Седемте песни

1 Спасител

Застанах в края на възвишението с Арфата на рамо и я повдигнах малко по-високо. По небето се разливаха първите лъчи на зората, обагряйки облаците в кървавочервено и нежнорозово. Рубиненият светлик пробяга по върховете на най-далечните хълмове и сякаш подпали нарядко пръснатите изнемощели дръвчета, които стърчаха като последните косми по глава на плешивец. Земята под тях обаче все така тъмнееше и имаше същия цвят като ронливите стръкове трева под собствените ми ботуши — цвета на засъхнала кръв.

Макар да крачех по пресушения от влага и живот склон, аз се усмихвах. Почти не усещах хладината, която проникваше в кафявата ми туника и щипеше бузите ми. Делото ми ме топлеше — вече трета седмица връщах земята към живот.

Също както собствения ми дядо, великият вълшебник Туата, аз носех Арфата през поля и гори и също като него пробуждах жизнените им сили — изненадващо лесно, бих добавил. Арфата откликваше все по-лесно с всеки изминал ден, изпълнявайки повелите ми почти с нетърпение, сякаш ме е чакала още от времето на Туата.

Ала дори сред този свой успех осъзнавах, че не съм вълшебник. Познавах магията съвсем бегло, дори ден не бих издържал като чирак на Туата. И все пак… бях нещо. Спасих приятелката си Риа от сигурна смърт от ръката на Стангмар. Срутих целия му замък. Осуетих плановете на господаря му Рита Гаур. Справедливо бе Великият съвет да ми повери Арфата. Както и Арфата да ми се подчинява.

Докато наближавах една щръкнала от земята скала, забелязах в сянката й пресъхнало поточе. Очевидно там от години не бе текла вода. Почвата, която вятърът още не бе отнесъл, изглеждаше напукана и суха като труп в пустиня. Нищо не вирееше там, освен едно самотно дръвче с почти обелена кора и напълно опадали листа. Нямаше растения, нямаше насекоми, нито каквито и да било други животни.

Потърках възлестия връх на жезъла си с уверена усмивка, усещайки под пръстите си дълбоките бразди в дървото. Замириса на ела. Оставих го на земята, свалих Арфата от рамото си, като внимавах да не оплета каишката й с презрамката на торбата, пълна с лековити билки. Те бяха последното, което получих от майка си в последните ни мигове заедно. Хванал Арфата в лявата си ръка, аз за пореден път разгледах фино издяланите цветя и растения по рамката й, апликациите от ясеново дърво, прецизно разположените отвори. Струните от кози черва блестяха на светлината на пробуждащото се слънце, а грифът й бе извит грациозно като крилете на лебед. Обещах си, че някой ден ще се науча как се прави такъв инструмент.

Повя още един хладен полъх, а аз прокарах пръсти по струните. От Арфата се изля поток от музика, люшна се във въздуха и го изпълни с магия, която окрили сърцето ми така, както някога бе успявала само песента на майка ми. Макар да бях преминал с Арфата през десетки подобни хълмове, музиката й беше все така нова за мен. Знаех, че ще остане такава завинаги.

През почвата си проби път крехка вейка и се разлисти. Отново дръпнах струните.

Изведнъж склонът оживя. Стъпкани стръкове трева се раззелениха. По пресъхналото корито на поточето потече вода и попи в жадната почва. От двете му страни се надигнаха сини цветчета, облени в роса. Ново ухание изпълни въздуха, някакво съчетание на лавандула, мащерка и кедър.

Жадно поех тази хармония от аромати, докато слушах прелестните трели на Арфата. Усмивката ми се стопи, когато си спомних за билките в дома на майка ми. Колко отдавна не ги бях вдъхвал! Още отпреди да се родя, Сапфирооката Елън се бе обграждала с изсушени венчелистчета, семена, листа, корени, дървесна кора и всякакви други билки и мехлеми, с които да лекува другите. Ала понякога си мислех, че събира тези неща само за да се наслади на ароматите им. Аз също им се наслаждавах — освен на този на копъра, от който винаги кихах.

Много по-голямо удоволствие обаче ми бе доставяла компанията на майка ми. Винаги се опитваше да ме дари с топлота и чувство за безопасност. Дори когато светът не го позволяваше, а това бе твърде често. Беше се грижила за мен през всичките онези тежки години в Гуинед — наричан от някои Уелс, — без да поиска дори благодарност в замяна. И въпреки че често странеше от мен с надеждата да ми спести разкази за миналото ми, въпреки че често почти се давех от гняв, когато отказваше да ми каже и думичка за баща ми и когато й отвръщах рязко, уплашен и объркан, отказвайки да я нарека с едничката дума, която знаех, че иска да изрека — дори тогава я обичах.

И сега най-сетне осъзнавах какво е сторила за мен — и не можех да й благодаря. Тя бе далеч отвъд мъглите, отвъд океана, отвъд назъбените брегове на Гуинед. Не можех да я докосна. Не можех да произнеса думата „майко“.

От един клон се разнесе песента на дъждосвирец и върна мислите ми в настоящето. Каква звучна песен, тъй пълна с покой! Отново подръпнах струните.

Пред очите ми дървото избухна от живот. Прокараха пъпки, показаха се листа, клоните се обсипаха с яркоцветни пеперуди. Клоните и стволът се покриха с гладка сива кора. Корените се надигнаха, впиха се в брега на потока, който се носеше бързо надолу по склона.

Бук. Усмихнах се широко, когато мощните му клони се пресегнаха нагоре към небето, а ветрецът разроши сребристите му листа. Нещо у бука винаги ме е изпълвало със спокойствие, с усещане за безмълвна сила. Бях спасил този, срещу който стоях, бях го върнал към живота — както и целия хълм, и много други преди него. Развълнува ме собствената ми сила. Великият съвет бе направил добър избор… може би наистина имах сърце на вълшебник.

Тогава, в една канавка между два корена край потока, зърнах отражението си. Стреснаха ме белезите по бузите ми и слепите ми очи. Усмивката ми повехна. Как бе описала Риа очите ми в първия ни ден заедно? Като две звезди, забулени от облаци. Щеше ми се отново да виждам със собствените си очи.

Вторият ми взор, разбира се, беше за предпочитане от слепотата. Никога няма да забравя мига, когато осъзнах, че мога да виждам и другояче. Но вторият ми взор никога не можеше да замени истинския. Цветовете бледнееха, детайлите се сливаха, мракът напираше по ъгълчетата на полезрението ми. Какво ли не бих дал, за да изцеля очите си! Макар и обгорени и непотребни, знаех, че са там. Непрестанно ми напомняха какво съм изгубил.

А то бе толкова много! Едва на тринайсет бях загубил майка си, баща си, дома си и очите си. Почти чувах майка ми окуражително да ме пита дали не съм спечелил нещо. Какво? Куражът да живея сам, навярно. И способността да спася всички болни земи на Финкайра.

Обърнах се към бука. Вече бях прекосил много от Мрачните хълмове, от отломките на Крепостта под покрова, от която бе останал само святият кръг от камъни, и бях стигнал почти до северния край на Призрачното мочурище. В следващите няколко седмици щях да измина и останалото разстояние, а след това да навляза в Покварените земи. Макар да изобилстваше от тайни, Финкайра не беше толкова голям.

Оставих Арфата на земята и доближих бука. Опрях длани на гладката сребриста кора и разперих пръсти, чувствайки живителния поток в дебелия дънер. Присвих устни и нададох свистящ зов. Дървото потрепери, сякаш се отърсваше от невидими вериги. Клоните помръднаха и издадоха звук, подобен на моя.

Кимнах, доволен от напредъка си. Отново просвистях. Дървото отвърна. Само че този път не само потръпна — бях му дал команда.

Приведи се. До земята. Исках да се настаня сред най-високите му клони. След това щях да му наредя да се изправи отново и да ме вдигне към небето. Откакто се помнех, обичах да се катеря по върховете на дърветата, независимо от времето. Но досега винаги бях принуден да стигам дотам сам.

Колебливо, с много пукане и скърцане, големият бук започна да се накланя. Част от кората се отлепи от ствола. Проточих врат, загледан в най-високите клони. Докато дървото се привеждаше пред мен, си избрах място, не много далеч от самия връх.

Ненадейно дочух друго свистене. Дървото спря и бавно започна да се изправя. Гневно повторих командата си, а то отново се спря и ми се подчини. Тогава отново дочух свистене от другаде. Заповедта ми пак се оказа неуспешна.

Бузите ми пламнаха. Как бе възможно? Впих пръсти в ствола, готов да опитам отново, но тогава се разнесе ясен, звънлив смях. Извъртях се и видях момиче в листна премяна със сиво-сини очи и кестеняви къдрици. Обгръщаха я лъскави лози, сякаш самата тя бе дърво. Погледна ме, без да примига, ала не спираше да се смее, сложила ръце на колана си от сплетени треви.

— Риа! Трябваше да се досетя.

Тя наклони глава.

— Толкова скоро ли те измори буковият език?

— Още щях да си говоря с бука, ако не ни беше прекъснала.

Риа тръсна къдриците си, в които виждах и свежи листа.

— Не съм прекъснала разговора ви, само заповедите ти.

Раздразнен, вдигнах поглед нагоре, към блещукащите листа на бука.

— Ще ме оставиш ли сам?

Тя отново поклати глава.

— Трябва ти водач, иначе може да се изгубиш. — Тя се загледа загрижено в бука. — Или пък да опиташ някоя глупост.

Направих кисела гримаса.

— Не си ми водач! Поканих те да дойдеш с мен, забрави ли? Само че не очаквах да ми се бъркаш.

— Когато започнах да те уча на езика на дърветата, не очаквах да го използваш, за да ги нараняваш.

— Да ги наранявам? Не виждаш ли какво правя?

— Да. И не ми харесва. — Тя тропна с крак върху тревата и я стъпка. — Опасно и неуважително е да караш дървото да се привежда така. Може да си навреди — или дори да загине. Ако искаш да седнеш на някой клон, покачи се сам.

— Знам какво правя.

— Е, тогава не си научил нищо през последните три седмици! Не помниш ли първото правило на дървесния език?! Слушай, преди да говориш.

— Само гледай. Ще ти покажа колко съм научил.

Тя закрачи към мен и ме стисна силно за лакътя.

— Понякога ми приличаш на момченце. Толкова самонадеян, толкова безразсъден!

— Махай се! — излаях аз. — Аз спасих това дърво! Върнах му живота! Ако поискам, имам право да го накарам да се приведе.

Риа се намръщи.

— Не, Мерлин. Не ти спаси дървото. — Пусна ме и посочи инструмента в тревата. — Цъфтящата арфа го спаси. Ти си просто онзи, на когото разрешиха да я носи.

2 Подобаващо посрещане

— Защо я няма сладостта?

Облегнах се назад, върху меката уханна трева на ливадата, като внимавах да не легна върху Арфата. Вторият ми взор, ако и недотам добър, лесно различи розовите боровинки в шепата на Риа. Знаех, че ме пита именно за тях — за нейните предпочитания не бяха никак сладки. В дните след спречкването ни пред буковото дърво често се питах същото за приятелството ни.

Макар да се появяваше и да си отиваше ненадейно, Риа никога не странеше от мен задълго. Продължаваше да ме съпътства през хребети и долини, понякога смълчана, понякога с песен на уста. Все така спеше наблизо и най-често се хранехме заедно. Дори продължаваше да се нарича мой водач, макар да бе очевидно, че нямам нужда от такъв.

Въпреки постоянното й присъствие, вече ни делеше невидима стена. Наглед пътешествахме заедно, но всъщност бяхме разделени. Тя просто не ме разбираше и това непрестанно ме безпокоеше. Вълнението да връщам земята към живот, да я карам да зеленее, да напъпва, да избуява — невъзможно ми беше да й го обясня. Опитах ли, започваше да ме поучава за Арфата. Или още по-лошо — пробождаше ме с поглед. Сякаш знаеше всяка моя мисъл и чувство, без дори да пита. След всичко, което сторих за нея! Нима всички момичета са толкова ужасно несговорчиви?

Махнах с ръка към преплетените клонки на храста, натежали от розови боровинки.

— Ако не ти харесват, защо продължаваш да ги ядеш?

Докато откъсваше още няколко, тя ми отвърна:

— Все някъде трябва да има и по-сладки. Сигурна съм.

— Откъде си сигурна?

Риа сви рамене нехайно и натъпка уста.

— Мпффф. Просто знам.

— Каза ли ти го някой?

— Едно гласче отвътре. То разбира от боровинки.

— Риа, бъди разумна! Храстът още не е узрял. Потърси друг.

Тя ме пренебрегна и продължи да дъвче.

Откъснах стиска трева и я хвърлих пред себе си.

— А ако изядеш толкова много кисели боровинки, че не остане място за сладките?

Тя се обърна към мен като катерица, натъпкала жълъди в бузите си.

— Мпфффф — изломоти Риа, докато преглъщаше. — В такъв случай днес ще е ден за кисели боровинки, не за сладки. Гласчето обаче ми казва, че тук има и по-сладки. Трябва да вярваш в боровинките

— Да вярвам в боровинките! Какво значи това, за бога?

— Каквото казах. Понякога е най-добре да си представиш, че животът е голяма река, по която се носиш. Да се вслушваш във водата и да й позволиш да те води, а не да се опитваш да промениш пътя й.

— Какво общо имат боровинките с реките?

Няколко къдрици паднаха пред очите й, когато тръсна глава и рече:

— Чудя ли се… всички момчета ли са толкова несговорчиви?

— Достатъчно!

Надигнах се и преметнах на гръб Цъфтящата арфа. Жегна ме старата болка между лопатките. Поех по ливадата, а след жезъла ми в тревата оставаха малки вдлъбнатини. Забелязах една съживена, но още оклюмала глогина и посегнах през рамо, за да дръпна една от струните. Храстът незабавно се изправи и се отрупа с розови и бели цветове.

Хвърлих поглед към Риа с надеждата да получа някаква похвала, дори половинчата. Тя обаче изглеждаше напълно вглъбена в боровинковия храст, където още тършуваше за сладки плодове. Обърнах се към ръждивия хълм, който се издигаше в края на ливадата и закрачих енергично към него. На върха му се издигаха оголени скали, в чиито пещери някога се бяха спотайвали воините-таласъми. На много такива места се бях натъквал в пътешествията си през последните седмици, ала още никъде не бях заварил воини-таласъми. Може би тревогите на Каирпре все пак нямаше да се оправдаят.

Ненадейно се спрях. Разпознах двете парчета скала, щръкнали от върха, и запремятах жезъла си в ръце, обмисляйки нова идея. Отклоних се на запад, надолу по склона.

Риа ме повика, а аз опрях върха на жезъла на земята и погледнах в нейната посока.

— Да?

Тя махна към хълма с оцапана от боровинки ръка.

— Не отиваш ли в погрешната посока?

— Не. Искам да се видя с едни приятели.

Тя смръщи вежди.

— Ами делото ти? Не бива да си даваш почивка, докато не приключиш с Мрачните хълмове.

— Не си давам почивка! — Ритнах тучната трева в краката си. — Но никой не е казал да отбягвам приятелите си по пътя. Особено онези, които може и да оценят онова, което правя.

Дори със замъгления си взор не пропуснах руменината, която се разля по бузите й.

— Приятелите ми имат градина. Ще я накарам да разцъфне както никога преди.

Риа присви очи.

— Ако са ти истински приятели, ще бъдат искрени с теб. Ще ти кажат да се върнеш към работата си.

