Сакатият бог

21.

„Дори да успееш, Котильон. Не че е възможно. Не че го искаш дори. Те все пак ще говорят за твоя провал.“

Стоеше там, където се бе появила Вихрушката — рана в тъканта на Сянката, място, което той вече бавно изцеряваше. Нищо друго нямаше, никаква следа от борбите, разиграли се тук, от кръвта, която бе пролята. Все пак Хаосът се усещаше по-близо от всякога, готов сякаш всеки миг да изригне отново. „Лудостта на магьосници, амбициите на прегладнели… обкръжени сме от глупци, искащи повече от онова, което имат. И, уви, компанията им е твърде добре позната и грозната истина е, че може би сме съвсем на място сред тази тълпа.“ Думите на Ходещия по ръба го терзаеха. Изумителната амбиция, енергията на всичко онова, което бяха задвижили. „Но след като вече дойдохме — всичко се е развихрило и толкова, толкова много вече е извън контрола ни.“

Видя следи от стъпки в сивата прах и те му напомниха, че има и други арени, далечни места, където кипят битки. Нищо не беше просто, а и с проливането на кръв никой не може да предвиди колко канали ще вдълбае тя.

„Сенкотрон, стари приятелю, направихме каквото можахме — но играта е много по-голяма, отколкото си представяхме. Този риск… богове, този риск.“ Едната ръка посегна към ножовете на колана му. А после той се овладя и изправи рамене.

„Поеми си дълбоко дъх, момче. Ето, идва…“

— Това, което искаш от мен, е твърде много. Да, разбирам необходимостта — може да съм се поболял, може да съм застрашен дори, но магията не ми е враг. Никога не е била. Всъщност завиждам за даровете й на този свят. Над собствената им… ах, все едно. Вярата може да прогние. Нужно е само едно предателство, за да бъде отнето цяло едно бъдеще.

Нямаше да си ме познал в гнева ми. Грееше ослепително ярък. Сред пълчищата, които оставих зад себе си, има такива, които си въобразяват, че са богове, въпреки всичките им тленни задръжки. Готови са да наложат тирания, каквато никой истински бог изобщо не би могъл да си представи. Готови са да заробят поколения след поколения — всички, които делят с тях същата пръст, същата вода, същия въздух. Кроят да ги държат на колене. Преклонени раболепно. И всеки един роб, претеглил живота си, може да види — ако посмее — само истината, тъй че повечето на моя свят, повечето от децата ми, живеят живот на отчаяние и страдание — и все по-усилващ се гняв.

Така ли трябва да е всичко това? Тираните биха искали да е така. Понякога мечтая… да, знам, че нямаш много време… мечтая за завръщане, мечовете блясват за свята мъст. Мечтая, Сенкотрон, за избиване на всички онези шибаняци. Това ли означава да си бог? Да бъдеш неумолимото оръжие на справедливостта?

Нямаше ли да е хубаво това? Щеше.

Не, не съм чак такъв глупак. Няма да е по-различно. И дори да постигнеш невъзможното със своята шепа смъртни, дори да ме освободиш… и да намеря пътеката, в мига, в който направя първата си стъпка по земята на моя дом, те ще ме осакатят. Ще ми изпият кръвта. Ще ме изкормят, а после ще разпънат кожата ми отгоре. Ще им трябва сянка от ужасния зной на всички огньове, които сами са подпалили. Това е проблемът с тираните — надживяват всички ни.

Ще направя каквото поиска. По-скоро, ще се опитам. Късове от мен продължават да липсват и съм изгубил надежда, че изобщо ще ги видя пак. Разбирам, че някой си, наречен Скинър, узурпатор и крал — тиранин на моя Дом на Вериги, има много врагове. Може вече да ме смята за един от тях. Мислиш ли, че страда от безсъние?

И аз не мисля. Предателите никога не страдат от безсъние.

Сенкотрон. Ти няма да ме предадеш, нали?

— Карса Орлонг, къде са всичките богове на мира?

Той пристъпи навън и изправи рамене.

— Не зная.

Пикър се обърна и се загледа към града. Много неприятности имаше там. Може би най-сетне бяха започнали да стихват. Но… всичко онова, което кипеше под повърхността, е, то никога нямаше да си иде.

— Знаеш ли как да стигнеш там?

Той я погледна.

— Зная как да стигна там.

Тя си пое дълбоко дъх. Чу шумолене в палатката зад великана. Вдигна очи и впи поглед в тоблакая.

— Позовавам се на клетвата, която даде преди много време, Карса Орлонг от теблорите. Щом стигнеш там, където трябва да стигнеш, ще те намери един сакат жрец. На улицата. Пропаднал мъж, просяк. И ще те заговори. И от думите му ще разбереш.

— Вече разбирам, малазанко.

— Карса…

— Има твърде много богове на войната. — И вдигна меча си, а в палатката една жена заплака. — И нито един от тях не разбира истината.

— Карса…

Оголил зъби, той рече:

— Стигне ли се до война, жено, на кого му трябват богове?

Тя се загледа след него, щом тръгна. И тихо прошепна:

— Даруджистан, моля те, не се изпречвай на пътя на този мъж.

Над далечния лагер се вихреше прах. Паран примижа, отхапа отново от странния плод, който събирачите му на продоволствие бяха намерили, и изтри покапалия по брадата му сок.

— Това не помага, Върховен юмрук.

Той се обърна. Ормулогун драскаше трескаво с въглен по избелена дъска. В краката му клечеше тлъст жабок и следеше усилията му с опулени очи.

— Нищо няма да помогне в това — въздъхна жабокът.

— Поколението! — сопна се имперският художник.

— Поколението, дръжки — отвърна Гъмбъл. — О, не беше ли остроумно от моя страна? Критиците никога не ги оценяват по достойнство.

— Какво? Пиявици, смучещи от таланта на други, искаш да кажеш.

— Завиждаш ми на обективността, Ормулогун.

— А ти можеш да си натикаш тая обективност в поколението си, жабок.

Паран дояде плода, огледа костилката и я хвърли през стената. Избърса ръце в крачолите си и каза:

— Юмрук Рит Бюд.

Жената, която се бе подпряла на парапета наблизо, се изправи.

— Сър?

— Съберете ротите на определените им места. Време е.

— Слушам, сър.

Ното Бойл, и той наблизо, извади рибешкия гръбнак измежду зъбите си и се обади:

— Наистина ли?

— Оръжията — каза Паран. — Държахме ги скрити. Но идва време, Ното, когато трябва да се извадят от ножниците. Време, когато трябва да докажат претенциите си. — Погледна накриво резача. — Боговете ни подритваха дълго време. Кога казваме стига?

— А ако ги нямаше, Върховен юмрук, щяхме ли да се справим по-добре?

— Не — отвърна Паран и добави през рамо, след като го подмина: — Но тогава поне нямаше да имаме възможност да обвиняваме някой друг.

Сестра Опровержение бавно огледа далечните стени. Изведнъж забеляза, че не се вижда нито един войник.

— Слязоха. Въпросът сега е дали напускат, както дойдоха, или излизат от това, което остана от портата, и се опитват да разбият обсадата?

Разводнен Екзиджънт до нея погледна назад към лагера.

— Ако е второто, може би сме в беда, сестро.

Сестра Опровержение се престори, че не го е чула. Ако семето на съмнението му бе зажадняло за вода, трябваше да си я намери другаде. „Още седмица. Нищо повече не ни трябва. И тогава брат Спокойствие ще е тук с пет хиляди чужденци в тежка броня.“ Обсаждащите сили бяха пострадали — последният щурм бе жесток. Мощта й се бе смалила наполовина. Властта й над тях бе крехка, а това чувство не й бе познато.

— Не виждам никакво движение при портата, сестро Опровержение.

Имаше барикада за махане, а това щеше да отнеме време. „Но… Усещам го. Идват.“

— Събери ротите, Екзиджънт. Портата е гърлото на бутилката. Ако можем да ги запушим там, ще ги задържим, докато не се изтощят.

— А ако пробият?

Тя се обърна се и го изгледа.

— Съмняваш ли се във волята ми? Допускаш ли, че този Господар на Колодата може да постигне нещо повече от това да ме отбива? Няма да отстъпя, Екзиджънт, разбери го. И ако това означава всеки от нашите Изповядани — и всеки един от техните командири Разводнени — да свърши като труп на бойното поле, така да бъде.

Разводнен Екзиджънт пребледня и отдаде чест.

— Ще уведомя командирите, че ще настъпим.

— Нареди им да са в готовност, Екзиджънт. Заповедта за настъпление ще е моя и само моя.

— Разбира се, сестро Опровержение.

Той тръгна, а тя отново съсредоточи вниманието си върху крепостта. Все още никаква дейност на барикадата. „Може би усещането ми е погрешно. Може би всъщност бягат през лабиринт и обсадата просто е приключила. Но той ще се върне. Някъде. Този трън все още не е изваден от петата ни, сигурна съм.“

Присви очи и примига, за да проясни гледката си — но проблемът не беше с очите й. Високите стени от двете страни на барикадираната порта бяха станали странно размътени, сякаш камъкът се бе превърнал във вода.

И от този камък-вода излизаха войници в строй, а след това лека пехота и стрелци, развърнаха се настрани от главните редици. Пет линии в дълбочина, разгънаха се и започнаха да се съединяват с тези от другата страна. Конница се появи с тътен на левия фланг и препусна към възвишението на запад.

Чу обърканите викове на командирите си и усети страха, свил сърцата на Изповяданите. „Той отвори портали през стените. Знаеше, че ще следим барикадата и ще чакаме да започнат да я свалят. Знаеше, че няма да настъпим, докато не го направят. А сега сме неподготвени.“

Обърна се рязко и извика:

— Оформи боен ред! В линия!

„Гласът ми ще впримчи душите им и ще тласна Изповяданите напред, като развихрени вълци. Ще пренебрегнат раните си. Страха си. Ще мислят само за клане. Докато падне и последният ми войник, врагът ще е престанал да бъде военна заплаха. В това се заклевам!“

Видя как Разводнените й командири овладяват ротите с гласовете си, силни като камшици с железни шипове. Вече можеше да я усети: смразяващата неумолима магия на Акраст Корвалайн. Набъбващата й мощ я изпълни с наслада.

А след това някой изкрещя и сестра Опровержение се олюля. „Какво? Загубих един от командирите си? Как?“

Видя въртоп от войници, струпани там, където допреди миг беше стоял Разводненият. Ужас и страх се понесоха на вълни.

На четирийсет крачки оттам друг командир изведнъж падна убит, със зейнали в гърдите рани.

„Внедрили са убийци!“ Усили гласа си:

— НАМЕРЕТЕ ГИ! УБИЙЦИ! НАМЕРЕТЕ ГИ!

Ротите бяха изпаднали в хаос.

— ПЪРВИТЕ РЕДИЦИ, ПРИГОТВИ СЕ ЗА ВРАГА!

Видя Екзиджънт и чу виковете му, докато се мъчеше да наложи ред над изпадналите в паника Изповядани. Понечи да тръгне към него и видя тъмнината, изригнала зад гърба му. Извика предупредително, но… късно. Ножовете се забиха. Екзиджънт изви гръб, стъписан от болката, и след това вече падаше.

„Акраст Корвалайн, призовавам силата ти!“ Тръгна надолу по склона. Тъмнината бе изчезнала, но след като магията усили взора й, успя да види лъкатушещата й пътека — нямаше вече да се скрие от нея. „Маг. Как смее!“

— НИКОЯ СИЛА ОСВЕН МОЯТА!

И видя как вихрещият се черен облак се олюля, видя как застина на място и се загърчи в паника.

С тръпнещи от нетърпение ръце тръгна право към него. Чу отдясно вражеските рогове — сигнал за атака. Щеше да се справи с това по-късно. „Все още мога да спася положението. Трябва!“

Мракът се гърчеше, стиснат в здравата хватка на Акраст Корвалайн.

Само шест крачки оставаха още между нея и скрития маг.

— НИКОЯ СИЛА ОСВЕН МОЯТА!

Магията изригна и изчезна с гръмовен тътен и тя видя пред себе си залитащ мъж, който се смъкна на колене. Тъмнокож, плешив и мършав. Не беше Господарят на Колодата. Все едно. Щеше да го разкъса.

Четири крачки и ботушите й изскърцаха върху чакъла, а той вдигна глава и я погледна.

И се усмихна.

— Хванах те.

Дори не чу убиеца си, когато се озова зад нея, но дългите ножове, които изскочиха от гръдния й кош, я надигнаха от земята. Заизвива се на остриетата, докато убиецът я вдигаше още нагоре. След това с глухо изпъшкване я запокити настрани. Тя излетя във въздуха, тупна тежко и се претърколи върху острите камъни.

Кучият син беше прерязал вените под двете й сърца. И сега, докато издъхваше, главата й се люшна и тя го видя. Плещест, с абаносова кожа, от дългите остриета в ръцете му капеше кръв.

Всичките й Разводнени бяха мъртви. Чу как вражеските редици връхлетяха върху обърканите й бойци.

Долови смътно думите на мага, обърнал се към убиеца.

— Прибери тоя отатарал в канията, Калам, бързо.

Другият изръмжа в отговор:

— Готово. Сега… направи ме отново невидим.

Гласовете им заглъхваха.

— Да не мислиш, че е лесно? За малко да ме довърши с онази команда, проклетницата.

Отдалечаваха се.

— Просто се чувствам малко оголен тука, Бързак — зад вражеските линии и прочие.

— Какви линии?

Сестра Опровержение отвори очи. „Отатарал? Извадил си отатарал? О, глупак такъв.“ Последните й мисли бяха изпълнени с мрачно задоволство.

След като врагът бе разбит и обърнат в бяг, Боен водач Маток препусна към позицията на Паран при западното възвишение и спря пред него.

— Върховен юмрук! Последните побягнаха в долината. Да ги преследваме ли?

— Не — отвърна Паран, загледан към връщащите се от бойното поле Бързак и Калам. — Започнете да събирате фураж за конете. Изпрати патрули по-навътре в долината, ако трябва — но само продоволствие, никаква гонитба. Боя се, че ни чака здрава езда.

— Накъде?

— На юг, Маток. На юг.

Бойният водач обърна коня си, изрева заповеди на помощника си Т’морол, който чакаше малко по-назад с крило конница, а след това препусна към главната си сила. Нападателите на Маток бяха излезли зажаднели за бой и се бяха справили добре. Докато гледаше след него, Паран се почеса по врата и измърмори:

— Нищо чудно, че потръпваше при всяко движение, Дужек. Целият съм на възли.

„Все пак врагът се прекърши при първия сблъсък и гадният бой, който очаквах, се превърна в клане. Само няколко жертви, и то повечето на идиоти. Това с омагьосаните гласове — хубаво, но ако оттам идва цялата им дисциплина и кураж… е, вече виждаме недостатъците, нали?“

— Върховен юмрук.

Бързия Бен изглеждаше така, все едно са го пребили. А и погледът му бе станал някак плашлив, сякаш изпълнен с болка.

Паран кимна.

— Висш маг. Толкова зле ли беше, колкото виждам по лицето ти?

— Не чак. Просто съм поизгубил практика. Финес ми липсваше, мисля.

Любопитно обяснение. Паран се обърна към Калам. Оръжията му бяха прибрани и убиецът изглеждаше направо доволен от себе си. Кой знае защо, Паран усети, че му се ще да поохлади малко това самодоволство. „Уби хора все пак.“ Изгледа го мълчаливо, после каза:

— Жена ти иска да й обърнеш внимание.

Мъжът се намръщи.

— Веднага ли?

„Хвана се.“

— Тъй като си оплескан с кръв, ефрейтор, сигурно първо ще поискаш да се измиеш.

— Бях забравил, Калам, — изсумтя Бързия Бен. — Ти си само ефрейтор — значи мога да те командвам.

— Само опитай, нахапана от Гуглата змия такава.

След като Калам тръгна, Висшият маг се обърна към Паран. Поколеба се и каза:

— Усетих нещо. Далече на югозапад…

— И аз.

Уплашеният поглед се върна.

— Знаеш ли какво беше?

— А ти?

Висшият маг въздъхна.

— Пак същото, така ли?

Паран кривна глава.

— Когато помолих Сенкотрон за Калам, признавам, че не очаквах ти да го доведеш. Последното ми усещане за теб беше, че си се спотаил в армията на сестра ми и кротуваш.

Бързия Бен кимна замислено.

— Можеш да надушваш такива неща? Впечатлен съм, Гъноуз Паран. Много си напреднал от онзи вечно притеснен капитан с нервен стомах, когото помня от Черен Корал.

— Още съм притеснен, Висш маг. А колкото до усещането на далечни сили, уви, става все по-несигурно. Очевидно след като влязох под влиянието на лабиринта Ассаил, станах сляп. Но със сестра ми никога не е лесно и при най-добри обстоятелства…

— Мечът й.

— Мечът й, да. И… други неща.

Бързия Бен кимна съчувствено.

— Сестрите, да. — Присви очи. — Онази… проява, която усетихме. Мислиш ли, че… Тя ли беше?

Паран се намръщи. Само споменаването на стомаха му му докара болка и леко гадене. „Виж ни как все още се заобикаляме като палета, които ще се сбият. Спри вече, Паран. Бъди честен. Няма време.“

— Не знам, Висш маг. Но смятам да разбера.

Бързия Бен погледна към войниците, плъзнали из вражеския тил, и попита:

— Гъноуз Паран, какво сме ние? Тук. Какво сме?

Лицето на Паран се изкриви от спазъма, свил стомаха му.

— Войници на императора. Винаги сме били това.

— Та ти си бил още дете, когато управляваше той.

Паран сви рамене.

— И все пак.

— М-да — измърмори Висшият маг, сякаш се мъчеше да преглътне лошата новина. — И все пак. Но… онази империя я няма, Паран. Ако изобщо я е имало.

„Проницателно наблюдение, няма що.“

— Нищо не е вечно, Бързак. Впрочем, как оценяваш шансовете на Калам и Майнала?

Бързия Бен изсумтя — може да беше горчив смях, а може би съчувствие.

— Не знам. И макар да мисля, че им е добре заедно, непрекъснато се дърлят, ако ме разбираш.

— Донякъде.

— Не любовта е проблемът.

— А всичко останало.

Бързия Бен кимна и сви рамене. После попита:

— Е, кажи ми, о, Господарю на Драконовата колода, какво ни чака?

— Зависи.

— От какво?

— Богове на бездната, откъде да започна?

— Почни с най-лошото, което може да стане.

„Най-лошото?“

— Колко знаеш вече?

Бързия Бен потърка енергично лицето си, сякаш се опитваше да намести чертите му. „Или да се превърне в някой друг.“

— Не толкова много, колкото сигурно си мислиш. Сенкотрон все още не може да преглътне някаква обида, която съм му нанесъл — макар да се кълна в живота си, че не мога да си спомня каква може да е била. Все едно, не бих казал, че сме първи приятели.

— И? — каза само Паран.

— Виж. Трябва да разбереш — обикновено действам сам. А ако ми дотрябва помощ, гледам сделката да е взаимноизгодна… да намаля риска да ми забият нож в гърба. Признавам го, Върховен юмрук, всъщност не се доверявам на никого.

— Съвсем на никого?

— Доверието, което имам… в някои хора… се свежда до това колко добре ги познавам, и оттам — да се доверя, че ще направят каквото аз мисля, че ще направят.

— Доста цинична форма на доверие — отбеляза Паран.

— Най-безопасната. Не е нужна голяма проницателност, за да разбереш, че повечето хора се грижат единствено за себе си. А щом проумееш какво искат, можеш да…

— Да ги манипулираш?

Магьосникът сви рамене.

— Толкова голяма загадка ли съм? Дванайсет души имам в себе си. Помисли над това. Всички онези животи, всички страсти, съжаления, рани. Това, което усещаш за живота си, аз го имам дванадесетократно. А някои от тези души в мен са… стари.

— И все пак по необходимост всички трябва да действате заедно, заради обща цел.

— Щом казваш.

Паран го загледа замислено. „Загадка ли? Каква загадка?“

— Добре. Най-лошото ли? Ето ти го. Куралд Галайн пада пред отмъстителните Тайст Лиосан и те тръгват по този път право в сърцето на Сянката, свалят Сенкотрон и оттам продължават напред, до този свят, обединяват се с Форкрул Ассаил в убийствена вълна, докато не остане нито един град, нито едно засято поле, нито едно човешко дете, родено на света. Искаш ли останалото?

— Още ли има?

— Древните богове, след като най-сетне са освободили дракона Отатарал, успяват да унищожат магията, освен заплатената с кръв — освен ако Коурабас не бъде убит, разбира се, но ако стане това, ще означава, че Елейнт, които вече са се развихрили или скоро ще се развихрят в този свят, ще са го убили — и те на свой ред ще се опитат да наложат господството си, не просто в това селение, а във всички, и ще носят хаос навсякъде, където отидат. И тъй, макар че ще сме заличени от лицето на земята, ужасни сили ще се надпреварват да завладеят наследството ни. Боговете ще са мъртви, магията ще се е превърнала в жажда, която само глупци биха дръзнали да утолят и… е, трябва ли да продължавам?

Бързия Бен облиза пресъхналите си устни.

— Части от Бърн умират… на път за тук всеки път, щом докоснехме пръстта на този свят, усещах как кожата й се раздира, умира и изсъхва в нещо… безжизнено.

— Драконът Отатарал, да.

— Май вече го знаех това — измърмори Бързия Бен. — Просто се опитвах да не мисля за него и се надявах, че ще отмине. Дъх на Гуглата! Гъноуз Паран… кажи ми какво можем да направим, за да предотвратим всичко това?

Върховният юмрук повдигна вежди.

— Колко жалко. Това е въпросът, който аз исках да ти задам, Бързи Бен.

— Не е смешно.

— Не съм искал да е.

— Сестра ти…

— Сестра ми, да. Ти беше с нея, магьоснико. Би трябвало да ти е обяснила плана си.

Бързия Бен извърна поглед.

— Иска да освободи Сакатия бог.

— И нищо повече?

— Откъде да знам? Цялото ви семейство ли бяхте такива? Никой не казва и едно проклето нещо на другия? Мъртво мълчание на обедната трапеза? Така ли успявахте да се разбирате, ако изобщо се разбирахте?

Паран се намръщи.

— Не мога да кажа. Че се разбирахме много, имам предвид.

— Какво би могла да таи тя?

— Де да знаех.

Бързия Бен ставаше все по-неспокоен, махаше нервно с ръце, закрачи напред-назад, хвърляше нервни погледи към Паран.

— Мислех, че вие двамата сте планирали това!

— Кое да сме планирали?

— Ти си Господарят на Драконовата колода!

— Да. Защо, да поиграем ли искаш?

За миг очите на Бързия Бен сякаш бяха готови да изскочат. А след това магьосникът, обзет от внезапна надежда, възкликна:

— Гадаене! Да — точно това! Едно проклето гадаене, точно сега — защо не?

Но Паран поклати глава.

— Не го искаш, Висш маг. Повярвай ми. Твърде много пакостливи играчи има в тази игра. Икариум. Драконъс. Първият меч на Т’лан Имасс. Олар Етил, Силхас Руин, Тюлас Остригания, Килава — дори Грънтъл, Смъртният меч на Трийч. А сега и Елейнт, а колко дракони са дошли или идват през портала? Сто? Хиляда? А, и Древните богове: Ерастас, предишният Господар на Плочите, и Килмандарос, и синът й…

Бързия Бен го беше зяпнал, сякаш Паран си бе изгубил ума.

— Сега пък какво? — попита Паран намръщено.

— Те… всички са тук?

— Нося Драконовата колода в проклетия си череп, забрави ли? Долових първите ветрове на сливането още преди време. Повярвай ми, като казвам, че това ще е най-голямото, което светът е виждал някога, по-голямо дори от оковаването на Сакатия бог. Никой не е казал, че ще е лесно, Висш маг. Въпросът е какво имаш да ми предложиш?

— Ами, още добри новини — изръмжа Бързия Бен. — Какво друго?

— В смисъл?

Висшият маг вдигна ръце.

— Да добавим просто К’Чаин Че’Малле и Джагът, и, а, може би е редно да споменем самия Качулат — вече не влачи Трона на Смъртта на глезена си. И неизвестно колко олигавени фанатици на Вълците на Зимата! А какво да кажем за самия Сакат — той ще кротува ли? От къде на къде? На негово място, само да ми покажеш подканящата врата в другия край, бих рязал гърла по целия коридор. Все пак съм си спечелил правото на толкова мъст, колкото мога да нанеса, нали така?

Паран изпъшка.

— Добре, значи е много по-сложно, отколкото си представях.

Бързия Бен като че ли се задави от отговора му. Закашля се, изплю, а накрая тръсна глава, пое си дълбоко дъх и рече:

— Трябва ни тайно оръжие, Паран.

— Имам едно смътно усещане…

— Дето изгаря дупка в стомаха ти ли?

„Надявам се, че не.“

— Мисля, че може би имаме две тайни оръжия, Висш маг.

— Моля, умолявам те — продължи.

— Бързи Бен, кажи ми: кой беше най-коравият Подпалвач на мостове, когото изобщо си познавал? Помисли, но внимателно. Забрави любимците си. Забрави фаворитите си и онези, които непрекъснато се стараеха да изглеждат зли. Не загрубелите тъпаци, не забиващите нож в гърба, дори не позьорите. Най-коравият, Бързи Бен. Ден след ден, в добри времена, в лоши. Кажи ми. Кой?

Висшият маг примижа, погледна земята в краката си, а после въздъхна и кимна. Вдигна глава и отвърна:

— Нямаше нужда от това изброяване, Гъноуз. Знаех отговора от самото начало. Всички го знаем.

— Кой?

— Фидлър. Няма по-корав жив човек от него.

Паран извърна очи.

— Семейството ми… да, наистина беше доста сложно. Но ще ти кажа едно. Единственото, което знам без никакво съмнение. И то започва с един спомен. Сестра ми имаше едно местенце, разчистено за нея в двора на извънградското ни имение. И там, още докато бе само на пет годинки, с играчки разиграваше сражения от всяка историческа книга и всеки ръкопис, който успееше да намери. А когато баща ми забавляваше Върховни юмруци при сделките си с продажба на коне, понякога предизвикваше тези командири ветерани да поиграят на бойното поле срещу малката Тавори с всичките онези войници играчки. Да преценят честно загубите и да видим какво става. Сестра ми, Бързи Бен, от седемгодишна, никога не губеше срещу нито един командир. А когато извлечаха труповете им, така да се каже, навлизаше по-надълбоко в историите и започваше да взима страната на губещия — и пак печелеше.

— Тавори значи.

— Помисли за всички велики пълководци — Дасем, Колтейн, К’азз, Дужек, Греймейн — заклевам се, бих заложил на сестра си срещу всеки от тях. Богове на бездната, срещу всички тях наведнъж. — Беше се загледал на югозапад. — Ето ти ги, Висш маг. Фидлър и сестра ми. Нашите две оръжия. — Когато се обърна, видя, че Бързия Бен го гледа умислено.

— Възнеслите се Мостоваци държат Портите на смъртта — каза Висшият маг.

— Знам.

— Освен Хедж. Уискиджак върна Хедж — при Фидлър.

— Той знаеше ли?

— Помниш ли Пейл, Гъноуз Паран?

— Отчасти.

— Да, ти все още не беше там, не и когато се събрахме на оня хълм край града. А ако беше, Сори щеше да забие нож в гърба ти.

— Та какво за Пейл, Бързак?

— Просто… всички бяхме там. Опитахме се да осмислим нещата. А сега имам усещането, че… че всички ще се срещнем отново. За да доведем всичко до края.

— По един или друг начин.

— Да.

— Как оценяваш шансовете ни, Висш маг?

— Нищожни.

— А оръжията ни?

— След като аз залагам на Фидлър, а ти на сестра си — те са най-доброто, на което можем да се надяваме.

— А тук имам още две — омразния Калам и Бързия Бен. Знаеш ли, ако не бях такъв реалист, щях да се чувствам уверен.

Усмивката на мага повехна.

— Трябваше ли наистина да го кажеш точно така, Върховен юмрук?

Усети погледа й върху себе си, докато се мяташе на гърба на коня, и присви очи към широката долина отдясно. Богати земи. След това се обърна към нея.

— Какво?

Майнала поклати глава.

— Някой ден ще те прати на сигурна смърт. Знаеш го, нали?

— Каквото и да си мислиш, че си видяла, Майнала, просто трябва да ми повярваш: наистина си нямаш представа какво сме преживели двамата с Бързака — изсумтя Калам.

— Страхотно. Хайде, впечатли ме.

— Сигурно е невъзможно, но все едно, ще се опитам. Джагът и Пурпурната гвардия в Леса на Мот. Магове убийци Тайст Андий и знатни демони в Даруджистан. Повече Нокти, отколкото можеш да изброиш. — Погледна я, видя безизразната й физиономия и въздъхна. — И никак не бяхме зле двамата, да знаеш. Икариум, Панион Домин, К’Чаин На’Рук и дракони соултейкън — Бързака се изправяше срещу всички тях. Колкото до мен… ако можех да вдигна на крак всеки човек и всеки демон, и всеки каквото и да е, когото съм убил, щях да имам достатъчно голяма армия, за да удави Форкрул Ассаил в пикня, боя го остави.

Тя продължи да го гледа мълчаливо, а после отрони равнодушно:

— Вие двамата сте непоносими.

— Какво нахалство — изръмжа той. — След всичкото внимание, което ти отделих.

Около тях войнството на Паран се строяваше и се подготвяше за поход. Оставаше им една трета дневна светлина и Върховният юмрук, изглежда, не мислеше да остави войниците си да отдъхнат. „Бърза. Това винаги е лошо. Войниците изглеждат прилично обаче. Много от Северен Дженабакъз и малазанци от континента. А и ония конни воини от Седемте града. Племенни. Тия от племената винаги ме плашеха.“

— Всички ли Подпалвачи на мостове бяхте такива? — попита Майнала. — Нагли, самоуверени, самовлюбени?

— Да. И си заслужихме перченето.

— Глупости.

— Всъщност — продължи Калам, все едно не я бе чул, — може би точно затова решиха да ни премахнат. Никой офицер, който ни тупваха на главата, не можеше да издържи. Бяхме част, командвана от сержанти, Уискиджак преди всичко, и сержантите съгласуваха помежду си заповедите, които да дадат на капитаните и лейтенантите, и заповедите, които да спуснат на нас. Както можеш да си представиш, висшето командване не харесваше много това. О, слушахме неколцина, тези, за които знаехме, че ще са с нас — Дасем, Дужек, тези, за които знаехме, че ги бива. Но останалите? Забрави.

— Значи сте били неуправляеми.

— Значи, че всъщност мислехме да свалим императрицата. Да, погледнато така, Ласийн трябваше да ни премахне. Нямаше избор, а и да не я устройваше много, че трябва да избие най-коравите си войници… е, мисля, че й дадохме няколко повода.

— Е, най-после малко откровеност — каза Майнала.

— Тъй че сега съм с Воинството, жено. Което ме довежда до въпроса ти какво правиш тук? Там, където отиваме, не е безопасно.

— Децата на Сенкотрон — отвърна тя. — Оцелелите, имам предвид. Не можех да ги погледна в очите след онова, което стана. Не можех да го понеса повече. А разбирах — Котильон и Сенкотрон крояха нещо. Но най-вече децата и станалото извън тронната зала. Ще ти призная, Бързия Бен не се поколеба. Дори когато изглеждаше, че ще умре, не се поколеба.

— Икариум — промърмори Калам. — Може би някой ден ще се изправя срещу него и ще видим.

— Това бързо би сложило край на наглостта ти, Калам Мекхар — изсумтя Майнала.

Един сигналист развя флаг. Беше време да препуснат към авангарда. Калам помисли над думите на Майнала и въздъхна.

Смушиха конете и поеха напред.

И той помоли:

— Мила, я ми кажи пак за онзи Тайст Едур с копието…

Командир Ерекала от Сивите шлемове влезе в палатката и завари брат Спокойствие в отсрещния ъгъл, загърнат в сенки и с лице към платнената стена. Сам. Ерекала спря и каза:

— Чист?

Спокойствие бавно се обърна.

— Заравяли ли са те някога жив, Ерекала? Не, предполагам. Може би в някой кошмар… все едно. Днес усетих убийството на сестра Опровержение. И на всички нейни офицери — всички са мъртви. Обсадата е разбита и врагът ни вече вилнее във владението ни.

Ерекала примига, но си замълча.

— Свали си шлема — каза Спокойствие. — Виждаш ли, ей там? Гарафа. Чуждестранно вино. Признавам, че привикнах към него. Помага ми да облекча… опасенията си. — Приближи се до масата и си наля бокал. Наля втори и го покани с жест.

Стиснал сваления шлем под мишница, Ерекала поклати глава и рече:

— Опасения ли, Чист? Не е ли справедлива каузата?

— О, да, Ерекала. Във вълната на нашето възмездие ще има справедливост. Но ще има и престъпление. Ние не щадим децата. Не ги оставяме да пресъградят своя свят, да сътворят от него ново място на смирение, на уважение и състрадание. Не им даваме шанс да се справят по-добре.

— Чист — заговори Ерекала, — както ясно сочат ученията на Вълците, на всяко ново поколение се дава нов шанс. И всеки път те просто продължават престъпленията на своите бащи и майки. „От удара, който нанася невинното дете, до този, който опустошава леса, макар величината на жеста да е различна, страстта зад ръката не е.“ Така би заявило Дивото, ако разполагаше с думите, за да го изрече.

Очите на Спокойствие блеснаха в сенките.

— И ти не виждаш никаква самонадеяност в това?

Ерекала кривна глава.

— Чист, проявите на самонадеяност на Сивите шлемове на Периш са безкрайни. Но все пак, ако не можем да разберем страданието на невинния — било то бебе или звяр, — какво заместват думите ни тогава, ако не онова, което не искаме да чуем, не искаме да приемем, за да не би да ни принуди да променим нравите си, нещо, което никога не ще сторим. Ако искаме да говорим от името на Дивото, трябва да започнем с гласа на човешката съвест. А когато не се вслушваме в съвестта или когато я пренебрегнем, какъв избор ни остава?

— Явно ти харесва този дебат, Ерекала. Напомняш ми за по-добри дни… мирни дни. Добре, ще помисля какъв би могъл да е светът и всичко в него, ако съвестта бе нещо повече от шепнещ глас. Ако можеше да вдигне ръка в праведен гняв. И когато словесният бой се окаже недостатъчен, да може да стисне с тази ръка нечие гърло и да отнеме живота на престъпника.

— Най-голямата ни самонадеяност е, че ние сме тази ръка на съвестта, Чист — рече Ерекала.

— Ръка, държаща меч.

— И най-сетне изваден, да.

Спокойствие изпи бокала си и взе другия.

— И все пак вашите събратя хора — вашите жертви — неизбежно ще ви приемат като зло, като ужасни убийци на невинното — всъщност самото понятие за вина и невинност би загубило значение в очите им.

— Щом трябва да бъдем зло, просто ще балансираме злото, което ни се противопоставя.

— В търсене на… отрицание. — Спокойствие се усмихна.

— Сестра Благоговение ни накара да коленичим, Чист. Но не сме толкова наивни, че да дойдем при вас с очакване за нещо друго освен възможността да отдадем живота си в името на онова, което винаги сме вярвали, че е правилно. Вие ще ни използвате, докато не остане нито един от нас. Не беше нужно да принуждава перишите.

— Вярвам ти, Ерекала. И намирам в теб и хората ти много неща, достойни за възхищение. Ще съжалявам, че изпращам всички ви на смърт. Но, както може би разбираш добре, Дивото представлява заплаха дори и за нас, Форкрул Ассаил, ако наистина бъде оставено да се развихри в света.

— Чист, с моите Тронове на войната докарах в тази земя най-опасния ви враг. Добре знам какво предстои. Моята преценка — а съм убеден, че Смъртният меч и Щит-наковалня ще се съгласят — моята преценка, Чист, е, че в започналата вече война всички ние ще загубим. А с нашата загуба ще спечели Дивото.

Спокойствие помълча, впил поглед в перишкия командир. Неземните му очи не мигнаха. Най-сетне си пое дъх.

— Погрешно ли те разбрах, Ерекала? Прекосихте бойното поле… за да помогнете в изравняването на везните?

— Спокойно можете да ни изпратите на смърт, Чист. Ще ви чакаме от другата страна.

Спокойствие пристъпи към него.

— Добре познавам тези малазанци. Ще ги посрещна с охота!

— Смъртен меч Кругава застана пред адюнкта Тавори и положи меча си в ръцете й. Пред нея, Чист, ние не коленичихме.

— Сестра Благоговение ви принуди да коленичите, помпозен глупако!

Ерекала кривна глава.

— Нима?

— Вие се съпротивлявахте!

— Чист, защо да се съпротивляваме? Забравяте, че ние дойдохме при вас, а не обратното.

Спокойствие му обърна гръб. Изпи и втория бокал.

— Утре удвояваме скоростта, командире. Ще ударим чуждестранната армия — убийците на сестра Опровержение. А вие, перишите, ще се хвърлите в битката и ще се биете, и няма да отстъпите. Дори да струва живота на всеки един от вас, врагът ще бъде унищожен.

— Точно така — отвърна Ерекала.

— Свободен сте.

Ерекала нахлузи шлема си и напусна палатката.

Сестра Благоговение закрачи по билото над спеклата се вече орна земя. Виждаше къде брат Усърдие бе разположил каменни ограждения, гнезда на стрелци с арбалети, проходи и траншеи. Виждаше как е замислил да вкара противника в чувал до мъртвата зона. Тук бяха само предните ешелони и инженерният корпус на армията на Изповяданите. Другите бяха по-близо до града, където тиловите части можеха лесно да ги осигуряват.

„Каква армия. Петдесет хиляди само за това сражение, твърди брат Усърдие. А скоро ще дойдат още Сиви шлемове на Периш. Пет хиляди тежка пехота, фанатизирани и изцяло подчинени на желанието ми — и на брат Усърдие. А около Шпила — още двадесет хиляди, окопани. Що за враг би се опълчил на това?“

Видя напред командира си, обкръжен от офицери и вестоносци. Колкото и да беше стар, брат Усърдие сякаш бе свалил от годините си покрай предстоящата битка. Щом се приближи, чу думите му към офицерите.

— … ще гладуват — добре знаем колко неплодородни са южните земи. И изтощени, ще заложат всичко на едно хвърляне на зара: единствено, решително, отчаяно настъпление. Трябва само да ги задържим, докато енергията им се изразходи, защото щом свърши силата им, няма да имат нищо в резерв. И тогава, и само тогава, ще настъпим. А, сестра Благоговение. Добре сте дошла.

— Брат Усърдие. Всичко, което виждам тук, ме радва.

Той кимна признателно.

— Сестра, има ли някаква вест от сестри Смирение и Справедливост?

— Не, но това не ме безпокои особено. Всъщност доста добре можем да се справим и без тях.

Той се намръщи, но кимна мълчаливо.

Отдалечиха се от офицерите.

— Брат Усърдие — заговори тя, докато оглеждаше подготвителните дейности, — наясно съм за защитата на Шпила и за тази ваша главна армия. Къде са резервните ни войски?

— Сестра Свобода и брат Гроб командват двайсет хиляди колансийска пехота, разположени на десет левги на запад. В тяхна подкрепа брат Възвишеност командва петнайсет хиляди помощни Изповядани. Тези обединени сили са разположени така, че или да реагират на пробив от страна на врага, държащ крепостта, или да ударят на юг и да влязат в бой с идващия насам враг — в случай, че предвидим необходимост от тях, каквато не предвиждам. — Млъкна и Благоговение видя, че вниманието му е насочено надолу по склона, откъдето бързо се приближаваше ездач.

— Идва вест — рече тя. — Спешна.

— От южните ми външни патрули, сестро.

Конят на Изповядания бе плувнал в пяна и когато ездачът дръпна юздите, се олюля и едва се задържа на крака. Мъжът, подгизнал от пот, слезе и застана пред Усърдие.

— Инквизитор… — почна задъхано.

— Момент — спря го Усърдие. — Виждам, че си препускал бързо, Изповядан, а такива усилия изтощават несъвършените ви тела. Съвземи се и когато си готов, започни.

Мъжът вдиша дълбоко десетина пъти, после заговори:

— Инквизитор, предавам донесение. Шест дни на юг, приближава се армия.

— Големината на тази армия?

— Може би седем хиляди, Инквизитор.

Усърдие махна на един от офицерите си да се приближи.

— Разводнен Хестанд, подгответе един конен ескадрон и пълен обоз — вода и храна за поне три легиона. Трябва бързо да пресрещнем армията, идваща в момента от юг. Тези чужденци са наши съюзници, сухопътният елемент на Сивите шлемове на Периш. Отнесете се към тях с уважение, Хестанд, в името на живота ви.

— Слушам, сър. Ще занеса ли послание от вас?

— Едно просто „добре дошли“ ще е достатъчно, докато се срещнем лично. Те обаче със сигурност ще имат сведения за вражеското разположение и това искам да чуя незабавно. Вземете със себе си пълен кадър вестоносци и коне.

Разводненият отдаде чест и напусна.

Сестра Благоговение въздъхна.

— Скоро значи. — Помълча, след това заговори: — Трябва да е ясно, братко, че Сърцето трябва да се пази над всичко друго. Знаем добре, че боговете се сбират и че със сила или хитрост ще се опитат да ни отнемат този орган. Не успеят ли, ще се опитат да го унищожат.

— Никой не може дори да се надява да се доближи, сестро. Силата на Акраст Корвалайн им се опълчва и така ще бъде. Единственият възможен път до Сърцето е чрез смъртните им слуги.

Тя обаче се боеше, че нещо й се губи. Нещо… съдбоносно.

— Аз ще бъда при Сърцето. Няма да го оставя.

— Разбрано, сестро Благоговение. Така ще имате прекрасна гледка към сражението тук и бихте могли да разпознаете победата ни на бойното поле преди самите нас.

— Но ако видя поражение, братко, със собствената си ръка ще унищожа Сърцето.

— Благоразумно.

„Достатъчно ли е? Какво друго мога да направя? И защо… защо това внезапно безпокойство?“ Загледа се на юг, присвила очи.

— Защо, братко, се натъкваме сега на такава съпротива? Още година, може би две, и Акраст Корвалайн ще е с такава мощ, че да господства над този свят. И тогава бихме могли да развихрим праведен съд над всяка земя, в очистителен гняв.

— Падналия бог им е влял сила, сестро Благоговение. Не можем да определим как точно, след като е окован и отслабен, но оставам убеден, че тъкмо той е зад тази игра.

— Може би е точно така, както трябва да е — разсъди тя. — В края на краищата веруюто му не е ли самата антитеза на нашето? Несъвършеното, безпомощното и безнадеждното… дръзва да се опълчи на святото съвършенство. Нищият духом срещу несломимия духом, ощетеният срещу съвършения. Това, което ме изумява, брат Усърдие, е дързостта им да мислят, че биха могли да ни надвият! Преди да са се появили още, ами, заради самите си съмнения и взаимно недоверие те вече са загубили.

Мършавото лице на Усърдие се сви в лека усмивка.

— „В една война между фанатици и скептици фанатиците печелят винаги.“ — Видя, че тя се намръщи, и сви рамене. — В дворцовите подземия, сестро, архивистите ни се натъкнаха на древен ръкопис на Джагът. „Лудостта на Готос“. Отделих време да се запозная лично с особената му перспектива.

Тя му отвърна с гримаса.

— Фанатизмът, брат Усърдие, е убежище за заблуди. Макар за други да изглеждаме не по-различни от фанатици, все пак сме фундаментално различни, защото каузата ни е справедливост отвъд нас самите, отвъд нашата раса дори. И при все че ние, Форкрул Ассаил, можем само да се домогваме до съвършенството, справедливостта е извън нас и съвършенството й не може да бъде оспорвано.

— „Когато от мъдростта капе кръв, глупците триумфират.“

Благоговение го погледна рязко.

— Разпоредете се тези ръкописи да бъдат изгорени, брат Усърдие. Това е заповед, не молба.

Той се поклони.

— Ще бъде сторено незабавно, сестро Благоговение.

— И не желая да чувам повече за тази „Лудост на Готос“, ясна ли съм?

— Да, сестро Благоговение. Простете ми.

Бедрата й потръпваха от старата болка. „Стигнахме чак дотук. Но най-сетне спираме и даваме отпор. И се превръщаме в опорната точка на света. А къде ще се намери справедливостта, ако не на опорната точка?“ От работните групи се вдигаха облаци прах и се носеха над позицията им. Щипането в очите и горчивият вкус в устата я принудиха да се обърне.

— Продължавайте, брат Усърдие.

Залегнал в изсъхналите треви и загледан в огромния лагер, проснал се долу в равнината, Сторми изруга тихо, бръкна под корема си и измъкна острия камък, който му убиваше. Геслер до него се почеса по носа и рече:

— Зловещо изглежда, а?

Отряд периши бяха подкарали свои другари — обезоръжени и по долни дрехи — към един изкоп, от който копачите вече излизаха. Накараха ги да застанат в редица пред изкопа и да коленичат. Блеснаха мечове. Главите се изтъркаляха и телата паднаха.

— Това обяснява защо Бент и Роуч се побъркаха вчера над ония могили — изсумтя Геслер.

Сторми въздъхна.

— Ако практикувахме това, вместо да спорим непрекъснато, Гес, вече щяхме да сме се убили един друг хиляда пъти.

— Някои мразят, когато забавлението свърши.

— Именно.

— Слушай — заговори Сторми след малко. — Набутахме се в тези говна — трябваше да направим както казва Гу’Рул и да ги изколим всички, като почнем с Танакалаян.

— В най-лошите си моменти Кругава сигурно щеше да се съгласи. Ако не я държахме изкъсо, рано или късно щеше да слезе долу и да го направи лично — измърмори Геслер. — Но все пак е погрешно. Не е… тактическо.

— О, хайде пак. Върховен Първи Юмрук Меч Фукльо Геслер Велики пак ни говори за тактика. Ще се обзаложиш ли, че останалите периши не чакат вече в столицата на Ассаил? Тъй че вместо да свалим пет хиляди Сиви шлема тук и сега, ще трябва да свалим два пъти повече след седмица. Какъв тактически смисъл има в това?

— Кругава смята, че може да ги освети, Сторми. Но сега не е моментът.

— Тя мисли, че и слънцето залязва в задника й всяка нощ и излиза от устата й всяка сутрин. Тя е смахната, Гес. Виждаш го, нали? Луда е като котка с пет очи и един мустак…

— Тихо… коя е онази там?

— Коя? Къде?

— Онова момиче.

Сторми замълча и се загледа. Видя как Танакалаян се приближи към момичето и се слиса, когато коленичи пред него. Бяха твърде далече, за да ги чуе, но ако се съдеше по жестовете й — сочеше към траншеята, където бяха хвърлили телата и главите, — беше недоволна от нещо. И четеше конско на онова изменническо говно.

— Тя трябва да е — рече Геслер. — Онази, за която ни каза Фейнт.

— Дестраянт — изсумтя Сторми. — Но въпросът е как, в името на Гуглата, се е озовала тук?

— През лабиринт. Изплюта е от Вълците.

— Ако Кругава ще трябва да се разправя с някого, ще е тя.

— Може би си прав, Сторми. — Геслер изпълзя назад по склона и се надигна. След малко Сторми се хлъзна до него. — Това е. — Геслер изтри пръстта от дланите си. — Вълците на войната, а? Защо тогава тази армия се държи все едно, че изобщо не знаят, че сме на половин ден зад тях?

Сторми се почеса по брадата.

— Вълците преследват в лова. Не са преследваните.

— Освен от нас, хората.

— Все пак може би просто не им е хрумнало да погледнат назад.

— Тъй че адюнктата може би беше права. Тази армия на К’Чаин Че’Малле е готова да се забие като нож в средата на масата.

— По-скоро сме като змии в тревата и от зъбите ни капе шибана отрова. — Сторми се усмихна горчиво. — Още ли си възбуден, Смъртен меч?

Очите на Геслер бяха блеснали.

— А ти?

— Тц. Няма начин да не оплескаш всичко.

— Благодаря.

— Просто кротувай, Гес. Само за това моля.

Геслер го погледна невярващо.

— Точно от теб ли го чувам, Сторми?

— Повече съм закоравял в боя от тебе напоследък, Гес. Много мъдрост насъбрах в тежки уроци.

— Ама ти сериозно ли говориш?

— Това закоравелите в боя ветерани винаги говорим сериозно. Дай да се връщаме в лагера. Устата ми се напълни със слюнка от мисълта за плесен от подмишница и пълна халба със сок от жлеза.

„В сърцето му има измяна.“ Сеток гледаше телата на обезглавените братя и сестри, чувстваше гнева на Вълците и се мъчеше да овладее дивата им ярост. Присъствието на боговете-зверове в нея напираше навън като безразсъдна буря и тя отново и отново усещаше, че е на ръба да се удави в пороя й. „Аз съм Сеток. Оставете ме да бъда вашият глас! Сляпата ярост е безсмислена — колкото и да е справедлива каузата ви, трябва да има човешки ум, който да ни поведе всички в предстоящата война.“

А точно това не разбираше Танакалаян. Или може би най-много се боеше от него. „Трябва да сме свободни да говорим — всички ние. Трябва да сме свободни да възразяваме, да спорим — дори Вълците не разбират това. Виж тези тела — те възразиха срещу жестоката бързина… и срещу други неща. И на първо място изразиха страха си за готовността на приятелите си войници — тази армия е изтощена.“

Обърна се на юг и присви очи към тревистия хребет отсреща. „Ако връхлетят сега, тези воини гущери, ще паднем като мириди. Ако връхлетят сега, ще трябва да разбудя Вълците. Но… стъпките на боговете по земята ще задумкат като бойни барабани. Силата привлича сила — много скоро и от много далече.“

„Все пак… Питам се. Защо не нападат?“

Обърна се и видя приближаващия се Танакалаян. „Още публика. Да го накарам ли отново да падне на колене и да го унизя? Не. Това може да почака.“ Тръгна, за да се отдалечат от лагера и да не ги чуе никой. „Все пак… измяна в сърцето му.“

Мъжът заговори още преди да я е настигнал:

— Дестраянт, трябва да разбереш. Ние, перишите, се подчиняваме на строги правила на поведение. Точно тази дисциплина ни дава силата.

— Унищожаваш тази армия, Щит-наковалня.

— К’Чаин Че’Малле…

— Вече са ни настигнали.

Очите му се разшириха, но този път поне не оспори думите й.

— Вълците трябва да се пратят срещу тях, дестраянт! Не можем да се надяваме да…

— След като войниците вече едва стоят на краката си, да, прав сте: не можем.

Мъжът се стегна.

— Тази заплаха не излизаше от ума ми, дестраянт. Надявах се, че К’Чаин Че’Малле ще се задоволят само да придружават ледериите и войниците на Болкандо. Но знаех, че не мога да излагам на риск живота на своите братя и сестри с това предположение. Точно затова подкарах войниците си така бързо — трябва да стигнем до Форкрул Ассаил колкото се може по-скоро.

— Но не успя, Щит-наковалня. Колко радушно ще ни посрещнат Ассаил според теб, когато пристигнем с вече полумъртва армия?

Той пребледня и Сеток видя озлоблението в очите му.

— Нямах избор.

— Ти си нетърпелив, Щит-наковалня. Тържествуваше в измяната си и така разкри твърде скоро истинския си нрав — предишните ви съюзници вече знаят истината за теб. И са имали време да пригодят тактиката си.

— Това е по вина на Кругава! Всичко!

— Повече екзекуции няма да има, Щит-наковалня. Още по-лошо — ти им отказа да им дадеш прегръдката си и това превърна титлата ти в подигравка. Гледам те и вече виждам пътеката, която те е повела към Форкрул Ассаил.

Лицето му потъмня от възмущение.

— Какво означава това? Заклет съм на Вълците на Зимата!

— Опиянен си от чувството за справедливост, Щит-наковалня, и при все че си въобразяваш, че вървиш по права пътека, всъщност залиташ и лъкатушиш. Сега стоиш пред мен, заблуден в праведността си, а пътят, който си извървял… — махна назад към траншеята, — е осеян с труповете на невинни.

— Заблудите не са мои, дете — изръмжа той.

Сеток се усмихна.

— Продължи. Заинтригувана съм.

— Наистина ли вярваш, че можеш да устоиш на волята на Форкрул Ассаил? Ще бъдем смъкнати на колене — но не така трябваше да бъде. Техните цели са нищожни в сравнение с нашите. Въпреки всичките им претенции, дестраянт, истината е, че възнамерявах да ги използвам. Настояват да коленичим? Така да бъде. Няма значение. Вълците са слепи за всичко това — ние мислим по непонятен за тях начин и тази игра няма да бъде спечелена с олигавени челюсти и необуздан гняв. Срещу нас това никога не е действало. Не, Вълците на Зимата по-добре да се крият в гората, в тъмните сенки. Да оставят на нас да направим каквото трябва и когато всички играчи бъдат отслабени, тогава ще дойде времето нашите богове да нападнат — в края на краищата не правят ли точно това вълците в дивото?

— Танакалаян — каза Сеток, — съгласна съм с тебе. Но, уви, не мога да избирам моментите, когато боговете говорят чрез мен. Няма да имам власт над силата им, когато тя отнеме волята ми. Техният гняв ще надделее и няма да виждат нищо друго освен кръв.

— Така не се води война.

— Знам.

Той пристъпи напред, изведнъж обнадежден.

— Тогава трябва да действаш с мен, дестраянт! Можем да спечелим — да спечелим истински! Предупреди Вълците — ако се проявят в близост до Форкрул Ассаил, ще бъдат убити. Или още по-лошо, поробени.

— Тогава застани сега пред мен като истински Щит-наковалня. Не ти е дадено да съдиш, нито да отричаш своите братя и сестри. И над всичко, не ти е дадено да отнемаш живота им.

Танакалаян посочи назад към телата в траншеята.

— Щяха да дезертират, дестраянт. Щяха да се върнат при Кругава и да й занесат жизненоважна информация. Престъплението им беше измяна.

— Те се опитаха да издигнат нов Смъртен меч — отвърна тя. — Потърсиха ветеран, който да ги командва на бойното поле. Ти ги уби заради лична обида, Танакалаян.

— Нещата са по-сложни. Ти не разбираш.

Тя поклати глава.

— Изправен си пред криза, Щит-наковалня. Войниците ти са загубили вяра в теб. Съдбоносно е да разбереш — ако не бях аз, тази армия щеше да се върне при Кругава.

— Хвърли Вълците срещу К’Чаин Че’Малле — спечели ни времето, което ни трябва.

— Не.

— Защо?

— Защото те отказват, Щит-наковалня.

— Но… защо?

Сеток сви рамене.

— К’Чаин Че’Малле никога не са били врагове на зверовете. Никога не са се чувствали толкова несигурни, че да изпитват нужда да избиват всичко наоколо. Никога не са били толкова уплашени, толкова невежествени, толкова… жалки. Вярвам, че Вълците не гледат на тях като на заслужаващи избиване.

— А ще премислят ли, когато онези гущери ни нападнат?

Тя впи поглед в него.

— Какво ще видят вълците обаче? К’Чаин Че’Малле ще избиват… хора.

— Но ние, перишите, трябва да сме техните мечове на възмездието!

— Значи можем само да се надяваме да не се изправим срещу К’Чаин Че’Малле на бойно поле.

— Не разбираш ли необходимостта, бремето над нас, дестраянт? Трябва да стоим в сянката на Форкрул Ассаил. Трябва да сме свободни да избираме къде и кога да се бием, срещу кого да се изправим. Да оставим Ассаил да вярват, че ни държат оковани и покорни, нетърпеливи да загинем в бой дори.

— Крепиш всичко на ръба на ножа, Щит-наковалня.

— Ние сме Сивите шлемове, дестраянт. И ще служим на Вълците.

— Разбира се.

— И точно затова трябва да продължим марша с тази скорост — да не оставим на гущерите време да помислят какво да правят с нас. А ако ни подгонят чак до армията на Ассаил, в мига, в който тези древни врагове се видят едни други…

— Трябва само да се отдръпнем встрани.

Той кимна.

Сеток извърна очи. „Може би. Това ли е измяната, която усещам в Танакалаян? И ако не мога да се съглася с методите му, трябва ли да отхвърля намеренията му? Но играта, която иска да играе… между такива убийствено опасни врагове… възможна ли е?“

„Не, по-скоро се запитай следното, Сеток: каква алтернатива имаме?“

Погледна го. Той не беше помръднал. Гледаше я и на лицето му бе изписана сляпа нужда.

— Достатъчно умен ли си за това, Щит-наковалня?

— Не виждам никакъв друг начин, дестраянт. — Помълча разколебан, после добави: — Всяка нощ се моля на Вълците на Зимата…

Тя отново извърна очи — този път окончателно.

— Напразно си губиш дъха, Щит-наковалня.

— Какво?!

— Те не разбират богомолците — отрони тя и затвори очи. — Никога не са ги разбирали.

Отново залиташе объркан и без посока. Тъмнина и непоносим натиск, бесни течения, които се мъчеха да откъснат плътта от костите му, и от всички страни — полузаровените отломки от изгубените. Препъваше се в изгнили греди от разбити корпуси, краката му изритваха избелели кости, които блясваха и кръжаха сред млечнобели облаци. Зацапани със сол амфори, калаени и оловни слитъци, стотици разпръснати кръгли щитове, бронзов обков върху разпадащо се дърво. Обковани сандъци, натрошени и изсипали драгоценните си камъни и монети — и навсякъде останки от морски същества, безчувствените им тела довлечени до дълбините, а дъждът отгоре не секваше.

Брис Бедикт познаваше този свят. Поредният сън ли бе това? Терзание от спомените му? Или душата му най-сетне се бе завърнала в това място, което щеше да се научи да нарича свой дом?

А над всичко, най-големият натиск, който изпитваше, единствената сила, която нито здравината на краката му, нито твърдата упоритост на волята му можеха да понесат, бе от тази необятна, опустошителна самота. „В смъртта пристъпваме сами. Последното ни пътуване става в самотност. Очите ни се напрягат, ръцете ни опипват — къде сме? Не знаем. Не можем да видим.“

Това бе всичко, от което се нуждаеше. Всичко, от което се нуждае всеки. „Ръка, която да хване нашата. Ръка, която да се протегне от сумрака. Да ни посрещне, да ни увери, че нашата самота — тази, която сме познавали през целия си живот и срещу която сме се борили с всеки дъх, който поемаме — че тази самота най-сетне е свършила.“

„За да се превърне смъртта в най-драгоценния дар от всички.“

Хиляди мъдреци и философи отчаяно бяха стягали пръсти около гърлото на това… това единствено нещо. Било със свити от ужас сърца, било с предизвикателен вик. „Кажи ни — покажи ни доказателствата си. Кажи ни, че забравата има лице, а на него — извивката на усмивка, благословът на разпознаването. Твърде много ли е да молим за това?“

Знаеше, че това е тайният ужас, затаен зад всички вери. Изборът да вярваш, когато да не вярваш носи ужаса на безсмислеността, когато животът е изпразнен от цел, всички надежди са изтървани, изпаднали от ръката, оставени да потънат в гъстата кал — „а тинята се сипе отгоре на дъжд, докато всичко не бъде погребано“.

„Познавах един, който проучваше вкаменелости. Беше го превърнал в цел на целия си живот. Говореше с голяма възбуда за нуждата си да разреши загадките на далечното минало. Това направляваше живота му десетилетия наред, докато в една изповед, написана в нощта, когато посегна на живота си, накрая не изрече истината, която най-сетне бе открил. «Открих тайната, единствената тайна, която е миналото. Тайната е тази. В историята на този свят съществуват повече форми на живот, отколкото бихме могли дори да си представим, още по-малко да възприемем. Те са живели, умирали са и малкото, което остава от тях, ни казва само, че са съществували някога. И тук се крие тайната, ужасната тайна. Всичко е за нищо. Нищо освен парчета кост. Всичко… за нищо.»“

Не беше никак трудно да се проумее как това заключение води до самоубийство.

Но тогава видя пред себе си познато лице, там, в изтерзаните си спомени или в сънния свят — което и от двете да беше. Техол, и онзи поглед в очите му, който можеше да видиш в мига преди да плюе в лицето на всеки съществувал бог, за да мине след това на мрачните мърморковци, философи и чорлави поети. „Майната им на всички, Брис. Никой всъщност няма нужда от оправдание, за да се откаже от живота, и на всичките ония, които слушаш, просто им тегли по една майна. Да се предадеш е лесно. Да се бориш е трудно. Братко, помня как веднъж прочетох за убийствени мечове, които в мига на битката вият от смях. Какъв по-добър символ на човешкото непокорство от това?“

„Да, Брис, помня го онзи събирач. Той сбърка, и то много. С онази тайна, която откри, той всъщност имаше избор. Отчаяние или възхита. Кое от двете би избрал ти? Колкото до мен, гледам идиотизма и безсмислието на съществуването — и как мога да не се възхитя?“

„Всяко същество умира, братко — знаеш го много добре. Готов съм да се обзаложа, че всяко едно от онези същества се отправя в мрака с присвита и плаха душа, без да знае какво го чака. А защо ние, умните същества, да сме уникални? Смъртта ни изравнява с хлебарките, с плъховете и със земните червеи. Вярата е нещо повече от това да обърнем гръб на бездната и да се престорим, че я няма, Брис. Така се изкатерваме над хлебарките, на върха на стълбата, момчета! И точно в тези седем-осем стъпала е цялата разлика! Десет? Десет да са, добре. Тук горе боговете най-сетне могат да ни видят, нали?“

„Помниш ли онзи, другия мъдрец, който каза, че душата се отнасяла от тялото от личинки? Смажеш ли личинка, убиваш душа. И проклет да съм, но трябва да изпълзят далече, тъй че боговете са им дали криле, та да ги отнесат нагоре в небесата. Странно логична теория, не мислиш ли? Та докъде бях стигнал, братко?“

„По-важното — ти докъде стигна?“

Лицето на Техол изчезна и Брис отново остана сам.

„Докъде стигнах ли, Техол? Доникъде.“

Препъна се, зашари слепешком с ръце, олюля се под невъобразимата тежест — твърде ефимерна, за да я смъкне от раменете си, и в същото време тежка като планини. А от всички страни тази непрогледна тъмнина…

„Но не… светлина ли е онова там? Онова…“

В далечината сред теченията проблясваше и гаснеше мъждукаща светлина на фенер.

„Кой?… Хей… виждаш ли ме?“

Протегната ръка, извивка на усмивка на добродушно лице.

„Кой си ти? Защо идваш за мен, ако не да ме благословиш с откровение?“

Странникът държеше фенера ниско, сякаш вече не го интересуваше къде стъпва и какво осветява, и Брис видя, че е Тайст Едур, сивокож воин, загърнат в опърпани кожи, които се полюшваха зад него като пипала.

Приближаваше се, стъпка по стъпка. Брис застана на пътя му и зачака.

Едурът стигна до него, вдигна глава и тъмните му очи се взряха в неговите. Устните му се раздвижиха, но не излезе нито звук, все едно бе забравил как се говори.

Брис вдигна ръка за поздрав.

Едурът я стисна и Брис изпъшка, щом воинът се наведе напред и отпусна върху него цялата си тежест. Лицето, изпито и прогнило, се приближи към неговото.

И едурът проговори:

— Приятелю, познаваш ли ме? Ще ме благословиш ли?

Когато очите му се отвориха, Араникт бе готова за него, готова за неподправения ужас, изписан на лицето му, за душата му, оголена и разтърсена до сърцевината си, и го притисна в обятията си. И разбра, в дълбините на сърцето си, че го изгубва.

„Назад. Тръгнал е по пътя си назад и не мога да го задържа. Не мога.“ Усети го как потръпва, а кожата му бе хладна на допир, влажна почти. „Мирише на… сол.“

Мина малко време, докато дишането му се успокои, и той пак заспа. Тя бавно се отдръпна от него, стана, загърна се с наметалото си и излезе от палатката. Беше почти на разсъмване, лагерът бе затихнал като гробище. Високо горе Нефритените странници прорязваха огромна ивица през нощното небе, остри като готови да се спуснат надолу нокти.

Тя извади кутийката с огнивото и пръчка ръждивец. Да облекчи глождещия глад.

Тази земя бе съсипана, в много отношения беше дори по-зле от Пустинните земи. Навсякъде се виждаха следи от някога процъфтявал живот. Цели села бяха запустели, оставени на бурените. Пръстта по нивите бе издухана до камък и глина и не беше останало ни едно дърво — само пънове или тук-там дупки, където дори пъновете бяха изтръгнати. Нямаше никакви животни, никакви птици и всеки кладенец, който бяха огледали, всяко корито на поток, което низшите й магове бяха разровили в опита си да извлекат вода от дълбочините, не даваше нищо повече от мътна тиня. Малкото им останали коне едва ли щяха да могат да стигнат дори до същинска Коланси. „А някъде напред ни чака добре отпочинала, добре нахранена армия.“

Дръпна силно от пръчката и погледна на изток към далечния лагер на Болкандо. Никакви огньове. „Няма да сме достатъчно. Не и за да направим това, от което се нуждае адюнктата, което поиска от нас. Може да се окаже, че цялото това пътуване ще свърши с провал и смърт.“

Брис излезе от палатката и застана до нея. Взе пръчката от пръстите й и дръпна. Беше започнал да пуши ръждивец преди няколко седмици, може би за да успокои нервите си след кошмарите си.

— Почти мога да вкуся мислите на войниците ми — заговори той. — Ще трябва да убием и последните си коне и да ги изядем. Няма да е достатъчно — нямаме вода да сготвим свястна яхния… ех, ако можехме да ядем мърша, можеше и да успеем.

— Още не сме свършили, скъпи. — „И те моля, умолявам те, не ми отвръщай с поредната тъжна усмивка. С всяка от тези усмивки усещам как се изплъзваш все по-далече.“

— Това, което най-много ги безпокои, е, че ставаме все по-слаби. Боят се, че няма да сме годни за бой.

— Перишите ще са още по-зле и от нас.

— Но те ще разполагат с няколко дни, за да се възстановят. А ние ще трябва да се изправим пред армията на Ассаил, Араникт.

Тя запали нова пръчка, после посочи с ръка.

— Ако цяла Коланси е такава, няма да имат армия.

— Кралица Абрастал ме уверява, че Коланси продължава да процъфтява — с това, което предлага морето, и с плодородната долина на провинция Естобанси.

„А всяка нощ кошмарите те отнасят. И всяка нощ лежа будна и те гледам: И мисля за всички други пътища, по които можеше да тръгнем.“

— Как я провалихме? — попита Араникт. — Какво повече можехме да направим?

Брис се намръщи.

— Това е рискът, когато повеждаш една армия към неизвестното. Всъщност никой разумен пълководец дори не би и помислил за такъв рискован акт. Дори при нахлуване в нови територии всичко се предшества от сериозно разузнаване, връзка с местните елементи, събиране на колкото се може повече информация: история, търговски маршрути, предишни войни.

— Значи без Болкандо всъщност щяхме да вървим слепешком. Ако Абрастал не бе решила, че е в интерес на кралството й да се включи… Брис, да не би грешно да преценихме адюнктата от самото начало? Да не би да попаднахме в капана на предположението, че тя знае повече, отколкото всъщност знае, и че всичко, което се е наела да направи, наистина е постижимо?

— Зависи.

— От какво?

Той се пресегна и взе новата пръчка ръждивец.

— От това дали ще успее да мине през Стъклената пустиня.

— Което е невъзможно.

Брис кимна.

— Да.

— Брис, дори адюнктата не може да наложи на малазанците си да постигнат невъзможното. Светът ни поставя физически граници и трябва да се примирим с тях, иначе тези граници ще ни убият. Огледай се — ние сме почти без храна и вода. А тази земя няма какво да ни даде, и както всички селяни са избягали или изгинали, така и ние сме изправени пред същата сурова реалност. Тази страна е унищожена.

Сякаш се бе загледал в небето.

— Баща ми не беше човек с въображение. Не можеше да разбере мен и Техол — особено Техол. Брат ни Хул, е, той в началото бе съвършеният най-голям брат, но бе обявен за мъртъв в очите на татко. — Помълча няколко мига, докато пушеше, след което продължи: — Освен всички учители, които ни бяха натрапили, баща ни настоя да ни предаде единствения си урок. Дори това да ни убиеше, искаше да ни научи колко ценен е прагматизмът. Който, както съм сигурен, че разбираш добре, не е нищо повече от убедено признаване на реалността: на нейните ограничения, на изискванията й и на потребностите й.

Араникт кривна глава, зачудена от посоката на мислите му.

— Скъпи, от всички хора, които познавам, точно името на Техол не ми хрумва, когато мисля за прагматизъм.

— А за мен какво ще кажеш?

— Ти да. Ти си ненадминат майстор с меча в края на краищата. Хул така и не познавах, така че за него не мога да кажа.

— Значи заключаваш, че от тримата братя Бедикт само аз съм попил суровите уроци на баща ни по прагматизъм.

Тя кимна.

Брис отново извърна поглед, този път на югоизток.

— Колко далече е оттук брегът според теб?

— При добър марш — на три дни. Стига картите на кралицата изобщо да са точни.

— О, сигурен съм, че са точни — промърмори той.

— Вече е време да тръгваме — каза Араникт.

— Днес ще си дадем почивка, мила.

Тя го изгледа.

— Един ден почивка — точно в този момент — може да се окаже неразумно решение.

Брис захвърли пръчката, очите му проследиха огънчето.

— Преди да… си промени мнението за нещата, Техол стана най-богатият човек в Ледер, Араникт. Запитай се: как би могъл да постигне това, ако беше пълен провал в прагматизма? — Обърна се към лагера. — Днес изяждаме последната си храна и изпиваме последната си вода.

— Брис?

— Мисля да отида до лагера на Болкандо. Ще ме придружиш ли, мила?

— Кълна се в калта на боговете, жено! Какво правиш?

Абрастал вдигна очи.

— Не виждаш ли какво правя, Спакс?

Огнените й кичури лежаха на купчина на пода на палатката. Беше загърната в одеялото си и гола отдолу, доколкото можеше да прецени. Загледа я, когато отново започна да реже дълги кичури с ножа си, и въздъхна:

— Виждам, че убиваш страстта ми.

— Добре. Крайно време беше. Никога нямаше да легна с тебе, баргаст.

— Не това е важното. Желанието ми носеше удоволствие.

— Това е жалко.

Спакс сви рамене.

— Аз съм грозен. Така се оправяме грозните мъже всеки един проклет ден.

— Спиш с дъщеря ми.

— Тя го прави само за да те ядоса.

Абрастал спря да реже и го погледна.

— И успя ли?

Спакс отвърна ухилен:

— Това й разправям всяка нощ. За всичките ти клетви, за пяната на устата, за гнева и беса ти.

— Грозен и умен. Убийствено съчетание за мъж.

— И за жена.

— Какво искаш?

— Съгледвачите ми са се върнали от брега, ваше величество. С вести.

Тя най-сетне долови нещо в него, в тона му или в погледа му, защото бавно се изправи.

— Обкръжени ли сме, Боен главатар?

— Никакъв враг не е забелязан на фланговете, ваше величество.

— Тогава какво? Както виждаш, съм въоръжена и търпението ми се скъсява като косата ми.

— Видели са кораби. Рехава флота.

— Какви кораби? Под чий флаг?

— Ледерийски, ваше величество.

Изведнъж тя скочи. Косата й бе остригана едва наполовина, но захвърли ножа. Одеялото се хлъзна надолу и Спакс зяпна великолепното й тяло.

— Ваше величество, бих могъл да се примиря с тази къса коса.

— Махай се оттук… и прати вестоносец до Брис.

— Не е нужно, ваше величество — за вестоносеца имам предвид. Двамата с Араникт идват към лагера.

Тя се заоглежда за дрехите си.

— Това е било планирано!

Спакс сви рамене.

— Вероятно. Но пък защо да не ни кажат? По съм склонен да мисля, че този жест е направен от краля, изцяло по негово решение.

— Може и да си прав — изсумтя Араникт. — Какво още са видели съгледвачите?

— Десанти, ваше величество. Батальонна сила, ледерийска пехота и помощни. И повече продоволствие, отколкото изобщо ще трябва за един батальон.

— Имперското знаме ли веят? Крал Техол ли ги командва?

— Не, само знамето на батальона, доколкото са могли да преценят съгледвачите ми. Във всеки случай едва предната нощ съгледвачите ми са разбрали, че ги следват ездачи. Те също скоро ще стигнат до нас.

Тя все още стоеше пред него в целия блясък на голотата си.

— Какво правиш още тук?

— Отговарям на въпросите ви, ваше величество.

— Приключих с въпросите си. Напусни.

— Още една подробност, които може би ще е ви е интересно да научите — каза Спакс. — Сред помощните, ваше величество, има воини Теблор.

Абрастал и Боен главатар Спакс ги чакаха пред палатката на кралицата. И двамата носеха пълните си регалии. Кралицата изглеждаше величествено, въпреки че косата й от едната страна бе остригана, а Бойният главатар на гилките се бе накичил с оръжия и носеше дълго до глезените наметало, направено от черупки на морски костенурки. „Какво значи това? Какво се е случило?“

Абрастал заговори първа.

— Принц Брис, изглежда, скоро ще посрещаме гости.

— Преди да сте запитали — отвърна Брис, — не беше уговорено предварително. Но последните вестоносци, които пратих до брат си, му съобщиха подробно каквото знаехме тогава за маршрута ни. По това време бяхме на десет дни преход в Пустинните земи.

— Все пак разчетът на времето изглежда… необичаен.

— Цеда на моя брат е в състояние да усети, дори от голямо разстояние, магически усилия да се търси подземна вода. — Кимна към Араникт. — Както знаете, легионните ни магове извършваха такива ритуали още откакто напуснахме Пустинните земи.

Абрастал отвърна мрачно:

— Вашият Цеда е могъл да ни проследи по извличането на вода от земята… докато си седи удобно в двореца в Ледерас? Очаквате ли да повярвам на това обяснение, принце? Дори един бог не би могъл да стигне толкова далече.

— Мм, щом казвате.

Вече чуваха тропота на коне от югоизток и лагерът на Болкандо изведнъж се раздвижи: изтощените, измъчени войници напускаха биваците си, за да се струпат около главния път между двете редици палатки. Извисиха се гласове и Араникт успя да види авангарда. Примижа към знамената.

— Ваше височество — обърна се тя към Брис. — Ледерии, да. Но не мога да разпозная хералдиката — кой батальон е това?

— Нов, доколкото виждам — отвърна Брис.

Батальонният командир вдигна ръка да спре отряда си, а след това препусна напред и спря на десет крачки от Брис и останалите. Слезе с дрънчене на броня, смъкна шлема си, пристъпи и коленичи пред принца.

— Идист Тенедикт, ваше височество, командващ Канцлерския батальон.

— Станете, командире — рече Брис. — Пристигането ви ни радва изключително. Идист Тенедикт… убеден съм, че знам фамилията, въпреки че в момента не мога да се сетя.

— Да, ваше височество. Баща ми беше един от главните кредитори на брат ви, един от първите, които пропаднаха в Деня на загубите.

— Разбирам. Изглежда обаче, че фамилията Тенедикт се е съвзела от… лошия късмет.

— Да, и кралят намери за уместно да ни възнагради, ваше височество…

— Чудесно.

— … под формата на обществена служба чрез неговата нова програма за Задълженост към обществото, ваше височество. Като средния син и изправен пред малко перспективи, избрах да поема по военния път за моята обществена служба, докато останалите от фамилията Тенедикт се заеха да преустроят мизерното съществуване на бедняците на Островите.

Абрастал издаде някакъв звук, нещо средно между неверие и отвращение.

— Простете ми за прекъсването, командире. Трябва ли да разбирам, че кралят на Ледер, след като е разорил богатството на фамилията ви, е сметнал за уместно да изисква от вас обществена служба?

— Точно така е, ваше величество.

— Как изобщо може да е честно това?

Идист я погледна с лека усмивка.

— По въпроса за честността, кралице, крал Техол имаше много неща да каже на баща ми, а и на всички останали, които се облагодетелстваха от дълговете на други.

Абрастал се намръщи.

— От позиция на висша привилегированост намирам това за оскърбително.

— Точно това е идеята, ваше величество — отвърна Идист.

Брис се намеси:

— Командире, докарали сте не само себе си, но и продоволствие, прав ли съм?

— Да, ваше височество. Нося и писмено послание от краля, адресирано до вас.

— В момента у вас ли е?

— Да, ваше височество.

— Тогава, моля, прочетете ни го.

Младият командир повдигна вежди.

— Ваше височество? Все пак това е лично писмо и…

— Аз решавам, командире. Прочетете ми думите на брат ми, ако обичате. Високо.

Изведнъж мъжът започна да се поти и Араникт изпита внезапно съчувствие. Наведе се към Брис.

— Може би трябва да премислиш, мили. Това е брат ти все пак.

— Да, и?

— Ами той… понякога се изразява доста…

Принцът се намръщи.

— Ах, да.

Но Идист вече бе започнал:

— „Поздрави до принц Брис от крал Техол Единствени на Ледер. Прескъпи братко, успя ли вече да спиш с нея?“ — Благоразумно спря и погледна принца. От всички страни, от войниците, които можеха да чуват, до Абрастал и Спакс, се бе възцарила мъртва тишина. Араникт въздъхна и си запали пръчка ръждивец.

Брис — бе вдигнал ръка пред очите си — с безпомощен жест подкани Идист да продължи.

Спакс избухна в груб смях, а после се присви неловко.

— Извинявам се. Такъв съм си, когато нещо ме втрещи.

Идист продължи:

— Принц Брис — измърмори Абрастал, — имате съчувствието ми.

Брис въздъхна, а след това със забележително спокоен и твърд тон се обърна към Идист.

— Командире, кога ще пристигне батальонът ви?

— Вече идват, ваше височество. Оставих заповеди да се движат бързо през нощта и да стават преди залез, тъй че с малко късмет ще пристигнат вдругиден призори.

— Благодаря, командире.

На връщане към лагера на ледериите — Идист и отрядът му бяха на почтително разстояние зад тях — Араникт хвана Брис за ръката.

— Всички онези викове и смях — това беше от благодарност. Разбра го, нали?

Той се намръщи.

— Брис.

— Нарочно го прави, знаеш ли. Смята ме за прекалено сериозен — но пък аз, просто случайно, скоро ще поведа войниците му на бой. Изминахме дълъг път и търпяхме лишения, а врагът ни очаква, добре подготвен, отпочинал и вероятно дълбоко окопан. Този враг ще избере терена и най-лошото е, че вероятно ще ни превъзхожда многократно по численост.

— Нищо в думите му не хвърля светлина върху това — отвърна тя. — Но си личи, че се тревожи за теб. Тази помощ ни дава шанс да се бием.

— Знам. И, разбира се, съм благодарен — как бих могъл да не съм?

— Идист те предупреди.

Брис поклати глава.

— Не е писмото, Араникт.

— Не е ли?

— Това, което се случи току-що там, се е разиграло в ума на Техол още докато е диктувал на жена си. Знаел е, че ще поискам думите му да се прочетат на глас — брат ми е подъл и изключително безсрамен. Цял живот съм влизал в клопките му и това изобщо не ме притеснява. Всъщност дори се възхищавам на гения му. Всеки път.

Араникт се обърка.

— Брис, какво е тогава?

— Не мога да си спомня, Араникт — а съм се опитвал, — не мога да си спомня Техол да е казвал някога, че ме обича. И това само по себе си показва притеснението му, и то ме разтърси до дъно.

— Брис…

— Техол се бои, че няма да се видим повече. Въпреки всички досадни глупости се е доближил толкова до това да каже „сбогом“, колкото би могъл да го направи човек, без да използва самата дума. Тъй че, както сигурно можеш да си представиш, той ми липсва. Липсва ми ужасно.

Тя го стисна силно за ръката. Сякаш това можеше да помогне, след като знаеше, че не би могло. Но нямаше какво да му каже — умът й бе празен след онова, което го бе пронизало току-що. „Той очаква да умре. Любимият ми очаква да умре.“

Фургоните с продоволствие влязоха в лагера и за първи път очите на Щит-наковалня Танакалаян се спряха на Форкрул Ассаил — или поне си помисли така, макар впоследствие да разбра, че мъжът е само полукръвен, Разводнен. Все едно, в него имаше нещо кошмарно — кожата, бяла като папирус, движенията му, ръцете, извити като змии, гъвкавите стъпки, мъртвешката студенина в светлите му очи.

„Това са най-опасните съюзници. Не съм сляп за презрението, което изпитвате към нас, щом видите окаяното ни състояние. Но ние ще се възстановим, и то бързо, и когато дойде време да направим нужното, ще сме готови.“

Видя, че Сеток стои отстрани, без да обръща внимание на Разводнения и офицерите му, пренебрегнала всички и всичко. Вълците ли я бяха стиснали в хватката си? Те ли гледаха сега от разноцветните й очи? „Тя е пречка. Но вината не е нейна — Вълците са я взели, те я използват — момичето не е нищо повече от портал, а когато боговете решат да се проявят в този свят, ще изригнат направо през нея. Съмнявам се, че изобщо ще оцелее.“

„Ако потрябва, ще запечатам този портал. Ще попреча на Вълците да дойдат. Ще го направя, за да спася живота им.“

Значи молитвите му оставаха без отговор. С думите си тя бе дала ясно да се разбере, че всички жреци на Сивите шлемове са глупци, самозаблудени във вярата си, че могат да трогнат ума на Дивото. А поколенията периши, дали живота си за Вълците… „прахосани. Всичката онази пролята кръв. И борбата за власт, драгоценните титли на Смъртния меч, Щита-наковалня, дестраянта, всички те не значат нищо.“

„И тук се крие най-жестоката истина от всички. В крайна сметка ние не сме по-различни от всеки друг култ, от всяка друга религия. Самоубеждаваме се в праведността на нашия път. Самоубеждаваме се, че ние единствени се придържаме към някаква неизменна истина. Сигурни в убеждението си, че всичко друго е прокълнато.“

„Но всичко това е било игра, осветеният от вярата терен за игра на борби за светска власт, на злостна амбиция.“

„В какво тогава да вярваме?“

Мислите му закръжиха на въртоп и го отнесоха все по-надолу и надолу… до Кругава. „Провидя ли всичко това? Реши ли, че личната слава е всичко, единственото, заслужаващо да се домогваш до него? Ти ли си решението, Кругава?“

„Дай последния си отпор. Умри, заровена до шията в почтеност, доблест и дълг — тези думи се веят на флаг, в три отсенки на червеното, и ти ще се притечеш към това знаме и ще умреш щастлива. Добре, Кругава, вече мога да те разбера. Не помага, защото все пак няма да те последвам. Но поне разбирам.“

Нямаха нужда от Сеток. Сивите шлемове щяха да са яростта на Вълците, гневът на Дивото, без риск за Вълците. „Да, това е война, но вие не идвате тук. Не в тази война. Иначе ще ви вземат. Дойдете ли, на този ден ще умрат богове.“

„Няма да го позволя.“

Осъзна, че е застанал между двете — между Кругава и Сеток, между профанното и святото, но на нито една от двете нямаше да даде прегръдката си. „На резеца на ножа, наистина. Аз съм Щитът-наковалня и моя и само моя е властта да дам благослов. Но ето ме, впримчен тук и отказващ да протегне ръце към която и да е от двете.“

„Изглежда, в края на краищата доблестната смърт ще е моята.“

— Щит-наковалня.

Обърна се и се озова срещу Разводнения командир.

— Да?

— Съветвам ви да отдъхнете и да се нахраните тази нощ. На разсъмване можем да започнем своя марш към Благословения дар…

— Извинете, накъде?

— Благословения дар е старото име на равнината, където чака армията на Коланси. Беше богата на жито земя.

Танакалаян се усмихна.

— Добре.

— Щит-наковалня.

— Да?

Разводненият кривна глава.

