и моята сестра.

Крепях главата на Риа в скута си и усещах върху ръката си топлия й дъх. Клепачите й почти се бяха затворили. Сенките върху премяната й чернееха все повече. По бузата ми се търкулна сълза и рекох:

— Само да можех да го видя.

Клепачите й трепнаха.

— Да видиш? С… очите си?

— Не, не. — От къдриците й капеше кръв. — Не с очите си. Това е нещо, което сърцето ми знаеше от първия миг. Че си много повече от някого, с когото съм се срещнал в Друма. Сърцето ми знаеше.

Устните й помръднаха леко, сякаш разтегляйки се в немощна усмивка.

— Дори когато… те овесих… на онова дърво?

— Още тогава! Риа, сърцето ми го знаеше, но главата ми не разбираше. Трябваше повече да се вслушвам в сърцето си, казвам ти! Сърцето прозира неща, невидими за окото.

От скалите, където Риа бе оставила жезъла ми, изригна син пламък. Без дори да гледам, знаех, че новият знак е във формата на око. Някак бях открил същността на Прозрението, а полученото бледнееше в сравнение с изгубеното.

В същия миг затрептя въздухът край протегната ръка на сразения людоед. Невидимата завеса отново се отвори и разкри нисък кръг от бели камъни. Кладенец, който водеше надолу.

Виждах го! И разбрах за пръв път, че пътят към Отвъдното — и към Рая, и към Ада, — е надолу. Надолу, към най-дълбоките места, а не към вселена, безкрайно отдалечена от мен.

Хапещият вятър отново премина покрай нас. Риа говореше тъй тихо, че почти не я чувах.

— Ти ще станеш… вълшебник, Мерлин. Добър… вълшебник.

Вдигнах главата й до гърдите си.

— Не умирай, Риа. Не умирай!

Тя потрепери и очите й се затвориха завинаги. Прегърнах я с всичка сила и тихо заридах.

След това ми се стори, че самата зора изгрява в ръцете ми и долових присъствието на нещо, което досега не бях забелязал. Нещо в тялото на Риа, ала и отделно от него. Минаваше през пръстите ми като повей светлина. Това бе духът й. Напускаше тялото по пътя към отвъдното. Мигновено ми хрумна идея.

Повиках го. „Моля те, Риа. Не ме напускай. Още не.“ Придърпах главата й до сърцето си. „Ела при мен. Остани с мен. Само за малко. “

Хвърлих поглед към кръга от бели камъни — пътят към Дагда. Дори да беше късно да спаси Елън, може би — само може би, — имаше време да спаси Риа. Ако ли не, поне щяхме да останем още малко заедно.

„Ела с мен. Моля те.“

Вдишах дълбоко — не само въздух, а много повече. През тялото ми премина тръпка. Беше силна. Беше жизнена. Беше Риа.

Обърнах се към Бъмбълви, по чиито увиснали бузи се виждаха следи от сълзи.

— Помогни ми, моля те.

— Тя е мъртва — заяви той скръбно.

— Мъртва. — Усещах нейната жизнена сила у себе си. — Мъртва е, но не е изчезнала, добри ми шуте.

Бъмбълви ми помогна да се изправя. В ръцете си държах безжизненото тяло на Риа, с увиснала надолу глава.

— Донеси ми меча. И жезъла.

Шутът издърпа острието от Балор, клатейки глава. Избърса го в ботушите си, а после взе и жезъла ми от скалите. Върна се при мен, прибра меча ми в ножницата, а жезъла препаса на окървавения ми колан. После ме изгледа навъсено.

— Къде отиваш с нея?

— В Отвъдния свят.

Той повдигна вежди.

— Тогава ще те чакам тук. Въпреки че никога няма да се върнеш.

Поех към кръга от бели камъни, спрях и отново се обърнах към него.

— Бъмбълви, в случай, че не се върна, искам да знаеш нещо.

Шутът се намръщи така, както само той умееше.

— Какво?

— Ти си ужасен шут, но верен приятел.

С тези думи се обърнах към Кладенеца и закрачих напред, с ръце, натежали като сърцето ми.

31 Сред мъглата

Топъл вятър повя в лицето ми, когато надзърнах в Отвъдния кладенец. От центъра на отвора се виеше спираловидно стълбище от същия полиран бял камък като входа. Не се виждаше докъде стигат стъпалата, но ми се струваше, че са много.

Понесъл отпуснатото тяло на Риа, аз внимателно стъпих на първото стъпало. Поех дълбоко от въздуха на Финкайра, може би за последен път и тръгнах надолу, като внимавах да не се препъна. Колкото и да ме боляха ребрата, гърлото и раменете от битката с Балор, още повече ме болеше, че нося тялото на приятел. На собствената ми сестра.

Когато бях преминал по повече от сто стъпала, две неща ме изненадаха. Първо, Кладенецът не ставаше по-мрачен. За разлика от обикновен кладенец или някой тунел, светлината не отслабваше, докато се спусках. Всъщност като че ли постепенно се усилваше. Скоро белите камъни светеха почти като перли.

Второ, спираловидният път нямаше нужда от стени. Само мъгли се виеха и сучеха край стълбището. Колкото по-дълбоко слизах, толкова по сложни и заплетени ставаха струйките мъгла. Понякога се завъртаха около краката ми или около главата на Риа, друг път се сгъстяваха в странни, непознати за мен форми.

Тези мъгли ми приличаха на онези по бреговете на Финкайра. Не толкова граница или бариера, колкото жива материя със собствен ритъм и устройство. Елън често ми бе говорила за местата помежду, като Олимп, и Видфа и Финкайра. Места, които не са изцяло нашият свят, но не са и изцяло в Отвъдния. Както мъглата не бе изцяло въздух или изцяло вода, а и двете.

Спомних си деня, в който на пода на колибата ни в Гуинед майка ми за пръв път ми бе описала Финкайра. „Земя на много чудеса, възпята от трубадури на много езици. Казват, че е отчасти в нашия свят и отчасти — в света на духовете. Нито част от Земята, нито от Небесата, а мост, който ги свързва.“

Зачудих се що за свят е Отвъдният. Ако Финкайра наистина бе мост, накъде водеше този мост? В Отвъдния свят живееха духове, за това бях сигурен. Духове, могъщи като Дагда и Рита Гаур. Какви ли бяха по-простичките духове, като моят приятел Беля? И те ли живееха рамо до рамо с великите, или другаде?

Спиралата се усукваше безкрайно около себе си и ме водеше все по-надолу. Хрумна ми, че в този свят може да няма разлика между деня и нощта. Без изгреви, залези и пътя на луната в небето щеше да ми е трудно да се ориентирам във времето. Може би дори нямаше време, или поне онова, което аз бих нарекъл време. Смътно си спомнях как Елън ми говореше за два вида време: историческото, което се движи като стрела, и в което смъртните създания живеят, и съкровеното, което се движи в кръг. Възможно ли бе Отвъдният свят да е място, изцяло в съкровеното време? Дали това означаваше, че времето се движи около себе си, както това стълбище?

Спрях и потупах с обувка едно от стъпалата. Ако бях прав за времето в този свят, като нищо можех да се върна — ако въобще се върнех — твърде късно, за да спася Елън! Можех да прахосам двата си останали дни и цели месеци, без да го осъзная. Изпънах гръб и повдигнах Риа по-високо. Тежестта й, като тази на мисията ми, сякаш беше по-голяма от всякога.