Отдалечих се. В лицето ми духаше силен вятър и очите ми сълзяха. Продължих надолу, а туниката се заплиташе в краката ми. „Ако са ти истински приятели, ще бъдат искрени с теб", отекваха в ума ми думите на Риа. Какво всъщност представляваха приятелите? Неотдавна мислех, че това е Риа. Сега обаче повече ми напомняше на репей в косата. Без приятели! Може би това бе отговорът. Такива хора бяха твърде неблагонадеждни, искаха твърде много.

Прехапах устни. Истинският приятел би бил различен, разбира се. Някой като майка ми — напълно верен, винаги до теб. Ала тя бе единствена, в цяла Финкайра нямаше друг като нея. И въпреки това… може би с времето бих допуснал и други до себе си по този начин. Като двамината, които щях да посетя — Т‘еилеан и Гарлата. Щях да засвиря и да обогатя и градината, и приятелството ни.

За миг вятърът поотслабна. Докато бършех очи с ръкава си, леките стъпки на Риа зашумоляха в тревата зад мен. Макар да й бях ядосан, ми олекна. Не защото ми бе притрябвала компанията й, разбира се, просто исках да види благодарността и възхищението, което ще получа от истинските си приятели.

Обърнах се с лице към нея.

— Значи реши да дойдеш.

Тя поклати сериозно глава.

— Още ти е нужен водач.

— Няма да се изгубя, ако това имаш предвид.

Риа само се намръщи.

Без да продумам, поех по склона, набивайки пети в почвата. Тя вървеше близо до мен, тиха като сянка. На равнината вятърът съвсем утихна. Трепкаше мараня, а слънцето прежуряше. Сега бършех очи от щипеща пот, а не заради поривистия вятър.

През целия дълъг следобед пътувахме в мълчание. От време на време, когато навлизахме сред замрели, пресъхнали поля, засвирвах на Арфата и оставях след себе си пресни треви, пълноводни потоци и какъв ли не друг живот. И макар че слънцето стопляше гърбовете ни, не можеше да стори същото с настроението ни.

Накрая видях познатото възвишение, белязано от дълбока пукнатина. Насред нея, сякаш поникнала от скалите и почвата, стоеше каменна колиба. Обграждаше я порутена стена, както и няколко лози и хърбави овошки. Градината не беше много впечатляваща, но в дните преди да падне Крепостта под покрова, ми се бе сторила като оазис насред Покварените земи.

Колко щяха да се изненадат старите ми приятели Т‘еилеан и Гарлата, когато даря градинката им с несекващо изобилие! От благодарност думи нямаше да им останат. Може би дори Риа най-сетне би се впечатлила. Оттатък стената, в сянката на разлистените клони, различих две белокоси глави. Т‘еилеан и Гарлата. Рамо до рамо, надвесени над леха с яркожълти цветя, главите им бавно се поклащаха нагоре-надолу, в ритъм, който само те чуваха.

Усмихнах се, мислейки за дара, който им готвех. Когато ги видях за последно, на път към Крепостта под покрова, бях просто опърпано момче, което едва се надява да преживее до следващия ден. Не очакваха да ме видят отново. Нито пък аз — да се завърна. Ускорих крачка, Риа също.

На двадесетина стъпки от порутената стена двете глави се надигнаха едновременно, като диви зайци на поляна. Т‘еилеан пръв се изправи на крака. Подаде едра, набръчкана длан на Гарлата, но тя му махна да не й пречи и сама стана. Наблюдаваха ни, докато приближавахме. Т‘еилеан поглаждаше чорлавите си мустаци, а Гарлата заслони очи с длан. Престъпих през стената, последван от Риа. Въпреки че Арфата ми тежеше, се изправих, доколкото можах.

Бръчките на Гарлата се наредиха в нежна усмивка.

— Ти се върна.

— Да — отвърнах аз и се обърнах така, че да видят Арфата. — И ви нося нещо.

Т‘еилеан се понамръщи.

— Тоест, водиш някого.

Риа пристъпи напред. Очите й светнаха, когато видя двамата възрастни градинари пред скромната им къщурка и тя им кимна, без да чака да я представя.

— Аз съм Риа.

— А аз — Т‘еилеан. А това е съпругата ми, Гарлата. Женени сме от шейсет и седем години.

Белокосата жена се опита да го изрита в пищяла и почти успя.

— Шейсет и осем, глупецо.

— Извинявай, патенце мое. Шейсет и осем. — Той се отдалечи на един разкрач от нея и добави: — Тя винаги е права, да знаете.

Гарлата изсумтя.

— Радвай се, че имаме гости, или ей сегичка те погвам с градинарската лопата.

Съпругът й хвърли поглед към лопатата, забучена в лехата, и размаха помирително ръце.

— Отново си права. Ако никой не ни посещаваше, за да ме закриля, едва ли бих оцелял досега.

Риа се сдържа да не прихне.

Изражението на Гарлата стана по-милостиво и тя посегна към ръката на Т‘еилеан. Постояха малко така, сиви като камъните на колибката си. Край тях тихо трепкаха листа, сякаш отдаваха почит на ръцете, грижили се за тях толкова години.

— Напомняте ми на две дървета — отбеляза Риа, — които толкова дълго са споделяли една земя, че растат като едно, и корени, и клони.

Гарлата погледна другаря си с блеснали очи.

Реших да опитам отново.

— И като споменахме растеж, това е…

— Да! — възкликна старецът. — Твоята приятелка Риа. — Обърна се към нея. — Добре си ни дошла, както всяка сутрин ни е добре дошла зората.

Гарлата ме подръпна за ръкава.

— Ами приятелчето ти, което дойде с теб първия път? Онова с нос като картоф?

— Шим е добре — отвърнах рязко. — А сега…

— Макар че носът му — прекъсна ме Риа, — стана още по-голям.

Гарлата повдигна вежда.

— Видя ми се пълен с изненади, този мъник.

Прокашлях се и подех драматично:

— А сега имам великолепна изненада и за двама ви.

Ала още преди да довърша, старицата отново се обърна към Риа.

— От Друма ли си? Сплела си премяната си както го правят дървесните елфи.

— Друма е домът ми, откакто се помня.

Гарлата се приведе по-ниско.

— Истина ли е онова, което чухме? Че най-рядкото от всички дървета, на чиито клони растат различни плодове, още расте там?

Риа засия.

— Истина е. Дървото шомора наистина е там. Може дори да се каже, че там е моята градина.

— Каква градина имаш само, дете. Каква градина само!

Недоволството ми растеше все повече. Тропнах с жезъла си.

— Имам дар за тази градина!

Сякаш нито един от старците не ме чуваше, те продължаваха да разпитват Риа за леса Друма. Тя им беше по-интересна от мен. А аз им носех нещо безценно!

Най-сетне Т‘еилеан посегна към един спираловиден плод, увиснал над главата му и внимателно го откъсна. На светлината на ниското слънце той излъчваше леко мораво сияние.

— Ларкон — с благоговение произнесе старецът. — Най-прекрасният дар на земята към нашето скромно обиталище. — Погледна ме, без да продума. — Помня, че вкусът му ти хареса.

„Най-после", казах си аз, но тъкмо посягах към плода, когато Т‘еилеан се обърна към Риа и й го предложи с думите:

— Затова съм сигурен, че приятелката ти ще му се наслади също толкова много.

Бузите ми пламтяха, докато тя поемаше плода. Преди обаче да кажа каквото и да било, той откъсна още един ларкон, този път за мен.

— Чест е за нас, че се завърна.

— Чест? — попитах с глас, изтънял от нерви и недоверие. Изкуших се да продължа, но си замълчах.

Т‘еилеан и Гарлата се спогледаха и накрая мъжът отново обърна глава към мен.

— Момчето ми, да те посрещнем като гост в дома си е най-голямата чест, която бихме могли да ти окажем. Това ти предложихме първия път, това ти предлагаме и сега.

— Но сега, Т‘еилеан, аз нося Цъфтящата арфа.

— Да, да, това не ми убягна. — Ъгълчетата на устата му увиснаха и за пръв път дългите години живот сякаш си проличаха. — Скъпо мое момче, Цъфтящата арфа е най-чудотворното от всички Съкровища, благословена с магията на живота. Ала тук не посрещаме гостите по това, което носят на гърба си, а по това, което носят другаде.

Гатанки! От човек, когото смятах за приятел. Начумерих се и отметнах косата от очите си.

Преди да продължи, Т‘еилеан си пое дълбоко дъх.

— Като твои домакини ние ти дължим гостоприемството си. И прямотата си. Ако Арфата ти тежи, знай, че носиш далеч по-голямото бреме да излекуваш земите ни, преди да е твърде късно. От теб зависи толкова много, мое момче. Едва ли имаш време да посещаваш прости хорица като нас.

Стиснах зъби.

— Прости ми, но се опитвам да съм честен.

— Почакай, Мерлин — повика ме Риа.

Каза и друго, но не го чух, защото вече прекрачвах каменната стена. Тръгнах сам през полето, а струните на Арфата подрънкваха по гърба ми.

3 Топъл вятър

Прекарах нощта свит в една долчинка край някакво поточе. Одеяло ми бяха само звездите, а възглавница — влажните тръстики. Можех да докосна с ръка водата, шуртяща над мъхестите камъни, както и Цъфтящата арфа и жезъла си, положени сред папура.

Усещах, че трябва да съм доволен, задето съм сам, свободен от това, което светът наричаше „приятели“, но когато съживих този поток с музиката на Арфата, не усетих радост — нито докато гледах как мъхът и зеленината се разстилат наоколо му, нито дори когато забелязах в нощното небе Пегас, въпреки че бе любимото ми съзвездие, още откакто майка ми го показа за пръв път.

Спах неспокойно и за разлика от много други нощи, в сънищата си не яздех крилатия кон. Озовах се в различен сън. Седях на кървавочервен камък, а срещу мен вървеше майка ми. Очите ми бяха здрави. Отново виждах. Виждах наистина! В златната й коса се заплитаха слънчеви отблясъци, а в сините й очи играеше друга светлина. В ръка държеше елхова вейка.

Тогава с ужас осъзнах, че предните ми зъби растат. Все повече и повече, и се закривяват като бивни на глиган. Върховете им се насочваха право към очите ми! Паникьосах се, изкрещях. Майка ми дотича, ала твърде късно, за да ми помогне. Прострях ръце пред лицето си, опитвайки се да изтръгна бивните. Не можех да ги спра.

Бавно и безмилостно върховете им достигнаха очите ми. Моите ми очи! Усетих как се забиват в тях и изпищях от болка.

Отново бях сляп, напълно сляп.

Събудих се.

До мен плискаше потокът, отгоре се носеше Пегас. Вдигнах глава от тръстиката. Това бе просто сън. Тогава защо сърцето ми още блъскаше? Предпазливо докоснах бузите си, белязани от огъня, отнел ми зрението. Боляха ме ужасно от пресните драскотини, които им бях нанесъл, ала сърцето ме болеше още повече. Сам си бях причинил всичко това, огънят бе мое творение! Достатъчно лошо беше, че бях загубил истинския си взор, а още по-лошо — че го бях сторил сам. За пръв път от месеци насам се запитах дали другото момче, Динатий, бе оцеляло. Още чувах как крещи в агония, как скимти от страх.

Зарових лице в тръстиката и заридах, сълзите ми се лееха като потока. След време се поуспокоих, но ми се стори, че плачът продължава, някъде оттатък плисъка на водата. Вдигнах глава и се вслушах.

Ридания, прекъсвани от пресекливи стонове. Подсуших с ръкав мокрите си ожулени бузи и се промъкнах по-близо до потока. Макар че беше тъмно, вторият ми взор успя да проследи течението в далечината. Не успях да открия източника на сърцераздирателните звуци. Може би просто споменът отекваше в собствената ми глава.

Приведох се над бързоструйния извор и затършувах сред тръстиките. Коляното ми се плъзна надолу по калния бряг, почти докосвайки водата. Търсех, ала не откривах нищо. Плачът обаче все така се чуваше някъде съвсем отблизо, почти от потока.

От потока. Това е! Но как бе възможно?

Понечих да потопя лявата си ръка, но се спрях. Между раменете ми пулсираше старата болка. Дали не бе някаква илюзия? Една от скритите опасности на Финкайра, като духовете-двойници, които приемаха формата на нещо красиво, за да те привлекат до себе си. Риа щеше да знае… само че тя вече не ме придружаваше, с огорчение си припомних аз.

Стенанието отново се усили. Тъмната повърхност на потока мътно отразяваше звездите — сякаш бях коленичил пред река от кристали. Прехапал устна, аз протегнах ръка и по кожата ми премина леденостудена вълна. Почти залитнах от шока, след което пръстите ми докоснаха нещо. Нещо гладко. Обло. По-меко от камък. Няколко мига се опитвах да хвана по-здраво хлъзгавия предмет и накрая го извадих от водата. Беше мях, не по-голям от юмрука ми, от някакъв здрав мехур. Кожената му тапа бе здраво запечатана с восък. Той лъщеше, издут до краен предел.

Щом го стиснах, силен писък прониза ушите ми. Последваха ридания, изпълнени с тъга. Със заострената основа на жезъла си малко по малко отлепих восъка, който падаше бавно, сякаш с нежелание. След това махнах запушалката, а по бузите ми премина силен порив. Бе топъл и успокояващ, миришеше слабо на канела. Мехът се спихваше, а той ме обливаше като дъх.

— Благодаря ти, човече, благодаря ти — чу се иззад мен крехък гласец.

Пуснах меха и се завъртях, но между мен и далечните звезди нямаше нищо.

— Или по-скоро — отново зашептя гласът, — благодаря ти, Емрис Мерлин.

Дъхът ми секна.

— Ти знаеш имената ми?

— О, да — нехайно продължи гласът, — „Мерлин“ ми харесва много повече от вехтото „Емрис“.

Посегнах нагоре и слепешката размахах ръце.

— Откъде знаеш всичко това? Кой си ти? Къде си?

Във въздуха пред мен се разнесе тих смях, повече дъх, отколкото глас.

— Аз съм Аила, вишлааилагон. — Отново се засмя. — Но повечето хора ме наричат сестра на вятъра.

— Аила — повторих. — Сестра на вятъра. — Отново посегнах към небето и този път пръстите ми преминаха през топло въздушно течение. — Сега ми кажи откъде знаеш толкова много.

Канеленото ухание се усили. Около мен бавно повя още топъл въздух и раздвижи кранчетата на туниката ми. Сякаш кротък вихър ме бе прегърнал.

— Знам всичко, което знае и въздухът, Емрис Мерлин. Пътувам бързо и надалеч, никога не спя и никога не спирам.

Невидимото наметало на Аила бавно се въртеше около мен.

— Това правят сестрите на вятъра, Емрис Мерлин. — Тя поспря и изхлипа. — Освен ако не бъдат пленени, както стана с мен.

— Кой би сторил това?

— Някой злодей, Емрис Мерлин.

Топлият повей ме изостави и внезапно ми стана студено.

— Разкажи ми.

— Някой злодей, ооо, да — полуизрече, полуиздиша създанието от брега, където доскоро се опитвах да спя. — Има много имена, но най-известното е Домну.

Потреперих, но не от студ.

— Познавам Домну, а също и коварството й, но не бих я нарекъл точно зла.

— Със сигурност не е добра, Емрис Мерлин.

— Не е нито едното, нито другото. Тя просто е. Почти като ориста.

— Като Тъмната орис. — Аила повя през струните на Арфата и те дръннаха лекичко. — Тя е едно от малкото създания, достатъчно стари и могъщи, за да пленят вятъра. Не знам защо го стори, Емрис Мерлин, знам само, че ме затвори в онзи мях и ме изхвърли.

— Съжалявам.

Топъл въздух погали бузата ми.