— Канех се да коментирам впечатляващата вежливост в поведението на войниците ви.

— Извинете ме — отвърна със стегнато гърло Танакалаян. — Разсеян съм.

— Разбира се. Брат Усърдие иска да узнае преследващите ви единствената заплаха ли са, която трябва да очакваме?

„Преследващите ни… но нищо не съм казал за К’Чаин Че’Малле. Нито на тебе, нито на никого от вас.“

— Вярвам, че да. Само че…

— Щит-наковалня?

— Има една армия на чужденци… но те решиха да преминат Стъклената пустиня. Мисля, че спокойно можем да допуснем, че са се провалили.

— Съгласен съм. Не усетихме нищо да посяга към нас от онази посока.

Танакалаян кимна.

— Съмнявам се, че изобщо бихте го усетили. Но се радвам на увереността ви в преценката, че Стъклената пустиня не може да се премине.

— Един момент, Щит-наковалня. Казвате ми, че не мислите, че бихме могли да усетим появата им. Защо?

Погледът на Танакалаян се зарея и отново се спря на Сеток. Сви рамене.

— Техният командир — тя е жена — владее меч Отатарал. Не че той би могъл да спаси… — Млъкна изведнъж, защото Разводненият вече крачеше към свитата си и ревеше команди на езика на Коланси. След малко трима ездачи обърнаха конете си и препуснаха в галоп на север.

Погледна към Сеток и видя, че е впила очи в него.

Щит-наковалня усети, че се поти, сърцето му заби бързо в гърдите.

— Само един меч Отатарал — промълви той, озадачен от явната тревога на Разводнения и притеснен от внезапното внимание на Сеток.

„Успокой се. Задръж се на резеца на ножа. Дишай дълбоко… дишай…“

22.

Смирение стоеше вцепенена, извърнала очи на югоизток. Небето бе празно, безоблачно, синьото отмито и обагрено в зелено от Странниците. Празно, и все пак… „Смърт иде. Виждам път, съграден от кости и прах, път, прорязал плътта на земята. Иде със скоростта на вятъра. Иде в сянката на… богове на бездната!“ В душата й изригна смут. След него — ужас и страх. „Коурабас! Неокована! Но защо? Кой би направил такова нещо? Кой е призовал тази сила?“ За миг отново усети неумолимата тежест на камъка, който някога я беше пленил — усети задушаващия ужас от това, че не може да раздвижи крайниците си, тъмнината и ужасната, ужасна самота. И разбра какво е това. Разбра усещането, животинския ужас. Паниката. „Не! Никой няма да ме вземе отново!“

Помъчи се да се овладее.

„Коурабас. Ти си освободена — усещам горчивото ти ликуване. Навярно аз единствена мога истински да го разбера.“

„Но те ще дойдат за теб. Не можеш ли да ги усетиш? Елейнт са на този свят. Те ще те убият.“

„Не ни търси. Не пронизвай кожата на Акраст Корвалайн. Не трябва да бъдем наранени — не сега, Коурабас, Моля те.“

Но знаеше, че такова същество не може да бъде вразумено. От мига на сътворяването му драконът Отатарал бе обречен на вечна болка и гняв. Бе дарен с несравнима мощ, но все пак тази мощ бе отрицание. Единствената храна на Коурабас бе магията, но самият живот бе проява на магията, тъй че тя убиваше всичко, което докоснеше. Единствени Елейнт притежаваха волята да устоят на това.

„Такава… самота. Мъката на съществуванието… така неумолимо в своето отхвърляне. Да, Коурабас, бих могла да погледна в очите ти. Без да мигна. Защото знам истината за твоя смут.“

Знаеше, че не може да отклони дракона от гибелния му път. Братята и сестрите й нямаха представа какво се носи на криле сега към тях, а срещу дракона Отатарал… „всички може да загинат. Благоговение, Усърдие, Спокойствие… всички мои чисти братя и сестри. И всичко, което се стремяхме да постигнем, ще бъде унищожено.“ Не, не можеше да спре Коурабас.

„Но мога да отмъстя за смъртта на братята и сестрите ми.“

Бивакът й бе на три дни от вързаното тяло на Крадеца на живот. Три дни от оръжието, годно да се противопостави на дракона Отатарал. „Икариум. Ще те събудя. Ако Елейнт се провалят — ако не дойдат навреме, — ще оставя Коурабас на теб.“

Двамата щяха да се издирят един друг — нищо друго не можеха да сторят. „Драконът е отрицание. Но Икариум е отворена рана в самия Хаос. Когато същността му се разбие, когато тъй нареченият му гняв се развихри, той е само един проводник, портал. Точно затова не може да бъде спрян — той дори не съществува. Ще се сразиш ли със самия хаос? Невъзможно.“

„Ще се сблъскат и тази битка ще унищожи света.“

„Добре.“

„Дори сестра Благоговение не разбира: има повече от един път към справедливостта.“

И тя тръгна.

Писъкът на земята под нозете й вече достигаше до сетивата й — можеше да усети трусовете от ударите, които й се нанасяха. Внезапното излиняване, изригващата прах, огромните цепнатини, разтварящи се под Коурабас. „Където тя премине, няма да има живот. Където тя премине, всичко живо ще умре.“

„Елейнт, намерете Коурабас. Убийте дракона Отатарал. Само това искам. А сетне може да се спазарим, защото ще имам Икариум — ще имам сила от хаос, неотстъпваща на вашата. Можем да постигнем съвършен баланс, в свят, прочистен от досадни богове… представете си какво може да бъде постигнато!“

„Можем да дадем на наследилите го истинска свобода и можем да гледаме как с всяко свое деяние сами увисват на бесилото. Никакви богове, които да винят, никакви извинения, които да трупат, никакви лъжи, зад които да се крият. Такъв блестящ свят ще бъде! Такова добродетелно място — място, където справедливостта бди, без да мигва.“

„Можем да споделим един такъв свят, Елейнт.“

Изкачи склона и видя две фигури, застанали на пътя й.

Т’лан Имасс.

Древен гняв лумна нажежен до бяло в Смирение. Паниката също отново я прониза, но тя бързо я потисна.

— Нима ще посмеете?

В отговор те приготвиха за бой каменните си оръжия.

— Той е мой!

— Не е ничий, Форкрул Ассаил — каза женската. — Върни се.

Смирение се изсмя горчиво и затърси със силата си.

— Не усещам други на тази земя, нито във ветровете — само вие двамата сте. Трябва да сте глупци, ако си мислите, че можете да ме спрете. Задържах Каменното стълбище срещу стотици от расата ви. Сложих край на войната им.

Двамата Т’лан Имасс се разделиха, за да я нападнат от двете страни. Огромният мъжкар надигна покрития с кремъчни късове костен боздуган, а женската стисна дръжката на каменното си копие.

Смирение се задвижи с изумителна бързина: скочи към женската и тялото й се изви, за да избегне забиващото се към нея оръжие. Едната й ръка прониза гърдите на немрящия воин и натроши ребрата му, другата замахна към лицето на женската, сграбчи долната челюст, дръпна и я откъсна.

Изви се, за да избегне замаха на оръжието на мъжкия, и с едната ръка, вече вкопчена в гръбнака на женската, я завъртя, надигна я от земята и я запокити на пътя на мъжкаря. Докато залиташе, той замахна с боздугана. Форкрул Ассаил блокира костената дръжка с китките си, а после се извъртя срещу него и го удари с ръце от двете страни на долната челюст. Силата на удара скъса прешлените на врата му и черепът излетя във въздуха.

Докато огромният обезглавен воин рухваше, Смирение отново се хвърли срещу женската, която немощно се опитваше да се изправи. Форкрул Ассаил сграбчи дясната й ръка, отпра я от рамото, замахна с нея като с тояга и я стовари в слепоочието й.

Т’лан Имасс се олюля.

Смирение удари отново и плочките на черепа се разцепиха. Трети удар разби лицето на женската и тя падна. Форкрул Ассаил пристъпи и с носа на ботуша си обърна Т’лан Имасс на гръб. След това заудря с ръката по онова, което бе останало от лицето и черепа. На деветия удар костта на ръката се счупи. Смирение я захвърли отвратено и продължи с петата на ботуша си.

Тъпчеше и тъпчеше омразното лице.

Накрая спря, огледа се и тръгна отново по пътя си.

„Такъв блестящ свят ще бъде.“

Килмандарос бягаше. Не можеше дори да си спомни кога бе побягнала, кога бе нахлула в първия от безбройните лабиринти. Земята, по която тичаше сега, беше унила, обезцветена — корава неравна глина, разровена от хиляди копита. Две малки луни пълзяха по нощното небе.

На половин левга напред видя хълмове от червен пясък, вълнисти и плъзнали към хоризонта. Нямаше място, където да се скрие — никакви пещери, никакви гори — трябваше бързо да напусне това селение. И все пак… Килмандарос погледна назад през рамо.

Буря от мрак, кипнал и погълнал половината небе.

„Близо! Близо!“ Дъхът раздираше гърлото й. Сърцата й туптяха като гръм от сблъскали се буреносни облаци. Разкървавените й ходила щипеха, мускулите й пареха като киселина.

„Къде? Къде да се скрия?“

— Направих нещо ужасно. И сега ще платя — заради Ерастас! Той е виновен, не аз! Не исках да бъде освободена — кълна се!

Наближи склона на най-близкия хълм, гладък откос червен пясък — как го мразеше това място!

— Ужасно. Ужасно!

Мракът горе закипя. Килмандарос извика, залитна и спря, обърна се рязко, вдигна ръце нагоре…

Той удари от небесата.

Криле като пламъци от нощ. Чудовищен блясък на сребристи очи. Нокти, които се впиха в раменете й и я надигнаха от земята.

Килмандарос изпищя, юмруците й се свиха и заудряха дракона в гърдите. Звукът от ударите бе като гръм.

А след това падаше и оставяше подир себе си диря от кръв.

Сянката му премина над нея, кръжащо, шеметно спускащо се присъствие, извиси се огромен… челюстите зейнаха, изтрещяха, зъби се впиха в лявото й бедро и отново я запокитиха нагоре. Кост лъсна там, където бяха мускулите й, от крака й плисна кръв. Запропада отново с вой надолу към земята.

Този път не усети сблъсъка. Падна на краката си с трясъка на чупещи се дъждовни дървета. Изтрещяха кости, острите парчета се забиха в таза и торса й. Сблъсъкът я хвърли по очи. Успя да се превърти по гръб и зашеметена и безпомощна се взря в спускащия се Драконъс.

„Не е честно.“

Мека длан се отпусна на бузата й. Тя примига и разбра, че се взира в лицето на сина си.

— Не! Иди си! Скъпи сине — бягай!

Но той се изправи и извади меч.

Килмандарос чу гласа на Драконъс — чу го от съвсем близо.

— Къде е Ерастас, Секул?

— Замина — отвърна синът й.

— Къде?

— Не знам. Да се скрие, разбира се. Няма да го намериш скоро. Трябва ли да те предупредя да не изричаш никакви клетви, Драконъс, или това ще те уязви твърде много?

— Винаги си бил вързан за глезена му, Секул Лат, но ако си решил да ми се противопоставиш, ще те убия.

— Ще защитя майка си.

— Значи ще умреш с нея.

Видя тъжната усмивка на сина си.

— Драконъс, нищо не ми е останало. Никой освен нея. Ако я убиеш, то… няма да имам никаква причина да продължа. Разбираш ли?

— Жалко — изръмжа Драконъс. — Готов си да прекараш цяла вечност под крилото на майка си? Отдръпни се, намери някаква светлина — някаква своя светлина, Секул.

— Разбирам. Значи това е шансът ми, така ли? Това ли ми предлагаш, Драконъс? Никога не си разбирал от милост и щедрост, нали?

Последва дълга пауза и Килмандарос разбра, че са сплели погледи, а после Драконъс промълви:

— Добре. Бий се.

Тя понечи да извика, да се помоли за живота на сина си… но когато отвори устата си, гърлото й се напълни с кръв и започна да се дави.

Чу съсъка на меч, скърцащите ботуши по коравата разровена земя, а след това ужасния стържещ звук. Един меч падна на земята и някой изплака като дете. Като нейното дете.

Приближаващи се стъпки.

Не можеше да вдиша, чувстваше, че умира. Взря се нагоре… видя двете проклети жалки луни в необятното нощно небе — а после тази гледка бе затулена и Драконъс се взря отгоре в нея. „Не ти остави никакъв избор, да… но не го казваш. Нужно ли е изобщо да го кажеш?“

Очите му грееха като посребрени езера в полунощ и, осъзна тя стъписана, имаше такава красота в тях — „с мрака, изтичащ покрай тях, капещ като сълзи, но можеш да видиш как ще се извърнат. Можеш да видиш. Такова ужасно нещо.“

„Ерастас, ти ни уби.“

Милост ли беше, когато той опря острия връх на меча си във вдлъбнатината между ключиците й? Погледна отново в очите му, но не видя нищо. „Да. Нека го наречем така. Милост.“

Острието влезе в гърлото й студено като лед и горещо като огън и всичко, което виждаше Килмандарос, изведнъж изгасна, отвътре навън.

„Аз… няма ме.“

„Сине мой. Дори в последния миг ме разочароваш.“

Драконъс изтръгна меча и се обърна. Срещу него стоеше кълбо от сенки със смътно човешки очертания. От двете страни имаше по една Хрътка и той улови движение отдясно, а след това отляво — още зверове го обкръжаваха.

Присви очи към привидението и се подпря на меча.

— Узурпатор, Тюлас знае ли, че си откраднал псетата му?

Сребърната топка на бастун лъсна за миг, преди отново да се скрие в сенките като рибарска блесна в тъмна вода. Привидението заговори с тънък треперлив глас:

— Не си особено вежлив, Древен. — Последва кикот. — Твоят… наследник… някога стоеше пред мен, също като теб сега. Той също държеше пъклен меч — о, да не би да беше твоят? Колко непредпазливо от твоя страна.

— Ако ме принудиш, ще убия тези Хрътки — рече Драконъс.

— Как беше оназ песничка? „Едно детенце имало кутренце…“

Драконъс пристъпи напред и надигна лезвието.

— Кой, в името на Азатанаи, си ти?

Бледа отпусната длан махна вяло.

— Прощавай, обидих ли те?

— Какво искаш?

— Само един въпрос към теб, Древен. — Бастунът отново се появи и се люшна към трупа на Килмандарос. — Къде след това? Или… — Нов кикот: — Кой след това?

— Защо те интересува?

— Защото… Остави Коурабас. Остави Форкрул Ассаил — всъщност остави цялата тази бъркотия. Дори Елейнт. Ако се намесиш, това само ще усложни нещата.

— Ти си значи — рече Драконъс. Отпусна меча и се отдръпна назад.

— Аз ли? Ами, да, аз съм.

— Паякът в центъра на тази паяжина. Гуглата. Рейк…

— И те бяха верни на думата си — виж, това е рядкост. Може би по-същественото е друго. Аномандър Рейк ти го каза добре, Драконъс. Можеш ли да си представиш такова нещо? Но освен това каза, че и ти ще си верен на думата си. Ще бъдеш ли, Драконъс? Ще бъдеш ли верен на думата си?

— Не помня да съм ти давал дума за нещо — отвърна Драконъс.

Върхът на бастуна потропа по земята.

— Чудесно! Е, колкото до това…

Скоро след като Драконъс си отиде, Хрътките се приближиха до труповете на Килмандарос и Секул Лат и задушиха с настръхнала козина. Сенкотрон ги погледа как кръжат възбудено, а след това вдигна глава и видя застаналия наблизо Котильон.

Покровителят на убийците изглеждаше… потресен.

Сенкотрон въздъхна, не без съчувствие.

— Древните са толкова неумолими. Погледни тези две трагични жертви. Колко векове са преживели? За да свършат тук. — Размаха бастуна. — Където и да е това тук. Дори на Хрътките им бе трудно да ги проследят.

— Убеди ли го?

Сенкотрон изсъска, вдигна бастуна и огледа сребърната топка.

— Помисли ме за… дързък.

— Само теб?

— Нас.

— Изгубихме я — каза Котильон. — Така поне се опасявам. Твърде много беше за тях, приятелю, твърде много — не са изминали нашия път. Те са смъртни. Нищо повече освен смъртни. Не разбират. Необходимостта не гложди… не глождеше душите им, както беше с нас.

— Пътища? Глождене? Души? Всичко това нищо не значи за мен. Решихме, че нещата трябва да се променят, това е всичко.

— Трябваше, защото положението ни беше твърде рисковано — отвърна Котильон. — Всичко, което последва — цялата тази безумна схема, — всичко започна с нуждата ни да си осигурим място в пантеона.

— Точно така.

— Но после всичко се промени.

— Може би за теб — промърмори Сенкотрон.

— Лъжец.

— Сенките никога не лъжат.

Двамата замълчаха за миг, а после Сенкотрон се изсмя дивашки. Котильон потисна усмивката си и извърна очи.

— Приключи ли със своя миг на съмнение? — попита Сенкотрон. — Добре. Не ти отива. Виж сега, тя е жена, а това само по себе си я прави най-ужасяващата сила във всички селения.

— Да — отвърна Котильон. — Знам за стария ти страх от господстващия пол.

— Обвинявам майка си.

— Удобно.

— Не знам кой повече го е страх от гостуванията ни.

— Още ли е жива? Не ставай смешен, Амманас.

— Виж, не съм бил винаги толкова стар. Все едно, всеки път, щом се окажем в една и съща стая, мога да видя разочарованието в очите й и да чуя гласа й. „Император? О, онази империя. Значи вече си бог? Олеле, не на Сянката, нали? Не е ли разбита? Защо трябваше да си избереш разбито владение? Когато баща ти беше на твоята възраст…“ Отврат! Бягах от деветгодишен, и чудно ли е?

Котильон го гледаше слисан.

— Ще излязат от онази пустиня, приятелю — каза Сенкотрон. — Чувствам го в костите си.

— Не знаех, че имаш кости.

— Добре де, пръчки тогава. Чувствам го в пръчките си. Хмм, звучи съвсем успокоително, нали?

— Успокоително? Не. Зловещо? Да.

Сенкотрон потропа с бастуна и се огледа.

— Още ли сме тук? Защо още сме тук?

— Няколко последни мисли за починалите, може би?

— Това ли трябва да се направи? Сигурно.

Котильон огледа труповете и изсумтя:

— Можеше просто да го плесне по ръката, нали?

— Небитите деца рано или късно свършват с убийство.

— Това ли е последната ти дума към тях? Безсмислено звучи, Сенкотрон.

— Но е така. Древните богове бяха като разглезени деца, без никой, който да ги надзирава. Единственото, което не мога да разбера за тях, е защо не са убити отдавна. Защото колко точно може да търпи всеки от нас? Това е въпросът, единственият въпрос всъщност. — Махна с бастуна. — А това тук е един отговор.

— Изглежда, трябва да сме благодарни, че Драконъс бе окован в Драгнипур толкова време — разсъди Котильон. — Ако Рейк не го беше убил…

— Всяко разглезено дете би трябвало да прекара няколкостотин живота в теглене на фургон, пълен с трупове. — Сенкотрон изсумтя. — Звучи все едно, че го каза майка ми. „Само сто живота ли, Келлан? Твърде слаб си, за да се справиш с хиляда, нали? Е, баща ти…“ Отврат! Стига!

Секул Лат усети, че лежи на земята. Беше затворил очи и не изпитваше никакво желание да ги отвори. Все още не.

Чу приближаващи се стъпки. На двама. Спряха и застанаха от двете му страни.

— О. Трябваше да се случи, рано или късно — каза женски глас отляво. — Все пак… кажи ми, братко, изпитваш ли нещо?

— Не — отвърна мъжки глас отдясно. — Защо, трябва ли?

— Ами, все пак ние сме онова, което бе най-доброто от него, и ние ще продължим да живеем.

— Мислиш ли, че може да ни чуе, сестро?

— Може би. Помниш ли как хвърлихме една монета и тя се завъртя?

— Отдавна беше.

— Ако се вслушам силно…

— Може би е просто въображението ти, мила. Някои игри просто заглъхват. А колкото до тази, новата — не искам да участвам в нея.

Жената издаде звук — почти като смях.

— Благоразумие ли е това, което чувам?

— Погледни баща ни — отвърна той. — Когато отвори очи, когато се изправи, връщане няма да има.

— Не, връщане — не. Никога повече.

Синът на Секул въздъхна.

— Мисля, че трябваше да подгоним Блудния, скъпа. В името на баща ни трябваше да го научим за бутването на бога.

— Драконъс ще го намери. Можеш да си сигурен в това.

— Но искам да съм там, когато го намери.

— По-добре да го срещнем пред портите на смъртта, братко. И да му напомним, че баща ни го чака от другата страна.

— И да го преведем през портата, да.

— Точно така.

— А след това да го…

— Бутнем.

Децата му се засмяха и Секул Лат усети, че се усмихва. „Синко, дъще, какъв чудесен дар ми поднасяте, преди да бъда отпратен по пътя си.“

— Сестро… виждам монета с две лица, и двете на Блудния. Да я завъртим ли?

— Защо не, братко? Бутваш и дръпваш, така правят боговете.

Когато най-сетне отвори очи, вече ги нямаше.

И всичко беше добре.

Там, където драконовата й сянка се плъзгаше над земята, твърдта изригваше на облаци от прах и камъни. Пукнатини се разтваряха, раздрани и бездънни. Хълмове се смъкваха и рухваха, зелените им наметала повяхваха и почерняваха. Там, където минеше, земята умираше. Свободата бе дар, но свободата я изпълваше с отчаяна ярост и с такава болка, че въздухът, връхлитащ по люспите й, бе агония.

Нямаше съмнение, че притежава душа. Можеше да я види дълбоко вътре, по тунел през пропуканата скала, надолу и все надолу, до едно разбито ядро, лежащо на пода. „Там. Онова.“ А писъците, които виеха от него, караха корените на планини да тръпнат, караха моря да треперят. Караха ветрове да затихват и правеха безжизнен самия въздух.

Преди рождението й бе покоят на неведомото, неподвижността на онова, което не съществува. Нито чувстваше, нито я интересуваше, защото просто не беше. Преди боговете да се намесят, преди да откъснат светлината от мрака, живота от смъртта, преди да вдигнат стените си и да изрекат скверните си слова. „Това е, но това не е. Ще има магия в световете, които сме сътворили, и чрез нейната сила ще се роди живот, и като се взираме в безбройните му лица, ще виждаме своите — ще научим кои и какво сме. Тук има магия, но тук няма.“

Не можеше изобщо да даде лицето си на боговете — нямаше да гледат, щяха само да извръщат очи. Можеше да събуди цялата мощ на гласа си, за да извика: „Аз съм тук! Вижте ме! Признайте ме — вашето единствено забравено дете!“ Ала това нямаше да постигне нищо. „Защото дори в полезрението на боговете трябва да има сляпа точка. А какво ще намериш там? Само мен. Разбито ядро, лежащо на пода.“

Живите й братя и сестри сега я преследваха. Не знаеше колко са, но беше все едно. Искаха унищожението й. „Но… още не. Оставете ми тази свобода… да направя нещо. Да направя нещо… нещо, което не унищожава, а създава. Моля ви, не мога ли да бъда повече от това, което съм? Моля ви. Не ме намирайте.“

Полетът й оставяше кървяща рана в земята, а докъдето стигаха очите й, където докоснеха цялата красота и чудо напред, появата й не носеше нищо освен опустошение. Беше безсъвестно. Непоносимо.

„Виж какво става, когато всеки дар е проклятие.“

Усети внезапен натиск, някъде далече зад себе си, изви врат и погледна назад по дирята на опустошение, оставена от самата нея.

Елейнт.

„Толкова много!“

Гневът подсили вика й и този вик разтърси земята на левги във всички посоки. Щом ехото заглъхна, Коурабас потръпна от разрухата, която бе нанесла. „Не! Къде е моята красота? Защо е само за вас? Не!“

„Ще имам тази свобода! Ще я имам!“

„За да направя… да направя… нещо.“

Крилете й се напрегнаха, но по-бързо от това не можеше да полети, а не стигаше. Елейнт се приближаваха и Коурабас виждаше онова разбито ядро — как лумва с вътрешен огън, как грейва с цялата ярост, която бе изпитвала някога, която бе поела в себе си — задържана толкова дълго. Ярост към боговете. И към създателите — нейните създатели — заради онова, което й бяха причинили.

„Елейнт! Искате да ме убиете и го наричате свобода? Елате тогава и опитайте!“

Яростта й ги очакваше.

Маток дръпна рязко юздите и от копитата на коня му се разхвърчаха прах и камъни. Облакът се вдигна около него и той изруга, плю и рече:

— В прохода са, Върховен юмрук. Кучите синове! Как са ни усетили?

— Успокой се — каза Паран, обърна се и хвърли поглед към колоната. — Ние сме в проявата на Акраст Корвалайн. Ассаил могат да проследят всяко движение. — Обърна се отново към Бойния водач. Добри ли са позициите им?

— Окопани са, сър. И са тежко бронирани, Върховен юмрук. Не са местни — Ассаил са довели наемници.

Юмрук Рит Бюд, застанала до Паран — толкова близо, че можеше да помирише косата й — попита:

— Можа ли да видиш отличителните им знаци, Боен водач?

Маток изкриви лице.

— Вълчи кожи, Юмрук. Вълчи черепи също. Не се приближих достатъчно, но ако имат трупчета на вълчи кутрета, увиснали от ушите, нямаше да ме изненада.

Паран въздъхна.

— Тогг и Фандърей. Това вече усложнява нещата.

— Защо да ги усложнява? — изсумтя Ното Бойл, извади рибешкия гръбнак от устата си и огледа червения му връх. — Нищо сложно няма в цялата тази работа, нали, Върховен юмрук? В смисъл, тръгнали сме в бърз марш кой знае накъде, а където и да е това къде, няма да е хубаво, а щом стигнем там, се каним да съберем сили с някой, който може би може да е там, да водим война срещу Древна раса и техните човешки роби без никаква определена причина, освен че са адски гадни. Сложно ли? Глупости. Виж, Седемте града… онова беше сложно.

— Свърши ли, Бойл?

— Ното Бойл, сър, моля. И да, свърших. Засега.

— Сложно го прави — продължи Паран — това, че не държа особено да се бия с поклонници на Вълците на Зимата. Всъщност симпатизирам на каузата им и макар че бих могъл да не се съглася със средствата, с които се канят да изразят вярата си… — Млъкна и се обърна към Рит Бюд. — Богове, чуй ме само. Започнах да дрънкам като Бойл!

— Ното Бойл.

— Въпросът е, че се налага да минем през този проход. Маток? Някакви други маршрути през планините?

— Откъде да знам? Никога не съм бил тук.

— Извинявай. Глупав въпрос.

— Дайте просто да ги прегазим, Върховен юмрук. Смятам, че са под пет хиляди…

Юмрук Рит Бюд се задави. Изкашля се и рече:

— Пет хиляди?! Окопани? Ще е страшна касапница!

Ното Бойл се намеси:

— Върховен юмрук, едно скромно предложение.

— Казвай.

— Вие сте Господар на Драконовата колода, сър. Поговорете с Вълците на Зимата.

Паран повдигна вежда.

— Да поговоря с тях? Знаеш ли какво? Следващия път, когато се набуташ в пълна с вълци яма, пробвай да преговаряш с тях. Ното.

— Ното Бойл.

— Можете да си менкате кокали — обади се Гъмбъл, който бе клекнал на една плоска скала наблизо. — Да им подушите задниците — чувал съм, че го обичат това. Да легнете на гръб и да вдигнете лапи също.

— Я някой да ни намери някоя по-голяма змия — изръмжа Маток и изгледа ядосано жабока.

Гъмбъл въздъхна шумно и издутото му тяло се сви като спукан мехур.

— Чувствам, че коментарът ми не се приема за конструктивен, което ме води до заключението, че съм в компания на глупци. Какво му е новото на това, питам се?

Паран смъкна шлема си и изтри мазната пот от челото си.

— Значи го правим по трудния начин. Не, Юмрук Бюд, „трудния“ не в смисъл „юмруци в зъбите“. Дайте сигнал на корпуса — нощен марш. Искам на разсъмване да сме строени срещу врага.

— Звучи точно като „юмрук в зъбите“, сър.

— И точно така ще изглежда. Може да свърши с бой, но с малко късмет няма да е касапница.

— И как ще стане това, сър?

— Смятам да ги накарам да се предадат, Юмрук. Гъмбъл, вдигни си пъпчивия корем от тоя камък, намери си бившия художник и му кажи, че е време. Той ще се сети какво имам предвид.

— Той не е мой, Върховен юмрук, а колкото до бивш…

— Тръгвай, преди Маток да те е нанизал на шиш с копието си.

— За буйна радост на приятел и на враг — измърмори Ното Бойл, рибешкият гръбнак в устата му мърдаше напред-назад при всяка дума.

— Виж го как се забърза — подхвърли Рит Бюд. — Мислех, че отдавна е забравил как се подскача.

Паран се върна при коня си и взе юздите от ръцете на едно от бездомните деца, които вече придружаваха войската. Метна се на седлото и погледна мръсното личице на момчето.

— Още ли си искаш наградата?

То бързо кимна.

Паран се пресегна и го вдигна зад себе си.

— Дръж се здраво. Ще препуснем. Може би в галоп. Готов ли си?

Ново кимване. Тънките ръчички се стегнаха здраво около кръста му.

— Да идем да видим този проход. — Паран смуши коня си и се обърна към Маток, който препусна до него. — Е?

— Какво „е“? — изръмжа воинът.

— Физиономията ти едва ли може да мине за щастлива.

— Остро око имате, Върховен юмрук.

— Та какъв е проблемът?

— Има само един проблем, сър, и дано да го решим.

— Винаги ли си толкова жаден за бой, Маток?

— Остро око, тъпа глава.

Паран се ухили.

— Е, никой не е съвършен, нали?

— Вече го разбирам, Върховен юмрук.

— Можеше да ни стане свестен капитан — подхвърли Калам, докато крачеше с Бързия Бен. Гледаха как Паран, съпровождан от конници от Седемте града, препусна към подножието на суровия планински хребет. Убиецът придърпа плътно наметалото си на широките си рамене. — Лошо, че дойде при нас твърде късно.

— Нима? — учуди се магьосникът. — Ако беше дошъл преди Пейл, щеше да е долу в тунелите, когато се срутиха.

— Може би.

— Защо вървиш с мен, Калам? Къде е Майнала?

В отговор убиецът само изръмжа тихо.

— Е, всъщност е добре, че си тук — каза Бързия Бен. — Трябва да обсъдим следващите си ходове.

— Какви ходове бе?! Тук сме, за да избием Форкрул Ассаил. Няма други ходове, за които да говорим, а тия не си струва да обсъждаме.

— Виж сега, онази, последната Чиста, едва не ме уби.

— Глупости.

— Може и да си прав. Обаче болеше. Много.

— Стискай зъби, магьосник. Отново водим истинска война. В стария стил. Гадна магия, гуша за гуша. Не ми казвай, че си забравил как се прави.

— Не съм. Но… къде е Фидлър? Хедж? Малът, Тротс, Уискиджак? Къде са ония, които трябва да ни пазят гърба? Паран ни праща във вражеския лагер, Калам. Ако нагазим в сериозна беда, свършено е с нас.

— Тогава го нагласи така, че да можем да се измъкнем, ако се наложи.

— Лесно ти е да го кажеш.

Калам въздъхна и се почеса по четината на брадичката.

— Нещо се случи, Бързак, още в град Малаз. В Твърдината на Мок. В онази проклета зала с Ласийн и адюнктата. Е, веднага след това. Тавори и аз… помоли ме да избера. Ласийн вече ми бе предложила каквото исках, до голяма степен. Само за да се разкарам.

Бързия Бен го гледаше с присвити очи.

— Всичко ли?

— Всичко.

— Да бутнеш Топър от клончето?

— Аха. Даваше ми Нокътя, макар да имах чувството, че всичко е дълбоко прогнило, още тогава — и по-късно същата нощ открих, че си е самата истина.

— Значи нещо е било отчаяло императрицата.

— Да.

— Добре. И… какво ти предложи Тавори в замяна?

Калам поклати глава.

— Проклет да съм, ако знам… Мислил съм за това. Много. Просто в погледа… Не знам. Нужда може би. Знаеше, че Ласийн ще се опита да я убие на връщане към корабите. Всички го знаехме.

— Поискала е помощта ти — толкова ли е изненадващо? Кой иска да умре?

— Не е толкова просто. Бързак, тя искаше аз да умра вместо нея. Това искаше.

— Също толкова отчаяна като Ласийн значи. Двете са ти казали да избереш между две огледални отражения. Кое беше истинското? Кое си заслужаваше да му служиш? Все още не си обяснил как го направи Тавори.

— Направи го така, както, изглежда, кара всички ни да правим каквото й е нужно.

— Е, това е единствената загадка, на която никой не може да отговори, нали? Но също като тебе я следваме. Калам, ще ми се да те бях видял онази нощ в Малаз. Сигурно си бил въплъщение на ужаса. Значи, като всички нас, й даде всичко, което имаше. Как го прави Тавори това?

— Просто ти казва — отвърна Калам.

— И толкова? — изсумтя Бързия Бен.

— Да. Никакви предложения — никакви богатства, титли, нищо, което някой от нас би приел като отплащане или награда. Не, просто те гледа право в очите и ти го казва.

— Тръпки ме полазиха чак, Калам, а дори не знам защо.

— Не знаеш ли? Хайде пак глупости.

— Добре де, не е молба, нали? И не е свалка. Тя никога не би посегнала да открехне онази врата. Никакво пърхане с клепачи, никакви съблазнителни погледи…

Калам се изсмя гърлено, като си го представи, но бързо се овладя.

— Тя просто ти казва и нещо в главата ти ти казва, че това, което прави, е редно — и че това е единствената причина, която има тя, за да живее. Помоли ме да умра, като я защитавам — след като знаеше, че дори не я харесвам. Бързак, до края на живота си никога няма да го забравя това.

— И не можеш да проумееш какво се е случило, така ли?

Убиецът кимна.

— Да. Изведнъж… все едно някой е оголил душата ти и ето я — гола, трепереща, невероятно уязвима — и тя може да я хване, да я стисне здраво, докато от нея не прокапе кръв. Може дори да я убие. Но не го прави — нищо такова не направи тогава, Бързак. Просто те гледа и ти казва.

— Можеш вече да спреш — промърмори магьосникът. — Това, за което говориш, не се случва почти никога между двама души. Може би точно това искаме всички, но, Калам, почти никога не се случва.

— В предложението на Ласийн нямаше никакво уважение — каза убиецът. — Беше си чист подкуп, посягащ към най-лошото в мен. Но Тавори…

— Никакво уважение. Вече разбирам, Кал. Разбирам.

— Бързак?

— Какво?

— Тя жива ли е? Мислиш ли… Тавори жива ли е още?

Бързия Бен изрита някакво камъче.

— Дори брат й не може да отговори на това. Просто не знам.

— Но ти… ти нали…

— Дали имам вяра? Това ли питаш? — Размаха ръце. — Огледай се, Калам. Цялата тази проклета армия се крепи единствено на вяра! Трябва просто да продължим с нея, нали?

— Да те попитам тогава друго — изръмжа Калам. — Може ли Паран да успее в това сам? Ако се наложи?

Бързия Бен се намръщи и рече тихо:

— Я ми кажи… Правило ли ти е впечатление?

— Кое?

— Просто… когато Паран върви из лагера. Или язди. Чуваш ли войниците — как му подвикват, докато минава? Шегите, смехът и така нататък. Те са тук, защото да го следват е това, от което имат нужда, това, което искат. Воинството загуби Дужек Едноръкия — и това трябваше да ги е довършило, но не е, нали? И сега капитанът води цялата армия. Според теб Тавори просто казва, защото има нужда от нещо. Но брат й — той не казва нищо, той очаква.

Калам кимна замислено.

— Прав си, Бързак. Но все пак… — Погледна рязко магьосника. — Сенкотрон те изпрати тук, нали?

Бързия Бен сви устни.

— Императорът и неговото дърпане на всички стари нишки… Честно, изумен съм, че все още може да го прави това, знаеш ли? Що за възли ни е затегнал, между другото? Богове на бездната!

— Вярваш ли му?

— На Сенкотрон? Ти луд ли си?

Убиецът замълча. После тръсна глава и рече:

— Е, това е. Калам приключи с въпросите си — ти, магьосник, ще ми пазиш гърба, а аз ще пазя твоя. Хайде да ходим да трепем Форкрул Ассаил. Много.

— Крайно време беше да се върнеш към обичайната си безмозъчна същност. Значи виж сега: там горе ще има лагер, където са събрани всички офицери. Много зад окопите. Разводнени, Чисти и така нататък. Трябва да намерим Чистите — оправяме ги и останалото би трябвало да е лесно.

— Хубаво. Та какво беше онова, да не вадя ножа си Отатарал? Защо трябва да е проблем?

Бързия Бен го изгледа, после попита:

— Как се прави Отатарал?

— Представа нямам.

— Разбира се, че нямаш! — сопна се магьосникът. — Прави се, като излееш толкова магия на едно място в едно и също време, колкото е възможно, и ако имаш късмет, се преминава праг — огнена буря, която изгаря всичко и прави…

— Отатарал.

— Ще спреш ли да ме прекъсваш? Искам да кажа, какво става, когато десет хиляди дракона и няколкостотин Древни богове решат да се съберат и да правят едно и също?

— Остров Отатарал? Край Седемте града? Нищо чудно, че има толкова много…

— Млъкни! Не. Не остров Отатарал — той е някакъв тъп боклук някъде отпреди милион години. Не. Това, което получаваш, Калам, е дракон Отатарал.

— Гуглата да ме вземе… чакай, не ми казвай, че са направили това!

— Добре, няма. Но нямам предвид това, Калам.

— А какво имаш предвид?

— Че драконът е на свобода и се е запътил насам — и, най-важното, че може да надуши Отатарал. Тъй че всеки път, когато го използваш… Оу!

Калам го беше стиснал за гърлото. Придърпа го към себе си и зашепна, докато очите на Бързия Бен се издуваха и лицето му потъмняваше:

— Хедж беше прав за тебе. Ти си побъркан и още по-лошо, мислиш, че това е смешно! — Немощните ръце на Бързия Бен се впиха в китките му. Калам изръмжа и го блъсна настрана.

Магьосникът залитна, падна на колене и се закашля.

Трима войници притичаха към тях, но Калам вдигна ръка да ги спре.

— Върнете се в строя. Ще живее, а и да го сритам, ще е само да му набия малко ум в главата. — Видя физиономиите им и изсумтя: — Да, той е Висшият маг. Точно това ми е идеята. Хайде, изчезвайте.

Войниците се разкараха.

Калам се обърна и изгледа с яд Бързия Бен.

— Хедж винаги си пазеше една острилка, знаеш ли. Беше нарисувал лицето ти на нея. Казваше, ако вземеш, че го убиеш с някой от тъпите си планове, с последния си дъх щял да ти я натика в гъза. Знаеш ли, мислех, че е малко крайно. Но вече не.

„Брат ми не е могъл да замисли това. Да види толкова много от работата си… разнищена. Разбираше необходимостта от равновесие, но също тъй разбираше чудото на самия живот. Не, не може да е мислил, че ще се случи това.“ Силхас Руин погледна Тюлас Остригания, който стоеше на ръба на стръмния бряг. „Спасението от смъртта изобщо не е спасение.“

— Щяхме ли да го направим? — попита.

Главата на немрящия воин леко се извърна.

— Бяхме млади. Всичко беше възможно.

— Тогава… един от нас щеше да е коленичил пред тялото на другия и да плаче.

— Вероятно.

— Но сега… Тюлас, изглежда, ще паднем един до друг и няма да има никой, който да коленичи до телата ни, никой, който да плаче за нас.

— Хрътките ми се скитат… усещам ги. Ловят натрапници, сънуват гонитбата. Скитат из натрошените късове на Куралд Емурлан.

Силхас Руин не каза нищо, зачуден накъде са се отнесли мислите на приятеля му.

Въздишката на Тюлас Остригания излезе на дълъг сух хрип.

— Знаеш ли за какво най-много завиждам на моите Хрътки? За свободата им. Нищо сложно в живота им. Никакъв… труден избор.

Силхас кимна и извърна поглед.

— А сега сме изправени точно пред такъв, нали?

— Елейнт ще бъдат тласнати до безумна ярост. Цялото им същество ще бъде погълнато от необходимостта да убият Коурабас — не го ли усещаш в собствената си кръв, Силхас?

„Усещам го.“

Тюлас продължи:

— Не сме изправени пред проблем на вярата. Едва ли дори Аномандър е можел да предвиди, че Древните богове ще са толкова отчаяни, толкова отмъстителни.

— И точно това ме безпокои — призна Силхас Руин. — Не можем да допуснем, че всички Древни богове са се съгласили с освобождаването на дракона Отатарал.

— Има ли значение?

— Не съм сигурен.

— Ще съжали ли някой от тях за унищожението им? Съмнявам се. Щом децата им си отидат, тяхното възкресение е гарантирано.

— За да наследят какво, Тюлас?

— Те очакват Елейнт да убият Коурабас. Изискват го всъщност.

— Трябва ли да ги удовлетворим?

Тюлас Остригания помълча. Лицето му, отнесено в смъртта, беше безизразно, очите — затворени врати.

— Приятелю, какъв избор имаме? Ако Коурабас оцелее, това селение ще умре и ще бъде първото от много.

— И ще остане земя без магия. Но дори в такива места животът ще се върне.

— Не можем да сме сигурни в това. При все че сме изследвали тайните на магията, все още знаем малко. Реели сме се над безжизнена плът… виждали сме какво става, когато всичко е наистина оголено.

Силхас Руин изгледа приятеля си за миг, а след това се наведе и отправи взор към долината на юг.

— Лъжа ли се?

— За какво?

Силхас се сепна — не беше осъзнал, че го е изрекъл на глас.

— Брат ми добре познаваше Древните богове. Твърде често се сблъскваше с тях.

— Може би освобождаването на Драконъс бе неговият отговор на заплахата от страна на Древните богове.

„Драконъс.“

— И какво ще направи Драконъс?

— Не знам, но дори мисълта за това ме изпълва със страх. Добре знаем какво следва, когато гневът на Драконъс се събуди в пълната си сила — неговото решение може да се окаже по-лошо от проблема. Бездната знае, приятелю, виждали сме го лично. Все пак, след като попита… Не знам. Драконъс… освободен. Кой може да му се противопостави сега, след като брат ти е мъртъв? Не знам — този свят се е придвижил напред. Какво би направил той първо? Би подгонил и избил онези, които освободиха Коурабас. Винаги е взимал възмездието на сериозно.

Силхас Руин кимаше.

— А след това?

Немрящият воин сви рамене.

— Ще убие Коурабас?

— И ще остави свят пълен с Елейнт?

— Тогава… може би ще се отдръпне и ще гледа как двете първични сили се сблъскват и се бият, докато едната не победи… но толкова отслабнала, толкова разбита, че той ще трябва само да действа бързо и хладнокръвно. Може би точно това е поискал брат ти от Драконъс в замяна на свободата му.

Силхас Руин вдигна ръце пред лицето си и поклати глава.

— Доколкото познавам брат си, не е имало никакво искане. Имало е само даване.

— Какво терзае ума ти, приятелю?

— Това, че в освобождението на Коурабас има нещо повече, отколкото знаем. Че по някакъв начин, който все още не сме проумели, свободата на дракона Отатарал служи на по-висша цел. Коурабас е тук, защото трябва да е тук.

— Силхас… живите ти сетива са по-остри от моите мъртви. Колко Елейнт са дошли в този свят?

Белокожият Тайст Андий смъкна ръце от лицето си и погледна Тюлас Остригания.

— Всички.

Тюлас Остригания залитна и се обърна — сякаш всеки негов инстинкт настояваше да побегне, да се махне оттук. Където и да е. А после отново погледна Силхас.

— Коурабас няма шанс.

— Да, няма.

— Елейнт ще завладеят този свят — кой ще ги спре? Приятелю — ние сме без значение. Всякаква цел… свърши. Няма да се предам на Тиам обаче!

Внезапният му гняв накара Силхас да изправи рамене.

— И аз.

— Какво можем да направим?

— Можем да се надяваме.

— Какво имаш предвид?

— Казваш, че усещаш Хрътките на Сянката…

— Не близо…

— И ми казваш, че имат нов господар, узурпатора на Куралд Емурлан…

— Който не властва над нищо.

— Да. Все още не. Игра се разиграва тук — извън всичко, което мислим, че разбираме за положението. Казваш, че Хрътките се скитат. Въпросът, който трябва да се зададе, е: защо? Какво общо има Сянката с всичко това?

Тюлас Остригания поклати глава.

Силхас Руин извади от ножницата меча Хуст.

— Онзи узурпатор ми даде това оръжие, както ти казах. Виждаш ли острието? Ецвано с дракони. Но има нещо повече. Саможертвата на брат ми. Връщането на Майката Тъма.

— А сега Драконъс. Силхас — брат ти не може да е мислил да…

— Да, Тюлас. Ние децата бяхме толкова отговорни за станалото между Майката Тъма и нейния консорт, колкото всеки друг — дори Оссерк. Приятелю… те са задействали нещо. Аномандър, този Сенкотрон, дори Качулатия — и може би други богове, скрити от погледа ни, забулени завинаги.

— Драконъс никога няма да се върне при Майката Тъма — наистина ли вярваш, че онези рани изобщо може да се изцерят?

— Тюлас, на Елейнт трябва да се окаже отпор — трябва да бъдат изтласкани назад. Те са Децата на Хаоса, а кой винаги се е изправял срещу Хаоса? Какво беше Драгнипур, Тюлас, ако не опит на един отчаян мъж да спаси жената, която е изгубил? Не успя — Бездната знае как се провали, — но сега, най-сетне, Драконъс е освободен — веригите му са свалени завинаги. Не разбираш ли? Брат ми сложи край на клетвата на Майката Тъма за усамотение — тя отново е извърнала лице към децата си. Но защо трябва да спре дотам? Тюлас! Моят брат също така освободи Драконъс.

— Аномандър иска да насили раните да се изцерят? Каква арогантност!

— Той не насилва нищо, Тюлас. Той само отваря вратата. Прави възможно… всичко.

— Драконъс разбира ли?

„Ето, това е въпросът, нали?“

— Когато приключи с избиването на Древните богове, които чувства, че трябва да бъдат избити, той ще спре. Ще си зададе въпроса: а сега какво? И тогава, може би, ще го осени. Пълното осъзнаване на дара на Аномандър.

— Приятелю, ако наистина имах дъх, щеше да си ми го отнел. Но… как може да си сигурен? За всичко това?

Силхас Руин огледа меча в ръката си.

— Мисля, че знам кой стои присвит в центъра на тази безумна паяжина. Тюлас, когато се превъплътя, какво става с този меч Хуст?

— Слива се с фибрите на твоята плът и кост — както добре знаеш, Силхас.

— Да… но това е меч Хуст — убиец на дракони.

— Мислиш ли, че узурпаторът се е опитвал да ти каже нещо?

— Започвам да подозирам, че дарът не беше мечът. Дарът беше онова, което означаваше мечът — което означава. — Прибра оръжието. — Дошло е времето за последния ни отпор, приятелю. Война, която ще поведем.

Сухото гърло на Тюлас Остригания отново изхриптя, но този път беше смях.

— Развеселява ме тази ирония, любими братко по оръжие. Добре, хайде да идем да убием няколко дракона. — Замълча и кривна глава към Силхас. — Коурабас… ще ни благодари ли?

— Очакваш ли го от нея?

— Не, едва ли. Защо да го прави? Ние ще се провалим.

— Ето, че ми даваш повод да се чудя — отвърна Силхас. — В края на краищата няма ли това да е първият път, когато тя не загива сама?

Тюлас помълча за миг, после каза:

— Приятелю, нашата смърт ще е нашият дар към нея.

— Тюлас, могат ли двама Древни да направят Буря?

— Ще трябва да опитаме.

„Аномандър, вярвам, че скоро ще те видя. И Андарист също.“

— След като скоро ще умрем, Силхас, ще ми кажеш ли какво сполетя Трона на Сянка?

Силхас Руин се усмихна и поклати глава.

— Може би, ако пожелае, Тронът ще ти го каже сам.

— Троновете не могат да говорят.

— Вярно е. И толкова по-добре, не мислиш ли?

— Добре е, че ще умрем един до друг — изръмжа Тюлас Остригания. — Иначе щях да съм принуден да се бия с теб.

Бяха се отдалечили много един от друг и вече се превъплъщаваха.

И два Древни дракона, единият жив, другият немрящ, се издигнаха в пустото небе.

Олар Етил клечеше присвита в тревите като заек, чакащ да го грабне ястребът. Торент я огледа още за миг, като се мъчеше да прикрие мрачното си задоволство, а след това отново се обърна да погледне трите деца. Продължаваха да спят — старата вещица им бе направила нещо. Беше малко след пладне и не бяха стигнали далече от разсъмване.

— Твърде много са — няма къде да се скриеш — мърмореше Гадателката на кости. — Вече знам какво опитват. Не може да стане. Искам го за мен — и ще го получа! Древни има в небето, но аз съм най-древната от всички. Ще се погрижа да бъдат изтласкани — но първо Коурабас трябва да умре. Трябва да се провалят!

Торент отиде при коня си, огледа стрелите в колчана, после подхвърли през рамо:

— Какво чакаш?

— Няма да вляза в тази битка — изръмжа Олар Етил.

Той се огледа. Не виждаше нищо освен пуста равнина.

— Каква битка?

— Ти все едно вече си умрял, кутре. Скоро няма да ми трябваш повече. Дарове имам да дам. А той ще ми прости — ще видиш, ще ми прости.

— Как ще мога да видя, щом ще съм мъртъв?

Тя се изправи и разрита тревите. Два скелета на гущери побягнаха от костеливия й крак. Торент чу щракащите им челюсти, когато пропълзяха покрай него и надолу по склона.

— Така значи — изхриптя Олар Етил, загледана след тях. — Отидоха си. Добре. Изобщо не им вярвах… Добре, вървете! — И завика след тях: — Намерете великата Буря на Тиам! Сякаш това ще ви помогне, ха! — Завъртя се рязко и изпъна крив пръст към Торент. — Следя те, кутре!

Торент въздъхна.

— Всичко тръгна накриво, а?

— Ерастас беше глупак! И всичките Древни, които го слушаха — неговото безумие ги уби! Добре! Стига да ме остави на мира.

— Изгубила си си ума, вещице.

— Събуди ги! — сопна се Олар Етил. — Трябва да тръгнем на юг — и бързо!

— Надушвам море във вятъра — рече Торент и кимна на изток.

— Разбира се, глупако. Хайде, вдигай изтърсаците — трябва да тръгваме!

„Губиш хватката, вещице, и го знаеш, нали? Мислиш, че каквото си се захванала да направиш, ще е достатъчно, че ще реши всичко — но сега откриваш, че няма. Дано да поживея още малко — достатъчно дълго, за да застана над трупа ти.“

— Изтича от ума ти, кутре.

„Изтича само когато аз го пусна.“

Изгледа го рязко. Торент й обърна гръб и отиде да събуди децата.

— Там ще сме в безопасност, Кърдъл, нали? Веригите на проклятието ни — счупени в Бурята! Нали?

— Каквото замислях от самото начало, Телораст — и ако не беше толкова задръстена, щеше да си се досетила отдавна.

— Беше онзи жрец на Червея, онзи хитър пияница — по-добър от Не-Апсалар, много по-добър! Той ни каза всичко, което трябваше да знаем, тъй че няма нужда да се досещам, Кърдъл, защото от двете ни аз съм по-умната.

— Единственото умно нещо, което изобщо си направила, е да ме склониш да съм ти приятелка.

— Приятелка любима сестра или по-добра половинка, все едно е с нас, и не е ли така най-добре, Кърдъл? Това означава да живееш живот на загадка и приключение! О… кракът ми ли се измъква? Кърдъл! Кракът ми!

— Добре си е. Просто се е разхлабил. Скоро ще е все едно. Скоро ще си имаме тела, подходящи за самолюбието ни, и няма ли да е страшничко? Ами че аз мога и трон да ни надуша, Телораст. А ти?

Но Телораст бе застинала на място.

— Почакай! Кърдъл, чакай! Тази Буря… тя ще ни погълне!

— Значи ще ни изядат… и поне ще сме свободни. А и рано или късно Бурята ще спре. Трябва да спре.

— По-скоро ще се разпадне — изсъска Телораст. — Тъй че трябва да сме предпазливи, Кърдъл, та да не ни изядат наистина.

— Ама разбира се, че ще сме предпазливи. Ние сме умни.

— И подли.

— Точно затова същества като нас никога не губят, Телораст. Ние преливаме от таланти — изливат се от нас навсякъде!

— Стига кракът ми да не изпадне.

— Ако изпадне, ще те нося.

— Наистина ли?

— Е, ще те влача.

— Толкова си мила, Кърдъл!

— Защото сме влюбени, Телораст. Заради любовта бих те влачила навсякъде. Обичаме се и затова заслужаваме два трона — поне два! Заслужаваме ги и ще ги имаме, дори да трябва да избием десет хиляди бебенца, за да ги вземем.

— Бебенца? Да убиваме бебенца?

— Защо не?

Продължиха да пълзят през тревите.

— Мога почти да ги видя, Телораст! Армия от бебенца между нас и онези тронове. Може да си въртят костените кречетала колкото си искат — ще ги сдъвчем като сиренце.

— И котенца, и кутренца, и мишчици също!

— Спри, Кърдъл — огладнявам от думите ти! И си спести дъха — ще ни трябва да убием Коурабас.

— Не можем да убием Коурабас с дъха си, Телораст — тя е Отатарал, забрави ли? Трябва да го направим по трудния начин — парче по проклето парче, докато не завали от небето!

— Ще е страхотно. Нали? Кърдъл, нали?

— Най-хубавото, Телораст. Почти толкова хубаво, колкото да ядеш бебенца!

— Колко време ще ни отнеме това? Стигнахме ли вече, Кърдъл? Краката ми скоро ще изпаднат, заклевам се.

— Хмм, може би трябва да се въплътим. За малко, искам да кажа. Съвсем за малко, а после пак долу, ще потичаме малко и пак ще се въплътим — какво мислиш?

— Мисля, че си умна почти колкото мен.

— А ти си умна почти колкото мен. Ние сме умни почти колкото мен и мен — колкото теб де. Не е ли страхотно?

Паран спря и свали момчето от седлото. Нареди на отряда да чака и махна на Маток да го придружи. Малко по-напред склонът им предлагаше ясна гледка към траншеите, рампите и редутите на противника.

Които гъмжаха от войници.

— Виждат ни — каза Маток.

Паран спря и огледа позициите. Нагоре по прохода лъкатушеше каменист път. В първата линия на защитата полукръг от земни насипи се извиваше навътре към пътя — опит за щурм по него щеше да доведе до убийствен обстрел. Освен насипите всичко беше стръмни сипеи.

— Имах една жена — измърмори Маток. — Същата като това тука.

— Моля?

— Колкото повече й налитах, толкова по-грозна ставаше. Един от многото капани, когато се напиеш по пълнолуние. Събуждаш се за ужасите, които си направил, и после трябва да живееш с тях.

В защитата ясно се виждаха две предмостия и на по-близкото се вееха знамената на Коланси.

— Изповядани помощни — каза Паран. — Ще трябва да минем през тях, за да стигнем до Вълчата армия. Виж, това е неочаквано усложнение.

— Обаче знаеш ли, обичах я тая жена. Беше най-добрата ми жена, както се оказа.

— Какво стана с нея?

— Наследи ме и се събра с един по-хубав. Виждаш ли, будеше се сутрин и изпитваше същия ужас като мен, и колкото повече налитах…

— Маток, май ни очаква кървав бой.

— Думите ви ме радват.

— Трябва да надделеем и да разбием Изповяданите. После можем да се заемем с наемниците. Всъщност може би точно това е, което ни трябва, за да ги убедим да се предадат.

— Там горе ще има Чист, Върховен юмрук. Още веселба за Калам и Висшия маг.

— Ще подходим през нощта. Маток, твоите воини ще са от голяма полза — конници са все пак.

Маток сви рамене.

— Защо ударните части яздят коне, Върховен юмрук? Защото е най-бързият начин да се измъкнеш.

— Вече не сте само ударни, Маток.

— Ще влезем в схватка, ако това ви трябва, но няма да ни хареса. Виж, пътят… Широк път, военен. Разчистваме фланговете и можем да препуснем право нагоре.

— В чакащите зъби на онези наемници? И нагоре при това? Няма да ви похабя толкова глупаво. Съжалявам, но колкото и да сте жадни за кръв, ще се наложи да почакате малко.

Воинът се намръщи, но после сви рамене.

— Жадни сме за кръв, да, но не и ако повечето е наша.

— Добре. Дръж паплачта си изкъсо, само това те моля.

Маток го гледаше някак особено.

— Върховен юмрук, цял живот съм слушал приказки за малазанската армия. И аз съм бягал навремето от няколко сблъсъка, и са ме гонили седмици наред. — Посочи с брадичка към прохода. — Но това… дори онези Изповядани изглеждат достатъчни не само да ни спрат, но и да ни скапят.

— Тоест?

— Тоест боя се за Воинството, нищо повече.

Паран кимна.

— До утре сутринта, Маток, намери висока позиция за теб и воините ти. Ще ви покажа всичко, което трябва да знаете за малазанската армия.

Две обръщания на пясъчния часовник след като слънцето бе залязло Воинството спря недалече от прохода. Под яркозеления блясък на Нефритените странници ротите вдигнаха палатките. Поставени бяха предни постове, въпреки че не се очакваха излази от врага. Войниците се нахраниха бързо и легнаха да почиват. Придружен от Юмрук Рит Бюд, Паран тръгна да обиколи лагера.

Никога не бе мислил, че ще командва армия. Никога не бе мислил, че ще заеме мястото на Дужек Едноръкия. Често мислеше за него и взимаше от него всичко, което можеше. Воинството бе познало лоши времена. Заслужаваше нещо по-добро — но пък Паран подозираше, че всеки командир изпитва това чувство.

Когато с Рит Бюд се върнаха в командната палатка, завариха там Калам и Бързия Бен. Оставаха още две обръщания до разсъмване.

Убиецът се беше увил в черен муселин, нахлузваше протърканите си кожени ръкавици и макар да носеше ризница под плата, нямаше почти никакъв звук, докато крачеше напред-назад. Бързия Бен седеше на пода, облегнат на един скрин, изпружил крака и притворил очи.

— Е? — попита го Паран.

— Какво „е“?

— Готови ли сте? Обикновено надушвам магията, но сега не мога да помириша нищо, Висш маг.

Бързия Бен отвори едното си око и го изгледа.

— Ако ти можеш да я усетиш, Върховен юмрук, ще я усетят и Чистите горе. Повярвай ми. Готови сме.

Паран погледна Рит, но тя само сви рамене и той й каза:

— Иди да поспиш, Юмрук.

— Слушам, сър.

Щом Рит Бюд излезе, Паран препречи пътя на Калам. Убиецът изръмжа тихо, спря и се озъби.

— Лазиш ми по нервите, Върховен юмрук.

Бързия Бен се намеси:

— Приготвиха ли ти оная карта, Върховен юмрук?

Паран кимна и се отдръпна встрани, за да може Калам да продължи да крачи.

— Добре — рече магьосникът, бръкна в кожената си торба и извади крива пръчка с вързана за нея един разтег дълга връв. Единият край на пръчката бе заострен и Бързия Бен го заби в пода. После извади от торбата две малки платнени топки, едната черна, другата златна. Върза ги за връвта я изпъна. — Калам. Време е.

Убиецът спря и тръсна рамене като мечок.

Бързия Бен се изправи и се обърна към Паран.

— И да не сте мигнали, сър. Ясно?

— Ще бдя, Върховен маг — увери го Паран. — Но съм притеснен. Какво мислиш, че ви очаква?

— Освен един-двама Чисти Форкрул Ассаил? — Бързия Бен изсумтя, после се намръщи. — Не съм сигурен. Нещо.

— Давай да почваме — изръмжа Калам.

Паран свали шлема си и го остави на масата. Беше странно изделие, от Унта, подарък от Рит Бюд, и все още не бе свикнал с тежестта му. Обърна се към двамата и рече:

— Мисля, че трябва да… — И млъкна. Беше сам в палатката. — Богове на бездната, добър е.

А после, с изведнъж разтуптяно сърце и свит от нерви стомах, извади дървената карта, приготвена от Ормулогун. Огледа я на светлината на фенера. „Първата истински малазанска карта за Драконовата колода. Караш ме да се гордея, художнико.“

В средата на тъмно поле бе изобразен безформен смътно лъскав предмет.

— Ашикът в Дупката — прошепна Паран.

Невидим за всички, Калам крачеше безшумно по настлания с камък път. „Дано да сме невидими и за Чистите. Е, скоро ще го разберем.“ Вдясно и вляво от него в дълбоките окопи стояха часови, опрели гърди на стената, и гледаха надолу към нашествениците. В краката им смътно блещукаха сигнални фенери. Зад тях се издигаха първите насипи пред главната траншея: струпани камъни и пръст, достатъчно високи, за да осигурят прикритие от стрели, и достатъчно коварни, та да забавят щурма на нападателите.

Самите траншеи бяха пълни с войници на Коланси. На седем крачки зад тях и по-нагоре по склона минаваше окоп със стъпала за стрелците. Щяха да стрелят почти от упор, над главите на първата линия защитници, и да поразяват малазанците, които успеят да се покатерят по насипа.

Калам се надяваше, че проклетата карта на Паран ще подейства. Надяваше се, че Върховният юмрук в момента вижда каквото вижда и той. „Това може да се окаже много гадно. Там, горе някъде, има способен командир. Бързак… не мисля, че това е работа на Форкрул Ассаил. Тук е пипал професионален военен. Вероятно командирът на Вълците. Дано да се сетиш и ти за това.“

„Чакай… наемници, облечени във вълчи кожи? Не, не може да са те. Други трябва да са.“

Имаше още два пояса, успоредни на първата линия, с подравнени рампи за изтегляне в случай, че първата траншея бъде превзета. И много резерви, разположени в три укрепени лагера точно над последния пояс. Калам прецени, че трябва да има поне шест хиляди Изповядани. „Добре, че не съм на твое място, Паран.“

Още по-нагоре, където му се стори, че вижда билото и зад него проходът се изравняваше, пътят бе преграден от каменна порта с ниска стена над ров, изпънат от двете страни. Зоната бе добре осветена и се виждаха роти тежка пехота. Бяха будни, разделени на отделения по десет души, всяко отделение строено в кръг с лице навътре… войниците се молеха.

„Фанатици. Това е лошо. Виждали сме го преди, много пъти. Да се предадат? Изключено. Обаче…“ Все още бяха твърде далече, за да е сигурен. Огледа за знамена, но нямаше. „Там.“ Войник в пълно снаряжение до портата. „Богове на бездната! Шибани периши!“ Калам спря. Умът му заработи трескаво. „Обърнали са се срещу нас? Кругава? Не мога да го повярвам — войници на Вълците. Богове, кои други може да са? Калам, идиот такъв. Гуглата да ме вземе, Гуглата да ни вземе всички.“

„Но… ако Кругава е тук, нищо чудно, че отбраната е толкова здрава.“

„Добре. — Закрачи отново напред. — Предателите получават каквото заслужават.“

Портата бе преградена с издадени напред шипове от черно желязо. Най-долният ред, високи до глезена, стърчаха на педя дължина над най-високите, освен реда на нивото на очите. Зад портата стоеше самотен страж от перишите, със спуснато забрало и тежко копие.

На десет крачки от него Калам слезе от пътя, мина покрай дренажния изкоп и се спусна в рова. На дъното в земята между острите камъни бяха набити къси дървени шипове. Брегът срещу стената бе напоен с катран. „Огнен вал. Гадно ще е тук, много. Дано да си близо, Бързак. Дано разбираш какво трябва да направя тук.“

Промъкна се предпазливо през рова. Изчака за миг, след което прошепна ключовата дума, която му бе дал магьосникът. Изпита внезапна безтегловност, протегна се нагоре и без усилие се изкатери през стената и я прехвърли. Щом стъпи на земята от другата страна, безтегловността изчезна. „Никакъв сигнал за тревога дотук, добре. Засега обещанието на Бързака, че ще може да скрие магията, май държи.“ Отпред имаше други стражи, но разредени достатъчно, за да може лесно да мине между тях. Навлезе в лагера.

Подмина отдельонните кръгове с все още молещите се войници и излезе на празния полигон в центъра. Срещу него имаше две командни палатки, онази отдясно увенчана с вълчи череп на централния пилон. „Сиви вълци, да. Но… това не може да са всичките. Освен ако Тавори не ги е накарала да платят скъпо за измяната. Но ако го е направила, сигурно е мъртва. Така и не е имала шанс.“

„Е, добре. Ако ни е останало само възмездието, да почваме.“

Другата палатка бе по-голяма, от същия вид като в лагера на обсадата извън цитаделата. Беше осветена отвътре и от двете страни на входа стояха двама пазачи, и двамата колансийци.

Калам извади два метателни ножа и бързо се задвижи към тях. На пет крачки разстояние вдигна двете оръжия и ги метна едновременно с плавно движение. Улучиха право в гърлата. Телата се огънаха, плисна кръв, но преди да паднат, Калам стигна до тях, стисна дръжките на ножовете и ги задържа, преди внимателно да ги отпусне на земята.

„Колко шум вдигнахме? О, все едно.“

Остави камите в гърлата им и извади двата дълги ножа. Сряза връзките на входното платнище и влетя вътре.

Явно изненада Чистия — нищо дискретно нямаше в това нахлуване все пак. Единият нож се вряза дълбоко, право под сърцето. Другият, тръгнал нагоре да посече в гърлото, бе блокиран от ръка, твърда като желязо. Ръцете на Ассаил излетяха напред, докато залиташе.

Първият удар порази Калам високо в дясното рамо и го отпрати назад. Вторият се стовари в гърдите му от лявата страна, разби ризницата, счупи две ребра и пукна поне още няколко. Отхвърли го назад и той се блъсна в стената на палатката вляво от входа.

Замаян от болка, Калам видя как Ассаил изтръгна дългия нож от гърдите си и го захвърли настрана.

— Ядосах те, а? — изпъшка Калам.

Ассаил изръмжа и настъпи към него.

Подът под краката му изчезна и той полетя някъде надолу. Последва тътен.

Бързия Бен изведнъж изникна от другата страна на дупката. Извади малка кръгла топка от черна глина, наведе се и надникна долу.

— Поздрави от морската пехота — изръмжа и пусна топката.

Калам залегна. От дупката изригна огън и таванът на палатката пламна. Бързия Бен не се виждаше никакъв.

Калам изруга, прибра си ножа — някак бе успял да задържи другия — и изскочи навън.

Изохка от заслепяващата болка, която избухна в гърдите му. От всички страни към горящата палатка тичаха перишки войници. Вадеха мечовете си.

— Бързак! Невидим съм, нали? Бързак!

Чу съсъка му:

— Прибери го тоя проклет нож!

Калам се обърна и побягна от най-близкия нападател. Натика ядосан ножа в канията. Залитна и падна. В устата му имаше кръв. Лошо.

Една ръка се отпусна на гърба му.

— Не мърдай — чу шепота на Бързия Бен.

Перишите вече се отдръпваха от бушуващите пламъци. Огънят бе толкова близо, че Калам почти можеше да се протегне и да го пипне. Но не усещаше никаква топлина.

— Можем ли да говорим? — попита след малко.

— Вече можем, да.

— Каза острилка!

— Премислих. Исках да съм сигурен. А и острилката е доста шумна.

— Проклета от Гуглата запалка обаче? Виж, така вече ще е тихо и кротко! Други Чисти?

— Не. Шшт… има нещо наблизо. Следи ни.

— Как?

— Не знам.

— Исках да скоча на перишкия командир — Кругава или който е там.

— Бълваш кръв с всеки дъх, Калам. Не си във форма за нищо.

— Намушках кучия син в сърцето и нищо не стана.

— Станало е. Но те имат две сърца.

— Благодаря, че ми каза. — Калам пак изпъшка. — Тези все пак са перишите, нали?

— Да. Сега млъкни и ме остави да те извлека. Тоя огън започва да изгаря каквото хвърлих около нас.

Но успя да го дръпне само два пъти, преди убиецът да усети как ръцете му се стегнаха.

— Мамка му, тук е!

Калам примига и огледа наоколо.

— Не виждам…

— Мирише като енкар’ал, прилича на тоблакай.

„Изключено… о, богове на бездната, какво търси тук?“ Вече го усещаше. Огромно, надвиснало над него присъствие.

— Какво прави? — изсъска Калам.

— Ъъ, души те.

Калам настръхна.

— Защо не мога да го видя?

— Защото то не иска да го видиш.

Убиецът едва не извика, когато един остър нокът леко премина по едната му буза и спря точно под окото. Стисна зъби и остана да лежи неподвижно.

— Слуга на Вълците, мисля.

„Да. Не ми казвай каквото вече знам.“

След това ръката се притисна в гърдите на Калам, точно над счупените ребра. Но не последва никаква болка, само внезапна топлина. След миг ръката вече я нямаше. А след това…

— Гуглата да ме вземе — измърмори след малко Бързия Бен. — Изчезна. Не бях виждал такова нещо. Шибано те изцели, Калам. Защо го направи това?

Разтреперан и объркан, убиецът бавно се изправи. Около горящата палатка цареше хаос. Видя между войниците перишки офицер, един от корабните командири на Кругава. Стоеше загледан към палатката със странно, почти доволно изражение на мършавото лице.

— Готов ли си да опиташ с него? — попита Бързия Бен.

Калам поклати глава.

— Не. Перишите не пипаме.

— Какво имаш предвид?

— Освен ако не искаш онова да се върне много по-ядосано.

— Прав си.

— Сигурен ли си, че няма още Чисти?

— Не.

— Време е да тръгваме тогава.

Запровираха се невидими през тълпата войници. При стената убиецът се обърна и погледна назад. И кимна.

— Винаги честна размяна…

„Не че мога да си спомня какво направих, че да го зарадвам толкова.“

Паран бавно се надигна и остави дървената карта на пода. Можеше да ги издърпа точно в момента, в който демонът се приближи към тях. Но нещо го бе задържало. „Това беше избран слуга на Вълците на Зимата. Усетих гнева му, а след това усетих… какво? Загриженост? Не знаех, че изобщо могат да изпитват такива неща.“

Изправи се, отиде до пръчката, хвана я и я дръпна от пода. Топките на връвта подскочиха след нея.

В палатката изтрещя оглушителен взрив, вдигнаха се облаци прах и Бързия Бен и Калам се олюляха пред очите му. Лицето на магьосника бе разкривено от гняв. Погледна намръщено Паран.

— Малко закъсня, Върховен юмрук! Почти се бяхме върнали вече.

Паран махна с ръка да разчисти праха. Чу стъпки зад платнището на входа и извика:

— Всичко е наред!

Отвън един войнишки глас изсъска:

— Чу ли го, Гебла? Когато Върховен юмрук пръдне, целият свят се тресе!

— Шшт, проклет идиот!

Стъпките заглъхнаха.

Паран въздъхна.

— Изгубих търпение да ви чакам. Съжалявам. Не знаех, че ще е толкова гадно.

— Беше за в краен случай, сър. Имам чувството, че са ме разтеглили отвътре.

— Същото и при мен — изръмжа Калам и седна тежко на скрина. Здравите крака изпращяха и сандъкът тупна на пода. Убиецът изохка.

— Точно каквото му трябваше на стария ми болнав гръбнак. — Започна да смъква ръкавиците си.

— Съюзниците на сестра ми значи… прав ли съм, Калам?

— Почти.

— Вече не са съюзници. — Този път Бързия Бен закрачи нервно напред-назад. — Но командирът е Ерекала, не Смъртният меч. И Щита-наковалня не видях. Тази сила е която дойде от морето. Войниците, оставени да тръгнат с флотата.

— Значи Кругава може да не знае, че са се преметнали към врага — каза Калам.

— Този съюз винаги ме е изнервял. Фанатични поклонници на свят без хора — що за смисъл има в това? Дори Кругава да не ни е предала, е само въпрос на време — трябва само да последват вярата си до логичното й заключение. Предупредих Тавори…

— Е, сега вече лъжеш — изръмжа Калам.

— Откъде знаеш? — сопна му се магьосникът.

— Просто предполагам. Познавам те все пак. Просто те е яд, че не си го предвидил.

— Няма да споря с теб. Работата е, че Тавори е в беда. Всеки момент може да й забият ножа в гърба, а няма как да я предупредим.

— Може би има — каза Паран. — Щом преминем този проход, искам двамата с Калам да препуснете напред толкова бързо, колкото могат да издържат конете ви. Да намерите сестра ми.

— Видяхте ли онези защити, сър? — тросна се Калам. — Как се надявате да накараме перишите да се предадат? Могат да спрат Воинството на място.

Но Паран се беше намръщил.

— Защо онзи демон не те разкъса на парчета, Калам?

Убиецът извърна очи и сви рамене.

— Срещнах го веднъж. Направих му услуга. Може би. Мисля. Не мога да си спомня точно. Беше в Седемте града, насред Вихъра.

— Голяма приказка развъртя, Калам — подхвърли Бързия Бен.

— Плямпащата уста я оставям за теб, маг.

— Разумно решение. Но следващия път просто резюмирай.

Шестима Висши Разводнени офицери стояха неспокойно пред Ерекала. На двайсет крачки зад тях се виждаше почернялото петно и овъглените останки от палатката на Чистия. Въглените все още мигаха като отварящи се и затварящи се греещи очи.

Няколкото пъти, в които перишкият командир се беше срещал с тези полукръвни същества, те бяха гледали на него с надменно пренебрежение. Сега това чувство на превъзходство бе пометено от пожара. Брат Спокойствие беше мъртъв. Но да се изрече това бе все едно да изречеш невъзможното. Спокойствие бе един ранг под Благоговение и Усърдие и властта му бе огромна, сравнима единствено с тази на Смирение — или така поне бяха убедили Ерекала.

„А тази нощ Спокойствие падна от двама малазанци. А на разсъмване ще се изправим в битка срещу още осем хиляди. Но вслуша ли се Чистият брат в предупреждението ми? Не.“

— Намерихме следи от кръв, водещи от палатката на Чистия — заговори той. — Има основания да предположим, че брат Спокойствие е оказал силна съпротива на нападателите си. Всъщност възможно е сериозно да ги е наранил, може би дори е убил един.

Но думите му не произведоха никакъв ефект. Ерекала въздъхна и продължи:

— Ще изберете ли сред вас някой, който да поеме командването на Изповяданите? Или бихте могли да се поставите под моя команда. Утрото бързо се приближава, господа, и скоро ще влезем в сражение.

Един от офицерите пристъпи напред.

— Сър, по всички тактически въпроси брат Спокойствие ни нареди да се подчиняваме на заповедите ви.

Ерекала кимна.

— Както и направихте.

— Сър — почна офицерът, но се поколеба.

— Говорете откровено.

— Чистите почувстваха смъртта на брат Спокойствие. Те са наранени, объркани и от тях не получаваме никакво напътствие. Всъщност самият Акраст Корвалайн е бил увреден тук.

— Увреден? — Това беше неочаквано. — Как така?

— Друга Крепост се е проявила тук нощес.

— Нима? — Огледа бавно лицата пред себе си. — Може би твърде лесно пренебрегнахте ефикасността на седем хиляди периши, молещи се на своите богове.

— Не говорим за Зверската крепост, сър.

Ерекала се смълча, защото сега той беше стъписаният. След това попита тихо:

— А идентифицирали ли сте натрапника, сър?

— Не ние, командире. Сестра Благоговение обаче… в бурята на мислите й усещаме нейното… разпознаване.

— Продължете.

Мъжът поклати глава.

— Само с това разполагаме, сър.

— Да не би мисълта ви да е, че друга Древна крепост се е опълчила на Акраст Корвалайн?

— Бихме искали да знаем повече за тези малазанци, сър.

Ерекала се намръщи.

— Да не би да сте разколебани за подготвителните ми действия тук?

— Не, командире. Днес врагът ще пострада, може би ще бъде разбит. Но искаме да разберем… нали тези малазанци не са с нищо повече от човешки същества?

— Не по-различни от нас перишите, имате предвид?

— Тогава… и те ли служат на Древен бог.

— Малазанската империя отдавна е забранила култове към войната във войската си… но това не означава, че в армията й няма тайни вярващи. — Огледа ги замислено. — Не е ли хрумвало на Форкрул Ассаил, че с това толкова насилствено налагане на властта на Акраст Корвалайн биха привлекли вниманието на другите Древни крепости?

— Нашето разбиране беше, че почти навсякъде в този свят Крепостите са изоставени, отстъпили са на по-младо асцендентство.

Ерекала кривна глава.

— А такъв ли е случаят с перишите?

Най-сетне офицерът отвърна с леко презрителна усмивка:

— Вие бяхте сметнати за отклонение.

Командирът се усмихна.

— Можем да подновим тази дискусия по-късно. Сега идете при Изповяданите и поемете командването на ротите си.

Офицерите отдадоха чест.

Ерекала махна на един от адютантите си.

— Сестра Стейлок, предупредете войниците си, че днес може да се изправим срещу повече от един враг.

Младата жена се намръщи.

— Сър?

— А след това ги уверете, че Вълците ще ни пазят от всички заплахи.

— Слушам, сър.

Отново останал сам, Ерекала тръгна към наблюдателната платформа, която бе вдигнал на петдесет крачки вляво от портата. Оттам щеше да има безпрепятствена гледка към вражеския щурм. „Малазанци. Само изричането на това име стига, за да пребледнее и най-коравият войник — особено сред тези, които са се изправяли срещу тях. Какво има у тези чужденци, което толкова ги отличава?“

Щом стигна до стълбата, спря, спомнил си всичко, което бе видял от онова ужасно отстъпление от град Малаз. „Адюнкта Тавори, знаеше ли, че ще дойдеш на тази земя и ще завариш други малазанци, които те чакат? Твои съюзници ли са те, или някоя друга игра, скроена от императрица Ласийн? Теб ли гонят? Или това е просто друго нашествие? — Прониза го внезапен студ. — Ако са съюзници… тогава това трябва да е било планирано.“

Бързо се качи на платформата и застана до перилото от северната страна. Небето изсветляваше, но подстъпът към прохода все още бе в сянка. Виждаше вражеските редици, вече подредени в пет ясно откроими клина в подножието. „Не могат ли да видят какво ги очаква? Може би ще успеят да завземат първата траншея — но втората? Невъзможно е. Сивите шлемове дори няма да извадят оръжията си днес. — Безпокойството му се усили. — Наречи малазанците с всяко мръсно име, но не ги наричай глупци.“

Остана на платформата да види какво ще последва.

Гъноуз Паран застана срещу безредната тълпа и примига с гуреливите си от безсъние очи. Винаги беше проблем, когато се опиташ да стегнеш четиристотин мърляви недисциплинирани морски пехотинци. Коравите погледи, загрубелите лица, усещането, че са полудиви и напъват да скъсат каишката. Още по-лошото бе, че тази сган, струпана пред него сега, в мразовитото утро, бяха до един сапьори.

Паран хвърли поглед през рамо към грамадата дървени сандъци, оставени зад него. Около тях нямаше охрана. Цялото това събиране ставаше на двеста крачки северно от края на лагера. „И с пълно основание.“ Усети вадичката пот, потекла по гръбнака му.

Погледна Ното Бойл, а после капитан Суиткрийк, застанали благоразумно настрани, покашля се и започна:

— Напълно съм наясно за разочарованието ви — задържах ви от защитата на цитаделата, пратих ви да правите ремонти и нищо повече. Смея да кажа, че мечовете ви вече са ръждясали в ножниците… — Замълча, но не видя никаква реакция, никаква усмивка, никакво кимване. Покашля се отново. — Реших, че ще ни донесе тактическо предимство, ако задържа вас, сапьорите, с вашите специфични… таланти, колкото може по-дълго.

Нито звук не последва от събраните бойци, но всички очи бяха вперени в него. Той отново погледна Ното Бойл. Мъжът стоеше на няколко крачки по-назад и встрани, рибешкият гръбнак помръдваше нагоре-надолу в устата му. И той се бе втренчил в сапьорите.

Върховният юмрук въздъхна и продължи:

— Всъщност може би трябваше да задържа нападението над онзи морантски склад и не просто по причини на безопасност, макар че, както съм сигурен, че знаете всички, морантите са много предпазливи в складирането на муниции. Все пак транспортирането им в голямо количество и по суша крие безспорни рискове. За щастие вече сме тук. — Посочи зад себе си. — А те са там.

Беше очаквал напрежението да се усили, тълпата да се размърда в нетърпеливо очакване. Първите широки усмивки, войниците най-после да изправят рамене и да застанат „мирно“ дори. Но вместо това… Паран присви очи. Нищо.

„Все едно, че им говоря за времето. Какво им става?“

„Мислех, че ме уважават. Мислех, че най-после съм си заслужил ранга, с който почнах. Но сега… имам чувството, че всичко е било преструвка.“

— Може би ще сте доволни да научите, че чакането ви приключи. Тази сутрин ще си разпределите тези муниции и ще се върнете в отделенията си. Морските пехотинци ще поведат атаката. Трябва да пробиете отбраната и, ако е възможно, да настъпите до втората траншея. Щурмът трябва да е бърз и стегнат… — Спря, защото видя нещо. По-точно някого.

В предната редица, вдясно от него, където слънчевата светлина безпрепятствено се спускаше косо, стоеше ефрейтор с побеляла коса. Широкото му плоско лице бе нашарено с белези, виждаха се дори от мястото, където стоеше Върховният юмрук. Паран примижа към него, после махна с ръка на Ното Бойл. Резачът се приближи и извади гръбнака от устата си.

— Ното Бойл — тихо каза Паран.

— Сър?

— Иди до онзи ефрейтор — ей онзи там, — погледни го добре и след това ми докладвай.

— Това проба ли е?

— Просто го направи.

Резачът пъхна отново гръбнака между зъбите си, тръгна и спря точно пред ефрейтора. След миг се обърна и закрачи обратно.

— Е? — попита Паран.

Ното Бойл измъкна рибешкия гръбнак от устата си.

— Той плаче, Върховен юмрук.

— Плаче?!

— Така изглежда, сър.

— Но… защо плаче?

Ното Бойл се обърна и отново погледна ефрейтора.

— Само една сълза, сър. Може да е от всичко.

Паран изруга тихо, закрачи и застана пред ефрейтора. Погледът на десантчика беше вперен право напред. Самотната сълза от дясното му око бе прорязала диря по прашната му буза.

— Нещо в окото ли, ефрейтор?

— Не, сър.

— Болен ли сте?

— Не, сър.

— Треперите.

Очите за миг примигаха в тесните цепки и се впиха в неговите.

— Тъй ли? Не знаех, сър. Виноват.

— Войник, гледката ли ви затулвам?

— Да, сър, затулвате я, сър.

Паран бавно се отдръпна встрани. Гледа сапьора няколко мига, после още няколко, докато не… „О, богове на бездната!“

— Стори ми се, че каза, че не си болен, ефрейтор.

— Не съм, сър.

— Позволи ми да не се съглася.

— Както заповядате, сър.

— Ефрейтор.

Очите отново примигаха.

— Сър?

— Контролирайте се. Искам ред. Да не гръмнете някой от нас. Ясен ли съм?

Бързо кимване.

— Да, сър. Благословен да сте, сър.

Стъписан, Паран възкликна рязко:

— Благославяш ме?!

И от тълпата сапьори се надигна тих хор, повтарящ благословията на ефрейтора. Паран се отдръпна, помълча, докато се овладее, и повиши глас:

— Няма нужда да бързате — има предостатъчно за всички. — Замълча, чул тихо скимтене, после продължи: — До едно обръщане на пясъка искам да сте се върнали в отделенията си. Сержантите ви са уведомени за това снабдяване, тъй че вече се е разчуло. Докато се върнете при тях, ще са приключили с молитвите си, жертвоприношенията и прочие. С други думи, ще са готови за вас. Атаката започва две обръщания на пясъка от този момент. Това е всичко.

