Сакатият бог

17.

„Тези войници.“ Двете думи висяха в ума й като месо от куки на касапин. Въртяха се бавно, безцелно. Капеха, но капките бяха започнали да забавят. Легнала на хълбок върху купищата увита храна, Бадале можеше да отпусне глава на една страна и да вижда грубия път, изпънал се зад тях. Вече не оставаха много неща зад тях — освен телата, — а под светлината на Нефритените странници тези бледи тела приличаха на съборени статуи от мрамор от двете страни на отдавна изоставения път. Неща, чиито разкази са свършили, чиито истории са изгубени завинаги. Щом й омръзнеше тази гледка, можеше да се загледа в обратната посока, напред, а отвисоко колоната бе като подут червей, с хиляди глави по дългия му гръб, всяка от тях роб на същото това пълзящо туловище.

От време на време червеят изхвърляше част от себе си, умряла част, и тези късове биваха избутвани настрани. Ръце се пресягаха от червея, събираха парчета дрехи, които щяха да се използват през деня, навързани за навеси — подарена сянка от мъртвите, — и щом захвърлените късове се окажеха близо до нея, бяха почти голи и се бяха превърнали в мраморни статуи. „Защото щом нещата се провалят, събаряш статуите.“

Точно пред нея голите гърбове на теглещите лъщяха от драгоценната пот, докато се напрягаха в яремите. А дебелите въжета се усукваха, изпъваха се и бълваха лъскава прах по цялата си дължина. „Тези войници ги наричат тежки. Някои от тях поне. Тези, които не спират, които не падат, които не умират. Тези, които плашат другите и ги карат да продължават напред. Докато не паднат мъртви. Тежки. Тези войници.“

Замисли се отново за онзи ден. Слънцето се беше разляло по хоризонта. Денят си отиваше, а беше ден, в който никой не проговори, когато Змията се беше смълчала. Беше вървяла на три крачки зад Рут, а Рут вървеше изгърбен над Хелд, която се беше сгушила в прегръдката му, и очите на Хелд бяха затворени срещу блясъка — но пък те винаги бяха затворени, защото толкова много на този свят бе твърде тежко за гледане.

Това щеше да е последната им нощ. Знаеха го — цялата Змия го знаеше. Бадале не беше казала нищо, с което да ги разубеди. Навярно и тя се беше предала — трудно бе да се разбере със сигурност. Упорството може да съхрани целостта си, макар и да е направено само от въглени и пепел. Гневът може да изглежда жарък на допир, докато всъщност е студен и безжизнен. Така светът може да заблуди. Може да излъже и с лъжата да донесе заблуда. Да ти внуши представата, че каквото е, е истина. Така светът може да превърне една вяра във фатална болест.

Загледа се в гърбовете на тежките и си спомни още.

Стъпките на Рут се поколебаха. Спря се. Гласът му изпращя с безсловесен звук, а след това изпращя отново и той каза:

— Бадале. Мухите вече вървят.

Тя погледна краката си, да види дали ще могат да я отведат по-близо до него, и те бавно, с убийствена болка, я отведоха. И далече напред, там, накъдето гледаше той със заслепените си затворени очи, видя гъмжащи фигури, излизаха черни от червения блясък на залеза. Черни и гъмжащи. Мухи. И вървяха на два крака, едно гъмжило, после друго и друго, извираха от кървавата светлина.

— Мухите вървят — каза Рут.

Но тя ги беше прогонила. Последната й повеля със сила, тази, която я бе изразходила. И сега, този ден, вече не издухваше от устните си нищо освен въздух.

Бадале примижа.

— Искам пак да съм сляп, Бадале.

Тя погледна подпухналите мехури на мястото на очите му.

— Още си сляп, Рут.

— Тогава… те са в главата ми. Мухите… в главата ми.

— Не. И аз ги виждам. Но бръмченето — то просто е слънчевата светлина зад очите ти. Рут, те са хора.

Той залитна и едва не се строполи, но направи крачка встрани и с ужасно изящество се изправи.

— Бащи.

— Не. Да. Не.

— Върнали ли сме се, Бадале? Върнали ли сме се някак?

— Не. Вървим на запад. Със слънцето, всеки ден, всяка вечер. — Замълча. Змията се гърчеше зад двамата, мършавото й тяло се свиваше, сякаш това можеше да го опази. Фигурите от залеза се приближаваха. — Рут, има… деца.

— Какво е онова по кожата им — по лицата им?

Тя видя единствения баща сред тях, ръждивосива брада, очите му изпълнени със страдание, както са очите на някои бащи — когато за последен път прокуждат децата си. Но лицата на децата задържаха вниманието й. Татуировки.

— Те са се белязали, Рут.

„Капчици. Черни сълзи. Не, вече виждам истината. Не са сълзи. Сълзите са пресъхнали и никога вече няма да се върнат. Тези знаци, на лица и на длани, на ръце и рамене, и гърди. Тези знаци.“

— Рут.

— Бадале?

— Те имат нокти.

Той издиша хрипливо, разтреперан.

— Опитай се, Рут. Очите ти. Опитай се да ги отвориш.

— Не мога…

— Опитай се. Трябва.

Бащата, с тълпата негови деца с нокти, се приближи. Бяха напрегнати — виждаше го ясно. „Не ни очакваха. Не идват да търсят нас. Не са тук, за да ни спасят.“ Вече виждаше страданието им, жаждата, стиснала лицата им като ноктести ръце на скелет. „Ноктите ще те накарат да страдаш.“

И все пак бащата, застанал вече пред Рут, се пресегна към меха, окачен на оръжейния му колан. Малко вода имаше в него, виждаше се ясно по това колко е сплескан и по лекотата, с която го вдигна. Дръпна запушалката и го подаде на Рут.

А той на свой ред поднесе напред Хелд.

— Тя първо — каза Рут. — Моля ви, малкото първо.

Жестът бе недвусмислен и без да се поколебае, таткото пристъпи напред, и докато Рут дръпваше парцала от малкото сбръчкано личице на Хелд, брадатият мъж се наведе.

Бадале го видя как се присви от ужас, видя го как се взря в присвитите очи на Рут.

Затаи дъх. Зачака.

А той наклони меха, опря отвора на устата на Хелд и водата закапа. Тя въздъхна.

— Този татко, Рут, е добър татко.

Едно от ноктестите деца, година-две по-голямо от Рут, се приближи и нежно пое Хелд от ръцете му. Той понечи да се възпротиви, но нямаше нужната сила и когато бебето се озова в ръцете на непознатото момче, ръцете на самия Рут останаха присвити, все едно още я държеше, и Бадале видя как са се свили и стегнали сухожилията на лактите му. И мисълта й се върна назад, помъчи се да си спомни кога за последен път бе видяла Рут да не държи Хелд, и не можа.

Бебето вече бе призрак в ръцете му.

Таткото плачеше — тя виждаше вадичките, стичащи се по коравите му, изпечени от слънцето страни — и натика мундщука в устата на Рут, насила го пъхна между устните му. Няколко капки и отново навън.

Рут преглътна.

Другите деца с нокти се шмугнаха покрай тях, в навитата Змия, всяко заизважда меха си. Но не бяха достатъчно. Въпреки това продължиха.

И сега Бадале видя нова Змия, излизаше от залеза, и тази беше от желязо и ризници, и тя знаеше, че я е виждала вече, в сънищата си. Беше виждала отвисоко тази искряща змия. „Татковци и майки, но всички деца. А там — виждам я — онова там е единствената им майка. Виждам я. Идва.“

Около жената се изсипаха хора, с още мехове с вода.

Тя спря до брадатия мъж, очите й се спряха на Бадале, а когато заговори, бе на езика от сънищата на Бадале.

— Фидлър, те вървят в грешната посока.

— Да, адюнкта.

— Виждам само деца.

— Да.

Зад тази жена заговори друг войник.

— Но… Адюнкта, чии са те?

Тя се обърна.

— Няма значение, Юмрук, защото вече са наши.

Рут се обърна към Бадале.

— Какво казват?

— Казват, че трябва да се върнем обратно.

— Обратно? — прошепна той.

— Рут, ти не се провали — каза Бадале. — Ти поведе Змията и слепият ти език пробяга навън, и намери тези чужденци, които вече не са чужди. Рут, ти ни изведе от смъртта в живота. Рут… — Пристъпи към него. — Вече можеш да отдъхнеш.

Брадатият мъж — когото нарекоха Фидлър — успя да задържи Рут, но двамата паднаха на колене.

Адюнктата пристъпи към него.

— Капитане? Жив ли е?

Той долепи ухо до гърдите на Рут, после вдигна очи.

— И да бие все още сърцето му, адюнкта, не мога нито да го усетя, нито да го чуя.

Бадале заговори на езика им.

— Жив е, татко. Просто си отиде. За малко.

Мъжът, когото мама бе нарекла „Юмрук“ и който бе отстъпил назад, се приближи към нея.

— Дете, как така говориш малазански? Коя си ти?

„Коя съм? Не знам. Никога не съм знаела.“ Погледна мама в очите.

— Рут ни доведе до вас. Защото вие сте единствените останали.

— Единствените?

— Единствените, които няма да ни оставите. Ти си нашата майка.

При тези думи адюнктата сякаш се стъписа и очите й пламнаха от болка. Извърна лице от Бадале, а тя посочи Фидлър.

— А той е нашият татко и скоро ще си отиде, и никога повече няма да го видим отново. Както става с татковците. — Тази мисъл я натъжи, но тя тръсна глава да махне тъгата. — Просто така става.

Адюнктата трепереше и сякаш не можеше да погледне Бадале. Вместо това се обърна към мъжа до себе си.

— Юмрук, отворете резервните бурета.

— Адюнкта! Погледнете ги! Половината ще умрат преди разсъмване!

— Юмрук Блистиг, дадох заповед.

— Не можем да хабим никаква вода! Не и за тези… тези…

— Подчинете се на заповедта ми — каза адюнктата с много уморен тон. — Или ще заповядам да ви екзекутират. Тук. Моментално.

— И ще се изправите пред открит бунт! Заклевам се…

Фидлър се беше изправил, тръгна и застана пред Юмрук Блистиг толкова близо, че Юмрукът отстъпи назад. Фидлър не каза нищо, само се усмихна и белите му зъби блеснаха изпод сплъстената ръждива брада.

Блистиг изръмжа и се обърна.

— На ваша отговорност тогава.

— Капитани Юил и Гъд, придружете Юмрука — каза адюнктата.

Мъж и жена, които се бяха задържали назад, се обърнаха и тръгнаха от двете страни на Блистиг назад по колоната.

Фидлър се върна при лежащия на земята Рут. Коленичи до момчето и отпусна длан върху мършавото му лице. След това вдигна очи към Бадале.

— Той ви преведе?

Тя кимна.

— Колко далече? Колко време?

Тя сви рамене.

— От Коланси.

Мъжът примига, обърна се за миг към адюнктата, после отново към Бадале.

— Колко дни трябва да се върви до вода?

Тя поклати глава.

— До Икариас, където има кладенци… Не мога да си спомня. Седем дни? Десет?

— Невъзможно — каза някой от тълпата, събрала се зад адюнктата. — Имаме запаси само за ден. Без вода, три дни най-много… Адюнкта, не можем да се справим.

Бадале кривна глава.

— Където няма вода, има кръв. Мухи. Елитри. Където няма кръв, има деца, които са умрели.

— Юмрук Блистиг е прав този път, адюнкта — каза някой. — Не можем да направим това.

— Капитан Фидлър.

— Да?

— Наредете на съгледвачи да отведат онези, които могат да вървят, до фургоните с храна. Помолете хундрилите да се погрижат за тези, които не могат. Вижте всяко да получи вода и храна, ако могат да намерят.

— Да, адюнкта.

А после пъхна ръце под Рут и го вдигна. „Рут сега е Хелд. Той носеше Хелд, докато вече не можеше да я носи, а сега го носят, и така продължава това.“

— Адюнкта — рече тя, докато Фидлър отнасяше Рут, — наричат ме Бадале и имам стихове за теб.

— Дете, ако постоиш още малко без помощ, ще умреш. Ще чуя стиховете ти, но не сега.

Бадале се усмихна.

— Да, мамо.

„И за вас имам стихове.“ Взираше се в напрягащите се гърбове, в изпъващите се въжета, в съборените статуи край пътя. Две нощи вече след онази среща, последния път, когато Бадале бе видяла адюнктата. Или мъжа на име Фидлър. А водата вече бе свършила и Рут все още не искаше да се събуди, и Садик седеше върху балите и редеше боклуците си на фигурки, и след това отново ги прибираше, за следващия път.

Слушаше караниците. Чуваше свадите, виждаше кипналите изведнъж въртопи, където замахваха юмруци, счепкваха се войници, вадеха се ножове. Гледаше как тези мъже и жени залитат напред към смъртта, защото Икариас бе много далече. Нищо не им беше останало за пиене, а онези, които пиеха собствената си пикня, вече започваха да полудяват, защото пикнята е отрова — но не пиеха кръвта на мъртвите. Просто ги оставяха да лежат на земята.

Тази нощ беше преброила четиридесет и пет. Предната нощ бяха трийсет и девет, а в деня между тях бяха изнесли седемдесет и две тела от лагера, без да си правят труда да копаят ров, просто ги оставиха да лежат в редици.

Децата от Змията бяха на фургоните с храна. Тяхното вървене бе свършило и те също умираха.

„Икариас. Виждам кладенците ти. Бяха почти пресъхнали, когато те оставихме. Нещо отнема водата им, дори и сега. Не знам защо. Но няма значение. Няма да стигнем до тях. Вярно ли е тогава, че всички майки трябва да се провалят? И всички бащи трябва да си отидат, и никога повече да не ги видим отново?“

„Майко, имам стихове за теб. Ще дойдеш ли при мен? Ще чуеш ли думите ми?“

Фургонът трополеше, тежките се напрягаха. Умираха войници.

Вече бяха излезли на път. Съгледвачите на Фидлър го бяха проследили лесно. Малки избелели кости, всички, които бяха паднали зад момчето на име Рут и момичето, наречено Бадале. Всяка малка купчинка, в която се спънеше, бе обвинение, ням укор. Тези деца. Бяха направили невъзможното. „А сега ние ги предаваме.“

Чуваше кръвта в собствените си жили, трескава, нахлуваща в кухи места, и звукът, който издаваше бе несекващ вой. Вярваше ли все още адюнктата? Сега, след като вече умираха с десетки, държеше ли все още на вярата си? Когато решимостта, когато упоритата воля се окажат недостатъчни, тогава какво? Нямаше отговори на тези въпроси. Ако я потърсеше… „не, има си ги предостатъчно. Всички са постоянно на главата й. Юмруци, капитани, лечители.“ Освен това говоренето бе изтезание — устните се разцепват, подпухналият език се мъчи да се размърда, гърлото е стегнато и раздрано. Всяка изречена дума беше болезнена.

Вървеше със съгледвачите си и не искаше да се задържи назад, да види какво става в колоната. Не искаше да види разпадането й. Теглеха ли все още неговите тежки фургоните? Ако го правеха, бяха глупци. Останали ли бяха още от онези примрели от глад деца? Онова момче, Рут — който беше носил онова нещо толкова дълго в ръцете си, че изглеждаше невъзвратимо осакатен, — още ли беше в кома, или беше издъхнал, повярвал, че ги е спасил всички?

„Това би било най-добре. Да яхне заблудата към забрава. Никакви призраци няма тук, не и в тази пустиня. Душата му просто се е отнесла. Просто. Мирно. Вдига се, понася онова бебе — защото винаги ще носи онова бебе. Лек път, момче. Лек път и на двама ви.“

Бяха дошли да потърсят майка и татко. Хиляда деца, хиляда сирачета — но започваше да разбира тук, на този път, точно още колко са били — в този керван, който Бадале бе нарекла Змията, и осъзнаването на това се извиваше като нож в гърдите му. „Коланси, какво си направил? На своя народ? На децата си? Коланси, нямаше ли по-добър отговор от това? Богове, ако можехме да те намерим — ако можехме да се изправим срещу теб на бойно поле. Щяхме дадем отговор на престъпленията ти.“

„Адюнкта, беше права да търсиш тази война.“

„Но не беше права да мислиш, че можем да я спечелим. Не можеш да водиш война срещу безразличието. Ах, чуйте ме само. Но мъртъв ли съм аз? Още не.“

Предния ден, когато целият лагер бе притихнал, докато войниците лежаха неподвижни под мухите, беше бръкнал в торбата си и бе отпуснал ръката си върху Драконовата колода. И… нищо. Безжизнено. Тази пустиня беше празна и никаква сила не можеше да стигне до тях. „Направили сме боговете слепи за нас. Боговете и врага напред. Адюнкта, разбирам основанията ти за това. Разбрах ги тогава, разбирам ги и сега. Но виж ни — ние сме хора. Смъртни. Не по-силни от който и да е друг. И колкото и да искаш да направиш от нас нещо повече, нещо по-голямо, изглежда, че не можем да бъдем каквото искаш.“

„Не можем да бъдем и каквото ние искаме. И това, повече от всичко друго, ни съкрушава сега. Но все пак още не съм мъртъв.“

Замисли се отново за мига, когато бяха намерили децата. За начина, по който съгледвачите му — самите те не много по-големи — се движеха толкова сериозни сред бежанците, раздадоха им всичката вода, която носеха — цялата дажба за нощния преход бе раздадена, от една уста на друга, докато и последните капки не бяха изцедени от меховете. А след това младите хундрили можеха само да стоят безпомощни, всеки обкръжен от деца, които протягаха ръце — не за да сграбчат или да искат, а да докоснат и в това докосване да отдадат благодарност. Не за водата — тя беше свършила, — а за жеста.

Колко трябва да паднеш, за да си благодарен само заради едното желание? Заради едното безсилно намерение?

„Онези, които са ви прокудили…“

„Но ние имаме съюзници и пред тях няма никаква преграда, нищо, което да забави марша им към Коланси. Геслер, покажи на Сторми истината за това и срежи нашийника му. Остави го да нададе вой и да накара самите Хрътки да затреперят от страх! Остави го да се развихри, Гес, моля те.“

„Защото не мисля, че ние ще успеем.“

Костите на врата му изскърцаха, когато вдигна глава и се загледа с гняв към Нефритените странници. Вече изпълваха цялото небе, огнени сечове по небесния лик. „Повръща ми се от поличби. Гади ми се от тези отвратителни неща. Но… ако вие, там горе, изобщо не сте това? Ако странстването ви си е само ваше, без никаква крайна цел, никаква причина или предназначение? Ако утре или вдругиден най-сетне се спуснете, за да ни заличите всички, да направите безсмислена всяка наша борба, всяка наша велика и благородна кауза? Какво ни казваш тогава, о, прекрасна вселено?“

„Предопределението е лъжа.“

„Но тогава интересува ли ме изобщо? Виж тези кости, по които стъпваме. Вървим дотам, докъдето можем, и после спираме. Просто е така. Това и нищо повече. Тъй че… сега какво?“

— Змии — каза Банашар и примига. Да се гледа с трезви очи беше непоносимо тежко. „Много по-добре е, когато всичко е размътено. Много по-добре.“ — Това може да е било първият ми страх, когато за първи път стъпих в онова гнездо на пепелянки, което така нехайно наричахме Храма на Д’рек. Погледни в лицето това, от което те е страх, не гласеше ли така мъдрият съвет? Може би трезвостта е истинското проклятие, осъзнаването, че страхът не укрепва характера и че онзи съвет е боклук, а светът е пълен с лъжци.

Адюнктата крачеше мълчаливо до него. Не че очакваше отговор, след като вече не беше сигурен дали думите му всъщност излизат от гърлото. Възможно беше — и всъщност силно вероятно — всичко, което бе изрекъл през последните два дни, да си е било само в ума му. Но пък така беше по-лесно.

— Бунт. Дори самата дума ме кара да изпитвам… завист. Никога не съм го чувствал — тук, в душата си. Никога не съм изпитвал нито миг на непокорен гняв, непозната ми е настойчивостта на този гняв за правото да бъде точно такъв, какъвто иска да е. Дори да не знае какъв точно иска да е. Просто го иска… Разбира се, пиянството е сладкото поражение. Светая светих за страхливците — а всички ние, пияниците, сме страхливци и не позволяваме на никого да ни убеди в обратното. Това е единственото нещо, в което ни бива, най-вече защото е едновременно причината и средството, чрез което бягаме. От всичко. Точно затова пияницата има нужда да остава пиян.

Хвърли поглед към нея. Слушаше ли го? Имаше ли нещо друго, което да слуша?

— Да продължим нататък — тази тема ме плаши. Друга велика представа ни чака, стига да се сетя за някоя. Змии значи? Е, разбира се, че е велика представа — момичето, което ни дава такива имена. Техни. Наши. Змии в пустинята. Дръзко е, като си помислиш. Змиите са адски трудни за убиване. Плъзгат се под крака ти. Крият се от очите ти.

— Тъй че… хм, а знанието? — продължи той. — След като знанието се превръща в немилост. След като на истината започва да се гледа като на осъждане, вместо на освобождение. След като просветлението започва да показва единствено мрачния патос на безкрайния ни списък от провали. И така нататък. Но тези възгледи, е, те идват от онези, които искат да окуражат невежеството — съдбовно важна тактика в задържането им на власт. Освен това истинското знание те принуждава да действаш…

— Нима?

Той замълча и се помъчи да го обмисли, но само го жегна страх.

— Права сте, да продължим по-нататък. Ако има нещо, което знам, то е, че за някои неща не искам да знам нищо. Тъй че… а, в приемането на неочакваните ни гости, ще говорим ли за героизъм?

Смайлс се люшна напред, изпънала ръка, и в следващия миг се смъкна на коляно. Ботъл зае позиция зад нея, за да й пази гърба, и късият меч в ръката му затрепери сякаш от само себе си.

Видя как Тар се запровира назад през гъстата гмеж. Лицето му бе по-мрачно от всякога.

— Корик! — сопна се той.

— Тук, сержант.

— Жив ли си?

— Засякох погледа на един — отвърна мъжът. Половината му лице беше плувнало в кръв, но не беше негова. — Хиени съм виждал да гледат по-разумно. — Посочи с кървавия дълъг нож в ръката си. — Онзи ефрейтор там го насъска…

Мъжът, когото сочеше, бе паднал на колене. От редовните. Як, с широки рамене, дръжка на нож бе щръкнала от дясната страна на гърдите му. Кипнала кръв течеше от устата и ноздрите му.

Тар огледа навъсено наоколо и погледът му се спря на Ботъл. Приближи се.

— Смайлс… погледни ме, войник.

Тя вдигна глава.

— Както каза Корик, сержант — не сме слепи и не сме тъпи. Видях как пак дава знак и му пуснах ножа.

Тар погледна Ботъл в очите.

Ботъл кимна.

— От дванайсет крачки. В тъмното, в тълпа.

Издъхващият ефрейтор беше отпуснал брадичката на гърдите си и сякаш бе зяпнал в коленете си. Коураб се приближи до него и го бутна. Мъжът се строполи. От устата и носа му бликна последната кървава пяна, преди тялото да застине.

— Двама ли свалихте? — попита Тар.

Ботъл усещаше омразата в погледите на струпаните наоколо редовни и потръпна, когато Коураб отвърна:

— Трима, сержант. Първите двама бяха за отвличане на вниманието, още двама дойдоха ниско отзад, към фургона. Аз свалих първия, Кътъл подгони последния — още го гони, предполагам.

— Навън? Дъх на Гуглата!

Смайлс се изправи, залитна като пияна, приближи се до мъртвия ефрейтор и си прибра ножа.

— Не е редно — измърмори тя и се обърна към тълпата. — Празни бурета пазим, проклети глупаци!

Някой подвикна:

— Не бяхме ние, десантчик. Онова беше бандата на Юмрука.

Ботъл се намръщи. „Блистиг. Богове на бездната!“

— Просто ни оставете на мира — каза Смайлс и им обърна гръб.

Кътъл се върна, засече погледа на Тар и с една ръка небрежно забърса окачения на рамото му арбалет.

Сержантът се обърна към теглещите.

— Хващай въжетата, войници — хайде, движение.

Смайлс се върна при Ботъл.

— Да избиваме свои. Не е редно.

— Знам.

— Пазеше ми гърба. Благодаря ти.

Той кимна.

Тълпата редовни се стапяше. Фургонът се затъркаля, отделението тръгна до него, а телата останаха назад.

— От лудостта е — заговори след малко Коураб. — В Седемте града…

— Няма нужда да ни го разправяш — прекъсна го Кътъл. — Бяхме там, забрави ли?

— Да де. Просто казвах. Лудостта от жаждата…

— Това беше планирано.

— Ефрейторът, да. Но не и онзи глупак, дето скочи на Корик.

— А другите отзад? Планирано беше, Коураб. Нечии заповеди. Не беше лудост. Изобщо не беше такова нещо.

— Говорех предимно за останалите редовни, дето се струпаха, щом замириса на кръв.

Никой не отвърна на това. Ботъл се усети, че все още държи късия меч. Въздъхна и го прибра в ножницата.

Шортноус взе оцапаната с кръв риза и я натика под хамута на кожения ярем, по ширината на ключицата си, където кожата му се беше протъркала и жулеше. Някой му бе донесъл ризата, мокра и топла. Кръвта по нея не го притесняваше много — той самият кървеше достатъчно.

Фургонът бе тежък. Още повече бе натежал с децата, които сега се возеха върху вързопите с храна. Но колкото и много да бяха, не беше толкова тежък, колкото трябваше да е, главно защото бяха измършавели до кости. Не му харесваше да мисли за това. От детството си помнеше гладни времена, но всеки път тате си идваше с нещо за дребосъците, а Шортноус беше най-малкият дребосък от всички. Коричка. Нещо за дъвчене. А мама излизаше с други майки и бяха заети по няколко дни и нощи, а после се връщаше, пребита понякога, разплакана понякога, но носеше пари и тези пари се превръщаха в храна. Татко му много ругаеше, когато тя правеше това.

Но всичко бе за да изхранят дребосъците. „Хубавите ми дребосъчета“, казваше тате. А после, години по-късно, когато гарнизонът се вдигна и напусна града, мама изведнъж вече не можеше да взима пари като преди, но въпреки това двамата с тате бяха по-щастливи. По-големите братя на Шортноус вече бяха заминали, двама от тях на война, а другият се ожени за вдовицата Карас, която бе с десет години по-стара от него и с която Шортноус правеше тайно любов с цялата си мощ, тъй че може би беше добре, когато избяга, щото на брат му нямаше да му е приятно онова, дето правеха зад плевника с Карас, кога пияна, кога не, но все едно, всичко беше забавно и…

Забеляза някакво момче да върви до него. Носеше торба. Ръцете му бяха окървавени и ги облизваше да ги изчисти.

„Ти ми донесе ризата, нали?“

— Не е хубаво, дребосък — рече той. — Да се пие кръв.

Момчето го погледна начумерено и продължи с близането, докато не ги изблиза до чисто.

… и по-късно беше чул как са убили единия му брат край Натилог, а другият се върна само с един крак, а после дойдоха пенсиите и тате и мама вече не трябваше да се бъхтят толкова, особено след като Шортноус също се записа във войската и пращаше две трети от заплатата си вкъщи. Половината от това отиваше вкъщи за тате и мама. Другата половина отиваше за брат му и жена му, защото се чувстваше виновен за бебето и прочие.

Все пак не беше добре да си гладен толкова млад, а да умираш от глад бе най-лошото от всичко. Татко му често казваше: „Ако не можеш да ги изхраниш, не ги прави. Кълна се в колеца на Гуглата, не е нужно да си гений, за да разбереш това!“ Определено не беше нужно и точно затова Шортноус продължи да плаща за дребосъка си, и все още щеше да плаща, ако не ги бяха уволнили и не ги бяха изкарали престъпници и дезертьори, и всякакви други имена, които армията измисляше за такива, дето не правят каквото им се каже да правят. Онзи изтърсак обаче вече трябваше да е достатъчно голям, за да си заработва сам. Може би всичко се беше оправило вече, прахът да е улегнал и прочие.

Хубаво беше да си мисли така. Вече беше заобичал Флашуит и Мейфлай, а не беше ли глупаво това, след като те бяха две, а той само един. Не че виждаше някакъв проблем в това. Но жените често се държаха странно за такива неща. И за много други неща също, поради което бяха такава голяма беля.

Впрегнатият в ярема вдясно от него залитна. Жена. Шортноус се пресегна и я вдигна на крака. Тя изпъшка за благодарност.

Та, жените. Виж, за жени можеше да мисли цял…

— Ти си Шортноус, а?

Погледна я. Беше ниска, с големи, силни на вид крака — виж, това беше лош късмет за нея, нали? Щото точно заради тях я бяха впрегнали в ярема като… като…

— Аз съм, да.

— Чух, че са ти отхапали едно и също ухо два пъти.

— Е, и?

— Ами, ъъ, как е възможно?

— Не ме питай. Беше по вина на Бред.

— Бред? Нефариас Бред? Бил си се с него?

— Може и да е било. Спести си дъха, войник. Виждаш ли тоя дребосък? Нищо не казва, щот’ е умен.

— Щот’ не разбира малазански.

— Все едно. Просто тегли и мисли за неща, за които ти харесва да мислиш. Да те разсейват от лошото.

— А ти за к’во мислиш?

— Аз ли? За жени.

— Да бе. Значи аз пък да мисля за красиви и умни мъже.

Шортноус й се усмихна.

— Не е нужно, момиче — имаш си един, дето върви тука до тебе.

Момчето се отдалечи и скоро се върна с още плат. Даде го на Шортноус, за да може да спре кървенето от носа си.

Татко му често казваше: „С жените никога не знаеш как ще реагират.“ Лошо. Не изглеждаше зле, а още по-доброто беше, че можеше с ругатните си да съдере кожата на бедерин. Можеше ли да има по-съблазнително съчетание? Едва ли.

— Сигурно си мислиш, че съм нещо като прокажен. Не съм виновен, че бях мъртъв по едно време, а може би да си бил мъртъв означава, че такива неща като да си жаден не те тормозят много. Не знам.

— Кондензирам всичко, което ми се мерне пред очите — каза Бейвдикт. — Това ме държи.

Хедж го изгледа озадачено, след което сви рамене.

— Е, по-добре, отколкото да бръщолевиш по цял ден.

Бейвдикт отвори уста и я затвори отново.

— Как са котенцата? — попита Хедж.

— Котенцата са си много добре, командире.

— Ще ни стигнат ли?

— За повече от едно сражение ли? Трудно е да се каже, сър. За една битка съм спокоен, ако използваме всичко и нищо не задържим. — Погледна назад към впряга и добави: — Мислил съм доста над стратегии, сър, от гледна точка на алхимични… ъъ… котенца. Не мисля, че върши работа да се скъпиш с тях. Обратното е по-добро всъщност. Заливаш бойното поле, шибваш ги толкова силно, че ударът да ги смаже…

— Мислех, че няма да приказваш цяла нощ. Виж, това сме го разбрали още преди години. Стени и вълни го наричахме. Стени, когато държиш фронт или позиция. Вълни, когато си в настъпление. И няма никакъв смисъл да пестиш — освен тази със собственото ти име на нея, разбира се. Защото всеки сапьор ще ти го каже: щом ти искаш да ги убиеш, и те искат да те убият, гарантирано. Наричаме го „сдържащ фактор“.

Бейвдикт отново погледна назад към тъпчещите покрай впряга бойци. Капитаните не се оправяха добре. Не си бяха отваряли устата от дни. Зад тях вървяха хундрилите, които все още водеха конете си. „Тъй че малко го поизлъгах Хедж. Дадох дози не само на воловете, но пък си помислих, че ще…“

— Още ли си изнервен? — попита го Хедж. — На твое място щях да съм. Хундрилите си обичат конете. Много. Не се знае кого би спасил един хундрил, ако трябва да избира между майка си и коня. А ти просто взе, че ги уби.

— Бездруго умираха, сър. За ден един кон има нужда от повече вода, отколкото четирима войници, а водата им свършваше. Опитайте се да изцедите кръв от обезводнено животно. Не е лесно.

— Тъй де. А сега имат немрящи коне и пак са без вода, тъй че ако го беше направил преди седмица, цялата тази жертва нямаше да е нужна. Искат да те убият, алхимик — половин ден ми трябваше, докато ги разубедя.

Бейвдикт го погледна сърдито.

— Току-що казахте, че между конете и майките си…

— Биха спасили майките си, разбира се. Ти какво, идиот ли си?

Алхимикът въздъхна.

— Все едно — продължи след малко Хедж, — всички вече сме Подпалвачи на мостове. Вярно, убивали сме по някой офицер от време на време, ако станат много лоши. Защо не? Сложи един глупак да командва и най-вероятно ще направи така, че да ви избият всички, тъй че защо първо да не бутнем тях в трапа, нали така? Но ти не си направил нищо, че да си заслужиш това. Освен това ми трябваш, както и на тях. Тъй че работата е проста — никой няма да ти пререже гърлото.

— Много съм облекчен, сър.

Хедж заговори по-тихо:

— Само че слушай. Скоро всичко ще се разпадне — не го ли виждаш? Ловците на кости — редовните — губят.

— И ние не сме много по-добре, сър.

— Тъй че гледаме да не влезем в мелачката, ясно? Вече казах на капитаните си. Ще дръпнем навън веднага щом се почне — искам да има поне сто крачки между нас, преди да почнат да търсят кого още да убият.

— Мислите ли, че ще стане толкова зле, сър?

Хедж сви рамене.

— Трудно е да се каже. Дотук морската пехота ги държи изкъсо. Но бой ще има, веднага щом падне някой от техните. И миризмата на кръв ще го почне, помни ми думата.

— Как щяха да се справят Подпалвачите на мостове с това, сър? По онова време.

— Просто е. Надушваш плямпаджиите и ги убиваш. Те са тия, дето непрекъснато мрънкат и ръчкат по-тъпите да направят нещо тъпо. И се надяваш всичко да се кротне. Колкото до мен… — Кимна към крачещата покрай тях колона. — Щях да овържа Блистиг, да го измъкна в пустинята и целия проклет ден никой нямаше да заспи от писъците му.

— Нищо чудно, че са ви обявили всичките извън закона — измърмори Бейвдикт.

Небето на изток изсветляваше. Слънцето се издигаше, за да поведе война с Нефритените странници, преди да се гмурнат под хоризонта на север. Колоната се разпадна на части, групи войници се разпръсваха от двете страни на пътя. Смъкваха се на земята, отпускаха глави, оръжия и броня издрънчаваха и пътни торби тупваха в прахта. Влекачите се спряха и засмъкваха тежките хомоти. Откъм хундрилите се разнесе рев, когато поредният кон залитна и падна на една страна. Засвяткаха ножове. Този ден щеше да има много кръв за пиене, но никой сред Изгорените сълзи не се радваше.

Морските пехотинци сядаха около фургоните капнали от умора, с изпити лица. Около тях войниците се движеха като старци, мъчеха се да вдигнат платнища и навеси, да разгънат походните одеяла, да легнат за малко отдих преди следващия преход. Оръжията се изваждаха бавно, повредите от поредния преход се оправяха с намаслените брусове, но умът почти не участваше в това: инстинктивни действия, наблюдавани с помръкнали подути очи.

А след това от фургоните дойдоха децата, по едно и по две, и тръгнаха между войниците. Идваха не за да просят, а просто да седнат и да гледат спящите. Или да страдат с ококорени очи. Или, в някои случаи, да издъхнат кротко.

Сержант Синтър наблюдаваше това, седнала подпряна на колелото на фургона, който бяха пазили през нощта. Трепетното приближаване на някое дете при всяка групичка войници им въздействаше странно. Споровете заглъхваха, сърдитите погледи се смиряваха, негодуванието угасваше. Спящите се обръщаха настрана и се предаваха на умората. Болката се преглъщаше и плачещите без сълзи затихваха смълчани.

Що за дар беше това?

Не го разбираше. А когато един войник се събуди в настъпващия здрач и намери до себе си малко неподвижно телце, изстинало и бледо, цялото отделение събра късове кристал и ги струпа върху издъхналото дете на искряща могилка. След това войниците засмъкваха фетиши от коланите и вратовете си — костите, които носеха чак от Ейрън — и ги положиха върху жалката купчинка камъни.

— Те ни убиват.

Синтър погледна сестра си, която седеше до задното колело, изпънала напред счупения си крак.

— Кой ни убива този път, Кисуеър?

— Идват и споделят последните мигове. Нашите. Своите. Не е честно това, което ни носят.

Синтър присви очи към Кисуеър. „Побъркала си се, сестро.“

— Какво ни носят? — попита. — Не те разбрах.

— Няма начин да разбереш. Точно ти.

Гневът, който се събуди в нея, беше вял и бързо угасна.

— Пак не те разбрах?

Кисуеър се озъби, после отпусна глава между две спици и затвори очи.

— Ти си си такава, Синтър. Има го у теб. За разлика от мен. Просто не можеш да го видиш. Да го разпознаеш. Все едно да гледаш в собствената си душа, а това е нещо, което никой не може да прави. О, казват, че могат. Говорят за прозрение или за истина. Това са глупости. Но въпреки това вътре в нас нещо си остава скрито. Завинаги.

— Нищо не се крие вътре в мен, Кисуеър.

— Но тези деца: как сядат до тях, как ги гледат, как се сгушват до тях — боли те да ги гледаш, нали?

Синтър извърна очи.

— Глупачка! — Кисуеър въздъхна. — Те носят достойнство. Също като теб. Също като адюнктата — защо мислиш, че толкова много от нас я мразят? Мразят да я гледат дори? Показва ни всичко, за което не искаме да ни се напомня, защото за повечето от нас няма нищо по-трудно от това да намерим достойнство. Нищо. Тъй че те ни показват как можем да умрем с достойнство — показват ни го, като умират самите те, като ни позволяват да умрем, докато ни гледат.

— Адюнктата каза незасвидетелствани. Тези деца не са съгласни.

„Но все пак е безсмислено.“

Кисуеър продължи:

— Мислеше ли, че това ще е лесно? Мислеше ли, че няма да започнем да се влачим? Минахме през половината свят, за да стигнем тук. Отдавна престанахме да сме армия — не знам какво сме вече. Не смятам, че на света има и един човек, който би могъл да ни даде име.

— Няма да успеем — каза Синтър.

— И какво от това?

Погледите им за миг се кръстосаха. Зад Кисуеър ефрейтор Рим седеше и втриваше масло в чукана на дясната си ръка. Не издаваше, че ги слуша, но тя знаеше, че слуша. Както и Хъни, легнала свита под ленената дрипа да не й грее слънцето в очите.

— Значи не ти пука, Кисуеър. Никога не ти е пукало.

— Смисълът не е в оцеляването от това, Синтър. Отдавна престана да бъде.

— Добре де — сопна се тя. — Просветли ме тогава.

— Вече го знаеш. Сама го каза — няма да успеем. А всичките тези деца идват сред нас като хомункулуси. Направени от всичко, което сме предали в живота си — всичкото онова достойнство, почтеност и честност — всичко, и виж ги — само кожа и кости и нищо повече. Не сме били добри с най-доброто в нас, сестро, нали?

Ако сълзите бяха възможни, Синтър щеше да ги изплаче. Но само седеше отпусната върху коравата земя.

— Трябваше да избягаш.

— Обзалагам се, че адюнктата си го казва по хиляда пъти на ден.

„Адюнктата?“ Синтър поклати глава.

— Тя не е от бягащите.

— Не е. И ти не си. А както се оказва, вече и аз не съм.

„Това не е моята сестра.“

— Мисля, че утре ще е последният ни преход — продължи Кисуеър. — И знаеш ли, нищо лошо няма в това. Опитът си струваше. Някой би трябвало да й го каже. Струваше си.

— Никакви паяци — рече Хелиан, отпуснала глава на походното одеяло. — Това му е най-хубавото тук. Тази пустиня е рай. Нека мухите и пеперудите да вземат трупа ми. Дори и ония проклети месоядни скакалци. Няма да намериш и кьорав паяк да си прави гнездо в очните дупки на черепа ми — какво може да е по-добро от това?

— Защо толкова се плашиш от паяци, сержант?

Тя се замисли как да обясни. Умът й се унесе и видя грамади черепи, всичките усмихнати. А и защо не? Ами да, никакви паяци.

— Баща ми разправяше една история, особено когато беше пиян. О, чакай, баща ми ли беше всъщност? Може да е бил чичо ми. Или даже пастрокът ми. Може даже да е бил другият ми чичо. Все едно, беше страхотна история — и как се смееше само. Трябва да ти кажа, Мейби, че в Картуул има толкова големи паяци, че ядат чайки, чувала ли си?

— Бях там веднъж, сержант. Страшничко си е.

— Червеногърбите са най-лошите. Не са големи, нито много отровни. Поединично имам предвид. Работата е, че когато се излюпят, се струпват хиляди и могат да убият голяма плячка и всички да се хранят с нея, нали разбираш? И си снасят яйцата къде ли не.

Въздъхна.

— Та значи бях някъде на две годинки. По цял ден си седях в кошарката, щото мама чакаше друго бебе, само че непрекъснато имаше треска и накрая взе че го загуби, а това беше тъпо, щото имахме добра знахарка наблизо, обаче татко изпиваше всичките пари, дето ги изкарваше. Както и да е. Та значи имах си една кукличка…

— О, богове, сержант…

— Да. Излязоха от главата й. Проядоха през парцалите, а след това изпълзяха от очите и устата, отвсякъде. И ето ме мене: храна. Брат ми ме намерил. Главата ми се била подула двойно — не можел очите ми да види, и съм се задушавала. Преброили двеста ухапвания, може и повече да са били, щото повечето били в косата ми. Та като за плячка съм се оказала твърде голяма, дори за хиляда червеногърби паяченца. Но се постараха добре.