— Ако не ми беше помогнал, Емрис Мерлин, сигурно щях да загина.

— Вятърът може ли да умре? — прошепнах аз.

— О, да, Емрис Мерлин, може. — Тя отново погали бузата ми. — Също като хората, вятърът може да умре от самота.

— Сега не си сама.

— Нито пък ти, Емрис Мерлин. Нито пък ти.

4 Съкровища

Вълнението, че свиря на Арфата — която не бях изпитвал, откакто напуснах Мрачните хълмове, — отново ме овладя. И наистина, докато крачех по обширните плата на Покварените земи, земята сякаш се оживяваше още преди да засвиря. И най-сухите треви се превиваха пред мен, и най-безжизнените листа се надигаха от земята, извиваха се и танцуваха в краката ми… защото Аила ме следваше. Нежният й ветрец подухваше по ръцете ми и дочувах смеха й всеки път, щом подръпнех струните.

Въпреки това стъпките ми често натежаваха. Натъкнех ли се на някоя каменна колиба или горичка от овошки, аз се подпирах на жезъла си и се мръщех, спомняйки си срещата с Т‘еилеан и Гарлата. Щеше ми се никога да не ми бе хрумвало да ги посетя. Освен това, винаги щом обърнех глава към сенчестите ридове на изток, ме глождеше чувството, че греша, като не се връщам да довърша работата си там. Само че… просто не се чувствах готов. Още не. Нека Риа и останалите се потревожат още малко.

Зачервен от гняв, отново засвирих. За моя изненада рехавата растителност под ботушите ми не се превърна в тучни зелени стръкове. Вместо това над цялата ливада притъмня, сякаш я засенчваше облак. Объркан, вдигнах глава. Небето беше чисто.

Нетърпеливо опънах отново струните, но тревите само се вцепениха и потъмняха. Намръщих се на инструмента. Какво ставаше?

— Гневен си, Емрис Мерлин.

— Откъде знаеш?

— Аз нищо не знам — рече ми Аила, — ала усещам неспирно. Усещам гнева ти.

Ускорих крачка, нетърпелив да оставя ливадата зад себе си. Черната трева ме бодеше през обувките като шипове.

— Защо си толкова гневен, Емрис Мерлин?

Подминах опустошената морава и спрях. Поех си дълбоко дъх и бавно издишах.

— Не знам.

Аила отново ме обгърна и ароматът на канела изпълни ноздрите ми.

— Може би защото някой ти липсва?

Стиснах жезъла си.

— Никой не ми липсва.

— Дори майка ти?

Коленете ми почти се подгънаха, но не отвърнах. Сестрата на вятъра продължи да се вие около мен.

— Никога не съм я срещала, Емрис Мерлин, но познавам мнозина, които я познават. Била е добър приятел.

Примигнах от влагата в очите ми.

— Да. Беше ми добър приятел. Може би единственият.

— Разкажи ми, ако желаеш. Искам да чуя.

Влачейки жезъла по сухата трева с цвят на ръжда, аз отново тръгнах.

— Обичаше нощното небе, с всичките му звезди, блянове и мистерии. Обичаше разкази за древни места като Олимп и острова на Аполон, Делос. Обичаше всички зелени растения и всички летящи, бягащи и плуващи създания. И мен.

Макар да се въртеше по-бавно, Аила ми се струваше по-близо от всякога. Ветровете й ме обгръщаха.

— Права си — признах аз. — Наистина ми липсва. Повече, отколкото някога съм вярвал, че е възможно. — Поех си дъх на пресекулки. — Само ако можех отново да бъда с нея, Аила! Дори само за час!

— Разбирам. Дааааа, наистина.

Хрумна ми, че въпреки безплътната си форма Аила споделя някои качества с майка ми. Бе топла и грижовна и не се мъчеше да ми дава съвети на всяка крачка.

Недалеч зърнах няколко ниски храста със синкава кора и широки листа. От Риа знаех, че са ядливи. Оставих Арфата и жезъла си и тръгнах към тях, издърпах един корен и пред мен се разкри дебела грудка. Почистих я с туниката си и задъвках тръпчивото растение.

— Бих ли могъл някак да споделя това с теб? — попитах Аила. — Не знам с какво се храниш, но каквото и да е, ще се опитам да ти го намеря.

Аила поразклати едрите листа.

— Храня се само с далечните ухания на земи, които още не познавам. Създадена съм, за да скитам. — Тя леко разроши косата ми. — А сега, боя се, е време да се разделим.

Спрях да дъвча.

— Да се разделим? Защо?

Гласецът прошепна в ухото ми:

— Защото съм вятър, Емрис, и трябва да летя. Непрестанно нагоре, непрестанно напред, такава съм си аз. Имам много още да видя, във Финкайра и в други светове. — За миг Аила като че ли се поспря над Арфата. — Ти също трябва да отлетиш. Имаш още работа в Мрачните хълмове.

Намръщих се.

— И ти ли, Аила? Мислех, че поне ти няма да ми казваш какво да правя.

— Не ти казвам какво да правиш, Емрис Мерлин. Казвам ти само, че ветровете носят вести за тревожни събития и зло в Мрачните хълмове. Съюзниците на Рита Гаур отново се надигат. От ден на ден стават все по-дръзки. Не след дълго таласъмите ще излязат от пещерите си, а с тях и духовете-двойници. След това ще е твърде късно да изцелиш земите.

Стомахът ми се сви на топка, спомних си предупреждението на Каирпре. „Трябва да излекуваме Мрачните хълмове, преди да се завърне Рита Гаур, иначе ще загубим единствената си възможност. Помни, ако не изпълниш делото си, никога няма да ти простим.“

Огледах ридовете на хоризонта, около които бавно се влачеха облачни сенки.

— Ако това е истина, трябва незабавно да се върна. Няма ли да дойдеш с мен? За да попътуваме още малко?

— Бях до теб, Емрис Мерлин, по-дълго, отколкото някога съм била с някой безкрил. — Усетих дъха й на врата си. — И сега отлитам.

Натъжен, аз хвърлих грудката на земята.

— Чувал съм, че някога финкаирците са имали криле. Ще ми се никога да не ги бяха губили. Тогава и аз бих имал и щях да мога да полетя с теб.

Лека вихрушка обгърна раменете си.

— Ах, Емрис Мерлин, значи знаеш? Имахте криле и ги изгубихте. Каква трагедия бе това! Макар че са забравили, мнозина финкаирци още усещат болката между плешките си.

Протегнах сковано ръце и, разбира се, старата болка се обади.

— Аила, знаеш ли как се е случило? Дори Каирпре, който знае толкова истории, не можа да ми обясни как финкаирците са загубили крилете си. Веднъж каза, че би дал половината си библиотека, за да узнае.

Топлият вятър бавно се завъртя около мен.

— Знам как е станало, Емрис Мерлин. Може би някой ден ще ти разкажа, но не сега.

— Наистина ли си отиваш? С мен винаги става така, намеря ли нещо, губя го.

— Надявам се да ме намериш отново, Емрис Мерлин.

Ръкавите на туниката ми се развяха, а после вятърът спря, също тъй ненадейно.

Останах дълго там, докато накрая стомахът ми закъркори от глад. Пренебрегнах го. Когато се обади пак, се наведох да взема грудката и отхапах, мислейки си за Аила, сестрата на вятъра. Когато я изядох, най-сетне потеглих — на изток, към Мрачните хълмове.

Покварените земи плавно се разливаха навсякъде около мен, а аз влачех крака, като на всяка крачка мачках крехките треви. В гърба ми подухваше лек ветрец, смекчавайки гнева на слънцето, но не бе онзи, който исках. Дори повече от компанията на Аила ми липсваше усещането за радост от делото ми, което тъкмо си бях върнал и загубил отново.

От време на време докосвах торбата си с билки, която ми бе дала майка ми точно преди да се сбогуваме във влажната стаичка в Каер Мирдин. Елън ми липсваше повече от всякога и знаех, че и аз й липсвам. Ако беше тук, тя нямаше да ме изостави като всички останали… само че я нямаше. Бе тъй далеч, че и най-далечният вятър не можеше да я достигне.

Когато златистото слънце заходи по-ниско в небето, наближих една рехава горичка. Макар че не виждах плодове по клоните на овошките, в сгъстяващия се сумрак бледо сияеха няколко бели цветчета. Долових познат аромат — цъфнали ябълки. Жадно вдъхнах уханния въздух, но той не ми върна усмивката. Може би ако засвирех и върнех земята към живота, радостта щеше да ме навести отново.

Взех инструмента в ръце, но се поколебах, спомняйки си странното преживяване на повяхналата поляна. Убедих сам себе си, че е било просто случайност и бавно подръпнах струните. Миг след това през дърветата и зелените поля наоколо сякаш премина ярката четка на художник. От клоните увиснаха ябълки и се наляха за секунди. Стволовете се удебелиха, корените се умножиха, а дърветата се устремиха към небето и гордо разпериха клони. Гордост изпълни гърдите ми — каквото и да се бе случило на онази поляна, явно вече не беше проблем.

Ненадейно някой извика — от едно от дърветата падна голо до кръста момче горе-долу на моята възраст и се приземи в един от напоителните канали под клоните. Чу се втори вик, а аз хукнах напред.

От канала изпълзя първо момчето, чиито коса и кожа бяха кафяви като почвата наоколо, а след него — мъж, който приличаше него, но бе по-плещест и по-възрастен. Познах го.

Никой от тях не ме забеляза и двамата застанаха в сянката на едно дърво. Мъжът изправи широкия си гръб и хвана момчето за раменете.

— Ранен ли си, сине?

Момчето потърка ребрата си.

— Не — усмихна се то. — Ставаш за възглавница.

Мъжът го изгледа развеселен.

— Не падаш често от дърветата.

— И те рядко ме изтръскват на земята! Виж, тате! Колко много ябълки!

Мъжът ахна и се втренчи в преобразените овошки с отворена уста. И на моето лице разцъфна усмивка. Тази реакция бях очаквал от Риа и останалите и именно нея щях да получа от майка си — тя обожаваше и вида, и вкуса на пресните ябълки.

— Чудо, сине! Дар от великия Дагда.

Тогава излязох от сенките.

— Не, Хон. Дар от мен.

Мъжът се стресна, като погледна първо мен, а после — съживеното дърво.

— Ето го — обърна се той към сина си. — Момъка, за когото ти разказах.

Момчето се ококори.

— Онзи, който победи злия крал? И носи името на ястреб?

— Мерлин — обявих и леко тупнах хлапето по рамото. — Баща ти ми помогна, когато най-много се нуждаех от това.

Хон прокара ръка през сплъстената си от пръст коса.

— Благословен да си, момко. Докато не чух, че си успял, няколко пъти те оплаках. Сигурен бях, че си загинал.

Подпрях се на жезъла си и се усмихнах.

— И с право. Без ножа, който ми подари, наистина щях да загина няколко пъти.

Хон ме огледа, търкайки брадичката си. Носеше само чифт широки кафяви панталони и въпреки мазолите и белезите, ръцете му изглеждаха силни като коренища на старо дърво.

— Радвам се, че старата кама се е оказала полезна, момко. Къде е сега?

— Някъде из руините на Крепостта под покрова. Не успях да убия гулиант с нея, но те са безсмъртни. Все пак успя да ми спечели няколко безценни секунди.

— Радвам се. — Погледът му премина върху магическия ми инструмент. — Виждам, че си открил Цъфтящата арфа. — Побутна сина си. — Ето, моето момче, наистина е било чудо! Никой смъртен, дори този млад ястреб пред нас, не би могъл да стори това. Била е Арфата, не момчето.

Трепнах и понечих да кажа нещо, но Хон продължи.

— За мен, синко, всички Съкровища на Финкайра са чудотворни, създадени от самия Дагда. — Тихо, почти с благоговение, той добави: — Има дори един плуг, едно от Седемте мъдри сечива, който може сам да оре полето. Наистина! И всяко поле, което докосне, ще даде съвършената реколта, нито твърде много, нито твърде малко.

Момчето поклати глава, изумено, после махна към похабения дървен плуг до канала и се засмя.

— Явно не е като този, татко! Само като те гледам как го влачиш, гърбът ме заболява.

Хон засия.

— Не колкото моят, когато паднеш отгоре ми от някое дърво.

Двамата отново се засмяха, Хон обгърна раменете на момчето с яката си ръка и се обърна към мен с грейнало от гордост лице.

— Истината е, че и аз си имам съкровище — ей тоз млад приятел. Той ми е по-ценен от цял океан чудеса.

Преглътнах и погладих с палец кожената торба на майка ми. Въпреки силния аромат на зрели ябълки още подушвах билките в нея.

— А ако някога загубиш това твое съкровище, Хон, този приятел, какво би сторил?

Лицето му се вкамени.

— Бих сторил всичко по силите си, за да си го върна.

— Дори това да значи, че ще оставиш работата си недовършена?

— Няма работа, по-важна от това.

Кимнах мрачно. Няма работа, по-важна от това.

Прекрачих канала и закрачих напред, а на границата на овощната градина застанах с лице към Мрачните хълмове. Облени от залеза, те светеха като въглени. Източената тясна сянка на жезъла ми сякаш сочеше право към нащърбеното възвишение, където бях изоставил задачата си.

Бавно се обърнах на север. Не след дълго щях да се върна към задачата си и да съживя всяко стръкче, което намеря. Ала първо трябваше да свърша нещо друго. Отново да намеря майка си. Също като Хон, аз щях да опитам всичко по силите си, за да успея.

5 Шутът

Късно на следващия ден, докато из тревите на Покварените земи проблясваха нишки златиста следобедна светлина, аз стоях на върха на едно възвишение. Долу се виждаха няколко кирпичени къщурки, подредени в кръг, а сламените им покриви сияеха като равнината наоколо им. Дълги дървени летви свързваха стените им, така че приличаха на деца, хванати за ръце. Ароматът на печено зърно погъделичка носа ми.

У мен се надигна очакване и страх от това, което ме очакваше. Това бе Каер Неитан, градът на бардовете. Знаех, че поетът Каирпре е обещал да се върне тук след Великия съвет, за да помогне на селището, тъй жестоко поразено от Стангмар. Знаех също, че ако има човек, който може да ми помогне да намеря майка си, това е именно Каирпре.

Нямаше да е доволен, че ме вижда пак толкова скоро, но той познаваше Сапфирооката Елън, чиито учител бе бил някога. Вярвах, че и той копнее за завръщането й. Не ми ли беше казал, че от нея е научил повече за лечителството, отколкото тя — от него? Може би знаеше някакъв начин да я преведе през завесата от мъгла край острова. Когато най-сетне бяхме отново заедно, щях да довърша работата си с радост.

Спуснах се по склона, а жезълът ми почукваше по земята в ритъм с Арфата, която пък ме потупваше по гърба. Заслушан в усилващата се глъчка от градчето, не можех да не си спомня зловещата тишина, която ме бе посрещнала при първото ми посещение. Посвоему тя бе по-силна от вилнееща буря.

Градът на бардовете рядко бе познавал тишината. Никое поселище във Финкайра не можеше да се похвали с история, по-богата на песни и предания, през вековете той е бил дом на най-вдъхновените разказвачи и певци по тези земи, както и тяхно първо поле за изява. Дори Каирпре, за чиято репутация бях разбрал от други, бе роден в една от тези къщурки.

Докато приближавах портите, все повече и повече хора излизаха от домовете си. Облечени в бели туники, те изпъкваха рязко на фона на сухата напластена пръст по стените, потъмнелите летви между къщите и празните сандъчета за цветя по первазите. Посегнах към Арфата, изкушен да напълня тези саксии с нещо повече от сенки, но се спрях — реших да изчакам, докато вляза в градчето.