И тръгна, без да поглежда назад.

Ното Бойл го догони.

— Върховен юмрук.

— Какво?

— Разумно ли е? Това са повече муниции от всичко, което е виждал някога някой от тях.

— В тези сандъци са само острилките, запалките и димките. Още не съм им дал дори да видят проклетиите и червените гръмове…

— Извинете, сър, какви гръмове?

— Оказва се, Ното, че съществува цял клас муниции, специално за морантите. Не за износ, ако ме разбираш. Чрез една карта станах свидетел на демонстрация на някои от тях. Тези, които съм нарекъл червени гръмове, са подобни на катапултните гръмове. Само че не им трябва катапултът.

— Любопитно, Върховен юмрук. Но ако още не сте ги показвали на никой сапьор, как ще знаят как да ги използват?

— Ако се наложи да се бием с перишите, тогава… хм, сигурно ще трябва един бърз курс. Засега обаче защо да ги разсейвам?

Приближаваха се към края на лагера, където две роти редовни и тежки се бяха събрали от двете страни на каменния път. Юмрук Рит Бюд стоеше между тях и ги чакаше.

— Още един въпрос, сър — каза Ното Бойл.

Паран въздъхна.

— Какво?

— Онези проклетии и червени гръмове — къде ги скрихте?

— Успокой се. Направих си личен лабиринт за тях… е, по-точно заградих малък участък, достъпен само за мен чрез карта.

— Ормулогун?

— Моля? Дали той нарисува картата? Разбира се.

— Използва ли една странна червена резка, сър? Като мълния, само че с цвета на кръв?

Паран се намръщи.

— Символът на червения гръм, да. Откъде знаеш?

Ното Бойл сви рамене.

— Не съм сигурен, сър. Сигурно съм го видял някъде. Няма значение.

Ефрейтор Стърн изтри очите си. Сандъците бяха отворени и сапьорите действаха бързо. Огледа останалите сандъци, изруга тихо и се обърна.

— Манкс, я ела тук.

Далхонийският шаман с патешката походка се дотътри до него.

— Точно както си мислехме! Само че от малките. Кучият син не ни се доверява.

— Идиот — изсумтя Стърн. — Аз не ни се доверявам. Но слушай, ако…

Манкс вдигна ръка пред лицето му.

— Покрих го. Виждаш ли?

Ефрейторът огледа татуировката, издраскана на дланта. Кървавочервена назъбена линия.

— Това ли е? Само това ли ти трябва?

— Трябва да свърши работа. Погрижихме се жабокът да ни го опише подробно.

— Добре. Той съвзе ли се?

— Е, поопекохме го малко, но ще оцелее. Малко се пообърка — в смисъл, наложи се да ги вържем двамата и помислихме, че ако заплашим жабока, ще е достатъчно художникът да се прекърши и да проговори. Сбъркахме обаче. Всъщност Ормулогун предложи да го поизпечем — не бях виждал стария сбърканяк толкова щастлив. Мислехме, че са приятели…

— По-тихо! Много дрънкаш. Не ме интересува какво е станало, стига да не сте убили някой от двамата.

— Живи са, казах ти. Вързани и със запушени уста. Ще ги пуснем по-късно.

Стърн се огледа и извика високо:

— Сапьори! Оставете си място за една-две проклетии!

— Няма такива, Стърн.

— Ще има. Уредено е. Хайде приключвайте — и внимателно. Сбъркаме ли тук, няма да вземем никой от лошите с нас, а това ще прати душите ни на демоните в Сапьорския пъкъл за вечни времена — а никой не го иска, нали?

Изведнъж се смълчаха и се стегнаха, някои дори плюха в пазвите си в суеверен жест против проклятието на Сапьорския пъкъл.

Доволен, Стърн кимна.

— Манкс, от този момент не се отделяш от мен.

— Никога не сме използвали тия червени гръмове, Стърн.

— Покажи ми муниция, която не мога да разбера, и ще ти покажа носа на бога Кобра отвътре — изсумтя ефрейторът.

Манкс го погледна накриво.

— Като гледам, има далхонийска кръв в тебе.

— Какво има в кръвта ми не е важно. Знам обаче, че стъпят ли сапьорите на бойното поле, е разумно да призовеш всеки бог, за който си чувал.

— Амин и му плюй в очите на това.

Стърн помълча, после кимна.

— Амин и му плюй в окото, да. Е, готов ли си? Добре. Хайде да си намерим отделението. Сержантът ще го хареса това.

— Няма!

— Сержантът харесва каквото аз му кажа да хареса, Манкс. Кредото на Сапьорския ашик.

— Сапьорския ашик, да. Най-важен е онзи, който държи острилката. Ей, Стърн?

— Какво?

Шаманът се беше ухилил.

— Схващаш ли какво значи това? Ние сапьорите. Върнахме се към това, което изобщо не бяхме, но можеше да сме, и не е ли гот?

— Гот е, обаче само ако не го оплескаме. Сега внимавай къде стъпваш. Видях дупки на полски гризачи.

— Не са гризачи, Стърн. Прерийни кучета са.

— Все едно. Набуташ ли си крака в някоя, гръмваме.

Командир Ерекала усети промяна в полъха на вятъра по тесния подстъп към прохода. Сега носеше миризмата на желязо, на кожа, на пот и коне. Сестра Стейлок стоеше до него с половин дузина вестоносци, строени зад тях в случай, че се наложи да се пратят команди до сигналните постове по стената.

Вражеските сили се развръщаха на кипяща вълна по протежение на предните линии. Средната и тежка пехота, разположена там в няколко стегнати редици от заранта, сега се разцепваше да пропусне напред нови бойци, в накъсан строй. Новите не носеха знамена, нито някакви отличителни знаци, а щитовете на повечето все още бяха стегнати на гърбовете им. Доколкото Ерекала успяваше да види, бяха въоръжени с арбалети и къси мечове.

— Лека пехота ли? — попита Стейлок. — Не изглеждат леки в краката, командире — някои носят ризници. И не се строяват в линия. Какви са тия войници?

— Морска пехота.

— Изглеждат… недисциплинирани, сър.

— Доколкото знам, сестра Стейлок, срещу малазанската морска пехота армиите на Седемте свети града нямаха какво да хвърлят. Всъщност те не могат да се сравнят с никой друг войник на бойното поле.

Тя го погледна озадачено.

— Сър, може ли да попитам: какво друго сте чули за тези морски пехотинци?

Ерекала се опря на парапета.

— Чул? Това ще да е думата, да.

Вече настъпваха, на отделения по осем-десет. Катереха се уверено по грубия терен към първата траншея, пълна с Изповядани — редовната пехота на Коланси. Достатъчно стабилни войници, знаеше Ерекала. Ефикасни, но все пак зависими от магията на Форкрул Ассаил. Без Чистия нямаше да има достатъчно сила, която да развихри в тях бойната ярост. Все пак нямаше да се огънат, докато нервите на командирите със смесена кръв издържат.

— Не ви разбирам, сър.

Той я погледна.

— В нощта на оттеглянето на адюнктата от кейовете на град Малаз, сестра — къде беше позицията ти?

— При външния пояс кораби, сър.

— Аха. Помниш ли случайно да си чула грохот онази нощ — от острова?

Тя се намръщи и поклати глава.

— Сър, половината нощ бях в хамака си и спах дълбоко.

— Ясно. Опасявам се, че скоро ще получиш отговора си.

На трийсет крачки под първия насип отделенията се развърнаха и тези с арбалетите вдигнаха оръжията си.

Изповяданите наклониха пиките, готови да посрещнат врага. Железните остриета образуваха настръхнала стена. От втората траншея стрелците се бяха вдигнали, заредили стрелите, но все още не опъваха тетивите. Щом малазанците стигнеха билото на насипа и навлезеха в пряк обхват, стрелите щяха да засъскат песента си. И атаката щеше да спре, докато войниците се присвиват под щитовете и търсят укритие от смъртоносния дъжд.

На двайсет крачки отделенията спряха — само за миг — и Ерекала видя замахващи ръце, а от тях нагоре полетяха малки предмети.

„Твърде рано.“

Западаха по насипа, на две трети височина до билото. Изригна гъст черен дим, закипя, скри всичко и като тъмна пелена се закълби нагоре и през върха на насипа.

— Магия ли е това? — ахна Стейлок.

Ерекала поклати глава.

А от издигащата се катраненочерна вълна излетяха още неща и западаха сред гъстата гмеж Изповядани с пиките.

Взривове и огнени блясъци изригнаха по цялата дължина на траншеята. Във въздуха се разхвърча яркочервен дъжд и парчета разкъсана плът.

Втора вълна муниции.

Грохотът от взривовете отекна нагоре по склона, последван от викове и болезнени крясъци. Пушекът вече се търкаляше в изкопа, накъсан тук-там от още взривове, но това само вдигаше още повече прах и пръски кръв в кипящата нагоре вълна.

Стрелците във втората траншея се двоумяха объркани.

— Стрелба слепешком! — нареди Ерекала. — Веднага!

И остана доволен, щом Разводнените офицери зареваха команди и лъковете се изпънаха.

Градушка метални стрели изсвистя от дима и прахта и се заби в стрелците. А главите на много от железните пръчки бяха експлозивни. Цялата линия се разпадна, телата западаха върху присвитите в изкопа зареждащи стрелци.

След стрелите на арбалетите излетяха още гранати и западаха в окопа. Ръце и крака, откъснати от телата, се разхвърчаха във въздуха.

По-нагоре по склона резервните роти кипнаха и се понесоха надолу към третия окоп, докато бойците в него вече изригваха, спускаха се по насипа и започваха атака надолу по склона. Линията стрелци, окопани над третия окоп, бе пометена от атаката.

— Какво правят? — попита Стейлок.

— Окопите се оказват уязвими срещу тези муниции — отвърна Ерекала. — Полукръвните офицери правилно избраха подходящия отговор на това — трябва да влязат в близък бой с морската пехота. По-високата позиция и численото превъзходство би трябвало да донесат победа.

Десантчиците, видя той през разнасящата се димна пелена, вече бяха завзели траншеята на стрелците и като че ли се окопаваха по цялата линия — но Ерекала се бе погрижил съоръженията да се изградят така, че да са изложени на обстрел и атака от по-високо. Тези траншеи не им предлагаха нищо. Морските пехотинци се спуснаха надолу в пълно отстъпление.

— В паника са — изсъска Стейлок. — Свършиха им играчките и сега…

Спускащото се отгоре множество колансийци бе като лавина, връхлитаща след разпилените десантчици.

— Спрете — викна Ерекала. — Не ги преследвайте!

Атаката — през окопа на стрелците и към най-долната траншея — беше като порой.

Офицерите в първите редици разбраха какво ги чака и Ерекала видя как се опитват да задържат войниците…

Взривове! Сякаш целият склон изригна под колансийските сили. Взривната вълна се затъркаля нагоре и разтърси билото, разклати стената и каменните порти се разтресоха, сграбчи дървената платформа, на която стояха Ерекала и останалите, и я разтърси толкова свирепо, че перилата изпращяха и се изпочупиха. Мъже и жени западаха от платформата с писъци.

Ерекала се вкопчи в страничната греда и успя да се задържи. „Вълците да ни опазят дано!“

Изправи се на странно килнатата на една страна платформа и погледна облаците прах и пръст — а в тях парчета броня, оръжия и кървави ивици плат: и всичко това вече се изсипваше върху тях като зловещ унищожителен дъжд.

Беше сам — дори Стейлок бе паднала от платформата.

От небето падна меч, заби се дълбоко в дъските вляво от него и затрепери. Отгоре се изсипваха още отломки.

Ерекала се мъчеше да проумее какво виждат очите му. Всичко освен най-високия, най-близкия окоп — с подравнения терен зад него — се бе превърнало в раздран хаос, земята бе осеяна със застъпващи се кратери, димящи сред натрошени и премазани трупове. По-голямата част от колансийската армия просто беше… изчезнала.

И тогава отново видя движение, долу — морските пехотинци отново лазеха нагоре по склона. Събираха се на групи и правеха нещо.

Оцелелите колансийци, замаяни и оцапани с кръв, се оттегляха нагоре към каменната стена и се трупаха на пътя. Повечето бяха захвърлили оръжията си.

„Краят на колансийската армия.“

Със странен пукот откъм морските пехотинци изригнаха пламъци и Ерекала облещи очи, щом видя огнените мълнии, излетели от позициите им. Изсвистяха във въздуха и се извиха нагоре в дъга.

От десетината ужасяващо мощни снаряда само два удариха претъпкания с бягащи войници път.

Платформата под краката на Ерекала се люшна, той изтърва стълба, хлъзна се покрай забития меч — а след това падаше. Нямаше никакъв звук. Осъзна, че е оглушал, и в сладката, съвършена тишина загледа връхлитащата да го срещне земя. А високо горе сянка забули утринната светлина.

Стейлок тъкмо се беше изправила, когато взривът отново я събори. Стената пред нея се разлюля и присвилите се за укритие под нея войници побягнаха. А след това, с огнен рев, нещо връхлетя върху портата вдясно от нея. Камъните се пръснаха в нажежена до бяло светлина, грохотът бе съкрушителен. Замаяна, тя побягна от пламналата порта. Видя командир Ерекала, паднал на десетина крачки от нея в развалините на разбитата платформа. Тялото му потръпваше. Тя забърза натам.

— Брат Ерекала!

Очите му бяха отворени, но бялото им бе зацапано с кръв. Устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо.

Тъкмо когато стигна до него, той се надигна на четири крака и се закашля.

— Командире!

Явно не можеше да я чуе. Стейлок погледна нагоре — цяла рота периши бяха повалени на земята от ужасните взривове. „Това не е битка. Това е касапница.“

И й се стори, че чу в черепа си воя на своите богове. Вой на безсилен гняв и на сляпо упорство. Вой, който не разбираше нищо.

Ръка в метална ръкавица стисна рамото на Стърн и го обърна. Той изръмжа и посегна за меча си, но спря.

— Юмрук?

— Спрете бомбардировката. Незабавно!

Ефрейторът огледа хората си с червени гръмове. Сандъците зад тях бяха отворени и между сандъците и местата за хвърляне лежаха вързопи подплата от овчи руна.

— Още им остават по четири-пет залпа, сър — по цялата линия!

— Казах, спрете! Върховният юмрук не иска да въвличаме перишите!

Стърн примига.

— Но ние не въвличаме перишите!

— Имате ли представа докъде стигат тия гръмове?

— Ама ние само по стената, сър, нищо повече. Никой не е хвърлял зад нея, Юмрук. Честна дума!

— Спри огъня!!!

— Слушам, Юмрук! А, Юмрук… голяма работа са тия гръмове, нали? Богове на бездната — до последния си ден няма да го забравя…

Млъкна, като видя как лицето й потъмня от гняв.

— Искахме ги уплашени — не мъртви!

Стърн се намръщи.

— Съжалявам, Юмрук, но никой не ни го каза.

За миг си помисли, че ще го удари. Но тя се обърна бясна и тръгна надолу. Стърн се загледа след нея, докато слизаше по склона, където редовните и тежките стягаха редици и се мъчеха да останат общо взето на онова, което бе останало от каменния път. „Мамка му, сега ще трябва да го ремонтираме това, нали? Но не е ли това тайната истина за всичко във военния живот? Заповядат ни да го гръмнем, а после ни заповядат да го построим отново. Да, това е то проклетата сапьорска съдба…“

Манкс се смъкна до него, лицето му бе обгоряло и зацапано от мазен дим.

— Защо задържаме? Имаме още много!

— Заповед на Юмрука, Манкс. Предай нататък — прибирай сандъците и да сложат повечко подплата. Всичката да я сложат.

Изправи се, разкърши схванатия си кръст и се огледа. Огромни дупки в земята, димящи кратери, купища трупове, прах, пръст и кръв. Въздъхна.

— Май работата ни тук свърши.

Ерекала се хвана за ръката на Стейлок и се изправи. В главата му ревеше буря, сякаш небесата се бяха разтворили за потоп, но по-силно думкаше барабанът на собственото му сърце. Той примижа от пушека и прахта и огледа войниците си — бръмчаха като настъпено гнездо на оси, офицерите викаха и се мъчеха да въведат някакъв ред.

— Какво… какво става? — Чу собствения си въпрос като съвсем смътен шепот.

Стейлок му отвърна сякаш от хиляда разтега:

— Има малазанци от другата страна на прохода, командире — поне четири роти.

— Но това е невъзможно!

— Просто се появиха, сър. Сега сме заклещени между две армии!

Ерекала тръсна глава, за да проясни ума си. „Не може да бъде. Казаха ни, че няма друг път през планините.“

— Стройте се в празни карета, с ранените в центъра.

Тръгна към южната страна на прохода. Стейлок зад него зарева заповеди.

Ужасѐн от разбитата дисциплина, Ерекала се запровира през войниците и още полузамаян излезе много зад последните палатки на перишите. Пушекът и прахта се кълбяха около него, носеха вонята на изгоряло месо и опърлен плат и кожа. Помисли отново за онова, което бе видял по траншеите, и потръпна. „В какво сме се превърнали, че да правим такива неща?“

Видя малазанците и спря. Нямаше грешка — ротите, които гледаше сега, бяха същите като видените преди малко, от северната страна на прохода. „Лабиринт. Но… никой няма такава сила — едва ли и боговете биха могли да отворят такива портали. Но как мога да отрека това, което виждат очите ми?“ Врагът се беше строил — любопитна смесица от тежка пехота, десантчици, арбалетчици, редовни и лека пехота. Зад тях беше вдигната малка палатка, около която се бяха струпали войници.

Притича вестоносец.

— Сър! Врагът стигна до най-високата траншея и продължава да настъпва.

— Знам — отвърна Ерекала.

От редиците от юг излязоха двама души и тръгнаха един до друг, единият висок, другият — почти толкова висок, но по-широк в раменете. Абаносовият цвят на кожата им бе в рязък контраст със сякаш обезцветения пейзаж. „Далхонийци или от югоизтока на Седемте града — а, познавам ги тези двамата. Слабият — помня как стоеше на носа, загледан към флотата на Тайст Едур. Висшият маг Бързия Бен. Което означава, че другият е убиецът. Мястото им не е тук. Но от всички злочестини, които ме сполетяха, слепотата не ме връхлетя.“

Тръгна надолу към двамата.

— Стана — измърмори Бързия Бен.

— Стана, да — изръмжа Калам. — Виж командира им обаче — Ерекала е, нали? И войската зад него. Пълен хаос.

— Знаеш ли — каза магьосникът, — не мислех, че е възможно. Отварянето на два портала едновременно, а и големината им! Богове на бездната, той наистина е Господарят на Колодата.

Калам го изгледа накриво.

— Ти съмняваше ли се?

— От малък съм си скептичен.

— Е, колкото и впечатляващо да беше, Паран насмалко щеше да умре — тъй че и той си има граници.

— Майнала се грижи за него… Ти всъщност не ревнуваш ли, Калам?

Убиецът въздъхна.

— Тоя кокал никога не съм го имал в тялото си, Бързак.

— Тя и Рит Бюд — какво толкова има у този Гъноуз Паран, между другото? Всички тия жени, дето се лигавят около него.

— По-млад е — каза Калам. — Дори само това стига, знаеш ли. Ние, старите пръдни, нямаме шанс.

— Говори за себе си.

— Изтрий я тая усмивчица, Бързак, да не го направя аз.

Вече се приближаваха към Ерекала и бяха горе-долу на средата между двете войски. Както бе редно.

— И сега какво? — каза Бързия Бен. — Какво разбираме ние с тебе от преговори?

— Аз разбирам — отвърна Калам. — Само стоиш и гледаш.

— О, сигурно ще е забавно.

Спряха на пет крачки от командира на перишите, който също спря, и убиецът каза отсечено:

— Командир Ерекала, Върховен юмрук Паран ви праща поздравите си. Иска да се предадете, тъй че да не се налага да ви избием всички.

Мъжът като че ли бе ударен от взривната вълна на проклетия или острилка — лицето му беше нашарено от малки драскотини. Униформата му беше прашна и беше загубил едната си метална ръкавица. Отвори уста, затвори я, после я отвори пак.

— Да се предадем?

Калам се намръщи.

— Сапьорите само започнаха. Ясен ли съм?

— Какво направихте?

Калам свъси вежди, сложи ръце на кръста си и го погледна свирепо.

— Виждате как ще е оттук нататък. Старият стил на водене на бой приключва. Бъдещето, Ерекала, току-що се надигна и ви срита в задника.

Ерекала го гледаше объркано.

— Бъдещето…

— Да. Отсега нататък ще е точно така. Майната им на всички животни — всичките ще изгинат. Но ние ще продължим да сме тук. И ще продължим да се избиваме по-жестоко от зверове.

Командирът поклати глава.

— Когато всички зверове свършат…

— … ще оцелеят най-жестоките — прекъсна го Калам с озъбена усмивка. — И това няма да свърши. Никога няма да свърши.

Очите на Ерекала бавно се разшириха, а след това погледът му пробяга над Бързия Бен и Калам към чакащите редици на малазанските бойци.

— Когато всички зверове свършат — прошепна той, а след това повиши глас и се обърна към Калам. — Думите ви ме… удовлетворяват. Уведомете вашия Върховен юмрук. Сивите шлемове на Периш се предават.

— Добре. Разоръжете се — ще съберем оръжията ви пътьом. Съжалявам, че не можем да помогнем с ранените ви обаче — малко бързаме.

— А какво смятате да направите с моите братя и сестри?

Калам се намръщи още повече.

— Нищо. Просто не тръгвайте след нас — вашата роля в цялата тази проклета от Гуглата тъпотия вече приключи. Виж сега — добави убиецът, — трябваше да минем през прохода. Вие се изпречихте на пътя ни. Нямахме никакви угризения да убием ассаилите и техните Изповядани — това сме дошли да направим все пак. Но вие, перишите… ами, Върховният юмрук го каза съвсем ясно — вие не сте ни врагове. Никога не сте ни били врагове.

На връщане Бързия Бен погледна накриво Калам и попита:

— Откъде знаеше?

— Какво да съм знаел?

— Че ние, хората, ще продължаваме да се избиваме и да се избиваме — откъде знаеше, че той ще се примири с това?

Убиецът сви рамене.

— Просто му казах как ще стане. Щом го чу, разбра, че е самата истина. Може да са фанатици, но не са глупаци.

— Позволи ми да не се съглася с това, Калам.

— Добре де, ще ти обясня така: дори фанатик ще помирише лайната, в които се е заровил. Става ли?

— Мм, не бих казал. Те са глупаци, защото след това ще се самоубедят, че мирише приятно. Ти всъщност му каза, че със свещените му зверове е свършено.

— Да де. И после го направих да замирише хубаво.

Бързия Бен се позамисли и накрая въздъхна.

— Знаеш ли, Ерекала май не е единственият глупак тука.

— Каква е тая миризма? А те мислех за умен, маг. Хайде, намери ни някакви коне, докато докладвам на Паран.

— А Тавори?

— Ако е жива, ще я намерим.

Коурабас изпищя гневно, захапа и челюстите й се впиха в рамото на елейнта. В устата й се натрошиха кости. С ноктите на единия си крак раздра корема на елейнта и след това удари отново, впи ги дълбоко. Кръв и слуз плисна, докато изтръгваше червата му. Замахна с другата си предна лапа към друг Елейнт.

По гърба й задращиха нокти. Драконът Отатарал се изви, замахна с лапи, проби люспестата кожа, придърпа дракона към себе си, захапа го за врата и след това го запокити настрана. Остри зъби захапаха глезена й. Тя изви врат назад и надолу и захапа нападателя за тила. Едно конвулсивно стискане — и черепът се пръсна. Друг дракон се стовари отгоре й. Ноктите раздраха кървави дири точно под лявото й око. Зъби се забиха във врата й. Коурабас присви криле, изтръгна се и запропада надолу, далече от нападателя. Дракон под нея понесе удара на неимоверната й тежест и отхвърча настрани и после към земята с натрошени криле и прекършен гръбнак.

Тя отново се извиси във въздуха. Около нея гъмжеше от Елейнт — като врани, обкръжили кондор. Налитаха бясно и се отдръпваха. Въздухът ехтеше от змийските им съсъци, Древните сред тях изливаха яростта си с рев.

Вече беше убила десетки, беше оставила диря от драконови трупове по мъртвата земя зад себе си. Но не стигаше. Кръв се стичаше от хълбоците й, гърдите й се пръскаха от усилния дъх, а атаките ставаха все по-яростни.

Промяната идеше. Вкусваше я — в кръвта, изпълнила устата й и капеща между зъбите й, в нажежените пещи на ноздрите си, във въздуха. „Твърде много Елейнт. Твърде много Древни — Бурите още връхлитат, но скоро ще се слеят.“

„Скоро Тиам ще се пробуди.“

Нова Буря я връхлетя. Коурабас нададе вой и замахна. Трошеше гръдни кошове, късаше крака от бедрата, криле от раменете. Изтръгваше глави от вратове. Хапеше през ребра и пръскаше черва. Във въздуха хвърчаха струи кръв и много от кръвта бе нейна. „Твърде много моя.“

„Тиам! Тиам! Майко! Ще ме погълнеш ли? Ще погълнеш ли детето си, тъй грешно, тъй омразно, тъй изоставено?“

„Майко — виждаш ли идещия мрак? Ще чуеш ли виковете ми? Виковете ми в тъмното?“

Ужасна болка. Слепият гняв, който я бе обкръжил, сам по себе си беше буря, вихреше се и я затискаше надолу. Не беше искала да вдъхва страх. Не беше искала такава омраза — единствения дар от всичките й ближни. Не беше искала да бъде родена.

„Толкова боли.“

„Ще ме убиеш ли сега?“

„Майко, когато дойдеш, ще убиеш ли грешното си дете?“

Около нея — безкраен вихър от дракони. Изтощена, тя продължаваше да се бори, вече сляпа за пътя си, сляпа за всичко освен за вълните от болка и омраза, които я връхлитаха.

„Този живот. Той е всичко, което е, всичко, което съм аз. Този живот — защо съм заслужила това? Какво съм направила, за да заслужа това?“

Бурите я раздираха. Бурите късаха кожата й, деряха бразди в крилете й — и само волята остана да я държи високо в изтерзаните небеса, докато слънцето кървеше отвъд хоризонта далече, далече зад нея.

„Виж мрака. Чуй виковете ми.“

23.

Беше донесъл увитото тяло толкова близо, колкото посмя, и сега то лежеше на земята. Платът бе зацапан, протрит, с цвета на суха пръст. Яхнал безжизнения си кон, той се наведе над седлото и с едното си око се взря в далечния Шпил. Просторният залив отляво, отвъд скалите, бушуваше, разкъсван сякаш от вълните на прилива — ала това насилие не идваше от прилива. Магии се сбираха там и въздухът бе натежал и душен от тяхната мощ.

Всичко се беше развихрило и не се знаеше как ще свършат нещата. Но бе направил всичко, което можеше. Чу тропот на конски копита зад себе си и се обърна.

Отдаде чест.

— Сър.

Изсеченото лице на Уискиджак бе жалко подобие на онова, което бе някога, приживе. Брадата му бе с цвета на желязо под дълбоките бръчки — като оголени корени на отдавна мъртво дърво. Очите бяха невидими под хребета на веждите, потънали в чернота.

„Отиваме си. Потъваме надолу от този обичен бряг.“

— Не можеш да останеш тук, войник.

— Знам. — Ток махна със съсухрената си ръка към загърнатото в плащаница тяло на земята. Зад Уискиджак Подпалвачите на мостове чакаха на конете си, смълчани и неподвижни. Окото на Ток пробяга по тях. — Нямах представа, че са толкова много, сър.

— Войната е най-големият лакомник, войник. Яде наред.

Гласът бе лишен от всякакво чувство и това само по себе си заплашваше да разбие каквото бе останало от сърцето на Ток. „Не трябваше да е така. Ние гаснем. Толкова малко са останали. Толкова малко…“

Уискиджак обърна коня си и подкара, Подпалвачите на мостове го последваха, а Ток препусна с тях, встрани от плътното множество, но нещо го порази под лъжичката и той спря, загледан след тях. Копнеж разкъса душата му. „Някога мечтаех да съм Подпалвач на мостове. Ако бях спечелил това, сега щях да яздя с тях и всичко щеше да е много по-просто. Но, като с толкова много мечти, се провалих и нищо не стана така, както исках.“ Обърна коня си и се загледа назад към далечната вече могилка на земята.

„Паднал, разбирам те. Ти ме осакати край Пейл. Изтръгна едното ми око и остави пещера в черепа ми. Духове влизат там за подслон. Използват тази пещера. Използват мен.“

„Но сега ги няма и оставаш само ти. За да нашепваш обещания в пещерата на раната ми.“

— Но не можеш ли да разбереш истината за това? — промълви на глас. — Държа се. Държа се, но усещам, че хватката ми се… изплъзва. Изплъзва се, Паднал. — Все пак щеше да се вкопчи в това последно обещание толкова дълго, колкото може. Щеше да се възползва от това единствено останало око, за да види как свършва всичко това.

„Ако мога.“

Смуши коня и пое след Бранителите на Портата. Градчетата и селцата навътре в сушата бяха сиви, изоставени, загърнати в пепелта от Шпила. Набраздени поля се гънеха на вълни от мътно бяло, заровени сякаш под сняг. Тук-там щръкнали над повърхността ребра и бедрени кости очертаваха малки могили. Той препусна покрай тях, през надвисналия облак прах, останал зад Подпалвачите на мостове.

„Стой в тази пещера и чакай. Почти е време.“

Някога, много отдавна, тревистите равнини на тази земя бяха гъмжали от огромни стада космати животни, мигриращи привлечени от неустоимия зов на сезоните. Брат Усърдие си ги спомни, докато гледаше как фургоните с продоволствие лъкатушат нагоре по склона по издигнатия път, далече от траншеите и редутите. Изхранването на петдесет хиляди войници бе започнало да напряга снабдителната система. Още седмица и това чакане щеше да опразни зърнохранилищата на града.

Но нямаше да е нужна още седмица. Врагът вече се съсредоточаваше на юг, с конни съгледвачи по билата на възвишенията от другата страна на широката долина.

Утринният въздух бе настръхнал от кипящи енергии. Акраст Корвалайн се вихреше толкова наситен, че беше почти видим за очите му. При все това усещаше дълбоко вълнение, чужди течения дърпаха краищата на изявата на Древния лабиринт и това го безпокоеше.

Стоеше на леко издигната платформа с изглед към отбранителните съоръжения и докато дневната светлина се усилваше, огледа за пореден път сложната система от насипи, окопи, проходи, фортове и редути, разпръснати под него. Разиграваше в ума си картината на вражеското настъпление и си представяше как катапултите обстрелват атакуващите във фронт, а след това залпове от стрели от високите редути ги подхващат по фланговете. Виждаше връхлитащите вълни от вражески войници — как се лашкат насам-натам, как налитат срещу укрепените пунктове, за да отстъпят окървавени.

Очите му пробягаха надолу към центъра на изкопите и земните валове, където бе разположил Сивите шлемове на Периш — бяха приковани на място, набити в равния терен, със съвсем малко пътища за отстъпление. Твърде нетърпелив да коленичи бе този Щит-наковалня. И момичето — нещо диво имаше в очите й и Усърдие не й вярваше. Но щяха да се бият и да умрат на мястото си и той беше уверен, че ще удържат центъра толкова дълго, колкото се наложи.

Според всичките му преценки неговите защитници надвишаваха по численост атакуващите, което буквално заличаваше шансовете на врага за успех. Това нашествие вече се бе провалило.

Дъските под краката му изскърцаха и леко се огънаха. Брат Усърдие се обърна и видя Щит-наковалня Танакалаян. Беше пребледнял, лицето му бе лъснало от пот. Пристъпи към Форкрул Ассаил, сякаш едва се държеше на крака, и Усърдие се усмихна, щом си представи как се просва в нозете му.

— Щит-наковалня, как са братята и сестрите ви?

Танакалаян избърса потта от горната си устна.

— Силите на Болкандо имат железен юмрук в лицето на легиона Евъртайн, брат Усърдие. Командван лично от кралица Абрастал. А и баргастите…

— Баргасти? За първи път споменавате за тях. — Усърдие въздъхна. — Значи най-сетне са дошли в родината на древните си родственици, така ли? Колко подходящо.

— Смятат се за ударни сили, сър. Ще ги познаете по боядисаните им в бяло лица.

Усърдие се сепна.

— Боядисани в бяло лица?

Танакалаян присви очи.

— Наричат се Бялото лице на Баргаст, да.

— Преди много време — заговори в почуда Усърдие — създадохме баргастка армия, за да ни служи. Стремяха се да подражават на Форкрул Ассаил по външност и решиха да боядисват кожата на лицата си.

Щит-наковалня поклати глава намръщен.

— Мисля, че имаше някакво пророчество, което ги поведе през моретата към сушата на север от Ледер. Свещена война или нещо такова. Мисля, че е останал само кланът на гилките.

— Те ни предадоха — каза Усърдие, загледан замислено в Танакалаян. — Много Чисти умряха на тяхната земя. Кажете ми, тези гилки… носят ли броня.

— От морски костенурки, да — много странно.

— Гиланакаи! — възкликна Усърдие. — Ръцете им са прогизнали от кръвта на Чисти!

Танакалаян отстъпи крачка назад пред лицето на този внезапен гняв. Видял това, Усърдие присви очи към него.

— Колко воини имат тези гилки?

— Три хиляди, може би четири.

Усърдие изръмжа и отново се обърна към долината.

— Оръжията на Форкрул Ассаил са нашите ръце и крака. Гиланакаи изобретиха броня, която да притъпява ударите ни. Щит-наковалня, когато дойдат, съсредоточете се срещу тези баргасти. Избийте ги!

— Сър, разположението на вражеските сили не зависи от мен. Дойдох тук, за да споделя подозрението си, че със Сивите шлемове ще влезе в бой легионът Евъртайн — сблъсък на тежка пехота. Но ние ще ги надвием. Тъй че, сър, гилките, сафиите и други помощни сили оставяме на вашите колансийци. В добавка към ледериите, разбира се.

— Някакви други заплахи, които още не сте споменали, братко?

— Сър, вие многократно надвишавате по численост нападателите. Очаквам да приключим бързо с тях.

— А това разочарова ли ви, Щит-наковалня?

Танакалаян отново избърса потта, избила на горната му устна.

— Стига да не се опитвате да използвате гласа си, сър, за да поискате да се предадат, ще се радваме на всичката кръв, която ще се пролее днес.

— Разбира се. Клането е това, което жадувате, нали? Може би ще ви го дам. Може би не.

Погледът на Щит-наковалня пробяга за миг настрани, после той наведе глава.

— Както желаете, сър.

— Върнете се при войниците си — каза Усърдие. — И дръжте под око дестраянта си. Тя не е това, което иска да повярваме, че е.

Танакалаян кимна, без да вдига глава, и тръгна.

„Глупак“, помисли Усърдие, докато гледаше след него.

Разводнен Хестанд изтропа на платформата и отдаде чест.

— Благословен Чист, съгледвачите донасят, че врагът настъпва — скоро ще прехвърлят билото и ще се появят.

— Добре.

— Сър… те не са достатъчно.

— Несъмнено.

Хестанд като че ли премълча нещо, така че Усърдие се извърна и го погледна.

— Съображенията ви?

— Сър, със сигурност техните съгледвачи са преценили броя ни и качеството на отбраната ни. Освен ако не държат някакъв скрит нож или оръжие, не могат да се надяват да ни надвият. Сър…

— Продължете.

— Висшите Разводнени сред нас са усетили внезапното отсъствие на брат Спокойствие, далече на северозапад. Явно силите, които излязоха от цитаделата, в момента настъпват и — по някакъв начин — доказват, че са силни дори срещу най-могъщите Чисти.

— Хестанд.

— Сър.

— Този ден не е подходящ за опасения, породени от далечни събития, колкото и обезпокоителни да са те.

— Сър, мисълта ми е… може би врагът, който сега се строява пред нас, притежава подобна ефикасност по отношение на Форкрул Ассаил.

След дълга пауза Усърдие кимна.

— Добре казано. Оценявам настойчивостта ви по този въпрос. Предупреждението ви е благоразумно. Както отбелязахте, врагът пред нас не може да се надява да надвие, нито може да са толкова слепи, че да не видят суровата истина, която ги чака. Което повдига въпроса: каква тайна притежават?

— Сър, какво можем да направим?

— Ще изчакаме и ще видим, Хестанд. — Усърдие отново се обърна към долината и погледът му проследи пътеките, водещи към централния редут и вълчите знамена на перишите. — Може би трябваше да принудя Щит-наковалня. Той таи нещо — вече го разбирам. Това, което взех за нерви преди сражение — може да съм го изтълкувал погрешно.

— Да върна ли командира на перишите, сър? Или може би да пратим долу отделение да го арестува?

Усърдие поклати глава.

— И да предизвикаме бунт сред бойците, които държат центъра? Не. Мисля, че трябва лично да се заема с тази задача.

— Сър… има ли време за това?

И Хестанд посочи на юг.

Врагът излизаше в плътна линия по билото.

— Има време — каза Усърдие. — Изчакай ме тук, Хестанд. Няма да се бавя.

Беше се качила на Шпила и стоеше с гръб към олтара и Сърцето на него, загледана към залива. Флотата закотвени кораби на Периш подскачаше като парчета дърво в казан с вряща вода и пред очите й три мачти се пречупиха. Бялата пяна на вълните плискаше високо във въздуха.

Сестра Благоговение усети, че трепери. „Има нещо там долу, в дълбините на залива. Нещо, което набира гняв.“

„Чужди са дошли сред нас.“

Обърна се рязко към сушата и очите й пробягаха по внушителните защитни съоръжения, струпани на подстъпа към тесния провлак. Двайсет хиляди елитна колансийска тежка пехота: пиките им образуваха плътни пояси гора, плъзнали на ивици надолу по терасирания склон. Хиляда и петстотин катапулта, вдигнати на укрепленията, разпръснати между линиите на окопите, всеки способен да хвърли двайсет тежки метални стрели в един залп, с време за презареждане по-малко от четирийсет изтупвания на сърцето. Огънят надолу в гърлото на подстъпа гарантираше пълно унищожение, ако нападателят се опита да подходи към най-долните укрепления.

В устата й имаше горчив вкус на метал. Костите я боляха въпреки полъха горещ сернист въздух, изригващ от цепнатините в камъка от всички страни. „Уплашена съм. Дали да се пресегна към брат Усърдие? Дали да се възползвам от всички тези неведоми ужаси? Но какъв враг мога да му покажа? Бурен залив… онази смътна пелена от мъгла или прах на юг? Тези неща са нищо. Той се подготвя за битка. Умът му е съсредоточен върху реални проблеми — не бива да го разсейвам с бъбривото въображение на една стара жена!“

Изобщо не трябваше да отпраща брат Спокойствие. А сега той беше мъртъв. Беше споделил последните си гледки — бушуващ огън, пламъците почернят бялата му кожа, пърлят плътта на лицето му, кипват водата на очите му, докато топките се пръснат — „и виковете му! В името на Бездната, виковете му! Огънят, изпълнил устата му, пламъците, нахлуващи през овъглените устни, за да погълнат дробовете му! Такава ужасна смърт!“

Тези човешки същества бяха мерзост. Бруталността им я разтърсваше до дъно. Край нямаше способността им за жестоко унищожение, край нямаше жаждата им да развихрят ужас и смърт. Светът щеше да си поеме чист дъх, след като всички те най-сетне изчезнеха, чист и благословено невинен дъх.

„Акраст Корвалайн, бъди с мен! Това е денят, в който сме предизвикани! Трябва да надвием!“

Пристъпи към олтара и погледна с гняв възлестото кълбо, положено върху камъка. Съживи магическото си зрение и огледа видимите вече вериги, овързали Сърцето — всички нейни предци, на чиито кости бе придадена нова форма, но силата им не се беше променила. Нямаше слабост в това, което видя. Гледката я успокои. „Никой няма да вземе това от нас. Ако потрябва, ще го унищожа със собствената си ръка.“

Лабиринтът, обкръжил Сърцето, го беше пазил скрито през цялото това време. Какво се бе променило? Как беше намерено? „Дори боговете не можеха да го усетят, не и скрито тук, в сърцевината на нашия лабиринт. И все пак скоро ще ни нападнат. Скоро ще ни обсадят. Усещам истината за това! Кой може да го е намерил?“

Внезапна мисъл я порази и стегна гърдите й като в юмрук. „Падналия! Но не — той е твърде слаб! Овързан от собствените си вериги!“

„Каква игра играе той? Да си помисли, че може да ни се опълчи! Не, това е лудост!“ Но пък Сакатия бог не беше ли луд? Изтерзан от болка, сломен, разкъсан — късове от него бяха разпръснати из половината свят. „Но аз съм тази, която държи сърцето му. Аз го… откраднах. Ха, и виж колко дълбока и огромна е любовта ми! Виж как изстисквам от него всичкия живот!“

„Брак между справедливост и болка. Не е ли това изтезанието на света? На всички светове?“

— Не — прошепна тя. — Никога няма да изоставя своята… любов. Никога! — „Това е единственият култ, достоен за името си. Държа в ръката си сърце на бог и заедно пеем хиляда песни на страдание.“

Далечни взривове я накараха да се обърне. Корабите на Периш! Откъснати от котвите си, огромните съдове се надигаха диво над издутите вълни… бяла пяна изригваше към небето, хвърчаха дъски и мачти, корабите се блъскаха и разпадаха… колансийските кораби в залива долу, привързани на пристаните отсам вълнолома, също се бяха раздвижили като зверове в сляпо объркване. Вълните биеха по каменния вълнолом и вдигаха огромни пелени във въздуха. И все пак. Все пак… „няма никакъв вятър“.

„Няма никакъв вятър!“

Гръб почти се беше изгубил в излятото люспесто седло зад раменете на Ве’Гат и все пак, докато звярът скачаше напред и напред, седлото не го подхвърляше насам-натам, както щеше да е на конски гръб. Люспите продължаваха да се променят, растяха и покриваха краката му, включително бедрата, все едно седлото се стремеше да се превърне и в броня — беше удивен, че вижда такова нещо. Люспи от двете страни изникнаха нагоре и обхванаха бедрата му. За миг изпита страх — щеше ли тази броня, израстваща от звяра, който яздеше, да го покрие целия? И щеше ли после да се махне?

Извърна глава към ездача до себе си, за да види дали кожата и на неговия Ве’Гат расте по същия начин, но не — там си оставаше изящно извито седло и нищо повече. А Смъртен меч Кругава яздеше на него с лекотата на ветеран. Гръб завиждаше на такива хора, при които всичко се получаваше съвсем лесно.

„Баща ми не беше такъв. Изобщо не беше боец по рождение. Изобщо не притежаваше дарбата на, да речем, Калам Мекхар. Или на Сторми, или на Геслер. Беше просто обикновен човек, принуден да е повече от това, което е.“

„Радвам се, че не го видях как умира. Радвам се, че спомените ми го виждат само като жив, вечно жив.“

„Мисля, че мога да живея с това.“

„Нямам друг избор.“

Бяха изоставили лагера на К’Чаин Че’Малле предната нощ и сега бързо догонваха армиите на ледериите и Болкандо. Ако се надигнеше — колкото щеше да позволи бронята, загърнала бедрата му, — можеше да види точно напред тъмното кипящо петно на войските, изкачващи се към билото. Гръб отново се обърна към Кругава. Тя бе спуснала забралото на шлема си. Наметалото от вълча кожа бе твърде тежко, за да се развее зад нея въпреки бързината на Ве’Гат, но все пак се спускаше с впечатляващо изящество по гърба на К’Чаин Че’Малле, загръщаше бедрата му и издутата грамада мускули по горната част на краката, тъй че козината се полюшваше и блестеше, докато мускулите се издуваха и напрягаха.

Щеше да е плашеща майка тази Кругава, реши Гръб. Плашеща, и в същото време подозираше, че любовта, която би отдала на дете, ще е несъкрушима. „Свирепа като вълчица, да.“

„Но аз нямам майка. Може би никога не съм имал — не помня. Нито едно лице, което да заплува размито в сънищата ми — нищо. А вече нямам и баща. Нямам си никой и когато погледна напред, към бъдещето си, виждам се как яздя вечно сам.“ Представата, която връщаше отново и отново, сякаш за да опита вкуса й на езика си, не събуждаше нищо. Питаше се дали в него няма нещо сбъркано. Питаше се дали след години, по дългия път на живота, няма да го намери — онова сбъркано нещо, като труп, лежащ на земята край пътя. Питаше се какво ще почувства тогава.

Опита да си спомни причините, стоящи зад решението му да изостави Синн. Нещо го бе притеглило към Брис Бедикт и всички ледерии и болкандо, някаква смътна увереност, че там ще е по-полезен, макар да нямаше никаква представа какво би могъл да направи, нито дали има нещо, което би могъл да им даде. По-лесно бе да мисли за това така, вместо да признае, че бяга от Синн — че бяга от онова, което тя може да направи.

„Никой не може да ме спре, Гръб. Никой освен теб.“

Така му беше казвала неведнъж, но не утешително, не по начин, който да му подскаже, че държи на него. Не, беше по-скоро като предизвикателство, сякаш го питаше: „Какво имаш скрито в себе си, Гръб? Хайде да видим, искаш ли?“ Но той не искаше да знае какво има скрито в себе си. В деня, когато бяха стигнали до битката с Луните, в деня, когато бе имало огън, камък и пръст, и нещо студено в центъра на всичко това, беше усетил как се отделя и момчето, което бе вървяло до Синн, бе някой друг, понесъл неговата кожа и неговото лице. Беше… ужасяващо.

„Цялата онази сила, как се изля през нас. Не ми хареса. Не ми харесва.“

„Не бягам. Синн може да прави каквото й харесва. Всъщност не мога да я спра и не искам тя да го докаже, да плюе на собствените си думи. Не искам да чуя как се смее. Не искам да погледна в очите й и да видя огньовете на Телас.“

Бяха ги видели и воините-зверове вече се отклоняваха от пътя си към малка група, отделила се настрани. Принц Бедикт. Араникт. Кралица Абрастал и Спакс, и трима души, които не беше виждал — две жени и висок, тромав на вид мъж с дълго конско лице. Точно зад тази група стоеше сама невероятно висока жена, загърната в наметало от заешки кожи до глезените, с диво разрошена като кафява грива коса и с лице, изваяно сякаш от пясъчник.

Тътенът под краката на Ве’Гат заглъхна, щом се приближиха към групата. Гръб погледна надолу и видя, че бронята е оформила висока яка нагоре от бедрата му, разтворена малко над ребрата. А зад гърба му издадените напред и застъпващи се люспи оформяха нещо като облегалка, предпазваща гръбнака му.

К’Чаин Че’Малле спряха и Гръб видя, че Брис Бедикт е вперил поглед в Кругава.

— Изключително желана гледка сте, Смъртен меч.

— Къде са разположени моите периши? — изхриптя гласът на Кругава.

Кралица Абрастал отвърна:

— В центъра, най-близката отбранителна линия и малко по-назад. Смъртен меч, позицията им е неудържима — не са им осигурени никакви пътища за отстъпление. С малко натиск можем да ги атакуваме от три страни.

— Замисълът е сами да се натресем в шиповете на този юмрук — изсумтя Кругава. — А ако всичките ми братя и сестри умрат, това изобщо не интересува Форкрул Ассаил.

— Повече или по-малко се досетихме за това — каза Спакс. Бойният главатар на гилките беше в пълната си броня от морски костенурки, лицето му боядисано в бяло, очите — обкръжени от тъмночервена охра.

Смъртният меч се смълча за миг, погледът й ги обходи един по един, а след това се плъзна към огромната жена, застанала зад тях.

— Нови съюзници сте намерили, принце. Тоблакай?

— Богове на бездната! — въздъхна Брис. — Никога не бях виждал толкова срамежлива жена. Тя е Теблор и командва триста от своята раса. Казва се Гилимада.

— Къде ще ги поставите?

Тонът на Кругава бе още по-суров, отколкото допреди миг.

Гръб видя, че всички се поколебаха, и това го обърка. „Какво не е наред?“

Араникт запали нова пръчка от старата си и каза:

— Смъртен меч, от другата страна на долината има над четирийсет хиляди колансийци.

— Над четирийсет хиляди?!

— Изправени сме пред сериозно предизвикателство — заяви Брис Бедикт. — Трябва да се постараем да ангажираме цялата тази сила колкото може по-дълго.

Кралица Араникт се намеси:

— Щом Чистият, който командва тук, научи за същинския щурм — онзи срещу Шпила, — ще се опита да изтегли колкото може повече от войските си. По наша преценка бързият преход до провлака е три камбани време — с други думи, могат да стигнат до онази битка навреме, Смъртен меч, и да ударят Геслер във фланг. Засега не сме в състояние да измислим как да предотвратим това.

— Аз ще обърна перишите — заяви Кругава. — Ще ги изтегля от позицията им и ще ги поставя да преградят пътя на изток. Трябва само да забавим врага, не да го спрем.

— Ако успеете да си възвърнете командването на Сивите шлемове — попита Брис, — ще приемете ли компанията на Теблор?

Присвитите очи на Кругава се присвиха още повече към високата жена и тя заяви достатъчно високо, за да чуят всички:

— Да се сражаваме редом с Теблор е ненадмината чест.

Гръб погледна Гилимада да види ефекта от думите й, но не видя нищо. Никаква реакция.

— Смъртен меч — каза кралица Абрастал, — убедена ли сте, че можете да си върнете командването на Сивите шлемове? И преди да отговорите — моментът все пак не е подходящ за нереалистично перчене.

Кругава се вцепени.

— Допускате ли, че не разбирам сериозността на момента, ваше величество? Ще бъда откровена. Не знам дали ще успея. Но ще отдам живота си в усилието — можете ли да поискате повече от мен?

Абрастал поклати глава.

— Трябва обаче да излезем срещу врага по такъв начин, че да се справим и с двете възможности — каза Брис.

Зад тях прогърмя глас:

— Те говорят лошо!

Гилимада изведнъж се озова между тях, очите й бяха на нивото на мъжете и жените на конете.

Погледът й се впи в принца и тя свъси вежди свирепо.

— Рибешките лица. Използват думи, които раняват. Ако тази битка тръгне зле, рибешкото лице ще говори и ще ни накара да коленичим. Ще ни накара да убием своя гняв. Вие… вие трябва да сте упорити! Трябва да кажете „не“ и да поклатите главите си за „не“! Трябва да видите рибешкото лице в главата си и после трябва да го бутнете на земята, и после трябва да клекнете отгоре и да се изсерете върху това рибешко лице! Казах!

Последва неловко мълчание, а след това Гръб видя, че Араникт гледа право към него.

Усети странен трепет по гръбнака си и промълви:

— Не знам.

Очите на всички се впиха в него и той усети, че се свива в странната си полуброня.

— Гръб, чухме какво си постигнал в битката между фракциите на К’Чаин — каза Араникт. — Командирът на Теблор говори за силата на Акраст Корвалайн — тази магия на гласа — и не знаем дали ще се озовем днес срещу тази сила. Нито знаем как да й се противопоставим, ако стане това.

— Серете! — изрева Гилимада. — Казах!

Гръб поклати глава.

— В битката на Луните… беше Синн. Повечето. Тя просто ме използва. Все едно, че бях нож в лявата й ръка. Не знам какво мога да направя.

— Ще се справим с тази заплаха, когато дойде — заяви Брис Бедикт. — В момента бих приел с охота предложения за сражението. Кралице Абрастал, вашите съображения?

Жената от Болкандо се намръщи. Развърза шлема си и го смъкна. Главата й беше обръсната.

— Мисля, че трябва да пренебрегнем перишите — да си стоят в дупките си или… — Хвърли поглед към Кругава. — Или да обърнат знамената си, ако Смъртният меч възвърне властта си. Тъй или иначе, оставяме центъра на мира.

Брис кимаше.

— Мислех почти същото. Нямам желание да лея перишка кръв, а всъщност командирът Ассаил ни е направил услуга, като ги е изолирал така. Следователно трябва да подсилим десния си фланг — в мига, в който видим, че врагът се разцепва, за да се престрои и тръгне в бърз марш към Шпила, трябва да се противопоставим на този ход с колкото може повече сила. Съответно, бих искал Теблор да оформят центъра на това прихващане.

— За другото ще трябва само шепа, да задържим траншеите — промърмори Спакс.

— Така че влизаме в бой само с шепа — отвърна Брис — и разгръщаме ред след ред колкото може по-бързо.

— Би трябвало да свърши работа — каза Абрастал. — Без да се засягате, принце, но ще поставя легиона Евъртайн вдясно от центъра.

— Не се засягам, ваше величество. Преценката ви, че легионът ви е нашият елит, е основателна. Щом започне това разгръщане на резервите, врагът може да упражни натиск от вашата страна, за да пробие и да спре придвижването ни на изток.

— Аз бих направила същото — отвърна Абрастал. — Ще сме готови за това.

— Много добре. — Брис ги огледа. — Е, това е, нали? Така да бъде. Желая на всички ви успех в задачите.

— Принце — каза Кругава. — Бих искала да продължа с вас до билото.

Брис кимна.

Щом групата се разпръсна, Гръб остави своя Ве’Гат да тръгне след звяра на Кругава. Погледна нагоре към небето. Нефритените странници грееха точно над него, върхът на всеки нокът ярък като самото слънце. Небето бе твърде претъпкано и изведнъж той осъзна, че ще стане още по-претъпкано, преди да свърши този ден.

— Какво е това, мамка му?

— Внимавай — скастри го Сторми. — Езикът ти оскърбява дестраянта ни.

Геслер изръмжа, издърпа краката си от люспестите стремена и се изправи на гърба на Ве’Гат.

— Проклета от Гуглата армия, добре, но не виждам никакъв лагер и изглеждат… странно.

— Богове на бездната, Гес, сядай долу, преди да паднеш и да си счупиш мършавия врат. — Сторми се обърна към Калит. — Задръж ги всички, момиче, освен Саг’Чурок — ще вземем Ловеца К’елл с нас да проверим какво е това.

Тя кимна.

Внушителната армия К’Чаин Че’Малле спря и Геслер махна с ръка и поведе напред Сторми и Саг’Чурок в нещо, което можеше да мине за лек тръс.

Загадъчната армия стоеше неподвижно на обрасъл с дървета хълм в края на изоставено село. Примижал, Геслер загледа за обичайния блясък на броня и оръжия, но нямаше нищо такова.

— Може би изобщо не са армия — измърмори той, щом Сторми спря до него. — Може да са бежанци.

— Очите ти са зле, Гес.

— Какво искаш да кажеш?

— Старче, сляп си като задника на Качулатия. Това са Т’лан Имасс!

— Че кой ги е канил дъртите кучи синове? — Изгледа ядосано Сторми. — Ти ли, о, Владелецо на Шибани кремъчни мечове?

— Нищо не знам за тях, Геслер, заклевам се!

— Добре. Играем си значи приятелски на корабчета и виж сега! Никога не можеш просто да стоиш настрана от работата на други хора, Сторми. Душа, забита в небето — о! Я да го оправя аз това!

— Това не са те, Геслер. Не може да са те. Освен това онзи дълг се изплати. Още в град Малаз — ти беше там! Върнах го онзи меч!

Встрани от тях Саг’Чурок изведнъж изтрещя с огромните си мечове и двамата се обърнаха към него.

— Мисля, че току-що ни каза да млъкнем, Сторми — изсумтя Геслер.

Приближаваха се към хълма и сивото безмълвно множество немрящи воини. „Този хълм… това е гробище. Е, къде другаде биха могли да са?“

Един воин закрачи надолу по склона, повлякъл каменния си меч, както дете би влачило дълъг клон.

— Иска да говори с нас — каза Геслер.

— По-добре, отколкото да се вдигне изпод краката ни и да ни накълца на парчета.

— М-да, много по-добре. Какво мислиш, Сторми? Намерихме си неочаквани съюзници?

— Направо ми е жал за Ассаил, ако е така.

— Днес не е ден за жалост. Саг’Чурок! Няма да направиш нещо глупаво като да го нападнеш, нали?

Забавиха до ходом на трийсет крачки от самотния Т’лан Имасс. На петнайсет Ловецът К’елл спря и заби върховете на мечовете си в земята. Геслер и Сторми продължиха и спряха на пет крачки от немрящия воин.

— Кой клан? — попита Геслер.

В първия миг изглеждаше, че Т’лан Имасс ще пренебрегне въпроса му, но след това воинът отвърна с хриплив глас:

— Логрос, малазанецо. Аз съм Онос Т’уулан.

— Онос… — почна Геслер и затвори уста.

Сторми изруга тихо.

— Не може да бъде! Първият меч? Колко приятелчета на оня отдавна мъртъв император с плъше лице са замесени в това?

Още Т’лан Имасс бавно се заизсипваха надолу по склона, като стържещи камъни, и Геслер долови нещо окаяно в тази гледка, нещо… ужасно. „Какво правят те тук?“

Онос Т’уулан заговори:

— Прокуждането ми от Логрос беше безсмислено, малазанецо. Коленичих пред смъртен човек на Трона на Костите и не ще служа на никой друг. Това не проумя Олар Етил. Отново обвързан с Ритуала на Телланн, се върнах в сянката на императора.

На Геслер му призля. Не разбираше изцяло значението на всичко това, но то вече разбиваше сърцето му.

— Той ли те изпрати, Първи меч?

— Поканен съм на собствената си смърт, малазанецо. Как ще дойде тя — тепърва ще се реши. Ако Онзи на Трона можеше да погледне в душата ми, щеше да знае, че съм прекършен.

— Прекършен, казваш? — прекъсна го Сторми. — Виж, това е интересен факт, Онос Т’уулан.

Древният воин кривна глава.

— Не те разбирам.

Сторми посочи на север.

— Виждаш ли онзи каменен шпил, Първи меч? Точно там, на върха му, има още нещо — нещо, което е също толкова прекършено като теб. Форкрул Ассаил го пазят — но ние смятаме да им го вземем. Казваш, че Келанвед ти е заповядал да си тук — тъй че трябва да знаем, Първи меч, за да се биете ли сте тук? И ако да, срещу нас ли ще е, или на нашата страна?

— Вие сте малазанци.

— Армията зад нас не е.

Онос Т’уулан помълча малко, а после рече:

— К’Чаин Че’Малле са избивали Имасс от време на време.

— Също както вие сте избивали бедерини или лосове, или каквото и да е. Какво от това?

— Когато бяхме смъртни, имахме причина да се боим от тях.

— И лосовете ще бягат, когато видят вас. Но пък вече не сте смъртни, нали?

— Тук съм, малазанци, за да потърся война. И все пак едва сега осъзнавам, че съм вървял в сянка през цялото това време, още откакто се вдигнах от прахта край град Пейл. Мислех, че съм изоставен. И всеки път, щом подирех нов път, сянката ме следваше. Сянката ме намери, както трябваше да стане. Аз съм Първият меч на Т’лан Имасс и от това няма спасение.

Геслер се покашля и примига, за да махне сълзите от очите си.

— Първи меч, добре ли те разбирам? Поставяте ли се под нашата команда — просто защото случайно идваме от Малазанската империя? Преди да отговориш, трябва да разбереш — Келанвед отдавна е мъртъв и онази империя ни е обявила извън закона. Тук сме не заради някакъв проклет трон, нито сме призовани от някой, който седи на него.

— Кажи ми тогава, човеко, защо сте тук?

Геслер вдигна очи и огледа стотиците Т’лан Имасс, изсипващи се по склона, извиращи от улиците на селото. Безжизнени лица, които се обръщаха към него, и тежестта на погледа им бе съкрушителна. „Богове на бездната!“

— Звучи… глупаво, знаеш ли — отвърна смутено и хвърли поглед към Сторми. — Когато просто вземеш, че го кажеш.

— Продължи — изръмжа Сторми с вече почервеняло лице от чувствата, които се надигаха в него — Геслер го виждаше ясно, а и той изпитваше същото. Самият въздух сякаш гъмжеше от чувства с ужасяваща сила. — Продължи, Геслер, и дори да излезем глупци… е, можем да преживеем това, нали?

Геслер въздъхна и се обърна отново към Онос Т’уулан.

— Защо сме тук ли? Истината е, че дори не сме сигурни. Но… мислим, че сме тук, за да поправим една стара неправда. Защото това трябва да се направи, и толкова.

Тишината се проточи.

Геслер се извърна към Сторми.

— Знаех си, че ще прозвучи тъпо.

Онос Т’уулан проговори:

— Какво търсите на онзи шпил, малазанецо Геслер?

— Сърцето на Сакатия бог.

— Защо?

— Защото искаме да го освободим — отвърна Сторми.

— Той е окован.

— Знаем.

Онос Т’уулан помълча за миг, а след това попита:

— Искате да се опълчите на волята на боговете?

— Позна — изръмжа Сторми.

— Защо искате да освободите Падналия?

Сторми се поколеба, но Геслер помръдна на люспестото седло и отвърна:

— Гуглата да ни вземе. Искаме да го върнем у дома.

У дома. Онос Т’уулан насмалко да залитне й да падне. Нещо ревеше в черепа му. Беше вярвал, че е звукът на собствения му гняв — но вече можеше да долови множество гласове в този неистов и нестроен хор. Повече от необузданите мисли на следващите го Т’лан Имасс. Повече от далечния все още огнен вихър на дракона Отатарал и Елейнт. Не, това, което го оглушаваше тук, бе несекващото ехо от ужасна болка — тази земя, целият живот, процъфтявал някога тук, само за да повехне, да страда и накрая да изчезне. А там, на онази скална кула, на онзи пропукан шпил, който бе сърцевината на неспокоен вулкан — където кръвта на земята течеше тъй близо до повърхността, в криволичещите дири около раздраното му от цепнатини кухо подножие — друг разбит къс от прекършен бог, същество, което се беше гърчило в терзание хиляди години. „Също като Т’лан Имасс. Също като нас.“

„Сянката на трон — не е ли това място студено и плашещо? И все пак, Келанвед… наистина ли ни предлагаш помощ? Смееш ли да хвърлиш сянка, която да ни заслони? Да ни защити? Да ни смири в името на човечеството?“

„Някога ви наричах наши деца. Наши наследници. Простете ми иронията. При всичката корист на вашия вид… мислех… мислех… все едно.“

Пресегна се в ума си сред своите следовници и намери когото търсеше. Беше близо — почти зад него.

„Гадателко на кости Горчив извор, от Втория ритуал, чуваш ли ме?“

„Да, Първи меч.“

„Ти си ясновидка. Можеш ли да видиш какво ни очаква?“

„Не притежавам истинска пророческа дарба, Първи меч. Дарбата ми беше да подготвям хората. Това и нищо повече. Била съм самозванка толкова дълго, че не зная никакъв друг начин на съществуване.“

„Горчив извор, всички сме самозванци. Какво ни очаква?“

„Каквото ни е очаквало винаги — отвърна тя. — Кръв и сълзи.“

Всъщност не бе имал причина да очаква нещо друго. Онос Т’уулан издърпа кремъчния си меч, прорязвайки бразда по пръст и камъни. Вдигна поглед към малазанците.

— Дори мощта на Телланн не може да прониже преградите, вдигнати от Форкрул Ассаил. Не можем, следователно, да се вдигнем сред врага в окопите им. Ще трябва да е пряк щурм.

— Знаем — отвърна мъжът на име Геслер.

— Ще се бием за вас — заяви Онос Т’уулан, а след това замълча, объркан от въздействието на думите си върху тези двама мъже. — Наскърбих ли ви?

Геслер поклати глава.

— Не, неимоверно ни облекчавате, Първи меч. Не е това. Просто… Сега е мой ред да попитам. Защо?

— Ако с нашата саможертва — ваша и моя — рече Онос Т’уулан — болката на един живот може да свърши, ако с нашата смърт този един може да бъде върнат у дома… това е достойна кауза.

— Този Сакат бог… той е чужд за всички нас.

— Достатъчно е, че в мястото, което той нарича свой дом, не е чужд.

„Защо трябва тези думи да изтръгват сълзи от тези двама закоравели войници? Не разбирам.“ Онос Т’уулан разтвори ума си към своите следовници.

„Вие чухте. Вие споделихте. Това е пътят, който вашият Първи меч избира — но няма да ви заставя, тъй че питам, ще се сразите ли редом с мен в този ден?“

Горчив извор отвърна:

„Първи меч, избрана съм да говоря заради всички. Видяхме изгрева на слънцето. Възможно е да не видим залеза му. Тъй че си имаме този единствен ден, за да намерим мярата на своята цена. Може би това време е по-малко, отколкото мнозина биха могли да притежават; но също тъй е повече, отколкото мнозина други са привилегировани да познаят. Един ден, за да видим кои и какво сме. Един ден, за да намерим смисъл в съществуването си.“

„Първи меч, приемаме с радост възможността, която ни даде. Днес ние ще бъдем твоите ближни. Днес ние ще бъдем твои сестри и братя.“

На това Онос Т’уулан не можа да намери отговор. Поколеба се сякаш дълго, много дълго време. А след това от дълбините на съществото му се надигна странно чувство, усещане за… за разпознаване.

— Значи ще сте мои ближни на този ден. А сред своите ближни, не съм ли най-сетне у дома? — Беше изрекъл тези думи на глас и щом се обърна, видя изненадата на лицата на двамата малазанци. Онос Т’уулан пристъпи напред. — Малазанци, известете своите К’Чаин Че’Малле. Всеки в своето време, нашите два народа сме воювали срещу Форкрул Ассаил. На този ден, за първи път, ще го сторим като съюзници.

На петнайсет крачки назад Ловецът К’елл се изправи и вдигна двата си меча и Онос Т’уулан усети, че змийските му очи са впити единствено в него. И също вдигна оръжието си.

„Още един дар значи, на този сетен ден. Виждам те, К’Чаин Че’Малле, и те наричам свой брат.“

Геслер изтри очи — не можеше да опише дълбочината на чувствата, които го бяха обзели.

— Първи меч — извика той с предрезгавял глас, — колко от воините ви са тук?

Онос Т’уулан се поколеба.

— Не знам.

Друг Т’лан Имасс, който стоеше зад Онос Т’уулан, проговори:

— Смъртни, ние сме осем хиляди шестстотин осемдесет и четири.

— Черният дъх на Гуглата! — изруга Сторми. — Геслер… Т’лан Имасс в центъра? С Ве’Гат от двете страни и К’елл на фланговете ни?

— М-да. — Геслер кимна. — Първи меч, знаеш ли Нащърбените зъби…

— Геслер — прекъсна го Онос Т’уулан. — И аз като теб съм ветеран от кампаниите в Седемте града.

— Всъщност да де — отвърна Геслер и се ухили. — Сторми, смукни малко масло и накарай гущерите ни да се задвижат. Не виждам смисъл да губим повече време.

— Добре, а ти?

— Ние със Саг’Чурок тръгваме напред. Искам да видя разположението на терена, особено в подножието на Шпила. Ще ни догоните, нали?

— Да. Оная крилата змия къде се дяна пак?

— Откъде да знам? Хайде, тръгвай — ще намеря някой висок терен и ще се видим там. Погрижи се да сме в стегнат строй — не мисля да им позирам на ония копелета.

Калит стоеше близо до Матрона Гунт Мач. Бе скръстила ръце в предпазващ жест, макар да знаеше, че няма да свърши много работа — не и пред това, което идеше. Войните не бяха част от наследството на Елан — малки сблъсъци, да, и кръвни вражди, и набези. Но не и войни. Само че тя вече се бе озовала веднъж в разгара на една война и ето, че сега й предстоеше да се въвлече в друга.

Крехката жена, побягнала от лагера преди толкова време, сега щеше да се е свила от страх при тази мисъл, да е заплакала безпомощна и уплашена.

Но миризмите на К’Чаин Че’Малле я правеха толкова издръжлива, толкова решителна…

„Грешиш в това, дестраянт.“

Обърна се изненадана и погледна надвисналата до нея огромна глава на влечугото, толкова близо, че можеше да я погали.

— От вашия кураж е — настоя Калит. — Това трябва да е. Нямам го в себе си.

„Грешиш. Тъкмо твоят кураж дава на нас сила, дестраянт. Тъкмо човешкото в теб ни води в мрака на битката.“

Калит поклати глава.

— Но не знам защо сме тук. Не знам защо ще водим тази битка. Трябваше да ви отведа другаде — някъде далече от всички. Някъде, където не се налага да се бия и да умра. Място за живот. В мир.

„Няма такова място, дестраянт. Дори в изолация бяхме нападани — от собствените си съмнения, от всички миризми на скръб и отчаяние. Ти и Смъртният меч, и Щит-наковалня, вие ни върнахте в живия свят — дойдохме от място на смърт, но сега ще заемем мястото си сред хората на този свят. Правилно е, че го правим.“

— Но толкова много от вас ще умрат днес!

„Трябва да се борим, за да спечелим правото си на всичко, което искаме за себе си. Това е борбата на целия живот. Има такива, които искат да ни отрекат това право — чувстват, че то принадлежи само на тях. Днес ще заявим, че не е така. Бъди свободна този ден, дестраянт. Ти направи каквото трябваше — доведе ни тук. Смъртният меч и Щит-наковалня ще ни поведат в битка — а мирисът във вятъра нашепва, че ще се съюзим с Т’лан Имасс, за които надеждата за изкупление не е чужда.“

При мисълта за Сторми и Геслер Калит потръпна.

— Защити ги, умолявам те.

„Те ще водят. Това е предначертанието им. Това също е свобода.“

Някакво движение привлече вниманието на Калит. Беше Синн — смъкна се от гърба на своя Ве’Гат, затича няколко крачки напред като безгрижно дете. А след това се завъртя като в танц и се обърна към Калит.

— Червеят гори — нима не усещаш вкуса му? Гори!

Калит поклати глава.

— Не те разбирам, Синн.

Момичето се усмихваше.

— Не можеш да оставиш огъня зад себе си. Щом го намериш, носиш го със себе си — той е в мечовете в ръцете ти. Той е в бронята, която носиш, и в храната, която ядеш, и в топлината на нощта, и в начина, по който виждаш в тъмното. И никога не седи мирно — винаги се движи. Отдръпна се от Имасс, когато те му обърнаха гръб. Но сега те ще разберат, че огънят, който познаваха някога, не ги е напуснал — просто се разпростря. Но може би те бездруго не го разбират — та те дори не са живи в края на краищата. Толкова много забравяш, когато спреш да живееш. — Размаха възбудено ръце. — Точно това бе сбъркано с лагерите на гущерите! Никакви огньове! — Изпъна пръст към Матроната и изсъска: — Ще трябва да ви се напомни за огъня!

Думите хапеха като лед и Калит усети, че е присвила още по-плътно ръце около гърдите си. А миризмата от Гунт Мач до нея изведнъж се вгорчи и дестраянтът разбра какво означава това.

„Уплашена е. Матроната е уплашена.“

Сестра Благоговение се загледа на юг. „Най-сетне врагът показва лицето си.“ Все още бе твърде далече, за да различи нещо повече от плътната тъмна грамада настъпващи легиони. „Числеността им е жалка. Трябват им петдесет или шейсет хиляди, за да се надяват изобщо да пробият отбраната. А както изглежда, тези са конница — какъв фураж трябва да са носили със себе си!“

Погледна наляво. Бурята в залива си оставаше същата — казанът кипеше свирепо, но й се стори някак странно… безсилен. „Онзи, който се крие там, не може да се доближи повече. Акраст Корвалайн е твърде могъщ, докато пие дълбоко от сърцето на Падналия. Твърде късно е за всички тях — станали сме твърде силни. Постигнали сме това, което искахме.“

На стълбите долу имаше Разводнен, пълзеше с усилие нагоре на четири крака и дъхът му излизаше накъсан и хриплив. Сестра Благоговение го зачака нетърпеливо. „Дори с благословената ни кръв човешкото в тях ги прави слаби!“

— Възлюбена сестро!

— Тук съм — отвърна тя.

— Съгледвачите ни се върнаха! Армията на юг!

— Виждам я, да.

— Те са гигантски гущери! Хиляди гигантски гущери!

Сестра Благоговение се стъписа. След това в прилив на внезапна, трескава сила затърси към онази далечна армия… умът й заопипва, още и още… и тя извика:

— Матрона! Но не са останали никакви матрони! На’Рук обещаха! К’Чаин Че’Малле са унищожени! — Осъзна, че вика на глас, и погледна широко отворените очи на коленичилия на ръба на стълбището мъж. — Върни се при отбраната! Да заредят катапултите. Че’Малле няма да губят време — никога не го правят. Върви!

Отново сама, Благоговение затвори очи и се помъчи да укроти двете си сърца, затупали бясно в паника. „Брат Усърдие, чуй моя зов. Измамени сме! Противникът пред теб е само заблуда — забрави го. Призовавам те с толкова от армията ти, колкото можеш да отделиш — пред нас са К’Чаин Че’Малле!“ Освободи силата си и зачака, затаила дъх, отговора на своя брат.

И… той не дойде.

От върха на един от насипите Сеток се загледа нагоре по склона към спускащия се брат Усърдие и се намръщи.

— Мястото ти не е тук — прошепна. — Не го ли чувстваш вече? Вълците си взеха тази бърлога — тази бърлога, която бе така добър да направиш за нас. И тук ще чакаме до избрания миг.

Обърна се рязко и очите й обходиха братята и сестрите. Надушваше терзанието им, вдигащо се горчиво от плетеницата окопи, от тези прашни дупки, изсечени в камъка и сухата пръст. Много от тях гледаха към армиите на Болкандо и Ледер, които вече започваха да се спускат в долината, и тя видя стъписването им от това, че центърът на вражеския ред остава празен. Е, не само стъписване — имаше и зле прикрито облекчение. Надушваше го.

„Когато те завладее вълкът, чуваш, вкусваш и надушваш толкова много повече, че зрението сякаш се превръща в по-нищожна сила, заслепена от лицето на истините. Не, по-добре е с призраците, събрани сега в мен. Много по-добре.“

Брат Усърдие слизаше към тях и ето, че Танакалаян също се качи на насипа, обърна се първо да погледне приближаващия се Форкрул Ассаил, а след това към Сеток. Приближи се към нея, но не дотолкова, че зъбите й да намерят гърлото му, ако скочи. Тя забеляза това и не се изненада.

— Дестраянт Сеток. Скоро ще бъдем предизвикани.

В отговор тя се озъби.

Той се намръщи.

— Слушай! Няма никаква полза, ако не можеш да направиш нещо повече, освен да ти настръхне козината и да ръмжиш! Той ще използва Акраст Корвалайн — разбираш ли ме?

— А какъв е поводът за този страх, Щит-наковалня?

— Ассаил не знаят нищо за К’Чаин Че’Малле — разбираш ли? Скрих го от тях.

— Защо?

— За нас няма да е добре, ако Ассаил спечелят днес, нали?

Тя кривна глава.

— Нима?

— Оставаме да се крепим на ръба на ножа — забрави ли? С това, което направим, с това, което кажем или не, всичко пада върху нас. Тук. Сега.

— Щит-наковалня… — Сеток замълча и се прозя пренебрежително, като вълк. — Щит-наковалня, защо прогони Смъртния меч?

— Тя наруши святата ни клетва, дестраянт. Вече ти казах.

— Като се закле във вярност на онази жена, адюнктата.

— Да.

— И тези ледерии и болкандо — те са нейни съюзници? Съюзници на тази адюнкта? — Видя усилващото се безсилие в него, но остана равнодушна.

— Казах ти го!

— Боиш ли се от брат Усърдие? Виждам, че се боиш. Да не би… да ни принуди. Но, Щит-наковалня, искам да знам, от кое от двете се боиш повече? От адюнктата или от брат Усърдие? Представи си го като състезание, ако ще ти помогне. От кое от двете?

Танакалаян погледна към Усърдие, който слизаше към укреплението им, а после — отново към нея.

— Адюнктата е мъртва.

— Не знаеш това, а и няма значение — няма отношение към въпроса, който зададох.

Устните му се извиха в презрителна усмивка.

— Ако е въпрос на неотложност, тогава е брат Усърдие. — От тона му капеше злъч и тя разбра и това — разбра всички съображения, всички емоции, които кипяха у този човек.

Кимна и бавно се изправи. Изви гръб и разкърши ръце и крака.

— Неотложност. Такава лъжа. Едното е близо, другото — далеко. Тъй че… бой се повече от това, което е близо. Но, виждаш ли, неотложността има две страни. Тази, която виждаш, е сегашната, но има и друга, онази, която ще намериш в края на нещата.

Очите на Танакалаян се присвиха към нея и тя видя, че е стъписан и че мисли, мисли напрегнато.

— Тъй че — продължи Сеток — нека за момента забравим сегашното и да идем до края на нещата. В края на нещата, Щит-наковалня, от кого най-много ще се боиш? От онзи брат Усърдие там или от адюнктата? — Чу гласове от окопите — изпълнени с изумление и възбуда, — усмихна се и добави: — Или от нашия Смъртен меч, който сега язди към нас?

Изведнъж пребледнял, Танакалаян се обърна към долината, наречена Благословения дар. За няколко мига остана съвсем неподвижен. След това отново се обърна към Сеток.

— Къде ще застанеш в това, дестраянт?

— Стоя с Вълците.

В очите му блесна триумф.

— Но — продължи тя, — това е само половината от въпроса, нали?

Той се намръщи.

— Трябва да ме попиташ къде ще застанат Вълците — каза тя.

Той почти изръмжа:

— Знам добре позицията им, дестраянт.

— Е, мислеше, че я знаеш — поправи го Сеток.

После скочи долу, отиде до задния край на укреплението и застана срещу тясната стъпалчата пътека, по която слизаше Форкрул Ассаил. Вдигна очи, разпери ръце и извика:

— Брат! Не се приближавай! Не си желан тук!

Усърдие — беше на над петдесет крачки нагоре — спря, явно изненадан.

Отвори уста и Сеток усети как събужда магията в гласа си.

А в мига, в който я освободи, Сеток разтвори гърлото си за воя на десет хиляди призраци вълци.

Звукът бе като взрив. Извиси се и събори Усърдие по гръб. В изтръпналата тишина, която последва, Сеток извика отново:

— Не си желан! Върни се при своите роби!

Нищо не показа, че Форкрул Ассаил я е чул. Лежеше проснат и неподвижен на пътеката. Изповядани се втурнаха към него от двете страни и отгоре. След няколко мига вече го носеха нагоре по стъпалата.

Доволна, Сеток се обърна.

Цялата армия на перишите я гледаше, всеки войник. Сред най-близките до нея видя кръв, стичаща се от ушите и ноздрите им. Видя посинели лица и кървясали очи. Когато отново разпери ръце, всички видимо потрепериха и някои заотстъпваха.

— Никаква чужда магия не може да ни принуди — рече тя и след това посочи. — Смъртният меч се приближава. Ще я посрещнем с „добре дошла“. И с делата си този ден ще познаем съдбите си.

— Дестраянт! — извика някой от окопите. — Кого избираме? Кого следваме?

Танакалаян се обърна натам, но нямаше как да открие извикалия сред гъстата гмеж.

— Аз съм дестраянт на Вълците — отвърна Сеток. — Не съм Сив меч, не съм сестра на никого от вас. Не съм от глутницата ви и по този въпрос, кой трябва води глутницата, не съм аз, която да каже.

— С кого се бием? Дестраянт! С кого се бием?

Сеток сведе поглед към Танакалаян само за миг, а после отвърна:

— Понякога дори вълците знаят цената на това изобщо да не се биеш.

И с това му даде каквото мислеше, че ще му трябва за предстоящото предизвикателство. Защото Сеток надушваше, че Смъртният меч, онази жена… „Онази жена е същество на войната.“

Вътре в нея призрачните вълци се бяха присвили, за да й дадат неизмерима топлина. Ехото от воя им заглъхваше — дори те се бяха изненадали от силата му. „Но аз — не. Това е моята бърлога и ще я защитим.“

Кругава забави коня си в лек тръс. Ушите й още кънтяха от свещения вик. Пред нея, по върха на предния насип, стояха братята и сестрите й — онези, които бе познавала и обичала години наред. Беше все още твърде далече, за да може да различи израженията им, да види дали идването й е добре дошло, или е повод за гняв. Но дори второто нямаше да я разубеди. Идваше, за да се бори за своите, и въпреки цялото презрение на Танакалаян към вярата й в героизма — а тъкмо в героизма бе единствената й и най-истинска вяра — знаеше, че следващите няколко мига ще я подложат на изпитание, на каквото не я беше я подлагала никоя битка.

„Ако ще бъда герой, ако имам такава сила в себе си, нека дойде сега.“

Гледаха я безмълвно, когато спря в подножието на могилата. Кругава слезе, върза юздите около рога на седлото, обърна коня отново към долината и със силно плясване по задницата го отпрати назад. Разбраха ли гледащите смисъла на жеста й? „Да, сигурна съм.“

Смъртен меч Кругава свали шлема си, обърна се и вдигна очи към братята и сестрите си. Извика високо:

— Искам да говоря с Щит-наковалня Танакалаян.

Един стар ветеран й отвърна с равнодушен тон:

— Чака те. Ела с мир, Кругава.

„Не са избрали нов Смъртен меч… но и няма да ми върнат старата титла. Значи всичко предстои да се реши. Така да бъде.“

Въжена стълба се хлъзна надолу по стръмната страна на рампата. Тя я хвана и започна да се изкачва.

Прешъс Тимбъл плахо се доближи до Фейнт. Бяха останали на билото и гледаха как редиците на ледериите се спускат в марш към долината. Далече вдясно легионът Евъртайн и помощните им сили правеха същото. „Целият този поход заради това. Това и само това. Никога няма да разбера войниците.“

— Фейнт?

— Какво има, Прешъс? Ще ми кажеш, че можеш да използваш всичката тази сила, за да всечеш портал към дома? — Обърна се към пребледнялата си приятелка. — Добре де, знам, че не можеш.

— Какво усещаш?

Фейнт сви рамене.

— Кожата ми настръхва, а не съм маг.

— Именно! Представа нямаш какво е усещането! Дори Емби Боул е възел от нерви, макар вече да не иска да говори с мен. Мисля, че е станал неуравновесен.

— Той никога не е бил уравновесен — отсече Фейнт. — Та какво искаш от мен?

— Това момче…

— Кое момче?

— Онова, дето гигантският гущер почти го е обвил в люспите си — за кого мислиш, че говоря?

Фейнт разкърши гръб и потръпна от болка.

— Добре. Та какво то? Признавам, че е хубавичък, но…

— Мислиш, че всичката тази магия, от която ни прилошава, идва от Ассаил? Грешиш.

— Какво? — Фейнт я зяпна. — Той ли?

— Прилошава ни само защото не знае какво да прави с нея.

— Е, той е малазанец, нали?

— Не мисля, е изобщо някакъв.

— Какво трябва да означава пък това?

Но вещицата бе зареяла поглед в празното.

— Може ли една идея да намери плът? Кост? Има ли лице — възможно ли е изобщо това? Могат ли хора да съградят спасител, с шепи глина и сухи пръчки? Ако нуждата им от глас е тъй ужасна, така… настойчива — може ли един народ да съгради собствения си бог, Фейнт? Кажи ми — чувала ли си изобщо някога за такова нещо? Помислял ли си е изобщо някой за това?

Фейнт я дръпна и я обърна към себе си.

— Какво, в името на Гуглата, ми говориш? Какво виждаш в онова момче?

— Не знам!

Фейнт се обърна и огледа множеството бойци… къде беше той все пак? Онова странно момче? Но прахта се вдигаше на стени, огъваше се като пелени под колебливия вятър, плъзнал по долината. Погледна към командната позиция на принца, но видя само конни вестоносци, сигналисти и свитата на Брис. Очите й се присвиха към Атри-Цеда Араникт.

