Седемте песни

12 Туата

Входът в ствола проскърца и аз излязох от Арбаса. Преди това обаче вдишах влажния аромат на стените за сетен път и за последно погледнах руните на Туата. Отново прочетох предупреждението, което се бе запечатало в ума ми по-дълбоко от всичко друго:

Какво ли значеха последните два реда? „Душите истински. “ Достатъчно трудно щеше да бъде дори да отгатна какво значат, а какво оставаше да разкрия истинските им души. Нямах представа дори откъде да започна.

Риа също пристъпи на тревата. Лъч светлина, пробил през клоните на Арбаса, караше къдравата й кестенява коса да искри. Тя се наведе и нежно погали един от корените на дървото. Когато се изправи, погледите ни се срещнаха.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш? — попитах аз.

Тя кимна и потупа корена за последно.

— Няма да е лесно, това е сигурно. Въпреки това трябва да опитаме.

Заслушан в камбанките на Бъмбълви, докато и той слизаше, аз поклатих глава.

— С него ще е още по-трудно.

Риа наклони глава към входа.

— По-добре цял ден да слушам арфа със скъсани струни, отколкото тези камбанки. Напомнят ми на железен котел, който се търкаля по склона.

Спомних си за звучната музика на Цъфтящата арфа, която ме бе спохождала в последните седмици. Вместо да рискувам да я повредя, бях решил да я оставя в безопасност в дома на Риа. Арбаса щеше да я пази добре, но щяха да ми липсват мелодичните й трели. И още нещо.

Забелязах скръбното изражение на Риа.

— Не биваше да отлагам задачата си в Мрачните хълмове. Поставих в опасност цяла Финкайра, а сега сторих същото с майка си. — Заорах земята с края на жезъла си и въздъхнах. — Истината е, че никога не съм заслужавал Арфата. Гледаше ме как се перча с нея, как се правя на вълшебник. Е, не съм вълшебник, Риа. Не съм достатъчно силен. Не съм достатъчно мъдър.

Тя леко повдигна вежди.

— Мисля, че от ден на ден помъдряваш.

— Но не достатъчно, за да овладея душите на Песните! Не зная дори откъде да започна.

Огромните клони над нас ненадейно се раздвижиха и разклоненията им зачаткаха едни в други, запращайки надолу дъжд от съчки и листа. Макар че малките дървета край Арбаса оставаха напълно неподвижни, самият дъб се клатеше като насред ураган.

Прониза ме страх и аз сграбчих Риа за лакътя.

— Бързо! Преди да ни е ударил някой клон.

— Глупости. — Тя издърпа ръката си. — Арбаса никога не би го сторила. Слушай.

Докато вадех листа от косата си, осъзнах, че звуците на дървото оформят нещо друго. Звук, който се повтаряше отново и отново. Тууууууааааатааааа. Туууууаааааатааааа.

Люшкането бавно се успокои, клоните утихнаха. Величественото дърво се извисяваше спокойно над нас както преди. Едно обаче бе различно. Макар все още да не знаех нищо за душите на Песните, имах идея откъде да започна.

— Гробът на Туата — обявих аз. — Задачата ни започва оттам.

Риа прехапа устни.

— Ако Арбаса вярва, че това може да помогне, тогава и аз така мисля, но не ми харесва идеята да ходим там. Никак.

Точно тогава Бъмбълви, с още по-измъчен вид от обикновено, показа глава през входа в ствола и с препъване стъпи на тревата, държейки се за корема.

— Ама че буря! Крехкият ми стомах се обърна. — Дългучът се поизправи и намести шапката си, звънчетата задрънчаха. — Но не се бойте, не се бойте. Това време ме следва навсякъде, така че съм свикнал.

Риа и аз се спогледахме притеснено.

— Все още мисля да дойда с вас — продължи той, докато разтриваше ребрата си. — Макар че с тази нова контузия ще ми е по-трудно да ви забавлявам. И все пак, шутът трябва да опита!

Той се загърна с плаща си и заподскача край корените на Арбаса, а камбанките му се раздрънчаха глухо.

Намръщих се.

— По-добре да забавлява нас, отколкото майка ми.

Бъмбълви махна плаща от главата си.

— О, не се тревожи за нея — небрежно рече той. — Има още много време. Цял месец неспирна болка, преди със сигурност да умре.

Той погледна замислено колибката на Риа.

— Ако искате, може да се върна горе и да я разсмея няколко пъти, преди да тръгнем.

Вдигнах жезъла си заплашително.

— Не, глупако! Гниещ труп би разсмял някого по-лесно от теб!

Той се намръщи, гушата му — също.

— Само почакай, някой ден ще накарам някого да се засмее. Ще го сторя!

Свалих отново жезъла, опрях го в земята и подигравателно рекох:

— Вече усещам вкуса на ботушите си.

Стволът на Арбаса изскърца, докато входът се затваряше. Плъзнах поглед по протежението му, все по-нагоре и по-нагоре, докато той не се скри в плетеницата от клони над главите ни и за миг се загледах в тях. Приличаха на нишки от жив гоблен. Листата блещукаха на слънцето, а под всеки клон растеше мъх.

— Мислиш ли — попитах Риа, — че някой ден Арбаса може да се отвори за мен доброволно? Може би дори с желание?

Щом го изрекох, могъщото дърво леко се разклати и ни посипа с още листа и ситни съчки, а Риа присви очи.

— Арбаса просто ме закриля, това е.

Вгледах се в очите й.

— Не е нужно да идваш.

— Знам. — Тя замислено сбърчи чело. — Сигурен ли си обаче, че трябва да ходим до гроба на Туата?

Бъмбълви ахна и закърши ръце.

— До гроба на великия вълшебник? Никой не ходи там! А отиде ли, не оцелява. Мястото е обитавано от духове, от ужаси! Вярно е, вярно е, вярно е!

— Отиваме — рязко отвърнах аз.

— Аз обаче не мога да те заведа — каза Риа. — Дори не знам къде се намира.

— Аз знам. Бил съм там веднъж, може би два пъти, макар че трябва пак да отида, за да съм сигурен, че това е мястото. — Потърках върха на жезъла си и въздухът се изпълни с аромат на ела. — Ако успееш да ни заведеш до голямото тресавище точно под Мъгливите хълмове, оттам нататък аз ще се оправя.

Тя тръсна къдриците си.

— Ще загубим ценно време.

Бъмбълви тръсна звънчетата си.

— Ще загубим и повече от това.

— Така да бъде. — Тупнах с жезъла по земята. — Отиваме.

Риа погледна с копнеж към Арбаса, после се обърна, напусна полянката и се скри в една пролука между дърветата, а аз я последвах. Бъмбълви вървеше най-отзад и мърмореше под нос за отворени гробове и отмъстителни вълшебници.

Доста време следвахме една лъкатушеща просека, оставена от животни и белязана от следите им — лисици, мечки, вълци и други, които не можех да разпозная. Когато просеката изчезна, с мъка си проправихме път през широк отрязък от дървета, повалени от някоя свирепа буря. Когато най-сетне стигнахме до горичка от кедри и борчета, пищялите ни бяха ожулени и изподрани, но Риа ни поведе нагоре. Там разстоянията между дърветата се увеличиха и долу достигаше повече светлина. Това помагаше на втория ми взор, така че поне не се спъвах във всеки корен и не се драсках на всеки клон.

Дори така обаче не издържах лесно на темпото на Риа. Неотложността на задачата ни я караше да бърза, също като мен, или може би примамливата възможност Бъмбълви да изостане и да се изгуби в гората. Големите му крачки обаче му помагаха да се движи в крак с нас и да дрънчи при всяко движение. Междувременно Риа се носеше грациозно като сърна и дори се затичваше, за да вземе по-бързо някой склон. Напомняше ми на гръцката история за Аталанта, момичето, което можело да бяга невероятно бързо. Сравнението ме накара да се усмихна, ала когато си спомних от кого бях чул приказката, отново се навъсих.

Макар и с усилие, аз не изоставах, потта пареше в очите ми. Докато слънцето се издигаше, почвата стана влажна. По всяко дърво растеше мъх, от земята напираха вадички, а по обувките ни полепваше кал. Все по-често изникваха тъмни вирове от застояла вода, но аз разпознах мястото най-вече по миризмата на влага и разложение, която се впи в паметта ми заплашително и болезнено като остри нокти — в плът.

— Ето — обявих аз и свърнах на изток.

Риа също промени посоката, като стъпваше по калта съвсем леко, за разлика от Бъмбълви, който пляскаше и се хлъзгаше зад нея. Поведох ги към сенчеста кедрова горичка, където горските звуци отстъпиха място на зловещо безвремие. Тук дори насекомите не жужаха.

На ръба на горичката спрях и хвърлих поглед през рамо, като така дадох знак на останалите да не ме следват. Риа понечи да отвърне, но аз вдигнах ръка и предпазливо навлязох сред дърветата.

Ненадейно усетих вятър, който раздвижи клоните на кедрите. Вместо да пукат, те странно вибрираха, надавайки нисък, скръбен стон. Песен, наситена с болка и копнеж. Песен за смъртта. Горичката толкова се смрачи, че вече не можех да различа дори формата на ботушите си върху килима от иглички. Навсякъде наоколо ми воят на клоните се усили. Накрая излязох на полянка, обградена от древни кедрови дървета. Гробът на Туата.

Бавно, много бавно, мястото стана по-светло, но източникът не беше слънцето, а самите дървета, чиито дебели клони грееха в призрачно синьо. Докато се люшкаха напред-назад като брадите на старци, аз се зачудих дали в тях не се таят духовете на неговите ученици, обречени да бдят над гроба му и да го оплакват за вечни времена.

Вече бях сигурен, че съм идвал тук още два пъти. Веднъж не много отдавна и веднъж като малко дете, когато баща ми ме бе довел на гърба на черния си кон Ион, за да видя погребението на Туата. Помнех съвсем малко — само тъгата, пропила горичката.

Сведох поглед към тясната могила насред поляната, очертана с дванадесет лъскави камъка с формата на съвършена сфера. Блестяха като син лед. Приближих се и ме порази дължината на могилата. Или Туата е бил много висок, или е бил погребан с шапката си.

— И двете, безочливо жребче такова.

Дълбок глас изпълни ума ми — същият, който бях чул от руните в Арбаса. В костите си знаех, че принадлежи на самия Туата, но освен страхопочитание почувствах странен копнеж. Съсредоточих се върху могилата и оформих мислите си в думи.

— Ще ми се да те бях познавал, велики вълшебнико.

Сините камъни засветиха по-ярко и накрая засенчиха кръга от кедри. Сякаш пламтяха с огъня от душата на Туата.

— Искаш да кажеш, че ти се ще да те бях спасил от глупостта ти.

Размърдах се смутено и разровичках земята с края на жезъла си.

— Да, и това също. Ала ми се иска и да те бях познавал, просто за да съм с теб. За да се уча от теб.

— Тази възможност ни бе отнета — с горчивина обяви гласът. — И знаеш ли защо?

— Защото си бил сразен от людоеда Балор?

— Не! — прогърмя Туата и камъните грейнаха като факли. — Казваш ми начина, а не причината.

Преглътнах с усилие.

— Ами… не знам причината.

— Замисли се! Или главата ти е дебела като на баща ти?

Бузите ми пламнаха от обидата, ала се опитах да не оказвам колко съм се засегнал. Свъсих вежди и се опитах да намеря отговора. Ненадейно си спомних предупреждението на Каирпре, докато се сбогувахме в Града на бардовете.

— Горделивост?

— Да! — прогърмя отново духът на Туата. — Тя е най-тежкият ми порок. Твоят също.

Сведох глава, защото прекрасно осъзнавах колко е прав.

— Велики вълшебнико, не заслужавам помощта ти, но Елън я заслужава. И ако имам надежда да я спася, трябва да разбера нещо.

Камъните заблещукаха зловещо.

— Откъде да знам, че няма да я изоставиш, както остави Мрачните хълмове на волята на Рита Гаур?

Потреперих.

— Имаш думата ми.

— И Великия съвет имаше думата ти.

— Няма да я изоставя! — Обходих с поглед кръга от кедри, които сякаш поклащаха неодобрително корони и добавих почти шепнешком: — Тя е всичко за мен.

Дълго не чувах нищо, освен въздишките на клоните. Накрая сините камъни просветнаха отново.

— Добре тогава, фиданке. Какво искаш да знаеш?

Внимателно пристъпих по-близо до могилата.

— Искам да зная какво означава да намериш истинската душа на някоя Песен.

Камъните се озариха ярко.

— А, душата на Песен. Толкова малка, ала и тъй голяма! Знай, жребче, че колкото и кратки да са ти се сторили Седемте песни, те разкриват тайните гласове на седемте основни вълшебнически изкуства. Всяка Песен е само начало, отправна точка, която води до мъдрост и мощ, които надхвърлят представите ти. Далеч ги надхвърлят! А куплетите на всяка Песен са толкова много, че за да научиш само част от тях, ще са ти нужни векове.

— Но какво е душата на една Песен?

— Търпение, голобрад младенецо! — От камъните сякаш се понесе топлина. — Душата е същинската истина на всяка Песен. Нейният пръв принцип. Да я откриеш е като да доловиш аромата на диво цвете от другата страна на широко езеро. Не можеш да я видиш и да я докоснеш, трябва да я доловиш.

Поклатих глава.

— Това звучи трудно дори за вълшебник, да не говорим за момче.

Клоните се люшнаха по-силно, когато гласът на Туата прогърмя:

— Може и да станеш вълшебник, жребче — ако оцелееш, но помни едно. С времето, с което не разполагаш, ще се изкушиш да подминеш някоя от Песните. Трябва да устоиш на подобно безразсъдство! Не се опитвай да откриеш Отвъдния кладенец, докато не си открил душите на всички Песни. Вслушай се внимателно в думите ми. Да откриеш само пет или шест е като да не си открил нито една. Без всички седем, ще загубиш не само мисията си. Ще загубиш живота си.

Затаих дъх, замислен.

— Как ще разбера, велики вълшебнико? Как ще разбера, че съм открил душата на всяка песен?

В този миг от камъните лумна колона от син пламък, разсече въздуха с пукот и улучи върха на жезъла ми като синя мълния. Силата на удара ме разтърси, ала успях да не го изпусна. Пръстите ми обаче червенееха, леко изгорени.

Дълбокият глас отново изпълни ушите ми.

— Ще разбереш.

Докоснах жезъла — не изглеждаше по-различен, но знаех, че е.

— Сега трябва да тръгваш, жребче. Помни какво ти казах. — Светлината от камъните избледня. — Дано живееш достатъчно, за да ме навестиш отново.

— Моля те — рекох, — кажи ми само още нещо. Вярно ли е пророчеството, че само дете с човешка кръв може да победи Рита Гаур и слугата му Балор?

Камъните тъмнееха. Чуваха се само скръбните въздишки на клоните.

— Кажи ми. Моля те.

Накрая камъните бледо проблеснаха.

— Пророчеството може да е вярно, може и да не е. Ала и да е истина, тя понякога има повече от едно лице. А сега… върви! И не се връщай, преди да си помъдрял отвъд годините си.

13 Странни другари

Когато излязох от поляната, дърветата отново зловещо замлъкнаха. Стисках здраво жезъла си, усетил, че и той като мен е бил докоснат от духа на Туата. И че също като мен никога няма да е същият.

Когато пристъпих изпод короните на кедрите, Риа и Бъмбълви дойдоха при мен. Макар че вървяха рамо до рамо, не бе възможно да си приличат по-малко. Тя се движеше с енергията на млада лисица, облечена в горска зеленина, а той бе скован като пън, носеше тежък кафяв плащ и шапка с висящи звънчета. Засега обаче и двамата ми бяха спътници.

Риа обхвана показалеца ми със своя.

— Какво научи?

— Малко. Само малко.

— Това няма да е достатъчно — рече Бъмбълви. — Нищо никога не е достатъчно.

— А сега накъде? — попита Риа и неспокойно погледна потъналите в мрак клони зад гърба ми.

Дъвчейки устни, аз се замислих за първата от Седемте песни.

— Ами, трябва някак да открия душата на Преобразяването. А за това трябва да открия дървечовек. Първият урок е този на Преобразяването, добре го знаят дървехората. Само че… — Дъхът ми секна. — Ти не ми ли каза че Куен е последната от дървехората?

Риа кимна мрачно. Все още усещаше жилото от предателството на Куен.

— Беше последната, сигурно и нея вече я няма. Загубила е твърде много кръв, след като онзи таласъм отряза ръката й.

Завъртях върха на жезъла под дланта си.

— Как тогава да намеря душата на Песента? Има нещо общо с дървехората.

Риа прокара ръка през къдриците си.

— Имаш слабост към предизвикателствата, Мерлин! Единствената ни надежда е да отидем до Фаро Лана, древният дом на дървехората. Ала не мисля, че там ще откриеш нещо, което да ти помогне.

— Колко е далеч?

— Далеч е, чак в югозападния край на Финкайра. Ще трябва да прекосим цяла Друма, което допълнително ще ни забави. Можем да го избегнем само ако минем през Мъгливите хълмове, към брега, и после поемем на юг — което значи да навлезем в земите на живите камъни. Не е добра идея!

Главата на Бъмбълви издрънча в знак съгласие.

— Умен съвет, млада девойко. Живите камъни имат невероятен апетит и най-много обичат пътешественици. — Той преглътна и люшна гуша. — Особено шутове, доколкото знам.

— Сигурно имат здрави стомаси — язвително отбелязах аз, обърнах се към Риа и рекох: — Там живее Великата Елуса, нали?

Бъмбълви потрепери.

— Още една причина да го избягваме! Дори живите камъни се страхуват от Паяка. Нейният апетит е по-голям дори от техния. Много, много по-голям.

Поех си дълбоко дъх.

— Все пак, Риа, искам да ни прекараш по по-краткия път, през Мъгливите хълмове.

И момичето, и шутът се сепнаха. Дори притихналите кедри потракаха с клони и сякаш ахнаха, а Риа се наведе към мен.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно — кимнах аз и отметнах косата от челото си. — Ако спестим един ден или дори час, това може да спаси живота на майка ми.

Бъмбълви сграбчи ръкава на туниката ми, а свъсените му вежди сякаш се бяха вързали на възел.

— Не бива! Тези хълмове са смъртоносни!

Отскубнах се от ръцете му.

— Ако предпочиташ да останеш с Туата, няма да те спирам. — Той се ококори, а аз тропнах с жезъла по посипаната с иглички земя. — Да вървим.

Напуснахме сенките на кедровия лес и продължихме през тресавищата. Обаждаха се само звънчетата на Бъмбълви. Мрачно си помислих, че поне Великата Елуса ще ни чуе, когато пристигнем. А дали ние щяхме да я чуем? И дали тя щеше да усмири апетита си достатъчно дълго, за да си спомни, че веднъж ни бе приела като гости в кристалната си пещера? При мисълта за челюстите й коленете ми се подгънаха.

Докато шляпахме през калта, дърветата оредяха и започнах да обръщам внимание на отличителните белези на пейзажа. Странна канара с формата на стол, осеян с жълти лишеи. Разкривен скелет на мъртво дърво. Петно яркооранжев мъх. Необичайна триъгълна дупка. В сгъстяващия се сумрак почвата ставаше все по-влажна и все повече влага се просмукваше в обувките ни. Скоро в далечината чух да крякат жаби, а към хора им се присъединиха и блатните птици със своя тайнствен зов. Миризмата на влага и разложение се усили. Не след дълго пристигнахме в края на широк отрязък от високи треви, мъртви дървета и тъмни плаващи пясъци. Мочурището.

Размахвайки опръскани с кал ръкави, Бъмбълви заяви:

— Нали няма да минаваме оттук сега? Почти се стъмни.

— Или ще лагеруваме тук — отвърнах аз, — или ще потърсим по-сух терен сред хълмовете. Какво мислиш, Риа?

Тя набра шепа боровинки от един храст наблизо и ги изяде.

— Мммм. Още са сладки.

— Риа?

— По-сух терен — каза тя най-накрая. — Макар че боровинките тук са по-вкусни.

Когато в далечината скръбно се обади блатен жерав, Бъмбълви поклати глава.

— Прекрасен избор. Да нощуваме в блато и да ни удушат змии-убийци, или да нощуваме на сухо и Великата Елуса да закуси с нас.

— Всеки избира за себе си. — Отново тръгнах, прескачайки един гнил дънер, и с плясък се приземих в една локва. Секунди по-късно дочух зад себе си още два плясъка, придружени от мърморене и звън на камбанки.

Известно време се придържах към тясна ивица изсъхнала кал, проточила се като пътека през мочурището. Тя обаче скоро свърши, тъй че трябваше да вървим право през подгизналите треви. Понякога затъвах почти до кръста. Дългите черни пръсти на подводни корени ме дърпаха за туниката, в ботушите ми се просмукваше кал, а в тайнствените дълбини понякога се размърдваха странни форми.

Светлината равномерно отслабваше. Тази вечер обаче небето бе скрито от гъсти облаци и нямаше да има луна. По-добре, помислих си аз. Тя само ми напомняше за изтичащото време и за гаснещата ми надежда.

Ние продължавахме, а около нас се смрачаваше. След още час стана съвсем тъмно. До едната ми обувка изсъска змия и аз започнах да се страхувам, че сме се отклонили, мракът сякаш продължаваше вечно. Краката ми натежаваха все повече и повече, но малко по малко, опората под краката ми започна да става по-стабилна. Отначало почти не забелязах това, но постепенно се уверих, че сме се озовали на скалиста основа. Гнилите вирове изчезнаха, както и миризмата им. Жабите и чаплите останаха зад нас. Бяхме прегазили мочурището.

Изтощени, ние с несигурни стъпки излязохме на една поляна, обградена от канари. Обявих, че ще нощуваме там и тримата едновременно се проснахме на мъхестата земя. Пъхнах ръце в ръкавите на туниката си, всяка в противоположния, за да ги стопля, затворих очи и заспах.

Събуди ме голяма капка вода, приземила се върху носа ми. Последваха я и други. На хоризонта един облак се озари от светкавица, а над близкия хребет се изтърколи гръм. Заваля като из ведро, а подетият от усилващия се вятър дъжд ни шибаше като камшик. Нощното небе почерня още повече, сякаш самите облаци се бяха превърнали в камък. От небето се лееше вода — дори да бях риба в океана, нямаше как да съм по-мокър. Трябваха ми само хриле.

Треперейки от студ, аз се приближих до една от канарите с надеждата да намеря поне малко подслон. Тогава осъзнах, че всъщност тя се приближава към мен.

— Живи камъни! — извика Риа. — Трябва да…

— Ааааааааай! — изпищя Бъмбълви. — Яде ме!

Опитах се да се изтърколя по-далеч от канарата, но рамото на туниката ми бе заседнало здраво. Задърпах го, за да се освободя и докато по лицето ми се стичаше вода, ударих с юмрук камъка, който залепна за него. Не можех да го помръдна! За мой ужас скалата започна да се затваря зад него. Поглъщаше цялата ми ръка с уста от камък. Изкрещях, ала мощен гръм заглуши гласа ми. Насред мрака и пороя аз с всички сили се борех да се освободя.

Скоро камъкът бе погълнал цялата ми длан. След това китката. Предмишницата. Лакътя. Колкото и силно да ритах и да се дърпах, натискът върху тях растеше неумолимо. Съвсем скоро костите ми щяха да бъдат смлени от челюстите на живия камък.

Внезапно светкавица освети хребета и на поляната изникна огромен силует, по-широк и от свирепите канари. Гласът му удави гръмотевицата:

— Глааааааадна — изрева звярът. — Глааааааадна съъъъм!

— Великата Елуса! — извика Риа.

Бъмбълви изпищя като човек, който знае, че всеки миг ще изгуби живота си.

С един-единствен скок Великата Елуса се приземи до мен и разплиска кал с осемте си крака. Въпреки дъжда и мрака вторият ми взор не пропусна отварянето на челюстите й. При вида на безкрайните редове от нащърбени зъби още по-бясно поднових усилията си да се измъкна. Челюстите щракнаха… но не върху мен! Със страховито изхрущяване Великата Елуса отхапа огромен къс от живия камък. Канарата потрепера, пусна ръката ми и аз се изтърколих в калта. Преди да се опомня, нещо се хвърли отгоре ми и хребетът бе облян от ослепителна бяла светлина.