Изникваха все повече хора, съвсем различни по възраст, височина и цвят на кожата и косата. Наред с белите туники обаче споделяха и още нещо — до един изглеждаха разколебани, несигурни. Вместо да се съберат на площада между къщите, те стояха по краищата му. Неколцина крачеха неспокойно пред праговете си, но повечето седяха на пътечките, обграждащи площада. Сякаш се бяха събрали по конкретна причина, но не можех да се отърся от усещането, че го правят неохотно.

В този миг насред площада пристъпи висок, мършав мъж с кафяво наметало над туниката. На главата си носеше странна триъгълна шапка, килната по пиянски. От периферията й висяха десетки малки метални топчета. Той заразмахва дългите си ръце, заплющя с ръкави и започна да ломоти нещо, което не можех да разбера.

Ненадейно се сетих защо къщите са подредени в кръг. Целият град беше театър! Бях пристигнал точно преди едно от изпълненията.

Стигнах до портите и спрях. За разлика от първото ми посещение, този път не ме посрещна пазач, насочил копие към гърдите ми. Вместо това ме поздрави прясно издълбана табела с надпис „Каер Неитан, градът на бардовете, добре дошли на всички, идещи с мир“. Отдолу разпознах един от куплетите на Каирпре: „Тук винаги песен лети, а истории отварят незнайни врати. “

Още щом пристъпих в града, от една от летвите скочи мършав чорлав мъж. Над очите му надвисваха рошави вежди, гъсти като бодлив храст. Изчаках го, подпрян на жезъла си.

— Здравей, Каирпре.

— Мерлин — прошепна той и разпери длани, сякаш щеше да плесне радостно с ръце. После погледна през рамо към мъжа, който рецитираше нещо, и промени решението си. — Радвам се да те видя, момчето ми.

Кимнах. Явно беше решил, че работата ми в Мрачните хълмове е приключена. Нямаше да е лесно да му кажа истината.

Каирпре отново погледна към мъжа на сцената и сериозните, почти скръбни лица на зрителите.

— Съжалявам само, че не дойде за по-радостно представление.

— О, няма нищо — прошепнах в отговор. — Изглежда този човек има дарба да разчувства така хората. Какво рецитира? Някаква трагична поема ли?

Веждите на Каирпре се качиха чак до косите му.

— Уви, не. — Той тръсна глава. — Горкият човек се опитва да бъде смешен.

— Смешен?

— Точно така.

Точно тогава се разнесе гръмко дрънчене и тракане. Изпълнителят бясно клатеше глава и мяташе шапката си във въздуха. Врявата идваше от топчетата. Звънчета! Разбира се. За да се смеят хората. Жалко, че звучаха по-скоро като звънтящи мечове.

Наблюдавах мъжа известно време. Ръцете му висяха немощно, беше прегърбен, а цялото му лице — челото, устата и дори очите, — като че ли се мръщеше. Ефектът се усилваше от провисналата кожа на врата му.

Ненадейно той се загърна с тежкото си наметало, сякаш готов да произнесе реч, и бавно и скръбно запя. В гласа му обаче имаше повече ридания, отколкото мелодия, а щом си поемеше дъх, сякаш хълцаше. Аз, Каирпре и останалите жители на града потръпнахме. Макар че се опитваше да бъде смешен, песента на барда звучеше като погребален напев.

Той продължи да вие, а аз се обърнах към Каирпре.

— Не знае ли как звучи? През живота си не съм чувал по-малко смешен човек.

Поетът въздъхна дълбоко.

— Мисля, че знае, но все пак продължава да опитва. Казва се Бъмбълви. Още от дете, когато плашеше птиците с пеенето си, мечтаеше да стане шут. Не просто шегаджия, а истински шут, който владее изкуството да облича мъдростта в хумор. Нарича се Бъмбълви Веселяка.

— „Бъмбълви Мъчителя“ ще му приляга повече.

— Знам, знам. И дървото се протяга към небето, ала не може да го стигне.

Междувременно гражданите изглеждаха също толкова унили, колкото Бъмбълви. Мнозина подпираха главите си в шепи, всички се мръщеха. Едно момиченце се отскубна от ръцете на майка си и се затича към дома си с развети черни коси. От изражението на жената личеше, че завижда на дъщеря си.

Обърнах се към Каирпре, който също се въсеше.

— Защо го слушат въобще?

— Един от, хм, хумористичните му рецитали, както ги нарича той, може да ти развали апетита за цял ден, само че и той като всеки друг жител на града има правото на едно изпълнение на рождения си ден. — Каирпре поклати глава. — Останалите са длъжни да слушат, дори тези като мен, които не живеят тук, но са имали нещастието да наминат точно днес.

Той махна с ръка към кръга, вече без да шепне.

— Спомням си всички наистина паметни изпълнения, състояли се на този площад. „Чук в нощта.“ „Съдът на илюзиите.“ „Обетът на Герейнт.“

Той се завъртя и посочи към една от по-малките къщурки.

— Поетесата Пуил, чиято тъжна усмивка е вдъхновила много томове поезия, написа първото си стихотворение в онази къща. — После той ми посочи една ниска къща с дървена веранда. — Там пък е роден Лаон Куция. Да не забравяме и Банджа, Жусива Жизнерадостната, Зифиан. Всички наричаха този град свой дом. И те, и още мнозина легендарни бардове.

Отново се взрях в Бъмбълви, който ломотеше и махаше с ръце.

— Този там ще стане шут само насън.

Каирпре мрачно кимна.

— Всички си имаме свои блянове, но малцина биха мечтали за нещо, толкова чуждо на естествените им наклонности! Едно време Бъмбълви е можел да бъде спасен с едно от Съкровищата на Финкайра — рогът, познат като Повелителя на бляновете. Помисли, Мерлин. Призователят, ако го надуе някой изключително мъдър човек, можеше да сбъдне най-съкровената мечта на всекиго, дори да е толкова недостижима, колкото тази на Бъмбълви. Затова толкова често го наричаха Рогът на Добрите вести.

По челото на Каирпре плъзнаха бръчки, по-дълбоки от белезите ми. Знаех, че си припомня прокобата на Рита Гаур, след която Повелителят на бляновете започнал да носи само зло. В това градче например се сбъднал най-лошият кошмар на всеки поет, бард или музикант — гласовете на хората замлъкнали напълно, самите им души били лишени от инструмента си. Затова при последното ми посещение Градът на бардовете бе тих като гробница. Изражението на Каирпре показваше, че макар след падането на Крепостта под покрова проклятието се бе вдигнало, споменът все още е жив.

Камбанките по шапката на Бъмбълви отново задрънчаха, по-силно отпреди. Ако не държах жезъла си в ръце, щях да си запуша ушите. Побутнах Каирпре и попитах:

— Защо ти не изпробваш върху него Повелителя на бляновете?

— Не бих могъл.

— Защо?

— Първо, момчето ми, не бих се опитал да взема каквото и да било — особено едно от Съкровищата — от пещерата на Великата Елуса. Ще оставя това на някой много по-смел. Или по-глупав. Това обаче не е основната причина. Истината е, че не съм достатъчно мъдър, за да го използвам.

Аз премигнах изненадано.

— Не си достатъчно мъдър ли? Та поетът Каирпре навсякъде е прочут като…

— Като стихоплетец, любител на цитатите и глупец-идеалист — довърши той. — Нека сме наясно — нищо не ми е ясно. Но поне имам достатъчно мъдрост, за да прозра следното — знам твърде малко.

— Това е абсурд, виждал съм библиотеката ти. Имаш толкова много книги! Не ми казвай, че не знаеш нищо.

— Не съм казал, че не знам нищо, момчето ми. Казах, че не знам достатъчно. Има разлика. А да смятам, че мога да командвам легендарния Повелител на бляновете — това би била върховна надменност.

— Надменност ли?

— Да. Арогантност. Прекомерна горделивост. Недостатък, довел до падението на мнозина велики люде. — Той отново зашепна: — Включително на дядо ти, както чувам.

Застинах.

— Искаш да кажеш… Туата?

— Да, Туата. Най-могъщия вълшебник в историята на Финкайра. Единственият смъртен, на когото му е било позволено да премине в Отвъдния свят, за да се съветва с Дагда, а после да се завърне. Дори той е бил горделив и това го убило.

Внезапно Цъфтящата арфа ми се стори по-тежка и презрамката й се впи във врата ми.

— Как е умрял?

Каирпре се приведе по-близо към мен.

— Не знам подробности, никой не знае. Знам само, че надценил собствените си сили и подценил най-страховития слуга на Рита Гаур, едноокия людоед Балор.

Той тръсна глава и повдигна рамене.

— Но да говорим за по-приятни неща! Кажи ми за Арфата, моето момче. Бързо си се справил с Мрачните хълмове, ако вече си в равнината.

Смутено пристъпих от крак на крак и потърках нервно върха на жезъла си. Пръстите ми опипаха браздите в дървото, ароматът на ела изпълни въздуха и ми напомни за жената, чиито билкови аромати изпълваха детството ми. Време беше да кажа на Каирпре какво искам да сторя — и какво съм оставил недовършено.

Поех си дълбоко дъх и обявих:

— Не съм довършил работата си в хълмовете.

Той ахна.

— Не си ли? Беди ли срещна? Воини-таласъми?

Поклатих глава.

— Бедите са мое дело.

Дълбоките му очи се взряха в мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Че открих нещо по-важно от задачата си. — Застанах лице в лице с поета. — Искам да намеря майка си. Да я доведа във Финкайра.

По лицето му премина гняв.

— И ще ни изложиш на опасност заради това?

На гърлото ми заседна буца.

— Каирпре, моля те. Ще довърша делото си. Обещавам! Но искам да я видя отново и то скоро. Толкова много ли искам?

— Да! Излагаш на опасност всички създания по тези земи!

Опитах се да преглътна.

— Елън пожертва всичко заради мен, Каирпре! Обичала е живота си тук до дъното на душата си, но го е напуснала, за да ме закриля. В Гуинед бях единственият й другар. Единственият й приятел — макар да не сторих почти нищо, за да го заслужа.

Направих пауза, замислен за тъжните й песни, за лековитите й ръце, за чудно сините й очи.

— Имахме си проблеми, повярвай ми, но бяхме много по-близки, отколкото си давахме сметка. И един ден аз просто я оставих сама. Зарязах я. Сигурно е толкова нещастна в онази каменна килийка. Може да е болна, да е в беда! Искам да я доведа заради себе си, но и заради нея.

Изражението на Каирпре стана по-благо и той постави длан на рамото ми.

— Слушай, Мерлин. Разбирам те, самият аз толкова пъти съм искал да видя Елън отново! Но дори да забравим за Мрачните хълмове, да доведеш някого от света оттатък мъглите е невъзможен риск.

— Сигурен ли си? Морето два пъти се смили над мен.

— Проблемът не е в морето, момчето ми, макар и то да е достатъчно опасно само по себе си. Финкайра има свои собствени пътища и съществува в собствен ритъм. Смъртните могат само да гадаят какви са те, дори самият Дагда не смее да предскаже кой ще успее да премине през воала от мъгли и кой — не.

— Не го вярвам.

Погледът му стана суров.

— Всеки новодошъл би предизвикал беди и за себе си, и за останалите от острова. — Каирпре затвори очи, замислен. — Това, което може би не разбираш е, че всяко живо същество, стигнало дотук — дори най-малката пеперуда, — може катастрофално да промени равновесието на живота ни.

— Говориш като Домну — казах аз с лека насмешка. — Твърдиш, че мога да унищожа цяла Финкайра!

Той обърна глава към портата на града — златистата светлина на залеза вече се бе отдръпнала от нея, а отвън бяха Мрачните хълмове, които се гънеха като вълни в разбунено море.

— Може и точно това да се случи. Особено ако не довършиш започнатото.

— Няма ли да ми помогнеш?

— Дори да знаех как, нямаше да ти помогна. Ти си просто момче, по-глупаво, отколкото си мислех.

Тропнах с жезъла.

— Имам силата да използвам Арфата, нали? Самият ти каза, че имам сърце на вълшебник. Е, може би имам силата да доведа майка ми!

Той стисна рамото ми толкова силно, че понечих да се отдръпна.

— Не казвай това дори на шега! Иска се много повече от сърце, за да си истински вълшебник. Нужен ти е дух, усет и опит. Нужно ти е познание — огромно познание за подредбата на космоса и за магическите изкуства. И най-вече, нужна ти е мъдростта да знаеш кога да използваш тези изкуства и кога — не. Един истински вълшебник използва силите си разумно, както стрелец използва стрелите си.

— Не говоря за стрели. Говоря за майка ми, Елън! — Изпънах гръб. — Ако няма да ми помогнеш, ще намеря друг начин.

Каирпре отново свъси чело.

— Истинският вълшебник се нуждае и от още нещо.

— Какво е то? — нетърпеливо попитах аз.

— Смирение. Слушай добре, моето момче! Забрави за тази лудост. Вземи Арфата и се върни към работата си. Нямаш представа какъв риск поемаш!

— Още много рискове ще поема, за да си я върна.

Той погледна към небето.

— Помогни ми, о, Дагда! — После пак наведе очи към мен и рече:

— Как да те накарам да разбереш? Има едно предание, старо колкото острова, според което най-мъдрата раковина от Брега на говорещите раковини може да те преведе през мъглите. Звучи простичко, ала нито един вълшебник в историята — нито дори Туата — не е посмял да опита. Това дава ли ти представа колко е опасно?

Ухилих се.

— Не. Но ми даде една идея.

— Мерлин, не! Не бива! Освен всички тези опасности има и друга. Опиташ ли толкова силна магия, ще разкриеш на Рита Гаур къде точно се намираш — и не само това. Щом се завърне, за да завладее този свят и други, той ще те погне. Помни ми думите.

Подръпнах една от струните на Арфата.

— Не се боя от него.

Каирпре повдигна гъстите си вежди.

— Започни да се боиш тогава. Надменността ти ще му гарантира най-сладкото отмъщение — да те превърне в един от слугите си, като баща ти.

Стомахът ми се сви като от удар.

— Казваш, че не съм по-добър от Стангмар?

— Казвам, че си също толкова уязвим. Ако Рита Гаур не те убие на мига, ще се опита да те пороби.

Точно тогава върху нас се спусна сянката на мъж. Извъртях се и видях Бъмбълви. Явно рециталът му бе приключил, ала ние, улисани в разговор, не го бяхме забелязали. Поклони се нескопосано и шапката му падна с дрънчене. Той си я взе и, все още прегърбен, попита Каирпре:

— Зле се представих, нали?

Каирпре още ме гледаше гневно и му махна с ръка.

— Не сега, говоря с момчето.

Той обърна увисналата си гуша към мен и повтори въпроса:

— Тогава ти ми кажи. Зле ли се представих?

Може би ако му отговорех, щеше да си тръгне. Намръщих се.

— Да, да. Зле беше.

Ала той не си тръгна. Само унило поклати глава и звънчетата пак задрънчаха.

— Значи не съм го изпълнил добре. Вярно е, вярно е, вярно е.

— Мерлин — проръмжа Каирпре. — Вслушай се в предупрежденията ми! Искам само да ти помогна.

Бузите ми пламнаха.

— Да ми помогнеш? Затова ли последния път се опита да ме разубедиш да отида в Крепостта под покрова? Затова ли не ми каза, че Стангмар е мой баща?

Поетът направи гримаса.

— Не ти казах, защото мислех, че ужасната истина може непоправимо да те нарани, да те кара да се съмняваш в себе си, дори да се мразиш. Може би сгреших, както когато помислих, че не можеш да унищожиш замъка. За това обаче не греша! Върни се в Мрачните хълмове.