— Прешъс… ела с мен.

Тръгна натам.

Призракът на Суитист Сафърънс изведнъж закрачи до нея.

„Трябва да слушаш вещицата, мила.“

Фейнт погледна с яд призрачната фигура, а след това хвърли поглед през рамо и видя, че Прешъс стъпва като пияна на десетина крачки назад.

— Суитист — прошепна Фейнт, — как мога да я слушам? Тя говори глупости.

„Просто казвам, че идеите й са интригуващи. Може и да е хванала вярната диря — съмнявам се, че момчето дори си има пъп. Погледнала ли си? Може би е достатъчно голям за едно търкаляне в тревата, малко урок от госпожа Фейнт… какво мислиш? Може ли да гледам? Просто за да видя дали си има, разбира се.“

— Богове на бездната — изсъска Фейнт. — Дори не мога да го видя тоя изтърсак. Освен това, в случай че не си забелязала, цялата тази долина скоро ще изригне в кървава баня — а ти искаш да му гъделичкам проклетите топки?

„Остави всичко това с пъпа. Беше просто хрумване. Сигурна съм, че си има. Всички си имат. Прешъс е в паника, това е. Когато Форкрул Ассаил развихрят Акраст Корвалайн, когато съживят онзи убийствен глас, е, кой ще се бори срещу това? Онази Атри-Цеда там и самата Прешъс, и толкова. Чудно ли е, че дрънка глупости?“

— Млъкни, Суитист.

Фейнт вече почти бе стигнала до Атри-Цеда — жената стоеше на ръба на склона към долината и дърпаше от пръчката ръждивец все едно, че бе побрала кръвта на безсмъртието и вечната младост. А доколкото Фейнт знаеше, можеше и да е.

— Атри-Цеда.

Араникт се обърна и почти мигновено очите й пробягаха покрай Фейнт и се впиха в Прешъс Тимбъл.

— Поздрави, вещице. Бъди така добра да вдигнеш кръг около нас — бих помолила да добавиш дарбите си към моите усилия в предстоящата защита. — Дръпна силно от пръчката. — В противен случай ще паднем много бързо.

Прешъс Тимбъл изскимтя жално.

Лицето на Араникт помръкна.

— Кураж, дете. Къде е приятелчето ти? Ще ни трябва тук — той притежава естествена невъзприемчивост към магически атаки.

Фейнт облиза пресъхнали устни и се покашля.

— Атри-Цеда, думите ви не вдъхват увереност за изхода от това сражение.

Араникт запали нова пръчка и махна разсеяно с ръка. Издуха облак дим и рече:

— Бих посъветвала да бягате, но няма накъде да се бяга. — Посочи с видимо разтреперана ръка. — Виждате ли принца, там долу, на коня зад последните редици? Това е мъжът, когото обичам, и той скоро ще умре. Прешъс — чуй ме. Защити тази позиция с всичко, което имаш в себе си, защото цялата моя сила ще бъде там, долу, с него. Щом Чистият ме открие, ще положи всички усилия, за да ме разкъса жива.

Фейнт се ужаси от раздиращата сърцето суровост на тази жена, оголила душата си така отрито. „И все пак… все пак… ако можех да намеря любов като тази. Ако можех да открия такава любов.“

— Араникт — промълви тя тихо и нещо в тона й накара Атри-Цеда да се обърне. — Ако позволиш, ще стоя с теб.

Видя как очите на Араникт се разшириха, а след това пробягаха встрани — сякаш не можеше да понесе това, което видя в лицето на Фейнт. Атри-Цеда се загледа на север.

— Още не е докоснал силата си. Но е въпрос само на време.

— Може да не му се наложи — каза Фейнт, проследила погледа на Араникт. — Не разбирам много от битки, но не виждам как ще спечелим тази.

— Не сме тук, за да спечелим — отвърна Араникт. — Тук сме просто за да умрем бавно.

И тогава Прешъс Тимбъл пристъпи покрай Фейнт и тихо замълви обвързващите думи. И там, на три крачки отдясно, се изправи Емби Боул, лицето му — като каменна маска, стиснал юмруци.

А призракът на Суитист Сафърънс проговори:

„Фейнт, чувам ехо от… нещо.“

— Нищо не е — промълви в отговор Фейнт. „Нищо освен звука на всичко, което скоро ще изгубим. Какъв е звукът ли? Когато го чуеш, ще разбереш.“

Брис Бедикт яздеше зад резервната линия. Искаше войниците му да чуват копитата на коня му зад себе си, искаше да знаят, че е тук. Тъй че да разберат, че където се поколебаят, ще препусне към тях; когато изпитат нужда от силата на командирската воля, ще им я даде. Яздеше успоредно на редиците и оглеждаше строя. Ротите вървяха стегнато в карета с широки проходи между тях. Дисциплината бе твърда.

От предните редици прозвучаха рогове в знак за последните петдесет крачки от първите окопи на врага. Самотният зов прокънтя в него и Брис за миг се поколеба. „Жива ли е? Дали не даваме живота си за вече изгубена кауза? Дали последният ми жест не е напразен? О, скъпи братко — точно сега няколко окуражителни думи нямаше да ми дойдат зле.“

„Още по-добре да ме разсмееш. Има ли по-подходящ начин да срещнеш мига, в който падаш на колене, от сладкия, волен смях? От онзи смях, който те издига във въздуха, високо над мрачната злост на земята и цялата й мръсна жестокост?“

Вече яздеше от дясната страна на редиците и скоро щеше да излезе на откритото пространство срещу държания от перишите център и да види пред себе си от другата страна как легионът Евъртайн влиза в бой с колансийската отбрана. „Кралице Абрастал, какъв благороден съюзник се оказа. Ако брат ми можеше да научи за това — ако съпругът ти можеше да види това… бъдещето понякога обещава такива неща, че да не вярваш, че може да се окажат нещо повече от мечти, от заблуди, изградени върху неосъществими желания.“

„Вървиш по стъпките на своя живот и онази мечта те зове като маяк, онази мечта те очаква. Не знаеш дали изобщо може да се превърне в реалност. Не знаеш дали дори ако по някакъв начин се натъкнеш на нея, няма да се окаже, че е нещо по-нищожно от това, което е, по-малко от това, което е могла да бъде… стига само да си успял да я задържиш на разстояние, да я задържиш само на ръка разстояние. Вечно грееща пред тебе. Вечно ненакърнена от собствените ти твърде реални недостатъци.“

„Араникт. Как можа да ми дадеш такъв дар? Как можа да ми позволиш да го взема в ръцете си, да го усетя в прегръдките си, толкова топъл и чист?“

„Когато тези мечти в онова недостижимо бъдеще изведнъж се извисят около теб, как може да не бъдеш заслепен от тяхната истинност? Изведнъж то е тук. Изведнъж вече живееш сред него. Защо тогава трябва да се опитваш да се отдръпнеш?“

Яздеше напред и очакваше всеки миг да чуе грохота на оръжията, да се пробуди силата на Акраст Корвалайн… „И трябва да й отвърна по единствения начин, който знам. А когато свърша, знам, че нищо няма да е останало от мен.“ Толкова дълго не бе разбирал какво трябва да направи, ала сега, с пращящите във въздуха енергии, всичко изведнъж се бе прояснило.

„Араникт, обич моя, сега ти имаш най-доброто в мен. Моля се за теб да е достатъчно.“

Излезе пред каретата, дръпна рязко юздите на коня и го обърна срещу укреплението на Сивите шлемове на Периш. Но не можа да види какво става зад стените от пръст.

В центъра на плетеницата от траншеи и насипи имаше широк полигон от отъпкана пръст, прорязан с тесни изкопи, за да събират кръвта на ранените, които щяха да се донасят тук по време на боя. Резачите стояха в очакване до носилките, лицата им бяха зацапани с пепел, за да не капе потта в отворените рани. Инструментите им за шиене и рязане лежаха подредени върху кожи до кожени мехове с вряла вода. Във всички траншеи, където Кругава бе успяла да погледне, благословените й войници стояха впили очи в нея, докато тя вървеше към центъра, където я очакваше Щит-наковалня Танакалаян — и на десетина крачки зад него млада жена, която Кругава не бе виждала никога.

Имаше нещо странно в очите й, но Смъртният меч все още не можеше да определи какво им придава този притесняващ поглед. Едва бе навлязла в женската си зрялост, бе облечена в опърпани сърнешки кожи, косата й бе дълга и сплъстена от мръсотия, а усмивката, извила устните й, изглеждаше някак смътно иронична.

Кругава се изкачи по високата рампа и стъпи на отъпканата пръст. Остави шлема си на земята и смъкна металните ръкавици.

Танакалаян заговори:

— Надеждата ни, Кругава, е, че си се върнала в паството. Че днес ще се биеш редом с нас. Че ще ни поведеш в бой.

Тя се стегна, ръката й се отпусна на ефеса на меча.

— Да, бих искала да поведа Сивите шлемове в битка, Щит-наковалня Танакалаян. Но не срещу ледериите или болкандо. По-скоро искам войниците ни да напуснат тези окопи. — Вдигна очи, огледа проходите, водещи назад по склона, и се намръщи. — Не виждате ли какво са направили? Ассаил са изоставили Сивите шлемове сами на съдбата им.

Танакалаян въздъхна, кривна глава и я изгледа.

— На тази позиция тук може да се погледне и по друг начин, Кругава. Казано просто, брат Усърдие не ни се доверява, а ти искаш да му докажеш, че перишите са точно толкова вероломни, колкото подозира.

— Вероломство? Виж, това е любопитно, Щит-наковалня. Не съм изненадана, че Ассаил не ви вярват, предвид прецедентите.

Щит-наковалня се изчерви.

— Предателството беше твое, не мое — но не сме ли обсъждали вече всичко това? Сивите шлемове чуха аргументите ти. Чуха и моите. Гласуваха.

Кругава се огледа. Сурови, непреклонни изражения отвсякъде.

— Днес, братя и сестри, нашите съюзници ще се опитат да прекършат тиранията на Форкрул Ассаил. Но това не е единствената причина за тази война — всъщност е най-малката от тях. Чуйте ме, всички! Преди много време един чужд бог е бил свален на тази земя. И разкъсан на парчета. Но не са го оставили да умре — не, вместо това са го оковали, както някой би вързал див звяр. Както някой би оковал вълк! И така вързан, така задържан в клетка, този бог не познава нищо освен безкрайна мъка и терзание. Боговете се хранят с него! Нещастниците сред нас, смъртните, пият кръвта му в молитва! А тези Форкрул Ассаил, те държат сърцето му в студените си жестоки ръце!

— Мои братя и сестри! Днес ще се опитаме да разкъсаме тези вериги. Ще се опитаме да освободим Падналия бог! Но и нещо повече: ще се опитаме да го върнем в неговия свят! — Кругава посочи нагоре по склона. — А къде сте застанали вие? Застанали сте на страната на мъчителите и всички думи за справедливост, които тъй настойчиво шепнат в ушите ви, не са нищо повече от лъжи!

Младата жена пристъпи напред и едва сега Кругава разбра какво придава тази странност на погледа й. „Вълчи очи. Едното сребро, другото — кехлибар. Благословен трон — тя е нашият дестраянт! Вълците на Зимата гледат от тези очи!“ Откъде беше дошла?

Дестраянтът заговори на търговската реч на ледериите:

— Смъртен меч, развълнувани сме от думите ти. Но пък какво знаем ние за милостта? Ние, които никога не сме усещали нежното й докосване? Ние, които винаги сме били гонени и избивани? Да ти разкажа ли за спомените, които бушуват в мен сега? Ще чуеш ли думите ми?

Кругава усети как кръвта се изцеди от нея, как угасна зноят на страстта й. Изведнъж й стана студено под тежката броня. „Тази жена е мой враг. Танакалаян е нищо в сравнение с нея.“

— Дестраянт, ще чуя думите ти.

Младата жена огледа наоколо.

— Представете си стадо… огромно стадо! Големи, силни животни — и те ни виждат, виждат ни как тичаме до тях или стоим встрани. Виждат косматите ни глави ниско наведени. Но въпреки боязливата им напрегнатост ние сме безразлични. Очите ни ги оглеждат. Търсим миризми във вятъра. И когато най-сетне подгоним това стадо в бяг, кого открояваме? Кои от тези големи страховити животни избираме?

Танакалаян отвърна с искрена възбуда:

— Дестраянт Сеток, вълците винаги избират най-слабите сред стадото. Старите, ранените.

Кругава се взря в Сеток.

— Да се хранят ли искат вълците днес, дестраянт? От сърцето на Сакатия бог?

Сеток махна вяло с ръка.

— Кажи на съюзниците си — забравете за нас в тази битка. Няма да напуснем бърлогата си. А когато този ден свърши, ще видим кой ще остане прав. Все едно ще е кой от вас е спечелил — ще сте ранени и главата ви ще се люшка от умора. Ще сте на колене.

— И тогава ще ударят Сивите шлемове! — извика Танакалаян. — Не можеш ли да видиш истината за това, Кругава? Толкова ли си сляпа, че още да държиш на глупавата си заблуда?

Кругава мълчеше. После, след дълга пауза, през която се чуваха само звуците от настъпващите на равнината войски, пристъпи към Щит-наковалня и спря точно пред него.

— Танакалаян — изхриптя тихо, — ние не сме вълци. Разбираш ли? Когато действаме, ние сме привилегировани — или прокълнати — да знаем последствията. Вълците на Зимата не са. Те нямат усет, никакъв усет за бъдещето. Не може да има никакъв култ към Дивото, Щит-наковалня, без знанието за добро и лошо.

Танакалаян поклати глава и очите му блеснаха в злорадо доволство.

— Загубила си, Кругава. Не можеш да спечелиш — вече не съм само аз, нали? Не са дори перишите. Вече си изправена срещу дестраянт, а чрез нея — срещу самите ни богове.

— Това дете е лудо, Танакалаян.

— Не се боя от нея, Кругава.

Странният отговор я порази. Дълбоко потресена, тя вдигна очи и погледна Сеток.

— Дестраянт! Това ли е единствената игра, която играят Вълците?

— Тази игра познават добре.

Кругава избута Танакалаян настрани — вече не беше важен, не беше съществен повече.

— О, да, познават я, нали? Великолепието на лова, нали? Ще говоря на вълчите богове сега и ще е добре да ме чуят.

От Сивите шлемове на Периш се надигнаха викове: обида, възмущение, стъписване. Но Сеток само сви рамене.

Кругава си пое дълбоко дъх. Земята под нея вече тръпнеше и скоро силите извън този форт щяха да влязат в бой.

— Вие, вълци, се мислите за вещи в лова. Но не сте ли разбрали? Ние хората сме по-добри в него. Толкова сме добри, че ви преследваме и избиваме от половин милион години. Но не се задоволяваме само с най-слабите между вас, или с ранените. Избиваме всеки един проклет вълк. Може да е единствената игра, която познавате, но чуйте думите ми. Не сте достатъчно добри в нея! — Пристъпи срещу Сеток и видя как дестраянтът потръпна. „Намерих своя момент. Виждам разбирането в очите й — Вълците на Зимата ме чуха. Най-сетне проумяха.“ — Нека ви покажа друг път! Нека отново бъда вашият Смъртен меч!

Но не вълците бяха разбрали. Беше само Сеток и в мига преди вълчите богове да изригнат през нея, тя се завъртя вихрено в ума си. „НЕ! Послушайте думите й! Не можете ли да видите истината — не можете да ловувате тук!“ Но те вече се бяха нахвърлили, разкъсваха я в яростното си настървение да се пресегнат и да впият челюсти в омразното човешко същество.

„НЕ! Обичах ви! Плаках за вас!“

Сеток изпищя. И това бе последният звук, който издаде.

Очите на Кругава се разшириха, щом видя как лицето на младата жена се преобрази в нещо нечовешко. Плътта по ръцете й се пръсна, докато костите сякаш се заизвиваха, за да се изтръгнат навън, черни жили се загърчиха като змии. Тялото й се изпъна, раменете се изгърбиха. Очите лумнаха. С писък, тя се хвърли срещу Смъртния меч.

Зъби… каша от кипнала кръв и гъста слюнка… внезапно извисила се над нея грамада от плът и черна козина… а след това някаква фигура се плъзна покрай Кругава… Танакалаян, забравеният Танакалаян, ножът му блесна и острието се заби дълбоко в гърдите на Сеток.

Последва оглушителен вой. Кругава се олюля и залитна назад.

Кръв плисна от очите на Сеток… тя се дръпна от ножа и замаха с ръце слепешком. Нов вой прокънтя и разби въздуха. От устата и носа й потече тъмна кръв, тя падна по гръб върху стъпалата в пръстта и се присви на кълбо като дете.

— Танакалаян! — викна Кругава. — Какво направи?!

Той беше съборен на земята от ужасния предсмъртен вик, но вече се изправяше, ножът още бе в ръката му. Лицето му я ужаси.

— Това трябваше да е моят ден! Не твоят! Не нейният! Аз съм героят! Аз!

— Тана…

— Това е моят ден! Моят! — И връхлетя към нея.

Тя вдигна ръка, но зацапаното с кръв острие се хлъзна покрай нея и прониза шията й от едната страна до другата.

Кругава се помъчи да се задържи на крака, но залитна и рухна на колене. Страната на лицето й, откъдето стърчеше дръжката, запулсира. Ръката й посегна нагоре и се удари в увитата с кожа дръжка. Ножът все още бе забит през гърлото й и дробовете й се пълнеха с кръв. Отвори уста, но не можа да вдиша.

Танакалаян крещеше:

— Те излизаха! Не можех да позволя това! Ассаил! Ассаил! Щеше да ги удари! Щеше да ги убие!

Тя се надигна с усилие и извади меча си.

Той отстъпи назад.

— Спасих боговете ни!

„Глупак — ти уби един от тях! Не чу ли как умря?“ Светът почерняваше от всички страни. Гърдите й бяха натежали, все едно че някой бе излял разтопено олово в дробовете й. „Благословени Вълци! Не исках това! Мръсен убиец! Този ден… толкова подъл… толкова… човешки.“ С кръвта, изливаща се по брадичката й, Кругава тръгна напред.

— Трябваше да я отстраним! — викна Танакалаян. — Не разбираш ли! Не…

Първият й замах го удари отдясно, натроши ребра и се вряза през дроба, преди да се забие до средата на гръдния кош. Ударът го надигна от земята и го запокити на три крачки вдясно.

Изумително, но той падна на крака сред резачите — кръв и парчета месо се изсипаха от огромната рана в гърдите му.

Кругава отново настъпи. „Сила за още един. Сила за…“ Вторият й удар отпра горната половина на главата му, острието се хлъзна точно под очите му. Отсеченото теме се завъртя по хлъзгавия гръб на меча й, след това настрани, повлякло мозъка и двете полюшващи се очи. Останалото от Танакалаян залитна напред и падна по лице.

Тя се смъкна на колене. Всичкият й дъх бе свършил. Светът забушува в черепа й.

Някой бе коленичил до нея и опипваше дръжката на ножа, все още забит в шията й. Тя избута немощно ръцете му и падна напред по очи. Лицето й се отпусна върху твърдата глина… изровена бразда, само два пръста широка, изпънала се напред под очите й. Загледа как се пълни с кръв.

„Исках… Исках по-добра… по-добра смърт… Но не го ли искаме всички?“

Два оглушителни воя прокънтяха един след друг от позицията на перишите и дивата им сила хвърли в сляпа паника коня на Брис Бедикт. Подплашеното животно за малко щеше да го хвърли, но той успя да задържи пети в стремената и да стисне здраво юздите.

Конят скочи, а след това неочаквано се понесе в бяг право към високия бряг на укреплението.

Брис погледна към върха на високия пръстен вал, но не видя никакви перишки войници. Никакви приготовления за идването му, нищо.

Насочи с твърда ръка коня нагоре по насипа.

Щом стигна върха, дръпна юздите толкова силно, че конят се изправи на задните си крака.

Перишите долу се заизвръщаха към него.

Къде беше Кругава? Къде бяха всичките офицери?

Видя как най-близките Сиви шлемове — почти точно под него в първата траншея — посягат за пиките си, изруга, завъртя коня докато още стоеше на задните си крака и го подкара обратно надолу. Камъни и облаци пръст захвърчаха в бясното спускане. „Богове, можех да ги оставя да свършат с мен още сега!“

„Никой ли не наблюдаваше? Не, всички се бяха обърнали нагоре. Изненадах ги напълно — но какво става в този лагер?“

Подозираше, че никога няма да научи. Яздеше отново по равния терен. Напред и вдясно от него войниците му ледерии вече бяха стигнали първите окопи. Зад ротите гъмжаха екипи и теглеха на позиция тежките катапулти, набиваха клинове под предните шини, за да повдигнат стрелковата дъга.

Врагът бе започнал да стреля от високите укрепления по фланговете на траншеите и убийствените метални стрели врязваха дълбоки бразди в настъпващите редици.

Неговите войници бяха започнали да умират. „Защото аз поисках това от тях. Да умрат в името на едно провалено желание. Аз ги доведох до това.“

„Но… защо? Защо ме следват? Не са по-големи глупци от самия мен. Знаят — титлата ми не означава нищо. Тя е илюзия. Не, още по-лошо, заблуда. Благородството не е нещо, което мога да нося като проклето наметало, обсипано със скъпоценни камъни. Не можеш да го купиш. Не можеш дори да се родиш в него. Благородството, за което говорим, не е нищо повече от подигравка с всичко, което е означавало някога.“

„В никакъв случай не съм благороден.“

„Защо ме следвате?“

„Богове, защо си въобразявам, че имам право да водя? В това?“

Извади меча си. Устата му се изпълни с вкус на пепел. Толкова много заблуди се бяха събрали тук, натежали над този миг и над всички мигове, които предстояха. „Хайде, пробуди се, Брис. Времето е дошло… да си намерим име.“

Обърна коня към най-близкия проход между ротите и препусна срещу врага.

Старши резач Синдекан все още бе на колене до тялото на Кругава, взрян в бледото й безжизнено лице. На равната площадка зад него се бяха събрали всички офицери и ветерани и споровете кънтяха яростно отвсякъде. Ужас, стъписване и смут — воинството на перишите всеки миг щеше да се разпадне.

Синдекан бе най-старият от всички тук. Ветеран от много кампании, войник в дългата безнадеждна битка със запушване на рани и вдъхване на живот в умиращи дробове. И за пореден път можеше само да седи смълчан и да гледа пред себе си поредния си провал.

„Тя дойде сред нас. Храбра, храбра жена. Всички знаехме, че гордостта й е най-големият й враг. Но виж я, дойде при нас. Представям си как това е наранило гордостта й. И все пак, дори над тази своя голяма слабост, накрая тя триумфира.“

„Какво би могло да е по-героично от това?“

Когато най-сетне се изправи — макар всъщност да не беше повече от трийсет удара на сърцето след издъхването на Кругава, — всички гласове заглъхнаха. Той беше ветеранът. Той бе този, към когото щяха да се обърнат сега в отчаяната си потребност за водачество. „О, всички вие, глупаци. Какво да правим? Какво да правим сега?“

Синдекан се покашля.

— Не знам какво стана тук. Не знам дали Щит-наковалня уби млада жена или бог. Нито мога да преценя основанията му да го направи — това е извън възможностите на всички нас.

Един от младите войници извика:

— Брат Синдекан! Ще се бием ли днес?

Беше помислил за това още в мига, в който падна Кругава, и помнеше как погледна към накълцания труп на Танакалаян с мисълта: „Ти си само това, което заслужихме.“

— Братя, сестри, днес трябва да се бием, да!

Отвърна му мълчание.

Беше го очаквал. Нямаше да го последват слепешком — вече не. „Не и след това.“

— Братя, сестри! В нашето паство имаше убийство — бяхме свидетели на това! И като свидетели, станахме част от това престъпление. Трябва да се пречистим. Днес трябва да се бием, за да възвърнем честта си!

„Но кой е проклетият враг?“

И тук старият ветеран се оказа в безизходица. „Вълците да са ми на помощ, не знам. И няма да съм този, който ще реши. Ветеран съм, нали? Да, но единствените мъдри ветерани са онези, които са оставили войната и убийството зад себе си. Не, аз просто съм най-големият глупак сред всички ви. О, добре! Време е да се опрем на безполезното суеверие. Не е ли това, към което се обръщат старите войници, когато всичко друго се провали?“

— Братя, сестри! Трябва да потърсим знак! Трябва да погледнем към света — тук и в този ден! Трябва да…

И изведнъж очите му се разшириха.

Извърнаха се лица. Ококориха се очи…

… принцът на Ледер изникна пред погледите им на върха на високия насип на предния вал на укреплението. Надвисна горе на тесния и разяден ръб… и как се задържа там конят, си остана загадка. След това животното се изправи на задните си крака, копитата заритаха във въздуха, а принцът ги изгледа отгоре с гняв. И в този момент от двете страни, по дължината на долината, отекна грохотът на битката.

„Боговете да ме вземат дано! Май се напиках.“

Бойният кон на Абрастал беше измършавял, но тръпнеше в очакване. „Кучият син обича това — вонята на кръв, писъците — иска ги. Богове, войната е такава треска!“ Тя погледна назад към Спакс и ордата му воини.

— Задръж ги, Боен главатар! Изчакай!

Гилкът баргаст я изгледа сърдито.

— Но колко още? Проклетите ти войници умират — остави ни поне да нападнем и да свалим едното укрепление. Катапултите ви разкъсват!

Знаеше го. Виждаше ужасните загуби, които нанасяха съвършено насочените оръжия, докато легионите й се мъчеха да завземат първата линия на отбраната.

— Казах изчакай, Спакс! Ще ми трябваш с теблора да тръгнете бързо, когато онзи Ассаил открие…

— Но ако всичко при Шпила се е объркало? Огнекоса! Можем да сринем този фланг — просто ни остави да се развихрим, проклета да си!

Но нещо привлече погледа й… тя обърна рязко коня си и се загледа към центъра.

— Кълна се в дебелия чеп на Джеркан! Перишите излизат от окопите си! Спакс!

— Виждам ги! Виждаш ли Кругава?

Абрастал поклати глава.

— Много са далече… слушай, оформи линия да задържи вътрешния ни фланг, Боен главатар. Ако аз командвах онази позиция и видя, че срещу нея няма противник, щях да направя точно каквото те правят сега — навън и по незащитените ни флангове.

— Ще ни видят… — Спакс вече бе до нея с тежка брадва в едната ръка, с копия в другата и с лице, почти скрито от пищния му шлем от черупки — и ще обърнат да ударят фланга на ледериите — Брис няма резерви, които да пазят срещу тях.

— Направят ли го — изръмжа Абрастал, — знаеш какво да направиш, Спакс.

— В косматите им задници, да. Но…

— Просто приготви воините си — прекъсна го тя и заби шпорите в хълбоците на коня. — Отивам да погледна отблизо!

— Не прекалявай!

Тя подкара коня в галоп и бронята затрещя около нея като оръжейна ковачница. Четирима от телохранителите й препуснаха да я догонят, но тя им махна да спрат. Мразеше глупаците. По-лоши бяха от кокошки. Но на вестоноската, която се приближи, даде знак да продължи с нея напред.

Отвъд перишите ледерийската армия беше впила челюсти в първата линия защитници, но и тя понасяше загуби от колансийските катапулти. Видя, че принцът е развърнал свойта и че скоростта на стрелбата им превъзхожда вражеската. Поне три позиции съсредоточаваха огъня си върху най-близкия редут и той вече бе настръхнал от тежките метални стрели. Пеши стрелци и лека пехота настъпваха под прикритието на контраогъня и вече нападаха позицията.

Принцът си знаеше работата. Но имаше ли значение? Загубите вече бяха ужасни… а тя знаеше, че собствените й войници понасят същото зад нея.

А сега и тези периши… искаше й се да впие зъби в гърлото на Сивите шлемове. Въпреки всички предателства и коварства, които вирееха в дворцовите игри на кралство Болкандо, това тук бе много по-убийствено. „Може би ми дава урок. За забиването на нож в гърба, за лъжата и коварството, за да наложиш своето.“

„Не, колкото и да се опитвам, не мога да го простя. Дворецът е моят свят и ще го управлявам както искам.“

Приближаваше се бързо към перишите, копитата на коня тътнеха в бесен галоп. Войниците се строяваха, след като вече бяха излезли от укреплението, и тя видя, че възвиват към нея.

— Искате нас първи, нали? Спакс ще е адски доволен!

Но беше тактически погрешно… не, явно трябваше да възвият срещу ледериите. Когато се приближи още повече, първите редици не направиха опит да извадят оръжия. „Възможно ли е? Спечелила ли ги е Кругава? Къде е Танакалаян? Блудния да ме бутне дано, кой командва тази армия?“

Махна на младата вестоноска.

— Стой по-назад, но така, че да можеш да чуваш. Слушай добре преговорите, войник — животът на хиляди като нищо може да зависи от това, ако не успея да ги убедя.

Младата жена, избрана заради умелата си езда, беше пребледняла, но кимна.

— Очите ти са по-добри от моите — виждаш ли командир някъде?

— Ваше величество, има един… със сиво лице. Жестикулира — раздава заповеди. Ето там. — Тя посочи.

— Виждам го. Защо е боядисано лицето му?

— Резач е, ваше величество. Полеви лечител.

„Добре. Какъвто ще да е.“

— Изглежда, иска да говорим — не ми харесва това. Какво е станало с Кругава?

Забавиха до тръс и на подходящото разстояние вестоноската спря, а кралицата продължи бавно напред. Отгледа отдалече резача. Стар мъж, като за Сивите шлемове. Лицето му бе изпито от живот в скръб и загуба и тя не видя в него никакъв плам. Безпокойство й се усили.

Лечителят вдигна ръка за поздрав.

— Ваше величество, Сивите шлемове ви поздравяват. Аз съм Синдекан, избран командир след трагичната смърт на Смъртния меч и Щита-наковалня.

Думите му я поразиха като удар в гърдите. „Остави. Не му е сега времето.“

— Строени сте. Кажете намеренията си, Синдекан — както виждате, имаме бой тук и не мога да губя повече време, докато решите в коя посока ще духа шибаният вятър.

Мъжът се присви като ударен през лицето, после си пое дълбоко дъх и бавно изправи рамене.

— Сивите шлемове на Периш смирено се поставят под вашата команда и на принц Брис. — Махна с ръка към бойците зад себе си. — Обърнахме се към вас, защото не можахме да определим местоположението на принца. Ваше величество, Чистият Форкрул Ассаил бе ранен в сблъсък с нашия дестраянт. Разумно е да се допусне обаче, че ще се възстанови. А когато стане това… очакваме пробуждане на ужасна магия.

— Можете ли да се защитите срещу нея?

Старият мъж поклати глава.

— Боя се, че не, ваше величество. Загубихме мястото си като оръжие на вълчите богове. Виждате ни такива, каквито сме — прости войници, които искат да върнат честта си като мъже и жени. Това и нищо повече.

— Веднага щом Чистият разбере за атаката на Шпила, ще задели за там толкова войници, колкото реши, че може да си позволи.

— Разбираме това, ваше величество.

— Отдъхнали ли са войниците ви, Синдекан? Можете ли да се спуснете в бърз бяг през долината и да намерите незащитено възвишение? — Усили гласа си и се обърна към войниците зад лечителя: — Сиви шлемове! Можете ли да застанете на пътя на колансийците, които скоро ще потеглят на изток към Шпила?

В отговор войниците вдигнаха щитовете на гърбовете си и започнаха да затягат ремъците.

Абрастал изсумтя.

„За какво са ми думи?“

Синдекан заговори:

— Искате да забавим врага ли, или да го спрем?

— Не сте достатъчно, за да ги спрете, командире, и го знаете. Ако мога, ще ви заделя моите баргасти и теблорите — но те може да закъснеят за битката.

— Ще държим докато пристигнат, ваше величество.

Абрастал помълча за миг, а после извика:

— Това, което съм видяла досега от вас, периши, бяха пръчки в задниците, и много добри маршове, и нищо повече. Е, сега е шансът ви да покажете на света какво можете в един истински бой.

Изглежда, го понесоха — било от смирение, било от срам. Беше очаквала вълна от гняв, но не забеляза нито искра. Погледът й отново се върна на лечителя.

— Синдекан, ще трябва здраво да се потрудите, за да вдъхновите тази сган — отчаяни са.

— Да, ваше величество. Но днес това не е слабост. Ще го покажем на света.

Тя го изгледа за миг, после каза:

— Вярвам, че ще простите на моите баргасти, ако се обърнат с лице към вас, докато преминете.

Мъжът само кимна.

— Сбогом тогава. Ако справедливостта наистина съществува, може би вашият Смъртен меч ще е с вас, макар и само духом. Опитайте се да бъдете равни на мярата й, всички, и може би наистина ще намерите отново честта си.

Обърна коня и пое обратно.

Вестоноската подкара до нея и Абрастал й каза:

— Препусни напред и уведоми Боен главатар Спакс, че перишите ще преминат, за да заемат позиция на очаквания път на колансийското подкрепление. Ще минат южно от нашата позиция в бърз бяг — но трябва да обърне воините си с лице към тях, докато преминат. Повтори.

Вестоноската повтори дума по дума.

— Добре. Тръгвай!

Загледа се след младата жена. „Бях ли изобщо толкова млада някога? Проклятието на благородничеството е, че сме принудени да израснем прекалено бързо. Но пък виж се само — циците ти едва са напъпили, а вече си в разгара на проклета война.“

„А аз дори не мога да си спомня името ти.“

„Но ако двете преживеем това, пращам те да учиш бродерия и година-две флиртуване с художници, музиканти и прочие непрокопсаници.“

Кралицата на Болкандо изръмжа през зъби, поклати глава, изправи се на стремената и огледа намръщено предните линии на възлюбления си легион.

Още не бяха завзели първите окопи — а склонът бе грамада от мъртви и издъхващи войници, грамада, която ставаше все по-висока с всеки миг. „Блудния да ме дръпне дано — хванали са ни за топките. Трябва да натиснем по-силно — никакъв напредък дотук. Време е за сафиите значи — стига очите на всички да са пожълтели вече от онази «слюнка за кураж», с която се тъпчат преди битка. Би трябвало да са се натъпкали добре.“

Но правеха ли всички нещо повече от повърхностни жестове? „Четиринадесета дъщеря — можеш ли да ме чуеш?… Помислих си, че не. Бих искала да видя през очите ти сега, просто за да разбера как стоят нещата там. Би трябвало вече да си в проклетия залив. Би трябвало да си на добра позиция, за да виждаш… всичко.“

Отново тръсна глава — твърде много неща се въртяха в проклетия й череп.

Конят й се уморяваше и тя забави ход — можеше да й се наложи след малко да го пришпори да препусне. „Кралицата взима меча и показва лицето си под маската. Но светът не трепва, както би трябвало, защото маската пада едва пред лицето на смъртта. Съпруже, скъпи мой, този път твоята жена май наистина прекали.“

Извади меча си, докато се приближаваше — командирът на сафиите стоеше вдясно от кралската свита, впил очи в нея, както и всички останали. Тя посочи с меча право към него и той изведнъж изправи рамене, сякаш зарадван, вдигна копието си в едната ръка, а след това…

След това сафиите затанцуваха в буйна възбуда. „О, колансийци. Представа си нямате какво ще ви удари.“

Капитан Фивърин, Девета кохорта на легион Евъртайн, се хлъзна надолу по кървавата грамада от тела. Руга чак докато не стигна подножието и не се блъсна в пищялките на войници, опитали се да направят същото като него. Беше изгубил от погледа си собствените си бойци — все още останалите живи, — но такива подробности вече не бяха от значение. Единството сцепление, което оставаше, бе това, която отличава живо от мъртво.

Това беше касапница. На два пъти за малко бяха преодолели първата траншея, но и двата пъти бяха изтласкани от катапултите: огромните стрели пронизваха десетки тела, кръвта плющеше на пороен дъжд, мъже и жени се мятаха като парцалени кукли. Пръснати от ударите щитове събаряха войниците на колене. Брегът на първия насип бе непрестанен гаден порой от всичко, което може да се излее от човешко тяло — изливаше се върху посиняващи ръце и крака, върху зяпнали невиждащи лица, разкъсана броня и сплетени в смъртта прегръдки.

Изруга и се надигна. Усети поредния тласък от напиращите нагоре редици и му се дощя да може да яхне тази нова вълна. Щяха да завземат проклетата траншея, щяха…

Но пехотата на Евъртайн беше разбутана, плътните редици се накъсаха… и Фивърин изруга, като видя напиращите през тях високи сафии, с яркожълтите им очи от проклетия опиат, който взимаха преди битка, с гъстата пяна по устата им.

— Отворете им път! — изрева капитанът. — Отворете им път!

Но заповедта бе ненужна — нищо не можеше да спре сафиите с копията, не и толкова близо до врага.

С лека броня, пъргави и подвижни, воините залазиха нагоре като паяци. В едната ръка държаха копията си, а в другата — нещо като кирки, всъщност повече приличаха на остри извити нокти — забиваха ги в мъртва и умираща плът и се издърпваха още нагоре.

След малко първата линия на сафиите стигна до върха, прехвърли се и се скри от поглед.

Писъците от първата траншея се усилиха.

— След тях! — изрева Фивърин. — След тях!

И тръгнаха отново нагоре.

Успяха някак да го вдигнат на крака. Но умът му си остана изгубен сред оглушителния рев. Беше обкръжен от офицери, трупаха се лечители, а далечният грохот на битката кънтеше над долината и го разтърсваше неспирно.

Помъчи се да осмисли хаоса в главата си. Чу писъци, ужасни писъци, надигащи се на вълни от паника и страх, но дори това изглеждаше твърде далечно. „Твърде далечно, да. Онзи глас… толкова далечен.“ Избута рязко помагачите си настрана, след това се олюля и най-сетне успя да различи думите, източника на онези отчаяни писъци.

„Сестро Благоговение!“

Отговорът й дойде на свиреп порой.

„Брат Усърдие! Вашата битка е отвличане! Атакуват ни! К’Чаин Че’Малле! Т’лан Имасс! Не можем да удържим — богове, каква касапница!“

Усмири я с вик, силен като шамар през лицето. „Трябва да удържите! Идваме!“

Огледа се и видя паниката в очите на Разводнените — бяха я усетили, чули бяха паническите й викове.

— Мирно! — изрева той. — Слушай моята заповед! Поддържай отбраната на двете най-долни полоси — останалите да се оттеглят към високия път — трябва да тръгнат на изток към Шпила колкото може по-бързо! Оръжия, броня и мех с вода, нищо повече! Имате една камбана време да изведете двайсет и пет хиляди войници на пътя!

— Благословен Чист, перишите ни предадоха!

Той махна презрително с ръка.

— Оставете ги. Ще събудя Акраст Корвалайн — ще залича враговете пред нас! Чакай! Искам силите ни от левия фланг да контраатакуват — във вражеския фланг, — искам онези болкандо и баргастите да бъдат изтласкани от бойното поле! Хайде, разчистете ми път към втората полоса!

Светът сякаш трепереше под краката им. Докато слизаше към десния фланг, огледа набързо битката. Проклетите ледерии се сражаваха сякаш бяха слепи за поражението си — а то ги чакаше, в това нямаше съмнение. Дори без гласа му не можеха да се надяват да пробият защитата му.

„Но ги искам на колене, с празни ръце и наведени глави. И моите войници ще се вдигнат от окопите и ще тръгнат сред тях, размахали оръжия. Нито един ледериец няма да оставя тук — нито един!“

„А щом ги покося, ще се обърна към другия фланг — той е по-силен, виждам го, Белите лица остават в резерва — но никой там не може да се надява, че ще ме спре. Ще бъдат задържани на място от контраатаката. Ще ги имам всички!“

Почти точно под себе си видя плътна маса ледерии, над които се развяваше знаме, и там, за негово удивление — двама К’Чаин Че’Малле. Войници Ве’Гат, единият яхнат от фигура в люспеста броня, другият с празно седло. Стояха от двете страни на самотен ездач, който се мъчеше да оформи връх на клин и да си пробие път нагоре към първия насип.

„К’Чаин Че’Малле ще трябва да избием по трудния начин — а сестра Благоговение е изправена пред цяла армия от тези същества! Бяхме самоуверени. Бяхме глупци, като си помислихме, че им липсва хитрост.“

„Виждам те, командире. Теб ще сваля пръв.“

„Ти си първият, който ще коленичи. Първият, който ще се покори на екзекуцията.“

Продължи бързо надолу. Лабиринтът в него се съживяваше.

Ледерийската магия запращя на сива мъгла, надигна се и заля редута с катапултите. Тела избухнаха на пурпурна мъгла. Побеснял, Усърдие се пресегна в ума си и намери шепата отдельонни магове. Строши им черепите с една дума.

Стигна до рампата и зае позиция над втората полоса. На разстояние по-малко от един хвърлей на стрела ледерийският командир бе стигнал до върха на насипа — Ве’Гат разчистваха пътя му със свирепия замах на алебардите си, които отпращаха във въздуха посечени тела.

— Виждам те! — изрева Усърдие.

Конят под Брис Бедикт рухна и докато измъкваше крака от стремената и скачаше настрани, за да не го затисне, той видя огромната стрела, забита дълбоко в гърдите му. Успя да стъпи на краката си, присви се и вдигна за бой зацапания си с кръв меч.

Траншеята долу гъмжеше от колансийска пехота, с вдигнати нагоре пики. От двете страни на принца Ве’Гат отбиваха контраатаките по фланговете и жестоката им сеч уширяваше пробива още повече.

В мига, в който се изправи, две извикани с убийствена сила думи го поразиха като юмрук, отметнаха главата му назад и Брис изведнъж се озова под обсада.

Форкрул Ассаил го беше намерил. „Най-сетне. Видя ме. Видя ме и искаш да съм първият. О, посрещам те с най-голяма охота!“

Вдигна глава и срещна погледа на Чистия.

— Виждам те! На колене! ПОДЧИНИ СЕ НА ВОЛЯТА МИ!

— Виждаш ли ме? Кажи ми, Ассаил, кого виждаш?

— Ще ти заповядам… Ще взема всичко, което е в теб…

Брис Бедикт, Кралски защитник и принц на Ледер, разпери широко ръце и се усмихна:

— Вземи ме тогава.

И от душата му, от един дълбок, неосветен свят на тиня и натрошени кости изведнъж се раздвижиха и надигнаха тъмни валма, а от този вихър изплуваха… имена. Порой, стихия от имена.

— Седен Тар, бог закрилник на семиите, Хараватан на Речния народ, Ю’тюн Дра Планинските очи, Жената на небето над Ереститидан, Блажения Хайлар Двурогия на елананите, Итковас Бог на ужаса сред К’оллас К’Чаин Че’Малле от гнездото Етилас… — И имената се надигаха безкрай, понасяха се в ума на Брис Бедикт едно след друго. — Тра Телор на Близначните реки, Пролетния сеяч сред граланите, Адаст Лунното лице сред корсоните…

Всички забравени богове — и всяко име се понасяше през яростния порой на лабиринта на Форкрул Ассаил — през ужасяващата сила на гласа му, на думите и цялата тяхна магия. Брис усещаше как част от него се откъсва изтръгната, удавена във вихрения поток на тези имена.

Нямаше спиране. Чистият го бе намерил точно така, както искаше Брис — докато язди начело на армията си, докато се сражава между двама К’Чаин Че’Малле, докато избива врага. „Намери ме — беше се молил, — очаквам те. Намери ме!“

Веднъж започнал, пороят нямаше спиране. Сила се хранеше със сила и горивото й бе справедливостта. „Нека се знаят. Всички забравени богове. Всички техни забравени народи. Всички отминали векове, всички изгубени тайнства. Този безкраен поток на възход и падение, на блян и отчаяние, на любов и примирение.“

„Заслужават да бъдат назовани. Още веднъж. Един последен път.“

„Вземи ги, вземи ме. Ти, с твоята сила в думите, аз — с моята сила в имената. Без мен твоите думи са нищо.“

„Ела, нека се погълнем един друг.“

Вече можеше да види Чистия с изумителна яснота: висок, стар, изпънал едната си ръка напред, пръстът сочи право към него, но Ассаил стоеше неподвижен и замръзнал… не… Брис присви очи. Той рухваше. Лицето му се беше изопнало в маска, изтъняло над костите отдолу. Очите му плачеха с червени сълзи, устата му бе отворена, зинала конвулсивно… сякаш имената се изливаха през гърлото на Чистия, сякаш го давеха в своя порой.

Душата на самия Брис се разкъсваше. Светът — тази долина, тази битка, всичко — се разпадаше. Вече усещаше натиска на морето, усещаше краката си затънали до прасците в кал, а течението бушуваше покрай него, стържеше плътта от костите на душата му, а все още имаше още да даде.

Облаци тиня се вдигаха и кипяха около него… губеше взора си… нещо заслепяваше душата му, нещо ново, неочаквано.

„Все едно. Почти свърших с него… не, имената няма да секнат, не могат никога да секнат, а щом моят глас свърши, ще бъде друг. Някой ден. Да съхрани онова, което иначе би се изгубило завинаги. За теб, Форкрул Ассаил, затаих едно последно име — онова, което ще сграбчи живота ти и ще го отнесе в мрака.“

„Името на вашия бог, Форкрул Ассаил. Мислехте, че е име забравено.“

„Но аз помня. Помня ги всички.“

Заслепен, оглушен от някакъв неведом рев, усетил как последният къс от душата му се изтръгва, Брис Бедикт се усмихна и изрече последното име. Името на убития бог на Форкрул Ассаил.

Чу как Чистият изкрещя, когато мощта на името го връхлетя. Защото този бог, единственият от всички други, не дойде лишен от своя народ. Този бог течеше в душата на собственото си дете.

„Не е добре да изоставиш собствените си богове, защото когато се върнат, особено тъй нечакано, те са крайно отмъстителни.“

Течението го издърпа от тинята и го понесе към толкова пълен, толкова абсолютен мрак, че той позна в него самата Бездна.

„Спасих своите, спасих скъпите си войници… нека продължат да се борят. Нека си поемат дъх, в дълг и облекчение, във всяка стъпка и мяра на това да си жив. Направих това, което трябва да направи един принц, всеки принц. Техол, гордей се с мен. Араникт, не ме проклинай.“

Скръбта на вековете го обкръжи. От тази единствена река не можеше да има спасение. „Не скърбете. Всички трябва да стигнем до това място.“

„Приятели мои, време е да си ида…“

Невероятно… усети как две ръце го стиснаха отзад, корави като желязо на раменете му. И груб глас изсъска в ухото му:

— Не бързай толкова.

Фейнт стоеше плътно до Араникт. Атри-Цеда бе навела глава, с изпънати напред ръце… но ръцете й до лактите се губеха в издуващ се сиво-кафяв облак и от лактите й се стичаше вода. Въздухът около нея бе наситен с миризмата на развала от залети от прилива плитчини.

Виждаше изпъкналите жили по врата на Араникт, напрягащите се мускули на раменете й. И нещо бавно притегляше Атри-Цеда напред — онова, което се таеше вътре в кипящия облак, сякаш искаше да я издърпа в зейналата си паст.

До тях Прешъс Тимбъл бе паднала на колене и пищеше.

Бяха видели Брис Бедикт там, на върха на първия насип — видели бяха изправените камъни, надигнали се от земята около него: как избиха нагоре през пръст и чакъл, почти черни от мръсната тиня. Видяха как се разпаднаха бронята и дрехите на принца, а след това тъмното гъмжило по бялата кожа — татуировки, руни — изникваха и се откъсваха, кръжаха бясно около него и след това връхлитаха безмилостно към Форкрул Ассаил.

А след това Брис Бедикт изчезна във вихрения сумрак, гъст и непроницаем, въртопът се разпростря и погълна огромните менхири.

Араникт започна да вие… теглеше я напред… и Фейнт изведнъж разбра. „Тя го държи. Държи принца! Богове…“

Фейнт се олюля към Атри-Цеда… но нещо я спря, убийствено студен натиск, отхвърли я назад и тя се закашля и изплю кръв.

Ръцете на Араникт бяха потънали почти целите в облака. И сега Фейнт успя да различи думите във виковете й:

— Маел! Проклет да си! Помогни ми!

Фейнт пропълзя до Прешъс Тимбъл.

— Стига си пищяла, вещице! Погледни ме! Погледни ме!

Но очите, които се впиха в нея, бяха на обезумяла жена.

— Не мога да й помогна! Не виждаш ли? Отиде твърде далече — твърде дълбоко — как изобщо е жива? Невъзможно е! — Прешъс Тимбъл запълзя назад като рак. — Изгубена е! Изгубена е завинаги!

Фейнт я зяпна и думите й бавно се утаиха в ума й. „Но това е нечестно. Не и такава любов… не! Не можеш да я отнемеш — не смей да я убиеш!“

— Прешъс! Какво мога да направя? Как да помогна? Кажи ми!

— Нищо!

„Върви при Гуглата тогава.“

Обърна се рязко и извади кама. „Маел е Древен бог — и Араникт го знае. Но не може да го помоли както трябва, не и както е сега. Аз обаче няма да стоя тук и да гледам как умира тази любов.“ Острието вряза лъскава диря по лявата й ръка, а след това тя стисна ножа с нея и посече дълбоко и косо и през дясната, под лакътя. Изправи се с усилие и протегна ръце към Араникт.

„Маел… вземи кръвта ми в жертвен дар. Просто я вземи!“

Напорът на тъмния въртоп се опита да я спре, но тя натисна напред още по-здраво… и след това проби, затъна вътре, без да може да вдиша, студът я смрази… видя как кръвта й се разлива като под вода, видя как закръжи по теченията, толкова много… почти изгуби от погледа си Араникт.

Отчаяна — костите й пращяха от непоносимата тежест, — Фейнт направи още една крачка и прегърна Атри-Цеда.

„Маел… да не си посмял… да не си посмял да ми кажеш, че не е достатъчно.“

Прешъс Тимбъл гледаше невярващо как Фейнт се бори да стигне до Араникт. Кръвта, изливаща се от нея, кръжеше на въртоп, гъста и пурпурна в тъмния облак, и сякаш нямаше край.

Някой я хвана — две силни ръце се стегнаха около нея и я вдигнаха от земята. Тя се извърна.

Лицето на Емби Боул беше почти неузнаваемо.

— Това е лоша магия — изръмжа той.

— Спаси Фейнт! Спаси я!

Но той поклати глава.

— Никой не може да оживее там вътре.

— Спаси я, Емби! Заради любовта ми — спаси я!

Той се намръщи, примига, после я погледна в очите.

— Какво?

— Искаш ме, нали? Твоя съм, проклет да си — само спаси Фейнт!

Но той я блъсна настрани и лицето му потъмня.

— Най-хубавото развали! Не те искам, вещице! Не искам да те виждам никога повече!

Прешъс го зяпна неразбиращо, а след това изръмжа:

— Ще те гоня, Емби! Ще те хвана, където и да идеш! Година след година, ще те преследвам, заклевам се! Няма къде да избягаш от мен — разбираш ли ме? Няма!

— Мразя те!

— Единственото място, където можеш да избягаш от мен… е там! — И посочи издуващия се облак от кръв, който скриваше Фейнт и Араникт.

Емби изрева като животно, обърна се и се хвърли в пурпурния облак.

Прешъс Тимбъл падна на земята и изпъшка:

— Богове на бездната… Какъв глупак!

„Дръж се, моя любов! — прошепна глас до ухото на Фейнт. — Някои закони дори Древен бог не може лесно да отхвърли. Но се опитва.“

Фейнт усещаше, че животът я напуска. Лежеше в краката на Араникт — усещаше ги студени като ледени пръчки. Бяха ли отворени очите й? Виждаше само червеното от собствената си кръв.

— Суитист, ти ли си?

„Винаги съм знаела, че имаш романтична жилка. Да направиш такова нещо!“

— Умирам.

„Така изглежда. Съжаляваш ли за своя миг на лудост?“

Фейнт поклати глава… или поне се опита.

— Само ако се провали.

„Е, колко често съжаляваме при успехи?“

— Достатъчно ли е, Суити? Това е всичко, което имам.

„Във вода си, глупачко, разбира се, че изглежда много — а ако останеш тук повече, със сигурност ще я изцедиш всичката. Жалко, че не мога да ти помогна. Жалко, че не мога да помогна и на двете ви, но аз съм само призрак, нали така. Е, може би дори не съм и това. Може и да съм само глас в главата ти, Фейнт, породен от някакво странно и неуместно чувство за вина.“

— О, благодаря ти за утехата.

Нечий крак я удари в главата и почти я зашемети. Тя се замята безсилно в ръцете, които шареха по тялото й — опипаха едната гърда, продължиха надолу — а после се върнаха нагоре и стиснаха.

Някой я вдигна от тинята и я метна на кокалестото си рамо. Тя усети как една ръка стисна и след това пусна бедрото й, усети как пръсти се плъзнаха по коляното й, докато ръката се протягаше към… към какво?

Глухо пъшкане — и Фейнт усети как краката на непознатия се хлъзнаха, избутани назад от непреодолим натиск… а след това петите се забиха здраво и… невероятно… усети как непознатият върви срещу течението. Една стъпка, после втора. Още една…

Емби Боул се измъкна от пурпурния облак. Фейнт висеше отпусната на рамото му. Другата му ръка бе изпъната назад и Прешъс видя как се напряга, видя го как се наведе напред — и след това от облака се появи Араникт, хваната за колана на кръста… а след нея — голият Брис Бедикт.

Облакът се взриви и се разпадна на локва ледена вода.

Четиримата се свлякоха на земята, Фейнт почти до вещицата. Кръвта все още пулсираше от посечените й ръце. Прешъс ги стисна в треперещите си длани и целебните заклинания се изляха, понесени от дъха й.

Разтърчаха се войници. Викове изпълниха въздуха.

Ръцете на Прешъс Тимбъл се стегнаха върху раните и след миг под дланите й вече имаше само зараснали белези и тя усети пулса на Фейнт. „Но… богове, ето го — напипвам го. Той е… мек.“ Внезапен кикот се изтръгна от гърлото й — кикот от облекчение. Винаги беше мразила каламбурите, като всяка благопристойна жена. Погледна намръщено белезите. „Чакай, откъде все пак получих тази сила?“ Вдигна очи и видя Емби Боул, проснат неподвижно върху калната земя. Зад него войниците се бяха струпали около Араникт, която бе на колене, положила в скута си главата на своя принц.

А после видя, че едната ръка на Брис помръдва под наметалото, което някой бе хвърлил отгоре му.

„Не може да бъде.“

Фейнт се размърда, простена, отвори очи и погледът й се съсредоточи върху вещицата.

— Не съм ли умряла?

— Не. Току-що те изцерих. Атри-Цеда също се измъкна. Както и принцът. Кръвта ти откупи изход… макар че как тази рядка пикня, която наричаш кръв, успя да задоволи Древен бог, никога няма да разбера.

— Какво… но как? Кой ни спаси? Кой ни измъкна?

Проснатият наблизо Емби Боул се закашля.

Прешъс Тимбъл поклати глава.

— Единственият, който можеше, Фейнт. Идиотът от Блатото на Черното псе.

Менхирите, изригнали около принц Брис Бедикт, разбиха насипа на шейсет крачки околовръст и хвърлиха във въздуха сражаващите се войници — телата падаха в окопите, докато грамадите от пръст и камъни се изсипваха отгоре и заравяха живи десетки други.

Ве’Гат под Гръб реши да избяга от хаоса — скочи напред, прехвърли окопа и стъпи пред изправения зад него Форкрул Ассаил. Преди малко алебардата на К’Чаин Че’Малле се беше счупила и сега той размахваше двуостра брадва в едната си ръка и крив меч в другата.

Форкрул Ассаил стоеше със сгърчено от болка лице, затворил очи и със зяпнала уста. Не реагира на връхлитащия Ве’Гат. Две бързи крачки и кривият меч замахна надолу и порази вцепенения Чист между дясното рамо и шията, мина през гърдите и излезе от другата страна.

Другият Ве’Гат бе последвал събрата си и връхлетя отляво. Миг след атаката на първия тежката му брадва се стовари върху главата на Ассаил сред взрив от парчета кост и пръснат мозък.

Форкрул Ассаил рухна, облян в кръв.

Докато Гръб се мъчеше да обърне звяра, две тежки метални стрели изсъскаха между него и главата на Ве’Гат и се забиха в хълбока на другия. Гигантският гущер залитна от удара, падна и задните му крака заритаха във въздуха.

— Назад! Обръщай!

К’Чаин Че’Малле се понесе вихрено по насипа… петнайсет, двайсет крачки, а след това обърна и се хвърли долу сред тълпите колансийци в първата траншея. Оръжията му засякоха осеяна с трупове пътека към отсрещната страна.

Остриета на пики се хлъзгаха по бронята, обхванала краката на Гръб и стегнала бедрата му… а след това Ве’Гат вече дращеше нагоре по отсрещния склон.

Гръб се огледа за принца — за някой офицер поне, — но навсякъде цареше хаос.

Паднал ли беше Брис? Нямаше как да се разбере.

Но ето, че видя ледерийски войници, които вдигаха глави, видя как проследиха с погледи пътя му през фронта на сражаващите се сили, докато Ве’Гат разчистваше нападателите пред себе си с убийствените удари на острите си оръжия.

„Гледат към мен.“

„Но аз не знам нищо.“

„Глупак! Цял живот си живял във война! Погледни добре — реши какво трябва да се направи.“ Изви се в седлото и огледа полегатия склон отляво, след това примижа към серията укрепени тераси… и видя стичащите се от най-високите позиции войници.

Но между тях и ледериите… „Четири траншеи?! Не, това е невъзможно. Загубили сме една трета от армията само срещу първата!?“

Обърна се към ледериите и изрева:

— Отстъпвай! По заповед на принца — отстъпвай!

И видя как по целия фронт ледерийските войници започнаха да се оттеглят, вдигнали високо щитовете; докато едни отстъпваха заднешком, други влачеха със себе си ранените си другари.

Нова стрела изсвистя покрай него — твърде близо. Гръб изруга и срита Ве’Гат.

— Прибирайте оръжията и щитовете! Не, вдигайте ранените — да не остане нито един тук!

Звярът продължаваше да го носи под прикритието на първия насип, газеше през купищата тела.

Гръб гледаше ужасната касапница. „Помня стената и онзи мъж, и всички онези, които падаха около него — биеше се и се биеше, докато не го надвиха, свалиха го, а след това имаше кръст и го приковаха на него, и враните кръжаха и пищяха, и падаха от небето.“

„Помня стареца на коня му, пресегна се, за да ме вдигне — и как се обърна, за да погледне назад — сякаш можеше да види целия път, по който бяхме дошли — кървавия път, където се родих, където оживях.“

„Всички храбри войници, ваш съм. Винаги съм бил ваш.“

Колансийската контраатака от отрядите, оставени в следващите две траншеи, посрещна атаката на сафиите и легионерите на Евъртайн с лавина от железен гняв. Изсипаха се по склона по широките проходи и се стовариха върху силите на Болкандо като буря от стоманени юмруци. Въпреки дивата си ярост сафиите не бяха достатъчно бронирани срещу тежка пехота, а войниците на Евъртайн не можеха да стегнат плътна стена от щитове със сафиите между тях.

Първите линии бяха пометени, изтласкани назад и целият фронт на Болкандо се огъна, отстъпи отново втория насип, а след това първата траншея и най-сетне — първия вал. Врагът бе набрал инерция и легионът бе изтласкан още назад.

Почти никой не бе останал вече от сафиите и след като се изсипаха на равния терен, колансийците връхлетяха напред, за да се сблъскат с легионерите. Този път се натъкнаха на здрава стена от щитове. Вкопчиха се в яростна схватка.

Кралица Абрастал усещаше туптенето на сърцето на ранения си кон и знаеше, че той никога не се е чувствал по-жив, отколкото в този момент. Невъзможно бе да не се усмихне широко на ужасяващата му радост. Невъзможно бе да не я споделя.

Бяха стигнали до задънена улица обаче — а като погледна на запад, видя, че силите на ледериите се оттеглят от щурма, макар катапултите им да продължаваха залповете си без прекъсване.

Чистият бе направил каквото очакваше — беше опитал да разбие позицията й тук, като лиши ледериите от всякакъв шанс да настъпят към Шпила, като блокира долината — но само ако успееше да спре легиона Евъртайн.

Бойците на баргастите все още стояха в резерв. Абрастал препусна към Боен главатар Спакс, който чу тропота на копитата на коня й и се обърна.

Тя дръпна юздите до него.

— Никога не съм се къпал в море от кръв, Огнекоса. Как беше?

Кралицата погледна надолу и видя, че е плувнала в кръв. Тръсна меча си и го забърса в хълбока на коня.

— Колко бързо се придвижиха перишите?

— Добър бяг — почти като Бели лица в набег. Ако им е останало нещо, след като излязоха от долината, би трябвало да са почти на позиция… но, ваше величество, видяхте сама колко се запътиха натам. — Спакс поклати глава.

— Могат поне да ги забавят.

Бойният главатар сви рамене.

— Зависи от разположението на терена. Ако се наложи да задържат широк фронт… ще е за съвсем малко.

Абрастал изруга, после каза:

— Добре. Боен главатар, вземи воините си и теблорите и се придвижете колкото може по-бързо в помощ на перишите — каквото успеете да постигнете, разбрано?

— Пращаш ни на смърт, Огнекоса.

— Да — изръмжа тя в отговор. — Показвам ти каквото имам. Ти ми покажи любовта си.

— Не се оплаквам, просто казвам.

— Ние ще ви прикриваме.

— Ваше величество, не можете да удържите срещу контраатака.

— Ще ви прикриваме толкова дълго, колкото се наложи — заяви твърдо Абрастал. — Хайде тръгвай, Боен главатар.

— Ако не се срещнем отново, Огнекоса, трябва да ти кажа… Взех, че хвърлих семето си в дъщеря ти.

— Богове на бездната!

— Ще има да му гукаш на стари години на изтърсака — ще знаеш, че е мое, щото ще има моите очи.

— Просто тръгвай, Блудния да те вземе!

Спакс се изсмя, вдигна брадвата си и я размаха в кръг над главата си.

Белите лица наскачаха като един и затичаха — на изток.

Впечатлена, Абрастал се загледа мълчаливо след тях.

Спакс проследи погледа й.

— За това живеем, Огнекоса, да. Ще се отчетем добре, обещавам ти. — Вдигна очи към нея. — Пейте песни за нас и не забравяй да кажеш на дворцовите си поети, че Гилк е с едно „к“.

Тя го погледна намръщено.

— А как иначе да е, глупако?

— Сбогом, кралице моя — отвърна Спакс, поклони се и се обърна.

Когато се отдалечи на десетина крачки, Абрастал извика след него:

— Спакс?

Бойният главатар погледна през рамо.

— Момче или момиче, ще се погрижа да бъде наречено на теб — но това е единственото благодеяние, което ще получиш.

Баргастът се ухили, размаха брадвата и затича след бойците си.

Теблорите поеха след Белите лица, а тя се обърна и огледа легиона си.

Отстъпваха, разбира се — тежките колансийци не си поплюваха. Абрастал намести дръжката на меча в ръката си и сбра отново юздите. „Хайде да ги накараме да ни запомнят.“

Канеше се да срита коня напред, когато вляво от нея изтътнаха копита и до нея спря вестоносец.

— Ваше величество!

— Каква е новината?

Вестоносецът — пиконосец от Блуроуз — отдаде чест.

— Благопожелания от принца, ваше величество…

— Благопожелания? Боговете да ме вземат… прощавай. Кажи.

— Ваше величество, Чистият Форкрул Ассаил е мъртъв. Само Ассаил със смесена кръв останаха да командват. Принцът ви уведомява, че е изтеглил силите си от колансийските позиции. Окопал се е в отбрана по линията на катапултите в долината и ще задели една трета от силите си там…

— Моля? Една трета?

— Да. Принцът ви уведомява, ваше величество, че е на път към позицията ви.

Абрастал се огледа и изруга.

— Уведомете принц Брис, че няма да е зле да побърза.

Вестоносецът обърна уморения си кон и се отправи обратно в галоп.

„Проклета да съм, но тези пиконосци знаят как да яздят. И проклета да съм, ако не е хубав. Ако двамата преживеем това, младежо, така ще те яздя, че никога няма да го забравиш.“

Въздъхна, тръсна глава, изсумтя и смуши коня си.

— Знамето ми до мен! Хайде, напред след проклетата си кралица!

Бяха намерили дрехи и броня за принца и сега той стоеше с Араникт и гледаше как войниците се окопават по линията на катапултите. Други пренасяха на носилки ранените назад, трети събираха годни за бой оръжия по полето. И всичко това се надзираваше от някакъв младеж, още почти момче, яхнал К’Чаин Че’Малле.

Брис все още се мъчеше да дойде на себе си — не знаеше как Араникт бе успяла да го спаси, нито как самата тя изобщо бе оцеляла от това спускане в безжизнения лабиринт. Докато беше все още в полусъзнание, беше чул откъслеци от разговор: изглежда, тримата чужденци, Фейнт, Прешъс Тимбъл и Емби Боул, имаха пръст във възкресяването му. А след това бе доловил името Маел.

„Старче, толкова много ти дължим. Защо ние, двамата Бедикт, сме толкова важни за теб? Но… не направи това заради мен, нали? А заради Техол. Твоя избраник смъртен, този, когото би искал да имаш за твой роден син.“

„Бъди спокоен, не роптая.“

Някой му донесе шлем и той си го сложи и стегна каишката.

Един от офицерите се приближи.

— Сър, намерихме ви кон… ще е добре бойците да ви видят отново, колкото се може по-скоро.

Брис поклати глава.

— Малазанският ни гост се справя доста добре с нещата, лейтенант.

— Издаваше заповеди от ваше име, сър!

— Умно, предвид обстоятелствата. Може да е млад, но вдъхва респект на гърба на онзи гущер. От този момент да бъде смятан за мой първи помощник — разясни го на всички офицери.

— Слушам, сър.

— Все пак, скъпи, за тях ще е добре да те видят — каза Араникт.

— Изкушавам се да поставя Гръб начело на подкреплението — отвърна той и щом тя отвори уста да възрази, вдигна ръка. — Не съм се възстановил все още — чувствам, че да падна от този кон е толкова вероятно, колкото и да се задържа на него. О, ще го яхна и стига да не мърда, какво пък, току-виж съм се оказал вдъхновяваща гледка. — Вдигна очи към имперското знаме и потръпна. — Стига никой да не гледа много внимателно. — Пресегна се и хвана ръката й. — Араникт, радвам се, че се бори за мен.

— Беше Маел — отвърна тя. — И кръвта на Фейнт. А след това, ако не беше Емби Боул, пак щяхме да се провалим.

— Ще те разочаровам ли, ако предпочета да остана тук и да командвам отбраната?

— Брис, ако трябваше, бих те вързала да те задържа тук. До мен. Не те спасихме само за да паднеш от някоя случайна стрела. Така че оставаш, издаваш заповеди и оставяш всичко на другите.

Той се усмихна.

— Започваш да показваш опърничавата си страна, Атри-Цеда.

— Идиот. — Тя запали пръчка ръждивец. — Просто ти току-що започна да я забелязваш — но точно това прави първия любовен порив толкова опасен. А щом угасне и отново започнеш да виждаш ясно — е, вече е много късно.

Усмихнат, той взе юздите, пъхна крак в стремето, изпъшка и се покатери на седлото.

Щом го видяха, от всички страни се надигнаха викове. Брис се изправи с гримаса, а след това вдигна облечената си в метална ръкавица ръка. Ревът се усили.

Гръб подкара нагоре по склона към него. Момчето вече не приличаше много на момче. Беше зацапан с изсъхнала кръв и отнякъде бе намерил пика на Блуроуз — железният й връх съвсем наскоро се бе натопил в кръв.

— Принц Брис… не знаех, че… искам да кажа…

— Нямаме време за губене — прекъсна го Брис. — Поставям те начело на подкреплението. Почти са се събрали… всъщност… — Примижа на изток. — Могат да се разгърнат в движение — болкандо губят терен. Поведи ги, командире, и бързо.

Гръб отдаде чест.

— Сър, щом се приближим, мога да препусна напред.

— Би ли очаквал някой от нас нещо друго? — попита Брис. — Само гледай да не те убият.

Младият малазанец кимна, обърна Ве’Гат и огромният звяр пое на изток с тътен.

Фейнт огледа защитниците отсреща. Прегрупираха се и притегляха подкрепления от по-високите отбранителни линии.

— Ще излязат от укритията си. Ще ни атакуват.

Прешъс Тимбъл я погледна.

— Какво? Защо ще го правят това?

— Защото повечето от нас тръгнаха на изток, по долината — не могат да ни оставят да подгоним подкрепленията им. Налага им се да пометат и ледериите, и болкандо.

Погледът на вещицата зашари по вдиганата припряно отбрана на ледериите.

— Много повече са от нас. Лошо.

— Атакуването струва скъпо — скоро ще си разменим ролите и няма да им хареса.

— Само смесената кръв ги държи да се бият изобщо — промълви тихо Прешъс.

— Какво?

— Смесената кръв. Захранват се от този проклет лабиринт — използват го, за да подчинят колансийците на волята си. Съмнявам се, че ще се бият толкова твърдо без това.

— И го казваш чак сега? — Фейнт се огледа и видя принца, яхнал коня си на двайсетина крачки встрани, с гръб към тях и загледан към тръгващите роти на подкреплението. Тръгна към него, но се олюля. Причерня й.

— Какво ми става?

— Загуба на кръв — сопна се Прешъс Тимбъл.

Фейнт изсъска от безсилие и бавно закрета към Брис Бедикт. „Намерете проклетите със смесената кръв. Насочете няколко катапулта към тях. Разкъсайте ги на парчета. И тази битка е свършила.“

— Принц Брис!

Мъжът извърна глава.

Фейнт изкуцука до него.

— Две думи, ваше височество…

Останали без дъх, перишите се изкачиха по склона на долината на бегом и в пълно снаряжение. Синдекан спря и огледа терена.

„Лошо. Много лошо.“

На четирийсет крачки напред успоредно на долината минаваше издигнат път, чиято страна откъм тях бе укрепена с огладени речни камъни. Преди него имаше ивица разорана земя, оставена на угар от поне две години. Отдясно, на стотина крачки, се издигаха няколко сгради — чифлик откъм нивите, конюшни и хан откъм пътя.

Синдекан продължи напред, като оглеждаше намръщено стръмния скат на пътя. Стигна до него, прибра меча в ножницата и се изкатери горе.

Отвъд пътя незасетите ниви се простираха на една трета левга, накъсани от хаотична плетеница каменни огради.

— Виж, това е по-добре — измърмори той.

Никоя войска нямаше да се зарадва, ако й се наложи да мине през това — дори само стените щяха да я забавят, тъй като бяха високи един човешки бой. Перишите можеха да се раздробят на полукохорти, да влизат в бой една след друга и докато колансийците успееха да си пробият път, битката при Шпила отдавна щеше да е приключила.

„Все пак остава пътят от тази страна обаче. Достатъчно тясно, но къде да натежи отбраната ми? Изобщо не може да се защити. Впрочем, опитът за пробив оттук ще е кошмар… докато пробият. Тъй че хвърлям една кохорта на пет стъпки зад линията и ги чакам. Запушваме ги, не им позволяваме да се развърнат встрани. Ще свърши работа. Би трябвало.“

Обърна се и огледа Сивите шлемове. Задъхани, повечето превити на две или коленичили, гълтаха въздух като риби на сухо. Синдекан посочи към сградите.

— Ранените отиват там. Резачите да тръгват — устройте се колкото може по-бързо. Останалите, изпийте последната си вода, ако вече не сте го направили. Ще държим пътя и отсамната му страна, предимно. Искам две кохорти от другата страна в случай, че пратят части натам. Ако го направят, накарайте ги да си платят, братя и сестри. Сега марш на двайсет крачки от сградите и се стройте там.

Перишите безмълвно станаха и тръгнаха през буренясалото поле.

Синдекан се обърна и погледна по пътя.

Това там не беше ли блясък от върхове на пики?

Погледна навъсено през рамо Сивите шлемове.

— Стъпвай по-живо! Врагът е на пътя!

„Вълците дано ни опазят днес.“

Старши Разводнен Фестиан даде знак и загледа как спусналите се от пътя откъм сушата кохорти се раздробиха, щом навлязоха в полето с каменните огради. Малки отряди затичаха напред да осигурят проходи между стените.

На шестстотин крачки по-натам по пътя се виждаха проклетите периши… но почти бяха зарязали заградените ниви.

Смяташе да влезе в решителна схватка със Сивите шлемове, да натисне напред с тежестта на петнайсет хиляди тежка колансийска пехота, а след това да прати осем хиляди през загражденията и да завземе пътя зад тях. Първо щяха да съкрушат защитниците на самия път, а след това да изтласкат останалите през полето до самия ръб на долината, откъдето единственото отстъпление щеше да е убийствено търкаляне надолу по стръмния склон.

Смяташе да го приключи бързо.

В далечината на изток се открояваше горната третина на Шпила. Всичко отвъд него, по неравното възвишение на провлака, бе скрито в облаци прах и дим. Гледката го смрази.

„А брат Усърдие вече е мъртъв. Убит с подъл магически капан. Сега всичко се крепи на теб, сестро Благоговение. Но ние ще надделеем. Справедливостта е меч, който няма равен. Моля те, сестро, дръж се. Ние идваме.“

Гилимада забави стъпките си, за да се изравни с Бойния главатар, и той я погледна навъсено, докато се мъчеше да си поеме дъх.

— Пратих съгледвач на пътя — войници има на него — каза грамадната жена.

Спакс кимна, но за повече нямаше сили. Не можеше да си спомни кога за последен път е водил набег, а макар стъпките на воините да тътнеха зад него с всичката пъклена лекота на младите, краката му се огъваха, болеше го от шева на хълбока и потта щипеше нетърпимо пениса му, ухапан от дъщерята на Абрастал предната нощ. Беше се опитала да му го откъсне със зъби само заради безсилието и яда си, че е забременяла — нищо общо нямаше с него самия всъщност, — а беше просто лош късмет, че най-могъщият му воин бе най-близкото същество, върху което можеше да излее гнева си.

— Можем да атакуваме — предложи теблорката с гръмкия си глас. — С изненада!

— Можем… можем ли да ги надвием?

— Теблор могат — но вие не. Те използват пътя. Има път там горе. Съгледвачът ми го видя и има войници на него. Бягат.

— Съгледвачът ти… съгледвачът ти видя ли… перишите?

— Не. Колансийски войници! На пътя. Бягат!

„О, проклети мои богове на Баргаст, в лайната ли нагазих с вас? Така изглежда! С някаква безмозъчна брантия от черните гори за компания при това!“

— Сякла ли си дървета напоследък, жено?

— Какво? Никакви дървета няма тука. Щях да си удрям главата, ако имаше. Радвам се, че няма никакви дървета! — И се изсмя гръмко, след което поклати глава. — Езикът ви — толкова е тромав! — Изведнъж си пое дъх и от устата й се заизлива плавен поток от звуци, каквито Спакс не си беше и представял, че са възможни.

— Какво беше това? — попита я, след като свърши.

— Съчинявам стихове за песни на моя език. Прочута съм с това, ха-ха!

— Би ли превела какво каза току-що?

— Не. Безполезно е. Вие имате една дума за една мисъл. Ние имаме много мисли за една дума! Вие говорите твърде бавно и ние трябва също да забавяме, и ни е скучно да говорим с вас, хората!

Задъханият Спакс поклати глава.

— Точно сега… никакви думи от мен… никакви!

— Искаш ли да те нося?

„О, и да гледаш как се мъча да го преживея — пред всичките ми воини? Ще умрат и без вражеските пики и мечове! От смях.“

— Да не си ме пипнала! — изръмжа той.

— Ха-ха-ха!

Без да губят време, половината колансийци се изсипаха от пътя и се строиха срещу перишите на полето. Събраха щитовете в стена, извадиха мечовете и настъпиха бавно; останалите на пътя войници тръгнаха в стъпка с тях.

Синдекан стоеше един ред зад фронтовата линия. Колкото и да му се искаше да е с приятелите си резачи между сградите, сега командваше и мястото му бе тук, с братята и сестрите му.

Все още бяха задъхани и краката им се огъваха — познаваше признаците на мускулно изтощение, а не бе имало време да се възстановят напълно. „Много лошо.“

Колансийците се приближиха на шейсет крачки и се понесоха в щурм.

Гилимада отново изостана до Спакс.

— Почна бой!

— Гуглата да те вземе, жено — може да сме бавни, но не сме глухи!

— Ще се включим ли оттук?

— Не и ако не държиш да се биеш нагоре по проклетия склон! Ще заобиколим, ще излезем зад перишите и след това настъпваме.

— Но аз искам да убия смесената кръв!

— Може и да извадиш късмет…

— Не! Искам да го убия веднага! Важно е!

— Чудесно! Можеш да поведеш контраатака, щом стигнем горе, така става ли?

Гилимада се усмихна широко, зъбите й бяха равни и бели като сняг.

— И ще посечем всяко дърво, което видим!

Той изгледа гърба й навъсено, когато отново затича напред. Сърцето му бе готово да се пръсне и Спакс се запита дали наистина няма да го направи в мига, в който стъпеше горе за бой — внезапно стягане в гърдите или каквото става там, когато проклетото сърце спре. Беше сигурен, че ще боли. Навярно много.

Погледна нагоре по склона отляво и видя вдигащата се прах, а в нея — блясъка на копия и мечове. Напред теблорите се развикаха… Спакс присви очи и видя тела, хлъзгащи се надолу по склона, махащи ръце и крака, изтървани оръжия.

— Подмини! Подмини ги!

Воините му натискаха зад него. Спакс изръмжа:

— Заобиколете ме тогава, проклети да сте всички! Ще ви догоня!

Изсипаха се от двете му страни с дрънчене на броня и извадени оръжия.

„Скъпите ми глупаци, всички.“

Още четиридесет задъхани крачки, още десет, още пет, а след това пак погледна нагоре и видя как баргастите му се катерят след теблорите, нагоре по ската на долината. А над тях перишите отстъпваха, завъртаха се да избегнат ударите, падаха и се търкаляха надолу сред катерещите се воини.

„Боговете да ни прокълнат всички!“

— Нагоре! Давай нагоре!

Видя, че теблорите стигнаха билото, видя как се хвърлиха напред и се скриха от погледа му, размахали оръжия. А после, след тях — първите гилки, с посивялата от прах броня, белите им лица набраздени от вадичките мръсна пот.

Спакс стигна до подножието и започна да се катери. Краката му бяха изтръпнали. Ожулените глезени и пети заръмжаха от болка. Изкашля прах. Един падащ труп за малко да го събори — периш, половината му лице отсечено. Продължи да се катери.

„Няма ли край тоя проклет склон?“

А след това една ръка се пресегна надолу, хвана го за китката и го изтегли на равното.

Намираха се между стопански сгради и колансийците бяха отвсякъде, изсипваха се от пътя и изтласкваха огъващите се редици на перишите назад към ръба на долината.

От пръв поглед разбра, че Сивите шлемове са обкръжени по фланговете и макар да продължаваха да се бият с ярост, достойна за боговете им, загиваха с десетки. Гилките бяха ударили в гъстата гмеж, но колансийците натискаха и бяха обкръжили защитниците напълно — единственият възможен изход оставаше склонът на долината.

Мрачна ярост го обзе, докато залиташе напред. „Провалихме се, Огнекоса. Дано всички блатни богове изгният в тресавището на Гуглата! Трябваше да тръгнем по-рано — трябваше да тръгнем с перишите!“

Теблорите бяха оформили плътно каре и пробиваха през бойния ред на врага, но не бяха достатъчно.

Спакс видя на пътя внушителни части колансийка войска — настъпваха безпрепятствено на изток, без да обръщат внимание на яростния последен отпор вдясно от тях.

„Дори не ги забавихме.“

— Оттегляй се! Баргасти! Периши! Теблор! Отстъпвай — надолу по склона! Назад по склона!

Докато гледаше залитащите назад воини и бойци, докато гледаше как се обръщат и се спускат от билото, сърцето му изстина. „Геслер, внимавай с фланга си. Не можахме да ги задържим. Просто не можахме.“

Напорът на отстъпващите воини, окървавени и отчаяни, го понесе и всички се запързаляха надолу по склона. „Целият този път — за това? Можехме да направим повече.“ Но знаеше, че всякакъв отпор щеше да е обречен — колансийците просто бяха твърде много и се сражаваха с демонска ярост.

Беше изтървал оръжията си при спускането и душата му виеше от безсилие. Вдигна глава и погледна слънцето.

Беше едва пладне.

В дълбините на нощта над Даруджистан се изливаше дъжд. Карса Орлонг бе влязъл в града и сега стоеше и чакаше. Водата се лееше на порой от него. Срещу него бе храмът и клетвата, която бе дал преди толкова време, в свирепата страст на младостта, бе като зной в плътта му, така нажежена, че сякаш виждаше пара, вдигаща се от краката му.

Беше почти време.

От свечеряване не бе видял никого на улицата, а през деня, докато бе стоял на място, хората на този град го бяха подминавали, като отбягваха да го поглеждат. Отряд градска стража се бе задържал за малко, изнервени, оградиха го в полукръг където стоеше, с върха на огромния му каменен меч надолу, с ръце стегнати около увитата с кожа дръжка. След това просто си бяха продължили по пътя.

Щеше да се подразни, ако се бе наложило да ги убие, а несъмнено щяха да последват викове за тревога, още стражи и още убийства. Но вместо да е покрита с трупове, застланата с каменни плочи широка улица пред него си оставаше чиста.

Притворил очи, той преживяваше отново отзвука на живота, който бе гледал да кипи около него през вече изтеклия ден. Всички тези живи същества — и колко малко от тях срещаха погледа на събратята си, все едно тълпите налагаха анонимност, докато всъщност всички бяха заедно вътре в това, всичките тези хора, изправени пред едни и същи борби и страхове. И все пак като че ли всеки бе решен да оцелее в тях сам, едва с няколко близки или приятели, предлагащи му жалкия си съюз. Може би всеки от тях вярваше, че е изключителен, като ос във воденичния камък на света, докато всъщност малцина можеха да претендират за такова централно съществуване.

В края на краищата имаше само един Карса Орлонг. Застанал тук, срещу скромен храм със зацапани стени и избелели фризове. Застанал тук, със съдбата на света в ръцете му.

Беше познал време в окови. Беше живял в онази окаяна къща, стиснал юмруци срещу робството, в което толкова много настояваха, че пребивава, приел съдбата си безропотно и примирено. Помисли си отново за гражданите, които бе видял тук. Толкова много от тях бяха влачили вериги. Толкова много бяха вървели наведени и огънати под тежестта им. Толкова много със собствените си ръце бяха изковали прангите, вярвайки, че така трябва да бъде, потящи се под чуждо повеление, отдали мускули и воля, станали вече притежание на някой, който претендира да е по-добър от тях във всички неща. Година след година, цял живот в робство.

Това бе разговорът на цивилизованите и той отблъскваше Карса Орлонг до дъното на съществото му.

Кой беше робовладелецът? Множеството жестоки идеи. Безбройните измамни аргументи. Ловкото фокусничество с ценни вещи, където един печели, а другият винаги губи. Беше чул как се пазарят, видял беше как си разменят и във всичко това се съдържаше илюзия за честност, и всичко това се разиграваше като някакъв неизбежен ритуал, станал железен като естествен закон.

Но къде беше радостта в тази непрестанна борба? Къде беше присъщата отпуснатост на хищника и колко зъби точно трябваше да ръфат, за да се създаде тази тяхна драгоценна цивилизация?

Разбира се, не всички страдаха от същото безсилие и точно тук най-накрая се събираха всички лъжи. Най-гладните усти, с окървавени зъби, се криеха в прохладните горни стаи на именията, в градините с фонтани на богатите — а те, о, те се наслаждаваха на цялата отпуснатост, която си пожелаеха. Докато тълпите на по-низшите от тях гледаха ококорени и жадни.

