Сакатият бог

11.

Екипите теглеха с песен въжетата. Колони от черен мрамор се изправяха в кръг около искрящата могила. Прахта в устата на Спиндъл имаше вкус на надежда, а болката в раменете и кръста бе като обещание за спасение.

Беше я видял днес и тя беше… по-добре. Все още дете всъщност, жестоко употребено, и само някой кучи син щеше да твърди, че всичко е било за добро. Че намирането на вяра може да дойде само от ужасно страдание. Че мъдростта се ражда от рани. Все още дете, проклятие, прочистено от мръсните пороци, но погледът й си беше там, в състарените й очи. Познанието за убийствени аромати, разпознаването на собственото ти същество, оковано във веригите на слабостта и страстта.

Тя беше Висшата жрица на Избавителя. Беше я взел в прегръдката си и тя бе последната, познала този дар.

Бяха изкопали цели кошове жертвоприношения. От Т’лан Имасс най-вече. Парчета лъскава кост, раковини и кехлибар, които се изсипваха по страните на гробната могила. Големите гипсови фризове, по които работеха сега в Корал, вече побираха тези странни, любопитни дарове в широките си изящни ивици, обкръжаващи Деветте свещени сцени.

Спиндъл се подпря на фургона с вода и зачака реда си с очуканото тенекиено канче в напуканата си мазолеста длан.

Беше морски пехотинец някога. Подпалвач на мостове. Беше се обучавал като всеки малазански морски пехотинец във военно инженерно дело. А сега, три месеца след завръщането си от Даруджистан (леле какъв ужас бе там!), бе станал началник на група изкопчии, но също като през войнишките си дни нямаше да седне и да остави на другите да вършат цялата тежка работа. Не, честно.

Не беше му минавала през ума убийствена мисъл от седмици. Добре де, от дни.

Слънцето грееше ярко над блатистата низина. По западния път огромни фургони лъкатушеха от и към кариерите. А колкото до града на юг… Той се обърна натам и примижа. Величествена светлина. Куралд Галайн си бе отишъл. Черен Корал вече не беше черен.

Отишъл си беше. Тайст Андий бяха изчезнали и онзи червен дракон — с тях. И бяха оставили всичко — книги, съкровища, всичко. Нито дума на никого, нито намек. Адски загадъчно, но пък какво му беше странното на това? Те не бяха хора. Не разсъждаваха като хора. Всъщност…

— Богове на бездната!

Внезапно изригване от високия дворец и кулите, вихрещ се мрак, който се разпръсна на кипнали облаци и след това се разсипа на парцали.

Екипите се развикаха. Страх и тревога. Ужас.

Далечни крясъци… Порой от крясъци.

Спиндъл бе паднал на колене, тенекиеното канче се изплъзна от разтрепераните му ръце. Последния път… богове! Последния път, когато бе видял…

Велики гарвани изпълниха небето. Хиляди. Кръжаха и се извисяваха с оглушителен грохот. Дори слънцето изчезна за миг зад огромния им облак.

Усети старите сълзи, надигнали се от дълбокия кладенец вътре в него. Беше мислил, че е запечатан. Забравен. Но не.

— Приятелите ми — прошепна той. — Тунелите… о, сърцето ми, сърцето…

Великите гарвани. Изригваха от високите части на града, излитаха все по-високо, трупаха се и се понасяха над залива.

— Отиват си. Отиват си.

И докато извираха над града, докато кипваше ятото им над морето на изток, стотици ужасни, съкрушителни спомени закръжиха в душата на Спиндъл и накацаха там.

Само мръсник щеше да твърди, че всичко е било за добро. Че намирането на вяра може да дойде само от ужасно страдание. Че мъдростта се ражда от рани. Само мръсник.

Беше коленичил.

И плачеше както може да плаче само войник.

Нещо привлече Банашар към групата войници. Може да беше просто любопитство. Поне така трябваше да изглежда, но истината бе, че вече всяко негово движение от едно място на друго беше неговият начин да избяга. „Да избягам от сърбежа. Сърбежа за храмови мазета, за всичко онова, което ми бе подръка. Но откъде можех да знам? Как можеше да знам?“

Стъклената пустиня го предизвикваше. Съвършеният лукс на пиянския рай, безбройните делви вино, което не беше му струвало и един петак, всичко това беше свършило. „Сега съм прокълнат. Както се заклех на Блистиг, както им казах на всички, трезвост е сполетяла горкия стар Банашар. Нито капка в жилите му, нито намек в трескавия му дъх. Нищо от човека, който беше.“

„Освен сърбежа.“

Войниците — редовна пехота според него — се бяха събрали около един преобърнат камък. Бяха го обърнали, за да затиснат единия ъгъл на кухненската палатка. Нещо се беше крило под камъка.

Банашар се приближи да погледне.

Червей, свит на кълбо за сън, макар че бе започнал да се размърдва и вдигна сляпата си глава. Дълъг колкото змиорка в залива на Малаз, но приликата свършваше дотук. Това същество имаше усти по цялото тяло.

— Изобщо не ми харесва тая гад — рече един от войниците.

— Бавно изглежда обаче — отбеляза друг.

— Понеже още не се е събудило. Всичките тия гладни усти… Дъх на Гуглата, май няма да е зле да обърнем всички камъни из лагера. Само като си помисля как ще легна да спя и тия ще плъпнат да ядат…

Един от мъжете се обърна и видя Банашар.

— Ха, ето го и оня негоден за нищо жрец на Д’рек. Какво, чеденцето ли си дошъл да видиш?

— Безброй са формите на Червея на Есента…

— Какво е това? Червей мирид ли, а?

— Виждал съм такива — каза Банашар и им махна да замълчат. „В сънищата си. Когато сърбежът се превръща в нещо, което хапе. Когато дъвче и гризе и не мога да го видя, не мога да го намеря. Когато крещя нощем.“ — Наистина ще плъпнат, така че прочистете лагера — кажете на всички. Намерете ги. Избийте ги до едно.

Петата на нечий ботуш стъпка червея малко зад главата. Той се сгърчи, а след това вдигна глава като змия, готвеща се да нападне.

Войниците отстъпиха назад с ругатни.

Някой избута Банашар настрани. Блесна желязо, изсвистя острие и посече червея на две. Банашар вдигна очи и видя Фарадан Сорт. Тя изгледа войниците кръвнишки.

— Стига сте си губили времето с глупости. Ще става все по-горещо. Свършете си работата и си намерете сянка.

Двете парчета от червея се сплетоха в смъртоносна битка.

Някой хвърли монета и тя тупна в прахта.

— За по-късия мирид.

— Аз съм за по-дългия. — Втора монета тупна до първата.

Мечът на Фарадан Сорт посече още веднъж и отново, парчетата на червея запотрепваха в бялата прах.

— Значи, само още веднъж да чуя за бас или нещо такова, глупаците ще мъкнат вода оттук до Източния океан. Ясна ли съм? Добре. Залавяй се на работа, всички.

Войниците се пръснаха, а Фарадан се обърна към Банашар и го изгледа критично.

— Изглеждаш по-зле от обикновено, жрецо. Намери някоя сянка…

— О, слънцето ми е приятел, Юмрук.

— Само човек без приятели може да каже това. — Тя присви очи. — Изгорял си. Ще боли. Съветвам те да потърсиш лечител.

— Благодаря за съвета, Юмрук. Дали очаквам болка? Да. Всъщност мисля, че ще е добре дошла.

Видя отвращението в очите й.

— Богове на бездната, не съм те виждала толкова скапан.

— Нима? Колко мило, че ми го казвате.

Фарадан Сорт се поколеба за миг, сякаш се канеше да каже още нещо, но след това му обърна гръб и тръгна.

Той погледа след нея, докато навлизаше в лагера на редовната пехота — войниците вече бяха почнали да обръщат камъните с ножове и мечове. Оръжията бляскаха и кънтяха ругатни.

Умората на това място го изумяваше. Твърдите късове кристал, родени в неистов натиск някъде далече долу, а след това изтласкани нагоре, за да прорежат кожата на земята. Гледаше наоколо и си представяше болката от всичко това, неумолимата воля зад тези сили. Вдигна очи и се взря на изток, където слънцето едва-едва се открехваше, като око на гущер.

— Нещо е умряло тук — прошепна Банашар. — Някой… — Потрес беше раздрал тази земя. И изригналата сила бе нанесла на Спящата богиня такава рана, че тя сигурно бе проплакала в съня си. „Убили са плътта й. Вървим по мъртвата й плът. Кристали като рак, прорасли във всички посоки.“

Продължи да обикаля безцелно из лагера; сърбежът го хапеше по петите.

Юмрук Блистиг се провря през множеството и влезе в палатката.

— Всички вън! Освен интенданта.

Тълпата, обсадила седналия зад сгъваема маса гладко избръснат Поурс, бързо се изниза.

Блистиг дръпна входното платнище, погледна Поурс и изсумтя:

— Лейтенант. Старши сержант. Интендант. Колко точно звания и титли имаш?

— Ами, Юмрук Блистиг, те си идват според задълженията ми. Та какво мога да направя за вас, сър?

— Колко вода изразходвахме от снощи?

— Твърде много, сър. Само воловете и конете…

— По твои сметки колко дни можем да издържим без попълване на запасите?

— Ами, зависи, Юмрук.

Блистиг се намръщи.

— Всички войници, които бяха тук, Поурс. Какво правеха?

— Искаха, сър. Излишно е да казвам, че трябваше да им откажа на всички. Бързо става ясно, че водата придобива стойност на диаманти и злато. С две думи, превърна се във валутата на оцеляването. В тази връзка, радвам се, че сте тук, Юмрук Блистиг. Предвиждам време — не далечно, — когато моленето ще прелее в гняв, а гневът — в насилие. Бих искал да помоля за повече охрана на фургоните с вода…

— Пестиш ли?

— Разбира се, сър. Но е трудно, тъй като, изглежда, нямаме достоверна информация колко дни ще ни отнеме да прекосим тази пустиня. Или по-скоро, колко нощи. — Поурс замълча, след което се наведе над масата. — Сър, ако може да поговорите с адюнктата. Разправят, че имала карта. Че знае колко е дълга тази проклета пустиня, но не казва. Защо не казва? Защото…

— Защото е твърде далече — изръмжа Блистиг.

Поурс вдигна ръце в жест „Точно така е, уви“ и се отпусна отново назад.

— Безгрижните ми дни свършиха, сър. Това сегашното е адски сериозно.

— Напълно си прав.

— Адюнктата ли ви изпрати, сър? Да не би да ви наредиха да направите рапорт за провизиите ни? Ако е така, имам един опис тук…

— Колко дни ни остават, докато свърши водата? — настоя Блистиг.

— При най-пълни икономии и като приспаднем за товарните животни, около пет.

— А без животните?

— Без воловете накрая ще се наложи да теглим фургоните сами — тежка работа, жадна. Не мога да съм сигурен, но подозирам, че всички изгоди бързо ще бъдат сведени до нулата от все по-голямото изчерпване на теглителната сила…

— Но това ще намалява с времето, нали? Понеже каците ще се изпразват.

— Прав сте. Юмрук, заповед на адюнктата ли е това? Да изколим воловете? Конете?

— Когато тази заповед дойде, Поурс, няма да я съгласувам с вас. Готов съм да подсиля охраната около фургоните обаче.

— Чудесно, но…

— Благонадеждна охрана — прекъсна го Блистиг и впи очи в очите му.

— Разбира се, сър. Кога ще…

— Ще заделите порцион вода за една рота, интендант. Обозначете каците с моя печат. Да се посяга на тях само по моя лична заповед и порционите ще се отпускат на имената от списъка, който ще ви се даде. Никакво отклонение.

Поурс присви очи.

— Ротен порцион ли, Юмрук?

— Да.

— А мога ли да допусна, сър, че допълнителната ви охрана ще пази изключително грижливо точно тези каци?

— Ясни ли са указанията ми, интендант?

— Да, сър. Съвършено ясни. Сега за разпределението. Колко души допълнителна охрана ще назначите?

— Десет трябва да стигнат, мисля.

— Десет? За една смяна на караула ще им е трудно да държат под око пет фургона, сър, да не говорим за десетки и десетки…

— Тогава преразпредели съответно другите от охраната си.

— Да, сър. Ясно, сър.

— Разчитам на твоята компетентност и на дискретността ти. Ясен ли съм?

— Напълно, Юмрук Блистиг.

Блистиг излезе доволен от палатката, спря пред входа и огледа намръщено десетината чакащи отвън войници.

— Първият войник, заловен при опит да купи вода, ще бъде осъден за измяна и екзекутиран. Е, още ли имате повод да се видите с интенданта? Не мисля.

Тръгна към палатката си. Горещината се усилваше. „Тя няма да ме убие. Не съм тук, за да умра за нея или за някаква си шибана слава. Истинските «незасвидетелствани» са тези, които оцеляват, които излизат от прахта, когато всички герои са мъртви. Направили са каквото е трябвало, за да живеят.“

„Поурс разбира. Същият е като мен. Сто на сто си е скътал някъде свой личен склад. Е, не е единственият умен кучи син в тази армия.“

„Няма да ме хванеш, Тавори. Няма.“

Намръщен, Поурс стана и закрачи около походната маса. Три обиколки и изсумтя, обърна се и извика:

— Химбъл Тръп, тук ли си?

Ниският кръглолик мършав войник се шмугна вътре.

— Тук съм, сър. Чаках да ме извикате.

— Какъв образцов чиновник си станал, Химбъл. Списъкът готов ли е?

— Тъй вярно, сър. Какво поиска милорд Юмрукът, между другото?

— Ще стигнем и до това. Да видим гения ти, Химбъл — о, ето го, я да го разгънем. Знаеш ли, удивително е, че изобщо можеш да пишеш.

Химбъл се ухили и вдигна ръце. Пръстите му бяха отсечени от ставите.

— Лесно е, сър. Всъщност никога не съм бил по-добър писар.

— Още си имаш палци, затова ли?

— Точно така, сър, точно така.

Поурс огледа пергамента, после погледна писаря.

— Сигурен ли си?

— Да, сър. Лошо е. Осем дни със зор. Десет дни с клизма. Кой от двата пътя хващаме?

— Това ще го реши адюнктата. — Сгъна пергамента и го върна на Химбъл. — Това не го връчвай още. Юмрукът ни праща десетима отбрани главорези да му пазят личната собственост — продоволствие за една рота — и преди да си ме попитал, не, не мисля, че се кани да я споделя с когото и да било, дори с блюдолизците си.

— Точно както казахте, сър. Че няма само редници да подсмърчат за глътка. Той ли е първият?

— И единственият, мисля, поне от този ранг. Ще има и няколко лейтенанти, предполагам. Може би дори един-двама капитани, да търсят за подчинените им войници. Шишетата за пикня как са?

— Вече са притеснени, сър. Човек би си помислил, че ще се мръщят, но още не.

— Защото са умни, Химбъл. Глупаците умряха. Останаха само умните.

— Да, сър, като вас и мен.

— Точно. Сега сядай и се приготви да пишеш. Кажи ми, като си готов. — Поурс закрачи отново.

Химбъл извади полевата си кутия със стилото, восъчни таблички и лампа с фитил. Запали лампата с огниво и нагря върха на стилото. Щом приключи, каза:

— Готов съм, сър.

— Пиши: „Лично послание, от лейтенант старши сержант полеви интендант Поурс до Юмрук Кайндли. Най-горещи поздрави и благопожелания за вашето повишение, сър. Както би могло да се отбележи, вашият напредък в кариерата, както и моят, са повод за голямо задоволство. Колкото и да съм щастлив винаги да си кореспондирам с вас, за да обсъждаме всевъзможни теми с всякакви възможни идиоми, уви, тази тема е с доста по-официален характер. Накратко, изправени сме пред криза от най-висш порядък. Ето защо покорно моля за вашия съвет и бих предложил да уредим изключително лична среща при най-ранната удобна възможност. Сърдечно ваш, Поурс.“ Написа ли го, Химбъл?

— Да, сър.

— Прочети ми го.

Химбъл се покашля и примижа към табличката.

— „Поурс до Кайндли среща тайно кога?“

— Отлично. Изпрати го веднага, Химбъл.

— Преди или след онова до адюнктата?

— Мм, преди, мисля. Не казах ли „криза от най-висш порядък“?

Химбъл примижа отново към табличката и кимна.

— Казахте, сър.

— Добре тогава. Действай, ефрейтор.

Химбъл заприбира инструментите си и си затананика под нос.

Поурс го изгледа.

— Щастлив ли си, че те разкараха от тежките, Химбъл?

Мъжът замълча, помисли и отвърна:

— Да съм щастлив ли, сър? Не, щастлив — не. Като ти отсекат пръстите, какво можеш да правиш?

— Чух, че един от приятелите ти получил специална кожена сбруя, направена от…

— Той си загуби само едната ръка, сър. Аз загубих лявата с щита при първата отбрана и другата с меча при четвъртата атака.

— И сега си писар.

— Да, сър.

Поурс го изгледа мълчаливо, после каза:

— Тръгвай, Химбъл.

Химбъл излезе, а Поурс продължи да крачи и да си мърмори:

— Да не забравя да говоря с оръжейника и ковача. Да видим дали можем да измислим нещо. Нещо ми подсказва, че старите дарби на Химбъл много скоро ще станат нужни. С цялото уважение към благосъстоянието и дълголетието на Поурс, смирен и най-покорен офицер от Ловците на кости. — Намръщи се. „Осем със зор. Десет с клизма. Боговете дано да са ни на помощ на всички.“

Юмрук Кайндли прокара длан по главата си, сякаш за да си приглади косата, и за един кратък миг на Лостара Юил жестът й се стори мил. Мигът отмина, след като си напомни за репутацията му. Във всеки случай тревогата, изписана на лицето му, бе притеснителна и тя ясно видя затаения в очите му страх.

Фарадан Сорт свали металните си ръкавици и каза:

— Адюнкта, днешният преход беше тежък. Пресеченият терен разбива фургоните, а и воловете и конете не издържат. Седем товарни животни окуцяха и трябваше да се заколят. Плюс два коня на хундрилите и още един от щабното стадо.

— Ще става още по-лошо — измърмори Кайндли. — Тази Стъклена пустиня с право е наречена така. Адюнкта… — Погледна Фарадан Сорт и след това Рутан Гъд. — Бихме искали да споделим с вас опасенията си. Този поход като нищо може да ни съсипе. Дори да успеем да преминем тази пустош, ефективността ни като бойна сила ще бъде под всякаква критика.

Фарадан Сорт добави:

— Маговете са единодушни в мнението си, че няма никаква вода, освен ако не спрем за няколко дни и не се опитаме да изкопаем кладенци. Много дълбоки кладенци, адюнкта. И дори тогава проблемът е, че маговете нямат нищо, от което да извлекат. Безсилни са. Нито един лабиринт не им е достъпен, което означава, че не знаят има ли вода дълбоко под нас, или няма. — Въздъхна. — Съжалявам, че нямам някоя добра новина — не би била излишна.

Адюнктата стоеше до масата и гледаше картите. Като че ли оглеждаше земите на Коланси, както бяха отбелязани върху промазана кожа от някой търговец на Болкандо преди петдесет години: бележките бяха на език, който никой тук не можеше да разчете.

— Ще трябва да прехвърлим тази верига хълмове или насипи ето тук — тя посочи, — преди да можем да навлезем в долината на провинция Естобанси. Подозрението ми обаче е, че врагът ще стигне до нас преди това. Или от проходите, или от изток. Или и двете. Очевидно бих предпочела да не се налага да се сражаваме на два фронта. Проходите ще са ключът към всичко това. Заплахата от Естобанси е по-голямата от двете. Юмрук Кайндли, убийте всички щабни коне освен един. Помолете хундрилите да избият своето стадо до един кон на воин и десет резервни. Юмрук Сорт, започнете да формирате екипи за теглене на обозните фургони — воловете няма да издържат още много нощи.

Кайндли отново прокара ръка по черепа си.

— Адюнкта, времето, изглежда, е против нас. Дали не бихме могли да увеличим продължителността на всеки нощен преход? До две камбани след разсъмване и една камбана повече преди залез-слънце. Ще ни изтощи, естествено, но това бездруго ни очаква.

— Фургоните, опразнени от провизии — добави Фарадан Сорт, — могат да поемат бронята и тежкото оръжие на войниците, за да облекчим малко товара им. Бихме могли също да започнем да облекчаваме обоза от допълнителен материал. Да намалим оръжейниците и ковачите. Всичко това е повече или по-малко в прилично състояние — войниците не губят много време в кърпене и поправяне на снаряжението. Ако оставим две трети от желязото и повечето ковачници и въглищата, ще можем да преразпределим храната и водата на повече фургони, поне в началото, което ще облекчи воловете и екипите, да не говорим, че ще намали повредите на фургоните, след като ще карат по-малко.

— Бихме могли и да утроим броя на войниците в отдельонните палатки — каза Кайндли.

— Задържаме всички палатки и плат — заяви адюнктата, без да вдига очи от картата. — Колкото до предложенията ти, Фарадан, разпореди се да се изпълнят. И, Юмрук Кайндли, по-дългите преходи започват от тази вечер.

— Адюнкта — отвърна Кайндли. — Това ще е… брутално. При този боен дух скоро може да се изправим пред неприятност.

— Новината за поражението на На’Рук помогна — каза Сорт, — но последният половин ден и цяла нощ преход изтощиха усърдието. Адюнкта, войниците имат нужда от нещо повече, за което да се държат. Нещо. Каквото и да е.

Тавори най-сетне вдигна глава. Изгледа мрачно Фарадан Сорт със зачервените си очи и попита глухо:

— И какво точно да им дам според теб?

— Не знам, адюнкта. Слуховете…

— И какви точно са тези слухове?

Фарадан Сорт млъкна и извърна очи.

— Кайндли — каза Тавори, — Юмрук Сорт, изглежда, изгуби дар слово.

— Адюнкта. — Кайндли кимна. — Слуховете. Добре. Някои са безумни. Други режат почти до кокал.

— Че сме в съюз с Древните богове и сте решена да пролеете кръвта на войниците си в едно голямо последно жертвоприношение — на всички — за да постигнете своето възнесение — заговори Рутан Гъд. — Има друг, че сте сключили таен договор с Висшите домове и по-младите богове. Ще се спазарите с тях, като използвате Сакатия бог — затова се каним да го отмъкнем, да откраднем от Форкрул Ассаил каквото е останало от него. Има и още много, адюнкта.

— Притежавате тайно знание — добави Кайндли. — Придобито кой знае откъде. И след като никой не знае откъде, всеки си измисля собствени обяснения.

— Но във всяко от тях — рече Рутан Гъд, вече гледаше Тавори в очите, — вие коленичите пред бог. А кой малазански войник не изпитва горчивина от това? Кой малазански войник не помни историята на Дасем Ълтър? Преклонението пред бог от страна на командир винаги е струвало кръвта на подчинените му. Огледайте се, адюнкта. Ние вече не служим на Малазанската империя. Служим на вас.

Адюнктата промълви едва чуто:

— Всички служите на мен, така ли? Всички сте готови да рискувате живота си за мен? Моля, който и да е от вас тук, кажете ми, какво съм направила, за да заслужа това?

Тонът й ги накара да замълчат стъписани.

Тавори Паран ги изгледа един по един и в очите й нямаше гняв, нито укор или възмущение. Лостара Юил видя в очите й по-скоро нещо безпомощно. Смутено.

След дълга и много крехка пауза Кайндли най-сетне отрони:

— Адюнкта, ние отиваме да спасим Сакатия бог. Проблемът е, че като за бог той не е много харесван. Няма да намерите и един негов поклонник сред Ловците на кости.

— Нима? — Гласът й изведнъж стана суров. — И нито един войник в тази армия — в тази палатка — не е страдал? Нито един тук не се е прекършвал, нито веднъж? Не е плакал? Не е бил наскърбен?

— Но ние няма да почитаме това! — отвърна Кайндли. — Няма да коленичим пред такива неща.