Погледнах към портите на градчето, които тъмнееха като надгробни камъни.

— Първо ще отида на Брега на говорещите раковини.

Преди Каирпре да успее да ми отговори, Бъмбълви се прокашля и гушата му се разклати. После той драматично се загърна в наметалото си.

— Идвам с теб.

— Какво? — възкликнах аз. — Не искам да идваш!

— Вярно е, вярно е, вярно е. Ала все пак ще дойда.

Тъмните очи на Каирпре проблеснаха.

— Ще съжалиш за избора си дори по-скоро, отколкото очаквах.

6 През мъглите

Подобно на горчивия вкус в устата дълго след като отхапеш от развален плод, Бъмбълви и досадните му звънчета останаха с мен. Нищо не можех да кажа или да направя, та да си тръгне. И въпреки че вървях колкото можех по-бързо, без дори да свиря на Арфата, не можех да избягам от присъствието му.

Той ме последва през портата на Каер Неитан, а Каирпре мълчаливо ни изпрати с поглед. Шутът вървя след мен през полята чак до късно през нощта, когато бивакувахме под една върба, а на следващия ден продължихме под палещото слънце, докато накрая спряхме пред могъщата, шумяща снага на Несекващата река.

През цялото време той се оплакваше от жегата, от камъчетата в обувките си и от тежкия живот на шута. Докато наближавахме реката, няколко пъти ме попита дали искам да ми каже прочутата гатанка за звънчетата си с обещанието, че тя ще ме ободри. Отвърнех ли, че не искам да му слушам нито гатанките, нито звънчетата, той просто се намусваше за малко, след което ме питаше същото.

— О, но това е великата ми неразгадаема гатанка! — възразяваше той. — Гатанка, пристойна за истински майстор. Не, не беше така. Проклятие, пак не ми се получи! Гатанка, достойна за истински майстор. Да, точно така. Това беше думата. — Той направи пауза и продължи, още по-унило отпреди: — Само нея знам. Поклатих глава, крачейки към Несекващата река. Наближихме стръмните й каменни брегове, под които клокочеха бързеи. Пръските се издигаха над главите ни и искряха с цветовете на дъгата. Шумът бе толкова силен, че за пръв път, откакто напуснахме Града на бардовете, не чувах звънчетата на Бъмбълви, нито молбите му да чуя гатанката.

Обърнах се към него, надвиквайки реката:

— Има още много път, чак до най-южния бряг. Пресичането няма за е лесно, връщай се.

Той умърлушено отвърна:

— Значи не ме искаш?

— Не!

Бъмбълви се начумери и гушата му увисна още повече.

— Разбира се, че не ме искаш, никой не ме иска. — Той се взря в мен за миг. — Аз обаче искам теб, момко-късметлия.

— Късметлия?! Каквото и да съм, не съм късметлия! Животът ми е низ от разочарования, загуба след загуба!

— Личи си — заяви Бъмбълви. — Точно затова ти трябва шут. — Лицето му доби печално изражение и той добави: — Трябвам ти, за да те разсмивам. — След малко спътникът ми се прокашля. — Между другото, казвал ли съм ти гатанката ми за звънчетата?

Изръмжах и замахнах към главата му. Той се наведе по-ниско от обикновено и жезълът се плъзна по наметалото му.

— Ти не си шут — извиках. — Ти си проклятие!

— Вярно е, вярно е, вярно е. — Бъмбълви въздъхна дълбоко.

— Изобщо не ставам за шут. За нищо не ставам. Един шут трябва да бъде само две неща — мъдър и забавен. Аз не съм нито едното, нито другото. — Една сълза се търкулна по бузата му. — Можеш ли да си представиш как се чувствам? Как ме боли, от палците до пръстите на краката? Съдбата ми е да съм шут, който натъжава всички. Включително себе си.

— Защо мен? — запротестирах аз. — Не можа ли да последваш някой друг?

— Разбира се — рече той, — но ти изглеждаш толкова… нещастен. По-нещастен от всеки друг, когото съм срещал. Ти ще си моето истинско изпитание като шут! Ако се науча да те разсмивам, ще мога да разсмея всекиго.

Простенах.

— Никога никого няма да разсмееш. Това е сигурно!

Той предизвикателно вирна брадичка и понечи пак да се загърне с апломб, само че се препъна в един камък и политна встрани. Шапката му падна и той едва не тупна в реката. Вдигна шапката и я намести здраво върху главата си, при това наопаки. Изсумтя и я обърна, но отново се спъна и се пльосна в калта, а после с мърморене се изправи, като се опита да обърше панталоните си с ръце, а след това — да избърше ръце в тях.

— Е, в такъв случай — обяви Бъмбълви, а звънчетата на главата му издрънчаха, — мога поне да те радвам с компанията си.

Извъртях очи и хвърлих поглед през рамо към Несекващата река. Може би ако се хвърлех в нея, тя щеше да ме отнесе надолу по течението, далеч от това безконечно изтезание, приело формата на жалкия човек пред мен. Изкушавах се, но знаех, че няма да го правя. Реката тук бе твърде бърза, а острите подводни скали със сигурност щяха да наранят и мен, и Арфата. Къде беше Риа, когато имах нужда от нея? Тя можеше да поговори с духа на реката и да укроти вълните. Спомних си как се разделихме и потръпнах. И все пак вината бе по-скоро нейна. Толкова беше самоуверена! Несъмнено й доставяше удоволствие да ме вижда смирен.

Подръпнах Арфата по-високо на рамото си. Казах си, че като мина през реката, поне ще се отърва от тези пресушени равнини, надвиснали над мен като пепеляво небе. Напомняха ми за недовършената ми работа. Спомних си, че на юг реката се разширява — там можеше да пресека. Оттам щях да продължа към Брега на говорещите раковини, със или без Бъмбълви.

С голямо разочарование установих, че ще продължа с него. Унилият шут ме последва, размахал дългите си ръкави, без да спира да дрънчи със звънчетата си. Минахме през няколко ревящи водопада, едно мочурище и поле от загладени камъни насред равнината, която реката наводняваше след по-силните дъждове.

Най-сетне стигнахме до плитчините под купчина огромни канари с форма на яйца и се запрепъвахме през реката. Студените води хапеха пищялите ми, а мекото дъно всмукваше обувките ми на всяка крачка. Сякаш самата река се опитваше да ме спре.

Излязохме на сушата и продължихме по западния бряг. Няколко часа се влачихме по просеки, обградени с високи, остри тръстики. Вдясно от нас към небето се протягаха клоните на леса Друма и обагряха земята в зелено чак до далечните Мъгливи възвишения. Пъстропери птички прехвърчаха от клон на клон — сигурен бях, че Риа знае имената на всяка от тях. През цялото време се стараех да не обръщам внимание на прегърбената фигура и камбанките на главата й.

Най-после забелязах редица вълнообразни дюни, а зад тях — стена от мъгли. Сърцето ми подскочи — дори ограничен от втория ми взор, останах поразен от ярките цветове. Златен пясък, тучнозелени лози, розови и морави раковини, жълти цветя.

Затъвайки в пясъка, аз се покатерих върху първата дюна, превалих я и най-сетне видях брега, а зад него — вълните. Беше отлив и под плътното покривало от мъгла по пясъка блестяха миди и раковини. Чувах ги как джвакат и съскат, а наоколо плискаха водни птици с дълги закривени човки. По скалите се крепяха хиляди ракообразни, по целия бряг лежаха огромни червени морски звезди, миди със спираловидни черупки и лъскави медузи. Между краката на птиците притичваха рачета.

Наведох се и взех шепа топъл, ситен пясък, който се процеди през пръстите ми. Беше същият, както в деня, когато за пръв път стъпих на острова. Тогава Финкайра ме посрещна и ми даде подслон — скри ме както от морето, така и от бурите в собствената ми глава.

Щипнах няколко зрънца пясък, а те се изтърколиха по показалеца ми и паднаха в дланта ми. Блещукаха ярко, почти като живи. Като собствената ми кожа, като самата Финкайра. Осъзнах, че съм започнал да се привързвам към нея. Колкото и нещастен да се чувствах тук, нещо ме теглеше към причудливите й земи, историята и обитателите й, въпреки начина, по който се отнасяха с мен понякога. Привличаше ме и нещо друго, но ми беше трудно да определя какво.

Както казваше майка ми, островът бе място помежду, където смъртни и безсмъртни създания можеха да живеят заедно. Невинаги в сговор, разбира се, ала с цялото многообразие и тайнственост и на двата свята. Отчасти Рай, отчасти Земя. Отчасти този свят, отчасти Отвъдния.

Стоях и попивах звуците и миризмите на финкаирския бряг. Може би някой ден бих се почувствал добре дошъл тук. Донякъде това вече беше така, във всеки случай повече, отколкото в селцето в Гуинед. Ако с мен бе един скъп човек, в сърцето ми Финкайра може би дори щеше да се превърне в дом. Ала сега този човек беше далеч — отвъд мъглите, отвъд обсипания с черни скали бряг на Гуинед.

Завъртях Арфата пред себе си и я взех в ръце. От пресъхналите равнини не я бях карал да пее. Какво още би могло да разцъфти в земя, тъй богата на живот?

Дръпнах една струна, най-тънката. Сякаш се строши ледена висулка. Докато тонът още вибрираше, от страната на дюната, която гледаше към морето, се показа едно-единствено червено цвете с формата на огромна камбана. Поклащаше се на соления бриз, а аз жадувах да го докосна, да усетя уханието му.

Само че нямах време за това. Оставих Арфата и жезъла си на пясъка и се обърнах, за да се уверя, че Бъмбълви няма да ги докосне. Той седеше на плажа и се мръщеше, а вълните миеха подутите му крака. Бе оставил до себе си триъгълната шапка със звънчетата, които поне засега мълчаха. Не беше далеч, но изглеждаше напълно увлечен от заниманието си.

Огледах плажа и в двете посоки. Вълните прииждаха и се отдръпваха, а по пясъка се търкаляха раковини с всякакви форми и размери. Размерите и красотата на брега отново ме поразиха, също както в деня, когато пристигнах. Още тогава една раковина ми прошепна нещо, ала не разбрах думите й. Дали днес не можех да открия още една? И бих ли я разбрал?

Тя бе някъде там, само че нямах представа как изглежда. Помнех само думите на Каирпре. „Има едно предание, старо колкото острова, според което най-мъдрата раковина от Брега на говорещите раковини може да те преведе през мъглите.“

Започнах търсенето с една раковина на точки току до жезъла ми. Плоски, кръгли, спираловидни — всички минаха през ръцете ми, но нито една не ми се струваше подходяща. Не знаех дори къде да търся! Почти чувах как Риа ми казва нещо безсмислено като „Вярвай в боровинките“. Абсурдно беше, разбира се, но знаех, че все в нещо трябва да вярвам. Щеше ми се само да зная какво е.

Може би в интелекта си? Да, точно така. Е, как би изглеждала най-мъдрата раковина? Впечатляващо, нали? Като властелин на брега, с размери, отговарящи на мъдростта й.

Бъмбълви извика — една вълна го беше заляла. Щом водата се отдръпна със съскане, от пясъка остана да стърчи спираловидна раковина, яркорозова на цвят, по-голяма от всички други. Беше точно зад Бъмбълви, но той като че ли не я забеляза. Дали не търсех точно нея? Докато се приближавах, злочестият шут се отърси от водата, мрънкайки под нос, и се отпусна назад. Лакътят му натисна раковината и тя се спука. Той изпищя и се претърколи настрани, стиснал ранената си ръка. Поклатих глава, осъзнал, че търсенето ми едва сега започва.

Най-мъдрата раковина…

Следвах извивките на брега в търсене на раковини, които да изглеждат подобаващо, но въпреки разнообразието от форми, цветове и структура, нито една не беше достатъчно впечатляваща. Малкото, които ми се сториха подходящи, бяха неми — чувах само безкрайната въздишка на океана.

След известно време стигнах до скалиста издатина в морето, чийто край се губеше от другата страна на мъглите. Докато се чудех дали да претършувам влажните камъни, едно оранжево раче притича през обувката ми, спря и вдигна очите, сякаш ме разглеждаше. После продължи към камъните.

Почувствах се привлечен от дребната твар, която скиташе сама по брега, също като мен и без да се замислям, я последвах върху издатината. Обгърна ме мъгла, но аз продължих, като внимавах да не се подхлъзна. Макар че рачето беше изчезнало, скоро видях друга спираловидна раковина, легнала върху плосък зеленясал камък. Още по-голяма от онази, която Бъмбълви унищожи, тази бе почти колкото главата ми. Сияеше в тъмносиньо, а по повърхността й трепкаше странна сянка. Сигурен, че това е просто игра на мъглите, аз се приближих.

С всяка следваща стъпка раковината ми се струваше все по-прекрасна, бели нишки очертаваха изящните й извивки. Привличаше ме необяснимо — бях пленен от багрите й.

Най-мъдрата раковина…

В този момент от мъглата се надигна мощна вълна и заля скалите. Солената вода ме ощипа по белязаните бузи, а водната стена се оттегли и дръпна раковината със себе си. Преди да успея да я сграбча, тя изчезна сред въртоп от вода и мъгли.

Изругах и се обърнах към плоския камък. Раковината беше изчезнала, но не и странната сянка. За малко да се наведа да я разгледам по-отблизо, но се поколебах, без да зная защо. Тогава изпод друг камък изпълзя оранжевият рак и странишком прекоси издатината. Мина под един скален ръб и изникна от другата му страна, после заобиколи един приливен вир и отново се скри сред няколко изхвърлени от водата дървени отломки.

Вече не ми беше интересно да го следвам. Обърнах се и погледът ми попадна върху друг вир, прозрачен и неподвижен. На дъното обаче нещо блещукаше. Наведох се и забелязах една най-обикновена раковина — кафява, с голямо синьо петно, търкулнала се между няколко морски таралежа. Въпреки невзрачния си вид, тя разбуди любопитството си. Като внимавах да не докосвам острите шипове на таралежите, аз бръкнах в ледената вода и я извадих.

Наистина не бе нищо особено, но идеално се побираше в дланта ми. Сякаш точно там й беше мястото. Претеглих я — стори ми се доста тежка за размерите си.

Долепих я до ухото си — нищо. И все пак в нея имаше нещо странно.

— Ти ли си най-мъдрата раковина? — несигурно попитах аз. За мое изумление дочух клокочещ, сипкав глас.

— Ти си глупак, момче.

— Какво? — тръснах глава аз. — Глупак ли ме нарече?

— Глупав глупак — изклокочи раковината.

Бузите ми почервеняха, но сдържах гнева си.

— А ти коя си?

— Със сигурност не съм най-мъдрата раковина — измляска с устни създанието, — но не съм глупак.

Изкуших се да я запокитя във вълните, ала решимостта да си върна майка си бе по-силна от всякога.

— Кажи ми къде мога да открия най-мъдрата раковина.

Кафявото ракообразно се изсмя и в ухото ми покапа вода.

— Опитай да търсиш някъде, където се срещат дърво и вода, глупаво момче.

Озадачен, обърнах раковината в ръката си.

— Най-близките дървета са от другата страна на дюните. Край водата няма.

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен.

— Думи на истински глупак.

Неохотно обходих с поглед издатината. Най-сетне зърнах останките от плавеите, където бе изчезнало рачето. Върху тях водата бе изхвърлила гниещи водорасли, които приличаха на парцалива дреха. Поклатих недоверчиво глава.

— Едва ли говориш за онази жалка купчинка.

— Думи на истински глупак — повтори раковината.