Можех само да опитам да открия Дагда колкото е възможно по-бързо, без да позволявам нещо да ме забави или да ме отклони от пътя ми.

С течение на времето нещо в мъглите започна да се променя. Вместо да се носят близо до стълбите както преди, те се отдръпваха и оформяха малки кухини, вечно променящи границите си. Не след дълго те се разширяваха и добиваха размерите на помещения, а след това — на открити пространства. Мъгливите пейзажи ставаха все по-големи и разнообразни и постоянно меняха формата си.

Пейзаж от мъгли.

Мъглата се диплеше край мен в безплътни къдри, напомнящи хълмове, равнини и остри върхове. От време на време се натъквах на подобни на облаци каньони, по-дълги и дълбоки, отколкото можех да предположа. От време на време зървах планини да се издигат в далечината. Движеха се — надолу, нагоре или и в двете посоки. Открих долини и склонове, отсечени като с нож отвесни възвишения и пещери. И навсякъде насред тях, макар да не можех да съм сигурен, се движеха форми или полуформи — лазеха, ходеха или се носеха. До една от мъгла, вечно променлива, вечно еднаква.

След време разбрах, че самите стълби са се променили. Вече не бяха твърди като камък и по тях се носеха вълнички, а очертанията им се размиваха подобно на всичко останало. Макар че все още предлагаха добра опора за краката ми, те бяха направени от същата странна материя като пейзажа наоколо.

У мен се надигна безпокойство. Това въобще не беше мъгла. Не беше дори някаква материя, въздух или вода. Беше нещо… друго, изтъкано от светлина, от идеи, от чувства. Тези мъгли показваха повече, отколкото скриваха. Много животи щяха да са нужни, за да осмисли човек дори малко от същината им.

Ето какъв бил Отвъдният свят! Менящи се, странстващи светове, наслоени един връз друг, един през друг. Можех до безкрай да слизам по стълбите, да пътувам вечно през мъглите. Безвременни. Безгранични. Безкрайни.

След това от неясния пейзаж изникна силует.

32 Златна клонка

Дребничък и сив, силуетът изплува на върха на току-що появил се хълм и пред очите ми разпери криле от мъгла. Литна към мен, носен от неосезаеми течения, след което бързо смени посоката и се издигна толкова високо, че почти го изгубих от поглед. После рязко спря и се спусна право надолу в поредица от лупинги, сякаш без никаква друга цел, освен насладата от полета.

Беля!

Ястребът отново летеше, а сърцето ми преливаше от радост. Макар че още държах Риа на ръце, усещах на хълбока си кожената торба. Вътре, сред билките на майка ми, се намираше едно от кафявите перца от крилете на моя приятел. След битката с Рита Гаур от него не беше останало нищо друго… освен духът му.

Показвайки се от разрастващите се форми на мъглите, той пое към мен. Чух писъка му, пълен с кураж и жизненост, точно такъв, какъвто го помнех. Преди да дойде при мен, той се завъртя във въздуха за последен път. Повя топъл въздух и ноктите му се забиха в рамото ми, Беля прибра криле на гърба си и закрачи наляво-надясно. Макар перата му да бяха сменили цвета си от кафяв на сребристосив със следи от бяло, очите му още бяха поръбени с жълто. Той наклони глава към мен и доволно изсвири.

— Да, Беля! И аз се радвам да те видя! — След това сърцето ми отново натежа, докато намествах отпуснатото окървавено тяло в ръцете си. — Ех, да можеше и Риа да те види…

Ястребът кацна на коляното й, разгледа я за миг и нададе нисък, печален зов. Тръсна глава и се върна на рамото ми.

— Нося духа й със себе си, Беля. Надявам се, че не е късно Дагда да я спаси. — Преглътнах с мъка. — А също и майка ми.

Ненадейно Беля силно изписка. Ноктите му ме стиснаха за рамото, а мъглите край мен се раздвижиха неспокойно.

— Аааа — чу се отнякъде бавен, почти мързелив глас. — Колко хубаво, колко прекрасно, че си дошъл.

Беля изсвири напрегнато.

— Кой си ти? — обадих се аз. — Покажи се.

— Точно това мисля да сторя, млади човече. След малко. — Мъглите пред мен се раздвижиха като супа, леко разбъркана с лъжица. — Имам и подарък за теб, ужасно ценен подарък. Аааа, да.

Нещо в тона на гласа ме успокояваше, но нейде дълбоко в мен се надигаше предпазливост. По-добре беше да сбъркам, но да се вслушам в нея.

Отново наместих Риа в ръцете си.

— Нямам време за учтивости. Ако ще ми даваш нещо, покажи се.

— Аааа, млади човече. Толкова си нетърпелив, толкова ужасно нетърпелив. — Мъглите закипяха. — Но няма защо да се тревожиш. Ще се вслушам в молбата ти, след малко. Виж, искам да бъда твой приятел.

При тези думи Беля изписка остро, махна силно с криле и отлетя от рамото ми. Отново изсвири, описа кръг на мен и се скри в един облак от мъгла.

— Няма защо да се страхуваш от мен — промълви гласът. — Нищо, че приятелят ти ястребът се страхува.

— Беля не се бои от нищо.

— Аааа, тогава сигурно греша. Защо мислиш, че отлетя?

Взрях се в мъглите, опитвайки се да различа нещо.

— Не зная. Сигурно има добра причина. — Обърнах се към мястото, откъдето ми се струваше, че се носи гласът. — Ако искаш да ми бъдеш приятел, покажи ми се. Бързо, имам още много път.

Мъглата бавно заклокочи.

— Аааа, значи имаш важна среща, така ли?

— Много важна.

— Е, значи трябва да отидеш. Аааа, да. — Гласът звучеше съвсем лениво, сякаш собственикът му заспиваше. — Нямам съмнение, че знаеш как да стигнеш до целта си.

Вместо да отвърна, зареях поглед нагоре, опитвайки се да зърна Беля. Къде ли беше? Едва се бяхме събрали отново! Освен това се надявах, че той може да ме отведе при Дагда.

— Защото ако не знаеш — продължи успокояващият глас, — дарът ми може да ти бъде полезен. Ужасно полезен. Аааа, предлагам ти услугите си като водач.

Предпазливостта ми отново се надигна. Ала… може би това създание, когато най-сетне се покажеше, наистина можеше да ми покаже пътя през облаците. Щях да спестя безценно време.

Размърдах се на безплътното стъпало.

— Преди да приема предложението ти, трябва разбера кой си ти.

— След малко, млади човече. След малко. — Чух прозявка, а думите след нея бяха леки като мъглите, докосващи бузите ми. — Младите вечно бързат, вечно много бързат.

Въпреки съмненията ми, нещо в гласа ме караше да се отпускам все повече и повече. Беше ми почти… уютно. Или може би просто бях уморен. Гърбът ме болеше. Щеше ми се да оставя Риа някъде, само за миг.

— Ааа, тежък товар носиш, млади човече. — Разнесе се още една мъчително бавна прозявка. — Ще ми позволиш ли да те облекча малко?

Напук на себе си и аз се прозях.

— Добре съм си, благодаря. Но ако искаш да ме отведеш при Дагда, ще те последвам. — Сепнах се. — Първо обаче ми се покажи.

— Към Дагда, значи? Аааа, великият, чутовен Дагда. Воин на воините. Живее много, много далеч. Ала все пак ще се радвам да ви заведа при него.

Изправих схванатия си гръб.