14 Кристалната пещера

Край мен танцуваха светлини като примигващи звезди. Край Риа и Бъмбълви също, защото тримата лежахме един връз друг, оплетени в купчина от ръце, крака и изпокъсани дрехи. Избутах нечий подгизнал крак от лицето си и седнах. Освен че целият бях мокър и едната ми ръка бе ожулена, бях добре. Където и да се намирах.

Само с един поглед обаче разпознах редовете светещи кристали, по които пробягваха искрици и озаряваха стените. От всички страни със собствена светлина ни заливаха милиони фасетки. Кристалната пещера! При първото си посещение бях разбрал, че нищо друго не е толкова красиво. Сега си го спомних.

Зад мен нещо изпука. Беше Великата Елуса, толкова огромна, че изпълваше цялата пещера. Току-що бе отхапала нещо, което приличаше на задницата на див глиган. Очите й, фасетни като самите кристали, ме наблюдаваха, докато тя дъвчеше. След последната хапка паякът облиза крайниците си с изненадващо внимание.

— Дооообре доооошлиии в пеееещерааата миии — изрева тя. Бъмбълви се разтрепери, звънчетата му се раздрънчаха и той ме стисна за ръкава.

— Н-н-ние… следващите ли сме?

— Разбира се, че не — скара му се Риа, а мокрите й къдрици блещукаха като кристалите край нас. — Доведе ни, за да ни избави от живите камъни.

— З-з-з-а да н-н-н-и из-изяде вместо тях — отново запелтечи шутът.

— Тишинааа! — Паякът се почеса по гърбицата. — Зааасегааа съм сеее засииитиллаааа. Имааатеее късмеееет, че жиииивиитеее каааа-мъннии дъъългооо се смиииилат. Глигааанът е сааааамо дессееерт.

Избърсах капките дъжд от лицето си с ръкава на туниката.

— Благодаря. Но как ни прехвърли тук толкова бързо?

— Със скоооок. — Великата Елуса ме доближи и видях десетките си отражения във фасетъчните й очи. — Ииизкуууствооо, кооооетооо някоооой деееен и тииии мооожеееш да науууучииииш.

— Скокът е една от Седемте песни, които трябва да овладея! Не ми казвай, че трябва да се науча на това, което току-що си направила. Само то може да ми отнеме цял живот.

— Мнооогоо живоооти. — Огромният бял паяк продължи да ме разглежда. — Осоообенооо за човееек, кооойто не моооже да си довъъърш-ва задааачитеее. Къдеее си остааавиил Ааарфата на Цъфтееежа?

По челото ми изби пот.

— В безопасност е, при Арбаса. Но не мога да се върна към Мрачните хълмове сега! Първо трябва да реша друг проблем.

— Проблееееем, коооойто ти причинииии.

Сведох глава.

— Да.

— Проблееееем — прогърмя гласът на създанието, — коооойто оооще мооожеш да решииииш.

Бавно надигнах глава.

— Значи още има шанс да я спася?

Един огромен крак почука по кристалния под.

— Съвсеееем мааааалък шаааанс все ооооще е шааааанс.

Риа се примъкна по-близо до мен.

— Значи Елън може да оцелее?

— Мооооже, кааакто и момчееееето й. — Когато Великата Елуса се прокашля, буботенето отекна под извитите кристални стени. — Алааа то ще тряяяябва да оцелееее след товааа приключеееениеее и след оооще мноооого друуги, предии да си намеееери соообствена кристаааална пещераааа.

— Моя собствена кристална пещера? — Сърцето ми подскочи. — Възможно ли е наистина?

— Всииииичко е възмооожно.

Паякът помръдна туловището си разкри няколко блещукащи предмета. Съкровищата на Финкайра! Разпознах Огнената сфера, великолепния рог Призовател на сънища и двуръкия меч Душегубеца, чието острие от едната страна можеше да прониже някого чак до душата, а от другата — да излекува всяка рана. Зад тях зърнах плуга, който може сам да оре. Съкровището, което Хон бе описал на сина си. Там бяха и останалите Седем мъдри сечива — освен онова, което бе изгубено.

— Дорииии е възмооожно един деееен да си достаааатъчно мъъъъдър да нооосиш едно от Съкроооовищата и да неее унищожаваааваш пооовече, откоооолкото създааааваш.

Преглътнах с усилие.

— Моооже да ми кааааажеш Седемтееее пееесни. — Не бе предложение, а заповед. Думите й ехтяха в ушите ми.

Поколебах се за миг, поех си дълбоко въздух и започнах:

Бъмбълви, стаен в далечния край на пещерата, поклати унило глава и камбанките му се раздрънчаха. Паякът обърна огромно око към него и шутът веднага притихна.

Сред блещукането на кристалите продължих с предупреждението, че трябва да овладея всяка от Песните. Очите на Риа блещукаха като кристали, докато изричах думите, запечатали се в самото ми същество: Душите истински и на седемте. След това изрецитирах самите Седем песни. Когато накрая споменах за окото на Балор, Великата Елуса се раздвижи неспокойно.

Известно време никой не продума. Накрая гласът на огромния паяк прогърмя отново:

— Страаах ли тееее еее?

— Да — прошепнах аз. — Страх ме е, че няма да успея да го сторя, преди луната да се скрие отново.

— Сааамо ооот товааа лиии?

— Страх ме е колко ще е трудно да открия душите на Песните.

— Сааамо ооот товааа лиии?

Нервно прокарах ръка по кристалния под.

— Най-много се страхувам от седмата, Прозрението, макар че не знам защо.

— Щеее рааазберееееш защооо, акоооо стииигнеш дотаааам. — Елуса се почеса по гърба с три от краката си. — Моооже даааа научииииш и маааалко магииия. Жаааалко, че нямаааа даааа е нииищо полеееезно. Наприииимеер как дааааа плетееееш паяжииина. Илиии дааа дъъъвчеш кааамък.

Риа се позасмя. След това обаче лицето й се напрегна.

— Какво значи онази част за окото на Балор?

Белите косми по гърба на паяка щръкнаха.

— Людооеееедъът има саааамо еднооо окооо. И убиииива всееееки, който поглеееедне в нееего, дориии за миииг.

Риа се приведе към мен.

— Сигурно Туата така е загинал.

— Даааа, наииистинааа — обяви Великата Елуса. — И такааа ще загииинетеее и виие, ако не внимаааавате.

Намръщих се.

— Истината е, че може и никога да не стигна дори до Първата песен. Когато ти ни откри, вървяхме към Ларо Фана, където се надявахме да научим нещо полезно. Но без дървехората, това не е особено голяма надежда.

— Саааамо неееея ииииматееее.

— Фаро Лана е тъй далеч оттук — отчаяно изрече Риа. — Поне седмица път пеша, дори да не срещнем други препятствия.

— Седмица! — простенах аз. — Нямаме толкова време.

Внезапно взрив от бяла светлина изпълни кристалната пещера.

15 Преобразяване

Озовахме се седнали на затревено поле на ръба на скала, надвесена над морето. Когато се взрях надолу, видях колонии от чайки, гнездящи в нея. Пищяха, кряскаха и се грижеха за малките си. По лицето ми повя хладен бриз и донесе миризмата на солена вода. Далеч под мен белият прибой преминаваше в яркосиньо, след това в зелено, наситено като нефрит. От другата страна на морската шир се виждаше малък остров, мрачен и тайнствен. Зад него се кълбяха мъглите, потулващи цяла Финкайра.

Обърнах се към Риа и Бъмбълви, които също се дивяха на новото ни обкръжение. Само преди секунди бяхме в пещерата на Великата Елуса! Където и да се намирахме сега, мястото беше далеч. Какво изумително умение, да прехвърляш хора по този начин! Тя си бе спомнила дори за жезъла ми. Отбелязах си наум да внимавам по време на петия урок, Скока, ако някога стигна до него.

Риа скочи на крака.

— Виж там! — Тя сочеше островчето. — Виждаш ли?

Изправих се и се подпрях на жезъла си.

— Да, остров. Изглежда почти нереален, нали?

Риа не откъсваше очи оттам.

— Защото е почти нереален. Това е Забравения остров. Сигурна съм.

По гръбнака ми плъзнаха тръпки.

— Седмата Песен! Там трябва да отида, за да науча повече за Прозрението. — Стрелнах я, преди да се обърна отново към острова. — Виждала ли си го преди?

— Не.

— Откъде тогава си сигурна, че това е Забравения остров?

— От историите на Арбаса, разбира се. Това е единствената суша на Финкайра, която не е част от големия остров. Говори се, че дори Дагда не е стъпвал там открай време. И освен морския народ, който обитава протока, никой не знае как да премине през мощните течения и още по-силните магии, които обграждат Забравения остров.

Отбягнах една чайка, която летеше право към лицето ми, като все така не можех да сваля поглед от острова.

— Звучи така, сякаш не е било писано хората да стъпват там. — Стомахът ми неспокойно се присви. — По каквато и да е причина.

Тя въздъхна.

— Някои хора вярват, че има нещо общо с причината финкаирците да загубят крилете си.

— Вярно е, вярно е, вярно е — измърмори Бъмбълви, докато вървеше към нас, звънейки на всяка крачка. — Това е най-тъжният момент в цялата ни история.

Възможно ли беше намусеният шут да знае как сме загубили крилете си? Внезапно ме обзе надежда.

— Знаеш ли как е станало?

Издълженото му лице се извърна към мен.

— Никой не знае как е станало. Никой.

Намръщих се. Аила, сестрата на вятъра, знаеше, но не искаше да ми каже. Щеше ми се да можех да я попитам отново, но това бе невъзможно, както бе невъзможно да уловиш вятъра. Най-вероятно вече беше стигнала до Гуинед.

Риа най-сетне отмести очи от острова.

— Искаш ли да знаеш къде се намираме сега?

Побутнах я.

— Все още звучиш като водач.

— Все още се нуждаеш от водач — поусмихна се тя. — Намираме се във Фаро Лана, земята, принадлежала някога на дървехората.

Огледах платото, заслушан в прилива на вълните. От три страни ни обграждаха стръмни, белезникави на цвят морски скали. С изключение на няколко камари камъни, навярно останки от стени или огнища, по платото растеше само трева. Далеч на север зеленият хоризонт бележеше началото на гора. Отвъд се издигаше синкава омара, навярно Мъгливите хълмове.

От тревата излетя мърлява кафява пеперуда и кацна на китката ми. Крачката й ме гъделичкаха и аз тръснах ръка, а тя отлетя и кацна на върха на жезъла ми. Неподвижните й криле се сляха с тъмнокафявия му цвят.

Махнах с ръка към платото.

— Не виждам как ще успеем да разберем нещо за изкуството на Преобразяването. Ако дървехората са живели някога тук, от тях не е останало много.

— Така са живели. — Риа взе едно бяло камъче и го хвърли от скалата. — Дървехората са странствали, постоянно са търсели по-добро място за живот, където да пуснат корени, като истински дървета, което да нарекат дом. Единствените им поселища са били тук, при скалите, но както виждаш, те не са били нищо особено. Просто убежища за много старите и много младите. Без библиотеки, пазарища или площади за събори. Повечето дървехора прекарвали дните си в скитане из Финкайра и се връщали само когато били готови да се задомят или да умрат.

— Какво се е случило с тях?

— Предполагам, че така се увлекли по странстването си, че все по-малко от тях били склонни да се връщат у дома. В края на краищата никой не се завърнал. Поселищата им се разпаднали, защото нямало кой да се грижи за тях. А дървехората измрели.

Ритнах една туфа трева.

— Не мога да ги обвинявам, че са се скитали. Това е част и от мен. Само че ми се струва, че те сякаш никога никъде не са се почувствали у дома си.

Риа ме изгледа замислено, а бризът разроши листата по премяната й.

— Това да си намериш дом, също ли е част от теб?

— Надявам се, но не съм сигурен. А от теб?

Тя се скова.

— Арбаса с моят дом. Моето семейство. Единственото, което съм имала.

— Освен Куен.

Тя прехапа устна.

— Някога. Вече не. Тя ме продаде на таласъмите за торба обещания.

Пеперудата излетя от жезъла ми, издигна се във въздуха и прелетя до Бъмбълви, който още се взираше унило в Забравения остров. Малко преди да кацне, пеперудата сякаш промени решението си и отново се върна на жезъла ми. Гледах как се отварят и затварят кафявите й крила, едното от които бе зле наранено.

Казах на Риа:

— Трябва да я открия.

— Кого?

— Куен. Тя ще може да ми каже нещо повече от тези камъни.

Риа направи гримаса, сякаш току-що бе сдъвкала цяла шепа кисели боровинки.

— Тогава сме загубени. Няма как да я намерим, дори да е оцеляла след онази рана. Дори да я открием, нямам как да й вярваме. — Почти изплювайки думите, тя рече: — Тя е непоправим предател.

Под нас в скалата се блъсна огромна вълна и чайките с писъци се разлетяха над пяната.

— И така да е, трябва да опитам! Някой трябва да я е видял, след като избяга. Ако дървехората са толкова редки, все някой ще я е видял. Нали?

Тя тръсна глава.

— Ти не разбираш. Дървехората не просто не са се задоволявали да стоят на едно място. Те не са се задоволявали да стоят и в едно тяло.

— Да не искаш да кажеш…

— Да! Знаели са как да менят формата си! Нали знаеш как дърветата сменят цветовете си и през пролетта имат съвсем нова премяна? Дървехората са стигнали много по-далеч. Постоянно сменяли дървоподобната си форма и се превръщали в мечки, орли или жаби. Затова са назовани в Песента за Преобразяването. Те са изкусни майстори в това.

Надеждите ми, и без друго крехки като пеперудата на жезъла ми, изчезнаха напълно.

— Значи Куен, ако въобще е жива, би могла да изглежда всякак.

— Да.

Бъмбълви долови отчаянието ми и се обади:

— Ако искаш, може да ти изпея песен. Нещо леко и ободряващо.

Понеже нямах сили да възразя, той започна, като поклащаше в такт шапката със звънчетата.

— Спри! — извика Риа. — Ако наистина се чувстваш така, защо просто не скочиш от скалата и не прекратиш страданията си?

Бъмбълви се намръщи, а увисналата кожа на гушата му сякаш стори същото.

— Не ме ли слушаше? Та това е весела песен, една от любимите ми! — Той въздъхна. — Ох, сигурно нещо съм объркал в изпълнението. Както обикновено. Чакай, ще опитам пак.

— Не! — извика някой.

Не беше Риа, не бях и аз, а пеперудата. Тя бясно размаха криле и напусна мястото, където беше кацнала. Описа спирала надолу и преди да кацне на тревата, се разнесе силен пукот. Пеперудата изчезна.

На мястото й стоеше слаба прегърбена фигура, наполовина дърво, наполовина — жена. Косата й, сякаш от слама, падаше върху подобната на кора кожа на лицето й, обрамчвайки чифт очи, прилични на капчици смола. Бе облечена с кафява роба, стигаща чак до стъпалата й, широки и груби като корени. На малкия пръст на единствената си ръка носеше сребърен пръстен и ухаеше на сладки ябълки, макар че изражението й бе кисело.

Риа се вцепени като мъртъв клон.

— Куен.

— Да, азссс ссъм — прошепна жената-дърво с глас като шумолене на суха трева. — Куен. Ссссъщата Куен, която сссе грижеше за теб като бебе, която те сссспаси от много болесссти.

— И която ме предаде на таласъмите!

Куен прокара пръсти през косата си.

— Не исссках това. Обещаха ми да не поссстрадашш.

— Трябваше да се досетиш, че ще те излъжат. Кой вярва на воини-таласъми?! — Риа закрачи към разкривената фигура. — Или на теб?!

— Не виждашшшш ли, че и сссама го знам?

В тревата наблизо кацна една чайка и задърпа с човка тревата. Стараеше се, ала стръковете не помръдваха.

— Вижте — каза Куен и направи малка крачка към чайката. — Ако опитам да ти помогна, добра птицо, ще ми позволишшш ли?

Чайката изписка и гневно махна с криле. Едва след известно време се поуспокои и продължи да събира материал за гнездото си, докато държеше под око Куен.

Тя тъжно се обърна към Риа.

— Виждашшш ли? Това е моето наказание.

— Заслужаваш всеки миг от него.

— Азсссс съм окаяна, тъй окаяна! Миссслех, че няма как да стане по-зле. Тогава изведнъжшшшш сссе появихте вие. — Тя посочи Бъмбълви с възлестия си пръст. — Ссс този… Глассс, който носсси проклятия.

Шутът обнадеждено вдигна глава.

— Може би предпочиташ гатанки? Знам една страхотна, за звънчета.

— Не! — изпищя Куен. — Моля те, Риа. Изссспълнена съм сссс угризения. Не можешшшш ли да ми простишшш?

Момичето скръсти ръце.

— Никога.

Прониза ме странна болка. Думата „никога“ отекна в ума ми като тежка врата, затръшната и залостена. За своя изненада изпитах симпатия. Куен наистина бе сторила нещо ужасно. И съжаляваше за това. Не бях ли правил и аз неща, за които дълбоко съжалявам?

Пристъпих до Риа и сниших глас.

— Трудно е, знам, но може би трябва да й простиш.

Тя ме изгледа студено.

— Как бих могла?

— Както майка ми ми прости, след като й сторих онова. — В този миг думите на майка ми на раздяла се върнаха в паметта ми. „Пеперудата е изкусна в преобразяването, може да се превърне от червей в най-красивото създание на природата. А душата, синко, може същото.“ Прехапах долната си устна. — Куен стори нещо ужасно, но заслужава още един шанс, Риа.

— Защо?

— Защото може да се промени. Всички ние, всички живи същества, можем да се променяме.

Ненадейно жезълът ми проблесна в яркосиньо и започна да пращи, сякаш гореше. След секунда и светлината, и звукът изчезнаха. Завъртях го и открих върху него знак, син като небето на смрачаване. Имаше формата на пеперуда. В този миг осъзнах, че духът на Туата още обладава жезъла. И че някак бях успял да открия душата на Преобразяването.

Риа колебливо протегна ръка към жената-дърво. Куен я пое, а очите й блестяха. За миг двете се спогледаха мълчаливо.

Най-сетне Куен обърна лице към мен.

— Има ли как да ти благодаря?

— Стига ми да ви гледам така.

— Сссигурен ли ссси, че няма какво да сссторя?

— Не, освен ако владееш силата на Скока — отвърнах аз. — Трябва да стигнем до Езерото на лицето, далеч на север.

— Десет дни пеша — изстена Бъмбълви. — Не, по-скоро дванайсет. Не, четиринайсет.

Смолистите очи на Куен ме гледаха изпитателно.

— Не познавам Ссскока, но Преобразяването може да ви помогне.

Дъхът на Риа секна.

— О, Куен, ако можехме да плуваме като риби…

— Ще ви ссспесссти няколко дни.

Подскочих.

— Възможно ли е?

На лицето на Риа изплува крива усмивка и тя посочи Бъмбълви.

— Ти, глас на проклятието, ще си пръв.

— Не! — замоли се той, докато отстъпваше. — Не би го направила. Не можеш.

— Флипна, ссслипна, хаахавай сссвишшш — започна напевно Куен. — Келпоно бублим тублим риба.

Ненадейно Бъмбълви спря, осъзнавайки, че е стигнал до ръба на скалата. Погледна надолу към прибоя, ококорен от страх, а ръкавите му се вееха на вятъра. Той отново погледна към Куен и се облещи още повече.

— М-м-моля те — запелтечи шутът. — Мразя риби! Т-т-толкова се лигави, т-т-толкова са м-м-мокри. Т-т-олк…

Праассс.

На тревата тромаво се мяташе риба с огромни очи и отпусната кожа. След миг тя се спусна към морето. Трудно ми беше да го приема от смешната страна — знаех, че аз съм следващият.

16 Мъртво вълнение

Изведнъж открих, че не мога да дишам.

Покрай мен свистеше вятърът, а аз падах ли, падах, борейки се за глътка въздух. Напразно! Вятърът ревеше и ме блъскаше, но не можех да напълня дробовете си с него както преди. Тогава с плисък паднах в студената вода и хрилете ми се отвориха широко. Хриле! Най-после успях да си поема дъх, водата се движеше край мен и през мен.

Нямах ръце, нямах крака. Само обтекаемо тяло, завършващо с опашка и гъвкави перки на гърба, на корема и от двете страни. Едната се беше увила около парченце дърво — навярно жезъла ми. Нямах представа какво се е случило с торбата, обувките и туниката ми.

Отне ми един миг да си върна равновесието — опитах ли се да размърдам перки, веднага се прекатурвах. Освен това ми трябваше известно време, за да може вторият ми взор да се нагоди към бледата, неравномерна светлина под водата. С изключение на слоя най-близо до повърхността, светлина всъщност нямаше. Само отсенки на мрак.

След няколко мъчителни минути обаче увереността ми се възвърна. Открих, че в тази форма придвижването изисква съвсем различни движения в сравнение с плуването, когато имаш човешко тяло. Нямаше как да греба, разбира се, нито да ритам, не и по познатия ми начин. Вместо това трябваше да правя резки движения наляво и надясно, като жив плющящ камшик, като използвам всяка люспа по тялото си. Скоро открих, че така мога да напредвам не само напред, а нагоре и надолу.

До мен доплува тънка зеленикаво-кафява рибка. Веднага разпознах Риа, която — макар че не беше във водата по-отдавна от мен, — се движеше с елегантността на истинска риба. Помахахме си с перки, тя се поизкашля и осъзнах, че се смее на миниатюрния ми жезъл.

В този момент Бъмбълви бавно се приближи към нас. От опашката му висеше парче скъсано водорасло. Не носеше звънчета, но нямаше как човек да не го разпознае. Висящата му гуша го караше да изглежда като змиорка с яка. Така бе по-смешен от всякога, макар че нямаше представа за това.

Първата ни задача беше да се научим да се движим заедно. Риа и аз се редувахме да водим, а Бъмбълви само ни следваше. Постепенно двамата с Риа заплувахме все по-съгласувано и у нас бавно се зароди шесто чувство — това, което свързва цял пасаж риби в едно. След първото денонощие плуване се движехме почти като едно създание.

Безмълвна мокра тръпка пробягваше през мен, докато плувахме през огромни гори от полюшващи се водорасли или докато подскачахме през вълните. В теченията усещах не само вкус, но и емоции — радостта на семейство делфини, самотния труден напредък на преселваща се костенурка, гладът на новородена морска анемония. Въпреки това не забравях мисията си дори за миг. Колкото и да се наслаждавах на усещането, че съм морско създание, знаех, че така просто пестя време, за да спася майка си. Въпреки това си обещах, че ако оцелея и някой ден стана вълшебник, може би дори наставник на млад крал или кралица, няма да забравя ползите от това да превърна ученика си в риба.

Една от тях беше, че осъзнах колко храна може да даде морето. Та то наистина бе един огромен пир! Ден след ден се хранех с достатъчно насекоми, яйца и червеи, за да се чувствам преситен през цялото време.

В същото време се опитвахме да останем нащрек, за да се пазим от хищници, в чийто любим деликатес можехме да се превърнем самите ние. Веднъж преминах през тунеловиден корал, само за да се натъкна от другата страна на една много голяма и много гладна риба. Шмугнах се бързо край нея, но със сигурност щеше да ме хване, ако не я беше подплашила друга, още по-голяма. Макар че едва успях да зърна създанието, което ме спаси, стори ми се, че риба е само опашката му, а от кръста нагоре беше човек.

Шест дни и пет нощи плувахме неотклонно на север. Често след смрачаване на повърхността на водата изплуваше отражението на полумесеца. Красотата му обаче ми убягваше, в неговото лице виждах само това на човека, когото можех да изгубя завинаги. Оставаха по-малко от три седмици.

Накрая дойде моментът, когато Риа зави рязко към брега. Изведе ни до малка делта, където един сладководен поток се вливаше в морето. Редом със солените вкусове на обширното море усещах чистотата на току-що разтопен сняг, игривостта на видрите и непоклатимото търпение на група смърчове. Спуснахме се нагоре по потока, докъдето можахме. След това се съсредоточих и повторих заклинанието на Куен.