Не бях сигурен дали правя каквото трябва, но пуснах кафявата раковина във вирчето и пристъпих към плавеите. Отстраних водораслите и потърсих някаква следа от раковина. Нищо.

Бях готов да се откажа, когато забелязах нещо дребно в един процеп — раковина с цвят на пясък и формата на конус. Лесно можеше да се побере върху нокътя на палеца ми. Щом я повдигнах към лицето си, от нея се показа черно, подобно на червей създание, ала веднага се прибра. Не исках да доближавам подобно нещо до ухото си и я задържах по-надалеч. Не бях сигурен, но ми се стори, че оттам се носи слаб шепот.

Внимателно доближих раковината до лицето си. Отново дочух гласец, който се разля в кухините на раковината като миниатюрна вълна.

— Ти, плиссс, избра мъдро, Мерлин.

Затаих дъх.

— Името ми ли каза?

— Така сторих, плиссс, макар ти да не знаеш моето. То, плиссс, е Уашамбала, мъдрецът сред раковините.

— Уашамбала — повторих аз, доближавайки влажната черупка до ухото си. Нещо в гласа й събуди надеждите ми. — Знаеш ли и защо съм тук?

— Да, плиссс, знам.

Сърцето ми бързо заби.

— А ще… ще ми помогнеш ли? Ще я върнеш ли във Финкайра?

Няколко секунди раковината не продума. Накрая гласецът й се чу отново.

— Не бива да ти помагам, Мерлин. Опасностите, плиссс, са тъй големи, по-големи, отколкото можеш да си представиш.

— Но…

— Не бива — продължи раковината. — Ала усещам нещо у теб… не мога да му устоя. Имаш още толкова много неща да учиш, плиссс, и това може би е едно от тях.

Уашамбала направи още една пауза и дочух хрипливото й дишане. Не посмях да кажа и дума.

— Може да успеем, плиссс, а може и да се провалим. Не зная, защото дори успехът може да се окаже провал. Още ли, плиссс, искаш да опиташ?

— Да — обявих аз твърдо.

— Тогава ме дръж здраво, плиссс, до сърцето си, и мисли за онзи, за когото копнееш.

Поех раковината в шепи и притиснах до сърцето си. Започнах да мисля за майка ми. За масата с билки, за многото остри аромати, за сините й очи, тъй пълни с чувство. За добротата и спокойствието, за разказите й за Аполон, Атина и планината на име Олимп. За вярата й — в нейния Бог и в мен. За любовта й, смълчана и непоколебима.

Край мен се виеха мъгли, вълните мокреха обувките ми. Ала не се случи нищо.

— Постарай се повече, плиссс. Трябва да се постараеш повече.

Почувствах тъгата на Елън, че никога няма да може да се върне във Финкайра. Че никога няма да види как синът й възмъжава и че през всичките години в Гуинед бе отказал да я нарече. майко“. Простичка дума — ненарушима връзка. Толкова болка й бях причинил.

Лека-полека присъствието й се усили. Усетих прегръдката й — колко спокоен се бях чувствал в ръцете й! За няколко кратки мига ме караше да забравя болките и проблемите ни. Долавях аромата на кедрова кора до възглавницата й, гласът й ме зовеше през океана пред мен… през океана от копнеж вътре в мен.

Задуха вятър — свистеше, беснееше, повали ме на скалите, окъпа ме с пръски. Ненадейно чух трясък, сякаш нещо огромно отвъд мъглите се бе счупило. Облаците пред мен се размърдаха и образуваха странни форми. Първо змия, готова за удар. Преди да го нанесе обаче, тялото й се разля във формата на цвете. То пък се изду и заприлича на огромно немигащо око.

В средата на окото се появи тъмен силует. Отпървом само сянка, тя бързо доби плътност. Не след дълго приличаше на човек, който се лута в мъглите и се препъва към брега.

Майка ми.

7 С радост и с главата напред

Тя падна по корем на черните, влажни скали. Беше затворила очи, а кожата й изглеждаше бледа и безжизнена. Дългата й коса, златиста като лятна луна, бе залепнала безжизнено по робата й. Тя обаче дишаше. Беше жива.

Върнах раковинката сред плавеите, изтичах до майка си и колебливо посегнах към нея. Щом докоснах бузата й, тя отвори очи и няколко секунди гледа объркано нагоре. После Сапфирооката Елън примигна, подпря се на лакът и продума с гласа, който мислех, че няма да чуя никога повече:

— Емрис! Това си ти.

През буцата в гърлото си успях да отроня:

— Аз съм… майко.

Руменина озари лицето й, тя бавно протегна ръка. Кожата й бе влажна и студена като моята, ала докосването й ме изпълни с топлина. Майка ми се надигна и двамата се прегърнахме.

След няколко секунди Елън се отдръпна. Докато галеше изгорените ми бузи и очи, тя сякаш се взираше под кожата ми, вътре в душата ми. Личеше си, че се опитва да изпита всичко, което бях преживял в месеците след раздялата ни.

Ненадейно докосна врата ми и затаи дъх.

— Галатор! О, Емрис. Няма го!

Сведох поглед.

— Изгубих го.

Как можех да й кажа, че съм го изгубил по пътя към собствения ми баща? И че когато го срещнах, изгубих още повече?

Вдигнах глава.

— Но отново имам теб. Заедно сме, на Финкайра.

Тя кимна, а от очите й бликнаха сълзи.

— Имам и ново име — добавих аз.

— Ново име ли?

— Мерлин.

— Мерлин. Като ястреб.

Прониза ме скръб, щом си спомних за моя приятел Беля, малкият ястреб, дал живота си за мен. Така се надявах все още да се носи високо някъде в Отвъдния свят… Още ми липсваха ноктите му, впили се в рамото ми.

Липсваха ми и другите ми приятели. И тях бях изгубил твърде скоро. Каирпре, Хон, Т‘еиелеан и Гарлата, Аила, сестрата на вятъра. Дори Шим, който още преди седмици бе поел с тътен към планините. И Риа, разбира се.

Стиснах ръката на майка си.

— Няма да те изгубя отново.

Тя прие обета ми със скръбно и любящо лице.

— Нито пък аз — теб.

Обърнах се към дюните — Бъмбълви седеше на брега и лъскаше звънчетата си с ръкав. Изглеждаше твърдо решен да не обръща внимание на чайките, които подръпваха окаляния ръб на плаща му. Цъфтящата арфа и жезълът ми си стояха там, където ги бях оставил. Малко по-далеч зад тях избуялото червено цвете се поклащаше на вятъра.

— Ела. — Изправих се и помогнах на майка си да стори същото. — Искам да ти покажа нещо.

Прекосихме издатината и запристъпвахме по ситния пясък, прегърнати през кръста. Наслаждавах се на радостта да сме отново рамо до рамо, отново заедно, а когато си представих как ще й покажа Арфата и всичко, което може да прави, сърцето ми радостно запрепуска.

Сега съзнавах собствените си сили, точно както ми каза тя навремето. Беше ми споменала, че Туата е открил своите на подобна възраст. А нима не бях сторил нещо, което той, с цялата си вълшебническа мощ, не бе успял? Усмихнах се. Дори непрестанно изменящите се мъгли наоколо не можеха да ми устоят.

Когато наближихме Цъфтящата арфа, Елън ахна от изумление. Познавах я и не се изненадах, че вниманието й е привлякло цветето, а не Арфата. То изглеждаше още по-красиво сега, отколкото когато бе разцъфнало. Тъмночервена камбанка се поклащаше на извитото му стъбло, обкичено с яркозелени кръгли листа, подобни на изумруди. На всяко венчелистче блещукаше капка роса.

— Трябва да го помириша — обяви майка ми.

— Разбира се. — Усмихнах се още по-широко. — Аз го създадох, все пак.

Тя спря и се обърна към мен.

— Ти? Наистина ли?

— С показалец — гордо рекох аз. — Ела, да погледнем по-отблизо.

Колкото повече се приближавах, толкова по-силно исках да помириша цветето. Не просто за малко — жадувах да заровя лице в чашката му, жадно да отпия от великолепния му нектар, да се гмурна в него радостно, с главата напред. Почти не забелязах странната трепкаща сянка върху венчелистчетата му, решил, че е просто поредният трик на светлината, също както при раковините. Пък и никакви сенки, колкото и тъмни да бяха, не можеха да помрачат сияйната прелест на това цвете.

Ръката на майка ми падна от кръста ми, моята — от нейния. Продължихме към цветето, безмълвни, сякаш в транс, оставяйки тъмни дири в мокрия пясък. Единственото, за което можех да мисля, бе желанието ми да вдъхна уханието на цветето. Бяхме едва на стъпка от него, бризът подухна в лицата ни. Почти без да го усетим, ние се наведохме към чашката.

Поколебах се за миг, чудейки се дали да не й позволя да бъде първа. Толкова щеше да се зарадва! Тогава сянката пак потръпна и желанието ми да помириша цветето стана толкова силно, че забравих всичко друго. Приведох лице — близко, още по-близо.

Ненадейно дюната изскочи зелена фигура, блъсна ме и двамата се претърколихме през глава. Щом спрях да се търкалям, аз скочих на крака, целият покрит с пясък, готов да срещна противника си.

— Риа! — разярено креснах аз и изкашлях шепа пясък. — Да ме убиеш ли искаш?

Тя също скочи на крака, ала ме пренебрегна и се обърна към майка ми.

— Спри! — с все сила изкрещя тя. — Недей!

Елън не й обърна внимание, отметна косата си с ръка и се приведе към червеното цвете. Риа понечи да изтича нагоре по склона, но я спря ужасяващ писък, който смрази и моята кръв. От цветето изскочи черно петно и се впи в лицето на майка ми, която се запрепъва напред-назад, притискайки го с длани.

— Не! — извиках аз — към небето, към морето, към мъглите. — Не!

Но беше твърде късно. Майка ми стъпи накриво и се изтърколи по дюната. Когато спря, видях, че цялото й лице е покрито с гърчещи се сенки. Тогава, за мой огромен ужас, те се вмъкнаха в устата й и изчезнаха.

8 Езикът на раната

Спуснах се към Елън, която лежеше свита в подножието на дюната. По робата и една от бузите й беше залепнал пясък. Морският бриз се усили и довея няколко къса мъгла от брега.

— Майко!

— Значи това е майка ти? — учуди се Риа. — Истинската ти майка?

— Да — слабо отвърна Елън и се обърна по гръб, а сините й очи се плъзнаха по лицето ми. — Добре ли си, сине?

Почистих пясъка от бузата й.

— Добре ли? — извиках. — Добре?! Съсипан съм! Не те доведох, за да бъдеш отровена!

Тя неистово се закашля, сякаш се опитваше да се отърве от сянката. Още по-силна болка облада лицето й, още по-ужасен страх.

Обърнах се към Риа.

— Ще ми се да беше спасила нея, а не мен.

Тя подръпна една от лозите по премяната си.

— Съжалявам, че не дойдох по-скоро. Навсякъде те търсих, стигнах до Каер Неитан няколко часа след като си тръгнал оттам. Когато Каирпре ми каза какво си си наумил, дойдох възможно най-бързо. — Тя погледна тъжно към Елън. — Сигурно е ужасно, като да погълнеш кошмар.

— Аз… добре съм — каза тя, макар че изражението й казваше нещо съвсем друго. Опита се да седне, ала отново се изтърколи в пясъка.

Зад мен издрънчаха звънчета, чу се познат стон:

— Ооо… Усещам смърт във въздуха.

Завъртях се.

— Няма ли да се махнеш? Същият си като това отровно цвете!

Той увеси нос още повече.

— Споделям тъгата ти, наистина. Доли бих могъл да повдигна духа ти с една от смешните песни на Бъмбълви Веселяка?

— Не!

— Някоя гатанка тогава… Прочутата ми гатанка за звънчетата?

— Не!

— Добре — тросна се той. — Тогава няма да ти кажа, че не я отрови цветето. — Бъмбълви се намръщи така, че цялото му лице и врат се набръчкаха. — Няма да ти кажа, че беше Рита Гаур.

Майка ми ахна, а стомахът ми се сви. Сграбчих широкия му ръкав и го разтресох, звънчетата отчаяно запяха.

— Какво каза?!

— Сянката на смъртта, много пъти съм чувал да я описват. Толкова пъти, че дори глупак като мен не би забравил. Това е един от любимите начини на Рита Гаур да си отмъсти.

Елън потръпна и изстена от болка.

— Истината говори, синко. Ако чародейството не ме бе ограбило от разума ми, щях да се сетя по-рано. — Лицето й се изкриви, бризът се усили отново, а океанът нададе мощна въздишка. — Ала защо аз? Защо аз?

Внезапно отмалях. И в мозъка на костите си знаех, че тази сянка не е била предназначена за майка ми, а за мен. Заради глупостта ми бе покосила нея. Трябваше да послушам Каирпре и никога да не се опитвам да я доведа тук!

— Рита Гаур пази това наказание само за онези, на чиято смърт иска да се наслади — поде Бъмбълви. — Бавно е, кошмарно бавно. И по-ужасно, отколкото може да се опише. Поразеният страда цял месец, през четирите фази на луната, преди накрая да умре. Чувал съм обаче, че най-ужасяващи са последните мигове, които са пълни с повече агония и изтезания, отколкото четирите седмици преди това.

Елън отново простена и сви колене под брадичката си.

— Достатъчно! — креснах аз, размахал ръце срещу киселия шут. — Стига приказки, да не искаш да я убиеш на място? По-добре не говори повече, освен ако знаеш някакъв лек.

Бъмбълви се обърна на другата страна, клатейки глава.

— Няма лек.

Понечих да отворя торбата с билките.

— Може би нещо тук…

— Няма лек — скръбно повтори той.

— Трябва да има — възрази Риа, като приклекна до майка ми и я погали по челото. — Има лек за всяка болежка, колкото и да е страшна. Трябва само да знаеш езика на раната.

За миг лицето на Елън се поозари.

— Права е. Може да има лек. — Тя погледна Риа и попита със слаб глас: — Как се казваш, момиче? И откъде знаеш толкова много за лечебните изкуства?

Риа потупа премяната си.

— Дърветата в Друма ме научиха. Те са моето семейство.

— А името ти как е?

— Наричат ме Риа, всички с изключение на дървесните елфи. Те още използват пълното ми име, Рианон.

Лицето на майка ми се сви от болка… ала, стори ми се, не физическа, а друга, която усещаше другояче. Тя обаче не продума, само обърна глава към мъглите и морето.

Риа се доближи още малко.

— Моля те, кажи ми името си.

— Елън — отвърна тя, хвърляйки поглед към мен. — Но ме наричат и Майко.

Болка прободе сърцето ми. Тя все още не подозираше, че за всичко съм виновен аз. Бях я довел въпреки категоричните възражения на Каирпре, в своето невежество — не, в арогантността си — бях опитал да се правя на вълшебник.

Риа продължаваше да гали Елън.

— Вече вдигаш температура. Мисля, че може да се влоши.

— Ще се влоши — обяви Бъмбълви. — Всичко винаги се влошава и то много.

Риа ме погледна притеснено.

— Трябва да намерим лек, преди да стане твърде късно.

Бъмбълви започна да кръстосва по пясъка, размахал ръкави.

— Вече е твърде късно. За подобно нещо винаги е твърде късно.

Риа не се предаваше.

— Може би има лек, който още никой не е открил. Трябва да опитаме!

— Опитвайте колкото искате, няма да помогне. Не, твърде късно е. Твърде, твърде късно.