— Радвам се да го чуя. — Огънят в нея бе угаснал също толкова бързо, колкото беше пламнал. Тавори отново бе присвила очи над картата, мъчеше се да намери най-добрия изход. — Погледни отсреща тогава, над тази огромна пропаст. Погледни в очите на онзи бог, Юмрук Кайндли, и направи мислите си корави. Направи ги хладни. Безчувствени. Направи ги всичко, което трябва, за да не изпиташ нито едно жегване, нито един трепет. Погледни в очите му, Кайндли, преди да ги извърнеш. Ще го направиш ли?

— Не мога, адюнкта — отвърна Кайндли с разтреперан глас. — Защото той не стои пред мен.

А Тавори отново го погледна в очите.

— Така ли?

Едно изтупване на сърцето, и още едно, преди Кайндли да отстъпи. И да извърне лице.

Лостара Юил ахна. „Тя каза, че ще го направи.“

Но Тавори нямаше да го остави.

— Храм ли ти трябва, Кайндли? Изваяна статуя? Жреци ли ти трябват? Свещени текстове? Трябва ли да си затвориш очите, за да видиш един бог? Толкова величав на трона си, толкова извисен и, о, да не забравим, милостивата ръка, вечно протегната към нас, хората. Това ли ти трябва, Кайндли? И на вас, останалите? Това ли ви трябва, за да бъдете благословени с истината?

Платнището на входа грубо се дръпна настрани и влезе Банашар.

— Призован ли бях? — Усмивката, с която ги удостои, бе нещо ужасно, озъбване, което им разкри целия му смут, мъчението на живота му. — Чух едно-друго на влизане. Твърде много всъщност. — Погледна адюнктата. — „Благословени с истината.“ Скъпа ми адюнкта, би трябвало вече да го знаеш. Истината не благославя никого. Истината може само да проклина.

Адюнктата сякаш се сви. Погледът й се смъкна към картата на масата и тя промълви:

— Тогава моля, септарх, прокълнете ни с няколко думи истина.

— Едва ли е нужно — отвърна той. — Вървяхме през нея тази нощ, и отново ще вървим, под сиянието на Нефритените странници. — Замълча и изгледа намръщено събралите се. — Адюнкта, да не би да бяхте под обсада? И да не би аз, по силата на някое неволно чудо, да я разбих?

Кайндли посегна за шлема си.

— Трябва да събера офицерите си. — Изчака застанал мирно, докато Тавори не вдигна ръка да го освободи, без да откъсва очи от картата.

Фарадан Сорт го последва навън.

Лостара Юил засече погледа на Рутан Гъд и му кимна да я придружи.

— Адюнкта, ще бъдем пред палатката.

— Вървете да си лягате — каза Тавори.

— Да, адюнкта, както благоволите.

Тавори се усмихна вяло.

— До скоро. Вървете.

Лостара видя как Банашар се отпусна на едно седло вместо на стол. „Богове, с такава компания чудно ли е, че е каквато е?“

Висшият жрец изпъна пръст към Рутан Гъд, докато той го подминаваше, и направи странен жест, сякаш пише във въздуха.

Рутан Гъд се поколеба за миг, след това с кисело изражение се почеса по брадата и излезе от палатката. Лостара го последва.

— Добре ли си? — попита Фарадан Сорт.

Кайндли се намръщи.

— Разбира се, че не съм добре.

— Виж. Опитахме се да…

— Не можеш да разчиташ на чувствата на войниците. Ако могат да чувстват, свършени са. — Погледна я в очите. — Как може да не разбира това? Трябва да се втвърдим — за всичко, което правим. Трябва да станем по-твърди от своя враг. Вместо това тя иска да тръгнем мекушави. Да чувстваме. — Поклати глава и тя видя, че трепери — от гняв и безсилие.

Гъд и Лостара Юил излязоха от командната палатка и Кайндли се обърна към Рутан.

— Който и да сте всъщност, капитане, няма да е зле да й набиете малко ум в главата, защото се оказва, че никой друг не може.

Рутан Гъд се намръщи.

— Какъв точно ум да е, Юмрук?

— Убиваме хора за препитание — изръмжа Кайндли.

— Не мисля, че тя иска да промени това — отвърна капитанът.

— Иска да пролеем кръвта си за Сакатия бог!

— По-тихо, Кайндли — предупреди го Фарадан Сорт. — И я по-добре да се отдалечим малко от лагера.

Тръгнаха. Рутан се поколеба, но Лостара Юил го дръпна да тръгне. Никой не проговори, докато не оставиха постовете далече зад себе си. Жаркият зной ги изгаряше, блясъкът ги заслепяваше.

— Няма да стане — заяви Кайндли, скръстил ръце. — Ще има метеж, а след това бой — за вода — и скоро след това повечето от нас ще сме мъртви. Дори проклетите морски пехотинци и тежките няма да могат да задържат тази армия цяла…

— Явно нямаш високо мнение за редовните ми — рече Фарадан Сорт.

— Колко от тях са се записали доброволно, Сорт?

— Не знам.

— Малазанската политика е да се взимат по-напористите и да се правят морска пехота или тежки. Осъдените, безимотните и принудително вербуваните отиват в редовната пехота. Фарадан, наистина ли си сигурна във войниците си? Бъди честна — едва ли някой тук ще се забърка в клюки.

Тя извърна очи и примижа.

— Единственото странно у тях, доколкото съм забелязала, Кайндли, е, че не говорят много. За каквото и да било. Трябва да им извиваш ръцете, за да изтръгнеш някакво мнение. — Сви рамене. — Знаят, че са безлични. Винаги са били такива повечето, много преди да се озоват в армията. Това… това просто е като всичко друго.

— Може да не казват нищо, докато можеш да ги чуеш, Сорт. Но се обзалагам, че имат много неща да си кажат един на друг, когато наоколо няма офицери.

— Не съм сигурна.

— Забрави ли собствения си живот като редови войник?

Тя трепна, после поклати глава.

— Не съм го забравила, Кайндли. Но мога да постоя на петдесет крачки от един лагерен огън, достатъчно близо, за да видя движещи се усти, да видя жестове, придружаващи един спор — и няма нищо такова. Признавам, изглежда необичайно, но войниците ми като че ли нямат какво да кажат, дори помежду си.

Дълго никой не проговори.

Рутан Гъд чешеше брадата си с пръсти, изражението му беше замислено и някак разсеяно, сякаш се бореше с нещо на хиляда левги оттук. „Или може би на хиляда години.“

Фарадан Сорт въздъхна.

— Метеж. Грозна дума, Кайндли. Като че ли си готов да я хвърлиш в краката на пехотинците ми.

— Боя се от това, Фарадан. Не оспорвам командването ти — знаеш го, нали?

Тя помисли малко и изсумтя.

— Е, всъщност точно това оспорваш. Аз не съм Юмрук Блистиг и смея да кажа, че репутацията ми сред войниците ми е съвсем прилична. Да, може да ме мразят, но не е убийствена омраза. — Погледна Кайндли. — Не ми ли говори веднъж колко е важно войниците ни да ни мразят? Ние трябва да сме магнитът за тях и когато видят, че го понасяме, когато видят, че нищо от това не може да ни огъне, те също на свой ред стават по-силни. Или съм те разбрала погрешно?

— Не си. Но те вече не гледат така на нас, Сорт. Не, вече ни виждат като свои потенциални съюзници. Срещу нея.

Гласът на Рутан Гъд беше сух:

— Готов ли си да поведеш бунт, Кайндли?

— Попитай ме още веднъж това и ще те убия на място, капитане.

Рутан Гъд отвърна със студена усмивка:

— Съжалявам, не съм тук, за да ви дам лесен изход, Юмрук.

— Всъщност не ни даваш нищо.

— Какво искате да кажа? Тя не иска войниците й да плачат или да леят кръвта си по цялата земя, защото са се размекнали. Иска да са тъкмо обратното. Не просто твърди. — Огледа бавно тримата. — Свирепи. Неумолими. Упорити като скали срещу морето.

— В командната палатка…

— Не разбрахте — прекъсна го Рутан. — Вече си мисля, че всички не разбрахте. Тя каза да погледнете отсреща, в очите на Сакатия бог. Да погледнете и да почувствате. Но вие не можете да го направите, Кайндли, нали? Ти, Юмрук Сорт? Лостара? Който и да е от вас?

— А ти? — сопна се Кайндли.

— Изключено.

— Тя ни разби всички — какъв беше смисълът от това?

— А защо не? — отвърна Рутан Гъд. — Поискахте от нея повече. А след това аз я издигнах на проклет пиедестал с онова безумие, че й служим. Тя отвърна на удара и това, приятели, беше най-човешкият момент, който съм виждал някога у адюнктата. — Изгледа ги един по един. — Дотогава бях разколебан. Да остана ли? Или да си тръгна и да се махна от всичко това? Ако си тръгнех, нямаше кой да ме спре, нали?

— Но си тук — каза Фарадан Сорт.

— Да. И ще съм с нея толкова дълго, колкото има нужда от мен.

Юмрук Кайндли вдигна ръка, сякаш за да го удари.

— Но защо?

— Още не го разбирате. Никой от вас. Чуйте. Ние не смеем да погледнем в очите на един страдащ бог. Но, Кайндли, тя смее. Поискахте от нея повече — богове на бездната, какво повече може да даде? Тя е готова да изпита цялото състрадание, което никой от вас не може да си позволи да изпита. Зад студено желязо тя ще изпита това, което не можем ние. — Очите му се спряха на Кайндли. — А ти я помоли за повече.

Камъните пращяха от горещината. Кръжаха насекоми с искрящи крилца.

Рутан Гъд се обърна към Фарадан Сорт.

— Вашите редовни не казват нищо? Бъдете спокойна, Юмрук. Може би най-сетне разбират, на някакво инстинктивно ниво, какво е взела тя от тях. Какво таи в себе си и го пази. Най-доброто, което имат.

Фарадан Сорт поклати глава.

— Е, кой сега е човекът с твърде много вяра, Рутан Гъд?

Той сви рамене.

— Горещо е тук навън.

Загледаха се след него: самотна фигура, затътрила се обратно към лагера. Нямаше прах във въздуха — тази пустиня не вдигаше прах.

Най-сетне Кайндли се обърна към Лостара Юил.

— Подозираше ли го, че се кани да драсне?

— Какво? Не. Този човек е една проклета загадка, Юмрук.

— Как да стане това? — попита Фарадан. — Когато трябва да повдигна духа на войниците си, какво, в името на Гуглата, мога да им кажа?

Мълчание. След малко Лостара Юил се покашля и рече:

— Не мисля, че изобщо трябва да им казвате нещо, Юмрук.

— Какво имаш предвид? И не ми бълвай думите на Рутан — той влага твърде много в сърцето и ума на простия войник. Това, че си посветил живота си на убиването, не носи някаква особена мъдрост.

— Не съм съгласна с това — отвърна Лостара. — Вижте, само с това, че стоите с нея, с адюнктата, вие казвате всичко, което има нужда да се каже. Истинската заплаха за тази армия е Юмрук Блистиг, който не крие противопоставянето си на адюнктата и съответно на всички ви. Ако започне да събира последователи… е, тогава ще започне неприятното.

Кайндли изтри потта от челото си.

— Има мъдрост, Фарадан. Мъдростта, която идва с научаването — до самото ядро на душата ти — колко точно крехък е животът всъщност. Печелиш тази мъдрост, когато отнемаш живота на някой друг.

— А тези, които изобщо не се замислят? Мъдрост? Едва ли. По-скоро… това започва да ти харесва. Онази тъмна вълна на наслаждение, с която… толкова се привиква. — Извърна очи. „Знам. Стоях на Стената.“

Лостара посочи.

— Някакъв войник идва… за някой от нас.

Войникът беше слаб и кръглолик, с осакатени ръце. Отдаде чест с дясната и поднесе с лявата восъчна табличка на Кайндли.

— Поздрави от лейтенант старши сержант интендант Поурс, сър.

Кайндли взе табличката и я огледа.

— Войник.

— Сър?

— Слънчевата топлина е стопила восъка. Надявам се, че сте запомнили съобщението.

— Да, сър.

— Да го чуем.

— Сър, посланието беше лично.

— От Поурс? Наистина нямам време за това. Словесните дуели ги зарязахме отдавна. Хайде казвай, войник.

— Сър. Цитирам: „Лично послание, от лейтенант старши сержант полеви интендант Поурс до Юмрук Кайндли. Най-горещи поздрави и благопожелания за вашето повишение, сър. Както би могло да се отбележи, вашият напредък в кариерата, както и моят, са повод за голямо задоволство. Колкото и да съм щастлив винаги да си кореспондирам с вас, за да обсъждаме всевъзможни теми с всякакви възможни идиоми, уви, тази тема е с доста по-официален характер. Накратко, изправени сме пред криза от най-висш порядък. Ето защо покорно моля за вашия съвет и бих предложил да уредим изключително лична среща при най-ранната удобна възможност. Сърдечно ваш, Поурс.“ — След това войникът отново отдаде чест и рече: — Трябва да изчакам за отговора ви, сър.

В озадаченото мълчание, което последва, Фарадан Сорт присви очи към войника.

— Ти беше от тежката пехота, нали?

— Ефрейтор Химбъл Тръп, Юмрук.

— Държат ли бойците, войник?

— Държат здраво, Юмрук.

— Редниците говорят ли много за адюнктата, войник? Това извън протокола.

Воднистите му очи пробягаха за миг към нея и отново се извърнаха.

— Понякога, сър.

— И какво говорят?

— Не много, сър. Предимно, всички ония слухове.

— Обсъждате ги.

— Не, сър. Дъвчем ги, докато нищо не остане. А после измисляме нови, сър.

— За да сеете брожение?

Веждите се вдигнаха под ръба на шлема.

— Не, Юмрук. Това е… ъъ… забавление. Надвива скуката, сър. Скуката води до мързел, сър, а мързелът може да убие войника. Или другаря му до него, което е още по-лошо. Мразим скуката, сър, нищо повече.

— Кажи на Поурс да ме намери в командната ми палатка, когато иска — рече Кайндли.

— Слушам, сър.

— Свободен си, войник.

Мъжът отдаде чест за трети път, обърна се кръгом и си тръгна.

Кайндли изсумтя.

— Това са то тежките — подхвърли Фарадан Сорт. — Измислят гадни слухове за забавление.

— Гадни са само ако някой реши, че един е верен, предполагам.

Фарадан го погледна в очите.

— Заради нищо ли изпадаме в паника, Кайндли.

Той въздъхна.

— Честно казано, всъщност не знам вече.

Рутан Гъд смъкна подплатеното долнище от лъсналото си от пот тяло и за миг се наслади на прохладата след непоносимата жега.

— Е, това вече ме събуди — каза Сканароу от постелята.

— Богоподобната ми физика ли?

— Миризмата, Рутан.

— Ах, благодаря ти, жено, направо засиях от гордост.

Седна до нея и отпусна глава в ръцете си.

— Пак ли? — попита Сканароу.

— Не знам колко още ще може да издържи — отвърна той иззад пръстите си.

— Едва от два дни сме в пустинята, Рутан. Надявам се да е по-корава, отколкото мислиш.

Той свали ръцете си и я погледна.

— Аз също. — Погледа я още миг и рече: — Може би трябва да ти го кажа. Мислех да… напусна.

— О.

— Не теб. Тази армия.

— Рутан, аз съм в тази армия.

— Мислех да те отвлека.

— Разбирам.

Той въздъхна.

— Днес тя ме разубеди. Тъй че, обич моя, ще бъдем в това до горчивия край.

— Ако това е предложение за брак… май ми харесва.

Рутан я изгледа. „Богове, бях забравил…“

Иззад кухненските палатки, където миячите търкаха котли с шепи чакъл, се носеше шумно дрънчене. Кътъл затегна ремъка на походната си торба, изправи се, разкърши гръб и изохка.

— Богове, наистина голяма жега. Корик, тия оставяш ли ги?

Полукръвният сети беше захвърлил военните си подковани ботуши на една страна и с един объл камък заглаждаше гънките по чифт изтъркани племенни мокасини.

— Много е горещо.

— Тия няма ли да се съдерат? — попита Смайлс, беше седнала на походната си торба. — Ако почнеш да куцаш, Корик, не ме търси за помощ.

— Метни ботушите във фургона — рече Кътъл. — Просто за всеки случай, Корик.

Мъжът сви рамене.

Сержант Тар се върна от командната палатка на ротата и нареди:

— Приключвай с товаренето. Тръгваме. Някой успя ли да поспи?

Отвърна му мълчание.

— М-да. Като гледам, утре ще е същото — изсумтя Тар. — Чака ни дълго влачене. Оръжията годни ли са? Казвай всички. Шортноус?

Тежкият вдигна глава и малките му очи лъснаха в сумрака.

— Аха.

— Коураб?

— Да, сержант. Още я чувам как стене от бруса…

— Не е жена — рече Смайлс. — Меч е.

— Тогава защо стене?

— Никога в живота си не си чувал жена да стене, тъй че откъде знаеш?

— Звучи като жена.

— Все едно, аз не чувам никакви стонове — отсече тя и извади бойните си ножове. — Оръжията са добри, сержант. Само ми дай малко мека плът да ги забия в нея.

— Задръж тази мисъл — посъветва я Тар.

— За пет месеца някъде, Смайлс. — Корик вдигна глава и я изгледа изпод невързаната си коса. — Можеш ли?

Тя изръмжа.

— Ако ще отнеме пет месеца да прекосим тази пустиня, сме по-умрели от умрелите, идиот. — Потупа с единия нож по глиненото шише, пъхнато в плетената мрежа, стегната за торбата й. — И няма да си пия пикнята.

— Искаш ли моята? — попита Ботъл, както се беше изтегнал със затворени очи и ръце под главата.

— Това предложение ли е, или размяна? Богове, Ботъл, ти си болен, знаеш ли?

— Слушай, ако трябва да я пия, по-добре да е женска, защото тогава, ако много се постарая, може и да се престоря, че ми харесва. Или нещо такова. — След като никой не отвърна нищо, Ботъл отвори очи и се надигна. — Какво?

Кътъл понечи да се изплюе, овладя се и се обърна към Тар.

— Фид има ли да каже нещо ново, сержант?

— Не. Що, трябва ли?

— Ами, в смисъл смята, че ще можем да я минем, нали?

Тар сви рамене.

— Предполагам.

— Не може да изпълни оная мисия, ако не го направим.

— Точно така, сапьор.

— Казва ли нещо за всичко това, за пиенето на собствената ни пикня?

Тар се намръщи, но Корик заговори:

— Естествено, Кътъл. Всичко е в оная негова Драконова колода. Нова карта. Пияч на пикня, Върховен дом.

— Върховен дом какво? — попита Смайлс.

Корик само се ухили, а после вдигна очи към Кътъл и усмивката му стана студена.

— Картата е с твоето лице, Кътъл, голямо като на живо.

Кътъл изгледа полукръвния с ритуалните татуировки, нашарили тялото му с някакви йероглифи на езика на сетите, които Корик сигурно разбираше едва наполовина. Тъпите му мокасини. Изведнъж нещо прегради погледа му и тъмните, измамно спокойни очи на Тар се впиха в неговите.

— Просто го остави — измърмори му тихо сержантът.

— Помисли си, че ще направя нещо ли?

— Кътъл…

— Помисли, че ще му пробия още няколко задника ли? Ще му натикам последната си острилка и после ще го метна във фургона? Нещо такова ли си помисли, сержант?

Корик зад Тар изсумтя.

— Качвай си торбата на фургона, Кътъл — отсече Тар.

— Слушам, сержант.

— Останалите, вдигай багажа и се приготви — нощта ни зове и каквото е там.

— Продавам си пикнята — рече Смайлс.

— Да бе — изсумтя Корик. — Срещу теглото й в злато. Само че няма да иде на фургона, Смайлс. Трябва да запазим дъното чисто за цялата плячка, която ще спечелим. Така че ще трябва да си я носиш. — Нахлузи едната мокасина и дръпна каишките. Те се откъснаха в ръцете му и той изруга.

Кътъл хвърли торбата си във фургона и се отдръпна встрани. Коураб го последва, а другите се наредиха след него, Корик последен на опашката с две развързани мокасини. Сапьорът се обърна, подмина ефрейтора, Ботъл и Смайлс, а после юмрукът му се стрелна и шибна Корик в слепоочието. Пукотът бе толкова силен, че воловете се сепнаха. Полукръвният тупна тежко на земята и повече не мръдна.

— Добре де — изръмжа Тар, — сега като дойде ред да се биеш с тоя войник до тебе, как ще разчиташ на него?

— Това, което направих току-що, е без значение — отвърна Кътъл. — На него вече изобщо няма да разчитам. Той се размрънка още в окопа — пред самия Фидлър. И оттогава е увесил нос. Външно може да показваш кураж колкото искаш, но ако отвътре си се скапал, не струваш и едно говно, сержант. — Спря и огледа дясната си ръка. — Ще ида да потърся резач, сержант. Счупих му главата на тоя шибаняк.

— Тъпанар такъв… хайде върви, махай ми се от очите. Коураб, Ботъл, вдигнете Корик на фургона. Чакай. Жив ли е поне? Добре, във фургона. Май няма да се събуди, докато не свърши походът тая нощ.

— Проклетият му късмет — измърмори Смайлс.

Проехтяха рогове. Ловците на кости се раздвижиха, вляха се в дълга колона и маршът започна. Ботъл се шмугна зад Коураб, Смайлс бе от лявата му страна. На три крачки зад тях вървеше Шортноус. Походната торба на Ботъл бе лека — повечето му багаж бе отишъл в резервите, а като във всички армии по света, не съществуваше такова нещо като свръхрезерви, поне доколкото ставаше дума за полезен багаж. „Безполезен, виж, това е друга работа. Ако бяхме в Малаз или в Седемте града, щяхме да имаме много. Пера и никакво мастило, ремъци и никакви шила и игли, фитили и никакъв восък — все пак нямаше ли да е хубаво да сме в Малаз? О, я стига, Ботъл. Нещата са достатъчно зле и без да влагаш безсмислена носталгия.“ Все едно, беше загубил повечето си полезен багаж. Само за да открие, че всъщност изобщо не му трябва.

Глиненото шише се въртеше в увисналата на бедрото му мрежа и се люшкаше при всяка стъпка. „Добре, за мен поне беше логично. Винаги бих могъл да помоля… Не знам. Флашуит? Или… богове на бездната, Мейсан Джилани! Сигурен съм, че тя би…“

— Ела тука до мен, Ботъл.

— Сержант?

— Фид нареди да ти задам няколко въпроса.

— Вече обсъдихме каквото помня…

— Не онова. Древна история, Ботъл. Та коя беше онази битка? Все едно. Задръж малко по-назад, Коураб. Не, още си ефрейтор. Спокойно. Просто трябва да си поприказвам малко с Ботъл тука — той е нашият отдельонен маг, нали?

— Ще съм точно зад вас, сержант.

— Благодаря, ефрейтор. Не мога да ти опиша колко успокоително ми действа дъхът ти на врата ми.

— Още не съм пил пикня, сержант.

Докато го подминаваше, Ботъл го изгледа навъсено.

— Коураб, защо напоследък говориш като по-тъпия брат на Кътъл?

— Аз съм морски пехотинец, войник, това съм, и ние морските говорим така. Та както казва сержантът, коя битка беше онази? Древна история. Бием се с някого? Кога? Такива неща, схващаш ли?

— Най-добрите морски пехотинци, Коураб, си държат скапания език зад зъбите — изръмжа Тар.

Коураб стисна многозначително уста.

— Ефрейтор Коураб?

— Извинявам се. Така ли, сержант?

— Идеално.

Ботъл видя Балм и отделението му десетина крачки напред. Троутслитър. Детсмел. Уидършинс. „Това ли е? Само това ли остана от тях?“

— Никакви лабиринти наоколо, а?

— Сержант? А, да. Нищо. Та тия въпроси на Фид?

— Значи е съвсем умряло.

— Да. Като изсмукана кост.

— Което значи, че никой не може да ни намери тук — продължи Тар. — Нали?

Ботъл примига и се почеса по брадичката. По ноктите му останаха люспи изгоряла кожа и нещо, което приличаше на кристали сол. Погледна ги намръщено.

— Ами, да, предполагам. Освен ако нямат очи, разбира се. Или криле.