— И тази история го е разсмивала? Що за шибан…

— По-полека, за баща ми говориш. Или за чичо, или пастрока, или другия ми чичо.

— Вече разбирам, сержант — каза Тъчи. — Ясно. Разбрах. Това ще остави белег за цял живот и на идиот.

— Историята не е свършила, ефрейтор. Най-важното не съм казала още. Виждаш ли, аз съм ги яла тия проклети паяци. Като бонбонки. Казаха, че коремът ми се бил подул повече от главата ми, та затова съм се давела толкова лошо — хапели ме отвътре.

— Тъй че доведоха знахарката, това вече го помня, и тя направи големи парчета лед. В устата ми. Чак в гърлото. И около шията също. И съм получила удар от всичкия този лед. Убил оная част от мозъка ми, която знае кога е време да спреш. — Хелиан се взря в изсветляващото небе. — Откраднах първото шише от запасите на баща ми на шест. Толкова съм се била напила, че трябвало пак да повикат знахарката. Та тогава тя ми гледала и казала, че цял живот ще съм в беда.

— Разби ми сърцето с тази история, сержант.

— Тъй ли?

„Сигурно. Само че я измислих току-що, разбира се. Дръпнеш сърдечните струни и гледаш милото съчувствие на миличките им личица. Вече ще ми прощават всичко.“

„Защо мразя паяци ли? Богове, че кой не ги мрази? Що за тъп въпрос?“

— Ликове в Скалата — рече Уругал Втъкания. Беше се навел и драскаше по коравата земя. — Седемте Огъня. Необвързаните. Това са титлите ни. Ние, Т’лан Имасс, които бяхме отхвърлени от клановете си. Ние, които се провалихме във войните. Ние, които бяхме прокълнати да станем свидетели.

Ном Кала се извърна и погледна към човешкия лагер — разпаднала се колона, очертала раздрана линия по втвърдената пръст. Всякакво движение там бе замряло, усилващият се зной отнемаше и последното, което бе останало.

— Избрахме Рицар на Вериги — продължи Уругал. — И по негова воля бяхме освободени от своя затвор, и по негова воля веригите един ден ще се строшат. Тогава зачакахме освещаването на Дома на Вериги.

— Този рицар — избоботи Калт Урманал. — Той сред нас ли е сега?

— Не, но ни чака — отвърна Уругал. — Дълго беше странстването му и скоро съдбата на всички ни ще падне в нозете му. Но уви, Падналия не властва над него, а Кралят във Вериги е обърнал гръб на каузата ни — защото Кралят на Дома е прокълнат и неговите вериги никога няма да се строшат. Вярата ни е, че той няма дълго да седи на трона. Тъй че го отхвърляме.

Бероук Тихия глас рече:

— Рицарят ненавижда вериги, но разбирането все пак му убягва. Много са веригите, които се врязват жестоко, които заробват със злоба. Но съществуват и други вериги, и те са тези, които всеки от нас избира да носи — не от страх или невежество. Тези вериги са най-благородните. Доблест. Добродетелност. Вярност. Мнозина ще се доближат до Дома на Вериги, но ще се поколебаят на прага му, защото изисква от нас рядко използвани сили. Когато те очаква страдание, се иска голям кураж, за да прекрачиш, да влезеш в това неумолимо, коравосърдечно владение.

Уругал беше надраскал на земята седем символа. Запосочва ги един по един и заговори:

— Консорт. Тази, която ни е позната. Жетваря — има две лица. Едното мъж. Едното жена. Рицар, за него говорихме. Седемте огъня, Необвързаните — ние, Т’лан Имасс засега, но това ще се промени. Сакатия, онзи, чийто ум трябва да изпълзи и да послужи на святия живот вътре в него. Прокажения — онова, което е едновременно живо и мъртво. Глупака, заплахата отвътре. Тъй че всички, но Рицарят ходи сред смъртните да ни пази. Тук. Сега.

Ном Кала огледа символите.

— Но, Уругал, всички те умират.

— И няма вятър, който да ни понесе — рече Бероук. — Не можем да отпътуваме към онова, което е напред.

— Тъй че не можем да им дадем надежда.

Калт Урманал изсумтя, щом чу заключението на Уругал.

— Ние сме Т’лан Имасс. Какво знаем за надеждата?

— Значи ли това, че сме изгубени? — попита Ном Кала.

Другите се смълчаха.

— Мисля си нещо — рече тя. — Както казва Калт, ние сме същества без надежда. Не можем да им дадем онова, което предадохме толкова отдавна. Тези смъртни ще умрат, ако не можем да ги спасим. Оспорва ли някой от вас това?

— Не — отвърна Уругал.

— И така… — Ном Кала пристъпи напред и с костеливото си стъпало заличи драскулките в пръстта. — Домът на Вериги ще умре.

— В друг век ще се събуди отново.

— Ако трябва да сме ние… а искаме да сме ние, нали? Ако трябва да сме ние, Необвързаните, тогава нямаме избор. Трябва да идем при адюнктата.

— И да й кажем какво? — попита Уругал.

— Ами… трябва да я излъжем.

Дълго време никой не проговори.

Ном Кала пак погледна към лагера и каза:

— Нека се опитаме да откраднем още един ден.

— За какво ни е още един ден?

— Казва ли ти някой, Уругал Втъкани. Понякога надеждата се ражда от лъжа. Така да бъде. Пред нея ще излъжем.

Очите на Рутан Гъд проследиха Лостара Юил, докато тя се приближаваше към адюнктата. Двете застинаха загледани на изток, опълчили се на безжалостното утро. Рутан се зачуди какво ли държи Тавори на крака. Всяка нощ тръгваше на път, крачеше неуморно и само със силата на волята си влачеше след себе си цялата армия. Щом тя не залиташе, нямаше да го направят и войниците след нея. Беше се превърнало в сражение, в мълчалива война. „И тя я печели. Всеки труп, останал зад нея, е доказателство за това.“

„Но колко дълго още може да издържи? Погледни това изгряващо слънце, адюнкта, и пустотата под него. Понякога, когато хората говорят за враждебни, убийствени места, не е просто приказки. Понякога всичко е вярно и предупрежденията са искрени. Има места, които убиват. И ние сме в едно от тях.“

— Какво си казват според теб? — попита Сканароу.

Той я погледна отгоре, очите му бяха тъжни.

— Спи, обич моя.

Тя отпусна отново глава върху твърдата земя и затвори очи.

„Не остава много. А вече е твърде късно — не мога да те спася.“ Зачуди се дали ще излезе сам от тази пустиня. Един оцелял, оставил зад себе си шест хиляди трупа. Проклет меч Отатарал в едната ръка за деня, в който щеше да му потрябва. „Да, Рутан Гъд, било е армия от един мъж и преди. Ето го пак.“ Вдигна очи към двете жени, застанали на двайсетина крачки напред, и се намръщи. „Лостара — тя е обсебена от бог. Прави ли я това по-корава? Кой знае? Но изглежда в по-добра форма от Сканароу. И от адюнктата също.“

— Моля те, легни до мен.

Рутан трепна. Почеса брадата си.

— Ей сега.

— Скъпи…

— Момент.

Стана и тръгна към Тавори и Лостара.

И да разговаряха, беше без думи. Адюнктата чу стъпките му и се обърна.

— Капитане. Ледената броня, която сътвори…

— Не тук, адюнкта. Нищо не действа тук.

Очите й помръкнаха.

— Но вие ще… устоите.

Лостара Юил се покашля.

— Рутан, Т’лан Имасс ти се кланят. Титулуват те Древен.

— Не съм бог, Древен или не, Лостара. Съжалявам. Нямаше да е лошо обаче ако бях, нали? За всички нас. Просто да бях… извън това. Т’лан Имасс ще се справят, когато…

— Ти също — прекъсна го адюнктата. — И все пак не си бог.

— Не избираме кой ни ражда.

— Точно така. Кои са родителите ти?

Той се почеса енергично по брадата.

— Адюнкта, важно ли е? Възможно е тази пустиня да не ме убие. Също толкова вероятно е да ме убие.

— Ти ще стигнеш до града с кладенците.

— Нима? — Рутан поклати глава. — Позволете да бъда честен с вас. Не мога дори да си представя как са стигнали толкова далече тези деца. Какво казва Бадале? Преди десет дни? Но Икариас е на две, дори три седмици поход оттук.

— Откъде знаеш?

Той въздъхна.

— Гостувах някога на Джагът, които обитаваха Икариас с отцепница К’Чаин Че’Малле. Но простият факт си остава: единственият начин тези деца да са стигнали толкова далече, адюнкта, е през лабиринт.

Тавори се обърна към Лостара.

— Намери момичето и го доведи.

— Слушам, адюнкта.

След като се Лостара отдалечи, Тавори впи очи в Рутан.

— Лабиринт.

— Което е невъзможно. Знам. — Видя проблясък на надежда в очите й и поклати глава. — Недейте, адюнкта. Пустинята е пресъхнала и ако не внимавате, нещата може да се влошат още повече.

— Да се влошат? Обясни ми как може да се влошат още повече, капитане.

Той извърна поглед назад, където спеше Сканароу, и пак въздъхна.

— Извадете меча си, адюнкта.

— Моля?

— Извадете от ножницата своя меч Отатарал.

Беше го извадила наполовина, когато Рутан се пресегна и я сграбчи за китката. А след това повърна, рухна на колене и извърна глава.

Тавори тикна оръжието обратно в ножницата и се олюля.

— Богове!

Рутан изплю и изтри брадата си с ръка.

— Точно това никой от вас така и не разбра. — Погледна разтрепераните си ръце и огледа петната кръв, която беше изхрачил. — Не е просто някакъв проклет метал, който случайно поглъща магията. Отатарал е повлиян. — Изправи се. — Следващия път, когато извадите това оръжие, адюнкта, то ще призове. Тя вече се е развихрила в света. Драконът, който е източникът на всичкия Отатарал — живото сърце на онова, което отнема живот. Освободена е.

Видя паниката, надигаща се в нея — огромни пукнатини в бронята й — и протегна ръка.

— Чакайте… чуйте ме. Тавори Паран, чуйте! Ще се даде отговор — на всичко. На всичко!

И изведнъж сякаш дете вече стоеше пред него. Объркано, уплашено. Това разкъса сърцето му.

— Не ги интересува Сакатия бог. Разбирате ли ме? Онези, които са направили това. Не ги интересува какво става с него. Те посягат за нещо по-голямо — и мислят, че ще пометат всичко останало. Вас, Падналия, Форкрул Ассаил — всичко това пометено! Но са глупци. Разбирате ли ме? Аномандър Рейк загина, но Драконъс сега крачи по света. Разбирате ли? На всичко ще се даде отговор. — „И точно това е идиотският проблем — драконът Отатарал не може да остане неокован. Драконъс ще трябва да го убие — той или Елейнт — и с убиването му ще сложат край на цялата магия. Ще ни захвърлят всички в свят, лишен от чародейство.“

Беше му обърнала гръб и пак се взираше на изток.

— Това имаше предвид той — промълви тихо.

— Адюнкта?

— Каза, че мечът ми няма да е достатъчен — спорихме за това многократно. Каза… каза… — Обърна се към него и очите й изведнъж заблестяха, и Рутан бе поразен от внезапната красота на лицето й, красота, избуяла сякаш отникъде. — Каза… „Ще се даде отговор.“ Неговите думи, същите като твоите.

— За кого говорите? — настоя той. „Кой е замислял този кошмар през цялото време? Кой побеснял безумен идиот…“

— Бен Адефон Делат.

Рутан я зяпна невярващо, онемял от собствената си глупост.

— Това име…

— Висшият маг Бързия Бен, капитане. Той се закле, че ще спаси Бърн и че това е единствената клетва, която няма да предаде. Каза, че ракът трябва да бъде изрязан… Рутан? Какво ти е?

Но той й бе обърнал гръб, мъчеше се да задържи всичко в себе си. И не успя. Смехът изригна неудържим. Невярващ, изпълнен с удивление смях.

— Делат? Адефон Делат? Бързия Бен… О, в името на Бездната! Проклетата му дързост! Обаянието му ли ме направи толкова тъп? Нищо чудно, че странеше от мен!

— Капитане?

Той я погледна и усети как устата му се разчекна в безумна, безпомощна усмивка.

— И изчезна в битката с Късоопашатите! Ама разбира се! Гуглата да ме вземе дано!

Устните й се стегнаха в тънка резка.

— Капитан Рутан Гъд, дори ти не може да си толкова задръстен. Разбира се, че не е мъртъв. — Посочи един сгърбен мъж, седнал наблизо на един камък. — Попитай септарха на Д’рек. Той ще ти каже. Дори той най-сетне го проумя.

Банашар се вдигна като по команда и с олюляване се приближи към тях. Размаха пръст на Рутан Гъд и изръмжа през разядените си кървящи зъби:

— Това е игра на Бързия Бен, о, Древни. Костите са в неговите потни ръце и е така от доста време. Е, щом на масата му ще намериш Червея на Есента и някогашния Господар на Смъртта, и Сенкотрон и Котильон, да не говорим за предишните играчи Аномандър Рейк и Десемврий, и кой знае още кого, какво — наистина ли вярваше, че няколко хиляди проклети На’Рук биха могли да го свалят? Номерът в играта с Адефон Делат е, че той мами.

Обърна се към адюнктата и я удостои с лек поклон.

— Лейди Тавори, ще е честно, ако кажа, че ще помня светлината в очите ви — след като имах привилегията да я видя сега — до края на живота си. Не говорех ли за героизъм? Вярвам, че да, макар в отчаянието си може би да не слушахте.

— От думите ви, Върховен жрец, намерих силата за следващата стъпка. Простете ми, че не мога да ви дам нищо в замяна.

Той я изгледа, а след това промълви тихо:

— Милейди, не дадохте ли предостатъчно?

Рутан Гъд се почеса по брадата. Радостта бързо гаснеше и той се боеше, че ако разбърка пепелта, ще открие, че надеждата е била само една искра, вече изтляла.

— Все пак сме изправени пред дилема и наистина съжалявам, че Делат не е тук, макар да смятам, че дори и той нямаше да има отговори за тежкия ни хал. Тази пустиня ще ни довърши.

— Капитане — каза Тавори. — Ако падна, вземете меча ми.

— Ако го направя, адюнкта — и ако дойде време, когато ще трябва да го извадя, — това ще ме убие.

— Значи, както казахте, не може да сте Древен бог.

— Както казах — съгласи се той сухо. — Но работата е по-проста. Живял съм дълго и това е само благодарение на магията. Без чародейство ще съм нещо по-нищожно и от прах. — Обърна се към Банашар. — Делат не е единственият, играл на масата на боговете.

— Бих искал да чуя разказа ти някой ден, Рутан Гъд — отвърна с тъжна усмивка Банашар.

Рутан Гъд сви рамене.

— Честно казано, твърде гадно е за разказване.

Замълчаха, толкова изцедени от всичко казано — и почувствано, — че повече нищо сякаш не им бе останало.

И тогава се върна Лостара с момиченцето Бадале и с едно момче с торба на рамото.

Ном Кала вървеше през затихналия лагер сред лежащите неподвижно хора и усещаше как полузатворените очи я проследяват. Виждаше страдание в такива мащаби, че отдавна умрелите уж чувства тръпнеха в нея, и си спомни съдбата на собствената си раса, когато настъпваха стените от лед, когато измираха или си отиваха животните, когато нищо не бе останало за ядене, когато хората ги избиваха.

Отговорът им бе Ритуалът, бягство, оказало се затвор. Но такова нещо не бе достъпно за тези смъртни. „Още ден. Лъжа, която да им го даде, ако изобщо е възможно. Виж колко са слаби. Виж как се провалят. Още ден — но дали ще е дар? Походът, влачещите се стъпки, спомените, които се предават на поражението. Ще ми благодарят ли те за тези няколко мига повече?“

Може би желанието й да помогне бе всъщност проява на жестокост…

— Та какво е усещането? — чу немощен глас.

Спря и се обърна към войника, който я бе заговорил.

— Кое усещане?

— Да бъдеш… прах.

Не знаеше как да му отговори и затова замълча.

— Скоро ще се присъединим към вас — каза той.

— Няма. Никакъв спомен няма да остане, нищо, което да ви връща.

— Но аз имам нишки, Т’лан Имасс. Това е личното ми проклятие. Мен ще ме притеглят отново — или ще се опитват поне. Отново и отново.

Ном Кала го огледа замислено и поклати глава.

— Никакви нишки не виждам, смъртен. И да са съществували някога, вече ги няма. Нищо не те задържа. Нито волята на богове, нито лъжите за предопределение или съдба. Ти си откъснат от всичко освен от онова, което живее в теб.

— Нима? Нищо чудно, че се чувствам така самотен.

— Да. Това е причината.

— Но… Ти не си сама, нали, Т’лан Имасс?

— Да, не съм. Но това не е спасение. Просто споделяме самотата си заедно.

Той изсумтя.

— Не съм сигурен колко смислено е това, но мисля, че те разбирам. Виж, направете ни една услуга. Щом падне последният от нас, не се разпадайте на прах, не се предавайте. Излезте от тази пустиня. Извървете я. Моля те, ще го направите ли?

— Защото е казано, че тази пустиня не може да се прекоси. Да, разбирам те, смъртен.

— Ще го направите ли?

— Да.

Той се отпусна на походното одеяло с въздишка.

— Добре. Докажете им, че грешат. Мисля, че ще е достатъчно добре.

Ном Кала се поколеба за миг, след което промълви:

— Не се предавай, войник. Още един преход.

Без да отваря очи, той попита:

— И какъв е смисълът?

— Тласкай другарите си напред — през тази следваща нощ. Направи го, моля те. Както аз се съгласих да изпълня желанието ти, моля те да го сториш в замяна.

Той отвори очи и примижа към нея.

— Толкова ли е важно?

— Страданието е пропаст. Но я има другата страна, и на другата страна чака Падналия бог. Аз съм една от Седемте. Една от Необвързаните. Падналия бог разбира от страдание, смъртен. В това нещо не сте сами. Също както Т’лан Имасс не са сами.

— Да, ще се съглася с теб, че той разбира едно-друго за страданието. И вие също. Просто не виждам утехата в споделянето му.

— Ако не утеха, тогава намери сила.

— За да продължа да понасям това страдание? За какво?

„Да, Ном Кала, за какво? Имаш ли отговор? Има ли някой отговор?“

— Когато най-сетне стигнеш другата страна на тази пропаст, смъртен, и се вкопчиш в ръката на Падналия, задай му въпроса си.

Той се усмихна горчиво.

— Адски умно.

И отново затвори очи.

Тя продължи напред, притеснена и натежала от злочестина. „Ние, Т’лан Имасс, сме виждали цивилизации да се издигат и да пропадат. Виждали сме земи да умират и да се възраждат. Виждали сме морета да се пълнят и сме вървели по изсъхналите дъна на древни моря. Били сме свидетели на безчет борби на живота. От самотното същество, страдащо в последните си мигове, до хилядите, умиращи в един мразовит сезон.“

„И какво сме научили?“

„Само, че животът е цел сам по себе си. И че там, където има живот, ще има страдание. Има ли смисъл в това? Достатъчно основание ли е съществуването?“

„Аз съм Необвързана. Свободна съм да виждам — и какво виждам?“

„Виждам… нищо.“

Напред, в авангарда на колоната, видя няколко души. Изправени. Будни. „Сега трябва да намеря достойна лъжа. И ако името ми трябва да бъде прокълнато с последния дъх на тези човешки същества, така да бъде. Престъплението ми беше надеждата. Наказанието ми е да видя как се проваля.“

„Но Т’лан Имасс са понасяли това наказание дълго, а провалът на надеждата си има име. Нарича се страдание.“

— Думите — каза Бадале и погледна адюнктата в очите. — Намерих сила в думите. Но тази сила си отиде. Нищо не ми е останало.

Мама се обърна към приятелите си, но не отвърна нищо. Нямаше почти никакъв живот в простоватото й лице и безизразните й очи и тази гледка нарани Бадале някъде отвътре. „Имах стихове за теб. Но си отидоха. Пресъхнаха.“

Единият мъж почеса брадата си и каза:

— Дете… ако силата ти се върне… някой ден…

— Не е от онзи вид сила — отвърна Бадале. — Отиде си, може би завинаги. Не знам как да я върна. Мисля, че е умряла. — „Аз не съм надеждата ви. Не мога да съм. Трябваше да е обратното, не разбирате ли? Ние сме деца. Деца и нищо повече.“ — Богът, който е умрял тук. Било е същото.

Мама се намръщи.

— Можеш ли да обясниш това, Бадале?

Тя поклати глава.

Другият мъж — с тъжните очи — проговори:

— Какво можеш да ни кажеш за този бог, Бадале?

— Разпаднал се е.

— Просто сам се е разпаднал или някой го е разпаднал?

— Убиха го вярващите му.

Мъжът реагира все едно, че са го зашлевили през лицето.

— В песента на Елитрите е — продължи тя. — Богът поискал да даде на хората си един последен дар. Но те го отказали. Не искали да живеят с него и затова го убили. — Сви рамене. — Било е отдавна, във века, когато вярващите убивали своите богове, когато не им харесвало това, което им казвал богът. Но сега е различно, нали?

— Да — промърмори брадатият. — Сега просто ги пренебрегваме до смърт.

— Не боговете пренебрегваме — каза жената, която стоеше до мама. — А само даровете им на мъдрост.

— Стига да е достатъчно дълго, боговете просто увяхват и умират — каза другият мъж. — Повече време отнема, но все пак в крайна сметка си е убийство. И също толкова зли сме със смъртни, които имат дързостта да казват неща, които не искаме да чуем.

Мама погледна Бадале в очите и попита:

— Този град — Икариас — кой живее в него?

— Само призраци, мамо.

Садик бе седнал на земята и вадеше нещата си, но при споменаването на Икариас вдигна очи към нея и посочи брадатия.

— Бадале. Аз видях този мъж. В кристалните пещери под града.

Тя помисли и сви рамене.

— Значи не са призраци. А спомени.

— Замръзнали завинаги. — Брадатият изгледа момчето, след това се обърна към мама. — Адюнкта, те не могат да ти помогнат. Погледни ги — умират също като нас.

— Едва ли можем да се справим по-добре от тях — каза другият.

Мама се поколеба и кимна примирено.

„Това не трябваше да е така. Какво не виждам? Защо се чувствам толкова безпомощна?“

Брадатият продължаваше да гледа Садик. После каза:

— Върнете ги да спят, адюнкта. Всичко това е твърде… жестоко. Слънцето и горещината имам предвид.

— Лостара…

— Не. Аз ще ги заведа, адюнкта.

— Добре, капитане. Бадале, този мъж, Рутан Гъд, ще ви заведе.

— Да, мамо.

Капитанът се наведе към Садик и каза хрипливо:

— Я дай да ти помогна с тези играчки, момче.

Бадале зяпна, изведнъж затаила дъх, докато Рутан Гъд и Садик пълнеха опърпаната торба. Нещо накара Садик да вдигне глава и погледите им се срещнаха.

— Бадале? Какво?… Какво каза той?

Тя се мъчеше да си поеме дъх, да проговори. Нещо свирепо и диво закипя в нея. Падна на колене, дръпна торбата от малките ръце на Садик. Изсипа отново нещата и ги зяпна в почуда.

— Бадале?

Капитанът се беше отдръпнал, стъписан от страстта в жеста й, но мълчеше.

— Бадале?

— Садик… тези неща… това са играчки!

Той вдигна очи към нея. Лицето му бе пребледняло и издаваше неподправено, отчаяно изумление. После изумлението се счупи и тя видя, че е готов да заплаче.

„Съжалявам. Бях… забравила.“

А погледът на Садик се върна на пръснатите по земята неща. Той посегна да пипне едно — снопче вързани с конци пера — и дръпна рязко ръката си.

— Играчки — прошепна Садик. — Те са играчки.

Капитанът се изправи и се отдръпна. Тя погледна в тъмните му очи и видя ужаса в тях, и разбра. „Да, това изгубихме.“

— Ей сега, капитане — промълви Бадале. — Ей сега. Само… още малко. Моля ви.

Той кимна и отведе възрастните настрана и макар да личеше, че са объркани и че имат въпроси, никой не каза и дума.

Бадале клекна срещу Садик. Взря се в нещата безпомощна. „Аз… не помня.“ Но когато посегна да вдигне някакво копче, когато се поколеба и погледна Садик, той само кимна, че може да го вземе и да си поиграе.

На трийсетина крачки от тях, потен от изгарящия зной, Рутан Гъд стоеше и гледаше, останал само с адюнктата. С няколко кратки, трудно изречени думи бе обяснил усещането си за станалото току-що.

Не беше честно. От всички престъпления, които бе видял през невъобразимо дългия си живот… „това надвишава всички. Изражението й. И на момчето, когато му го каза. Тези жалки боклуци, носени като съкровище — и не са ли съкровище?“ Най-сетне избърса очите си с ръка и рече:

— Говорихме за убийства на богове със странно безразличие, почти с гордост — а какво ни показаха те? Адюнкта, какво сме ние, когато убиваме невинността?

Тавори пресекнато пое дъх и каза:

— Ще се даде отговор.

Видя я как стегна рамене и пое бремето. Видя изумителния кураж в начина, по който вдигна глава, отказвайки да извърне очи… „Две деца, които се опитват да си спомнят какво е да си играеш. Адюнкта, не прави това. Не можеш да понесеш повече…“

Чуха стъпки и се обърнаха.

Т’лан Имасс.

— Един от дезертьорите ни — изсумтя Рутан Гъд.

— Ном Кала — отвърна привидението. — Вече на служба на Падналия, Древен.

— Какво искаш да ми кажеш? — попита Тавори.

— Адюнкта. Трябва да продължите още една нощ — не може да спрете тук. Не може да се предадете. Още една нощ.

— Възнамерявам да продължим толкова нощи, колкото можем, Ном Кала.

Т’лан Имасс мълчеше и ги гледаше.

— Не искате да се предадем — разбираме това, Ном Кала — каза Рутан Гъд. — Ние сме последната надежда на Падналия.

— Войниците ви се предават.

— Тях не ги интересува култът към Сакатия бог. Не искат да дадат живота си за кауза, която не разбират. Това объркване и тази неохота отслабват духа им.

— Да, Древен. Тъкмо затова трябва да има още една нощ поход.

— А след това? — попита адюнктата. — Какво спасение ще ни донесе следващото утро?

— Седемте Умиращи огъня ще се постараем да съживим Телланн — отвърна Ном Кала. — Започнали сме приготовленията си за Ритуал на отваряне. Щом сътворим портал, ще преминем през него до място, където има вода. Ще напълним буретата и ще ви ги донесем. Но ни трябва още един ден.

— Вие сте само седем — каза Рутан. — В тази пустиня не е достатъчно.

— Ще се справим, Древен.

— Щом казваш.

— Да, казвам. Сега уведомете войниците си. Още един преход.

— За да стигнем до спасението — каза адюнктата.

— Да.

— Добре, Ном Кала.

Т’лан Имасс им се поклони, обърна се и закрачи обратно през лагера.

Адюнктата въздъхна.

— В твоя явно дълъг живот, капитане, хвърлял ли си някога зарове с Т’лан Имасс?

— Не. Бях убеден, че е благоразумно от моя страна.

— А сега?

Рутан Гъд поклати глава.

— Те са ужасни лъжци.

— Все пак съм благодарна за желанието им да помогнат.

— Не ни е нужно, адюнкта. Не ни трябва помощ, за да продължим напред.

— Нима?

— Да. — Посочи Бадале и Садик. — Днес ще обиколя сред бойците, адюнкта, защото имам да им разкажа нещо. За две деца и торба играчки.

Тя го погледна.

— Тези деца ли?

Той кимна.

— Да. Тези деца.

18.

Усети смушкването с лакът и си представи, че е в трюма на кораб, подмятан от тежки вълни. Когато смушкването се повтори, си помисли за пиянски нощи — че е паднал под маса и нечий ботуш го подритва. При третото смушкване — по-силно този път, раздразнено или нетърпеливо — изруга тихо. Но нещо бе слепило устните му, тъй че ругатнята излезе на стон.

Реши, че е време да отвори очи.

Това се оказа трудно: клепачите му бяха като залепнали, защипаха жестоко щом примига. Сумрак, размътени фигури, нещо като лице, зареяно над него. Въздухът миришеше на развала. Вкусът в устата му бе на стара, много стара кръв. И още нещо имаше. Горчиво. Вкусът на провала, реши той.

— Ставай.

Друга фигура, този път коленичила до него. Мека длан се притисна до лицето му — но брадата му бе корава и изстърга под дланта и тя се отдръпна. Но веднага след това се върна, толкова корава, че сякаш го зашлеви.

И някаква жена каза:

— Нямаме време. Вратата е отворена. Някои тъдява ги усещат тия неща.

Първият глас рече:

— Отровата вече не действа. Отдавна. Но дълго не се е движил.

— Пазачът трябваше да…

— Заскитал се е из лабиринтите сигурно. Късмет имаме.

— Просто ми помогни да го вдигнем, става ли?

Ръце под мишниците му, пъшкат — и той усети, че се отлепва от каменния под, само петите му останаха долу. Последва внезапна болка в кръста и краката, докато се мъчеха да го вдигнат. Не можеше да си спомни да е бил толкова тежък… беше ли изобщо толкова тежък?

— Изправи се, проклет да си — не мога да те крепя така.

— А какво мислиш че ми беше на мене? — попита жената до него. — Всичките ми кокали пращяха под него.

Болката го жегна остро в краката, той изруга, залитна и…

— Така, сега стъпка назад — облегни се на стената. Добре, точно така. Сега ме погледни, идиот с идиот. Погледни ме и се сети, че ме познаваш.

Беше тъмно, но успя да различи лицето на мъжа. Взря се във впитите в него очи и се намръщи.

— Как се казвам? — попита мъжът.

Той облиза сухите си устни, преглътна и успя да каже:

— Познавам те. Ти си… Б-б-б… Бух.

— Бух? — Мъжът се обърна към жената. — Казва, че съм Бух.

— Да го зашлевя ли още веднъж?

— Бррр. — Примига към жената. — Бух и Бррр. А, сетих се. Вие ме напихте. Прецакахте ме. Къде са ми гащите?

Оттласна се от стената, изгледа кръвнишки мъжът и жената и с удоволствие видя как двамата отстъпиха назад.

Бяха в някакъв коридор и вдясно от него имаше дървена врата, отворена, и зад нея се виждаше мръсен дом, а от него лъхаше на студ, вмирисан на застояла вода и на смет.

Мъжът заговори бавно, като на дете.

— Гащите ти са на задника ти.

— Да бе, вярно. А къде са ми ножовете?

— Изгубил си е ума — каза жената. — Не че имаше много голям поначало, но вече съвсем го няма. Безполезен е — Котильон ни излъга. Просто искаше да не му се пречкам, затова ме прати да се вихря като вещица… за едното нищо!

— За ума съм съгласен — каза мъжът и скръсти ръце пред гърдите си. — Обаче другото…

— Кое?

— Бух и Бррр? Тоя тъпак се гъбарка с нас, Майнала. И даже си мисли, че е смешно. Виждаш ли колко сърдито ни гледа? Сякаш всички океански бури са кацнали на лицето му. Работата е там, че Калам никога не гледа сърдито. Никога не се мръщи. Калам е убиец и лицето му винаги е спокойно.

Калам се подсмихна.

— Гъбаркам се с вас, така ли? Виж какво, чародейче, толкова ли се гъбаркам с вас, колкото ти се изгъбарка с мен, когато счупих оня жълъд и ти така и не се появи, въпреки че около мен имаше поне стотина Нокти?

— Не беше по моя вина. А и я се виж. Здрав си, прав си…

— Не точно — намеси се Майнала. — Според Сенкотрон, искам да кажа. Онзи изтърсак е трябвало да го домъкне до тая врата. Чудо е, че изобщо е успял.

Бързия Бен изсумтя и продължи:

— Тъй че изобщо не си толкова добър, колкото си въобразяваш, Калам. То пък голямата изненада. Виж си дрехите и бронята — накълцали са те на кайма, о, велики убиецо. Шепа недоносчета на Ласийн са те направили на кайма — и имаш дързостта да обвиняваш мен.

— Та къде е тя? — попита Калам.

— Коя?

— Ласийн, коя. Трябваше да уредя сметките с нея — тя прецака Тавори. Каза, че уикците трябва да бъдат пожертвани. И Корболо Дом. Искам топчестата глава на това копеле да подскача на всяка стъпка от Твърдината на Мок до устието на канала… Къде са ми шибаните ножове, питам?

Майнала хвърли колана с двата ножа в краката му.

— Значи, идвам аз, хвърча през хиляда лабиринта, едва не ме тресна мълния, а ти нямаш и една мила дума да кажеш на проклетата си от Гуглата жена, така ли?

— Ти ме изхвърли, не помниш ли?

— Дали помня? Помня защо, това помня. Котильон е виновен.

Бързия Бен се намеси:

— Тя няма да ти го каже, но й липсваше…

— Ти не се бъркай! — викна му тя вбесена.

— На драго сърце, но нямаме време. Виж, Калам, тя е искрена — даже кон ти намери…

— За какво ми е кон? Ние сме в град Малаз! Ако Ласийн е избягала, не ми трябва кон — трябва ми кораб.

— Калам, чуй ме. Сенкотрон те донесе до Скръбния дом. Ти умираше. Отровен. А после, ъъ, просто те остави тук. Да лежиш на пода. За малко — е, за малко повече всъщност.

— Ти уби ли я Ласийн? Отмъсти ли за мен? И имаш нахалството да се наричаш мой приятел — не ме уби ти, нали? Нали?

— Не съм — просто затвори тая уста и се опитай малко да слушаш. Остави Малазанската империя. Остави Регента или Протектора, или каквато там титла си е измислил Малик Рел. И Ласийн може да е убита, както казват, или да не е — все едно. Калам, нужни сме другаде. Разбираш ли какво ти говоря?

— Нито дума. Но разбирам, че трябва да бързаме. — Погледна Майнала. — Значи си ми довела кон, тъй ли? Бива ли го? Дано да не е жребец — знаеш колко ревниви стават, когато съм край теб.

— Не подбирах — отвърна му тя. — Но ако се бях сетила, щях да ти доведа някое дебело едноухо трикрако магаре и можехте да се редувате да се яздите. Не че някой ще направи разлика.

— Богове, ама че сте и двамата! — изсъска Бързия Бен и погледна нервно към двора. — Целия квартал ли искате да събудите?

Калам запаса колана, измъкна ножовете, огледа ги и пак ги пъхна в каниите. Умът му още не беше наред, за да е сигурен, но май бяха добре наточени.

— Добре. Млъквайте и двамата и да тръгваме.

Отвън, под странно зеленото облачно нощно небе, Бързия Бен ги поведе по лъкатушещата пътека между обраслите гробни могили и изсъхнали дървета. Стигнаха до портата и магьосникът посочи наляво.

Конете бяха вързани на дървеното перило пред схлупената кръчма. Калам присви очи към тях и изсумтя:

— Я чакай малко! Това не е кон.

— Най-доброто, което можах — отвърна Бързия Бен. — Не се безпокой, той е моят.

На четири крачки от перилото от уличката до кръчмата пристъпи изгърбена облечена в броня фигура. Два тежки меча се надигнаха застрашително.

— Виж, Темпър, почуках — почна Бързия Бен. — Нямаше те и…

Лицето под забралото се извърна, огледа Скръбния дом и изръмжа гърлено:

— Все едно, мога да ви убия и тримата.

— Защо? — почти изскимтя Бързия Бен.

Темпър посочи с единия грамаден меч.

— Не сте затворили шибаната врата.

— Ей сега ще я затворя.

Магът заситни назад към Скръбния дом, а Темпър се обърна към Калам.

— Никога не съм му се връзвал на номерата, честно ти казвам.

— Миришеш ми на ейл „Кууп“ — каза Калам. — Ожаднял съм. Виж, Майнала — като се върне Бързака, кажи му че…

— А, не! — изръмжа тя. — А и той вече идва.

— Готово — каза Бързия Бен и цъфна до тях. Зъбите му блеснаха в усмивка.

Темпър прибра мечовете в ножниците.

— Ще ме извинявате, обаче… Не се връщайте. Не искаме проблеми тука. Ако видя някой от вас още веднъж…

Усмивката на Бързия Бен се стопи и той въздъхна и поклати глава.

— Темпър, трябваше да драснеш към Мостоваците, когато имаше възможност.

— Чувам, че всички са мъртви.

Магьосникът се метна на призрачния си кон и се ухили.

— Точно така.

Калам огледа коня, намерен му от Майнала, и се озърна през рамо.

— Харесва ли ти да си пенсиониран, Темпър? Сериозно питам. Харесва ли ти?

— В нощи като тази… като гледам как всички толкова бързате да препуснете… за да се набутате в сериозна неприятност… да, убиецо. Харесва ми. И ако решиш и ти да се пенсионираш, ще те черпя една халба „Кууп“ в тая гостилница, преди да те хвърля в залива.

— Ще го имам предвид — отвърна Калам и яхна коня. Погледна Майнала, след това и Бързия Бен. — Добре де, освен ако тия коне не могат да препускат по вода, някой трябва да открехне лабиринт.

— Е, моят може — рече Бързия Бен.

— Самодоволен както винаги, а?

— Все пак лабиринтите са моя работа…

— И как е? Работата имам предвид.

— Ужасно. Но всичко това скоро ще се промени.

— Сериозно? Защо?

— Богове на бездната, Калам. Защото се върнах, затова. Сега млъкни и ме остави да си свърша работата, става ли?

Щом тримата ездачи заминаха и дрипавите валма зловонен дим се разнесоха, Темпър се обърна, върна се в тъмната уличка, погледна призрачната фигура, застанала сред сметта, и измърмори:

— Стара дружба. Иначе нямаше да ги пусна. Скръбният дом не е шибан хан, императоре.

Сребърният връх на бастун изтропа силно по мръсните камъни.

— Император? Това го изоставих отдавна. А колкото до дните, когато давах добронамерени съвети, е, тях никога не ги е имало. Но само този път и само за тебе, Темпър, едно предупреждение. Внимавай как говориш на богове, смъртен, че… — изкикоти се — да не се докачат.

— Да се докачат… хъ.

Обърна се да си тръгне, но Сенкотрон отново изтропа с бастуна по камъните.

— Е? Това ли е?

— Какво да е? Кое това?

— Само това ли имаш да кажеш? Това е изключително важна сцена, тлъст глупак такъв! Точно оттук всичко наистина, реално, най-после започва! Тъй че изстискай ейла от мозъка си, смъртен, и кажи нещо достойно за своя вид. Стоиш пред бог! Изрази витиеватото си красноречие за цялото грядущо поколение! Бъди дълбок!

— Дълбок… хъ. — Темпър помълча дълго, загледан в калдъръма. А после вдигна покритата си с шлем глава, обърна се към Сенкотрон и изръмжа: — Да ти го натикам в гъза.

Сестра Опровержение гледаше мъжа, който се провираше през руините на някогашната порта на цитаделата. Не беше особено висок. Нямаше яките издути мускули, присъщи за войник, макар ясно да се виждаше бял белег, пропълзял от едната страна на челюстта му до откъснато ухо… не приличаше на срез от меч обаче. „Нещо го е захапало. Щеше ли сестра Благоговение да види това? Бивен на Джагът? Едва ли.“ — Не, нищо особено нямаше у този мъж. Нищо, което да обясни непокорството му, дразнещата му съпротива на волята и гласа на Разводнените.

Това скоро щеше да се промени, разбира се. Вражеският командир току-що бе направил фатална грешка, като се бе съгласил на тези преговори. Защото кръвта на сестра Опровержение не беше разводнена и този мъж скоро щеше да открие силата в гласа на чистокръвна Форкрул Ассаил.

Опушените напукани стени на цитаделата бяха доказателство за усилието, положено от командирите на Разводнените да приключат с тази обсада. А близо хилядата гниещи трупа, нападали в мъртвата полоса под тези стени, бяха свидетелство за дивашката решимост на Изповяданите. Но всеки щурм дотук бе завършил с поражение.

„Да, врагът се е справил добре. Но нашето търпение е на изчерпване. Време е да се приключи с това.“

Глупакът беше без охрана. Излизаше сам — не че беше важно, но можеше да накара собствените му телохранители да го съсекат. А сега щеше да го накара сам да посегне на живота си, тук, пред ужасените погледи на войниците му по бойниците горе.

Вражеският командир мина през и покрай труповете, стигна на десет крачки от нея, спря, изгледа я с любопитство и каза на коланси:

— Чиста значи. Това ли е правилният термин? Не със смесена кръв — онези, които наричате Разводнени, като „разредени“ един вид. Не, ти си истинска Форкрул Ассаил. Дошла си да… отсъдиш? — И се усмихна.

— Човешката наглост ме изумява — отбеляза сестра Опровержение. — Навярно, при определени обстоятелства, е оправдана. Например когато си имате работа с други от вашия вид, които сте направили безпомощни и подчинени на милостта ви. Или с по-низши зверове, когато дръзват да се опълчат на тиранията ви. В двореца на мъртвия вече крал на Коланси има една огромна зала, пълна с препарирани трофеи — животни, убити от кралската фамилия. Вълци, мечки, диви котки. Орли. Елени, лосове, бедерини. Придадени са им свирепи пози в знак на онзи сетен миг на непокорство — на наглостта им да отстояват правото си на свой живот, предполага се. Ти си човешко същество — човек, какъвто беше кралят на Коланси. Можеш ли да ми обясниш тази мизерна нужда да се избиват животни? Трябва ли да повярваме, че всеки един звяр в онази зала се е опитал да убие убиеца си?