Изведнъж се озовах във водата, потънал до коленете сред препускащи водни каскади, стиснал с едната ръка жезъла си, а с другата — ръката на Риа. Малко по-далеч от нас Бъмбълви се хвърли на калния бряг, като кашляше и плюеше. Сякаш беше забравил, че хората не могат да дишат под вода.

Докато той се възстановяваше, Риа и аз се отръскахме от водата. Тя ми обясни, че според нея този поток извира от самото Езеро на лицето. Не след дълго тримата се катерехме по каменистия бряг. Бавеше ни гъста гора от елши и брези. Всеки път, когато Бъмбълви се опитваше да отскубне плаща си от поредния клон, звънчетата му глухо подрънкваха.

В един момент спрях, запъхтян от изкачването. Забелязах една гъба с рунтава шапка, откъснах я и я задъвках.

— Колкото и да е странно — рекох аз, — ще ми липсват онези бели червейчета.

Риа обърса чело и ми се усмихна широко и също си откъсна една гъба.

— Може би в Езерото на лицето ще има още.

— Как е получило името си? Знаеш ли?

Тя дъвчеше замислено.

— Някои казват, че е заради формата му — лице на човек. Други казват, че е заради силите на водата.

— Какви сили?

— Според легендата ако погледнеш в него, ще застанеш лице в лице с важна истина за живота си. Може би такава, която би предпочел да не знаеш.

17 Обвързване

Продължихме, следвайки каменистия бряг нагоре през елшите. Макар че постоянно се спъвахме в корените, а трънаците късаха дрехите ни, ние не забавяхме ход. След няколко часа пътеката свърши и пред нас се разкри уютна долчинка, обградена от стръмни залесени хълмове. От боровете се носеше силен аромат, а на следобедното слънце сред дърветата блещукаха оголени кварцови скали.

В долчинката обаче цареше зловеща тишина. Не пееха птици, не бъбреха катерици, не жужаха пчели. Заслушах се внимателно, надявайки се да дочуя нещо. Риа прочете мислите ми и кимна с разбиране.

— Животните странят оттук. Никой не знае защо.

— По-умни са от хората — отбеляза Бъмбълви.

Риа отиде до брега на езерото в центъра на долчинката. То бе толкова неподвижно, че по повърхността му почти не пробягваха вълнички. От този ъгъл контурите му приличаха на профила на мъж със силна, изпъкнала челюст — подобно на баща ми. Спомних си за него и се вцепених. Прииска ми се наистина да бе толкова силен, колкото изглеждаше. Достатъчно силен, за да се опълчи на Рита Гаур, когато е имал тази възможност. Достатъчно силен, за да помогне на собствената си съпруга, когато е имала нужда от него.

Внезапно пронизителен писък прекъсна размишленията ми.

Застанала на ръба на езерото, Риа се взираше в тъмните му води. Изпънала гръб от страх, тя бе протегнала ръце пред себе си, сякаш за да се предпази, но ако нещо в езерото я плашеше, тя не направи опит да избяга. Просто се взираше във водата, без да помръдва.

Изтичах при нея, а Бъмбълви ме последва, спъвайки се ту в окъсания си плащ, ту в пълзящите растения по земята. Когато стигнах до нея, тя се обърна. Изглеждаше смъртно бледа. Ахна, когато ме видя, като че ли внезапно уплашена. Разтрепери се и се опря на ръката ми.

— Добре ли си? — попитах я.

— Не — слабо отвърна тя.

— Видя ли нещо в езерото?

— Д-да. — Тя тръсна глава и пусна ръката ми. — А ти… по-добре не поглеждай.

— Добре, няма — обяви Бъмбълви и хвърли уплашен поглед към водата. — Да вървим.

— Чакай.

Пристъпих към ръба на езерото и се взрях в неподвижните му води, ала видях само отражението си, толкова ясно, че за миг си помислих, че отдолу ме гледа мой близнак. Какво толкова страшно имаше в едно ясно отражение? Ето ги безполезните ми очи, като въглени под веждите ми. И белязаните ми бузи, разранени от пламъци, които все още усещах. Докоснах ги и ми се прииска някой ден да ми порасне брада, която да ги скрие. Къдрава, бяла брада, каквато си представях, че е имал Туата.

Отскочих назад. Изведнъж на момчето от езерото му пораснаха мустаци. Първо черни, след това сиви, накрая бели като кварца по склоновете. Станаха дълги и рунтави, покривайки по-голямата част от лицето му и не спираха да растат. Накрая стигаха чак до коленете му. Възможно ли беше? Нима Езерото на лицето ми казваше, че един ден и аз ще имам брада като дядо си? Че като него един ден ще съм вълшебник?

Усмихнах се и още по-уверено се взрях във водата. Каквото и да бе видяла там Риа, него вече го нямаше. Приведох се по-близо. Момчето от езерото, отново без брада, ми обърна гръб и изтича нанякъде. Не, към някого. В дълбините закрачи огромен мускулест воин с червена превръзка на челото. Когато приближи, видях, че има само едно око. Огромно, яростно око. Балор!

За мой ужас, людоедът с лекота избегна атаката на момчето, хвана го за гърлото и го вдигна във въздуха. Собственото ми гърло се стегна, докато наблюдавах как Балор го души. Колкото и да исках, не можех да откъсна поглед от ужасяващата сцена. Момчето диво се съпротивляваше, опитвайки се да не поглежда в окото на гиганта, ала притегателната му сила бе твърде голяма. Накрая момчето се поддаде, подритна за последен път и увисна в ръцете на людоеда.

Паднах назад в тревата, опитвайки се да си поема дъх. Виеше ми се свят, шията ми пулсираше. Опитах ли се да си поема дъх, кашлях неконтролируемо.

Риа посегна към мен, както и Бъмбълви. Тя ме стисна за рамото, а той съчувствено ме потупа по главата. Постепенно кашлицата ми се успокои, но преди да успея да продумам, някой ни извика от другата страна на езерото.

— Така, така — изхриптя старчески гласът. — Да не би пророчествата на Езерото да не са ви по вкуса, тъй да се каже? — Последва слаб смях. — Или нещо се задавихте?

Когато се окопитих, огледах повърхността на езерото. Близо до носа на мъжкия профил забелязах огромна космата видра, цялата сребриста, с изключение на лицето, което беше бяло. Тя плуваше небрежно по гръб и се придвижваше тъй лесно, че почти не оставяше следи по водата.

Посочих.

— Там. Видра.

Риа поклати невярващо глава.

— Не мислех, че някой живее тук.

— Живея там, където трябва — отвърна весело видрата и изплю струйка вода през предните си зъби. — Случайно да ви се плува?

— Никак — твърдо заяви Бъмбълви, размаха дългите си ръкави и от камбанките му върху лицето му се посипа вода. — Стига ми толкова плуване за цял живот.

— А да ви изпея ли една от любимите ми водни песни? — Видрата мързеливо се доближи до нас, тупайки се с лапички по корема. — Гласът ми, тъй да се каже, направо прелива.

Хрипкавият му смях отново изпълни въздуха. Подпрях се на жезъла си и се изправих.

— Не, благодаря. Единствената Песен, която ни интересува, не е за вода. — Обладан от внезапно вдъхновение, аз попитах: — Знаеш ли случайно нещо за магията на Обвързването?

Риа се намръщи.

— Мерлин, не го познаваш! Може да е…

— Майстор на Обвързването — нехайно отвърна видрата. — Любимото ми занимание… след плуването по гръб и гледането на облаците, разбира се.

— Виждаш ли? — прошепнах аз. — Може да ни каже онова, което ни трябва. А и не виждам кой тук може да ни помогне.

— Не му вярвам.

— Защо не?

Тя притисна език към бузата си.

— Не знам точно. Просто усещане, инстинкт.

— О, ти и твоите инстинкти! Времето ни свършва! — Обходих с поглед брега, търсейки следа от някое друго създание, което би могло да ни помогне. — Защо ще ни лъже? Нямаме причина да не му вярваме.

— Но…

Изсумтях нетърпеливо.

— Какво сега?

Тя изсъска.

— Ами, то е… не, мътните го взели, Мерлин! Не мога да го опиша.

— Тогава ще се вслушам в разума си, а не в усещанията ти. Мисля, че всяко създание, което живее само в омагьосано езеро, би трябвало да има специални познания. Дори специални сили. — Обърнах се отново към видрата, която съвсем се бе приближила до нас. — Трябва да намеря истинската душа, първия принцип на изкуството на Обвързването. Ще ми помогнеш ли, добра видро?

Животинчето наклони глава към брега и отново изплю струйка вода.

— Защо?

— Защото те помолих, затова.

Видрата издуха няколко балончета под водата.

— Хихихи, гъделичкат ми ушите. Ще трябва да назовеш по-добра причина.

Забих жезъла си в земята.

— Защото животът на майка ми е заложен на карта!

— Хммм — мързеливо изсумтя събеседникът ми. — Майка ти? И аз имах майка. Много бавно плуваше. Е, може пък да ти помогна. Но само с най-общите неща.

Сърцето ми лудо заблъска.

— Точно това ми е нужно.

— Тогава издърпай няколко клонки от онзи бръшлян. — Видрата се приближи още към брега. — Онзи до краката ти.

— Бръшлян?

— Разбира се. — Тя плуваше в бавен кръг. — За да научиш нещо за Обвързването, трябва… ами, да завържеш нещо. Хайде, момче! Нямам цял следобед. Накарай усмихнатите си приятели да ти помогнат.

Обърнах се към Риа, все още намръщена, и Бъмбълви, който никога не се усмихваше.

— Ще ми помогнете ли?

Те неохотно се съгласиха. Бръшлянът, макар и гъвкав, бе дебел и тежък, покрит с малки шипчета. Трудно го хващахме и трудно го вдигахме, трудна работа беше да го изкореним, а още по-трудно — да разплетем клоните едни от други.

Най-сетне успяхме. Няколко от стъблата, всяко около три-четири пъти по-дълго от мен, лежаха в краката ми. Изтощеният Бъмбълви седна с гръб към водата, като силно дрънчеше. Риа остана до мен, наблюдавайки предпазливо видрата.

Изправих гръб — мястото между лопатките ме болеше ужасно. Явно след цялото това дърпане си бях наранил някой мускул.

— Готово. Ами сега?

Видрата продължи с кръгчетата си.

— Сега увий един около крака си. Колкото можеш по-здраво.

— Мерлин — предупредително започна Риа и докосна амулета от дъб, ясен и глогина, все още завързан за врата й.

Без да й обръщам внимание, завързах едно парче бръшлян около глезените, прасците и бедрата си. Въпреки шипчетата успях да го стегна в троен възел.

— Добре — въздъхна видрата и се прозя. — Сега направи същото с ръцете си.

— С ръцете ли?

— Искаш ли да научиш нещо за Обвързването, или не?

Обърнах се към Риа.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не искам.

— Моля те. Губим ценно време.

Тя сви рамене.

— Добре. Но мисля, че не е правилно.

Видрата, чиято козина лъщеше от водата, се подсмихна доволно, докато наблюдаваше как Риа завързва ръцете ми първо една за друга, а след това за гърдите ми. — Добре. Почти си готов.

— Надявам се — раздразнено отвърнах. — Тези шипове ме бодат.

— Само още един бръшлян. Удовлетворението ти е, тъй да се каже, в кърпа вързано.

Видрата потопи лапа в езерото и опръска Бъмбълви.

— Ало, мързеливеца! Увий един от бръшляните около цялото му тяло. Покрий всички места, които са още открити, дори главата му. Все пак става въпрос за крехко заклинание. Всичко трябва да е съвсем точно.

Бъмбълви ме погледна.

— Да го направя ли?

— Да — изрекох аз през стиснати зъби.

Бъмбълви ме уви като в пашкул. Когато приключи, открити останаха само устата ми и част от едното ухо. Останах легнал на една страна, неспособен да помръдна, готов най-после да открия душата на Обвързването.

С полузатворена челюст, попитах:

— И к‘кво се‘а?

Видрата се изсмя хрипливо.

— Сега, когато, тъй да се каже, си целият обгърнат с внимание, ще ти дам информацията, която търсиш.

— П‘брзо. — В хълбока ми се впиваха ситни бодли. Опитах се да се завъртя на една страна, но не можех да помръдна. — Мол‘ те.

— Както при всичко останало, първият принцип на Обвързването е… — Видрата изплю струйка вода. — Никога не вярвай на измамник.

— К‘кво?!

Животинката се разсмя неудържимо, стиснала едрия си корем, и се завъргаля в плитчините.

— Затова ме наричат Измамника от Езерото. — Без да спира да се смее, тя отплува към далечния бряг. — Дано да не съм те, хмм, вързал да чакаш твърде дълго.

Изпищях от ярост, но не можех да сторя нищо повече. Стори ми се, че развързването ми отне два пъти повече време в сравнение с връзването. Когато най-сетне седнах на брега на езерото, бесен и кръстосал крака, слънцето вече захождаше зад хълмовете.

— Изгубих целия ден — стенех аз, а драскотините по ръцете, хълбоците и челото ме щипеха. — Целия ден! Не мога да повярвам, че му повярвах.

Риа не продума, макар че чудесно да знаех какво си мисли. Обърнах се към нея.

— Изобщо не трябваше да идваш с мен! Поне при Арбаса щеше да си в безопасност.

Сиво-сините й очи ме огледаха преценяващо.

— Не искам да бъда в безопасност. Искам да бъда с теб. Стъпках едно от парчетата бръшлян.

— Че защо?

— Защото… искам. — Тя погледна тъжно към тъмните води. — Въпреки онова, което езерото ми каза.

— Какво ти каза?

Тя въздъхна тежко.

— Не ми се говори за това.

Спомних си собственото си видение и кимнах.

— Добре. Но още не разбирам защо искаш да останеш.

Нещо в небето привлече вниманието й и тя вдигна глава.

Последвах погледа й и видях на хоризонта два далечни силуета. Макар че едва ги различавах на фона на небето, веднага разбрах чии са — на двойка ястреби, яхнали заедно вятъра. Летяха почти като един, както се движехме двамата с Риа, когато бяхме риби.

— Не са ли прекрасни? — попита тя, като ги следваше с очи. — Ако са като ястребите в Друма, значи си имат общо гнездо, което споделят цял живот.

Веднага я разбрах. Онова, което обвързваше ястребите така, както и мен и Риа, нямаше нищо общо с бръшляна. Или с въжетата. Или с каквито и да било окови.

Обърнах се към нея.

— Риа, мисля, че най-силните връзки за невидими. Може би… най-силните връзки са тези на сърцето.

Жезълът ми се озари за втори път. Когато сиянието изчезна, видях на дръжката втори знак, отпечатан недалеч от пеперудата. Двойка ястреби, свързани от полета.

18 Светолет

Почти веднага мислите ми се върнаха на третата Песен, тази на Закрилата. Извърнах се от лъскавата тъмна повърхност на езерото към гористата долина. Прекосяването на стръмния, гъсто залесен рид щеше да бъде едва началото. Третата Песен изискваше поредното дълго пътешествие. „Закрилата е трета, при джуджетата, що спускат се в недрата.“

Към земите на джуджетата! Жителите на Финкайра, обясни ми Риа, посещавали владенията на джуджетата много рядко — и почти никога по желание. Джуджетата, макар и дружелюбни със съседите си, не били гостоприемни към натрапниците. За подземното им царство се знаело само, че се намира близо до извора на Несекващата река, по възвишенията северно от Мъгливите хълмове. Нямахме избор как да продължим към целта си. Трябваше да вървим пеша.

Въпреки че полагахме огромни усилия да покриваме колкото можем повече разстояние и вървяхме дълго след залез, прекосяването на хълмовете ни отне почти седмица. Ядяхме най-вече диви ябълки, шепи странни сърповидни ядки, вид сладка лоза, която Риа откри, и понякога яйца от гнезда на невнимателни яребици. Пътешествието ни беше тежко, въпреки че повече не се натъкнахме на живи камъни. Дори отвисоко, непрестанно кълбящите се мъгли ни обгръщаха като воали и замъгляваха зрението ни. Докато газехме през едно блато, Риа загуби обувката си в един ров, пълен с плаващи пясъци. Прекарахме по-голямата част от следобеда в търсене на офиково дърво, за да си сплете нова от кората му. Два дни по-късно прекосихме висок хлъзгав проход, покрит със сняг и лед, но извървяхме повечето път нощем, на светлината на пълната луна.

Най-сетне, раздърпани и изтощени, достигнахме възвишенията край извора. Безчет звездовидни жълти цветчета изпълваха въздуха с остър аромат. След време стигнахме до самата Несекваща река. Там се натъкнахме на два кремави еднорога, които пасяха по бреговете й. Продължихме на север, следвайки лъкатушещата река по ред широки ливади, наредени като яркозелени стъпала.

Когато стигна до края на поредната ливада, Риа спря и посочи веригата снежни планини пред нас.

— Виж, Мерлин. Отвъд онези върхове е Варигал, градът на великаните. Винаги съм искала да го видя, въпреки че сега е само руина. Арбаса ми е разказвала, че бил най-древното поселище във Финкайра.

— Жалко, че отиваме не при великаните, а при джуджетата. — Наведох се и откъснах стиска трева с пухкави връхчета. — Великаните ще почакат до петата Песен, с която Варигал има нещо общо. Ако стигнем до нея.

Продължихме да вървим след залез и от облаците се показа лъскав диск. Нащърбена от едната страна, луната вече намаляваше. Вървях все по-настойчиво, почти тичайки по тревата, защото знаех, че е изтекло повече от половината време, с което разполагах, а бях разгадал едва две от тайнствените Песни. Как въобще можех да науча следващите пет, да стигна до Отвъдния свят, да взема Еликсира и да се върна при Елън за по-малко от две седмици? Дори истински вълшебник не би могъл да се надява на успех.

На светлината на луната се покатерихме по поредния стръмен склон, залавяйки се за клоните и храстите, за да не се изтърколим надолу. Несекващата река, сега само ромонлив поток, течеше по склона към нас, а малките й вирчета и водоскоци искряха. Най-после изкачихме склона. Пред нас се простираше огромна, осветена в сребристо ливада, разделена на две от водната лента.

Бъмбълви пристъпи до мен, дрънчейки със звънчетата си.

— Не мога да продължа без почивка. И без храна. Всеки шут има нужда от сили.

Запъхтян, аз се облегнах на жезъла си.

— Тези, които те гледат, имат нужда от сили.

— Вярно е, вярно е, вярно е. — Той обърса чело с края на тежкия си плащ. — Отгоре на всичко съм на път да се сваря! Този плащ ме кара да се потя дори след залез. На горещината през деня си е направо изтезание.

Поклатих объркано глава.

— Тогава защо не го захвърлиш някъде?

— Защото може да замръзна. Да се вледеня! Може да завали сняг по всяко време. Сега, още в този миг, веднага!

С Риа развеселено се спогледахме, тя се наведе и подуши звездовидните цветя. С усмивка откъсна шепа от тях, смачка ги и ми ги подаде.

— Опитай — помоли ме тя. — Звездното цвете е храната на пътешественика. Говори се, че изгубени бродници са се хранили с тях в продължение на седмици.

Сдъвках цветята и усетих силна сладост, почти като от прегорял мед.

— Мммм. Знаеш ли на кого би се усладило това? На стария ни приятел Шим.

— Да — отвърна Риа. — Или, както би казал той: съвсем, напълно, абсолютно. — Тя подаде от цветята и на Бъмбълви, който лежеше по гръб на брега на потока. — Шим обичаше мед толкова, колкото и аз! Още преди да порасне, ядеше мед като великан. — Риа въздъхна и добави: — Дали ще го видим отново?

Клекнах и потопих присвитите си длани във водата. Когато я приближих към лицето си обаче, в нея се появи трепкащото ми отражение. Дръпнах се назад и течността плисна върху туниката ми.

— Какво видя? — Риа ме гледаше загрижено.

— Само нещо, което ми напомни колко вреда съм нанесъл.

Тя ме погледна отново, а после рече, толкова тихо, че едва я чувах от плискането на потока:

— Все още имаш сърце на вълшебник.

Ударих повърхността на водата и опръсках и двама ни.

— Де да имах сърце на момче! Риа, когато се поддам на тези… сили, на вълшебническите изкуства, върша ужасни неща! Заради мен майка ми е на прага на смъртта. Заради мен по-голямата част от Мрачните хълмове са пустош, която очаква Рита Гаур и воините му гоблини да се завърнат. Пак заради мен собствените ми очи са слепи.

Бъмбълви се подпря на лакът.

— Такова отчаяние! Дали не бих могъл да ти помогна? Позволи ми да ти кажа гатанката за…

— Не! — извиках аз и махнах с ръка. Обърнах се към Риа. — Истината е, че Домну може да е крадлива стара вещица, но е права. Аз може би съм най-голямото бедствие, сполетявало Финкайра.

Риа не продума, а само се наведе, за да отпие от потока. После вдигна глава и обърса водата от брадичката си.

— Не — обяви накрая тя. — Не мисля така. Не мога да ти обясня защо, по-скоро е като… С боровинките. Искам да кажа, Арфата наистина ти се подчиняваше за известно време. Говорещата раковина също.

— Просто открих правилната. След това тя използва собствената си сила, за да доведе майка ми.

— И прав да си, какво ще кажеш за Туата? Не би ти позволил да прочетеш Седемте песни, ако нямаше шанс да ги овладееш и да стигнеш до Отвъдния свят.

Увесих нос.

— Туата е бил велик вълшебник, истински вълшебник. И наистина ми каза, че някой ден и аз мога да стана такъв. Ала дори вълшебниците грешат! Не, ще стигна до Отвъдния свят, само когато умра. А дотогава и майка ми ще е мъртва.

Тя хвана мокрия ми показалец със своя.

— А и пророчеството остава, Мерлин. Само дете с човешка кръв може да победи Рита Гаур и слугите му.

Обърнах се и огледах обширната поляна край потока. Макар че част от тревата блещукаше на лунната светлина, сенките надделяваха. Знаех, че някъде там е царството на джуджетата. Още по-нататък пък бе светът на духовете, пазен от людоеда Балор.

Отдръпнах ръката си.

— Риа, това пророчество не струва повече от човека, за когото се отнася. Освен това искам просто да спася майка си, не да се боря срещу воините на Рита Гаур. — Взех едно камъче и го хвърлих в сребристия поток. — И се съмнявам, че ще успея да сторя дори това.

— Ах, отчаяние — напевно поде Бъмбълви с лице, потънало в сенки като поляната. — Най-после съзираш мъдростта в онова, което ти повтарям от самото начало.

Наежих се.

— Нито една твоя дума не прилича на мъдрост.

— Моля те, не се обиждай. Само отбелязвам, че ти остава само едно. Да се откажеш.

Бузите ми пламнаха. Грабнах жезъла си и скокнах на крака.

— Това, жалко подобие на шут такова, няма да сторя! Може със сигурност да съм обречен, но няма да се проваля от страх. Майка ми заслужава повече. — Погледнах към огряната от луната поляна и казах на Риа: — Ако искаш, ела с мен. Владенията на джуджетата не може да са далеч оттук.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Да, но ще е глупаво да го търсим сега. Трябва да си починем няколко часа. А и, Мерлин, тази поляна… пълна е с опасности. Усещам го. Пък и тунелите на джуджетата са скрити в земята, може би с магия. Дори денем ще ни е трудно да ги открием.

— Просто се откажи — подкани ме отново Бъмбълви, посягайки за още една шепа звездни цветя.

— Никога. — Завъртях се на жезъла си и понечих да продължа напред.

— Мерлин, недей! — Риа протегна ръце към мен. — Не му обръщай внимание. Да изчакаме да се съмне. Лесно може да се изгубиш.

Ако можех да бълвам огън, в този миг щях да го направя.

— Ти чакай да се съмне! Мога да се грижа за себе си.

Поех през поляната, а високите треви ме шибаха през туниката. Лунните лъчи оставяха сребристи драскотини по земята, ала тя си оставаше удавена в сенки. На няколко крачки пред себе си забелязах необичайно тъмен участък. Наблизо нямаше нито скала, нито дърво, което да хвърля сянка и аз осъзнах, че това може да е тунел или дупка. Не бях толкова глупав, та да стъпя в подобно нещо и свърнах вляво.