Кимна нагоре.

Дъхът леко изсвири от ноздрите на Тар.

— А за това трябва да са тук. Но тази пустиня уж трябваше да е непроходима. Никой с капка ум в главата няма да се опита да я прекоси. Това е гледната точка, нали?

„Гледна точка? Не е мнение, Тар. Това е факт. Никой с малко ум в главата не би се опитал да я прекоси.“

— Има ли някой конкретен, който може да се опитва да ни намери, сержант?

Тар поклати глава.

— Капитанът е тоя с Колодата, не съм аз.

— Но ония карти ще са студени тук. Безжизнени. Тъй че говорехме за гледането му преди да навлезем тук. Приближаваше ли се някой, сержант?

— Няма смисъл да питаш мен за това, Ботъл.

— Слушай, това е нелепо. Ако Фидлър иска да ме пита за разни неща, може просто да ни дочака и да го направи. Така и аз ще мога да го попитам разни неща.

— Дали са слепи, Ботъл. Това искаше да разбере Фид. Не ние. Те.

„Те.“

— Да. Гледат и нищо не виждат.

Тар изсумтя.

— Добре.

— Сержант… можеш ли да си спомниш кой ни измисли името? Ловците на кости?

— Може да е била самата адюнкта. Първия път, когато го чух, беше от нея. Мисля.

„Но това е невъзможно. Ейрън. Не е могла да го знае. Не и тогава.“

— Защо, Ботъл?

— Нищо, просто се чудех. Това ли е? Може ли да се сменим пак с ефрейтора?

— Още един въпрос. Жив ли е Бързия Бен?

— Вече казах на Фид…

— Този въпрос не е негов, Ботъл. Мой е.

— Не знам. И казах същото на Фид. Не ги разбирам ония хора.

— Кои хора?

— Подпалвачите на мостове. Ония. Мъртвия Хедж, Бързия Бен — дори самия Фидлър. Не са като нас. Като теб и мен, сержант, или Коураб отзад. Не искай да обяснявам какво имам предвид. Работата е, че не мога да ги проумея, да ги разгадая. Понякога все едно, че са… не знам… Призраци. Мушкаш и минаваш през тях. Друг път са като планина, толкова голяма, че самото слънце не може да се изкатери над тях. Не знам, това ми е отговорът.

Тар го изгледа с присвити очи.

— Казваш всичко това за капитана?

— Не знам дали Бързия Бен е мъртъв, или жив, сержант, но ако трябва да се обзаложа, хм, мога да се сетя за няколкостотин Ловци на кости, които с радост биха заложили срещу мен — повече от няколкостотин всъщност. Но ако трябва да направя същия залог за Хедж или Фидлър… — Ботъл поклати глава, плесна се по врата и размаза нещо хапещо.

— Обзалагаш се, че е мъртъв?

— Не, обзалагам се, че е жив. И за нещо повече се обзалагам. Обзалагам се, че все още е в играта.

Сержантът изведнъж се ухили.

— Страхотно е, че се върна, маг.

— Не бързай толкова, Тар — сержант, исках да кажа. Не забравяй, не го видях там накрая. А според това, което чух, е било гадно.

— Възможно най-гадното.

— Тъй че… за това не правя залози.

— Гуглата знае какво изобщо е видял Фид у теб, войник. Хайде, махай ми се от очите.

След като си размениха местата в редицата с Коураб, Кътъл заговори от лявата му страна:

— Слушай…

— За кого, в името на Гуглата, ме взимате напоследък, за самия Фишер ли?

— Какво? Не. Нещо, което каза Корик…

— Кое нещо? Онова за Пияча на пикня? Фид не си прави сам картите, Кътъл. Не е от ония шарлатани с Колодата. Тъй че…

— За плячката, войник. Онова нещо за плячката.

— Мисля, че беше сарказъм.

Вдясно от него Смайлс изсумтя, но не се обади.

— Точно така е — каза Кътъл. — Значи, всъщност Дасем Ълтър сложи край на всичко това с плячкосването… Ние завоювахме, не правехме набези. Когато окупираш град, е лоша практика да плячкосваш и изнасилваш гражданите. Дразни ги и докато се усетиш, започват да убиват войниците ти от окупационния гарнизон по време на нощния патрул. Тъй че все едно, не го правехме, но дори тогава все пак имахме шанс да забогатеем. Всяка рота си имаше писар и всичко се разпределяше. Събрани оръжия и броня. Коне и така нататък. Спечелването на битка означаваше бонуси.

— Всичко това добре, Кътъл — съгласи се Ботъл. — Но ние тука си имаме храмово съкровище. Ведомостите за заплати още се поддържат. Фактът, сапьор, е, че сме се вмирисали от богатство.

— Стига да доживеем да го вземем.

— Винаги е така. Не те разбирам.

Малките очи на сапьора лъснаха в тъмното.

— Кажи ми — изръмжа той, — даваш ли гъза на една нахта за това? А, Ботъл?

Той помисли. Четири, пет, седем крачки.

— Не. Но пък никога не ме е интересувало много. Не съм тук заради богатство.

— Ти си млад, да. Приключението те влече. Но виждаш ли, стигаш до определена възраст, видял си вече достатъчно и почваш да мислиш за живот, когато си приключил с всичко това. Почваш да си мислиш за някоя хубава къщичка или, да речем, за прилична стая над някоя свястна кръчма. Да, знаеш, че сигурно никога няма да стане, но все едно, мечтаеш си за това. И там отива цялата пара.

— И?

Гласът му стана по-тих.

— Ботъл, вече не мисля за повече от следващата седмица. Не съм мислил за заплатата си от месеци. Чуваш ли ме? Никаква къща, никаква кръчма. Никаква хубава рибарска лодка или, боговете да не дават, градина. Нищо такова.

— Защото сме живи мъртъвци, нали?

— Така мислех, но след онова, което каза Фид предната нощ, вече не.

Ботъл го погледна с любопитство.

— Кажи тогава.

Кътъл сви рамене, сякаш изведнъж му стана неловко.

— Нещо стана с нас, това е. С Ловците на кости. Може би беше завладяването на Ледер. Може би беше град Малаз или дори Ю’Гатан, не знам. Виж ни. Ние сме армия, която не мисли за плячка. Защо според тебе Корик се подигра със Смайлс за парите за пикнята й?

— Защото се е скапал — отвърна Смайлс. — И ревнува.

— Защото на никой не му пука за злато и сребро, за купуване на вмирисани имения, за гледане на коне или презморска търговия. Ние сигурно сме единствената армия на света, на която не й пука.

— Чакай малко, сапьор — изсумтя Смайлс. — Не мислиш, че след като сме накълцали някой и стоим там на бойното поле — не мислиш, че ще почнем да режем пръсти и всичко останало? Че ще товарим торкви, пръстени и хубави мечове, и каквото е там, нали?

— Не, Смайлс.

— Мисля, че съм съгласен с Кътъл за това — рече Ботъл. — Но пък може би ти ще…

— Защо? Изобщо не говорех за себе си…

— За пръв път ще е — измърмори Ботъл.

— О, ще мина да огледам телата, да — съгласи се тя. — Ще намеря някой да диша и ще му клъцна гърлото. Но пръстени и други говна? Забрави.

— Точно каквото казвах. — Кътъл впи очи в Ботъл. — Точно това е, Ботъл. Тази армия се е побъркала.

— Фид е капитанът сега — изръмжа Балм. — Какво повече ви трябва да знаете? Той ще ни оправи. Беше от Подпалвачите на мостове, нали? Вижте му старото отделение, момчета — не са загубили и един проклет войник. И това ако не е гледащо отгоре милостиво божие око, какво тогава?

Уидършинс се приближи до Троутслитър, Детсмел и сержанта и попита:

— Някой от вас чу ли Ботъл отзад? Онова за името ни?

Троутслитър се навъси.

— Какво?

— Питаше как сме си получили името.

— Е?

— Ами, просто си мисля… хм… мисля, че е важно. Мисля, че Ботъл знае нещо, но го държи в тайна…

— Запушено в бутилката за пикня ли? — попита Детсмел.

Пискливият смях на Троутслитър предизвика ругатни по колоната и той даже се притесни.

— Съжалявам, изпуснах се.

— Ами стискай по-здраво. Ако искаш, може да ти сложим и тапа. Даже две — едната отзад.

Троутслитър едва не се задави, докато се мъчеше да спре поредния врясък.

— Детсмел, престани — заповяда Балм. — Сериозно ти казвам.

— Нищо не съм казал, сержант…

— Видя какво направи Кътъл на Корик, нали? Ще те просна долу, Детсмел.

— Не можеш — ти си ни сержантът.

— Означава, че го мога, идиот.

— Ботъл е маг, също като мен — заговори Уидършинс. — Имаме обща връзка. Мисля, че мога да поговоря с него все пак. Има нещо, което не казва. Знам го.

— Е — разсъди Детсмел, — момчето все пак оцеля от кухненската палатка на На’Рук, тъй че си е впечатляващо.

— И се върна с капитан Рутан Гъд. Има някакъв вътрешен кръг, да ви кажа. Подозирах го отдавна.

— Уидършинс, знаеш ли, че може да си налучкал нещо тука — рече Детсмел. — Посветени хора. Знаят… нещо.

— Повече от нас, точно така.

— Може и на картата да са го нахвърляли. Как да минем през тая пустиня и след това да свалим още някоя империя, както завзехме Ледер.

— И както разбихме Вихъра също. И се измъкнахме от град Малаз. Тъй че вече няма да си правиш майтап с мен, Детсмел, нали?

Четиримата морски пехотинци се извърнаха като един назад и погледнаха намръщено тътрещото се зад тях отделение. Сержант Тар повдигна вежди.

— Чуваш ли ни, Тар? — подвикна му Балм.

— Нито дума, Балм.

— Добре.

Отново се обърнаха напред и Уидършинс се приближи още повече до сержанта.

— Можем да се сетим кои са от посветените. Фид и Рутан Гъд…

— И Ботъл — каза Детсмел. — Защото е излъсканият ашик на Фид.

— Мейсан Джилани…

— Какво? Сериозно?

— Още една, прикрепена към свитата на адюнктата — не убиха коня й, разбрахте ли го това? Два й запазиха всъщност. — Уидършинс се почеса по брадичката. — Студено става, като залезе слънцето, нали? После имаме Лостара Юил, която направи онзи Танц на Сянката — тя със сигурност. Кой още?

— Кенеб, ама той умря — рече Балм. — Бързия Бен също.

Уидършинс се изсмя тихо.

— По този въпрос съм на едно мнение с Ботъл. Той е там някъде. Може би с Геслер и Сторми…

— Разбира се! — прекъсна го Балм. — Гес и Сторми! А изтърсаците не са ли с тях?

— Синн и Гръб, да.

Уидършинс кимна.

— Цялата конспирация може да е там. Вътрешният кръг, за който говорех…

— Коварната кабала — каза Детсмел.

— Да…

— Тайната завера.

— Точно така.

— Лукавите пазители на истината…

Смехът на Троутслитър прониза нощта.

Синтър потръпна от врясъка зад тях.

— Богове, ще ми се да престане да го прави.

— Нищо особено смешно няма в това — съгласи се Бадан Грук. — Но пък това е Троутслитър, нали? Тоя човек ще се смее и над умиращата си сестра. — Поклати глава. — Не разбирам хора като него. Да се забавляваш в нещастието и мъчението. Какво има за смях тука? Това говори за разстроен ум.

Тя го изгледа с любопитство. Лицето му бе огряно от зеленото сияние на Нефритените копия. Призрачно. Безплътно.

— Какво те гложди, Бадан?

— Оная конспирация на Уид. — Погледна я подозрително. — Трябва и теб да включва, нали?

— Гуглата да ме вземе, как пък не.

— Бъбрихте си с Мейсан Джилани и… — кимна към фургона, който се друсаше и скърцаше малко пред тях — със сестра ти.

— Просто се опитвахме да разберем това-онова, за да помогнем на адюнктата…

— Защото знаеш нещо. Онези усещания, дето ги имаш. Знаеше, че сме в беда, много преди да се появят гущерите.

— Не че ни помогна много. Не разбираш ли? Знаех, но не знаех. Можеш ли да си представиш колко безпомощна ме кара да се чувствам това?

— Та какво предстои, Синтър?

— Нямам представа… и точно така искам да е. — Тя се потупа по шлема. — Всичко е тихо, нито шепот. Мислиш, че съм в някакъв вътрешен кръг? Грешиш.

— Добре. Забрави го.

Тишината между двамата се проточи и Синтър се почувства като в пашкул или в паяжина, в която са оплетени. Борбата само го правеше още по-лошо. В хълмовете високо над родната й савана имаше древни гробници, всечени в стръмните скали. Малко след първото си кървене беше ходила със сестра си и други две момичета, за да проучат тайнствените пещери.

Нищо освен прах. Десетки каменни саркофази бяха струпани във всяка камера и Синтър помнеше как стоеше там в студеното, стиснала факлата, и на мигащата, треперлива оранжева светлина беше зяпнала най-долния ковчег на издигащата се пред нея камара. Някои народи погребваха мъртвите си вместо да поднасят трупа на лешоядната богиня. Или ги затваряха под тежки каменни капаци. И помнеше как си бе помислила, помнеше смразяващата вълна, която я обля: „Но ако са сгрешили? Ако не са били умрели?“

В годините след това бе слушала ужасяващи приказки за нещастници, погребани живи, затворени в ковчези от камък или дърво. Животът в казармата бе пълен с разкази, предназначени да накарат човек да тръпне. По-лоши от публичните заплахи на жреците от амвона — а всички знаеха, че те го правят за пари. И цялото онова приятно споделяне на страх.

„А сега… сега се чувствам сякаш скоро ще се пробудя. От дълъг сън… Виждам само мрак и чувам само странно глухо ехо. Пресягам се и напипвам студен мокър камък. Капките ме събудиха. Кондензираните капки от собствения ми дъх.“

„Скоро ще се събудя и ще открия, че съм била погребана жива.“

Ужасът не я напускаше. „Тази пустиня е на мъртвите. Песента й е песента на умиращите.“

Във фургона пред тях седеше сестра й, отпусната, май спеше. Кракът й зарастваше бавно — в това мъртво място, никой лечител не можеше да й помогне. Сигурно я болеше. И все пак спеше.

„Докато ние крачим в поход.“

„Дезертьорката така и не стана дезертьорка в края на краищата. Кой можеше да предположи, че ще намери нещо в себе си, нещо, което надхвърля проклетия й егоизъм? Не можем, нали? Никога не можем да познаваме другия, та дори да е от собствената ни кръв.“

„Кисуеър. Трябваше да избягаш. Можех да се справя с всичко това, можех. Ако знаех, че ти си в безопасност — някъде много далече.“

Спомни си отново онзи миг, когато сестра й се появи с хундрилите — онази опърпана, жалка група оцелели. Млади майки, стари майки, осакатени воини, непуснали първата си кръв деца. Едва кретащи старци, като предвестници на разбита вяра. И тя сред тях — залиташе с набързо стъкмената патерица, патерица като онези, които носят осакателите ветерани по улиците на чужди градове, докато просят храна. „Богове на бездната, Малазанската империя поне знае как да почете своите ветерани. Не ги забравяш просто така. Не ги пренебрегваш. Не ги прекрачваш в канавките. Почиташ ги. Дори близките на загиналите получават пари и има празничен ден в тяхна почит…“

Знаеше, че съществуват всякакви видове ковчези. Всякакви начини да откриеш, че си погребан жив. Колко хора се страхуват да си отворят очите? Да ги отворят истински? Колко хора изпитват ужас от онова, което ще открият? Онзи каменен сандък. Онази плътна тъмнина. Неподвижните стени и капакът, и невъзможната тежест.

Сестра й отбягваше да я погледне в очите. Отбягваше дори да говори с нея. „Но се върна все пак. И войниците видяха това. Видяха и разбраха, че е отишла да доведе хундрилите, да намери помощ за онзи ужасен ден.“

„Разбраха също и какво трябва да е изпитала сред жалките оцелели хундрили. Да, беше пратила останалите от тях на смърт. Достатъчно, за да унищожи най-силните сред тях, да. Но вижте я. Като че ли може да го понесе. Счупеният крак? Щеше да язди и в онзи съдбоносен щурм, ако не беше паднал конят й, приятели.“

Не, те вече гледаха Кисуеър със сериозност, която говореше неизразимо много за окончателната принадлежност, която говореше за това, че виждат по нея пресните рани от единствения ритуал на преход, който си заслужава да бъде уважен — оцеляването и пълната цена, заплатена за тази привилегия.

„Добре. Това е моята сестра, нали? Въпреки всичко тя ще блести. Ще блести.“

Кисуеър усети как изтракаха зъбите й, готови всеки момент да се натрошат, щом фургонът изтропа над поредния камък, и затаила дъх зачака изригването на зашеметяващата болка. Тръгна нагоре от костите на крака й, разцъфтя като ярки цветя в бедрата й, извиси се по тялото й като дърво с хиляда жилещи клони и десет хиляди бодливи клонки. И още по-нависоко, безумните режещи листа, които се разгърнаха в черепа й и разцепиха мозъка й.

Понесе се над тази лудешка вълна, над влудяващо усилващата се агония, а след това, след като пулсирането заглъхна, след като се изцеди, бавно издиша киселия си дъх. Вонеше на страдание; усещаше вкуса му на подутия си език. Изливаше го по мръсните дъски под себе си.

Трябваше да я оставят. Самотна палатка в сметта на изоставения лагер. Щеше да е акт на милост. Но откога пък армиите мислеха за това? Цялата им работа бе да отказват милост и огромното каменно колело на мелницата на унищожението се въртеше и въртеше. Никому не бе позволено да си иде… къде? Усети, че се усмихва. „Да си иде дори в смъртта, да.“

Вторачи се в дебелата превръзка от кожи на мириди, стегнала натрошения й крак. Провисналата коса криеше от очите й Бадан Грук, Синтър и всички останали, толкова безполезни в тътренето си напред, толкова унили сред всичките призраци, които вече носеха и под чиято тежест се огъваха.

„Поурс ли беше, или Кайндли? Да, Поурс. «Пусни я тази коса да порасте, жено!» Или беше «срежи я»? Не мога да си спомня. Как така не мога да си спомня? Толкова отдавна ли беше?“

„Поурс, докато се правеше на Кайндли. Откъде идва този негов кураж? Тази… дързост? Този знаещ поглед ще бъде в очите му чак докато го тикнат през Портата на Гуглата. Нали?“

„Как се възхищавам на такива хора. Как исках да съм като тях.“

„Бадан Грук, вземи си урок от Поурс, моля те. Стига с тези тъжни очи, с този наранен поглед. Виждам го и искам да пронижа по-дълбоко. Да ударя. Искам да направя основателни всички тези твои жалки притеснения, всички рани в сърцето ти. Да ги видим как кървят!“

Фургонът пак подскочи. Тя изохка. Цветя и дървета, листа от огън, пламнали зад очите й. Нямаше време за мислене. Всяка мисъл се опитваше да избяга, само за да изригне в леса. „Да изригне и да съживи всички листа, високо в короните, и всяка мисъл да отлети.“ Като птици в небето.

Кракът й беше забрал. Имаше треска и никой нищо не можеше да направи. Билките воюваха добре или щяха да воюват, ако ги имаше. Ако бе помолила за тях. Ако бе казала на някого. Мехлеми и мазила, отвари и еликсири — развели знамена войници, настъпващи срещу ухиленото лице на болестта.

„Никой не те пуска да си идеш.“

„Стой тук в този друсащ се фургон, зад вонящата сладникава пот на воловете. Имаме си своята война, приятели. Не можем да спрем и да си бъбрим. Имаме си война и никой не може да си иде. Никой не може да се махне. Никой не може да…“

— Мамка му! — изруга Синтър и забърза напред.

Кисуеър току-що бе паднала назад, главата й издумтя в дъските.

Синтър се качи на фургона.

— Богове на бездната, цялата гори. Бадан… доведи резач, бързо. — Надигна се и се надвеси над вързопите снаряжение. — Ръфъл! Изкарай тоя фургон от колоната! Бързо!

— Слушам, сержант!

— Излизат от колоната, сержант. Да се върнем ли да видим какво става?

Хелиан се намръщи.

— Продължавай напред, ефрейтор.

Беше тъмно, но може би не чак толкова, колкото трябваше. Хората грееха в зелено, но пък май винаги бе така, когато не пиеше. „Нищо чудно, че пия.“

— Слушай всички — изръмжа тя. — Отваряй си очите.

— За какво? — попита Брети.

— За кръчма, за какво. Идиот.

Бяха получили две попълнения. От Седмо отделение. Два меча, единият накуцваше, а другият беше с лице като на болен кон. „Лимп беше името на единия. Но кой от двамата? Оня другия беше… Кръмп. Сапьор? Кръмп ли е сапьорът? Освен ако Кръмп не е тоя със счупеното коляно. Да бе, куц сапьор. Слагай заряда и бягай! Куцай си, куцай! Колкото можеш по-бързо.“

„Сапьори. Тъпо. Счупи им единия крак на всички и бързо ще станат изчезваща порода.“

— Ста’а студено, сержант.

Хелиан се намръщи още повече.

— Какво искаш да направя по въпроса, да ти пръдна да те стопля?

— Не. Просто казвах. А и Лимп едва се влачи — трябваше да го качим на фургона.

— Я кажи пак кой беше?

— Мейби съм аз, сержант. С вас съм от началото.

— Коя врата?

— Какво?

— Улицата, на която живяхме в Картуул. Ти коя врата беше.

— Не съм от Картуул, сержант. Исках да кажа от началото на отделението. Това имах предвид. Ейрън. Седемте града. Първия път, когато минавахме през шибана от Гуглата пустиня.

— В Ю’Гатан ли сме пак? Нищо чудно, че съм гадна. Носиш ли нещичко в това шише, войник?

— Само пикнята ми, сержант.

— Късмет имаш, че не си жена. Пробвай да пикаеш в шише, когато си жена. Ю’Гатан. Богове на бездната, колко пъти трябва да го превземаме?

— Не вървим към Ю’Гатан, сержант. Ние сме… о, все едно. Определено е пустиня обаче. Студена.

— Ефрейтор Тъчлес!

— Сержант?

— Какво имаш в това шише?

— Пикня.

— Кой го продава това между другото? Проклет гений.

— Чух, че интендантът връзвал мехове на жребците на хундрилите — каза Мейби. — На чеповете на жребците.

Хелиан се намръщи.

„Блести зелено, да. И всички тия камънаци и парчетии там, където са паяците. Малките очички скупчени там, гледат ме как минавам. Трезва съм. Не мога да се престоря, че ги няма, вече не.“

„И никаква кръчма наоколо.“

„Това е лошо. Много лошо.“

— Чу ли? — попита тя. — Беше проклета хиена.

— Беше Троутслитър, сержант.

— Убил е хиена? Браво на него. Къде е Балгрид, между другото?

— Мъртъв е.

— Проклет кръшкач. Аз ще поспя. Ефрейтор, поемаш командата…

— Не може да спиш сега — възрази Бретлес. — Ние вървим, сержант…

— Най-доброто време за сън значи. Събудете ме, като изгрее слънцето.

— Е, не е честно как го прави това.

— Чувал си за тях непрекъснато обаче — изсумтя Бретлес. — Ония ветерани, дето могат да спят в поход. — Помисли и изсумтя отново. — Не знаех, че е от тях.

— Сега е трезва — измърмори Мейби. — Това й е новото.

— Видя ли я как се върнаха с Ърб и Тар в окопа? Вече почти се бях предал и тогава я видях, измъкна ме все едно имах синджир на врата. Мен и Тъчи. Помниш ли, Тъчи?

— Да. Та какво?

— Бяхме свършили. Като видях какво стана с Бързия Бен, все едно някой ме изтърбуши. Целият станах кух отвътре. Изведнъж разбрах, че е време да умирам.

— Сбъркал си обаче — изръмжа Мейби.

— Имаме си добър сержант, това казвам.

Мейби кимна и се обърна отново към Кръмп.

— Слушаш ли, войник? Не се скапвай.

Високият мъж с конското лице примига смутено.