— Виж сега — отвърна мъжът, — признавам, че имам лично мнение по тези въпроси, но трябва да разбереш: никога не съм могъл да проумея удоволствието от избиването. Онези, които съм познавал, които са се забавлявали с подобни дейности, ами, причините, които обикновено ми изтъкват, не ми звучат особено логично. Могла си просто да попиташ краля на Коланси.

— Попитах го — отвърна сестра Опровержение.

Той вдигна вежди.

— И?

— Каза, че го карало да се чувства едно цяло с животното, което е убил.

— Аха. Чувал съм нещо подобно.

— Съответно — продължи тя — убих всичките му деца и заповядах да ги препарират и изложат в същата зала. Желанието ми бе той да се почувства едно цяло с рожбите си.

— Едва ли е било много успешно, нали?

Тя сви рамене.

— Да чуем твоето мнение тогава.

— Някои потребности са толкова жалки, че не могат да бъдат удовлетворени другояче освен с убиване. Нямам предвид тези от нас, които ловуват по необходимост. Това е просто храна. Но нека си го признаем — щом започнеш да засаждаш градини, да засяваш ниви и да гледаш домашни животни, вече не ти се налага да ловуваш за храна.

— Кралят каза също, че това било неговият начин да почита природата.

— Като я унищожава?

— И аз си помислих същото, човеко. Но пък не е ли това основната ви форма на почит?

— Виж, това е проницателно, макар и леко болезнено наблюдение. Но прецени: с убийството и препарирането на онези деца не си ли проявила и ти същата отвратителна наглост, която толкова е оскърбила чувствата ти?

— Беше експеримент, за да видя дали и аз бих могла да се почувствам едно цяло с тези, които убивам. Уви, не стана. Почувствах се… тъжна. Че трябва да имам такава власт в ръцете си и да избера да я използвам за унищожителни цели. И все пак открих нещо друго — една истина за самата мен всъщност. В унищожението има удоволствие и то е удоволствие от най-гнусния вид. Подозирам, че това се обърква с представата за „сливане в едно цяло“ от такива патологични убийци.

— Вероятно си права.

— Защото те всъщност не са особено интелигентни.

— Допусках, че рано или късно ще стигнеш до това мнение.

— Защо?

— Ами, имам чувството, че изпитваш потребност да оправдаеш нашето избиване и макар да съжаляваш по-низшите зверове на този свят, твоето определение за „по-низши“ не включва хората. И все пак, по ирония, оправданието ти се основава на същия арогантен възглед за превъзходство, който намери за толкова укорим в кралската фамилия на Коланси. Неразумният звяр може да бъде убит безнаказано. Разбира се, в този възглед изобщо няма никаква логика, нали?

Сестра Опровержение въздъхна.

— Това бе изключително забавно. Сега обаче ми се налага да те поканя да отнемеш живота си, за да можем да сложим край на тази безсмислена битка. Бих искала да мога да те уверя, че ще се отнесем добре с армията ти и прочие. Но истината е, че аз ще ги командвам — точно както командвам Изповяданите. И със силата на своя глас ще ги настроя срещу враговете си, които и да бъдат те, и ще те се бият без страх. Ще се бият с ярост, каквато никой от вас не е виждал сред вашия вид, защото възнамерявам да ги използвам, както вие използвате коне или бойни кучета. С други думи, като добре обучени животни.

— Каква потискаща идея, Форкрул Ассаил. Онези жалки потребности, за които говорих, всички те се свеждат до власт. Кралят е убивал онези животни, защото е имал властта да го прави и изразяването на тази власт го е карало да се чувства добре. Но това никога не продължава дълго, тъй че е тръгвал отново, за да убие още. Намирам го за жалко. А всичко, което ми каза ти, ами, всъщност е същият боклук. Със своя глас и с магията на Акраст Корвалайн ще се опиташ да запълниш пустотата в душата си, пустотата, която е глад за господство, докато горчивата истина е, че всъщност не господстваш над нищо и че вселената е предопределена да те погълне също както поглъща всичко останало.

— Не вярваш ли в силата да се прави добро? Да се прави каквото е редно?

— Крепостта на Зверовете иска възмездие. Иска да възстанови баланса на избиването. Колкото и кърваво да се окаже това, поне виждам логика в него. Но се боя, че е твърде късно. Техният век вече е отминал.

— Ние ще докажем лъжата в думите ти, човеко.

— Не, няма. Защото, Форкрул Ассаил, вие ще се провалите, а с провала си проваляте и своите съюзници и за тях злочестината просто продължава безкрайно. Единственият край на трагедията на зверовете ще дойде от ръцете на хората — а Вълците бих посъветвал да проявят търпение. Нищо повече няма нужда да правят, защото ние, хората, ще се самоунищожим. Може да отнеме повече време, защото сме много, но в крайна сметка ще успеем, защото сме много усърдни. Колкото до вашия вид — вие дори не сте от значение.

— Извади ножа си, човеко. На колене.

— Съжалявам, не те чух.

Тя примига.

— Извади ножа си!

— Чувам само шепот. — Той извади малка дървена карта. — Аз съм Гъноуз Паран. Войник бях в малазанската армия, морски пехотинец по-точно. Но после станах Господарят на Драконовата колода. Не съм се молил за титлата и дълго време не разбирах истински ролята. Но вече започвам да я схващам. — Вдигна картата. — Тук отива гласът ти. Това е друго селение, където единствените неща, които те чуват — или по-скоро се покоряват на волята ти, — са насекомите и червеите в калта. Те са объркани. Не знаят какво е нож. Не знаят дори как да коленичат.

Сестра Опровержение пристъпи напред.

— Тогава ще те убия със собствените си ръце…

Той сякаш се наведе назад — и изведнъж изчезна. Картата падна и изтропа върху камъните. Тя се пресегна и я вдигна. Образът бе само няколко груби драскулки, намек за земя, ниски растения… и там, смътно в сумрака, стоеше мъжът. Махна й с ръка и в ума си тя чу гласа му.

„Ела, Форкрул Ассаил. Каня те да се сразиш с мен тук. Не? Е, колко глупаво от моя страна да си помисля, че си толкова глупава. В края на краищата трябва само да изляза от това окаяно място и да те оставя пленена — и ще мине много, безкрайно много време, преди да намериш пътя обратно. Добре. Вече се срещнахме. Вече сме врагове, които се познават един друг, както трябва да бъде.“

„Не можеш да поробиш армията ми. Ако искаш да ни победите, ще трябва да го направите по трудния начин. А, между другото, малкият ни разговор ми беше забавен. Мисля, че вече те разбирам по-добре, отколкото ти мен, което е предимство и смятам да го използвам. А, ако можеше да видиш изражението си…“

Тя счупи картата на две и хвърли парчетата на земята. Обърна се бясна и закрачи към чакащите я офицери.

— Призовете брат Гроб. Съберете легионите. Ще сложим край на това!

Един от Разводнените пристъпи боязливо напред и се поклони.

— Чиста, трябват ни подкрепления…

— И ще ги имате. Ще поддържаме този щурм — не им давайте отдих. Брат Гроб чака с легионите си. Ще съдера кожата на онзи човек и ще я закова на стената на тази цитадела.

Разводненият се ухили.

— Ценен трофей, Чиста.

Тя се обърна отново към крепостта и прошепна:

— Ще го имам. Защото мога.

— Глупак — скастри го Ното Бойл. — За малко да те спипа, нали?

Паран изтри калта от ботушите си.

— Намери Юмрук Бюд. Пригответе резервите. Няма да е лесно.

— Опита ли се да те изкомандва?

— Казах ти, бях подготвен за това. Но си прав, Форкрул Ассаил действат адски бързо. На косъм беше. Повече, отколкото ми харесва, но пък ги разстроихме. — Паран се усмихна на лечителя. — Имат двама чистокръвни вече. И още повече легиони.

— Всичко върви според плана ти, доколкото разбирам.

— Къде е Ормулогун? Трябва ми да довърши онзи офорт — в случай, че се наложи да духнем оттук.

Ното Бойл въздъхна и тръгна да търси имперския художник. Задъвка рибешкия гръбнак, докато не усети вкус на кръв.

Отново вървеше в съня си, този път навън и по стъпалата надолу до мазето, където я чакаше мъртъв приятел. Седеше на едно от буретата, които Анци наричаше „кисалети“ — едно от онези, където държаха труповете на проклетите сегюле. Не че вече бяха тук, но този буламач бе най-зловонната марината, които бе помирисвала в живота си.

Блупърл ли го беше направил това? Не можеше да си спомни, но… сигурно.

Той седеше и чистеше мръсните си нокти с нож.

— Пак ли спя? — попита Пикър.

— Аха — отвърна Блупърл. — Но казвам ти, Пик, не е много забавно да го въвличат човек така в сънищата ти.

— Знаеш ли какво е станало с този град?

Той погледна намръщено ноктите си.

— Гласувах против отсядането ни тука. Но се оказах малцинство. А после Даруджистан взе, че ме уби.

— Но не разбра защо, нали? Вече мога да ти го кажа, Блупърл. Вече знам защо.

Той прибра ножа в канията и звукът, който издаде оръжието, бе толкова рязък, че я накара да затаи дъх. Погледна я и рече:

— Преосветихме това място, разбра ли го? С проливането на цялата тази кръв… Вече се раздвижваше, когато влязохме, но ние, така да се каже, боядисахме камъните в червено.

— В смисъл?

Той сви рамене, отново извади ножа и се захвана с чистенето на ноктите също като преди.

— Тук сме в безопасност, Пик.

— Ти може би — изсумтя тя.

— Скоро трябва да тръгваш, сержант. Извън града. Ще имаш ли проблем с това?

— Нарече ме сержант.

— Нарекох те, да. Защото предавам заповеди тука. Нищо повече.

— Чии заповеди?

Той загледа ноктите си.

— Няма такова нещо като уволнение от Подпалвачите на мостове, Пикър.

— Я си върви при Гуглата!

Той се изсмя, отново прибра ножа и този път звукът бе по-силен и смущаващ отпреди.

— Там, където е Гуглата, не отивам, Пик. Имаме си отново подходящия командир, когото трябваше да имаме от самото начало. По чии заповеди ли, сержант? — Извади пак ножа. — На Уискиджак.

— Какво общо има той с всичко това? Знам кого трябва да намеря. Знам дори къде се е скрил и това, че стои извън Даруджистан, ми говори, че е по-хитър, отколкото изглежда. — Вдигна ръката си и зърна блясък на сребро. Зяпна с ужас гривните, които бяха стегнали ръцете й над лактите. — Богове на бездната! Как се върнаха тия? Махни ги от мен!

— Трийч се нуждае от теб. Тигърът на Лятото и прочие. — Блупърл й се ухили. — Всичко се мъти отново, скъпа.

— Мамка му! Сложих ги само защото бяха красиви!

Той я гледаше, кривнал глава.

— Дебелееш ли ни, сержант?

Тя се намръщи.

— Нося си ризницата под дрехите.

— И под нощничката ли? И твърдиш, че вече не си Мостовак?

— Що за сън е това?

Той пак пъхна камата в канията. Този път звукът бе толкова рязък, че я накара да потръпне.

— От важните, сержант. Погледни го така. Гуглата го няма. Портата на смъртта просто… зее. Но някой ни освети. Видели сме повече смърт, отколкото който и да е човек със здрав разум би могъл да понесе. Но ние не сме с ума си, нали? Ние сме войници. Ветерани. Здравия разум отдавна сме го оставили зад себе си. Ние сме там, където цялото безумие бушува около нас от толкова време, че и то вече не може да ни засегне. Което означава, че сме извън и едното, и другото. Какво ни прави съвършени за Портата на смъртта? Просто е, Пикър. Каквото и да погледнем, не мигваме.

— Мога да изляза от града — рече тя. — Но няма да е лесно.

Той пак започна да чисти ноктите си, острието на ножа проблясваше в мътния сумрак.

— Радвам се, че увереността ти се връща. Работата е там, че не ни се ще да се месим в ставащото тук. Освен това в момента сме малко заети.

— Значи да действам сама, така ли?

— Не точно. Уредили сме ти благонадежден… водач.

Камата отново изтрака в канията…

Това я сепна и я събуди. Лежеше потна под разбърканите завивки, Бленд хъркаше до нея. При вратата имаше нещо и се опитваше да влезе. Пикър изруга тихо и вдигна опряния на стената до леглото меч.

Видя как мандалото помръдна — и изщрака същият звук, който издаваше камата на Блупърл.

Който и да се опитваше да отвори, не успяваше.

— Що за чудесен водач си ми пратил, Уискиджак? Не може да отвори дори една тъпа врата.

— Мм?

— Спи, обич моя.

Стана и отиде до вратата. Вдигна мандалото с върха на меча, отстъпи крака назад и я дръпна.

В коридора клечеше проскубана котка.

Проскубана?

— Това гадно животно е умряло! Проклета от Гуглата немряща котка… богове на бездната.

Котката имаше плетен нашийник, кожен. От него висеше потъмняла сребърна монета или може би медальон. Пикър се наведе, хвана го и я дръпна. Намръщи се, когато котката не направи никакво усилие да тръгне, а просто се хлъзна по пода.

— Богове, вониш ужасно!

Изгнилите очни кухини я изгледаха толкова изразително, колкото би направила всяка жива котка. Пикър се наведе още малко и огледа медальона. Смътни драскотини от двете страни, име на архаичен джадроуби или на езика на ривите.

— Тъфти?

Значи Бленд и Анци не си го бяха измислили. Говореха истината. Бяха намерили проклета умряла котка на джагъта.

Присви очи към нашийника. Кожата бе изпъстрена с татуировка с цвят на охра.

— О… Чакай да се сетя… Т’лан Имасс?

Зад нея Бленд подвикна:

— Пик?

— Спокойно — отвърна Пикър и се изправи. — Котката е.

— Нахрани ли я? Аз забравих… О, богове, не изобщо не си спомням кога за последен път я храних!

Бленд, разбира се, продължаваше да спи. Просто сънуваше един от онези сънища. Седна до нея и прошепна:

— Вярно е, Бленд. Забравила си. От месеци!

Бленд простена, лицето й се изкриви от тъга, но очите й си останаха затворени.

— Голяма беля си направила, Бленд. Горката котка. Току-що я намерих и Гуглата ми е свидетел, не е приятна гледка.

— Можеше да я нахраниш, Пикър — защо не я нахрани?

Нещо остро бодна Пикър под брадичката и тя замръзна.

— Няма да е зле да ми отговориш — каза почти нехайно Бленд. — Виждаш ли, обичах я онази котка. Подариха ми я на шестия ми рожден ден. Беше любимата ми котка.

— Блупърл? — извика Пикър. — Можеш ли да оправиш това? Моля те! Блупърл?

Никакъв отговор. Пикър знаеше, че ако се опита да се отдръпне, убийствените инстинкти на Бленд ще отвърнат с фатално забиване — нагоре и през мозъка й. Изтръпна.

— Само се пошегувах, скъпа. Тъфти е добре.

Веждите на Бленд се свиха.

— Тъфти ли?

— Ъъ… котката, дето забравих да я нахраня.

Ножът изчезна под завивките и Бленд й обърна гръб.

— Никога не те е бивало с животинките, Пикър. Бас държа, че вече те мрази. Няма повече да се гушка в теб.

След миг отново хъркаше.

Пикър въздъхна треперливо. Избърса потта от очите си и погледна ядосано грозното същество на прага.

— Богове на небесата, дано.

И видя сребърните гривни.

Водите се укротиха, както всеки път щом излезеше на палубата.

Шурк Елале се обърна към приближаващия се Джагът. Останалите от екипажа й — малцината все още живи — седяха или лежаха отмалели и гледаха с почти завидно възхищение ужасния воин. Да, доскорошният бог на смъртта бе тук и изключителната ирония в срещата й с Качулатия беше просто прелестна. В Ледерас щеше да е готова да заложи всичко, че точно такава среща никога няма да има.

Но ето, че бе капитан на Кораба на мъртвите на Гуглата, или както там го наричаше той. „Съд на душите“? Само „Смърт“? Нещо злокобно във всеки случай. Не че имаше много работа за нея, като да дава заповеди или нещо такова. Това, което тласкаше кораба напред, не бе подвластно на ветрове, на платна или въжета. И нито едно гребло не се виждаше.

Изведнъж морето бе станало безинтересно. Все едно всичките й умения — и тези на екипажа й — бяха станали несъществени. И въпреки цялата лекота и удобство, които произтичаха от такова плаване, усещането й бе за трагична загуба. Уважението й към морето се разколебаваше, сякаш фатално отслабнало, и тя се зачуди дали скоро хората няма окончателно да господстват над вълните и това няма да доведе до края на всякакво смирение. „А нека си го признаем, човечество без смирение е опасна сила. Не знам защо си въобразявам, че виждам бъдещето, но чувството е точно това. За някакво бъдеще, когато магията решава всичките ни проблеми, но единствено за да създаде нови. Ако това ще е реалното бъдеще, не го искам.“

— Има мрак в мислите ти, капитан Елале.

Тя го гледаше. Лъскави бивни, потъмнели от невъобразима старост. Протрита набръчкана кожа, изопната върху остри кости. Хлътнали очи, измъчени и потънали в сянка, едва видими вертикални зеници — но тях ги нямаше, когато се бе появил първия път, тъй че животът, изглежда, се връщаше в древния Джагът.

— Можеш ли да усещаш такива неща, Качулати?

— Ти си капитанът.

— Вече не съм.

— Напротив — отвърна Гуглата. — Тъкмо теченията на мислите ти предопределят курса ни. — И посочи напред.

Шурк присви очи. На хоризонта набъбваше тъмно петно.

— Сътворила съм буря с мислите си?

— В безразсъдната си скука създадох кораби като този и поставих на тях капитани. Избирайки ги сред онези мъртъвци, за които смъртта се е превърнала в обсебеност.

— Е, разполагал си с богат избор. Как може мъртвите да не са обсебени от това, че са мъртви?

— Не нося вина за дребните умове, капитан Елале. Всъщност винаги съм изпитвал нещо като възхищение към онези, които се опълчват на съдбата си, които се борят да избягат от ужасното ми владение.

— Толкова, че да ги пуснеш да си идат?

— Да си идат ли? Повярвай, всички, които наистина са избягали от владението ми, сега съществуват в злочестина. Защото техният път вече не е загадка и за тях вече не съществува надежда. Знаят, че не ги очаква никакъв рай и че никакво усърдно боготворене, жертвоприношения или благочестие не може да промени това.

— Това е… ужасно.

— Непростимо е, капитане.

Тя се замисли над думите му.

— Боговете взимат, но нищо не дават в замяна.

— Аа, виждаш ли как се разсейва бурята? Чудесно, капитане… ах, ето, че се връща, много по-силна отпреди. Капитане, бих те посъветвал…

— Не ме съветвай!… Не можеш ли да им наложиш волята си? Да направят каквото искаш?

Странните му — ужасни — очи се впиха в нея.

— Но аз я наложих.

— Тогава… тогава защо си напуснал селението на смъртта? Защо си тук? О, да. Планираш нещо.

— Не действам сам, капитане.

— Държа да чуя повече, Качулати. Ако има някакво основание за всичко това — трябва да го знам.

Гуглата помълча, вперил поглед в кипящите облаци напред. После, заговори:

— Никак не обичам миговете на откровение, капитане. Приканват те да приведеш всякакви възможни съображения, водещи ни до тук и сега. След като истината е, че случайността и лошият шанс управляват всяка наша стъпка. — Въздъхна. — Е, добре, не съм безразличен към твоите… потребности. Тази възможност се породи едва когато двама узурпатори съживиха останките от Куралд Емурлан — Селението на Сянката — и след това тръгнаха да пътуват през лабиринтите, Крепостите всъщност. За да търсят познание. Да търсят истината за нещата. Това, което откриха, не ги удовлетвори. И в дързостта на своята… младост, решиха, че трябва да се направи нещо.

— Двама нови богове — промълви Шурк Елале. — Дойдоха при теб?

— Не веднага. Потърсиха верни съюзници сред смъртните, над които бяха властвали. Е, може би „смъртни“ не е съвсем точно в някои случаи. Все едно, да го наречем удивително изригване на обстоятелства и характери, вид дързост, която направи възможно всичко. Скоро след това им се наложи да намерят още съюзници. Да ти ги изброя ли?

— Защо не?

— Синът на Тъмата, който разбра истинското бреме на предаденото бъдеще, фаталността на празната вяра. Пълководецът на Спящите богини, който се опълчи на вечното търпение на самата земя, Владелеца на камъка, Онзи, който се изправи срещу Каладън Бруд, за да гарантира равновесието на света. Тези двамата бяха обречени да тръгнат по различни пътища, но стремежът им като цяло бе един и същ. Кралицата на сънищата, чието езеро бе гладко като самата смърт. Господарят на трагедията… и, ами, множество още други, всички привлечени в стадото.

— Тези, които спомена… богове ли са?

Качулатия сви рамене.

— Асценденти. Сложността на това е невъобразима, честно казано. Чистият мащаб на непредвидимите случайности… е, при всичките му особености нека не обвиняваме Сенкотрон в непрозорливост. Същото може да се каже и за Котильон, защото Покровителят на убийците добре проумя, че точно както определени индивиди заслужават нож в сърцето, така го заслужават и определени… идеи.

— Значи и смъртни са част от този план?

— Несъмнено.

— Адюнкта Тавори Паран?

Гуглата помълча, после каза:

— Използването на смъртни не ни е чуждо, капитане.

— Но това е… нечестно.

— Но прецени какво може да бъде спечелено, Шурк Елале.

— Преценявам. Но… не. Нечестно е!

— Бурята, капитане…

— Защо те изненадва? — отвърна тя ядосано. — Опитай се да ми кажеш нещо, което няма да разбие сърцето ми. Опитай се да ми кажеш нещо, което няма да ме разгневи — от наглостта ви. От презрението ви.

— Не изпитваме презрение към адюнкта Тавори Паран.

— Нима?

— Капитане, тя взима наглостта ни и ни смирява.

— А каква е наградата й?

Гуглата извърна очи.

— За нея награда няма.

— Но тя… Тя не се е съгласила на това, нали?

— На този въпрос няма да ти отговоря, капитане. — Подмина я и вдигна ръце. — Не можем да понесем насилието, което сътвориха мислите ти. Така че нямам друг изход освен да се намеся. За щастие… — изгледа я за миг през рамо — Маел съдейства.

— Да използвате една невинна жена…

— Започваш да злоупотребяваш с търпението ми, капитан Елале. Ако смяташ да се бориш с мен през остатъка от това пътуване, ще трябва да си намеря друг капитан.

— Както си решиш. Бегло познавам адюнктата, но…

Той рязко се обърна към нея.

— Бегло я познаваш, да. Ще ти кажа следното. Погледнах я през очите на сестра й, иззад забралото на шлема й — в мига, в който тя умря, — и видях своя убиец — адюнкта Тавори Паран. А кръвта, която капеше от меча й, беше моята. Ти ли ще ми говориш за невинност? Няма такова нещо като невинност.

— В такъв случай използването й сега… това наказание ли е?

— Приеми го така, ако облекчава съвестта ти.

— Тя е убила сестра си?

— Да.

— Чувството за вина ли я тласка сега, Качулати? Изкупление ли търси?

— Предполагам, че да.

— Ще го намери ли?

Гуглата сви рамене.

„Какво премълчаваш? Усещам, че… има нещо. Сестрата… забрало.“

— Качулати, смъртта на сестра й… нещастен случай ли беше?

Джагътът мълчеше. Тя пристъпи към него.

— Тавори всъщност знае ли, че е убила сестра си?

— Въпросът е несъществен, капитан Елале. Тъкмо незнаещият най-много копнее за изкупление.

Тя се отдръпна, отиде до перилото и загледа вълните. Точно на тези Скорген им казваше „шупнали“.

— Ако се бяхме срещнали в твоето владение, Качулати, нямаше да откажа участта си. Нямаше да се опитам да избягам. Щях да се опитам да те убия.

— Мнозина са опитвали, капитане.

— Браво на тях. — „Шупнали вълни.“ — Качулати, ако тя така и не разбере… ако носи в себе си това незнание до края на живота си… интересува ли те изобщо?

— Мислиш ли, че знанието е дар?

— Не знам…

— Истината може да е в краката ти. Истината може да лежи свита на кълбо в тревите. Но все пак има нокти, все пак има зъби. Внимавай къде стъпваш, капитане.

— Запасите ни са на изчерпване. — Фелаш въздъхна и вдигна очи към слугинята си. — Скъпата ми майка е в беда. — Надигна се, разкърши гръб и простена. — Отдих ли предлагаш? Тези пътувания през неспокойни светове, чрез ледения дъх на Джагът или не, все пак оказват влияние върху деликатното ми естество. Но се налага да отхвърля притесненията ти, скъпа. Необходимостта налага… вино ли е това, което наливаш? Чудесно, мислех, че отдавна е свършило.

— Помолих за малко, ваше височество.

— Нима? Кого?

— Изглежда — заговори жената, докато й подаваше чаша, — че възлиянията в името на смъртта продължават с неотслабваща сила, а ако богът на онзи ужасен долен свят е склонен да съгрешава в старите си… ъъ, общения, какво пък, защо да имаме нещо против?

— Точно така. И все пак, миличка, не ми допада мисълта, че общуваш с това престаряло същество. По-добре се дръж на почтително разстояние и се придържай към моята благоразумна предпазливост в това отношение.

— Както наредите.

— Но трябва да призная, че виното е превъзходно предвид произхода му… Вярвам, че си осигурила приличен запас, нали?

— За щастие, да, ваше височество.

— Другата новина е почти толкова потресаваща, опасявам се. Вече имаме основание да се съмняваме в мотивите на Сивите шлемове на Периш. Крайно обезпокоително.

Очите на слугинята — пълнеше лулата с ръждивец — се присвиха.

— Всъщност не плаваме ли за среща с флотата на перишите, ваше височество?

— Стига да не ни сполети бедствие, да. Но какво е разположението им? Отговорът на този въпрос сега е най-важният.

— Сигурно бих могла да погадая…

— Не можем да рискуваме с това. Лабиринтът на Форкрул Ассаил е настръхнал от гняв… хм, поетично ли се изразих, или се поддадох на клишето?

— Не бих могла да знам — отвърна слугинята, докато разпалваше лулата.

— Небрежни бяхме в образованието ти. Все едно. Твърде късно е вече, тъй като е добре известно, че мозъкът на човек закостенява от определена възраст нататък и става негоден за нови придобивки освен за прости неща като езици, бойни умения и прочие. Съществува момент, когато истинската гениалност е на ръка разстояние за всяко дете, и преценката на продължителността на този момент е всъщност единственото средство да се дефинира интелигентността. Ето защо, макар да си природно интелигентна и следователно е вероятно времето на твоята възприемчивост да е могло да се измерва с месеци, ако не и с години, направили сме всичко, което сме се сетили да направим в този времеви отрязък, и времето за съжаление е отминало… леле, какво има в това вино? Устата ми сякаш плещи сама. За повечето хора, разбира се, този момент на възприемчивост е кратък, за жалост. Ден? Половин ден? И, уви, отиде ли си, не можем да го върнем.

— Извинете, ваше височество, лулата ви е разпалена.

— А, добре. Подай ми я. Та значи това вино…

На вратата на каютата се потропа и след миг на прага изникна първи помощник-капитан Скорген Кабан Хубавеца.

— Принцесо, моля за извинение. Горе стават спешни неща, ако благоволите. Капитанът спешно моли за присъствието ви.

Фелаш въздъхна.

— Добре, стига да мога, мм, да стана. Уф, няма ли кой…

Слугинята й помогна да се изправи.

— Води, Скорген — рече Фелаш и махна небрежно с ръка. — И ако се налага да гледаш така влюбено циците ми, прави го поне дискретно, нали?

— Съжалявам, ваше височество. Само едно здраво око ми остана, нали разбирате.

Спряха и изчакаха, докато на слугинята й мине внезапният пристъп на кашлица.

Шурк Елале се обърна, когато първият й помощник затропа по палубата към нея.

— Капитане! Вещицата… пияна е!

— Хубав, това шепнене ли трябваше да е? Моите почитания, ваше височество.

— Пиянството е в сферата на компетентност на простолюдието. Капитане, позволете ми да ви уверя, че не съм нито пияна, нито от простолюдието. Но, длъжна съм да попитам, къде е нашият гост Джагът?

— Мислех, че сте го подминали на идване. Има го този момент, че винаги трябва да държиш поне един нож добре скрит, ако ме разбирате.

— Не, капитане. Боя се, че не.

— Всъщност да де. — Шурк посочи напред. — Забелязани сме от ето онзи кораб и сега той се носи право към нас. Не е Трон на войната. Колансийски, предполага се.

Принцесата се добра до капитана с леко клатушкане.

— Олеле! Това е кораб на Ассаил. Вероятно го командва най-малкото низш Разводнен. Изводите, разбира се, са крайно обезпокоителни.

— Например къде е перишката флота ли?

— Точно така. И ако това не е достатъчно тревожно, опасявам се, че днес бях ангажирана в изтощителни ритуали. Ако се наложи да се бием, няма да съм от голяма полза. Вече сме преживявали опасността, налагана от Форкрул Ассаил, както от физическата им мощ, така и от магията на гласа им.

— Нямам нужда от напомняния, ваше височество. И макар да се оказах неподвластна на тази магия, същото не може да се каже за екипажа ми. Та толкова с криенето на един нож, ваше височество.

— Хм. Разполагаме със слугинята ми в края на краищата.

Шурк погледна жената и си спомни атаките й срещу сестра Справедливост.

— Не се справи много добре срещу Чиста, ваше височество.

— Е, кръвта на висш Разводнен Ассаил е, мм, разводнена и не е чак толкова силна. Все едно, остава да видим как ще се разиграе това. Междувременно, капитане, позволете ми да предложа първият помощник да събере екипажа ви и да се отправят към трюма.

— Скорген, отведи ги долу и да стоят кротко.

— Да, капитане.

Корабът на Ассаил приличаше на скелет. Виждаха се два вида дърво, едното костенобяло, другото — мътно черно. Беше с тесен корпус, висока кърма и само с две мачти, така че Шурк предположи, че е строен за каботажно плаване. Буря в открито море щеше да го обърне. Беше почти два пъти по-голям от „Вечна благодарност“ и Шурк прецени, че трябва да има около седемдесет моряци и двайсетина морски пехотинци. Когато корабът подходи към левия борд на „Смърт“, тя пристъпи до перилото и вдигна глава. Отгоре я гледаше висока призрачна фигура с двама телохранители с дълги ризници и шлемове от двете й страни.

Зад гърба й принцеса Фелаш рече:

— Миличка, тези десантчици.

— Да, ваше височество? — отвърна слугинята.

— Капитане?

— Да, ваше височество?

— Защо не ги попитаме какво искат?

Шурк се извърна да погледне принцесата. Преди да успее да каже нещо обаче откъм кораба на Ассаил се разнесоха викове, тя погледна натам и видя как слугинята се изкатерва през борда му. „Мамка му, как не го видях този скок!?“ Корабът на Ассаил бе на почти шест разтега.

— Принцесо, какво прави тя?

Слугинята се прехвърли през перилото. Палубата бе на болезнени за окото шарки от черно и бяло дърво, като натрошена мозайка. Шестима морски пехотинци с шлемове и дълги ризници стояха до главната мачта и вече вадеха тежки извити мечове.

Полукръвният командир Ассаил носеше пищно украсено наметало от дебела промазана вълна, тъмносиньо. Златни гривни стягаха дългата й шия, а главата й бе обръсната и ъгловатите плочки на черепа й изпъкваха. Беше невъоръжена. Обърна се към нея с изражение на насмешлива изненада и вдигна ръка, за да спре войниците си.

Слугинята се огледа и забеляза следи от претърпени наскоро щети — повечето такелаж бе разкъсан и палубата бе осеяна с купища въжета. Поне двайсетина моряци работеха по възстановяването.

— Уведоми своя капитан — заговори полукръвната Ассаил, — че тъй като е нарушила териториални води, е длъжна да се подчини на законите на Висш Коланси. Аз съм Низша Разводнена Непримирима, Инквизитор на Южния флот.

— То пък един флот — подхвърли слугинята.

Инквизиторът примига.

— Внезапна буря временно ни разпръсна. Та да продължа посланието си до капитана ви: тя и екипажът й, включително всички пътници, трябва да приемат отсъждане.

— Под „отсъждане“ избиване ли имаш предвид?

Светлокожата жена се усмихна и усмивката сякаш огъна двете страни на лицето й леко навътре.

— Прогласът на Възмездието бе осветен. Продължаваме задачата.

— Това ли е съдбата и на перишите?

— Вашият кораб не е перишки. — Полукръвната се намръщи. — Долавям враждебност от кораба ви… а онова дебелото момиченце с лулата е маг, нали? Нея ще отсъдя първа.

Слугинята се върна до перилото, наведе се над него и подвикна:

— Ваше височество, има леко увъртане тука относно перишите. Май ще се окажете права.

— Нещо друго, които би могло да е важно? — попита Фелаш.

— Не, ваше височество. Просто искат да ни избият.

— А, добре. Продължавай.

Низшата Разводнена заговори:

— Не посягай за оръжията си. На колене. За всички вас изцеряването на света започва с вашата смърт. Сред всички причини да се умре има ли друга по-достойна от тази? Бъди благодарна, че придаваме смисъл на твоя край. На колене.

Слугинята поклати глава.

— Една Чиста вече го пробва това. Хвана ме неподготвена… за миг-два. Не можеш да командваш волята ми.

А след това се задвижи, доста по-бързо, отколкото очакваха. Ръцете й се стрелнаха напред, удариха двамата телохранители в гърдите и ги изхвърлиха през борда. Слугинята приклекна, избегна атаката на Низшата, изрита я във втората става на левия крак и той се огъна между коляното и глезена. Тя се олюля, а слугинята се шмугна покрай нея и се извъртя мълниеносно срещу шестимата морски пехотинци.

Видя, че зад тях идват още, и извади ножовете си. Трябваха й по-големи оръжия, а най-близкият до нея войник разполагаше с два хубави извити меча. Щеше да ги вземе.

Шурк Елале изруга слисана и се наведе да погледне как двамата телохранители в броня пльоснаха в кипналите вълни между корабите и потънаха сред пяна и мехури. Извърна се към Фелаш и попита:

— Трябва ли й помощ?

Оскубаните вежди на принцесата се вдигнаха.

— Определено се надявам, че не!

От палубата на другия кораб доехтя дрънчене на оръжия, викове и крясъци.

— Принцесо, тази ваша слугиня… откъде се е взела?

— А, виж, това е загадка.

— Просветлете ме все пак.

— Разполагаме ли с нужното време? Е, предполагам, че да. — Пуфна с лулата — лицето й за миг изчезна зад облаче дим — и рече: — Принос на майка ми е това. Седем бяха. Останаха шест… седмата, ами, имаше едно малко лично предизвикателство, което, мм, се провали. Все едно. Ще ви призная, изглеждат млади, но не се подвеждайте. Майка ми реши, че алхимиите са добро инвестиране в поддържането на енергичността на слугините на нейните шест любими дъщери. А ние, дъщерите, разбира се, сме се заклели да пазим в тайна всякакви такива неща, като поддържаме илюзията, че просто сме отраснали със своите верни спътнички и прочие…

Замълча, когато още един войник в ризница изхвърча през перилото на другия кораб и пльосна във водата, после продължи:

— Бяха изключително недоволни, че трябваше да се лишат от ужасните си маски, но накрая волята на майка ми надделя.

Шурк Елале се намръщи. „Маски?“

Моряците не бяха голям проблем, въпреки че Низшата Разводнена ги командваше с магията на гласа си, но все пак й отне известно време да се справи с тях. Необузданата им ярост бе стъписваща, но в действията им нямаше никаква тактика. Когато най-сетне прегази през проснатите в локви кръв тела и се приближи до Инквизитора, дишаше тежко и пот щипеше очите й.

Жената пред нея я изгледа гневно и изсъска:

— Що за демон си ти?

— А, на такива въпроси не отговарям — отвърна слугинята с крива усмивка.

Инквизиторът — бърза като мълния — опита да я изрита, но слугинята скочи високо, замахна с единия меч и посече крака й точно над коляното, а с другия разцепи черепа.

Трупът се смъкна в краката й сред локва кръв. Тя се огледа. Никакво движение нямаше при никой от другите трупове. „Точно както учеше майка.“ Погледна мечовете в ръцете си и ги пусна на палубата. „Боклуци.“

Отиде да си прибере ножовете.

Когато поеха отново, Гуглата се върна на палубата и се намръщи, като видя горящия зад тях кораб.

— Щях да я спра да го пали, но нямах шанс — измърмори Шурк Елале.

— О? Че защо, капитане?

— Димът се вижда отдалече.

— Да, наистина.

И Качулатия й се усмихна.

— Сега трябва да те оставя.

— Знаех си, че не си ми приятел — изсумтя Ублала.

— Уверявам те, че съм, Ублала Пунг — каза Драконъс. — Но възникнаха събития, които налагат намесата ми. Колкото до теб, чака те друго предначертание.

— Мразя предначертания.

— Разбираш ли какво значи „предначертание“?

Ублала хвърли поглед към Ралата и се намръщи.

— Разбира се. Мястото, където те пращат. Че кой не го знае?

— В известен смисъл е така. Боя се обаче, че бъркаш предначертание с предназначение. Ублала, предначертание е съдбата, която намираш за себе си. Мнозина се придържат към вярата, че е предопределена, сякаш бъдещето вече е решено и не можеш да направиш нищо, за да го избегнеш. Аз — не. Всеки от нас е свободен да решава.

— Тогава тръгвам с теб. Жена ми може да иде другаде. Непрекъснато говори за бебета, обаче аз не искам бебета — пречат ти да се забавляваш, а хората, които си родят, по цял ден приказват колко било страхотно, обаче са нещастни дори когато се усмихват. Или още по-лошо, има едни, дето си мислят, че бебетата им са преродените Богове на гения и че дори акито им мирише на цветя, и само говорят и говорят за тях, и е толкова скучно, че ми се ще да избягам или да им счупя вратовете, или да ги удавя всичките във ведрото с помия.

— Много строг възглед, Ублала.

— Да бе, лош. Хората се побъркват, като им се роди бебе. Почват да пълзят и да му гукат. Лошо ми става. — Сниши се да избегне камъка, с който го замери Ралата, и продължи: — Тъй че идвам с теб и ако си истински приятел, ще ме вземеш, защото ако направя бебе, животът ми е свършил. Свършил!

— Можеш ли да летиш, Ублала?

— Не е честно!

— Знам. Но няма да те нося. Чуй ме сега. Стигнахме толкова на запад, колкото трябваше. Сега трябва да тръгнеш на север.

— Защо?

Драконъс извърна очи и въздъхна.

— Твоята невинност е дар, Ублала Пунг. Рядък дар. Трябва да се съхрани. Трябва да се пази, но не мога повече да правя това. Върви на север, само за това те моля.

— Къде отивам?

— Не мога да кажа със сигурност — призна Драконъс. — Нищо не е сигурно, особено сега.

— Ще се върнеш ли?

Драконъс помисли и поклати глава.

— Не мисля, че ще се срещнем отново. И това искрено ме натъжава.

— Ще отидеш някъде да умреш ли?

— Не плачи, приятелю. Не знам какво ме очаква. — Пристъпи към Ублала. — Оставил съм ви достатъчно храна и вода за седмично пътуване. По-натам, каквото — такова. — Протегна ръка. — Хайде, да си стиснем ръцете.

Но Ублала награби бога в пламенна прегръдка.

След малко Драконъс се освободи.

— Даваш ми основание за онова, което трябва да опитам, приятелю. Ако чародейството трябва да умре, то магията в смъртната душа ще се съхрани. Или поне искам да вярвам в това.

— Убий го, Ублала! — изсъска Ралата. — Убий го веднага — можеш го! Прекърши му врата! Вземи му меча!

Ублала потръпна, после сви рамене.

— Тя все това разправя. Не го мисли сериозно, Драконъс. Честно. — Избърса очите си. — Довиждане. Никога вече няма да те видя. — И избухна в сълзи и захлипа, скрил очите си с ръце.

Когато обаче Ралата притича и посегна към ножа му, я перна небрежно и тя отхвърча, тупна тежко на земята и не помръдна.

Драконъс се наведе над нея и се намръщи.

— В несвяст. Е, това си го биваше.

Ублала подсмръкна и отвърна:

— Жените винаги ревнуват от приятелите на мъжа. Вечно казват лоши неща за тях. Понякога се опитват да ги наръгат с нож. Понякога правят секс с тях. Понякога бягат с тях. Понякога толкова се побъркват, че просто пукват. Но всичко това просто е глупаво.

Драконъс се изправи, тръгна, после спря и се обърна към Ублала.

— Всичко добро, Ублала Пунг.

— Не умирай, Драконъс.

Богът се усмихна.

— Ще се постарая.

Ублала погледа, докато приятелят му се стопи в изригналия черен призрачен мрак, видя как тъмното придоби очертания — разперени криле, дълга змийска шия, огромна глава с редици дълги като ятагани зъби, зловещо жълти очи.

Драконът се извиси в небето и огромните криле изсъскаха като студена вода по горещи камъни, щом съществото възви в кръг и отлетя.