Ненадейно земята под краката ми поддаде и аз пропаднах. Преди да успея да извикам, ме погълна пълен мрак.

Когато се опомних, се намерих свит на топка и покрит с тежко одеяло, което миришеше силно на дим. Някакво създание ме носеше, без да спира да сумти, но нямах представа що за твар е, нито накъде ме води. Ръцете и краката ми бяха вързани, а устата ми — запушена с парче плат. С изключение на приглушеното сумтене чувах само собственото си дишане. Блъскаха ме и ме подмятаха като чувал с картофи и аз се чувствах все по-замаян. Изтезанието ми сякаш продължи часове наред.

Най-носле рязко спряхме и ме оставиха на под от гладък, твърд камък. Лежах там с лице към земята, а главата ми се въртеше. Някой свали одеялото от мен и с големи усилия се претърколих по гръб.

Група джуджета, всяко на половината на моя ръст, ме наблюдаваха с очи, по-червени от пламъци. Повечето имаха рошави бради, а на кръста на всяко от тях висяха украсени със скъпоценни камъни ками. Застанали под ред припукващи факли, те ми се сториха неподвижни като каменните стени наоколо. Едно от тях, в чиято брада видях сиви кичури, поизправи сковано гръб и отгатнах, че е бил сред носачите.

— Прережете му вървите — изкомандва рязък глас.

Няколко чифта силни ръце незабавно ме преобърнаха по корем и прерязаха въжетата, а някой извади парцала от устата ми. Докато раздвижвах китките и езика си, с мъка успях да седна.

Забелязах жезъла си на пода и посегнах към него, но едно джудже вдигна тежкия си ботуш и настъпи дланта ми. Извиках от болка и гласът ми проехтя между стените.

— Не бързай.

Това беше същият рязък глас, но този път открих откъде идва. На трон от нефрит седеше набито женско джудже, а престолът му бе инкрустиран с редове от скъпоценни камъни. Беше поставен на платформа над пода, а владетелката имаше чорлава рижа коса, бледа кожа и обеци от раковини, които подрънкваха при всяко помръдване. Носът й ми се стори почти толкова голям, колкото този на Шим, преди да стане великан. Носеше черна роба, покрита с руни и геометрични форми, избродирани със златни конци, както и заострена шапка. В едната си ръка държеше жезъл, дълъг почти колкото мен.

Понечих да се изправя, но жената вдигна свободната си ръка.

— Не се изправяй! Трябва да си по-нисък от мен. И не посягай отново към жезъла си.

Наведе се към мен и обеците й издрънчаха.

— Жезълът е нещо опасно, знаеш това. Дори в ръцете на начинаещ като теб, Мерлин.

Поех си рязко дъх.

— Откъде знаеш името ми?

Тя се почеса по големия нос.

— Никой не знае името ти. Дори ти самият, видно е.

— Нарече ме Мерлин.

— Да — рече тя, засмя се и така изсумтя, че факлите сякаш се разгоряха по-силно. — А ти може да ме наричаш Урналда. Нито едно от двете не е истинско име.

Объркан, аз свъсих вежди и опитах отново:

— Откъде знаеш как да ме наричаш?

— А — кимна владетелката и белите раковини отново изтракаха. — Това е по-добър въпрос. — Тя вдигна пръст и опипа едната си обеца. — Раковините ми казаха. Както една друга раковина ти е казала някои неща, само че ти си бил прекалено твърдоглав, за да се вслушаш.

Размърдах се на пода.

— Не стига това, ами си и натрапник — продължи Урналда и размаха ръце, а сенките им заподскачаха по стените. — А аз толкова ненавиждам натрапниците!

При тези думи няколко от джуджетата посегнаха към камите си, а едно от тях, което имаше белег на челото, се изсмя силно и звукът отекна из помещението.

Поглаждайки жезъла си, Урналда ме наблюдава известно време, преди да продума отново.

— И въпреки това може да реша да ти помогна.

— Наистина ли? — Хвърлих поглед към джуджетата, които простенаха разочаровани. След това си спомних преживяването с Измамника от езерото и ме обзе ненадейно подозрение. — И защо ще искаш да ми помагаш?

Тя изсумтя.

— Защото един ден, ако имаш успех, може да носиш шапка като моята.

Без да разбирам за какво говори, аз огледах по-отблизо островърхата й шапка. Връхчето й се бе килнало на една страна, а по-надолу бяха пробити десетки дупчици, от които стърчеше косата на Урналда. С изключение на избродираните руни — които щяха да бъдат по-впечатляващи, ако бяха планети и звезди, — това беше най-абсурдната шапка, която някога бях виждал. Защо ще искам такава?

Урналда присви очи, сякаш бе прочела мислите ми и изрече с глас, още по-дълбок от досегашния:

— Това е шапката на чародей.

Трепнах.

— Не исках да те обидя.

— Това е лъжа.

— Добре тогава. Съжалявам, че те обидих.

— Това е истина.

— Моля те, ще ми помогнеш ли?

Урналда почука с пръст по жезъла си, преди накрая да каже единствено:

— Да.

Едно чернобрадо джудже, застанало до трона й, гневно измърмори нещо. Тя веднага се обърна към него и вдигна ръка, сякаш за да го удари и то се скова. Владетелката бавно свали ръка, а брадата окапа от лицето на провинилия се. Той изписка и скри в шепи оголелите си бузи. Междувременно останалите викаха подигравателно и се смееха с пълно гърло, сочейки към купчината косми на пода.

— Тишина! — Урналда гневно тръсна глава. — Това ще те научи да не оспорваш решенията ми.

После тя се обърна към мен.

— Ще ти помогна, защото може да надделееш над съдбата и да оцелееш. Може би дори ще станеш чародей. — Тя лукаво примижа срещу мен. — И ако сега ти помогна, някой ден може ти да ми помогнеш.

— Ще ти помогна. Обещавам.

Факлите припукваха, а пламъците им се поклащаха, като караха скалите да потрепват пред погледа ми. Урналда се приведе към мен, а сянката на изсечената стена зад гърба й порасна.

— Обещанията са сериозни неща.

— Знам — сериозно я погледнах аз. — Ако ми помогнеш да открия същността на Закрилата, няма да забравя моето.

Урналда щракна с пръсти.

— Донесете ми светолет. И камък, с чук и длето.

Все още предпазлив, аз попитах:

— Какво е светолет?

— Тихо.

В пещерата се чуваше само съскането на факлите. Няколко минути никой не помръдна, после по пода затрополиха тежки стъпки и две джуджета приближиха трона. Едно от тях се бе прегърбило под тежестта на огромен черен камък, груб като стените — сигурно тежеше два пъти повече от носача си. Урналда кимна и джуджето го пусна.

Второто джудже носеше чука и длетото, както и някакъв малък светещ предмет. Приличаше на обърната чаша от прозрачен кристал, която то държеше с ръба надолу, а в кристала просветваше нещо. Урналда отново кимна и джуджето постави инструментите до камъка. После внимателно сложи на пода и чашата, като бързо отдръпна ръка изпод нея, за да не избяга онова, което бе затворено там.

Владетелката се позасмя и факлите се разгоряха по-силно.

— В тази кристална клетка има светолет, едно от най-редките създания във Финкайра. — Тя криво ми се усмихна, изражението й не ми се нравеше. — Следващата ти Песен е Закрилата, нали? За да научиш това, от което се нуждаеш, трябва да откриеш най-добрия начин да го защитиш.

Погледнах чука и длетото и преглътнах с мъка.

— Искаш да кажеш… да изсека клетка от този камък?

Тя замислено се почеса по носа.

— Ако това е най-добрият начин да защитиш крехкото създание, това трябва да сториш.

— Но това може да ми отнеме дни. Седмици!

— На джуджетата им отне много години да издълбаят тунелите и залите на нашето царство.

— Нямам толкова време.

— Тишина! — Тя посочи с жезъла си една дупка в тавана, от която се процеждаше блед светлик. — Този тунел, както онзи, в който падна ти, ни дава и светлина, и въздух. Стотици са, гладки като пода, на който седиш, и всеки от тях е скрит с вълшебство. Затова джуджетата са толкова добре защитени. Затова дойде тук, за да научиш същността на Песента.

— Сигурна ли си, че няма друг начин?

Обеците се разклатиха.

— Няма друг начин сам да научиш урока. Задачата ти е да опазиш малкото създание от вреда. Започвай.

Урналда излезе от помещението заедно с придружителите си. Известно време наблюдавах факлите по стените, които караха сянката на трона да расте и да се смалява. Също като стените, тронът бе изсечен от скала. От същата скала, от която през вековете джуджетата бяха изсекли цялото си царство.

Сега бе мой ред.

19 Закрила

Чукът и длетото студено блестяха на колебливата светлина на факлите. Взех инструментите, станах и приближих камъка, който стигаше почти до кръста ми. Вдигнах чука и нанесох първия удар. Дланта, ръката и гръдният ми кош се разтресоха. Преди звънът да утихне, ударих отново. И отново.

Докато работех, времето минаваше, ала не по обичайния начин. В подземната тронна зала на Урналда единствените признаци дали е ден, или нощ идваха от тунела отгоре. Нощем кръглият отвор блещукаше със сребристия блясък на луната, а денем ярко грееше на светлината на слънцето.

Това обаче нямаше значение за мен. Факлите по стените непрестанно пукаха, а аз непрестанно удрях — върху длетото, върху камъка, а понякога и върху клетия си палец. Чукът кънтеше, следвайки ритъма на дишането ми. Във въздуха хвърчаха късчета скала, които понякога ме удряха в лицето. Аз обаче продължавах непоколебимо, спирайки само за да хапвам от гъстата каша, която джуджетата ми оставяха, както и за да дремя на одеялото.

Във всеки един момент ме охраняваха три брадати джуджета. Едното бдеше със скръстени ръце над жезъла ми. Освен камата му, от полата му стърчеше и двуостра секира. Другите двама пазачи държаха високи копия с остриета от кървавочервен камък и се намираха от двете страни на изхода. Израженията им бяха еднакво мрачни, а влезеше ли Урналда, ставаха още по-мрачни.

Тя седеше на трона сякаш с часове и само ме наблюдаваше. Изглеждаше потънала в мисли, макар чукът да не спираше да трещи в изранените ми ръце. Може би тя се опитваше да проникне в най-съкровените ми мисли. Не знаех и не ме интересуваше. Знаех само, че няма да се откажа, както ми предлагаше Бъмбълви. Всеки път, щом се сетех за думите му или за бедата, в която бе майка ми, от камъка се посипваха искри. Все по-ясно осъзнавах колко малко време ми остава… и колко слаб каменоделец съм.

Докато работех, сиянието на светолета пулсираше по повърхността на черния камък. Малко по малко от него се отлюспваха парче след парче и след време бях направил плитък жлеб. Ако палецът и агонизиращите ми ръце можеха да издържат, щях да го направя достатъчно дълбок, за да покрия с него светолета. Не знаех колко още време би ми отнело това — съдейки по светлината от тунела, прецених, че вече са минали два дни и две нощи.

През цялото време чувах последните думи на Урналда при първата ни среща: „Задачата ти е да опазиш малкото създание от вреда.“ В някои моменти се чудех дали в тази заповед не се крие решението на проблема ми. Дали имаше друг начин да опазя светолета? Може би пропусках нещо?

Не, рекох си аз, не може да бъде. Самата Урналда беше споменала как каменните тунели пазят джуджетата. Камъкът не траеше вечно, но бе по-силен от всичко останало. Посланието беше ясно — трябваше да извая клетка от камък, както джуджетата — своето подземно царство. Нямах избор.

Ала докато блъсках и човърках по скалата, опитвайки се да уголемя цепнатините в нея, ми се щеше да има по-лесен начин. Както когато използвах Душегубеца в битката за Крепостта под покрова! Не с ръце, а с някакви скрити сили на ума си, за да полети той срещу враговете ми. В онзи миг, без да знам точно как, бях използвал силата на Скока — точно като Великата Елуса, която ни изпрати в изоставените земи на дървехората. Дали не можех да използвам тази сила отново? Да накарам чука и длетото да работят сами и да пожаля гърба, ръцете и палеца си?

— Не бъди глупак, Мерлин.

Вдигнах лице към Урналда.

— Какво искаш да кажеш?

— Да не бъдеш глупак! Ако наистина си накарал Душегубеца да полети към теб, повелята е дошла не от теб, а от другаде. Този меч е сред Съкровищата на Финкайра и притежава свои собствени сили. — Магьосницата се приведе напред на нефритения си трон. — Не ти си контролирал меча, а той теб.

Пуснах чука.

— Как можа да го кажеш? Аз бях! Аз използвах меча. Със собствената си сила. Точно както…

Урналда се подсмихна подигравателно.

— Довърши си изречението.

Гласът ми се превърна в шепот.

— Точно както използвах Цъфтящата арфа.

— Точно така. — Тя ме огледа от глава до пети, почесвайки се по носа. — Бавно се учиш, но може и да има надежда за теб.

— Като че ли говориш за нещо повече от уменията ми с камъка.

Тя изпухтя и намести шапката си.

— Разбира се. Говоря за умението ти да Прозираш. Нищо чудно, че от Седемте песни тази те плаши най-много.

Пребледнях. Преди да успея да продумам, тя обяви:

— И с камъка се учиш бавно. Няма да излезе джудже от теб! Затова се съмнявам, че пророчеството ще се сбъдне.

— Какво пророчество?

— Че някой ден ще съградиш отново един каменен кръг, велик колкото Естонахендж.

Запелтечих:

— Аз? Да издигна отново нещо с тези размери? Как не! По-вероятно е да преместя Естонахендж оттук до Гуинед камък по камък.

Червените й очи странно блестяха.

— О, предречено е, че и това ще сториш. Не до Гуинед, а до съседна земя на име Логрес, или Грамарай. Но това пророчество е още по-малко вероятно от другото.

— Достатъчно — рекох аз. Духнах в дланта си, покрита с пришки и посегнах отново към чука. — Сега трябва да се връщам към истинската си работа. Да издълбая каменна клетка, както ми нареди.

— Това е лъжа.

Застинах с вдигнат чук.

— Лъжа? Защо?

По стените пробягваха сенки. Обеците на Урналда издрънчаха.

— Наредих ти, Мерлин, ала не това.

— Даде ми този камък.

— Това е вярно.

— Каза ми да опазя светолета.

— И това е вярно.

— А това значи да извая нещо по-силно от кристалната чаша.

— Ти реши така, не аз.

Бавно и колебливо свалих чука, оставих го на земята заедно с длетото и доближих кристала. Създанието вътре трепкаше като пламъче.

— Може ли да те попитам нещо, Урналда? За светолета?

— Питай.

Наблюдавах светлинката.

— Каза, че той е едно от най-редките създания във Финкайра. Как… оцелява? Как се пази самичък?

Лицето на Урналда, огряно от факлите, се изкриви от странната й усмивка.

— Пази се, като броди на слънчева светлина, където никой не може да го види. А нощем танцува там, където се срещат лунните лъчи и водата.

— С други думи… пази се, като е свободен.

Раковините на Урналда иззвънтяха, ала тя не продума.

Посегнах към кристалната чаша, разперих пръсти над нея и усетих топлината на създанието вътре. Ненадейно обърнах чашата.

Ярка точица от светлина, не по-голяма от ябълкова семка, се понесе към тавана на пещерата. Докато преминаваше покрай мен, дочух само слабо бръмчене. Светолетът бързо се издигна, влезе в тунела, водещ към повърхността, и изчезна.

Урналда удари с юмрук по страничната облегалка на трона. Двете джуджета на входа насочиха копията си към мен. Тя отново удари с юмрук.

— Кажи ми защо го направи.

Поех си уплашено дъх.

— Защото клетката от камък все някога ще се разпадне. Най-добрият начин да опазиш нещо е да го освободиш.

В този миг от жезъла ми изригна син пламък. Джуджето до мен извика и подскочи високо във въздуха. В този миг видях новият отпечатък на жезъла си. Беше пукнат камък.

20 Реки, хладни и топли

Докато открия останалите до извора на Несекващата река, бяха минали три дни. Намираха се недалеч от мястото, където ги бях оставил.

Тревите, преливащи в различни нюанси на зеленото, се вееха на лекия ветрец. Щом ме видя, Риа дотича да ме посрещне. Успокои се, щом видя третия отпечатък на жезъла и докосна ръката ми.

— Така се тревожех, Мерлин.

Гърлото ми се стегна.

— И с право, боя се. Предупреди ме, че може да се изгубя и като че ли така се получи.

— Но намери обратния път.

— Да — отвърнах аз. — Но толкова се забавих! Остават ни само десет дни.

Бъмбълви се присъедини към нас, като почти се спъна в плаща си, докато прескачаше потока. Макар че бе намръщен както обикновено, изглеждаше наистина облекчен. Хвана ме за ръката и я разтърси енергично, а камбанките му се раздрънчаха пред лицето ми. Усетих, че пак ще се опита да ми разкаже прочутата си гатанка, затова се обърнах и бързо се отдалечих, а те с Риа ме последваха. Не след дълго вече се бяхме отдалечили от владенията на джуджетата, но ни оставаше още много път.

Четвъртата Песен, Именувано, имаше нещо общо със Слантос, мистериозен народ, който живееше в североизточния край на Финкайра. Нямаше да се наложи да пресичаме други затрупани със сняг проходи, но трябваше прекосим целите Покварени земи. Само това щеше да ни отнеме няколко дни. После трябваше да намерим път покрай Каньона на орлите, а и покрай северните части на Мрачните хълмове. Макар да знаех, че всяко едно от тези места крие опасности, най-много ме смущаваше мисълта за тях.

За да прекосим равнината, ставахме всеки ден на зазоряване, когато първите сутрешни птици и последните нощни жаби запяваха в хор. Спирахме от време на време, за да събираме боровинки или грудки, а веднъж, благодарение на познанията на Риа за езика на пчелите, ядохме дори медена пита. Риа знаеше и къде можем да намерим вода и ни водеше към скрити извори и тихи вирчета. Като че ли четеше тайните на земята тъй лесно, както разчиташе и моите собствени. Луната ни осигуряваше достатъчно светлина, за да вървим нощем — така и сторихме. Ала и луната бързо чезнеше.

Накрая, след три дълги дни, достигнахме до края на Каньона на орлите. Седнахме на каменистия ръб и зареяхме погледи към широките ивици червено-кафяво, охра и розово по отвесните скали. От отсрещната страна искряха бели островърхи възвишения, а далеч под нас в подножието на скалите криволичеше плитка река.

Колкото и да бях изморен, не можех да не почувствам прилив на сила, когато си спомних за зова на орела, с който бе започнал Великият съвет на Финкайра. Де да можех да летя като орел! Щях да се понеса над разноцветния каньон, бърз като вятъра. Както бях направил върху гърба на Беля, сякаш преди векове.

Само че не бях нито орел, нито ястреб. Трябваше да се спусна в каньона пеша, също като Риа и Бъмбълви, и да намеря път към отсрещната страна. Проследих с поглед очертанията на скалите — поне се намирахме достатъчно на север, за да можем да преминем. По на юг скалите се издигаха толкова високо, че превръщаха клисурата в зееща пропаст, преминаваща право през Мрачните хълмове.

Риа, която стъпваше най-уверено от трима ни, ни поведе и скоро откри няколко издатини в скалните стени. Следвахме всяка от тях до мястото, където можехме безопасно да скочим на тази под нея и така постепенно се придвижвахме надолу в каньона. Понякога се плъзгахме по гръб, а понякога под краката ни поднасяха трошливи късове скала. Накрая, плувнали в пот, стигнахме до дъното.

Реката, макар и разкаляна, бе много хладна и Бъмбълви, изнемогващ от горещина, се хвърли в нея. С Риа го последвахме, като клекнахме и потопихме ръце и глави във водата. Не можех да съм сигурен, но ми се стори, че дочух в далечината писък на орел.

Освежени, ние започнахме да се катерим към отсрещния връх. Не след дълго трябваше да си помагам и с двете ръце и препасах жезъла на колана си. Когато склонът стана по-стръмен, Бъмбълви замърмори още по-недоволно, но се стараеше да не изостава и се движеше точно под Риа, захващайки се с ръце и крака за местата, освободени от нея.

След като изкачихме една особено стръмна скала, раменете ми бяха изнемощели от усилието. Приведох се назад, доколкото смеех, без да рискувам хватката ми да се изплъзне. Надявах се да зърна върха на каньона, но видях само още разноцветни слоеве скали. Под мен калната река вече приличаше на тънка вадичка. Потреперих и се хванах още по-здраво. Колкото и да не ми се щеше да се катеря по скалите, още по-малко ми се щеше да падна.

Вляво, малко по-нагоре от мен, Риа ненадейно извика:

— Виж! Шар! На онази розова скала.

Като внимавах да не загубя равновесие, аз се обърнах и видях светлокафяво, подобно на котка животно, което се печеше на слънце, свито на топка, и тихо мъркаше. За разлика от котките обаче имаше заострена муцуна с меки мустачки и две тънки като на насекомо крила, свити на гърба, които пърхаха с всяко измъркване.

— Не е ли прекрасен? — попита Риа, стиснала каменната стена. — Шаровете се срещат само на подобни места. Само веднъж преди съм виждала един, но много по-отдалеч. Много лесно се смущават.

Чувайки гласа й, шарът отвори очи и застана нащрек, втренчен в нея. После като че ли се отпусна и продължи да мърка. Риа бавно сложи крак в нова вдлъбнатина и протегна едната си ръка към животното.

— Внимавай — предупредих я.

— Шшт, ще го стреснеш.

Шарът се понамести и постави пухкавите си лапи на скалата, сякаш се готвеше да се изправи. Всяка от тях имаше по четири пръста. Когато ръката на Риа се доближи до муцуната му, шарът замърка още по-силно.

Едва тогава забелязах нещо странно. Отначало не можех да реша какво е, но лапите му изглеждаха някак… необичайно. Внезапно разбрах. Бяха ципести като патешки крака. Защо създание, което живее на скалите, ще има ципести лапи? Ненадейно осъзнах причината.

— Риа, недей! Това е дух-двойник!

Още преди да довърша, шарът започна да се преобразява. За броени мигове крилете му се изпариха, сините очи почервеняха, козината се превърна в люспи, а котешкото тяло — в това на влечуго, а чудовището със съскане се отърси от ронлив слой кожа. Всичко това се случи, преди да успея да примигна три пъти. Риа ме чу и успя да се наведе точно преди той да се хвърли към нея с широко отворени челюсти и извадени нокти. Надавайки яростен писък, нападателят прелетя над главата й и падна в каньона.

Макар че челюстите му я пропуснаха, опашката на чудовището шибна Риа през лицето. Извадена от равновесие, тя загуби и опората под краката си и за миг увисна на една ръка, като се люшна ужасяващо. Тогава камъкът под пръстите й се откъсна и тя падна право върху Бъмбълви.

Впил пръсти до бяло в скалата, шутът изкрещя, но някак успя да се задържи и спря падането на Риа. Тя висеше с главата надолу на гърба му, опитвайки се да се изправи.

— Дръж се, Бъмбълви! — извиках аз отгоре.

— Старая се — изстена той, — макар че това никога не е било достатъчно.

Ненадейно камъкът под пръстите му се разпадна на късчета, които затрополиха по скалата. Двамата изкрещяха в един глас и се плъзнаха надолу, бясно размахали ръце и крака, ала за щастие се приземиха на една тясна издатина и останаха там, високо над дъното на каньона.

Заслизах надолу като тромав паяк, а жезълът се поклащаше на колана ми. Под мен Риа и Бъмбълви стенеха болезнено. Шапката на шута лежеше до него, покрита с червен прах. Риа се опита да се изправи, но отново падна. Дясната й ръка като че ли беше пострадала.

Стъпка по стъпка, най-после стигнах до тях и когато й помогнах да седне, тя изхълца от болка — бях докоснал изкривената й ръка. С изпълнени с болка очи, Риа каза:

— Предупреди ме… точно навреме.

— Ще ми се да беше няколко секунди по-рано. — Внезапен повей ни поръси с прах. Когато утихна, извадих малко стрити билки от торбата си и ги втрих в раната на бузата й.

— Откъде разбра, че е дух-двойник?