— Стъпиха на проклетиите ми. Не ми останаха повече.

— Можеш да използваш тоя меч на колана ти, сапьор.

— Какво? Това ли? Защо? Ние просто вървим.

Тътрещият се зад тях Лимп заговори задъхано:

— Кръмп имаше цяла торба муниции. И мозъка си беше натикал в нея. За, ъъ, резерва. Всичко гръмна, На’Руци се разхвърчаха навсякъде. Само един празен череп му остана, Мейби.

— Значи не може да се бие? А да стреля с арбалет?

— Не съм го виждал да се е пробвал. Но да се бие? Кръмп се бие, не се притеснявай.

— Добре де, но с какво?

— С голи ръце, Мейби.

— Е, страхотно тогава.

— Ние просто вървим — повтори Кръмп и се засмя.

Ърб хвърли поглед към тътрещото се на пет крачки зад хората му отделение. Тя вече нямаше нищо за пиене. Събуждаше се. Връщаше се към онова, което беше всъщност. И може би не харесваше това, което виждаше. Не беше ли пиенето точно заради това? Потърка се по врата и отново се обърна напред.

Трезва. С ясен поглед. Достатъчно ясен, за да види… е, не че бе проявила всъщност някакъв интерес. А и той наистина ли искаше толкова да се оплете с жена като нея? Изправена сигурно само за да падне отново. За хора като нея това бе тясна пътека и трябваше да искат да вървят по нея. Иначе падаха отново, рано или късно. Всеки път.

Разбира се, ако казаното от Фид беше вярно, имаше ли всичко това изобщо някакво значение? Те бяха вървящите мъртъвци и си търсеха място, където да сложат край на всичкото това вървене. Тъй че междувременно, ако изобщо имаше някакъв шанс за каквото и да е, защо да не опита? Тя обаче нямаше да го приеме сериозно, нали? Щеше да се надсмее на самата идея за любов — просто щеше да се изсмее.

Не беше достатъчно смел за това. Всъщност изобщо не беше смел, за нищо. Не и когато се биеше с На’Рук или с ледерии, или с фанатиците от Вихъра. Всеки път, когато се наложеше да извади меча си, ставаше студен като лед отвътре. Отпуснат, разтреперан, ужасът набъбваше от стомаха му и отнемаше топлината от крайниците му. Вадеше меча си с очакването, че ще умре — и ще умре жалко.

Но щеше да направи каквото може, за да я опази жива. Винаги го беше правил. Винаги щеше да го прави. Обикновено тя беше твърде пияна, за да го види дори. Или навярно бе толкова свикнала той да е наблизо, когато е важно, че за нея не бе нищо повече от каменна стена, на която да подпре гръб. Но не беше ли дори това достатъчно за него?

Трябваше да е, защото нямаше кураж за нищо повече. Това да си ходещ мъртвец нямаше нищо общо с храбростта. Беше просто начин да се гледа на времето, което ти остава, да се стегнеш и да не се оплакваш. Можеше го това. Беше го правил през целия си живот всъщност.

„Бил съм ходещ мъртвец през цялото време и дори не го знаех.“ Тази мисъл го омаломощи, все едно някакъв невидим нож се беше забил дълбоко в душата му. „Непрекъснато си повтарях, че това е да си жив. Това тук. Това… криене. Мечтаене. Копнеене. Чакане. И през цялото време какво виждат всички останали, когато ме погледнат?“

„Тихият Ърб. Не става кой знае какво там вътре, нали? Но е добър войник. На мястото си. Стана сержант, да, но не си и помисляй, че ще се издигне повече. Няма го отвътре, виждаш ли. Тихо е там вътре като в пещера, но, е, трябва все пак да му се възхитиш. Той е човек без тревоги. Човек, който го преживява леко, ако ме разбираш.“

„Това е сержант Ърб. Ще свърши работа, докато се появи по-добър сержант.“

„Криенето не е живеене. Криенето е просто да си ходещ мъртвец.“

Вдигна очи към огряното в нефритена светлина нощно небе и огледа зловещите ивици, прорязали мрака. Вече огромни, готови сякаш да се врежат в лицето на самия свят. Потръпна. „Но ако съм ходещ мъртвец, защо все още ме е страх?“

Ефрейтор Класп изостана от Ърб, изравни се със Солтлик в ариергарда и продължи до него.

— Може ли да си кажем някоя дума тихичко?

Той я погледна и примига.

— Аз съм си тих.

— Забелязах го, Солтлик. Така ли е в това отделение?

— В смисъл?

Тя кимна напред.

— Сержант Ърб. С него сте еднакви. Нищо не казвате, не се издавате. Виждаш ли, всички знаехме, че имаше… е, нещо като елитна група. Отделения и няколко тежки. Всички някак си по-близо до Фидлър, още докато беше сержант. По-близо от нас останалите. Знаехме го. Виждахме го. Фидлър, а около него Геслер и Сторми, Балм и Хелиан, Корд и Шард. И Ърб. С Бързия Бен, който наминава от време на време, а после Хедж. И накрая някои от вас, тежките. Шортноус, Мейфлай, Флашуит. Ти. Знам, всичко това бе свързано с Фидлър и тези, които привличаше около себе си. Тези, които избираше.

Солтлик я гледаше все едно е луда.

Класп направи гримаса.

— Виж войниците ми. Погледни Сад. Знаеш ли какво е тя? Проклета вещица от Семк. Семк. Знаеш ли какво прави, когато се подготвя за бой? Все едно. Сам ще видиш, стига да оцелеем в тази пустиня. После Бърнт Роуп, Изгореното въже. Сапьор. Но ме изненада в траншеята. Както и нашият лечител — знаеш ли, веднъж взе, че отиде при Геслер и Сторми — земляци фаларийци, нали? Ние го пратихме. Пратихме Лап Туърл при Гес и Сторми да ги пробва. Да види дали можем да влезем.

— Да влезете ли?

— В онзи елит. Вътрешните, нали? Е, не стигна доникъде. Бяха съвсем дружелюбни и тримата се напоркаха — в Ледер беше. Напиха се зверски и наеха цял бардак курви. Но Лап се опази малко по-трезвен и когато прецени, че е добре, просто взе, че помоли. Помоли ги да ни вкарат. Знаеш ли какво каза Геслер?

Солтлик поклати глава.

— Кучият син го отрече в лицето на Лап. Каза, че не съществувало. Излъга Лап в лицето. Тъй че за нас няма влизане.

Солтлик продължаваше да я гледа съсредоточено. След няколко крачки рече:

— Та защо ми казваш това?

— Ърб е един от най-добрите сержанти, които ни останаха на нас, морската пехота. Знаем го. Всъщност това адски ни изнервя. Напрежението става непоносимо, Солтлик. Не можем и една дума да измъкнем от него. И можеш да го видиш в очите му — адски е разочарован, че го вързаха с нас.

— Добре — рече Солтлик.

Тя го погледна намръщено.

— Какво „добре“?

— Вътре сте, ефрейтор. Ти и войниците ти. Всички сте вътре.

— Наистина ли? Сигурен ли си?

— Вътре сте.

Тя се усмихна. Тръгна отново напред, спря, погледна през рамо и кимна. Той също й кимна в отговор и видя колко лека стана стъпката й. Видя как се наведе към Лап Туърл, двамата си заговориха шепнешком и с жестове, а след малко Сад и Бърн Роуп се доближиха до тях да слушат. Извърнаха се и погледнаха към него.

Той им махна с ръка.

„Нямам търпение да видя Флашуит като чуе това.“

Размърда се неловко. Беше се потил много в палатката и сега грубият плат на долните гащи го жулеше. Почти усещаше как се изприщва. „Мамка му, адски щипе. Няма да е зле утре да си проветря топките.“

Сержантът гледаше сърдито към нея и жестикулираше. Флашуит се намръщи.

Мейфлай я сръга.

— Иска да говори с тебе.

— Защо?

— Има седем въпроса. Откъде да знам? Отивай, принцесо. Идиотът загуби цялото си отделение. Вероятно иска да се опита да го обясни. За да не получи нож в гърба.

— Не бих забила нож в гърба му — рече Флашуит и поклати глава. — Каквото и да е направил.

— Нима?

— Ако ги е убил всичките и ми го каже, просто ще му скърша врата. Нож в гърба е страхливо.

— Не е — възрази Мейфлай. — Подходящо е. Жертвата не заслужава да я погледнеш в очите, когато я убиваш. Жертвата няма защо да знае какво я е довършило, просто трябва да разбере, че е свършило и че Портата на Гуглата я вика.

— Но понякога не улучваш.

— Хайде върви, че се изнервя.

Флашуит изсумтя и тръгна напред към сержант Гонтай. Не беше никак дружелюбно лицето му. Но беше лице, което се запомня, с тая лошотия в него.

— Сержант?

— Не знаеш ли езика на жестовете, войник?

— Кой език? А, оня. Знам го, да. Повечето. Ходом. Спри. Залегни. В атака. Я се еби. Тия неща.

— Един морски пехотинец трябва да може да сглоби цели изречения, Флашуит.

— Тъй ли? Аз съм от тежките, сержант.

— Кажи ми за женчото.

— С ръцете? Не мога, сержант. В смисъл, трябва да пробвам да попитам „Кой женчо?“, а не знам как.

— Скълдет. Говори, войник. С думи — но по-тихо.

— Никога не съм повишавала глас, сержант. Нито веднъж, през целия си живот.

— За Скълдет.

— Какво по-точно?

— Защо е такъв женчо, примерно?

— Той е принц, сержант. От някакво племе в Седем града. Наследникът е всъщност…

— Тогава какво търси тук, в името на Гуглата?

Тя сви рамене.

— Пратили са го да израсне някъде другаде. С нас. Да види широкия свят и прочие.

Гонтай оголи кривите си зъби.

— Но съжалява за това.

— Няма причина да съжалява — отвърна Флашуит. — Засега поне.

— Глезили са го като момиченце значи.

— Предполагам.

— Как е получил това тъпо име тогава?

Флашуит присви очи към сержанта.

— Ще ме прощавате, сержант, но къде бяхте вие с отделението си? В траншеите имам предвид?

Той я изгледа свирепо.

— Какво значение има това?

— Ами не сте могли да го видите, явно. Скълдет. Той скача високо, видите ли. Беше единственият, който режеше гърлата на На’Рук. Високо скача, както казах. Виждате ли ония осем щръбки на лявата му китка?

— Изгорените?

— Да. За всеки На’Рук, на който лично е прерязал гърлото.

Гонтай изсумтя.

— И лъжец при това. Точно както си мислех.

— Но той изобщо не ги броеше, сержант. Никога не го прави. Ние видяхме, че оправи осем. Онези, които изобщо го видяха, искам да кажа. Говорихме за това, сравнявахме и прочие. Осем. Тъй че му казахме и той си изгори белезите на китката. Когато го попитахме колко е разпрал, каза, че не знае. Ние пък не можахме да се разберем за бройката. Доста повече от осем обаче. Но след като го видяхме как се изгаря решихме да не му казваме колко са. Щеше целият да е изгорял, нали? А какъвто е хубавичък, щеше да е срамота.

Замълча да си поеме дъх. Беше си счупила някъде към три ребра в боя, тъй че от говоренето болеше. Повече от дишането, от което болеше достатъчно лошо. Говоренето беше по-лошо. Това бяха най-многото думи, които бе изговорила от битката насам.

— Дроуфърст и Мейфлай — рече Гонтай. — И ти. Всички сте тежки.

— Да, сержант.

— Връщай се в строя, Флашуит.

Тя му се усмихна широко, което сякаш го стъписа, и изостана покрай едноръкия ефрейтор Риб — който я изгледа малко подозрително, — после до Дроуфърст и Скълдет, докато отново не се озова до Мейфлай.

— Е?

— Сбърка — отвърна Флашуит с дълбоко задоволство.

— За кое?

— Ха. Зададе ми само шест въпроса.

Гонтай отново хвърляше злобни погледи назад към отделението си.

— Сега пък какво иска? — зачуди се Мейфлай.

И тогава сержантът посочи Скълдет.

— Ако ми пратиш още една целувчица, войник, ще ти увия червата около проклетия ти от Гуглата врат!

— Ох — изпъшка Флашуит.

Мейфлай кимна.

— Принцът винаги е улучвал досега, нали?

Хедж чу неистовия смях зад себе си и въздъхна тежко.

— Чуй това, Бейвдикт! Фид ги разпердушини, и още как. Знаех си аз!

Ледерийският алхимик дръпна отново повода на воловете.

— Уви, командире, не разбирам какво имате предвид.

— Бас държа, че им пробута стария лаф за „ходещите мъртъвци“. Пранги сече тоя. Имаше една нощ, виждаш ли, когато Дужек Едноръкия дойде лично в лагера на Подпалвачите на мостове. Работехме на Пейл тогава, тунелите — никога в живота си не съм местил толкова камънаци. Тъй че влезе и ни каза това, което вече знаехме. — Хедж смъкна опърлената си кожена шапка и се почеса по гладко обръснатия череп. — Че сме ходещи мъртъвци. После се разкара. Остави ни да мислим какво да направим по въпроса.

— И какво направихте?

Хедж отново нахлузи шапката си.

— Ами, повечето от нас, ъъ, умряхме. Преди изобщо да имаме шанс. Но Уискиджак, той не можеше да остави тая работа така. И Бързия Бен, и Калам, богове, те просто искаха да почнат да убиват. Няма какво да губиш, щом вече си ходещ мъртвец.

— Искрено признавам, командире, че не ми харесва много да бъда описван така.

— Изстинаха ли ти петалата?

— Винаги съм харесвал остроумието ви, сър — каза Бейвдикт. — Но изстинали петали не е точно това, което искам, ако ме разбирате.

— Стегни се тогава. Освен това какво има да казва Фид на неговите Ловци на кости си е негова работа. Нищо общо няма с нас, Подпалвачите на мостове.

— Вероятно защото Подпалвачите на мостове са ходещи мъртъвци още от, ъъ, Пейл.

Хедж го плесна по гърба.

— Точно така. Не е като да е някакъв недостъпен клуб, нали?

— Сър — плахо попита Бейвдикт, — не се ли оплаквахте днес следобед как старият ви приятел ви е обърнал гръб? Че се чувствате като прокажен…

— Нещата са по-лесни, когато си мъртъв. В смисъл, за него. Може да ме скъта на някоя лавица в черепа си и да ме остави там. — Хедж махна небрежно с ръка. — Разбирам го. Винаги съм го разбирал. Просто не ми харесва. Чувствам се обиден. Искам да кажа, върнах се. Всеки може да го види. Фид би трябвало да е щастлив. А Бързия Бен… е, видя го какво направи в битката, преди да духне. На Тайсхрен ни се направи. Следващия път като се срещнем, хубаво ще си поприказваме с него.

— Исках да кажа, сър, че Фидлър всъщност се е доближил до вас, ако наистина е говорил на войниците си, че са ходещи мъртъвци.

— Би могъл и така да си го помислиш — отвърна Хедж. — Но ще сбъркаш. Когато си мъртъв, Бейвдикт, нямаш братя. Нищо не ви държи заедно вече, поне доколкото аз съм видял. Да, мъртвите Мостоваци всички са заедно, но това са просто стари спомени, които са ги оковали един към друг. Просто едно призрачно ехо от времето, когато бяха живи. Казвам ти, алхимик, продължавай да правиш всичко каквото можеш, за да останеш жив колкото може по-дълго. Защото мъртвите нямат приятели.

Бейвдикт въздъхна.

— Искрено се надявам да не сте прав, командире. Не казахте ли, че Владението на смъртта се е променило — че самият Жътвар е предал Неживия трон? И че този Уискиджак…

— Никога не си го познавал. Уискиджак имам предвид. Тъй че просто трябва да ми повярваш, упорито копеле е той. Може би най-упоритото копеле, което е ходило някога по този свят. Тъй че може и да си прав. Той сигурно би могъл да го промени. Ако някой може, той е. — Плесна отново Бейвдикт по гърба. — Даде ми повод за размисъл. Фид никога не го е правил, знаеш ли. Всъщност не мога да си спомня какво изобщо ми е давал. Сега си мисля, че всъщност никога не ми е харесвал.

— Колко жалко. Харесвахте ли Уискиджак?

— Да, бяхме първи приятели. Много имаше за харесване, общо взето. У двама ни. Фид беше особнякът, извън играта, като си помисля.

— А сега Уискиджак язди с мъртвите.

— Трагично, Бейвдикт. Адски срамно.

— И вие го обичахте дълбоко.

— О, да. Да.

— Но Фидлър все още е жив.

— Да…

— А вие никога не сте го харесвал.

— Точно така…

— Всъщност обичате всички мъртви Подпалвачи на мостове.

— Разбира се!

— Просто не и последния останал жив.

Хедж го погледна намръщено и го плесна по главата.

— И защо ли говоря с тебе? Нищо не разбираш!

И отпраши напред да настигне ротата си.

Бейвдикт извади едно шишенце. Порцелан с инкрустирани скъпоценни камъни. Развинти капачката, отпи един пръст, огледа го и го потърка по венците си.

— Да умра ли? — измърмори. — Но аз нямам никакво намерение да умирам. Изобщо.

Джастара ги намери близо до челото на хундрилската колона. Беше впечатляващо как Ханават успяваше да издържа на тази бързина, как газеше упорито напред с всичкото допълнително бреме. Изобщо не беше лесно да си бременна. Първо гаденето, после си гладна непрекъснато, а накрая си голяма и издута като бедерин, докато всичко не свърши с разкъсващата болка. Помнеше първия си път, когато мина през всичко това с толкова блеснали очи и зачервена, само за да загуби проклетото нещо веднага щом излезе.

„Детето направи каквото трябваше да направи, Джастара. Показа ти пътя, който ще познаеш отново и отново. Направи каквото трябваше да направи и се върна в черните води.“

Но други майки не трябваше да минават през всичко това, нали? Едва ли Джастара бе благословена с живот във величие, нали?

„Омъжена за любимия син на Гал обаче, нали? Имаше амбиции, ако не за себе си, то за плода си.“

Амбиции. Тази дума вече висеше като проскубана врана от върха на копие, изгнило, съсухрено валмо пера и изсъхнала кръв.

„Пази се от вдовици. Видя ли как взе Гал при себе си? Какво правят нощем, когато децата заспят? Ханават да внимава, особено каквато е уязвима сега, с дете, готово да се изсипе всеки момент, а съпругът й избяга. Не, добре се вгледай в онзи гилк, вдовице Джастара.“

Има степени на отвращение, при които човек се отдръпва. А след това те се връщат и човек не се отдръпва толкова. А после пак, за трети път, и четвърти, когато ръката се протяга от тъмното, за да погали оголеното бедро, да бръкне под кожите… е, понякога отвращението е като траурно покривало, изведнъж толкова натежало, че не можеш да го носиш повече.

„Хайде, добре се вгледай в нея. Можеш да го видиш в очите й.“

Утешиш ли един отчаян мъж, поемаш отчаянието в себе си. Коя жена не знае това? Пукнатините се разпростират, зашепват във всичко наоколо. Това е проклятието на пияниците и на пристрастените към д’баянг, и на женкарите, и на курвите. Проклятието на мъже, които са покварили млади момчета и момичета — собствените си рожби понякога. Покварили ги завинаги.

Обвинения и доказателство, а след това — същият този срам, както е коленичил в прахта с ръце на очите. Или както е коленичила. И изведнъж цялото отвращение се връща, само че вкусът му вече е познат. Не, повече от познат. Вкусът е интимен.

„Чувствам ли се опетнена? Смея ли да погледна Ханават в очите?“ Въпросът я задържа на десетина крачки зад жената на Гал. „Моята свекърва. О, да, вижте Джастара сега. Но забравяте, тя изгуби мъжа, когото обичаше. Тя също бе наранена. Може би дори отчаяна. Разбира се, не можеше да го покаже, не можеше да се потопи в това, защото макар да не може да бъде повече жена, остава си майка.“

„А аз? А моята болка? Ръцете й са грешните ръце, но прегръдката й все още е топла и силна. Рамото му е попило сълзите ми. Какво да направя?“

Тъй че се задържа назад, а другите я гледаха. И си шепнеха.

— Куражът я е оставил — промърмори Шелемаса.

Ханават въздъхна.

— Може би утре.

— Не знам какво мисли, че може да каже — отвърна по-младата жена. — За да го поправи това. Да го изгони, това трябва да направи.

Ханават я погледна.

— Значи това говорят всички, нали? Твърдият тон, твърдите думи. Най-често сечените монети, които харчим толкова щедро, са и най-малоценните.

Шелемаса се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Когато започнеш да съдиш, всичката боя на света не може да скрие грозотата на лицето ти. Злобата избива и изкривява всяка черта.

— Аз… съжалявам, Ханават. Мислех за теб…

— И си готова да вземеш онова, което си въобразяваш, че са чувствата ми, и да ми говориш за тях. Обявяваш се за воин на моята страна, в редицата, която стои твърдо, за да ми даде утеха — разбирам всичко това, Шелемаса. И все пак това, което чувам от теб — което виждам в очите на другите, — няма нищо общо с мен. Молила ли съм за съжаление? Молила ли съм за съюзници в тази скрита война? Има ли изобщо някаква война? Много си въобразяваш.

— Тя няма да говори с теб…

— А колко храбра щеше да си ти на мое място? Свекърът й я е съблазнил, взел я е в леглото си. Или тя него, едното или другото, без значение. Мислиш ли, че не познавам собствения си мъж? Трудно е да му се възпротивиш и в най-добри времена, а сега, когато е наранен и в нужда… никой тук, жена или мъж, не би могъл да устои на волята му. Но виждаш ли, всички вие сте в безопасност. От него. Свободни сте да хвърляте присъдата си върху единствената жена, която е в примката му. Не върху моя съпруг обаче — защото какво би могло да каже това за мен? Не ми говори за страни в това. Няма страни. Има просто хора. Всякакви хора и всеки прави каквото може, за да се измъкне.

— А ако това, което правят, наранява другите? Ханават, мъченица ли искаш да станеш? И за Джастара ли ще плачеш, която всеки ден се крие в прегръдките му?

— А, виждаш ли как те ужилих? Теб и жестоката ти присъда. Съпругът ми е в нужда. Джастара е неговата слабост. Всички тези неща са актове на егоизъм. Актове на избутване.

— Как можеш да кажеш това? Презирам това, което ти причиниха!

— И вкусът е сладък, нали? Чуй ме. Аз също съм вдовица вече. И майка, която е загубила децата си. Имам ли нужда от прегръдка? Откраднат миг любов? Трябва ли да изпитвам омраза към Гал и Джастара, че са намерили това, което аз не мога?

Шелемаса беше втрещена. Сълзи се стичаха по бялата боя на лицето й.

— Не е ли твоят съпруг, при когото трябва да търсиш това?

— Докато все още извръща лицето си от мен, не мога.

— Тогава той е страхливецът!

— Да погледне в очите ми означава да види всичко, което някога споделяхме и сега сме изгубили. Твърде непоносимо е, и не само за съпруга ми. Да, нося неговото дете, а ако не е негово, това само аз трябва да знам, в сърцето си, но никога да не го изричам. Засега имам това — имам каквото ми трябва, за да продължавам да се държа. А сега го има и Гал.

По-младата жена поклати глава.

— Значи си сама, майко. Той е взел вдовицата на сина ти. Това е непростимо.

— Не е, Шелемаса. Не е добре. Виждаш ли, Джастара не заслужава омразата ви. Не и тези погледи, тези шепоти зад гърба й. Не, вместо това, за да сте истински нейни сестри, трябва да идете при нея. Да я утешите. И когато направите това — когато всички го направите, — тогава и аз ще ида при нея, и ще я взема в прегръдката си.

Хенар Вигълф помнеше деня, в който бе получил първия си кон. Баща му, чието бедро бе натрошено пет години преди това и времето му за езда бе свършило, закуцука до него с тояжката към пасището. От дивите стада по високите планински плата бяха подбрали нов табун и сега двайсет и три великолепни животни обикаляха неспокойно зад стобора.

Слънцето се бе издигнало високо, свиваше сенките под краката му, а вятърът метеше надолу по склоновете, решеше високите треви топъл и изпълнен с упойващите миризми на ранна есен. Хенар беше деветгодишен.