Теблорът въздъхна, наведе се и вдигна торбата с храна, тежките мехове с вода и оръжията си.

Сграбчи Ралата за глезена и я повлече.

Както беше в несвяст, че то жена си беше толкова зле, колкото и бебе.

Брат Усърдие пристигна много преди кортежа и стъпките му отекнаха в дългата тронна зала. Всички петна кръв си стояха, оплискани и размазани по мраморните плочи, по колоните от двете страни и по стените зад тях, а и на самия трон, на който седеше сестра Благоговение.

Тук, в същата тази зала бе започнало Възмездието и подобаваше да се напомня на всички влизащи. Той спря пред Благоговение и заяви:

— Трябва да приемем, че са изгубени за нас, сестро.

— Надушвам дим, братко.

— Наистина.

— Чудесно. — Тя помълча. — Изгубени. Любопитна дума. Мъртви ли са, или са изменили на великата ни кауза?

— Ако е първото, сестро, трябва да обсъдим отново враговете, съюзени срещу нас.

— А ако е второто, ще трябва да преоценим верността между нас.

— Проблемът е основно със сестра Смирение — заяви брат Усърдие. — Справедливост е вторична.

— Не съвсем вярно, братко. Справедливост е в сърцевината на идеалите, към които биха се придържали, а Смирение държи на практичното. Боя се, че дългият й плен, а сигурно е бил ужасен, е увредил духа й. Всъщност трябва да се надяваме, че по-скоро тя е мъртва, отколкото горката подведена Справедливост.

— Получих известие от обсадата, сестро. Щурмът е провален.

Благоговение се надигна.

— Но как е възможно това?

— Сестра Опровержение ме уведомява, че Акраст Корвалайн е неефективен срещу командира на обсадените.

— Невъзможно… Освен ако е бог? Асцендент?

— Нито едно от двете, както ми се съобщава. Този мъж — смъртен — се титулува Господаря на Драконовата колода. Командва лабиринтите по непонятен за сестра Опровержение начин. Но това, което тя описва, най-сетне обяснява внезапната поява на онази армия. Пристигнали са през портал, през лабиринт. Тъкмо затова не са могли да се доближат толкова до нас тук при Шпила, където магическото ни влияние е най-силно.

— Разбирам. В такъв случай силата на този господар не може да ни предизвика.

— Все пак с армията си представлява военна заплаха. Ето защо съветвам да изпратим нови три легиона, командвани от друг Чист.

— Подгответе легионите, братко, но не ги пращайте в Естобанси. Още не. Предизвикателството, наложено от Господаря на Драконовата колода, ме… интригува. Ще помисля малко повече как да се справим с него.

— Както наредите, сестро.

В този момент вратите се отвориха и Усърдие се обърна към влизащите. Придружавани от двама Чисти, воините в тежка броня закрачиха към трона — цяла дузина офицери от най-висш ранг.

— Внушителна гледка са, нали, сестро Благоговение? — промърмори брат Усърдие.

— Да, братко, наистина внушителна.

Воините спряха на десет крачки от подиума.

Брат Усърдие ги огледа, после се обърна към единия от придружаващите ги Чисти.

— Брат Спокойствие. В пристанището ли са закотвили корабите си?

— Да, братко. Вече са слуги на Възмездието.

— Добре дошли, Сиви шлемове на перишите — заяви сестра Благоговение. — Вашият жест не оставя в умовете ни съмнение за верността на твърденията ви.

Един от командирите наведе почтително глава и рече:

— Обсъдихме аргументите ви обстойно, сестро Благоговение, и сме съгласни. Нашият Смъртен меч извърши светотатство, като се закле във вярност на малазанците. Нещо повече, убедени сме, че нашият Щит-наковалня е заключил същото и вече е в разпра със Смъртния меч.

— И кой ще спечели тази борба за власт в базираната ви на суша армия?

— Няма съмнение, сестро Благоговение. Смъртният меч ще трябва да признае престъплението си и да се покае. Ако откаже, ще бъде лишена от титлата и привилегиите, които дава тя. Дошло е времето. Отмъщението на Вълците на Зимата вече трябва да започне.

— Всичко това е възхитително — каза сестра Благоговение и се наведе напред. — За жалост Форкрул Ассаил настояват за нещо повече от съюз на сили, които случайно — поне за момента — споделят обща кауза. — Повиши глас: — Сега ще коленичите. Ще се закълнете в служба на волята на Форкрул Ассаил.

Дори брат Усърдие се почувства зашеметен от мощта на магията на сестра Благоговение. Срещу това никой простосмъртен човек не можеше да устои, колкото и да бе благочестив или дисциплиниран.

Тронната зала отекна от дрънченето на броня и оръжие, докато воините периши коленичиха върху зацапаните с кръв плочи на пода.

Усърдие се обърна към Благоговение:

— Сестро, с нетърпение очаквам да използвам тези поданици. И съм щастлив, че още идват насам.

Тя кимна и се отпусна на трона.

— Какво са вълците, ако не псета, все още непокорени с бой?

Усърдие се намръщи.

— Каузата им е справедлива, сестро Благоговение.

— Несъмнено, братко. Но дивото е без дисциплина. Дори дивачеството трябва да бъде контролирано, да му се даде посока и цел. Ние ще бъдем насочващата ръка.

— Както кажете, сестро. — Загледа мълчаливо перишите, които още бяха на колене.

— Изглеждате замислен, братко.

— Размислях дали да пратя тези воини срещу Господаря на Драконовата колода.

Благоговение го погледна учудено, после попита:

— Брат Спокойствие, какво мислите за тази идея?

— Моля само да ми бъде дадена привилегията да ги командвам, сестро. Доколкото разбирам, вражеската армия е съставена от малазанци, а имам да уреждам сметки с малазанците.

— Пратете ги тогава, брат Усърдие. Разбийте защитата им, Спокойствие, и ако можете, изкарайте ги на открито. Смея да заявя, че дори владеенето на лабиринтите не ще ги спаси. И ще открием с какви други ресурси разполага той, ако изобщо има такива.

— Искате ли да бъде доведен окован пред вас, сестро?

Тя помисли малко и отвърна:

— Не. Главата му ще е достатъчно.

Роякът Елитри се изви високо във въздуха и затули половината небе. Сянката, която хвърли, се просна над злочестата безжизнена пустиня и потече като черна вода. Миризмата на страдание бе натежала във въздуха, а гладът на скакалците бе неутолим, както винаги.

Сянката намери плячката, но и внезапното изстиване на въздуха не се оказа достатъчно, за да я предупреди за бързо приближаващата се заплаха, и скакалците й налетяха. Огромният облак надвисна и за миг сякаш потръпна, а след това от недрата му изригна крилато същество. Понесе се стремглаво надолу към проснатото в безсъзнание тяло върху каменистата земя, а след него с грохот на крилете се спуснаха Елитрите.

Ноктести ръце се пресегнаха надолу, сграбчиха тялото и го надигнаха без усилие. С тътен на криле съществото отново се извиси в небето, а скакалците закръжиха объркано зад него.

От тялото, което държеше, Гу’Рул усещаше вкуса на живот, но този вкус отслабваше. Запита се дали всъщност няма да занесе на Геслер и Сторми труп. За него бе все едно. Тази жена, Смъртният меч на Сивите мечове, бе загубила командването, а такива провали издаваха слабости на характера — по-добре тези слабости да бъдат разкрити сега, отколкото по-късно, когато можеше да е заложен животът на хиляди.

„Загуба на време е това. Вече се приближавах към врага. Дестраянтът не трябваше да ме призове да се върна.“

Шай’гал очакваше с нетърпение предстоящата война. Горчивият вкус на древните спомени бе силен в К’Чаин Че’Малле. Не можеше да има удобно пренаписване на историите така, както, изглежда, бе обичайно сред расата на хората. Никакво съчиняване на митове за отминала слава и чест, каквито никога не е имало. Престъпленията, извършени тогава, бяха толкова безчестни, колкото и извършваните сега — и в бъдеще. А в мига на избиването нищо от това всъщност нямаше значение. Кой е нанесъл първия удар преди всички онези хиляди години бе несъществено. Единствено важно бе кой ще нанесе последния удар.

Тези Форкрул Ассаил — тези Чисти, толкова отклонили се от собствената си история, та да си въобразят, че са съдниците на цял един свят — бяха навярно най-могъщата останка от вида си. А не можеше ли да се каже същото и за Скитниците Гунт’ан? „Не сме ли ние последните К’Чаин Че’Малле? Не е ли подобаващо да се срещнем за още една битка, за едно последно стълкновение между Древни сили?“ Фактът, че тази война щеше да въвлече хора и от двете страни, бе случайност. Че цели цивилизации можеше да рухнат — или всъщност всички цивилизации… е, Гу’Рул нямаше да пролее и една капка масло от скръб заради това. При хората всяка вяра не бе нищо повече от дим, понякога толкова гъст, че да заслепи, а понякога — цинично прозрачен. И всяка вяра бе огън, който поглъщаше собственото си гориво, докато не остане само пепел. Доколкото Гу’Рул можеше да прецени, единствената добродетел, която притежаваха хората, бе този техен талант да започват наново, с крепка решимост, възстановена във внезапния блясък на подновения оптимизъм, в пълно пренебрежение към уроците, които можеха да им предложат миналите провали. И нямаше друг избор освен да признае силата на тази добродетел. „Основава се на колективната безпаметност, но както всеки знае, глупостта няма нужда от оправдание, за да се преповтаря.“

Жената, която носеше, издаде тих стон и той я погледна. Не се беше справила добре в безумния си опит да намери Ловците на кости. Гу’Рул беше намерил скелета на коня й на по-малко от третина дневен преход от дирята, оставена от армията, а с помощта на месоядните скакалци я бе проследил до самата диря.

Изпита смътно безпокойство при мисълта за Ловците на кости. Високо от небето над пустинята бе видял раздраната им, накъсана пътека, изпънала се на изток. Назад бяха останали стотици трупове на хора и животни, но не можеше да види края на тази пътека. „Би трябвало вече всички да са измрели.“

— Намалете дажбите още — заповяда кралица Абрастал.

Офицерите се поклониха покорно и тръгнаха към ротите си.

Спакс погледна намръщено към залязващото слънце и изпъшка:

— Страдат, Огнекоса. Баргастите са свикнали на такива лишения — от поколения сме били изтласквани към най-оскъдните райони. Научили сме се на страдание.

— Утре ще стигнем южните провинции на Коланси — каза тя. — Но се боя, че няма да намерим спасение там.

Той мълчаливо кимна. Бяха се натъкнали на останките от бежански кервани. Лагери, затрупани с изсъхнала смет и съсухрени трупове. Ями за огнища, пълни с човешки кости, много от тях на деца. Предния ден глутница измършавели псета бе нападнала патрул гилки и се наложи да избият всички животни — отчаянието бе изпило всякакъв страх, всякакъв усет за самосъхранение.

— Ще започнем да колим товарните животни — каза Абрастал. — Боен главатар, мисля, че вече разбирам защо адюнктата прие така всичко, пред което ни предстоеше да се изправим, и начина, по който тези истини я нараниха. Трябва да се откажем от всякаква надежда изобщо да се върнем от тази война.

Той се почеса по брадата, помисли над думите й и отвърна:

— Белите лица тръгнаха, за да търсят последна битка, миг на съвършена слава. Младите ни богове се изправиха пред нас, с почернелите им от мръсотия лица, с косите им с цвета на кръв. От най-дълбокия торф се надигнаха пред нас. И от древните погребални кораби извадиха най-прекрасните оръжия на предците ни. „Враговете ни очакват“, казаха ни.

Тя го изгледа с присвити очи.

— И все пак вие, гилките, се отцепихте. Изоставихте предначертанието, което ви доведе на този континент.

— Ще ви кажа истината за това, ваше величество. Когато Хъмбръл Тор умря, видяхме края на съюза на Бялото лице. Онос Т’уулан, издигнат на мястото на Тор, нямаше никакъв недостатък. Всъщност, ако може да се вярва на определени слухове, този воин е по-стар от боговете ни, а мощта му с кремъчния му меч изобщо не подлагам на съмнение. Не, той прие тази титла от любов — към единствената дъщеря на Хъмбръл. Не притежаваше фанатизма, който по-младите воини толкова искаха да видят у своя водач. Очите му не блестяха жадни за воинска слава, а в гласа му — колкото и мъдри да бяха думите му — нямаше никакъв плам.

— Накратко казано, не е бил политик.

Спакс отвърна с гримаса:

— Човек би си помислил, че племена, довеждани до разгром през столетията, кланове, прогнили от кръвни вражди и пропити от взаимна омраза, би си помислил, нали, че ще се вслушат в благоразумието, че са ни нужни тези предупреждения срещу самоунищожението.

— А ако Хъмбръл Тор не се беше удавил…

— Дори Тор едва успяваше да задържи клановете заедно. Не мога дори да заявя със сигурност, че удавянето му бе нещастен случай — не бях свидетел на това. Тъй или иначе, ние гилките не видяхме нищо зло в Онос Т’уулан, само в онова, което вероятно щеше да го споходи. При баргастите, Огнекоса, един водач не бива просто свален, отхвърлен. Убиват го. А също и фамилията му — избиват целия му род. Ние гилките не искахме да сме част от това.

— А предупредихте ли Онос Т’уулан, преди да тръгнете?

— Не, защото бе възможно той да потърси подкрепата ни в предстоящата борба за власт. А ако я беше поискал, как щях да го погледна в очите и да откажа? Сега си мисля, че нямаше да я поиска. Но въпреки това вероятно щях да я предложа.

Тя го изгледа намръщено.

— Избрал си пътя на страхливеца.

— Може би го виждате така. Може би мнозина са го видели така и все още така го мислят. Но това, което направих, го направих, за да спася народа си. И това само Онос Т’уулан го разбра — защото не ме подгони, въпреки че имаше шанс.

— А сега, може би единствените сред Бялото лице на Баргаст, намерихте последната война, която да водите в името на блатните си богове.

Той въздъхна.

— А нощем се моля когато последната битка започне, Онос Т’уулан да е там. Да поведе баргастите.

— Но това няма да го бъде, Спакс.

— Знам, ваше величество. Знам. И гилките ще стоят сами. Последният клан от Белите лица.

— Ще призовете ли боговете си на щурма, Спакс?

— Едва ли.

— Тогава какво ще направиш? За да вдъхновиш воините си?

Той разкърши рамене и усети как умората се оттича.

— Вярвам, ваше величество, че ще ги засрамя.

Фейнт се метна на гърба на мършавия кон и погледна през рамо към призрака на Суитист Сафърънс, застанал в края на лагера. Побиха я тръпки.

— Кажи ми, че не я виждаш.

— Не я виждам, Фейнт — отвърна Прешъс Тимбъл. — Да тръгваме, че ще ги изгубим в тъмното.

Подкараха в лек галоп. Тежките облаци скриваха Нефритените странници дотолкова, че да приглушат зеленикавото сияние, завладявало всяка нощ сякаш вече от месеци, ако не и от години.

— Типично, нали? Единствената нощ, в която онази злокобна светлина нямаше да ни дойде зле.

— Дъждовни облаци ли са? Това искам да знам. Кажи, Фейнт?

— Какво, да не съм гадателка? Не знам. Но не ми мирише на дъжд. Надушвам… прах.

— Това и аз го надушвам — тросна се Прешъс Тимбъл.

Фейнт едва можеше да различи двамата ездачи напред. Брис и Араникт. По здрач бе дошъл Ловец К’елл със съобщение, надраскано на восъчна табличка, и сега яздеха към лагера на Че’Малле. Поканата на Араникт ги бе изненадала, но Фейнт гореше от нетърпение да види огромните воини гущери, които щяха да се бият на тяхна страна. „Ще се бият. Е, не и ние, акционерите, ние сме само на разходка. Но да видя съюзниците на ледериите може да ме поуспокои. Поне една армия има, която не мре от глад и жажда. Така поне чух.“

„Но колкото и да недоволстват, а Гуглата знае, че недоволството е голямо, май никой не може да се разгорещи особено. Не и при тази малазанска армия, която се опитва да премине пустинята. Колкото и да сме зле ние…“

— Все пак мразя конете — измърмори Прешъс Тимбъл до нея.

— Трябва да го усетиш вътре в тебе, момиче. Просто си представи, че правиш любов с него.

— Какво?!

— Богове на бездната, само не ми казвай, че си проклета девственица.

— О, млъкни!… Виж, изчакват да ги настигнем.

Брис и Араникт пред тях бяха забавили до бърз тръс.

— Конете са задъхани, Прешъс. Всички сме в лоша форма.

Скоро се изравниха с принца и Атри-Цеда и Фейнт попита:

— Та къде е тази армия все пак? Мислех, че лагерът им е близо.

— Съвсем близо са, Фейнт — отвърна Араникт. — Просто не им трябват огньове и фенери.

И наистина Фейнт вече различаваше голямо по-тъмно петно, покрило ниските хълмове пред тях, както и смътния блясък тук-там — от желязо или навярно очи на влечуги. Отново потръпна.

— Колко сте сигурни в тези съюзници?

Вече виждаше добре огромните издължени глави и очите, впити в тях. Виждаше редиците огромни зъби.

— Командват ги хора, Фейнт. Трима души, двама от тях бивши войници в Ловците на кости.

Прешъс Тимбъл измърмори нещо, ругатня сигурно.

Араникт погледна младата магьосница, после отново се обърна към Фейнт.

— Споделяш ли недоверието й към малазанците, Фейнт?

— Е, те се опитаха да завладеят Даруджистан. Но после се обърнаха и съкрушиха Панион Домин — а панионците бяха тръгнали към Даруджистан с лоши намерения. — Сви рамене. — Не гледам на тях като на по-добри или по-лоши от които и да е други. — Обърна се към Прешъс и подхвърли: — Освен това бях в Еднооката котка, преди да я завладеят, и беше голяма дупка.

— Но поне си беше моята дупка! — сопна се Прешъс.

— Нали току-що каза, че…

— О, млъкни, казах ти! Знаеш какво имам предвид.

Принцът и Атри-Цеда успяха да запазят невъзмутими физиономии, поне доколкото можеше да се види в тъмното. „Мракът, нашият спасител!“

На трийсет крачки напред, в началото на широк проход между редиците тихи и неподвижни К’Чаин Че’Малле, стояха двама мъже и жена. Жената коленичи, вдигна капака на голям фенер и земята наоколо се окъпа в светлина.

Докато се приближаваха, Фейнт огледа тези… командири. Мъжете бяха войници, в униформи на малазански морски пехотинци. Отначало ги взе за фаларийци, с рижата и руса коса, но кожата им имаше странен цвят, между бронз и злато, огряна сякаш отвътре. Жената като че ли бе от някое номадско племе, като риви, само че с по-едра кост, с широко чело, а тъмните й очи лъщяха като обсидиан.

Принц Брис слезе от коня си, последван от Араникт и Фейнт. Прешъс остана на седлото, гледаше малазанците намръщено.

— Сержант Геслер… — почна Брис. — Всъщност сигурен ли сте, че предпочитате това скромно звание? Като Смъртен меч на…

— Извинете, че ви прекъсвам, командире. Но Сторми настоява така. Иначе изобщо няма да ми говори. Да оставим превзетите титли за други…

— Не случайно го разжалваха — намеси се Сторми. — И според мен и двете не заслужава. Много по-зле е. Всъщност, ако сега ми дойдеше като новобранец, щях да го пратя при тиловаците и ако проявят добрина, може и да му разрешат да изтърка няколко котли. Все едно, той е сержант, а аз съм ефрейтор.

— Начело на седем хиляди К’Чаин Че’Малле — отбеляза Араникт, докато палеше пръчка ръждивец.

Сторми сви рамене. Брис въздъхна и продължи:

— Сержант Геслер. Съобщението ви. Разбирам, че тя се е съживила.

— Да, и не е особено щастлива. Командире, тя има да каже нещо. И иска да го каже на вас.

— Разбирам. Е, водете ни тогава, сержант.

Тръгнаха през лагера, с Геслер напред, а Сторми с фенера на няколко крачки след него. Фейнт тръгна до жената.

— Вие сте дестраянтът.

— Калит, от някогашните елани. А вие сте от чужденците, намерили ледерийската армия.

— Фейнт, от Търговска гилдия Тригали. Момичето на коня зад нас е Прешъс Тимбъл. Не обича малазанците.

— Мирише на страх — каза Калит.

— И има защо да я е страх.

— Не разбираме смисъла на тази война — рече Фейнт. — Малазанците воюват когато и където ги устройва. Те са проклета империя в края на краищата. Всичко се свежда до завоеванието. До експанзията. Общо взето не се борят за благородни каузи. Дори разбиването на панионците беше политически изгодно. Тъй че ни е трудно да схванем какво са замислили сега. От всичко, което съм чула, Коланси не си заслужава усилието. Особено с онази сган Форкрул Ассаил, които в момента претендират за нея.

Тъмните очи на жената се впиха във Фейнт.

— Какво знаете за Форкрул Ассаил?

— Не много — призна тя. — Древна раса. В Даруджистан, откъдето съм родом, повечето хора ги мислят за, ами, митични същества. Властвали във век, когато в целия свят е царяла справедливост. Отдавна сме изпаднали от този век, така да се каже, и колкото и да недоволстват някои от сегашното ни състояние, никой не иска да се върне, ако ме разбирате.

— Защо не?

— Защото тогава ще трябва да отговаряме за всички ужасни неща, които вършим. А и това, че сме изпаднали, извинява най-лошите ни черти. Не сме това, което сме били някога. Може и да е лошо, но просто е така. Слава на Гуглата и на всички останали.

Калит кимаше бавно.

— Значи убеждението ви е, че не можем да бъдем по-добри от това, което сме сега?

— Нещо такова.

— А ако ви кажа, че малазанците се стремят да променят това? Че се стремят да се извисят? Че след като сме паднали, сега те искат да станат? Още веднъж. Може би за последен път. И не просто заради себе си, а заради всички нас?

Прешъс зад тях изсумтя. Фейнт се намръщи и поклати глава.

— Тогава защо ще се биете с Форкрул Ассаил?

— Защото Форкрул Ассаил са ни осъдили. Дойдоха и сред моя народ, тъй че го знам много добре. И с тази присъда са решили, че всички ние трябва да умрем. Не просто в Коланси, не просто в равнините Елан. А навсякъде.

— Предвид историята ни, не е прекалено изненадващо.

— Но, Фейнт от Търговска гилдия Тригали, Форкрул Ассаил нямат правото да съдят. Вкусила съм древните миризми на К’Чаин Че’Малле и тази история вече все едно е моя лична. Векът на справедливостта — времето на Форкрул Ассаил — е свършил не от ръката на врагове или чужди раси, а от ръцете на самите Форкрул Ассаил.

— Как?

— Осъдили са собствения си бог и са намерили, че е несъвършен. И заради несъвършенствата му накрая са го убили.

Отпред имаше голяма палатка и принцът, Араникт и малазанците влязоха. Калит спря пред входа и Фейнт спря до нея. Зад тях Прешъс Тимбъл дръпна юздите на коня, но не слезе от седлото.

Калит продължи:

— Имало е война. Между К’Чаин Че’Малле и Ассаил. Причините били прозаични — глад за повече земя предимно. Форкрул Ассаил започнали войни на унищожение срещу много други раси, но нито една нямала силата и волята да им се противопостави както К’Чаин Че’Малле. Когато войната започнала да се обръща против Ассаил, те се нахвърлили върху собствения си бог и в нуждата си от повече мощ го наранили. Но нараняването се оказало недостатъчно. Извличали все повече и повече от него. Гнездата на К’Чаин Че’Малле започнали да падат едно подир друго и тогава последната оцеляла Матрона, в отчаянието си, отворила портал към сърцевината на хаоса и застанала с гръб към него, за да скрие присъствието си от настъпващите Ассаил. И когато накрая се озовала срещу тях, когато мощта на изтерзания бог връхлетяла, за да унищожи нея и всички от расата й, тя отдала живота си и порталът, който била запушила със собственото тяло, с жизнената си сила, се разтворил. За да погълне душата на бога на Ассаил.

— Той бил твърде тежко ранен, за да се съпротивлява. Това, което останало от него, в това селение, било разбито, безумно и объркано. — Очите й блестяха. — Видели сте Стъклената пустиня. Там е всичко, останало от онзи бог, всичко, което сега е живо. Стига човек да може да го нарече „живот“.

— Какво е станало с Ассаил, Калит?

Жената сви рамене.

— Силата им се изразходвала. Макар да обвинявали Матроната за загубата на своя бог, всъщност тъкмо те били виновни, защото боравели с него като с оръжие, вещ, негодна за нищо друго. Тъй или иначе, вече не притежавали силата да унищожат К’Чаин Че’Малле. Но всъщност войната унищожила и двете раси, а когато през пукнатините на хаоса — който сега може да стигне до всяко селение — се появили други раси, никой не могъл да спре нашествията. Нови войни, поражения, предателства — и накрая самият век рухнал и престанал да съществува.

— Звучи като легенда, Калит.

— Споменът на всяка Матрона се предава в кръвта, в мазнините — в секретите. Нищо не се губи. Гунт Мач ми предостави някои от миризмите им. За много неща не мога да съм сигурна — имало е някакво време сред звездите… Не знам. И е възможно да не съм разбрала напълно историята, която току-що разказах. И е възможно много истини да са ми убегнали — нашите сетива са много ограничени в сравнение с тези на К’Чаин Че’Малле.

— Обяснихте ми причината, поради която К’Чаин Че’Малле искат да се сразят с Форкрул Ассаил. Защото войната им така и не е свършила.

— Ние сме последните от своята раса.

— Няма ли достатъчно място и за едните, и за другите?

— К’Чаин Че’Малле може и да желаят да е така, но Ассаил — не. Тяхната памет е също толкова дълга, разбирате ли. И вярват, че каузата им е справедлива.

Прешъс зад тях се обади злорадо:

— Вие ги използвате! Малазанците и цялата им жалка арогантност? Вие, К’Чаин Че’Малле — вие ги използвате!

Дестраянтът се обърна.

— Така ли ви се струва, магьоснице? Долавям задоволство от тази мисъл.

— А защо не? Само това заслужават.

— Ако те заслужават всичко това, значи всички заслужаваме точно това.

— Просто ги използвайте, дестраянт. Използвайте ги!

Незнайно защо Фейнт вече престана да държи да влезе в палатката. Кимна към входа и попита:

— Какво става вътре, дестраянт?

— Кругава, бивш Смъртен меч на Сивите шлемове на перишите, говори на принц Брис Бедикт. Предупреждава го за измяна. Перишите се заклеха да служат на адюнкта Тавори. Но вместо това ще извадят мечовете си срещу нас. Ще се бият под знамето на Форкрул Ассаил.

— Богове на бездната… Защо?

Прешъс зад тях се изсмя.

Калит въздъхна.

— Истината е следната. Знамето на справедливостта може да се вдигне от мнозина и всеки да претендира за това с основание. Как се претеглят тези претенции? Геслер би отвърнал съвсем бързо. Претеглят се на бойното поле. Но… аз не съм толкова сигурна. Перишите претендират, че почитат древни богове на войната и тези…

— Какви богове на войната? — прекъсна я Фейнт.

— Наричат се Фандърей и Тогг, Вълците на Зимата.

Фейнт се обърна, изгледа Прешъс, а след това отново заговори на Калит.

— И Кругава беше Смъртният меч. Кой ги командва сега?

— Щит-наковалня Танакалаян.

— А дестраянтът? Трябва и дестраянт да има при тях, нали?

— Умрял е по пътя, както ми казаха. Постът все още е незает.

— Не е.

— Остави това, Фейнт — намеси се Прешъс. — Не знаеш. Не можеш да си сигурна.

— Не бъди глупава. Видя очите й — бяха очи на вълк. И всичките й приказки за призраците и старите престъпления, и всичко останало.

— Не разбирам — намеси се Калит. — За кого говорите?

„Мамка му.“ Фейнт се обърна към палатката.

— Май все пак ще трябва да вляза.

— Опрощаващата прегръдка трябва да се заслужи — заяви Щит-наковалня Танакалаян. — Толкова ли съм недостоен, че страхливците и глупците сред вас да могат да настояват за благословията ми? — Огледа лицата пред себе си, видя изписаната на тях умора и се отврати. — Непрекъснато идвате при мен. Питате не е ли време да се избере нов Смъртен меч? Нов дестраянт? Може би е. Може би просто изчаквам… някой от вас да се издигне над другите, да покаже на всички ни, че е достоен. Уви, все още изчаквам.

Очите, които го гледаха изпод ръбовете на шлемовете, бяха унили, уморени. Лагерът зад тези офицери бе загубил всякаква подреденост. Дисциплината бе отстъпила на животинско безразличие, единственото им извинение бе изнурителната бързина на похода. Бяха преминали границата на Коланси преди два дни и се тътреха по вече обрасъл път, през села, от които бяха останали само изгорени петна. Тази земя се връщаше към дивото и въпреки това вонеше на смърт.

— Налага се засега един човек да търпи бремето на всичките три титли — продължи Танакалаян. — Не съм го искал. Не ми е приятно. Амбицията е отрова — всички видяхме какво причини тя на Кругава. Трябва ли тепърва да позволим връщането на тази лудост? Няма да…

И замълча. Ледено дихание го облъхна откъм гърба и той видя как офицерите пред него се присвиха, видя как се разлюляха войнишките редици зад тях. От земята се вдигнаха мъгли, завихриха се и кипнаха от всички страни.

„Какво е това? Какво дойде сред нас?“ Сепна се, уловил нещо с крайчеца на окото си. Мигновено движение. После ново. Ниско долу, шумолене на козина, злокобен блясък на пламтящи очи. Перишите се развикаха, редиците се разпаднаха, оръжия засъскаха от ножниците.

Танакалаян усети прилива, връхлитащ покрай него. Невидими тела се плъзнаха покрай краката му и го накараха да се олюлее. Обърна се рязко и се взря назад в мрака.

— Покажете се!

И видя момиче, облечено в дрипи. И видя и връхлитащите призрачни животни, които я обкръжаваха. „Вълци. Идва сред море от вълци.“ Но те не бяха истински. Не бяха живи. Не дишаха. Тези зверове отдавна бяха мъртви. Носеха рани. Петна по козината, язви по кожите. Блясъкът на очите им беше неземен, очите им бяха като дупки, прогорени в стена — а зад тях имаше ярост. Нажежена ярост.

Тя се приближи и очите й бяха същите. Пронизани от гняв. Едното грееше жълто, другото — като сребро.

Ужас изпълни Танакалаян в мига на осъзнаването. „Вълците на Зимата — те са в нея. Там са, вътре в нея… — Тези очи! Взират се в мен от Зверския трон. Фандърей. Тогг. Боговете ни са сред нас.“

Цялата сила се изцеди от крайниците му, когато ужасяващите очи се впиха в него и потънаха в черепа му като зъби, принудиха го да рухне на колене.

И изведнъж тя се изправи над него. Зъбите се впиха още по-дълбоко, врязаха се в мозъка му и изтръгнаха всяка тайна, всяка прикрита алчност. Насилиха го с хладна неумолимост. Все едно, че беше мърша. Нещо се изля гъсто като кръв, и беше пълно с презрение. Миг след това бе оставен, жалък и нищожен. Погледът й се вдигна над него, към Сивите шлемове, и той видя, че те също са на колене, унизени, безпомощни, без капка кураж, с побелели от страх лица.

А тя заговори в умовете им и гласът й бе като вой на хиляди вълци, звук по-ужасен от всичко, което бяха чували.

„Аз съм гласът на Вълците на Зимата. Чуйте добре тези слова. Ние няма да бъдем осъдени. — Погледна рухналия в нозете й Танакалаян. — Ти ли искаш да властваш над мечовете ми, смъртен? Ти ли си този, който ще опустоши хиляда свята в мое име? Не мисля. Нищожност поглъща мислите ти. Суетност властва над всеки твой блян.“

„Погледнете добре това дете. Тя е Сеток. Дестраянт. Тя е нашият глас. Тя е волята ни.“

Момичето отново вдигна очи и се обърна към цялата армия:

„Вашите събратя коленичиха пред Форкрул Ассаил в двореца на Коланси. Ассаил ще принудят Сивите мечове на Периш да им служат и чакат с нетърпение пристигането ви и мига, в който и вие ще трябва да коленичите пред тях в покорство.“

„Това… ни оскърбява.“

„Когато сестра Благоговение призове дестраянт Сеток, когато се опита да изтръгне тази армия от нас, ще познае гнева на Вълците.“

Един от офицерите намери кураж да извика:

— Благословени Вълци, искате ли да унищожим Форкрул Ассаил? Истината ли каза Смъртният меч?

„Около нас, смъртен, има само врагове. Но сега ние сме сред вас и в мига на битката призраците ще се вдигнат, в неизброима чет, и пред нас всяка армия ще падне. Пред нас всеки град ще пламне. Пред нас ще има заколение, което да възстанови равновесието.“

„Мислете за вярата си. Добре помислете за неравновесието, за хилядолетията касапница от ръката човешка. Ние ще дадем отговор. Във всяко селение, ще дадем отговор!“

Танакалаян сведе глава пред мощта на своите богове. За да скрие очите си. Кипеше отвътре, времето на славата му бе свършило, бляновете му за власт отнети, възнесението му рухваше пред това… това момиче.

Тя го подмина и навлезе сред войниците му. Но те вече не бяха негови войници, нали?

— Няма да свърши така — прошепна той. — Няма да свърши така!

Тя се олюля. Кръвта струеше от раните.

Грънтъл понечи да се изправи, да вдигне още веднъж огромното си тяло, но волята не бе достатъчна. Болката заглъхваше, тъгата нахлуваше, а единственото, което надушваше, бе миризмата на изгоряла козина и овъглена плът. Времето бавно се затваряше — като необятна сила. Изглеждаше плътно и неподатливо и въпреки това можеше да види протежението му, както се беше изпънало зад него… но не и напред. Не, там, почти на ръка разстояние, се губеше в тъмни мъгли.

Ако можеше, щеше да се изсмее. Иронията на края на един живот се разкриваше във всички изведнъж открити истини, когато вече е твърде късно да направиш и едно проклето нещо по тях. Казваха, че в миговете преди смъртта идвало приемане, готовност да видиш, че краят е дошъл, и безразличие към болката и скръбта на живите. „Щом аз мога да се примиря, защо вие да не можете? Работата е в тези истини и в безпомощността ми да им отвърна. Бих се смял, но в смеха има болка. Бих благословил, но в благослова има скръб. Никой не го иска така. А и не може да е така.“

„Не го ли разбираш, Стони? Във всичките си отчаяни мигове — а не е ли всеки миг отчаян, — във всички тях пропускаш шанса за мир. Спокойствието от всички онези истини, онези, които откриваме умирайки и дори тогава не можем нищо да кажем. Нищо да предложим.“

„Това време. Всичко е минало. Не. То е моето минало. И нищо не мога да направя с него.“

Бяха се били с ужасна ярост. Представа нямаше колко дълго. Два неукротими звяра, проливащи горещата си димяща кръв, замахваха с гняв и залитаха от болка. Нотките деряха и се врязваха дълбоко. Зъбите се впиваха в кожа и стегнат мускул. Каменният под на залата бе станал хлъзгав, въздухът — нажежен и душен.

А горе, извисена над рухналата коруба на къщата Азат, огромната рана изригваше, ръбовете й горяха и съскаха, сякаш сипеха жупел.

Грънтъл дори не видя мига, в който премина първият дракон. Двамата с Килава се бяха вкопчили, ноктите им деряха в хълбоците на другия дълбоко до костите, когато нещо подобно на ураганен вятър ги събори. Стрит на прах камък изригна и изпълни залата, огромните цепнатини се заразтваряха в грубите стени.

Замаян от оглушителния взрив, Грънтъл се изтръгна от Килава. Но яростта не го остави и той усети как богът му вие някъде дълбоко в гърдите му — същество, твърде дълго задържано от упорството на Килава — и сега с нокти и зъби си пробиваше път навън. Вече не можеше да му се противопостави, не можеше да намери повече сила да се опълчи на това, което идеше.

„Предупредих те.“

Драконът изпълни залата — неописуемо огромен, крилете му заплющяха в стените. И Грънтъл разбра, че съществото е пленено от древния тежък камък на стените. Трябваше да развихри магията си, да разбие затвора, да отвори път за стотиците други дракони, тълпящи се на портала.

Трябваше да удари веднага.

Ревът, който се изтръгна от гърлото му, бе на самия Трейк, божият боен зов. Силата, побрана в него, се превърна в нещо убийствено; краката на Грънтъл се присвиха, той приклекна… и скочи.

Драконът изви врат, главата му рязко се спусна надолу, челюстите се разтвориха.

Ноктите на Грънтъл се забиха дълбоко, зъбите му се впиха в гърлото. Изхрущяха люспи.

Драконът залитна. Устата на Грънтъл се напълни с кръв. Той се вкопчи в гърчещия се врат и тежестта му започна да тегли дракона надолу. Крилата изпращяха по каменния под. Ноктите задраха в камъка, застъргаха в паника. Сблъсъкът, щом драконът се срути на пода, едва не отхвърли Грънтъл, но той успя да се задържи, мускулите на раменете, врата и челюстите му се издуха. Чуваше отчаяния хриплив дъх на чудовището и стегна още по-здраво убийствената си хватка.

Драконът размята глава и го надигна във въздуха.

А след това Килава го порази със силата на таран. Гърлото на дракона се разпра и зейна, бликна порой от кръв, но Грънтъл вече падаше, ноктите на Килава бяха забити дълбоко в раменете му.

Стовариха се върху каменния под, отхвърчаха един от друг и Грънтъл се надигна, обърна се да я намери и да я убие веднъж и завинаги…

Челюстите на издъхващия дракон го захапаха. Зъбите, дълги като ятагани, го пронизаха. Надигнаха го от пода и го запокитиха във въздуха.

Костите в изтерзаната му плът се пръснаха, щом се удари в стената. Плъзна се надолу по камъка, като оставяше след себе си лъскава пурпурна ивица, и се свлече задъхан. Не можеше да помръдне.

Драконът се олюля, главата му се извъртя, огнените очи се впиха в Грънтъл. Челюстите се разтвориха и магията изригна на порой.

Грънтъл чу смъртния вик на Трейк и самият вой сякаш пламна в огнения пъкъл на драконовата магия. Изведнъж богът му го напусна, изчезна далече от този свят. Пътека, друга пещера, място на мрак, място, където да се просне и да издъхне.

„Пак. Проклет глупак. Така и не се учиш. А сега… вече е твърде късно.“

Драконът рухна и изля и последната сила от себе си.

Но над него през разкъсващата се рана вече се промушваше друг.

Пещерата се разпадна, щом магията на Елейнт изпепели последните прегради, обкръжили Старвалд Демелайн. Дебелите снегове отвън изригнаха в облаци нажежена пара. Самата земя се раздра във вихрен хаос.

Сред кръжащи облаци прах и падащи с грохот камъни, сред бушуващите огньове на хаотична магия драконите се върнаха на света.

„В сънищата ми — овъглена котка, издъхваща в локва кръв. Овъглена. В сънищата си видях не нея, а себе си.“

„Скъпа Килава, ти ме предупреди. А аз не послушах.“

„А когато предупредих Трейк, Тигъра на Лятото и бог на войната, той не послуша. Глупак такъв. Трябваше ти благоразумие в онзи, когото избра, Трейк. Не просто още едно твое проклето копие. С всичките безполезни, убийствени недостатъци.“

„Цялото онова време, проснато вече зад мен. Твърдо като камък, всички действия, всички издигания и пропадания, откъснати от тези ветрове на смъртта. Стони, видя ли какво направих? Или не успях да направя. Беше права да ме отхвърлиш. Винаги си въобразявах, винаги исках повече, отколкото можех да дам. Винаги исках онова, което не можех да задържа.“

„И го видях в очите ти — в деня, когато застанах пред тебе, когато обещах, че ще се върна. Видях в очите ти, че знаеше, че няма да успея. Знаеше, че никога вече няма да ме видиш. Ах, обич моя, толкова истини, дошли твърде късно.“

„И тази любов, тя е последното, което ми е останало, последното, в което да се вкопча. Всичко, което изобщо съм искал… усещам как се изплъзва, изплъзва.“

„Не трябваше изобщо да ме пускаш да тръгна. Трябваше да ти отстъпя тази власт над мен. Ако го бях сторил, щеше да разбереш. Щеше да повярваш в любовта ми към теб. А ако беше повярвала в онзи момент… аз също щях да повярвам. Как иначе?“

„Аз съм виновният. Разбрах го тогава и го разбирам сега. Вината е моя.“

„Стони, любов моя, съжалявам.“

Времето, проснало се зад него завинаги, времето, стегнало се здраво и плътно, времето, което зовеше напред с тъмнина на ръка разстояние, свърши.

Олюля се и спря до него. Беше мъртъв. Преобразена в облика си на Имасс, се смъкна изтощена до трупа му и вдигна очи към пустото прашно небе.

Последният вече бе излязъл. В света. Знаела беше, че ще са стотици, но все пак бе стъписана.