— По ципестите крака. Помниш ли, когато открихме птицата алеа в гората? Тогава ти ми каза, че у всеки звяр има нещо необичайно. — Посочих към себе си. — Както е и с хората, предполагам.

Риа се опита да повдигне ръка и трепна от болка.

— Повечето хора не са толкова опасни.

Внимателно се придвижих по издатината, заобиколих Риа и се вгледах по-внимателно в ранената й ръка.

— Изглежда счупена.

— Хайде да не мислим за горкия Бъмбълви — изскимтя шутът. — Той не направи нищо полезно. Нищичко.

Въпреки болката, Риа се усмихна.

— Бъмбълви, беше чудесен. Ако ръката ми не беше почти откачена, щях да те прегърна.

Макар и само за миг, той спря да стене и да мрънка и почти забележимо се изчерви. После видя ръката й и се намръщи, както само той умееше.

— Доста зле изглежда. Ще останеш саката цял живот. Никога вече няма да можеш да ядеш или да спиш.

— Не мисля така.

Аз внимателно поставих ръката на Риа в скута си й я заопипвах, за да открия къде е счупването.

Тя трепна от болка.

— Какво можеш да направиш? Няма какво да — ох, боли! — използваш за превръзка. А без две — ох! — ръце аз няма да мога да се изкатеря догоре.

— Няма да можеш — повтори Бъмбълви.

Тръснах глава и от косата ми се посипаха камъчета.

— Няма нищо невъзможно.

— Бъмбълви е прав — възрази Риа. — Не можеш да излекуваш това. Ох! Дори торбата с билките… не може да помогне. Мерлин, трябва да ме оставиш. Да продължиш… без мен.

Стиснах зъби.

— Никога! Вече знам какво представлява Обвързването. Заедно сме, като онези ястреби в небето.

В очите й припламна слаба светлина.

— Но как? Не мога да се изкатеря… без ръка.

Раздвижих рамене и си поех дълбоко дъх.

— Надявам се да излекувам ръката ти.

— Не ставай глупав — каза Бъмбълви и се примъкна по-близо. — Ще ти трябва шина. Носилка. И армия целители. Невъзможно е, казвам ти.

Напипах счупеното място и леко поставих длани върху него. Макар че това нямаше значение за втория ми взор, аз затворих очи и се съсредоточих. С цялата си воля си представих светлина, топла и лековита, която се надига в гърдите ми. Когато тя стигна до сърцето ми и преля, й позволих да премине по ръцете, стигайки до пръстите ми. Като невидима река от топлина, светлината премина от мен в Риа.

— А… — възкликна тя. — Така е хубаво. Какво правиш?

— Каквото ме посъветва навремето един мъдър мой приятел.

Слушам езика на раната.

Тя се усмихна и се подиря на скалистата стена.

— Не се заблуждавай — предупреди ме Бъмбълви. — Ако сега ти е добре, това е само защото после ще стане десет пъти по-зле.

— Не ме интересува, дърти досаднико! Вече усещам, че е по-силна — каза Риа и понечи да я вдигне.

— Недей — наредих аз. — Още не.

Докато топлата светлина продължаваше да се излива от върховете на пръстите ми, аз се фокусирах върху костите и мускулите под кожата. Опитах се да доловя всяка фибра тъкан с ума си. Докосвах ги нежно и внимателно, като ги склонявах отново да са здрави и цели. След известно време отместих ръце.

Риа вдигна ръка, размърда пръсти… а после ме прегърна със силата на мечка.

— Как направи това? — попита тя, когато ме пусна.

— Наистина не знам — рекох аз и почуках по върха на жезъла си. — Но ми се струва, че беше някой куплет от Песента на Обвързването.

— Наистина си открил същността на тази Песен. Майка ти, лечителката, щеше да се гордее с теб.

Думите й ме отрезвиха.

— Хайде! Остава ни по-малко от седмица. Искам да стигнем до Слантос утре сутринта.

21 Писъкът

Докато стигнем обратно до върха на каньона, слънцето вече беше залязло. По отвесните скали се събираха сенки, а надвисналите над нас Мрачните хълмове изглеждаха още по-мрачни. Докато се взирах във възвишенията, наблизо проехтя самотният зов на орел и отново ми напомни за Великия съвет на Финкайра. Напомни ми и как тези хълмове щяха вече да са излекувани, ако бях спазил обещанието си.

Тримата крачехме в дълбокия здрач. Плоските камъни под краката ни бързо се превърнаха в сухата, ронлива почва, по която разпознах Мрачните хълмове. С изключение на шумолящите листа по излинелите дървета, чувахме само как хрущят стъпките ни, как дрънчат звънчетата на Бъмбълви и как жезълът ми ритмично потупва по земята.

Мракът ни притискаше отвсякъде. Знаех, че смелите животни, завърнали се тук, след като се срина Крепостта под покрова, са си намерили безопасно място за след залез-слънце. Защото точно сега воините-таласъми, духовете-двойници и другите създания, които се спотайваха под повърхността, напираха да се покажат. Потреперих, спомняйки си как едно от тях бе посмяло да се покаже посред бял ден. Риа, както винаги доловила чувствата ми, леко стисна ръката ми.

Докато продължавахме да се изкачваме по Мрачните хълмове, падна нощта и разкривените клони затракаха като кости на вятъра. Трудно се придържахме на североизток, защото облаците скриваха повечето звезди и остатъка от луната. Дори Риа вървеше по-бавно. Макар че не се оплакваше шумно, Бъмбълви мърмореше все по-уплашено, а уморените ми крака често се препъваха в камъни и мъртви корени. По-вероятно беше да се загубим, отколкото да ни нападнат.

Когато Риа най-сетне посочи към едно тясно дере, издълбано в склона — само то бе останало от някогашния буен поток, — аз се съгласих, че ще е най-добре да си починем преди изгрева. Няколко минути по-късно вече лежахме на коравата пръст. Риа си намери една обла скала за възглавница, а Бъмбълви се сви на топка и заяви:

— Мога да проспя и изригващ вулкан.

Възможните опасности ме караха да си отварям очите, но скоро и аз задрямах.

Внезапно отекна писък и аз седнах, напълно буден. Същото стори и Риа. И двамата затаихме дъх и се заслушахме, но доловихме само хъркането на Бъмбълви. От луната виждахме само слабо сияние зад облаците, а светлината й едва докосваше околните хълмове.

Писъкът се повтори, увисвайки във въздуха — израз на неподправен ужас. Риа се опита да ме спре, но аз грабнах жезъла и се запрепъвах вън от дерето. Тя ме последва и двамата се изкачихме на мрачния склон. Претърсвайки сенките, аз напрегнах втория си взор, доколкото можах, за да доловя някакво движение. Нищо не помръдваше, нито дори щурец.

Ненадейно забелязах едър силует да пресича скалите под нас. Дори да не бях видял заострения шлем, веднага щях да разбера какво е — воин-таласъм. На рамото му се мяташе малко създание, чийто живот скоро щеше да свърши.

Без да се замислям, аз хукнах по склона. Таласъмът се завъртя, захвърли плячката си и с невероятна скорост извади меча си. Докато го вдигаше над главата си, очи те му се присвиха от ярост.

Нямах оръжие, с изключение на жезъла ми, затова се засилих и се хвърлих право към него. Рамото ми се заби в бронирания му гръден кош, той залитна и двамата се затъркаляхме по склона.

Най-сетне спрях, напълно замаян. Воинът обаче се беше изправил, извисяваше се над мен и ръмжеше, а трипръстата му ръка все още стискаше меча. Когато луната се измъкна иззад облаците, острието проблесна и когато таласъмът го стовари напред, аз се претърколих встрани и направих един стар корен на парчета. Воинът отново изръмжа и пак вдигна меча.

Опитах се да стана, но се препънах в една закривена пръчка. Жезълът ми! Отчаяно го вдигнах пред лицето си, знаейки, че почти няма да омекоти или забави удара, но не можех да сторя нищо повече.

Когато острието попадна върху дървото, склонът се разтърси от ненадейна експлозия. Високо в небето изригна стълб от синя светлина. Заедно с него политна и мечът на воина-таласъм, като клон, подет от мощен вятър. Той изрева от агония, препъна се и падна. Изхъхри веднъж, опита се да стане и пак падна, неподвижен като камък.

Риа изтича до мен.

— Мерлин! Ранен ли си?

— Не. — Потърках жезъла си и усетих плитката вдлъбнатина, където бе ударил мечът. — Благодарение на този жезъл. И онова, което е вложил в него Туата.

Риа приклекна.

— Мисля, че не е било само заради жезъла, а и благодарение на теб.

Поклатих глава, като внимателно наблюдавах неподвижния воин.

— Хайде, Риа. Знаеш, че не е така.

— Знам, че е — простичко ми отвърна тя. — И мисля, че го отричаш, защото искаш да е вярно.

Изумен се вгледах в нея.

— Четеш ме, както аз чета руните по стените на Арбаса.

Тя се засмя като звънче и рече:

— И все пак не мога да разбера някои неща. Защо например, вместо да се скриеш от таласъма, ти го нападна.

Преди да успея да отговоря, зад нас някой продума със слаб гласец:

— Сигурно си магически.

Риа и аз се обърнахме и видяхме нисичко, кръглолико момче, което клечеше на земята. Не беше на повече от пет години. Веднага разбрах, че именно то ни е събудило с писъка си. Очите му, светнали като две малки луни, бяха пълни със страхопочитание.

Хвърлих поглед към Риа.

— Ето заради това. — Обърнах се към момчето и му направих знак да приближи. — Ела, няма да те нараня.

Малкият бавно се изправи, направи една-две колебливи крачки и спря.

— Ти добър магически ли си, или лош?

Риа сподави смеха си и прегърна момченцето.

— Той е много добър магически. Освен когато е много лош.

Аз изсумтях, уж обиден, а детето се намръщи, объркано. Освободи се от ръцете на Риа и пое назад по склона.

— Не я слушай. Аз съм враг на воините-таласъми, точно като теб. — Подпрях се на жезъла си и се изправих. — Казвам се Мерлин, а това е Риа. Тя идва от леса Друма. Сега ни кажи ти кой си.

Момчето ме огледа и потупа замислено бузата си.

— Сигурно си добър магически, за да убиеш таласъма само с жезъла си. — То си пое дъх. — Аз съм Галви и цял живот съм живял в един и същи град.

Наклоних глава.

— Единственото поселище наблизо е…

— … Слантос — довърши мъникът.

Сърцето ми запрепуска, а Галви засрамено отмести поглед.

— Не исках да остана извън портите до тъмно. Наистина! Само дето катеричките играеха и аз ги последвах и после видях колко е тъмно и… — Той погледна ядно разкривената фигура на воина. — Искаше да ме нарани.

Пристъпих до момченцето.

— Сега вече няма.

То вдигна глава към мен.

— Мисля, че наистина си добър магически.

22 Хляб амброзия

Когато се върнахме в дерето, Бъмбълви още хъркаше. Макар огнената експлозия да не беше вулкан, той бе изпълнил заканата си да не се буди от нищо. Двамата с Риа внимателно завихме Галви — беше толкова уморен, че не можеше да стои прав, — с крайчеца на плаща на шута. После, също изтощени, се изтегнахме до тях на земята. Стиснал жезъла си, аз скоро заспах.

Не след дълго пръстите на зората погъделичкаха лицето ми. Отворих очи и видях как Бъмбълви прави всичко по силите си, за да впечатли Галви с шутовските си умения. Изражението на момчето ми подсказа, че не жъне особени успехи.

— Затова — обясняваше вечно смръщеният Бъмбълви, — ме наричат Бъмбълви Веселяка.

Галви го гледаше почти разплакан.

— Нека ти покажа още един от номерата си. — Бълмбълви тръсна енергично глава, от което звънчетата му задрънчаха, и се загърна с плаща си. — Ще ти кажа прочутата си гатанка за камбанките.

Риа, която също гледаше, понечи да възрази, но аз вдигнах ръка.

— Нека чуем пустата гатанка. Вече седмици наред слушаме за нея.

Тя се подсмихна.

— Предполагам. Готов ли си да си изядеш обувките, ако някой от нас се засмее?

— Готов съм. — Облизах устни, сякаш готов да го сторя още сега. — А после, ако имаме късмет, ще намерим нещо по-вкусно в Слантос.

Бъмбълви се прокашля и гушата му потрепери.

— Вече съм готов — заяви той и направи очаквателна пауза. Като че ли не вярваше, че някой наистина ще му позволи да разкаже гатанката си.

— Чакаме. Но нямаме цял ден — казах му аз.

Устата на шута се отвори. После се затвори. Пак се отвори. Пак се затвори.

Приведох се напред.

— Е?

Бъмбълви вдигна смаяно вежди и пак се прокашля. Тропна с крак по сухата почва… ала не продума.

— Ще си кажеш ли гатанката, или не?

Шутът прехапа устни и поклати разочаровано глава.

— Толкова отдавна беше… — измърмори той. — Толкова много хора толкова дълго ме спираха. Сега може, ъъ… Сега не мога да си я спомня. Вярно е, вярно е, вярно е.

Риа и аз завъртяхме очи, а Галви се усмихна широко и се обърна към мен.

— Може ли да ме върнете в Слантос? С вас ми е спокойно и сигурно.

Потупах Бъмбълви по рамото.

— Може би някой ден ще си я спомниш.

— Ако това се случи — отвърна той, — сигурно ще объркам изпълнението.

Миг по-късно вече крачехме под изгряващото слънце. Както обикновено двамата с Риа водехме, макар че аз носех Галви на гръб. Бъмбълви, по-начумерен от всякога, вървеше отзад.

За мое облекчение скоро започнахме дълго спускане и оставихме зад себе си напуканите склонове и сенчестите скали на Мрачните хълмове. Не можех да се отърва от усещането, че онзи таласъм е бил само един от първите воини на Рита Гаур, излезли от скривалищата си. Не можех да забравя и колко малко бях сторил, за да направя тези земи обитаеми за други създания.

Не след дълго навлязохме в обширна, покрита с трева равнина. Запяха птици, зажужаха насекоми, по-начесто се забелязваха групички дървета с листа, подобни на човешка длан. Семейство лисици прекосиха пътя ни с вирнати пухкави опашки, а на един върбов клон стоеше кръглоока катерица, която ми напомни за приятеля на Риа, Икщма и за умиращата жена, която му поверихме.

Първият знак, че наближаваме поселището, беше миризмата. Богатият аромат на печено зърно все повече се усилваше, докато прекосявахме равнината и ми напомняше откога не съм ял прясно изпечен хляб. Почти го вкусвах. Пшеничен. Царевичен. Ечемичен.

И други аромати се вплитаха сред по-познатите. Нещо по-остро, като оранжевите плодове, които бяхме яли с Риа под дървото шомора. Нещо свежо, като стритата мента, която Елън често добавяше към чая си. Нещо сладко, като меда от детелинов цвят. Имаше и много други — пикантни аромати, силни аромати, успокояващи аромати. И нещо, което не бе точно аромат. По-скоро усещане. Отношение. Дори… представа.

Когато най-после навлязохме в долината на Слантос и зърнахме ниските кафяви къщи, миризмата стана изключително силна. Устата ми се изпълваше със слюнка и аз се сетих, че веднъж вече съм опитвал тукашен хляб в подземния дом на Каирпре. Как го беше нарекъл той? Хляб амброзия. Първо беше твърд като дърво, но след като го сдъвках старателно, вкусът му избухна в устата ми. През мен бе преминала вълна, която изправи гърба ми и даде сила на крайниците ми. Ако в Слантос не искаха да се разделят дори с рецептите си, как можех да се надявам да се разделят с нещо много по-ценно — същността на Именуването?

Щом зърна портите на поселището в далечината, Галви подвикна от радост, скочи от раменете ми и се затича пред нас, махайки с ръце като птиче. Оттатък портата, от огнищата на множество ниски сгради, се издигаше дим. Къщите, макар и с различни размери, до една бяха направени от големи кафяви тухли, измазани с жълт хоросан. Почти се усмихнах, защото ми се стори, че самите те приличат на огромни самуни хляб с масло.

Бъмбълви, който не бе продумал цяла сутрин, премляска.

— Дали имат обичай да дават по коричка хляб на посетителите? Или връщат хората гладни?

— Предполагам — отвърна Риа, — че изобщо нямат обичай да посрещат гости. Единствените хора от тази страна на Каньона са… — Тя рязко млъкна и ме погледна.

— В затвора, в пещерите на юг, това ли щеше да кажеш? — Отметнах няколко кичура от челото си. — Хвърлени там от Стангмар, мъжът, който някога ми е бил баща.

— Все още ти е баща.

Бързо закрачих към портите.

— Вече не е. Аз нямам баща.

Тя преглътна.

— Знам как се чувстваш. И аз никога не съм познавала баща си, нито майка си.

— Ти поне имаш Арбаса и останалия лес. Нали каза, че това е истинското ти семейство.

Тя отвори уста, но не каза нищо.

Когато застанахме при дървените порти, закачени за дънерите на два огромни смърча, от сенките пристъпи пазач. Докато ни се мръщеше поред, забелязах, че на главата му се поклащат оредяващи руси кичури. Макар че мечът му си стоеше в ножницата, той не изпускаше дръжката му. Намирисваше ми на беда — по-силно, отколкото на печено зърно.

Той внимателно огледа жезъла ми.

— Това ли е магическият жезъл, покосил таласъма?

Примигнах изненадано.

— Нима вече знаете за това?

— Половината поселище знае — изсумтя пазачът. — Младият Галви разказва на всеки, когото срещне.

— Значи ще ни пуснете да преминем?

Пазачът тръсна глава.

— Такова нещо не съм казал. — Той посочи жезъла, като го гледаше любопитно. — Как да съм сигурен, че няма да навредиш на съгражданите ми с това нещо?

— Така както виждате, че сега не го използвам, за да навредя на вас.

Лицето му се изопна и той подръпна меча си.

— Ще трябва да се постараеш повече. Може да си шпионин, който иска да узнае тайните ни. Или да служиш на таласъмите.

Риа се наежи и пристъпи напред.

— Тогава защо ще убива онзи нощес?

— За да ни измами, момиче-храст. — Прокара ръка през косата си. — Кажете ми тогава, защо едно момче, едно момиче и… — Той направи пауза, докато оглеждаше Бъмбълви. — … и някакъв просяк, идват в Слантос? Неслучайно, бих казал.

— Не — отвърнах предпазливо. — Поселището е прочуто надлъж и нашир с хляба си. С приятелите ми искаме да научим повече за изкуството на месенето.

Той се взря в мен, непреклонен.

— Подозирам, че не само това искате да научите.

Спомняйки си предупреждението на Каирпре, аз преглътнах.

— Не търся нищо, което не бих получил доброволно.

Пазачът вдигна лице към смърча над себе си, сякаш търсеше съвета му и бавно си пое дъх.

— Добре тогава, ще ви пусна. Не заради онова, което ми каза, защото то още ми е подозрително, а заради това, че си помогнал на Галви.

Той се върна под сянката на едното дърво. Усещах как ме наблюдава, но не отвърнах на погледа му. Останалите също.

Още щом пристъпих през портата, забелязах насред площада високо, спираловидно здание, край което подскачаха и викаха деца и от което излизаха и влизаха множество възрастни. Натоварени с кофи, дамаджани и кошници, те приличаха на колония мравки, мъкнещи запаси на гърба си. След това ми направиха впечатление странните вълнички по златистата повърхност на сградата. Тя сякаш се движеше. Сякаш беше жива.

Само неколцина забелязаха мен и жезъла ми, като шепнеха и си го сочеха един на друг, ала повечето изглеждаха твърде заети с делата си, за да ни обръщат внимание. Заобиколих групичка деца, които играеха на някаква игра с пръчки, и доближих постройката. Явно от нея се носеше част от уханието, а повърхността й наистина се движеше. От един чучур на върха се изливаше гъста златиста течност, минаваше през няколко стъпаловидни корита и накрая се събираше във вир в основата й, от който хората пълнеха кофите си и бързо ги отнасяха по домовете си. В същото време други хора сипваха брашно, мляко и други съставки в клапите в основата.

— Фонтан — промълвих аз, изумен. — Хлебен фонтан.

— Тестян, искаш да кажеш. — Риа се наведе над вира. — Сигурно използват това златисто нещо — не ти ли напомня на мед? — като тесто за някои от хлябовете си.

— Всъщност за всичките ни хлябове.

Обърнахме се и видяхме пълен русоляв мъж с червени бузи, който пълнеше две големи стомни от фонтана. Подобно на всички финкаирци, ушите му бяха заострени, ала гласът, както и изражението му, бяха странни, едновременно весели и подигравателни. Надделяваше или едното, или другото, сигурен бях, но не знаех кое от двете.

Тестото стигна почти до ръбовете на стомните и мъжът ги извади от вира, подпря ги на едрия си корем и ни заразглежда.

— Посетители, а? Тук не обичаме посетители.

Нямаше как да зная дали е недружелюбен, или просто ни подкача, затова казах:

— Искам да науча нещо за печенето на хляб. Може ли да ми помогнеш?

— Бих могъл — рече той сърдито. Или закачливо. — Само че сега съм твърде зает. — Непознатият понечи да отмине. — Питай ме някой друг ден.

— Нямам друг ден! — Догоних го и закрачих в неговото темпо, докато той се насочваше към една сграда. — Не може ли да ми покажеш поне малко, моля те!

— Не — заяви той. — Казах ти, че съм…

Той се препъна в две чорлави момченца, горе-долу на възрастта на Галви, които се боричкаха за парче хляб, осеян със синкави петънца. Падна само едната стомна, но се пръсна на десетина парчета, а златистата течност се разля на земята.

— Вижте сега какво направихте! — Той изръмжа, определено без помен от шеговитост, и се наведе да събере строшените парчета. Видя, че искам да му помогна и махна ядно с ръка. — Върви си, момче! Не ми трябва помощта ти.

Унило се обърнах към хлебния фонтан и се затътрих към него — ароматите вече не ми правеха впечатление. Риа беше видяла случката и само поклати раздразнено глава. Също като мен знаеше, че всичките ни усилия ще се окажат безсмислени, ако в Слантос не открием каквото ни е нужно.

Докато подминавах момченцата, които си приличаха достатъчно, за да са близнаци, видях, че спорът им скоро ще прерасне в бой. Стискаха юмруци, цедяха думите през зъби. Едното се опита да настъпи парчето хляб, което бе в краката на другото. Ноздрите на противника му се разшириха, той ядно изкрещя и го нападна.

Препасах жезъла си и застанах между тях. Хванал едното момче за яката, а другото — за рамото, аз се стараех да ги държа по-далеч едно от друго. И двамата викаха и се дърпаха, и двамата искаха да ме ритнат по краката. Накрая, когато вече не можех да ги удържам, аз ги пуснах и бързо грабнах хляба.

Вдигнах го — той вече беше по-скоро мръснокафяв, отколкото син.

— За това ли се биете?

— Мой си е! — кресна едното момче.

— Не, мой! — извика другото.

Вкупом се втурнаха към хляба, но аз го вдигнах извън обсега им и го размахах, без да обръщам внимание на хленчовете им. Парчето ухаеше на сладка меласа.

— Сега, искате ли да разберете как и двамата можете да ядете от него? — попитах ги аз.

Едното момче наклони скептично глава.

— Как?

Потайно хвърлих поглед през рамо.

— Ще ви кажа, но само ако запазите тайната.

Момчетата помислиха и накрая кимнаха едновременно.

Приклекнах и им прошепнах нещо. Ококорени, те ме слушаха внимателно. Когато приключих, им подадох хляба, те незабавно седнаха и само след секунди бузите им се издуха.

— Не е зле.

Вдигнах глава — пълният мъж ме гледаше.

— Кажи ми, момче, как ги убеди да си споделят самуна?

Изправих се и извадих жезъла от колана си.

— Лесно. Просто им казах да редуват хапките. — Поусмихнах се. — И че ако не искат, ще им го изям аз.

Мъжът нададе дълбок, гърлен звук, който беше или смях, или стенание, после се навъси и сякаш ме загледа с уважение. Или смущение. Трудно можех да преценя. Накрая продума и разсея съмненията ми:

— Момче, ако искаш да научиш това-онова за печенето на хляб, последвай ме.