— Ще ме види ли някой? — попита баща си. — Ще ме избере ли някой?

Високият конегледач от Блуроуз го погледна отгоре и тъмните му вежди се вдигнаха.

— Онази нова слугиня е, нали? Онази с циците като дини и големите очи. От брега, а? Пълни главата ти с всякакви глупости.

— Но…

— Няма кон по целия широк свят, Хенар, който с радост да избира ездача си. Няма нито едно животно, копнеещо да служи. Нито едно, което да се радва да го прекършат, да надвият волята му. Да не са по-различни от теб или мен?

— Но кучетата…

— В името на Чернокрилия господар, Хенар, кучетата се учат да бъдат четирикраки роби. Виждал ли си вълк да се усмихва? Повярвай ми, не искаш и да видиш. Никога. Усмихват се точно преди да скочат към гърлото ти. Остави ги кучетата. — Посочи с тояжката. — Тия животни са диви. Живели са в пълна свобода. Е, кой ти харесва?

— Онзи пъстрият, отляво, дето е сам.

Баща му изсумтя.

— Млад жребец. Не е достатъчно силен все още, за да се състезава. Не е лош, Хенар. Но съм… хм, изненадан. Дори оттук едно животно изпъква. Наистина изпъква. Достатъчно голям си, бил си с мен достатъчно също тъй. Мислех, че ще го видиш веднага.

— Видях го, татко.

— Какво има тогава? Не чувстваш ли, че заслужаваш най-добрия кон?

— Не и ако това означава, че ще го прекърша.

А баща му отметна глава и се разсмя. Толкова силно, че сепна табуна.

Спомнил си този миг от младостта си, грамадният воин се усмихна. „Помниш ли онзи ден, татко? Обзалагам се, че го помниш. А ако можеше да ме видиш сега. Да видиш жената, която върви до мен. Почти мога да чуя онзи красив рев на смеха ти.“

„Един ден, татко, ще я доведа при тебе. Тази дива, свободна жена. Ще стъпим на дългия бял път, ще тръгнем между дърветата — трябва вече да са големи — и ще влезем през портата на имението.“

„Ще те видя застанал до главния вход като статуя, властваща над самия камък. Нови бръчки на лицето ти, но онази извита усмивка още е там, сред посивялата вече брада. Подпрял си се на тоягата си и мога да надуша конете — като упоителната миризма на цвят във въздуха, и тази миризма ще ми подскаже, че съм се върнал у дома.“

„Виждам те как я оглеждаш, забелязваш ръста й, гъвкавата й увереност, дързостта в очите й. И ще се питаш дали тя ме е прекършила — не обратното — това можеш да видиш. Не обратното. Но тогава ще погледнеш в моите очи и усмивката ти ще стане още по-широка.“

„И ще отметнеш величествената си глава. И ще се разсмееш към небесата.“

„Ще е най-сладкият звук на света. Ще е гласът на нашата победа. На всички ни. Ти, аз, тя.“

„Татко, наистина ми липсваш.“

Мазолестата длан на Лостара намери неговата и той пое част от тежестта й, когато се облегна рамото му.

— Благословен да е Брис Бедикт — промълви тя.

Хенар кимна и отвърна:

— Подозирам сантиментална черта в командира си.

— Радвай се на това. Аз се радвам.

— Беше… неочаквано.

— Защо? Бих се за тебе, Хенар. Не за адюнктата. За теб. Той разбра…

— Не, ни най-малко, мила. Всичко… това. Където намерихме себе си. И как се намерихме един друг.

Тя се загледа нагоре към Странниците в нощното небе.

— Тъй че ни дава колкото време ни е останало. Не е толкова сантименталност, по-скоро… жалост. Ти имаш мрачна черта, Хенар — мисля, че предпочитам сантименталната на Брис. Може би ще се отърва от тебе и ще се върна при него.

— Ще трябва да се биеш с адюнктата за него, мисля.

— О, прав си, а не бих могла да направя това. Не бих го направила. Твърде много я харесвам. Е, изглежда, съм вързана за теб.

Той се усмихна. „Вързана. Ха.“

— Хенар.

— Да?

— Боя се, че няма да се върнем от това пътуване.

Той кимна. Не защото бе съгласен с нея, а защото знаеше, че се страхува.

— Ще умрем — каза тя. — Може би дори няма да успеем да прекосим тази пустиня.

— Има го този риск.

— Не е честно.

— Имах една слугиня някога, в селското ни имение. Цици като дини и големи очи…

— Какво?!

— Баща ми така казваше. Тъй че тя си остана с това, мм, паметно описание. Все едно, често ми разправяше приказки нощем. Дълги многословни приказки за герои. Изгубена любов, спечелена любов. Всеки край го правеше мил. За да направи сънищата ми едни и същи, разбираш ли?

— Точно каквото му трябва на едно дете.

— Предполагам. Но приказките не бяха за мен. Бяха за нея. Беше от брега и бе оставила зад себе си мъж, когото обичаше — това беше Ледер, не забравяй, и цялото им село бе затънало в живота на Длъжниците. Точно затова бе дошла да работи за семейството ни. Колкото до младия мъж, е, него го пратили по море. — Помълча малко, докато си спомняше, след което продължи: — Всяка нощ ми разказваше как иска да се обърне животът й — макар да не го разбирах тогава. Но истината беше, че искаше щастлив край. Искаше да вярва в него. За себе си и за всеки друг.

Лостара въздъхна.

— Какво стана с нея?

— Доколкото знам, все още е там, в селското ни имение.

— Сърцето ли се опитваш да ми разбиеш, Хенар?

Той поклати глава.

— Баща ми се справяше със системата по най-добрия възможен начин и не беше лош с Длъжниците си. Около година преди да замина да се обучавам с Пиконосците „Цици като дини с големи очи“ се омъжи за сина на един от конярите ни. Последният ми спомен за нея е с ей такъв издут корем и циците — още по-големи.

— Отказала се е от своя мъж от морето значи. Е, сигурно е било разумно, предполагам. Част от израстването.

Хенар я погледна, след което отново извърна очи към каменистия пейзаж.

— Мисля си за нея от време на време. — След това се ухили. — Дори съм си фантазирал за нея понякога, да, както правят младежите. — Усмивката му повехна. — Но най-вече я виждам как седи на ръба на леглото, разказва и маха с ръце, и очите й стават по-широки, а в онова легло е собственото й дете. Момче. Което ще сънува сладки сънища. А когато фенерът угасне, когато застане до вратата на стаята му, тогава сълзите потичат по бузите й. И си спомня за един млад мъж на брега на морето. — Дъхът на Лостара се бе променил някак и лицето й бе скрито от погледа му. — Мила?

Отговорът й бе приглушен.

— Няма нищо. Хенар, непрекъснато ме изненадваш.

— Ще преживеем това, Лостара Юил — промълви той. — И един ден ще те поведа за ръка до бащината ми къща. И ще го видим, застанал там и ни чака. И той ще се смее.

Тя вдигна глава и изтри сълзите си.

— Ще се смее ли?

— Има наслади на този свят, Лостара Юил, които не може да се опишат с думи.

„Чух някога една такава наслада. И ще я чуя отново. Ще я чуя.“

— Преди да стигна до високата позиция на неизтощима мастурбация, каквато е септарх на Демидрек от Великия храм — говореше Банашар, — трябваше да спазвам същите ритуали като всеки друг. И един от тези ритуали беше да съветвам простолюдието — кой знае защо изобщо ще търсят жрец на Червея на Есента, но пък истината е, че реалната и основна функция на жреците от всякакви цветове е просто да изслушват литания от стонове, страхове и изповеди, всичко това за укрепването на нечия душа — така и не разбрах на чия точно душа, но все едно. — Той замълча. — Всъщност слушате ли ме, адюнкта.

— Изглежда, нямам голям избор — отвърна тя.

Стъклената пустиня се простираше пред тях. Малък флангови отряд — съгледвачи, предположи той — се придвижваше вляво и северно пред авангарда, пеша като всички останали. Но точно пред Банашар и адюнктата нямаше нищо освен пресечен терен, осеян с кристали под призрачно небе.

Бившият жрец сви рамене.

— Е, това ако не е интересен обрат. Благословена жено, ще чуеш ли приказките ми за смъртната злочестина? Ще ми дадеш ли съвет?

Погледът, който му хвърли, беше неразгадаем и миг по-късно му хрумна, че толкова по-добре.

Банашар се покашля.

— Понякога някой от тях се оплакваше. От мен. Или по-скоро от нас, лицемерно набожните говна в тия нелепи халати и какво ли още не. Знаеш ли за какво най-много се дразнеха? Ще ти кажа. За любовта. За това.

Втори поглед, още по-кратък от първия.

Той кимна.

— Точно така. Питаха: „Ти, жрецо — да, ти, с тази, ръка под одеждите, какво в името на Гуглата знаеш ти за любовта? И по-важното, какво знаеш ти за романтиката?“ Виждате ли, повечето хора рано или късно започват да хленчат за връзките си. Повече, отколкото да си беден, сакат или болен, повече от всяка друга тема, която може да си представи човек. Любовници, съпрузи, съпруги, непознати, сестри — безкрайни изповеди и желания, и измени, и всичко останало. Точно затова рано или късно въпросът възникваше — това, че сме жреци, ни измъкваше от цялата бъркотия. Едва ли е силна позиция, от която да ръсиш празни баналности, минаващи за съвет. Следите ли мисълта ми дотук, адюнкта.

— Нищо ли нямаш за пиене, Банашар?

Той изрита грозд кристали — очакваше да се счупят, но уви. Изруга от болка и изкуцука няколко крачки.

— Какво знаех за романтиката? Нищо. Но след достатъчно години слушане на всички възможни твърдения по темата нещата, ъъ, по някое време започват да ти се изясняват.

— Нима?

— Да, адюнкта. Да изложа ли теорията си за любовта и романтиката?

— Бих предпочела да…

— Всъщност е математическо упражнение. Романтиката е преодоляване на възможности с цел постигането на онази неуловима цел, наречена любов. Ето, виждате ли? Обзалагам се, че очаквахте да продължавам и продължавам, нали? Но ми омръзна. Писна ми да обсъждам любовта и романтиката.

— Липсва му нещо на описанието ти, Банашар.

— Липсва му всичко, адюнкта. Всичко, което обърква и размътва, което прави мътно онова, което всъщност е едновременно просто и тъпо изящно. Или изящно тъпо, според отношението ви към темата.

Продължиха напред и дълго време никой не проговори. Дрънченето и пъшкането от колоната зад тях бе непрестанно, но освен по някой изригнал самотен смях далече назад нямаше никакви мръсни песни и подвиквания, никакви гръмки шеги или препирни. Макар адюнктата да беше наложила неумолима крачка, Банашар знаеше, че тези войници са достатъчно калени и че изобщо не мислят за това. Тишината беше изнервяща.

„Пустиня имаме да преминем. Студено е и изобщо не е толкова тъмно, колкото би трябвало да е. И онова чуждо сияние ни нашепва отгоре. Ако се вслушам внимателно, мога да чуя думи. Сипят се отгоре. На всички езици на света — но не на този свят, разбира се. Друг някой, където лица се вдигат с надежда към небесата. «Там ли сте?», питат. А небето не отвръща.“

„Докато тук ние вървим. Тук поглеждам нагоре и питам: «Там ли сте?», и гласовете се спускат. «Да. Тук сме. Просто… посегни.»“

— Бях трезвен жрец някога — каза той. — Сериозен. Слушах. Съветвах.

По някое време тя го погледна, но не каза нищо.

Фидлър погледна надясно. На юг, на четирийсет крачки напред, челото на колоната. Адюнктата. Жрецът до нея. Двама Юмруци зад тях.

Осем хундрилски младоци вървяха с Фидлър, измъкнали се изпод полите на майките си. Бяха го забелязали, че върви сам, и се бяха приближили. Любопитни може би. Или очакваха, че прави нещо, което може да е важно. Да разузнава, да пази фланга.

Не ги отпрати. Твърде много от тях имаха онзи объркан, обнадежден поглед в очите. Мъртви бащи, братя, майки, сестри. Огромни липси, през които виеха ветрове. Сега се бяха скупчили от двете му страни все едно, че той бе самата колона.

Фидлър мълчеше — а те бяха подели това мълчание все едно, че щеше да ги направи по-големи — тъй че единствените звуци бяха от камъните, мърдащи под краката им, скърцането на мокасини, тупането на ботушите. И стърженето на колоната.

Беше видял картата. Знаеше какво лежи напред. „Само невъзможното. Без вода никога няма да излезем от тази пустиня. Без вода всички нейни планове умират тук. И боговете ще връхлетят като чакали, а тогава Древните богове ще се намесят и ще се лее кръв.“

„Сакатия бог ще страда ужасно — всичките болки и терзания, които е познал досега, ще са само встъпление. Ще се хранят с агонията му и ще се хранят дълго, много дълго.“

„Твоята агония, Паднал. Ти си в Драконовата колода. Твоят дом е осветен. Ако се провалим, това решение ще се окаже най-тежката ти грешка. Ще те заклещи тук. Ще превърне страданието ти в свято писание — о, мнозина ще се стекат към теб. Никой не обича да страда в самота и никой не обича да страда без причина. Ще отвърнеш и на едните, и на другите и ще ги превърнеш в болест. На тялото, на духа. Докато изтезанието на душата ти продължава и продължава.“

„Никога не казах, че те харесвам, Паднал. Но и ти никога не каза, че съм длъжен. Нито на мен, нито на адюнктата, нито на никого. Просто ни помоли да направим каквото е правилно. Казахме «да». И свърши. Но не забравяй, ние сме смъртни и в тази предстояща война сме крехки — сред всички играчи ние сме най-уязвимите.“

„Може би така подобава. Може би е най-правилно точно ние да сме тези, които да вдигнат знамето ти, Паднал. А невежи историци ще пишат за нас, под маската на знание. Ще разсъждават за нашата цел — нещата, които сме се стремили да направим. Ще обръщат всяка канара, всеки надгробен камък, за да търсят мотивите ни. Да търсят податки за амбиция.“

„Ще съчинят «Книга на мъртвите».“

„И ще разсъждават за нейната значимост. Под маската на знание — но всъщност какво ще знаят? За всеки от нас? От това разстояние, от това студено, студено разстояние — човек трябва да примижи. Да се вгледа упорито.“

„Защото сме незначителни на земята.“

„Толкова… нищожни.“

Децата винаги го караха да се чувства неловко. Възможности за избор, които е изоставил, за бъдеще, което отдавна е предал. И изпитваше угризения, щом ги погледнеше. „Бяха престъпления по необходимост, всеки път, когато обръщах гръб. Всеки път, когато го правехме всички. Уискиджак, помниш ли как веднъж стояхме на бастионите на Твърдината на Мок? Ласийн тъкмо беше излязла от… сенките. Имаше едно дете, син на някакъв търговец. Беше смел. Ти му каза нещо, Уискиджак. Някакъв съвет. Какъв беше? Не мога да си спомня. Дори не знам защо изобщо си спомням това.“

Очите на майките бяха впити в децата, тяхното наследство, и щяха да се вкопчат в тях като нокти, ако можеха. „Но пропастите вече са зейнали и децата пристъпват към тях, за да запълнят онова, което е изгубено. А майките си казват, че стига, че трябва да стига.“

„Точно както аз ти казвам сега, Паднал: каквото и да успеем да направим, ще трябва да стигне. Ще допишем тази книга докрай, така или иначе.“

„И още нещо. Нещо, което осъзнах едва днес, когато неволно се озърнах и я видях, застанала там, малко преди да даде сигнал за началото на този марш. От самото начало сме живели приказката за адюнктата. Първо беше Лорн, още в Даруджистан. А сега е Тавори Паран.“

„Адюнктата никога не стои в центъра. Тя стои отстрани. Винаги. Истината е точно там, в титлата й — която тя никога няма да изостави. Тъй че какво означава тя? Ах, Паднал, означава това: тя ще направи каквото трябва да направи, но твоят живот не е в ръцете й.“

„Вече го разбирам.“

„Паднал, твоят живот е в ръцете на един убиец от малазанските морски пехотинци и тежки.“

„Твоят живот е в моите ръце.“

„И скоро тя ще ни отпрати по пътя ни.“

„В тази Малазанска книга на мъртвите, в тази Книга на падналите, историците ще пишат за нашето страдание и ще говорят за него като за страданието на онези, които са служили на Сакатия бог. Като за нещо… подобаващо. И при целия ни уж фанатизъм ще пренебрегнат всичко, което бяхме, и ще мислят само за онова, което сме постигнали. Или не сме успели да постигнем.“

„И с това ще пропуснат целия шибан смисъл.“

„Паднал, всички ние сме твои деца.“

12.

Пити се измъкна със залитане и плувнала в кръв. Ослепително бялата ивица на брега я стъписа, наклони се и се разтърси пред очите й. Тя падна на колене, а след това на една страна. Пусна меча си, но дръжката се задържа в пръстите й още миг, преди да ги отвори с хлип. С другата си ръка смъкна шлема си. Ударът на меча бе оставил жлеб през очуканото желязо. Кичури прогизнала от кръв коса и туфи подплата запълваха пукнатината.

Легна по гръб. Ужасният грохот на битката заглъхна. Небето се завъртя. Раздрани късове светлина се зареяха в сумрака. „Ах, Брев. Той ни предупреди. По своя си начин ни предупреди. Крачеше напред-назад, вадеше и прибираше, и вадеше онзи проклет меч. Отново и отново.“

„Можеш да мислиш за това, което предстои. Можеш да се опитваш да си го представиш в ума си. Това, което правеха воините. В което влизаха войниците. Но това не те подготвя. Изобщо.“

Писъците вече изглеждаха далечни. Напорът и ужасният трясък, зейналата паст на пробива — гмеж от оръжия, копия и мечове, ножове и брадви, и единственото, което правеше онази уста, бе да дъвче хора на кървави късове, железните зъби трещяха и стържеха — гладът й бе ненаситен.

„Докато има още хора, които да бъдат натикани вътре.“

Беше мокра от пот и долнището я жулеше под мишниците. Можеше да надуши собствената си воня.

„А ние се нарекохме капитани, нали, Брев? Биваше ни да раздаваме заповеди. Биваше ни да се перчим и да се правим на важни. Там с принца. С неговото ядро елитни бойци, които той вече нарича своята Стража. Ти и аз, Бревити, бяхме офицери.“

„В армия на глупци.“

Кръв се стичаше топла в ушите й, първо в лявото, после — в дясното. Други звуци се давеха в пороя. „Океанът ли е това, което чувам? Океан от кръв? Това ли е, питам се, последното, което ще чуя? Скъпи мой океане, повикай душата ми. Искам отново да плувам във водите. Дай ми отново да плувам във водите ти.“

Нещо разтърси пясъците под нея. „Не, няма да спрат. Искат да преминат. Точно както каза той.“

Не беше никакъв капитан. Изобщо не знаеше какво значи да си истински капитан. От онзи първи миг, когато се отвори разломът, когато светлината изригна като огнен език и всички онези гласове отвъд преградата връхлетяха…

Видя как Йедан Дериг тръгна надолу към пробива. Стражата му се беше развърнала, като водачи на отделения в предната линия на ледерийските доброволци. И Уидал, който бързо тръгна нагоре по раздрания склон към леса. „Вест за кралицата на Карканас: битката започва.“

Погледът й се върна към пробива. „Лепваш наемниците във фронта, където няма място за отстъпление, освен през по-верните ти войници. Те са там за бъдещата плячка. Но плячката никога не може да задържи мъж или жена, не за дълго, не и когато всичко се разпадне. Тези ледерийски островитяни — те са моите хора. Моите.“

Вдигна меча си и затича към първата висока рампа. Никога не се беше чувствала добре с това оръжие в ръка. Плашеше я всъщност. Ужасяваше се да не се прониже сама на него толкова, колкото от стрелващото се към нея копие на озъбения насреща враг. Къде беше Бревити? Някъде в суматохата — „ние сме като разритано гнездо термити“.

Някой ридаеше — майка, чието дете току-що се е изтръгнало от прегръдката й, току-що е изчезнало в гъмжилото с меч и щит, копие или пика. „Това е сцена на света. На всеки свят. От другата страна на бариерата някоя майка пищи от страх, изгубила от погледа си скъпата си рожба.“ Олюля се, коленичи и повърна върху натрошените кости по брега. Закашля се, изплю и усети вътре в себе си странна празнота, която разцъфна навън, докато мозъкът й сякаш вече не бе задържан за нищо и се зарея освободен от тялото й.

Чу оглушителен рев. Звук на битка… не, никога не беше чувала нещо такова. Бягството от брега в Ледер изобщо не беше като това. Тогава гласовете и волята бяха дошли от болка и страх, обагрени бяха с отчаян, умолителен тон. Срещу желязната дисциплина на Йедан Дериг и елитните му бойци жалкият враг не бе имал никакъв шанс.

Това беше друго. Звукът, който изригна от пробива, сам по себе си бе достатъчен, за да изтласка защитниците на стъпка назад. Триумф и ярост — бяха пробили! Най-сетне пробили! И омразният враг нямаше да ги спре, нямаше да ги забави дори. Докато пълчищата на другарите им воини ги тласкаха отзад, докато върховете на копията се снишаваха и забиваха напред, Тайст Лиосан се изливаха през раната между двата свята.

Пити с усилие се изправи отново на крака, с усилие тръгна напред. Все още се рееше сякаш във въздуха, но зрението й бе станало невероятно остро. Видя как предната линия на ледериите се надигна във въздуха, видя как главите им се отметнаха, с широко отворени усти. Вдигнати на копията на врага.

Мечът се изхлъзна от ръката й. Изтръпнала и объркана, тя се наведе да го вземе. Някой я блъсна и я събори. Тя се закашля, задавена от праха и пясъка. Къде беше мечът й? Ето там. Пропълзя към него. По дръжката бе полепнал пясък. Пити я стисна. Погледна към пробива.

Линията на ледериите някак се бе задържала. Биеха се и задържаха лиосаните на склона на рампата.

Двете вещици вече бяха сред ранените. И двете държаха ками. Пити видя как Скуиш коленичи до една ранена жена, огледа раната й. Поклати глава и заби ножа в гърдите й, право в сърцето, а след това тръгна към следващия ранен.

„Шибани убийци.“

Пули тикаше парцали в дълбоката рана в хълбока на един мъж и крещеше на носачите. По-нагоре по брега се оформяше втори пункт за ранени, където резачите се мъчеха да спрат кървенето, да шият рани и да режат негодни за нищо крайници. Наблизо в пясъка бяха изровили яма за тях и за ранените, които никой не можеше да спаси.

„Всичко е… организирано. Готвили са се за това. Да, всички се готвехме за това. За това, което се случва сега.“

Отново залитна напред.

— Те държат — изпъшка. — Държат!

— Капитане!

Едно момче притича до нея. Май не го беше виждала досега. Беше плашещо мършаво, с рани по устата. Ледерийче.

— Кой те изпрати?

— Ефрейтор Найт от Стражата, дясна котва, беше ранен и изтеглен от бойната линия. Принцът се нуждае от вас незабавно да поемете командването на отделенията на онзи фланг.

„Блудния да ме бутне дано.“ Облиза устни. Мехурът я щипеше все едно всичко, което съдържаше, бе вкиснало.

Проклетото момче се бе вторачило в нея. Тя виждаше гнойните ранички около устата му, петната на лицето му. Виждаше, че е изплашено до смърт. Сирак, чието ново семейство е било убито пред очите му. Беше донесло думите на принца. Беше я намерило, изпълнило бе заповедта на Йедан. Правеше каквото трябваше да прави. „Да изпълнява заповеди. Вкопчил се е в дълга толкова отчаяно, колкото всеки от нас. Престани да ме гледаш така.“

— Заведи ме.

И като зажадняло за брега дете, момчето я хвана за ръката и я поведе.

Вонята на кипящото гъмжило я задави. Пот и повръщано, лайна, пикня и страх. Как можеше да се бие човек сред това? За малко издърпа ръка от студената ръка на момчето. Но отзад вече я бутаха други ръце. Лица се обръщаха към нея и крещяха нещо. Изпълнени с молба очи се взираха в нейните. Паниката я загръщаше като сив облак.