Кръвта й се смесваше с кръвта на Грънтъл, този благороден глупак, така застинал до нея. Нищо по-сърцераздирателно няма от това да гледаш мъртво животно, същество, лишено от природната си сила, от съвършеното си величие. А още по-жестоко е, когато животното е звяр, тоест ловец, хищник. Съперник. Убит не за храна. Не. Убит за съществуване, убит заради предполагаемо съперничество. „Хищникът се бие докрай. Отказва да се предаде. Убий го. Притисни го. Виж оголените зъби. Вслушай се в яростта му и в страха му, и в благородното му упорство.“

„Ти разбра всичко това, Грънтъл. Разбра неизбежната, дълбока трагедия, чието име е ловуващият звяр, дръзнал да се опълчи на господството ни.“

„Не исках да отнема живота ти.“

Знаеше, че е тежко ранена. Знаеше, че може и да не оцелее. Дори без силата на своя бог — когото тя бе задържала до идването на дракона — беше… невероятен. Ако не се беше нахвърлил върху дракона… „да, щеше да ме убие“.

„Грънтъл, ще те помня. Заклевам се. Тук, в пукнатините на сърцето си. Ще проклинам Трейк до края на дните си, но теб, братко в лова, ще те помня.“

Чу стържене по камъните и вдигна глава.

Двете емлава се бяха върнали и пристъпваха бавно към нея. Долови тъгата им. Скръбта им.

— Той е жив — прошепна Килава. — Съпругът ми е жив. Засега. Колкото до бъдещето… — „Да можех да имам отговор.“

Отпусна се назад, затвори очи и усети как светът се полюшна под нея. Толкова… лекичко, мило, като полюшване на кораб. „Съпруже. Сгреших ли, като направих това?“ Отвори очи и видя двете саблезъби котки легнали до тялото на Грънтъл. Сякаш за да го стоплят.

Да го направят свой.

19.

— Какво правиш?

Уидал стегна здраво последните ремъци и посегна за черните метални ръкавици.

— Не мога просто да седя тука повече. След като май бездруго всички ще умрем. — Погледна я и сви рамене.

Устните й бяха пресъхнали и напукани. Очите й бяха зачервени и хлътнали от умора.

— А аз? — прошепна тя. — Ще ме оставиш ли… сама?

— Санд, не си вързана с вериги за този трон…

— Вързана съм!

— Не си. И никой закон не казва, че трябва да седиш тук до края. Защо да им отстъпваш славата да те смъкнат от него, удоволствието да видят свежа андийска кръв, оплискала стъпалата на подиума? Пикай на тях! Ела с мен. По-добре да умреш с тези, които отдават живота си, за да те защитят.

Тя извърна очи.

— Не знам как да се бия.

— Няма значение. — Той стана от каменните стъпала в подножието на трона и вдигна тежкия боздуган, който бе намерил заедно със загадъчната броня в една прашасала крипта под двореца. — Виж ме. Твърде стар съм за това. — Взе щита и пъхна ръката си под ремъците.

Тя го погледна.

— Тази броня не е андийска.

— Знам. Иначе изобщо нямаше да ми прилегне. Още по-хубавото е, че не са нужни двама души, за да я облечеш. А кожените ремъци изобщо не изглеждат стари.

— Няма да мога да го понеса, Уидал! Да гледам как загиват.

— Седиш тук и водиш личната си война, Санд. Ако ти е по-лесно да понесеш смъртта им във въображението си, то е защото не виждаш кръвта. Не чуваш виковете им. Дори не благоволяваш да видиш цената, която плащат.

— Нима изразих дръзка претенция за храброст?

— Имаш много претенции — отвърна той уморено. — Но нито една от тях не се доближава до храбростта.

— Махай се! — изсъска тя. — Приключих с теб.

Той я изгледа бавно и кимна.

После излезе от тронната зала.

Сандалат Друкорлат се отпусна в трона, затвори очи и промълви:

— Вече си имам само мой призрак. — Живота, който току-що бе убила. — Храброст е все пак да направиш това. А ако ти се стори лесно, е, знаем, че това е лъжа. Но нежна. Нежна като така и неполучена целувка… изплъзва ти се завинаги.

Войникът, който влезе след малко, й беше много познат. Можеше да види през бронята му чак до туптящото сърце — о, какво голямо, силно сърце. Можеше също тъй да види всичките му кости, нашарени с белези от изцерени счупвания, а зад тях — пода на залата. Защото войникът бе дошъл много, много отдавна, а на този трон, пред който бе коленичил сега, не беше седяла Сандалат Друкорлат.

В един миг войникът бе навел поглед, а в следващия се смееше. Смях, изпълнен с топла любов, смекчена от някакво неведомо съжаление.

— Богове на бездната — каза глас от трона, дошъл сякаш от тъмното дърво зад главата й. — Как тъй дори не мога да си спомня името ти?

Войникът вдигна глава. Усмихваше се широко.

— Господарю, кога за сетен път Страж на Външния предел е посетил тронната зала на Карканас? Дори аз не мога да отговоря на това.

Но Аномандър все още не бе готов да извини себе си за този провал.

— Не съм ли те виждал преди? Не ми ли говори за тебе твоят командир на Предела?

— Може би похвалата е била уклончива, Господарю, ако изобщо я е имало. Да облекча ли смута ви, Господарю?

Сандалат видя как една ръка се вдигна оттам, където собствената й ръка лежеше отпусната на облегалката. „Неговата ръка. Сочи… не, просто жест, нищо повече.“

— Не е нужно. Страж Спинок Дурав.

Войникът се усмихна и кимна.

— Дойдох по вашия призив, Господарю, защото тогава бях старшият офицер на Предела.

— Къде тогава е Калат Хустейн?

— Събитие на портата, Господарю.

— Старвалд Демелайн? Нищо не съм чул за това.

— Едва отпреди седмица е, Господарю.

— Що за събитие — знаеш ли?

— Известието, което стигна до нас от Стражите, не предполагаше спешност или опасна заплаха, Господарю. Оживяване на чужди енергии. Скромно, но заслужаваше внимателен оглед.

— Добре. Тогава ще си ти, Спинок Дурав.

— Винаги съм готов да се отзова на призива ви, Господарю. Какво желаете да сторя?

Отговорът на Аномандър отне цялата веселост от лицето на войника. И тя никога нямаше да се върне, Сандалат го помнеше много добре.

Мирът на леса прикриваше ужаса, който го чакаше напред. Вода прокапваше и се стичаше като сълзи по браздичките в лишея, покрил дървесните стволове. Някъде над горския саван тежки облаци се бяха затаили и ръсеха дъжд. За Уидал хладните капки щяха да са добре дошли, като мили целувки от небето. Имаше нужда от напомняне за неща отвъд всичко това — тронната зала и жената, която бе оставил зад себе си, а пред него — Първият бряг, с грамадите трупове и локвите засъхваща кръв. Но тази гора бе твърде тясна, за да побере всичко, което искаше, и да премине от една злочестина към друга му отне малко усилие, и много скоро вече чуваше битката напред, а между извисените стволове на древните дървеса вече виждаше проблясъци от ярка светлина… „там, където светът свършва“.

„За всички нас.“

Омръзнало му бе тя да обсебва сънищата му, омръзнали му бяха исканията да превърне любовта си към Сандалат в нещо като оръжие, нещо, с което да заплашва и приласкава. И Санд с право го беше отхвърлила. Не, тя вече бе проблем на Майката Тъма.

Пътеката се спусна надолу, преди да се закатери към хребета над Първия бряг, и докато се изкачваше по склона, звуците на битката се извисиха в грохот. Още две стъпки, дебел корен, за който да се хване, а след това се изправи на билото и пред него се разкри гледка, която изцеди силата от нозете му и стисна с хладна ръка сърцето му.

„Кой някога е виждал такова нещо?“ Пред него лежаха проснати седем хиляди тела. Ледерии. Шейки. А там, покрай подножието на Светлопада — от двете страни на разлома — колко мъртви и издъхващи Лиосан? Десет хиляди? Петнайсет? Числата изглеждаха непонятни. Числата не му даваха нищо. Можеше да ги повтаря в ума си, да ги шепне като мантра, докато погледът му се местеше от един ужас към друг, а после там долу, където защитниците се сражаваха при самото устие на раната — сражаваха се, за да откажат на Лиосан единствения подстъп към Брега — и все пак всичко това беше безсмислено. Макар и да имаше смисъл.

„Това е последният отпор. Точно това е. Те продължават да идват. Ние продължаваме да падаме. Цял народ, лице в лице с унищожението.“

Изведнъж му се дощя да се обърне, да тръгне обратно към Карканас, до двореца, в тронната зала и… и какво? „Вината не е нейна. Тук няма нищо, което тя да е поискала. Богове на бездната, Санд, започвам да разбирам лудостта ти. Никой тук няма да приеме поражение, каквото и да кажеш ти. Би могла да прережеш гърлото си там на онзи трон, и пак ще е без значение. Тези хора ще се сражават, за да защитят един труп. Труп на трон, в трупа на град. Каузата отдавна е престанала да има значение.“

„Трябваше да съм го разбрал.“

Две момичета обикаляха сред мъртвите и издъхващите, залитаха от едно тяло към друго. Бяха боядисани в яркочервено от глава до пети. Едното пищеше, сякаш искаше да разкъса на късчета собствения си глас, да го унищожи завинаги. Другото залиташе между труповете, с ръце на ушите.

Нямаше резерви. Всички все още останали бяха при разлома, където Йедан Дериг продължаваше да стои и да се сражава. Но къде бе Ян Товис? Къде бе кралицата на шейките? И да беше там, сред онова ужасно гъмжило, Уидал не можеше да я види. И да беше умряла, беше заровена под падналите си поданици.

Дишаше задъхано и сърцето му биеше до пръсване. Дръжката на боздугана бе хлъзгава в ръката му. Остави го на земята и посегна към богато украсения шлем, окачен на оръжейния му колан. Засуети се, докато го развърже — пръстите сякаш отказваха да действат. Най-сетне го измъкна, нахлузи го на главата си и стегна закопчалката под брадичката си.

Звуците на битката се приглушиха, смътни и далечни като вълни на някоя невидима пясъчна ивица. Последва малко по-силно изскърцване, щом свали забралото и го щракна. Гледката пред него изведнъж се нацепи, накъсана от запоените под хаотични ъгли решетки. Дъхът му изпълни тясното пространство на шлема.

Вдигна боздугана, изправи се и тръгна.

Някой друг вече бе наложил властта си над тялото му: краката му, които го понесоха надолу към брега; очите му, търсещи път през бледите неподвижни тела; ръката, държаща оръжието, и другата, сгъната в лакътя, понесла тежестта на щита — вече не му принадлежаха, не се отзоваваха вече на неговата воля. „Не влизаш доброволно в такава битка. Как би могъл? Не, някоя друга сила те повежда натам, движи те като кукла. И се гледаш, докато вървиш все напред, изумен и невярващ. И целият онзи страх, той вече е кух, просто едно празно място. И ревът отвън е заглушен от рева вътре — на собствената ти кръв, на собствения ти дъх — и устата ти вече е напукана от жажда, и си готов да убиеш собствената си майка за глътка вода. Но, разбира се, няма да го направиш, защото ще е грешно — и тази мисъл те кара да искаш да се разсмееш. Но ако го направиш, знаеш, че няма да го удържиш, знаеш, че започне ли този смях, няма да спре.“

„Така ли беше в първата ми битка? Затова ли можех да си спомня толкова малко — само замръзнали мигове, онези мигове, които посягат и те хващат за гърлото? Които те принуждават да видиш всичко, което не искаш да видиш, да помниш всичко, което се молиш да забравиш?“

„Така ли беше?“

Вече се катереше през струпаните тела, студената плът хлътваше под стъпалата и коленете му като мокра глина… погледна през рамо вдлъбнатините, зачуден колко са нелепи. А после продължи напред и пред него имаше раздрана стена, ледерии и шейки на колене, или превити на две, или мъчещи се да се измъкнат от гора от крака, притискайки раните си… помисли си, че ще види разплакани лица, отчаяние, но изкривените от болка лица бяха сухи и всеки вик, пропълзял през собствения му рев, бе вик на сурова болка. „Само това. Нищо друго. Звук без усложнения, можеш ли да го чуеш?“

„Ако можеше да има един бог, с един глас, точно този звук щеше да издаде — за да ни спре всички в безкрайната ни лудост.“

„Но продължавай да гледаш, Уидал. Виж истината. Ние не слушаме.“

Провря се през тези капнали от умора и ранени другари и продължи напред сред гъстото множество. Вонята го разтърси. Касапница, клоака, воня толкова гъста, че го задави. Едва се сдържа да не повърне — вътре в шлема — но не, нямаше да го направи. Не можеше.

Вече бе обкръжен от лица, отвсякъде. Никой не говореше, а погледът в очите им беше безизразен, по-безизразен от всичко, което бе виждал. И всички напираха към предната линия, движеха се напред да заемат местата си, да запълнят празнините, непрестанно отварящите се празнини, сякаш държаха да заявят: „Щом ще ни избиете всички, убийте мен сега. Но не мислете, че ще е лесно.“

Изведнъж се почувства готов за това. „Крачиш, докато нещо не препречи пътя ти. И тогава стоиш, докато не паднеш. Кой изобщо е казал, че животът е сложен?“

Потоците и теченията го бяха отнесли към левия фланг, далече от онова неподвижно ядро в центъра, където смехът на един меч бе побрал цялото безумие на Брега, всяко късче от него.

Видя Бревити, макар че отпървом не я позна — жизненото чаровно лице, присмехулният поглед в очите й, всичко си бе отишло. На тяхно място имаше маска от мокра кръв върху засъхнала кръв, върху кръв, превърнала се в черен катран. Прорез бе разтворил едната буза и бе оголил два реда червени кътници. Нищо язвително не бе останало, но тя командваше тази част от предната линия, стегнала волята си като юмрук.

От лявата й страна двама шейки паднаха и трима лиосани настъпиха напред, за да разширят пролуката.

Зяпнал в съвършената, секваща дъха простота на това, което имаше нужда от него, Уидал се втурна напред да ги пресрещне.

Това бе нещо ново. Ян Товис го усещаше. Йедан Дериг бе придвижил бойната линия напред, до самия ръб на разлома, и бяха удържали срещу Лиосан. Този път подстъп нямаше да има. Нямаше да им отстъпи нито крачка.

Не беше обяснил нищо и докато се биеше, притискана здраво напред срещу раната, от която лиосаните се изливаха като кръв, тя започна да разбира, че този път няма да има никакъв отдих, не и докато едната или другата страна не падне до последния войник. Започналото нямаше да свърши, докато и последният меч не замахне надолу и не се забие дълбоко в гърчеща се плът.

Как го беше разбрал? Какво бе направил от другата страна на портала? Какво бе видял?

Зърваше за миг брат си, там, където ужасяващият звънлив смях не секваше, където бликаше кръв, където телата на лиосани се трупаха все по-високо и те заставаха върху тях, мъчеха се да се укрепят едни срещу други, и оръжията святкаха. Лице, което едва можеше да разпознае, толкова разкривено бе, мечът Хуст го теглеше извън всякакъв предел на изтощението, извън границите на всичко, което може да понесе едно човешко тяло. От лицето му виждаше белите кости под прозрачната плът, всички вени, артерии и гъстата червена плетеница кръвоносни съдове, виждаше кървавите сълзи, стичащи се от очите му.

Нощ бе дошла при шейките. Пясъкът отмерваше времето в някакъв вид безмълвие, някакъв вид тишина под всичко това, и зрънцата се хлъзгаха надолу, и вече бе дошла вечността преди разсъмване, времето на Стража. Той стоеше. Сражаваше се, разкрачен широко, за да стои крепко на хълма от трупове.

„Виж го. Във вечността преди разсъмване. Когато сред смъртните куражът е най-слаб, когато страхът впива нокти на прага и не иска да пусне. Когато човек се пробужда в такава самота, че стонът се изтръгва от гърдите му. Но после… усещаш го, затаил дъх. Усещаш го. Не си сам.“

„Стражът те брани.“

Нямаше да се прекършат, нямаше да отстъпят — всички, които стояха сега с него. Загиваха и загиваха от двете му страни.

Беше същество от пепел и кръв, беше споена в нещо смътно оформено в човешка плът, закалено от натрошената кост на предците й, и продължаваше да се бие, защото брат й нямаше да отстъпи, защото самата граница, която бе Светлопадът и раната, вече се бяха превърнали в мястото, където щеше да се реши всичко.

А лиосаните продължаваха да идват, връхлитаха с подивели очи от вихрения хаос — повечето дори нямаха време да реагират, да осмислят кошмарния свят, в който току-що са нахълтали, преди някоя пика да ги прониже или меч да ги посече. Така че умираха там, на прага, и възпираха другите, напиращите след тях.

Нямаше представа колко от народа й са останали и едно видение, което я бе споходило преди столетие, може би дори повече, с Йедан Дериг, застанал сам пред разлома, последния, който щеше да падне, сега се върна: не като ужасяващо въображение, а като пророческа истина.

„И всичко това защото не пожелах да коленича пред Брега.“

Нямаше дракон, който да атакува през разлома. Дойдеше ли някой, вече нямаше да се поколебае. Щеше да се хвърли, да се довери на Йедан, че ще убие проклетото същество, да се довери на силата на собствената си кръв, че ще завладее умиращото създание, ще го сграбчи здраво, ще сграбчи кръвта му и ще я вдигне нагоре, все по-високо и по-високо, за да сътвори стена и да запечата портала.

„Защо чаках? Защо се възпротивих?“

„Защо повярвах, че свободата ми изобщо струва нещо? Защо си въобразих, че имам правото сама да избирам съдбата си? Или да реша да я отхвърля?“

„Само победеният коленичи. Само роби, тези, които са предали живота си в ръцете на други.“

„Но сега… бих го сторила. Да спася народа си, тази жалка останка. Елате при мен сега, мои деца вещици. Вижте ме как коленича. Изцедете кръвта ми. Готова съм.“

Един лиосан падна под удара на меча й на колене пред нея, като в подигравка към внезапно обзелото я желание, и над главата му тя видя брат си — видя как се обърна, видя как очите му я намериха. Погледите им се сплетоха.

Ян Товис изхлипа и кимна.

Йедан Дериг разпери ръце настрани и изрева:

— Назад! Десет крачки!

И нека дойде драконът.

Пред очите й Спинок Дурав отново влезе в тронната зала и тя се зачуди къде е отишла усмивката му. Лицето му не понасяше строгата физиономия, носеше я като неподходяща маска. Правеше го набръчкано, след като трябваше да е гладко, караше очите му да потрепват, щом ги вдигнеше, за да срещне погледа на седящия на трона.

Миришеше на изгоряло дърво, все едно че влачеше зад себе си смъртта на гора, а и дим се вихреше около нозете му, около коленичилото му тяло, като змии, които можеше да види само тя.

— Ваше величество.

— Говори. — Гласът беше напрегнат, пресекнат. — Какво става с легионите ми?

— Някои водачи — отвърна Спинок, навел очи, — са смутени в душите си. Миризмата, понесена от този вятър…

— Ако огънят се приближи, градът ще изгори.

— Срещу този пожар, ваше величество, само вие можете да се изправите, защото е по ваша воля — вече го разбираме. Виждаме скръбта ви, макар все още да не можем да разберем смисъла й. Какъв бе договорът, който сключихте със Силана? Защо опустошава тя цялата страна? Защо настъпва към гордия Карканас?

— Гордия? — Думата прозвуча като подигравка. — Вече съм един призрак между много, а тук има място само за призраци. Ако трябва да бъдем забравени, градът трябва да падне. Ако трябва да бъдем простени, градът трябва да погълне престъпленията ни. Ако трябва да станем прах, градът трябва да стане на пепел. Така трябва да свърши това.

— Пътувахме дълго, ваше величество. От Външните блата, по хиляда скрити пътеки, които само крадец би могъл да запомни. А след това насилието отне водачите ни. Кръвта на Елейнт.

— Прокълната кръв!

— Ваше величество?

— Не! Тя ме отрови веднъж — знаеш го, Спинок Дурав! Ти беше там!

Сведе още по-ниско глава.

— Видях стореното, да. Видях какво се опитахте да скриете.

— Не съм ги молила да се върнат. Не!

— Чувствам… това е важно. Ваше величество. Кои не сте молили да се върнат?

Корави студени длани покриха лицето й. Усети ги като свои, усети дългите пръсти като решетки на затвор и помириса восъка на стопени свещи по тях.

— Не можеш ли да чуеш?

— Какво да чуя, ваше величество?

— Писъците им. На умиращите! Не можеш ли да ги чуеш?

— Ваше величество, има един далечен рев. Светлопадът…

„Светлопадът!“ Очите й се разшириха, но не можеше да говори, не можеше да мисли.

— Какво ви е? — настоя той.

„Какво ми е? Ужасно ми е!“

— В безредие ли са? Бойците ти?

Той поклати глава.

— Не, ваше величество. Чакат на пътя на Слепия Галан.

„Пътят на Слепия Галан? Нямаше такъв път. Не и тогава. Не и когато Спинок Дурав дойде, за да коленичи пред своя господар. Изгубила съм си ума.“

Проплака и се присви назад в трона.

— Махни тази маска, Спинок Дурав. Изобщо не беше толкова стар.

— Защо не искахте да се върнат?

Тя облиза устни.

— Тронът трябваше да го заеме тя. Тя е истинската кралица. На шейките. И на ледериите, които спаси. Мястото ми не е тук — казах им…

Но Спинок Дурав се беше вдигнал на крака и ужасът, изписан на лицето му, се усилваше.

— Ваше величество! Сандалат Друкорлат! Какъв е този рев?

Взря се в него. Устата й се раздвижи, за да оформи думи. Не успя. Опита отново.

— Разломът. Дошли са отново — кажи на Аномандър — кажи му! Никой не може да ги спре, само той! Шейките… умират. О, Майко, благослови ни. УМИРАТ!

Писъкът й отекна в огромната зала. Но той вече излизаше. Вече беше в коридора и крещеше заповеди… но гласът, така отчаян и панически… сякаш изобщо не беше на Спинок Дурав.

Лорд Нимандър Голит Аномандарис, първородният син от отчаяния съюз на Сина на Тъмата и първата дъщеря на Драконъс, падна на колене. Тялото му затрепери, докато се мъчеше да устои на кръвта на Елейнт и нейната ужасна нужда, неумолимата й необходимост. Къде беше Скинтик? Десра? Ненанда?

Камъните на речното дъно изпращяха под него и той усети как две ръце се вкопчват в раменете му.

— Възпротиви се на това, Господарю. Ние сме последните двама останали. Възпротиви се на зова на Елейнт!

Вдигна изумен глава и се взря в древните очи на Корлат.

— Какво… кой?

— Заповядала е на Силана. Призовала е Лабиринта на Огън и е наложила над дракона безумното си желание — разбираш ли? Иска да изгори този свят до основи!

Той поклати глава.

— Кой седи на трона? Кой, в името на Майката Тъма, би сторил това?

— Не можеш ли да надушиш кръвта? Нимандър! Има война — тук. Не знам кой. Но умират души, ужасно много. А на трона на Мрака седи кралица — кралица в отчаяние.

Той примига. „Кралица?“

— Къде е Апсал’ара?

Корлат погледна отвъд реката.

— В града, Господарю.

— А Спинок?

— И той замина — да моли кралицата. Да оправи нещата… Нимандър, чуй ме. Твоите събратя соултейкън са се подчинили на властта на Силана — сега тя командва Бурята. Ако сега се превъплътим, ти, аз, Датенар и Празек — ще бъдем принудени да се сразим с тях. В небесата над Карканас ще се унищожим взаимно. Това не трябва да става!

Нимандър с усилие се изправи.

— Не. Силана трябва да бъде спряна.

— Само кралицата може да й заповяда да спре, Нимандър.

— Тогава… Отведи ме при нея.

Корлат се поколеба и той я изгледа с присвити очи.

— Какво има, Корлат? Коя е тази Кралица на Мрака?

— Боя се, че… Няма значение. Хайде върви, Нимандър. Убеди я да освободи Силана.

— Но… ти къде ще отидеш?

— С Датенар и Празек. Господарю, вярвам, че вече знам къде е битката. Дано да греша. Но… върви. Върви където вървя баща ти!

Колко отдавна беше? Не можеше да си спомни. Беше млада. Предната нощ бе взела момче в леглото си, за да си напомни, че не всичко е болка. И макар по-късно да разби сърцето му, не го направи преднамерено. Но това бе нов ден и предната нощ вече изглеждаше стара отпреди векове.

Беше тръгнала с ловната група на брат си. По дирята на тенаг. Денят бе топъл, слънцето — ярко, доволно от себе си.

Първо чуха смеха му, дълбок звук, напомнящ за гръм, и тръгнаха към него в една падина с трънливи храсти арония и кучешки дрян. Фигура, излегната на склона. Беше Имасс, като тях, ала не го познаха и това само по себе си бе стъписващо. Смущаващо.

Разбра веднага, след като се струпаха около него, че раните му са смъртоносни. Беше истинско чудо, че все още е жив, а още по-голямо чудо — че може да се смее така и през всичката агония в очите му това веселие все още искреше, когато ги погледна.

Брат й заговори пръв, защото така се полагаше.

— Що за камък носиш по себе си?

— Камък ли? — отвърна мъжът и се озъби с червена усмивка. — Метал, приятели. Броня. Дар от Тел Акаи.

— Откъде си дошъл?

— Без клан съм. Скитах се. Натъкнах се на армия, приятели.

— Няма никаква армия.

— Джагът. Тел Акаи. Други.

Това ги накара да се смълчат. Джагът бяха омразни. Вдъхваха страх. Но армия на Джагът? Невъзможно.

Във война ли бяха вече? Нейният клан? Народът й? Ако бе така, то всички щяха да умрат. Армия Джагът — самите думи се разтвориха като Омтоуз Феллак в душата й.

— Присъединих се към тях — рече мъжът. — Не ме обвинявайте за това. Защото, видите ли, аз съм последният останал. Те умряха. Всички. Джагът. Тел Акаи. Дхеките. Всички… са мъртви.

— Що за враг се е появил сред нас? — попита брат й, очите му се ококориха от страх.

— Само този, който винаги е бил с нас, приятели. Помислете добре над думите ми. Когато убиете звяр, когато го преследвате в лов като сега и се пролее кръв. Когато се струпате около звяра в мига на издъхването му, не виждате ли непокорството му? Борбата му до най-сетния миг? Краката, които ритат, главата, която се опитва да се вдигне, кръвта, кипнала от ноздрите?

Кимнаха. Виждали го бяха. И всеки път бяха усещали как нещо изпълва сърцата им, задавя гърлата им. Трябваше да се преглътне това. Нещата бяха такива, каквито бяха.

— Благословени да са Джагът — каза непознатият и се засмя, но смехът този път бе къс, немощен. — Защо да се опълчваш на смъртта, когато неизбежно ще се провалиш? Те биха ви казали защо. Не. Биха ви показали защо — само да имахте куража да видите, да застанете с тях, да разберете истинския враг на целия живот. — Очите му я намериха, само нея, и той отново понечи да се усмихне. — Сега ще умра. Ще се… проваля. Но моля от тебе… — И очите му блеснаха, и тя видя, че са красиви, особено сега, — целувка. Много жени са ме прокълнали в живота. Дори докато ме обичаха. Беше… прекрасно.

Видя как животът се изцежда от тези очи, затова се наведе да улови напускането му. С нежна целувка. Дъхът му бе кървав. Устните му бяха напукани, но бяха топли.

Задържа тази целувка, докато топлината не си отиде. Задържа я, за да му даде от себе си толкова, колкото можеше.

Брат й я дръпна да се изправи и я прегърна, както правеше някога, докато бе по-млада и собственото й тяло все още не можеше да я пази достатъчно.

Взеха бронята, преди да оставят тялото му на дивото. И тя настоя за тази броня. Заради целувката.

А сега искаше да си я върне. Апсал’ара изсъска отчаяно, докато оглеждаше празната стая. Беше под наземния етаж на двореца. Тук оставиха бронята и боздугана й първия път, когато се озова сред тях. Бяха й се изсмели — винаги бе така, сякаш в Карканас нямаше нищо, заслужаващо да се открадне, сякаш самата мисъл за кражба е твърде нелепа.

Но някой бе откраднал бронята й.

Кипнала от гняв и възмущение, тя тръгна да си я потърси.

Всякакъв разум бе напуснал лицето на повелителя им. От ъгълчетата на устата му бликаше пяна, докато крещеше от гняв и тласкаше бойните редици в пастта на портала, а беше истинска паст — Апарал Фордж ясно виждаше тази истина. Зъбите се вдигаха и падаха. Дъвчеха народа му на кървави ивици и нацепени кости, с неутолим глад.

Не можеха да пробият нито една проклета стъпка напред — да отнемат от легионите предмостие, място, в което да могат дойдат господарите им соултейкън, да се превъплътят и най-сетне да разбият съпротивата.

Командирът от другата страна го бе предвидил. По някакъв начин бе улучил точния момент, в който да промени тактиката си.

Апарал гледаше как издърпват осакатените тела от кипящия въртоп на портала, гледаше как се трупат тези тела като отломки и падат в дълбоките изкопи, вече почти пълни с мъртъвци. Освен елитните роти едва ли бяха останали войници. „Тази желязна уста погълна населението на цял град. Вижте добре, събратя соултейкън, и се запитайте: над кого ще господствате сега? Кой ще слугува в именията ви? Кой ще отглежда храната ви, кой ще ви обслужва, кой ще прави хубавите ви одежди, кой ще чисти нощните ви ведра?“

Нищо от това не беше реално. Вече не. Целият ред и прецизност на самото съществуване беше разбит и превърнат в кървава каша. Нищо нямаше за обсъждане, никакви аргументи в една или друга посока, никакви паузи, в които да можеш да отстъпиш, да огледаш древните гоблени по стените и да се молиш за напътствието на героични предци.

Саранас бе унищожен и когато това свършеше, щеше да е празен, също тъй пълен с призраци, както и Карканас. „Светликът намира лицето на Тъмата и виж, то е неговото. Не искаше ли точно това, Кадагар? Но когато най-сетне получиш каквото искаше, о, Господарю на Призраци, кой ще мете подовете?“

И ето, че най-сетне елитните части настъпиха към портала — всичката груба воинска сила бе изразходена. Най-сетне идваше последната битка.

Апарал се запъти натам, където отнасяха ранените — където ги изоставяха покрай изкопите. Хорът на виковете им бе неописуемо ужасен — да навлезеш тук бе подкана да се предадеш на лудостта и той почти бе готов за тази възможност. Запровира се сред залитащите от умора лечители и резачи и спря до един мъж, взрян в чукана на лявата си ръка, от който струеше дим. Мъж, който не крещеше, не плачеше, не беше се предал все още на жалкото отчаяние.

— Войник. Погледни ме.

Главата се вдигна. Мъжът сякаш потрепери.

— Минал си през портала, нали?

Мъжът кимна колебливо.

— Колко останаха — от враговете. Колко?

— Не… мога да съм сигурен, милорд. Но… мисля… малко.

— Това чуваме непрекъснато, но какво означава то? Петдесет? Пет хиляди?

Войникът поклати глава.

— Малко, милорд. И… имаше смях!

— Оръжия Хуст, войник. Обладани от демони мечове. Кажи ми какво значи „малко“?

Мъжът изведнъж оголи зъби и преднамерено се изплю в краката на Апарал.

„Всички, които се връщат от другата страна, вече не са поданици. Запомни го, Кадагар.“ Апарал посочи към легионите, които вече се трупаха при портала.

— Повече ли са от тях? Погледни, проклет да си!

Помръкналите очи се извърнаха и примижаха.

— Това, войник, са седем хиляди, може би осем. От другата страна колко са? Повече ли? По-малко ли? — Мъжът само извърна поглед и Апарал извади меча си. — Минал си през портала. Видял си. Прецени силата на врага!

Мъжът се ухили, очите му вече се бяха спрели на оръжието в ръката на Апарал.

— Давай.

— Не, не тебе, войник. — Махна с меча в жест, който обхвана още двайсетина ранени наоколо. — Ще убивам тях, един след друг, докато не ми отговориш.

— Не разбирате ли защо ви отказваме? Вие вече сте ни убили. Всички. Преживяването от тези рани няма да го промени. Вижте ме. Аз вече съм мъртъв. За вас. За целия свят. Сега вървете на майната си. Не, още по-добре — отнесете се от другата страна. Вижте сам…

Апарал не разбра откъде дойде гневът, но дивашката сила на удара му отнесе главата на войника и я отпрати във въздуха. Тя падна, подскочи и се удари в друг ранен, който само извърна глава, погледна я за миг и отново се взря в нищото.

Разтреперан и ужасен от това, което бе сторил, Апарал Фордж отстъпи назад.

Чу уморен смях, а след това:

— Едва ли са останали и хиляда, милорд. Свършили са.

Обърна се рязко и подири с поглед заговорилия. Пред него бе изкопът, пълен почти догоре с трупове.

— И мъртвите ли заговориха вече?

— Почти. Не разбирате, нали? Не ви го казваме, защото уважаваме врага си — те не са Тайст Андий. Хора са и се бият като демони.

Най-сетне го видя. Виждаше се само горната половина на тялото му, останалото бе заровено под труповете. Някой го беше взел за мъртъв. Някой бе сбъркал. Но после Апарал видя, че половината от черепа му я няма — мозъкът бе оголен.

— Легион Хуст…

— О, иска ви се да е така, нали? Но няма никакъв легион Хуст. Има един мъж. Един меч Хуст. Убиец на дракони и убиец на Хрътки, убиец на хиляда лиосани… един мъж. И когато най-сетне пробиете, дано да ви посече — вас соултейкън, вас, предателите. До последния.

„Ако беше тук, Кадагар Фант… ако беше тук, най-сетне щеше да проумееш какво направихме.“

Апарал се обърна и тръгна към портала. Щеше да пробие, да. Щеше да стъпи на онзи чужд бряг. И ако можеше, щеше да унищожи онзи самотен воин. „И тогава ще се свърши. Защото само това искам вече, това да свърши.“

Зърна отряд вестоносци, десетина бегачи, застанали до най-близкия легион, и им изрева:

— Вест до събратята ми! По-малко от хиляда останали на другата страна. И има само един мъж с меч Хуст. Уведомете господаря ни — моментът е сега!

„Край. Благословен да съм, край.“

Прибра в ножницата окървавения меч и впи поглед в портала.

— Там — прошепна. — Сега.

На средата на моста Нимандър спря и впери поглед в портите на цитаделата. Въздухът се изпълваше с дим и вече чуваше взривовете. Магията на драконите Елейнт вършеше онова, което можеше най-добре. „Унищожава всичко по пътя си.“

Завръщането на Тайст Андий не трябваше да е такова. В пламъци и унищожение. Беше усетил как се откъснаха от него събратята му. Бяха се превъплътили над Външните блата: бяха полетели редом със Силана. За да почетат точно нея. Тя вече бе от кралската фамилия, или така бе пожелал Нимандър — „поредната глупава заблуда. В драконовата си форма тя бе любовница на баща ми — ала това бе много отдавна.“ Но Аномандър Рейк бе овладял жаждата да пробуди у себе си кръвта на Елейнт. Дори когато бе видял разрушаването на Лунния къс не й се беше предал.

Нимандър не можеше да си представи волята, опълчила се на такъв… дар. Над Пейл Аномандър можеше да е убил Тайсхрен — Корлат поне го беше казала. Можел беше да полети надолу от Лунния къс със Силана до него и да донесе огън и опустошение на малазанците. Внезапно изсипване на ужас от небесата, разпръсване на врага, разбиване на строената срещу него съпротива.

Ала бе изчакал, а когато най-сетне се бе въплътил в драконовия си облик, беше за да спаси града…

— Щеше да го направи за Пейл, ако не беше измяната — така каза.

— Но, Корлат, само маговете измениха на клетвата си. Не и хората на града.

А тя кимна и погледна двамата си спътници. Празек Гул, някогашния оръженосец на Орфантал. И Датенар Фандорис, изоставена рожба на Висша принцеса, а след това, много по-късно, Старша на убийците на самата Корлат. Тримата, единственото останало от кадъра на баща му от дракони соултейкън.

Празек каза:

— Все едно, Пейл щеше да го сполети ужасно унищожение. Ако Аномандър Рейк се бе въплътил в дракон, Тайсхрен нямаше да има избор, освен да обърне пълната си мощ срещу него. Докато двамата приключат, целият Пейл щеше да е в пепелища. Но господарят ни се спусна в града и се справи с онези магьосници един по един. Тъй че всъщност спаси Пейл.

— Въпреки че не можа да предвиди отмъщението на морантите над гражданите на Пейл — вметна Датенар.

— Малазанците можеше да спрат това — възрази Празек.

И тримата кимнаха.

Нимандър примига, пое си дълбоко дъх и потисна глождещия го вътрешен глад — да се въплъти, да се издигне високо и да се присъедини към Бурята. Продължи по моста и към двореца.

От сенките при входа излезе Апсал’ара и прегради пътя му.

— Лорд Нимандър, на трона има жена Тайст Андий.

— Така ми каза Корлат. Обвързала е Силана — трябва да я убедя…

— Тя е майката на Корлат, милорд. Някогашна заложница, а сега кралица на Трона на Дома Мрак. Но лудостта я е обзела. Може би ще се наложи да я убиете, милорд.

— Какво?! Къде е Спинок?

— Върна се при легионите ви. Има война на Първия бряг. Тайст Лиосан се опитват да нахлуят, а противниците им са малко.

— Има други Тайст Андий?

Тя поклати глава.

— Не. Шейки са.

„Шейки? Островът затвор — богове, не!“ Стоеше раздвоен и разколебан.

— Накарайте кралицата да се подчини, милорд — рече Апсал’ара. — Спинок ще поведе хората ви на бой. — След това се приближи и го погали по бузата. — Направи го, любов моя.

— Няма да посегна на кралицата на Висшия дом Мрак! Нима се връщаме само за да се пролее отново андийска кръв? — Поклати глава ужасен. — Не, не мога!

— Тогава я убеди да освободи Силана — Бурята ще е нужна. Да спасим Карканас. Да спасим шейките.

— Ела с мен.

— Не, Нимандър. Ще отида на Първия бряг. Ще се бия. Намери ме там.

Плъзна ръка зад главата му и го притегли към себе си. Целуна го силно, а след това го избута, подмина го и излезе на моста.

Грохотът на яростта на Силана се приближаваше.

Нимандър нахлу вътре.

Старите и малките оставаха на лагер до речния бряг, макар Спинок да знаеше, че скоро ще се наложи да се изтеглят в града. Ако Силана не можеше да бъде спряна. Погледна назад по пътя. Сякаш половината небе беше пламнало. Лесовете горяха, самата земя изригваше на фонтани от разтопена скала. Зърна тъмна фигура, зареяна високо сред пушеците.

Навлече тежките ръкавици, обърна се към воините си и видя, че очите на всички са приковани в него. Зад гърба му бе лесът, а отвъд него чакаше Първият бряг. Разбираха какво предстои. Не беше нужно да им казва нищо.

И все пак…

„Аномандър, стари приятелю. Седиш ли сега до майка си? Гледаш ли ни отгоре сега? Безпомощен ли си, безсилен да се пресегнеш, да усмириш свирепия гняв на Силана? Или вече ти е все едно?“

Изправи рамене и огледа лицата под шлемовете. А след това извади меча си. Засече погледа на капитан Айринд и му махна да излезе напред.

— Вдигни пред мен щита си, капитане, и стой здраво.

Мъжът леко присви очи, а след това зае позиция, вдигна щита между двамата и го подпря с рамо, извърнал глава настрани.

Спинок се извърна настрани, а след това замахна. Мечът изтрещя и капитанът се олюля. Трясъкът отекна в леса и ехото се изсипа като дъжд над бойците.

— Когато той изведе вас и предците ви от това място — заговори Спинок, извисил гласа си толкова, че да заехти — макар че пълна тишина бе завладяла околността и сякаш дори грохотът на Бурята не можеше да стигне до тях, — от пушеци, от огън и разруха, Майката Тъма бе извърнала очи. Пред вас, пред вашия господар Аномандър Рейк, нямаше… нищо.

Мечът му отново удари. Айринд отново се олюля, но устоя.

— Пригответе се за бой. Няма да се строим, когато излезем от леса. Няма време за това. Капитан Айринд, остани до мен.

Поведе ги през древния лес. Строят веднага се разпадна, заради дърветата, долчинките и гъсталаците. Въздухът бе натежал от влажна мъгла. Вода се стичаше от всеки ствол, от всеки клон и листо с тъмни жили.

Докато крачеше напред, повиши глас: знаеше, че ще го чуват, знаеше, че Майката Тъма му е дала това. „За своя народ. За този ден, за този най-отчаян ден.“

— Лорд Нимандър е отишъл в двореца. Опитва се да отклони Силана от пътя й. Каква полза да спечелим битката, ако губим войната? Ако не бе това, щеше да е тук. Щеше той да ви говори. Но не е. И… този път, този единствен път, това е добре — защото като мнозина от вас, аз бях роден в този свят.

Айринд бе до него, готов за удара. Мечът изтрещя в щита и звукът отекна като железен вик.

— Лорд Аномандър Рейк ви отведе на друг свят. Бори се да ви даде цел — основание да живеете. И за мнозина в това той се провали. Но за тези, които сте тук — за вас, — той не се провали!

Замахна отново с меча и сблъсъкът разтърси ръката му.

— Поиска от вас да се сражавате във войни, които не бяха ваши. Поиска от вас да се преклоните на каузи, които не бяха ваши. Сто знамена, сто града — съюзници, които ви приемаха радушно, и съюзници, настръхнали враждебно. Съюзници, които ви благославяха, и съюзници, които се бояха от вас. И вашите събратя умираха, ох, как умираха — отдаваха живота си за каузи, които не бяха техни.