Един прекършен и страдащ бог във вериги го беше терзал. Хвърлял беше оръжия на пътя му. Шепнел бе какви ли не изкусителни неща. Втурвал се беше по хиляди пътеки в цялата си отчаяна болка, без да намери нито миг блажено облекчение.

Карса вече разбираше този бог. Във времето, докато бе окован, бе изпитал онази ужасна паника, животинската страст да се освободиш. Никой смъртен, човек или тоблакай, не биваше изобщо да изпита такива чувства. Нито бог, знаеше вече той.

„Не може да познае състрадание онзи, от когото състраданието е отнето. Не може да познае любов онзи, комуто любов е отказана. Но ще познае болка, щом болката е единственото, що му е дадено.“

Състрадание. Любов. Не цивилизацията раждаше тези нежни дарове — макар последователите й да твърдяха обратното. Нито беше цивилизацията най-прелестната градина, в която разцъфтяват такива неща — макар затворените в нея да можеха да си го въобразяват. Не, доколкото той можеше да разбере, цивилизацията бе един безумен механизъм, който въпреки всичките си добри намерения накрая впримчваше нежните дарове, задушаваше ги и ги оставяше да се скитат и умрат самотни в тъмното.

Механизъм, клетка, и в нейния хаос робите се раждаха като мухи — докато самият свят не застене под атаката на ненаситния им глад.

„Много клетви си дал, Карса Орлонг.“

Цивилизацията бе средството, чрез което твърде много хора можеха да живеят заедно въпреки взаимната си вражда. И в миговете, когато любов и общение избуят, циниците се спускаха като лешояди, небесата кипваха и мигът умираше.

— Над сърцето ми, Карса Орлонг. Чуваш ли ме? Над сърцето ми!

Карса примига и погледна сакатия, който бе допълзял в краката му. Дъждът се лееше, плющеше и плискаше, а лицето, извило се нагоре към него, сякаш изливаше от слепите си очи сълзите на света.

— Е, време ли е? — попита Карса.

— Всичко ли ще убиеш?

Тоблакаят оголи зъби.

— Ако мога.

— Просто ще израсте отново, като бурен от пепелищата. При все че сме родени да коленичим, Карса Орлонг, копнеем да летим.

— Да, благородно и красиво като гълъби. Виждал съм статуите на древни герои, старче. Виждал съм короните им от курешки.

— Аз… бях художник някога. Тези ръце… вече толкова разкривени, толкова непохватни… можеш ли да го разбереш? Целият този талант, а няма как да го изразя, няма как да му придам форма. Но може би всички сме така и едва малцината късметлии могат да намерят пътя на таланта безпрепятствено.

— Съмнявам се — отвърна Карса.

Сакатият се закашля.

— Давя се. Приятен ми беше разговорът ни за заслугите на цивилизованите, Карса Орлонг, но вече трябва да се предам. Трябва да умра. Болен. В треска. Нуждата па̀ри, толкова гореща. Дадох ти думите, които ще използваш. Над сърцето ми. Над сърцето ми.

Карса погледна нещастника в краката си. Подпря меча си на стената зад себе си и клекна.

Лицето на сакатия се надигна, незрящите очи бяха бели като излъскани монети.

— Какво правиш?

Карса се пресегна и взе в ръцете си мършавата като скелет фигура.

— Прекрачвах трупове на път за тук — каза тоблакаят. — Хора, от които никой не се интересуваше, умираха сами. В моето варварско село това никога нямаше да се случи, но тук, в този град, това цивилизовано бижу, става непрекъснато.

Изтерзаното лице бе обърнато нагоре, последните дъждовни капки се оттекоха, щом се сви под сушината, предложена от раменете на Карса. Устата се раздвижи, но не излязоха звуци.

— Как е името ти? — попита Карса.

— Мунуг.

— Мунуг. Тази нощ — преди да трябва да стана и да вляза в храма — аз съм село. И ти си тук, в ръцете ми. Няма да умреш изоставен.

— Ти… искаш да направиш това за мен? Чуждия?

— В моето село никой не е чужд — а точно на това цивилизацията е обърнала гръб. Един ден, Мунуг, ще направя свят от села и епохата на градовете ще свърши. И робството ще е свършило, и няма да има окови — кажи на своя бог. Тази нощ аз съм негов рицар.

Мунуг беше спрял да трепери. Усмихна се.

— Той знае.

Не беше кой знае какво — да вземеш едно крехко тяло в прегръдката си в тези сетни мигове живот. По-добре от нар или дори от легло в стая, пълна с обичани хора. По-добре и от пуста улица в студен дъжд. Да умреш в нечии ръце — може ли да има нещо по-милостиво?

Всеки див варварин знаеше истината за това.

Зад тежките си щитове войниците Ве’Гат на К’Чаин Че’Малле настъпваха сред градушка от стрели на лъкове и тежки арбалети. Някои залитаха и падаха пронизани, но събратята им заемаха местата им и щурмът на влечугите прииждаше на вълна, все по-близо до траншеите и редутите.

В центъра на атаката Т’лан Имасс понасяха същия убийствен порой от метателни оръжия, но бяха без щитове и големите метални пръти ги пръскаха на парчета. Онези, които можеха, се вдигаха отново и продължаваха напред, но мнозина се оказваха твърде натрошени и оставаха да лежат сред отломките на костите си.

Унищожителните залпове по настъпващите сили валяха непрестанно. Падаха десетки Ве’Гат, ритаха, опашките им плющяха във въздуха и биеха по земята. В редовете на Т’лан Имасс се разтваряха дълбоки зевове. Но нямаше никакви писъци, никакви викове на предсмъртна агония или ужас.

Сестра Благоговение стоеше високо над бойното поле, с фучащите около нея горещи и леденостудени ветрове, и гледаше как вражеските сили напират към войниците й, чакащи в траншеите и високите редути. С изливащата се от нея магия на Акраст Корвалайн държеше здраво тежката пехота на колансийците, без да оставя място за страх, и усещаше как настръхват, захранени от бойната й ярост. „Не се огъвай! Избийте ги всички! Не се огъвай!“ Щяха да удържат — трябваше — а след това Висш Разводнен Фестиан щеше да дойде, за да удари по фланга на К’Чаин и да нанесе дълбока смъртна рана на тези стари омразни врагове.

Изруга тихо, щом видя как стотици Ловци К’елл пробиха покрай високите каменисти скатове, за да щурмуват укрепените позиции на катапултите. Пред очите й екипите трескаво заобръщаха тежките оръжия. Успяха да хвърлят един залп и десетките метални пръти се врязаха в редиците на Ловците, преди те да стигнат подножието на хълма и да се понесат нагоре, размахали високо страховитите си мечове.

След като безпомощните екипи бяха избити и машините им натрошени на парчета, сестра Благоговение заличи сцената от ума си. Беше видяла да падат над десет Ловци К’елл и ако всяко укрепление постигнеше това или повече, щеше да е доволна. Разчиташе на изтощението — нямаше друг избор.

След като битката вече бе в разгара си, паниката й бе заглъхнала, макар все още да я побиваха тръпки от убийството на брат Усърдие. Все още не знаеше как е загинал и това продължаваше да я безпокои. Знаеше, че ако отпусне юздите на страха си, той ще я завладее. Човешките същества бяха подли и нагли — не трябваше да подценяват коварния им и измамен нрав. По някакъв начин го бяха ударили със собствената му сила. Бяха го удавили в порой от думи и тя не можеше да проумее как изобщо е възможно това.

Но в тази битка долу можеше да види само две човешки същества. „Яхнали Ве’Гат, в името на Бездната! Те ли командват? Не, не може да бъде. К’Чаин Че’Малле никога не биха се покорили на властта на хора. Винаги се командват от тяхната Матрона и от никой друг. Винаги е било така и така си остава.“

„Могъща Матрона обаче, след като е родила толкова много Ве’Гат. Остава скрита. Отбягва търсенето ми. Това само по себе си говори за впечатляваща мощ.“

„Но когато това свърши, когато армията й бъде унищожена, ще я намеря. Ще я изкормя. Този ден е последният дъх на К’Чаин Че’Малле. Други Матрони не са останали — сигурна съм в това. Сигурно са открили съюза, който сключих с На’Рук, и са дошли тук, за да потърсят мъст.“

„Нима съм дете, чиято ръка трябва да бъде плесната?“

„От четирите древни раси, коя винаги е била най-страховитата, ако не Форкрул Ассаил?“

Знаеше, че на далечни континенти има други Чисти. И след като силата на Акраст Корвалайн станеше ненакърнима тук, щеше да ги издири. Щеше да ги покани да споделят тази сила и прочистването щеше да започне не на шега. „Такова правосъдие ще развихрим, че…“

Мразовит въздух я лъхна в гърба и сестра Благоговение се извърна от полето на битката и прекоси платформата до страната с изглед към морето.

Това, което видя, я стъписа.

Заливът Коланси се изпълваше с лед. Планини, блеснали като смарагд и сапфир, се вдигаха от дълбините и тя зяпна, като видя как кипналата вода побелява, как всяка вълна замръзва на място. Перишките кораби, които бяха разбити, натрошени и погълнати от морето, сега изникваха отново, отломките оковани в лед… а имаше още кораби, погребани отдавна под наносите на морското дъно, които сега се надигаха към повърхността. Точно под нея прислонените галери и триреми на колансийците, вече стиснати от лед, започнаха да се трошат, корпусите се пръскаха. Звукът бе като хор от взривове, като от дървета, събаряни от ураганни ветрове.

Целият залив вече се бе превърнал в твърд лед, повърхността — безумен пейзаж от назъбени кристални върхове, цепнатини и равни ивици мръсен сняг. Мъгли изригваха от него и се надигаха на кипящи облаци.

Ледът започна да се надига все по-високо, да се накланя, да се протяга нагоре. Дигата и вълноломите на залива точно под нея изведнъж бяха заличени, разкъсани и натрошени… и докато ледът се местеше към подножието на Шпила, сестра Благоговение усети как камъкът потрепери под нозете й.

„Не може да бъде!“

„Омтоуз Феллак… кой Джагът дръзва да стори това? Не! Тях ги няма! Унищожени са… нито един Джагът не е останал, особено с такава мощ — щяхме да сме открили заплахата, щяхме да сме я премахнали!“

Шпилът под нея се разклати и сестра Благоговение се отдръпна от ръба, с разтуптени сърца и изтръпнали нозе. Залитна по платформата, върна се на предишната си позиция и погледна към бойното поле.

Войниците Ве’Гат връхлитаха нагоре по насипа.

„Вдигни се! Колансийци — благословени мои деца — вдигнете се и ги срещнете!“

Стиснала юмруци, запокити човешките същества срещу К’Чаин Че’Малле.

От гърба на своя Ве’Гат Геслер видя как предните редици се изсипаха в траншеята… а от по-високите укрепления стотици колансийци се стичаха надолу да подкрепят другарите си.

Видя как Сторми размаха брадвата си, с нанизан на шипа на острието рогат шлем. Лицето му бе почервеняло като брадата, разкривено от безумен гняв. Неговият Ве’Гат стоеше на върха на насипа и оръжията му сечаха по връхлитащите колансийци.

„Този глупак ще се убие! Само за да ми направи напук!“

Заповяда на своя Ве’Гат да тръгне напред и сред вихрещите се в ума му миризми заговори на своите К’Чаин Че’Малле:

— Завземи тази траншея! Натисни! Всички — натисни напред!

Вдясно от него Т’лан Имасс си пробиваха със сеч път през защитниците и завземаха редутите. Щом влезеха в ръкопашен бой, битката се превръщаше в клане. Видя Онос Т’уулан — вражеските оръжия отскачаха от него — как гази напред, размахал кремъчния меч. Сякаш газеше през мъгла от кръв.

„Кучите синове ни го показват. Разбира се, всички ние сме плът и кръв, а те — не. Нищо не е по-дразнещо от нечестно предимство на бойното поле. Поне са на наша страна — богове, защо изобщо се оплаквам?“

— Натисни!

Настъпът на Ве’Гат се забави в траншеята. Самото множество бронирани тела спираше огромните воини влечуги — оръжията им посичаха пътеки през колансийците, но прииждаха още и още врагове. Щом се изкачи на насипа, Геслер видя, че следващата полоса е изоставена — всички сили там се изсипваха надолу, за да ударят по К’Чаин Че’Малле. Но отвъд нея останалата пехота оставаше на позиции. Видя високите редути за кос обстрел и заредените и чакащи в готовност катапулти.

„Това ще продължи цял ден.“

„Още по-лошо. Може дори да загубим.“

Т’лан Имасс бяха завзели траншеята в центъра и сега се мъчеха да уширят пробива. Залп тежки стрели удари в редиците им.

— Ловци К’елл — Саг’Чурок, — трябвате ни в центъра — трябва да унищожим катапултите! Т’лан Имасс могат да разширят пробива. Спусни се зад тях — задните редове на Ве’Гат в центъра — и настъпи в пробива!

Стрела се плъзна покрай лявото му рамо. Геслер изруга и сръга своя Ве’Гат надолу в траншеята при Сторми.

Касапницата бе ужасяваща — гмеж от напиращи тела и сечащи и забиващи оръжия. Траншеята вече бе наполовина запълнена с трупове, окървавени ръце, крака и торсове се хлъзгаха под тежестта на влечугото.

Отряд колансийци държеше върха на рампата точно срещу Геслер, с готови за бой брадви с остри шипове — нападаха Ве’Гат ниско, сечаха в краката и коремите. „Малазанците го правеха така. Не можеше ли тези колансийци да са по-глупави?“

Изрева и подкара Ве’Гат напред.

„Избиваме и избиваме, а те не отстъпват. Дестраянт, тези войници са омагьосани. Чистокръвната Форкрул Ассаил командва душите им.“

Калит кимна. Виждаше го сама — никоя армия не можеше да издържи на такава непрекъсната сеч. Знаеше, че вече хиляди колансийци са паднали. Битката за първите траншеи бе погълнала почти половината ден, слънцето вече грееше сред Нефритените странници, а К’Чаин Че’Малле и Т’лан Имасс едва бяха успели да съкрушат последните защитници на третата полоса.

„Едва до средата на защитата.“

Матроната Гунт Мач до нея заговори със смесица от миризми:

„Воините Ве’Гат започват да се изтощават, дестраянт. Хиляда паднаха вече и няма да се вдигнат отново. А сега Гу’Рул ме уведомява, че насам идват още колансийци — по високия път откъм сушата на запад.“

Калит се присви. Какво можеше да направи? Какво да отвърне?

— Значи ледериите и болкандо са се провалили.

„Не. Гонят ги, но са много оредели и изтощени — няма да пристигнат навреме, за да ни помогнат. Дестраянт, трудно е да достигна до Щит-наковалня и Смъртния меч. Обзети са от бойна ярост — непрекъснато зоват непознато за мен име, но всеки път щом го изрекат, нещо тръпне във въздуха. Остра и зверска миризма.“

„Дестраянт, трябва да изтеглим част от силите ни, за да посрещнем заплахата от запад. Трябва да достигнеш до човешките същества, нашите командири — трябва да обуздаеш яростта им и да им заговориш с гласа на разума. Възседни умовете на Ве’Гат — те ще те отведат до тях.“

Калит си пое дълбоко дъх и затвори очи.

Татуировките по ръцете на Геслер пареха все едно, че бяха залети с киселина, но той не го забелязваше, надвесен над раменете на вдигналия се на задните си крака Ве’Гат. Беше толкова уморен, толкова… изгубил дух. Врагът не се прекършваше. Врагът се сражаваше с ярост, неотстъпваща на неговата и на Сторми, и макар да умираха непрестанно, продължаваха да прииждат още.

Шипът на брадва се бе забил дълбоко в корема на носача му и животното под него издъхваше, но все пак, по някакъв начин, оставаше на крака, по някакъв начин продължаваше да настъпва и оръжията му помитаха вражеските войници по пътя му.

Бяха се приближили към центъра, където Т’лан Имасс продължаваха да натискат напред, неуморните им ръце се вдигаха и падаха. Геслер никога не се беше озовавал толкова близо до древните немрящи воини в разгара на битка, за да стане свидетел на тази убийствена… неумолимост.

„А императорът разполагаше с близо двайсет хиляди от тях под своя команда. Можеше да завладее света. Можеше да нанася такива поражения, че да покори всяко кралство, всяка империя на пътя си.“

„Но той почти не ги използваше.“

„Келанвед — възможно ли е? Възможно ли е дори ти да си се уплашил от клането, което гарантират тези същества? Възможно ли е да си разбрал как победата може да те унищожи, да унищожи цялата Малазанска империя?“

„Богове на бездната, мисля, че да.“

„Поел си пълководството над Т’лан Имасс… за да ги държиш извън бойното поле, да ги държиш извън човешките войни.“

„И вече разбирам защо.“

Още държеше тежкия си меч, но не беше му останала сила дори да го вдигне.

Бойната страст угасваше… нещо я нападаше, дереше и я смъкваше пред очите му, и изведнъж червеното, изпълнило погледа му, се разпадна на късове и изчезна.

И чу гласа на Калит:

„Геслер. Друга колансийска армия идва насам по пътя откъм сушата. Напредват в бърз марш — трябва да опазим фланга си.“

— Да си опазим фланга? С какво? — Звярът под него се олюля и той залитна напред. — Мамка му, моят Ве’Гат свърши. — Измъкна крака от люспестите стремена и се смъкна от масивния гръб. Коленете му се огънаха и той падна на една страна. Пое си с усилие дъх и зяпна нагоре към странното — странно запълнено — небе. — Добре. Слушай, Калит. Изтегли назад К’елл и ги прати там, всички. Кажи на Саг’Чурок… пращам му Т’лан Имасс. — Надигна се и се изправи. — Чу ли ме? — Потръпна, когато Ве’Гат рухна до него, зарита и половината му черва провиснаха от разпрания корем на дебели въжета. Видя как животът се изцеди от очите му.

„Да. Гу’Рул казва, че трябва да побързате. Няма много време.“

— Онзи проклет ризан най-после се върна, тъй ли?

„Гу’Рул казва, че идва буря, Геслер. Казва, че ти си я повикал.“

— Гуглата да ме вземе, как така аз! — Огледа се, но Сторми го нямаше никакъв. „Буря ли? За какво говори тя? Каквото и да е, сигурно онзи червенобрад кучи син е виновен.“

Смъртният меч изруга и тръгна да подири Онос Т’уулан. Видя с лека тревога, че по ръцете му до лактите са избили капки кръв.

Онос Т’уулан посече косо надолу през торса на колансиеца пред него, издърпа лезвието и прекрачи през свличащото се тяло. Брадва се стовари в ребрата му от лявата страна и отскочи, а той се обърна и отсече главата на нападателя. Още две крачки и вече бе горе на четвъртия насип, воините му настъпиха от двете страни.

Погледна долу в траншеята. Гмеж от извърнати нагоре лица, всички изкривени от нечовешка омраза. Оръжията се вдигнаха, докато се готвеше да скочи сред тях.

— Първи меч!

Онос Т’уулан спря. Отдръпна се и се обърна.

Малазанецът Геслер креташе към него.

— Геслер — каза Онос Т’уулан, — само още две полоси останаха, а броят на враговете в тях е силно намалял. Ще надвием. Подкарайте своите Ве’Гат след нас…

— Първи меч… скоро ще бъдем ударени във фланг от запад. Изпратих там каквото остана от моите Ловци К’елл, но не са достатъчно.

Онос Т’уулан отпусна меча си.

— Разбирам.

— Ще продължим натиска тук без вас. Разцепихте отбраната на две и когато всичко свърши, Ве’Гат могат да изпреварят хората… ще се бием в подножието на стълбището. Ще щурмуваме Шпила.

— Акраст Корвалайн вече е наранен, Смъртен меч. Телланн се е съживил — Олар Етил е наблизо. Изглежда, че това ще е ден на древни сили. Малазанецо, пази се от гласа на Чистата, която те чака горе на Шпила.

Мъжът оголи зъби.

— Щом стигна горе, няма да има време да изрече и една проклета дума.

— Желая ти успех, Смъртен меч. Кажи на К’Чаин Че’Малле, че за нас бе чест да се сражаваме редом с тях този ден.

Онос Т’уулан се пресегна в ума си към своите и всички като един се разпаднаха на прах.

Сестра Благоговение чуваше стърженето на пълзящия нагоре лед по Шпила отляво, а пред себе си виждаше как К’Чаин Че’Малле със сеч си проправят път все по-близо към подножието на стълбището. Т’лан Имасс бяха изчезнали, ала тя знаеше накъде са тръгнали… „и Разводнен Фестиан ще трябва да се изправи срещу тях. Ще трябва да намери начин да ги обкръжи, да ги разгроми и да удари К’Чаин Че’Малле.“

Погледна към небето, където, почти над главата й, се трупаха огромни тъмни облаци на исполински стълбове от тъмносиньо и зелено. Видя блясъци на мълнии, изригващи от дълбините им… и ослепителната им светлина погасна бавно. Две останаха да горят зловещо, но вместо да се смалят, лъчистите блясъци ставаха все по-силни и наситени.

Изведнъж тя осъзна какво вижда.

„Има бог сред нас. Бог е призован!“

Очите грееха с демонски огън, а облаците се сгъстиха, намериха очертания, форма — толкова необятна и непреодолима, че сестра Благоговение извика стъписана.

Сребрист блясък на бивни, облаците се завихриха и сгъстиха на въртопи от тъмна козина. Извисиха се кипнали и се въплътиха в същество от мускули и страховита ярост, очите — изпепеляващи като две пустинни слънца. Завладял цялото небе над Шпила, Финир, Глиганът на Лятото, изплува наяве пред очите й.

„Това не е видение. Той е тук. Богът Финир е тук!“

С изгрева сивото небе изсветля. Водата се стичаше на мътни потоци в канавките. Карса Орлонг погледна кроткото лице на стареца, сгушено в скута му. Пъхна длан под главата и леко я повдигна, а после я положи върху коравите каменни плочи.

Време беше.

Надигна се и взе меча си. Очите му се впиха в храма отсреща и той закрачи към залостената врата.

Градът се пробуждаше. Ранобудници на улицата се спираха, щом прекосеше пътя им, а които видеха лицето му, се отдръпваха боязливо.

Карса хвана тежкото месингово мандало, стисна го здраво и го отпра от дървената врата. После изрита, дъските на вратата се пръснаха като подпалки и звукът от удара изтрещя като гръм и прокънтя вътре. Завикаха гласове.

Карса пристъпи в храма на Финир.

Продължи по пищния някога коридор, като подминаваше мангалите от двете страни — двама жреци се появиха, решени да преградят пътя му, но като го видяха, се присвиха боязливо назад.

Влезе в залата с олтара. Беше изпълнена с гъст дим, наситена с миризмата на тамян, топлината се вдигаше от самите камъни на пода, а от двете страни боята по стенописите се разпукваше, набъбваше на мехури, а след това започна да почернява, да се лющи от стените и да поглъща образите.

Жреци ридаеха в ужас и скръб, но тоблакаят ги подмина с пренебрежение. Очите му бяха впити в олтара, блок от грубо изсечен камък, върху който лежеше обсипан с драгоценни камъни глигански бивен.

Карса спря пред олтара и надигна каменния си меч.

— Над сърцето му.

Лезвието се спусна, посече бивена, продължи надолу и с гръмовен тътен разсече олтарния камък на две.

Онос Т’уулан чуваше плач, ала това бе звукът от нещо невидимо, нещо отдавна скрито в душите на Т’лан Имасс. Никога не бе очаквал, че ще се съживи, никога не бе очаквал, че ще го изпита отново. В ума си видя дете, облечено в тленна плът, да вдига лице към небесата и това лице бе неговото — отпреди толкова време. Имало беше сънища, но докато те гаснеха, момчето плачеше и телцето му се тресеше.

„Умират неща. Сънища се разпадат на прах. Невинността кърви и се просмуква в земята. Любовта уляга на студена пепел. Имахме толкова много. Но го предадохме всичко. Беше… непростимо.“

Надигна се отново, на широка равна ивица земя там, където някога се бе издигало село. Беше съградено предимно от дърво и това дърво бе взето, за да се построят военни машини. Останали бяха само камъните на основите. Високият път се спускаше, за да се изравни с настланата с каменни плочи главна улица.

Събратята му се надигнаха около него и се развърнаха в широк фронт с лице към пътя, за да зачакат армията, която вече виждаха на запад. Звукът от хилядите крачещи в марш ботуши бе като грохот под нозете им.

„Ще се сразим тук. Защото боят и избиването продължават вечно. А детето ще пролива сълзите си до края на времето. Помня толкова много любови, толкова много изгубени неща. Помня как бях прекършван. Отново и отново. Не е нужно да има край това — няма закон, който да казва, че не можеш да бъдеш прекършен още веднъж.“

Вдигна оръжието си и събратята му го последваха. Седем хиляди четиристотин петдесет и девет Т’лан Имасс. „Още една битка, същата война. Войната, която никога не губим, но и която така и не се научихме как да спечелим.“

Грохотът, който изригна от кипящите облаци зад тях, накара Т’лан Имасс да залитнат, толкова силен гръм, че разтърси костите им. Онос Т’уулан се обърна рязко и зяпна каменен меч — меч на Имасс, — който се спусна отгоре, стиснат сякаш в ръката на Нефритените странници, невероятно огромен. Посече през смътните очертания на чудовищен звяр… който след това се олюля.

Два пурпурни кехлибара — очи — изведнъж лумнаха, изпълнени сякаш с кръв.

Отекна рев и изпълни въздуха с такава ярост и болка, че блъсна цялото воинство на Т’лан Имасс стъпка назад, после — още една.

„Предсмъртният вик на бог.“

Небесата се взривиха.

Пред очите на Онос Т’уулан вълни кръв рукнаха към земята на пурпурни пелени, пометоха я, приближаваха се… а след това с нов рев дъждът се стовари върху Т’лан Имасс и ги смъкна на колене.

Присвил глава под убийствения порой, Онос Т’уулан вдиша задъхано. Един дъх. Още един. Очите му, впити в ръцете му, бавно се разшириха.

Изсъхналата кожа омекваше и се стягаше. Мускулите се издуваха.

Още един болезнен дъх, дълбоко в изтръпналите дробове.

От събратята му прокънтяха викове. На стъписване. На почуда.

„Пресътворени сме. От кръвта на един убит бог, преродени сме.“

После вдигна очи към бързо настъпващите към позициите им редове на колансийците.

„Това… това беше ненавременно.“

От небето валеше кръвта на убит бог. На порой. Сипеше се от раздраните, безформени вече облаци. Въздухът се изпълваше с ужасния грохот на гъстите капки, тежки като разтопено олово. Войските, които се сражаваха при най-високото ниво на провлака, залитаха под пороя. От огромната ледена стена, която продължаваше да се вдига към върха на Шпила, вече се изливаха потоци от пурпур.

Присвита под кървавата градушка, сестра Благоговение закрета към олтарния камък. Видя сърцето на Сакатия бог през червената пелена — вече не сгърчена, изсъхнала буца на камъка — вече пулсираше и набъбваше с живот.

Но магическите вериги все още го държаха приковано.

„Това… това не променя нищо. Войниците ми ще устоят. Все още държа душите им в ръцете си. Държа веригите на падналите им другари, покосените им души — всички те захранват силата ми. В подножието на стълбището ще направят човешка стена. И аз ще взема тази нечакана сила и ще я превърна в дар. Ще влея тази кръв в душата на Акраст Корвалайн.“

Подпря се на олтарния камък, бавно се изправи и вдигна лице към небето, за да усети тази изливаща се отгоре гореща кръв. А след това със смях отвори уста.

„Направи ме млада отново. Прогони това превито тяло. Направи всичко, което е отвън, тъй красиво, както е онова, което открай време е вътре. Направи ме цяла и ме направи съвършена. Кръвта на бог! Вижте как пия дълбоко!“

Небесата все едно бяха понесли смъртна рана. Калит извика стъписана от ужас, докато пороят се изливаше над земята — от всички страни, поглъщаше всяка гледка, гълташе целия свят. Кръвта — на лицето и по ръцете й — бе като огън, но не пареше. Видя как тежките капки запердашиха по безжизнената земя, видя как почвата почерня и потоци гъста кал се засвличаха по склоновете.

Едва можеше да си поеме дъх.

— Гунт Мач! Какво… какво ще произтече от това?

„Дестраянт, не мога да дам отговор. Разгръщат се безсмъртни ритуали. Древна мощ се разтапя… разтваря се. Но какво значат тези неща? Какво се решава? Никой не може да каже. Бог е умрял, дестраянт, и вкусът на тази смърт е горчив, и ме изпълва със скръб.“

Калит видя как К’Чаин Че’Малле, стъписани за миг, подновиха настъпа си срещу най-високите позиции на колансийците. Видя как се вдигнаха защитниците да посрещнат Ве’Гат.

„Бог умира. А боят просто продължава и ние вливаме в дъжда собствената си кръв. Виждам историята на света — тук, пред мен. Виждам я цялата, век подир век. Всичко толкова… безполезно.“

Смях зад нея проряза глухия рев и Калит се обърна.

Синн се беше съблякла гола и цялата бе окъпана в кръв.

— Чистата е направила блестящ юмрук — рече тя. — За да спре изкачването. Гущерите не могат да пробият — мазнините им са зацапани от умора. — Очите й се вдигнаха към Калит. — Кажи им да се отдръпнат. Заповядай им да се оттеглят.

След това я подмина.

Имасс отстъпваха. Тежката пехота на Коланси натискаше напред през труповете им. С щитове и броня понасяха ударите на каменните оръжия. С железен меч, брадва и копие разкъсваха незащитената плът и от всички страни дъжд от кръв — вече изстинал и безжизнен — плискаше по земята.

Изтласкани зад останките на селото, силите на Имасс се свиваха, без да могат да задържат врага. Стягаха ги като в клещи от двете страни, в стремежа си да обкръжат все по-обърканите и безредни воини. Онос Т’уулан се мъчеше да удържи центъра на фронтовата линия: само той помнеше какво е да защитаваш тялото си — вече толкова уязвимо и крехко. Събратята му… бяха забравили. Нападаха, без да мислят да се защитят, и загиваха.

Преродени, за да изживеят едва няколко мига. Болката от това застрашаваше да разкъса Първия меч. Но беше само обикновен мъж, смъртен вече като своите братя и сестри, и беше само въпрос на време, преди…

Видя как бойната линия на колансийците срещу него изведнъж се отдръпва, видя как се разколебаха и в първия миг не разбра.

Някъде отдясно отекна нисък гърлен смях и докато Онос Т’уулан се обръщаше натам, проговори глас:

— Имасс, поздрави.

Джагът!

Пробиха си път през редовете и застанаха в първата линия. С брони и шлемове, отрупани с оръжия, от които капеше кръв.

Джагътът до Онос Т’уулан извика високо:

— Сувалас! Толкова ли си красива, колкото те помня?

Гласът на женската прокънтя в отговор:

— Помниш само каквото ти казвах, Хаут! Всичко беше лъжи!

Сред смеха на джагътите онзи, когото нарекоха Хаут, кривна глава и изгледа Онос Т’уулан.

— Това, че дишаме отново, бе неочаквано. Помислихме да се бием с вас — два безжизнени, но вечно упорити народа. Ден за клане, ха!

Другият до Хаут рече:

— И клане ще бъде! Но в грешната посока, уви. А сме едва четиринайсет. Айманан — тебе те бива с бройките! Четиринайсет мъртви Джагът правят ли добро клане?

— С пет хиляди Имасс, тъй мисля, Гедоран!

— Значи няма да се разочароваме и мога да съм спокоен!

Хаут до Онос Т’уулан рече:

— Тръгнете с нас, Първи меч. Ако трябва да умрем, трябва ли да е в отстъпление? Не мисля. — Очите му блеснаха в сянката на шлема. — Първи меч — виждаш ли? Форкрул Ассаил, К’Чаин Че’Малле, Имасс и сега Джагът! Много гадна компания, нали?

— Трябват ни само и няколко Тел Акаи, Хаут, и можем да си подхвърляме стари лъжи цяла нощ! — изсумтя Гедоран.

А след това, с бичи рев, джагътите връхлетяха срещу колансийците.

Онос Т’уулан се понесе напред с тях, а Имасс го последваха.

Гилимада, избрана да води, защото бе най-красивата, погледна назад по пътя, откъдето бяха дошли. Едва успя да различи баргастите.

— Много са бавни!

— Само да беше по-висока, Гили — ревна брат й, Ганд, — можеше да погледнеш в другата посока и да видиш боя!

Намръщена, Гилимада отново впери поглед напред.

— Тъкмо се канех… нетърпелив изтърсак си, Ганд! Всички, стига почивка — ще потичаме още малко. Виждате ли всички?

— Естествено — викна един от по-устатите приятели на брат й. — Все пак всички сме по-високи от теб, Гили!

— Но коя е най-красивата? Точно така!

— Гили… с онези Имасс има джагъти!

Гилимада присви очи напред. Но истината си беше, че все пак бе най-ниската тук.

— Избиват ли се?

— Не!

— Добре! Всички стари истории са лъжи!

— Е, само тази, Гили…

— Не! Щом една е лъжа, значи всички са лъжи! Казах! Отдъхнахте ли всички? Добре! Хайде да влизаме в бой, точно като в онази стара история за войната срещу самата Смърт!

— Но тя е лъжа, Гили — току-що го каза!

— Е, може пък аз да съм излъгала, не помисли ли за това? Хайде, стига приказки, да потичаме и да се бием!

— Гили… струва ми се, че там вали кръв!

— Все ми е едно — всички трябва да правите каквото аз кажа, защото все пак съм най-красивата, нали?

С останалите Ловци К’елл, целите в рани, с пречупени стрели, стърчащи от телата им, Саг’Чурок тичаше към битката. Пред тях Имасс — надарени с горчивия дар на тленността — се бяха вкопчили в свиреп бой срещу смазващо превъзхождащата ги тежка пехота на Коланси. Най-отпред се виждаха бронирани същества от расата на Джагът.

При гледката как тези древни врагове са застанали сега рамо до рамо, странни миризми закипяха в него и заличиха всякаква умора. Усети как миризмите потекоха и обгърнаха събратята му, усети как се оживи отново силата им.

„Какво е това, което тъй вълнува сърцето ми?“

„То е… слава.“

„Връхлитаме към своята смърт. Връхлитаме да се сразим рамо до рамо със свои древни врагове. Връхлитаме като самото минало в лицето на настоящето. А какъв е залогът? Самото бъдеще.“

„Възлюбени събратя, щом в този ден трябва да вали кръв, нека пролеем и ние. Щом този ден трябва да познае смъртта, нека впием челюсти в гърлото й. Живи сме и няма по-велика сила в целия свят!“

„Братя! Вдигнете мечовете си!“

Щом стигнаха на равното, Ловците К’елл на К’Чаин Че’Малле изпънаха тела, вдигнаха високо мечовете си и връхлетяха.

Двеста седемдесет и осем воини Теблор се стовариха във фланг на колансийските сили. Запели с цяло гърло древни песни, повечето за неочаквани любовни срещи и нежелани раждания, удариха като небесен гръм гъстата гмеж и оръжията засвистяха. Колансийски тела се разхвърчаха из въздуха. Цели редици падаха прегазени.

Страховит смях се надигна от джагътите, щом видяха появата им. Всеки от четиринадесетимата водеше групи Имасс и самите джагъти бяха като острови сред касапницата — никой не можеше да устои пред тях.

Но все пак бяха само четиринадесетима, а сражаващите се редом с тях Имасс продължаваха да падат, колкото и дивашки да се биеха.

Ловците К’елл удариха по вътрешния кръг и изтласкаха назад врага в яростен вихър. Изсипаха се на голото пасище и през загражденията, а след това заобиколиха и се врязаха в другия колансийски фланг, почти срещу теблорите.

В отговор на всичко това Старши Разводнен Фестиан вкара резервите си в бой. Четири легиона, близо осем хиляди тежка пехота, се понесоха като вълна срещу врага.

Горчив извор, осакатена от меч, посякъл лявото й бедро, лежеше сред купищата паднали братя и сестри. Имало беше атака — беше се изсипала като вълна върху нея, но вече виждаше, че е спряна, и врагът отново отстъпваше.

Не съществуваха спомени, които да се сравнят с този миг — това толкова кратко, тъй сладко време, когато отново бе вкусила дъха на живота, усетила бе мекотата на кожата си и влагата на сълзите в очите си — как бяха размътили гледката й, нещо, което бе забравила. Ако това бе да се живее, ако това бе реалността на тленното… не можеше да си представи, че някой, колкото и отчаян да е, изобщо би пожелал да го предаде. „И все пак… все пак…“

Кръвта продължаваше да вали — вече по-слабо и по-хладна по кожата й — но не предлагаше повече дарове. Усещаше как собствената й кръв, много по-топла, се излива от бедрото й и около него и животът — толкова свеж, толкова нов — бавно се изцежда.

По-добре ли беше това от неумолимия настъп през вражеските сили? По-добре ли беше, отколкото да избиваш стотици и хиляди, докато те не могат да се защитят срещу теб и безсмъртната ти раса? Не беше ли това всъщност възстановяване на равновесието?

Нямаше да скърби. Колкото и краткотраен да бе този дар.

„Познах го отново. А толкова малко са така щастливи. Толкова малко.“

Корабът „Смърт“ лежеше на една страна, окован в леда. Капитан Шурк Елале се надигна и изтупа снега от дрехите си. До нея Скорген Кабан Хубавеца, все още на колене, сбра шепа леден сняг и го натика в устата си.

— Лошо е за зъбите ти, Хубав — подхвърли Шурк Елале.

Той я погледна отдолу ухилен и тя въздъхна.

— Извинявай. Забравих, че са ти останали съвсем малко.

Принцеса Фелаш заситни към тях от другата страна на корабния нос, слугинята вървеше по петите й.

— Открих го — заяви принцесата през облака дим. — Наистина върви по този леден път и е разумно да предположим, след грижлива преценка на посоката на дирята му, че смята да стигне чак до Шпила. Под онзи крайно неестествен дъжд.

Шурк Елале присви очи и огледа това, което съвсем доскоро бе залив. Съживяването на Омтоуз Феллак бе дошло като юмрук, стоварен в слепоочието, и само тя бе останала в съзнание в последвалото развихряне на сила. Само тя бе видяла замръзването на морските вълни.

И само тя единствена бе видяла как Качулатия тръгна по него пешком.

Скоро след това над Шпила се бе развихрила буря и се изля пороен дъжд, който сякаш блестеше червен като кръв, докато се изсипваше над сушата.

Шурк Елале изгледа Фелаш.

— Принцесо… някакъв усет за съдбата на майка ви?

— Твърде много смущение в етера, уви. Изглежда — добави тя, замълча да дръпне от лулата си и се обърна към сушата, — че и на нас ще ни се наложи да минем по това окаяно ледено поле… и да се надяваме, че няма да започне да се троши много скоро, след като Омтоуз Феллак вече отново спи.

Скорген се намръщи.

— Моля?… Спи ли? Капитане, да не би да казва, че ще започне да се топи?

— Вече се топи, Хубав. Е, добре, дали да не побързаме тогава?

Но принцесата вдигна пълничката си ръка.

— Отначало си помислих дали да не последваме дирята на Качулатия, но това, изглежда, включва стръмно и несъмнено опасно изкачване. Следователно, бих ли могла да предложа алтернатива? Да ударим право на запад оттук?

— Не знам — отвърна Шурк Елале. — Половин ден ли ще похабим в обсъждането на това?

Фелаш се намръщи.

— А какво точно казах, че да предизвикам такъв сарказъм? Мм, капитане?

— Моите извинения, ваше височество. Това пътуване бе доста напрегнато.

— Едва ли е приключило, скъпа, и трудно бихме могли да си позволим да се оплакваме тепърва, нали?

Шурк Елале се обърна към Скорген.

— Приготви всичко. Наистина нямаме време за губене.

Първият й помощник се обърна и я изгледа сърдито през рамо.

— Ако е така, тогава защо в името на Маел тя…

— Достатъчно, Хубав.

— Слушам, капитане. Извинявам се. Тръгвам.

„Кралице Абрастал, ще доведа дъщеря ти и ще ти я връча. С всички благословии, които мога да измисля. Вземи си я, умолявам те. Преди да съм сграбчила тази мека хубава шийка и да изстискам мозъка й от всяка дупка по главата й. А после слугинята й ще трябва да ме накълца на малки парченца, а Скорген ще направи нещо глупаво и главата му ще бъде клъцната на две, и няма ли това да е хубав белег, с който да се перчи?“

Едва можеше да различи дирята, оставена от Гуглата към Шпила, и се усети, че се е загледала с копнеж натам. „Не бъди глупава. За някои съдби е по-добре само да слушаш над халба ейл в кръчмата.“

„Върви с мир по пътя си, Качулати. А следващия път, когато отново видя лицето ти, дали просто няма да го отхапя?“

Беше минал през Портите на смъртта и този дъжд — в своя кратък миг на магия — не можеше да направи нищо на призраци. Никаква целувка на прерождение — „и никакво заслепяващо було, което да ми спести това, което виждам сега“.

Седеше на гърба на безжизнения си кон и от отдавна изчезналия хълм — заравнен до малка полегата могила от столетия оран — наблюдаваше в ужас гибелта на най-драгоценните си сънища.

„Не трябваше да стане така. Надушихме кръвта, да — знаехме, че идва.“

„Но, Онос Т’уулан… тази война не беше твоя. Тази битка не беше за теб.“

Виждаше стария си приятел — там, в центъра на по-малко от хиляда Имасс. Четиринадесетимата джагъти се бяха отделили от събратята му и вече се сражаваха сами, а стрелците бяха излезли напред, и воините Джагът бяха като таралежи от стрели, но продължаваха да се бият.

Ловците К’елл също бяха изтласкани назад, далече от Имасс, а тоблакаите — останали бяха едва петдесет — бяха принудени да отстъпят до самото подножие на склона. На отсрещната страна вече имаше баргасти, но бяха малко и полумъртви от изтощение.

Ток усети, че е стиснал ятагана в ръката си. „Но силата ми свърши. Отдадох и последната капка. Какво ме задържа тук, ако не някакво проклятие да бъда принуден да видя собствения си провал? Онос Т’уулан, приятелю. Братко. Няма да те чакам при Портите — срамът ми е твърде голям. — Стисна юздите. — Няма да видя как умираш. Съжалявам. Страхливец съм — но няма да видя как умираш.“

Обърна коня си…

И спря.

На високия хребет пред него имаше войници, яхнали безжизнени коне.

Подпалвачите на мостове.

Щом видя Уискиджак в центъра, Ток срита коня в галоп и той препусна по склона, копитата зачаткаха по каменистата земя.

— Нима просто ще гледате това? — извика Ток. Подкара право към Уискиджак и дръпна юздите в последния миг.

Празните очи на стария войник се бяха впили в сцената долу. Сякаш изобщо не чу думите му.

— Моля ви! — продължи Ток, скръбта и безсилието всеки миг щяха да го разкъсат. — Зная — не съм Мостовак — знам това! Но като твой събрат, малазанец, моля те! Уискиджак — не го оставяй да умре!

Безжизненото лице се извърна. Празните очи го изгледаха.

Ток усети как рухва отвътре. Отвори уста да заговори отново, да се помоли с всичко, което му бе останало…

Уискиджак проговори и в тона му имаше лека изненада.

— Ток-младши. Наистина ли си въобрази, че ще кажем „не“?

И вдигна облечената си в метална ръкавица ръка, а двамата войници от отделението му подкараха и спряха до него — Малът отляво, Тротс отдясно.

Уискиджак изпъна ръката си напред и струпаната войска на Подпалвачите на мостове се изсипа по склона, понесе се като лавина и профуча покрай Ток.

Подпалвачите на мостове — за последен път — влизаха в бой.

Оглушителният грохот от смъртта на бога бе съборил коня на Торент на земята. Докато лежеше замаян, младият воин чу тупането на копитата на животното, щом отново се вдигна и след това побягна на север, далече от вихрушката.

А след това удари дъждът и от надигащия се отвъд сушата лед се чуха взривовете на кършещи се ледени поля. Вихри от сняг и суграшица изригнаха от стръмния бряг и закръжиха на пурпурни стълбове… а земята под Торент се раздвижи и запропада на юг.

„Това е безумие! Светът не е такъв.“ Торент се изправи, погледна присвитите от ужас деца и викна:

— Бягайте от брега… Навътре в сушата и далече оттук!

Замръзнала кръв запердаши от небето. Вятърът зад него донесе смеха на Олар Етил. Той се обърна и видя, че тя гледа към Шпила.

Абси проплака.

— Не ни оставяй, Торент! — извика Сторий. — Ти обеща!

— Ще ви догоня!

— Торент!

— Просто бягайте!

Стейви взе Абси в тъничките си ръце и се вкопчи в мръсната ризка на сестра си. А след това затичаха, скриха се бързо от погледа му в червената лапавица, която се усилваше, мяташе пелени надолу и все по-навътре в сушата, една след друга.

Торент се обърна на изток и зяпна изумен. Целият бряг вече се смъкваше стръмно към залива… но ледът се вдигаше над ръба, вече изравнен с върха на стръмнината. Вдясно от него Шпилът бе погълнат от кървавия порой.

Чу отново смеха на вещицата и погледна натам.

Но старицата вече я нямаше — млада жена стоеше под поройния дъжд.

— Преродени! — изкрещя тя. — Моите събратя — всички сме преродени! Аз ще ги поведа — ще се вдигнем отново! — Обърна се рязко към Торент, кръвта се стичаше като боя по дръзкото й лице, а след това главата й клъвна напред като птича.

— Къде са те? Къде са децата? Моите дарове за него — и аз ще му дам още! Още деца! Ще властваме заедно — Гадателката на кости и Първият меч — къде са те?!

Торент се наведе и взе лъка и колчана си.

— Подхлъзнаха се. Изпаднаха в паника и се свлякоха надолу по склона. Долу на леда… Не можах да ги хвана…

— Глупак такъв!

Тя хукна към леденото поле. Торент я последва.

Замръзналата кръв шибаше лицето му. Вдигнал ръка да заслони очите си, Торент залиташе след Олар Етил.

„Още ли ще му дадеш? Заради това ли беше всичко? Обичаш ли го? Отне живота му и го превърна в същество от кожа и кости — отне децата му — може би дори си убила жена му, майка им. И си направила всичко това… като си си мислела, че можеш да спечелиш сърцето му?“

Но я беше видял. Преродена, отново млада, не беше неприятна за окото, здрава, с тежки гърди и широки бедра, косата й — преди да прогизне от кръв — толкова руса, че почти бяла, очите й — с цвета на зимно небе. „Вече не е немряща. Значи и с Онос Т’уулан е така? Вече прероден? Тя му е отнела всичко и сега иска да го замени със себе си — със света, който иска да създаде.“

„Ток Анастер, знаеше ли това? Разбираше ли мотивите й за всичко, което ти направи?“

„Има ли значение?“

Стигна до леда. Тя тичаше напред, пъргава като заек. Стори му се, че я чува да вика децата.

Разтваряха се цепнатини, а и склонът ставаше все по-стръмен — вдясно Торент видя, че част от него продължава да се издига, сякаш щеше да стигне до самия връх на Шпила. Някакво тъмно петно ли бе онова там, на средата на ледената рампа? Изкачваше ли се някой там?

Подхлъзна се и се затъркаля по твърдите като скала късове лед. Профуча покрай Олар Етил и чу изненадания й вик. Главата му се удари в нещо и той се завъртя, а в следващия миг стъпалата му се натресоха в някакъв твърд ръб, който изведнъж поддаде — и все едно челюсти стиснаха долната половина на тялото му… стегнаха се на бедрата му.

Чу и в същото време усети как изпращяха костите на краката му.

Изкрещя. Заклещен бе в цепнатина, ръбовете й вече се издигаха над бедрата му. Затъваше. Усети как кръвта му се излива и замръзва.

Беше изтървал лъка и колчана — лежаха на крачка от изпънатата му ръка.

Олар Етил изведнъж се озова над него.

— Чух кости да се трошат — вярно ли е? Вярно ли е, кутре? — Пресегна се надолу, сграбчи косата му и изви раздраното му лице към себе си. — Вярно ли е? Толкова ли си безполезен вече за мен?

— Не, чуй… стори ми се, че ги чух… децата. Абси… стори ми се, че чух плача му.

— Къде? Посочи — още можеш да направиш поне това. Къде?!

— Издърпай ме, вещице, и ще ти покажа.

— Можеш ли да вървиш?

— Разбира се, че мога — просто се заклещих в тази пукнатина. Издърпай ме — можем да ги намерим! Но побързай — цялото това поле се троши!

Тя се изкиска.

— Омтоуз Феллак в целия му блясък — но кой смее да се изправи срещу него? Гадателка на кости, ето кой! Ще го унищожа. Вече го унищожавам — онзи глупак си мисли, че ще вземе онова жалко сърце, така ли? Ще му се опълча! Нищо друго не заслужава той — той е Джагът!

— Издърпай ме, вещице.

Тя дръпна.

Силата й бе неимоверна и Торент усети как замръзналата кръв се разтрошава, усети как се откъснаха парчета кожа и плът, докато вещицата го извличаше от цепнатината.

— Лъжец! Излъга ме!

Торент се просна по гръб. Червената лапавица вече намаляваше — можеше да види Нефритените странници и слънцето. Не усещаше краката си. „Не ми остава много.“

— Къде са? — повтори Олар Етил.

Той успя да се надигне на лакът и посочи надясно и леко надолу.

— Там, зад онова възвишение — застани горе на него, вещице, и може би ще ги видиш.

— Само това ми трябваше от теб. Вече можеш да мреш, кутре. Нали ти казах, че ще умреш?

— Каза, Олар Етил.

Тя се изсмя и тръгна към могилата. На двайсет и пет — трийсет крачки.

Торент запълзя към лъка си.

— Обещах — прошепна.

С изтръпнали пръсти стисна лъка. Другата му ръка зашари към колчана и издърпа стрела с каменен връх. Той се претърколи на гръб и полежа за миг задъхан. Ставаше все по-трудно… все по-трудно да направи каквото и да било.

Ледът изскърца и след това изпращя и той се хлъзна половин крачка надолу — обратно към цепнатината, но тя вече бе по-широка — вече можеше да го глътне целия.

Огъна с усилие лъка и нахлузи клупа на тетивата в прореза.

Олар Етил почти беше стигнала възвишението — катереше се по ръбестия склон.

Торент нагласи стрелата и опъна тетивата. „Това е невъзможно. Само се залъгвам. Много е далече!“ Обзе го отчаяна паника. Помъчи се да успокои дъха си. Беше оглушал от тупането на сърцето си.

Олар Етил се изкатери на върха, изправи се и се взря надолу.

Той видя как юмруците й се свиха и почти чу яростния й вой.

Присви очи — мускулите му започваха да треперят, изчака, още… а когато видя, че се обръща, пусна стрелата.

„Скъпо ще плати за лъжите си!“ Олар Етил, най-старата от всички Гадателки на кости и вече преродена, се обърна рязко към Торент…

Стрелата я порази в лявото око.

Каменният връх се вряза през очната ябълка, проби очната кухина, където костта бе тънка като кожа, и въртящото се като свредел каменно острие изрови кървав тунел през мозъка й, преди да се пръсне в черепа.

Торент видя как главата й се отплесна назад, как стрелата щръкна от лицето й, а по начина, по който се смъкна тялото й — като торба с кокали — разбра, че е мъртва, убита мигновено. Изпъшка и се отпусна на леда, останал без капка сила. „Видя ли това, Ток? Видя ли този изстрел?“

„Ах, богове. Успях, братко.“

„Свърши се. Аз съм Торент, последният воин на Оул.“

Хлъзна се надолу към цепнатината.

„Торент. Последният воин на…“

Геслер повлече Сторми назад. Глупакът беше пронизан в дясното бедро. Но кръвта капеше бавно, бликаше само щом мускулите се раздвижеха, което означаваше, че няма да издъхне, преди да го е извлякъл навън.

Всички Ве’Гат се отдръпваха — назад и назад…

„Защото тя идва. Защото най-после се включва в тази битка.“

„Боговете дано ни спасят всички.“

Издърпа Сторми на прогизналия от кръв насип на третата траншея и погледна назад.

Крачеше сама към множеството на колансийците. Още дете, слаба като клечка, измършавяла от глад. Жалка.

Геслер я видя как вдигна ръцете си и потрепери.

С ужасяващ рев стена от огън обгърна най-високата траншея. Изпепеляващи ветрове изригнаха на свирепи вълни и се затъркаляха по склона — Геслер видя как труповете най-близо до момичето се сгърчиха овъглени, крайници се заизвиваха в жестоката нажежена паст.

И тогава Синн закрачи нагоре, и започна да тласка пред себе си огнената стена.

Калит клекна до Геслер.

— Трябва да я спреш! Не може просто да ги изгори живи!

— Твърде късно е, Калит. Нищо вече не може да я спре.

Огънят поглъщаше струпаната армия в подножието на Шпила. Телата просто избухваха от заврялата кръв. Хиляди войници лумваха в пламъци и плътта им се стапяше. Всичко, попаднало в огъня, почерняваше и се разпадаше на пепел. А огнената буря продължаваше да бушува.

Гунт Мач се беше надвесила над Сторми, от ноктестите й длани капеше масло и затваряше раната на крака му.

— Геслер… трябва да стигнем до онези стъпала…

— Знам. — „През огън. Кой друг, ако не ние, разбира се.“

— Тя няма да спре. — Сторми се изправи и се олюля като пиян. — Ще го вземе за себе си — цялата онази сила!

— Знам, Сторми! Знам, проклет да си! — Геслер се изправи с усилие и примижа към сушата. — Богове на бездната… какво е онова там?

— Призрачна армия — каза Калит. — Матроната казва, че просто са дошли от небето.

— Изпрати Ве’Гат натам — всички, Калит! Разбираш ли — трябва да ги разкараме колкото може по-далече от това. Ако Синн стигне до сърцето, огънят сигурно ще погълне цялата шибана земя на левги наоколо!

Тя се притисна в него.

— Тогава нищо не можете да направите. Не разбираш ли… не можете…

Геслер взе лицето й в ръцете си и я целуна силно по устните.

— Научи тези гущери, Калит. Само на най-доброто в нас, хората. Само на най-доброто! — Обърна се към Сторми. — Добре, да тръгваме. Зарежи оръжията — много ще се нажежат в ръцете ни. Бронята можем да смъкнем пътьом.

— Престани да ми заповядваш!

Рамо до рамо двамата морски пехотинци тръгнаха напред.

Закатериха се нагоре през мазни тела, по димяща земя и през въздух, нажежен като дъха на ковашка пещ.

— Не мога да го повярвам, Гес… Ти призова Финир!

— Не бях само аз, Сторми! Чух те…

— Не бях аз… сигурно е бил някой друг. Ти го призова и някой шибано го уби! Геслер, ти взе, че уби нашия бог!

— Върви при Гуглата — изръмжа Геслер. — Кой скръсти кокалчетата си от пръсти, когато се отрече от онзи култ? Не беше ли ти? Май ти беше.

— Ти ми каза, че си направил същото!

— Да, тъй че просто да го забравим — и двамата убихме Финир, нали?

Още пет крачки напред, и думите секнаха. Всеки дъх пареше, а кожите, единственото, което носеха по себе си, започнаха да почерняват. „Сега вече ще стане лошо.“

„Но това е Телас. Усещам го — минавали сме през това.“ Затърси Синн, но не я виждаше никъде. „Излезе от пламъците при Ю’Гатан. Влезе в тях тук. Тук е нейният свят, винаги е бил. Но ние го знаехме, нали?“

„Кълна се, че мога да чуя смеха й.“

Продължиха напред.

Когато Геслер и Сторми изчезнаха в пламъците, Калит ахна. Не разбираше. Беше гледала с неверие как газеха през труповете, които се свличаха на черна пепел… видя как туниките им пламнаха, но…

— Матрона… що за дар е това? Що за сила притежават?

„Дестраянт, това е непосилно за мен. Но вече ми е ясно — и за всички нас, — че ти избра съвсем мъдро. Ако можехме, щяхме да последваме тези две човешки същества в самата огнена буря. Ако можехме, щяхме да ги последваме до ръба на самата Бездна. Питаш ме що за хора са тези… Дестраянт, канех се да ти задам същия въпрос.“

Калит поклати глава и сви безпомощно рамене.

— Не знам. Малазанци.

Пламъците го тласкаха назад. А това бе източник на гняв и болка. Опитваше отново и отново, но любимият му господар бе недостижим за него. Виеше и тичаше напред-назад по третия насип, мръсната воня на изгорените му косми пареше в ноздрите му.

И тогава видя палето — онова с рошавата козина и пронизителния лай, палето, което така и не порасна — да тича към студеното, към замръзналото море.

Намерило ли беше палето път покрай този изгарящ въздух?

Уикският браничар с раздрана от белези муцуна затича след него.

Щеше да има път през това — щеше да намери отново господаря си. Да се бие редом до него. За Бент нямаше никакво друго основание да съществува.

Подножието около Шпила се бе превърнало в овъглена скала — нито къс броня не беше останал, само петна стопено желязо по склоновете почернял камък.

Но Геслер и Сторми продължавала да газят напред през огнената стихия. Кожите по тях се бяха стопили по телата им, твърди и трошливи като яйчени черупки, и докато двамата морски пехотинци вървяха към стъпалата, останките от дрехите им пукаха и се свличаха като на змии, сменящи кожата си.

Геслер вече виждаше стъпалата — но тя не беше там. Погледът му се плъзна нагоре. Мамка му! Беше изкачила почти една четвърт. Сбута Сторми по рамото и посочи.

Стигнаха до основата и стъпиха на изпечения разпадащ се камък.

Сторми замаха с ръце на езика на жестовете на морската пехота.

„Остави я на мен — аз ще я забавя, ще я задържа или каквото е там. Ти подминаваш. Продължаваш колкото може по-бързо нагоре — до върха.“

„Слушай — това вече е почти прекалено дори за нас. Ще те изпече до кокал…“

„Все едно, майната му. Ще я задържа — само не се ебавай горе, Гес! Хвърли дъртата вещица от ръба. Вземи го онова шибано сърце!“

Краката на Геслер стенеха от болка на всяко стъпало — твърде уморен беше за това качване. Цял ден боеве. Напрежението на командването. Безкрайното сякаш клане. Докато стигне до върха — стига изобщо да можеше да подмине Синн, — нищо нямаше да му е останало. Без никакви оръжия, лице в лице срещу проклета Форкрул Ассаил.

Синн не беше погледнала надолу, нито веднъж. Представа нямаше, че са след нея. Стъпките й бяха отмерени, неумолими, но бавни, почти небрежни.

Всички се бяха изкачили над пламъците, които най-сетне бяха започнали да гаснат под тях.

Момичето сега щеше да го задържи — да го запази за Форкрул Ассаил. Телас във война с лабиринта на Ассаил. „Старите говна. Не могат ли просто да се махнат? Да се върнат в забравените си гробове. Не е редно на нас да ни се налага да водим войни, които дори не сме започвали — войни, които продължават толкова дълго, че вече нищо не значат.“

„Взе нараненото сърце на един паднал бог. Видях кръвта на устните ти. Не е редно. Просто не е.“

„Адюнкта. Знам, че не си мъртва. Е, добре де, не знам. Но отказвам да повярвам, че не си успяла. Не мисля, че на този свят има нещо, което може да те спре. Ние ще свършим нашата част. Ще го научиш. Ще го узнаеш.“

„Поправи го това.“

Сторми беше едно стъпало по-нагоре. Геслер видя как приятелят му се пресегна, видя как ръката му се стегна около глезена на Синн.

А след това Сторми изръмжа, откъсна я от стъпалата, люшна я над рамото си и я запокити във въздуха.

Геслер видя как полетя надолу, видя как устата й се отвори широко — а след това тя изчезна.

„Сега вече я ядоса много, Сторми.“

Но Сторми вече посягаше към него, сграбчи го за ръката и го издърпа нагоре.

— Давай, Гес! Разкарай си жалкия задник горе!

Избута го толкова силно, че едва не го просна на стълбите, но той залази нагоре, оставяйки Сторми зад себе си.

„Не поглеждай надолу… не поглеждай към него, Геслер. Знаеш защо… недей…“ Но спря, обърна се и погледна приятеля си в очите.

Погледите им се сплетоха.

А после Сторми кимна и лицето му се разцепи в безумна усмивка.

Геслер му показа среден пръст и преди сърцето му да се е пръснало, се обърна и продължи нагоре по каменните стъпала.

Гуглата се издърпа през нацепения ръб на ледения хребет и погледна нагоре. Вече не беше далече. Леденият път под него стенеше, цепнатините пълзяха на зигзаг като мълнии. Беше усетил атаката на Олар Етил към Омтоуз Феллак — бе развихрила мощ, която прониза остра като нокти… а след това бе изчезнала и той разбра, че е мъртва. Но вредата беше нанесена. Имаше съвсем реална възможност да не успее, тази ивица лед под него да се разпадне и да го отпрати долу на смърт.

Смърт. Виж, това понятие бе интересно. Може би трябваше да му е по-познато, отколкото на всяко друго същество, но истината беше, че нищо не знаеше за него. Джагът бяха тръгнали на война срещу смъртта. Толкова много от тях срещнаха това понятие с неверие или объркване. Не можеха да го разберат. „Кой е врагът? Врагът е поражението. Къде е бойното поле? В сърцето на отчаянието. Как се печели победата? Тя е на ръка разстояние. Трябва само да избереш да я познаеш. Иначе винаги можеш да измамиш. И точно това направих.“

„Как надвих смъртта?“

„Като взех трона й.“

А сега кръвта на един умиращ бог го беше дарила със смъртна плът — с връщане към тленността. Неочаквано. Невероятно нежелано. Потенциално… фатално. „Но пък кой има избор в тези неща?“

„Ах, да, аз имах.“

Грохот на смях дълбоко от гърдите му последва тази мисъл. Той отново се заизкачва.

Пътят му напред бе пресечен косо от широка пукнатина. Щеше да се наложи да я прескочи. Опасно и недостойно. Смехът му секна.

Усети изригване на Телас някъде наблизо… видя как въздухът около Шпила посивя от пушек, лъхна го воня на изгоряла плът. „Това не е от ръката на Имасс. Това е нещо ново. Вони на лудост.“

„Това би могло да ни надвие всички.“

Стигна до цепнатината и се хвърли над нея. Гърдите му се удариха в ръба, сблъсъкът го остави почти без дъх, ноктите му се забиха в мръсния лед. Изчака за миг, докато се съвземе, преди да залази нагоре. В същия миг нещо профуча вляво от него, падна с пукот, задращи с нокти в твърдия сняг… куче.

„Куче?“

Псето издращи още нагоре и после затича като демон, изскочил от Бездната.

Зад себе си, от другата страна на цепнатината, Гуглата чу яростно джавкане, извърна глава и видя друго куче — или по-скоро някакво смачкано чорлаво жалко подобие на куче, затичано към ръба, преди да замръзне на място и да отстъпи.

„Не се и опитвай…“

А след това ужасното същество се засили и скочи, полетя във въздуха…

„Няма да стигне…“

Изруга, щом челюстите се стегнаха около лявото му стъпало и зъбите се впиха в гнилата кожа на ботуша му. Изсъска от болка, развъртя крака си и зарита, за да изтръска ръмжащото същество. Зърна за миг ужасната му муцуна — като плъх, изпердашен с главата напред в стена, — когато дребосъкът профуча покрай него след големия пес.

Джагътът погледна след тях с яд, надигна се и продължи нагоре.

С куцане.

Беше ранена, видя Сторми, докато тя се тътреше отново по стъпалата. Лявата й ръка явно беше счупена, рамото изкълчено, кожата ожулена там, където се бе ударила в твърдата скала. Ако я беше хвърлил десетина стъпала по-надолу, вече щеше да е мъртва.

Изруга, обърна се и погледна ядосано нагоре към Геслер. Беше стигнал до нещо като площадка, може би на двайсет и пет крачки под върха. „Какво прави там? Почива си? Няма време за това, идиот такъв! Давай!“

— Ще те убия!

Крясъкът го накара отново да погледне надолу. Десет стъпала между него и Синн. Лицето й бе озверяло от омраза и гняв.

Убийствено горещ въздух изригна нагоре и го блъсна. Той продължи заднешком по стъпалата. Две, три, пет.

Тя се приближаваше.

Въздухът около нея пламна, червени и оранжеви пламъци, нажежени до бяло там, където допреди миг бе тялото й. И все пак в тази адска огнена сърцевина все още можеше да види очите й — впити в него.

„Богове на бездната, тя дори не е човек! Беше ли изобщо човек? Що за същество е това?“

Огънят зарева думи:

— Ще те убия! Никой не ме докосва! Ще те изгоря — ще изгоря всички, които ме докоснат! Ще ви изгоря всички! Ще научиш какво е да боли! Каза, че искаш огъня в мен — каза, че искаш да го целунеш — но излъга! Нарани ме! Нарани ме! Искаше огъня в мен, така ли? Ето ти го!

Пламъците изригнаха от нея, понесоха се бясно нагоре и го погълнаха.

Сторми изпищя. Това не беше Телас — това изгаряше. Това посегна към него и го задържа в хватката си, пропука и пръсна кожата му, разкъса плътта под нея и се вряза дълбоко до самите му кости. Крясъците му заглъхнаха, макар устата да остана отворена в зашеметяващата агония на огъня… дробовете му бяха изгорени и безполезни. Очите му избухнаха и извряха.

Усети приближаването й — разбра, че вече е точно под него. Усещаше каменните стъпала зад гърба си и как тялото му се стапя, изтича надолу като втечнено.

Ръката й се стегна на единия му глезен и го смачка на прах.

Но той беше чакал това докосване. Беше издържал и го бе изчакал — за какво, не знаеше — и с безмълвен хлип, който сякаш раздра душата му на две, се хвърли напред. Онова, което бе останало от ръцете му, се стегна около нея.

Писъкът й изпълни черепа му… а след това падаха.

Не като първия път — сега я беше привлякъл почти до средата на стълбището. Усещаше тялото й вътре в огъня, или поне така му се стори.

Полетяха надолу във въздуха.

„Гес… това е… всичко, което можах…“

Беше мъртъв още преди да рухнат долу, но от трупа му бе останало достатъчно, за да сплеска Синн върху голата скала. Сблъсъкът разцепи черепа й, горящо месо, кръв и плът плиснаха и зацвърчаха върху свръхнажежения камък. Гръбнакът й се прекърши на четири места. Ребрата й се огънаха и изпращяха, натрошените краища се врязаха в дробовете и сърцето.

А след това яростните пламъци я погълнаха до последния къс, преди да замрат на мъждукащи петна по скалата и да угаснат.

Геслер не можеше да сдържи сълзите си, докато изкачваше последните няколко стъпала. Нямаше да погледне надолу, нямаше — знаеше, че погледне ли, сърцето му ще се пръсне. Яростния зной, надигнал се около него допреди няколко мига, вече го нямаше. „Успял е. Някак. Успял е да я убие.“

„Но не оцеля. Усещам го — празно, издълбано в душата ми. Скъпи братко, няма те вече.“

„Трябваше да ти заповядам да останеш.“

„Не че щеше да се вслушаш в заповедите ми — това винаги ти беше проблемът, Сторми. Това беше… о, боговете да ме вземат!“

Излази на върха, превъртя се на гръб и се взря в хаотичното небе — в пушека, в Нефритените странници, в гаснещия ден, — а после, задъхан и изтръпнал, се изправи.

Жената Форкрул Ассаил стоеше срещу него. Млада, нажежена почти до бяло от мощ. Зад нея се виждаше грамада от костени вериги, струпани върху нещо, което пулсираше с пурпурна светлина. Сърцето на Сакатия бог.

— Къде ти е мечът? — попита Форкрул Ассаил. — Или си мислиш, че можеш да ме надвиеш с голи ръце?

— Доста носове съм чупил — отвърна той и пристъпи към нея.

— Твърде късно, човеко — изсумтя тя. — Смъртта на твоя бог гарантира това — твоят бог беше, нали? Призова го със собствените си молитви — на екзекуцията му. Със собствените си молитви загуби своята война, човеко. Какво изпитваш сега? Не трябва ли да коленичиш пред мен?

Думите й го забавиха, после го спряха, все още на три крачки от нея. Усещаше как последните останки от силата му се изцеждат. „Никаква магия няма в гласа й, поне нищо, което бихме нарекли така. Не, единствената сила в гласа й е в истината на това, което казва.“

„Аз убих Финир.“

— Когато започна този ден — продължи Форкрул Ассаил, — бях старица, крехка и прегърбена. Можеше да ме хвърлиш долу с едно бутване с пръст — погледни се все пак. Войник. Ветеран от много битки, много войни. Знам това не от белезите по теб, а от многото загуби в очите ти.

„Загубите. Да. Толкова много загуби.“

Жената посочи зад себе си.

— Може да има край на болката, войнико, ако пожелаеш. Мога да ти дам тази… глътка.

— Аз… трябва ми изход — каза Геслер.

Тя кимна.

— Разбирам, войнико. Да ти го дам ли? Този изход?

— Да.

Тя вирна брадичка. Челото й сякаш потръпна навътре за миг, все едно че щеше да се огъне наполовина.

— Не долавям никаква двойственост в тебе — това е добре. Наистина съм твоето спасение.

— Да — отвърна той. — Изведи ме оттук, Чиста.

Тя вдигна дългопръстата си ръка и посегна към челото му.

Юмрукът му бе като мълния. Натресе се в лицето й. Изпращяха кости.

Форкрул Ассаил залитна назад, от разбития нос плисна кръв, а гънката, раздвоила лицето й, се пропука дълбоко. Но тя тръсна глава и се изправи.

Геслер знаеше, че е бърз — но тя беше по-бърза. Блокира втория му замах и контрира. Ударът счупи лявото му рамо и го отхвърли на цели шест крачки. Той падна тежко, хлъзна се по камъка и се превъртя върху счупеното рамо… болката, която го прониза, отне всичката му сила и воля. Замаян и безпомощен, той я чу как се приближава.

А после чу нещо като шепот по камъка, и нещо като дращене, а след тях — тъп звук като от две сблъскали се тела.

Чу как тя изпъшка и заедно с това — зверско ръмжене.

Надигна се на лакът и погледна.

Бент беше блъснал Форкрул Ассаил с такава сила, че тя се беше смъкнала на колене. Челюстите на псето браничар бяха захапали лицето й и острите зъби се впиваха в плът и кост. Едното око вече го нямаше, скулата беше отпрана — лежеше изплюта на оцапания с кръв камък.

Тя извъртя ръка, докато се изправяше, вкопчи пръсти в гърлото на Бент и го откъсна от раздраното си лице.

Браничарят, стиснат в изпънатата дълга мускулеста ръка, се замята отчаяно, за да се отскубне от задушаващата хватка.

„Не!“

Геслер успя някак да се вдигне на крака. И тръгна към нея.

Неизваденото й око се впи в него и тя се усмихна.

Видя я как сгъна другата си ръка… назад, за удар. Можеше да го блокира тоя удар — можеше да се опита да я събори, — но Бент издъхваше. Тя трошеше гърлото му. Не! Бойно поле, осеяно с трупове, Трут извлича от телата окуцяло псе. Изненаданият вик на момчето… после — онзи поглед в очите му. Толкова обнадежден. Толкова… млад.

Не!

Забравил за юмрука й, изстрелял се към главата му, Геслер нанесе своя удар — не в лицето, а в рамото на ръката, която държеше кучето.

Най-силния удар, който бе нанасял в живота си.

Изпращяха кости и след това…

Войнишкият юмрук завъртя Благоговение като пумпал, изумителната сила зад него натроши рамото й, докато собственият й удар се натресе в челото на Геслер, разцепи го, главата му се отметна и прешлените на врата се прекършиха.

Беше мъртъв още преди да падне.

Но дясната й ръка увисна безсилна и тя се смъкна на колене. Кучето се измъкна от изтръпналите й пръсти.

„Нищо. Ще го убия и него. Ей сега… да овладея само болката… да проясня мислите си.“

Дробовете на Бент се напълниха с въздух и животът се вля в него отново. В ума му — червена мъгла, неистова нужда и нищо повече. Вдигнал глава, песът се обърна отново към врага на господаря си.

А господарят му лежеше неподвижно, мъртъв.

Уикската порода браничар не се гледаше заради гласа. Бент рядко лаеше и никога не виеше.

Но воят, който се изтръгна сега от гърлото му, можеше да събуди самите вълчи богове.

А белокожата жена се изправи, засмя се и бавно се извърна към него.

Бент приклекна. Покритата с белези кошмарна муцуна се набръчка и оголи разядените зъби.

И тогава някой пристъпи покрай него.

Форкрул Ассаил видя Качулатия в мига, в който се извръщаше към кучето. Извика и се извъртя към него.

Замахна с лявата ръка, но той я хвана, стисна и прекърши костите на китката й.

Тя изпищя.

Джагътът стисна китката й и с другата си ръка. С дивашки замах я надигна, развъртя я във въздуха и натресе тялото й в каменната площадка.

Кучето изквича и се дръпна.

Но Качулатия още не беше свършил с нея. Надигна я отново, развъртя я и отново я блъсна в плочите.

— Дойде ми… — изрева джагътът, а тя излетя отново във въздуха и отново я стовариха долу.

— … до гуша…

Тялото й отново изтрещя в камъка.

— … от…

— … твоята…

— … справедливост!

Непознатият пусна увисналата безжизнено ръка и Бент изпълзя до господаря си. Легна и отпусна тежката си глава върху гърдите му.

Непознатият го погледна.

Бент се озъби и изръмжа тихо. Непознатият го разбра.

„Мой е“ — казваше Бент.

Тежък тътен на криле накара Качулатия да се обърне… Убиецът Шай’гал се спусна към Великия олтар и кацна. Изгледа джагъта със студени очи.

Качулатия погледна сърцето на Сакатия бог.

Веригите от кости на Чистата се бяха разпаднали — унищожени със собствената й смърт. Освободеното най-сетне сърце пулсираше вяло сред локва кръв.

Малкото куче притича и заръфа разкъсаното лице на Форкрул Ассаил.

Гуглата изсумтя, махна към сърцето, а след това се обърна и зарея поглед към земите на запад. Към осеяното с трупове поле, към струпаните, замръзнали сякаш на място от умора войски. По стъпалата вече се изкачваха фигури.

Чу как крилатият гущер излетя. Знаеше, че е стиснал в ноктите си онова жалко сърце. Сянката на Шай’гал се хлъзна над джагъта и след това той го видя — издигаше се все по-високо и високо, полетял към гаснещото слънце. Отново погледна към опустошението долу.

„Седях на Трона на Смъртта някога. Посрещах всички, които трябва накрая да се предадат с пожълтели ръце, с лице от кожа и кост, скрито в мрак. Колко бойни полета съм извървял? Трябва ли да извървя още едно?“

„Но този път тези тук останаха.“

„Бранители на Портата, ще кажете ли на всички, които идват при вас сега, че всичко това не значеше нищо? Или имате да им дадете нещо? Нещо, повече, отколкото можех аз?“

Вече бяха дошли. Чу скръбно ридание на жена.

И си спомни, че няма по-тъжен звук във всички светове.

Горчив извор, Лера Епар от Имасс, седеше отпуснала гръб на изстиналите тела. Раната й бе превързана, кръвта спряна. Оцелелите обикаляха около нея, някои безцелно, с блуждаещи погледи, други оглеждаха по земята за познати лица.

Видя събратята си. Видя Тел Акаи. Видя К’Чаин Че’Малле и джагътите.

И се загледа след Онос Т’уулан, който ги оставяше всички, тътреше се бавно по равната ивица земя пред стените на пристанищния град, доскорошната столица на империята на Форкрул Ассаил.

Никой от сънародниците й Имасс не извика след него. Никой не го попита къде отива. Беше Първият меч, но беше също тъй и човек.

Изви глава и се загледа в процесията нагоре по обгорените стъпала на Шпила. Принц Брис Бедикт, Араникт, кралица Абрастал, Спакс от гилките на Баргаст, жената жрица на К’Чаин Че’Малле. Единадесетте оцелели Джагът също се отправяха натам.

„Свършило е значи. Трябва да е свършило.“

„Вече има мир. Трябва да е мир — какво друго име за тази ужасна тишина?“

Светлината на деня бавно умираше. Отново заваля дъжд. Но този дъжд бе ясен и чист. Тя затвори очи и го остави да изчисти лицето й.

Онос Т’уулан подмина града и продължи по гола, обрасла с прещип и пирен межда. Денят свършваше, но той беше безразличен към това. Напоената с кръв земя под краката му вече ставаше хлъзгава от новия, истински дъжд.

Слънцето окъпа в злато хоризонта на запад.

А след това, в далечината, Онос Т’уулан видя три фигури и присви очи. Също като него, те сякаш се скитаха без цел. Също като него — изгубени в света. Тръгна към тях.

Дъждът вече отмиваше лепкавата засъхнала кръв от меча в дясната му ръка. Онос го пусна на земята и затича. Сърцето му сякаш се изду в гърдите, нараснало толкова, че клетката на ребрата едва можеше да го удържи.

И те също го видяха. Чу детски викове и те се втурнаха към него, момичето, което не носеше малкия, се понесе напред като на криле. И трите деца плачеха, затичани към него.

Той падна на колене и ги взе в прегръдките си.

Близначките го засипаха с думи. Спасител — воин Оул, — когото изгубили в бурята. Вещица, която ги откраднала… бягството им… а той им обещал, че ще ги намери, но така и не успял и…

Онос Т’уулан вдигна поглед на север — и видя още нещо.

Смътна фигура, която като че ли седеше присвита на земята.

Стана, момичетата го хванаха за ръцете, а момченцето се вкопчи в прасеца му. Той тръгна напред и ги поведе, почти ги повлече със себе си. Момчето измрънка и Сторий се наведе и го взе на ръце. А Онос Т’уулан продължи и стъпките му ставаха все по-бързи.

Не беше възможно. Беше…

А после затича отново.

Тя сигурно го чу или го усети, защото вдигна глава, извърна се и загледа как тича към нея.

Той едва не падна отгоре й, ръцете му я сграбчиха здраво и я надигнаха в прегръдката му.

Хетан ахна.

— Съпруже! Липсваше ми. Не… не знам къде съм. Не знам какво се случи…

— Нищо не се е случило — прошепна й той, а децата пищяха зад тях.

— Онос… пръстите на краката ми…

— Какво?

— Пръстите на краката ми са на някой друг, заклевам се…

Децата се блъснаха в тях.

В далечината напред, на едно възвишение, Онос Т’уулан видя конник. Стъмваше се вече и не можеше да го види ясно.

Но видя как вдигна ръка.

Онос Т’уулан се изправи и отвърна на жеста. „Виждам те, братко.“

„Виждам те.“

24.

Банашар никога нямаше да я забрави как стоеше до масата.

Мечът в ножницата бе сложен върху разгънатите карти. Единственият запален светилник цедеше немощна светлина и още по-немощни сенки играеха по стените на палатката. Въздухът бе тежък и загръщаше нещата като нова кожа. Малко преди това беше говорила на Лостара Юил с гръб към меча и Банашар не знаеше дали е използвала тези думи преди, и въпросът го глождеше по някакъв странен и загадъчен начин.

Ако бяха думи, повтаряни често от адюнктата, какви трагични истини разкриваха за нея? Но ако не ги беше изричала преди — нито веднъж, — защо тогава ги беше чул като някакво ехо, прозвучало от някое далечно и отдавнашно място?

Лостара се канеше да иде при Ханават, за да сподели с нея дара с раждането на сина й. Очите й бяха зачервени от плач и Банашар разбираше загубата, пред която бяха изправени сега тези жени — бъдещето щеше да им бъде изтръгнато. Не трябваше да е там. Не трябваше да е чул казаното от адюнктата.

— Не е достатъчно да желаем по-добро бъдеще за децата. Не е достатъчно да ги обградим със спокойствие и удобство. Лостара Юил, ако не пожертваме собственото си спокойствие, собственото си удобство, за да направим света на бъдещето по-добър, тогава проклинаме собствените си деца. Оставяме им нещастие, което не са заслужили с нищо. Оставяме им множество ненаучени уроци. Не съм майка, но трябва само да погледна Ханават, за да намеря силата, която ми е нужна.

Думите се бяха врязали в паметта му. Изречени от бездетна жена, те го бяха потресли и смутили повече, отколкото може би щеше да е иначе.

Заради това ли воюваха? Една от множеството причини, разбира се — всъщност той не можеше да проумее напълно как пътят, който бяха избрали, би могъл да послужи на такива стремежи. Не се съмняваше в благородството на мотивите на адюнктата, нито в искреното й състрадание, тласкащо я да се стреми към нещо, което в очите на повечето хора беше буквално непостижимо. Но тук имаше още нещо, нещо, което все още оставаше скрито.

Колко ли големи състрадания се пораждат от тъмен източник? От съкровено място на тайни провали?

След като отпрати Лостара, Тавори отново се обърна към меча, а малко след това Банашар се размърда на скрина с военно снаряжение, на който седеше, стана и се приближи до нея.

— Престанах да бягам, адюнкта.

Тя мълчеше, взряна в оръжието, в очуканата му надраскана ножница.

— Аз… искам да ви благодаря за това… доказателство… — добави с горчива усмивка — за дарбите ви да постигате невъзможното.

— Жрецо — промълви тя. — Чал’Манага — Змията — беше проявление на Д’рек, нали?

Усети, че не може да я погледне в очите, но сви рамене.

— Така мисля. За известно време. Децата й бяха изгубени. В нейните очи поне. А това я е правело също толкова изгубена, предполагам. Трябва да намерят пътя си заедно.

— Тези подробности не ме интересуват — заяви тя по-твърдо. — Банашар, кажи ми. Какво иска тя? Защо е така решена да бъде тук? Ще се опита ли да ми се противопостави?

— Защо мислите, че имам отговори на тези въпроси, адюнкта?

— Защото тя така и не те остави. Трябваше й поне един от поклонниците й да продължи да живее и по някаква неизвестна причина избра теб.

Дощя му се отново да седне. Където и да е. Може би на пода дори.

— Адюнкта, казано е, че червей, озовал се в локва ейл, ще се напие и след това ще се удави. Често съм мислил за това и признавам, започнах да подозирам, че всяка локва ще свърши работа, а напиването няма нищо общо с това. Проклетите твари просто се давят. И все пак, колкото и да е странно, без локви червеите изобщо не се появяват.

— Оставихме новото езеро зад себе си, жрецо. Никой не се удави, дори и ти.

— Сега те са просто деца.

— Знам.

Банашар въздъхна и кимна към меча.

— Тя ще го защити, адюнкта.

Тавори затаи дъх, а след това промълви:

— Но… това като нищо може да я убие.

Той кимна. Не намери кураж да отвърне.

— Сигурен ли си в това, Демидрек?

— Деми… Богове на бездната, адюнкта — да не би и теология да изучавате? Тайсхрен беше…

— Ти си последният оцелял жрец на Червея на Есента и почетната титла ти се полага, Банашар.

— Чудесно, но къде са обшитите със злато халати и тежките пръстени?

Зад тях влезе адютант, покашля се и съобщи:

— Адюнкта, три коня са оседлани и ви очакват отвън.

— Благодаря.

Изведнъж Банашар се смрази. Дланите му изстинаха и изтръпнаха, все едно ги бе натопил във ведра с ледена вода.

— Адюнкта… не знаем дали сърцето ще бъде освободено. Ако вие…

— Те ще успеят, Демидрек. Собственото ти божество явно вярва в това.

— Грешите.

Тя го изгледа стъписано.

— Много по-просто е, адюнкта — продължи Банашар. Думите имаха вкус на пепел в устата му. — На Д’рек й е все едно дали Сакатия бог е цял, или не — дали е просто един ломотещ несвързано глупак, или изкормено тяло с огромна дупка в гърдите, все едно. Това, което имате от него, тя иска да го няма.

— Но тогава… — Очите й се присвиха.