Някакъв мъж й пречеше да мине, мъж, паднал на четири крака. Пити го погледна, докато се мъчеше да го прекрачи. Ранен не от някакво оръжие, а от самия ужас. Осъзнаването на това разпали яростта й и тя кресна:

— Вдигни се, жалка торба говна! Там умират! За теб! Стани! — Най-после изтръгна ръката си от ръката на момчето и сграбчи мъжа за косата. — Изправи се! Ти си с мен — хайде!

Бойците около нея гледаха. Зяпнали. Нещо се втвърдяваше в очите им и тя се зачуди защо.

— Хайде води ни, момче! Към предната линия, бързо! Ти, войник, не си и помисляй да отстъпваш!

„Леле! Сякаш знам какво правя. Сякаш вече съм го правила.“

Вече чуваше гласове около себе си.

— Виж, капитанът е тук…

— Капитан Пити — видя ли я? Там…

— Скастри един бъзльо…

— Уби го!

— Пити уби един страхливец — ей така, пред очите ми!

— Богове на бездната! — измърмори тя. Момчето се обърна, докато се мъчеше да се провре между двама ледерии. Очите му грейнаха.

И тогава, изведнъж, тя видя върховете на копията, святкаха и трещяха при сблъсъците с щитове, замахваха напред. За първи път успя да зърне лице на лиосан. Дълго, тясно, изопнато — но — „Блудния да ме вземе! Та те приличат на андиите! Досущ са като тях.“

Само че белокожи вместо чернокожи. „Това ли е? Това ли е единствената шибана разлика?“

Очите се впиха в нейните, светлосини и плашещо млади, над сражаващата се гмеж между тях. И тя видя страха му. Ужасния му и ужасяващ страх.

— Не — промълви Пити. „Не прави това. Върни се назад. Моля те…“

Острие на брадва изтрещя в слепоочието на лиосана, костите се огънаха и то хлътна. Кръв плисна от едното око, носа и устата. Другото око, останало впито в нея, изведнъж помръкна и младежът рухна и се скри от погледа й.

Пити простена. Сълзите й се надигнаха, ноздрите й се запушиха и се наложи да задиша през уста — не можеше да вдиша достатъчно. Едва виждаше през мъглата. А светлината се изливаше, изпъстрена от сенки. Лееше се надолу и надолу…

Някаква ледерийка се пресегна назад, кървавата й ръка се вкопчи в китката й. Дръпна я напред.

— Ефрейтор Найт каза, че ще се върне скоро, сър.

Разговор ли щеше да е това? Вече виждаше битката — ето там, почти на ръка разстояние. Къде бе отишло момчето? Не се виждаше никакво. Страхливецът й? Там, изведнъж озовал се на първата линия, изкрещя и завъртя щита нагоре, за да отбие свирепия замах на меч.

— Какво стана с него?

— Капитане?

— С Найт! Какво стана с него?

— Посякоха му едната ръка, сър. Изтегли се да му я отрежат — каза, че ще се върне скоро. — Жената отново се обърна напред и повиши глас: — Капитан Пити пое командването!

Никой сякаш не чу вика й.

И тогава Пити усети как въздухът се промени, все едно че ушите й изпукаха. Нещо закипя около нея и навън. Отникъде и отвсякъде се разнесе рев, а след това флангът се понесе напред, надигна се срещу фронта на лиосаните.

Пити връхлетя напред, понесена от течението.

Стъпи върху нещо, което се изтъркаля в краката й, и погледна надолу.

Момчето я зяпна. Но не, беше зяпнало в нищото. Раничките около зейналата му уста бяха почернели от прах.

„Не, изчисти ги…“

А след това телата под нея бяха на лиосани, извити, сгърчени около бликащата от зейналите рани кръв. Счупени копия, разкъсани кървави дрехи, празни лица.

Чу други ревове и разбра — знаеше! — че цялата линия на ледериите напира напред, един участък след друг. „Назад в дупката си, жалки окаяни псета!“

— Назад! — изрева тя. — Назад! Това е наше! Това е наше!

И изведнъж викът й беше подет.

Видя как лиосаните залитнаха пред него, видя как редиците на врага се огънаха, докато ледериите връхлитаха срещу тях и блъскаха, отново и отново.

Изведнъж пред нея се отвори зев. Лиосан, паднал на колене, едното му рамо посечено чак до ставата, ръката увиснала. Видя я и се помъчи да се вдигне. Беше стар, със сбръчкано лице, погледът му беше отчаян.

Замахът на меча й бе непохватен, но с цялата й сила зад него. Острието се плъзна по ръба на челюстта му, преди да посече дълбоко в шията. Плисна кръв и я заля цялата. Стъписана от топлия дъжд, тя залитна назад…

И тази единствена стъпка спаси живота й — връхлитащото острие проби шлема й, изстърга по костта, но не успя да я пробие.

Нападателят й падна съсечен.

Един плещест мъж я дръпна към себе си.

— Заеби го това — още си имаш главата, нали? Да си виждала меча ми? Изтървах го шибаняка — ще го познаеш, щот’ още е в ръката ми — заеби го… — Държеше тежка брадва в единствената си ръка. — Кон да го нашиба в ухото на Блудния, какво е това, мамка му? Заеби го — марш на задната линия, капитан Пити. Аз го почнах това и смятам аз да го довърша.

„Найт? Найт Заебиго? Така ли те наричат?“

— Това е наше! — Викът проехтя отново и отново.

Нечии ръце я държаха. Теглеха я назад. Първият й сблъсък с Лиосан. Първото й вкусване — на всичко. Клането. Болката. Гневът. Падащата светлина. „Всичко. Всичко. О, богове, всичко!“

Изведнъж се олюля, вън от битката.

Примижа от ослепителния блясък на брега. Отгоре се гърчеха пипала убийствена светлина. Долу, на колене. Долу, на една страна. Меч и шлем настрана. Звуци — глъхнат, стапят се…

Някой клекна до лявото й бедро. Тя примига и вдигна очи. Скуиш. Видя ножа в плувналата в кръв лява ръка на вещицата и й изръмжа:

— Не си и помисляй.

Вещицата се ухили.

После изчезна.

В самия край на разгромените пълчища малка група Тайст Лиосан влачеше назад през разлома ранени събратя — фигурите им изчезваха в ослепителната светлина. Мечът на Йедан Дериг бе натежал неописуемо, тъй че той го отпусна и върхът му изстърга в напоения с кръв бряг.

— Принце!

— Организирай изнасянето на ранените и убитите ни, сержант.

Погледна намръщен към разлома — почерняло сълзящо петно в Светлопада. Твърде увредено, за да направи нещо толкова чудодейно, че да зарасне пред очите му, но първият пробив на врага беше спрян.

Лиосаните бяха взели колкото можеха от своите ранени и издъхващи, но все още имаше десетки и десетки, струпани на грамади в подножието на първата рампа.

— Събери екип да почнат да ги трупат срещу пробива. Като стена. Но им кажи да внимават — да се уверят, че наистина са мъртви или са толкова зле, че да е все едно.

— Слушам, сър.

Вдигна очи, когато една сянка премина пред стената от Светлина, точно над раната, озъби се и изръмжа.

Друг глас заговори до него.

— По-рисковано беше, отколкото се надявах, принце.

Той се обърна.

— Бедак. Ти ли беше зад последния натиск?

— Аз бях последна на десния фланг — отвърна тя.

— Найт? Можех да се закълна, че беше женски вик.

— На Найт му отсякоха ръката. Не му изтече кръвта, за щастие. Капитан Пити пое командването на онова място, ваше височество. Найт се върна навреме, за да пръсне с дърварска брадва черепа на един от последните лиосани от онази страна. Толкова силно, че счупи дръжката.

Йедан се намръщи.

— Какво търси дърварска брадва сред оръжията ни? Заповедите ми бяха достатъчно ясни. Което ми напомни… Сержант! Ще съберете най-доброто от оръжията на лиосаните, нали?

— Какво ще правите с трофея си, принце?

— Какъв трофей?

Бедак кимна към меча му.

Йедан го погледна. На острието бе нанизана глава на лиосан, от върха на черепа чак до врата.

— Нищо чудно, че тежеше толкова — изсумтя Йедан Дериг.

Ян Товис стоеше в края на леса. Гледаше как извличат телата, гледаше как други хвърлят отрязани крайници и търкалят трупове в ямата.

Всичко изглеждаше толкова нереално. Победоносните и изведнъж грохнали от умора ледерийски бойци по рампата сядаха да си поемат дъх, да проверят оръжия и броня, да вземат мехове с вода от младите, които вече пъплеха през редиците. „Мислят, че сме спечелили.“

Без Йедан и неговата Стража първата линия щеше бързо да е рухнала. Но сега оцелелите се чувстваха дръзки, изпълнени с гордост до пръсване. Нещо бе закалено в този сблъсък. Ян Товис знаеше какво вижда. Една бойна сила не може просто да бъде събрана. Нужна е жестоката ковачница на битката и нажеженият гняв да изсъска в кръв. Брат й изковаваше нещо тук.

Но нямаше да е достатъчно.

Можеше да се досети как гледат нейните шейки на всичко това — не по-различно от самата нея. Йедан нямаше да изразходва тепърва ледерийските бойци като негодна за нищо друго жива стена, не и след това, което бе направил от тях. Щеше да ги изтегли назад и да ги държи в резерв през следващата битка.

„Сондираха, за да изпитат куража ни. Следващия път ще видим истинската им ярост. И ако предмостието бъде укрепено, първият дракон ще премине.“

Шейките гледаха, да, и мислеха за своето време, което щеше да дойде, за своя отпор срещу Лиосан. Малцина ледерии бяха обучени като войници и в това отношение не бяха по-различни от шейките. Но Стражата на Йедан щеше да е там, непоклатими като канари. „Докато не започнат да падат. Нищо повече не могат да направят. Те са най-ценният ресурс на Йедан, но трябва непрекъснато да ги излага на риск. А когато започнат да падат, ще трябва да хвърли следващите ветерани, тоест тези ледерии тук, а тогава сред тях ще са нашите шейки…“

„Толкова е… логично. Но, скъпи братко, това е, което правиш най-добре, нали?“

„Как мога да се преклоня пред това? Няма ли така да направя всичко… неизбежно? Не. Това няма да стане. Ще заема мястото си сред моя народ, на рампата. Знам как да се бия. Може да отстъпвам на Йедан в това, но съм адски близо.“

„Всечено е в душите ни от кралската кръв. Да стоим тук, на Първия бряг. Да стоим тук и да умрем.“

Трупаха тела на лиосани и вдигаха стена пред разлома. Презрението в този жест бе също толкова добре пресметнато, колкото всичко останало, което правеше Йедан. „Гневът е враг. Пазете се от това, Тайст Лиосан. Той ще превърне вашия гняв във ваше падение, ако може.“

„Не мога да накарам брат си да се разгневи. Той не е като вас. Не е като никой от нас. И неговата армия ще го следва. Ще гледат към него и ще поемат в себе си каквото им дава. То е хладно. Безжизнено. Ще го поемат и то ще ги промени всички.“

„Твоята армия, братко. Моят народ. Не мога да спечеля това, но не можеш и ти.“

Взе оръжейния си колан от близкия дънер и го запаса. Сложи си шлема и стегна ремъка. Нахлузи металните ръкавици.

Хората й го забелязаха. Обръщаха се към нея и гледаха как кралицата им се подготвя за бой.

„Но какво си мислят?“

„Защо изобщо гледат към нас. Към брат ми? Към мен? Виж докъде ги доведе любовта ни към тях. До всичките онези осакатени безжизнени тела, които падат в ямата.“

Гледаха как тази спокойна, безмълвна жена се подготвя за битка.

Не знаеха, разбира се, за ужасния вой, който продължаваше да кънти в главата й, за отчаяните писъци и отровната безпомощност, която глождеше всяко кътче в душата й. Не, нищо не знаеха за това.

Брат й ръкомахаше и раздаваше заповеди.

А после се обърна към нея.

Трябваше ли да вдигне ръка? Да признае подвига му? Този първи триумф? Да извади меча си, може би, и да го вдигне високо? Щеше ли да отвърне той подобаващо?

„Изключено. Но виж ме. Гледаме се един друг, да, и никой от двама ни не прави нищо, за да стигнем един до друг. Как бихме могли? Ние сме заговорници в избиването на всички тези хора.“ Ян Товис се обърна към един от вестоносците си.

— Ейрас, отнеси вестта на кралица Друкорлат. Пробивът е отблъснат. Загубите са приемливи. Очакваме следващата им атака.

Момичето се поклони и затича навътре в гората.

Сумрак отново погледна към брега. Брат й не се виждаше никъде.

Беше вече като път, донякъде поне. Бялата прах бе прогизнала от кръв и отъпкана на червеникавокафява кал. Път прав като прът на копие между Венчалната порта на Саранас и Разлома. Разтреперан, Апарал Фордж гледаше приближаващите се фургони, натоварени с ранените. От двете страни на тясната ивица струпаните легиони се готвеха за следващия щурм. Главите се извръщаха да проследят минаващите разбити останки от пропадналата надежда.

Е, това бе достатъчно доказателство, нали? Карканас отново бе окупиран. Пъклените шейки се бяха завърнали, или някой досущ като тях, и бяха решени да оспорят пробива. Лудост. Погледна нагоре и видя четирима от Тринадесетте, все още преобразени, огромните им криле блестяха златни сред несекващата светлина. Драконовата кръв най-сетне ги бе завладяла. Бяха се предали завинаги на хаоса. Сред тях беше Ипарт Ерюл, доскорошен негов приятел.

— Сине на Светлината — прошепна той, — пази се от избраниците си, сега, когато кипва кръвта на Елейнт, за да удави всичко, което бяхме някога.

Вратата зад него се люшна и изтрещя в каменната стена. Апарал потръпна, но не се обърна.

— Ако ме беше послушал, братко…

— Но аз те послушах, Сине на Светлината.

Кадагар Фант изруга, застана до Апарал и отпусна ръце на алабастровия зъбец.

— Почти бяхме пробили!… Виждам, че децата ми още са на крилото. Къде са другите?

— Господарю, Гривата на хаоса ги плаши. Ако й се предадат задълго… Сине на Светлината, може да изгубиш власт над тях…

— Когато съм преобразен, те добре осъзнават силата ми — господството ми. Какво повече е нужно, за да се огънат пред волята ми? Наистина ли вярваш, че не разбирам естеството на Елейнт?

— Рискът, Господарю…

— Плаши те, нали, братко?

— Плаши ме това, че можем да изгубим контрол над своя народ, Господарю, и не заради някаква грешка в целта ни или заради водачеството. Ипарт Ерюл и сестрите му вече не се връщат. Кръвта на Елейнт ги е завладяла, отнела е умовете им. Щом престанат да бъдат Тайст Лиосан, колко остава, преди каузата ни да стане безсмислена? Колко остава, преди да открият собствените си стремежи?

Кадагар Фант дълго помълча. След това се наведе над стената и погледна право надолу.

— Много време мина — заговори разсъдливо накрая, — откакто за последен път поставихме предател на Бялата стена. Братко, мислиш ли, че народът ми започва да забравя? Трябва ли отново да им напомня?

Апарал Фордж помисли над това.

— Ако чувстваш, че е необходимо, Господарю. — Гледаше колоната, пълзяща към Венчалната порта.

— Това е ново — отрони Синът на Светлината.

— Господарю?

— Не виждам страх да отвръща в теб, братко.

„Гривата на хаоса, глупако. Тя поглъща страха като кървава плът.“

— Аз съм твой вечен слуга, Господарю.

— Дотолкова, че си готов да рискуваш собствения си живот, но да кажеш каквото мислиш, виждам.

— Може би. — „Направих го веднъж, отдавна, когато бяхме други хора, все още не тези, които сме сега.“ — Ако е тъй, ще добавя едно: денят, в който престанеш да ме чуваш, ще е денят, в който сме загубили.

Гласът на Кадагар бе толкова тих, че Апарал едва успя да долови казаното.

— Толкова ли си важен, братко?

— Вече да, Господарю.

— Защо?

— Защото съм последният сред хората ти, когото все още слушаш, Господарю. Поглеждаш надолу от тази прокълната стена и какво виждаш? Храбри воини, които не се съгласиха с теб. Гниещите останки от жречеството ни…

— Те се противопоставиха на пътя на Елейнт — прошепна Кадагар.

— Да, Господарю, и сега са мъртви. А четирима от Тринадесетте няма да се върнат.

— Мога да им заповядам.

— Доколкото благоволят да се престорят на верни и така ще остане, Господарю.

Премрежените очи се вдигнаха и срещнаха погледа му.

— Много си близо до границата, Апарал Фордж, много.

— Ако съветът ми е измяна, тогава ме осъди, Господарю. Но няма да видиш страх, не и в мен. Вече не, и никога повече.

— Не е времето за това — изръмжа Кадагар Фант. — Легионите са готови и си ми нужен там долу, да командваш щурма. Врагът отвъд разлома бе изненадващо слаб…

— Слаб ли, Господарю?

— Ще приема дръзки думи от теб, братко, но не и открита грубост.

— Съжалявам, Господарю.

— Слаби. Всъщност, изглежда, дори не са истински шейки. Лишени напълно от кръв на Тайст. Мисля, че са наемници, наети защото андиите в Карканас вече са твърде малко, за да ни се противопоставят лично. Всъщност мисля, че шейките вече не съществуват. Изчезнали са, като кошмар пред утрото.

— Биха се изненадващо добре за наемници, Господарю.

— Човеците са такива, братко. Решат ли нещо, не отстъпват. Трябва да посечеш и последния. Докато не остане никой да диша.

— Най-сигурният начин да спечелиш спор — вметна Апарал.

Кадагар го стисна за рамото.

— Още по-добре! Върни се при живите, приятелю! Днес ще спечелим Брега. Тази нощ ще пируваме във Високия палат на Карканас!

— Господарю, може ли да сляза, за да поема командването на легионите?

— Върви, братко! Ще ме видиш много скоро, полетял над теб.

Апарал се поколеба.

— Господарю, мога ли да изрека един последен съвет?

Лицето на Кадагар помръкна, но той кимна.

— Не бъди първият от нашите Тринадесет през разлома. Остави това на Ипарт Ерюл или някоя от сестрите му.

— Но защо?

— Защото врагът знае, че сме тук. Соултейкън или истински Елейнт. Ще имат планове как да се справят с възможното ни идване, Господарю. Използвай Ерюл, за да ги разкриеш. Не можем да рискуваме да изгубим теб, Сине на Светлината.

Светлите очи на Кадагар се взряха в неговите.

— Приятелю, ще бъде както казваш. Сега върви.

„Татко Светлина, това ли е, което искаш? Какво мислеше, когато излезе от града през портата, която щеше да бъде наречена на деня на твоята венчавка, на твоята процесия в селението на Тъмата? Представяше ли си изобщо, че ще донесеш края на света?“

„Вземи скиптъра в ръка. Иди до трона. Има една стара поговорка: всяка корона оставя кръг от кръв. Винаги съм се питал какво означава това. Къде е кръгът? Обкръжил онзи, който властва сега, или още по-близо, като бръсначи около челото му?“

Апарал Фордж можеше да се е превъплътил в драконовия си облик. Можеше да е излетял от високата стена и след няколко мига да кацне пред разлома, онези стари разпръснати камъни от рухналото здание, с всички прелестни ваяния по тях. Но какво щеше да говори това за воините му? „Всъщност ви водят дракони, онези с омърсената кръв, гълтачите на Кесобан.“ Но не беше ли той Тайст Лиосан? „Съм. Засега, за толкова дълго, колкото мога да устоя. И бих предпочел да им покажа това. Бих предпочел да ме видят тук, ходещ по земята.“

Войниците бяха готови. Това поне можеше да разбере. Постара се да извлече сила от тях, спокойствие, цялата увереност, която щеше да му трябва, за да може на свой ред да ги командва. Както и те на свой ред щяха да сторят, щом го видеха.

„Трябва да им говоря. Да измисля думи. Какво трябва да кажа? Очакват ни наемници. Човешки същества. Те могат да бъдат разбити, защото волята им е купена, а щом е нещо, за което можеш да се пазариш, като удобен халат, то тази воля не може да струва много, когато цялото удобство изчезне. Не, направи го по-просто. Кажи им, че парите не могат да купят праведност. Срещу нашата воля човеците ще се огънат.“

„Трябва просто да натискаме достатъчно здраво и достатъчно дълго.“

„Говори с увереност, да.“

„А след това ще помисля за изгубени любови, за да опразня всички места в мен. За да са готови да се изпълнят с гняв и страст.“

Лиосан знаеха достатъчно за човешките същества. С разкъсване на булото, каквото жрец или маг понякога постигаше, бяха навлизали в човешките светове. „Изпитване на понятията за справедливост“, както бе казал веднъж един стар съгледвач. Малки групи, без ясна цел и намерение. Често тези проучватели се връщаха от странстванията си със знание за странните, слаби, но безпътни човешки същества. Мимолетни и с окастрена мисъл. Неспособни да планират за повече от няколко години напред и по-често едва годни да мислят за повече от няколко дни.

Винаги имаше изключения, разбира се. Велики водачи, хора с визия. Тирани. Но дори сред тях целта, към която се стремяха, най-често бе егоистична лична слава или безсмъртната памет за величието им.

Жалко.

Докато се приближаваше към разлома, Апарал се питаше дали има някой велик водач сред тези човеци, тези наемници. Беше възможно, разбира се, но се съмняваше.

Величествената някога порта бе разбита отдавна. Беше ознаменувала бракосъчетание, което бе проляло невъобразимо много кръв. „Разби три цивилизации. Унищожи цял свят. Татко Светлина, ако беше знаел, щеше ли да отстъпиш? Щеше ли да пожертваш щастието си заради своя народ? И заради нейния?“

„Искам да мисля, че си щял. Да. Щял си да се самопожертваш, защото беше по-добър от всички нас.“

„А сега децата ти копнеят да отмъстят за твоя провал. Но каквото и да можем да направим, каквото и да направим изобщо, то няма да поправи нещата. Но няма значение. Не ни интересува изцеряването на стари рани — погледни тази порта, тя доказва това!“

Пред разлома бе оставено празно пространство. От самата рана не можеше да се види нищо освен стена от трупове, смътни и призрачни през несекващото кървене на Светлопада. Щом ги видя, Апарал се намръщи и дълбоко от недрата на душата му се надигна вълна от гняв.

Излезе пред разлома и се обърна към родствениците си.

— Братя! Сестри! Вижте какво са направили тези човеци на нашите паднали! Избраха да не ни почетат като достойни врагове! Въобразяват си, че тази ужасна стена ще ни уязви! Синът на Светлината ни гледа от бойниците на Бялата стена над нас. Синът на Светлината каза, че днес ще завладеем света на Мрака! Ще завладеем Карканас! Знаем, че те чакат. Ще тръгнем ли? Братя! Сестри! Ще тръгнем ли?

Ревът, който му отвърна, бе като удар в лицето, но той го прие с ликуване. „Гневът им е безмерен. Праведността им е ненакърнима. Кадагар е прав. Ще спечелим.“

Обърна се отново към рухналата порта и изгледа с ярост разлома. Извади меча си и го вдигна високо.

— Седми легион, формация Стрела! Кой води?

Отзад му отвърна дрезгав вик.

— Аз водя, Апарал Фордж! Гаелар Троу ще поведе!

„Гаелар. Трябваше да се сетя.“

— Гаелар. Сред човеците има командир. Намери го. Убий го.

— Заклевам се, Апарал Фордж! Заклевам се!

Силата, струпана зад Апарал, го накара да потрепери. Този щурм щеше да помете човешките същества. Нагоре и през леса. Към самия град. Към двореца, през трупове и кръв. Синът на Светлината, триумфиращ на Трона, със Скиптъра в ръка.

А ако Майката Тъма обитаваше храма, щяха да я убият.