— Може ли вече да тръгваме? Времето ми свършва.

— Аааа, след малко. — Пред лицето ми като ръце се люшнаха ивици мъгла. — Жалко обаче, че не можеш да си починеш малко. Сякаш ти е нужно.

Приклекнах и подпрях Риа на бедрата си.

— Щеше ми се да можех, но трябва да вървя.

— Както кажеш. Ааааа, да. — Гласът се прозя за пореден път, този път още по-дълго и още по-сънено. — Тръгваме веднага. След малко.

Тръснах странно замъглената си глава.

— Добре. Сега… първо щеше да правиш нещо. Какво беше?… А, да. Да се покажеш. Преди да те последвам.

— 0, разбира се, млади човече. Почти съм готов. Ще ми е драго, ужасно ще ми е драго да ти помогна.

Предпазливостта пак се обади, но я пренебрегнах. Преместих ръката си, с която придържах краката на Риа, и я отпуснах на едното стъпало. Запитах се защо пък да не поседна, само за малко. Малко почивка щеше само да ми помогне.

— Точно така, млади човече — измърка гласът най-успокояващо. — Просто си позволи да се отпуснеш.

Да се отпусна, сънено си помислих аз. Да си позволя да се отпусна.

— Аааа, да. — Гласът въздъхна. — Ти си мъдър млад човек. Толкова по-мъдър от баща си.

Кимнах, полузашеметен. Баща ми. По-мъдър от…

В мен се надигна неудържим порив да внимавам, да се пазя. Откъде познаваше баща ми? Той не беше в Отвъдния свят. Мъглата край мен сякаш се бе просмукала в главата ми. Закъде бързах, всъщност? Малко сън щеше да ми помогне да си спомня. Клекнах на стълбите и оброних глава. И отново, толкова слабо, че едва го съзнавах, неспокойствието ме побутна. „Събуди се, Мерлин! Той не ти е приятел. Събуди се!“ Опитах да го пренебрегна, ала не можех. „Вярвай на инстинктите си, Мерлин. “

Размърдах се и повдигнах глава. Имаше нещо познато в това чувство, в този глас. Сякаш го бях чувал другаде.

„Вярвай на инстинктите си, Мерлин. Вярвай на боровинките.“

Рязко се събудих. Гласът на Риа! Мъдростта на Риа! Духът й усещаше онова, което аз не можех. Отърсих се от пелената в ума си, отново подхванах тялото й, изсумтях и бавно се изправих.

— Аааа, млади човече. — В гласа се бе прокраднала загриженост. — Помислих, че може да си починеш за малко.

Стиснал здраво Риа в ръце, аз си поех дълбоко дъх. Листата от дрехите й изсъхваха, но още бяха меки.

— Няма да си почивам. Няма да ти позволя да ме омагьосаш. Зная кой си!

— Аааа, знаеш ли?

— Да, знам, Рита Гаур!

Мъглата закипя като във врящ котел, бясно се въртеше и набъбваше. От парите пристъпи мъж, висок и широкоплещест като Балор. Носеше дълга бяла туника и тънка огърлица от кървавочервени камъни. Косата му, черна като моята, бе старателно сресана. Дори веждите му изглеждаха добре поддържани. Ала онова, което прикова вниманието ми, бяха очите му. Изглеждаха празни, като две бездни. Колкото и да треперех, спомняйки си окото на Балор, тези очи ме ужасяваха повече.

Рита Гаур вдигна ръка и облиза върховете на пръстите си.

— Можех да приема всякакви други форми. — Острият му агресивен глас бе пълната противоположност на тона му отпреди малко. — Дивият глиган ми е сред любимите, с белега на предния крак. Всички си имаме белези, както знаеш.

Той докосна с влажните си пръсти едната си вежда.

— Но ти вече си виждал глигана, нали? На брега на онази купчина скали, която наричате Гуинед. И после в онзи сън.

— Как… — Изпотих се, когато си спомних съня, усещането за бивните, пронизващи очите ми. — Как разбра за това?

— О, стига. Уж си вълшебник, пък не знаеш за Скока. — Той отново облиза пръстите си, а устните му се изкривиха в усмивка. — Да изпращам сънища на хората е едно от малкото забавления, които ме отвличат от тежката ми работа. — Усмивката му стана по-широка. — Макар че още повече ми харесва друго нещо. Да изпращам сянката на смъртта.

Напрегнах се и стиснах по-здраво безжизненото тяло на Риа.

— Какво ти даде правото да поразиш майка ми?

Празните очи на Рита Гаур се втренчиха в мен.

— А какво ти даде правото да я водиш във Финкайра?

— Не исках да…

— Мъничко горделивост, струва ми се. — Той прокара ръка по темето си, за да приглади косите си. — Това беше фаталният порок на баща ти, както и на дядо ти. Нима очакваше да си по-различен?

Аз изправих гръб.

— По-различен съм.

— Ето, пак горделивост! Мислех, че вече си се научил. — Той пристъпи към мен, а бялата му туника леко се развя. — Горделивостта ще бъде твоята гибел, няма съмнение в това. Тя вече донесе гибелта на майка ти.

Олюлях се.

— Затова толкова ме задържа!

— Разбира се. — Той отново облиза пръстите си, един по един. — И сега, когато знаеш, че не си успял да предотвратиш смъртта й, която ти самият причини, ще сложа край на мъките ти. Ще те убия тук и сега.

Отстъпих назад, като се опитвах да не се препъна, а Рита Гаур се засмя, докато оформяше другата си вежда.

— Героят ти Дагда не е тук да те спаси, както на Гуинед. Нито пък онази глупава птица, чието безразсъдство ми попречи да те довърша в Крепостта под покрова. Този път ми падна в ръцете.

Той отново пристъпи към мен през мъглите, а огромните му длани се свиваха и разпускаха, сякаш се готвеше да смачка черепа ми.

— Само за да осъзнаеш докъде те доведоха горделивостта и глупостта ти, нека ти обясня нещо. Ако не се опитваше да се измъкнеш от уроците си, щеше да разбереш, че ако беше сложил наметка от имел, онази проклета златна клонка, щеше моментално да се пренесеш в чертозите на Дагда. Нямаше да мога да те издебна тук.

Пребледнях, спомняйки си молбите на Риа да занеса клонката с нас в Отвъдния свят. Толкова лекомислено ги бях отхвърлил!

Рита Гаур отново се подсмихна. От главата му изникнаха мъгливи ръце и посегнаха към мен.

— Толкова обичам арогантността! Тя е една от най-чаровните особености на човеците. Стигат ти толкова уроци! Сега ще умреш.

В този миг от облаците профуча крилата фигура. Беля се спусна право към мен с яростен писък, който отекна сред мъглите. В ноктите си носеше дълга златна клонка. Имел! Рита Гаур изрева от ярост и връхлетя върху мен.

Миг преди да ме докопа, златната клонка падна на раменете ми и ме покри като наметало. Почти усетих ръцете на Рита Гаур около гърлото си, но ненадейно се превърнах в пара, разтворих се в мъглите. Последното, което почувствах с физическото си тяло, бе чифт ноктести крака, впиващи се в рамото ми, а последното, което чух, бе изпълнения с гняв вик на Рита Гаур:

— Отново ми избяга, недорасъл фокуснико! Следващият път няма да ти излезе късметът!