Мечът изтрещя отново и този път Айринд едва не се огъна под удара. Спинок чу накъсания му дъх.

— Всички бяха различни и всички бяха едни и същи. Но тази кауза — истинската кауза, която ви предложи — не се промени!

Ударът смъкна Айринд на колене.

Друг войник пристъпи на мястото му и приготви щита си. Звукът от настъпващите зад Спинок воини бе шепот — дихания, шумолене на броня, ботуши, търсещи здрава опора в листата.

— Вашият господар мислеше — всеки път — мислеше… за този момент.

Мечът отново блесна.

— Всеки път, всеки път. Каузата бе справедлива!

Тряс!

— Трябваше винаги да ви го напомня. За този ден!

Тряс!

— Днес Тайст Андий се бият за себе си!

И този път други оръжия отекнаха по ръбовете на щитове.

ТРЯС!

— За своя дом!

ТРЯС!

— За своя род!

ТРЯС!

Мечът потрепери в ръката му. Войникът до него се олюля и се свлече, щитът му бе разцепен на две.

Задъхан, Спинок Дурав продължи напред. „Аномандър Рейк — гледаш ли това? Виждаш ли тези лица — всички тези лица зад мен?“

— Този път! Чужди се бият във ваше име! Чужди умират за вас! Вашата кауза — не е тяхната!

ТРЯС!

Сблъсъкът го тласна напред, прониза го целия като нещо свято.

— Деца на Майката Тъма, човешки същества умират във ваше име!

ТРЯС!

Самият въздух затрепери от удара. Порой вода — полепнала по високите клони, по иглички и листа — се изсипа на дъжд със съсък.

Спинок вече чуваше грохота на битката напред.

„Виждаш ли, Аномандър? Стари приятелю, виждаш ли?“

„Това е наша война.“

ТРЯС!

През стволовете блесна изливаща се светлина. Огромно, извисяващо се туловище, внезапен рев на дракон.

„Богове, не! Какво са направили?“

ТРЯС!

Аномандър Рейк влезе в тронната зала. Сандалат Друкорлат се взря в него, докато крачеше към трона.

Тътенът отвън се смеси с гласа му.

— Освободи Силана.

— Къде е мечът ти?

Синът на Тъмата спря и се намръщи. Ръката му забърса дръжката на оръжието, окачено на колана му.

— Не този — рече тя. — Убиецът на Драконъс. Покажи ми. Покажи ми неговия меч!

— Ваше величество…

— Престани! Този трон не е мой. Твой е. Не ми се подигравайте, милорд. Казаха, че сте го убили. Казаха, че сте го посекли.

— Не съм направил такова нещо, ваше величество.

Внезапна мисъл я порази.

— Къде е Орфантал? Ти го взе с теб. Къде е синът ми? Любимият ми син? Кажи ми!

Той се приближи. Изглеждаше толкова млад, толкова уязвим. И всичко това беше… грешно. „А, това е много по-рано. Той все още не е убил Консорта. Но тогава… аз коя съм?“

— Освободи Силана, Сандалат Друкорлат. Бурята трябва да се освободи — разрушението на Карканас ще направи смъртта на всички безсмислена.

— Безсмислена! Да! Това казвах през цялото време! Всичко е безсмислено! И го доказвам!

Той вече стоеше пред нея, очите му на нивото на нейните.

— Корлат…

Писък прекъсна следващите му думи. Сандалат се присви и едва тогава осъзна, че се е изтръгнал от гърлото й.

— Още не! Къде е Орфантал? Любимият ми син?

Видя нещо в лицето му: болка, която не можеше да прикрие. Изобщо не беше знаела, че е толкова… слаб. Толкова беззащитен. Усмихна се презрително.

— На колене, Аномандър, Сине на Тъмата. На колене пред тази Заложница!

И той наистина коленичи и внезапен смях изригна от гърлото й. Неверие. Стъписване. Радост.

— Провъзгласявам своя любим син за Рицар на Мрака — а теб низвергвам! Коленичил си! Сега… — Тя се наведе от трона: — Пълзи!

— Освободете Силана, ваше величество, иначе може да няма Рицар на Мрака.

— Защо не?

— Защото унищожаваш Карканас!

Тя изпъна пръст към него.

— Както и ти! Когато накара Майката Тъма да обърне лицето си! Но не разбираш ли? Мога да ви спася от всичко това! Мога първа да го направя! Е, сега кой е заложникът?

Той се изправи, а Сандалат се присви в трона. Беше прекалила — виждаше го в очите му. В треперещите му ръце. Сякаш му беше трудно да проговори.

— Просто ми кажи — прошепна Сандалат. — Истината. Къде е синът ми?

Този въпрос сякаш нанесе смъртоносна рана. Аномандър Рейк се олюля, падна пак на колене, едната му ръка се вкопчи в ръба на тронния подиум.

И тогава тя разбра. Беше спечелила.

Десет крачки назад.

В пространството, оставено при отдръпването им от пробива, телата образуваха настилка от стъпкана кървава плът, натрошени копия и прекършени мечове. Тук-там потръпваха крайници, протягаха се ръце, подритваха стъпала. Уста на оцапани с кръв лица се отваряха като дупки към Бездната, очи зяпваха от ужас, болка и гаснещо примирение.

Шарл — не бе успяла да опази братчетата си живи и не бе успяла да иде при тях до този момент — стоеше до капитан Бревити. Мечът й беше забит в труп под краката й и тя знаеше, че няма да може да го вдигне повече. Нищо не бе останало, нищо освен бушуващата болка в ставите й, в мускулите и гръбнака й. Жажда пълзеше към гърлото й и всеки отчаян дъх, който поемаше в дробовете си, бе изпълнен с вонята на мъртвите и издъхващите.

— Стегнете се, момчета и момичета — изръмжа Бревити. — Не знам колко са. Но бъдете сигурни: идват.

В този момент някой мина покрай тях — плещест и с тежка броня. Сержант Келоуз, последният от войниците на принца.

Провря се и застана вляво от Йедан Дериг, намести щита си и приготви тежкия си меч в другата си ръка. Незнайно защо появата му — така внушителна и самотна — смрази Шарл до дъното на душата й. Погледна наляво и видя Ян Товис. Стоеше твърдо, загледана напред, кралица, покрита с кръв… а колко от тази кръв беше на поданиците й? Но не, този въпрос вече бе маловажен. Без значение вече бе и това, че тя ги беше довела до този край.

— Всички свършваме някъде — прошепна Шарл.

Бревити я чу, погледна я, изплю кръв и отвърна:

— Това е истината, да. Единствената истина.

Шарл кимна и успя някак да вдигне меча си.

— Готова съм, капитане.

— Всички сме готови, войник.

Чу зад себе си тихо мърморене. Думите „всички свършваме някъде“ се понесоха на вълна, задържаха се, а войниците бавно се заизправяха и надигнаха оръжията.

Щом думите се понесоха по извитата линия на чакащите войници и най-сетне стигнаха до Ян Товис, Шарл видя как тя потръпна, а след това се обърна, за да погледне хората си, видя ги как се изправят, приготвят се за бой, видя израженията на състарените им в битката лица.

И тогава кралицата отстъпи назад, в празното. Една крачка, после още една — и изведнъж очите на всички се приковаха в нея. Светлопадът се изливаше зад нея. Можеше да е красива гледка, гледка на възхита и почуда. Но все едно бе престанал да съществува за Ян Товис, докато оглеждаше лицата им, докато впиваше очи в последните хиляда поданици на своето владение.

И тогава, пред очите и на родния си брат, кралицата коленичи. Не на Първия бряг — не пред този ужас, — а пред своя народ.

В кипящата рана на осем крачки зад нея изригна редица от върхове на копия и проряза въздуха. А след това през тъмното петно настъпиха воини в пълна броня.

— Проклятие — измърмори Бревити. — Това е тежка пехота.

Ян Товис се изправи и се обърна с лице срещу древния си враг. За миг сякаш бе оглушала за войниците си, които викаха да се върне при бойната линия. За миг Шарл си помисли, че може просто да тръгне напред, за да ги срещне, и видя как флангът отзад настръхна, сякаш готови да се втурнат напред към нея — един последен, самоубийствен настъп. За да умрат до кралицата си. И, о, как копнееше Шарл да тръгне с тях.

И тогава Ян Товис обърна гръб на врага и се върна при бойците си.

Първият ред на Лиосан излезе от раната, последва го друг. Крещяха нещо тези лиосани, крещяха победоносно, една-единствена дума, но Шарл не можа да я различи.

Гласът на Йедан Дериг прокънтя над виковете им:

— Всички редици! Пет крачки напред!

И ето, четири реда зад първата линия на лиосаните, ядро офицери, самотна фигура сред тях размаха меча си като да посече своите… и те натиснаха от всички страни. А там, отдясно, друга гмеж от воини се отдръпна, за да отвори пространство… и ето там, отляво, същото. Шарл зяпна, не можеше да разбере какво правят…

И изведнъж трите групи воини се стопиха в ослепително бяла светлина… и светлината лумна, а вътре в тази светлина огромни, смътни люспести очертания се сляха в едно. Блясък на огнени очи. Крила заплющяха като платна на бойна галера.

И драконът в центъра се извиси във въздуха.

„Всички свършваме някъде.“

„Всички свършваме тук.“

Щом централните редици се надигнаха, за да се сблъскат с предната линия на лиосаните, Йедан Дериг и сержант Келоуз до него натиснаха напред. Пет реда имаше между Йедан и въплъщаващия се дракон. Единственото му препятствие. Но това бяха елити, тежковъоръжени и безупречно дисциплинирани.

Видя другите двама соултейкън, по един от всяка страна, но за тях нищо не можеше да направи. Все още не.

Налетя срещу първата линия и мечът Хуст в ръцете му нададе вой. Оръжието бе пропито с драконова кръв. Пило беше дълбоко от червеното вино на кръвта на Хрътките. Окъпано беше в житейския край на хиляда войници на Лиосан. И сега се отърси от последните сдържащи го окови.

Толкова бързо сечеше, че Йедан едва успяваше да го задържи в ръцете си. Изпъшка и посече войника пред себе си — щита, меча, ризницата, плътта, диагонално през тялото, кръвта швирна от двете страни. Заден замах разпра гърдите на мъжа от едната му страна, след това — на този от другата. Йедан и войниците най-близо до него се врязаха в редиците на Лиосан като железен юмрук.

Мечът Хуст се въртеше вихрено, посичаше като мълния и плискаше кръв. Теглеше след себе си Йедан и той залиташе; понякога почти го надигаше във въздуха, виеше ликуващо и поваляше всичко, което дръзнеше да се озове на пътя му.

И изведнъж вече нямаше никого между него и соултейкън. Вълни нажежен до бяло огън се изливаха от бляскавите люспи, туловището на дракона се извиси и изпълни полезрението на Йедан Дериг.

„Проклятие. Не прецених. Ще излети. Сестро… съжалявам. Много закъснях.“

Главата се изпъна напред.

Той скочи.

Мечът потъна дълбоко в драконовата гръд. Съществото изрева от болка и крилете му забиха от двете му страни, разпръсквайки и лиосани, и шейки — и соултейкън се надигна във въздуха.

Увиснал на меча си, Йедан се изкатери до раменете на дракона. Вече бяха на двайсет разтега над гмежта на битката. Принцът на шейките изтръгна оръжието си и посече с две ръце по врата.

Съществото се люшна, наклони се силно и рухна в стената на Светлопада.

Сблъсъкът отекна като гръм.

Йедан Дериг се хлъзна през дясното рамо на дракона, между него и Светлопада.

Драконът изви врат и челюстите се спуснаха надолу да го погълнат.

Докато се затваряха, мечът Хуст изригна от върха на муцуната му. Крилете се блъснаха в стената от светлина, гигантското влечуго надигна отново глава и Йедан се изтръгна, все още стиснал меча в ръцете си.

Уловиха го ноктите на левия крак и огромната лапа се сви в конвулсия. От тялото, което стискаше, плисна кръв.

Драконът се натресе отново в Светлопада и този път едното му крило се прекърши. Съществото се сгърчи, люшна се с главата напред и се свлече на земята.

Йедан Дериг — вече на кървава пихтия — бе отхвърлен настрани. Падна и не помръдна. Мечът Хуст до него виеше от гняв.

Преминаването през леса на тримата последни соултейкън на Рейк — Корлат, Празек Гул и Датенар Фандорис — бе също толкова трудно, колкото да се бориш с насрещно течение. Силана бе сред най-древните от всички живи Елейнт. Волята й ги разкъсваше, събаряше ги отново и отново на колене. Силана ги зовеше по име, стремеше се да ги привлече към себе си. Все пак успяваха да устоят, но Корлат знаеше, че превъплъщаването им в драконов облик само ще влоши нещата, хаосът щеше да избуи в душите им като най-смъртоносното цвете. В същото време знаеше, че на Първия бряг има соултейкън. Усещаше ги. А какво можеха да направят шейките срещу такива същества?

Единствено да умрат.

Соултейкън на Лиосан щяха да могат да устоят на Силана — поне временно, — а може би щяха да са в състояние и да я надвият, ако собствената им Буря, щом изригнеше над този свят, се окажеше достатъчно силна. А тя се боеше, че ще се окаже така. „Това не е вкусът на един или двама соултейкън. Не… богове, колко са?“

— Корлат! — изпъшка Датенар.

— Знам. Но нямаме избор, нали?

Празек зад нея плю и рече:

— По-добре да умрем в Карканас, отколкото другаде.

Корлат беше съгласна с това.

Стигнаха на хребета и видяха ожесточената битка при раната в Светлопада. Войниците на Лиосан, които се изливаха от пролома, многократно надвишаваха защитниците по брой. Видяха как един мъж се срази с издигащ се във въздуха дракон. Видяха как двама воини Лиосан се превъплътиха, за да се присъединят към крилатия си събрат.

Не се поколебаха. Тъмнината разцъфна, изригна като черен дим под вода и три черни дракона се издигнаха над брега.

Докато се приближаваха, още осем Лиосан се превъплътиха и небето се изпълни с рева на дракони.

Ян Товис се повлече над труповете към ужасяващо безжизненото тяло на брат си. Двете вещици извличаха последните капки сила от нея — усещаше всяка магическа вълна, която хвърляха по драконите от двете страни, чуваше как соултейкън пищят от болка и гняв. И знаеше, че не е достатъчно.

Но й отнемаха този последен акт — този път на любов и на скръб — и безчестието на това виеше в сърцето й.

Около нея се сражаваха войници, мъчеха се да защитят падналата си кралица. Тела падаха от двете й страни. Лиосан като че ли вече бяха навсякъде — редиците на шейките и ледериите се бяха огънали, ротите се разпадаха, притискани от всички страни.

А той все още изглеждаше на хиляда левги далече.

Изригна драконова магия. Морето от тела под нея се надигна и после пропадна с барабанен грохот. И Ян Товис изведнъж усети отсъствие. „Скуиш. Мъртва е.“

Струйка сила се върна в нея и тя продължи да се тътри напред.

Костите й се разтърсиха от някакъв далечен звук… или беше вътре в нея? „Да, вътре, и все пак… далечен. Далечен като надежда. И това е бряг, до който никога няма да стигна.“ Разтърси я цялата. Разтърси дори труповете под нея и тези отстрани.

Само двама вече стояха до нея. Двама от нейните, последните, които продължаваха да се бият.

Не беше нужно да погледне, за да разбере кои са. Любовта, изпълнила цялата празнота вътре в нея, вече можеше да ги побере, като ухания. Бревити, която си въобразяваше, че приятелката й Пити все още е с нея, че все още се бори за достойнството, което винаги бяха търсили, което някога си бяха мислили, че могат да намерят с измама и лъжа. Шарл — милата, младата, древната Шарл, която изобщо не знаеше как да се бие, която знаеше само, че не е успяла да спаси братята си и че няма повече да се провали.

Има всякакви видове любов. И тя с почуда осъзна, че вече ги познава всичките.

Пред нея, само на пет крачки, пет прости крачки, ако можеше да върви, лежеше тялото на брат й.

Нов трус.

„Пули. Съжалявам.“

„Нищо красиво няма в това да умреш млад, освен ако вече не си бил стар.“

Вече нямаше вещици, които да отнемат силата й. Надигна се на ръце и колене и продължи към Йедан. Щом стигна, видя, че едната му ръка помръдва.

Коленичи до него и се взря в лицето му: единственото, което не беше смачкано до неузнаваемост. Видя, че устните му се движат, и се наведе към тях.

— Любими братко — прошепна. — Аз съм, Ян.

— Виждам го — отвърна той шепнешком.

— Какво виждаш?

— Виждам го. Ян. Там е, точно пред мен. — Разкъсаните му устни се усмихнаха.

— Йедан?

— Най-после — въздъхна той. — Най-после съм… у дома.

Кралицата им и тялото на принца им вече бяха остров над море, а последните от тях се бяха сбрали наоколо, за да удържат вечно свиващия се бряг. А над всичко това три черни дракона се сражаваха с десет бели, а после останаха само два срещу десет.

Обкръжили острова и неговия бряг, лиосаните връхлитаха на вълни от стомана и гняв. Бяха гладът на океана и този глад бе вечен и неутолим.

Но земята трепереше. Тресеше се. И източникът на този постоянен барабанен тътен се приближаваше.

Замаяният Нимандър се мъчеше да намери изход. Като че ли трябваше да се въплъти, и то скоро, а след това трябваше да се опита някак да се противопостави на волята на Силана. Трябваше да се бие с нея, да се опита да я убие. Но знаеше, че ще се провали. Тя щеше да прати срещу него своите братя и сестри, а ужасът от кръвта, която щеше да се пролее, бе твърде голям, за да го понесе.

Сандалат Друкорлат седеше на трона и мърмореше нещо. „Мога да я убия. В края на краищата не съм ли оцапал вече достатъчно ръцете си с кръв на Тайст Андий? А след това, ако по някое чудо се наложим тук, какво пък, някой узурпатор би могъл да вземе този трон. Това също е правено преди.“

„И новото кралство Карканас ще се роди сред пепелища и убийства. Да, бих могъл да направя това. Но виж я, Нимандър — тя дори не те помни. В лудостта й аз съм моят баща. Сандалат, наистина ли не помниш? Уидал и аз — ние те излъгахме. Ужасна злополука, убийство, което така и не съществува.“

„Отново ли трябва да те излъжа?“

„Не, не мога.“

Имаше призраци в този дворец. В същата тази зала. Никога не бе усещал така осезаемо присъствието им, сякаш безброй векове се бяха съживили точно в този момент. Сякаш всички паднали се бяха завърнали, за да видят края на всеки блян.

— Апсал’ара — прошепна той. — Имам нужда от теб.

Отвърна му шепот:

— Не от нея се нуждаеш.

Сандалат погледна отгоре падналия в краката й Аномандър Рейк, усмихна се и бавно извади камата си. „Но той няма меча. Не е направил онова, което се закле да направи. Как мога да го убия сега?“

„Погледни го обаче! Това… същество. Срещу могъщия Драконъс? Невъзможно. Подозирах го, още на острова. Онзи счупен прозорец, тялото, лежащо на камъните. Колко малко бяха следовниците му тогава, колко жалко беше безсилието му.“

Нов глас проговори:

— Ако не освободиш Силана, Орфантал ще умре.

Сандалат вдигна глава. Там, където допреди миг бе Аномандър — в онзи дързък, измамен миг на гневна закана — пред нея стоеше призрак. Жена, млада, и тя я познаваше… „не, не я познавам. Няма да я позная. Отказвам. Как може мислите ми да призовават призраци?“

„Силана? Кой говореше за нея? Аз ли бях?“

Изръмжа на застаналия пред нея призрак:

— Не те познавам.

Призракът отвърна с усмивка:

— О, познаваш ме. Познаваш ме много добре, доколкото помня. Аз съм Фаед. Брат ми… — и тя посочи Аномандър в краката си — е толкова доблестен, че би предпочел да срещне края си, тук и сега, вместо да те нарани още. И никога не ще те заплаши с онова, което бездруго не може да причини — каквато и да е цената — на своя народ, на онези обречени човешки същества на Първия бряг.

— Искам само сина си — прошепна Сандалат. — Той го взе и си го искам!

— Това не е Аномандър Рейк — заяви Фаед. — Това е синът му. Как може да не го помниш, Сандалат Друкорлат? На островите, отвъд морския простор — ти ни прие все едно, че бяхме децата ти. Сега Нимандър е тук, моли те да освободиш Силана — да спреш унищожението на Карканас.

Сандалат се изсмя презрително.

— Мога да надуша лъжите — изпълнили са тази зала. Десет хиляди лъжи изградиха този замък, камък по камък. Помниш ли какво каза Галан? „В корените на всяка велика империя ще намериш десет хиляди лъжи.“ Но тогава не беше сляп, нали? Изобщо не ти повярвах, Фаед.

— Но повярва на Нимандър.

Тя примига. „Нимандър?“

— Права си. Той не лъже. Какъв проклет глупак, също като баща си, и виж докъде ни доведе това.

— Твоят син Орфантал ще умре, Сандалат Друкорлат, ако не освободиш Силана.

— Орфантал! Доведи го при мен!

— Веднага след като отстъпиш трона и цялата власт, която ти дава той. След като освободиш Силана от волята си.

Тя облиза устни. Взря се в странно безизразните очи на призрака. „Помня тези очи, разбирането в тях. Съзнанието, че знам истината й. Фаед. Користната. Безскрупулната.“

— Ти си лъжкинята сред нас!

Фаед кривна глава и се усмихна.

— Никога не съм те харесвала, вярно. Но никога не съм те лъгала. Е, искаш ли да видиш сина си, или не? Това предлагам.

Тя се взря в призрака, а след това — надолу към Аноман… не, Нимандър.

— Никога не си ме лъгал, Нимандър. Вярно ли казва сестра ти?

— Не питай него! — сопна се Фаед. — Преговаряме ти и аз. Сандалат, точно ти от всички би трябвало да разбираш какво става тук. Знаеш как е със заложниците.

— Орфантал не е заложник!

— Събитията промениха нещата — тук има нови сили.

— Това не е честно!

Смехът на Фаед я прониза като нож.

— Заложницата хленчи колко е нечестно всичко.

— Недей.

— О, милост ли трябва да проявя?

— Престани!

— Добре — каза Фаед. — Ще ти дам този… дар. Оттегли се в килията в кулата, Сандалат. Знаеш я. Заключи вратата отвътре, за да не може никой друг да влезе. Остани там. Изчакай сина си. А когато дойде, е, тогава можеш да отключиш вратата. За да го вземеш в прегръдката си.

„Стаята ми. Моята мила, съвършена стая. Ако изчакам там. Ако се скрия там, всичко ще е добре.“ Сълзи потекоха по лицето на Сандалат.

— Да — прошепна тя. — Моят син.

— Ще отстъпиш ли трона? — попита Фаед. — Трябва да стане сега. Щом го направиш, можеш да идеш в стаята си, Сандалат. Там ще си в безопасност и ще го чакаш.

Онова, което се изливаше от очите й, сякаш нямаше край. Стана, камата падна от ръката й и издрънча върху камъните. „Моята стая, да. Там съм в безопасност. И ключът е там, там на вратата. Ключът, който да ме опази.“

„Силана — чуй ме. Ще видя моя син! Те ще ми го доведат! Но първо трябва да те освободя. Елейнт, ти си свободна.“

„И скоро всички ще сме свободни. Всички ние, заложниците. Най-сетне ще бъдем свободни.“

И Сандалат Друкорлат, хлипаща като възбудено дете, избяга от тронната зала, а Нимандър извърна поглед към призрака на Фаед.

Тя се взря в него безизразно.

— Заклех се да те изтезавам. Братко мой. Убиецо мой. Да те изтезавам до края на дните ти. Но ето, че ти ме връщаш… у дома.

Очите му се присвиха подозрително. Никога не й беше имал вяра.

— Иди при другите, Нимандър. Няма много време.

— А ти? — попита той.

Фаед сякаш омекна пред очите му.

— Една майка седи в една кула и чака своя син. Ще държи вратата заключена. Ще чака тропота на ботуши по стъпалата. Ще ида да й правя компания.

— Фаед…

Призракът се усмихна.

— Ще наречем ли това покаяние, братко?

Ударите кънтяха, отскачаха от бронята му, а под стегнатите железни пластини, плочки и ризница плътта му бе натъртена, нацепена и премазана. Нечие копие изстърга в ръба на шлема му и изметна главата му настрани. Уидал замахна с боздугана, усети как някакъв щит се пръсна под удара и чу как някой изрева от болка. Полузаслепен — кръв замъгляваше лявото му око — натисна напред, за да довърши лиосана.

Вместо това го блъснаха с щит в хълбока. Уидал залитна, препъна се в оплетените крака и ръце на мъртъвците и падна.

Над него надвисна лиосан и замахна надолу с меча си.

Странна черна резка блокира удара като мълния… и лиосанът изрева в предсмъртна болка и рухна.

Над Уидал се надвеси полугола жена с лъснали от пот мускули. Държеше обсидианов нож, от който капеше кръв. Наведе се още и притисна лицето си в решетките на забралото.

— Крадец!

— Какво?!

— Бронята ми! Открадна я!

— Не знаех…

— Но се биеш добре, а има още врагове — тъй че вдигай си задника!

Сграбчи го за рамото и с една ръка го издърпа на крака. Уидал залитна, разкрачи се, нагласи щита и стисна боздугана.

Бяха обкръжени. Биеха се до последния.

Високо горе два черни дракона — откъде, в името на Гуглата, бяха дошли? — бяха в центъра на буря от белозлати дракони. Бяха раздрани, разкъсани, съскаха като котки и се мятаха в ярост, докато ги натискаха надолу и надолу.

Полуголата жена се биеше до него със змийско изящество, нелепите й обсидианови ножове съскаха като черни езици напред и се връщаха облени с кръв.

Смут прониза Уидал. Тази жена бе непозната… но това беше невъзможно. Изрева през решетката на забралото:

— Коя, в името на Качулатия, си ти?

Коленете на Шарл се огънаха и изведнъж тя вече лежеше на земята, в краката на сражаващите се. Беше изтървала меча си, а някъде под гръдния й кош изтичаше кръв. Опипа с треперещи пръсти раната — продължаваше навътре и навътре.

— Убиха ме.

— Можеш ли да дишаш? Поеми си дъх, жено! Поеми си дълбоко дъх, заповядвам ти!

— К… капитане?

— Чу ме!

Шарл не можеше да я види — беше някъде зад главата й — и гласът бе едва разпознаваем, но коя друга можеше да е? Земята под нея тръпнеше. Откъде идеше това потръпване? Като хиляда железни сърца. Туп. Туп. Вдиша зловонния въздух. По-дълбоко и още по-дълбоко.

— Капитане! Мога да дишам!

— Значи ще живееш! Ставай! Искам те с мен — до края, разбра ли?

Шарл понечи да се надигне и да седне, но се смъкна отново и изохка от болка.

— По-добре заклана, капитане…

— Точно така влизаш в проклетия клуб на губещите! Ставай, проклета да си!

Шарл се завъртя на една страна и успя да се надигне на четири крака.

Бревити продължи задъхано:

— Момиче без приятелка… Няма нищо по-лошо от това! Знаеш ли какво става, когато момиче е без приятелка?

— Не, капитане.

— Женят се!

Шарл видя някакъв меч наблизо — стискаше го труп. Пресегна се и изтръгна оръжието от мъртвите пръсти.

— Добре, капитане. Ще бъда твоята приятелка.

— До края?

— До края.

— Закълни се!

— Заклевам се!

Една ръка я хвана под мишницата и я надигна.

— Дръж се, мила. Хайде сега да убием няколко мъже.

Зевган Друлс беше убил притежателя на дълга си, а след това цялото семейство на кучия син. След това бе подпалил имението и с него всички записи за стотиците семейства, измамени и доведени до задлъжнялост от човек, който смяташе, че е в правото му да прави каквото му скимне с живота на толкова хора, колкото може да окове във вериги. По-натам Зевган бе запалил банката, а после и Централния архив — е, само половината, разбира се, но точната половина.

Не че някой можеше да докаже нещо, защото той не беше глупак. Все пак накрая се струпаха достатъчно подозрения, за да го пратят на островите затвори. Където бе прекарал двайсет и една години от живота си — до изхода. До похода. До този проклет бряг.

Беше твърде стар, за да се сражава в бойните редове, и сега седеше на хребета над Първия бряг, до десетината други в Гвардията на децата. Сакатите, старите, почти слепите и почти глухите. Зад тях, присвити в сумрака в края на леса, децата и бременните жени, както и твърде старите или напоследък — твърде тежко ранените, за да могат да продължат боя, а такава имаше много.

Зевган и групата му — с още десетината други отделения — чакаха да дадат живота си, за да защитят децата на шейките и ледериите островитяни. Децата и другите, но Зевган не преставаше да мисли за децата.

Е, знаеше, че няма да е кой знае каква защита — всички го знаеха всъщност, — но все едно. „Това зад нас са деца, гледат ни с уплашените си очи. Какво друго има значение?“

Микстър Фрил се присламчи до него и си избърса носа.

— Признаваш значи, а?

— Чу ме — тросна се Зевган. — Признах. Всичко. И пак бих го направил при това. Всъщност, ако не ме бяха тикнали на оня остров, изобщо нямаше да спра. Щях да подпаля всички банки и всички регистри, всички тлъсти имения и тлъстите им собственици, тлъстите им жени и мъже, и тлъсти каквото още там.

— Убил си невинни, Зев, това си направил. Трябвало е да те обесят.

— Да ме обесят. Да ме скъсат от бой, жив да ме одерат, ташаците ми да опекат и с кура ми на зарове да играят, да, Микс. Блудния знае, да се бъркаш в това как са уредени нещата за хората на власт — че то има ли по-зло престъпление от това? И те първи биха ти го казали, да.

— Гледай ги как умират там, Зев.

— Гледам, Зев.

— А ние сме следващите.

— Ние сме, да. И точно затова признавам. Виждаш ли, това е последният ми смях. Към всички тях, нали? Не удушен, не жив одран, не с опечени ташаци, не с отрязан кур.

Микс отвърна нещо, но при тоя шум отдолу Зев не можа да го чуе. Извърна се да попита, но после видя — от всички страни — тичащи напред фигури. И имаше мечове, и гората зад тях кипеше, и оглушителен шум идеше все по-близо — и вече бе тук.

Микс викаше нещо, но Зев само зяпна.

Кожа, черна като мастило. Високи шибаняци с какви ли не щеш оръжия, блъскат по ръбовете на щитовете, а погледът им — докато газеха през лагера, където всички деца се бяха присвили и зяпаха, където бременните жени трепереха и се свиваха — погледът им… „Познавам този поглед. Видях го в огледалото.“

„В нощта, когато избих всички.“

Двата черни дракона нямаше да издържат много дълго — чудо беше, че все още бяха живи, че продължаваха все още да се борят. Кадагар Фант ги остави на събратята си и се спусна над Брега. Вече виждаше как последните останки от омразния враг падат под мечовете на елитните воини — бяха обкръжени, окаяните убийци, които все още тъй глупаво бранеха водачите си — мъртвия и жената, коленичила до него.

Скоро щеше да кацне. Щеше да се преобрази. Искаше да е там, когато остане само жената. Искаше да й отсече главата със собствените си ръце. Тя ли беше кралицата? На цял Карканас? Вярваше, че е тя. Трябваше да признае храбростта й — да слезе на Първия бряг и да се бие редом до своя народ.

Но не всяка храброст е достойна за награда или дори признание. И единствената награда, която смяташе да даде на тази жена, беше бърза смърт. „Но жалка. Може би просто ще изтръгна живота й с ръце.“

Този свят бе натежал от дим, горяха далечни лесове и Кадагар се запита дали врагът не иска да му откаже трона, като злостно изгори града до основи. Лесно можеше да си представи подобно вероломство. „Но ние ще пресъградим. И ще отприщим светлината над този свят. Ще прогоним мрака, пъклените сенки. Нещо ново ще се роди от това. Век на мир. Блажен мир!“

Единият черен дракон профуча покрай него, подгонен от двама събратя. Знаеше, че скоро ще го сполети смъртта.

„Апарал, не биваше изобщо да преминаваш пръв. Знаеше, че той те чака.“ Но брат му, най-верният му слуга и приятел, вече се бе преобразил — самотно вцепенено тяло в подножието на Светлопада. От толкова високо изглеждаше нищожно малък и незначителен. А всичко това бе нередно — щеше да вдигне монумент за жертвата на Апарал, за величието на това, че е убил владелеца на меча Хуст. Там, в подножието на Светлопада, щеше да…

Черна като нощ, от края на гората долу връхлиташе приливна вълна. Кадагар се взря с ужас, щом се изля по брега и се стовари върху легионите му Лиосан.

Тайст Андий!

Завъртя се в кръг, присви крилете си, съживи магията в себе си и се понесе надолу към омразните си врагове. „Ще ги избия. Ще ги избия всичките!“

Нещо се завъртя покрай него сред мешавица от кръв — един от братята му, раздран на късове. Кадагар изкрещя, изви шията си и погледна нагоре с гняв.

Видя червен дракон — истински Елейнт, дваж по-голям от събратята му — да връхлита върху брат соултейкън. Огънят се изля от него на яростна вълна и порази белия дракон. Тялото се взриви на огнено кълбо, откъснати парчета месо излетяха настрани, ръсеха след себе си черен дим. А от небето идваха още черни дракони.

Два от тях се спуснаха към събратята му, които гонеха самотния дракон, и връхлетяха върху тях на порой от зъби и нокти.

Самотната жертва под тях се задържа, крилете й изтътнаха във въздуха и тя се заиздига към Кадагар.

Срещу него нямаше да издържи. Твърде ранена и изтощена беше — щеше да я унищожи бързо и след това да се върне на помощ на събратята си. „Това не може да свърши така! Не трябва!“

Нещо се стовари върху него като каменен юмрук и той изкрещя от болка и гняв, докато огромните зъби раздираха дълбоки бразди по гърба му. Изщракаха челюсти и прекършиха едното му крило. Безпомощен, Кадагар полетя надолу към земята.

Падна на брега сред дъжд от натрошена бяла кост, превъртя се и се удари в неподатливата стена на Светлопада. Пясък се изсипа отгоре и запълни раздраните рани. Далече горе ехтяха предсмъртните викове на събратята му. На хиляда крачки встрани кънтеше битката при пролома. Беше сам, ранен, довършен.

Преобрази се, седна, опря гръб на стената на Светлопада и загледа как черният дракон, който го бе поразил, каца на трийсет крачки от него, като ръси кръв като дъжд.

Високо горе червеният Елейнт уби още един от събратята му соултейкън — сграбчи го в ноктите си като птиче, разкъса крайниците му и му строши черепа в огромните си челюсти.

Черната, която го бе повикала, се бе преобразила и вече крачеше към него.

Кадагар затвори очи. „Моят народ. Моят народ.“ Шумоленето на ботушите й по пясъка. Вдигна очи. Държеше нож.

— Моят народ — каза Кадагар.

Усмивката й бе кървава.

— Твоят народ.

Усмивката й изчезна.

— Името ти, Лиосан.

— Кадагар Фант, Господар на Светлината.

— Господар на Светлината.

— Призовавам древния обичай на Заложника.

— Нямам нужда от заложници. Армията ти е унищожена, Кадагар.

— Ще говоря от името на Лиосан. Ще има мир.

Жената кимна.

— Да, ще има мир. Лорд Кадагар Фант, от името на Тайст Андий, добре дошъл в Мрака. — Ножът блесна към очите му.

Внезапна пареща болка и след това…

Корлат погледна мъртвия мъж и ножа си, натикан до дръжката в дясната очна кухина, а след това отстъпи назад и се обърна.

При пролома събратята й Тайст Андий избиваха последните Лиосан. Бяха ги изтласкали до самата рана, а когато врагът отстъпи навътре в петното, бойните редици на андиите го последваха. Щеше да има край на това. Край.

Нимандър се спускаше отгоре със събратята си и Празек. Датенар бе паднала преди това. Корлат бе усетила предсмъртния й вик и воят все още ехтеше в душата й. Силана кръжеше високо горе. Не бе останал нито един соултейкън на Лиосан.

Огледа брега и присви очи към пъстрите останки на шейките — триста, четиристотин най-много — изгърбени, присвити, събираха се в накъсан кръг около коленичила жена. Погледът й за миг се откъсна от тази група оцелели и се понесе над плътния килим от тела, проснат от всички страни. И бавно величината на кръвопролитието тук, на Първия бряг, намери очертания.

„Богове на бездната.“

Тръгна към оцелелите. Жена, от чиито неизброими рани капеше кръв и около нозете й се стичаше несекващ пурпурен дъжд.

Невероятно, но звукът си бе отишъл и безмълвието, което ги обкръжаваше, се бе сгъстило. Уидал се смъкна на колене и се преви, мъчеше се да си поеме дъх, но някакъв удар му беше счупил ребра и се боеше да се движи, боеше се да вдиша по-дълбоко.

Полуголата жена се отпусна до него и го заболя още повече, щом се подпря на него.

— На това му се викаше бой, крадецо. А за теб май не е свършил.

Трудно му беше с очите — кръвта засъхваше и се мъчеше да ги затвори.

— Не е свършил?

— Ако не ми върнеш бронята, ще трябва да те убия.

Той се пресегна, смъкна шлема и го остави да се изтъркаля от ръцете му.

— Твоя е. Не искам никога повече да я виждам.

— Зли думи — сгълча го тя. — Спаси ти живота десетина пъти този ден.

Беше права за това. И все пак.

— Все едно.

— Вдигни очи, човече. Това е най-малкото, което можеш да направиш.

Но беше твърде трудно.

— Не. Ти не видя тук от началото. Не ги видя как умираха. Колко време се биха? Седмици? Месеци? Вечност?

— Мога да видя истината за това.

— Не бяха войници.

— Не мисля.

— Не бяха войници!

— Вдигни очи, старче. В името на падналите, погледни.

И той погледна.

Той и шейките, ледериите, кралицата Ян Товис, Сумрак — тези няколкостотин — бяха обкръжени отново. Но този път от Тайст Андий, хиляди.

И нито един от тях не стоеше.

Бяха на колене, с наведени глави.

Уидал се извърна и понечи да се изправи.

— Не съм този, който трябва да види това…

Но жената до него го хвана за ръката и го дръпна долу.

— Не. — Също като него гледаше Ян Товис, която все още бе на колене над тялото на брат си, все още държеше очите си стиснати, сякаш не можеше да задържи в ума си всички истини пред себе си. — Още не.

Сержант Келоуз седеше до кралицата, мечът Хуст бе положен на бедрата му. Той също сякаш не можеше да вдигне очи, да погледне извън скръбта в душата си.

И всички други, слепи за всичко, което ги обкръжаваше. „О, никой ли няма да вдигне очи? Да погледне и да види тези, които станаха свидетели на всичко, което сторихте? Вижте как ви почитат… но не, те вече са извън тези неща. Надживели са ги.“

Група Тайст Андий се приближаваше от брега горе. Нещо познато сякаш имаше в тях… Уидал присви очи, а след това изсъска проклятие и бавно се изправи. Нимандър. Скинтик. Десра. Ненанда. Но това не бяха хилавите същества, които познаваше някога — „ако изобщо са били това, за което ги мислех. Ако всичко е било скрито тогава, вече не е. Но… Аранта? Кедевис?“

— Уидал. — Гласът на Нимандър беше хриплив, уморен, пресекнат.

— Ти намери народа си — промълви Уидал.

— И ти — своя.

Отговорът го нарани дълбоко. Не искаше да мисли за това. Уидал поклати глава.

— Шейките и ледериите островитяни, Нимандър — виж какво направиха.

— Удържаха Първия бряг.

И Уидал разбра защо е така пресекнат гласът на Нимандър. Сълзи се стичаха по страните му. Заради всичко, което бе видял — което трябваше да е видял, защото със сигурност бе летял сред черните дракони — от този бряг и тази битка.

Нимандър се обърна към жената Тайст Андий, която се приближи до тях. Дрехите й бяха разкъсани, имаше десетки рани.

— Корлат. Тя направи каквото трябваше. Тя… разбра защо е нужно. Ще идеш ли при майка си сега?

— Няма.

Нимандър се намръщи.

— Тя седи на трона на Карканас, Корлат. Трябва да разбере, че дъщеря й се е върнала при нея.

Корлат бавно извърна очи и погледът й се спря върху коленичилата Ян Товис.

— Синът й беше единственото дете, на което майка ми изобщо държеше, Нимандър. А аз не можах да го защитя. Не изпълних единственото, което ми възложи. Да защитя сина й.

— Но ти си й дъщеря!

Корлат повиши глас:

— Сумрак, кралице на шейките! Погледни ме.

Ян Товис бавно вдигна глава.

Корлат заговори:

— Няма място за мен в двореца на майка ми, кралицата на Карканас. В древни времена, ваше величество, до вас стоеше Сестра на Нощта. Ще ме вземете ли? Ще вземете ли Корлат, дъщерята на Сандалат Друкорлат?

Ян Товис се намръщи. Погледът й се зарея от Корлат към коленичилите наоколо Тайст Андий, а след това, най-сетне, към хората от нейния народ, тъй малкото оцелели. А после, подета сякаш от неведома сила, тя се изправи. Изтупа вяло пясъка, полепнал по кървавите й дрехи. Изправи и рамене.

— Корлат, дъще на Сандалат Друкорлат, Сестрата на Нощта в Дома на шейките не е за жена от чистата кръв…

— Прощавай, кралице, но моята кръв не е чиста.

Ян Товис замълча, а след това продължи:

— Кръвта на Елейнт…

— Кралице, моята кръв не е чиста.