Умът ми се бунтуваше, разкъсван между надеждите на Риа и безнадеждността на Бъмбълви. Не можех да приема и двете, но и двете ми се струваха подходящи за случая. Исках да вярвам в първото, но се боях от второто. Двойка чайки изпищяха и се завъртяха веднъж над главите ни, преди да се спуснат върху купчина морски звезди и миди. Прехапах устни. И да съществуваше лек, каква надежда имахме да го открием навреме? На този отдалечен плаж нямаше нищо освен дюни и вълни. Към кого да се обърнем? Нямаше кой да ни помогне.

Внезапно аз рязко се изправих. Имаше кой да ни помогне! Скочих и хукнах към скалистата издатина, потънала наполовина в сенки. Не обръщах внимание на вълните, които обливаха хлъзгавите камъни, и се препънах няколко пъти. По-лошото беше, че сред мъглите не открих нито следа от купчината плавен, където бях намерил мъдрата раковина. Дали някоя силна вълна не я бе грабнала? Сърцето ми се сви. Сигурно никога вече нямаше да я видя!

Полазих на ръце и крака, напредвайки сантиметър по сантиметър. Претърсвах влажните скали, преобръщах хлъзгави медузи и топях ръце в приливни вирчета. Най-после, прогизнал от пръските, аз забелязах парче дърво, а върху него — малка раковина. Същата ли беше? Бързо опрях до ухото си жълтеникавата черупка.

— Уашамбала, ти ли си?

Отговор не последва.

— Уашамбала — примолих се аз. — Ако си ти, отговори ми! Има ли лек за сянката на смъртта? Какъвто и да било.

Долових дълга влажна въздишка, като много бавен прибой.

— Научил си, плиссс, много болезнен урок.

— Да, да! Но сега можеш ли да ми помогнеш? Кажи ми има ли лек. Майка ми умира!

— Още ли, плиссс, носиш Галатор?

Лицето ми се изкриви.

— Не. Аз… го дадох някому.

— Можеш ли да си го върнеш, плиссс, много бързо?

— Не. При Домну е.

Раковината въздъхна отново, сякаш с отчаяние.

— Тогава не мога да ти помогна. Плиссс. Има лек, ала за да го откриеш, плиссс, трябва да отидеш в Отвъдния свят.

— Отвъдният свят ли? Земята на духовете? Но… Дотам мога да стигна само ако умра! — аз тръснах отчаяно глава и от черната ми коса се разлетяха солени капчици. — И това бих сторил, ако ще я спаси, наистина, но дори да поема на Дългото пътешествие, за което съм чувал, че води до Отвъдното, никога не бих могъл да се върна оттам!

— Така е. Дългото пътешествие води мъртвите, плисе, към Отвъдното, но не ги връща обратно при живите.

Спомних си нещо.

— Чакай! Дядо ми Туата е открил начин да пътува до Отвъдното! За да се съветва с великия Дагда. Дали не бих могъл да тръгна по неговия път?

— Този път бе неговата гибел. Плисе. Не забравяй това. Той бе убит от Балор, людоедът-слуга на Рита Гаур. Сега Балор пази тайния проход, наречен, плиссс, Отвъдния кладенец, и се е заклел да спре всеки съюзник на Дагда, който се опита да мине оттам.

— Отвъдния кладенец ли? Какво е това? Стълба към земята на духовете?

— Каквото и да е — изклокочи раковината, — единствената ти надежда, плиссс, е да го откриеш. Лекът, който търсиш, е Еликсирът на Дагда и само той може да ти го даде.

Студена вълна заля краката ми и солта защипа одрасканите ми от паданията крака. Почти не обърнах внимание на болката.

— Еликсирът на Дагда — бавно повторих аз. — Не знам какъв е този людоед, но трябва да получа еликсира. Как да открия тази стълба към Отвъдното?

Раковината отново въздъхна.

— За да я откриеш, Мерлин, трябва чуеш една странна, омагьосваща музика. Плиссс. Музиката на вълшебниците.

— На вълшебниците? — повторих аз, като почти изпуснах малката черупка. — Аз не съм вълшебник.

— Тогава наистина си загубен. Единственият начин да намериш пътя на Туата е да овладееш, плиссс, Седемте песни на вълшебниците.

— Какво е това?

Насрещният вятър се усили и развя туниката ми, но аз чаках отговора на раковината. Накрая отново чух гласчето й.

— Дори аз, най-мъдрата раковина, не зная това. Мога да ти кажа само, че плисссс, Туата е записал Седемте песни на вълшебниците на едно огромно дърво в леса Друма.

— Не може да бъде… Арбаса ли?

— Да.

— Познавам това дърво! Това е домът на Риа! — Свъсих чело, припомняйки си странните писания във вътрешността на Арбаса. — Само че не мога да разчета и думичка от тях!

— Тогава трябва да опиташ отново, Мерлин. Това е единственият ти шанс, плиссс, да спасиш майка си. Колкото и да е малък.

Майка ми лежеше в подножието на дюната, поразена от сянката на смъртта, и всеки дъх я тикаше към края. Аз й причиних това и сега трябваше да опитам да го предотвратя, колкото и опасно да беше. Въпреки това се разтрепервах всеки път, щом се сетех как Каирпре бе описал истинските вълшебници. Не притежавах нито едно от нужните качества, където и да се намираха Седемте песни, нямах шанс да ги овладея, не и за краткото време, нужно на сянката на смъртта, за да довърши ужасното си дело.

— Това е твърде много — безнадеждно отроних аз. — Не съм вълшебник! Дори да успея да науча Седемте песни, как да открия Отвъдния кладенец, да се промъкна покрай Балор и да стигна до владенията на Дагда, преди луната да премине през своите фази?

— Не биваше, плиссс, да ти помагам.

Спомних си за бледата нова луна, изгряла миналата нощ. Сърп, тънък като косъм, вторият ми взор почти не бе успял да го различи. Значи имах до края на месеца и нито ден повече, за да открия Еликсира на Дагда. Умреше ли луната, умираше и майка ми.

По пълнолуние времето ми щеше да е преполовено, а в последната четвърт на луната — почти изтекло. На следващото новолуние всичките ми надежди щяха да загинат.

— Желая ти късмет, плиссс, във Финкайра — каза раковината. — Ще ти е бъде повече от нужен.

9 Розмарин

Майка ми вече бе твърде изнемощяла, за да върви, така че с Риа сплетохме носилка от лози, като ги вързахме в двата края за жезъла ми и за клона на една мъртва ела. Докато работехме, разказах на Риа какво ми е казала раковината и я помолих да ни отведе при Арбаса, но още изрекох името на дървото, у мен се надигна лошо предчувствие. Нямах представа защо.

От друга страна, Риа никак не изглеждаше изненадана, че Арбаса крие ключа към Отвъдния кладенец. Навярно защото я бе виждала да дава отговори на толкова много други въпроси, тя само кимна и продължи да сплита лозите. Накрая завършихме носилката и помогнахме на майка ми да се качи в нея. Челото й гореше още по-силно, но тя не се оплакваше.

За Бъмбълви обаче важеше точно обратното. Едва бяхме тръгнали, когато шутът, подхванал задния край на носилката, започна да имитира говорещата раковина. Когато най-после забеляза, че публиката му не го намира за забавен, той поде тромаво описание на собствената си шапка, сякаш бе кралска корона. Това също не привлече вниманието ни и той взе да се оплаква, че тежкият товар изкривява крехкия му гръб и това му пречи да бъде забавен. Не отвърнах, макар че силно се изкуших да накарам и него, и звънчетата му да млъкнат, като натъпча шапката в устата му.

Риа ни водеше, нарамила Цъфтящата арфа. Държах носилката отпред, но най-много ме мъчеше собствената ми вина — тежеше ми дори да прехвърля дюната, минавайки край червеното цвете.

Преди да навлезем в Друма, преминахме през тучна ливада. Сред тревите криволичеха изворчета, а самите те се поклащаха като морски вълни. Всяко поточе се плискаше и ромолеше, обсипвайки растенията край себе си с искрящи капчици. Замислих се колко различна би ми се сторила тази красота при други обстоятелства — ако не се дължеше на магически инструмент или на усилията на велик вълшебник, а просто си беше там.

Накрая под краката ни запукаха съчки и борови иглички и навлязохме в древната гора. Наоколо притъмня, въздухът се насити от натрапчивия аромат на смола, понякога остър, понякога сладък. Клоните си шепнеха и потракваха над главите ни, а сенките зад дърветата сякаш тихо пълзяха по земята.

(Отново ме порази призрачността на този лес, който бе повече от съвкупност от живи твари — той самият беше живо същество. Преди време ми дари елховия жезъл, но сега бях сигурен, че ме наблюдава с подозрение.

Ударих си палеца на един корен и макар че почти се препънах от болка, продължих да стискам носилката. Вторият ми взор се бе подобрил от последното ми посещение насам, но сумракът все още ми пречеше. Слънцето проникваше само в най-високите части на гъстия лес, а до горския под достигаше само някой заблуден лъч. Аз обаче нямах намерение да забавя ход, за да се ориентирам. Нямах време, майка ми също.

Следвахме Риа все по-навътре в гората и с всяка стъпка странното усещане, че тя следи всяка наша стъпка, се усилваше все повече. Когато преминавахме под плетениците от клони, те потракваха неспокойно. И други създания бяха доловили присъствието ни — току зървах някоя бухнала опашка или чифт жълти очи. Сред притъмнелия злак често отекваха скимтене и вой, а веднъж, някъде съвсем наблизо, чух продължително дращене на остри нокти по дървесна кора — или пък кожа.

Боляха ме и ръцете, и раменете, но от стенанията на майка ми ме болеше повече. Бъмбълви изглежда бе достатъчно трогнат от страданията й, за да спре да мърмори, но звънчетата му все така не млъкваха. Риа пристъпваше с лекотата на полъх, но често се обръщаше притеснено към носилката.

След като часове наред бродихме през сенчести поляни, обрасли с плесен и папрати, раменете ми болезнено пулсираха, сякаш ще се пръснат. Изтръпналите ми ръце не можеха да удържат носилката. Нямаше ли по-кратък път? Дали Риа не се беше загубила? Прокашлях се, готов да я извикам.

В този миг сред клоните зърнах светлина. Докато си проправяхме път през няколко заплетени бодила, които злобно се вкопчиха в бедрата и глезените ми, светлината се ставаше все по-ярка, а разстоянията между стволовете се увеличаваха. Повей, ароматен и свеж като мента, докосна потното ми чело.

Излязохме на тревиста поляна, насред която сред мрежа дебели корени се издигаше величествен дъб. Това бе Арбаса — още по-стара, отколкото изглеждаше, и по-голяма от всяко дърво, което бях виждал някога. Огромният й ствол, дебел колкото пет-шест обикновени, се разклоняваше чак на десетина метра над главата ми, а оттам продължаваше да се извисява нагоре.

Пораснала от самото дърво, колибката на Риа се гушеше сред по-ниските клони, които се извиваха и усукваха, за да оформят стените, пода и покрива й. На всеки прозорец блещукаха завеси от зеленина. Спомних си, че когато за пръв път зърнах колибката нощем, тя беше осветена отвътре — толкова ярко, че сякаш в нея бе избухнала звезда.

Риа вдигна ръце към клоните.

— Арбаса!

Гигантът потрепна и ни посипа с роса. Смутен, аз си спомних нескопосания си опит да накарам дървото в Мрачните хълмове да се наведе към мен. Тогава Риа ме бе нарекла глупак. Докато оставях носилката на земята, си дадох сметка, че няма значение дали е била права, или не. Днес се бях показал много по-голям глупак, опитвайки нещо далеч по-безразсъдно.

— Розмарин — изхриптя Елън и посочи един храст в края на поляната. — Дайте ми малко, моля ви.

Риа незабавно откъсна едно стръкче и й го подаде.

— Ето. Толкова силно ухае, като борови иглички на слънцето. Как го нарече?

— Розмарин. — Майка ми го разтърка между дланите си и поразителният аромат изпълни въздуха. Тя доближи дребните листенца до носа си и вдиша дълбоко.

Лицето й се поотпусна и тя свали длани.

— Гърците го наричат земна звезда. Не е ли прекрасно?

Риа кимна, а къдриците й подскочиха върху раменете.

— И помага за болки в ставите, нали?

Елън се изненада.

— Откъде би могла да знаеш това?

— Куен, една моя приятелка, лекуваше ръцете си с нея. — По лицето на Риа премина сянка. — Е, беше ми приятелка.

— Съюзи се с гоблините — обясних аз, — и почти ни коства живота. Беше дър… Риа, как я нарече ти?

— Дървечовек. Наполовина дърво, наполовина човек. Последната от расата си. — Риа се заслуша за миг в шепнещите клони над нас. — Грижеше се за мен, откакто ме намерила в гората. Била съм бебе.

Майка ми трепна от болка, ала очите й не се отклониха от лицето на Риа.

— А ти… липсва ли ти семейството ти, дете?

Риа махна леко с ръка.

— О, не. Никак. Дърветата са моето семейство. И Арбаса.

Клоните отново потрепнаха и върху нас се посипа още роса. Не можех да не забележа, че въпреки безгрижния й тон, очите на Риа изглеждаха тъжни — много по-тъжни, отколкото ги бях виждал преди.

Бъмбълви, смръщил вежди и изкривил уста, се приведе към майка ми и я докосна по челото.

— По-топла си — каза мрачно. — По-топла от преди. Сега е моментът за гатанката ми с камбанките. Тя ми е най-смешната… най-вече защото не знам други. Да ти я кажа ли?

— Не — избутах го аз. — Песните и гатанките ти само ще я накарат да се чувства по-зле.

Той се нацупи и гушата му се разлюля над закопчалката на плаща му.

— Вярно е, вярно е, вярно е. — После той поизпъна гръб. — Но, помни ми думата, някой ден ще разсмея някого.

— Мислиш ли?

— Да. Може би дори теб.

— Точно така. Постигнеш ли го, ще си изям обувките — намръщих се аз. — Сега се махай. По-страшен си от проклятие, от чума и от приливна вълна едновременно.

Елън изстена и се размърда на носилката. Понечи да каже нещо на Риа, вперила в нея изпълнени с тревога очи, но се спря. Вместо това само подуши отново розмарина отново. После се обърна към мен и попита:

— Би ли ми донесъл малко лимонова маточина? Ще облекчи главоболието ми. Знаеш ли къде расте?

— Не съм сигурен. Риа може да знае.

Риа кимна.

— И малко лайка, дете, ако успееш да намериш. Често расте край борови дървета, до малки бели гъбки с червени власинки по стъблото.

— Дърветата ще ме насочат. — Риа погледна към могъщите клони на Арбаса. — Но първо нека ви вкарам вътре.

Тя свали обувките си, сплетени от кора, и пристъпи в една малка кухина сред корените. След това произнесе дълга шумоляща фраза на езика на дъбовете. Корените се затвориха край краката й, тъй че тя заприлича на фиданка до Арбаса. Разтвори ръце, за да прегърне огромния ствол и един разлистен клон се приведе и я обгърна. После се надигна, корените се разтвориха, а стволът се набръчка и в него се отвори малък вход. Риа влезе и ни направи знак да я последваме.

Наведох се да вдигна предния край на носилката и погледнах майка си. По бузите и челото й светеха капчици пот. А какво изтезание се четеше по лицето й! Като я видях такава, някой сякаш заби копие в гърдите ми и злобно го завъртя. Само че… не можех да се отърся от усещането, че част от болката не е мое дело.

Бъмбълви измърмори нещо и вдигна задния край на носилката.

Запрепъвахме се заедно към входа през лабиринта от корени. Бях само на две крачки от него, когато той започна да се затваря. Точно както първия път, когато бях дошъл! Дървото отново не искаше да ме допусне.