33 Чудеса

Кожата, костите и мускулите ми се разтвориха. Вместо тях тялото ми се състоеше от въздух, вода и светлина… и нещо друго. Сега принадлежах на мъглите. Протегнах безкрайните си ръце от пара. Докато златната клонка ме дърпаше по скритите пътеки към дома на Дагда, аз се люшках и въртях, разтапях се във въздуха и минавах през него, летейки през спираловидни тунели и криволичещи коридори от мъгла. Не можех да ги видя, но усещах Риа и Беля до себе си.

Зърнах безброй различни създания и гледки, сякаш всяка частичка от мъглите бе населена от хиляди същества. Светове в световете, слоеве в слоевете, животи в животите! Отвъдният свят, в цялата си необятност, ме зовеше.

Аз обаче нямах време да го проучвам. Животът и на Елън, и на Риа висеше на косъм. Заради огромната си глупост може би бях загубил възможността да помогна и на двете. Въпреки това, когато жезълът ми изчезна в Слантос, самата Риа ми каза, че докато има надежда, има и шанс. Бе ми останала надежда, макар и не много по-осезаема от облаците край мен.

Мислите ми, подобно на мъглите, се изтърколиха към Дагда. Прониза ме дълбок страх, когато осъзнах, че след миг ще се срещна с най-могъщия от всички духове. Очаквах да ме осъди строго за многобройните ми грешки. Дали заради тях щеше да ми откаже да помогне? Може би, ако спасях живота на майка си, щях да наруша някакъв деликатен космичен баланс, с който само той беше наясно. Може би просто нямаше да има време да ми обърне внимание. Може би изобщо нямаше да е там, а някъде далеч в този мъглив свят. Или в някой друг, за да се бори със злия Рита Гаур.

Запитах се как ли би изглеждал един толкова могъщ дух. Подобно на Рита Гаур, сигурно и той би могъл да приеме всяка форма. В деня, когато морето ме изхвърли на брега, се бе преобразил в елен — огромен и могъщ, с високи разклонени рога. Най-много обаче ме бяха поразили очите му. Кафяви и немигащи, дълбоки и тайнствени като океана.

Каквото и да беше решил, физическата му форма сигурно щеше да е силна и внушителна като него. Елен в човешка форма. Как го бе нарекъл Рита Гаур? Великият и чутовен Дагда. Воин на воините.

Като облак, който навлиза в долчинка насред хълмовете, движението ми малко по малко се забави, докато накрая спря напълно. След това мъглите пред мен постепенно се разсеяха, отдръпвайки се като воал. Постепенно различих контурите на надвиснал над мен мрачен силует, който сякаш плуваше пред мен.

Когато мъглите се разнесоха, веднага разбрах какво е. Огромно, обсипано с роса дърво, високо и могъщо като Арбаса, ала с една ключова разлика. То беше наопаки. Огромните му клони се пресягаха нагоре и чезнеха в мъглите и се извиваха величествено около облаците, сякаш обгръщайки целия свят над себе си. От корените висяха неизброими клонки златен имел и красиво се полюшваха, а под тях през огромна шир от мъгли се простираха здрави клони. Цялото дърво бе обсипано с хиляди капчици роса и блещукаше като повърхността на поток.

Гледката така ме плени, че ми трябваше миг да осъзная, че и аз вече съм съвсем реален. Отново бях получил тялото си! Риа лежеше отпусната в ръцете ми, а Беля леко цвърчеше в ухото ми. На раменете ми се крепеше клонка от имел, мечът висеше на кръста ми, а жезълът — на колана ми.

Взрях се в очите на Беля.

— Благодаря ти, приятелю. Ти отново ме спаси.

Ястребът нададе висок, почти смутен зов и помаха с криле.

— Добре дошъл в Дървото-душа.

Завъртях се към източника на слабия, нестабилен гласен. Той принадлежеше на крехък старец, чиято дясна ръка висеше безполезна до тялото му. Макар че стоеше на платформа от по-плътна мъгла, закрепена върху клоните, той бе толкова дребничък, че не го бях забелязал. Сребърната му коса блещукаше като покритата с роса кора на дървото.

— Благодаря ви. Много ви благодаря. — Говорех сковано, защото не исках отново да ме заблудят, но нямах нито време, нито избор и трябваше да бъда прям. — Търся Дагда.

Ноктите на Беля ме стиснаха и той изкряска укорително.

Старецът се усмихна леко, отпусна сакатата ръка в скута си и ме изгледа внимателно. Ненадейно забелязах очите му — дълбоки и кафяви, пълни със съчувствие, мъдрост и тъга. И преди ги бях виждал. Това бяха очите на огромния елен.

— Дагда. — Прехапах устни, докато се взирах в старчето. — Толкова съжалявам, че не те познах.

Усмивката на стареца се стопи.

— Позна ме точно когато трябва, а след време може и да научиш какъв е истинският извор на силата ми. Или може би вече знаеш?

Поколебах се.

— Боя се, че не зная нищо за истинския извор на силата ти. Вярвам обаче, че го използваш, за да помогнеш на живите да поемат по предначертания им път, какъвто и да е той. Затова ми помогна тогава, на брега.

— Много добре, Мерлин, много добре. — Кафявите му очи блеснаха от задоволство… и леко раздразнение. — Въпреки че все пак да се опита да избегнеш една от Песните.

Размърдах се смутено, а той продължи да ме изучава. Погледът му сякаш достигаше до най-дълбоките кътчета на душата ми.

— Тежко бреме носиш… не само приятелката ти. Ето, остави я до мен.

— Можеш ли… можеш ли да й помогнеш?

— Ще видим. — Осеяното му с бръчки чело се надипли още повече. — Кажи ми за Песните, Мерлин. Къде се намира душата на всяка от тях?

— А майка ми? Ако й е останало време, то не е никак много.

— Тя също трябва да почака.

Прегърбен, аз оставих на странната земя тялото на сестра си. Късчета мъгла се понесоха над раменете и гърдите й и я покриха като одеяло. Той я погледна с дълбока скръб и върна поглед върху мен.

— Първо ми покажи жезъла си.

Беля хлъцна от възхищение, когато извадих жезъла от колана си. Подадох го на Дагда с върха напред и бавно го завъртях. Всички отпечатъци, сумрачно сини, ярко блестяха. Пеперудата, символ на преобразяването. Двойката ястреби, свързани в полета си. Пукнатият камък, който ми напомняше за глупостта ми, когато се опитах да затворя светолета. Мечът, чието име знаех добре. Звездата, която ми припомни за смеха на Гюри Златокосата. Драконовата опашка, която някак извика спомена за вкуса на мръсна кожа. И накрая окото, тъй различно от това на Балор, ала също толкова ужасяващо.

Дагда кимна.

— Виждам, че сега носиш меч.

Потупах сребърната дръжка. Дагда продължи:

— Пази го добре, защото ориста на това острие ще ти помага, докато не настане времето да го поставиш в ножница от камък. След това ще премине у момче, не по-голямо от теб. Момче, родено, за да бъде крал, чието кралство ще пребъде в сърцата на хората дълго след като изчезне от лицето на земята.

— Ще го пазя добре.

— Кажи ми, синко, какви са мелодиите на Седемте песни? Започни с първата, Преобразяването.

Прокашлях се.

— Научих я от една пеперуда — и от един предател, от дървечовек, който изкупи вината си. Разбрах, че всички ние, всички живи същества, можем да се променим.

Старецът замислено помълча.

— Не е случайно, че това е била първата ти Песен, Мерлин. Мисля, че отдавна чуваш части от нея.