23 Именуване

Мъжът закрачи към една от оформените като самун хляб сгради в далечния край на площада. Преди да влезе, той хвърли парчетата от строшената си стомна в една кофа до вратата и обърса пухкавата си ръка в кафеникавата си туника. Ако се съдеше по вида й — далеч не за пръв път. Опря длан на стената до вратата и с благодарност потупа кафявите тухли.

— Виждал ли си някога такива?

— Не. От специална глина ли са направени?

Лицето му стана сърдито. Или пък развеселено.

— Всъщност, направени са от специално брашно. Съставките му придават необичайна здравина. — Той пак потупа тухлите. — Да си разбираш от съставките, момче, е първото правило в печенето на хляб.

Нещо в интонацията му, когато каза „да си разбираш от съставките“, ми подсказа, че има предвид нещо повече от простото познаване на различните билки и растения. Макар да се изкушавах да го попитам, аз се спрях от страх да не се натрапвам.

— На това тук — продължи той, — му викаме тухлено тесто. Шесткратно изпечено, за да стане още по-здраво. — Той натисна стената с късите си пръсти. — Тези тухли ще ме надживеят с поне сто години. Риа, която ни следваше, се вгледа с почуда в тухлите.

— И преди съм яла корав хляб, но не толкова корав.

Кръглият мъж се обърна към нея толкова рязко, че коремът му се разтресе и от оцелялата стомна плисна златиста течност.

— Добре казано, горско момиче.

Тя се усмихна.

— Може да ме наричате Риа.

— А мен — Мерлин.

Мъжът кимна.

— Аз съм Плутон.

— Плутон — повторих. — Това не е ли гръцко име? От историята за Деметра и първата царевична реколта?

— Ам‘че да, момко. Откъде знаеш за гърците?

Гърлото ми пресъхна.

— Майка ми ме научи.

— Моята също. Няма дете в Слантос, което още от люлката да не знае приказки за жътва и печене на хляб, идващи от най-различни земи. Никак не е необичайно детето да получи името си от някоя от тези истории. — Изгледа ме така, че не бях сигурен какво си мисли. — Разбира се, това не е истинското ми име.

С Риа се спогледахме. Спомних си думите на Урналда за истинските имена и се изкуших да го попитам. Безпокоеше ме и това, че не виждах връзка между битовото печене на хляб и вълшебното Именуване, ала отново не продумах. Нещата се бяха променили за добро и не исках да ги развалям. По-добре да изчакам.

Плутон вдигна едно резе.

— Хайде, влизайте и двамата.

Изведнъж се сетих за Бъмбълви, огледах тълпата и бързо го забелязах, застанал до хлебния фонтан. Беше се надвесил над него и жадно се взираше в златистата течност, а наоколо му се тълпяха деца, навярно любопитни да разгледат шапката му с камбанки. Не изглеждаше в беда и не исках да злоупотребявам с гостоприемството на Плутон, затова го оставих там.

Щом влязохме, ни обляха нови ухания. Печен ечемик, нектар, сладък като разцъфтели рози и непознати ароматни подправки. Голямата стая приличаше на кухнята на препълнена гостоприемница — над огъня къкреха гърнета, от тавана висяха сушени подправки, корени и парчета дървесна кора, а рафтовете бяха пълни с чували със зърно и брашно. Шест-седем души съсредоточено разбъркваха, наливаха, режеха, опитваха и печаха. От израженията им личеше, че се наслаждават на работата си и същевременно много внимават.

През няколко реда тесни прозорци нахлуваха слънчеви лъчи, но най-много светлина идваше от огнището — съвкупност от каменни печки и кухини, пълни с жар, които заемаха почти цялата стена. Вместо с дърва, огънят беше напален с някакви плоски сиви калъпчета — несъмнено поредната тайнствена рецепта на народа от Слантос.

Над огнището, достатъчно високо, за да не може никой да го достигне, висеше огромен меч, опушен от безброй горящи огньове. Металната ножница беше ръждясала, а коженият колан — прояден. Нещо у стария меч събуди любопитството ми, ала насред цялото суетене скоро забравих за него.

При Плутон дойде високо момиче с червени като ябълки страни и черна коса до раменете. Изглеждаше много различна от всеки друг в поселището, отчасти заради тъмната коса, отчасти заради тънката фигура. Очите й, черни като моите, бяха озарени от интелект. Момичето посегна към стомната със златиста течност, но се вцепени, щом видя мен и Риа, застанали до стената.

Плутон посочи към нас.

— Това е Мерлин, а това — Риа. Тук са, за да научат това-онова за печенето на хляб. — После посочи момичето и безцеремонно или просто разсеяно рече: — Това е моята ученичка Вивиан. Познавах родителите й от пътуванията си на юг. Когато загинаха в едно страшно наводнение, тя дойде при мен. Кога беше това?

— Преди шест години, главен пекар Плутон. — Тя обхвана стомната грижовно като майка — новородено и все още ни наблюдаваше предпазливо, когато попита: — Имате ли им доверие?

— Доверие ли? Разбира се, че не. — Той я погледна. — Но навремето нямах доверие и на теб.

Тя се скова, ала не продума.

— Освен това — продължи той, — случайно чух за едно момче, което отблъснало огромен таласъм само с жезъла си. Спасило едно от децата ни. — Той наклони глава към мен. — Да не би да си бил ти?

Малко смутен, аз кимнах, а той махна с ръка към жезъла ми.

— А това е оръжието ти, така ли?

Отново кимнах.

— Не би свършило много работа срещу таласъм — отбеляза той мимоходом. — Освен ако не е омагьосано.

Вивиан ахна, черните й като въглени очи се втренчиха в жезъла ми. Без да се замислям, го обърнах така, че да не се виждат знаците от Песните.

Плутон взе самун хляб с жълта коричка от подноса на един преминаващ мъж, разчупи го и напълни ноздрите си с аромата му, а после подаде двете половини на мен и Риа.

— А сега хапнете, ще ви трябват сили.

Захапахме хляба без колебание. Когато вкусихме топлата мекота на царевичното зърно, маслото, копъра и какво ли още не, погледите ни се срещнаха. Очите на Риа блещукаха като океани под надигащата се зора.

Плутон се обърна към Вивиан.

— Ще им възлагаме най-простите задачи. Ще разбъркват, смесват и режат. Никакви рецепти!

Той вдигна две дървени кофи, поръсени с паднало брашно, и ги подаде на Риа.

— Можеш да ги напълниш от онези торби там — едната с ечемик, а другата с пшеница. Отнеси ги при мелничарското колело, в онази стая зад високите рафтове. Там може да научиш малко за меленето и пресяването. — Той отръска малко брашно от туниката си. — А ти, момче, ще режеш. Ето там, на масата, където приготвят сърцехляб.

Вивиан се изненада.

— Настина ли?

— Точно така — обяви Плутон. — Може да кълца семена. — Пренебрегвайки изненаданото й изражение, той се обърна към мен. — Ако работиш добре, ще ти покажа и още. Може дори да ти позволя да опиташ от сърцехляба, който ще напълни стомаха ти и ще изпълни сърцето ти с кураж.

Преглътнах остатъка от кората и рекох:

— Благодаря ти. Засега нямам нужда от друг хляб, този е толкова вкусен.

Кръглото му лице грейна.

— Както казах, разковничето е човек да си знае съставките. — Устните му се разтеглиха в потайна усмивка, която обаче бързо се скри. — За семената ще ти трябва нож за кълцане, но сега не ни достигат. А, ето един, там на масата. Вивиан, отведи го и му покажи как се прави. След малко ще проверя как се справяте.

Момичето се пооживи от думите му и плавно пристъпи между Риа и мен. Много по-дружелюбно отпреди, тя прошепна:

— Повечето хора ме наричат Вивиан, ала приятелите ми викат Нимуе. — От усмивката на ябълковите й бузи се появиха трапчинки. — Ще се радвам да ти помогна… с каквото мога.

— Благодаря ти, Вив… Нимуе — измърморих аз. Дали бях само поласкан от вниманието й, или нещо друго у нея разтуптяваше сърцето ми?

Риа, чието задоволство сякаш бе изчезнало, я избута.

— Започни, като му дадеш нож.

Тя ми хвърли остър предупредителен поглед и това ме подравни. За какво имаше да ме предупреждава? Отново се държеше с мен като с момченце.

— Ела — каза Нимуе, подминавайки Риа, без да й обърне внимание, хвана ме за ръка и леко прокара пръсти нагоре. Докато ме водеше към масата, покрита със зеленчуци, семена, корени и билки, отново ме изпълни топлина. От едната страна на масата възрастна жена разделяше на купчинки съставките, а от другата един млад мъж с рехава брада белеше огромна ядка. Приличаше на гигантски жълъд.

— Да започнем оттук.

Нимуе ме заведе до средата на масата и взе купичка сварени квадратни зеленчуци с морав цвят, от които още се вдигаше пара. Тя извади един стар нож изпод дървената дъска и сръчно разряза един зеленчук, а след това ловко извади от него плоската му семка, която беше червена и лъскава. После сложи топлата си ръка върху моята и ми показа рязкото, въртеливо движение, с което да я накълцам.

— Ето така — мило каза тя, без да отдръпва дланта си от моята. — Късметлия си ти, сърцехлябът е един от специалитетите на майстор Плутон. Почти не позволява на чужди хора да го приготвят, още по-малко да режат основните семена. — Нумие отново показа прекрасната си усмивка. — Сигурно вижда нещо специално у теб.

Тя стисна леко ръката ми и отдръпна своята.

— След малко ще дойда да проверя как върви работата ти. — Докато отстъпваше, тя посочи жезъла ми, подпрян на масата. — Тоягата ти ще падне, да я сложа ли на безопасно място?

През мен премина неясна тръпка. Какво пък, само се опитваше да ми услужи.

— Не, благодаря ти — отвърнах. — Там си е добре.

— Не бих искала да се повреди. Толкова е… хубава.

Тя посегна да го докосне. Точно тогава старицата опря коляно в масата, жезълът се плъзна по ръба и падна на хълбока ми, а аз го затъкнах в колана на туниката си.

— Така — казах на Нимуе. — Вече е в безопасност.

За съвсем кратък миг в очите й като че ли проблесна гняв, но предишното й изражение се върна толкова бързо, че не можех да съм сигурен. Във всеки случай, тя бързо се обърна и се отдалечи. След няколко крачки ме погледна през рамо и топло ми се усмихна.

Не можех да не отвърна — собствената ми усмивка не слизаше от лицето ми, докато взимах един от моравите зеленчуци. Лесно го разрязах и внимателно извадих семето, само че когато понечих да го накълцам, износеното острие се разцепи. Проклетият ми лош късмет! Захвърлих безполезния нож. Трябваше да работя добре, а не чупя инструментите си, преди още да съм започнал! Плутон със сигурност ме изпитваше. Защо иначе ще ми дава толкова необичайна задача? Дори ми бе обещал да ми покаже още, ако се справя добре. При провал нямаше как да си спечеля доверието му. Уплашено се огледах за още някой нож, но напразно, всяко острие в кухнята бе в нечии ръце. Изправих се и продължих да се оглеждам. На рафтовете. При огнището. Под масите.

Нищо.

Никакви ножове.

Тогава погледът ми попадна върху патинирания меч над огнището. Щеше да е мазен от пушека и неудобен, но поне щеше да реже.

Не, идеята беше абсурдна. Кой би използвал меч, за да кълца семена? Прехапах устни и пак обходих с поглед стаята. Нямаше и следа от ножове, а аз губех време, Плутон щеше скоро да намине. Отново се обърнах към зацапаното острие.

Забелязах малка стълба, опряна на най-високия рафт. Поставих я до огнището, сложих крак на най-високото стъпало и посегнах колкото можех по-високо. Ала… не можех да достигна дръжката. Огледах се за някой по-висок, но всички бяха вглъбени в работата си.

Застанах на пръсти и отново опитах. Почти успях! Протегнах се още по-високо. Почти, почти… но не. Просто не можех да го достигна.

Изгледах ядно меча и изругах наум. Защо беше толкова нависоко?! За да има полза от него, трябваше да е достъпен, а на мен определено би ми бил от полза. Не само за кълцане на семена, залогът беше много по-голям. Ако не успеех да заслужа благоволението на Плутон, нямаше да мога да спася Елън.

Съсредоточих се върху стария меч, обмисляйки как да го достигна. Да можех да го привлека със силата на ума си, както бях сторил с Душегубеца! Само че както ми бе казала Урналда, това е било възможно само заради магията у самия Душегубец.

Забелязах плитки драскотини върху дръжката. Може би случайни следи… или нещо повече. Руни. Букви. Може би и този меч, подобно на Душегубеца, — притежаваше магия. Още щом си го помислих обаче, осъзнах, че вероятността за това е много малка. Защо един вълшебен меч ще ръждясва в отдалечено село, където пекат хляб?

Ала руните сякаш ме подканяха. Може би описваха историята на меча, а ако бяха магически, сигурно обясняваха как се използва и как може да долети при мен!

С мъка фокусирах втория си взор, опитвайки се да намеря смисъл в драскотините. Под слоевете прах и мръсотия различих някакъв ритъм и структура — имаше прави, закривени, ъгловати. Хвърляйки цялата си воля в задачата, проследих написаното.

Първата буква стана по-ясна. Разчитах я! След това… втората. Третата. Четвъртата, петата… чак до края на думата. Цялата дръжка съдържаше една-единствена странна дума.

Изговорих я, но не на глас, а в главата си. Произнесох я бавно, внимателно и се насладих на името. Мечът ми отговори. Разказваше за великото си минало и за великото си бъдеще. „Аз съм мечът на светлината, прежната и бъдната. Аз съм мечът на кралете, прежните и бъдните.“

Ненадейно той се отдели от стената, а в същия момент цялата патина изчезна и разкри яркото сребро отдолу. Ножницата и коланът се преобразиха в бляскав метал и дебела кожа, с инкрустирани лилави скъпоценни камъни. Грациозен като листо, подхванато от вятъра, мечът се понесе над огнището и се приземи в ръцете ми.

Едва тогава разбрах, че цялата стая се е смълчала. Никой не помръдваше. Никой не продумваше. Всички очи бяха вперени в мен. Сърцето ми се сви, защото бях убеден, че ще ме помислят за шпионин. Щяха да ме прогонят, а с мен и Риа. Или щяха да ни сторят нещо по-лошо.

Плутон, на чието лице се четеше или изумление, или раздразнение, пристъпи напред и остана така, опрял ръце на широките си хълбоци.

— Отначало не те мислех за нищо особено. Можеш да си сигурен в това.

— Аз… съжалявам за меча ви.

Той не ми обърна внимание и продължи мисълта си.

— Само че, точно като хубаво тесто, ти се надигна, момче. Над всичко, което бих могъл да очаквам. Просто ти е трябвало малко време.

— Искаш да кажеш, че… мога да го използвам?

— Можеш да го задържиш! — избумтя гласът му. — Мечът е твой.

Примигнах, докато се опитвах да осмисля всичко. Зърнах Риа, изпълнена с гордост. И Нимуе с ръце на кръста, изпълнена с… нещо друго. Нещо като завист.

— Но аз само прочетох името му. Казва се…

— Тихо, момче! — Плутон вдигна ръка. — Никога не бива да изговаряш едно истинско име на глас, освен ако нуждата е огромна. Имаш власт над меча, защото си разпознал истинското му име. Сега трябва ревностно да го пазиш.

Сякаш видях стаята в нова светлина, грейнала от огъня, потънала в ароматите на прясно смляно брашно, печен хляб и хиляди подправки.

— Мисля, че разбирам — казах накрая. — В това село научавате истинското име на всяка съставка, преди да я използвате. Така овладявате силите им и ги използвате в хлябовете си. Затова са толкова вълшебни.

Плутон кимна бавно.

— Преди много, много години този меч пристигна тук, донесен от ято лебеди. Предсказано бе, че един ден самият той ще полети като лебед в ръцете на човека, който научи истинското му име. Понеже от всички народи на Финкайра ние най-много ценим истинските имена, мечът бе поверен на нас. До днес. Сега е поверен на теб.

Той пъргаво препаса меча на кръста ми и намести ножницата.

— Използвай го мъдро… и го пази. Предсказано е също, че един ден ще принадлежи на крал с велика и трагична съдба. Крал с толкова голяма сила, че ще издърпа меча от ножница-камък.

Вгледах се в лицето на Плутон.

— Тогава и той ще узнае истинското му име. Истинското име носи истинска сила.

В този миг жезълът ми засия в ослепително синьо. Появи се нов знак с формата на меч. Меч, чието име отлично знаех.

24 Без криле, без надежда

Едва след като опитахме девет различни вида хляб (включително амброзия, още по-вкусен, отколкото го помнех), с Риа успяхме да се измъкнем от кухнята на Плутон. Накрая главният пекар напълни торбата ми с прясно изпечен сърцехляб и ни изпрати. Още щом излязохме и се вляхме в тълпата на площада, забелязахме Бъмбълви, седнал до големия хлебен фонтан.

Длъгнестият шут държеше подутия си корем и стенеше. Лицето му беше зеленикавосиньо, чак до отпуснатата гуша. Парчета златисто тесто бяха полепнали по плаща му, по косата, ушите и дори по веждите му. Триъгълната му шапка, също омазана с тесто, беше замлъкнала на главата му.

— Ооооо — стенеше той. — Смърт от преяждане! Какъв болезнен край!

Напук на себе си аз почти се засмях, но си спомних обещанието си за обувките и се сдържах.

Стенейки, той успя да ни разкаже как стоял край фонтана, наблюдавал и душел гъстата течност и накрая не успял да устои. Приближил се, омаян от аромата й, напълнил шепи с чудното тесто и го погълнал. Усладило му се и ял още, и още. Твърде късно осъзнал, че то тепърва ще се надига и то в стомаха му. Болката била тъй ужасна, че не можел да я опише.

Подпрях жезъла си на фонтана и приклекнах до него. Риа стори същото и обви ръце около коленете си, тъй че заприлича на купчинка листа и стъбълца. Край нас жителите на Слантос бързаха по задачи, целеустремени като войници.

Въздъхнах — знаех, че ние сме не по-малко целеустремени, но далеч по-бавни. А ни оставаше толкова път.

— Тревожиш се за времето, нали? — отгатна Риа. — Луната чезне бързо, остават ни не повече от пет дни, Мерлин.

— Знам, знам. А за Скока трябва да стигнем чак до Варигал. Ще трябва отново да прекосим Каньона на орлите, в Мрачните хълмове сигурно отново ще се натъкнем на врагове. — Прокарах пръст по ножницата на кръста си. — Повече, отколкото могат да отблъснат дори магически жезъл и меч.

Риа кимна към Бъмбълви.

— А той? Не може дори да стане, камо ли да тръгне.

Замислих се.

— Може да се изненадаш, Риа, но просто не ми се струва редно да го оставим. На онези скали наистина много се постара, за да ти помогне.

Тя се усмихна тъжно.

— Не се изненадвам.

— И какво ще правим? — попитах аз и раздвижих схванатите си рамене. — Само да можехме да летим…

— Като финкаирците от древността, преди да загубят крилете си.

— Нужно ми е нещо повече от криле — рече Бъмбълви, докато се обръщаше на една страна. — Трябва ми цяло ново тяло.

Разгледах жезъла си, подпрян в основата на фонтана. Върху него бяха гравирани пеперуда, двойка извисяващи се ястреби, спукан камък, а сега и меч. Толкова далеч бяхме стигнали, толкова много бяхме постигнали, но нищо от това нямаше да има значение, ако не успеех да открия душите на останалите Песни, преди времето ми да изтече.

Повторих си ги, за да разбудя надеждите си:

Сърцето ми се сви, когато се замислих за огромните разстояния между тези места. Дори въоръжен с Песните, как бих могъл да ги измина? Ами останалите предизвикателства? Да открия Отвъдния кладенец, да се изплъзна на людоеда Балор и да стигна до чертозите на Дагда, за да се сдобия с безценния Еликсир. Всичко това… за пет дни.

Ако можех някак да спестя време! Да пропусна една от Песните, да отида право във владенията на духовете. Само че още когато си помислих за това, си спомних предупреждението на Туата да не се поддавам на подобна лудост.

Ударих юмрук в земята.

— Как можем да сторим всичко това, Риа?

Тя отвори уста, но точно тогава четирима мъже се дотътриха до фонтана, мъкнейки огромен черен котел. Без да обръщат никакво внимание дали има някой на пътя им, те го добутаха през площада, като минаха между мен и Риа и почти настъпиха Бъмбълви. Той изстена и се изтърколи настрани, а те подпряха котела на ръба на фонтана и го наклониха. Във вече изтеклото тесто с клокочене и пръски се изля подобна на сироп кафява смес, която миришеше на карамфилово масло.

Когато се отдалечиха, до мен дотича малко кръглобузо момче и развълнувано задърпа туниката ми.

— Галви! — възкликнах аз, но зърнах безпокойството на лицето му и се вцепених. — Какво има?

— Тя го взе!

— Какво е взела?

— Онова, дето убива гоблини! Тя го взе.

Объркан, го стиснах за раменете.

— Онова, дето убива гоблини? Какво…

Погледът ми попадна върху фонтана. Жезъла ми го нямаше!

— Кой го взе?

— Момичето, високото. — Галви посочи портата. — Натам избяга.

Нимуе! Скочих и разбутах хората, прескочих едно спящо куче и хукнах през дървената порта. Макар всичко, което не бе пред очите ми, да бе удавено в мъгла, застанах под един смърч и огледах всичко, каквото можех да видя.

Нямаше никаква следа от Нимуе. Нито от жезъла ми.

— Тръгваш ли си вече?

Беше пазачът. Наблюдаваше ме от сенките, стиснал дръжката на меча си.

— Жезълът ми! — извиках аз. — Видя ли едно момиче да тича с него?

Той бавно кимна.

— Онази, дето се нарича Вивиан. Или Нимуе.

— Да! Накъде тръгна?

Пазачът подръпна самотните кичури покрай ушите си и махна с ръка към мъглите.

— Някъде там. Може би към брега, може би към хълмовете. Нямам представа. Пазя си вниманието за тези, дето влизат, а не за онези, дето излизат.

Изритах пръстта под краката си.

— Не видя ли, че жезълът ми е у нея?

— Видях, видях. Трудно е да не го види човек този твой жезъл. Само че не за пръв път я виждам да убеждава някое момче да се раздели с нещо ценно.

Присвих очи.

— Не ме е убедила! Открадна го!

Той се ухили съзаклятнически.

— И това съм го чувал няколко пъти.

Отвратен, аз отново се обърнах към неясните очертания сред равнините. Напрегнах втория си взор докрай, опитвайки се да зърна следа от крадлата. Мъгли, мъгли и само мъгли, безкрайни и лъжовни. Жезълът ми, безценният ми жезъл, изпълнен с жизнената енергия на Друма, докоснат от Туата, белязан от мощта на Песните — откраднат! Той ми казваше дали съм успял да открия душата на всяка Песен. Без него нямах никаква надежда.

Свел глава, аз се затътрих обратно към площада. Един мъж, понесъл цял куп хлябове, се блъсна в мен и изпусна няколко. Почти не го забелязах, можех да мисля само за жезъла си. Щом стигнах до фонтана, аз се свлякох до Риа.

Тя обви показалеца ми със своя и се вгледа в лицето ми.

— Значи е изгубен.

— Всичко е изгубено.

— Вярно е, вярно е, вярно е — стенеше Бъмбълви и търкаше корема си.

Риа отвори торбата ми, извади сърцехляба на Плутон, откъсна едно парче и ми го подаде. Плътна, силна миризма, богата като тази на печен дивеч, изпълни въздуха.

— Ето. Плутон каза, че ще изпълни сърцето ти с кураж.

— Ще ми е нужно повече от кураж, за да спася майка си — промърморих аз и отхапах.

Самунът ме изпълни със силен вкус… и нещо повече. Изправих гръб и поех смело въздух, наслаждавайки се на новите сили, изпълнили крайниците ми. Отхапах отново, макар че не можех да забравя истината. Жезълът ми беше изгубен, а мисията ми — провалена. Какво можех да сторя без жезъла, без още време, без криле, с които да отлетя до другия край на Финкайра?