Уидал изведнъж проумя смисъла на казаното от Корлат. Гърдите му се смразиха от ужас. „Не, за Корлат не ще има място в двореца на кралица Сандалат Друкорлат.“ И как бе възможно след всичко, което се бе случило тук, на Първия бряг, сърцето му отново да се разбие…

Още веднъж.

„О… Санд.“

Ян Товис проговори:

— Корлат, дъще на Сандалат Друкорлат, приемам те радушно в Дома на шейките. Сестро на Нощта, ела при мен.

„Още веднъж.“

— Какво правиш? — попита Шарл. Лежеше отново на земята без спомен как се е озовала там.

— Запушвам дупката в корема ти — отвърна Бревити.

— Ще умра ли?

— Изключено. Ти си новата ми най-добра приятелка, забрави ли? Впрочем, как се казваш?

Шарл се опита да се вдигне, но никаква сила не й беше останала. Никога не се беше чувствала толкова слаба. Искаше само да затвори очи. И да заспи.

Някой я разтърсваше.

— Недей! Не ме оставяй сама!

Чувстваше тялото си оковано и искаше да се освободи от него. „Така и не знаех да се бия.“

— Не! Не мога да понеса това, не разбираш ли? Не мога да понеса да те видя, че умираш!

„Съжалявам. Не бях достатъчно смела за всичко това. Братчетата ми, те умряха отдавна, виждаш ли. Беше само моята упоритост, гузната ми съвест — не можех да ги оставя. Донесох ги със себе си. А онези две момчета, които намерих, те нямаха нищо против новите имена, които им дадох. Орут. Касел.“

„Не можах да предотвратя смъртта им. Беше гладът, нищо друго. Когато нямаш земя, никакъв изход, когато просто те прегазват на улицата. Правех всичко по силите си. Не бяхме достатъчно добри — така казваха, онзи поглед в очите им, прегазваха ни — просто не бяхме достатъчно добри. Достатъчно умни, достатъчно смели.“

„Касел беше на четири, когато издъхна. Оставихме го в задната уличка зад дюкяна на Скадан. Намерих парче зебло. Поставих го върху очите му. Орут попита защо и казах, че така правят на погребения. Правят разни неща на тялото. Но защо? — попита той. Казах, че не знам. Когато Орут умря след месец, намерих друго парче плат. Поставих го върху очите му. Друга уличка, друго погребение.“

„Бяха толкова малки.“

Някой плачеше. Звук на ужасяваща, раздираща душата тъга. Но тя самата бе приключила с това. „Остави веригите да паднат. А за очите ми — парче плат.“

„Това правят.“

Сестрата на Студените нощи застана до кралицата. Ян Товис кимна и отново седна до тялото на брат си. Погледна лицето му и се запита какво изглежда така различно в него сега. Запита се какво се е върнало тук, в смъртта, че изглежда толкова кротко.

И тогава го видя. Мускулите на челюстта му вече не бяха стегнати, издути от непрестанното стискане. И изведнъж той й се стори млад, по-млад, отколкото изобщо го беше виждала някога.

„Йедан Дериг, ти си красив.“

И чу как от всички страни се извиси пронизителен звук. Нейните шейки и нейните ледерии оплакваха падналия си принц. Остави вопълът да я загърне като плащаница.

„Добре дошъл у дома, братко.“

20.

Слънцето бе залязло. Момчето, най-сетне събудило се, заситни колебливо из стана на хундрилите. Държеше ръцете си все едно беше сгушило нещо в тях. Чуваше виковете на жената — невъзможно бе да не ги чуе — и на всички хундрили, струпали се пред една палатка, докато останалата войска се надигаше като звяр, повече мъртъв, нежели жив, за да започне поредния нощен поход. Спря и се заслуша. Във въздуха се носеше мирис на кръв.

Боен водач Гал чуваше родилните мъки на жена си. Виковете й го изпълваха с ужас. Можеше ли да има нещо по-жестоко от това? „Да донесеш дете на този свят. Кълна се в Падането на Колтейн, не сме ли пролели достатъчно сълзи? Не носим ли техните белези за доказателство?“

Помъчи се да се обърне, загърнат в дебелите кожи, не искаше да слуша повече това, но ле можа да помръдне. Все едно, че тялото му бе умряло този ден. „Родено от умираща майка. Кой се събира около нея сега? Шелемаса. Последната оцеляла шаманка. Но няма никакви дъщери. Никакви синове с жените им. И мен ме няма, и при това дете, това последно дете, за първи път няма да видя как ражда жена ми.“

Нож се опря до бузата му. Гласът на Джастара изсъска в ухото му:

— Ако не идеш при нея веднага, Гал, ще те убия.

„Не мога.“

— Ще те убия за това, че си такъв страхливец. Чуваш ли ме, Гал? Ще направя така, че писъците ти да удавят света — дори виковете на жена ти — или забравяш? Аз съм Семк! Цялата тази нощ — ще я превърна във вечното ти изтезание. Ще се молиш за край — и ще ти го откажа!

— Тогава го направи, жено.

— Не трябва ли бащата да коленичи пред майката? По време на раждане? Не се ли прекланя пред силата, която той самият не притежава? Не гледа ли в очите на жената, която обича, за да види странната, ужасяваща сила — как тя самата дори не го вижда, как гледа покрай него — или не, как гледа вътре? Не трябва ли един мъж да се смири?! Кажи ми, Гал, че отказваш да видиш това отново — един последен път в живота си!

Той примига. Върхът на ножа се бе забил дълбоко, вече стържеше в костта на бузата му. Усети кръвта, стичаща се към челюстта и ухото му.

— Детето не е мое — прошепна.

— О, твое е. Глупак, не можеш ли да го разбереш? Това ще е последното дете на Хундрил! Последното от Изгорените сълзи! Ти си Боен главатар Гал. То ще се роди и ще те погледне в лицето! Как смееш да откажеш това?!

Дъхът му излизаше накъсан. „Останало ли е това в мен? Мога ли да намеря силата, която иска тя от мен? Толкова… много изгубих. Толкова много.“

— Това е нашата последна нощ, Гал. Бъди нашият Боен водач за последен път. Бъди съпруг. Бъди баща.

Плаха, трепереща ръка зашари по кожите, които го загръщаха, и той се зачуди. „Моята ръка? Да.“ Простена и се надигна с усилие. Ножът се хлъзна по окървавената му буза. Взря се в Джастара.

— Синът ми… добра жена си е взел.

Очите й се разшириха. Лицето й пребледня.

Гал отметна завивките и посегна за оръжейния си колан.

Призована от майчини викове, Бадале тръгна с децата си. Садик залиташе до нея. Прииждаха от всички страни като дъх.

Армията се беше раздвижила. Не беше вярвала, че тези войници са способни да се вдигнат отново, да се изправят срещу пустошта напред. Не разбираше извора на силата, която бяха намерили, твърдата воля в очите им. Не разбираше и защо гледаха така нея и Садик, и другите деца от Змията. „Сякаш са ни направили свещени. Сякаш сме ги благословили. Докато истината е, че ни благословиха те, защото сега ние, децата, няма да трябва да умрем сами. Можем да умрем в прегръдките на мъже и жени, мъже и жени, които за този миг стават наши бащи, наши майки.“

Но тук, в лагера на хундрилите, ново дете скоро щеше да дойде на този свят.

Коравите воини бяха обкръжили родилната палатка. Видя труп на кон наблизо и се качи на него.

Децата й я видяха и се обърнаха към нея, защото знаеха какво предстои. Тя погледна надолу, срещна блесналите очи на Садик и кимна.

После съживи гласа си.

— Има майка тази нощ.

Воините се извърнаха към нея — нямаха избор. Щеше да ги накара да слушат, поне за да им даде единственото, което й бе останало. „Както започна всичко, така свършва. Това е, което имам, единственото, което винаги съм имала. Думи.“

Лица се взираха в нея, но не можеше да проумее онова, което виждаше в тях. И едва можеше да си спомни думите, които бе изрекла току-що, но щом погледна надолу към Садик, той кимна, за да й каже, че ги има, събрал ги е като играчките в торбата, увиснала от ръката му. „А когато стане мъж, ще го запише, всичко това, и една нощ ще го намери странник, поет, певец на приказки и мълвец на песни.“

„Ще дойде да подири падналите.“

„Като новородено дете, ще дойде да подири мъртвите.“

„Садик, ти няма да умреш тук. Не и за много, много години. Откъде знам това? А жената, която спи в другата стая — която те е обичала през целия си живот — коя е тя? Бих искала да видя това, ако можех.“

Виковете на майката бяха затихнали.

Появи се някакъв мъж. Мина през смълчалата се тълпа, която се раздвои да му отвори път. Влезе в палатката. Няколко мига по-късно майката вътре плачеше — звук, който изпълни света и от който сърцето на Бадале се разтуптя. А после: тъничък, жален плач.

Бадале усети, че някой е застанал до нея. Обърна се и видя адюнктата.

— Майко. Трябваше да водиш децата си.

— Наистина ли мислиш, че бих пропуснала това?

Бадале въздъхна и слезе от конския труп. Посегна и хвана ръката на адюнктата.

Тя потръпна като ужилена и я погледна отгоре стъписано.

— Не прави това.

— Майко, кога ще си позволиш да чувстваш?

Адюнктата се отдръпна и след малко вече се бе изгубила сред тълпата. И да й бяха отворили път, Бадале не го видя.

— Има майка тази нощ — прошепна тя. — Но за нея звездите са слепи.

Корик опипа с пръст венците си. Когато го извади и го погледна, беше оцапан с кръв. И това бе добра шега. Умираше от жажда също като другите, но вече от два дни пиеше собствената си кръв. Избърса пръста в бедрото си и огледа другите.

Смайлс щеше да ги надживее всички. Жените бяха по-силни по начини, които никой мъж не смееше да признае. Но пък и трябваше да са.

Вътре от носа му течеше още кръв. Изобщо не можеше да очисти гърлото си от нея, колкото и да преглъщаше. „Трябва да са по-силни. Курвенски дом. Видях всичко, което изобщо е трябвало да видя. По-добре, отколкото безкрайното дърдорене на който и да е учител по история. По-добре от всички ясновидци, пророци, агитатори и бунтовници. Да, ония свиваха юмруци и ги разтърсваха, блъскаха стените заради несправедливостта на всичко — но тези стени бяха просто кутиите, които построиха за себе си, кутиите, в които живееха. Изобщо не можеха да видят извън тях. И за повечето от тях кутията беше целият им свят. Представа нямаха, че извън нея има нещо друго.“

„Но курвите знаеха. Смях за мига, но вземи протежението на годините и всичко е скръб. Една жена отдава тялото си, когато вече не е останало нищо друго за даване. Отдава го както мъж дава последния си петак. В очите на курва ще намериш всичко, което си правим един на друг. Всичко.“

Предната нощ бе убил свой другар от Ловците на кости. Беше се опитал да открадне празно буре. Но не мислеше за това. Онова проклето лице, така изкривено от нуждата, или въздишката, излязла от мъжа в последния му дъх. Не, мислеше за курви.

„Можеше да ме накарат да се засрамя. Но не го направиха. А сега, боговете да са ми на помощ, съжалявам, че не го направиха.“ Защото тогава щеше да разбере какво принуждава другарите му отново да се вдигат на крака, какво им дава силата да вдигнат отново снаряжението си, докато коленете се огъват под тежестта. „Малазанският войник носи на гърба си всичко, което е нужно за война.“ Кредото на Дасем за военните кампании. „Но ако няма никаква война? Ако врагът е вътре в самия теб? Ако това бреме не е само твое? Ако е на цял един проклет свят? Тогава какво?“

Беше слушал оня капитан, Рутан Гъд. Докато лежеше с изсъхнала кожа в непоносимия зной, треперещ под единственото одеяло, което все още му бе останало, беше чул за момчето и момичето, и играчките, пръснати на земята между тях. Бяха забравили света. „Играчки.“ Но дори това, че отново ги бяха открили, не бе помогнало много, защото и те бяха забравили как да си играят.

„Има една тайна, за която малцина биха се досетили. В един дом на курви обичта към децата е почти толкова близо до светостта, колкото може да е за смъртен. Твърде скъпа, за да й се подиграеш, защото всяка курва помни детето, което е била някога. Може би са тъжни спомени, може би са горчиво-сладки, но са всичко преди последното отдадено нещо. Тъй че те знаят. Невинността е святото.“

„Нищо друго.“

В свещени дни жреци обикновено насъскваха тълпите да пребиват курви с камъни. Никой не излизаше навън — той помнеше как всички жени се криеха в стаите си, говореха само шепнешком, да не би някой звук да се измъкне навън през капаците или изпод вратата. И той също се криеше с тях, изплашен, и в такива дни се научи на омраза към жреци, към храмове, към всички гонители на презрените.

„Тъй че, Сакатия бог. Падналия. Ако можех да те убия с голи ръце, бих го сторил. Ако можех да убия всеки жрец и всеки бог, и всички онези, другите, които дебнат по улиците с камъни в ръцете, бих го направил. Заради курвите и всичко, което взимахте от тях. И заради децата.“

Стана, метна торбата на рамото си, безполезните си оръжия, безполезната си броня, и се обърна към другите да види дали са готови, а когато Тар махна с ръка, тръгнаха един подир друг.

„Още една нощ. В името на невинността.“

Ставите на Ботъл бяха пламнали. Бяха подути и зачервени и превръщаха всяка крачка в агония. Откога един разказ бе достатъчен да те опази жив? Колкото и да е сърцераздирателен, колкото и да е трагичен. Колкото и гняв да може да събуди в слушащия. Светът не притежаваше такава простота. Никога не беше вярвал в речи, винаги бе подозрителен към силата на насърчителното слово. Мечти можеше да се огласят, желания да се споделят и да се шепнат трескаво след това, но накрая повечето хора се отдръпваха и тълпата се разпръсваше, а после се връщаш у дома и продължава животецът.

При цялата дързост на вярващите на предната линия, когато пламъците угаснат и никой не гледа, беше време отново да се скриеш. „Но може би имаме нужда от това. Наша си малка дупка, в която да се сврем. За малко отдих, където врявата на всички гласове в главата ти може просто да заглъхне. За блажена тишина.“

„А онези, които никога не стигат до това, които са толкова обсебени, че не могат да намерят къде да се скрият, никое място, където да отдъхнат, виж какво става с тях — виж треската в очите им. Превърнали са живота си в изтезание, превърнали са гласа на своя дух в един дълъг несекващ вой.“

Трескави, да. Това беше той, и повече. „Ние сме ходещи мъртъвци.“ Думи на Фидлър, или на някой друг, все едно. Май на Кътъл. Все едно. Ходещите мъртъвци не изпитват такава болка. Ходещите мъртъвци не носят на гърбовете си хиляда въпроса — въпроси без отговори.

Баба му куцукаше сега до него. Мястото й не беше на тази пътека, в тази пустиня, но ето, че беше тук. А може би изобщо не беше баба му, просто някоя вещица, която сплита тръстики в кокалестите си ръце, прави играчки за децата от селото. Подаръци.

„Талисмани. Помня как ги раздаваше. Играчки, казваше, и клатеше глава. Безплатни играчки! И всички те тичаха към теб, и се смееха.“

„Но ти заплиташе защити в онези кукли. Благословии, магии против болест. Нищо силно, нищо, което да спре, да речем, наводнение или лавина. Но бащата, който размаха юмруци. Чичото, който се пъхна под завивките посред нощ. Те си платиха за стореното.“

„И раните, които изцеряваше. Треските, които отнемаше.“

„Тъй че, бабо, ще измина този последен път. В твоя памет. Направи ми кукла за тази болка.“

„И хвани това дете за ръка. И му кажи отново как ще си платят за стореното.“

Години наред, преди ноктите й да се изтъркат на кървави ивици от всичко, по което бе дращила, Смайлс носеше в себе си един сън. Носеше го като бисер в натрошена раковина. За ден в бъдещето, когато е майка и е родила близначета. Две момиченца, които пищят и съскат, както правят момиченцата. Играят на брега под бдителния й поглед.

И тогава, в един мрачен, безрадостен сезон — със сиви небеса и набъбнали вълни — старците идваха при нея. „Рибата си е отишла“, казваха. „Духовете трябва да бъдат усмирени. Избери една, майко, и направи от нея дар от нашия народ, нашия дар към жадните води.“ А тя си тръгваше и повикваше дъщерите си да се върнат в колибата.

Бяха от низше потекло. Цялото семейство. Съпругът и бащата на близначетата си бе отишъл, може би мъртъв. Всичко зависеше от нея. Едното дете благословено, другото — прокълнато. Но можеше да се спори кое от двете за какво. Знаеше всичко за това.

Нощ на жестоки ветрове, на огньове, съскащи от водните пръски. И Смайлс щеше да тръгне, с ножове в ръцете. И щеше да избие до един всички онези старци — с всичкия им глад, с цялата им нужда сега, когато бяха твърде стари вече, за да ловят риба, сега, когато единствената власт, която все още имаха, идеше със заплахите и предупрежденията им за гневни, отмъстителни духове. Да, щеше да им покаже един отмъстителен, гневен дух и даровете, които щеше да поднесе на гладното море, щяха да утолят хиляда духове от дълбините.

Тези сънища бяха като мед на езика й, натежал от соковете на наслада и задоволство. Подозираше, че такива сънища се крият в сърцата на всички. Копнежи за справедливост, за отплата, за изравняване на везните. И, разбира се, онова горчиво подмолно течение на знание, че всичко това е невъзможно, че толкова много би се вдигнало в съпротива, в самосъхранение дори, за да съкруши този сън, крехките му кости, туптенето на сърцето му — дори то не можеше да отнеме сладката радост, драгоценната надежда.

Кладенци за монетата, милеарни камъни за гирляндите, гробни могили за бесовския танц — светът беше пълен с магически места, очакващи желания. Империи вдигаха залози, откриваха турнири, стремяха се да издигнат високо герои от простолюдието — „и всички се втурват нагоре със своите сънища. Но спрете. Погледнете назад. Богове, огледайте се наоколо! Ако единственото, което търсим, е бягство, какво казва това за света, в който живеем? За онова село, онзи град, онзи живот?“

„Отчаяни сме със своите сънища. Какво — о, какво — казва това?“

Тъй че онези две деца бяха забравили за играчките. Не беше изненадана. Помнеше деня, в който седна с последните играчки, които си имаше, но срещу нея не седеше никой. Къде беше сестра й? Бяха я взели. „Но как ще си играя?“

— „Дете, взеха я отдавна. Не можеш да помниш онова, което никога не си имала. Излез сега и си играй със Скела.“

— „Скела е знатна — тя само ми заповядва.“

— „Така са нещата, дете. По-добре да свикваш.“

В съня си пазеше убийството на Скела за накрая.

Братята на Кътъл бяха на стената, когато ги връхлетя. Помнеше стъписването си. Градът им падаше. Братята му току-що бяха загинали, докато го бранеха. Войниците на Хендж бяха в пробива, катереха се над развалините, излизаха от прахта и виеха като демони.

Тъй че — уроци. Никоя стена не е несъкрушима. А човекът с решителен дух може да загине точно толкова лесно, колкото и страхливецът. Би предпочел да вярва, че не е така — нищо от това. И че децата може да бъдат оставени да си играят, без да се тревожат за предстоящото. Да си играят, както той и братята му си бяха играли, без да съзнават иронията, докато се нападат с дървените мечове и се борят да защитят някое сметище зад рибарските кейове, умират един по един като герои в някакъв въображаем последен отпор, отдават живота си, за да спасят рояците мухи, пищящите чайки и купищата раковини. Където е коленичила безпомощна девица или нещо такова.

Девица, открадната корона, скъпоценното око на богиня. А какви разкази за подвизите си заплитаха, нали? В онези дълги зими, когато сякаш сивото болнаво небе искаше да рухне върху целия град, да го съкруши завинаги, те живееха и умираха в бляскавата си епичност.

Ритник в задника го беше изхвърлил от детството. Не беше забравил онези игри обаче. Живееха в него и щяха да живеят до последния проклет ден. Но не заради очевидните причини. Носталгията е като болест, която се прокрадва и отнема цвета от света и времето, в които живееш. Създадена за вгорчени хора. Опасни хора, когато искат да върнат нещо, което никога не е било. „И онова тогава дори не беше нашата невинност — изобщо не се чувствахме невинни.“ Ден след ден живееха по-големи от годините си в края на краищата. И не дори връзките на семейната кръв, онези тъй познати лица, покрай които бе отраснал, и цялата сигурност, закрила и утеха, която предлагаха. Не, онези игри оставаха с него заради нещо друго, нещо, което сега разбираше, че е било с него живо още от онези дни.

„Девица, открадната корона, скъпоценното око на богиня. Да има за какво да умреш. Това е всичко. Кътъл, ти си последният останал брат, който може да направи това. Другите не успяха да стигнат до този епичен край. Тъй че ги носиш сега, тук на гърба си, онези момчета със зачервените лица, тях носиш. Носиш ги отвъд безполезната смърт на онази стена във война, която не значеше нищо. Отнеси ги там, където имат нужда да стигнат.“

„Имаш за какво да умреш. Не е твърде много за искане, нали?“

„Трябваше да видите последните ни съпротиви. Бяха голямо нещо.“

Коураб мислеше за Леоман от Вършачите. Не че го искаше, но онзи зъл лъжлив кучи син бе като приятел, когото повече не искаш, но който все ти се появява с тъпата широка усмивка на грозното си лице. Той също бе покрит с прах и нямаше представа защо, и не, изобщо не му пукаше.

Това се получава от вярването в хората. Всякакви хора, с пламнали и изгарящи чела и без глътка вода наоколо. Онзи изгори цял град до основите. Опита се да избие петдесет милиона души също така, или колкото бяха там в Ю’Гатан, когато армията проби и храмът пламна, а главата на жреца се търкаляше по пода като топка за ритане с лице на нея.

Коураб беше искал да е добър. Беше отраснал с искането на това и нищо друго. Светът бе лош и той искаше да е добър. Тъпо ли беше това? Какво казваше онзи учител, онзи дето крещеше, докато не прегракне, и си скубеше косите, докато шепите му се напълнеха с туфи косми… как се казваше всъщност? Плешивко? Гледаше малкия Коураб и викаше: „Добър? Ти не знаеш значението на тази дума. Всъщност ти си най-лошият ученик, който някога съм имал ужаса да забавлявам.“

Все едно. Той, старият Плешивко, бездруго не забавляваше много добре. Всъщност беше най-досадният човек в цялото село, та за това бяха гласували да учи младите, щото младите им създават толкова много грижи, като им се пречкат в краката, и всички възрастни решиха, че трябва да им се говори, да им се набива в главите, докато не станат на буци и очите им не изпадат и не се търкулнат като топчета.

Но ония юмруци, с туфите косми. Това беше забавно. Птици можеха гнезда да си направят от тях. Тъй че Плешивко може би всъщност беше забавен, когато лицето му почервенееше и заподскачаше около стола си.

Леоман не беше по-добър. Беше просто скапаният късмет на Коураб, с всички тия лоши учители.

Помнеше деня, в който разплака майка си. Братята Гафан го дразнеха, не можеше да си спомни вече за какво, тъй че ги беше погнал, поотупа ги малко, а после с едно въже, дето го открадна от един кърпач, ги овърза всички, за глезените и китките, и четиримата, лицата им бяха като пръснати кратуни, и ги домъкна в къщата.

— Мамо! Сготви ги тия!

Грънтър Гафан беше дошъл да си прибере децата. Има наглостта да заплаши майката на Коураб и понеже баща му още беше на война, на Коураб му се падна да се разправя с кавгаджията със свинското лице. Но тя готвеше яхния в онова котле, пък и щом главата на Грънтър се напъха вътре, вече нямаше място за момчетата. Казваха, че миришел на лук седмици наред.

Разлятата вечеря разплака майка му. Така поне реши Коураб след време. Можеше и нещо друго да е било, а и да бяха принудени да бягат от родата на Грънтър, все едно, новите съседи не бяха по-добри. А деня, в който Грънтър взе, че пукна, какво пък, да беше мислил, а не да се пъха под оня фургон и това, че Коураб го изрита няколко пъти в главата, нямаше нищо общо с трагичната му кончина. Все едно, никой не харесваше Грънтър, макар че Коураб може би не трябваше да използва това в своя защита пред съда.

Тъй че за младия Коураб се падаха рудниците на жреца. Дялането на варовик не беше толкова лоша работа, освен когато камъните не премажеха хора или пък по-отдавнашните не си изкашляха дробовете — плискаха кръв навсякъде. И точно там започна да слуша историите, които разправяха хората. Да минава времето. И това беше грешка. Разбира се, ако не беше бунтът, сигурно все още щеше да е там, да го премаже камък или да си изкашля дробовете. А бунтът… е, точно това всъщност бе началото на собствения му бунт, който по-късно го отведе до по-големия. Само защото някои разправяха истории за свобода и за времето преди малазанците. Истории, които сигурно дори не бяха верни.

Леоман. Леоман от Вършачите. И Ша’ик, и Тоблакай. И всичките фанатици. И всичките трупове. Нищо добро нямаше във всичко това. „Когато вярваш на хора, дето разправят всичките тия лъжи.“

Адюнктата по-различна ли беше? Вече не беше сигурен. Не разбираше цялата тая работа да останели незасвидетелствани. Точно срещу това се беше борил през целия си живот.

„Но сега си имам глава — топка за ритане — и тя изгаря на слънцето. А на заранта всички ще сме свършили. Мъртви, и никой няма да е останал да види. Това ли искаше да каже? Но… какъв смисъл има в това?“

Беше се родил инат. Или поне така казваха всички. Може би това му носеше проблеми в живота, но Тар не беше от тия, които ще мислят за тях. Тук, тази нощ, инатът бе единственото, което му бе останало. Сержант на отделение морски пехотинци — никога не беше си и помислял, че може да стигне толкова далече. Не и с Фидлър, който се грижеше за всичко, за което трябваше да се грижи някой. Но Фид вече не водеше това отделение. „Вече е моето. Аз съм тоя, който ги води на плаца. Аз съм тоя, дето трябва да гледа как мрат като мухи на перваза.“

Смяташе да е последният, който ще падне — нали беше инат в края на краищата. Инат да натиска и да натиска, докато пробие.

Помнеше деня, в който се сформираха официално, в Ейрън. Помнеше бъркотията, недоверчивите погледи, злобния ропот. Непокорни, недоволни, на път да се разпаднат. И тогава дойдоха няколко от ветераните. Фидлър. Кътъл. Геслер, Сторми. И направиха каквото трябваше. „И точно тогава разбрах, че няма да мръдна от това. Бъди войник. Имах тях, от които да взимам пример, и това бе достатъчно.“

„Все още е. Трябва да е.“

„Фидлър е някъде напред. Кътъл е точно зад мен. Адюнктата ми е командир и тя ми опази живота толкова дълго. Иска още един преход, ще го получи. Никакви въпроси, никакво мърморене.“

Обърна се през рамо и изгледа навъсено отделението си.

— Първия, който падне, лично ще го прокълна в Тринайсетте Порти на Бездната. Ясен ли съм?

— Това си струва едно пиене — рече Кътъл.

Другите се разсмяха. Не беше кой знае какъв смях, но за Тар си бе съвсем добър. „Ще се справят тази нощ. След това няма да им искам и едно проклето нещо.“

„Освен ако не потрябва.“

Химбъл Тръп си беше избрал ново име. Шортхенд. Харесваше му. Старата фамилна линия на Тръп, е, братята му да си я задържат. Онова дълго, лигаво нещо, което го беше вързало за мястото, откъдето бе дошъл, и което той, ами, просто го беше клъцнал. Край. Всички говна, дето се лашкат на една страна, на другата страна, гнилата пъпна връв, която никой Тръмп не смееше да пипне. „Клъц. Край. Махна се.“

„Шортхенд3 да е, заради късите ми ръце, нали? Един проклет гигантски гущер ги взе. Не, момчета, честно. Гигантски гущер. Чаин Кемалета им викаха нещо там, но ние им викахме Пънчовците, зарад опашките им. Това беше още докато бях от тежките. Е, да, не приличам на тежък. Знам го. Но не просто големината те прави тежък. Всъщност знам, че един далхонийски тежък не е по-голям от жабок, а и по-хубав не е. Всичко е в отношението.“

„Виж само ония, дето теглят въжетата — ей ония, напред. Какво в името на Гуглата правят те, да теглят тия фургони? Все едно. Те са тежки и някой им каза: «Теглете тия фургони», и те го правят. Схващаш ли? Отношение.“

„Заковахме ги ония Пънчовци, да. Те замахнат високо, ние влезем ниско. Дадоха ни меча, ние им дадохме щита. Така стана. Вярно, няма да лъжа, малко от нас останаха. Превъзхождаха ни числено, много.“

„Тия дни ли? Тия дни работя за старши сержант лейтенант интендант Поурс. Току-що се върна да провери една пукната ос три фургона по-назад. Но скоро пак ще е с нас. Аз ли? Чакам отделението ни морска пехота, да пазят, да. Но се сбиха малко снощи, понаразяха се, но по-далече не стигнаха, щото никой няма сила да стигне по-далече, ако ме разбирате. Все пак трябваха им няколко шева и превръзки. Чакам ги всеки момент.“

„Та значи вече съм Шортхенд…“

Нещо твърдо като камък го фрасна в слепоочието.

Ракъл отпусна боздугана, а Стъл и Бестер извлякоха тялото настрана. Двайсетина от редовната пехота бяха видели боричкането и сега гледаха унило, докато минаваха — краката ги влачеха напред все едно, че бяха единствената част от телата им, която все още работеше.

Ракъл не беше готов да стане като тях. Гуглата да го вземе, не беше.

— Толкова с охраната — рече той.

— Млък! — изсъска му Бестер и кимна към редицата на влекачите. — Качвай се на фургона, Рик, но бавно и внимателно — ще усетят допълнителната тежест.

— Тия тъпаци отдавна вече не усещат нищо, Бест — изсумтя Ракъл.

Но се доближи крадешком до фургона, пресегна се, стъпи с единия крак на стъпенката и когато фургонът се изтъркаля напред, надигна другия от земята леко и бавно, както го искаше Бест.

Видя как Стъл се върна при Бестер и двамата се стопиха в тъмното.

Дотук добре. Някъде в този фургон, струпани навярно в самия център, бяха специалните бурета на Блистиг. Дошло беше време за пиене. Заопипва да се хване за нещо. Водата. Надушваше я. Близо.

Поурс изпълзя изпод фургона.

— Разцепена е цялата. — Изправи се и се обърна към мъжа до себе си. — Какво има в тоя?

Бившият ротен готвач се почеса по брадата.

— Масло за фенери. Подкови. Восък, смазка…

— Смазка?! И не ти ли хрумна, че можеш да използваш малко от нея на проклетата ос?

— Пестяхме я за когато стане съвсем лошо, сър. Може би беше грешка, да.

— Добре. — Поурс въздъхна. — Пусни влекачите и ги прати напред. Ще огледам по-внимателно какво още има горе.

— Да, сър, но не мисля, че някой ще се върне за каквото решите, че още ще ни трябва.

Поурс се огледа. Бяха изостанали от обоза. „Мамка му!“

— Все пак… може някое дете да се е скрило под одеялата, както изпълзяват от най-неочаквани места. Или да е болно.

— Аз да се заема тогаз, сър.

— Разпредели влекачите с останалите.

— Слушам, сър.

След като онзи тръгна, Поурс се качи във фургона и се захвана с огледа, като се мъчеше да не обръща внимание на огъня, който някой бе запалил в гърлото му, и на усилващото се чувство за безпомощност.

Буренцата със смазка бяха почти празни — само няколко шепи от вонящата лепкава каша — тъй че бездруго нямаше да е стигнала да се спаси оста. Опита се да избута настрана едно буре с подкови, но вече не му беше останала сила за това. Изкатери се през него и потупа най-близката бала.

— Да има някой долу? Събуди се или ще те оставим!

Тишина.

Извади камата си и сряза балата. „Резервни униформи? Богове на бездната! Влекачите ако го разберат, жив ще ме одерат.“ Сряза още малко. Пълнеж за дюшеци. Оловни топки за прашки — „нямаме никакви прашки. Кой е интендантът на тая идиотщина? О, аз. Да.“

— Така значи — замърмори той. — Старши сержант Поурс, уволнете интендант Поурс. Мога ли да го направя, лейтенант? Можеш, защото аз ти казвам, или искаш да докладвам на Юмрук Кайндли? Моля ви, сър, не, не правете това. Той ме мрази! Странно, не мрази мен, старши сержант. Нима, сър? Сигурен съм, старши сержант. Умерено. Надявам се. Добре, никакви извинения повече за стареца — мрази ни всички. Така става с плешивците, като почнат да събират гребени…

— Интендант Поурс.

Вдигна глава. Видя Юмрук Блистиг при задницата на фургона.

— Юмрук?

— Трябва да говоря с теб.

— Да, сър. Какво мога да направя за вас?

— Можеш да ми дадеш буретата ми.

— Буретата? О, онези бурета.

— Ела тука, Поурс, не съм в настроение да те гледам отдолу.

Поурс се провря обратно до задницата на фургона и скочи долу — непохватно. Коленете му се огънаха и той изруга и приклекна.

И ножът, насочен към сърцето му, го прониза под рамото.

Поурс падна назад и се изхлузи от острието. По прашната земя плисна кръв като червени капки дъжд. Усети, че е зяпнал нагоре към Нефритените странници.

— Добре тече — измърмори Блистиг и го погледна отгоре. — Ще свърши работа.

Чу го как се отдалечи и му се дощя да се разсмее. „Спестява ми един нощен поход.“

Всичко бе тихо за малко, а после усети, че се унася. И тогава чу хрущене на стъпки до главата си. Примига и отвори очи. „Я! Сивия, Вършача — дошъл е за мен. Знаех си, че заслужавам специално внимание.“ Гнилият скелет се наведе и се взря в него с черните си празни очни кухини.

Поурс се усмихна.

— Какво мога да направя за вас?

Балм се огледа и се намръщи.

— Та къде е той?

Троутслитър се закашля сухо, преви се, задиша задъхано и накрая изхъхри:

— Сигурно тича по задача за Поурс, сержант.

Детсмел изсумтя:

— Задача? Ума ли си загуби, Троут? Никой вече не тича по задачи. Трябва да е тук. Не, не ми харесва това.

Балм смъкна шлема си и се почеса по темето.

— Троут, що не се качиш горе и да огледаш, а?

— Нищо няма за крадене там, сержант.

— Знам го и ти го знаеш, но това не значи, че някой друг го знае. Хайде.

Троутслитър изпъшка и бавно се изправи. Затътри се покрай фургона.

— Уидършинс — рече Балм, — иди да поговориш с влекачите, виж какво знаят.

— Знаят само как изглеждат собствените им крака, сержант.

— Все едно.

Магът тръгна към предницата на фургона.

— Пълзим — подхвърли Балм и изгледа накриво едва тътрещите се колела. — Късмет ще имаме, ако направим две левги тая нощ.

Троутслитър понечи да се качи.

Стрела на арбалет излетя от тъмното, удари го в десния бут и той изрева.

Балм се обърна рязко и вдигна щита си. Друга стрела се натресе в него, плъзна се покрай лицето му и сряза бузата и ухото.

— Засада!

Фургонът изскърца и спря.

Троутслитър беше паднал и съскаше порой ругатни. Детсмел се хвърли по очи до него.

— Стой мирно, проклет да си — ще го изрежа или не ставаш за нищо повече!

Но Троут бе успял да сграбчи с ръка дръжката на стрелата. Отпра я и я хвърли настрана.

Детсмел го зяпна — не беше издал нито звук.

Троутслитър му даде знаци с ръце: „Някой във фургона.“

Лечителят кимна и се огледа. Балм беше приклекнал ниско зад щита си, приготвил за атака късия меч. Уидършинс не се виждаше никакъв. Последните редовни откъм този фланг просто се бяха стопили напред и макар сиянието от Странниците да къпеше равната пустиня в призрачно зелена светлина, нападателите им също не се виждаха.

Детсмел вдигна камъче и го хвърли към Балм. Удари го в бедрото и сержантът извърна рязко глава.

Още ръчни сигнали.

Балм отстъпи назад, докато не опря гръб в предното колело на фургона. Мъчеше се да оближе с език кръвта, стичаща се по бузата му. Направи няколко жеста с дясната си ръка, а след това се озърна през рамо към Детсмел и с изплезен все още език му кимна.

Детсмел се спогледа с Троутслитър и му кимна нагоре. „Правим показно.“

Троут извади ножовете си и се присви за скок.

Ракъл стоеше абсолютно неподвижен. Не вървеше както го бяха замислили. Един ранен досега. Юмрукът нямаше да е доволен, но може би щеше да успее да ги измъкне от кашата.

Чу как раненият изсъска:

— Качи се горе, Детсмел, и огледай.

— Ума ли си изгуби, Троут?

— Просто го направи — изръмжа сержантът.

Тежестта на фургона се измести. „Идва. Ей, Детсмел, имам тук една хубава изненада за теб.“ Стисна дръжката на боздугана в дясната си ръка.

Звук от задната страна на фургона. Извърна се и раненият изникна пред очите му. „Мамка му!“

Фургонът отново се разтърси и Детсмел се покатери от едната страна.

Ракъл погледна отново към Троутслитър и видя, че му се хили.

Време беше да се маха. Надигна се, завъртя се рязко…

Ухиленият Уидършинс заби късия меч в корема на кучия син и след това — нагоре към сърцето му.

— Наведи се, Уид! — изсъска Троутслитър.

Той се остави тялото да го дръпне надолу зад някакви бали и попита:

— Къде е другият?

— Повече са — отвърна Детсмел и се смъкна във фургона. — Двама според мен. С арбалети. Залегнали са в плитки ями някъде там.

Фургонът силно се разтърси от другата страна и сержант Хелиан ги зяпна отгоре.

— В беда ли сте, момчета?

— Наведи се, сержант! — изсъска Троутслитър. — Имат арбалети!

— Оу? Къде?

— В пустинята.

Тя примижа накъдето й сочеше, после изкомандва:

— Отделение, развърни се — атакуваме окопани позиции. Време е за лов на зайци. А, и вдигни щитовете — имат арбалети.

Детсмел зяпна Троутслитър, но той само поклати глава.

— Слушай, сержант…

— Имаш един ранен тука, лечител — рече Хелиан и тръгна през фургона, последвана от двама войници от отделението й. Другите бяха заобиколили фургона и бавно настъпиха по фланговете. Хелиан скочи долу. — Сержант Балм, ще държите тук, нали? Ние го поемаме.

— Няма да ги намерите — отвърна Балм. — Видях две сенки да притичват.

— Сериозно? Накъде?

— Към редовните. Изгубихме ги, Хелиан.

— Какво търсеха?

— Гуглата знае.

— Браво, Уид. Макар че щеше да е добре, ако го беше задържал жив — каза Детсмел.

— Не ми беше до приказки — отвърна Уидършинс. — Сигурно са убили Шортхенд.

Детсмел се намръщи. Би трябвало и сам да се сети за това.

— Трябва да го потърсим.

— И да оставим фургона? — изръмжа Троутслитър.

— Нищо няма в този фургон!

— Вярно, извинявай. Улучиха ме. Все едно, май не мога да вървя, тъй че мога да остана и да, ъъ, пазя тука.

— Къде, Троут? — попита Уидършинс.

— Казах, че не мога да вървя, Уид.

— В задника — обясни Детсмел. — Не кърви… тая стрела удари ли кокала?

— Не мисля.

— Цяло чудо с тоя мършав задник…

— Просто иди и намери Шортхенд, става ли?

Детсмел кимна на Уид и двамата слязоха от фургона.

Докато ставаше всичко това, колоната просто ги беше заобикаляла. На отсамната страна бе дошло отделението на сержант Ърб и след като размени няколко думи с Балм и Хелиан, Ърб поведе десантчиците си напред. Балм се обърна към двамата си войници.

— Целеха точно нас.

— Белязаните бурета — каза Уидършинс. — Нищо, че раздадохме всичко на децата. Още си мислят, че го пазим.

— Блистиг — каза Детсмел.

Лицето на Балм се изкриви от отвращение. Той вдигна ръка и изтри още кръв от бузата си. После си облиза пръстите.

— Да убиеш офицери е едно… но Юмрук? Не знам?

— Кой ще е против? — настоя Детсмел.

— Това си е бунт.

— Не нарушаваме заповедта на адюнктата…

— Грешиш. Точно това правим. Тя го направи Юмрук.

— Но той се опитва да убие собствените си войници!

Уидършинс изсъска да привлече вниманието им.

— Един Т’лан Имасс идва насам, сержант.

— Сега пък какво?

Немрящият спря пред Детсмел.

— Лечител, има нужда от теб.

— На теб отдавна не може да ти се помогне…

— Мъжът на име Поурс издъхва от рана от нож. Ще дойдеш ли?

Детсмел погледна Балм и сержантът каза:

— Върви. Аз ще потърся Кайндли.

Шортноус беше побеснял. Останалите рекоха, че трябвало да е той, тъй че той отиде и намери Флашуит и Мейфлай, а малко по-късно към тях се присъедини и Солтлик. Никой не каза кой знае какво, но беше ясно, че Шортноус ще ги води. Не знаеше защо, но не беше в настроение да спори, тъй че щеше да е той, все едно дали го искаше, или не.

Поведе ги през гъстата гмеж на редовната пехота; войниците се стапяха пред тях и с празни и измъчени очи ги проследяваха по пътя им.