— Да. — Аз вдигнах глава към росните клони. — Сега разбирам защо гръцката дума за душа и пеперуда е една и съща.

— Добре. Сега ми кажи за Обвързването.

Погледнах към лицето на Риа, бледо и безизразно.

— Най-силните връзки са тези на сърцето. Научих това от два ястреба, които летяха заедно.

Беля подскочи гордо на рамото ми и подреди перата си с клюн.

— И от една видра-измамник, може би?

Въздъхнах.

— Да.

Край лявата ръка на Дагда премина ивица мъгла. Той раздвижи ловко пръсти и я сплете в сложен възел, а после кимна умислено и я остави да се зарее надалеч.

— След това си се озовал в подземното царство на старата ми приятелка Урналда. По-мъдра е, отколкото изглежда, уверявам те! Със сигурност се е зарадвала на възможността да те обучава.

Поклатих глава.

— Не съм сигурен в това, учех много бавно. Но накрая с помощта на светолета най-сетне открих душата на тази Песен.

— Която е?

Посочих образа на спукания камък.

— Най-добрият начин да защитиш нещо е като го пуснеш.

Дагда се облегна назад и вдигна глава към корените на Дървото-душа. Повдигна вежда и от ствола се отдели мъглица.

— Следващият урок, струва ми се, те е изненадал.

— Именуването. Костваше ми известно време и един счупен нож за хляб, но научих, че истинското име носи истинска сила. — Спрях и се замислих. — Мерлин ли е истинското ми име?

Старецът поклати отрицателно посребрената си глава.

— Ти навярно го знаеш.

— Знам го.

— Ще ми го кажеш ли?

Дагда обмисля молбата ми известно време.

— Не. Още не, но един ден ще го сторя. Ако се срещнем в по-светли времена, когато си надвил най-страшния враг, ще ти кажа истинското ти име.

Пребледнях.

— Най-страшния враг? Сигурно имаш предвид Рита Гаур.

— Може би. — Той посочи звездата в кръга. — А сега — Скокът.

— Това е невероятно умение! Великата Елуса го използва, за да ни изпрати чак до земите на дървехората. Гюри Златокосата също, за да даде на Риа видение за Отвъдния кладенец. — Продължих по-тихо: — А Рита Гаур го използва, за да изпрати сянка на смъртта на майка ми.

Сребърните вежди се повдигнаха.

— На майка ти?

Затъпках на място.

— Не… На мен, но вместо това порази майка ми.

— И каква е душата на Скока?

Насочих вниманието си към обграждащите ни мъгли, които се усукваха около Дагда и мен и ни докосваха, както галеха огромното дърво. Прегръщаха огромните му корени, както те самите — света отгоре.

— Всичко — рекох аз, — е свързано с всичко друго.

— Добре, синко, добре. А Отстраняването?

— Това научих от спящия дракон. И от един шут. — Поусмихнах се. — Показаха ми, че всяко живо създание е посвоему ценно.

Дагда се наведе към мен.

— Дори драконът?

— Дори драконът.

Той поглади брадичка замислено.

— Вярвам, че отново ще срещнеш този дракон, когато се събуди.

Дъхът ми секна, но преди да успея да попитам каквото и да било, той отново заговори.

— Прозрението, разкажи ми за Прозрението.

Няколко пъти се опитах да оформя думите с език, преди най-сетне да успея да ги изговоря. Най-после успях:

— Сърцето прозира неща, невидими за окото.

— Хммм. И какво още?

Позамислих се.

— Е, сега, когато зная повече за взора на сърцето, ще мога по-добре да гледам в себе си.

Дълбоките кафяви очи на Дагда ме гледаха изпитателно.

— И когато се взреш там, синко, какво виждаш?

Прокашлях се, понечих да заговоря и се спрях. Търсейки верните думи, аз помълчах известно време.

— То е… ами, като да се спускаш в Отвъдния кладенец. Колкото по-надолу стигаш, толкова повече откриваш. — Извърнах лице и слабо казах: — И намираш наистина страшни неща.

Старецът ме наблюдаваше със съчувствие.

— Какво още виждаш?

Въздъхнах дълбоко.

— Виждам колко малко всъщност знам.

Дагда посегна към мен и взе ръката ми в своята.

— Тогава, Мерлин, си научил нещо безценно. — Той ме придърпа към платформата си. — Наистина безценно! Досега си търсил душите на песните, но да знаеш колко малко знаеш, да си смирен, това е душата на самото вълшебничество!

Объркан, аз наклоних глава, опитвайки да осмисля казаното.

— След време, струва ми се, ще разбереш напълно. Смирението не е нищо повече от искрено уважение към пълния с удивление и изненади свят.

Бавно кимнах.

— Това звучи като нещо, което би казала Риа. — Погледът ми се спря върху безжизненото тяло на сестра ми и аз боязливо попитах: — Можеш ли да я спасиш?

Дагда не отвърна.

— Можеш ли?

За миг, който се разтегли сякаш безкрайно, той само ме гледаше безмълвно.

— Не зная, синко.

Гърлото ми се сви, сякаш самият Балор го бе сграбчил.

— Такъв глупак бях! Толкова вреда причиних!

Дагда предупредително посочи с пръст към една панделка от мъгла, която се развърза и се изправи. В същото време хвърли бърз поглед към друга ивичка, която незабавно се сви на кълбо. Обърна се към мен и тъжно се усмихна.

— Значи вече си видял и светлината, и мрака у себе си. Драконът, не само звездата. И змията, и гълъба.

Преглътнах с мъка.

— Когато ме посрещна, ти каза, че може да разбера къде се таи истинският извор на силата ти. Не съм сигурен, но мисля, че силата ти е по-тиха, по-деликатна от другите. Водят я ръката и главата ти, но извира от сърцето. Силата ти е в Седмата песен. Да прозираш със сърцето си, а не с очите.

Той повдигна вежди почти недоловимо.

— Имаше време — продължих, също едва доловимо, — когато бях готов да дам всичко, за да виждам отново с очите си. Все още го искам, много, но зная, че има и други начини човек да вижда.

Дагда леко стисна ръката ми.

— Добре виждаш, Мерлин.

Пусна ме и дълго време ме гледа.

— Ще ти кажа и още нещо. Макар че си познал много болка и ти предстои да познаеш още, очакват те и чудеса, млади момко. Истински чудеса.

34 Еликсир

Бездънните очи на Дагда се обърнаха към дървесния ствол, по който блещукаха диаманти от роса. Погледът му се плъзгаше все по-високо и по-високо, към сплетените корени, които се топяха в мъглата далеч нагоре. Старецът им отдели малко повече внимание, сякаш можеше да зърне през мъглите земята оттатък. Най-сетне каза:

— А сега е време за твоята приятелка, с която ви свързват и кръв, и обич.

Той посегна към Риа със здравата си ръка. Сестра ми изглеждаше толкова застинала, толкова притихнала. Цветът се бе отдръпнал и от кожата, и от листната й премяна. Стомахът ми се сви от болка, защото ужасно се боях, че тялото й е твърде мъртво и изстинало, за да успее да я съживи дори най-великият сред духовете. Гюри не ми ли бе казала, че дори цялата сила на Дагда не може да съживи мъртвец?

Съвсем леко, той повдигна отпуснатата й ръка и затвори очи, сякаш се вслушваше в далечен звук. После, без да отваря очи, ми нареди:

— Може да я пуснеш, Мерлин.