Очите ми се наляха със сълзи.

— Не мога, Риа. Просто не мога!

Тя се премести по близо до мен, като почисти няколко втвърдени бучки тесто. После внимателно докосна амулета от дъб, ясен и глогина, който й бе дала Елън.

— Докато имаме надежда, имаме и шанс.

— Точно там е проблемът! — Извиках аз, замахнах във въздуха с юмрук и почти уцелих фонтана. — Нямаме надежда.

В този миг нещо топло повя по бузата ми. Докосване, по-леко от върховете на тънки пръсти, по-леко от въздух.

— Още имаш надежда, Емрис Мерлин — чу се познат глас. — Още имаш надежда.

— Аила! — Скочих на крака и вдигнах ръце към небето. — Това си ти!

— Ето — промърмори Бъмбълви. — Дойде му в повече. Изгуби си ума, горкото момче. Говори на въздуха.

— Не на въздуха, на вятъра!

Риа отвори широко очи.

— Искаш да кажеш… сестра на вятъра?

— Да, Рианон. — Надигна се ефирен смях. — Тук съм да отнеса всички ви до Варигал.

— О, Аила! — извиках аз. — Може ли, преди да ни отнесеш там, да отидем другаде?

— При момичето с жезъла ти ли, Емрис Мерлин?

— Откъде знаеш?

Както от земята бликва извор, така от въздуха бликнаха думите на Аила.

— Нищо не може да се скрие задълго от вятъра. Нито потайното момиче, нито пещерата, където крие съкровищата си, нито дори желанието й един ден да притежава голяма магическа сила.

Кръвта ми гневно кипна.

— Можем ли да я настигнем, преди да се скрие в пещерата си?

Внезапен порив помете земята на площада и свали шапките от главите на хората, като развя плащовете и престилките им. Обувките ми, а после и цялото ми тяло, също се отлепиха от земята. След миг аз, Риа и Бъмбълви летяхме във въздуха.

25 Всички гласове

Докато се издигахме, неколцина души извикаха от страх, макар и не толкова силно, колкото пищеше клетият Бъмбълви. Аз пък раздвижих крака във въздуха, ободрен от новото усещане. Бях преживявал нещо подобно само веднъж, сгушен в перата на Беля. Сега обаче чувството беше още по-силно, пък макар и още по-плашещо. Този път ме носеше не друго тяло, а самият вятър.

Аила бързо ни понесе все по-нагоре. Докато оформените като хляб сгради на Слатон се стапяха в мъглата, златният хлебен фонтан първо избледня до охра, а след това до бледосиво. Бяхме заобиколени от облаци и не виждахме нищо друго, освен самите себе си. Въздухът свистеше край нас, ала слабо, защото се движехме с вятъра, а не срещу него.

— Аила! — извиках. — Можеш ли да я откриеш в мъглите?

— Търпение — отвърна тя. Гласът й се чуваше и под мен, и над мен. Снишихме се и завихме надясно, а облаците се сгъстиха.

Риа се обърна към мен и видях, че тя също се вълнува. Сякаш летяхме върху облак, достатъчно близо, за да се докоснем, но достатъчно далеч, за да имаме пълна свобода да се движим. Бъмбълви обаче беше дълбоко ужасен. Лицето му, все още оплескано с тесто, зеленееше все повече с всеки завой и полюшване.

Ненадейно точно под нас в една пролука в мъглите изникна фигура. Нимуе! Пресичаше решително равнината, а черната й коса се вееше около раменете. В ръцете си стискаше моя жезъл. Представях си как се усмихва доволно, навярно решаваше какво подобаващо място да му отреди в пещерата си или как да се възползва от скритите му сили. Тънка усмивка се разля по лицето ми, докато приближавахме, а под нас сенките ни се носеха като призраци.

Тя долови нещо и се обърна. Изпищя, когато със спътниците ми надвиснахме над нея. Преди да успее да се завърти и да избяга, аз сграбчих с две ръце върха на жезъла си.

— Крадец! — изкрещя тя, стискайки спечеленото.

Всеки от нас теглеше към себе си, опитвайки се да освободи жезъла от хватката на другия. Когато Аила ме повдигна, краката на Нимуе се отделиха от земята и тя бясно зарита. Подеха я въздушни течения, които я влачеха ту насам, ту натам. Въпреки това тя отказваше да го пусне. Снишихме се отново и точно тогава под нас изникнаха няколко шипкови храста. Нимуе мина точно през тях, а те надраха краката й и скъсаха робата й, но тя продължи да стиска жезъла ми.

Той започна да се изплъзва от потните ми ръце, от тежестта на момичето раменете ме боляха ужасно и вече почти не усещах дланите си. През цялото това време Нимуе се усукваше и въртеше, опитвайки се с всички сили да се освободи.

Свихме рязко вляво и се устремихме към купчина остри скали. Миг преди да се удари в тях, Нимуе ги зърна, изписка ужасено и се пусна. После тупна по гръб на земята, току до скалите. С усилие изтеглих жезъла и разгледах познатите форми по него. Двойката блестеше от потта ми. Отново се почувствах цял — бях си върнал и жезъла, и надеждата.

Докато мъглите се сгъстяваха, погледнах надолу към Нимуе. Тя ме изгледа гневно, докато присядаше, после зарита с пети, размахвайки юмруци като бебе, като същевременно ругаеше и искаше отмъщение. Смаляваше се с всеки изминал миг, докато накрая просто изчезна зад воала от мъгли, а свирещият вятър заглуши виковете й.

Завъртях жезъла в изнемощелите си ръце.

— Благодаря ти, Аила.

— Няма защо, Емрис Мерлин. Аааа, да.

Вихърът ни тласкаше все по-високо и постепенно мъглите се разредиха, разпокъсаха се и се превърнаха в бели вълма, понесени от вятъра така, както вълните — от океанските течения. Кораби от мъгла с издути платна вдигаха носове и се разбиваха в безплътни брегове, а облачните вълни ни заливаха с миниатюрни пръски и непрестанно прииждаха.

Обърнах глава към Риа — очите й бяха пълни с гняв.

— Беше права за нея. Не знам как, но отначало ме обърка. Ще ми се да имах. твоите… как ги нарече майка ми?

— Боровинки — засмя се тя. — Наричат ги още инстинкти. — Тя замаха с ръце нагоре и надолу из мъглата, сякаш бяха криле. — Не е ли прекрасно? Чувствам се толкова свободна! Сякаш съм самият вятър.

— Ти си вятърът, Рианон. — Ръцете на Аила ни обгърнаха. — У теб е всичко живо. Това са инстинктите, гласовете на живото у теб.

Гласът на Аила продължи в собственото ми ухо:

— Ти също имаш инстинкти, Емрис Мерлин. Просто не ги чуваш добре. Всички гласове са у теб, млади, стари, мъжки, женски.

— Женски? Аз? — Подсмихнах се и потупах меча си. — Аз съм момче!

— Аааа, да, Емрис Мерлин, момче си. И това е нещо чудесно! Един ден може би ще осъзнаеш, че може да бъдеш и повече. Че може да слушаш, освен да говориш, да сееш, освен да жънеш, да създаваш, освен да рушиш. И тогава ще осъзнаеш, че трепкането на едно пеперудено крило може да бъде силно като трус, събарящ планини.

Едва произнесла това, ни раздруса силен порив на вятъра и засили мен и Риа един към друг, а Бъмбълви се развика, размахвайки крайници. Шапката му отлетя и почти се изгуби, преди Риа да я сграбчи. От нея изпопада тесто и тя пак зазвъня.

Изведнъж излязохме от облаците и, бързи като ястреби, се издигнахме над пухкавите им очертания. Далеч под нас Финкайра се разкри като гоблен, пълен с ярки цветове и сложни шарки. Видях Мрачните хълмове, потънали в сенки, лъкатушещи ридове, прекъсвани от време на време само от горички или каменни купове. Ето там пък бяха червеникавокафявите усои на Орловия каньон, който се виеше на юг. А ето там, тук-таме огрени от слънцето, се простираха Покварените земи.

Наведох се напред и легнах върху въздушната възглавница. Докато стремително летях над Финкайра, отново се почувствах така, сякаш съм риба и се нося в океан от въздух, вместо от вода. Поддържан от невидими въздушни течения, аз плувах, безтегловен.

На север проследих с поглед разкривените контури на тъмен полуостров, докато накрая той се стопи в мъглата. Долу блещукаха реки, надигаха се възвишения. Оттатък хълмовете смътно зърнах очертанията на Езерото на лицето. Спомних си образа в мрачните води и смъртоносното око на Балор и по гръбнака ми пропълзя тръпка.

След това дочух слаб тътен. Идеше някъде от заснежените планини пред мен, чиито върхове блещукаха на късното следобедно слънце. Той се усилваше все повече, търкаляйки се по склоновете като лавина. Сякаш бе част от самата земя.

Така си и беше — бяхме пристигнали в земята на великаните. Аила ни остави на могила, покрита с къса трева. Тя бе сред малкото зеленина наоколо. Подобно на останалите скали, високият склон се тресеше от шума… или от каквото го причиняваше.

Още щом краката на Бъмбълви докоснаха земята, той се заклатушка към една огромна купчина листа, клонки и папрати, кой знае защо натрупани там, спъна се, после изпълзя нагоре, просна се по гръб и кресна, надвиквайки тътена:

— Ако ще умирам насред земетресение, поне да е на меко! — След което подравни част от счупените клони под главата си. — Освен това не съм приключил с трудното храносмилане, а и трябва да се възстановя от този полет. — Той затвори очи, намествайки се по-удобно сред папратите. — Представете си! Почти умрях, и то два пъти в един и същи ден. — Бъмбълви се прозя и камбанките се раздрънчаха. — Ако не бях такъв оптимист, щях да кажа, че преди да превали денят, ще ми се случи нещо още по-лошо.

Секунди по-късно хъркаше.

— Желая ти успех, Емрис Мерлин — изрече Аила в ухото ми, този път по-силно заради тътена. — Иска ми се да можех да остана повече, но трябва да летя.

— Ще ми се да не трябваше да си отиваш.

— Знам, Емрис Мерлин, знам. Може би някой ден ще се срещнем отново.

— И отново ще летим? — Риа повдигна ръце, сякаш бяха криле. — Като вятъра?

— Може би, Рианон. Може би.

После Сестрата на вятъра си отиде, заобиколена от топъл вихър.

26 Скок

Някъде в дълбоката долина под хълмчето се разнесе глух тътен. Земята отново се разтресе и двамата с Риа паднахме. Един дрозд, скрит в острите треви, разпери осеяните си с бели точици лилави криле, изписка и излетя. Понадигнах се — Бъмбълви още хъркаше спокойно, потънал в купчината листа и храсти. Не можех да си представя какво би могло да го събуди.

С Риа запълзяхме на колене и лакти към ръба на издатината и се взряхме в долината. В това време къс от скалата, обграждаща мястото, се пропука и се откърти сред облак от чакъл и прах. Нещо отново избумтя и земята пак се разтресе.

Когато прахът се разнесе, разпознах фигурите под нас. Дори отдалеч бяха огромни, страховито могъщи. Някои от тях цепеха канари с чукове, големи колкото борови дървета, а други пренасяха парчетата в центъра на долината. Дори едно от тях би било твърде тежко за петдесетина души, ала гигантските създания ги носеха като бали слама.

Недалеч работеха още великани, които сечаха и оформяха сиво-белите камъни. Други внимателно ги подреждаха в кули и мостове. Строяха град. Значи това беше Варигал! Унищожен от воините-таласъми на Стангмар, най-древният град на Финкайра отново се надигаше от руините, камък по камък. Грубо издяланите му стени и заострени кули вече заприличваха на възвишенията и скалите, заобикалящи долината.

Докато работеха, великаните бавно напяваха, а думите отекваха навсякъде:

Спомних си как сякаш преди години слушах същите тези гласове, докато траеше танцът на великаните, който срина Крепостта под покрова. Елън ми беше пяла същата песен още когато бях съвсем малък:

Бъмбълви хъркаше и се въртеше в леглото си от клонки. Една от тях се бе оплела в косата му и изглеждаше така, сякаш излиза от ухото му. Камбанките му потракваха неблагозвучно с всеки дъх, ала шутът спеше непробудно.

Обърнах се към една чорлава великанка в самия край на долината, която намести основата на една каменна кула с рамо. Отдалеч изглеждаше точно като жената, на която бе кацнал орелът, дал начало на Великия съвет. Подозирах, че някъде там се труди и моят приятел Шим. Или по-скоро, че се мъчи да избегне работата. Ала колкото и да исках да го зърна отново, нямахме време да го търсим.

— И така — чу се мелодичен глас зад гърбовете ни, — защо сте дошли в земите на великаните?

Двамата с Риа се обърнахме едновременно. На кръгла, обрасла с лишеи скала, която допреди няколко мига беше празна, седеше висока бледа жена. Златистата й коса, дълга почти до коленете, се лееше край тялото й като слънчеви лъчи. Носеше проста синя роба, ала позата й я караше да прилича на бална рокля. Очите й светеха, сякаш в тях се бе разляло разтопено злато.

Колкото и да бе привлекателна, аз застанах нащрек. Може да нямах инстинктите на Риа, но няма да позволя да се повтори онова с Нимуе. Взех жезъла си от тревата и го придърпах по-близо до себе си.

Жената със сияйните очи се позасмя.

— Виждам, че не ми вярваш.

Риа, която още седеше на тревата, поизправи гръб и за миг се загледа в лицето на жената. След това си пое дъх.

— Аз ти вярвам. Тук сме, за да научим повече за Скока.

Почти изскочих от обувките си.

— Риа! Не я познаваш!

— Знам. Ала всъщност я познавам… Някак си. Кара ме да… да вярвам в боровинките. Нещо у нея ми напомня… не знам, на звезди дори в най-тъмната нощ.

Жената бавно се изправи.

— Това е така, скъпо момиче, защото аз съм дух на звезда. За вас съм позната като едно от съзвездията ми.

Въпреки трусовете, Риа успя да се изправи.

— Гюри — рече тя, толкова тихо, че едва я чух. — Ти си Пори Златокосата.

— Да. Живея в най-западната част от небосвода. И ви наблюдавах, Риа и Мерлин, както вие — мен.

Поразен, аз също се изправих. Толкова отдавна ми се струваше нощта, когато Риа ми показа Гюри Златокосата, докато седяхме под дървото шомора и ме научи да гледам на съзвездията по съвсем нов начин. Да откривам формите им не само в звездите, но и в пространствата между тях.

Риа плахо пристъпи напред.

— Защо си дошла чак дотук?

Гюри отново се засмя, още по-живо отпреди, а въздухът около нея заискри в златисто.

— Дойдох, за да помогна на великаните да построят отново древната си столица. Дойдох и преди векове, когато строяха Варигал за пръв път. Стоях до Дагда и му светих, докато той издълбаваше от скалите първия великан.

— Толкова път си изминала.

— Да, Мерлин. Дойдох със Скок.

Коленете ми се подгънаха, този път не от трусовете.

— Скок? Ще… ще ми разкриеш ли онова, от което имам нужда?

— Ти вече познаваш душата на Песента — заяви звездата. — Трябва само да я откриеш и у себе си.

— Имаме толкова малко време, Луната е в последната си четвърт. А майка ми… — Гърлото ми се стегна, а гласът ми се превърна в шепот. — Тя ще умре. Заради мен.

Гюри ме изгледа съсредоточено, сякаш се вслушваше в най-съкровените ми мисли и дори не чуваше тътена отдолу.

— Какво точно си сторил?

— Открих магията, която я доведе тук.

Гюри наклони глава и косата й се спусна от едната страна на лицето.

— Не, Мерлин. Помисли пак.

Объркан, аз потърках брадичката си.

— Но раковината…

— Помисли отново.

Улових погледа на Риа.

— Искаш да кажеш, че… съм бил аз. Не раковината.

Жената кимна.

— Раковината е имала нужда от твоята сила, за да успее. Твоята сила на Скока, колкото и да е неоформена още. Може би един ден ще овладееш тази сила. Тогава ще можеш да изпращаш и да призоваваш хора, предмети или дори видения. Да пътуваш през световете и дори във времето, както пожелаеш.

— Във времето? — У мен се раздвижи смътен спомен. — Когато бях още малък, мечтаех да живея назад във времето. Наистина! Само за да мога да преживявам отново и отново любимите си моменти.

Тя се поусмихна.

— Може би ще овладееш и това. Тогава всеки ден ще се подмладяваш, а всички около теб ще стареят.

Колкото и да ми бе интересна тази идея, поклатих глава.

— Това е само блян. Страхувам се, че никога няма да овладея нищо. Виж само каква катастрофа причиних, като доведох майка си във Финкайра.

— Кажи ми — попита Гюри, — какво научи от това?

Поредният трус разлюля земята, а от най-близката отвесна скала се откъртиха няколко канари и се изтъркаляха в долината, вдигайки облак прах. Стиснах жезъла си, за да запазя равновесие.

— Ами, научих, че както всяка магия, сигурно и Скокът си има граници.

— Вярно е. Дори великият дух Дагда си има ограничения. Макар че знае много за силите на всемира, той не може да върне мъртвите към живот. — Гюри изглеждаше тъжна, сякаш си спомняше нещо, случило се отдавна. След дълга пауза, тя продума отново: — А нещо друго научи ли?

Поколебах се и се размърдах на тревата.

— Ами… Че винаги трябва да мислиш, преди да доведеш някого или нещо на ново място, защото стореното може да има неподозирани последствия. Сериозни последствия.

— А защо мислиш, че става така?

Стиснах възлестият връх на жезъла си и помислих внимателно, а вятърът жулна лицето ми.

— Защото всяко действие води до друго. Ако подхвърлиш камъче където не трябва, може да падне лавина. Истината е, че всичко е свързано с всичко друго.

Гюри избухна в смях точно когато от жезъла ми лумна син пламък. Край нея отново заигра златният кръг, а на жезъла ми се появи звезда. Докоснах я с пръсти.

— Добре си се учил, Мерлин. Всичко е част от великата и славна Песен на звездите.

Спомняйки си фразата от стените на Арбаса, аз кимнах.

— Ще ми се само да знаех достатъчно, за да използвам силата на Скока сега. Трябва бързо да намеря пътя го бърлогата на дракона, а нямам представа къде да търся.

Гюри се обърна на изток, а дългата й коса заблещука.

— Драконът е същият, който преди години дядо ти Туата успя да приспи с магия. Ала дори силите на дядо ти не стигнаха, за да надвие Балор, пазителят на Отвъдния кладенец. Ако оцелееш след изпитанието с дракона и стигнеш до Кладенеца, очакваш ли да се справиш по-добре?

— Не. Очаквам само да се опитам.

Гюри отново ме загледа мълчаливо.

— Бърлогата на спящия дракон се намира в Изгубените земи, оттатък водата. Не е и твърде далеч от Отвъдния кладенец, но това няма голямо значение за теб, защото преди това ще трябва да стигнеш до Забравения остров.

Докоснах с пръст жезъла си.

— А би ли могла да ни изпратиш в драконовата бърлога?

Очите на Гюри светнаха по-ярко.

— Бих могла, да. Но предпочитам да оставя това на друг. Познавате го и може да ви заведе почти толкова бързо, колкото и аз.

С Риа се спогледахме объркано, а звездата посочи шута, разплут върху купчината клонки и листа.

— Спящият ви приятел там.

— Бъмбълви?! Шегуваш се!

Гюри се засмя с глас.

— Не, макар че и той може да се окаже способен на изненадващи скокове.

Преди да я попитам какво иска да каже, Гюри засия от ярко по-ярко, докато накрая дори вторият ми взор почти угасна и аз извърнах глава. Няколко мига по-късно светлината рязко изчезна, а Гюри Златокосата я нямаше.

В този момент купчината клони и листа под Бъмбълви се размърда.

27 Още едно прекосяване

Купчината рязко се разлюля и Бъмбълви полетя във въздуха, писъкът му заглуши и тътена, и собствените му звънящи камбанки. Аз и Риа също се развикахме. Докато във въздуха летяха листа, клони и папрати, купчината се сви, усука се и… седна. От двете й страни се протегнаха огромни ръце, а две космати стъпала се измъкнаха от останките й. Чифт големи розови очи замигаха сънено, а уста като пещера зейна в прозявка. Между устата и очите стърчеше нос, подобен на огромен безформен картоф.

— Шим! — извикахме ние в един глас.

Когато довърши прозявката си, великанът ни погледна изненадано. Потърка очи и пак ни погледна.

— Вие сън ли е? Или е истина?

— Истина сме — заявих аз на висок глас.

Шим сбърчи нос, все още несигурен.

— Съвсем, напълно, абсолютно?

— Съвсем, напълно, абсолютно. — Риа пристъпи напред и потупа единия му крак. — Радваме се да те видим отново, Шим.

Широко усмихнатият великан протегна ръка и внимателно ни сложи на дланта си.

— Мисля си, че още сънувам. Но сте вие, най-наистинските вие. — Той наведе глава и ни подуши. — Миришешете на хляб. На най-хубавостен хляб.

Кимнах.

— Амброзия, като онази вечер при Каирпре. Помниш ли, Шим? Ще ми се да ти бяхме донесли, но бързаме. Много бързаме.

Огромният нос отново се сбърчи.

— Още ли си пълен с лудост?

— Може и така да се каже.

— Откак се срещнахме за първия път, все си пълен с лудост! — Великанът се заклатушка от гръмовен смях и от възвишението се отчупиха няколко камъка. — Онзи път за малко да ни нажилят хилядостни пчели.

— А ти приличаше на топка мед.

Риа, която бе успяла да се изправи на колене в дланта му, също се включи.

— Беше толкова дребен, че те взех за джудже.

Розовите очи на Шим светеха от гордост.

— Аз вече не малък.

Край нас отекна поредният трясък от долината и разтърси хребета, на който стояхме. Дори ръката на Шим се разклати като дърво на силен вятър, а с Риа се хванахме за палеца му, за да не паднем. Изражението му стана сериозно.

— Долу работят здраво — каза той. — Аз трябва донесе клоните, за да сготвим вечеря. Аз само искал да се потъркалям и малко да поспя. Само за съвсем краткостно.

— Радваме се, че го стори — отговорих аз. — Имаме нужда от помощта ти.

На няколко метра от нас се разнесе дълъг, изпълнен с болка стон. Преди да успея да кажа каквото и да било, Шим посегна със свободната си ръка и вдигна Бъмбълви за плаща. С увисналото си лице и опърпаните дрехи шутът изглеждаше едва ли не полужив.

Риа го изгледа притеснено.

— Видя ли го да пада, когато Шим се събуди?

Аз невесело й се усмихнах.

— Може би за този Скок говореше Гюри.

— Ооооох — стенеше Бъмбълви и се държеше за темето. — Все едно главата ми е една от скалите, които се срутиха по склона. Сигурно съм паднал от онази купчина… — Изведнъж осъзна, че го носи великан и заудря гигантския палец под плаща си. — Помощ! Ще ме изяде!

Шим изсумтя и поклати глава.

— Ти не много вкусностен, ясно се вижда. Никога няма те сложа в устата си.

Махнах на Бъмбълви.

— Не се тревожи. Великанът ни е приятел.

Бъмбълви все още размахваше крайници току пред носа на Шим.

— Каква трагедия! — викаше той. — Толкова хумор и мъдрост, изгубени завинаги в корема на великан!

Шим го пусна в дланта на другата си ръка и Бъмбълви се строполи до мен и Риа. Помъчи се да се изправи, замахна към носа на Шим, спъна се и падна по лице.

Великанът се ухили.

— Поне е смешен.

Бъмбълви се вцепени, докато се мъчеше да стане.

— Наистина ли? Достатъчно, за да се засмееш?

— Не чак толкова — прогърмя Шим, толкова мощно, че почти ни отвя от дланта си. — Но достатъчно, за да се усмихнана.

Шутът най-после се изправи, опитвайки се да пази равновесие, докато пъчеше гърди и се опитваше да заглади гънките по плаща си.

— Добър великан. По-интелигентен си, отколкото си мислех в началото. — Той несъзнателно се поклони. — Аз съм Бъмбълви Веселяка, шут на…

— Никого. На никого не е шут. — Пренебрегнах изпепеляващия поглед на Бъмбълви и казах на Шим: — Имаме нужда от помощта ти. Трябва да стигнем до бърлогата на спящия дракон, с който Туата се е сражавал много отдавна. Някъде отвъд водата е.