„Няма да ни спрат. Този път не.“

Сенки отгоре. Той вдигна очи. Три дракона, а след тях четвърти. „Толкова нетърпелив. Ипарт Ерюл. Мисля, че искаш трона. Мисля, че си решил на всяка цена да го вземеш.“

— Лиосан! Седми легион, сниши копията! — Обърна се и се отдръпна вдясно. Гаелар бе готов. Всички бяха готови, настръхнали, напрегнати за сигнала, отчаяно копнеещи да се втурнат напред. Да изригнат през стената от трупове, да изригнат на Брега.

И да започнат клането.

Апарал Фордж рязко спусна меча си.

Сандалат Друкорлат, кралицата на Върховния дом на Тъмата, владетелката на Карканас, крачеше сама в двореца и се питаше къде ли са отишли всички призраци. Трябваше да се тълпят из тези древни зали, да шепнат по коридори и проходи, да дебнат в ниши и прагове. Да се мъчат да си спомнят какво трябва да се направи, да зоват любими същества със смътни гласове. Опипваше с длан стените, докато вървеше, усещаше под кожата си здравия лъскав камък. Оставила бе далече зад себе си жалката свита слуги.

„Дебнещи призраци. Камък като кожа, но кожата е студена.“

Помнеше време, когато всичко това бе различно. Живо. Стражи и гости, молители и слуги, жрици и акушерки, придворни и учени. Заложници. Кръжаха всички в собствените си любими въртопи като кръв в пулсиращо сърце.

Изтърканите й ботуши шумоляха по тесния коридор. Проходът се стесни и стъпалата, до които стигна, бяха ниски и протрити; извиваха нагоре в тясна спирала. Отгоре я лъхна смътно течение и тя спря. „Помня това. Лъхването отгоре. В лицето ми, в шията ми. Надолу около голите ми глезени — бягах — кога беше това? Трябва да съм била дете. Да, дете. Кога беше това?“ Заизкачва се отново. Каменният таван беше потискащо близо.

„Защо бягах?“

Може би някакъв намек за бъдещето. Но за онова дете нямаше никакво убежище. Как можеше да има? Беше тук и столетия след столетия от тогава до сега бяха изваяни плътно като този камък. „Спри да бягаш, дете. Свършено е. Спри да бягаш, дори споменът боли.“

Стигна до горния етаж и спря на малка каменна площадка с врата от черно дърво, вградена в ниша. Дръжката бе направена от железни брънки, оформящи халка. Тя си спомни как първия път трябваше да се пресегне високо нагоре, за да я сграбчи, и да дръпне с всичка сила, за да отвори. „Стая на заложници. Родена в нея, затворена вътре в нея, до деня, в който те отпратят. До деня, в който някой дойде да те вземе. Стая на заложници, дете. Ти дори не знаеше какво означава това. Защото това бе твоят дом.“

Пресегна се и хвана дръжката. Побутна — и нещо се счупи от другата страна, падна и издрънча. „О… не, не, не…“

Отвори вратата.

Леглото почти се беше разпаднало. Насекомите бяха издъвкали завивките и ги бяха направили на прах. Хиляди поколения насекоми. Бяха изяли восъчните свещи в сребърните стойки на здравия скрин от черно дърво. Лъскавото огледало над скрина бе зацапано с черни петна. Навремето на широките прозорци имаше кепенци. Сега не беше останало почти нищо, само купчинки трици по пода.

Влезе. Все още не можеше да го види, но знаеше, че е тук.

„Заключено отвътре.“

В коридорчето към стаичката на дойката намери малките трошливи кости на последната заложничка в тази стая. Мишките бяха изяли детското телце и само сиви петна издаваха местоположението му — телце, проснато между двете стаи. Зъбчетата лежаха пръснати като мъниста от скъсана огърлица.

„Знам какво ти е било. Знам.“ Клане в цитаделата, писъци отдолу, миризма на пушек. Светът свършва. „Майката Тъма обърна гръб. Мечтите на Аномандър за единение се разсипаха като прах между пръстите й. Хората бягаха — бягаха от самия Куралд Галайн. Краят на света.“

Присви се в тесния коридор и се взря в останките. „Дете? Аз ли съм това? Не. Тогава бях много далече оттук. Изпратена, за да изпълня мисията си, но тя се провали. Бях сред тълпа бежанци на Пътя на Галан. Слепият Галан ще ни отведе на свобода. Трябва само да следваме незрящия пророк. Трябва само да вярваме във визията му. О, да, дете, безумието на всичко това бе очевидно. Но Тъмата никога не е била така студена като в онзи ден.“

„А в онзи ден всички ние бяхме слепи.“

Момиченцето заложник не бе напуснало тази стая. Беше се научило на покорство от съвсем мъничко. Казали й бяха да остане тук и беше дръпнала резето, за което бе вярвала, че ще залости външната врата — „всички го вярвахме, всяка от нас поред. Беше утехата ни. Нашият символ на независимост. Резе, което възрастен Андий можеше да счупи с един пръст.“

„Но никой не идваше да опровергае заблудата ни за безопасност.“

„Резето бе неподвластно на всичко, което ставаше извън тази стая. Беше всъщност най-здравата преграда от всички.“

Въздъхна, клекна и опря гръб в стената.

„Аз съм кралица и заложница. Никой не може да ме вземе. Докато не решат. Никой не може да счупи резето ми. Докато не им потрябвам. Междувременно, вижте как царствено седя на своя трон. Замръзнала като образ във фриз.“ Но нямаше да плаче, не и за себе си. Всичкото това бягане я беше довело точно до това място, в този миг във времето. „Всичкото това бягане.“

Стана и се върна в предната стая. Взря се в онова, което бе останало от нея, в зацапаното огледало. Парчета, късчета, непълна карта. „Виж ме. Мен ли виждаш сега, най-сетне? Долавям безпокойството в ума ти. Нетърпението, искането да си далече, да си другаде — където и да е, но не и в този череп, където и да е, но не и зад тези очи. Какво в живота ти така смрази сърцето ти, че толкова бързо да откажеш болката на друг, чуждата загуба?“

„Бягай тогава. Хайде! Избягай, затичай по коридора, намери всички места, които пронизват достатъчно дълбоко, за да те накарат да чувстваш.“

Обърна се. Към вратата и надолу по витото стълбище. Не бяха нужни призраци, нито едно мимолетно ефимерно зърване не беше нужно. Празните коридори и кухо отекващите стаи бяха сами по себе си призраци, изникваха в мига на появата й и изчезваха, щом ги подмине. „Като кътчета на паметта. Пристъпиш вътре, представиш си какво виждаш, запиташ се какво чувстваш — и се махаш. Но взимаш нещо със себе си. Винаги взимаш нещо със себе си. Вихреща се, издигаща се прах.“ Искаше й се да вие.

— Майко Тъма, вече те разбирам. Отново съм заложница.

Беше умряла — удавена? — в кипналия прибой на един далечен бряг. Краят на едно дълго, мъчително пътуване — такъв позорен, жалък край. Мята се в тъмното, убийствен студ изпълва дробовете й… така ли беше? Трябваше да е било така.

„Силхас Руин дойде при нас на онзи път. Сломен. Каза, че е сключил нов съюз. С един принц едур — или беше крал? И да е бил, не е било задълго. Емурлан бе унищожен, разкъсан. Той също бягаше.“

Съюз на победените, на бягащите. Щяха да отворят портал към друг свят. Щяха да намерят място на мир и изцеление. Никакъв трон, за който да се бият, нито скиптър, който да владеят, нито корона, която да реже челото.

Спасение.

Обичаше да плува навътре, към дълбокото. Място, където да се удави, място на мир, край на бягането. Отново ли предстоеше това? „Тогава, Майко Тъма, те моля, направи го този път окончателно. Дари ме с блажена забрава, с място без война.“

Пратениците я намериха в коридора. Подканиха я да се върне в тронната зала. Имало вести за пробива. Уидал я чакал. Тя тръгна. Вървеше като опиянена от д’баянг, стенописите се нижеха от двете страни, зацапани като огледалото, в което се беше взирала вече толкова отдавна. Преди векове. „Драконовата кръв се оказа тъмна гробница, нали? Виждаш ли как блуждаят мислите ми? Виждаш ли как терзаят спомените? Наистина ли мечтаеш за възкресение? Уви, не мога да ти го препоръчам.“

Очите на съпруга й се впиха в нея, щом влезе.

— Санд…

— Проучвах — каза тя, докато сядаше на трона. — Е, колко е зле?

— Първият щурм беше спрян — отвърна й той. — Ледерийците на Йедан удържаха, а след това изтласкаха лиосаните обратно през раната. Стражът…

— Стражът, да.

„Вече си спомням. Винаги е било в мен. Растеше. Искаше любовта ми. Но как можех да обичам?“

— Шейките са удържали, Господарю. Стражът командваше. Изтласкали са лиосаните обратно през раната. Жриците вярват, че са измислили начин да затворят раздраното, Господарю…

— Тогава да се залавят бързо да го направят, Келарас, защото Лиосан скоро ще предприемат нов щурм. А после друг, и друг. Ще идват непрекъснато, докато не пробият или не умрат до последния.

— Господарю, такъв ли е гневът на Оссерк срещу вас, че да…

— Командир Келарас, това не е дело на Оссерк. Не е дело дори на Татко Светлина. Не, това са деца, които ще държат да бъде по тяхному. Няма да има край на усилията им, освен ако раната не бъде изцелена. — И тогава очите на Аномандър я намериха. — Заложнице — промълви той и даде знак на другите да напуснат. Надигна се от трона. — Не те видях там. Тогава той те освободи — не мислех, че…

— Не, Господарю — отвърна тя. — Не ме освободи. Той ме… изостави.

— Заложнице Друкорлат…

— Не съм заложница повече, Господарю. Не съм нищо.

— Какво ти направи той?

Но нямаше да отговори на това. Не можеше. Самият той си имаше достатъчно грижи, нали? Войни на всички страни, армии, настъпващи към Карканас. Загиваше, всичко. Всичко загиваше и тя виждаше в очите му, че го знае.

— Сандалат Друкорлат. — И щом изрече името й, протегна ръка и опря хладната си длан на челото й. И взе от нея знанието, което търсеше. — Не — прошепна. — Не може да бъде.

А тя се отдръпна, без да може да го погледне в очите, без да може да приеме гнева, който се излъчваше от него.

— Ще отмъстя за теб.

Тези думи я пронизаха като копие. Олюля се, болката закипя в нея като огън. Тя поклати глава и заотстъпва. Да отмъсти? „Сама ще отмъстя за себе си. Заклевам се.“

Той я извика, но тя изскочи от тронната зала. И побягна.

Тесни стъпала нагоре… дървена врата. Резе.

— Сандалат?

— Жриците могат да изцерят раната.

— Какви жрици?

— Лиосан няма да спрат. Нищо не може да ги накара да спрат. Стражът знае — и шейките също. Те са го приели. Ще умрат за нас. Всичките, до последния. Не можем да позволим това. Къде е Галан? Къде е Силхас? Къде е моят брат…

Уидал я прегърна, вдигна я от трона и я притисна до гърдите си. Чувстваше се слаба като дете, но той бе силен — по-силен, отколкото изобщо можеше да си представи, че е възможно за човек. Тя усети как нещо се прекърши в нея и тихо изхлипа.

— Отидох да търся призраци — промълви. — И… мисля, че ги намерих. Майка ми помогна. Спаси ме… непоносимо е…

— Санд… — почти изплака Уидал.

— Трябва да бягаме — каза тя. — Само това можем да направим, обич моя. Да бягаме. Кажи на Сумрак да вдигне знамето на примирието — ще отстъпя Карканас на Лиосан. Да го вземат и дано да го изгорят до шибаните му основи.

— Санд… тази битка вече е на Йедан и той няма да преговаря с лиосаните. Той е принц на шейките. Има меч Хуст — вещиците ми обясниха какво значи това…

— Хуст? Меч Хуст? — „Знаех ли това? Трябва да съм го знаела. Нали?“

— Изкован да убива Елейнт — без тях андиите изобщо е нямало да могат да избият всички онези дракони при Разделението. Изобщо е нямало да устоят в боя. Мечът на Йедан знае какво предстои…

— Спри го!

— Твърде късно е…

— Йедан…

— Той знае, Санд. Разбира се, че знае. Вещиците са отчаяни — Ян Товис изобщо не приема това…

— Защото не е глупава! — Сандалат се изтръгна от прегръдката му. — Трябва да бягаме!

Той поклати глава.

Тя огледа свирепо присъстващите. Стражите извръщаха очи. Слугите навеждаха глави. Сандалат изръмжа:

— Сигурно ме мислите за луда. Нали? Но не съм. Вече го разбирам, толкова ясно, колкото и Ян Товис. Това ли е всичко, което трябва да са за нас шейките? Жалка жива стена, обречена да рухне? Как смеем да искаме от тях да се бият? — Обърна се рязко и погледна вбесена нагоре към сводестия таван. — Майко Тъма! Как смееш да искаш това?

Единственият отговор бе ехото от вика й.

— Шейките ще се бият — промълви Уидал в последвалата тишина. — Не за теб, Санд. Не за кралицата на Върховен дом Мрак. Не за Карканас дори. Ще се бият за своето право на живот. Този път, след поколения отстъпление и коленичене пред господари, Санд… това е тяхната битка.

— Тяхната смърт искаш да кажеш. Нали? Тяхната смърт!

— И те ще изберат къде да ги стигне, Санд. Не аз. Не ти.

„Какво ни кара да правим това? Какво ни кара да изоставим удобствата на мира?“

— Санд — каза тихо Уидал, — това е тяхната свобода. Това единствено нещо. Тяхната свобода.

— Върни се при тях тогава — изхриптя Сандалат и се обърна. — Бъди техният свидетел, Уидал. Поне това са заслужили. Запомни всичко, което видиш, за целия живот, който ти остава.

— Обич моя…

— Не. — Тя поклати глава и излезе от тронната зала.

„Заложници. Всички сме заложници.“

Йедан Дериг вдигна меча на рамото си като тояга. Челюстите му се издуваха ритмично, докато гледаше с присвити очи разлома.

— Подайте сигнал на предните линии. Идват.

Размътените фигури на драконите прелетяха като носени от вятъра облаци зад булото на Светлопада. Преброи пет, но подозираше, че са повече.

— Ще е пълен щурм този път — рече той. — Ще се опитат да настъпят десет крачки в началото, а след това да оформят полумесец, докато задните редици излизат и се разгръщат. Нашите флангове трябва да предотвратят това. Натискаме ги покрай самия Светлопад и откъсваме авангарда.

— Трудна работа — измърмори Бревити до него.

Йедан кимна.

— Може би даже невъзможно — продължи тя. — Никой от нас не е обучен за войник. Не знаем какво точно да правим.

— Капитане, лиосаните не са по-различни от нас. Щитовете и бронята не правят армията. Те са мобилизирани насила — това поне го видях. И също ги е страх.

— Казвате, че изобщо не искат това?

— Също като нас, нямат избор — отвърна той. — Ние сме във война, която е започнала много отдавна и никога не е свършвала, капитане.

— Пити казва, че са като Тайст Андий, само дето са бели.

Той сви рамене.

— Това няма значение. Всичко опира до разногласието как трябва да са нещата.

— Не можем да спечелим, нали?

Той я погледна.

— Сред смъртните всяка победа е временна. Накрая губим всички.

Тя плю на белия пясък.

— Изобщо не ме въодушевявате, сър. Щом нямаме никаква надежда да спечелим срещу тях, какъв е смисълът?

— Печелила ли си някога битка, капитане? Заставала ли си над труповете на враговете? Не? Когато го направиш, ме намери. Ела и ми кажи колко сладък е вкусът на победата. — Вдигна меча си и посочи към разлома. — Можеш да спечелиш дори когато губиш. Защото можеш да успееш да докажеш своето. Да покажеш, че не си съгласна с онова, което искат.

— Е, това ме кара да се чувствам малко по-добре.

— Не ме бива с въодушевяващите речи, капитане.

— Забелязах.

— Всички думи звучат кухо, всички. Всъщност не вярвам някога командир или владетел да е казал нещо вдъхновяващо. Нещо, което да накара войниците да искат да направят това, което искат от тях. Тъй че — добави добродушно, — щом аз не съм готов да умра заради някой друг, как мога да искам друг да го направи?

— Тогава за какво ще умрем тук?

— Заради самите нас, капитане. Всички ние. Какво може да е по-честно от това?

— Мислех, че става дума да се биеш заради другаря си до теб. От тоя сорт. Да не искаш да предадеш своите, това имам предвид.

— Това, което не искаш да предадеш, капитане, е усещането ти за себе си. Как виждаш себе си дори когато се виждаш през очите на хората около теб. — Йедан поклати глава. — Няма да оспорвам това. В края на краищата повечето неща се свеждат до гордостта.

— Тоест трябва да устоим срещу Лиосан — да удържим Първия бряг — заради някаква тъпа гордост?

— Бих искал да чуя наистина окуражаваща реч някой ден — въздъхна Йедан. — Поне веднъж. — Въздъхна пак. — Все едно. Човек не може да има всичко, нали?

— Ето ги… идат!

Йедан тръгна надолу по склона.

— Задръж назад ледериите, докато ми потрябват, капитане.

— Да, сър!

Авангардът на Лиосан изригна през разлома с рев.

Щом видя кръжащите над Лиосан сенки, Бревити потръпна. „Дракони. Не е честно. Просто не е.“ Обърна се и пое надолу към ледерийския легион.

Вече бяха като Пити. С онова нещо в очите — Бревити не можеше да намери думи, с които да го опише. Бяха се били за живота си, но не в онази ежедневна борба да има какво да сложиш на масата или в онези кротки мигове, когато тялото се предава на някоя болест. Това беше нещо внезапно, свирепо. Не знаеше какво е този поглед, който виждаше в тях сега.

Но искаше да го има и тя.

„Блудния да ме бутне дано, сигурно съм полудяла.“

Шарл от малка беше по-голямата сестра, опитната. Когато майка им зачезнеше някъде, както правят пияниците, и ги оставяше сами, Шарл се грижеше за двете си по-малки братчета.

Шейките разбираха двете страни на Брега. Сближаването и разпадането. Тези две страни живееха в кръвта им и във всички гета, обитавани от останките на народа й, съдбите се люшкаха напред и назад и единственото, което можеше да направи човек, бе просто да се държи.

Беше ги отгледала и опазила. Но освен това се бе опитала да ги опази от нещо друго, от нещо много по-жестоко. От усещането за провал, надвиснало тежко в гетото, онзи провал, който се промъква по уличките с извадени ножове, който прекрачва тела, лежащи в сметта. Онзи провал, който развихря омраза към всички, които търсят по-добър живот, онези, които дръзват да се издигнат над окаяното си положение.

Беше видяла как пребиха до смърт едно умно момче пред колибата й. Пребиха го братовчедите му.

Ледерийски мисии пращаха хора в районите. Строяха пътища навън, пътища, които да изведат шейките далече от мизерията им. Беше безсмислено. Шарл многократно се бе уверявала в това. Външните изобщо не разбираха как един народ може да се самоизяде отвътре.

Мислеше за това, докато наместваше краката си да стъпят по-твърдо в пясъка и нагласяше тежката пика в ръцете си. С братята й от двете страни, с всички шейки, строени в плътни редици срещу враговете чужденци. Стояха на Първия бряг, окъпани от зловещия дъжд на Светлопада, и тя се питаше това ли ще е последният миг за нея и момчетата. Колко бързо щеше да изчезне семейството й от света на живите? Кой от тях щеше да падне първи? Кой — последен?

„Страх ме е. Кълна се в дълбините, страх ме е.“

„Опитната Шарл, о, виж как лъсва лъжата на този ден. Ще се опитам да ги опазя живи. Ще направя всичко, което мога.“

„Майко, казаха, че намерили тялото ти в една канавка извън града. Къде отиваше? Кой път проправяше?“

— Касел, Орут, обичам ви. И двамата.

Усети погледите им, но задържа своя впит в разлома.

Някой извика:

— Ето ги, идат!

Но викът беше ненужен, понеже раната се разтвори и лиосаните изригнаха от нея с ужасен вой. Предвождаше ги висок воин. Очите му грееха като огън, устата му бе разтворена широко.

И се понесе право срещу Шарл.

Тя щеше да побегне, ако имаше път назад. Щеше да падне на колене, ако милостта бе възможна. Щеше да извика, да се моли за край на тази ужасна необходимост да се бие, да убива. Щеше да направи всичко, само и само всичко това да свърши.

Братята й крещяха и виковете им бяха изпълнени с такъв ужас, че Шарл потрепери, съкрушена от този миг на пълна, ужасяваща уязвимост…

„Мама. Залита, олюлява се по пътя. Дрехите й вонят, дъхът й излиза на мокър хрип.“

„Шейките не могат да бягат от себе си.“

— Шарл!

Тя вдигна пиката в последния миг. Воинът дори не бе забелязал оръжието, нито убийствената му дължина. Широкото острие го порази точно под гръдния кош.

Сблъсъкът я разтърси до костите.

Доплака й се, като видя изненадата на лицето му — така детинска, така безпомощна.

Тежестта на тялото му повлече пиката надолу. Тя я изтръгна, задъха се, светът се завъртя пред очите й. „Той не го видя. Как можа да не го види?“

Боят закипя по редицата, разгръщаше се от центъра. Лиосаните се опитваха да ги изтласкат. Яростта им я стъписа. Биеха се като побеснели псета. Тя забиваше и забиваше с пиката. Върхът се остъргваше в щитове, отбиваха го настрани обковани с бронз дръжки. Лиосан се снишаваха под него, но ги чакаха свистящите мечове на братята й.

Пикня подмокри лявото й бедро. „Срам, ох, какъв срам!“

Отстъпиха крачка назад — цялата редица — като по команда. Но не чу нищо освен рева, който я поглъщаше, освен грохота на оръжия, пъшканията и стоновете. Това бе приливна вълна, тласкаше ги назад и като пясъка под тях шейките рухваха под напора й.

Дългият прът на пиката лъщеше от кръв. По острието бяха полепнали парчета плът.

Видя някакво лице и го прободе. Върхът изстърга покрай зъбите, прониза гърлото, широките ръбове се врязаха в бузите. Кръв блъвна от носа на лиосана и той изпусна оръжията си и се смъкна на колене. Вдигна ръце към устата си, мъчеше се да задържи на място увисналата челюст и ивиците прерязан език.

Касел замахна ниско и заби върха на меча си в шията му.

А в следващия миг брат й падаше. От гърлото му се изтръгна животински вой. Една лиосан го бе пробола с копието си и Касел се гърчеше като пронизана от харпуна змиорка.

Шарл изкрещя, извъртя пиката и върхът посече жената точно под брадичката и й разпра гръкляна й.

Нечии ръце хванаха Касел за глезените и го повлякоха назад. Някакъв непознат пристъпи напред и зае мястото на брат й.

Не… не непознат…

Тежко острие на меч профуча до нея и порази връхлитащ лиосан, посече го от рамото до бедрото. Обратният замах посече половин глава с все шлема и ги отпрати във въздуха. Трети замах отсече нечии ръце, стиснали копие. Тримата паднали лиосан отвориха място за настъпление.

— След мен — каза Йедан Дериг и пристъпи напред.

И Стражата настъпи — грамадни войници с тежка броня, черните им щитове бяха като крепостна стена. Дългите мечове се вдигнаха и засякоха напред.

Настъпващата вълна понесе Шарл и брат й напред.

Пити — лицето й бе червено и лъснало от пот, по меча й имаше кръв — стигна до Бревити и каза задъхано:

— Две роти ледерии, сестро — да облекчат центъра на шейките. Прегазват ги.

— Йедан натиска право в раната — отвърна Брев. — Редно ли е това? Той и половината от Стражата му — богове, лиосаните сякаш се стапят назад.

— Две роти, Брев! Ще отцепим врага от тази страна, но това означава, че трябва да натиснем право в шибаната дупка, нали? И след това да задържим толкова дълго, колкото трябва, докато не избием всички на фланговете.

Бревити облиза пресъхналите си устни, кимна и каза:

— Аз ще ги поведа.

— Да, добре, скъпа — всеки миг ще рухна. Какво чакаш? Върви!