Поколебах се — имах усещането, че това със сигурност ще означава, че е мъртва. Напуснеше ли ме духът й, отлетеше ли, нямаше да имам надежда да я видя отново. Колкото и да исках да чуя отново смеха й, още повече се страхувах да я пусна да отлети.

— Мерлин — отново каза Дагда. — Време е.

Накрая я пуснах. Дълбоко в себе си усетих как духът й леко се раздвижва. След това започна да се излива от мен, първо като тънка струйка вода, която набира сили и се превръща в река, способна да събори бент. Очите ми преливаха от сълзи, защото знаех, че дори Риа да оцелее в смъртната си форма, двамата никога вече няма да сме толкова близки.

Бавно, много бавно, аз издишах. Във въздуха между нас се оплетоха нишки от мъглица и скоро моите и нейните гърди бяха свързани от сияещ мост. Той се задържа по-кратко от миг, а после избледня и изчезна.

Едва тогава обърнах внимание на раната на главата й — тя започна да се затваря. Докато кожата заздравяваше, кървавите петна, вече кафяви, а не червени, започнаха да се изпаряват от къдравата коса, врата и дрехите й. Цветът на бузите й се възвърна, жизненост изпълни всяко листце и фиданка, от които бе направена премяната й.

Единият показалец на Риа трепна, вратът й се изопна. Най-сетне сиво-сините й очи се отвориха, тези на Дагда — също. Взряна в обсипаните с имел корени, тя пое треперлив дъх, обърна лице към стареца, усмихна се и заговори:

— И ти живееш на дърво, също като мен!

Смехът й се понесе наоколо като сребърен звън. Присъединих се и аз, а Дагда добави своя дълбок, силен смях към нашия. Докато се тресеше от веселие, огромното дърво също се залюля и ни поръси с капчици роса. Дори кацналият на рамото ми Беля нададе радостен зов. Сякаш цялата вселена се смееше с нас.

С озарени очи, Риа седна и обърна глава към мен.

— Мерлин, ти успя. Спаси ме!

— Не аз, Дагда те спаси.

— Не без помощта ти, млади момко. — Старецът приглади няколко сребристи косъма на челото си. — Като закриляше с такава обич както духа, така и тялото й, ти я опази от истинската смърт достатъчно дълго, за да успея да я съживя.

Той премести поглед към Риа.

— Ти също помогна.

— Така ли?

Старецът бавно кимна.

— Духът ти е толкова лъчист, Рианон, тъй ярък. Притежаваш жизнена сила, голяма колкото тази, която вложих в едно от Съкровищата на Финкайра, Огнената сфера.

Риа се изчерви, а аз си спомних оранжевото кълбо, което бях спасил от руините на Крепостта под покрова.

— Сферата лекува, нали?

— Да, лекува, но не само тялото, а и душата. В мъдри ръце Огнената сфера може да разгори отново надеждата и радостта, дори желанието за живот. — Дагда се обърна към мен. — Ти, Мерлин, знаеш повече от всеки друг колко ярко гори духът на сестра ти.

Осъзнах, че все още долавям дълбоко у себе си частица от докосването на духа й. Частица от сестра ми бе останала у мен завинаги.

— Да — продължи крехкият среброкос старец. — Едва започваш да се учиш, млади вълшебнико, но част от урока беше да прегърнеш и духа, и мъдростта на сестра си. Важна част.

— Осмата ми Песен, така да се каже.

— Да.

Погледнах към Риа.

— Аила се опита да ми го каже, но аз не исках да я разбера. Сега обаче мисля, че започва да ми става ясно.

Тя докосна амулета си.

— Това може да се нарече… инстинкт.

Беля издаде кудкудякащ звук и ми се стори, че се смее. Помахах с ръка през мъглата, издигаща се под нас.

— Инстинктът ми подсказва, че Финкайра е истинският ми дом. И все пак… друг инстинкт ми казва, че не е. Кой от тях е верният?

Старецът се усмихна тъжно.

— Учиш се. Както истинската любов често смесва радостта и тъгата, истинските инстинкти често смесват противоположни чувства. В този случай обаче мога да ти помогна. На хората не им е писано да живеят дълго във Финкайра. Колкото и добре да се чувстваш тук, трябва някой ден да се върнеш на Земята. Може да поостанеш, защото още имаш работа за вършене, но в края на краищата ще трябва да си отидеш.

Прехапах устни.

— Не може ли да ми позволиш да остана?

Дагда поклати глава със съчувствие.

— Бих могъл, но няма да го направя. Световете трябва да останат разделени, защото всеки има своя тъкан и дух, които трябва да бъдат почетени. — Той въздъхна печално. — Затова съм принуден да се боря с Рита Гаур на толкова много фронтове. Той иска да разкъса тъканта на Отвъдния свят, Земята и Финкайра и да ги сплете с покварата си. Иска да ги управлява като едноличен господар.

— Затова ли финкаирците са изгубили крилете си? — попита Риа, насочила поглед към облаците. — Забравили са как почитат тъканта?

— Инстинктите ти са наистина силни, Рианон. В правилна посока мислиш, ала останалото трябва да откриеш сама.

— Дагда, може ли да попитам нещо? — Попитах аз, търсейки правилните думи. — Има едно пророчество, според което само дете с човешка кръв може да надвие Рита Гаур и слугите му. Вярно ли е това? И ако да, детето един от нас ли е?

Старецът прокара ръка по стръкче имел.

— Макар да не мога да ти разкрия всичко, което искаш да знаеш, ще ти кажа следното: пророчеството носи много тежест. И макар че сестра ти победи Балор, само ти можеш да спреш Рита Гаур във Финкайра.

Гърлото ми отново бе пресъхнало. Спомних си сянката на смъртта, която Елън бе погълнала и прошепнах:

— Ако умра в битка с Рита Гаур, кажи ми едно. Има ли някакъв начин да спасим живота на майка ни?

Погледът на Риа поглеждаше ту към Дагда, ту към мен, а Беля нервно крачеше по раменете ми и пърхаше с криле.

Старецът си пое дълбоко дъх.

— Имаш време, макар да не е много. Остават само няколко часа, преди да свърши пълният лунен месец. С него ще свърши и животът на майка ти.

— Еликсирът — рекох умолително. — Може ли да ни го дадеш?

Дагда протегна ръка към един от дебелите клони и внимателно докосна с показалец една капка роса. Тя остана на пръста му и се втвърди, превръщайки се в купичка с размерите на напръстник. Той я отлепи от пръста си и я сложи на дланта си, трепна леко и напръстничето се напълни с червена течност — кръвта на самия Дагда! — а отворът му се запечата.

— Ето. — Той говореше уморено, сякаш това действие го бе изтощило. Ръката му леко трепереше, когато ми подаде напръстника. — Вземи.

Когато отворих торбата си и сложих вътре Еликсира, ноктите на Беля се вкопчиха в рамото ми и ястребът сгуши пернатото си тяло във врата ми.

Дагда знаеше какво ще го попитам.

— Не, Мерлин, не може да дойде с теб. Приятелят ти Беля даде своя смъртен живот, за да спаси твоя в Крепостта под покрова. Сега мястото му е тук.

Ястребът подсвирна унило и докато мъглите се кълбяха около нас, погледите ни се срещнаха за последен път.

— Ще ми липсваш, Беля.

Птицата отново се сгуши във врата ми, а после бавно се отдалечи. По лицето на Дагда също се четеше болка.