Вятърът по скалите се усили, а усмивката на Шим се стопи.

— Сигурно шегувате.

— Боя се, че не — включи се Бъмбълви, върнал се към обичайната си безрадостност. — Може направо да ни изядеш сега, преди да го направи драконът.

— Ако наистина спи — попита Риа, — колко опасен може да бъде?

— Многостно — избумтя Шим и целият се разлюля като дърво насред буря. — Като начало, дракон гладен даже докато спи. Освен това може събуди всеки миг. — Той се замисли за миг. — Никой не знае кога ще се изчерпа магията на Туата и кога събуди дракон. Но легенди твърдят, че това ще е най-мрачният ден за Финкайра.

Бъмбълви въздъхна.

— На мен този най-мрачен ден ми звучи като всеки друг.

— Тихо! — Аз вдигнах глава към Шим. — Ще ни заведеш ли там? Веднага?

— Добре. Но това лудост! Съвсем, напълно, абсолютно! — Той огледа възвишението и пръснатите по него храсталаци. — Но първо трябва закарам клони във Варигал.

— Моля те, недей — замолих му се аз и със страх вдигнах лице към следобедното небе. Не исках да виждам луната в него. — Всяка минута има значение, Шим. Почти нямам време.

— Ами… предполагам, че закъснял вече с клоните.

— Значи ще ни помогнеш?

Вместо да отговори, Шим направи една-единствена огромна крачка по хребета. Разтърсени от рязкото движение, тримата паднахме в свитата му длан. Трудно се изправихме отново, но накрая успяхме — с изключение на Бъмбълви, чийто плащ се бе оплел здраво около главата и раменете му. Поне веднъж звънчетата му милостиво мълчаха.

Междувременно аз и Риа допълзяхме до пръстите на Шим и се взряхме през тях. Пейзажът под нас се променяше, докато вятърът брулеше лицата ни. Крачките на великана бяха тъй големи, че напевът на великаните и шумът от работата им скоро затихнаха.

Шим прекосяваше полета, осеяни с канари така, сякаш бяха лехи с чакъл, стъпалата му трошаха ридове. За няколко минути той изкачваше планински проходи, с които бихме загубили дни и прескачаше зейнали пукнатини така, както аз — някоя дупка на пътя.

Не след дълго теренът започна да става по-равен. Гористи склонове замениха отвесните заснежени скали, а долините се превърнаха в обширни ливади, нашарени от лилави и жълти цветя. Шим спря само веднъж, за да духне в клоните на едно ябълково дърво и да ни обсипе с плодове. За разлика от Бъмбълви, който още не си бе възвърнал апетита, с Риа се нахвърлихме върху ябълките.

Шим продължи напред, толкова бързо, че кракът му стъпи в синята шир почти миг, след като я зърнах. След още миг той газеше през водата, придружаван от няколко писукащи гларуса.

— Помня, когато ме носеше през една мощна река — прокънтя гласът му, подплашвайки чайките.

— Да! — провикнах се аз. — Трябваше да те нося на гръб, защото водата беше много бърза.

— Трудно ще ме носиш сега. Съвсем, напълно, абсолютно.

Обърнах втория си взор към другия край на канала и забелязах на хоризонта тъмни хълмове, подобни на ред остри зъби. Изгубените земи, неописани и непрекосени от никого. И нищо чудно — някъде из тези хълмове спеше дракон. Инстинктивно посегнах към дръжката на меча си.

Само след минути Шим излезе на сушата и ни остави на широк скалист бряг, на който не растяха нито цветя, нито дори трева. Дори полегатата светлина на захождащото слънце не стопляше цветовете тук. Единствено лъскава черна пепел покриваше скалите, простирайки се чак до хълмовете във вътрешността на острова. Въздухът миришеше на изгоряло дърво, като изоставено огнище.

Осъзнах, че целият бряг и всичко, което някога е растяло тук, е било изпепелено от мощни пламъци. Дори самите скали изглеждаха напукани или направо разцепени от невъобразим зной. Огледах хълмовете и открих източника: от една падина недалеч от мястото, където стояхме, се издигаше струйка дим.

— Отиваме там — заявих аз.

Шим наведе лице толкова ниско, че брадичката му почти докосна върха на жезъла ми.

— Сигурен ли? Никой не отива при дракона нарочностно.

— Аз отивам.

— Ти глупав! Знаеш ли това?

— Знам. Повярвай ми, знам.

Великанът примигна.

— Успех тогава. Ти ще ми липсва. И ти също, сладка Риа. Един ден аз се надява пак прекоси вода с вас.

Бъмбълви поклати глава.

— Ако там е бърлогата на дракона, дори един ден не ни остава. Шим се изправи, погледа ни още няколко мига, обърна се и отново влезе в канала. Залезът пръсна лавандулови и розови краски по небето и очерта огромните рамене и главата на великана, а високо в небето се издигаше блед лунен сърп.

28 Отстраняване

Вместо да се приближим до бърлогата на дракона през нощта, реших да изчакаме до изгрев слънце. Докато другите спяха неспокойно на черните скали, аз будувах и размишлявах. Шестият урок, Песента на отстраняването, можеше да означава само едно.

Трябваше да сразя дракона.

Само при мисълта за това стомахът ми се свиваше. Как би могло едно момче да стори нещо подобно, пък дори и с вълшебен меч? От разказите на майка ми знаех, че драконите са изключително силни, светкавично бързи и неизмеримо умни. Спомних си една вечер, когато с огряно от камината лице тя ми разправи за един, който унищожил дузина великани с един замах на опашката си, а след това ги опекъл с огнения си дъх, за да ги изяде.

Как можех да успея? Не бях Туата, не знаех никакви магии, които да ми помогнат. Знаех единствено, че заспал или не, ще бъде ужасяващо дори да се доближа до чудовището, а какво остава да го отстраня.

Докато първите слънчеви лъчи докосваха изпепеления бряг и плъзваха като пожар сред вълните, аз неохотно се изправих. Ръцете ми бяха изтръпнали и изстинали, сърцето ми — също. Извадих от джоба си една от ябълките на Шим и отхапах. Макар да бе хрупкава и ароматна, не успях да усетя вкуса й. Когато остана само огризката, я захвърлих.

Риа седна.

— Не си мигнал, нали?

Не откъсвах очи от хълмовете, вече докоснати от руменината на изгрева.

— Не, и нямам никакъв план. Ако ти е останала и капчица здрав разум, остани тук. Ако оцелея, ще се върна.

Тя тръсна глава толкова енергично, че няколко от листата, оплетени в косата й, паднаха.

— Мисля, че вече говорихме за това. При Езерото на лицето.

— Само че този път опасността е твърде голяма. Риа, още от Мрачните хълмове ме предупреждаваш, че има повече от един начин човек да се загуби. Така се чувствам в момента. — Аз бавно издишах. — Не разбираш ли? Единствено вълшебник, истински вълшебник, може да победи някой дракон! Не знам какво точно му е нужно — сила, умения или дух. Каирпре рече, че се искат всичките и че е нужно и повече. Знам само, че каквото и да е то, аз не го притежавам.

Риа свъси лице.

— Не го вярвам. Нито пък майка ти.

— Колкото и да са силни инстинктите ти, този път грешиш. — Погледнах Бъмбълви, сгушен под плаща си. — Да му предложа ли същото като на теб?

Шутът внезапно се обърна към нас.

— Идвам с теб, ако това ще ме питаш — каза той и протегна дългите си ръце. — Ако някой ден имаш особена нужда от остроумието и духовитостта ми, този ден е днес, когато със сигурност ще умреш.

С изражение, мрачно като това на Бъмбълви, аз се обърнах към възвишенията. От една падина между тях се виеше тъмна колона дим, като се усукваше към небето и скриваше част от изгрева. Направих крачка към дима, после още една. И трета. Краят на жезъла ми потропваше по скалата като ехо от затворена врата.

Напредвах по изпепелените земи, рамо до рамо с Риа, а Бъмбълви не изоставаше. Знаехме, че предпазливостта е най-важна, затова се стараехме да стъпваме меко като лисици. Никой не продумваше, а аз бях подпрял жезъла си на рамо, за да не се удря в скалите. Шутът дори бе стиснал шапката си, за да не звънят камбанките по нея. Колкото повече приближавахме към димящата долчинка, толкова по-силно ставаше зловещото ми предчувствие. Драконът може би очакваше най-мрачния ден на Финкайра, за да се събуди, ала моят най-мрачен ден със сигурност бе дошъл.

През почернените равнини до нас достигна боботене като от най-дебелите струни на чудовищна арфа, равномерно като дишане. Разбрах, че това е хъркането на дракона, което се усилваше с всяка наша стъпка.

Въздухът ставаше горещ, твърде горещ. Малко по малко ние безшумно се приближавахме към димната колона. По-нагоре по склона канарите бяха не просто изгорени, а и смачкани и стъпкани от огромна тежест, натрошени на чакъл. Бяха изровени нови дерета, всичко живо бе унищожено. Отстранено.

Едва смеехме да дишаме, докато прекосявахме куп овъглени останки. Ненадейно Бъмбълви се подхлъзна и падна, от купчината се изтърколиха няколко скали и с трополене се удариха в чакъла. Това обаче почти не се чуваше заради звъна на камбанките му, които изпълниха ушите ни като гръм.

Изгледах го яростно и изсъсках:

— Свали тая пуста шапка, спънат глупако! Ще събудиш дракона, преди да сме стигнали до него!

Той се намръщи, с нежелание свали шапката и я прибра под плаща си.

Поведох ги към дъното на падината, бършейки челото си, изпотено заради жегата. Дори през обувките стъпалата ми горяха. Маранята трептеше като морско вълнение от хъркането, всичко вонеше на изгоряло. Скалните стени сякаш се затваряха около мен и ме потапяха в мрак.

Внезапно спрях. Покрит наполовина от сенки, пред нас лежеше драконът. Беше още по-голям, отколкото си мислех, голям колкото самите склонове. Зелено-оранжевото му тяло, свито на кълбо и покрито с бронирани люспи, можеше спокойно да изпълни Езерото на лицето. Бе подпрял глава на предния си ляв крак, а от ноздрите му се вдигаше гъст дим. Под носа му имаше ред люспи, толкова черни от дима, че приличаха на мустаци. Вдишаше ли, се откриваха острите му като игли зъби — издишаше ли, се напрягаха мощните мускули на раменете му, а огромните криле на гърба му потрепваха. На сутрешната светлина ноктите му, остри като меча ми, но десет пъти по-дълги, ярко блестяха. Нанизан на един от тях, почти като пръстен, бе заседнал череп, голям колкото този на великан.

Под корема му блещукаха и искряха съкровища — корони и огърлици, мечове и щитове, тръби и флейти — всички от злато и сребро, инкрустирани със скъпоценни камъни. Навсякъде лежаха рубини, аметисти, нефрит, смарагди, сапфири и огромни перли. Никога през живота си не си бях представял, че може да съществува такова огромно имане, ала не усещах никакво желание да го претърся — навсякъде бяха пръснати не само съкровища, а и черепи с всякакви форми и размери, някои лъскавобели, други — изпепелени от огъня.

Промъкнах се по-навътре в падината, а Риа и Бъмбълви ме следваха по петите. Заедно се свихме от страх, стреснати от бавния, зловещ ритъм на дишането на звяра. Очите му не бяха напълно затворени — под клепачите му се виждаха златистожълти процепи. Не можех да се отърся от усещането, че чудовището е колкото заспало, толкова и будно.

В този миг челюстите му се открехнаха, от тях изскочи тънка струйка огън и овъгли скалите и няколко черепа. Бъмбълви отскочи назад и изпусна шапката си изпод плаща.

Драконът ненадейно изхърка и размести туловището си. Клепачите му потрепнаха и се поотвориха, а Бъмбълви се задави от страх. Краката му се разтрепериха и когато видя, че шутът ще припадне, Риа го хвана за ръката.

Тогава, с кошмарна мудност, драконът вдигна нокътя с нанизания череп. Сякаш предвкусвайки рядко лакомство, той го доближи до ноздрите си. Клепачите му трепнаха, ала не се отвориха, когато той изплю нов изпепеляващ пламък. Когато приключи с подготовката, драконът измъкна с уста черепа от нокътя си и в падината отекна шумно хрущене. Драконът издиша гъсто валмо дим и продължи да хърка.

И тримата потреперихме. С мрачно, решително изражение аз подадох жезъла си на Риа, сложих дясната си ръка върху дръжката на меча и съвсем бавно го изтеглих от ножницата. Когато се показа, острието иззвънтя съвсем слабо, като далечно звънче. Спящият дракон изръмжа и наостри уши. Междувременно сънят му сякаш се промени. Той яростно изсъска, оголи зъби и замахна с нокти във въздуха.

Вцепених се. Ръката ме заболя от тежкия меч, вдигнат над главата ми, но не посмях да го сваля, за да не издаде още някои звук. След няколко минути драконът се поуспокои и утихна, а ноктите ме се отпуснаха.

Внимателно продължих напред, стъпка по стъпка. Всяка от люспите на дракона бе по-голяма от мен. Потта щипеше очите ми. Ако получа само един шанс, къде да ударя? Люспите покриваха гърдите, краката, гърба, опашката и дори ушите му. Може би ако го намушках в някое от полузатворените му очи, щях да успея.

Промъквах се все по-близо. Въздухът ме давеше и исках да кашлям, но с всички сили се съпротивлявах на импулса. Ръката ми стисна дръжката.

Изведнъж раздвоената му опашка замахна като камшик. Нямах време не само да се отдръпна, но дори да помръдна. Когато тя се разгъна изцяло, единият й край се уви около гърдите ми и ми изкара въздуха, а другият — около ръката с меча.

Бях напълно безпомощен.

Риа изпищя задавено. Драконът се напрегна и ме стегна още по-здраво, но жълтите цепки на очите му не се разшириха. Все още изглеждаше заспал или полузаспал и ако съдех по извивката на устата му, щеше всеки момент да се наслади на един напълно реалистичен сън — как поглъща момче с меч.

С крайчеца на втория ми взор видях как Риа пада на колене. Бъмбълви приклекна тромаво до нея, увесил нос и, напълно неочаквано, запя. Осъзнах, че това е погребална песен, ниска и скръбна. Колкото и да ме мъчеше хватката на дракона, изтръпнах от думите й.

Още преди Бъмбълви да довърши, челюстите на дракона се отвориха. Наблюдавах ужасен, докато пред очите ми изникнаха редове остри зъби, черни от пламъците. Задърпах се с всичка сила, но опашката му само затягаше хватката си. Челюстите се отвориха още по-широко.

Ненадейно от дълбините на гърлото му се чу рязък хрип, който можеше да е само едно. Смях. Дълбок, пресеклив смях. С него излетя облак прах и въздухът почерня. Смехът се прехвърли надолу по тялото на огромното влечуго — първо разлюля главата му, после врата, после гигантския му корем и накрая опашката. Не след дълго целият звяр се тресеше и поклащаше върху имането си.

Опашката ме пусна и аз паднах — зашеметен и останал без Дъх, ала жив. Бързо пропълзях през черния облак на дъха му, влачейки меча след себе си. Миг по-късно Риа дотича до мен, за да ми помогне.

Излязохме с препъване от падината, без да спираме да кашляме. Зад нас смехът на дракона утихваше, а след секунди гръмовното му хъркане застърга отново. Хвърлих поглед назад и видях как просветват цепките на очите му сред сенките. Най-после се намирахме достатъчно далеч от бърлогата, проснахме се на парче черна скала, подходящо за сядане, и Риа ме прегърна. Толкова различно беше от прегръдката на дракона!

Аз сторих същото, обърнах се към Бъмбълви и пресипнало заявих:

— Успя, да знаеш. Разсмя го.

Бъмбълви увеси нос.

— Знам. Ужасно е. Ужасно! Унижен съм. Съсипан!

— Как така? — удивих се аз и го разтърсих. — Ти ме спаси!

— Ужасно — повтори нещастният шут. — Просто ужасно. Отново не ми се получи изпълнението! Пеех един от най-тъжните си, изпълнени с гнет и униние химни, би трябвало да скъса сърцето на всеки, който го чуе. — Той прехапа устна. — А какво стана всъщност? Погъделичках го. Разсмях го! Когато се опитвам да забавлявам, натъжавам, а когато се опитвам да скърбя, съм смешен! О, какъв провал! Аз съм чудовищен провал!

Той въздъхна тежко, помълча и накрая продължи:

— По-лошото е, че си изгубих шапката. Шутовската ми шапка! Вече не само, че не звуча като шут, но и не изглеждам като шут.

С Риа се спогледахме развеселено и без да отлагам, аз свалих едната си обувка, докато Бъмбълви ме наблюдаваше с подозрение.

— Да не си си наранил крака?

— Не. Дадох обещание, което, трябва да спазя.

След това забих зъби в кожения език на обувката, откъснах малко от него и енергично задъвках. Нямаше как обработената кожа да омекне, но пък за сметка на това устата ми се изпълни с вкусовете на пръст, трева и пот. Преглътнах с големи усилия.

Бъмбълви ахна и поизправи гръб, увисналата му гуша се изопна. Не се усмихваше, разбира се, но поне вече не се мръщеше.

Понечих да продължа, но той сложи ръка на гърба ми.

— Чакай, една хапка стига. Обувката може да ти потрябва. — После той издаде странен приглушен звук, който много приличаше на едва сдържан смях. — Наистина го разсмях, нали?

— Наистина го разсмя.

Той доби обичайната си физиономия.

— Само че едва ли бих могъл да го повторя. Извадих късмет този път.

Докато се обувах, поклатих глава и рекох:

— Не беше късмет, можеш да го направиш отново.

Бъмбълви се изправи, изпъчен.

— Тогава щом се върнеш в онази пещ и се опиташ да сразиш звяра, ще дойда с теб.

— Аз също — каза Риа.

Огледах лицата им и върнах меча в ножницата.

— Няма да ви се наложи — отвърнах аз и се приведох напред. — Няма да сразявам дракона.

И двамата ме зяпнаха, а Риа повдигна жезъла ми и попита:

— Нали трябва… Как ще научиш Песента на отстраняването?

Посегнах към елховия прът и бавно го завъртях в ръка.

— Мисля, че вече я научих.

— Какво?

Прокарах пръсти по върха на жезъла и хвърлих поглед към удавената в сенки бърлога.

— Нещо се случи, когато драконът се засмя.

— Да — съгласи се Бъмбълви. — Пусна те и ти избяга.

— Не, друго имам предвид. Чухте ли колко искрен беше смехът му? Почувствах, че… ами, колкото и да е свиреп и кръвожаден, не може да е изцяло зъл. Иначе… не би се смял така.

Бъмбълви ме погледна така, сякаш съм се побъркал.

— Бих се обзаложил, че се е смял така всеки път, когато е изпепелявал някое село.

Кимнах.

— Може би. Но ми се струва, че не е много по-различен от нас. Че има смисъл да живее, дори ние да не го разбираме.

Риа почти се усмихна, а Бъмбълви само се намръщи още повече.

— Не разбирам какво общо има това с Отстраняването.

Вдигнах дясната си ръка, оцапана със сажди, и докоснах клепачите на слепите си очи.

— Виждаш ли това? Безполезни са, белязани завинаги, също като бузите ми. И знаеш ли защо? Защото се опитах да убия друго момче! Не знам дали е оцелял, но се съмнявам. Опитах да го отстраня.

— Все още не разбирам.

— Ето какъв е смисълът. Отстраняването е нужно, но си има цена. Може да е собственото ти тяло или душата ти, но цена винаги има. Защото всяко живо създание е посвоему ценно.

Жезълът ми отново се озари, когато светлината отслабна. На него имаше отпечатък във формата на драконова опашка.

— Шестата Песен е готова! — възкликна Риа. — Сега ти остава само една, Песента на прозрението.

Почуках с показалец върха на жезъла, загледан в драконовата опашка, вдълбана недалеч от звездата в кръга. Обърнах поглед към безжизнения бряг, обгорен като останките в угаснало огнище — оттатък се виждаха тъмносиният канал и далечните възвишения на Варигал.

— Остава само една Песен, но и само няколко дни.

Бъмбълви се прегърби.

— Не повече от три, като гледам луната.

— Трябва да стигнем до Забравения остров и да се върнем.

— Невъзможно — заяви шутът и заклати глава, за да подчертае думите си, но не се сети, че вече няма шапка. — Мерлин, дотук се справи добре, невъзможно добре, но всички видяхме онова място от скалата на дървехората. От незапомнени времена никой не е достигал до Забравения остров! Каква надежда имаш да стигнеш дотам и да се върнеш — и то за три дни!

Опитах се да си представя пътя дотам — минаваше през вода, планински върхове, гори и през вълшебните бариери, опасващи острова. През цяла Финкайра, изпълнена с незнайни опасности.

Обърнах се към Риа.

— Поне този път мисля, че Бъмбълви с прав. Сега не можем да разчитаме на вятъра или на някой великан.

Риа тропна с крак.

— Няма да се предам, твърде далеч стигнахме! Имаш шест от седемте Песни. Освен това аз знам къде е Отвъдния кладенец.

— Какво знаеш? — подскочих аз.

— Къде е Кладенецът. Къде пази Балор. — Тя завъртя няколко къдрави кичура между палеца и показалеца си. — Гюри ми го показа, изпрати видение право в ума ми, когато ни каза, че Отвъдния кладенец не е далеч от бърлогата на дракона.

— Защо не ми каза!?

— Тя ме предупреди да не ти казвам! Мислеше, че може да се изкушиш да пропуснеш изцяло Забравения остров.

Отново седнах на скалата, долепих нос до нейния и тихо, но твърдо рекох:

— Точно това ще направим.

— Не може! — възрази тя. — Трябва да откриеш същността на Прозрението, за да имаш шанс срещу Балор. Не помниш ли какво пишеше в Арбаса?

— Ще загинеш, ако се опиташ да се бориш с Балор без Седемте песни.

Стомахът ми се сви, когато си спомних предупреждението на Туата. „Вслушай се внимателно в думите ми. Без всичките седем ще загубиш повече от мисията си. Ще загубиш живота си.“

Прокашлях се.

— Но, Риа, ако не пропуснем седмата Песен, майка ми ще умре! Не разбираш ли? Това е единствената ни надежда. Единственият ни шанс.

Тя присви очи.

— Има и нещо друго, нали? Усещам го.

— Не. Грешиш.

— Не греша. Боиш се от нещо, нали?

— Пак тези инстинкти! — Викнах аз и свих ръцете си в юмруци. — Да, страх, ме е. От урока на Прозрението. Той ме плаши повече, отколкото всички други накуп. Не знам защо, Риа.

Тя се облегна назад, клатейки глава.

— Тогава каквото и да те очаква на Забравения остров, то е много важно. Трябва да отидеш там, Мерлин. Заради себе си, както и заради Елън! Има и друга причина.

— Друга ли?

— Гюри ми каза още нещо. Каза, че докато си на Забравения остров, трябва да намериш клонка имел. Трябва да я носиш на раменете си, когато влизаш в Отвъдния свят. Ще ти осигури безопасен път до чертозите на Дагда. Без него задачата ти ще бъде много по-трудна.

— Задачата ми няма как да стане по-трудна от сега! Моля те, Риа, никаква клонка имел не може да оправдае времето, което ще загубим. Трябва да ми помогнеш. Покажи ми пътя към Отвъдния кладенец.

Тя потътри крак върху скалата.

— Ако… ако го направя и някак оцелееш, ще ми обещаеш ли нещо? — Забелязах, че очите й блестят от влага. — Дори да не съм вече тук, за да те карам да го спазиш?

Преглътнах с мъка.

— Разбира се. И защо да не си тук?

— Няма значение. — Тя примигна няколко пъти. — Обещай ми, че ако оцелееш, един ден ще отидеш на Забравения остров и там ще научиш онова, което трябва да научиш.

— Обещавам. И ще те взема със себе си.

Тя рязко се изправи и завъртя глава, оглеждайки голите хълмове.

— Тогава да вървим. Чака ни труден път.