Риа изпищя. Размаха ръце и гневно рече нещо на Арбаса. Тя се разтресе, а свадливата врата започна отново да се отваря. Риа ме стрелна с мрачно изражение, обърна се и се закатери по чепатите спираловидни стълби във вътрешността на дървото. Наведох глава, прекрачих прага и бях поразен от миризмите, богати и влажни като есенни листа след дъжд, както и от чудовищните размери на ствола. Отвътре Арбаса изглеждаше още по-голяма, отколкото отвън. Въпреки това трябваше да внимавам да не ударя носилката в стените в мътния светлик, и да не я наклоня така, че майка ми да падне от нея.

Внимателно се изкачихме по живото стълбище. По стените се виждаха странни писания, сложни като плетката на паяжина. Руните преливаха една в друга по протежението на цялото стълбище, но също както преди аз не можех да разбера нито дума. Надеждите ми повяхнаха още повече.

Накрая стигнахме до гъстата завеса от листа, която бележеше входа на колибката и стъпихме на обширен под от сплетени клони. Те оформяха и мебелите — ниската маса до огнището, двата крепки стола, шкаф с меден цвят, поръбен със зелени листа.

— О — прошепна Елън, като се понадигна, за да вижда по-добре. — Толкова е красиво!

Кимнах на Бъмбълви и оставихме носилката на пода възможно най-внимателно. Когато се изправи сковано, Бъмбълви като че ли се мръщеше малко по-малко. Огледа се, запленен от вътрешността на колибката, но аз я пренебрегнах. Не можех да спра да мисля за стълбището.

Сякаш прочела мислите ми, Риа ме докосна по ръката.

— Трябва да намеря билки за майка ти. — Тя свали Цъфтящата арфа и я остави на стената до носилката. — А ако още храниш надежди да я спасиш, ти имаш още много работа.

10 Тайната на Арбаса

Все още в недрата на Арбаса, аз се потях от усърдие. Опитах всичко, което ми хрумна, за да открия ключа към загадката. Кръстосвах спираловидното стълбище отново и отново, търсейки правилното място, откъдето да започна. Отдръпвах се, за да намеря някаква подредба, приближавах се толкова, че спокойно можех да опра чело на дървото и се вглеждах във всяка руна, докато ми се кръстосат очите, но без успех.

Час след час размишлявах върху тайнственото писмо по стените, което можеше да ме поведе по пътя, който трябваше да измина, за да намеря лек за Елън. И макар че буквите изглеждаха изпълнени със скрит смисъл, аз все още нищо не разбирах.

Залезът дойде и си отиде, а мътната светлина над стълбището угасна. Известно време се помъчих да използвам втория си взор, още по-ненадежден на тъмно, докато накрая Риа ми донесе необичайна факла — сфера, голяма колкото юмрука ми, от тънък, но здрав пчелен восък. Вътре пъплеха десетина бръмбара, които равномерно пулсираха в златисто. Достатъчно силно, за да осветяват ярко малки отрязъци от текста.

Макар че й бях благодарен за факлата, аз я взех, без да продумам. По същия начин приех и двете големи купи, едната с вода, а другата — с едри зелени ядки, които Бъмбълви ми донесе по-късно. Той се спъна по стълбите и разля половината вода по врата ми, ала аз почти не обърнах внимание. Бях твърде вглъбен в задачата си… и във вината си. Колкото и да се концентрирах върху странните руни, не можех да не чувам стенанията и въздишките на майка си един етаж над мен. Аз я бях довел тук.

Знаех, че над Друма се надига бледата нова луна и посребрява клоните на Арбаса. Оставаше ми един месец без един ден, за да открия лек. Колкото и трудна, дори невъзможна, да се окажеше тази задача, не можех дори да започна, преди да разчета текста. А той с нищо не подсказваше, че ще ми разкрие тайните си.

Уморено подпрях длан на дървесната стена и ненадейно усетих искрица топлина, идваща от руните. Ощипа дланта ми едва-едва и изчезна, но ме остави с усещането, че тези думи наистина са били издялани от великия вълшебник Туата. Възможно ли е да е знаел, че един ден внукът му ще се опита да ги разгадае, за да тръгне по стъпките му към Отвъдния кладенец и чертозите на Дагда? А можел ли е да предположи, че Еликсирът на Дагда ще е нужен, за да спаси живота на Елън — жената, за която някога е предрекъл, че ще роди вълшебник, по-могъщ от него самия?

Ядосах се. Що за магьосник бях аз? Какво представляваха силите ми без помощта на вълшебен инструмент? Извор на нещастие и за мен, и за тези около мен. Простил се бях със зрението си, а за малко — и с майка си.

Провлачих крака към основата на стълбището и унило се облегнах на стената. Докоснах с пръст първата руна — приличаше на четвъртит слънчоглед с голяма, рошава брада. Последвах очертанията й, опитвайки се някак да доловя частица от смисъла й.

Нищо.

Отпуснах ръка. Може би бе въпрос на увереност. Или на вяра. Родил съм се, за да стана магьосник, нали? Самият Туата е казал така. Аз съм неговия внук. Неговият наследник.

Отново докоснах руната.

Отново нищо.

„Говори ми! Повелявам ти!“ Пак нищо. Ударих с юмрук по стената. „Говори ми, казвам ти! Това е повелята ми!“

По стълбището отекна още едно стенание и стомахът ми се сви. Вдишах бавно и неспокойно. „Ако не заради мен, тогава заради нея! Ще умре, ако не намеря начин да науча тайните ти." По бузата ми се търкулна сълза. „Моля те. Заради нея. Заради Елън. Заради… мама. “

Лека тръпка премина по пръста ми, усетих нещо почти физически осезаемо.

Натиснах руната с показалец и се съсредоточих още повече. Започнах да мисля за Елън на пода от клони, за обичта й, за моята обич към нея. Дървото се стопляше. „Моля те, помогни ми. Толкова много ми е дала! “

Изведнъж разбрах. Първата руна изрече смисъла си направо в ума ми с дълбок глас, който никога не бях чувал, но някак познавах още от раждането си. „Тези думи ще се четат само с любов или ще останат непрочетени. “

Последва и останалото — в неспирно лееща се каскада от думи, река, която ме заля и ме отнесе.

„Седемте песни на вълшебниците са и една мелодия, и много, и да те пратят във света Отвъден могат, макар надеждата да е тъй малка… “

Развълнуван, аз напредвах руна по руна, стъпало по стъпало. Често се спирах, повтарях си някоя дума и тръгвах отново. Когато най-сетне стигнах до горе, първите лъчи на слънцето вече надничаха от стълбището. През нощта Седемте песни се бяха запечатали в ума ми така, както в стените на Арбаса.

11 Една мелодия, но и много

Изкачих последното стъпало и пристъпих през завесата от листа. Майка ми още лежеше на пода, ала не на носилката. Когато ме чу да влизам, тя се раздвижи под лекото сребристо одеяло, оплетено от нишките на нощни пеперуди, и опита да надигне глава. Риа седеше до нея, кръстосала крака. Бъмбълви, опрян на стената, погледна към мен.

— Разчетох думите — обявих аз без капка гордост. — Сега трябва да се опитам да ги последвам.

— Може ли да ни кажеш малко? — прошепна Елън. Розовият светлик на зората се процеждаше през прозорците и върху бледите й страни. — Как започват?

Приклекнах до нея и огледах лицето й, изпълнено с толкова болка и обич. Започнах:

— Макар надеждата да е тъй малка — повтори Бъмбълви, като се взираше с празен поглед в шапката си. — Вярно е, вярно е, вярно е.

Риа посегна към една възглавничка с аромат на бор.

— Какво значи „и една мелодия, и много“?

— Не съм сигурен — казах аз, а Риа постави възглавницата под главата на майка ми. — Продължението гласи, че всяка от Седемте песни е част от великата, славна Песен на звездите, така че може би има нещо общо с това.

— Има, синко. — Елън направи пауза. — Какво още пишеше?

— Много неща. — Въздъхнах. — Повечето не ги разбирам. За разсади, кръгове и скрити източници на магия. И нещо за това как единствената разлика между добрата и злата магия е в намерението на този, който я използва. — Взех ръката й в своята. — След това стигнах до самите Седем песни. Започват с предупреждение.

Спрях, спомняйки си, че дори могъщата Арбаса, в чиито скут седяхме, някога е била семе. Това обаче не ми вдъхна много кураж, когато продължих:

— Душите истински и на седемте — повтори Риа. — Какво мислиш, че значи това?

Докоснах клоните на пода под себе си.

— Нямам представа. Никаква представа.

Майка ми слабо стисна ръката ми.

— Какви са самите Песни?

Макар още да мислех за въпроса на Риа, изрецитирах:

В стаята настъпи тишина. Дори камбанките на Бъмбълви мълчаха.

Най-сетне тихо аз продумах:

— Не знам как бих могъл да сторя всичко, което искат от мен Песните, и да се върна, преди…

— Да умра. — Елън вдигна ръка към бузата ми. — Има ли начин да те убедя да не отиваш, синко? — Ръката й се отпусна на пода. — Така поне ще сме заедно най-после.

— Не! Аз ти причиних това. Трябва да опитам да те спася, дори шансовете да са едно на милион.

Лицето й пребледня още повече.

— Дори това да донесе собствената ти смърт, а след това и моята?!

Риа съчувствено ме докосна по рамото. Ненадейно в паметта ми плеснаха криле и аз се сетих за още един загубен приятел, смелият ястреб, който загина в битката за Крепостта под покрова. Бяхме го кръстили Беля, най-подходящото име за него. Делата му обаче бяха още по-незабравими от писъка му. Запитах се дали духът му все още се рее в Отвъдния свят. И дали няма с майка ми да се присъединим към него, ако се проваля.

Елън стисна юмруци, когато поредният спазъм премина през тялото й. Риа посегна към купа с жълта отвара, която ухаеше силно на телешка яхния и внимателно помогна на майка ми да отпие няколко глътки. Част от течността се разля на пода, а Риа повдигна купата, докато цъкаше силно с език.

От върха на шкафа една катерица с огромни кафяви очи ненадейно тупна на пода и се покачи на бедрото й, махайки с опашка. Риа отново зацъка, а катерицата взе купата от ръцете й. Изцвърча в отговори и отнесе купата с енергични подскоци.

— Това е Икщма — обясни тя на майка ми. — Открих го на една поляна наблизо със счупен крак. Наместих го и оттогава от време на време ме посещава и помага с каквото може. Помолих го да ти напълни купата отново, след като накълца още малко лайка.

Въпреки болките майка ми почти се разсмя.

— Забележително момиче си ти. — Лицето й се изопна, а в златистата й коса затрепкаха сенки на листа. — Иска ми се само да имах повече време да те опозная.

— Ще имаш — каза Риа. — След като се върнем с лека.

— Ние! — Изгледах я изумен. — Кой каза, че идваш и ти?

— Сама реших — спокойно отвърна тя и скръсти ръце, — и с нищо не можеш да промениш решението ми.

— Не! Риа, може да умреш!

— Въпреки това идвам.

Подът заскърца, стените също — Арбаса се люшкаше. Не знаех дали не се е появил внезапен вятър, но подозирах, че идеше отвътре.

— Защо искаш да дойдеш? — не я оставих на мира аз.

Риа ме изгледа невярващо.

— Ти толкова лесно се губиш!

— Остави това най-сетне! Ами майка ми? Някой трябва да…

— Икщма ще се грижи за нея, вече сме се разбрали.

Прехапах устна. Обърнах се към Елън и, гневен и объркан, попитах:

— Всички момичета ли са толкова твърдоглави?

— Не. Само онези със силни инстинкти. — Майка ми обърна поглед към Риа. — Дете, напомняш ми на мен самата.

Риа се изчерви.

— А ти ми напомняш на… — Гласът й стихна. — Ще ти кажа, когато се върнем.

Бъмбълви се прокашля.

— Аз ще остана.

Подскочих.

— Какво?

— Ще остана. Ще й правя компания през чудовищната агония на смъртта. Ще бъде злощастно, чудовищно изживяване, сигурен съм. Но може да успея да поема част от товара й. Ще си припомня веселите си мелодии и смешните си анекдоти, вършат работа за човек, попаднал в лапите на ужасна смърт.

— Нищо такова няма да правиш! — ревнах аз и ударих с юмрук по дървения под. — Ще… ще дойдеш с нас.

Тъмните очи на Бъмбълви се ококориха.

— Искаш да дойда?

— Не. Но въпреки това ще дойдеш.

— Мерлин, не! — Риа размаха ръце. — Моля те, не му позволявай.

Печално поклатих глава.

— Не го искам с нас, но трябва да е по-далеч от нея. Така нареченият му хумор ще я убие не за месец, а за седмица.

Елън посегна към мен с трепереща ръка и леко погали бузата ми.

— Ако трябва да заминеш, изслушай какво имам да ти кажа.

Тя така прикова в мен сапфирените си очи, че почти усещах как погледът й прониква дори в най-скритите кътчета на душата ми.

— Ако се случи тъй, че умра, преди да се върнеш, най-важното е да знаеш, че си струваше, макар и само за да те зърна.

Извърнах лице.

— И още нещо, сине. В живота си съм научила малко, но зная едно. Всички ние — включително и аз, — носим у себе си и покварата на змия, и нежността на гълъб.

Отметнах косата от очите си и казах:

— У мен има змия, това е вярно. Но никога няма да повярвам, че я има и у теб. Никога.

Тя тежко въздъхна и зарея поглед към клоните, сред които надничаше луната.

— Нека го кажа другояче. Ти често се наслаждаваше на разказите ми за древните гърци. Помниш ли онази за момичето на име Психе?

Кимнах, озадачен.

Сините й очи още веднъж многозначително се вгледаха в мен.

— Е, гръцката дума психе има два смисъла. Понякога значи пеперуда. Понякога — душа.

— Не разбирам.

— Пеперудата е изкусна в преобразяването. Може да се превърне от червей в най-красивото създание в природата. А душата, сине, може същото.

Преглътнах с усилие.

— Съжалявам, майко.

— Не съжалявай, сине. Обичам те. Обичам всички ви.

Наведох се и я целунах по челото, тя се поусмихна и погледна към Риа.

— А за теб, дете, имам това. — От един джоб на тъмносинята си роба тя извади амулет от съчки, вързани с червено конче. — Амулет от дъб, ясен и глогина, вземи го. Виждаш ли как са се надули от живот пъпките? Готови са да разцъфтят, също като теб. Задръж го, за смелост. И за да ти напомня да вярваш на инстинктите си. Слушай ги, те са гласът на Природата, майка на всички нас.

Риа взе подаръка с блеснали очи и ловко го прикрепи към дрехата си от лози.

— Ще ги слушам, обещавам.

— Мисля, че вече го правиш.

— Вярно е — обявих аз. — Случвало се е дори да напомня на другите да вярват в боровинките.

Риа отново се изчерви.

— За мен, разбира се — промърмори Бъмбълви, — нямаш нищо.

Намръщих му се.

— Че защо да има?

— О, имам — немощно изрече Елън. — Имам пожелание.

— Пожелание? — Длъгнестият мъж приклекна на пода. — За мен?

— Пожелавам ти някой ден да разсмееш някого.

Бъмбълви сведе глава.

— Благодаря, милейди.

— Мерлин — прошепна майка ми. — Може би Седемте песни са като седемте изпитания на Херкулес. Помниш ли ги? Всички мислели, че са невъзможни, но той ги преодолял и оцелял.

Макар че кимнах утвърдително, аз не се почувствах по-добре. Най-тежкото изпитание на Херкулес е било за кратко да носи целия свят на раменете си. Тежестта върху плещите ми се струваше не по-малка.