— Правилно. Послушайте последния й Демидрек, защото той знае кога божеството му е изгубило всякаква вяра.

— Те няма да се провалят — прошепна Тавори и погледът й отново се върна на меча.

— А ако перишите ги предадат? Тогава какво?

Но тя клатеше глава.

— Не разбираш.

— Всичките ни предполагаеми съюзници, адюнкта — достатъчно силни ли са? Достатъчно решителни? Достатъчно упорити? Когато телата започнат да падат, когато кръвта започне да тече… чуйте ме, Тавори… трябва да претеглим какво правим — всичко, което правим тук — спрямо вероятността да се провалят.

— Няма да го направя.

— Мислите ли, че не храня уважение към принц Брис Бедикт? Или кралица Абрастал? Но, адюнкта, те удрят там, където Акраст Корвалайн е най-силен! Където ще бъдат най-могъщите Форкрул Ассаил — нито веднъж ли не ви е хрумвало, че съюзниците ви няма да са достатъчно?

Но тя клатеше глава и за миг Банашар изпита гняв. „Нима няма да си нищо повече от дете, запушило ушите си с ръце, защото не му харесва да чуе каквото имам да му кажа?“

— Все още не разбираш, Демидрек. Нито божеството ти, както изглежда.

— Кажете ми тогава. Обяснете ми го! Как, в името на Гуглата, можете да сте сигурна?

— К’Чаин…

— Адюнкта… това е последният дъх на онези проклети същества. Няма значение кой привидно ги командва — защото командва Матроната. Матроната трябва да командва. Ако види, че твърде много от децата й умират, тя ще ги оттегли. Длъжна е! Заради самото оцеляване на вида й!

— Водят ги Геслер и Сторми, Банашар.

— Богове на бездната! Колко точно вяра влагате в усилията на двама разжалвани морски пехотинци?

Погледна го в очите, без да трепне.

— Всичката, която ми е нужна. Е, вярвам, че се наслади на своя миг съмнение. Време е да тръгваме.

Изгледа я продължително. След това се усмихна криво.

— Аз съм Демидрек на Червея на Есента, адюнкта. Може би тя чува чрез мен. Може би, в крайна сметка, можем да дадем на Д’рек урок по вяра.

— Дано — отсече Тавори и взе меча.

Излязоха.

Трите коня чакаха, две от седлата бяха празни. На третото седеше отпуснат… Банашар го погледна и кимна за поздрав.

— Капитане.

— Жрецо — отвърна Фидлър.

Двамата с адюнктата се качиха на конете — измършавелите животни се размърдаха неохотно — и тримата излязоха от малазанския лагер и поеха през степта.

На север.

Не говореха много. Почти никак всъщност. Редуваха галоп и тръс. Зловещи мълнии огряваха понякога хоризонта на запад с кървавочервени отблясъци, но над тях Нефритените странници властваха в нощното небе толкова ярки, че заличаваха звездите и хълмистите степи наоколо носеха оттенък на живо зелено, чиято лъжливост дневната светлина разкриваше. Тук от години не бе валял дъжд и копитата на конете мятаха натрошени сухи стръкове трева.

Накрая видяха на хоризонта господстващо над всичко друго самотно възвишение и адюнктата насочи коня си към него. По по-малките хълмове, покрай които минаваха, личаха следи от древни лагери — големи камъни, наредени на груби кръгове там, където са били затискани стените на типитата. Хиляда разтега на северозапад теренът се спускаше в широка плитка долина, чийто отсрещен склон бе очертан от ивици скали и балвани, заслони за отдавна измрели стадни зверове, изчезнали също като ловците, които ги бяха гонили.

Банашар усещаше безутешната пустош на това място като сърбеж под кожата си, като пълзящ смут на тленността. „Всичко отминава. Всичките наши привички да правим неща, да виждаме неща, всички тези изгубени начини да се живее. И все пак… ако можех да се върна в онова време, ако можех да застана невидим сред тези хора, нямаше да е по-различно — по-различно вътре в мен… богове, ако можех да обясня това, дори на самия себе си, може би един ден щях да имам правото да се нарека мъдрец.“

„Световете ни са толкова малки. Струват ни се безкрайни само защото умовете ни побират хиляди от тях наведнъж. Но ако спрем да се движим, ако се задържим на едно място, ако си поемем дъх и огледаме наоколо… всичко си е все същото. Освен някои малки подробности. Изгубените векове не са нито повече, нито по-малко дълбоки от този, в който живеем сега. Мислим си, че всичко е някаква инерция напред, безкрайно оставяне на неща зад нас и посягане напред. Но истината е, че на което и място да се озовем — с всичките му блестящи дарове, — ние просто се движим в кръгове.“

„Иска ми се да заплача от тази мисъл.“

Спряха в подножието на хълма. Склоновете бяха неравни, с оголена ронлива скала под тънката кожа на пръстта, камъкът разпукан и набразден от столетия студ и зной. По-близо към билото се виждаше хаотична гмеж от жълто-бели доломитни канари, по-меките им повърхности бяха нашарени и набраздени с геометрични шарки и непонятни сцени. Сухи дървета и трънливи храсти прерийна роза запълваха пространствата между скалите.

Адюнктата слезе и смъкна кожените си ръкавици.

— Капитане.

Фидлър се смъкна от коня си, Банашар го последва.

Адюнктата ги поведе нагоре по склона. Наближиха разронените скали и Банашар видя избелели парчета човешки кости, изсипани в пукнатини и цепнатини или струпани по скални издатини и в ниши. По тесните лъкатушещи пътеки между скалите ботушите му изскърцваха по лъскави черупки от плодове, а земята бе осеяна с изсъхнали останки от плетени кошове.

Излязоха на билото и видяха, че доломитните камъни оформят груб пръстен, може би десет разтега широк и повече или по-малко равен в центъра. Когато адюнктата мина между два балвана и пристъпи вътре в кръга, ботушът й се хлъзна и тя залитна. Погледна надолу, след това се наведе и вдигна нещо.

Банашар спря до нея.

Беше връх на копие, направен от парче кремък и дълъг почти колкото кама. Целият кръг равна земя бе покрит с хиляди подобни върхове на копия.

— Изоставени, всички непокътнати — измърмори Банашар, щом Фидлър се приближи до тях. — Защо ли?

— Никога не съм могъл да разбирам свещените места — изсумтя капитанът. — Все пак тези сечива са направени красиво. Дори Имасс щяха да се впечатлят.

— Ето ви моето предположение — каза Банашар. — Открили са технология, която е била твърде успешна. Започнали са да избиват всяко животно, което видят, докато не е останало нищо. Защо? Защото всички сме еднакво глупави, еднакво късогледи, преди хиляда години или сега — все едно. А изкушението да избиваш е като треска. Когато накрая са разбрали какво са направили, когато са започнали да измират от глад, са обвинили сечивата си. И все пак… — Погледна Фидлър. — До ден-днешен си мислим, че ефикасността е нещо добро.

Фидлър въздъхна.

— Понякога си мисля, че сме изобретили войната едва след като са ни свършили животните за убиване.

Адюнктата пусна върха — той се строши на две, щом падна върху събратята си — и пристъпи напред. Остриетата пращяха под всяка нейна стъпка. Когато се озова в самия център, тя се обърна към спътниците си.

— Не е въпрос на святост — каза високо. — Нищо достойно за почитание няма тук, освен може би миналото, което никога вече не може да съществува, а името за това е носталгия. Не вярвам и в невинността.

— Тогава защо тук? — попита Банашар.

Но отговори Фидлър:

— Защото е защитимо, жрецо.

— Демидрек? — попита Тавори, вече с едната ръка на дръжката на меча.

Той се огледа, след това пристъпи към един от доломитите. Завихрени шарки, тънки резки като развята коса. Демонски, смътно човешки лица, съставени от ококорени очи и отворени уста, пълни с остри зъби. Въздъхна, после погледна адюнктата и кимна.

— Тя може… Не знам… увила се е около подножието на този хълм като дракон червей от легенда, предполагам.

— С каква цел, Демидрек?

— Сдържане.

— За колко дълго?

„Докато умре.“ Сви рамене.

Адюнкта Тавори го изгледа мълчешком. А след това извади меча Отатарал.

Острието с ръждивочервения цвят блесна в очите на Банашар и той отстъпи назад.

Фидлър до него изруга тихо.

— Адюнкта… буди се.

— И ще призове — прошепна Банашар.

Тавори разчисти с крак земята около себе си, опря в нея върха на меча и натисна с цялата си тежест.

Острието се хлъзна надолу като през пясък и потъна до средата.

Адюнктата отстъпи назад и сякаш се олюля.

Банашар и Фидлър стигнаха едновременно до нея и я задържаха. „Богове, съвсем се е стопила! Кожа и кости!“ Тавори се отпусна в несвяст в ръцете им.

— Тъй — изпъшка Фидлър. — Дай да я измъкнем оттук — намери някое чисто място.

— Не. Ще я отнеса долу при конете — каза Банашар.

— Добре. Ще ида напред да си взема меха. Трябва да й дадем вода.

Банашар вдигна Тавори.

— Фидлър…

— Да — изръмжа той. — Като примряло от глад дете е под тая броня. Когато се свести, жрецо, ще я накараме да яде.

Все едно че каза: „Ще обсадим луната“, абсолютно убеден, че ще направи точно това и ще смъкне долу проклетата луна разбита и в пламъци. „Така мисли един войник. Или поне този проклет морски пехотинец.“

Тръгна по тясната пътека надолу след Фидлър.

Бяха я положили на земята върху опърпан конски чул. Банашар бе развързал и смъкнал шлема й, след което отпусна главата й на протритото седло, което бяха свалили от коня й.

Малко встрани Фидлър палеше огън.

Жрецът взе един мех, намокри вързоп превръзки от походната торба на сапьора и започна внимателно да изтрива потта и мръсотията от челото и толкова простоватото лице на Тавори. Както бе затворила очи, видя детето, което е била някога — сериозно, съсредоточено, нетърпеливо да порасте. Отмести кичурите сплъстена коса от челото й и погледна през рамо към Фидлър.

— Мислиш ли, че е само умора… Богове на бездната, Фидлър!

Мъжът трошеше Драконовата си колода, цепеше всяка карта с ножа си. Спря и хвърли поглед към жреца.

— Ще получи сготвена храна.

И захвърля подпалките в огъня. Боите изпълниха пламъците със странни цветове.

— Не очакваш да оцелее, нали? — попита Банашар.

— И да очаквам, приключих с това. С всичко.

— Не можеш да се оттеглиш от войниклъка, дори да го искаш.

— Сериозно? Само гледай.

— Какво ще направиш? Ще си купиш ферма и ще почнеш да гледаш зеленчуци ли?

— Богове, не. Твърде много работа е. Никога не съм разбирал войници, дето казват, че ще правят това щом заровят мечовете си. Земята ражда каквото иска да роди — да изкараш целия си живот в борба с това е просто друга проклета война.

— Е, добре. Ще пиеш, ще разказваш стари истории в някоя мръсна кръчма…

— Каквото ти правеше в град Малаз ли?

Банашар се усмихна кисело.

— Тъкмо се канех да те разубеждавам, капитане. Може и да звучи добре оттук — да можеш да си живееш всеки миг без цел, освободен от напрежението. Но запомни го от мен: по-добре скочи от високо — по-бързо е и може би по-малко мизерно.

Фидлър сипа вода в едно котле, сложи го над пламъците и започна да пуска в него парчета сушено месо.

— М-не, нищо толкова… съсипващо. Мислил съм да се захвана с рибарлък.

— Не знаех, че си морски човек.

— В смисъл, с лодка, с въдици и мрежи? Навън по вълните и на дълбокото? Не, не такъв рибарлък, жрецо. Звучи ми като работа, и опасна при това. Не, ще си стоя на брега. За хоби мисля, не за препитание.

Банашар погледна изнуреното лице на Тавори и въздъхна.

— Всички би трябвало да живеем такъв живот. Да правим само каквото ни носи удоволствие, каквото ни възнаграждава по свой си, личен начин.

— Мъдри думи, жрецо. Тази нощ просто си пълен с изненади, а?

Банашар го погледна накриво, но видя усмивката му и се отпусна. Изсумтя:

— Влязох в жречеството да търся мъдрост и чак тогава разбрах, че съм тръгнал в най-грешната посока.

— Благочестието не е това, което уж трябва да е, значи?

— А воюването, Фидлър?

Мъжът бавно се отпусна и заразбърква в котлето с ножа си.

— Имах един приятел някога. Опита се да предупреди едно нетърпеливо момченце да не се хваща с войнишкия живот.

— А успя ли приятелят ти?

— Все едно дали е успял, или не. Не това е важното.

— А кое е важното?

— Не можеш да отклониш никого от пътя, който си е избрал. Можеш да покажеш, че има много други пътища — толкова можеш — но повече? Хората ще тръгнат накъдето тръгнат.

— Приятелят ти е трябвало да уплаши момчето хубаво. Това е можело да свърши работа.

Фидлър поклати глава.

— Не можеш и да изпиташ чуждия страх, Банашар. Страха го познаваме само когато ни погледне право в очите.

Тавори въздъхна и жрецът я погледна. Беше отворила очи.

— Припаднахте, адюнкта.

— Мечът…

— Свърши се.

Тя понечи да седне.

— Тогава трябва да се махаме.

— Щем, адюнкта — рече Фидлър. — Но първо ще ядем.

Тавори избута ръцете на Банашар и се изправи с усилие.

— Глупак такъв… знаеш ли какво призовава този меч?

— Да. Просто изгорих оная карта обаче.

Банашар почти усети стъписването на адюнктата — като искри, изригнали във въздуха между тях.

— Току-що я лиши от дар слово, сапьоре — изсумтя жрецът.

— И по-добре. Не може да говори и да яде едновременно. Елате тука, адюнкта, иначе двамата с жреца ще трябва да ви държим и да ви натикаме насила тази яхния в гърлото. Няма да е добре за никой, ако вземете, че припаднете в неподходящ момент, нали?

— Ти… не трябваше да правиш това, Фидлър.

— Спокойно — отвърна той и потупа торбата си. — Спасих един Дом — единствения, който значи нещо за нас тепърва.

— Нашият Дом все още е разделен, капитане.

— Кралят във вериги? Оставете го него — този глупак е твърде зает да подронва трона, на който сам седи. А Рицарят е с нас.

— Сигурен ли си?

— Да. Бъдете спокойна за това.

— Когато този бог се прояви, Фидлър, ще бъде на бойно поле — хиляди души ще захранят появата му. Говорим за бог на война — дойде ли, току-виж изпълнил половината небе.

Фидлър хвърли поглед към Банашар и сви рамене.

— Пази се от клетвата на Тоблакай. — После с нещо като усмивка напълни една калаена купа с яхния и я подаде на адюнктата. — Яжте, скъпа Консорт. Останалите са с нас. Жетваря, Глупака, Седемте… Прокажения… — При тази титла наведе поглед за миг, а после отново вдигна очи и се ухили на Банашар. — Сакатия.

„Сакатия. О. Е, да. Зяпал ме е в лицето през цялото това време, предполагам. Мислел е, че е ужас, онова старо огледално отражение. И изненадващо — беше ужас.“

Докато се хранеха, спомените на Банашар се зареяха назад, към мига в палатката й и думите й, и всичко, което последва.

„Деца, съберете се. Дните на майка ви са изпълнени с грижа. Тя се нуждае от вас. Нуждае се от всички вас.“

Вдигна глава и видя, че Тавори го гледа замислено.

— Банашар, ти ли свали шлема ми? Изтри лицето ми и среса косата ми?

Той наведе очи.

— Да, адюнкта.

Тя издаде някакъв странен звук, след което отрони:

— Съжалявам. Сигурно съм изглеждала ужасно.

„О, Тавори…“

Фидлър изведнъж стана и каза пресипнало:

— Ще оседлая коня ви, адюнкта.

Хедж се загледа в тримата връщащи се в лагера ездачи.

— Бейвдикт, разпредели мунициите.

Алхимикът се обърна и попита стъписано:

— Всичките ли?

— Всичките. И да се снаряжат — вода, малко храна, броня и оръжие, нищо друго.

— Ще ида да кажа на сержантите.

Хедж кимна и тръгна.

Завари Фидлър слязъл от коня пред палатката на адюнктата. Беше сам, забил поглед в земята.

— Идваме с теб — заяви Хедж.

Фидлър вдигна глава и се намръщи.

— Не.

— Подпалвачите на мостове идват с теб — толкова.

— Свършено е, Хедж. Просто остави. — И му обърна гръб.

Но Хедж се пресегна и го завъртя към себе си.

— Вече питах адюнктата — още снощи, щом се досетих какво става. Имаш нужда от мен там, Фидлър. Просто не го знаеш още — не знаеш и половината, но просто трябва да ми се довериш. Имаш нужда от мен там.

Фидлър пристъпи към него, лицето му бе потъмняло от гняв.

— Защо? Защо да го правя, мамка му?

Минаващи войници се спряха и ги загледаха.

— Просто го направи! Ако не… заклевам се, Фид — ще прекараш остатъка от живота си отровен от съжаление. Послушай ме! Въпросът не е само за нас, не можеш ли да го разбереш? Трябват ти Подпалвачите на мостове!

Фидлър го бутна с ръце и Хедж залитна.

— Те не са Подпалвачи на мостове! Това не е просто едно шибано име! Не можеш просто да вземеш някакви негодни глупаци и да ги наречеш Подпалвачи на мостове!

— Защо не? — отвърна Хедж. — Не бяхме ли и ние точно това? В началото? Млади, ококорени, тъпи и искащи да сме по-добри, отколкото сме! — Махна към лагера. — Не по-различни от тези Подпалвачи на мостове — не разбираш ли?

— Не тръгвай след мен!

— Не ме слушаш! Аз преминах — върнах се! Нямам избор, проклет да си!

В очите на Фидлър лъснаха сълзи.

— Просто недей.

Хедж поклати глава.

— Казах ти. Никакъв избор, никакъв.

Фидлър го избута от пътя си и тръгна. Хедж не го спря. Огледа се намръщено и отсече:

— Обед е вече — марш да ядете нещо, кръшкачи такива.

После се запъти обратно към лагера на ротата си.

Фидлър сви между две щабни палатки, спря и бавно се смъкна на колене, с ръце на лицето. Трепереше и вече не можеше да сдържи сълзите.

„Ще умрем… не може ли да го разбере? Не мога да го загубя отново… просто не мога.“

Още усещаше раменете на Хедж, когато го блъсна, и виждаше наранения му поглед… „Недей!“ Дланите му щипеха, пареха. Стисна ги в юмруци и задиша дълбоко, с усилие, за да надвие суровата мъка, която заплашваше да го съкруши.

Трябваше вече да отиде при войниците си. Сержантите щяха да са ги подготвили. Да чакат. Морска пехота и тежки, последните. „Още едно нещо само да свършим, а после край. После ни няма.“

„Богове, Хедж, трябваше да умрем в тунелите. Толкова по-лесно и по-бързо. Никакво време за скръб, никакво време белезите от раните да загрубеят така, че да е почти невъзможно да чувстваш каквото и да било.“

„А после ти се появи и ги отвори отново.“

„Уискиджак, Калам, Тротс — няма ги. Защо не остана с тях? Защо не можа просто да ме дочакаш?“

Сълзите се стичаха по лицето и мокреха брадата му. Едва можеше да види кафявата суха трева под себе си.

„Да свършим това. Още само едно нещо — те ще се опитат да ни спрат. Трябва. Трябва да сме готови за тях. Трябва да… аз трябва… да бъда капитан, този, който ги води. Трябва да кажа на войниците си къде да умрат.“

Изтри лицето си и бавно се изправи.

— Богове. Първо адюнктата, а сега — това. — Фидлър въздъхна. — Да го наречем просто лош ден и да приключим. Готов ли си, Фид? Готов ли си за тях? Гледай да си.

И закрачи.

В пикаенето имаше нещо славно и величествено, реши Коураб, загледан в изящната дъга на струята, ръсеща земята с онзи тъй познат, но неповторим звук.

— Като гледам, май не ти трябват две ръце за това — подхвърли седналата наблизо Смайлс.

— Днес дори на теб ще гледам със съчувствие — отвърна той, след като свърши, а после плю на ръцете си да ги почисти.

— Съчувствие ли? Какво, да не съм някое куцо псе?

Облегнатият на походната си торба Ботъл се изсмя и си спечели мрачен поглед от Смайлс.

— Отиваме някъде да се бием — рече Коураб и се обърна към другите насядали по земята. — Днес всички вие сте моето семейство.

— Което обяснява съчувствието — измърмори Корик.

— И ще стоя рамо до рамо с теб, Корик от сетите — каза Коураб.

— Що, да го държиш да не побегне ли? — изсумтя Смайлс.

— Не, защото този път той ще стои с нас. Ще бъде отново войник.

Последва дълго мълчание, а после Корик стана и се отдалечи малко от отделението.

— Демони са се напъхали в мозъка му — рече Кътъл тихо. — Всичкото това шепнене го е побъркало.

— Ето го и сержанта — каза Коураб. — Време е.

Отиде до походната си торба, провери отново ремъците, вдигна арбалета и го огледа с възхита, преди да го затегне за торбата. Преброи стрелите и остана доволен, след като се увери, че все още са дванайсет на брой.

— Стягай се — каза Тар, щом дойде при тях. — Тръгваме на северозапад.

— Та това е почти обратно откъдето дойдохме! — възмути се Смайлс. — Колко далече? Само да ми се мерне пред очите онази проклета пустиня, ще си прережа гърлото.

— Тя вече е голямо езеро, Смайлс — изтъкна Ботъл.

— Трябва да сме там утре до обед — обясни Тар. — Така поне каза капитанът. Вземете храна за два дни и колкото вода можете да носите.

Коураб се почеса по брадата.

— Сержант… редовните също се готвят да вдигат лагера.

— Те тръгват на изток, ефрейтор.

— Кога се срещаме?

Но вместо отговор сержантът само го изгледа рязко и отиде за снаряжението си.

— То мисленето не е като пикаенето, ефрейтор — подметна Смайлс.

„О. Схванах. Не се връщаме.“

— Значи тръгваме към славата.

— Дъх на Гуглата — въздъхна Смайлс.

Но той улови изражението й — бързо прикрито. „Тя е уплашена. Толкова е млада.“

— А ти, Смайлс, ще стоиш от другата ми страна.

Дали не залитна към него? Не можеше да е сигурен, а и тя задържа лицето си наведено, обърна се и се зае с торбата си.

— Пуснала си косата си дълга. Прави те почти хубава.

Кътъл се приближи.

— Ти наистина не знаеш кога да си държиш устата затворена, а, Коураб?

— Строй се — отсече Тар. — Ние ще водим.

Кътъл срещна погледа на сержанта и кимна. Тар се обърна и погледна напред към чакащия Фидлър. Капитанът изглеждаше зле, но издържа погледа на Тар с равнодушно лице, а след това се обърна и закрачи напред.

Маршът им щеше да ги преведе през целия лагер на редовните, по централната, най-широка улица между неравните редове палатки и заслони. Сапьорът погледна към небето и отново наведе очи — ярките ивици изглеждаха по-близки отвсякога и го изнервяха.

Кътъл махна на другите в отделението да тръгнат, а после погледна през рамо и видя, че Балм повежда войниците си, а зад тях сержант Ърб. И после останалите. Хелиан, Бадан Грук, Синтър, Гонтай, и тежките, вливащи се в колоната кой където му падне.

Стъпваше зад Шортноус — той имаше навика да се обърква, все едно забравяше към кое отделение е зачислен, но сега беше тук, тътреше се под огромен вързоп навита ризница, оръжия и щит. Тежкият беше вързал кост от пръст на На’Рук на брадата си и тя потропваше на гърдите му, докато вървеше. Осакатената му лява ръка бе овързана с кожени каишки.

Докато крачеха, редовните от двете страни започнаха да се трупат напред като в шпалир, сякаш искаха да погледат в тази проклета от Гуглата тишина минаващите тежки и десантчици. Тревогата му се усили. „Нито дума от тях, нищо. Все едно че сме непознати.“ Когато частта излезе на широката улица, единственият звук идваше от стъпките им — тежкият тропот на ботушите и дрънченето на снаряжение — и го обзе зловещото чувство, че върви през армия от призраци, докато редовните се трупаха от двете страни. Не виждаше ни едно младо лице между зяпачите. „И ни едно кимване, нито кривване на глава дори.“

„Но ние изглеждаме също толкова стари и пребити, нали? Какво виждат те? Какво мислят?“

„Тавори, не ти завиждам за тези войници. Изобщо не мога да ги разгадая. Разбират ли? Проумели ли са го вече?“

„Тръгват на изток — да спрат армията, която Ассаил пращат след нас — да ни спечелят нужното време. Но ако не успеят — ако не могат да забавят кучите синове, — всичко е загубено. Цялата тази проклета работа се разпада.“

„Тръгвате на бой. А ние няма да сме там за вас — за никого от вас. Без юмрука на тежките. Без здравите възли на морската пехота в бойния ред. Тъй че ако тези погледи ни укоряват мълчаливо в измяна, ако мислите, че всичко това е за да ви изоставим, тогава Гуглата да ме вземе…“

Мисълта прекъсна рязко и усилващият се гняв на Кътъл изведнъж се стопи.

Редовните започнаха да отдават чест, с юмруци на гърдите. Заставаха мирно, в съвършени редици от двете страни.

Малкото тихи разговори между десантчиците и тежките заглъхнаха и изведнъж тишината стана потискаща по съвсем друг начин. Кътъл по-скоро усети, отколкото чу как стъпките на ротата започнаха да влизат в ритъм, а в отделението точно пред себе си видя как войниците заоформяха редове по двама зад капитан Фидлър, с Коураб и Тар отпред, Смайлс и Корик зад тях, следвани от Ботъл и Шортноус.

— Просто трябваше да си тек — изръмжа тихо Ботъл, щом закрачи вдясно от него.

— Тогава задръж назад.

— И да го разваля това пак? Даже не помня кога за последен път се намерих на парад — не, задържаме го, сапьор, и се надяваме никой да не се препъне в собствените си проклети от Гуглата крака.

— Не го очаквах.

— Мразя го. Гади ми се. Та къде отиваме, викаш?

— Стига си се паникьосвал, сержант.

— А кой в името на Белия чакал си ти, войник?

Кътъл въздъхна.

— Просто марширувай, сержант. Щом минем през това, можем пак да отпуснем. Обещавам.

— Медали ли получаваме, или какво?

„Не. Това е нещо друго. Това е, което адюнктата каза, че няма да стане. Виж тези редовни.“

„Те са свидетелите ни.“

— Видя ли това? — попита Кисуеър.

Синтър — продължаваше да гледа право напред — се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Виденията ти — видя ли нещо такова? А за това, което идва — за утре или вдругиден?

— Не е така.

Сестра й въздъхна.

— Странно. Аз мога да видя какво идва, чак до самия край.

— Не можеш. Просто страхът ти говори.

— И има много да каже.

— Просто спри, Кисуеър.

— Няма. Кажи ми за видение за бъдещето само с нас двете в него. Ето го моето. Носиш бебе на ръце, а напред тича момче. Сутрешното ходене до имперското училище — онова, което строяха, преди да напуснем. А аз имам момиче, което е досущ като мен, само че диво, като предрешен демон. Уморени сме, като всички майки, а аз дебелея. Бърборим за хлапетата, оплакваме се от съпрузите си, мрънкаме колко сме скапани. Горещо е, мухите са се разбръмчали и въздухът мирише на гнил зеленчук. Мъжете. Кога ще свършат с оправянето на покрива, това искаме да знаем, след като вместо да правят нещо полезно, мързеливите гадове по цял ден стоят под навеса и си чоплят носовете. И понеже това не…

— Млъкни, Кисуеър.

И за изумление на Синтър сестра й млъкна.

Първия път ли? Беше момчето на мелничаря Соридо. Онази сутрин се събудих с цици. Отидохме зад старата пристройка на митницата, където бяха изгорили стърнището да опекат навъдилата се напаст паяци преди няколко дни и аз вдигнах ризката си и му ги показах.

Как се казваше онова момче? Рилт? Ралит? Очите му се опулиха. Бях откраднала едно шише от къщи. Прасковено бренди. Дъхът ти пламва от него. Помислих, че ще му трябва малко да се отпусне. И добре, че го направих. Тъй че пихме и той си игра с тях.

Насила трябваше да му извадя пишката.

И това беше първият път. Жалко, че нямаше още хиляда, но не стана така. Убиха го след година в дюкяна на баща му — имаше безредици, слухове за нов удар срещу пиратите на Картуул, защото малазанските господари губели приходи от митото или нещо такова.

Не бяха пирати. Това е просто име за хора, които крадат, без да се крият.

Можеше да има други момчета. Десетки. Но кой иска да легне на земята на остров, гъмжащ от убийствени паяци?

Ралит или Ралт, или както ти беше името, радвам се, че се чукахме, преди да умреш. Радвам се, че получи поне това.

Не е честно, как се нижат просто годините.

„Обичам те, Хелиан.“ Колко ли трудно можеше да е просто да каже тези думи? Но само от мисълта за тях челюстите на Ърб се стягаха като вързани с тел. Изведнъж се запоти под бронята, сърцето му затупа по-бързо, усети гадене в гърлото си. Никога не беше изглеждала по-добре. Не, не по-добре, беше прекрасна. Защо той не беше пиян? Тогава щеше да може да избълва всичко, което искаше да каже, с присъщото за пияниците безсрамие. Но защо тя щеше да го иска тогава? Освен ако не е също толкова пияна. Но сега изобщо не беше. Очите й бяха ясни и изобщо не се затваряха уморено, сякаш най-после бе започнала да вижда нещата и всичката онази отпуснатост се беше махнала от лицето й, и сега можеше сигурно да има всеки мъж, когото си поиска, тъй че защо да си прави труд да поглежда него?

Задържаше погледа си напред и се стараеше да не забелязва всички тези войници от редовната пехота, с техните поздрави. По-добре беше да се престорят, че изобщо ти няма, че не им обръщат никакво внимание, и можеха да си заминат от тази армия, да направят каквото там трябваше да се направи, и никой нямаше да забележи нищо.

Вниманието го изнервяше, след като единственото внимание, което искаше всъщност, бе от нея. Но ако му го обърнеше, сигурно щеше да се разпадне на парчета.

„Искам да я любя. Само веднъж. Преди да умра. Искам да я държа в ръцете си и да усетя как светът сякаш просто се хлъзга и се намества в правилната си форма и всичко става съвършено. Искам да видя всичко това там, в очите й.“

„А щом вдигна поглед… да видя всички тези войници, които ми отдават чест.“

„Не, това не е редно. Не вдигай поглед, Ърб. Чуй се само! Идиот!“

Уидършинс се усети, че крачи до Троутслитър. Не беше очаквал истински военен марш и босите му стъпала в протритите му ботуши бяха ожулени. Винаги беше мразил да се налага да набива пети с всяка стъпка, да усеща как ударите разтърсват гръбнака му, а това, че трябва да вдига коленете си по-високо от обичайното, го уморяваше.

Виждаше му се вече краят напред, извън проклетия лагер. Щом се махнеха от очите на тия нещастни редовни, дето ги изпращаха толкова официално, можеха да се отпуснат. Забравил беше целия този боклук, първите месеци обучение, преди да успее да се шмугне в морската пехота — където дисциплината не означаваше да маршируваш в крак, да изпъваш рамене и всичките тия говна. Където означаваше да си вършиш работата и да не си хабиш времето с нищо друго.

Помнеше първите офицери, на които се бе натъкнал, как се дразнеха на роти като Мостоваците. „Размъкнати, разхайтени кръшкачи — не можеш да ги вкараш в права редица дори животът им да зависи от това, и по-скоро ще клъцнат гърлата на офицерите си, вместо да изпълнят заповед.“ Е, не съвсем. Ако беше добра заповед, умна заповед, изпълняваха я веднага. Ако беше тъпа заповед, заповед, заради която безсмислено ще загинат войници, изборът беше да не я изпълниш и да те скъсат от бой за неподчинение, или кротко да уредиш трагична злополука на бойното поле.

Подпалвачите на мостове може би бяха най-лошите от цялата пасмина, но бяха и най-добрите също така. Не, на Уидършинс му харесваше, че е в морската пехота, Ловец на кости в традицията на разхайтените им предшественици. Това поне бе сложило край на този вид маршировка.

Петите му вече бяха разранени.

Детсмел не искаше да се сбогува с никого. Дори с Троутслитър, който куцукаше един ред пред него и когото можеше с един-два подбрани лафа да накара да изпищи онзи смях — като ощипана патка. Винаги беше забавно да видиш как някои потръпват, щом го чуят. А Детсмел можеше да го прави колкото си ще.

Доста време бе минало, откакто го чу за последен път, но сега не беше моментът — не и пред всичките тези редовни от двете страни. „Всички тези мъже и жени, които се сбогуват с нас.“ Дните на Ловците на кости свършваха. Тази изтерзана армия най-сетне можеше да види края на нещата — и той сякаш бе дошъл бърз, неочакван и ужасяващо близък.

„Но не. Преминахме в марш половината свят. Гонихме Вихъра. Излязохме от горящ град. Стояхме срещу свои в град Малаз. Съборихме Ледерийската империя, задържахме На’Рук. Прекосихме пустиня, която не може да се прекоси.“

„Вече знам какво трябва да са изпитвали Подпалвачите на мостове, когато последният от тях е бил разкъсан и стъпкан. Всичката тази история изчезнала, попила червена в земята.“

„У дома — в империята — вече сме забравени. Просто още една армия, задраскана от ведомостите. И така отминават нещата, така нещата просто си отиват. Заминали сме на поход през ръба на света.“

„Не искам да се сбогувам. И искам да чуя безумния смях на Троутслитър. Искам да го чувам отново и отново, и винаги.“

Хедж беше изтеглил своите Подпалвачи на мостове извън северозападната граница на лагера. Докато изчакваше десантчиците и тежките, огледа сбирщината си. Бяха натоварени и само дето не пъшкаха под тежкото снаряжение. „Доста котенца.“

Сержант Ръмджъгс улови погледа му, приближи се, застана до него и кимна към лагера на Ловците на кости.

— Виждали ли сте такова нещо, сър? Кой според вас даде команда за това? Може би лично адюнктата?

Хедж поклати глава.

— Никакви команди, сержант — това дойде от другаде. От самите редовни, войнишката маса и прочие. Признавам, не мислех, че го имат в себе си.

— Сър, чухме слухове, за десантчиците и тежките… че може би няма да искат да сме с тях.

— Все едно е, сержант. Когато се стигне до това, няма да приемаме заповеди дори от адюнктата.

— Но тя не…

— Излъгах — каза Хедж. — Не съм говорил с никого. Това е мое решение. — Погледна я накриво. — Някакъв проблем да имаш с това, сержант?

А тя се ухили.

Хедж я изгледа.

— Смешно ли ти се струва? Защо?

Тя сви рамене.

— Сър, чухме слухове — други — за нас, че не сме истински Подпалвачи на мостове. Но вие току-що доказахте, че са неверни, нали? Ние не сме на никого — само един на друг и ваши, сър. Излъгахте — ха!

Суитлард зад тях подхвърли:

— Снощи легнах с един безплатно, сър, и знаете ли защо? Когато ме попита на колко съм и казах двайсет и шест, той ми повярва. Лъжите са сладки понякога, а?

— Ето ги — каза Хедж.

Фидлър извеждаше бойците си от лагера. Макар и от толкова далече виждаха лицата на морските пехотинци и тежките — пребледнели и мрачни. Не бяха очаквали никакво изпращане. „И не знаят какво да правят с това. Отвърнал ли им е Фидлър с поздрав? Не, едва ли.“

„Фид, виждам те. Също толкова зле си като останалите. Все едно си тръгнал към екзекутора.“

„Ние войниците имаме само една монета, която струва нещо, и тя се нарича уважение. И я кътаме, крием я и няма никой, който би могъл да ни нарече щедри. Не харчим лесно. Но има нещо по-лошо от това да трябва да похарчиш монетата — то е когато някой излезе и ни я хвърли обратно.“

„Ставаме нервни. Извръщаме погледи. Нещо сякаш се прекършва в нас, укоряваме се, а външните не разбират това. Мислят, че трябва да се усмихваме, да махаме с ръка и да стоим гордо. Но не искаме да правим нищо такова, дори когато сме принудени. То е заради всички приятели, които сме оставили зад себе си, на всички онези бойни полета, защото знаем, че те са тези, които заслужават всичкото това уважение.“

„Може да седим върху кралско съкровище от такива монети и пак да останем слепи за тях. Защото някои богатства лепнат на гърлото и ни задавят.“

Щом видя, че Фидлър го погледна, Хедж закрачи към него.

— Не прави това, Фид.

— Кое? Казах ти…

— Не онова. Сега спираш ротата. Строяваш ги с лице към онези редовни. Сега си капитан и те те гледат. Монетата, Фидлър. Връщаш им я.

Капитанът го изгледа продължително.

— Не мислех, че ще е толкова трудно.

— Значи мислеше просто да избягаш?

Фидлър поклати глава.

— Не. Не знаех какво да направя. Не бях сигурен какво искат.

— Не си убеден, че го заслужават, нали?

Капитанът не каза нищо.

— Не сме направени за това двамата с теб, Фид. Ние сме сапьори. Когато съм затруднен с тия неща, просто си помислям: какво щеше да направи Уискиджак? Слушай, онези редовни ти трябват да стоят, трябва да ти спечелят времето, което ти е нужно. Все едно е дали смяташ, че не заслужават едно проклето нещо. Трябва да им върнеш монетата.

И понеже Фидлър продължаваше да се колебае, Хедж махна на своите Мостоваци и отново се обърна към него.

— Ние се строяваме, Фид, с лице към лагера — нима просто ще стоиш така, с цялата си сган десантчици и тежки, без да знаеш накъде шибано да гледаш?

— Не — отвърна Фидлър хрипливо. — Хедж… мисля, че… просто обърках стъпката. Това е всичко.

— По-добре сега, отколкото след няколко дни, нали?

Хедж тръгна към отделенията си, а Фидлър подвикна след него:

— Чакай.

Хедж се извърна.

— Какво пък сега?

— Още нещо, което всички трябва да видят, мисля. — И Фидлър пристъпи към него, и протегна ръка.

Хедж я изгледа.

— Мислиш, че това е достатъчно?

— Почвай, идиот.

Хедж се усмихна и сграбчи ръката му под лакътя.

А Фидлър го дръпна в яка прегръдка.

Бадале стоеше на фургона със Садик до нея и гледаше сцената в края на лагера.

— Какво става там, Бадале? — попита Садик.

— На раните им трябва време да зараснат — отвърна тя, загледана в двамата прегърнати мъже, и усети как се изцеди сякаш напрежението от всички страни.

— Те любовници ли са?

— Братя — отвърна тя.

— Онзи с червената брада — ти го нарече татко, Бадале. Защо?

— Това е да си войник. Точно това видях, откакто ги намерихме. Не избираш семейството си и понякога в това семейство има беда, но не избираш.

— Но те са избрали. Избрали са да са войници.

— А след това са застанали лице в лице със смъртта, Садик. Това е кръвната връзка и тя прави възел, който дори смъртта не може да пререже. — „И точно затова другите отдават чест.“ — Скоро — промълви тя, — много скоро ще видим как това семейство се събужда за ярост.

— Но Майка ги отпраща онези. Ще ги видим ли някога отново?

— Лесно е, Садик — отвърна тя. — Просто затвори очи.

Поурс бавно отиде до края на лагера, за да може да погледа десантчиците и тежките, които вече се строяваха с лице към редовната пехота. Огледа се за адюнктата, но не я видя. Юмрук Блистиг също го нямаше никакъв. „Човекът, който се опита да ме убие.“

„Нищо по-опасно няма от човек без чувство за хумор.“

Когато Фидлър и Хедж се пуснаха и тръгнаха към ротите си, Фарадан Сорт се приближи до Поурс, а малко след това от другата му страна се озова Юмрук Кайндли.

Поурс въздъхна.

— Юмруци. По ваша заповед ли беше всичко това?

— Ревях заповеди, когато те просто се наредиха тук и ме зарязаха — отвърна Фарадан Сорт. — Гадни са като морската пехота тия редовни.

— Много скоро ще видим дали е така — рече Кайндли. — Старши сержант лейтенант Поурс, оправи ли се?

— Малко допълнително лечение се оказа възможно, щом излязохме от пустинята. На крака съм, както виждате, сър.

— Вроденият ти мързел трябва да се избие обаче.

— Да, сър.

— Съгласен ли си с мен, старши сержант лейтенант Поурс?

— Винаги съм съгласен с вас, сър.

— О, хайде стига, двамата — каза Фарадан Сорт. — Ще ни отдават чест.

Всички редовни се бяха струпали от тази страна на лагера в безредно множество. Някаква отпуснатост имаше в тях и на Поурс това му се стори… необичайно, сякаш цялата военна структура, цялата й скованост и маниерност изведнъж бяха престанали да са от значение. Редовните вече не стояха мирно, а само гледаха, като най-обикновена тълпа, струпана на пристанището да гледа тръгваща от залива флотилия, как капитан Фидлър застана пред морските си пехотинци, с лице към всички тях. Вдигна ръка да отдаде чест, задържа я за миг, докато войниците му направят същото, и след това я пусна.

И толкова. Никакъв ответен жест от редовните.

— Старият номер с монетата, а? — изсумтя Поурс.

— Да — отвърна пресипнало Кайндли. Покашля се и продължи: — Тази традиция се роди в равнината на сетите, от безкрайните братоубийствени войни между конните кланове. Честни сблъсъци, завършвали с размяна на трофейни монети. — Помълча няколко дъха и въздъхна. — Гребените на сетите са изделия на изкуството. Еленов или бичи рог, излъскан до блясък…

— Усещам нов пристъп на мързел, сър. Не е ли време да ми заповядате да направя нещо?

Кайндли примига и се извърна към него. После го хвана за рамото и го разтърси.

— Не днес.

И тръгна обратно към лагера.

Фарадан Сорт се задържа до него още малко.

— Ако трябваше да избира син, Поурс…

— Вече се отказаха от мен веднъж, Юмрук, а и каквото и да си мислите, не ламтя за наказание.

Тя го изгледа.

— Той се сбогува с теб.

— Знам какво направи — сопна се Поурс, потръпна и някак много бързо й обърна гръб. Когато тя посегна да го хване за рамото, той се дръпна. Заболя го в гърдите и от двата жеста, но тази болка последните дни бе добре дошла. Задържаше настрана другото.

„Забравих да му благодаря. Детсмел. А вече е много късно. А и Кайндли ми се е размекнал. Къде е забавното в това?“

— Върни се при фургона си — каза Фарадан Сорт. — Ще заделя три отделения за впряговете.

„Няма тежки вече.“

— По-добре да са четири, Юмрук.

— Разбирам, че няма да ни се наложи да ходим далече днес.

Той я погледна през рамо.

— Сериозно? Значи е обявила целта?

— Да.

— И?

— Търсим удобен терен за бой.

Поурс помисли няколко мига.

— Значи знаят, че сме тук.

— Да, лейтенант. И са тръгнали да ни срещнат.

Той погледна към отдалечаващата се колона десантчици и тежки. „Тогава… какво правят те? Пада ми се, след като лежах полумъртъв дни наред, а после Шортхенд ме хранеше с лъжица и чаках поне дума да чуя от него. Само една думичка. Нещо повече от това просто да зяпам в празното — което е най-лошият начин да му свършат дните на човек.“

„А сега не знам какво в името на Гуглата става. Точно аз, от всички.“

Редовните вече вдигаха лагера. Всичко се събираше за поход, без дума да се изрече. Не помнеше да е виждал толкова безмълвна армия.

— Юмрук.

— Да?

— Ще се бият ли?

Тя пристъпи към него и го изгледа ледено.

— Не задаваш такъв въпрос, Поурс. Нито дума повече. Ясна ли съм?

— Да, Юмрук. Просто не искам да съм единственият, който ще извади меча си, нищо повече.

— Не си в състояние за това.

— Тази подробност едва ли е от значение, Юмрук.

Тя изкриви лице и се обърна.

— Прав си, не е.

Тръгна обратно към лагера и Поурс се загледа мълчаливо след нея.

„Освен това мечът може да ми потрябва. Ако Блистиг е наблизо. Бездруго няма да е от полза в свадата — тъкмо обратното. Но ще избера съвършения момент. Всичко е до избора на точния момент. Целият живот е в избора на момента, а винаги съм имал талант в това, нали?“

„Общо взето съм добър тип. Направих кариера, като избягвах кръвта, боя и всички други неприятни неща. Предизвикателството беше да ги отбягвам точно докато съм в армията. Но… не е толкова трудно, колкото изглежда.“

„Все едно. Не че ме е страх от войната. Хаосът не ми харесва. Гребените на Кайндли… виж, тях ги разбирам. Този човек мога да го разбера. Дълбоко. А това, че бях единственият му своеволен гребен, колко съвършено беше!“

„Добър тип, общо взето, както казах. Но Блистиг се опита да ме убие заради няколко празни бурета.“

„Вече не ми харесва да съм добър.“

— Адюнктата желае да ви види, Юмрук — каза Лостара Юил.

Блистиг вдигна глава, видя погледа в очите й и реши да го пренебрегне. Изсумтя и се изправи, както седеше сред изоставена лагерна екипировка.

Последва я през лагера, без да обръща много внимание на приготовленията наоколо. Тези редовни ги биваше с всевъзможните движения в края на краищата и сигурно бяха изминали повече левги, откакто ги бяха сформирали, от повечето хора през целия им живот. Но това не нащърбяваше ножницата на меча, нали? При целия им професионализъм — внезапно преоткрит след чудото с кръвта вместо вода, и не просто преоткрит, а наново изобретен с толкова ревностна дисциплина, че граничеше с маниакалност — тези редовни изглеждаха крехки и безпомощни в очите на Блистиг.

Щяха да се разпаднат пред врага още преди първия намек за натиск. Видял ги беше как се подредиха от двете страни на пътя на морските пехотинци и тежките. Видял беше жалкото им отдаване на чест. Биваше ги в жестовете тия войници, но лицата им бяха празни. Приличаха на мъртъвци. Всеки мъж и всяка жена.

Стигнаха до палатката на адюнктата и Лостара спря и го подкани да влезе.

Той мина покрай нея и пристъпи вътре.

Само предното помещение още стоеше — вече бяха измъкнали колчетата на задния край на палатката и тя висеше зад Тавори като дебела нагъната завеса. Никой друг нямаше вътре, дори самодоволно хилещия се жрец го нямаше, а Лостара Юил бе останала навън.

— Какво има, адюнкта? Трябва да надзиравам бойците, ако искате да сме готови и тръгнали преди обед.

— Юмрук Блистиг, поставям ви да командвате центъра. Юмрук Кайндли ще бъде от дясната ви страна, а Юмрук Фарадан Сорт отляво. Боен водач Гал ще държи хундрилите в резерв, с леката пехота и стрелците.

Той я зяпна я стъписан.

— Описвате разположение за битка. Но никаква битка няма да има. Ще бъде бягство. Ще бъдем изправени срещу Форкрул Ассаил — а вие взехте, че си оставихте меча. Магията им ще ни съкруши.

Тя го гледаше неумолимо.

— Вие ще държите центъра, Юмрук. Това е единствената ви задача в предстоящото сражение. Ще бъдете атакувани от обикновени войници — колансийци — редовна армия. Очаквайте да бъдат високо дисциплинирани и добре обучени. Ако има тежка пехота сред врага, бъдете сигурен, че ще ударят по вашата позиция. Няма да отстъпвате нито крачка, ясно ли е?

Блистиг смъкна шлема си. Помисли да го запокити по нея. Вместо това прокара длан по оредялата си коса. „Мога да я убия. Още сега, тук, в тази палатка. Но тя пак купи душите им, нали? Изобщо няма да се измъкна жив. По-добре да изчакам, да намеря по-удобен момент. Но пък кого се опитвам да излъжа?“

— Поставите ли ме там, адюнкта, ще ми забият нож в гърба още преди колансийците да се покажат на хоризонта.

Погледът й го накара да се зачуди доколко е отгатнала мислите му. Дали знаеше колко близо е до това да бъде убита и просто не й пукаше достатъчно, за да изпита страх?

— Юмрук, в Ейрън бях посъветвана да ви оставя за командващ градския гарнизон. Всъщност говореше се да ви повишат за градски Юмрук и ако това беше станало, възможно бе след това да ви препоръчат за Висш юмрук, командващ целия Седем града. Разбирам, че това, което описах току-що, щеше напълно да ви е устроило. Поне до следващото въстание.

— Какъв е смисълът на това, адюнкта? — попита с хриплив глас Блистиг.

— Само че вашите застъпници — офицерите и влиятелните особи в Ейрън — не можеха да видят на един разтег извън градските стени. Не можеха да си представят, че джисталецът Малик Рел няма да гние до края на живота си в килия в тъмницата или че главата му няма да бъде набучена на пика над главната порта. С други думи, нямаха никакво понятие за мащабите на влиянието му, как вече бе корумпирал Нокътя или че агентите му още тогава бяха стигнали почти на ръка разстояние до трона на Ласийн.

— Още повече — продължи тя, без да откъсва очи от него, — че омразата му към вас и… измяната ви при Ейрън, след падането на Колтейн, до голяма степен гарантираха евентуалното ви убийство. Може и да сте в неведение, че между Падането и моето пристигане в града бяха направени три опита за покушение върху живота ви. И трите успешно предотвратени, с цената на ценни агенти.

— Прехвърлянето ви под моя команда всъщност беше единственият начин да ви опазя жив, Юмрук Блистиг. Четвъртия път животът ви бе спасен в град Малаз. Ако не бяхме успели да се изтръгнем, щяхте да бъдете арестуван и екзекутиран. Значи, може да предпочетете да вярвате, че съм предприела тези усилия, защото ви ценя като командир, и да сте уверен, че и до ден-днешен оставам впечатлена и се възхищавам на бързия ви ум и решителност, когато отказахте да предадете Ейрън на бунтовниците. Но това не беше основната причина да спася живота ви. Малик Рел, Висш юмрук Корболо Дом и техните интереси щяха да наложат събитията в Ейрън да се преразгледат — обявяването извън закона и наказанието на уикците бе само началото. — Направи кратка, съвсем кратка пауза. — Юмрук Блистиг, малцина знаят истината за онези събития. Аз ви спасих, за да запазя тази истина жива.

Мълча дълго след тази реч. Отчасти му се искаше да не повярва на нито една дума, искаше му се да я нарече лъжкиня и дори егоистка. Но… какъв личен интерес можеше да има във всичко това? Поставяше го да командва центъра — вероятно срещу тежка пехота — сред малазански войници, които го презираха. Беше спасила живота му само за да го захвърли сега — и как в това изобщо можеше да има някаква логика?

— Адюнкта, очаквате ли да ви благодаря?

— Единственото очакване, което е от някаква важност, Юмрук, засяга командването на центъра по най-добрия възможен начин.

— Няма да ми се подчинят.

— Ще се подчинят.

— Защо?

— Защото няма да има никой друг.

„Никой друг?!“

— Къде ще сте вие, адюнкта?

— Ще се противопоставям на Форкрул Ассаил и тяхната магия. Ще се боря със силата на волята им. Ще им преча да стигнат до моите войници.

— Ни вие вече не разполагате с проклетия си меч!

— Носенето на такова оръжие има остатъчно въздействие, Юмрук. Все едно, това не е ваша грижа.

— Освен ако не се провалите. Когато се провалите.

— Дори и тогава, Юмрук.

Той присви очи.

— Това може да се получи само ако ги отнесете с вас. Това ли е планът, адюнкта? Една последна жертва за армия, която дори не ви обича? Която не иска да е тук? Която дори не знае за какво трябва да се бие? А после очаквате от мен и от другите Юмруци да ги задържим на място? Когато умрете?

Тя кривна глава.

— Сам си противоречиш.

Блистиг махна презрително, сякаш посичаше въздуха.

Тавори като че ли леко трепна, но тонът, с който изрече следващите думи, опроверга впечатлението му.

— Поддържай права линия с фланговете, Юмрук.

— Ще ни насекат на парчета.

Тя се обърна и посегна за кожените си ръкавици.

— В такъв случай, Юмрук, постарайте се да умрете бавно.

Той излезе, без да си прави труд да отдава чест.

„Три осуетени опита за покушение върху живота ми? Корумпиран Нокът?“

„Тогава кой ги е осуетил?“

Банашар стоеше на двайсетина крачки от палатката й. Искаше му се да е като тежък камък в потока, място, където да стъпиш и да намериш един-два мига покой. Но беше като безжизнен остров, докато Лостара Юил не дойде и не го дръпна за ръката. Хенар Вигълф се хилеше отстрани.

— Какво искаш? — сопна се Банашар: току-що бе видял Блистиг да излиза от палатката на Тавори, крачеше като безжизнен Т’лан Имасс, и бе помислил отново да иде при адюнктата и да види какво ще може да изкопчи за разигралото се между нея и Юмрука. Но Лостара го задърпа упорито.

Там, напред, стоеше малка група офицери. Сканароу. Рутан Гъд, Рабанд и Фарадан Сорт.

Банашар се опита да издърпа ръката си.

— Все забравяш, аз всъщност не съм в тази армия.

— Последният ни разговор — каза Лостара. — Вземи го на подигравка или на сериозно, както ти харесва, жрецо. Но ще стане и ти ще участваш.

— Защо?

Стигнаха при другите. Банашар видя изписаното на лицата им очакване и му се дощя да се скрие зад щит.

Рутан Гъд се почеса по брадата и заговори пръв:

— Жрецо. На всички ни дадоха заповедите. Ще бъдеш ли до адюнктата през всичко това?

„Всичко кое? Умирането?“

— Не знам. Съмнявам се.

— Защо? — попита Фарадан Сорт с рязък, обвинителен тон.

Той сви рамене.

— Очаквам, че ще се бие. Рано или късно.

В последвалата тишина Лостара Юил се покашля и каза:

— Тя заповяда на мен, на Хенар и Рутан Гъд да сме до нея през цялото време.

— Обяснимо е — каза Банашар.

— Защото са Форкрул Ассаил, нали? — попита Лостара.

Банашар само сви рамене.

— Меча й го няма — каза Фарадан Сорт. — Как очаква да се защити срещу магията на Ассаил?

— Не знам.

Рабанд изтърси груба ругатня и изглеждаше готов да си тръгне, но Сканароу му поклати глава заканително и той притихна намръщен.

Лостара улови погледа на Банашар и той видя страха в очите й.

— Жрецо, не мисля, че ще успея отново с Танца на Сянката. Не и както стана преди. Ако тя очаква такова нещо от мен срещу Форкрул Ассаил…

— Капитане, не знам какво очаква — отвърна тихо Банашар. — Двамата с Рутан Гъд показахте изключителни способности. Дали затова ви иска до себе си? Предполагам, че е това, а в мига на най-голяма нужда ще погледне ли към вас? Защо не?

— Не мога да го направя отново!

Банашар се обърна към Рутан Гъд.

— А вие, капитане? Обсебен сте от същите колебания, нали? Или дарът на Ездачите на бурята ще се съживи отново, за да ви защити?

— Адюнктата явно го вярва — отвърна той.

— Казахте ли й, че няма да стане, капитане?

— Сложно е.

— Не сте ли точно затова тук? — попита Банашар. — Не беше ли това причината за техния дар?

Другите вече гледаха Рутан Гъд. Това явно не му харесваше.

— Зависи. Никой не е сигурен в тези неща. Знаеха ли какво е скрито в Коланси? Може би. Интересува ли ги… освобождението?

— Едва ли — изръмжа Фарадан Сорт, вече с ръка на меча си.

Рутан Гъд се усмихна кисело.

— Подозирах, че имаш сериозна причина да се отречеш от Стената, Сорт.

— Сражавах се на един разтег от Греймейн.

Рутан Гъд кимна, но си замълча.

— Това не е честно! — изсъска Лостара Юил. — Рутан… страх ли те е да използваш онова, което са ти дали Ездачите на бурята?

— Ездачите на бурята не са склонни към компромиси — каза Банашар, след като стана ясно, че Рутан Гъд няма намерение да отговаря. — Капитанът усеща несигурността в това, което предстои. И риска от провал. Предчувства, че силата на Ездачите на бурята, ако бъде отприщена, ще заключи, че въпросният риск е твърде голям — с твърде много за губене в случай, че планът на адюнктата се провали.

— Рутан — каза Лостара, — ти не владееш ли тази сила?

Той се намръщи и отвърна:

— Запитай се същото за Танца на Сянката, Лостара Юил.

— Но това е волята на бог!

— А на кого служат Ездачите на бурята? Знае ли някой изобщо? Ти, Фарадан? Дали са неразумни, безчувствени същества? Ти си стояла на Стената. Кажи й — кажи й какво си видяла със собствените си очи.

— Те имат цел — отвърна замислено Фарадан Сорт. — Неудържим подтик. Повече от това не мога да кажа.

— Това не ни води доникъде — каза Рабанд. — Фактът е следният: двамата с теб, Сканароу, командваме ротите си. Има ли нещо повече, което трябва да знаем? Тогава предлагам да се върнем при бойците си и да оставим тази дискусия на по-старшите от нас.

Хвана я за ръката и я задърпа след себе си. Сканароу погледна през рамо към Рутан Гъд, но той или не забеляза, или се престори, че не вижда съкрушителната тъга на лицето й.

Фарадан Сорт въздъхна и издърпа ръкавиците от колана си.

— Сбогом, капитани.

Жрецът вдигна очи към утринното небе и примижа към Нефритените странници. „Още по-близо са. Имаме само ден или два. Не повече, със сигурност.“

— Котильон ми се закле, че никога повече няма да ме обсеби — каза Лостара Юил.

Банашар я погледна питащо.

— Твърде изкусително е, предполагам?

— Даденото, както и взетото, жрецо.

Той кимна разбиращо.

— Очаквах да преживея всичко това — каза Рутан Гъд. — Вече не съм толкова сигурен.

— Значи знаеш как се чувстваме останалите — сопна се Лостара Юил.

Но той просто се обърна към Банашар.

— Щом няма да си с нея, жрецо, къде ще си тогава? Каква е причината да си тук.

— Има един въпрос, който ме терзае — отвърна Банашар, надмогвайки звука на първите рогове, сигнал колоната да се строи за поход. — Как един смъртен надвива бог? Случвало ли се е изобщо досега? Нарушаван ли е старият ред? Или това е просто… особено обстоятелство? Изключителен момент в цялата история?

— Нима си спечелил Червея на Есента за каузата й, жрецо? — попита Лостара.

Банашар се намръщи, изгледа я, след което се обърна към Рутан Гъд.

— Изглеждате стъписани. От това, че някак в мен се е намерила такава сила? Или от самата идея, че това, което правим на този тленен свят — с живота си, с волята си, — би могло да накара един бог да коленичи пред нас? — Поклати глава. — Но и двамата ме разбрахте погрешно. Изобщо не говорех за себе си. Не мога да се наложа над бог дори и да съм последният жрец в Дома на този бог. Не разбирате ли? Тя е. Тя го направи. Не аз.

— Тя говори с твоя бог?

Банашар изсумтя.

— Не, Лостара. Тя рядко изобщо говори — точно ти от всички би трябвало вече да го знаеш. Не. Тя просто отказа да се отклони от пътя си и само с това смири боговете. Разбирате ли ме? Смири ги.

Рутан Гъд поклати глава.

— Боговете са твърде арогантни, за да бъдат смирени.

— Преди година, докато лежах пиян на нара си, щях да се съглася с теб, капитане. Тъй че кажи ми сега, ще се биеш ли за нея?

Рутан Гъд го изгледа с присвити очи, а след това промълви:

— С цялото си сърце.

Лостара изхлипа сподавено.

Ловците на кости се строиха в колона. Останала сама по изрична заповед, адюнктата яхна коня си и остана неподвижна на него, докато и последният фургон не изтрополи напред, а след това обърна коня на запад.

Виждаше утъпканата диря, оставена от морската пехота и тежките, леко извита на север, но все пак в западна посока. Вече не се виждаха, потънали в измамните гънки на равнината. Ръката й забърса празната ножница на хълбока й и се отдръпна. Тя намести каишката на шлема си, след това огледа захабената си, многократно кърпена малазанска униформа. Тъмночервеното бе избледняло, сивото — станало бяло на места. Кожата на ръкавиците беше напукана и зацапана от пот и засъхнала сол. Брънките на бронята, предпазваща бедрата й, бяха протрили тук-там подплатата.

Прокара ръце по връзките на тежкото черно наметало, за да провери дали са затегнати добре. След това избута с ръка измъкналите се кичури рядка коса от страните си.

Обърна коня си и го подкара в бавен тръс.

Докато подминаваше колоната от дясната страна, гледаше право напред.

Войниците я изпращаха с поглед.

Нито една окуражителна дума, нито един жест, нито един въпрос — само тропот на ботуши и дрънчене на броня.

Яздеше изправена и се придвижваше бавно към челото на колоната. И от всички пътувания, които бе предприемала, от самото начало, това — от тила на колоната до челото й — бе най-дългото, което изминаваше. И както винаги, изминаваше го сама.

Яхнали костенобели джагски коне, тримата Форкрул Ассаил спряха на една трета левга от армиите си. В умовете си чуваха далечен грохот и знаеха, че щурмът срещу Великия шпил е започнал. Но Акраст Корвалайн тръпнеше от ударите на чужда магия, древна и нова, тъй че подробностите им убягваха. Тревогата, понесла се между тях, беше, уви, осезаема.

— Няма значение — заяви брат Възвишеност. — Имаме пред себе си изрична задача и в това ще надделеем. Окаже ли се, че трябва да се върнем, за да спечелим отново Олтара на Съда, ще го сторим.

Сестра Свобода заговори:

— Братя, усещам три заплахи пред нас, но една от тях няма да ни достигне навреме, за да повлияе на предстоящото сражение, така че за момента можем да я пренебрегнем. Това, което ме безпокои обаче, е по-малкият от двата елемента пред нас. Ясно е, че имат специфично намерение, а главната сила, която идва към нас, цели да блокира настъплението ни. От това заключавам, че целта на по-малката сила е от съдбоносна важност.

Брат Възвишеност кимна замислено.

— Какво предлагаш, сестро?

— Всеки от нас притежава армия, братя. Ако сетивата ми са точни — а ви уверявам, че са, — всеки от нас сам надвишава по мощ главната сила пред нас. Но предвид това, че врагът ни вероятно е трудно преодолим по начин, който все още не сме осъзнали — все пак успяха да прекосят Стъклената пустиня, — съветвам да отделим две армии за тяхното унищожаване. Третата, може би твоята, брат Гроб, се отправя с бърз ход да догони по-малката сила — и да предотврати онова, което са замислили да направят.

— А тази малка сила — рече брат Гроб с тънкия си глас — бяга на северозапад, нали?

— Едва ли е точно бягство — отвърна сестра Свобода и се намръщи. — Продължавам да усещам известна самоувереност у теб, брат Гроб, може би малко прекалена предвид обстоятелствата.

По-старият Чист изсумтя.

— Ще се изправим срещу хора. Дотук, през всичките ми хиляди години живот, тези същества все още не са ме впечатлявали.

— При все това те умолявам да влезеш в бой с увереност, смекчена с предпазливост, братко.

— Ще бъда подобаващо изряден в изпълнението на мисията си, сестра Свобода. Ще, догоня тази шепа хора и ще ги унищожа.

— Думите ти ме успокояват — отвърна тя. — Брат Възвишеност, ще приема с охота съображенията ти по предстоящия проблем, тъй както и на брат Гроб. Този трети елемент — тъй смущаващо ефикасен срещу северните ни сили — е, както казах, твърде отдалечен, за да повлияе на сраженията, които предвиждаме. Съществува обаче нищожният риск — след като е известно, че определени части от тях са мобилни — да не пресрещнат брат Гроб, ако той поведе силите си на север оттук в опит да стигне колкото може по-бързо до целта си. Виждате ли, инстинктите ми подсказват, че противникът на брат Гроб — въпреки жалката си численост — е всъщност най-опасният елемент пред нас.

— Разбрано, сестра Свобода. В такъв случай бих ли могъл да предложа следното? Брат Гроб да раздели армията си въз основа на скоростта на придвижване. Лично да поведе леката си и средна пехота не на северозапад, а на югозапад, като заобиколи силата, с която ти и аз ще влезем в бой, а след това да удари право на север зад въпросния враг. В същото време тежката му пехота взима по-късия северозападен маршрут — бидейки тежка пехота, те могат успешно да устоят на набезите на конница, в случай че стане неочакваното. Предвождан от най-чистите Разводнени, елементът на тежката пехота може да координира пристигането им до целта да съвпадне с това на частите с брат Гроб, след като елементарна комуникация би трябвало да е възможна.

Сестра Свобода се обърна към брат Гроб.

— Устройва ли те това, брате?

— Леките и средни елементи съставят малко над две хиляди войници — в моята сила винаги е преобладавала тежката пехота, след като първоначално бе организирана за обсади и позиционни сражения. Сестра Свобода, колко точно е преценката ви за състава на тази по-малка вражеска сила?

— Не повече от сто, смятам, брат Гроб.

— Е. — Той се усмихна. — Две хиляди срещу сто. Ще ми простите ли двамата за леката увереност предвид това съотношение?

— След като сме сигурни — отвърна брат Възвишеност, — че няма някакъв проход или други подобни особености на терена, където да бъдат изтласкани атакуващите, не мога да не споделя увереността ти, брате Гроб. В най-добрия случай врагът ще защитава някой хълм — може би една от древните могили на Елан — и така ще може да бъде атакуван от всички страни. И, разбира се, дори леките и средни сили да се провалят, отрядите на тежката пехота ще се присъединят към вас и с това ще подсилят следващите атаки. Предвид всичко това вярвам, че успешно решихме проблема с по-малката вражеска сила. — Възвишеност се обърна към Свобода. — Само сто, казваш? Може би са дезертьори?

— Възможно е — съгласи се тя. — Но все пак инстинктите ми подсказват друго.

— Със страст?

Тя го погледна.

— Да, брат Възвишеност, със страст.

— Тогава, ако позволите — рече Възвишеност, — може би трябва да обсъдим друг повод за загриженост. Третата сила, която толкова упорито се противопостави на усилията ни да я съкрушим или дори задържим, сега се придвижва с ясното намерение да се включи в битката — въпреки че, както казваш, сестро, ще дойдат твърде късно. Съображенията ми са следните: би било прекалено да си представим, че тук не е имало никакво координиране. Първо, завладяна е най-силната крепост в Естобанси, с което е застрашен нашият север, и, по-важното, нашият основен източник на храна, след като провинцията на долината е най-плодородната. Ние реагираме, като изпращаме армии срещу тях, само за да бъдат съкрушени. Сега, според това, което успяваме да доловим от сестра Благоговение и брат Усърдие, при Шпила два отделни елемента са влезли в бой с нас от юг. И ние, разбира се, сега тръгваме, за да блокираме нахлуване от запад. Доколкото знаем, чужда флотилия в момента влиза в залива Коланси. — Изгледа мълчаливо израженията им и бавно кимна. — Това е било добре планирано, не сте ли съгласни? Първоначалната му цел, да раздроби активните ни армии, вече е постигната. Във всеки отделен случай ние сме принудени да реагираме, вместо да държим инициативата.

— Вещо върховно командване значи — каза сестра Свобода.

Но брат Възвишеност поклати глава.

— Всъщност в това се долавя голяма стратегия и също както твоите инстинкти говорят със страст за проблема с по-малката сила, сестра Свобода, така и моите инстинкти крещят, че това нашествие — тази стратегия и всеки един отделен тактически ход — е всъщност продукт на една-единствена индивидуална воля. — Кимна към брат Гроб. — Приемам преценката ти за хората като цяло. Но не е ли вярно също така че, в редки случаи, от множеството на посредствеността, каквато е човечеството, се издига личност с изключителна визия, съчетана с волята за постигане на тази визия, която личност излъчва внушително присъствие. Личност, която оформя хода на историята.

— Харизматични тирани имаш предвид — изсумтя брат Гроб. — Всъщност те наистина се появяват от време на време, горят ярко и гибелно и също така бързо биват отхвърляни. Такива индивиди сред хората са неизбежно самопокварени и при все че може да оформят историята, това оформяне най-често е породено от страстта на въпросния тиран към унищожение. Брат Възвишеност, възможно е да сме изправени пред такава личност, която стои зад всичко това. Но важно ли е в крайна сметка? И не гарантира ли тъкмо тази необуздана амбиция края на глупака? Бих вметнал, с немалка доза насмешка, че ние сега представляваме доказателството за тази фатална самонадеяност от страна на въпросния тиран. — Обърна се към сестра Свобода. — Не потвърди ли ти, че северната заплаха е твърде далечна? Това грандиозно осъществяване на координирани нашествия всъщност се провали.

— Възможно е да е както твърдиш — отстъпи брат Възвишеност. — Но ако очите ни ни лъжат? Ако това, което виждаме, всъщност се окаже точно каквото противникът ни иска да видим?

— Тук си твърде великодушен в преценката си за врага — увери го сестра Свобода. — Това е провал в разчета на времето, може би ускорен от факта, че засякохме заплахата от запад почти в мига, в който излязоха от Стъклената пустиня, и вече сме в идеална позиция да ги ударим без забавяне.

— Приемам мъдростта в думите ти, сестро.

— Няма да те укоря, братко, за това, че се вслушваш в инстинктите си. Въпреки че, както знаем, ако бъдат оставени необуздани, инстинктите имат навика да подбуждат паника — след като са извън контрола на интелекта, преди всичко, то пътят им към страха е най-кратък.

Тримата Форкрул Ассаил замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли.

А след това сестра Свобода заяви:

— Ще се опитам да заробя войниците, които се изправят срещу нас. Може да се окажат полезни.

— Но не и стоте, които аз ще ударя — каза брат Гроб.

— Тях не — съгласи се тя. — Убий ги всички, братко.

Бен Адефон Делат дръпна юздите толкова силно, че копитата на коня му се хлъзнаха по сухата трева.

Калам изруга, обърна коня си и животното се олюля под него от изтощение. Изгледа с яд приятеля си.

— Сега пък какво, Бързак?

Но чародеят вдигна ръка и поклати мълчаливо глава.

Калам се отпусна в седлото, разкърши схванатия си гръб и се огледа, но не видя нищо освен пуста, осеяна с ниски хълмове равнина. Зеленикавият блясък от нефритените резки в небето придаваше болезнен вид на света, но той вече бе започнал да свиква с това.

— Остави адюнктата — каза Бързия Бен.

Калам го изгледа стъписано.

— Какво? Брат й…

— Знам… Мислиш ли, че беше лесно? Усетих отдръпването им един от друг. Мислих за това цяла сутрин. Знам защо Гъноуз иска да я намерим — знам защо ни изпрати напред. Но не е добре, Калам. Съжалявам. Не е добре.

Убиецът го изгледа втрещено, след това се изплю, за да махне вкуса на пепел от устата си.

— Тя действа сама значи.

— Да. Неин избор.

— А, без тия, Бързак. Това е твой избор!

— Тя ме принуди, проклет да си!

— Как? Какво е направила? Какво е всичко това с отдръпването им? Какво в името на Гуглата изобщо означава това?

Конят на Бързия Бен трябваше да е прихванал нещо от вълнението на ездача си, защото се задърпа плашливо под него и той с усилие го обузда. Животното заотстъпва в полукръг и магьосникът изруга тихо.

— Слушай. Той вече не е с нея. Тя сама направи жертвата — как според теб мога изобщо да го знам? Калам, тя предаде меча си.

Калам го зяпна.

— Какво?!

— Но го усещам — онзи меч. Той е празното пред очите ми. Точно там трябва да отидем.

— Значи тя загива, нали? Просто така?

Бързия Бен потърка лицето си.

— Не. Прекалихме с това — всички ние. От самото начало.

— Пак почваш с шибаните гатанки.

— С подценяването й! Почти от проклетия първи ден, откакто се озовах с Ловците на кости, слушах как всички я одумваме, всяка стъпка, която предприемеше. Гуглата знае, и аз не останах настрана. Но не бях само аз, нали? Офицерите й. Десантчиците. Шибаният лагерен готвач… какво ми каза ти преди малко? За онзи момент в Твърдината на Мок, когато те помолила да я спасиш? Каза, че си го направил, защото просто те помолила, без никакви причини или обяснения. Просто взела, че те помолила, Калам. Трудно ли беше да кажеш „да“? Кажи ми истината.

Калам бавно поклати глава.

— Но понякога се питам… дали просто не я съжалих.

Бързия Бен реагира все едно, че го удариха през лицето. Попита тихо:

— Още ли мислиш така, Калам.

Убиецът замълча и помисли. После въздъхна.

— Знаем къде ни иска Гъноуз. Дори знаем защо — той й е брат, Гуглата да ме вземе дано.

— Знаем и тя къде ни иска, Калам.

— Нима?

Бързия Бен кимна.

— Тогава на кого от двамата проклети Паран се подчиняваме в случая?

— Пред кого от тях би се изправил — тук или от другата страна на Портите — и да му кажеш: ти се провали, направи погрешния избор? Нямам предвид да си нагъл. Просто заставаш и казваш каквото трябва да се каже?

— Чувствам се все едно, че отново съм в Твърдината на Мок — изръмжа Калам. — Все едно не съм я напускал изобщо.

И изведнъж се разрида.

Приятелят му изчака, без нищо да каже — а Калам знаеше, че няма да каже нищо, защото бяха понесли всичко това заедно. Защото истинските приятели знаят кога да замълчат и да ти предложат цялото нужно търпение. Постара се да овладее чувствата си — не беше сигурен дори какво го обзело в този момент. „Може би този неумолим натиск. Този несекващ вой, който никой друг дори не чува.“

„Стоях и гледах града долу. Стоях и знаех, че скоро ще тръгна по кървав път.“

„Дори предателството не беше от значение — не и за мен. В Нокътя винаги е било пълно с боклук. Беше ли от значение за нея? Не. Тя вече го беше презряла. Просто още един нож в гърдите й, а тя вече носеше много, като се почне с онзи, който бе забила със собствените си ръце.“

Калам се съвзе.

— В същата посока ли?

— Засега — отвърна Бързия Бен. — Докато се приближим. После… на югозапад.

— Към меча.

— Към меча.

— Някой да го наглежда, Бързак?

— Надявам се, че не.

Калам стисна юздите, пое си дълбоко дъх и бавно издиша.

— Бързак… тя как успя да премине пустинята все пак?

Магьосникът поклати глава.

— Предполагам, че я… подценихме.

Присвил криле, Силхас Руин се хлъзна надолу във въздуха. След миг Тюлас Остригания го последва. На юг се виждаше нещо като облак, или рояк. Въздухът, съскащ покрай крилете им, бе наситен с далечна болка, разнесла се на вълни през небето.

Силхас Руин кацна тежко на земята, преобрази се почти мигновено и залитна напред с ръце на ушите си.

Възвърнал облика си на едур, Тюлас Остригания погледна съсредоточено приятеля си, но не се доближи. Една от нефритените резки горе пропълзя пред слънцето. Внезапно ги загърна дълбока сянка, зловещ и мъртвешки блед сумрак.

Силхас простена и най-сетне се изправи вдървено като старец.

— Мечът Хуст е. Воят му ме влудява.

— Нищо не чувам — отвърна Тюлас.

— В черепа ми е — кълна се, че чувам пукот на кости.

— Извади го, приятелю.

Силхас Руин го зяпна с широко отворени очи и на лицето му се изписа страх.

— Сграбчи го, когато се превъплътиш.

— И какво ще постигне това?

— Не знам. Но не мога да си представя, че този дар е предназначен да те изтезава. Единственият ти друг избор, Силхас, е да го захвърлиш. — Посочи на юг. — Почти сме стигнали до тях… честно казано, изумен съм, че тя все още е жива. Но ако се забавим много тук…

— Тюлас, страх ме е.

— От смъртта ли? Малко е късно за това.

Силхас се усмихна, но беше по-скоро гримаса.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Дълго време обитавах Дома на Смъртта, изтезаван от истината, че не успях да постигна каквото най-много исках в живота си. Това чувство за ужасна непълнота ме е потискало много пъти. Но сега стоя с теб, братко мой, и ще падна вместо теб, ако мога, в тази предстояща битка. Забвението не ме плаши — виждам само блаженото освобождение, което носи.

Силхас Руин го изгледа замислено. После въздъхна и посегна за меча. Стегна длан около простата ръкохватка и го издърпа.

Мечът Хуст се изпъна в ръката му и нададе оглушителен писък.

Тюлас Остригания залитна стъпка назад и зяпна стъписано огромните призрачни вериги, които се появиха и се загърчиха от нашареното с фигури острие. Изглеждаха забити дълбоко под повърхността — и изведнъж земята около тях започна да се тресе, да ги дърпа насам-натам, все едно светът разтърсваше рамене. Отдолу се надигна тътен…

Взрив от пръст и камъни изригна към небето вляво от Тюлас Остригания и той отскочи, щом видя дракона, задращил с нокти нагоре от димящата пръст. Отдясно изригна друг сред дъжд от отломки, а после трети — всеки се надигаше окован от земята, крилете им заблъскаха в изпълнения с прах въздух.

Ревът им — рев на освобождение — се понесе на вълни през равнината.

Силхас Руин стоеше вече стиснал меча с две ръце, а призрачните вериги се изпънаха над него, все едно държеше огромни хвърчила.

„Елот. Ампелас. Калси.“

— Въплъти се! — викна Тюлас Остригания. — Силхас Руин — въплъти се! Имаме своята Буря! Той ни я даде!

Силхас Руин закрещя, замъгли се, отровни облаци изригнаха от него и го обвиха. Меч и вериги изчезнаха… но трите дракона се задържаха във въздуха над тях.

Тюлас Остригания също се преобрази в дракон и се извиси към небето.

Гласът на Елот изпълни черепа му:

„Братя! Както Котильон обеща! Свободни сме отново!“

„Само за да умрем!“ — изрева друг глас — Ампелас, — но нямаше и троха отчаяние в него.

„Ако надвием… Силхас Руин, ще се закълнеш ли да счупиш веригите ни?“

А Силхас отвърна:

„Елот, заклевам се в това.“

„Тогава имаме достойна кауза, за която да се бием! Той е верен на думата си. Той е бог с чест!“

Петте Древни дракона закръжиха, извисиха се още в небето и полетяха на юг. Сянката, която хвърляха по земята, приличаше на стрела, устремила се към сърцето на врага.

— Кракът ми! — вресна Телораст. — Кърдъл! Осакатена съм! Помогни ми!

Другият скелет-гущер спря толкова бързо, че се прекатури, изтъркаля се веднъж, още веднъж, и скочи отново на крака.

— Айй! Виждаш ли сянката! Тя ни гони! Преследва ни! Паяжини по небето! Телораст — обречени сме!

— Виждам Елейнт! Идат за нас! Това е капан! Лъжа! Измама! Измяна! Лош късмет! Помогни ми, Кърдъл!

Кърдъл заподскача, все едно ловеше мухи във въздуха.

— Те само се преструваха! Онези двама узурпатори — те са коварни и зли, себични! Не-Апсалар беше тяхна слугиня, нали? Точно така! Това е било замислено от самото начало. Телораст, ще плача за теб. Сестро моя, любима моя, случайна моя позната — обещавам, ще плача за теб.

— Лъжлива кучка такава! Отнеси ме! Спаси ме! Аз щях да те спася, ако бях на твое място, ако аз бях ти, а ти беше аз и исках да избягам, защото така е умно… освен когато аз съм аз, а ти си ти! Тогава изобщо не е умно! — Задращи свирепо по земята, единият крак зарита, малките й ръчички замахаха във въздуха, зъбатите й челюсти защракаха бясно. — Ела по-насам, моля те! — Щрак-щрак. — Искам само да се сбогувам, заклевам се! — Щрак-щрак-щрак.

— Сянката! — вресна Кърдъл. — Чаках толкова дълго! Помощ! — Побягна, запрескача туфи суха трева. Стресна един щурец, той скочи и тя го прехапа на две пътьом. — Видя ли? Телор…

Двете същества се въплътиха. Вериги изтрещяха като мълнии и ги надигнаха към небето.

„Буря! Пет Древни… вече седем!“

„Елот ви поздравява, изменници! Телораст Антрас! Керудас Каросиас!“

„Елот! Ампелас! Калси! Те още ни мразят! Телораст, видя ли какво направи!“

Тласкаха Коурабас, дракона Отатарал, към земята. Дракон след дракон връхлитаха отгоре й, раздираха кожата й и разкъсваха крилете й. Беше убила стотици, но вече се предаваше. Земята под нея се заиздига, всеки детайл шепнеше с горчивата реч на смъртта. Не можеше повече да даде глас на яростта си, на съкрушителното отчаяние, и беше твърде изтощена, за да отвърне на ударите на връхлитащите я от всички страни Елейнт.

Кръвта се стичаше по хълбоците й и капеше отровна по мъртвата земя.

Призивът я теглеше напред, но беше сляпа за неговата цел. Навярно не беше нищо повече от примамка. Но настойчивостта му бе абсолютна и тя щеше да се помъчи да му се отзове. До последния си дъх щеше да търси онова съдбовно място. „Капан или обещание? Отговор на молитвите ми или моя гробница? Все едно. Провалям се. Приела бих с охота дори веригите, но ще ми откажат тази милост. Усещам пробуждането на Майка. Усещам Тиам, вече толкова близо — събраните Бури, набъбващата сила. Тя иде — ще поиска смъртта ми!“

Пропадна, когато поредният Елейнт се стовари отгоре й. С последен напън изви назад шията си, разтвори челюсти…

И видя седем дракона — спуснаха се отвисоко над ятото, което я бе обкръжило. Нова Буря. „Това е краят.“

Драконът, който се бе вкопчил в гърба й, я пусна, литна уплашено покрай челюстта й… тя захапа единия му заден крак и зъбите й отпраха плът.

Седемте Древни се гмурнаха във вихъра… и изведнъж Елейнт запищяха от болка, тела се заизвиваха и полетяха стремглаво надолу, кръв изригна на облаци…

„Бият се, за да ме спасят! Но защо? Не се приближавайте, приятели! Аз съм отрова!“

„Но… нещо повече… не умирайте за мен!“

„Аз, чийто допир е смърт, умолявам ви — не умирайте за мен!“

Продължаваха да се бият, но враговете им вече се съвземаха и десетки от тях се извисиха да ги посрещнат.

„А щом Тиам се появи — ще унищожи и вас.“

Мястото на призива на изток я зовеше и Коурабас впи поглед в мамещия хоризонт. Съюзниците й бяха прогонили убийците, спечелили й бяха отдих с фаталната си саможертва. Не разбираше защо, но щеше да ги почете по единствения достъпен й начин.

„Ако това е предложената ми съдба, ще я срещна. Ще се изправя срещу нея и ако мога, ще проговоря на света.“

„И ако това ще е мястото на моята смърт, така да бъде.“

„Бях свободна, макар и само за миг.“

„Бях свободна.“

Беше ги подкарал здраво: вървяха половината нощ и без отдих през по-голямата част от деня и десантчиците и тежките вече залитаха, когато хълмът изникна пред очите им. С натежали като олово крака, Фидлър тръгна към него. Огромни ивици сянка пълзяха все още над околността, хвърляни от Нефритените странници, обхванали цялото небе, и го оставяха с чувството, че светът се разпада пред очите му.

Беше се старал упорито да не мисли за армията, която бяха оставили зад себе си, и за съдбата, която чакаше редовните. Единственото, което вече бе важно, беше напред. Този самотен хълм и самотният меч Отатарал, забит дълбоко в земята на самия му връх.