— Това може би няма да те утеши, ала ми се струва, че един ден, в друга земя, ще усетиш на рамото си ноктите на друга вярна птица.

— Не искам друга вярна птица.

— Разбирам те. — Старецът протегна към мен здравата си ръка и докосна бузата ми. — Сега трябва да поемете по различни пътища, макар че никой не знае в какви посоки ще ви поведат.

— Дори ти?

— Дори аз. — Дагда повдигна имела от раменете ми. — Сега вървете, деца мои, и бъдете смели.

Докато мъглите ме обливаха като вълна, в ушите ми прозвуча последният писък на Беля. После вълната погълна всичко.

35 Жезъл на вълшебник

Блесна ярка светкавица и се стопи в мрака. Само няколко звезди блещукаха в небето. Озовах се отново на колене, а Риа седеше до мен. Мъглата обаче бе заменена от нащърбени скали и отвесни урви — вместо до Дървото-душа, ние стояхме в центъра на окръжност от лъскави камъни. Недалеч от нас лежеше трупът на огромен воин.

Хванах Риа за ръката.

— Върнали сме се при Кладенеца.

— Вярно е, вярно е, вярно е. — Прегърбената фигура на Бъмбълви изникна от полумрака. — Мислех, че няма да се върнете. И виждам, че си донесъл тялото на…

— Риа — прекъсна го тя. — Жива и здрава.

Бъмбълви спря в крачка. Дори на слабата светлина виждах ококорените му очи. После ъгълчетата на устата му почти недоловимо се извиха нагоре. Това продължи само миг, но бях сигурен, че се е усмихнал.

Обърнах поглед към небето, търсейки следа от луната, но не открих нищо. Нищичко. Прехапах устна. Само ако не бях изгубил онези безценни минути с Рита Гаур!

Риа ненадейно посочи към слабо сияние, току-що появило се иззад един облак.

— О, Мерлин! Само това е останало от луната. Ще изчезне, преди да е съмнало.

Скочих на крака.

— Майка ни също, освен ако стигнем до нея първи.

— Как? — Риа също се изправи и се обърна към южното небе. — Арбаса е толкова далеч.

Сякаш за да ни отговори, целият рид внезапно се разтресе. Последва нов трус, после още един. Още един. И още един. И от двете ни страни започнаха да падат канари. Извадих жезъла изпод колана си се подпрях на него. Тогава с втория си взор долових силует на хоризонта. Подобно на бързо растящ хълм, той скри звездите, но аз знаех, че това не е хълм.

— Шим! — извиках аз. — Тук сме!

След миг великанът се извисяваше над нас. Краката му строшиха няколко канари, когато отпусна цялата си тежест на тях, наведе се и опря на земята огромната си длан. С Риа бързо се покачихме на нея, а Бъмбълви ни последва неохотно.

Шим криво се усмихна изпод топчестия си нос.

— Аз се радва ви види.

— Да ни види сметката — изстена Бъмбълви и стисна плаща си. — Дошъл е да ни види сметката.

— И ние се радваме да те видим! — отвърнах аз.

— Откъде разбра, че се нуждаем от теб? — попита Риа. — И къде да ни намериш?

Шим се надигна. Макар да опитах да запазя равновесие, все пак паднах в дланта му и почти се ударих в сгушения в нея Бъмбълви. Риа пък седна до нас с грацията на кацащ лебед.

— Аз заспал и сънунувал… — Заобяснява великанът, но замлъкна и сви устни. — Не спомня! Така де, сънят се превърна в ястреб, като онзи, дето стоял на рамо ти, само че целият бледо-сив, вместо кафяв. — Трепнах, почувствал старата болка между лопатките и друга в сърцето си, а Шим продължи: — И тогава онзи ястреб ми изпискал и аз събужда. Със силностно усещане, че трябва ви намери! И най-странностно било, че имал картинка в главата си къде да дойде.

Риа се усмихна.

— Сънят ти е бил видение от Дагда.

Рунтавите вежди на гиганта се повдигнаха.

— Ти си верен приятел, Шим! Сега ни отведи до Арбаса.

Хвърлих поглед към остатъка от луната, която ми се стори още по-бледа отпреди.

Духна свеж ветрец и опъна туниката ми като платно, а Шим се обърна и пое с тежка стъпка през възвишенията на Изгубените земи. С три-четири крачки измина разстояние, което ни бе отнело няколко часа. Едва достигнал долината, той вече наближаваше следващия хребет. След минути във въздуха се понесе аромат на дим и разбрах, че сме стигнали падината на спящия дракон.

Когато Шим зави на юг, за да прекоси канала, около нас се завихриха океански мъгли. Розовите му очи блеснаха.

— Не ви ли казал, че се надява един ден пак да прекося водата с вас? — Смехът му се изтърколи по вълните, които се плискаха в краката му. — Съвсем, напълно, абсолютно.

Ала никой от нас не се присъедини към веселието му. Бъмбълви се бе хванал за корема и мърмореше за недостойната гибел на велик шут като него. Риа и аз пък следяхме нощното небе и се опитвахме да не изпускаме от очи бързо чезнещата луна.

По звуците и миризмите, както и ритъма в крачките на Шим, можех да усетя някои от промените в терена. След като излезе от водата, той премина по едно крайбрежно плато, а бързо след това — по хълмовете. Скоро стъпките му станаха по-малки, а наклонът се увеличи. Движехме се по-високо сред заснежените възвишения, чак до Варигал. Стори ми се, че дочух песнопения на дълбоки гласове, но звуците бързо изчезнаха.

Въздухът стана влажен, когато слязохме от планините, сред плетеница от хълмове и блата. Знаех, че някъде наблизо е кристалната пещера на Великата Елуса. Дали паякът беше там, свит сред Съкровищата на Финкайра? Или дебнеше таласъми и духове-двойници, за да задоволи бездънния си апетит?

Под нас започнаха да пращят клони — навлизахме в леса Друма.

Богати смолисти аромати гъделичкаха ноздрите ми, към небето напираха огромни дървесни силуети, някои високи почти колкото Шим. Не можех да не си спомня за горещото му желание отпреди няколко месеца. „Да съм голям колкото най-високото дърво.“

Е, то се беше сбъднало. Седнал в дланта му, аз се взирах още по-съсредоточено в луната над главите ни и все повече се убеждавах, че моето най-голямо желание ще остане неизпълнено.

Когато започнах да се чудя дали въобще виждам луната, или просто си представям светлината й, пред нас се издигна нова сянка. Беше по-висока и по-дебела от другите, издигаше се с величието на Дървото-душа на Дагда. Най-после — Арбаса. Сред клоните й блестеше като звезда колибката, където ни чакаше Сапфирооката Елън.

Шим се наведе и постави ръка на един от дебелите корени. Грабнах жезъла си и скочих на земята, следван от Риа и Бъмбълви. Извиках с благодарност на Шим и се обърнах към Арбаса, надявайки се този път да ми позволи да премина.

В този момент огромният ствол нададе нисък, стържещ стон, кората му се напука и се отвори. Хвърлих се през входа, взимайки стъпалата по две наведнъж, без дори да поглеждам към руните по стените. Когато нахълтах през завесата от листа, Икщма, кръглооката катерица, изписка, завъртя се диво и изпусна на пода купа вода. Когато Риа влезе след мен, той хукна към нея, бъбрейки шумно.