Можеше да са впрегнати като волове, но това не означаваше, че не обръщат внимание на ставащото около тях. Повечето не си струваше да го дъвче човек, но понякога някой непредпазлив коментар увисваше във въздуха, а след това, щом дойдеше още нещо, се връщаше и нещата започваха да се навързват.

Не бяха волове. Бяха тежки. И до ушите им бе стигнала вестта, че са разбили черепа на Шортхенд и вероятно няма да преживее нощта, и че отделение морска пехота е нападнато от засада, като единия е свален, но за щастие е жив. Този, който беше смлатил главата на Шортхенд, май бил изкормен от морски пехотинец, но поне други двама от нападателите се бяха измъкнали.

Не бяха само двама, знаеше Шортноус. Двама с арбалети, да, откраднати от фургон. Но поне още седем с тях. Бандата главорези на Блистиг.

Всяка армия си ги имаше. Създаваха проблем само когато някой глупак ги събереше наедно, а Блистиг беше направил точно това.

Счупване на глава на тежък? И то в гръб? На това трябваше да се отговори. Шортхенд беше чвор в триона на Пънчовците. Беше затъпил доста зъби на този трион. Лош късмет с пръстите, но рязането на дърва си е опасна работа, почти… Шортноус се намръщи… почти толкова опасна, колкото да си тежък.

Толкова по-зле, че Блистиг не беше с хората си, когато ги намериха. Нямаше да го убият обаче. Щяха просто да го оставят да гледа как нагазиха в бандата му гадняри, разоръжиха ги, изпочупиха ръце и крака, а Мейфлай шибна един от тъпаците в бъбрека и го накара да оплиска навсякъде. Да, щеше да е страхотно Юмрукът да види, когато Солтлик намери един от откраднатите арбалети и се опита да го натика с дръжката напред в устата на гадняра. Разни неща се скъсаха, изпращяха и се счупиха, но успя да му го навре чак до средата на гърлото, което си беше успех. Там го оставиха.

Шортноус и Флашуит използваха само юмруците си и млатеха лица на кървава пихтия, а за това потрябваха доста удари, но единствените, които гледаха, бяха редовните и накрая те просто тръгнаха отново напред, защото нищо друго не можеше да се направи.

Някой да пръсне главата на тежък! Това не беше правено. Никога.

Но дори Шортноус се изненада, когато един от редовните, сержант, който водеше отделението си последен, погледна телата на гаднярите, проснати на земята, и заплю най-близкия — не истинска плюнка, само звукът и тръскането на главата, но достатъчно ясно да се разбере. И Шортноус тогава погледна към Флашуит, а после към Солтлик, и те му кимнаха.

Точно както тежките не бяха волове, така и не всички редовни бяха товарни мулета. Бяха видели, бяха чули. Бяха схванали за какво става въпрос. И това беше добре.

По-добре, отколкото да ги избият всичките, нали? „Щеше да отнеме цяла нощ. Ако не и повече.“

— Намерихме го, Юмрук — каза капитан Рабанд.

Кайндли се обърна към Балм.

— Изтегли всички веднага — това е между мен и Блистиг, ясно?

Сержантът кимна, но след това се поколеба.

— Юмрук? Ще го убиете, нали?

— Сержант?

— Ами, сър, просто… ако вие не щете, заради разни правила там, една дума на Троутслитър или на Смайлс, дето е в отделението на Тар, или…

— Десантчик, чуй какво ще ти кажа. Освен ако не държиш да видиш някой от морската пехота обесен, няма да пипате Юмрук Блистиг. Ясен ли съм?

— Да ме прощавате, Юмрук, но до изгрев-слънце всички ще пълзим, и то ако можем. Тъй че тая заплаха не значи много, ако ме разбирате. Имаме списък под името на Блистиг, Юмрук, и очакваме да драснете една хубава червена черта през тоя списък, като почнете с него.

— Говориш за бунт, сержант.

— Гадна дума, сър. Как го наричаха Подпалвачите на мостове? Чистка. Стар малазански навик, нали? Подхванат от самия император, а императрицата после правеше същото.

— И се опита да го направи с уикците, сержант. Или си забравил?

— Да, лесно е да се увлечеш, сър. Но тази нощ говорим за един човек.

Кайндли погледна Рабанд, който стоеше отстрани и чакаше.

— Сам ли е Юмрукът, капитане?

— Не, сър. Юмрук Сорт и капитан Сканароу са с него, също и капитан Рутан Гъд. Предявено е обвинение, сър… канех се да ви го кажа, но… — И изгледа накриво Балм. — Рутан Гъд казва, че на ножа на Блистиг има кръв. Кръвта на Поурс.

— Проклетата гуша на Тогг! — изруга Балм. — Тоя човек луд ли е?

Рабанд сви рамене.

— Водете, капитане — каза Кайндли толкова тихо, че думите едва се чуха.

Балм се загледа след тях.

Детсмел вървеше на крачка след водача си. Отпред другите Т’лан Имасс бяха вдигнали платнище. Имаше запалени фенери, със смъкнати капаци и вдигнати фитили, които горяха ярко. Беше много назад по дирята на колоната, четирийсет или повече крачки. Наблизо стоеше килнат на една страна фургон. Видя тялото на Поурс в рязката светлина под платнището.

„Толкова кръв… Няма да оцелее.“ Подмина водача си Т’лан Имасс и се пъхна под платнището. Смъкна се на колене до Поурс и огледа раната. „Над сърцето. Би трябвало вече да е мъртъв.“ Но виждаше пулсациите на изтъняващите струйки кръв. Поурс дишаше плитко и хрипливо.

— Нямам магия тук — промълви той, вдигна очи и видя само сбръчкани, безжизнени лица, зяпнали го отгоре. „Мамка му, никаква помощ от тях.“

Отново се взря в Поурс.

— Виждал съм вътрешностите на много хора. Живи и мъртви. Добре. Имах един учител някога, жрец. Приготвяше мъртвите за погребение. Имаше някои радикални възгледи. Богове, защо не? Той все едно ще умре.

Извади комплекта си за шиене.

— Казваше, че трябва да е възможно да бръкнеш в едно тяло и да зашиеш прободеното, вътре. Не че ще помогне много, ако пробода и дроба. Но няма никаква пяна на устата. Още не. Тъй че… Мисля да опитам. — Вдигна глава. — Двама от вас — раната трябва да се държи отворена, колкото може по-широко — богове, колко мръсни изглеждат пръстите ви, Имасс.

— Нищо живо няма по ръцете ни — рече единият.

— Какво общо има това?

— Няма да донесем зараза на плътта, лечителю.

— Но ножът сигурно е донесъл.

— Кървенето е прочистило раната, лечителю. Най-големият риск от зараза ще е от твоите ръце и инструментите ти.

Детсмел се намръщи, докато вдяваше сухо черво в иглата.

— Онзи стар жрец казваше същото. Но нищо не мога да направя за това, нали?

— Да. Не можеш.

Изведнъж му причерня и той стисна очи. „Невероятно. Самият аз умирам, докато се опитвам да спася друг човек от същото. Има ли изобщо някакъв смисъл в това?“

Отвори очи. Двама Имасс бяха коленичили и посягаха да разтворят раната.

— Бръкнете с пръстите си навътре — трябва да видя колкото може повече. Не, чакайте. Виждам само пръстите ви.

Единият проговори:

— Лечителю. Единият от нас ще задържи раната отворена. Другият ще бръкне вътре и ще намери двата откъснати края на кръвоносния съд.

— Да! Точно така! И щом ги хванеш, стисни здраво — спри изтичането на кръвта, — а после ги събери, за да мога да ги видя.

— Готови сме, лечителю.

— Загубил е много кръв. Изненадан съм, че все още не е мъртъв. Сигурно просто ще го убия. Или ще умре след това. От загуба на кръв. От заразяване. — Замълча и погледна унилите безжизнени лица. — Добре, трябва да махна всичко това от ума си. Почваме.

Чакаха встрани от пътя. Накъсаният край на колоната вече беше подминал. Блистиг стоеше срещу другите скръстил ръце.

Кайндли и Рабанд се приближиха.

Нефритените странници грееха с толкова ярка светлина, че хвърляше резки сенки и сякаш въздухът на самата пустиня беше объркан, съвсем не толкова студен, колкото трябваше да е. Никакъв вятър нямаше и безмълвие обкръжаваше групата.

Блистиг срещна погледа на Кайндли, без да мигне.

— Тази нощ екзекутирах изменник, Кайндли. Нищо повече. Пазех резерви вода — знаех, че ще дойде момент на голяма необходимост.

— Точно тъй — отвърна Кайндли. — Я пак, колко бурета бяха? Четири? Пет?

— За офицерския корпус, Кайндли. И малко за морската пехота и тежките, ако преценим. Нямаше да е много, вярно, но все пак нещо… може би достатъчно. Адюнктата не се ли изрази ясно? Десантчиците и тежките пред всички останали. Всъщност останалите са без значение.

— Лейтенант Поурс не беше под твоя команда, Блистиг.

— Актове на измяна са в компетенцията на всеки командващ офицер, който се окаже на мястото, Кайндли. Действах според военния закон в този случай.

— Онази вода — каза Рутан Гъд — беше раздадена на децата от Змията, по пряка заповед на адюнктата.

— Адюнктата нищо не знаеше за това, капитан Гъд, тъй че говорите глупости.

— Всички знаехме за личния ти склад, Блистиг — изсумтя Фарадан Сорт. — Просто чакахме да направиш хода си. Но първо, не можеш да претендираш за нещо, което никога не е било твое, въпреки че вече го няма. Ако тук има измяна, Блистиг, тя е твоя.

Той се изсмя презрително.

— Точно тук сте се объркали всички — всички! Цялата тази глупост с „всички сме заедно в това“ — тъй че най-низшият копач на кенефи получава същата дажба като Юмрук или капитан, или самата проклета адюнкта — светът не е подреден така, и с основание! Ние, знатните, сме заслужили по-големия дял. Заради по-големите ни отговорности, по-големите ни умения и дарби. Така е уреден светът, приятели.

— Не знаех, че си знатен, Блистиг — подхвърли Фарадан Сорт.

Той се намръщи.

— Има други пътища към привилегията, Сорт. Виж себе си в края на краищата. Дезертьор от Стената, а ето те тук, проклет Юмрук. И Кайндли, издигна се от прост войник, нали? И не беше стремглаво издигане, нали? Десетилетия посредственост, а, Кайндли? Просто надживя всички останали.

— Всичко, което казваш, Блистиг — заговори Рутан Гъд, — омаловажава първоначалния ти аргумент. Май няма нито един знатен тук сред нас. Всъщност само адюнктата може да претендира за това.

— Жена, която предаде собствената си класа — каза с хладна усмивка Блистиг. — Измяната започва от върха, ако ще говорим за Ловците на кости.

— Всички ли се каниш да убиеш, Блистиг?

— Кайндли, оказва се, че не е нужно да го правя, нали? С нас е свършено. Всички тия предупреждения се оказаха верни. Тази пустиня не може да се премине. Провалени сме. Във всяко отношение. — Поклати глава. — Направих проклета услуга на Поурс. Направих го бързо.

— И очакваш някой от нас да го направи също толкова бързо за теб ли? — попита Рутан Гъд.

Блистиг сви рамене.

— Защо не? Вече ми е все едно. Честно. Тя вече ни уби всички. От твоя меч ли ще е, капитан Гъд? Направи ми услуга — направи го леденото.

— Никой няма да те убие тази нощ — рече Кайндли, откопча оръжейния си колан и го хвърли настрани. — Носим тези титли. Юмруци. Хайде да открием първоначалния им смисъл, ти и аз, Блистиг.

— Шегуваш се, старче.

Фарадан Сорт се обърна към Кайндли и каза притеснено:

— Какво правите? Просто да го домъкнем пред адюнктата. Кайндли!

Но Кайндли налетя. А Блистиг го посрещна.

Бяха твърде слаби, за да се наранят сериозно. Боят беше жалък. Удари, които не можеха дори да охлузят кожата, удари, които едва можеха да натъртят. Три-четири замаха и двамата бяха на колене, на три стъпки един от друг, задъхани и навели глави.

Когато Кайндли вдигна поглед, Блистиг хвърли в очите му пясък, протегна ръце, сграбчи го за главата и я дръпна към коляното си.

Сорт понечи да се намеси, но Рутан Гъд се пресегна и я задържа.

Ударът трябваше да пръсне носа на Кайндли, но не стана това. Главата му се натресе в слабините на Блистиг.

Той изпъшка и се смъкна на пясъка.

Кайндли се опита да се изправи, но падна по гръб и стисна очи; гърдите му се надигнаха, за да вдиша.

— Това беше — каза Рутан Гъд. — Приключиха.

— Тъпо! — Фарадан Сорт издърпа ръката си от ръката на Гъд и застана над двамата. — Защо беше нужно това? Ако войниците ви бяха видели… тъпаци с тъпаци! Блистиг, ако нямаше скоро да измрем всички, щях да те убия. Но не заслужаваш тази милост. Не, ще изстрадаш тази нощ като всеки друг. — След това се обърна. — Капитан Рабанд, помогни на Юмрука си.

Блистиг успя да се надигне и бавно седна.

— Тя ни уби всички. За нищо. — Гневният му поглед обходи лицата им едно след друго. — Да, виждам го в очите ви, никой от вас не може да ми каже друго. Тя ни уби. Знаете го също като мен. Е, искате да ме убиете? Искате да свършите нейната работа? — Изправи се с усилие. — Дайте ми достойнството да умра сам.

— Трябваше да си разбрал цената му, преди да забиеш нож в Поурс, Юмрук Блистиг — каза Рутан.

— Може би. Но той ме излъга, а мразя да ме лъжат. — Изпъна пръст към Кайндли. — С тебе не сме приключили. Ще те чакам при Портата на Гуглата, старче.

— Жалък си — изсъска Фарадан Сорт.

Оставиха го. Блистиг едва се държеше на крака и щеше да му трябва време, докато отново може да тръгне. Сканароу закрачи до Рутан Гъд.

— Надявах се, че просто ще го убием — каза тихо. — Този човек е убиец все пак. Поурс изобщо не е бил въоръжен — ножът му бе забит до дръжката в една бала във фургона.

— Ако някой ще чака Блистиг при Портата на Гуглата, това ще е лейтенант Поурс, не мислиш ли?

Но Сканароу поклати глава.

— Никога не съм вярвала във възмездие отвъд Портите на смъртта. Никой не клечи от другата страна да претегля везните на живота. — Залитна и Рутан я задържа. За миг тя се отпусна на него. — Мамка му, май няма да издържа тази нощ.

— Ще издържиш, Сканароу. Няма да ти позволя да умреш, разбираш ли ме?

— Няма изход и ти го знаеш, мили. Знаеш го — не можеш да скриеш това, което виждам в очите ти.

Той нямаше какво да отвърне.

— Ще ме забравиш, нали? След време. Като… всички останали.

— Не казвай това, Сканароу — грешно е да мислиш така. За такива като мен… не забравянето е проклятието ни. А помненето.

Тя се усмихна тъжно и се отскубна от прегръдката му.

— Тогава те моля, мили, направи всичко, което можеш, за да ме забравиш. Не оставяй никакъв спомен, който да те мъчи — нека всичко угасне. Няма да е трудно — това, което имахме, не трая дълго, нали?

Беше чувал такива думи преди. „И точно затова помненето е проклятие.“

Блистиг се загледа назад, откъдето бяха дошли. Видя в далечината светлина на фенери, люшкаха се ниско над земята. Намръщи се. Фенерите се приближаваха.

„Тя ни уби. На разсъмване, когато всички ще сме свършили, когато вече няма да можем да направим нито крачка повече, ще ида при нея. Ще я пробода. Не фатална рана, не бърза, не. В стомаха, където киселините ще изтичат и ще започнат да я прояждат отвътре навън. И ще коленича над нея, ще се взра в болката и това ще е най-сладката гледка в живота ми. Гледка, която ще отнеса чак в смъртта.“

„Но и това няма да е достатъчно, не и заради всичко, което ни причини. Кайндли, при Портата на Гуглата ще трябва да почакаш, защото няма да съм приключил с Тавори Паран от Дома Паран.“

Т’лан Имасс бяха направили носилка, на която лежеше загърнато тяло. До нея се влачеше морски пехотинец с оцапани с кръв до лактите ръце.

Блистиг примижа към тях.

Т’лан Имасс го подминаха и Юмрукът погледна пребледнялото лице на мъжа в носилката. Изсумтя.

Войникът спря пред него и отдаде чест.

— Юмрук.

— Поурс не е ли мъртъв вече? Какво значи това, лечител?

Отговори му юмрук — стовари се в лицето му толкова силно, че му размаза носа. Блистиг залитна, падна и остана да лежи замаян.

Лечителят се наведе над него. Заговори, докато разтриваше кокалчетата си:

— Това значи, Юмрук, че въпреки всички говна, които Поурс трябваше да изгази заради теб, решихме да го направим почетен морски пехотинец. Значи, ти ръгаш с нож наш приятел, морски пехотинец, и вече си ни на мушката. Ясен ли съм, сър? Вече си на мушката на морската пехота.

Блистиг го чу как се отдалечи след Т’лан Имасс. Обърна се на една страна, изплю слуз и кръв, а след това се изсмя горчиво. „Да, човек го измерват според враговете му.“

„Направете ми най-лошото, което можете. Стига първо да се добера до нея…“

Мина доста време, докато успее да се изправи, но когато тръгна след колоната, крачките му бяха твърди и отсечени, дори енергични. В главата му три думи се въртяха като мантра: „Да я намеря. Да я намеря. Да я намеря.“

Вдигаха лагера на хундрилите, но болезнено бавно. Бадале и още двайсетина от децата на Рут гледаха как всичко бавно се събира и сгъва за тази последна нощ — всичко освен палатката на майката, а тя все още не беше се появила.

Акушерките и другите жени бяха излезли — по лицата им не можеше да се прочете нищо — и сега Бадале виждаше в ума си само трима, останали вътре. Бащата, майката и бебето. Това ли щеше да е последният им дом?

До Садик дойде още едно дете на хундрилите и тикна в ръката му още една играчка — костена свирка, Бадале едва успя да я види, преди Садик да я пъхне в торбата си и да се усмихне благодарно. Нова торба, вече твърде голяма, за да я носи. Децата на хундрилите му носеха играчки през целия ден.

Колкото пъти видеше това, й се искаше да заплаче. Искаше й се Садик да заплаче. Но не разбираше защо иска това — в края на краищата тези деца го правеха от любезност. И не знаеше защо гледа на тях все едно че са само слуги на нещо по-голямо, нещо почти толкова голямо, че да го опишеш с думи. Не ги пращаха големите, нито майките и бащите им дори. Не бяха подтиквани и от жал. Не си ли искаха играчките? Беше видяла толкова скъпоценни неща да падат в дланта на Садик, видяла беше ярко блеснали очи, които се вдигаха срамежливо към Садик в мига на подаряването, а после отново се навеждаха и децата се обръщаха и изтичваха толкова леко, и се хвърляха в прегръдката на приятелите си, и това продължаваше и продължаваше, а Бадале не разбираше, но, о, как я болеше сърцето. Как искаше Садик да заплаче, как искаше да усети собствените си сълзи.

Изрече стиховете си тихичко:

Садик я погледна мълчаливо и тя разбра, че я е чул. Разбира се, че бяха за него тези стихове, но тя подозираше, че той не знае това. „Но човекът, който ще го намери, ще знае. Може би ще плаче, след като ние не можем. Може би ще разкаже тази приказка така, че да накара слушащите да плачат, защото ние не можем.“

Дойде един старец хундрил и помогна на Садик да натовари торбата с играчки на един фургон. Садик погледна към нея и тя кимна и той се качи и се настани до съкровището си. Сигурно вярваше, че ще умре там.

„Но няма да умре. Как ще оцелее? Бих искала да знам отговора на това, защото в него се крие тайна.“

А после платнището на родилната палатка се дръпна настрани и бащата излезе. Очите му бяха зачервени от плачене, но въпреки това имаше огън в тях. „Той е горд. Предизвикателен е в гордостта си и е готов да предизвика всички ни. Харесва ми този поглед. Така трябва да гледа един баща.“ После зад него излезе тя — едва се крепеше на крака, изгърбена от умора, а в ръцете й имаше малко вързопче.

Бадале ахна, като видя Рут да тръгва към тях — откъде бе дошъл? Къде се беше крил?

С присвитите си ръце, с ужасната нужда, изписана на състареното му лице, Рут застана пред майката.

Болка стисна сърцето на Бадале и тя се олюля, обзета от внезапна слабост. „Къде е Хелд? Хелд си отиде. Хелд си отиде отдавна. А Рут носеше в прегръдката си всички нас, по целия път. Носеше нас.“

Майката погледна момчето и Бадале чак сега видя, че е стара — а също и бащата, толкова стари, че можеше да са баба и дядо, — и погледна и Рут, празните му изкривени ръце, опустошеното му лице.

„Тя не разбира. Как би могла? Той никого не може да нарани, не и Рут. Носеше надеждата ни, но надеждата ни умря. Ала не беше по негова вина, не беше по негова вина. Майко, ако беше там… ако бе видяла…“

А после тя пристъпи напред, онази старица, онази майка с нейното най-последно дете, онази чужда жена, и нежно положи бебенцето в чакащите ръце на Рут.

Дар неизмерим. А след това прегърна момчето през раменете и го придърпа, за да може да тръгне с тях — с нея и мъжа й, — и тръгнаха бавно, сякаш повече не й бе по силите, след най-близкия фургон, а след тях тръгнаха всички хундрили…

Бадале стоеше замръзнала.

„Садик, ще ти кажа да запомниш това. Тези тук са хундрилите, даващите дарове. Ще ги запомниш, нали?“

А Рут стъпваше като крал.

Садик гледаше как направиха място на един хундрилски фургон за майката и за Рут, и за детето, което държеше Рут, а после фургонът потегли да догони войската. Мъжът, който беше бащата, се впрегна най-отпред в ярема и се напрегна така, сякаш само той можеше да понесе на раменете си това бреме.

Защото не беше бреме.

Садик много добре знаеше, че даровете никога не са бреме.

Пустинята се простираше напред. Фидлър не можеше да види края й и вече не вярваше, че изобщо ще го види. Помнеше онзи древен бряг от кости, който бяха оставили зад себе си сякаш преди столетие. Едва ли бе могло да им се даде по-ясно предупреждение, но тя въпреки това не се беше поколебала.

Трябваше да й го признае. Светът беше нейният враг и тя бе готова да се изправи срещу него, без да мигне. Беше ги повела по този път на страданието в името на Сакатия бог, а какъв друг път можеше да има към този бог? Най-великото жертвоприношение ли правеше от тях? Толкова жестоко и просто ли беше? Фидлър не мислеше, че е способна на това. Искаше му се да отрече самата мисъл.

Но ето, че крачеше тук, на малко повече от петдесет крачки пред всички. Дори хундрилските деца вече ги нямаше, бяха го оставили сам. А зад него разбитото човешко множество се влачеше напред като звяр с прекършен гръбнак. Беше изоставило всякакъв строй, всеки войник се движеше според силите си. Носеха оръжията си, защото вече не помнеха да не са ги носели някога. И падаха един след друг.

Под призрачната светлина на Нефритените странници Фидлър беше впил поглед в далечната равна линия на хоризонта и краката му стържеха земята. Мускулите му бяха толкова изтръпнали, че не усещаше никаква болка. Слушаше собствения си дъх, хриплив и накъсан, докато въздухът пълзеше с усилие нагоре и после надолу в подпухналата му, раздрана трахея. В този тъй необятен пейзаж наоколо усещаше как собственият му свят се свива, стъпка подир стъпка, и знаеше, че скоро ще чува само собственото си сърце, как ударите му заглъхват, губят ритъм и най-сетне замират.

Този миг го очакваше някъде напред. Тръгнал бе, за да го намери.

Тихо шумолене го измъкна от трескавия унес. Видя до себе си конник — толкова близо, че можеше да го достигне с ръка, ако поискаше, и да я отпусне на покритото с коричка сол конско рамо. Мъжът, който го яздеше, му бе твърде добре познат.

„Счупи си крака. По най-тъпия възможен начин. Малът — виждам те, — ти искаше да му го оправиш. Но той не щя. Това му е проблемът: слуша само когато му скимне.“

„Тротс, все още си проклетият най-гаден баргаст, който съм виждал. Такива грозници ви въдеха в племето ти, нали? За да плашите врага. Да не би и жените ви да развъждаха кьорави? Да са равни везните, иначе няма как.“

„Та къде е Бързия Бен? Калам? Искам да ви видя всички тук, приятели.“

„Хедж, е, той се отдръпна от този път. Не мога да го гледам в очите напоследък. Това е гадното изкривяване в цялата работа, нали? Може би ти би могъл да го уговориш, сержант. Уговори го да се върне към нещата, каквито е редно да са.“

— Хедж е там, където ние го искаме, Фид.

„Какво?!“

— Пратихме го при теб… при това тук, искам да кажа. Пътят му обратно беше самотен, сапьор.

Малът се намеси:

— Бас слагам, че е смятал, че се е справил добре, когато застана пред тебе, Фид. Само за да го отпратиш.

„Аз… о, богове. Хедж. Трябва да го намеря, да го разнищим всичко това, на разсъмване… ще стигнем до утрото, нали, сержант?“

— До утрото да, сапьор. До утрото.

„А после?“

— Толкова ли бързаш да се присъединиш към нас?

„Уискиджак — моля те — къде другаде бих могъл да ида?“

— Ако не чакахме просто утрото, войник, щеше да се наложи да попиташ: защо, в името на Гуглата? Мислиш ли, че щяхме да те подложим на цялата тази гонка за нищо? А после и Хедж. Тук е, за да умре до теб, и толкова, така ли? Пратили сме го, за да можеш просто да го целунеш и да се помириш с него? Богове на бездната, Фидлър, не си чак толкова важен в тази скапана схема.

— Е, може и да е, сержант — каза Малът. — Капитан го направиха вече, нали? Има си вече своя рота десантчици и тежки. Адски досаден е станал вече, сериозно.

— Небето избледнява — рече Уискиджак.

„Защото сте на проклети коне. Аз не мога да го видя.“

— Лъжлива зора — изсумтя Тротс. — А Фид гасне, сержант. Не можем да се задържим тук много дълго. Спре ли да мисли за нещо повече от следващата крачка…

„Бях чирак на зидар. Мечтаех си да стана музикант, дебел и пиян в някой кралски двор.“

— О, спри! — обади се някой от тълпата. — Някой да му намери цигулка, а на мен носна кърпа.

„Радвам се, че всички сте тук с мен. Е, повечето поне. Подпалвачите на мостове заслужаваха по-добра смърт…“

Конникът се изсмя презрително.

— Не бъди такъв идиот. В главите си всички сте ни направили на нещо, което никога не сме били. Колко бързо си забравил — бяхме размирни в най-добрите времена. Останалото време — а това май беше почти през цялото време — налитахме да се душим един друг. Офицерите, които назначаваха при нас, дезертираха първи. Толкова лошо беше, Фидлър.

„Виж, нищо не съм направил, за да възникне тази шибана легенда, сержант. Едно проклето нещо не съм казал.“

— И не трябва, точно това имам предвид. Хората могат да изприказват какво ли не, могат да натрупат цяла лигава планина от говна като самите богове, стига да има достатъчно време, достатъчно лъжи и достатъчно мълчания.

„Вече съм Ловец на кости. Нищо общо нямам вече с никого от вас — това се опитвах да кажа на Хедж.“

— Чудесно. Сега иди да наловиш няколко кости.

„Защо пък не? Чии кости искате да наловим?“

Уискиджак подкара коня си леко напред, обърна го и прегради пътя на Фидлър. Да, старият му сержант не изглеждаше добре — приличаше на скапан полумумифициран труп, а и устата му не беше много по-добре.

— Чии според теб, Фид? — И все пак гласът му беше… беше си същият.

— Откъде го взехте това име, Фид? — А това пък си беше Малът, но много лошо накълцан, раните му — покрити с кори съсирена кръв.

„Името? Ловците на кости? Беше заради едни кости на пръсти, мисля.“

— От чия ръка?

„Какво? Ничия… на много хора. Безименни, отдавна умрели — просто безименни кости!“

Всички вече се стапяха, изчезваха от погледа му. Но му се искаше да останат. Трябваше уж да са с него, да отнесат душата му, щом умре.

Уискиджак подкарваше коня си заднешком, ставаше все по-прозрачен, стапяше се.

— Кости на падналите, Фидлър, Е, кой падна най-далече?

Пред него вече нямаше нищо освен онази далечна равна линия. Нищо освен хоризонта. Фидлър потърка лицето си. „Шибани халюцинации. Можеха поне да ми дадат глътка вода.“

Продължи да крачи. Нямаше смисъл да го прави. Нямаше смисъл и да спре.

— Ха, кой падна най-далече. Странен човек е Уискиджак.

„Но може би беше точно така? Може би тя ни направи и ни нарече така, за да изловим костите на един паднал бог. Може би ни го казваше през цялото време, но бяхме твърде тъпи, за да го разберем.“

„Но виж онази линия. Съвършената равна линия. Просто чака костите ни, за да ни превърне в бряг, а щом стигнем, вече не продължаваме.“

„Почти е време.“

„Хедж, ще те намеря, ако мога. Няколко думи. Стискане на ръце или тупване по главата, което е по-подходящо за момента.“

„Ловци на кости. О. Страхотно.“

Лостара Юил си искаше бога. Искаше да усети онзи приток на сила, онази изумителна воля. Да я отнесе оттук. Да почувства внезапно как безсмъртна мощ изпълва тялото й — и щеше да се пресегне и да издърпа Хенар Вигълф под тъмното си крило. Други също, ако можеше. Цялата тази армия от страдалци… Не заслужаваха това.

Хенар вървеше до нея, готов да я подкрепи, щом залитне. Беше изглеждал несломим, но вече се беше превил като старец. Жаждата ги смазваше всички като огромна, притиснала ги отгоре длан. Адюнктата беше на десет крачки напред с Банашар вдясно от нея, а още по-напред крачеше Фидлър, сам, и тя си въобрази, че чува от него музика, зов на сирена, който ги теглеше все напред. Но цигулката му бе счупена. Никаква музика нямаше, каквото и да си мислеше, че чува, само бавната траурна песен на собствената й кръв, хрипливия им дъх и скърцането на протритите им ботуши по твърдата земя.

Нефритените странници висяха в небето на север и мятаха объркани сенки — вече кръжаха и през деня, видими дори през яркия блясък на слънцето, и правеха светлината му злокобна, неземна.

Адюнктата вървеше колебливо, отклоняваше се за малко надясно и после отново наляво. Като че ли само Фидлър можеше да поддържа права линия. Лостара си спомни гадаенето. Дивашката му жестокост… за нищо ли беше? Поток от възможности, нито една реализирана, нито една — пренесена в следващите дни. Като че ли адюнктата — единствената несвързана с карта — ги беше отклонила всички от предопределението им и ги беше отвела в място, където единственият край е смъртта, при това смърт лишена от слава и чест. Ако беше така, то гадаенето на Фидлър бе най-жестоката шега.

Дали той вървеше там, пред всички останали, тласкан от някакво отчаяно желание? За да ги отведе всички до истината на виденията си? Но пустинята продължаваше да се простира празна — дори костите на децата от Змията вече не се виждаха — бяха ги изгубили, но никой не знаеше точно кога, а пътеката, която можеше да ги е отвела до митичния град Икариас, вече не се виждаше никаква.

Погледът й отново се спря на адюнктата, тази жена, която бе избрала да следва. И не знаеше какво да мисли.

Отвъд Тавори хоризонтът, бледен като водата на тропическо море, вече очертаваше огнена ивица. Възвестяваща края на нощта, края на този поход. Наоколо закръжиха сенки.

Фидлър спря. Обърна се към тях. Към всички тях.

Адюнктата продължи, докато стигна на десет крачки от него. Тогава забави, а при последната си стъпка залитна и едва не падна. Банашар забърза към нея, но спря, щом Тавори се изправи отново.

Хенар хвана Лостара за лявата ръка и двамата застинаха на място. Тя погледна земята, за да я запомнят очите й: знаеше, че никога вече няма да мръдне от това място. Нито тя, нито Хенар. „Това е моят гроб.“

Юмруците и офицерите идваха. Фарадан Сорт със Сканароу, а до нея Рутан Гъд. Кайндли, с подпухнало и зачервено лице, все едно се беше спънал и ударил в нещо. Рабанд до него, с едната ръка на меча, и поглеждаше накриво Юмрук Блистиг. Блистиг беше получил юмрук в лицето, видя Лостара — виждаше се ясно по подутия му смачкан нос, разцепените устни и петната засъхнала кръв. Под зачервените му очи бяха плъзнали отоци, а самите очи се бяха приковали в адюнктата. Трескави и пламнали от злоба.

Зад тях армията бавно застиваше в нещо неподвижно и тя видя лицата на най-близките войници — този легион от старци и старици, всички вторачени напред. Походни торби и снаряжение се смъкнаха на земята. Тук-там някои се отпуснаха до багажа си.

„Свърши се значи.“

Очите на всички бяха впити в адюнктата.

Тавори Паран изведнъж й се стори мъничка. Същество, което никой не би забелязал на улицата или сред тълпа. Светът бе пълен с такива хора. Не издаваха с нищо дарби, никакви красиви черти на лицето или изящество, никаква предизвикателна увереност. „Светът е пълен с тях. До пръсване. Вечно незабелязвани. Вечно… незасвидетелствани.“

Невзрачното й лице бе изнурено от слънцето, изприщено и напукано. Изглеждаше мършава и съсухрена. И все пак стоеше срещу тях и понасяше това множество погледи, нажежаващата се омраза — след като всяка нужда бе отказана, след като на всяка надежда бе отвърнато с безмълвие.

Дойдоха и Т’лан Имасс, стиснали каменните си оръжия в безжизнените си ръце. Приближиха се към адюнктата.

— Телохранители ли, кучко? — изръмжа Блистиг. — Могат ли да ни избият всички? Ще се доберем до теб. Заклевам се.

Адюнктата го изгледа мълчаливо.

„Моля те, Тавори. Дай ни няколко думи. Дай ни нещо. Направи тази смърт… поносима. Постарахме се, нали? Последвахме те натам, където ни поведе. Беше дълг. Беше вярност. И всичко, което искаше от нас, битките, маршовете… изпълнихме го. Виж колко много умряха за теб, Тавори. Виж ни, които останахме. Сега и ние ще умрем. Защото вярвахме.“

„Богове на бездната, кажи нещо!“

Адюнктата се обърна към Фидлър, а след това — към Рутан Гъд.

— Капитане. — Гласът й изграчи сухо. — Къде е разположен Икариас?

— На югоизток от нас, адюнкта. Девет, десет дни.

— А право на изток? Къде е краят на тази пустиня?

Той се почеса по брадата и поклати глава.

— Още десет, единайсет дни, ако продължим под ъгъл на североизток… ако продължим по този плитък басейн, както правим от вчера.

— Има ли вода отвъд пустинята, капитане? В равнината Елан?

— Не много. Така поне казаха децата.

Тавори се обърна към Т’лан Имасс.

— В равнината Елан, Бероук, можете ли да ни намерите вода?

Едно от немрящите същества я погледна.

— Адюнкта, ще сме във влиянието на Акраст Корвалайн. Възможно е, но е трудно, и усилията, които ще направим, ще се усетят. Няма да можем да ги скрием.

— Разбирам. Благодаря, Бероук.

„Все още мисли, че можем да се справим. Още десет дни? Ума си ли е загубила?“

Блистиг се изсмя — прозвуча все едно, че разпра собственото си гърло.

— Следвали сме луда. Къде другаде би могла да ни отведе?

Лостара не можа да разбере откъде намери Блистиг енергия за гнева си, но ето, че той вдигна ръце и изрева:

— Малазанци! Тя не ни даде нищо! Молихме… умолявахме я! В името на нашите войници, в името на всички вас — умолявахме я! — Обърна се към армията. — Видяхте ни! Влизахме непрекъснато в палатката й. Захвърляше всички наши въпроси в лицата ни! Страховете ни, тревогите ни… казаха ни, че тази пустиня е непроходима, но тя ги пренебрегна всички!

Редиците стояха пред него и от тях — нито звук.

Блистиг се обърна рязко и тръгна към адюнктата.

— Що за власт е това? В теб, жено? Че сега умират безропотно?

Кайндли, Рабанд, Сорт и Сканароу се бяха приближили и Лостара изведнъж осъзна, че ако Блистиг се опита да нападне Тавори, изобщо няма да може да стигне от нея. Въпреки това офицерите продължаваха да гледат адюнктата и тя видя копнежа в погледите им.

Никой не можеше да издържи това повече. Дори някой бог щеше да падне на колене. Но адюнктата остана права.

— Банашар — каза тя.

Бившият жрец изкуцука до Лостара.

— Капитане. Походната ви торба, ако обичате.

Тя го погледна намръщено.

— Какво?

— Може ли походната ви торба, капитане?

Хенар й помогна да я смъкне от раменете си. Оставиха я на земята.

Коленичил пред нея, Банашар се засуети с каишките.

— Тя прецени, че сте най-силната — замърмори. — Дар от бог? Възможно. — Вдигна очи към нея. — Или може би просто сте най-упоритата от всички ни. — Дръпна напукания от слънцето кожен капак, бръкна вътре и извади малка дървена кутия.

Лостара ахна.

— Това…

— Знаехме, че ще продължите.

Понечи да се изправи, кимна благодарно, след като Лостара му помогна, след което бавно се приближи до адюнктата.

В ума на Лостара се върна спомен… Тронната зала. Онзи Цеда. Кралят… „оплакваше се, такъв невзрачен дар, тази кама. И какво й каза Цеда? Ужасна нужда…“

Банашар отвори кутията. Адюнктата бръкна и извади камата. Вдигна я пред себе си.

„Когато потрябва кръв. Когато е нужна кръв.“

Тавори я погледна и Лостара осъзна, че е изрекла думите на глас.

Банашар заговори:

— Адюнкта, Цеда на краля…

— Е Древен бог, да.

Адюнктата продължи да оглежда камата, а след това бавно вдигна очи и погледът й се плъзна от лице на лице. А после нещо пробяга по лицето й, пропука маската. Пукнатина към… „към такава болка“. И изчезна отново, а Лостара се зачуди дали изобщо го е видяла, зачуди се дали просто не си го е въобразила. „Тя е само това, което виждаш. А това, което виждаш, не е много.“

— Вашата кръв, адюнкта — каза Банашар.

И видя как Фидлър, много зад адюнктата, обърна гръб, сякаш от срам.

Адюнктата ги гледаше всички. Лостара се озова до Тавори, без да помни кога и как, и видя лицата пред себе си, всички приковани в адюнктата. Видя напуканите им устни, блясъка на непоносима нужда в очите им.

До нея, с глас, който можеше да стрие камъни на прах, Тавори Паран каза:

— Не пихте ли достатъчно?

Фидлър чуваше музика, изпълнена с такава скръб, че усети как всичко вътре в него се прекърши. Нямаше да се обърне, нямаше да гледа. Но разбра, когато тя заби ножа дълбоко в дланта си. Усети го все едно, че беше в собствената му длан. Кръвта бе яркочервена по простичкото желязно острие, покрила леко извития жлеб. Можеше да я види в ума си — не беше нужно да вдига глава, нито да поглежда през рамо към всички тях, както стояха, с жаждата им и с раната, хвърлена така жестоко в очите им.

И тогава, в непоносимо натежалото безмълвие, с капещата от ръката й кръв, адюнктата падна на колене.

И заби острието в коравата земя, и Фидлър потръпна, а музиката усили ритъма, изведнъж заглъхна и се върна към него на шепот.

Коленете му бяха студени.

Лостара Юил вдигна глава. Последните си коне ли убиваха? Изобщо не знаеше, че са им останали, но сега ги чуваше — някъде сред войнишкото множество. Пристъпи напред и ботушът й се хлъзна.

Хенар до нея изруга тихо. Но не от яд. От почуда.

Чуха се викове, после секнаха.

Отдолу се чуваше тихо шумолене и тя погледна в краката си. Земята бе тъмна, оцапана…

Мокра.

Банашар беше до адюнктата и я вдигаше.

— Юмруци! — изрева той. — Наредете им да приготвят буретата! Бързо!

В краката им бликаше вода. Светлината на слънцето заблестя и Лостара видя разливащата се във всички посоки вода. Вече я усещаше през дупките в ботушите си, студена, ледена. Вдигна се до глезените й.

„Какво каза Рутан Гъд? Че сме в басейн? Колко дълбоко ще стане?“

Падна на колене, наведе глава и почна да пие като животно.

Хаос сред армията. Смях. Вой, гласове, извисени към боговете. Знаеше, че ще има глупаци сред тях, които ще пият твърде бързо и много и това ще ги убие. Но имаше офицери и сержанти, щяха да ги спрат. А и повечето глупаци вече бяха измрели.

С пълни бурета и мехове… Можеха ли да продължат още единадесет дни? Вече щяха да могат да ядат и да киснат в толкова вода, в колкото могат. Щяха да усетят как силата се връща в крайниците им. Мислите им щяха да се пробудят от мудната вцепененост, която ги бе обзела от толкова дни.

Водата продължаваше да се вдига.

Прозвучаха рогове. И изведнъж Ловците на кости поеха отново в марш. Да потърсят по-високо място. Този нож бе донесъл цяло езеро — не, цяло море.

Миризмата на вода изпълни въздуха, гъста като кръв.