Боеше се, че няма да е достатъчно — всички се бяха бояли от това, тези, които разбираха какво се опитва да постигне тя тук. Веригите, оковали Сакатия бог, бяха изковани от богове. „Един-единствен меч да ги разбие всички? Тавори, сигурно си вярвала, че е възможно. Или че някоя друга сила ще се пробуди тук, за да ни подаде благословена ръка.“

„Без него — без това разбиване на оковите — всичко, което правим тук, е напразно.“

„Тавори, доверявам ти се. С живота на своите войници — със смисъла на тяхната смърт. Знам, нечестно е да искам това от теб. Ти си смъртна и нищо повече; Но знам — чувствам го — прехвърлям бремето си върху твоите рамене. Всички го правим, все едно дали го признаваме, или не.“

„И точно тази нечестност ме разкъсва.“

Погледна наляво. Там, начело на отряда си, крачеше Хедж — ледерии и хундрили, смесица от полукръвни от десетина покорени племена от империята Ледер. Трудно им беше да не изостават, толкова тежко бяха натоварени — Гуглата знае защо бяха решили да носят толкова много. „Всичките си котенца носят сигурно. Дано поне да си струва.“

Хедж се държеше на разстояние и Фидлър знаеше защо: усещаше как собственото му лице се преобразява всеки път, щом приятелят му се приближи, как се превръща в мрачна маска — и болката и страхът запълзяваха в него със сила, на която не можеше да се противопостави. „Толкова много от всичко това е нечестно. Толкова много.“ Но сега Хедж се отклони от пътя си и се приближи.

Посочи към хълма.

— Това ли е? Адски гадно е, Фид.

— Можем да го защитим.

— Твърде рехави сме дори за такова жалко хълмче. Виж сега, аз се отделям. Не правя много големи обещания, но моите Подпалвачи на мостове си имат една тайна…

— Котенцата, да.

Хедж се намръщи.

— Имал си шпиони! Знаех си!

— Богове на бездната, Хедж! Никога не съм познавал по-безнадежден в пазенето на тайни от теб.

— Я помисли по-добре. Ще се изненадаш, уверявам те.

— Могат ли да се сравняват с морантските муниции? Само това искам да знам.

Но Хедж поклати глава.

— Не с тях. Все едно. — Сви рамене. — Вероятно беше твърде зает последния път, но ония Късоопашати ги размазахме.

— И не си използвал повечето? Не ти е присъщо, Хедж.

— Бейвдикт направи нови — този човек е гений. Побъркан маниак — от най-добрия вид гении. Все едно, опаковахме всичко.

— Забелязах.

— Е, да, поизтощи ни толкова много товар. Кажи, Фид, ще имаме ли време първо да отдъхнем?

— Малко е късно да ме питаш чак сега.

— Късно, не късно — питам те.

— Честно, не знам. Зависи.

— От какво?

— Дали Шпилът е паднал в наши ръце. Дали сърцето е останало неувредено. Дали са успели да разбият неговите вериги или каквато там магия го пази — би могло да са двайсет демона Кенил’ра, доколкото знаем, а представи си каква патаклама ще е тогава.

— Двайсет демона Кенил’ра? Какво е това, някаква гадна приказка ли? Защо не крал на демоните? Или гигантски триглав огре с опашки на скорпиони на всеки пръст и една голяма на кура му за равновесие? И бълва огън през гъза си отгоре на това.

— Добре, въображението ми е бедно. Съжалявам — никога не ме е бивало с хубавите приказки, Хедж.

— Да бе! Е, и какво още трябва да знам? Трябва да събудим шибаното сърце с целувка, щом стигнем до него, така ли? Да му вържем панделка? Да танцуваме около него шибани танци? Богове, само без кръвни жертви, нали? Изнервят ме, сериозно.

— Дрънкаш глупости, Хедж. Точно това правиш винаги преди бой — защо?

— За да те разсея, разбира се. Ако продължаваш да се дъвчеш, няма да остане нищо освен мокър хрущял и няколко срамни косъма, които не държа да виждам. А, и зъбите, дето вършат цялото дъвчене.

— Знаеш ли — каза Фидлър и го погледна накриво, — ако те нямаше, Хедж, щях да те измисля.

— Това пък какво значи?

— Просто казах благодаря, нищо повече.

— А. Добре. Мога ли да подрънкам още малко? Щото съм уплашен, нали разбираш.

— Ще стане, Хедж. Разпръсни хвърлячите си на котенца из отделенията ми и ще размажем всеки, който се опита да ни мръдне оттук.

— Точно така. Добра идея. Трябваше сам да се сетя.

Тръгна към Подпалвачите на мостове и Фидлър го проследи с поглед. „Благословен да си, Хедж.“ После се обърна към бойците си.

— Това е мястото, войници. Този хълм. Сега действаме бързо — само една-две камбани имаме до стъмване. Искам да се окопаем и да струпаме камъни в здрав периметър.

— Ясно, капитане — ревна една от тежките. — Че то това дотука си беше просто разходка. Време е малко работа да свършим…

Изкачиха по-малките възвишения и атакуваха склона. Ботъл подмина Коураб и се закатери до сержант Тар.

— Слушай, сержант…

— Сега пък какво, Ботъл? Хващай лопатата — работа ни чака.

Войниците наоколо смъкваха снаряжението си, мърмореха и се оплакваха от ожулени гърбове и схванати рамене.

— За този терен — каза Ботъл. — Трябва да говоря с капитана.

Тар го погледна навъсено, но кимна.

— Давай, но не се бави много. Не искам да умреш само защото си си изкопал дупката много плитко.

Ботъл изхъмка, после се огледа.

— Толкова ли са близо?

— Откъде да знам? Държиш ли да си заложиш живота, че не са?

Ботъл изсумтя и тръгна натам, където бе видял Фидлър за последен път — близо до върха на хълма. Хедж също бе тръгнал натам.

Докато вървеше по тясната криволичеща пътека между скалите, чу зад себе си стъпки и се обърна.

— Детсмел. Имаш ли някаква причина да вървиш подир мен, или е заради хубавия ми задник?

— Заради хубавия ти задник. Но трябва и да говоря с Фид. Два късмета накуп, ако ме разбираш.

— Този хълм…

— Могила.

— Да, добре. Могила. Има нещо…

— Потънало дълбоко около нея, да. Уидършинс за малко да се надриска още щом стигнахме до склона.

Ботъл сви рамене.

— Нямаше да му е за първи път. Другите отделенийца му викаме Уидърдрис.

— Сериозно? Уидърдрис? Страхотно. Чакай само Троутслитър да го чуе. Обаче защо пазите такива тайни от нас? Такива имена? Ние нямаше да го направим, знаеш ли.

— Дървената уста и Цепката? Кофата и Чепа? Лайното и Фъстъка?

— О. Чули сте ги, а?

Стигнаха равната площадка на върха. Фидлър и Хедж стояха до забития в земята меч. Обърнаха се, щом чуха хрущенето на камъните под ботушите им.

— Вие двамата да не сте забравили как се копаят дупки?

— Не, капитане. Само дето си имаме компания.

— Обясни, Ботъл. И се опитай да бъдеш кратък поне веднъж.

— Има бог тука с нас.

Хедж все едно че се задави с нещо — обърна се, закашля се и после изплю.

— Идиот — рече Фидлър. — Точно това беше цялата шибана идея.

— Не той, капитане — рече Детсмел.

— Какво имаш предвид? Разбира се, че е тук — толкова от него, колкото е, искам да кажа. Адюнктата каза, че мястото е това.

Детсмел и Ботъл се спогледаха и Ботъл, с изведнъж пресъхнала уста, каза:

— Капитане. Сакатия бог не е тук. Щяхме да знаем, ако беше.

Фидлър посочи меча.

— Това е на адюнктата, Ботъл. Отатарал, забрави ли? Защо си мислиш, че можеш да усетиш нещо?

Детсмел се чешеше енергично по врата, сякаш искаше да смъкне три пласта кожа и да види дали още му е останал гръбнак. Вдиша дълбоко за кураж и рече:

— Той е чужд — все едно, щяхме да го знаем, капитане.

Фидлър изведнъж се оклюма.

Хедж го потупа по гърба.

— Спокойно, Фид. Просто обичайното прецакване. Все едно, ние си действаме — все още си проклет сапьор, нали така. Кой е казал, че трябва да си откъм страната на мислещите? Така или иначе, в момента не знаем, че всичко това не е както трябва да е. Всъщност не знаем абсолютно нищо за нищо. Винаги е било така. Какъв е проблемът тогава? — Обърна се към Ботъл. — Та кое богче си пъха лайняната гага в нашите работи, викаш?

Но отговори Детсмел:

— Мирише на стара смърт.

— Гуглата? Грешка. Невъзможно.

— Не казах това, нали? — отвърна навъсено Детсмел. — Просто мирише на старо и мъртво. Като кафяви листа в студен вятър. Като каменна гробница. Като първи лъх на зима. Като…

— Червея на Есента — изръмжа Ботъл.

— Натам вървях, проклет да си!

— Какво иска Д’рек от нас? — настоя Хедж.

— Няма значение — рече Фидлър, обърна се и се загледа в меча. — Онзи жрец ни виси на раменете още от град Малаз. Май си спомням, че когато бяхме тук, каза нещо за своя бог. Че се бил увил около подножието на хълма. Двамата с адюнктата май мислеха, че ще ни потрябва помощ. Не че можем да направим нещо по въпроса. Добре, както ти каза, Хедж. Ние си действаме. Детсмел, гробна могила ли е това?

— Да, но вече не е свята. Осквернена е. Гробницата е ограбена. Разбита.

— Разбита значи?

— Довери се на адюнктата — подхвърли Хедж.

— Ти ли ми казваш това? — ядоса се Фидлър.

Хедж сви рамене.

— Помислих, че си струва. — След това се намръщи. — Каква е тая воня?

— Сигурно Уидърдрис — отвърна Ботъл.

— Богове, винаги по посока на вятъра, проклет да е. Ама винаги!

Мейсан Джилани се тръшна до Синтър и Кисуеър.

— Балм току-що се опита да ми бръкне в бричовете. Каза, че се бил объркал. Изобщо не гледал. Мислел, че бърка в мешката си.

— И с тия остри умове далхонийците спечелиха империя — изсумтя Кисуеър.

— Трябваше да си остана с конницата.

— Нямаше конница.

— С хундрилите тогава.

Синтър бавно се изправи и огледа помръкналото небе.

— Да виждате някакви облаци?

— Облаци ли? Какво става, сестро?

— Не знам. Все очаквам…

— Облаци?

— Ти все питаш какво виждам, нали? — сопна се Синтър. — Е, сега ти казвам. Долавям нещо.

— Облаци.

— О, стига! — Седна отново в окопа. — Но ако някоя от вас вижда…

— Облаци, да — въздъхна Мейсан Джилани и потърка очи.

Щом се върна при отделението си, Ботъл каза на Шортноус:

— Пак си с нас, а?

— Донесох си щит — рече тежкият.

— О, чудесно.

— Трябва да ми го вържеш за ръката.

— Какво, сега ли?

— Вържи го да не се разхлаби. С хубави възли.

— С мокра кожа.

— И с хубави възли.

Ботъл се приближи до него и се наведе.

— Направиш ли го — подхвърли Смайлс, — следващия път ще поиска и да му го изтръскаш.

— Гледай да е след първото тръскане — посъветва го Кътъл. — Иначе ще се опръскаш.

— Веднъж така си го изтръсках, че се насрах — каза Шортноус.

Всички го погледнаха, но май никой не можа да измисли отговор.

Корик беше извадил меча си и прекарваше бруса по острието.

— Някой да накладе огън — рече той. — Тук сме с лице на изток — ако дойдат откъм изгрев-слънце… искам да има жарава под очите ми.

— Съвсем разумно — отвърна Кътъл и се надигна с пъшкане. — Радвам се, че отново мислиш като войник, Корик.

Полукръвният сети не отвърна нищо. Вдигна меча и огледа преценяващо ръбовете.

— Като приключим с всичко това, ядем, пием и спим — каза Тар. — Ефрейтор, назначи постовете.

— Да, сержант. Слушай всички! Надушвам го във въздуха!

— Това е Уидършинс.

— Не! Това е слава, приятели. Слава!

— Ако това е миризмата на слава, Коураб — рече Корик, — познавах една проскубана котка, която беше кралица на света.

Коураб го погледна намръщено.

— Не схващам. Тя Слава ли се казваше?

Ефрейтор Рим седна до Хъни и каза:

— Мога да държа щит. Ще те прикривам отстрани.

— Не и ако те убият.

— Войник, загубил дясната си ръка, не е добър за никого. Просто ми позволи, а?

Хъни се намръщи.

— Виж какво, вкиснал си се от гущерите насам. Ясно е защо, но все пак пусни една усмивка, а? Ако умреш тука, няма да си единственият, нали така?

— Тогава какъв ти е проблемът, ако ме убият, докато те пазя?

— Не искам да се спъна в теб.

Рим се почеса по брадата.

— Добре де, ще ги бухам скапаняците с щита тогава.

— Така е по-добре. Виж, аз съм на пост тука — лягай да спиш, ефрейтор.

Фидлър обиколи върха на хълма, оглеждаше окопите и укрепените с камъни позиции на войниците си. Хедж беше прав. Отбраната им бе много рехава и в най-добрия случай — несигурна. „Трябваше да взема копия — като онези на Подпалвачите на мостове.“

„Признай си го, Фид. Това, че Хедж е тук, може да боли като забит нож, но все пак му се радваш.“

Огледа небето — залезът бе преминал почти незабелязано, толкова ярки бяха Нефритените странници. Капитанът въздъхна, намери удобно място, седна и опря гръб на една гравирана стела. Затвори очи. Знаеше, че трябва да поспи, но знаеше също така, че е невъзможно.

Изобщо не беше го искал това. Да командваш само едно отделение беше предостатъчно бреме. „А сега всички гледат към мен. Само ако знаеха, че съм объркан също като тях.“

Извади Дома на Вериги на призрачната светлина. Лакираните дървени карти се хлъзнаха в ръцете му като намазани с грес. Примижа и бавно ги заоглежда една по една. Седем карти. Шест бяха студени на допир. Само една лъщеше от пот.

Прокажения.

„Оу, Хедж. Съжалявам.“

Убиецът Шай’гал бе оставил далече зад себе си мястото с пламъците. Пламъци и кръв на един убит бог, кръв, която бе плиснала като дъжд от изтерзаното небе. Видял беше смъртта на хиляди. Хора, К’Чаин Че’Малле, Имасс. Видял бе падането на воини Форкрул Ассаил, Джагът, Тоблакай и Баргаст. И всичко това — заради нараненото нещо, което стискаше сега в ръцете си.

От него капеше кръв и сякаш нямаше край, процеждаше се между пръстите му, цапаше ноктите му, стичаше се по бедрата му, докато ритмичните удари на крилете го отнасяха на запад, подгонил сякаш припряното гмуркане на слънцето отвъд хоризонта. Сърцето бе живо, по-тежко от всеки камък с подобна големина — тежестта на небесен камък, паднал от звездите. Но така сигурно бе редно, след като бе сърцето на Падналия бог.

Умът на Гу’Рул се върна към последната сцена, която бе видял на върха на Шпила, няколко мига след като бе откъснал сърцето от онези разпадащи се вериги. Тялото на Смъртния меч, лежащо неподвижно върху оплисканата с кръв платформа. Кучето, пазещо онова, което вече бе напуснало света.

„Единствено тъпият звяр разбира напразните жестове — хладната им необходимост пред лицето на всички тежки истини. Ние, които се придържаме към по-висшите стремежи на разума, се предаваме толкова бързо… И все пак, като погледнем онова куче — същество, което познава само вярност и кураж, — виждаме неща, които нараняват душите ни.“

„Завист ли е това, което изпитваме?“

Беше подценил избора на Матроната. Дестраянт Калит, Щит-наковалня Сторми и Смъртен меч Геслер — не бяха ли те достойни човешки същества? „Посочиха ни път, за всички деца на Гунт Мач. Двама паднаха. Двама дадоха живота си, но остава една.“

„Едва ли ще я видя отново. Но в ума си, в този миг и във всички мигове, които ми остават, ще я почитам, както почитам Геслер и Сторми. Живяха като братя и паднаха като братя. Ще ги наричам свои близки и в задачите, които ми предстоят, на свой ред ще се постарая да придам смисъл на това.“

„Дестраянт, в твоята тъга и скръб — която и сега вкусвам — ще се постарая да придам смисъл на тяхната смърт.“

Крилете му леко потръпнаха от внезапната промяна в течението и изведнъж въздухът около Убиеца Шай’гал сякаш се сгъсти, изпълнен със странно шумолене — глух дълбок шепот, внезапен мрак, който закипя и се завихри, затулил цялото небе.

И Гу’Рул осъзна, че няма да е сам в това пътуване.

Синтър се сепна и скочи. Огледа небето… ето там, на изток. Черен облак, нарастваше. Все по-голям. „Богове на бездната.“

— Всички! — извика тя. — Залегни под щитовете! Прикрий се! Всички!

„Възлюбени деца! Чуйте своята майка! Чуйте думите й — думите на Старицата! Ние поехме в себе си неговата плът! Всичко, което можахме да намерим! Опазихме я жива чрез кръвта на магията! Всичко за този миг! Възрадвайте се, мили мои деца, защото Падналия бог е прероден!“

И Старицата даде глас на радостта си, а от всички страни децата й, десетки и десетки хиляди, завикаха в отговор.

Крилатият К’Чаин Че’Малле, стиснал в ноктите си безценната плячка, застина във въздуха, блъскан от оглушителния им хор, и Старицата заграчи от възторг.

Усещаше там, напред, разпръснатите парчета кости по малкия хълм — костите на десетки хора, положени някога в криптите на гробната могила. Щяха ли да стигнат? Нямаше избор. Мигът бе дошъл и щяха да вземат каквото им бе достъпно. Щяха да съградят човек. Жалък човек. Слаб човек. Но все пак човек — щяха да съградят дом за плътта на бога от тези кости, а след това да го изпълнят със собствената си кръв, и това трябваше да е достатъчно.

Великите гарвани закръжиха над хълма и се спуснаха стремглаво надолу.

Фидлър се хвърли зад стелата. Грохотът на криле бе оглушителен, въздухът настръхна нажежен. Усети как камъкът зад гърба му се разтресе.

Нещо като юмруци заудря по земята, съкрушителни удари, падаха един след друг. Той скри главата си с ръце и се опита да си запуши ушите, но напразно. Светът бе изчезнал сред буря от черни криле. Задушаваше се, а пред очите му блясваха някакви малки неща и се сливаха някъде близо до меча. Късчета, избелели парчета — кости, издърпани във въздуха, изтръгнати от туфите трева и сплетените корени. Едно проряза кървав жлеб по ръката му и той я сви под гърдите си.

Кой беше дал сигнала за тревога?

Който и да беше, навярно бе спасил живота им.

„Освен моя — останах твърде близо до меча. Трябваше да сляза по-надолу, да съм с войниците си. Но не го направих. Не исках да гледам лицата им, не исках да изпитам онази ужасна любов, която завладява командира преди битка — любов към войниците му, към всеки от тях, любов, която набъбва и набъбва, докато не разбие сърцето му.“

„Не намерих кураж… а сега…“

Гу’Рул кръжеше високо горе. Гледаше как Великите гарвани се спускат към хълма, гледаше разцъфващите един след друг взривове на сила. Чернокрилите същества се принасяха в жертва едно подир друго, за да върнат своя бог в жива плът — да съградят тленен дом за душата му.

Една от птиците се зарея до него и тоя я проследи с долните си очи.

— К’Чаин Че’Малле! Аз съм Старицата, майка на всички тези благословени деца! Ти носиш дар! — И се разсмя.

Гу’Рул се пресегна към ума й и се отдръпна бързо — толкова чужд и студен беше.

Старицата се изкиска:

— Внимавай! Ние сме проклятие на този свят! Сега ме чуй добре — задачата ти не е приключила. Освен с дара, който носиш, ще си нужен на заранта. Но ти казвам това: в своя миг на най-отчаяна нужда погледни отново към небесата. Разбираш ли? Обещах на един най-благороден бог. Изпратих надалече най-милата си дъщеря, но тя ще се върне. Ще видиш — тя се връща!

Огромният гарван се понесе още по-близо.

— Погледни долу! Почти всички свършиха. Чакахме за това през целия си живот — виждаш ли какво направихме? Виждаш ли?

Виждаше. Човешка фигура, просната на земята до меча Отатарал, окована с вериги към земята. Но гърдите й бяха зейнала дупка.

Гу’Рул присви криле и полетя надолу.

Старицата го последва с безумен грак.

Последните останали гарвани се гмурнаха в мъжкото тяло сред блясък на зловеща сила.

Шай’гал изпляска с криле, за да забави спускането си, кацна над мъжа и го погледна, стъписан от ужасната пародия на тяло, сътворено от Великите гарвани. Огънати кости, сгърчени мускули, лицето — мъртвешки бледо и уродливо.

Дупката в гърдите бе като извор, изпълнен с черна кръв, и отразяваше издълженото лице на Гу’Рул и лъсналите му очи.

Той нагласи сърцето в ръцете си и бавно го положи в черната дупка. Кръвта го погълна.

Плътта се сплете и зарасна, костите се изпънаха като корени.

К’Чаин Че’Малле разпери криле и литна.

Старицата гледаше отгоре. „Прероден! Прероден! Вижте, всички вие, небесни души — вижте долу онзи, който ви бе отнет! Той е почти до вас — скиталчеството ви скоро ще свърши, защото искрата му живот ще се върне, очите му ще се отворят!“

„Вижте, защото аз съм тази искра.“

„Той беше свален. Беше разкъсан. Разпръснат по света. Накара ни да го опазим жив — хранихме се с неговия труп, по негова воля.“

„Вие, души в небесата — вашият бог не изгуби вяра. Не я изгуби.“

Докато К’Чаин Че’Малле се издигаше, Старицата полетя стремглаво надолу и силата в нея изригна. Всичко, което имаше. Впила очи в тялото долу, тя нададе последен вик — на триумф, — преди да удари.

Последният взрив бе толкова мощен, че отхвърли Фидлър назад и той се претърколи до самия ръб на склона. Изпъшка, вдиша смразения нощен въздух, докато ехото заглъхваше, и се надигна с усилие на четири крака. Изумен, че все още е жив.

Тишина бе загърнала малкия хълм… но не, щом вдигна очи, видя бавно надигащите се от окопите морски пехотинци и тежки, поразени от чудото. Кънтежът в ушите му взе да заглъхва и през смътния шум вече можеше да чуе гласовете им.

Изправи се и видя, че полузаровеният надгробен камък, зад който се беше крил, е почти избутан настрана от взрива — а всички останали в кръга около билото също се бяха килнали. В кръга не бе останал нито един връх на копие, само опърлена земя.

Видя и лежащата до меча фигура и залитна напред.

Прекършен, обезобразен и изтерзан мъж. Сакатия бог!

Тежки вериги го държаха прикован към земята.

„Никога няма да ги разбием. Не и с този меч. Само го направихме по-уязвим, отколкото беше. Сега наистина може да бъде убит.“

„Може би това е милост.“

И тогава видя, че очите на мъжа са се спрели на него.

Фидлър се приближи и промълви тихо:

— Съжалявам.

Но сгърченото лице се смекчи и Сакатия бог отвърна с немощен глас:

— Няма защо. Приближи се — все още съм толкова… слаб. Искам да ти кажа нещо.

Фидлър пристъпи и застана до него, а след това приклекна.

— Имаме вода. Храна.

Но богът поклати глава.

— Докато не бях нищо повече от болка, докато само злост излизаше от мен и жажда да нараня този свят, не виждах у вас, малазанците, нищо по-добро, отколкото у всички други. Деца на своите жестоки богове. Техни инструменти, техни оръжия. — Замълча и вдиша хрипливо. — Трябваше да усетя, че сте различни — не беше ли тъкмо поборникът на вашия император, който се опълчи на Качулатия при последното Оковаване? Не извика ли тъкмо той, че това, което искат да направят, е несправедливо? Не заплати ти ли той ужасно за своята дързост?

Фидлър поклати глава.

— Нищо не знам за това, боже.

— Когато той дойде при мен — вашият император, — когато ми предложи изход… Бях недоверчив. И все пак… все пак какво виждам сега? Тук, застанал пред мен? Малазанец.

Фидлър мълчеше. Чуваше разговорите от всички страни на могилата, извисени от удивление гласове, ругатни и проклятия.

— Вие не сте като другите. Защо е така? Искам да разбера, малазанецо. Защо е така?

— Не знам.

— А сега ще се биете, за да ме защитите.

— Не можем да счупим тези вериги — тя сгреши в това.

— Все едно, малазанецо. Ако трябва да лежа тук, окован до края на дните си, все пак… вие ще се биете, за да ме защитите.

Фидлър кимна.

— Бих искал да мога да го разбера.

— Аз също — отвърна Фидлър с гримаса. — Но може би в боя, който предстои, ще получиш… не знам… по-добър усет за това.

— Ще умрете за мен, един чужд бог.

— Боговете могат да живеят вечно и да сбъдват всяко свое желание. Ние не можем. Те имат сили — да изцеряват, да унищожават, да се възкресяват дори. Ние нямаме. Боже, за нас всички богове са чужди богове.

Окованият мъж въздъхна.

— Тогава когато се биете, ще слушам. За тази ваша тайна. Ще слушам.

Фидлър изведнъж се почувства толкова уморен, че краката му затрепериха. Сви рамене, извърна очи и каза:

— Скоро ще е, боже.

Обърна се и си тръгна.

Хедж го чакаше, седнал на един от кривнатите камъни.

— Гуглата да ни вземе всички — измърмори и го изгледа накриво. — Успяха — съюзниците й. Направиха каквото поиска от тях.

— Да. А колко хора загинаха заради онова проклето сърце?

Хедж смъкна опърпаната си кожена шапка.

— Малко късно е да съжаляваме за всичко това, Фид.

— Това е работа на Келанвед. Всичко това. Негова и на Танцьора. Използват Тавори Паран от самото начало. Използват всички нас, Хедж.

— Това правят боговете, да. Е, и не ти харесва? Добре, но ме чуй. Понякога това, което искат — това, което имат нужда да направим за тях — понякога е добре. В смисъл, добре е да се направи. Понякога ни прави по-добри хора.

— Наистина ли вярваш в това?

— А когато сме по-добри хора, правим по-добри богове.

— Безнадеждно е — въздъхна Фидлър. — Можем да натъпчем един бог с всички добродетели, които имаме, и това все пак няма да ни направи по-добри, нали? Защото никак не ни бива с добродетелите, Хедж.

— Повечето пъти не ни бива, да. Но пък може би, когато сме най-лоши, бихме могли да погледнем нагоре, бихме могли да видим онзи бог, когото сме направили от най-доброто в нас. Не покварен, не отмъстителен, нито нагъл или злостен. Не егоистичен, нито алчен. Просто с ясен поглед, без да си губи времето с всички наши глупости. Бог, който да ни зашлеви през лицето заради това, че сме такива говна.

Фидлър седна и затвори очи.

— Вечният оптимист.

— Когато си бил умрял, всичко след това е гледане нагоре.

Фидлър само изсумтя.

— Слушай, Фид. Те успяха. Сега е наш ред. Наш и на Тавори. Кой можеше да си помисли, че изобщо ще стигнем толкова далече?

— Две имена ми идват наум.

— Че кога империята им не е изисквала най-доброто в нас, Фид? Откога?

— Грешиш. Беше толкова покварена и егоистична, колкото всяка друга. Завладя половината шибан свят.

— Не съвсем. Светът е доста по-голям.

Фидлър въздъхна и махна с ръка.

— Защо не идеш да си починеш малко?

Хедж стана.

— Не искаш никой да те прекъсва, докато се самосъжаляваш, а?

— Да се самосъжалявам?

Фидлър вдигна очи, тръсна глава и погледът му се плъзна покрай Хедж, надолу към войниците му, които отново се отпускаха да поспят.

— Още не сме свършили — каза Хедж. — Смяташ ли да им поговориш, на всички? Преди да се почне.

— Не.

— Защо не?

— Защото това си е тяхно време, от сега и до края. Те могат да говорят, Хедж. Точно сега, за мен, а аз ще съм слушащият. Точно като онзи бог горе на върха.

— Какво очакваш да чуеш?

— Представа нямам.

— Хълмчето е добро — рече Хедж. — Защитимо.

А след това си тръгна.

Фидлър затвори очи и се заслуша в стъпките му, докато не заглъхнаха. „Вериги. Дом на Вериги. Ние смъртните знаем всичко за тях. В тях живеем.“

Смирение виждаше възвишението, където го бе оставила, виждаше една по-тъмна фигура, лежаща на върха. Веригите на предците й все още го държаха окован. Далечна смърт дращеше със студени пръсти по кожата й — Благоговение вече я нямаше. Усърдие го нямаше. Загубили бяха сърцето на Падналия бог.

Когато една сграда е толкова порутена, че не е възможно никакво възстановяване, трябва да бъде съборена. Толкова просто беше вече. Враговете им можеше да стоят, изпълнени с триумф, точно в този миг, там високо на Великия шпил. Можеше да вярват, че са спечелили и че Форкрул Ассаил никога повече няма да стегнат юмрука на неумолимото правосъдие — да поразят користната им същност, да съкрушат самонадеяната им наглост. Можеха да си въобразяват, че са свободни да завладеят бъдещето, да погълнат този свят звяр след звяр, дърво след дърво, да опразнят океаните и небесата от всякакъв живот.

А ако победата в този току-що отминал ден имаше вкус на кръв, така да бъде — беше познат вкус за тях и те все още не бяха отбити от него, и може би никога нямаше да бъдат.

Но природата си има свои оръжия на праведност. Оръжия, които поразяват дори когато никой не ги държи. Никакъв бог, никаква водеща сила или воля зад тази на сляпото унищожение изобщо не е необходима. Нужна е само свобода.

Времето за Крадеца на живот бе дошло.

„Гледайте към морето, глупци. Гледайте към слънчевия изгрев и си представяйте своя нов ден.“

„Не виждате какво иде от мрака на запад. Убиецът се е пробудил. Унищожението ви очаква всички.“

Невинност и невежество. Толкова дълго се беше борил с тези две думи и всеки път, когато бе поглеждал лицето на Икариум, Маппо бе разпознавал собствената си война, вътре в ума си. Бяха места за обитаване и нищо повече, а мъдреците от дълго време напразно предъвкваха тяхната същност, но малко разбираха битката, която беше водил треллът. Той защитаваше невинността, като превръщаше невежеството в оръжие и щит. С вярата, че невинността има стойност, че е добродетел, че е състояние на чистота.

„Докато той остава… невеж.“

„Знанието е врагът. Знанието винаги е било врагът.“

Залиташе в сумрака, пътища от сянка кръстосваха равнината около него, макар да не бе останало никакво слънце, което да ги хвърля. Вдигна очи и видя в далечината фигура, идеше от югоизток.

Нещо студено го прониза.

„Той е близо. Чувствам го… толкова близо!“ Забърза с усилие… онзи странник там, начинът, по който вървеше, начинът, по който му напомняше за нещо от избеляла кост под тази зловеща светлина — той знаеше. Разбираше.

Изстена и затича.

Кожа с цвета на зацапано дърво, мрачно лице, зверско и опустошено от злочестина. Съществото бе изтощено, изгърбено под тежката торба, дрехите му бяха опърпани и прогнили. Привидение, въплътило в себе си слабост и нищожност.

Смирение се извърна към него и зачака.

Когато видя, че зърна тялото на Крадеца на живот — когато изквича почти като животно, олюля се и тръгна към Икариум, — Смирение пристъпи на пътя му.

— Твърде късно е, Трелл. Той вече е мой.

Измъчените очи се впиха в нея и тя видя болката и умората от тичането в начина, по който се издуваха гърдите му, в отпуснатите му рамене. После той клекна и смъкна торбата от рамото си. Отвори я и от нея се изсипаха парчета от натрошено гърне. Треллът се взря в тях сякаш в ужас.

— Ще го оправим това — изломоти и потръпна, докато откъсваше погледа си от чирепите. Вдигна глава и погледна Смирение с гняв. — Няма дати позволя, Ассаил.

— Не бъди глупав.

Той извади от торбата тежък боздуган и се изправи.

— Ще те убия, ако продължаваш да стоиш на пътя ми — рече тя. — Разбирам, Трелл. Ти си последният му защитник — но го загуби. Всички преди теб — а бяха много, — всички го загубваха, рано или късно, и след това умираха.

— Но никой от вас така и не разбра — продължи тя. — Безименните не се интересуваха от Икариум. Всеки път онзи, когото избираха — той беше истинската заплаха. Боен водач, застрашил тайните им съюзи. Бунтовник с ужасяващ потенциал. Всеки път заради нищо повече от презряна непосредствена нужда — политическа целесъобразност — избираха този, който може да създаде неприятности, и му възлагаха невъзможна за постигане задача и обвързан с нея живот. Ти си последният от тях, Трелл. Направен… безвреден.

Той клатеше глава.

— Икариум…

— Икариум Крадецът на живот е това, което е и което винаги е бил. Неудържим, обречен да се пробужда отново и отново сред опустошението, което е причинил. Не може да бъде спрян, не може да бъде спасен. — Пристъпи напред. — Тъй че остави ме да го освободя, Трелл.

— Не. — Боздуганът се надигна в ръцете му. — Първо аз ще умра.

Изрева и нападна.

Смирение отбягна тромавия замах, влезе ниско и едната й ръка се стрелна напред. Ударът в дясното му рамо изби костта от ставата и разкъса мускулите. Треллът се завъртя, тя натресе лакътя си в лицето му и го разби. Косо изритване в десния му пищял натроши костта.

Боздуганът тупна тежко на земята.

Докато падаше, той посегна да я хване с лявата си ръка. Улови я за китката, стисна и изви, кокалите изпращяха. Тя го дръпна свирепо към себе си. Другата й ръка се вряза в гърдите му, нагоре и под ребрата, пръстите се впиха дълбоко. Изтласка го назад и дланта й се измъкна с плисналата кръв, с пръстите стиснали половината дроб.

Нов удар го събори на гръб.

Смирение го затисна и ръцете й се вкопчиха в гърлото му.

Маппо я гледаше. „Лъжи. Не бях нищо. Дадоха ми цел — единственото, което е нужно на всеки. Цел.“ Беше спряла дъха му и гърдите му горяха. Идваше краят.

„Икариум! Тя ти е направила нещо. Наранила те е.“

Загърна го мрак. „Опитах се. Но… твърде слаб. Твърде несъвършен.“

„Всички те нараняват.“

„Не бях нищо. Младеж от един умиращ народ. Нищо.“

„Приятелю мой. Съжалявам.“

Тя премаза трахеята му. Счупи всяка кост във врата му. Пръстите й натискаха през сбръчканата хлъзгава кожа — като протрита козина на сърна — и кръвта потече.

Мъртвите му очи се взираха в нея от почернялото лице, лице, което вече бе замръзнало в странно изражение на тъга. Но нямаше да се предаде на тази мисъл. Просто още един воин, прокълнат да се провали. Светът беше пълен с тях. Осейваха бойните полета. Влизаха в крак в гмежта на битката, отмервайки ритъм с мечовете по щитовете си. Но не задълго.

„Той е мой. Сега ще го пробудя — ще го освободя, за да убие този свят.“

Чу някакъв звук вляво от себе си, а след това глас:

— Това не е хубаво.

Тя се изви, за да скочи, но нещо огромно се натресе в слепоочието й толкова силно, че я надигна от земята и я запокити във въздуха.

Смирение падна на дясното си рамо, претърколи се и се изправи. Лицето й бе размазано.

Обратният замах я удари в лявото бедро. Парчета натрошена кост изригнаха от таза й. Тя се преви, залитна и отново тупна на земята. Надигна се с усилие на колене и зяпна със здравото си око застаналия над нея Тоблакай.

„Но ти ме освободи!“

„Не. Ти не си онзи. Онова беше отдавна. На друго място… в друго време.“

— Не обичам боя — каза той.

Следващият му удар откъсна главата й от раменете.

— Брат Гроб?

— Момент. — Форкрул Ассаил се взря към далечните хълмове. „Точно там се спусна облакът птици. Виждам… фигури, там, по склоновете на могилата на Елан.“ Заговори на Висшия Разводнен до себе си: — Виждаш ли, Хаграф? Сега ще ги обкръжим — но останете на разстояние. Искам да сме отпочинали, преди да ударим.

— Може би трябва да изчакаме тежката пехота, Чист. Онези на могилата явно са се подготвили.

— Няма да чакаме — отвърна Гроб. — Хълмът не е достатъчно голям, за да побере сила, която да представлява сериозна заплаха. Преди разсъмване ще се строим и ще атакуваме.

— Те ще се предадат.

— Дори да се предадат, ще ги екзекутирам.

— Чист, ще ги принудите ли да коленичат пред мечовете ни?

Брат Гроб кимна.

— Да. А след като приключим тук, ще се върнем при брат Възвишеност и сестра Свобода — може би врагът, когото са намерили, ще се окаже по-сериозно предизвикателство. Ако не, ще се строим и ще поведем трите ни армии на север, за да премахнем онази заплаха. А след това… ще си върнем Великия шпил.

Хаграф тръгна да предаде заповедите на ротните командири.

Брат Гроб се загледа към далечната могила. „Най-сетне ще сложим край на това.“

Вастли Бланк слезе от канарата и седна да оправи кожените ремъци, които пазеха прасците му.

Фидлър го изгледа намръщено, след което се обърна към Бадан Грук.

Сержантът сви рамене.

— Той ни е късметът, капитане. Има най-острия поглед тука.

— Войник.

Вастли Бланк вдигна глава и се усмихна.

— Капитанът иска да знае какво видя отгоре — рече Бадан Грук.

— Обкръжени сме. — Тежкият задърпа счупения нокът на палеца на десния си крак да го откъсне.

Фидлър стисна юмрук, погледна го и го отпусна.

— Колко?

Вастли пак вдигна глава и се усмихна.

— Към три хиляди. — Отпра нокътя, огледа го с присвити очи, после изтри кръвта от пръста си.

— И?

— Предимно кожа, капитане. Дърво. Слаби ризници. Кръгли щитове и къси копия, извити мечове. Малко стрелци. — Изтри още кръв от нокътя.

— Готвят ли се да атакуват?

— Още не — отвърна Вастли Бланк. — Надушвам потта им.

— Какво?

— Дълъг марш.

— Най-добрият нос също — подхвърли Бадан Грук.

Вастли Бланк си облиза пръстите.

Фидлър въздъхна и се отдалечи.

Небето на изток изсветляваше, с жилки сребро и калай на хоризонта. От настъпващите от всички страни колансийци се носеше тихо дрънчене. Врагът заемаше позиции, с готови за бой щитове и оръжия. Стрелците вече изпъваха лъковете си и зареждаха арбалетите.

Сержант Ърб чу командир Хедж да говори на десетината си стрелци, но не можа да хване добре какво им казва. Измести тежкия щит и се примъкна към седналата в окопа Хелиан. Не можеше да откъсне очи от нея. „Толкова е красива сега. Толкова непорочна и чиста, а ужасната истина е, че я харесвах повече, когато приличаше на птица, блъснала се в стена. Тогава поне имах шанс с нея. Едни пияна жена ще легне с всеки в края на краищата, стига да има пари за още пиене.“

— Прикрий се — стрелят!

Той се намести отново зад щита си.

Чу гласа на Фидлър:

— Хедж!

— След първия залп!

Глухо свистене и изведнъж стрелите западаха по земята, затрещяха и зачаткаха от камъните. Болезнен вой, последван от хор ругатни.

Ърб се извърна към нея, за да се увери, че е добре. Две стрели се бяха забили в щита й и беше толкова мила с изненадата, изписана на лицето й.

— Обичам те! — извика Ърб.

А тя го зяпна.

— Какво?

В този момент глух тътен изпълни въздуха и тя залегна в окопа. Но това не бяха стрели. Ърб се надигна и видя нападалите по земята гърчещи се стрелци, а назад към могилата драсна един от Подпалвачите на мостове на Хедж: раменете му бяха покрити с пръст, униформата му — сива и кафява от мръсотия.

„Дупка си си изровил, а? И удари стрелците с ония проклети гранати.“

— Стрелците са поразени! — извика Хедж.

— Богове на бездната! — ревна някой. — Какво е онова синкавото? Гният до кокалите!

Ърб надникна отново и се увери с очите си. Онова, което бе оплискало вражеските стрелци, разтапяше плътта им. Дори костите им и колчаните, пълни със стрели, бяха станали на пихтия.

Пред колансийската пехота излезе офицер — висок и белокож.

Ефрейтор Класп изръмжа:

— Един от ония шибаняци, нали?

— Ти! — извика Хелиан и посочи Ърб с пръст. — Какво каза?

А Форкрул Ассаил зарева — невероятно силен звук, който удари по хълма като чук. Трусът събори Ърб на земята и той затисна ушите си с ръце. Втори рев…

А после заглъхна, сякаш приглушен.

Някой от близкия окоп извика с треперещ глас:

— Червея каза майната ти, Ассаил!

— Пак ли на теб ми замириса, Уид?

Ърб бавно се надигна на колене.

Видя как Форкрул Ассаил отвори уста да изреве за трети път — но звукът едва стигна до хълма.

Полетя камък, тупна близо до Чистия, отскочи и се изтъркаля настрани. Вражеският командир все пак се стресна, после махна на армията си.

— Идват! — викна някой.

Гласът на Хелиан този път бе по-близо и много по-силен:

— Какво каза?

Ърб се обърна. Ефрейтор Класп лежеше между тях и въртеше очи ту към него, ту към нея.

— Какво в името на Гуглата ви прихвана двамата?

— Обичам те! — извика Ърб.

И като видя щастливата й усмивка, нагази през пъшкащия Класп. Хелиан залитна напред да го посрещне и устата й се лепна в неговата.

Затиснат под тежестта им, Класп изскимтя и зарита.

— Идиоти такива! Врагът настъпва! Разкарайте се от мен!

Кътъл гледаше настъпващите редици. На двайсетина крачки блеснаха копия, удариха във вдигнатите щитове и след това, по знак от командирите на роти, колансийците се понесоха в атака по склона.

Сапьорът се надигна, арбалетът избръмча, дебелата жила забърса леко бузата му. Видя как стрелата му порази в гърлото един отдельонен командир. Останалите морски пехотинци също бяха пуснали стрелите си срещу врага. Между пукнатините и скалите западаха тела.

Сапьорът остави оръжието зад себе си, взе щита, пъхна ръката си в ремъците и извади късия меч. И четирите движения бяха направени още преди отдельонният командир да падне на земята.

— Бий! — изрева Кътъл и се надигна, когато първият колансиец се появи пред него.

Една стрела беше заковала лявото стъпало на Солтлик за земята, но той бездруго не искаше да става. Войникът, появил се точно пред него, залитна в последния момент. Солтлик го натисна надолу с щита си и натресе ефеса на меча през шлема му и в костите на черепа. Когато дръпна, шлемът се изхлузи заедно с дръжката.

Нечие копие заби към него. Той го отби настрана с шлема, натисна с рамо щита и сплеска лицето на войника. Докато онзи залиташе назад, го промуши ниско в корема. Издърпа оръжието и посече друг колансиец — извираха сякаш отвсякъде.

Така и не видя копието, което прониза врата му и му разпра гърлото.

Корик изруга и завъртя лявата си ръка, за да изтръска останките от натрошения си щит. Измъкна от колана си дълъг нож, изрита настрана мъжа, чийто череп бе разбил с щита си, и вдигна глава тъкмо навреме, за да посрещне следващия нападател.

Остриетата блеснаха, по-тежкото отби забиващото се копие, по-тънкото се вряза през кожената броня и затъна на педя в гърдите на колансиеца, после се измъкна. Докато войникът залиташе, Корик го удари с меча между главата и врата, толкова силен удар, че преряза ключицата и мина надолу през три ребра, докъдето се срещаха с гръдната кост.

Корик се изви, за да избегне друго копие, чу смях и видя как Смайлс се изправя над свличащ се труп.

Нова озверяла тълпа колансийци връхлетя към тях.

Синкавото ледерийско острие сякаш извика ликуващо, щом се вряза отстрани през шлема, разби набузника и след това костите, които той трябваше да пази. Кръв плисна от зяпналата уста на войника, очите му се опулиха, а Коураб го изрита назад върху следващия войник.

Ехото от вика на меча се затъркаля в черепа му и той изрева в отговор, вдигна оръжието кръстато над щита си и зачака следващия глупак.

„Аз съм морски пехотинец! Героичен войник в ден на слава! Елате ми и умрете!“

Троутслитър изруга и посече ръка отдясно, после друга отляво. Кръв плисна от двете му страни и го накара да изругае отново. Измести се да отбегне забиващото копие, изрита под нечия челюст толкова силно, че главата изпращя назад, а след това посече оголения врат.

До него Детсмел залиташе под ударите по щита му от колансиец, размахал тежка брадва с шип. Страничният замах на Троутслитър вкара дългия нож над рамото на нападателя, в пролуката зад ъгъла на челюстта и ръба на шлема, леко вдигнат нагоре, за да се влезе между прешлените точно под черепа.

Детсмел се изправи, хвърли се с щита напред и блокира нападателя, опитващ се да удари Троутслитър отстрани. Вражеският войник изпъшка и коленете му се огънаха. Детсмел беше счупил оръжието си, така че грабна брадвата с шипа, замахна, разцепи кръглия колансийски щит и след това заби шипа в рамото на мъжа.

Ниско наведен, Троутслитър посече ахилесовото сухожилие на десния крак на колансиеца и докато той падаше с крясък, го прободе в окото. Виковете му спряха.

— Наведи се! — извика зад него Уидършинс.

Стрела от арбалет изсвистя над Троутслитър и порази в гърдите следващия нападател.

Балм от другата страна на Детсмел извика:

— Откъде я намери тая тъпа брадва, войник! Намери си меч! Още малко ако ми се мотаеш така, и си свършил!

— Търся, проклет да си! Търся!

Кисуеър падна по гръб. Чу блокирания удар над себе си, а след това ръмженето на Синтър, щом сестра й посече колансиеца през лицето. Изрита от себе си рухналото тяло и ръката й стисна късото копие. Изправи се и отново скочи в гъстата гмеж.

Синтър едва отбиваше с щита си ударите на един огромен колансиец. Бадан Грук се хвърли към него и заби меча си дълбоко под ребрата му.

Нечия брадва посече отзад в шлема на сержанта, разцепи го и събори Бадан Грук на земята. Извитото като полумесец острие се измъкна и повлече след себе си коса и парчета кости.

С вой, Синтър посече ръката, която държеше брадвата, а след това разпра широка дупка в корема на мъжа. Вътрешностите му се изсипаха върху трупа на Бадан Грук.

А тя продължаваше да вие.

Копие прониза Лап Туърл и железният връх изстърга в скалата зад него. Лечителят фалариец изкрещя, посече надолу с късия си меч и преряза пръстите на по-близката ръка по дръжката на копието. Натискът от оръжието изведнъж отслабна. Той се хлъзна напред по гладкото дърво, докато се доближи до колансийката, и я посече през врата.

Докато тя падаше, резачът пусна меча и щита и се вкопчи в долния край на копието. Усети, че върхът се забива под ъгъл в земята в подножието на камъка зад него, запъна стъпала назад и се хвърли по очи. Дръжката се прекърши зад гърба му. Той се надигна на колене, изтри ръцете си в сухата трева и взе отново щита и меча.

Изплю кръв — беше си прехапал езика — и изпъшка:

— Не беше зле.

Между скалите се катереха още колансийци. Лап Туърл тръгна напред да ги посрещне, като прегази трупа на Бърнт Роуп. Беше му останал достатъчно живот, за да свали още няколко. Може би.

Скълдет скочи във въздуха и излетя над приведения гръб на колансиеца, вкопчен в свиреп бой с Релико. Замахна надолу, мечът му се вряза дълбоко под ръба на шлема и посече прешлените. Скълдет се превъртя, приземи се приклекнал, а след това изкрещя и се хвърли към зяпналото лице право пред себе си. Колансиецът се сниши зад кръглия щит и посече с извития си меч, но Скълдет скочи високо, опря едната си ръка върху шлема на врага и се превъртя над него. Посече надолу и преряза коленните сухожилия.

Пустинният принц стъпи на земята, огледа се и…

Чу вика на Синтър… И как Кисуеър изруга…

Беше обкръжен. Развъртя се, засече, наведе се ниско, изрита и развъртя меча. Западаха тела. Плисна кръв.

А след това нещо го прободе в кръста и го надигна от земята. Той се опита да се извърти, но металното острие изстърга в гръбнака му. Събориха го по лице на земята, а след това го удряха… тежки и остри ръбове закълцаха мускули и кости.

Един се стовари в тила му и дойде тъмнина. И забрава.

Хедж стоеше над трупа на Бейвдикт — проклетият глупак бе убит още при първия дъжд от стрели, улучен в окото. От позицията си виждаше как кръгът на защитниците се свива, докато врагът натискаше нагоре по склона. Видя как Фидлър тръгна надолу да запуши дупката в едно почти избито отделение.

— Стрелците! Дръжте капитана под око. Ако пробият там, пътят към Сакатия бог е прав.

— Да, сър!

— Останалите — трябва да отслабим натиска. Взимате ония, бронзовите, и хвърляте по пети и шести ред — изразходвай ги всичките. Ако не ги принудим да отстъпят веднага, свършили сме.

— Какво правят бронзовите котенца, сър?

Хедж поклати глава.

— Забравил съм, а алхимикът е мъртъв. Просто действай. Живо!

Щом те тръгнаха, взе арбалета си — бяха му останали само шест стрели. Сапьорите, които бе окопал долу под склона, или всички бяха мъртви, или бяха изразходвали мунициите си — щеше да е само лош късмет, ако някоя случайна стрела улучеше него или Фидлър точно сега.

Зареди арбалета и тръгна надолу покрай останалите си четирима стрелци, към Фидлър и двете сестри далхонийки плюс оня тежък пехотинец, най-ниския от всички. Всички колансийци, които бяха настъпили по фланга им, вече бяха нападали, пронизани от стрелците му.

— Добра работа — ревна Хедж на хората си. — Сега си намерете други цели, не ми се помайвайте.

Един камък се обърна под крака на Фидлър и левият му глезен поддаде болезнено. Той изруга и залитна. Вдигна очи и видя връхлитащ колансиец — с подивели очи под шлема, вдигнал високо тежка брадва.

Метална стрела оттласна колансиеца стъпка назад и той зяпна изумено тежката пръчка, забита в гърдите му.

Една ръка стисна Фидлър за яката и го дръпна настрана. Метален арбалет тупна в скута му, последван от стрела.

— Зареждай, Фид — изръмжа Хедж, докато вадеше късия си меч. — Задържаш ги от левия ми фланг, нали?

— Побесняваш ли, Хедж?

— Да.

— Боговете да са им на помощ.

Нападателят на Ботъл заби копието си през дясното му бедро и го прикова към земята, но Ботъл отвърна с меча през корема му и докато колансиецът рухваше с ужасни крясъци, реши, че е спечелил малкия спор.

„Това ли е то? Спор? Но виж ги само — те са роби. Не го искат това.“

Тар спря до него, от рана на лицето му бликаше кръв.

— Да го издърпам ли това копие, Ботъл? В момента не кърви много, но ако го извадя…

— Знам. Но е пробило целия крак — махни го, сержант. Ще запуша раната с парцали.

Тар го натисна с коляно и бързо издърпа копието.

— Кърви. Но не шурти. Като видя Детсмел, ще го пратя насам.

Ботъл кимна замаяно, надигна се, бръкна в кесията на колана си и извади превръзки. Докато запушваше единия край на дупката, от подножието на хълма изригна убийствен зной, последван от смразяващи кръвта писъци.

Брат Гроб зяпна потресен и вбесен от собствената си безпомощност, когато бронзовите на цвят гранати западаха в колансийските редици в подножието на могилата и на равния терен под нея. Изригналите с грохот смарагдови пламъци плъзнаха с демонска ярост през бойците му.

Атаката бе разбита — видя как войниците му заотстъпваха.

„Ще е по-дълго, отколкото предвиждах.“

Погледна на северозапад и затърси очи очакваната прах на хоризонта. „Къде са те?“

— Хаграф. Сигнал за отбой. Ще изчакаме, докато огньовете затихнат. После удряме отново и отново, докато не паднат всички!

Вонята на изгоряла плът понесе със себе си странния мирис на сяра и вар.

Сакатия бог се вслушваше в грохота на битката от всички страни. Чуваше виковете на болка и гняв, но бе очаквал тези звуци. Сред трясъка на желязо и пращенето на дървени щитове, сред свисъка на стрелите — някои падаха съвсем близо — и чаткането им по безчувствения камък чуваше как войниците си крещят, чуваше отчаяния им дъх, докато се бореха да останат живи и да убият онези, които се надигаха срещу тях на сякаш несекващи вълни.

А небето горе бе почти ослепително с всички души, изоставени от пропадането му на този свят. Струваше му се, че чува и тях, но бяха твърде далече, изгубени в небесата. Дали все още се бореха да съхранят вярата си, след като богът им бе изчезнал толкова отдавна? Или се бяха предали на жестоката злост, спохождаща толкова много опустошени духом? Дали се скитаха сега без цел, сред ужаса на безсмисленото съществуване?

Около него изригнаха огньове — не толкова близо, че да усети зноя им, — а след тях писъци изпълниха въздуха.

Викове на умиращи, от всички страни. Беше чувал тези звуци. Нищо ново нямаше тук, нищо, което да му предложи разбиране. Тези смъртни можеха толкова лесно да отдават живота си в името на каузи и благородни желания — това ли бе най-пълното, най-изумителното жертвоприношение от всички? Единственото жертвоприношение, което всеки бог отдавна бе забравил. Единственото жертвоприношение, което те, в закоравялото си безразличие, не можеха дори да проумеят.

„Плътта им е всичко, което познават — всички тези мъже и жени тук. Плът, каквато ме облича сега. Усещаме границите си, ужасните си граници. Толкова уязвими и временни. Мимолетна светлина, мигновен дъх.“

„Чувам как я дарявате. Този дар е единственият дар, който изобщо ви е даден — а вие го връщате в твърдта. И светът подминава, едва забелязал.“

„Никой ли няма да забележи?“

„Ще се вслушам във вашата смърт. Ще запомня.“

Сакатия бог слушаше, слушаше зова на роговете за отстъпление, виковете за лечители, сигналите, възвестяващи следващата вълна срещу малцината обсадени. Слушаше и чакаше.

Седемте Мъртви огъня Т’лан Имасс стояха на голо възвишение на изток от малазанските редовни. Ном Кала и Калт Урманал вече бяха сред тях, обвързани като истински родственици, и в ума на Ном Кала всичко беше наред. Не се чувстваше чужда. Не се чувстваше сама.

Уругал Втъкания заговори:

— Тя се подготвя за приближаващия се враг. Вслушахме се в мълчанието й и знаем, че в душата й няма лъжи. И все пак е смъртна.

— Мнозина, които я виждат — каза Бероук, — вярват, че е слаба — не във волята си, а в своята плът и кости. Тя предаде меча си. Опитах се да й дам своя, но тя ми отказа.

— Разбираме силата на могъщата воля — вметна Калб Безшумния ловец.

— И все пак — рече Бероук.

— Избрах да останем с нея — заяви Уругал. — Да останем тук, вместо да споделим съдбата на морските пехотинци. Ако Сакатия бог наистина се вдигне отново, няма дори да станем свидетели на този миг. — Обърна се към другите. — Не сте съгласни с мен за това — със заповедта ми да останем с нея.

— Заради това, което губим, Уругал — рече Теник Разбития. — Да го видим прероден.

— Трябва ли нашата вяра да ни покаже лицето си, Теник?

— Копнеех за доказателство — отвърна Разбития. — Че всичко, което сме сторили, има цел. Не ни ли предложи точно това Падналия? И все пак не посвещаваме мечовете си в защитата на нашия бог.

— По начина, който избрах — възрази Уругал, — правим точно това.

Ном Кала заговори колебливо.

— Родственици, слушала съм войниците — тези малазанци. Край лагерните огньове, в миговете на отдих. — Всички я гледаха. — Рядко си говорят, но когато го правят, е за нейните думи, казани преди време. Когато заяви, че ще бъдат незасвидетелствани. Чувствам, че не я разбират съвсем — нито пък аз, — и все пак, когато ги чуя, когато видя какво се раздвижва в очите им… тази дума пробужда нещо в тях. Може би не е нищо повече от непокорство. Но не е ли непокорството най-могъщият проглас на тленността?

Последва дълго мълчание, чуваше се само тихият стон на утринния вятър.

Най-сетне Бероук проговори:

— Незасвидетелствани. Тогава нека и ние превърнем това в своя кауза.

— Каквато никой от нас не разбира? — попита Теник.

— Да. Каквато никой от нас не разбира.

— Добре. Ном Кала, твоите думи пробудиха в мен… непокорство. — Теник се обърна към Уругал. — Ние бяхме призраци сред тях. Дадохме им малко, защото имахме да дадем малко. Този ден нека й дадем всичко, което ни е останало.

— Падналия е вложил вярата си в нея — каза Бероук. — Вярата си. Уругал, аз те ценя. Мои братя и сестри, ценя ви всички. — Т’лан Имасс помълча, после отрони: — Един трябва да бъде пожертван. Намесата на Акраст Корвалайн остава и ще си остава, докато не падне последният Форкрул Ассаил. Но отменянето на Клетвата, от един от нас тук, ще ни даде каквото търсим. Предлагам се доброволно да бъда тази жертва.

— Тих глас — каза Уругал, — ти си най-могъщият в битка. Някой от по-непригодните трябва да е този, който да се отрече от Клетвата. Ще бъда аз.

— И двамата грешите — заяви Теник. — Аз не случайно съм назован Разбития. Не бива да има сантименталност в това решение. Нито упорит кураж — в края на краищата не го ли притежаваме всички ние? Бероук. Уругал. Калб и Халад. Ном Кала на мъдрите слова. Калт Урманал от кръвта на Трелл. Аз ще отворя път за всички ви, в името на непокорството. Обсъждането свърши.

Т’лан Имасс се смълчаха.

И в мълчанието се разпаднаха на прах.

Врагът се приближаваше. Лостара Юил стоеше в палатката на Тавори и гледаше как адюнктата се подготвя за битката.

Бе избрала стандартен дълъг меч от почти изчерпаните запаси. Последният му собственик бе изчегъртал неравни шарки по обшитата с кожа дървена ножница. Око лишено от талант, но притежаващо безгранична дисциплина и търпение. Не художник. Войник.

Лостара я бе попитала защо е избрала точно това оръжие — сложната шарка на ножницата ли й е привлякла интереса? Добре наточеното острие? Стабилната удобна дръжка? И разбра, след като Тавори миг след това хвърли поглед към ножницата, че адюнктата дори не е забелязала нищо от тези неща.

Ризницата я чакаше върху дървения скрин, в който я държеше, ръкавиците с кожени маншети бяха положени върху лъскавите брънки. Простата риза, в която бе облечена сега Тавори, беше протрита на места и оголваше бледата, почти безкръвна кожа и изпъкващите под нея кости. Железният шлем с решетъчните набузници чакаше на масата.

Тавори привърши със стягането на връзките на ботушите, а след това застана пред малка дървена кутия до шлема, с инкрустирания със сребро фамилен герб на Дома Паран. Връхчетата на пръстите на дясната й ръка се отпуснаха на капака, а след това адюнктата затвори за миг очи.

Лостара изведнъж се почувства като натрапница в тази толкова интимна подготовка на Тавори за предстоящото и почти се обърна да излезе, но пък адюнктата бе заповядала да присъства на приготовленията й, да й помогне с ризницата и затягането й.

Капакът изскърца и Тавори бръкна в кутията и извади огърлица — проста каишка и орлов нокът от месинг или може би злато. Обърна се към капитана.

— Би ли ми го завързала?

Но Лостара просто зяпна нокътя.

— Капитане.

Тя вдигна глава и срещна погледа на Тавори.

Адюнктата въздъхна.

— Аз съм дете на императора — какво повече има за разбиране, Лостара Юил?

— Нищо, адюнкта.

Пристъпи и взе каишката. Когато мина зад Тавори, долови смътен мирис на парфюм от рядката й права коса и коленете й за малко да се огънат от прилива на неописуема тъга.

— Капитане?

— Момент… извинете, адюнкта. — Помъчи се да затегне възела, но се оказа по-трудно, отколкото трябваше да е, а и погледът й бе размътен. — Готово.

— Благодаря — каза Тавори. — Сега ризницата.

— Разбира се, адюнкта.

Банашар стоеше отвън и държеше юздите на коня на адюнктата. Хундрилска порода, здрав и упорит, но беше измършавял и състарен от страдание, козината посивяла и зацапана. През последните дни в пустинята дори Изгорените сълзи бяха забравили обичайното си усърдие. На животното не му бе останала сила за бягане — като нищо можеше да рухне под Тавори, щом го подкара, за да се обърне със слово към армията си.

„Да се обърне към армията си. Това наистина ли е адюнктата? Кога за последен път е говорила на всичките си войници? А, да. На корабите. Объркващите слова, съживяването на идея, която малцина можеха дори да проумеят.“

„Дали ще се справи по-добре този път?“

Осъзна, че е изнервен заради нея — не, призляваше му от притеснение. „Ето, че стоя тук и държа юздите на коня й, пред палатката й. Аз съм… богове, думата е жалък. Но какво значение има? Също така съм жрец на бог, който скоро ще умре.“

„Някога се заклех да срещна този ден спокоен и трезв. Каква жалка клетва.“

Платнището на палатката се дръпна настрани и капитан Лостара Юил пристъпи навън и му махна с ръка.

Той поведе животното за юздите.

Адюнктата се появи. Погледна го в очите и кимна.

— Демидрек. Стояли сте тук от доста време, допускам — очаквах някой от адютантите ми да се погрижи за това, те са свикнали да стоят наоколо и да чакат. Моите извинения.

Той примига.

— Адюнкта, грешите. Аз ги отпратих. — Подаде й юздите. — За мен винаги ще е чест, Тавори Паран.

— Ако можех, щях да ви заповядам да си идете оттук.

— Но аз не съм от войниците ви, за да ми заповядате — отвърна той с усмивка. — Тъй че ще правя каквото ми харесва, адюнкта.

Тя го изгледа замислено.

— Питам се…

— Какво, адюнкта?

— Не е ли това истинското предназначение на един жест? Да взима вяра от едната ръка и да я поставя в следващата? Да стои между бог и такава като мен?

Той затаи дъх.

— Малцина са останали. Повечето вършат рутинните неща, но се виждат като привилегировани… от двете страни. По-близо до своя бог от непосветеното си стадо.

— Но не и ти, нали?

— Адюнкта, коленича до вас.

В очите й нещо проблесна, нещо сурово, но тя бързо го потисна, а след това пъхна ботуш в стремето и се качи на седлото.

Банашар се отдръпна. Извърна очи и видя как редица след редица войниците се обърнаха към тях, и как бавно се размърдаха, щом Тавори подкара в тръс към строя. Стигна до югозападния край и зави, за да мине покрай задния ред. Яздеше изправена — жена в опърпана ризница върху измършавял, издъхващ от глад кон.

Образът се вряза в ума на Банашар.

Щом стигна до другия край, тя пак зави и подкара към фронта на трите, вече толкова оредели легиона. Сега щеше да говори на войниците. И колкото и да копнееше да чуе думите й, той знаеше, че не са за него.

Със стегнати от болка гърди жрецът се обърна и се отдалечи.

Докато яздеше към челото на войските си, Тавори виждаше облака прах от приближаващия се враг. Беше огромен. Обърна коня и го подкара успоредно на строя, като забави стъпките му достатъчно, за да може да мести поглед от едно лице към друго по първата редица.

Когато най-сетне заговори, гласът й бе твърд и вятърът го понесе.

— Познава ли ви някой? Вие, които стояхте в сянката на тежките и морската пехота. Кои сте вие? Какъв е разказът ви? Толкова много са ви виждали — докато подминават в марш. Виждали са ви как стоите мълчаливи и неизвестни. Дори сега лицата ви са почти изгубени под ръбовете на шлемовете ви. — Замълча, очите й преминаваха по всяко лице.

А после спря и погледът й се впи в един мъж. Фалариец.

— Ефрейтор Грид Флан, Трето отделение, Единадесета рота. Ловец на кости. Ти носеше Сампъл — войника вляво от тебе — на гръб. Последния ден в пустинята. А преди „Кръвта вместо вода“ единственото нещо, което те опази — и нея — бе любовта ти към нея.

Мъжът сякаш се олюля пред думите й. Тя смуши коня напред.

— Къде стои Рек-ай?

— Тук! — извика глас десетина реда по-назад.

— Когато Лостара Юил изгуби съзнание, докато защитаваше живота ми в деня на На’Рук, ти поведе отделението си, за да ни изтеглите. Мен. Хенар Вигълф. Капитан Юил. Изгуби брат и до днес не можеш да намериш сълзи за него. Но бъди спокоен. В твоето отделение плакаха вместо теб. Нощем, докато ти спеше.

Подкара коня си още няколко стъпки и разпозна друго лице.

— Сержант Ординъри Грей. Когато отделението морски пехотинци на сержант Гонтай се разпадна и се опитаха да го убият, ти и Куд Хоул ги задържахте всички — посякохте ги, за да спасите Гонтай. Защото веднъж, много отдавна, в Свещената пустиня Рараку, той прояви доброта към вас.

Стигна до края на редиците, обърна коня и подкара по същия път.

— Кои сте вие? Аз знам кои сте. Какво сте направили? Стояли сте с мен от самото начало. Войници, чуйте ме! Този ден вече е изгубен за историята и всички, което стане тук, ще остане завинаги неизвестно. На този ден вие сте незасвидетелствани.

— Освен войниците от двете ви страни. Те ще свидетелстват. И ви казвам това: тези войници от двете ви страни, те са всичко, което е от значение. Свитъците на историците нямат време за войници като вас — знам го, защото съм изчела стотици от тях. Отпускат скъпернически няколко думи, за да кажат за поражение или победа. Може би, ако им се нареди, ще споменат за голяма храброст, за необикновен кураж, но тежестта на тези думи не е нито повече, нито по-малко от думите, говорещи за клане и убийства. Защото, както знаем всички, един войник може да бъде и герой, и злодей… Ние нямаме място в техните истории. Малцина имат. Те не са ние — никога не са били ние и ние никога няма да сме те… Вие сте Незасвидетелстваните, но аз съм видяла каквото виждате вие. Чувствала съм каквото чувствате вие. И съм точно толкова чужда за историята, колкото всеки от вас.

Спря отново, в самия център, и обърна коня си срещу смълчаните войници.

— В деня на На’Рук те стояха заради вас. Днес, тук, вие ще стоите заради тях. И аз ще стоя с вас, мои възлюбени войници. — Вдигна облечената си в ръкавица ръка. — Не казвайте нищо. Ние сме стени от мълчание, вие и аз. Ние сме съвършените отражения на това, в което се взираме, а вече толкова дълго сме се гледали в очите.

Огледа ги за последно и отсече:

— А смисълът на това мълчание не е работа на врага.

Зад себе си вече чуваше тропота на хиляди ботуши, отекващ от твърдата земя, но нямаше да се обърне. Нямаше да погледне врага. Очите й бяха само за нейните войници и виждаше, че техните са само за нея.

— Ловци на кости. Този ден отстъпете само в смъртта.

Когато адюнктата препусна, за да заеме позиция на левия фланг, Юмрук Блистиг се загледа след нея, очите му я проследиха като погледите на всеки един около него.

„Богове на бездната. Що за насърчително слово беше това? Спаси положението, Юмрук, преди да е станало твърде късно.“

Обърна се рязко.

— Първи редове! Изв…

Но не продължи. Оръжията изсъскаха от кании и ножници, щитовете се вдигнаха към раменете.

А лицата наоколо му бяха от най-студеното желязо, което бе виждал.

Сестра Свобода огледа вражеската позиция. Бяха направили най-доброто възможно предвид ограниченията на терена: бяха се строили по протежението на нисък хълм, а пред тях земята се простираше повече или по-малко равна, макар на север да се издигаха ниски хълмове. Съгледвачите й я бяха уведомили, че земята отвъд тези хълмове е накъсана от оврази — ако не беше това препятствие за подредено отстъпление, вражеският командир несъмнено щеше да е разположил войските си на онези височини. Но движението щеше да е твърде ограничено, а в битка това можеше да се окаже смъртоносно.

Не видя тежко бронирана пехота сред врага, и никаква конница. Редиците на стрелците по двата фланга изглеждаха нищожно малки.

— Едва ли може да се нарече армия — подхвърли брат Възвишеност, който яздеше до нея. — Бих могъл да повярвам, че са преминали Стъклената пустиня — виж колко са изтощени, колко малко са на брой. Сигурно са оставили път от трупове зад себе си.

— Не се съмнявам в това — отвърна Свобода и присви очи, щом видя самотния ездач — малка, крехка на вид фигура — пред първата линия на войниците. — И все пак преминаването на пустинята трябваше да е невъзможно.

— Враговете, които унищожиха братята и сестрите ни при Великия шпил, бяха познати на брат Усърдие. Болкандо. Ледерии. Тези знамена тук не са ми познати.

— И на мен също, брат Възвишеност. От коя ли земя са дошли, питам се? — Огледа се изумена. — Чак тук. За да умрат.

— Брат Гроб се приближава към по-малката сила.

Тя кимна. Макар и смътно, посланието на брат Гроб бе достигнало до нея. Акраст Корвалайн беше в смут — притеснен и изтъняващ от слабост. „Все още предстои да се появи нещо. Усещам напора му.“ Погледна към небето, но видя само онези резки от нефрит. Ледени светове, понесли се през небесата. Бяха се появили в деня, в който чуждият бог беше свален.

„И това е истината за всичко, което става сега. Опитват се да го върнат в небесата.“

„Но съдбата на Падналия бог е в ръцете на боговете, не на хората. Можехме да изтръгнем тази привилегия от боговете — с древната ни сила, с Древния ни лабиринт — но това ни беше отнето. Засега.“

— Чия игра беше това? — запита се тя на глас, без да откъсва очи от крехката фигура на командира, който явно се обръщаше с реч към бойците си. „Жена е.“

— Сестра?

Тя поклати глава.

— Дързостта рядко остава ненаказана. — Дръпна юздите. — Пътят на юг е открит. Братко, искам те там — вече не вярвам, че ще имаме силата да принудим тези чужденци да се покорят.

— Но… защо?

— Ще ги ударим, да, но без да се опитваме да ги заробим. Не изричай никакви думи във виковете си, братко. Разкъсай плътта им, откъсни я от костите им. На нищо по-деликатно не разчитам.

— Както пожелаеш.

— Поведи силите си на юг, за да ги обкръжим — редовете, които виждаме, несъмнено прикриват резерви и бих искала да разбера силата им. Аз на свой ред ще оставя центъра на Висш Разводнен Мелест и ще мина на север, където ще поведа елитната пехота на мъртвия крал през извивката между вражеския фланг и хълмовете.

— Има голям риск в това, сестра Свобода.

— Никой не се крие зад онези хълмове, братко. Нещо повече, така ще можем да притиснем онзи фланг навътре. Разбий ги откъм твоята страна, докато аз разбия тези от моята, и ще приключим бързо.

Възвишеност се загледа на север.

— Усещаш ли нещо от Висш Разводнен Кесган? Влезли ли са в бой с другата армия? Брат Гроб изобщо не може да ги намери.

— Аз също. Ако са в бой, трябва да разчитаме, че ще могат да забавят врага и дори да го изтласкат назад.

Жената, командваща чужденците, вече яздеше към южния фланг. Каквото и да беше казала на войниците си, не предизвика никакви одобрителни възгласи, никакви бойни викове.

— Тя ги изгуби! — извика брат Възвишеност.

— Така изглежда. Братко — виждаш ли къде отива тя? Разбира слабостта на онази страна. Препусни право срещу нея, когато настъпиш. Убий я.

— Като нищо може да е останала сама дотогава — мисля, че армията й всеки момент ще побегне.

— Това е недостатъкът на расата им — отвърна Свобода. — Хората имат качествата на насекоми — ще ги намериш навсякъде, но вярват в ефикасността на бягството, когато са застрашени. Ще трябва да ги изловим и избием до крак, братко, и да се отървем от тях веднъж завинаги.

— Тръгвам към авангарда си, сестро. Когато следващия път се срещнем, ще бъде над труповете на тези жалки парвенюта.

— Земята с охота ще приеме костите им — отвърна тя.

Боен водач Гал огледа жалкия си отряд конни воини, а след това пъхна шлема си под мишница и тръгна към Ханават. Намереничето Рут бе до нея, с безименното още бебенце сгушено в ръцете му. Слабото му лице беше пребледняло от страх.

— Жено — каза за поздрав Гал.

— Съпруже.

— Днес ще загина.

— Знам — отвърна тя.

— Ще избягаш ли от тази битка? Заради детето ни?

— Не — каза тя.

— Моля те.

— Съпруже, нямаме къде да идем. Ще те намерим в Хълмовете на предците, под топло слънце, и пустинните цветя ще пълнят очите ни с цветовете на пролетта.

При древните думи за раздяла на хундрилите Гал бавно затвори очи.

— Паднал съм. — Вдигна глава и срещна спокойния й поглед. — Видя слабостта ми.

— Видях само това, което може да се намери у всички ни, любими. Не стъпва ли един Боен главатар на хундрилите по същата земя като нас, останалите? Твоят дар беше куражът и острият ум на бойното поле. Този дар си остава. Вземи го със себе си този ден, в името на Колтейн и на духа на уикците, които бяха най-великите конни воини, каквито този свят е виждал някога. Не прогласихме ли точно това? Не извикахме ли името им към небесата — и дори Хълмовете на предците се разтърсиха от събуждането на нашите призраци?

— Да, обич моя.

— Ние изгорихме сълзи на лицата си в знак на тяхното напускане на света. Но виждам воини хундрили зад тебе, съпруже. Виждам най-доброто от това, което остава. Поведи ги. Давам ти куража на собственото си сърце, за да се слее с твоя. Днес съм горда.

Треперещ, той пристъпи напред и я взе прегръдката си.

Юмрук Фарадан Сорт гледаше огромната армия, строяваща се за бой на равнината отпред. Дори само центърът им ги превъзхождаше многократно. Тежка и лека пехота, с полукръговете на стрелците: седем или осем хиляди. Крилата бяха за тежката пехота и тя видя, че всяко от тях се командва от чистокръвен Форкрул Ассаил. Очите й се присвиха към Чистата срещу нея — жена, яхнала костенобял кон, в момента слизаше от него.

— Те имат сила в гласа си! — извика Фарадан Сорт. — Само със заповед ще се опитат да ви накарат да се предадете. Да пуснете оръжията си. Опълчете им се, малазанци!

„Много е лесно да се каже. И сигурно невъзможно да се постигне. Това може много бързо да се превърне в ужас.“ Извади меча си. Стари белези от магията на Ездачите на бурята бяха нашарили острието на безумни шарки под гладката повърхност.

В ума й се надигна смътно ехо — грохот на огромни вълни, разтърсващи коварния леденостуден камък под краката й. Жестоката студена захапка на железните пранги около окованите й глезени. Взривове пяна — а след това, надигнала се над синкавобялата пяна фигура, бронирана в лед… Тръсна глава да прогони спомена. Устата й изведнъж пресъхна.

„Денят е топъл. Нищо, на което да се хлъзнеш. Никаква изтръпналост, която да отнеме всякакъв усет от дланите ми. Никакви рани по кожата, разкъсана от допира на метала.“

„Изправяла съм се срещу по-лошо. Помни това — то те опази, докато влизаше от една битка в друга.“

Форкрул Ассаил вече крачеше пред бойците си, нагоре към ниския хълм.

Фарадан Сорт наведе очи и огледа жълтите изсъхнали треви и безбройните дупки на полски гризачи.

— Войници… някой да е виждал скорпиони тъдява?

Отвърна й хорово сумтене за „не“.

— Добре. Така бива. Щитовете високо — тая май има да ни казва нещо!

„Богове, точно тук става нечестно.“

Усмихната, сестра Свобода огледа вражеските сили. „Ах, не бяхме прави. Не се канят да побегнат.“ В лицата срещу нея имаше ярост и твърда решимост, но всичко това нямаше да помогне — не и сега. Щитове и броня щяха да устоят на мощта, която скоро щеше да отприщи, щяха да ги защитят — за малко. Може би за няколко удара на сърцето. Но след това гласът й щеше да разкъса, да раздере кожа и мускул и да плисне кръв във въздуха. Кости щяха да се прекършат, черепи — да се натрошат.

Всички те щяха да измрат и каквото и да направеха, нищо нямаше да го предотврати.

„Както тук, така и по целия свят.“

Погледна наляво и видя, че центърът настъпва — вече на по-малко от трийсет крачки от неподвижната линия на защитниците. Стрелците пускаха стрела след стрела, а вражеските стрелци им отвръщаха нарядко. Падаха войници, макар че щитовете опазваха повечето от убийствения дъжд. „Двайсет крачки, а след това атаката. Тежестта й ще ги изтласка назад, ще разбие първата линия и ще разцепим строя им. А след това ще почне касапницата.“

Насочи отново вниманието си към фланга срещу себе си, вдигна ръце и започна да си поема дъх.

Кремъчният меч, който изригна от земята под Форкрул Ассаил, се вряза във вътрешността на лявото й бедро и я надигна във въздуха, върхът изстърга и се вряза в бедрената кост. Докато Т’лан Имасс се вдигаше нагоре сред дъжд от пръст, камъни и корени, други изникнаха с взрив от земята около Форкрул Ассаил.

Оръжията им я заудряха.

Тя нададе вой, загърчи се на върха на меча и замахна. Опакото на ръката й удари Уругал Втъкания по челото, огъна го навътре и Т’лан Имасс рухна на земята.

Костеният боздуган на Калт Урманал я порази под лявата мишница, завъртя я във въздуха с ботушите към небето и я откъсна от меча, на който бе нанизана като на шиш.

Тя падна с рев и бързо скочи на крака.

Копието с обсидианов връх на Бероук се хлъзна през нея и изригна от корема й. Ассаил се изви рязко, сграбчи го и го надигна във въздуха, а заедно с него и Бероук. Пусна дръжката, пресегна се и стисна черепа на Бероук, когато той се хлъзна към нея.

Нададе рев и разби с него черепа на воина.

Закрещя заповеди на офицерите си:

— Атакувай врага… пробий и ги обкръжи! Избийте всяка една проклета твар! Оставете тези торби кокали на мен!

Т’лан Имасс с пръснатото чело отново тръгна към нея. Тя изръмжа и се хвърли срещу него.

Отчаян гняв се надигна у Блистиг, когато вражеските редици изведнъж сякаш се извисиха на вълна и с вой връхлетяха към него, и той закрещя в отговор на собствената си ярост.

Сблъсъкът надигна от земята войници и ги запокити във въздуха. Мъгла от кръв, сечащи надолу оръжия — и първите малазански редици се огънаха, но след това се стегнаха отново. Шумът бе оглушителен — грохот на желязо и писъци — и светът полудя пред очите на Юмрука: потни лица, оголени зъби, бликнала кръв от усти и прерязани гърла. Тела, притиснати в прасците му. Блистиг залиташе, размахваше меча си, залиташе от непрестанните удари по щита му и се биеше с яростта на побесняло псе.

Щеше да умре. Искаха да го убият — всяка една проклета гадина искаше да го убие и да стъпче трупа му. Животът му не трябваше да свърши така. Щеше да се бие и да се бие. Това нямаше да е краят — нямаше да го позволи. „Няма да го позволя!“

Изтласкаха ги още на стъпка.

Лостара Юил пристъпи до адюнктата и извади мечовете си. „Още един танц. Единственото, което мога да направя. Танцът на света — този шибан, жалък, убийствен свят.“ Видя как Рутан Гъд пое другия фланг на Тавори, а зад себе си чу Хенар Вигълф — глупакът пееше някаква мръснишка морска песен на Блуроуз.

Срещу нея, приведен напред и пристъпващ с вдървени крака като обезумял, връхлетя Форкрул Ассаил. Очите му бяха подивели и впити в адюнктата.

Изрева и ревът му ги блъсна назад.

Кръв плисна във въздуха и Лостара се олюля заслепена. „Чия кръв? Какво…“ И вече се стичаше по страните й, и видя падащия Хенар, извърна към нея окървавеното си лице. „О, богове, това е моя кръв… всички сме…“

Невероятно, но адюнктата се изправи срещу убийствения напор нда безсловесния вик, завъртя меча си и понечи да тръгне напред.

Форкрул Ассаил все още бе на трийсет крачки от тях.

„Не можем да направим това. Дори Тавори… не можем…“

Рутан Гъд стигна до адюнктата в бронята си от лед — но и тя беше пропукана и се разпадаше на дъжд от парчета. Като че ли посягаше към нея, за да я издърпа назад — далече от това, — но никакво бягство не беше възможно.

Ассаил изрева отново.

Писъкът на Лостара Юил остана нечут дори за собствените й уши.

Усети как тялото й се хлъзна по разбитата земя.

„Срещу това… свършено е с нас. Дори адюнктата. Дори Рутан Гъд. Той ни убива. Котильон…“

Но и бог не можеше вече да чуе молитвите й.

На петдесет крачки назад, смъкнат на колене от силата на Акраст Корвалайн, Банашар изтри кръвта от очите си. Беше се опитал да се доближи — да продължи напред и да се присъедини към адюнктата и свитата й — но не бе успял.

„Провал. Познавам тази дума — много нощи съм седял на масата й…“

Някой мина край него.

Бадале си тананикаше тихичко и този едва доловим звук изтласкваше всичко, което Квизиторът хвърляше по нея. Виждаше там, напред, как силата наранява Мама — разкъсваше Мама въпреки всичката й убиваща магията кръв, въпреки цялата й изключителна воля.

Вля думи в безсловесната си песен. Прости думички, три да намерят четвъртата, а най-важната от всичко сега бе четвъртата.

— Опали бисери диаманти елитри. Опали бисери диаманти елитри.

„Толкова много си забравил. Докато остана само глад и болка. Знам тези две неща. Познавам ги добре. Споделихме си ги с теб, ти и аз.“

— Опали бисери диаманти елитри. Опали бисери диаманти елитри.

„Прогоних те веднъж. Казах ти да отнесеш далече от нас своята болка и глад. Защото не ги бяхме заслужили с нищо.“

„Някой те нарани преди много време. Някой нарани Рут преди много време. Някой нарани Садик и Хелд, и всички други. Някой трябва да е наранил и мен.“

— Опали бисери диаманти елитри. Опали бисери диаманти елитри.

„Прогоних те. Сега те призовавам. Виж носителя на болка. Виж раздавача на глад. Квизитора. Познавам го. Помня го. Той дойде сред моя народ. Каза им, че трябва да умрат. Да отговорят за стари престъпления.“

„Може би беше прав.“

„Но това не значи, че имаше право.“

— Опали бисери диаманти елитри. Опали бисери диаманти елитри.

„Познаваш ли неговия вид? Мисля, че да. Пробуждаш ли се сега за старата болка? Мисля, че да. Призовавам те. Те обичат своето правосъдие. Сега, приятелю мой, дай им го ти.“

— Опали бисери диаманти елитри. Опали бисери диаманти елитри.

А над Форкрул Ассаил небето помръкна.

Банашар гледаше невярващо рояка скакалци — откъде бяха дошли, как бяха призовани, не знаеше. Звукът, който издадоха, бе като кипяща вода, а след това — какофония от бръмчене и вой. Видя как Форкрул Ассаил спря атаката си и погледна нагоре.

А след това роякът се понесе надолу в буря от криле, които изведнъж разцъфнаха в пурпур.

Брат Възвишеност закрещя и докато крещеше, скакалците пропълзяваха в отворената му уста, изливаха се вътре и челюстите им сечаха. Прогизнали от кръв, тварите след това се хлъзгаха лесно надолу в гърлото му. Задавен, заслепен и оглушал, той падна на колене. А те дъвчеха отвътре — трахеята, вече и в стомаха. Запушваха ноздрите му и се мъчеха да нахлуят в ушите му. Изгризаха клепачите и се заеха с очите зад тях.