Елън лежеше със затворени очи на пода, където я бяхме оставили. Същата ухаеща на бор възглавница крепеше главата й, покриваше я същото блещукащо одеяло. Ала, докато оставях жезъла си и прикляках до нея, виждах, че много се е променила. Бузите й бяха по-бели от кост, по челото й имаше бръчки на страдание. Изглеждаше много по-слаба, почти безплътна, като луната. Поставих глава на гърдите й с надеждата да чуя пулс, ала не долових нищо. Докоснах напуканите й устни, за да усетя и най-лек дъх, ала не почувствах нищо.

Риа клекна до мен, бледа почти колкото майка ни. Неподвижно ме гледаше, докато вадех напръстничето с Еликсира от торбата си. Докоснат от лъчите на огнището, той грейна в яркочервено, като кръвта на самия Дагда. Алени отсенки плъзнаха из цялата стая.

Не смеех да си поема дъх, докато изтръсквах капчицата в устата на майка ми. „Моля те, Дагда. Умолявам те, нека не съм закъснял. Нека не умира.“

Почти не обърнах внимание, когато Икщма изскимтя и уви опашка около крака на Риа. Нито пък когато Бъмбълви влезе, клатейки унило глава, или когато първите лъчи на изгрева се провряха през листата, покрили източните прозорци. Всяка фибра на съществото ми обаче ликуваше, когато майка ми отвори очи.

Щом видя Риа и мен, тя извика от изненада и по бузите й се разгоря руменина. Елън плахо си пое дъх и вдигна ръце към нас. Поехме ги и ги стиснахме здраво. Риа тихо ридаеше, а очите ми се напълниха със сълзи.

— Деца мои.

Риа се усмихна през сълзи.

— Вече сме тук… мамо.

Елън сбърчи чело.

— Прости ми, детето ми, че не ти казах, преди да заминете. Реших, че ако умра, ще те боли още повече.

— Нямаше нужда да ми казваш. — Риа докосна амулета от дъб, ясен и глогина. — Вече знаех.

Побутнах я и се ухилих.

— Каквото знае за инстинктите, го е научила от мен.

И тримата се засмяхме — майка, дъщеря и син, — сякаш дългите години раздяла не съществуваха. Дори някой ден да се наложеше да се разделим, сега сърцата ни бяха изпълнени с една-единствена непоклатима истина. В зората на новия ден, сред клоните на великото дърво, ние бяхме заедно. Най-после заедно.

Едва след още много смях и разговори замлъкнахме, за да закусим добре с потопените в мед ядки на Икщма и розмаринов чай с много мента. Едва след петата порция обърнах внимание на блещукащия предмет до огнището. На стената от живо дърво бе опряна Цъфтящата арфа и вълшебните й струни сияеха. Зад Арфата имаше още няколко предмета. Изумен, аз облизаха мед от пръстите си, станах и пристъпих по-близо.

Не можех да повярвам, но беше истина. Всичките Съкровища на Финкайра бяха в къщурката на Риа!

Ето го Повелителя на бляновете, елегантно извитият рог, който според Каирпре можеше да съживи всяка мечта. До него лежеше Душегубеца, двуострият меч. Когато докоснах дръжката му, могъщото острие на колана ми прозвънтя тихо и ми напомни, че и на него му е отредено величие. Видях и прочутия плуг, който може да оре сам, мотиката, която сама с грижи за семената и трионът, който реже само толкова дърва, колкото е нужно, както и всички останали Седем мъдри сечива, с изключение на онова, което бе изгубено. За миг се запитах какво ли бе то и къде е сега. Тогава стигнах до последното Съкровище, Огнената сфера, която светеше като ярка факла. Или, както бе казал Дагда, като ярък дух.

— Съкровищата — промълвих аз, неспособен да извърна поглед.

Риа се присъедини към мен и ме хвана за ръка.

— Икщма ми каза, че Великата Елуса ги донесла малко преди да пристигнем. — Катерицата гневно избъбра нещо и тя се усмихна. — Сега ми напомни, че ги е донесла само до поляната пред Арбаса. Понеже била твърде голяма, за да ги внесе, помолила — е, наредила, — на Икщма и семейството му да свършат това.

Объркан, погалих с пръст дървената рамка на Арфата.

— Дагда сигурно е изпратил на Великата Елуса съобщение, както и на Шим. Но защо? Съкровищата са били в безопасност в пещерата й. Беше се съгласила да ги пази навеки.

— Не навеки, само докато намери някой, достатъчно мъдър, за да избере правилните пазители за тях. Преди Стангмар Съкровищата принадлежаха на всички финкаирци. Великата Елуса вярва, че трябва отново да бъде така и аз съм съгласна.

По-объркан от всякога, аз поклатих глава.

— Но кой е достатъчно мъдър, за да избере пазителите? Великата Елуса би могла да се справи с това по-добре от всекиго.

Риа замислено се загледа в мен.

— Тя не мисли така.

— Не искаш да кажеш…

— Да, Мерлин. Иска ти да го сториш. Както е казала на Икщма, „Финкайра отново си има вълшебник“.

Преглътнах с усилие и пак погледнах предметите до стената. Всеки от тях, независимо от размерите или формата си, притежаваше магия, която можеше да помогне на всички обитатели на Финкайра.

Риа ми се усмихна широко.

— Е, какво ще правиш?

— Наистина не зная.

— Трябва да имаш все някаква идея.

Наведох се и взех жезъла си от пода. Жезъл на вълшебник.

— Ами… Мисля, че Повелителят на бляновете трябва да отиде при Каирпре, най-мъдрият сред бардовете. — Посочих Бъмбълви, който още се тъпчеше с ядки и мед. — И мисля, че най-малко смешният шут на света трябва да получи честта да му го занесе.

Риа кимна одобрително. Окуражен, аз хванах дръжките на плуга.

— За повечето Мъдрите сечива още не съм сигурен, но за плуга знам. Познавам един мъж на име Хон, който ще го използва добре и ще го споделя с радост.

След това вдигнах Огнената сфера. Претеглих я, усещайки в дланта си пулсиращата й топлина. Без да продумам, я подадох на Риа, чиято листна премяна сякаш се движеше, озарена от светлината на сферата.

Лицето й се изпълни с удивление.

— За мен?

— За теб.

Тя понечи да възрази, но аз я изпреварих.

— Помниш ли какво ни каза Дагда? Огнената сфера може да върне пламъка на надеждата, на радостта и дори желанието за живот. Принадлежи на някого, чийто дух грее ярко като нея.

Очите й блестяха, докато разглеждаше сферата.

— Ти ми даде нещо още по-ценно от това.

Погледите ни се срещнаха и ние дълго се гледахме. Накрая сестра ми посочи към Цъфтящата арфа.

— Ами това?

Усмихнах се.

— Мисля, че трябва да я дам на двама души, чиято градина цъфтеше насред Покварените земи, когато всичко наоколо бе мъртво.

— Т‘еилеан и Гарлата?

Кимнах.

— И този път, когато ги посетя, не очаквам нищо повече от това да ме посрещнат като приятел. — Отново докоснах дъбовата рамка. — Само че първо сам ще я понося още малко. Имам недовършена работа в Мрачните хълмове.

Риа вдигна лице към арката от клони над главите ни.

— Тогава и аз имам, струва ми се.

— Наистина ли? — Повдигнах вежда. — Каква работа имаш там?

— Ще бъда водач. Имам брат, който тъй лесно се губи.