Богът на Форкрул Ассаил се завръщаше.

Скакалците кръжаха на кипящ стълб, който се разпадна, щом тялото, което бяха загърнали, рухна на една страна. Късчета червена слуз, парчета розова кост — а след това съществата се извисиха нагоре и налетяха върху колансийската пехота — но войниците бяха с броня и заслоняваха лицата си с щитовете, така че скакалците закръжиха бясно, бръмченето на крилете им стана още по-пронизително, огласило сякаш безсилието им.

Роякът изведнъж се извиси и закръжи във въздуха.

Бадале усещаше глада им — неутолим — и разбра, че ако останат тук, ще изгуби власт над тях — щяха да погълнат всички.

„Иди си вече. Не може да останеш.“

Въздухът затрепери от пронизителен писък — писък на безизходно отчаяние, — а след това облакът се завихри и се отнесе надалече.

Отвъд купчината кости, останали от Форкрул Ассаил, колансийската пехота настъпваше, а пред тях стояха четири фигури, окъпани в кръв.

„Майко, когато свърши това — когато ти и всички твои деца паднете — с последния си дъх ще ги призова отново. Да донесат нашата мъст.“

Боен водач Гал седеше на коня си, загледан в тежката пехота, настъпваща покрай сражаващата се Форкрул Ассаил. Редиците им бяха разбъркани, накъсани от стръмния склон на хълма от дясната им страна и струпани, за да избегнат хълма, на който командирът им се биеше с Т’лан Имасс.

Видя как флангът на малазанците се обърна, за да посрещне атаката — но бързо разбра, че намерението на врага е да стигне до тила на защитниците.

Шелемаса до него промълви:

— Боен водач… южният фланг…

— Трябва да изберем едното или другото — прекъсна я Гал. — Виждаш ли онези пред нас? Не могат да задържат строя си… но виж как след като подминат малазанците ще могат да се развърнат отново на равния терен. Тогава ще се престроят.

— Боен водач, адюнктата…

— Не можем да й помогнем. Ако имахме три хиляди, да, можехме да ударим онзи фланг. Но тези тук — на прага на открития терен — тях ще посрещнем.

Извади тълвара си, препусна пред жалката си войска и викна:

— В името на Колтейн и Падането!

Не беше нужно нищо повече. Блеснаха оръжия, конете отметнаха глави и запръхтяха, прихванали бойната треска на ездачите си.

Гал дръпна рязко юздите и обърна коня. Животното се вдигна на задните си крака и зарита във въздуха.

И Бойният водач се засмя.

Фарадан Сорт се беше добрала до края на фланга — щом колансийците пробиеха, трябваше да е там, да задържи войниците си, да укрепи решимостта им — „но те нямат нужда от мен. Виж лицата им! Врагът посяга към корема ни и ще бъде посрещнат с желязо. И аз ще съм там — тази битка ще е моя, до самия край.“

И тогава чу тропот на конски копита. Вдигна глава и се обърна… и видя Изгорените сълзи на хундрилите в атака. Докато първите колансийци се изсипваха през тесния проход, конните воини — с Гал начело — връхлетяха срещу тях.

Сблъсъкът разтърси земята на вълни, чак до малазанските редици.

— Дръж здраво! — извика Фарадан Сорт. — Сега натисни! Натисни!

Колансийският настъп бе спрян. Но не задълго, знаеше тя. „Трябва да е достатъчно. Сега да ги накараме да си платят за лошата позиция.“

Северната страна на малазанската фаланга се понесе напред и колансийската тежка пехота се обърна да ги посрещне. Но се олюляваха, под краката им се обръщаха камъни, скали спъваха стъпките им.

А хундрилите, побеснели, се врязваха все по-дълбоко в редиците им.

„Богове! Само как се бият!“

Сержант Ординъри Грей сграбчи ефрейтора за кожения елек и го дръпна към себе си.

— Грид Фан — къде ти е отделението?

Очите на фалариеца бяха подивели, лицето — налято с кръв.

— Навсякъде, стръв за картуулски паяк такава!

— Къде е сержантът ти?

— Мъртъв! Къде е шибаното ти отделение?

— С твоя сержант — сопна се Ординъри Грей. — Освен моите Семк тука…

Притискаха ги и непрекъснато губеха терен. Очите на Грид Фан се изместиха покрай сержанта и се облещиха.

— Зашиха му шибаната уста!

— Така му се пада. Слушай сега — южният фланг…

— Нямаме южен фланг!

— Тя е там — с танцуващата Сянката и оня капитан с пикнята-лед в брадата. Ассаилът свърши, но тежката им пехота ще ни разкатае. Тя ти каза името, Фан! Както и моето, и на Куд Хоул. Разбираш ли ме?

Грид Фан се размърда.

— Хеър Равидж! Сампъл! Намерете другите — измъкваме се от тая гмеж!

Грамадният стоманен юмрук на отделението се обърна към ефрейтора.

— Още не съм се развъртял! Цяла шибана вечност чакам, ефрейтор!

— Ще ти дадем шибаната от Гуглата битка, ядачо на сепии канийски — скачаме на цяла армия тежки!

— Колко сме? — попита Сампъл, синкавата й кожа беше посивяла от прахта.

Фан се обърна към Ординъри Грей и той отговори:

— Десетина някъде.

Белите зъби на напанката блеснаха в широка усмивка и тя извика пронизително:

— Шейдс, Брутън, Асп, Шипрек и Джил Слайм! С нас! Живо, проклети да сте!

Поурс се смъкна до Кайндли и той го погледна ядосано.

— Разкарай се оттук! Само се пречкаш!

— Само да… си поема… дъх!

В кипящата гмеж зад Поурс Кайндли видя десетина войници да се провират между редиците назад от първата линия.

— Какво правят ония там, в името на Гуглата?

Но не видя паника на лицата на бойците най-близо до тях — извикаха си нещо и редиците се изместиха, за да им отворят път.

Поурс се изправи и проследи намръщения поглед на Кайндли.

— Ординъри Грей… Фан и Сампъл. И оня ужасен Семк — дето им извика имената, сър.

— Тъй ли?

Нов тласък от първата линия ги накара да залитнат назад.

— Връщай се в лагера, Поурс — свърши нещо полезно. Пази децата.

— Не мисля, че… о, добре. Сър…

— Тръгвам — разкарай се оттук.

— Сър…

— После искам да ми докладваш! Тръгвай, преди лично да съм те убил! Изпълнявай.

Низша Разводнена Трисин прекрачи през костите на брат Възвишеност — мъчеше се да не поглежда надолу, но не можа да се сдържи. Все още тук-там пълзяха скакалци — по кокалите и по хлъзгавите вътрешности, изпълзяваха от зяпналите челюсти.

Усещаше яростта на сестра Свобода, докато ранената Чиста замахваше — Т’лан Имасс нямаше да я победят, но отнемаха цялата й концентрация. Всъщност сега атаката се командваше от Висш Разводнен Мелест, от центъра.

Видя пред себе си редица от четирима войници и очите й се разшириха — „това ли е всичко, което имат срещу нас? Те са луди!“

Отдясно се изсипаха и десетина бойци редовна пехота.

От гърлото й изригна смях.

— Това ли ни предлагат в съпротива?

Махна с ръка и умът й отсече командата да се развърнат и да разширят предната линия.

Щяха да пометат тези глупаци, а след това да завият и да ударят по фланга отзад.

И битката щеше да приключи.

— Адюнкта — каза Рутан Гъд, — трябва да се отдръпнем назад — във фалангата. Не можем да останем тук — не можем да задържим тази лавина…

Но Тавори Паран все едно не го чу. Кръвта течеше по лицето й, сякаш всичко, което бе задържала, всичко, което бе таила досега вътре себе си, вече се изливаше на воля.

— Застани от лявата й страна, Лостара — с Хенар до теб. Аз съм отдясно. Адюнкта! Майната му на това чакане, да атакуваме.

Главата й се извърна рязко, очите блеснаха, изпълнени с дива ярост.

И четиримата се понесоха напред.

Трисин извика стъписана… Те атакуваха!?

И сега видя — един от войниците беше обвит в лед, чак до дългия меч в ръката му. А друг връхлиташе напред плавно като потекла вода, двата меча сякаш изтичаха от ръцете на жената. Освен бронираната в лед фигура другите бяха окъпани в кръв — да, тези бяха стояли срещу брат Възвишеност. „Тази жена — тя командва тази армия.“

„Но какво прави тя?“

„Какво правят всички те?“

Грид Фан изля поток ругатни на няколко езика и изрева:

— Бегом, тъпаци такива! Да ги догоним!

И докато тичаха напред — десет редовни войници, за да се притекат на помощ на своята адюнкта и офицерите й, ефрейторът намери дъх да изреве заповеди:

— Хеър Равидж — към другия край и бързо! Сампъл — след него! Шейдс Елар и Брутън Харб — прикрий Танцьорката и Блуроуз. Шипрек и Куд Хоул, останете с мен за адюнктата. Ти също, Грей.

Сержант Ординъри Грей изруга.

— По-старши съм от теб, Фан!

— Е, и?

— Добре де — изпъшка сержантът. — Изпълнявайте каквото каза Фан! Давай, ефрейтор!

— Асп Слитър — някаква магия имаш ли? Ти, Джил?

— Връща се — изсъска Джил Слайм.

Асп Слитър се изкиска като удушен лебед и изграчи:

— Само гледайте!

— Не! — извика Фан — бяха вече само на десетина крачки. — Задръжте, и двамата! Открийте шибания им командир и го ударете тоя шибаняк с всичко шибано, което имате, ясно?

Магьосницата от Картуул се изкиска пак.

— Не, сър. Изобщо не схванах.

От гърлото на семка Куд Хоул се изтръгна странно гъргорене. Фан го погледна накриво.

— Тоя твой смях…

Връхлетяха като вихрушка и се врязаха в първата линия на колансийците. Мечовете бяха като мълния в ръцете на танцьорката и където докоснеха, швирваше кръв и падаха тела. Загърнатият в лед воин газеше напред, ударите отскачаха от него, без да ги усети, врязваше се дълбоко в редиците и мечът му сякаш бе навсякъде. Високият войник отляво на танцьорката изрева и удари колансиеца пред себе си, натресе щита си в лицето на друг и събори и двамата в краката на настъпващите зад тях. Командирът им се биеше с изумителна точност, всяко движение или избягваше удар, или нанасяше смърт, а изражението й смрази сърцето на Трисин.

А след това дойдоха другите войници, четирима обкръжиха командира, трима от тях виеха като демони, четвъртият — с ужасна, грозно зашита уста. Удариха с безумна ярост и изтласкаха колансийците назад.

Видя как един грамаден войник налетя върху тежките, обкръжили бронирания в лед мъж, и успя да събори трима от тях. Късият му меч посече надолу, сякаш не повече от лек допир в шията на всеки колансиец — и от трите гърла швирна кръв.

— Обкръжете ги! — изкрещя Трисин три реда по-назад от предната линия. — Избийте ги…

Кълбо от пламъци погълна колансийския командир и забушува яростно, а от безоблачното небе изтрещя мълния, удари с тътен по земята, събори десетки войници и изрови огромна дупка в редиците. Заваля дъжд от изгоряла плът и разкъсани тела.

Три демона изпълзяха от земята под горящата жена, телата им покрити с изпъкнали усти, пълни със зъби като ками, ноктите им дълги като саби, главите им — гъмжащи от нажежени като въглени очи. Зареваха, хвърлиха се в пламъците и разкъсаха командира на парчета.

Грид Фан погледна вбесено двамата си мага — и видя как се гърчат от смях. „Шибани фокусници!“

— Смалете я, тъпаци такива! Не искате да я хвърлите всичката, нали?

Лицата на Джил Слайм и Асп Слитър се изопнаха.

— Нещо друго имате ли? — попита ядосано Фан.

Двамата поклатиха глави.

— Тогава елате насам и се бийте!

Колансийците се бяха съвзели и отново напираха. Други възвиха на другия фланг и принудиха Сампъл и Хеър Равидж да отстъпят.

Фан изруга и се провря напред до адюнктата.

— Адюнкта! Трябва да се отдръпнем назад във фалангата!

И след като тя не отвърна — дори не даде знак, че го е чула, — изръмжа на сержанта:

— Грей, слушай. Излизаме напред и около нея, от двете страни — правим стена, за да не може да мине пред нас. Шипрек, иди там — и ти, семк, тука — изтласкваме я назад и в редиците, ясно?

— Бойната страст е, сър! — викна Шипрек и залитна като пиян, какъвто навик имаше в мигове на голяма възбуда, когато повреденото му вътрешно ухо се обадеше.

— Шибано знам какво е, идиот. Дай да го направим!

Лостара Юил беше избутана назад — Хенар Вигълф беше притиснат здраво и вече се бранеше сам от нападателите от двете му страни. Внезапното идване на редовните бе облекчило заплахата, но само за миг — кучите синове просто бяха твърде много.

Понесла безброй рани, Лостара Юил изхлипа.

„Не умирай. Моля те. Не умирай.“

Острие на меч удари шлема на Хенар и той залитна.

Лостара изпищя и се хвърли към него, сляпа за заплахите.

Двамата редовни връхлетяха, за да отбият ударите, сипещи се върху Хенар. Жена и мъж, тя бивша натийка, той от Седемте града — никога преди не ги беше виждала, но спряха нападателите. Любимият й смъкна разцепения шлем и от раната в черепа бликна кръв; помъчи се да се вдигне отново на крака.

Лостара съсече колансиеца отляво и прескочи рухналото тяло. Вече нямаше никакво изящество, само дива ярост. Разпра с меча с гърлото на друг.

Натийката изпищя — меч бе пронизал гърдите й. Пусна оръжието си, докопа ръката, стиснала меча, и дръпна нападателя със себе си, докато падаше. Късият меч на приятеля й облиза през половината му врат. Мъжът викаше, мъчеше се да вдигне отново Хенар на крака, но една брадва го натресе в тила, през шлема и костта, и го тласна напред по очи. Но Хенар отново се беше изправил… и Лостара стигна до него. Малазанските редовни крещяха и ги подканяха. Насам! Бързо! При нас!

Лостара се завъртя и оръжията в ръцете й изсвистяха.

— Хенар! Към редиците! Назад!

Видя как другите редовни заотстъпваха, всички в кръг около адюнктата, изтегляха я насила към бойния строй. Рутан Гъд и един грамаден пехотинец с бой пазеха групата да не бъде откъсната и обкръжена, но ги изтласкваха назад.

„Вземи ме, Котильон! Моля те! Вземи ме!“

Но от бога й покровител… Нищо. Обърна се наляво и закрачи напред, за да задържи врага.

Дванадесет колансийци връхлетяха срещу нея.

Хундрилите се бяха врязали дълбоко в гъстата гмеж на тежката пехота. Стигнали бяха по-далече, отколкото Боен водач Гал бе мислил, че е възможно. Но сега всички коне бяха мъртви, както и последният воин. Но настъпът беше спрян — самите тела бяха достатъчно, за да попречат на врага да заобиколи малазанското крило, — така че сега колансийците само натискаха напред и принуждаваха редовните да свиват строя.

Меч беше разпрал всичко под гръдния му кош. Лежеше на гръб върху труповете на чужди и свои, вътрешностите му се изсипваха и заплитаха около краката му.

Нещо пулсираше във въздуха — не беше сигурен отвън ли иде, или някъде дълбоко вътре от него. „Не. Отвън.“ Гласове, извисяващи се в ритъм, но не можеше да различи думата. Отново и отново, звукът се извисяваше и затихваше, идеше отнякъде вдясно от него.

Усети как ударите на сърцето му влязоха в ритъм с този пулс и го обля топлина, макар да не знаеше източника й.

Тъмнината настъпваше.

„Този звук. Този звук… Тези гласове. Те са гласове, да. Малазанците. Какво казват? Какво викат, отново и отново?“

Изведнъж гъстата кръв изпука в едното ухо, отвори проход и той най-сетне успя да чуе безкрайно повтаряния вик.

— Хундрил! Хундрил! Хундрил!

Дума за заглъхващото му сърце, песен за свършващия му живот. „Колтейн, ще застана пред тебе. Ще яздим с твоите уикци. Виждам врани над Хълмовете на предците…“

Грамадният Имасс рухна и сестра Свобода прекрачи напред, изрита го в гърба, протегна надолу ръце, стегна пръсти през раздраната суха кожа и изтръгнати сухожилия и стисна гръбнака му. Спря за миг и погледна с яд другото същество с увенчания с кремък харпун, което отново се изправяше на няколко крачки от нея.

Форкрул Ассаил беше цялата рани и натрошена кост, но не беше, изобщо не беше мъртва. Надигна с рев Т’лан Имасс от земята и прекърши гръбнака му като клон, изви го и той изпращя и изстърга в ръцете й. Захвърли трупа настрани и се обърна към последната немряща.

— Край на това!

Жената воин отстъпи назад.

Бяха слезли от хълма, сред купища тела — още топла плът и гъста изстиваща кръв под краката й; крайници се отплесваха настрани при всяка стъпка.

Гняв изпълни Свобода. Заради убийството на брат Възвишеност. Заради жалката дързост и упоритост на тези Т’лан Имасс. Заради тази армия чужденци, които отказваха да се прекършат, които само умираха и избиваха още и още нейни войници.

Щеше да ги унищожи — скоро, след като разкъсаше тази последна Имасс.

Прекрачи над мъртъв воин и ботушът й изпращя отстрани в главата му.

Ударът изкънтя силно и Гал отвори очи. Примига към небето. „Трябваше да съм мъртъв. Защо все още не съм мъртъв?“

Някой заговори зад него:

— Покори ми се, Т’лан Имасс. Всички твои събратя си отидоха. Никакъв смисъл няма да продължаваш тази борба. Опълчиш ли ми се, ще те унищожа. Ако не, ще те оставя да си тръгнеш. Край на това — тази битка не е твоя.

Гал се пресегна надолу, стисна вътрешностите под гръдния си кош и ги откъсна. Ръката му зашари по земята и напипа захвърлен меч — колансийко оръжие, право и с остър връх за забиване. „Детска играчка. Не като моя тълвар. Но ще свърши работа.“ Надигна се и се преви почти на две, когато тежестта зад ребрата му се хлъзна надолу — бръкна с другата си ръка вътре, за да задържи всичко.

Обърна се бавно към гърба на Форкрул Ассаил. Пред нея стоеше Т’лан Имасс, тази, която наричаха Ном Кала. Лявото й бедро беше огънато и нацепено, но тя все още стоеше, стиснала харпуна си.

Гал пристъпи напред и заби меча през тялото на Форкрул Ассаил, през гръбнака й. Тя се изви на дъга от удара и дъхът й изригна навън.

Хундрилът падна назад, дробовете му се хлъзнаха между разперените пръсти и плеснаха в скута му.

Беше мъртъв преди главата му да се удари в земята.

Ном Кала пристъпи напред. Очите на Форкрул Ассаил бяха широко отворени и зяпнали в нея. Т’лан Имасс беше гледала тези очи сякаш цяла вечност, от мига, в който се беше вдигнала от земята под нея. Видяла беше злобата и яростта в този нечовешки поглед. Видяла беше блясъка на задоволство и триумф всеки път, когато Ассаил разбиеше на късове поредния неин събрат. Видяла беше насладата в тях, когато прекърши гръбнака на Калт Урманал.

Но сега в тялото на Форкрул Ассаил беше забит меч, желязото лъщеше синкавочервено и в очите нямаше нищо освен изумление.

Ном Кала направи нова стъпка напред. След това заби харпуна си в окото на кучката.

Толкова силно, че проби през черепа.

Малазанската армия рухваше. Изтласкваха ги назад, притискаха ги все повече, оставяха купчини тела при всяка стъпка. Банашар, със залитащия до него Поурс, отведоха цивилните — децата на Змията и хундрилите — колкото може по-далече, но беше ясно, че колансийците искат да унищожат само Ловците на кости. Цялата тежка пехота, действаща вече от юг, не обръщаше внимание на струпаните и разтреперани зрители.

Блистиг продължаваше да се бие, здраво и упорито ядро на фронта на централната фаланга. Банашар видя Кайндли отдясно, и Фарадан Сорт до него. Тези трима Юмруци, избрани от адюнктата, просто отказваха да паднат.

Бившият жрец вече не можеше да види Тавори, но нещо му подсказваше, че е жива — някъде сред редиците на обърнатата на юг бойна линия. Онази атака, с отделението редовни, притекло се на подкрепление, беше… невероятна.

„А онази магия беше… нелепа. Но виж онзи командир там — лежи мъртъв. Това си е съвсем истинско. Няма много ассаилска кръв в него, да се предаде на жалки илюзорни кошмари. Добра игра, момчета.“

Но всичко беше безнадеждно. Всичко, което вече беше видял, всичко, на което беше свидетел сега.

Някой застана от дясната му страна. Банашар се обърна и видя Ханават, а на стъпка зад нея и отстрани — Рут, с детето в прегръдката му.

— Твоят съпруг… съжалявам — каза Банашар.

Тя поклати глава.

— Той ги спря. Всички те. А сега… виждаш ли? Самата Форкрул Ассаил падна.

— Беше добър бой, нали?

Тя кимна.

— Кажи ми, даде ли име на детето?

Ханават го погледна в очите.

— Вярвах… какъв е смисълът? До този момент. Докато не го каза. — После извърна глава. — И все пак, кълна се в живота си, не мога да го измисля.

— Гал?

— Гал има само едно лице в живота ми и така ще си остане. Жрецо, отчаяна съм.

Нищо не можеше да отвърне.

„Всички сме отчаяни.“

Банашар отново се обърна към ужасната битка. Ханават стоеше до него с момчето с бебето, Поурс — от другата страна. Продължиха да гледат смълчани.

Към Ловците на кости, които умираха. До последния.

Въздухът кипеше настръхнал от гняв.

Върховен Юмрук Гъноуз Паран се изкачи на билото, Юмрук Рит Бюд бе до него. Зад тях Воинството се изкачваше в бавен тръс — не беше нужно Паран да поглежда зад себе си или да чува отчаяния дъх на Бюд, за да разбере, че са капнали от умора.

Легионът тежка пехота ги беше изтощил. Без убийствените хитрини на Калам и Бързия Бен Висшият Разводнен, командвал колансийците, се бе оказал упорит противник. Отказал бе да отстъпи пред неизбежното и се бяха принудили да ги избият до крак, преди най-сетне да посекат командира.

И сега войската му се влачеше нагоре по склона като ранено псе.

Излязоха на билото и спряха.

Пред тях ядрото на Ловците на кости рухваше под сдържаната атака от три страни, а скоро и четвъртата страна щеше да бъде погълната. Гъноуз едва можеше да проумее величината на касапницата, която виждаше долу — труповете очертаваха ниски хълмове около сражаващите се, като насипи на укрепление.

Потрес и ужас стегнаха сърцето му.

Армията на сестра му беше смалена до по-малко от петстотин и падаха бързо.

— Върховен юмрук…

Рит Бюд млъкна, щом той се извърна рязко и тя видя лицето му. Паран обърна коня си, когато първата линия войници излезе на билото.

— Строй се, проклети да сте! Онези, които гинат там долу, са малазанци! Вижте ги! Всички, вижте ги!

Конят се олюля под него, но той го изправи със свирепо дръпване на юздите, а след това смъкна забралото пред лицето си, извади меча и се изправи на стремената.

— Поемете си дъх, кучи синове! И В АТАКА!

Щом двамата с Юмрук Рит Бюд препуснаха надолу, Гъноуз Паран викна:

— Във фланга — юга го остави!

— Слушам, сър!

— Гледай за смесена кръв.

Тя го изгледа злобно.

— Сериозно ли, сър?

Земята под тях се разтърси — Воинството с тътен се заспуска по склона.

— Върховен юмрук! Ако свалим командирите им, какво? Милост?

Той погледна гневно напред, после подкара коня встрани от нея и под ъгъл към незаетата полоса между сражаващите се и цивилните.

— Днес не знам тази дума, Юмрук!

Но знаеше, че щеше да премисли. Проклетата мекушавост. „Аз я поех цялата. Нищо не оставих за Тавори, сестра ми е студено като лед желязо. Трябваше да си ги споделим. Като монети. Богове, толкова много неща трябваше да сме направили. Късно ли е вече? Жива ли е тя?“

„Сестро, жива ли си?“

Висш Разводнен Мелест, все още потресен от смъртта на Чистите, се обърна при стъписаните викове от колансийците на десния фланг и очите му се разшириха, като видя друга чужда армия, изсипваща се от хълмовете. Врязаха се в тежката пехота пред очите му — а тези нападатели бяха с тежка броня и с тежестта на щурма надолу по склона разбиха крилото със силата на лавина.

С гневен вой, той се провря назад през редиците — трябваше му един от конете на Чистите, за по-висока позиция за наблюдение. Още държаха центъра и изцяло контролираха южната страна на полето. Победата все още бе възможна.

И той щеше да я спечели.

Привлече в ума си колкото можа повече сила от Акраст Корвалайн и настърви войниците си за бой.

— Избийте ги! Всички, които ни се опълчват в този ден — унищожете ги!

Конят под него започна да заплита крака и Паран изруга и го забави. Бръкна в дисагите и извади лъскава карта. Погледна намръщено самотния ездач, нарисуван на нея.

— Маток! Знам, че можеш да ме чуеш! Сега ще отворя портал за теб. Но слушай! Ела на щурм, разбра ли ме? Искаше шибана от Гуглата пикаеща кръв битка и сега ти я давам!

Срита отново коня и подкара горкото животно в галоп. Впи очи натам, където щеше да раздере порталът, и се надигна на стремената.

— Там — каза на картата и я метна.

Тя полетя право като стрела от арбалет и толкова бързо, че прониза въздуха като мълния.

Конят под Паран се олюля и рухна.

Рутан Гъд се мъчеше да предотврати обкръжаването, но дори с този непознат озверял войник до него не можеше да спре стотиците заобикалящи ги в широк кръг колансийци, извън обхвата на мечовете им.

Усети внезапния напор на редовните, който ги тласна стъпка напред, и хвърли поглед през рамо да види причината… но въздухът бе изпълнен с прах и успя да види само залитащото напред множество малазанци, които вече се разпадаха, развръщаха се, сякаш искаха да атакуват, обзети от безумна стръв… но пред тези войници нямаше никакви колансийци.

„Разбити са. Най-после са…“

Оглушителният тътен го накара да се обърне и той зяпна невярващо хилядите конници, изригващи от огромен портал… не, тази раздрана дупка в самата тъкан на света не заслужаваше толкова възвишено име. Беше огромна, отворена за виещия вятър… и бе само на трийсетина крачки от първите редици на врага.

Конниците носеха пики, конете им бяха тежко бронирани. Стовариха се в безредната маса на тежката пехота — колансийците нямаха време да се обърнат, никакво време да извърнат щитовете си, и сблъсъкът ги разтърси. Крилото се разцепи, разпадна се… и изведнъж всякакво сцепление се загуби, а конните воини сечаха и избиваха.

Редовният пехотинец до него залитна, коленичи и се опря тежко в бедрото на Рутан Гъд. Стъписан, той го погледна и видя, че е притиснал чело в бронирания му в лед хълбок.

Затворил очи, задъханият каниец въздъхна:

— Богове, колко е хубаво!

Лостара Юил видя как адюнкта Тавори се олюля извън редиците. Натиска вече го нямаше — врагът имаше друг противник и той го изтласкваше назад, далече от Ловците на кости.

Адюнктата бе почти неузнаваема. Плувнала в кръв, с разсечен шлем, косата й зацапана с червено. Залитна и се спря в разчистения кръг. Десет сковани безумни крачки, мечът й — още в ръката, но вдигнат настрани, сякаш ръката бе забравила да се отпусне.

Лостара се измъкна от редиците, тръгна след нея… но една ръка я сграбчи, дръпна я назад и гласът на Хенар прошепна в ухото й:

— Не, обич моя. Остави я. Просто я… остави.

Стоеше сама, с гръб към армията си. Шумовете на битката сякаш заглъхваха, все едно дебели тежки завеси бяха дръпнати от всички страни на света, закрили всяка гледка, всеки блясък на оръжие и вихрушки прах.

Беше сама.

Мечът все още бе изпънат нелепо встрани. Главата й бавно се изви назад и тя вдигна лице към небето.

Стотици очи се впиха в нея. Не ги видя.

Устата на Тавори се отвори и в злочестия вик, който се изтръгна от нея, нямаше нищо човешко.

Прокънтя над полето на битката. Провря се през гледащите Ловци на кости, пресегна се и погали безбройните трупове. Надви прахта, извиси се и изчезна в зловещо зеления цвят на гаснещата небесна светлина.

А когато гласът й заглъхна, всички видяха как този вик продължи да разпъва лицето й. Вече безмълвна, тя не даваше на небето нищо. И в това нищо имаше всичко.

Замаян от падането от коня, Паран тръгна към нея. Този звук не бе дошъл от сестра му. Твърде ужасен, раздран и жесток — и все пак го теглеше към нея, влачен сякаш от връхлитащ поток.

Вляво от него стояха няколкостотин Ловци на кости, все още живи, неподвижни, неспособни дори да се отпуснат грохнали от умора на земята. Гледаха сестра му и той не можеше да ги разбере, не можеше да проумее какво още искат от нея.

„Не стига ли това? Тази единствена слабост, изтръгнала се от нея толкова сурова, толкова ужасяваща?“

„Никога ли не стига?“

„Не… Не разбирам какво искате от нея! Какво повече чакате!“

Беше точно пред него, зад железните решетки на шлема му. Все още затворничка.

Някой връхлиташе към нея. Още един враг. Не можеше дори да отвори очите си, не можеше да се обърне, за да го срещне. Още една смърт изглеждаше твърде много, но тя знаеше какво чака вътре в нея. Тази нужда. Тази нужда… „да свърши“.

„Не ме нападай. Моля те. Някой да го спре. Моля ви.“

„Ще го убия.“

Чу стъпките му, докато се присвиваше, завъртя се, отвори очи — тежък шлем, бронирано тяло, връхлитащо към нея.

Мечът й изсвистя като мълния.

Той хвана китката й.

Придърпа я към себе си, докато тя се дърпаше да се отскубне.

Пръстите му зашариха по каишката на шлема.

— Тавори! Спри! Аз съм — Гъноуз!

Шлемът се смъкна, свлече се от ръката му и тупна на земята… тя го зяпна невярващо, а след това изплака:

— Загубих я! О, Гъноуз, загубих я!

И рухна в прегръдката му, крехка като дете, а Гъноуз я притисна до себе си. Галеше сплъстената й от пот коса, а окървавеното й лице бе притиснато в рамото му, и докато тя ридаеше, той я усети, че се свлича, и коленичи заедно с нея.

А когато вдигна очи към Ловците на кости, видя, че вече са намерили каквото са чакали.

Като него, като нея, смъкваха се на колене. Предаваха се.

На онова, което бе останало вътре в тях.

Приглушено, между хлиповете, тя повтаряше името му. Отново и отново.

В една далечна част на бойното поле, докато Висш Разводнен Мелест обръщаше джагския си кон да побегне, пиката на Маток го порази в слепоочието.

И последната битка на Редовната пехота на Ловците на кости приключи.

— Ефрейтор, марш при ония дебелани!

— Мъртви са, сержант!

— Тогава при другата, проклет да си!

— И двамата ефрейтори са мъртви — казах ти!

Хелиан изруга, отдръпна се от пътя на връхлитащия нападател и натресе коляно под челюстта му. Главата се отметна нагоре и тялото под нея се свлече. Намуши го във врата, а след това се обърна и погледна намръщено последния войник от отделението си.

— Каква полза от тебе, по дяволите? Как се казваш?

— Тъпа крава с умрял мозък — аз съм Мейби! С тебе съм от началото!

— И още си тук — проклетият ми късмет. Аз ще задържа тука — иди намери някой да ги свести ония два кита. Повечето Мостоваци са мъртви.

Мейби изруга и тръгна.

Хелиан изтри потта и кръвта от дланта си и отново вдигна меча. Къде се беше дянал Ърб? Ако беше умрял тоя тъпак, щеше да го убие. „Не, това не е хубаво. Добре де, все едно.“

Видя долу още глави с шлемове, изкачваха се по тясната лъкатушеща пътека.

„Хайде насам. Все някой от вас трябва да има шише. Каквото и да е, Гуглата да ме вземе. Виж какво става, когато съм трезва.“

Коураб чу вика на Мейби и се обърна… бляскаха оръжия, колансийски войници се изсипваха горе на билото. Около Мейби падаха десантчици — Мълван Дрийдър, Ръфъл, Хъни…

— Пробив! — изрева той. — Пробив!

И затича натам.

Мейби залитна, промушен в единия прасец, и се заогъва под ударите по щита му. Коураб видя как Ръфъл се надигна на колене… но една брадва посече надолу и й пръсна черепа. Тя падна като парцалена кукла.

Вече виждаше пробива. Двамата сержанти на Подпалвачите на мостове бяха паднали горе на пътеката, която бранеха.

Коураб прескочи окования бог.

Колансийски лица се извърнаха към него… а след това беше между тях и мечът му запя. Острието на брадва откъсна щита му от лявата му ръка. Копие раздра хълбока му. Той изрева и посече нечие рамо, преряза през ризницата и брънките се пръснаха, след това събори друг на колене със заден замах.

Тежко пъшкане някъде от дясната му страна — Шортноус се беше появил, блъсна с щита си двама противници и ги събори. Награби една колансийка брадва и закълца с нея замаяните войници.

Връхлетяха още врагове.

Сакатия бог бе успял да извърне глава и гледаше дивашката, отчаяна отбрана на двамата малазанци. Видя как врагът бе изтласкан за миг, но в следващия настъпи отново. Потта на единия от защитниците му бе покапала по лицето му, когато мъжът го прескочи, и тези капки сега се стичаха на вадички, оставяха по лицето му дири, студени като сълзи.

Май нямаше да има подкрепления на тази нищожна защита — врагът ги бе обкръжил от всички страни. Най-после бяха видели окованото му тяло и Форкрул Ассаил вече разбираха целта зад всичко това. Сакатия бог вече усещаше глада на Ассаил.

„Почти целият съм тук, в тази торба кожа. И оставам във вериги.“

„Може да ме нарани. Може да се захранва със силата ми през цялото време — и никой не може да му се опълчи. Ще развихри отровата ми над целия свят.“

Малазанецът с отрязания нос се олюля, пронизан от меч, после — от още един. Само за да се изправи отново — и брадвата в ръцете му се развъртя. Тела западаха в мешавица от кръв. Безносият залитна напред и Сакатия бог видя лицето му отстрани — видя го как се усмихна, докато падаше по очи на земята.

Остана само един защитник, притиснат от трима колансийци, а зад тях вече се появиха четвърти и пети.

Самотният му бранител съсече единия с пеещия меч в ръцете му. После друг — осакатен в бедрото, посечено до костта.

Брадвата, която го порази, беше замахнала откъм страната на щита — но малазанецът не държеше никакъв щит и не можа да блокира, така че тя проряза през лявото рамо и откъсна ръката. Плисна кръв и мъжът отстъпи назад, тялото му се задържа наклонено на една страна. Втори замах посече през половината врат.

Морският пехотинец успя някак да намери сила да забие върха на меча си в гърлото на убиеца си, върхът изригна навън от другата страна под черепа. Забиването го наклони напред, в прегръдката на умиращия, и двамата рухнаха заедно.

Останалите двама колансийци тръгнаха към Сакатия бог, вдигнали оръжия, но две метални стрели изсвистяха във въздуха и ги свалиха.

Сакатия бог чу скърцане на ботуши, а след това някой се хлъзна и се блъсна в него, и той извърна глава към коленичилия до него спасител, и се взря в очите на капитан Фидлър.

— Стигнаха ли до теб, боже?

Сакатия бог поклати глава.

— Капитане, войниците ти…

Сякаш самата дума го нарани, Фидлър извърна очи, а след това се изправи, огледа се… и изведнъж изкрещя:

— Хедж!

Хедж падна до посечените тела на Суитлард и Ръмджъгс. Пътеката точно под двете жени беше задръстена с трупове — но още колансийски войници си прочистваха пътя нагоре. След няколко мига щяха да се изкачат.

„Твърде много са. Мамка му.“

Колко време се биеха вече? Нямаше представа. Колко атаки? Сякаш бяха стотици, но това бе невъзможно — все още имаше дневна светлина. Гаснеща вече, но все пак…

Без да откъсва очи от врага, който вече бе само на няколко стъпки, той издърпа торбата, която бе взел от купчината снаряжение до краката на Сакатия бог. И извади проклетията. „Винаги пази една. Винаги.“

„Сапьорската клетва. Щом ще падаш, вземи кучите синове със себе си.“

Вдигна я високо.

Чу как Фидлър отзад изкрещя името му.

„О, мамка му. Съжалявам, Фид.“

Хвърли се надолу по пътеката срещу тълпата колансийци.

А след това чу стъпки зад себе си и се завъртя побеснял.

— Фидлър, проклет да си! Не! Върни се!

Вместо това приятелят му го блъсна. Двамата паднаха и гранатата изхвърча от ръката на Хедж.

Вместо да залегнат за укритие, двамата се обърнаха и загледаха след нея, как полита в ленива дъга над гъмжилото войници, как пада към поклащащите се железни шлемове.

Натресе се в един като кокосов орех, паднал от палма.

Пръсна се беззвучно и разсипа облак тъмночервена прах.

Двамата сапьори се спогледаха слисано — лицата им бяха само на педя едно от друго — и ревнаха едновременно:

— Шкарто!

А след това един малазанец се свлече до тях с дрънчене на броня — мъж по-нисък и от Релико, пребледнял и мършав, с щръкнали от двете страни на тясната глава уши. Извърна лице към тях с жълта зъбата усмивка.

— Спипах ви задниците, сърове. Айде марш горе!

Фидлър го зяпна.

— Кой в името на Гуглата си ти?

Войникът го погледна обидено.

— Нефариас Бред, сър! Кой друг да съм? Хайде, връщайте се нагоре — аз ви прикривам, ясно?

Фидлър се обърна, издърпа Хедж на крака и го повлече нагоре по пътеката. Когато издращиха до ръба, отгоре се подадоха ръце и ги изтеглиха. Лицата на десантчиците около тях — Тар, Ботъл, Смайлс и Корик — бяха пребледнели. Детсмел се появи и падна на колене до проснатите тела на Ръмджъгс и Суитлард, вдигна глава и измърмори нещо на Тар.

Сержант Тар кимна и избута Хедж и Фидлър от ръба на хребета.

— Погрижихме се за този пробив, господа.

Фидлър сграбчи ръката на Хедж и го дръпна настрана.

— Фид…

— Млъкни! Мислеше просто да го повториш, а?

— Стори ми се, че сме свършили!

— Никога не сме свършили, проклет да си! Изтласкваме ги отново — чуваш ли ме? Те напират — ние ги изтласкваме отново!

Краката на Хедж изведнъж омекнаха и той смъкна тежко на земята.

Смрачаваше се. Хедж се вслуша в задъханото дишане, ругатните и кашлянето на другарите си — и те бяха насядали и налягали твърде уморени за нещо повече. Отпускаха глави и затваряха очи. Въздъхна хрипливо.

— Богове, колко войници ти останаха, Фид?

— Някъде двайсетина. На теб?

Хедж потрепери и извърна глава.

— Сержантите бяха последните.

— Те не са мъртви.

— Какво?

— Накълцани, да. Но са просто в безсъзнание. Детсмел смята, че е топлинен удар.

— Топлинен… Богове, казах им да изпият всичко, което имаха!

— Те са едри жени, Хедж.

— Последните ми Подпалвачи на мостове.

— Да, Хедж. Последните ти Подпалвачи на мостове.

Хедж отвори очи и погледна приятеля си — но очите на Фид си останаха затворени, лицето му бе извърнато към помръкващото небе.

— Сериозно? Какво каза?

— Сериозно.

Хедж се отпусна.

— Мислиш ли, че можем пак да ги спрем?

— Разбира се, че можем. Слушай, не криеш още някоя проклетия, нали?

— Не. Гуглата да ме вземе, носих я тая цяла скапана вечност. И през цялото това време е била шкарто!

Зад очите на Фидлър плуваха лица. Застинали в смъртта, след като толкова много спомени за всяко от тях им придаваха толкова живот — но този живот вече бе затворен там, в ума му. И там щяха да си останат, щом отвореше очи — което все още не бе готов да направи, — и щеше да види само застиналост и празнота.

Знаеше в кой свят иска да живее. Но хората нямат този избор, нали? Освен ако първо не убият искрата в себе си. С пиене, със забравата на сладкия дим — но тези сънища бяха лъжливи, фарс на всичко, което наистина си изгубил. Насмешка над онези, чийто живот е свършил.

Задъханото дишане наоколо затихваше, стоновете заглъхваха, след като раните бяха превързани. На малко войници им бяха останали сили да се движат и той знаеше, че са се отпуснали на земята като него. Беше толкова изцеден, че не можеше да помръдне.

От склона от всички страни се извисяваха стоновете на ранените колансийци, глухи и самотни. Малазанците бяха избили стотици, ранили бяха още повече — и все пак враговете нямаше да се примирят. Този хълм все едно се бе превърнал в единствения остров в свят от бушуващи морета.

„Но не е това.“

„Просто е мястото, което избрахме. За да направим каквото е редно.“

„Но пък може би точно това им дава основание да ни унищожат.“

Хедж се беше смълчал до него, но не спеше — иначе хъркането му щеше да ги е прогонило всички оттук, включително Сакатия бог с проклетите му вериги. А от армията, която все още ги обкръжаваше, долу на равното, не се чуваше нищо освен тихо шумолене — отдъхващи войници, оглед на оръжия и броня. Подготвяха се за следващия щурм.

„Последният щурм.“

„Двайсетина войници не могат да спрат армия.“

„Дори тези войници.“

Някой се покашля наблизо и проговори:

— Та за кого се бием все пак?

Фидлър не можа да познае гласа.

Нито на този, който му отвърна:

— За всички.

Дълго мълчание, а след това:

— Нищо чудно, че губим.

Шест, десет удара на сърцето, преди някой да изсумти. Последва гърлен смях, а след това някой друг нададе неистов вой, и изведнъж от тъмните места между скалите по тази гробна могила смехът изригна, затъркаля се на вълни и отекна.

Фидлър усети как устата му се разтвори в широка усмивка. Изсмя се горчиво, и още веднъж. А после вече не можеше да се спре, чак коремът го заболя. Хедж до него беше изпаднал в истерия, превиваше се на две, задавен от смях.

От очите му затекоха сълзи — Фидлър ги забърса припряно, — но смехът продължи.

Още и още.

Смайлс гледаше как всички от отделението се превиват на две от смях, гледаше зачервените им облени със сълзи — от смях — лица. Ботъл. Корик. Дори Тар. И Смайлс се… усмихна.

А когато приятелите й от отделението видяха това, направо зацвилиха.

Затиснатият в цепнатина между два камъка долу на склона и почти погребан под колансийски трупове — кръвта му изтичаше от дълбоките смъртоносни рани в гърдите — Кътъл чу този смях.

И се върна в ума си, назад и назад. Детство. Битките, които водеха, високите редути, които бранеха, слънчевите дни с прахоляк и пръчките за мечове, и търчането насам-натам, когато времето не бе нищо повече от свят без хоризонти — и дните никога не свършваха, и всеки камък лежеше съвършено в дланта, а щом се удариш, та дори без да ти потече кръв, трябваше само да изтичаш при мама или тате и те щяха да поемат това стъписване и възмущение, и да направят така, че да не изглежда толкова важно — а след това притеснението си отива, изтекло е във времето преди, а напред е само слънцето и яркостта на това да не порастваш никога.

В камъните, потта и кръвта тук, в последното си място за отдих, Кътъл се усмихна и им зашепна в ума си:

„Трябваше да видите последните ни отпори тогава. Голяма работа бяха.“

„Голяма работа.“

Тъмнина, а след нея — яркост. Яркост, като летен ден без край. Той тръгна натам, без да погледне назад.

Затиснат от тежестта на веригите, Сакатия бог, който слушаше, чу. Отдавна забравени чувства, в чието съществуване почти не беше вярвал, се надигнаха в него, диви и ярки. Вдиша рязко и усети как гърлото му се стегна. „Ще запомня това. Ще разгъна свитъци и ще прогоря върху тях имената на тези Паднали. Ще направя от този свой труд свят том — и никакъв друг няма да е нужен.“

„Чуй ги! Те са човечността разгъната, разпъната пред очите на всички — стига да дръзне някой да види!“

„Ще бъде Книга и ще бъде написана от моята ръка. Огледай се и потърси лицата на хилядите богове! Никой не може да направи това, което мога аз! Никой друг не може да огласи това свято творение!“

„Но това не е суетната ми гордост. За тази, моята Книга на мъртвите, единственият бог, достоен да я разкаже, е сакатият бог. Прекършеният. А не е ли било винаги така?“

„Никога не съм крил болката си.“

„Никога не съм прикривал бляна си.“

„И никога не съм губил пътя си.“

„И само падналите могат да се вдигнат отново.“

Слушаше смеха и изведнъж тежестта на веригите вече не беше нищо. Нищо.

— Те са възкръс… — Брат Гроб замълча. Обърна се към тъмния хълм.

Очите на Висш Разводнен Хаграф до него бавно се разшириха… а от всички страни колансийските войници се загледаха нагоре към могилата и оръжията в ръцете им увиснаха. Немалко от тях отстъпиха назад.

А смехът се изливаше върху тях.

Брат Гроб си запробива грубо път през войниците и закрачи към осеяното с трупове подножие на хълма. Хаграф го последва.

Чистият спря на пет крачки пред безредната войнишка маса и зяпна нагоре. Хвърли пълен с неверие поглед към Хаграф.

— Кои са тези чужденци?

Висшият Разводнен можа само да поклати глава.

Лицето на брат Гроб помръкна.

— Само шепа са останали — този път няма да има никакво отстъпление, разбра ли ме? Никакво отстъпление! Искам всички да бъдат избити!

— Да, сър.

Форкрул Ассаил погледна гневно войниците.

— Строй се! Приготви се за атака!

Хълмът отвърна с внезапна, мъртвешка тишина.

Брат Гроб се усмихна.

— Чу ли? Знаят, че е краят!

Тихо свистене във въздуха и Хаграф изпъшка от болка и залитна… стрела бе пронизала лявото му рамо.

Брат Гроб се извърна рязко към него и го погледна намръщено.

Стиснал зъби, Хаграф измъкна железния връх от рамото си и едва не рухна от изригналата агония, когато кръвта бликна. Погледна лъскавата дървена пръчка в ръката си и видя, че е колансийска.

Брат Гроб изръмжа, обърна се и си запробива път през войнишкото гъмжило. Щеше да се включи в този щурм — щеше да препусне на джагския си кон до самия връх и да посече всеки глупак, който дръзне да застане на пътя му.

В ума си чуваше шепот на ужас и страх, прокрадващ се от войниците наоколо, а под тази осезаема горчивина имаше още нещо — нещо, което си пробиваше пътя през неговата пълна власт над телата и волите им.

Бяха корави ветерани, всички до един. С ръцете си бяха убивали безчет врагове — въоръжени и безоръжни — под командата на своя Форкрул Ассаил. Бяха роби вече от години. И все пак, като тъмно течение под камъка на волята му, брат Гроб долавяше чувства, които нямаха нищо общо със страстта да унищожат врага, който им се опълчваше сега.

Изпитваха… благоговение.

Самата мисъл за това го разгневи.

— Тишина! Те са смъртни! Нямат ум, за да приемат неизбежното! Ще се биете с тях и ще ги убиете всички, до последния! — Видя как се смразиха от командата му и изпълнен със задоволство продължи напред.

— А за мен ще е Сакатия бог — изсъска тихо, след като се измъкна от редиците и продължи към вързания кон. — Ще го нараня и Акраст Корвалайн ще бъде прероден, и тогава никой няма да може да ми се опълчи. Никой!

Движение вляво от него привлече вниманието му. Спря се и примижа в обагрения в зелено сумрак.

Някой крачеше към него през равнината.

„Сега пък какво?“

Фигурата — на четиридесет крачки — вдигна ръце.

Магията, която изригна от нея, бе заслепяваща — искряща вълна, нажежена до бяло като сърцевината на мълния. Раздра земята между тях, забърса колансийските редове и продължи към него.

Брат Гроб изрева и вдигна ръце миг преди магията да го порази.

Беше отхвърлен назад и се блъсна в нещо неподатливо… нещо, което изръмжа като звяр.

Силата напусна брат Гроб. Погледна надолу и зяпна двете дълги остриета, щръкнали от гърдите му. Двата ножа бяха пронизали двете му сърца.

А след това тих глас изръмжа в ухото му:

— Приятно ми е. Калам Мекхар.

Убиецът издърпа дългите ножове и пусна тялото да се смъкне на земята. След това се обърна и отсече въжето на вързания кон.

— Мразя конете, знаеш ли. Но този път гледай да бягаш много бързо — дори на теб няма да ти хареса това, което предстои. — И плесна животното по задницата.

Костенобелият джагски кон скочи, опита се да изрита и Калам едва успя да избегне копитата му. Изгледа го ядосано, а след това се извърна към колансийските войници…

… нова вълна от жестоката магия на Бързия Бен се вряза в гъстото множество и разкъса стотици. Останалите се пръснаха.

А Върховният маг вече тичаше и викаше:

— Калам! Бързо! Към могилата! Бягай, проклет да си!

Убиецът изръмжа и затича тежко напред. „Мразя коне, но още по̀ мразя да тичам. Трябваше да го яхна това проклето животно — щеше да е по-лесно. А и другия не трябваше да го пускаме. Бързака нещо се е размекнал.“

Колансийски офицер с ассаилска кръв се изпречи на пътя му, стиснал раненото си рамо.

Калам му отсече главата с един замах, изрита настрани обезглавеното тяло и продължи напред. Гласът на Бързия Бен прозвуча в ушите му:

— Тичай като проклета газела, Калам!

Но той тичаше като мечка.

От друга страна, те и мечките са бързи.

Хедж позна звука, както и заслепяващия блясък на магическия огън. Надигна се и дръпна Фидлър за крака.

— Бързия Бен! Фидлър — те са тук!

Последните морски пехотинци се вдигаха около тях, лицата им бяха изпълнени с неверие.

Хедж посочи.

— Там! Ще позная тази мършава пародия на мъж навсякъде! А този там… той е Калам!

— Разбиха колансийците — отвърна Фидлър. — Защо бягат?

Хедж се обърна да извика на войниците — и ръката му изведнъж стисна рамото на Фидлър.

Капитанът се извърна и погледна към небето.

— Богове на бездната!

Беше откривателката на пътища. Имаше пътища през световете, по които само тя беше вървяла. Ала сега, докато с воля си пробиваше път през булото на лабиринта, усещаше натиска зад себе си — нужда, която сякаш оставаше без отговор.

Инстинктът я беше довел чак дотук, а светът напред бе непознат за нея.

„Беше ли вярна посоката ми? Или беше само лъжа, която шепнех на себе си непрекъснато, сякаш вселената е готова да се огъне пред волята ми?“

„Обещах го на своя господар.“

„Доведох го у дома, доведох го до трона на неговите предци.“

„Обещах отговори. На всички скрити цели зад всичко, което бе направил баща му. Обещах му смисъл на всичко това.“

„И му обещах мир.“

Излезе в гаснещ ден и нагази в сухите треви. А небето отгоре бе полудяло от смарагдови комети, светлината замая очите й със силата си. Изглеждаха толкова близо, че можеше да ги докосне, а в сипещия се дъжд от светлина чу гласове.

Но след миг яркозелените дъги вече не бяха сами в небесата. Огромни сенки раздраха накъсани дири през зеленото сияние — идеха отдясно с яростта на буреносни облаци. Кръв и късове плът запердашиха земята около нея като градушка.

Апсал’ара ахна.

Погибел загръщаше земята, пълзеше по-бързо от пожар… а над нея имаше дракон, ужасяващо огромен и нападан от всички страни от по-дребни дракони.

Коурабас!

Погибелта се носеше стремглаво към нея.

Обърна се и побягна. Затърси отчаяно лабиринти, но нищо не се пробуждаше — всичко се разпадаше. Всяка пътека, всеки портал. Неизброимите пламъци живот угасваха съкрушени като изстиваща жарава.

„Какво направих?“

„Те са след мен — довериха ми се! Моят господар и следовниците му идат — не може да се спре това, но ще дойдат в свят, който не могат да напуснат.“

„Където лети Коурабас, там ще е Тиам!“

„Какво направих?“

Изведнъж в далечината напред, ясно като ужасяваща зора, разломът, който бе направила, се разтвори широко и през него излетяха пет дракона, огромните им сенки се понесоха право към нея. Четири бяха черни като оникс, петият — пурпурен, с цвета на кръвта.

Десра. Скинтик. Корлат. Силана. Нимандър.

А пред тях, в небесата над този свят, между земята и пламтящото небе, въздухът гъмжеше от техните братя и сестри. И Коурабас.

Във война.

Видя как този вихър притегли господаря й и следовниците му — изгубиха се, отвлечени от това, което идеше.

„Където лети Коурабас, там ще е Тиам.“

А богинята на драконите Елейнт започваше да се въплъщава.

Разплакана, в паника, Апсал’ара затича отново и там, в далечината, изникна хълм, осеян с канари и балвани, а на този хълм — хора.

Фидлър бе зяпнал най-огромния дракон, който бе виждал. Нападнат от десетки, стотици по-малки, почти разкъсан, той се носеше тежко право към тях.

Обърна се рязко — от меча на адюнктата струеше ръждивозеленикава светлина и той видимо потръпваше, забит дълбоко в земята. „О, не! Всички сме мъртви!“

Земята под дракона Отатарал се гърчеше, разпадаше се на прах и напукана глина. Опустошението се разливаше над равнините като потоп.

„Мечът не беше достатъчен. Всички го знаехме. Когато застанахме тук — тя, аз, жрецът…“

„Жрецът!“

Завъртя се вихрено.

В този миг Бързия Бен стигна до билото.

— Никой да не напуска могилата! Стой вътре в кръга!

„В кръга?“

— Богове подземни. Д’рек!

Магьосникът го чу и отвърна с нервна усмивка:

— Добре казано, Фид. Но не богове. Само един.

Калам се олюля зад Бързия Бен, плувнал в пот и толкова останал без дъх, че рухна на колене, докато се мъчеше да вдиша.

Хедж му хвърли мех с вода.

— Не си във форма, войник.

Десантчиците се бяха смразили — очите им бяха приковани в приближаващия се дракон и стотиците други по-малки, които се спускаха върху него на убийствени вълни. Някои видяха пълзящата неумолимо към тях развала и потръпнаха.

— Бързак? Тя може ли да ни защити?

Магьосникът го погледна намръщено.

— И питаш? Тя е тук, нали? Иначе защо ще е тук? — Пристъпи към Фидлър. — Ваш ли беше този план?

— План ли? Какъв шибан план? — отвърна той, без да помръдне. — Банашар каза нещо… божеството му идвало — да предложи защита…

— Точно… Чакай, каква защита?

— Не знам!

Погибелта удари в подножието по бягащите колансийски войници.

Те се разпаднаха на облаци прах.

Малазанците се хвърлиха на земята и покриха главите си с ръце.

Драконът Отатарал нададе ужасен вик, побрал сякаш в себе си всичката болка и скръб на света, век след век — и разръфаните му криле като разкъсани платна заудряха диво във въздуха, щом спря точно над могилата.

Труп на дракон рухна от небето и земята се разтърси.

— Тя се бори с него! — възкликна Бързия Бен. — Богове, то я убива!

Фидлър надигна глава, погледна към Сакатия бог — и се вцепени.

Изкованите от богове вериги се пръснаха като лед, брънките се взривиха и изхвърлиха наоколо парчета град. Войници завикаха и запълзяха назад. Сакатия бог остана да лежи неподвижен. Толкова дълго бе носил тази тежест, че не можеше да помръдне.

Но гърдите му се изпълниха с въздух, след като неумолимото стягане вече го нямаше. Трепет обзе тялото му и той извърна глава.

Смъртните пищяха наоколо, макар да не можеше да ги чуе. Гледаха с отчаяна нужда към него, ала той вече не разбираше какво искат от него. А после примига и се взря нагоре, не в надвисналия издъхващ дракон, а отвъд него.

„Моите поклонници. Моите деца. Чувам ги. Чувам техния зов.“

Бавно се надигна и погледна безобразните си ръце, кривите пръсти и бучките плът там, където трябваше да са ноктите. Огледа нашарената си с белези кожа и отпуснатите мускули под нея. „Мое ли е това? Такъв ли съм?“

Изправи се и погледна стотиците дракони, трупащи се на юг. Бяха се отдръпнали от дракона Отатарал и вече връхлитаха един срещу друг и се завихряха на спирални стълбове от люспи, криле и драконова плът, извиваха се нагоре в още по-плътна тъмна маса. И в тази тъмна маса изведнъж блеснаха пробудени очи.

Една дума изшепна в ума на Сакатия бог — смътно и все пак изречена с вой на ужас.

„Тиам.“

Въплъщаваше се. Съживяваше се, за да убие дракона Отатарал.

Някакъв мъж се мъчеше да стигне до него, сякаш се бореше с вихрен вятър. Желязо в брадата му, смътно познато лице… И с този спомен в мисълта на Сакатия бог се надигна смътно чувство. „Имаше жертвоприношение днес. Направено за мен, от тези непознати. И все пак… без да молят за нищо. Не и за себе си. И все пак… какво искат от мен?“

„Аз съм свободен.“

„Мога да чуя децата си.“

„Но те са пленени горе в небесата. Ако ги призова долу, всичко тук ще бъде унищожено.“

„Имаше други, някога… паднаха като мен и толкова много бе унищожено, толкова много бе загубено. Все още ги виждам, пленени в нефрит, оформени така, че да бъдат послание за тези смъртни същества — но това послание така и не беше разбрано и гласовете останаха завинаги пленени в нефрита.“

„Ако призова децата си, този свят ще свърши в огън.“

Взря се с копнеж в небесата, сякаш можеше да полети.

Пръстите му се размърдаха, жалки като прекършени криле.

Брадатият стигна до него и най-сетне Сакатия бог можа да чуе думите му и да ги разбере.

— Трябва да я оковеш! Боже! Тя ще приеме твоите вериги! Трябва… Тиам се въплъщава! Тя ще унищожи всичко!

— Да я окова? Аз, който съм познал цяла вечност във вериги? Не можеш да искаш това от мен!

— Окови я или ще умре!

— Смъртта ще бъде нейното освобождение!

— Боже — ако тя умре, тогава всички умираме! Моля те, окови я!

Той погледна смъртния.

— Тя приема ли това?

— Да! И побързай — Д’рек умира под нас.

— Но моята сила е чужда — нямам с какво да окова в този свят, смъртен.

— Намери начин! Трябва!

Беше освободен. Можеше да си отиде. Можеше да остави тези смъртни — дори убийствената сила на дракона Отатарал не можеше да му навреди. „Отатарал, в края на краищата, е струпеят, който прави този свят в отговор на заразата. А коя е тази зараза? Ами, самият аз.“

Сакатия бог погледна отгоре смъртния.

„Той коленичи, както коленичат всички прекършени смъртни. Срещу жестокостта на този и на всеки свят един смъртен не може да направи нищо друго, освен да коленичи.“

„Дори пред чужд бог.“

„А любовта, която притежавам? Може би няма нищо… но не, няма такова нещо като чужда любов.“

Затвори очи и освободи ума си за този свят.

И разбра, че го чакат.

Двама Древни богове го държаха за ръцете — допирът им бе затрогващо нежен. Съкрушителното налягане в това място бе смазало всичко, мрак и тиня кръжаха във вихъра на несекващ танц. Течения бушуваха на всички страни, но никое не можеше да стигне до тях — боговете ги задържаха настрана.

Не, само един от тези двама Древни притежаваше такава сила и името му бе Маел на моретата.

Водеха го по тази равнина, по това океанско дъно, изгубено за слънчевата светлина.

Натам, където бе коленичил друг смъртен… то само душата му оставаше, въпреки че засега отново бе заела тялото, което бе оставила така отдавна: изгнило и разкапано, с татуировките, които сякаш плуваха в теченията. Стоеше на колене, с ръце дълбоко в тинята, сякаш търсеше изгубена монета, ценно съкровище, спомен.

Когато вдигна глава към тях, Сакатия бог видя, че е сляп.

— Кой е този? — попита смъртният. — Кой е този, така жестоко прикован на това дърво? Моля ви, умолявам ви — не мога да видя. Моля ви, кажете ми. Той ли е това? Опита се да ме спаси. Не може да се е стигнало до това. Не може!

И тогава заговори Древният бог, който не беше Маел на моретата.

— Хеборик, ти само сънуваш и този твой сън не е разговор. Само монолог. В този сън, Хеборик Призрачни ръце, ти си пленен.

Но смъртният на име Хеборик поклати глава.

— Не разбирате. Всичко, до което съм се докосвал, съм го унищожавал. Приятели. Богове. Дори детето… и нея загубих от Вихъра. Загубих ги всички.

— Хеборик Призрачни ръце — каза Маел, — ще напълниш ли този океан със сълзите си? Ако вярваш, че тази идея е нова, знай: тези води бяха толкова пълни… отдавна.

Другият Древен бог рече:

— Хеборик, трябва да се събудиш от този сън. Трябва да освободиш ръцете си — те са чакали за този миг още от острова. Докоснали са и са взели Нефрита и сега в теб обитават милион изгубени души — души, принадлежащи на този чужд бог. И също тъй ръцете ти са докоснали Отатарал, призоваващия Коурабас.

Но Хеборик се отпусна отново и зарови ръце още по-дълбоко в тинята.

— Аз убих своя бог.

— Хеборик — каза Маел на моретата, — дори на боговете на войната войната им омръзва. Изглежда, само на смъртните не им омръзва никога. Все едно. Той те е освободил от всякаква вина. Кръвта му донесе живот на мъртви земи. Смята го за достойна жертва.

— Но тази жертва ще е напразна, Хеборик — каза другият Древен бог, — ако не се събудиш от своя сън.

— Кой е на дървото?

— Хеборик, никой няма на дървото.

Незрящите очи отново се вдигнаха.

— Никой?

— Нека видим ръцете ти, приятелю. Разбудил съм всички лабиринти и всички вече водят към едно място. Пещера дълбоко под една могила, направена от челюстите на Д’рек. Да отидем ли сега там, Хеборик?

— Могила?

— Могила.

— Никой не сънува в могила.

При тези думи двамата Древни богове се смълчаха и когато ги погледна, Сакатия бог видя, че плачат — видя сълзите по сбръчканите им лица, все едно бяха не на дъното на океан, а насред пустиня.

Или върху раздраната кожа на гробна могила.

А Хеборик измъкна ръцете си от наносите тиня и едната засия смарагдова през мътните облаци, а другата — с цвета на Отатарал. Лицето му се изпълни с внезапен страх.

— Сам ли ще бъда там? В онази пещера?

— Не — отвърна Маел на моретата. — Никога повече.

— Кой беше на дървото?

— Отиваме при нея сега, Хеборик Призрачни ръце.

Тръгнаха и Сакатия бог усети магиите на този свят, привлечени към тях, сбираха се и се сливаха, за да отворят този път.

После, някъде напред по пътя, видя блещукащ фенер — фигура, която ги водеше напред, но беше много далече.

Пътят отне сякаш цяла вечност. От време на време потъваха неща, идваха от тъмнината горе и вдигаха облаци тиня в теченията. Видя кораби от дърво и желязо. Видя скелети на чудовищни влечуги. Видя дъжд от човешки трупове, нахапани от акули и повлечени надолу от ботушите, за да паднат до дъното все едно, че вървят — може би за да се присъединят в тази процесия, — но после краката им се огънаха и наносите им направиха меко място за отдих.

Стори му се, че видя конни воини — сияеха в зелено и синьо и ги проследиха в пътя им отдалече.

Светлината на фенера изведнъж стана по-близка и Сакатия бог видя, че водачът им е застанал пред пещера, издълбана в огромна отвесна скала.

Когато стигнаха до тази пещера, Древните богове спряха и се поклониха на водача си, но мъртвешката фигура само се обърна и се отдалечи, сякаш за да понесе светлината си по друга пътека. Сякаш за да поведе други към техните съдби.

Закрачиха в лъкатушещ тунел и излязоха в огромна зала.

Древният бог, който не беше Маел на моретата, се обърна към Сакатия бог.

— Дълго си скитал в кръвта, която дадох на това селение. Аз съм К’рул, Създателят на лабиринти. Сега е време да си отидеш, да се завърнеш у дома.

Сакатия бог помисли над това и отвърна:

— Аз съм плът и кост. Направен съм в подобие на човек. Там, където ме зоват децата ми, не мога да ида. Искате ли да ги призова тук долу?

— Не. Това би означавало нашата смърт — на всички нас.

— Да.

— Има изход — каза К’рул. — Той започва с Хеборик, но завършва в ръцете на друг.

— Тази плът, която носиш — добави Маел на моретата, — е непригодна за завръщането ти. Но беше най-доброто, което можеха да направят.

— Паднал — рече К’рул, — ще ни се довериш ли?

Сакатия бог погледна Хеборик, а след това пусна ръцете на Древните богове. Посегна към ръцете на Хеборик.

Но смъртният отстъпи с думите:

— Още не, и не с тях двамата. Те ще те убият. Ще стигна до теб, боже, когато дойде мигът. Това обещавам.

Сакатия бог се поклони и отстъпи назад.

А с ръката си Отатарал Хеборик, наречен някога Леката ръка, се пресегна през водите над него. Лумна бронзова светлина и изпълни цялата пещера.

Огромните пръсти, които изригнаха от гробната могила, обгърнаха целия хълм — но не раздраха земята. Призрачни, прозрачни, извисиха се в дъга и се стегнаха около дракона Отатарал.

Коурабас нададе оглушителен писък — но дали бе вик на болка, на страдание или облекчение, Фидлър не разбра.

Отвъд дракона Отатарал, когото вече притегляха все по-близо към тях, въплъщението на Тиам — все по-ясно откроимо многоглаво чудовище — започна да се разпада. Отекнаха далечни крясъци, докато драконите се изтръгваха и литваха на свобода.

Повечето побягнаха, все едно опашките им бяха пламнали, и Фидлър зяпна след тях, забравил за огромното, спускащо се надолу тяло на дракона Отатарал, докато се разпръскваха бързо, а други, смъртно ранени, закръжиха надолу и западаха по земята с гръмовен трясък. „Шибан дъжд от дракони.“

Бързия Бен се молеше тихо, а след това присви очи — виждаше вече през Коурабас. „Той я държи… който и да си, вече е в ръцете ти.“

„Богове, ще вземе да стане.“

„Обещах, Бърн. Обещах ти, нали?“

„Добре де, сигурно не мога да си припиша цялата заслуга.“

„Сигурно.“

„В името на скромността, ако изобщо спомена за това, имам предвид. Но тук, в главата ми… успях!“

Калам видя пъклената гордост, разцъфнала на лицето на магьосника, и разбра точно какво си мисли мършавият кучи син. Искаше му се да го удари. Ама хубаво. Поне десетина пъти.

Присвит, докато призрачното тяло на дракона Отатарал се плъзгаше леко надолу около тях, той се обърна и погледна към Сакатия бог. Стоеше неподвижен, затворил очи и все така вдигнал ръце към небето.

„Навярно някой дракон може да те отнесе там горе, приятелю. Не всички бягат, нали?“

Жена, която не беше виждал никога, седна до него, погледна го с подкупваща усмивка и каза:

— Харесваш ми.

„Богове, още една.“

— Коя в името на Гуглата си ти?

Усмивката й блесна още по-широка.

— Аз съм тази, която открадна луната. О, виждам, че не ми вярваш, нали?

— Не — отвърна той. — Добре, откраднала си я — но после я счупи тая шибана луна, нали?

Гняв огря лицето й съвсем подобаващо.

— Аз съм Апсал’ара, Господарката на крадците!

А той й се ухили.

— Никога не съм харесвал крадли.

„Разочароваш ги. Винаги действа.“

Бързия Бен ги чу и изсумтя наум.

„Калам, никога няма да се научиш, нали? Или може би просто не можеш да се сдържиш?“

Покривът на пещерата изведнъж засия нажежен до бяло и Хеборик се обърна рязко към Сакатия бог.

— Сега! Отвори очи — не можеш да си тук долу, когато дойде тя. Никой не може!

Сакатия бог се обърна. Усети, че двамата Древни богове са си отишли.

„Сбогом, Маел на моретата и К’рул, Създателю на лабиринти.“

— Отвори си очите!

И той ги отвори и в същия миг усети как Хеборик го хвана за ръката.

Корик беше излазил от пукнатината и сега бе впил очи в Сакатия бог няма и на пет крачки от него. Вътре в него имаше копнеж, непоносима и свирепа нужда. Нужда, която искаше да го погълне. Която искаше да унищожи света, онзи, в който живееше, онзи, който бе само най-тънка кожа между това, което се таеше вътре и което бе отвън.

Нямаше отговор на този копнеж. Никакъв освен очевидния — онзи, в който не смееше да се взре. Направеше ли го, щеше да се изправи пред собствената си история — не пред носталгична гордост обаче, а като пред безброй рани, които не носеше само той. И щеше да види всички белези — тези, които бе понесъл сам, и тези, които бе оставил на другите около него.

Корик гледаше Сакатия бог така, сякаш той можеше по някакъв начин да спаси душата му.

А Падналия отвори очи… и се взря право в неговите.

Нефритени огньове лумнаха на вихрен стълб около бога, завъртяха се все по-бързо, засияха все по-ярко и въздухът зави.

Погледите им се бяха впили един в друг през смарагдовите пламъци.

И Корик видя нещо — там, пробудено… обещание.

Усети как душата му се пресегна напред — близо, все по-близо… пресегна се да докосне.

Сакатия бог му се усмихна — с такава любов, с такова разбиране…

Сянката, която се извиси зад него, не беше на място — нямаше място за нея сред този бушуващ огън. И все пак Корик видя как се надигна и придоби форма. Видя как две ръце се вдигнаха, видя мътносивия блясък на двете остриета.

Предупредителният крясък раздра гърлото му и Корик се хвърли напред…

А ножовете на Котильон забиха надолу.

И потънаха в гърба на Сакатия бог.

Огряното от неземна светлина лице се вцепени все едно усмивката изобщо не беше я имало, главата се отметна и тялото се изви в предсмъртна агония.

Някой се блъсна в Корик и го повали на земята. Той се задържа отчаяно и зави.

Зеленият огън се нажежи и се изстреля на спирала към небето — толкова бързо, че изчезна за няколко мига.

Корик се взря след него, протегнал нагоре ръка.

Чу гласа на Фидлър, непоносимо близо до себе си:

— Беше единственият начин, Корик. Така е най-добре. Нищо не можеш да…

Корик захлипа, избута го от себе си и се сви на кълбо като дете, заживяло в свят на неспазени обещания.

Хедж издърпа Фидлър встрани от хлипащия войник, а той го погледна безпомощно.

— Ще се съвземе, Фид. Щом се поуспокои и го проумее, ще се оправи.

Бързия Бен и Калам застанаха до двамата сапьори. Фидлър впи поглед в магьосника.

— Истинско ли беше, Бързак? Това, което видях — дали не…

Магьосникът махна с ръка да го последват към ръба на площадката. Посочи една самотна фигура далече долу, не повече от силует, с гръб към тях.

— Държиш ли да го попиташ, Фид?

„Да го попитам? След всичко, което направихме… как да разбирам това? Да го попитам? А ако ми отговори?“

— Не — отвърна той.

— Слушай, ти беше там — трябваше да е така.

„Да! Трябваше — не направихме всичко това заради нищо!“

Фидлър погледна тримата си другари и прошепна:

— Ама и ние сме едни… Изобщо не мислех, че…

— Прати ги долу, Фид — каза Хедж. — Войниците ти — заповядай им да смъкнат ранените от тази шибана гробница.

— Какво?

Бързия Бен и Калам гледаха Хедж подозрително.

Той се навъси.

— Фид, ще ги пратиш долу, нали? Това е само за нас — не разбираш ли? Това, което предстои — само за нас.

Фидлър се обърна и видя войниците си. И усетил скръбта, стиснала сърцето му, запремества с усилие поглед от едно лице към друго. Заизрича имената им в ума си. „Тар. Корик. Ботъл. Смайлс. Троутслитър. Детсмел. Уидършинс. Хелиан. Ърб. Лимп. Кръмп. Синтър. Кисуеър. Мейби. Флашуит. Мейфлай. Класп. Неп Фъроу. Релико. Вастли Бланк. Мейсан Джилани.“

— Къде е Нефариас Бред? — попита намръщено.

Сержант Тар кривна глава.

— Капитане?

— Къде е той, проклети да сте?

— Никакъв Нефариас Бред няма, сър. Измислихме си го — в похода към Ю’Гатан. Дадоха ни клисав хляб един ден. И някой го наречи „нефериъс“4. Помислихме, че е смешно — като нещо, което щеше да измисли Брейвън Тут. — Сви рамене.

— Но аз… — Фидлър се обърна към Хедж, но видя безучастния му поглед. — О, добре. — Въздъхна и отново се обърна към войниците си. — Всички, слизайте долу — вземете Суитлард и Ръмджъгс с вас. Аз… ще сляза след малко.

Загледа се след тях. Знаеше какво е обсебило мислите им — празнотата, която вече ги завладяваше. През следващите дни и нощи бавно щеше да се запълни със скръб, докато всички не се удавеха в нея. Погледна отново към небето. Нефритените странници изглеждаха много далечни. Знаеше, че е невъзможно. Твърде скоро бе за това. И все пак…

Лек вятър лъхна по билото, хладен и сух.

— Сега — промълви Хедж.

Стори му се, че чува коне. Изкачваха се насам… а след това три фигури изникнаха пред погледа му. Призрачни, едва видими за очите — можеше да вижда през тях.

Уискиджак. Тротс. Малът.

— О, мамка му — изруга Калам, срита някакъв захвърлен шлем и той се затъркаля надолу по склона. — Пълни говна.

Уискиджак го изгледа.

— Имаш нещо да кажеш ли, Убиец?

А Калам изведнъж се ухили.

— Вони оттук до трона, сър.

Призракът кимна, а след това примижа на запад за миг, преди да се обърне към Хедж.

— Добре се справи, войник. Пътят обратно бе дълъг. Сега готов ли си за нас?

Фидлър усети как нещо в него се прекърши.

Хедж смъкна опърпаната си кожена шапка и почеса няколкото косъма, останали по петнистото му теме.

— Зависи, сър.

— От какво? — попита намръщено Уискиджак, впил очи в сапьора.

Хедж кимна към Фидлър.

— От него, сър.

И Фидлър разбра какво трябва да каже.

— Оставих те отдавна да заминеш, Хедж.

— Да. Но онова беше тогава, а това е сега. Искаш ли да остана? Още няколко години? Докато дойде твоето време, имам предвид?

Ако проговореше, щеше да се разплаче. Така че само кимна.

Хедж се обърна към Уискиджак.

— Още не, сър. Освен това, говорихме си с моите сержанти, вчера. Да си купим някоя кръчма, в град Малаз. Може би даже на Смайли.

Фидлър го погледна намръщено.

— Но никой не може да я намери, Хедж. Келанвед взе, че я скри.

— До Скръбния дом си е. Всички я знаят, Фид.

— Но не могат да я намерят, Хедж!

Сапьорът сви рамене.

— Аз мога.

— Фидлър — каза Уискиджак. — Времето ни тук почти свърши — слънцето скоро ще изгрее и дотогава трябва да сме напуснали този свят за сетен път.

Махна с ръка и Малът пристъпи напред. Държеше торба. Наведе се, развърза я и извади от нея цигулка. Беше резбована на кръжащи баргастки шарки. Щом ги видя, Фидлър вдигна очи към Тротс, а той му се ухили широко.

— Аз ги направих, Фид. А онази грешка там, горе при шийката, Хедж е виновен за нея. Дръпна ме за плитката. Обвинявай него. Да.

Малът грижливо положи цигулката на земята и постави лъка до нея. После вдигна очи към Фидлър почти свенливо.

— Всички имаме пръст в правенето й, Фид. Ние, Подпалвачите на мостове.

— Вземи я — заповяда Уискиджак. — Фидлър, ти беше най-добрият от нас. Все още си.

Фидлър погледна Бързия Бен и Калам. Видя кимванията им. После погледна Хедж, а той се поколеба, сякаш се канеше да възрази, но само сви рамене. Фидлър се взря в безплътните очи на Уискиджак.

— Благодаря ви, сър.

А призракът изненадващо пристъпи напред, наведе се и докосна цигулката. Изправи се, мина през тях и застана с лице към низините на запад.

Фидлър зяпна след него и се намръщи. Какво ставаше?

Хедж до него въздъхна и каза тихо:

— Тя е там, вече превъплътена… гледат да са достатъчно далече. Не са сигурни какво стана тук. Докато дойде, ще е твърде късно.

— Коя? Коя докато дойде?

— Жената, която обича, Фид. Корлат. Тайст Андий.

„Тайст Андий. О… не.“

Хедж въздъхна тъжно.

— Да, няма късметът сержантът. Толкова дълго да чака.

„Но ще чака.“

Зърна смътно движение в канарите наблизо. Жена, гледаше към тях.

Фидлър се присви, обърна се към Малът и Тротс и прошепна:

— Пазете го.

Те кимнаха.

А Уискиджак тръгна отново към тях.

— Време е да ви оставим вас двамата.

Малът докосна цигулката, преди да се обърне. Тротс пристъпи след него, приклекна и направи същото.

А след това вече слизаха по склона на хълма.

След няколко мига Фидлър чу тропот на коне, но не можа да види в сумрака отиващите си приятели.

— Браво — каза глас до Котильон.

Богът покровител на убийците погледна ножовете в ръцете си.

— Не обичам провала. Никога не съм го обичал, Сенкотрон.

— Значи… — Безплътната фигура до него се изкиска. — Още не сме свършили съвсем, нали?

— А. Знаеше значи?

— Разбира се. И като нищо би могло да те стъписа, но одобрявам.

Котильон се извърна към него и го изгледа изненадано.

— Подозирах, че все трябва да имаш сърце.

— Не бъди идиот. Просто обичам… симетрията.

Обърнаха се отново към могилата, но призраците вече ги нямаше.

Сенкотрон тропна с бастуна си по земята.

— От всички богове кои според теб най-много ни мразят?

— Тези, които все още са живи, предполагам.

— И с които не сме свършили.

Котильон кимна към могилата.

— Биваше ги, нали?

— С тях спечелихме империя.

— Понякога се питам дали изобщо трябваше да я отстъпим.

— Проклет идеалист. Трябваше да се махнем. Рано или късно, колкото и да си вложил в това, което си създал, трябва да се обърнеш и да си отидеш.

— Е, да тръгваме ли?

И двамата богове поеха по пътя си — гаснещи сенки в пробуждащата се зора.

Ток-младши бе изчакал на коня си, на средата между замръзналите на място редици на Бранителите и Уискиджак с двамата му войници. Беше гледал далечните фигури, събрани на скалистия връх на могилата. Сега тримата призрачни ездачи вече се връщаха.

Щом стигнаха до него, Уискиджак махна на Малът и Тротс да продължат и спря.

Обърна коня си, за да погледне към могилата за сетен път.

Ток проговори:

— Онова ваше отделение там беше голяма работа, сър.

— Животът ми бе благословен с късмет. Време е — отвърна той и обърна коня. Погледна Ток. — Готов ли си, Подпалвач на мостове?

Подкараха един до друг.

И изведнъж Ток се обърна към Уискиджак и го изгледа стъписано.

— Но аз не съм…

— Каза ли нещо, войник?

Онемял, Ток поклати глава.

„Богове на бездната, успях.“

В лъчистото небе високо над равнината Гу’Рул се рееше в теченията и оглеждаше света далече долу. Десетки драконови трупове бяха осеяли земята около могилата, а на запад, докъдето стигаше погледът му, се простираше път на опустошение, близо левга широк, по който лежаха разпръснати телата на Елейнт. Стотици и стотици.

Трудно можеше да проумее изпитанието, на което бе подложен драконът Отатарал. Миризмите, които се надигаха в него, заплашваха да го съкрушат.

„Все още вкусвам ехото на болката й.“

„Какво в един живот може да се окаже толкова непокорно, толкова устойчиво пред лицето на такава упорита ярост? Коурабас, лежиш ли сега присвита в своята пещера — дар от бог, наранен почти до смърт, — свита над раните си, над своята тъга, сякаш сгънала криле би могла да накараш света отвъд да изчезне? И с него — цялата омраза и злост, и всичко, което толкова те мъчеше в тъй кратките ти мигове на свобода?“

„Сама ли си отново, Коурабас?“

„Ако приближаването ми до теб нямаше да ме убие — ако можех да ти помогна в онези изпълнени с кръв небеса, по онзи осеян със смърт път — щях да съм с тебе сега. Да донеса края на твоята самота.“

„Но единственото, което мога да направя, е да кръжа в тези небеса. Над онези, които те призоваха, които се бориха да освободят бог и да спасят твоя живот.“

„Онези, които също не разбирам.“

„Тези човешки същества имат много, на което да научат К’Чаин Че’Малле.“

„Аз, Гу’Рул, Шай’гал Убиец на Скитниците Гунт’ан, съм смирен от всичко, което видях. И това чувство, тъй странно, тъй ново, сега идва при мен с невъобразимо сладкия си мирис.“

„Не знаех.“

Икариум постави последния камък върху издължената купчина, изтупа прахта от ръцете си и се изправи.

Ублала — Ралата седеше наблизо — гледаше как воинът пристъпи до ръба, гледаше как Икариум откърти малка скала и я търкулна надолу по склона. А след това Икариум погледна назад към могилата, и после към Ублала. Утрото беше светло, но на изток се трупаха облаци и вятърът носеше обещанието за дъжд.

— Както каза ли е, приятелю?

Ублала кимна.

Икариум изтри сълзите, които още се стичаха по лицето му, откакто бе заплакал над гроба. Но изражението му не бе изпълнено вече със скръб. Беше празно. Объркано.

— Ублала, това ли е всичко, което съм аз? — Махна вяло с ръка. — Това ли е всичко, което е който и да е от нас?

Тоблакаят сви рамене.

— Аз съм Ублала Пунг и това е всичко, което винаги съм и винаги съм бил. Не знам дали има повече. Никога не съм знаел.

Икариум се загледа отново към гроба.

— Той умря, за да ме защити.

— Да.

— Но аз не знам кой беше!

Ублала отново сви рамене. Нищо срамно нямаше в това да плачеш за смъртта на непознат. Ублала го беше правил много пъти. Пресегна се, вдигна едно глинено чирепче и огледа синкавата глеч.

— Красиво е — промълви и го затъкна под колана си.

Икариум взе оръжията си и се обърна на север.

— Чувствам, че е близо този път, Ублала.

Ублала помисли дали да попита кое е близо, но вече беше объркан, тъй че заряза въпроса. Не мислеше, че ще се върне отново към него. Беше си отишъл там, където отиваха всички тревожни неща, за да не се върнат никога.

— Радвам се, че си намерил жена, която да обичаш, приятелю — каза Икариум.

Воинът великан се усмихна на Ралата, а тя го изгледа студено и с това му напомни как беше казала, че й харесва повече, когато са си само двамата. Но тя беше жена и щом пак я тръшнеше, всичко щеше да е наред. Така ставаха тези неща.

Икариум тръгна, а Ублала взе полезната торба, която бе намерил, метна я на рамо и тръгна след него.

Ралата ги догони скоро след това, точно преди Икариум да погледне към глиненото късче, което Ублала отново бе извадил да му се възхити, а после спря и се обърна за последен път към ниския хълм, който бяха оставили зад себе си.

И промълви:

— Приятелю, спомних си нещо.