И Брев поведе сто ледерии надолу към рампата. Сърцето на Пити най-сетне забави лудешкия си танц. Тя заби върха на меча си в пясъка, обърна се и огледа останалите ледерии.

Отвърнаха й кимания. Бяха готови. Бяха го опитали и искаха да го вкусят отново. „Да, знам. Ужасява ни. Гади ни се отвътре от него. Но е като рисуване на света със злато и диаманти.“

Ревът откъм разлома не секваше, свиреп като буря срещу скали.

„Е, скъпи океане, призови душата ми. Готова съм плувам във водите. Да плувам във водите. Отново.“

13.

Хилядите подковани ботуши отъпкваха път през прегорялата трева и вдигаха огромни облаци прах. Вятърът от север бе отслабнал, но продължаваше да подкарва колоните с вяла крачка и ги заслепяваше за света. Конете измършавяваха, главите им клюмаха унило, очите им помръкваха.

Араникт смуши коня си, за да настигне Брис, но животното изобщо не реагира.

Яздеха откъм западната страна на колоната. Тук-там се вдигаха прашни лица да проследят минаването им, но повечето войници гледаха в земята, твърде уморени, за да имат време за любопитство.

Знаеше как се чувстват. Самата тя бе понесла своя дял вървене пешком, макар и без допълнителното бреме на походната торба, натежала от броня и оръжие. Бяха се придвижвали в усилен марш, за да се приближат до легиона Евъртайн на Болкандо, който на свой ред бе изостанал на една трета ден зад перишите. Щит-наковалня Танакалаян се беше оказал по-суров от Кругава в напрягането на Сивите шлемове. Бързината им беше убийствена. Сякаш не се съобразяваха със съюзниците си.

Брис беше притеснен, кралица Абрастал също. Дали перишите бързаха единствено от жажда за слава, със свирепото рвение на фанатици? Или тук действаше нещо много по-неприятно? Араникт си имаше своите подозрения, но все още не искаше да ги сподели, дори с Брис. Танакалаян не бе останал доволен от настояването на адюнктата Геслер да поеме върховното командване. Може би възнамеряваше да направи този пост несъществен, поне по отношение на перишите. „Но ако е така, защо иска да го направи?“

Подминаха последните няколко фургона и през валмата прах видяха ариергарда — десетина копиеносци от Блуроуз, струпани около трима непознати. Араникт се надигна в седлото и погледна на запад — знаеше, че К’Чаин Че’Малле са някъде там. Все така извън погледа им, но продължаваха да се движат успоредно на ледериите. Чудеше се кога Геслер, Сторми и Калит ще ги посетят отново. „Още спорове, още смут, по-гъст от тези облаци прах.“

Отново насочи вниманието си към тримата опърпани новодошли. Две жени и един мъж. Без никакъв багаж, в жалко състояние.

И без униформи. „Не са малазански дезертьори значи. Не са и по-лошото: оцелели.“

Брис забави коня си, погледна я през рамо и щом видя облекчението му, тя кимна. Беше се опасявал от същото. Но в някои отношения това бе по-обезпокоително, осъзна тя. Все едно Ловците на кости наистина бяха изчезнали, неизвестно къде и защо. Като призраци.

С усилие се пребори с мисълта, че вече са мъртви. Виждаше в ума си празни очни кухини, съсухрена кожа, която се цепи над костите — образът бе ужасяващ и в същото време я привличаше. Виждаше края на Стъклената пустиня на изток, зноят потръпваше в непроницаема стена, извисила се като преграда, отвъд която земята бе напълно безжизнена.

Спряха. Брис огледа за миг тримата странници и каза:

— Добре дошли.

Жената отпред извърна глава и заговори на спътниците си.

— Гесрос ладерии стиган тал. Ур лежт.

Другата жена, ниска и пълна, с покрити с петна хлътнали скули, издаващи обезводняване, се намръщи и рече:

— Хегоран стиг дару?

— Ур хедон ап — отвърна първата. Беше по-висока от другата, с дълга до раменете тъмнокафява коса. Имаше очите на същество, свикнало с болката. Обърна се отново към Брис и каза: — Ладерии ерлии? Вие говори ли ерлии? Говори ли вие ладерии?

— Ледерий — поправи я Брис. — Езикът на Първата империя.

— Първа империя — повтори жената, уподобявайки съвършено интонацията на Брис. — Бедняшка… ъъ, неблагородна… Ерлитан.

Пълната жена заговори рязко:

— Турул берис? Турул берис?

Първата въздъхна.

— Моля. Вода.

Брис махна с ръка на командващия пиконосците Преда.

— Дайте им вода. Много са зле.

— Командире, запасите ни…

— Преда, трима души повече в армията ни бездруго е все едно. И намерете лечител — слънцето ги е опекло. — Кимна на първата жена. — Аз съм командир Брис Бедикт. Тръгнали сме на война. Добре сте дошли да пътувате с нас толкова дълго, колкото пожелаете, но след като влезем във вражеска територия, освен ако не останете с нас, не мога да гарантирам сигурността ви.

„Разбира се, не се нарече принц. Просто командир. Благородните титли го притесняват.“

Жената кимаше замислено.

— Пътувате на юг.

— Засега — отвърна той.

— А после?

— На изток.

Тя се обърна към другата жена.

— Гесра илит.

— Илит? Корл местр ал’ахамд.

Жената се обърна към Брис.

— Аз съм Фейнт. Ние вървим с вас, ту… извинете. Илит. Изток.

Араникт се покашля. В устата й щипеше вече от няколко дни. Сърбеше я под мокрите дрехи. Запали пръчка ръждивец. Знаеше, че Брис се е извърнал в седлото си и я гледа. През булото дим срещна погледа му и каза:

— По-младата е маг. Мъжът… има нещо странно в него, все едно е само предрешен като човек, но този външен образ е отчасти разкъсан. Зад него… — Сви рамене и дръпна от пръчката. — Като вълк, който се преструва, че спи. Има желязо в ръцете си.

Брис погледна мъжа и се намръщи.

— В костите — поясни тя. — Сигурно може да пробие дупка и през крепостна стена.

— Желязо ли, Атри-Цеда? Сигурна ли си? Възможно ли е това?

— Не знам. Може и да греша. Но виждаш, той не носи никакви оръжия, а кокалчетата на пръстите му са ужасно ожулени. В него има някаква демонична поквара… — Замълча, след като Фейнт заговори бързо на младата магьосница.

— Хед хенап вил нен? Ул стиг Атри-Цеда. Цеда гес кералу. Уст келан варад харада унан ю? Текел еду.

Очите им се впиха в Араникт и всички за миг се смълчаха.

Младата магьосница присви очи и се обърна към Фейнт.

— Келан варад. В’ап геруле ю мест.

Каквото и да беше казала, явно не изискваше отговор от Фейнт, която заговори на Араникт:

— Ние загубили. Търси Крепости. Път за дома. Даруджистан. Ти керал… ъъ, ти хвърля магия? Келан Варад? Висш маг?

Араникт се озърна към Брис и той сви рамене. Тя помълча малко, помисли и рече:

— Да, Фейнт. Атри-Цеда. Висш маг. Името ми е Араникт. — Кривна глава настрани и попита: — Ледерийския, който говориш, висша реч ли е, или не? Къде го научи?

Фейнт поклати глава.

— Грас. Седем града. Ерлитан. Низша реч, в гета. Ти говориш като курва.

Араникт дръпна силно от ръждивеца и се усмихна.

— Е, това вече е забавно.

Призракът на Суитист Сафърънс вдигна глинената си лула и примижа в къдрещия се от нея дим.

— Виждаш ли това, Фейнт? Това е съвършеният дъх на всеки животворящ бог, съществувал някога. По-свято от тамяна. Ако жреците пълнеха мангалите си с ръждивец, храмовете щяха да са пълни до пръсване с богомолци, като солена риба в каца…

— Богомолци ли? — Фейнт изсумтя. — Наркомани имаш предвид.

— Вариации на тема, скъпа. Спряла си да трепериш при всяко вдишване, виждам.

Фейнт се отпусна върху завивките.

— Чу Прешъс. Онази Араникт гребе Древна магия…

— И още нещо, каза тя. Новородено го нарече — какво означава това, в името на Гуглата?

— Все ми е едно. Знам само, че спря да ме боли навсякъде.

— И мен.

Суитист изпуфка доволно няколко пъти и рече:

— Бяха изнервени покрай Емби обаче, нали? — Погледна смълчания мъж, седнал до входа на палатката. — Сякаш изобщо не са виждали някой Боул досега, а, Емби?

Той с нищо не издаде, че я е чул, което за Фейнт бе донякъде повод за облекчение. „Сигурно си мисли, че съм превъртяла, с този мой еднопосочен разговор. Но пък може и да е прав. Нещо ми е прещракало, предполагам.“

Суитист Сафърънс завъртя очи към Фейнт.

— Видя ли сбруята на коня на командира им? — попита Фейнт тихо. — Моделът е различен от този на пиконосците. Ремъкът през рога на седлото. Ъгълът на стремето…

— За какво ми говориш, Фейнт?

— Конят на принца, идиотко. Сбруята е в малазански стил. Суитист Сафърънс я изгледа намръщено.

— Съвпадение? — Махна с ръка. — Извинявай, все едно не съм го казала. Странно, нали? Не мога да си представя, че малазанците са стигнали толкова далече. Но може и да са. О, добре, трябва да са, щом си видяла каквото си видяла…

— Главата ти се замая, нали?

— Бих могла да изпълзя навън и да повърна всеки момент. Емби, ще се дръпнеш от платнището, нали? Значи малазанска сбруя. Какво може да значи това според теб?

— Ако Прешъс и Араникт намерят начин да си поговорят, може и да разберем.

— Използваме ли изобщо Крепостите, Фейнт?

— Не преднамерено. Не. Майстор Квел разправяше разни истории обаче. Ранните дни, когато нещата са били доста по-диви от това, което ние търпим — когато не са знаели как да контролират или дори да избират порталите си. От време на време някой впряг скачал в някой свят, за който не знаели, че дори съществува. И се набутвали в големи неприятности. Квел веднъж ми каза за едно селение, където буквално нямало никаква магия. Акционерите, озовали се в тая дупка на Качулатия, доста се озорили, докато се върнат.

— М-да, нашата беше лесна, нали?

— Докато майстора ни не го изкормиха, да, Суити.

— Знаеш ли, съмнявам се, че Прешъс ще измъкне нещо полезно от Висшия маг.

— Защо мислиш така?

Суитист сви рамене.

— Защото нямаме какво да им предложим. Не можем да се пазарим и да сключим сделка.

— Разбира се, че можем. Връщат ни у дома и Тригали ще им предложат безплатна доставка. Каквото и да е, където и да е.

— Мислиш ли? Защо? Не вярвам, че може да сме толкова важни, Фейнт.

— Не си чела всички клаузи, нали? Ако изпаднем в беда, можем да се спазарим с пълната подкрепа на Гилдията и те ще уважат споразуменията до последната буква.

— Наистина ли? Е, значи се грижат добре за акционерите си. Впечатлена съм.

— Не можеш да им го отречеш — съгласи се Фейнт. — В смисъл, освен ако не изпаднем от впряга в движение и не ни разкъсат и изядат. Или не ни накълцат, докато се пазарим неуспешно. Или не ни размажат от бой на местната арена. Или не ни повали някоя чужда болест. Или не изгубим някой крайник, или не ни се размътят мозъците, или…

— Гигантски гущери не долетят от небето и не ни убият, схванах, да. Стига, Фейнт. С нищо не помагаш така.

Фейнт затвори очи.

— Просто се опитвам да не мисля за онези хлапета и дъртата, която ги взе.

— Те не бяха акционери, миличка.

„Ах, ето я пак моята Суитист.“

— И все пак. Беше жестоко, Суити, и още ме измъчва. Наистина.

— Мисля вече да изляза и да повърна.

Шмугването покрай Емби беше лесно за призрак, Фейнт го видя с очите си.

Прешъс Тимбъл потърка лицето си — беше леко изтръпнало.

— Как го правиш това? Тикаш думи в главата ми.

— Празната крепост се е пробудила — отвърна Араникт. — Тя е Крепостта на Невидимото, селенията на ума. Възприятие, знание, илюзия, заблуждение. Вяра, отчаяние, любопитство, страх. Оръжието й е лъжовната вяра в шанса, в сляпата съдба.

Прешъс клатеше глава.

— Слушай. Шансът е реален. Не можеш да кажеш, че не е. И лошият шанс също. Каза, че армията ви се е въвлякла в битка, която никой не е търсил — какво означава това?

— Страх ме е да мисля — отвърна Араникт. — Но те уверявам, че не беше сляпа случайност. Във всеки случай речникът ти се подобри чувствително. Разсъждаваш стабилно…

— Тъй че можеш да спреш да ми тъпчеш още неща, нали?

Араникт кимна.

— Пий. И си почини.

— Твърде много въпроси имам за това, Атри-Цеда. Защо Крепостта е празна?

— Защото е дом на всичко, което не може да бъде притежавано, не може да бъде владяно. Също така и тронът в Крепостта е празен, оставен е вечно незает. Защото в самото си естество владеенето е илюзия, заблуда и продукт на голям заговор. За да има владетел, човек трябва да избере да бъде управляван, а това налага възгледи за неравенство, докато не бъдат, мм, официализирани. Докато не станат централни във възпитанието, съществени като свързваща сила в едно общество, докато всичко съществуващо не започне да крепи онези на власт. Празният трон ни напомня за всичко това. Е, на някои от нас поне.

Прешъс Тимбъл се намръщи.

— Какво имаше предвид, като каза, че Крепостта се е пробудила?

— Пустинните земи са наречени така, защото са увредени…

— Знам това. Но не мога да направя нищо по въпроса.

— И аз, до скоро. — Атри-Цеда извади пръчка навит ръждивец и бързо я запали. Димът сгъсти въздуха в палатката. — Представи си къща, която изгаря. Оставя само купища пепел. Това се е случило с магията в Пустинните земи. Дали изобщо ще се върне някога? Дали някога ще се изцери? Може би точно това виждаме тук, но силата просто не се показва. Тя расте и вече си мисля, че трябва да започне да покълва по определен начин. Да започне със… странстване. А после да стигне до Крепостите, като пускащи корен растения. — Махна с ръка. — Много странстване има в тези Пустинни земи напоследък, нали? Могъщи сили, толкова много насилие, толкова много воля.

— А от Крепостите към лабиринтите — промълви Прешъс и кимна замислено.

— А, малазанците също говорят за това. Тези „лабиринти“. И да е предопределено да се появят тук, още не са, Прешъс Тимбъл. Освен това съществува притеснение, че са болни, нали?

— Малазанците — изсъска Прешъс. — Приказват така, все едно те са изобретили лабиринтите. Имаше заболяване известно време, да, но това отмина.

— Крепостите винаги са били източникът на магическа сила на този континент — каза Араникт и сви рамене. — В много отношения ние, ледериите, сме доста консервативни, но започвам да мисля, че е имало други причини тук нещата да останат непроменени. К’Чаин Че’Малле са останали. А Форкрул Ассаил господстват в земите на изток. Дори съществата, известни като Т’лан Имасс, вече са сред нас, а и несъмнено Крепостта на Лед е във възход, което означава, че Джагът са се върнали. — Тя поклати глава. — Малазанците говорят за война между боговете. Боя се, че това, което предстои, ще се окаже по-ужасно, отколкото дори можем да си представим.

Прешъс облиза пресъхналите си устни и извърна очи. Палатката сякаш се беше стегнала около нея като изпъната смъртна плащаница. Тя потрепери.

— Искаме просто да се върнем у дома.

— Не знам как мога да ви помогна — рече Араникт. — Крепостите не са селения, през които пътуваш с охота. Всяко извличане от силата им носи хаос и лудост. Те са коварни места, пълни със смъртоносни капани и трапове, водещи към непознати светове. Още по-лошото е, че някои ритуали изискват кръв.

Прешъс се овладя и погледна Атри-Цеда в очите.

— На изток. Там има нещо — усещам го. Нещо с огромна мощ.

— Да — отвърна Араникт.

— Вие отивате там, нали? Тази армия и войната, която предстои. Отивате да се биете за онази сила, да я вземете за себе си.

— Не съвсем, Прешъс Тимбъл. Онази сила… искаме да я освободим.

— И ако го направите? Тогава какво става?

— Не знаем.

— Непрекъснато говориш за малазанците. Те тук ли са? Те ли са една от армиите, тръгнали на тази война?

Араникт като че ли се канеше да отвърне нещо друго, но премисли и рече:

— Да.

— Аз съм от Едноока котка, град в Дженабакъз — каза Прешъс. — Бяхме завладени от малазанците. За тях е важно само да печелят и нищо друго, Атри-Цеда. Ще ви излъжат. Ще ви пронижат в гърба. Каквото и да виждате на повърхността, не вярвайте. Недейте. При тях нищо не е такова, каквото изглежда, никога.

— Сложен народ са…

— От първия им император започна всичко — изсумтя Прешъс. — Коварството, гибелното подвеждане — всичко, с което Малазанската империя си спечели лоша слава, започна с него. И макар той вече отдавна да е мъртъв, нищо не се е променило. Кажи на командира си, Араникт. Кажи му. Малазанците ще ви измамят. Ще ви предадат.

— Успя ли да говориш с нея? — попита Брис, щом тя влезе в палатката.

— Да, след като свърших малко странна работа — както казах, силата на Крепостите расте. Преди изобщо не можех да боравя с Празната крепост както тази нощ. Всъщност… — Отпусна се на постелята и започна да си смъква ботушите. — Не ми е никак приятно, но трябваше да го направя. Когато приключих, дори и най-интимните й мисли не останаха скрити за мен. Чувствам се… опетнена.

Той се приближи и я прегърна.

— Никакъв друг начин ли нямаше?

— Не знам. Може би. Но този беше най-бързият. Тя има някои интересни мнения за малазанците.

— О?

— Не им вярва. Народът й е пострадал по време на малазанското завоевание на Дженабакъз. Но въпреки цялата си неприязън отчасти признава, че накрая от това е произлязло нещо добро. Налагането на закони и правосъдие, и прочие. Не е притъпило омразата й обаче.

— Доверието. Винаги труден проблем.

— Е — каза Араникт. — Тавори наистина крие нещо.

— Вярвам, че това, което крие, е осъзнаването колко нищожни са шансовете й, Араникт.

— Но точно това е проблемът. Според това, което успях да доловя от Прешъс Тимбъл, малазанците никога не правят нещо, в което има вероятност да се провалят. Тъй че ако шансовете на Тавори са толкова лоши, колкото всички ние, изглежда, си мислим, какво пропускаме?

— Виж, това е интересен въпрос — призна Брис.

— Все едно. Те идват с нас до Коланси.

— Това ясно. А можем ли да им вярваме?

Араникт легна и тежко въздъхна.

— Не.

— Аха. Ще се окаже ли проблем това?

— Съмнявам се. Ако Прешъс Тимбъл се опита да извлече от Крепост, главата й ще се пръсне от цялата тази сурова сила. Твърде млада е и не знае какво прави.

— Хм. Може ли едно такова лично нещастие да изложи някой друг на риск?

— Би могло, Брис. Добре, че ме взе с теб, нали?

Той легна до нея.

— Какво стана с онази свенлива боязлива жена, която направих моя Атри-Цеда?

— Ти я съблазни, глупако.

— Блудния да ме бутне дано!

Тя се смъкна на колене с клюмнала глава, дишаше задъхано. Спакс навлече гамашите и се отдръпна от постелята в дъното на палатката.

— Най-хубавият десерт на света — подхвърли през рамо. — Бягай сега. Трябва да видя майка ти, а ако те мерне наблизо, ще разбере.

— И какво от това? — сопна се Спултата. — Не че и тя си е отваряла краката на теб, нали?

— О, и още как — изсумтя Спакс. — Като кралска хазна.

— Не си достатъчно хубав. И миришеш.

— Мириша като гилк от Бялото лице на Баргаст, жено, и едва ли си се оплаквала.

Тя стана и заоправя туниката си.

— Сега го правя.

— Майка ти става все по-грижовна към дъщерите си — рече той и зачеса с две ръце брадата си. — Духове на бездната, този прах влиза навсякъде.

Спултата се шмугна покрай него без повече приказки. Той погледа след нея, докато се скри в нощта, а след това тръгна покрай снабдителната палатка на кралския обоз. Отсреща бе палатката на кралицата, с двама стражи пред входа.

— Готова ли е за мен? — попита ги Спакс.

— Много късно е за това — отвърна единият, а другият се изсмя. Отдръпнаха се да го пропуснат. Той влезе в преддверието и после и във вътрешното помещение.

— Може ли да ходи? — попита кралицата.

— Ваше величество?

Абрастал допи останалото вино и вдигна бокала.

— Този ми е третият. Не чакам с особено нетърпение това, а това, че трябваше да слушам как една от дъщерите ми врещи като мирид с ръката на пастира на задника й, едва ли подобри настроението ми.

— Не е научена как го правят истинските мъже — отвърна Спакс. — Къде ме искаш сега?

Абрастал посочи единия ъгъл на палатката.

— Там. С извадени оръжия.

Бойният главатар вдигна вежди, но си замълча и отиде където му показаха.

— Това ще е нещо като портал — обясни Абрастал. — Може да преминат разни неща, а още по-лошото е, че ще ни е трудно да разберем какво виждаме — между нас ще има було. Ако положението се влоши, може да се разкъса било от онова, което е от другата страна, или ако ти преминеш.

— Аз да премина? Ваше величество…

— Млък. Наела съм те и ще правиш каквото ти се каже.

„Блатни говна, наистина сме й развалили настроението. О, добре.“ Извади дългите си ножове и се присви в готовност.

— Ако знаех, щях да си взема брадвите.

— Какво ти казват шаманите ви, Спакс, за вашите баргастки богове?

Той примига.

— Ами, нищо, Огнекоса. Защо да ми казват? Аз съм Бойният главатар. Занимавам се с военните работи. Всички други глупости са тяхна грижа.

— А те са ли?

— Какво да са?

— Загрижени.

— Те са вещери, винаги са загрижени.

— Спакс…

Той се намръщи.

— Баргастките богове са идиоти. Като шестнайсет деца, заключени в малка стая. Дни наред. Ще започнат да се ядат едни други.

— Значи са шестнайсет?

— Какво? Не. Просто подхвърлих числото ей така — духове на бездната, Огнекоса, непрекъснато ме разбираш буквално — аз съм Спакс, забрави ли? Измислям си неща, за да се забавлявам. Искаш да говоря за моите богове? Ами, по-лоши са от мен. Вероятно са се самоизмислили.

— Какво казват шаманите ви?

Спакс се намръщи.

— Не ме интересува какво казват!

— Толкова ли е лошо?

Той сви рамене.

— Боговете ни току-виж може изведнъж да поумнеят. Може току-виж да осъзнаят, че най-добрият им шанс да оцелеят в това, което предстои, е да си кротуват и да се спотайват. Или пък да изцерят злините на света с една сладка целувка. — Вдигна ножовете си. — Но няма да затая дъх.

— Не им се моли, Спакс. Не и тази нощ, не сега. Разбираш ли ме?

— Не мога дори да си спомня кога за последен път им се молих, ваше величество.

Абрастал си наля четвърти бокал.

— Събери онези кожи там. Ще ти потрябват.

„Кожи?“

— Огнекоса, аз…

Тъмно петно зацапа пространството в центъра и миг след това от него изригна убийствено студен въздух и покри със скреж всичко. Дробовете на Бойния главатар пареха при всеки дъх. Грънците, струпани пред едната стена, се пропукаха, натрошиха се и съдържанието им се изсипа на замръзнали буци.

С насълзените си от болка очи Спакс видя как в мразовитото петно се оформиха фигури. Най-отпред, срещу Абрастал, се появи ниска добре закръглена жена — млада, помисли си той, въпреки че не можеше да е сигурен. „Фелаш. Това ли е тя? Да, трябва да е тя, коя друга да е?“ Вляво от нея стоеше по-висока жена, макар че единствената подробност, която успя да различи, бе нещо като искрящ диамант на челото й, от който се изливаха необичайно пъстри цветове.

След това вдясно от Четиринадесетата дъщеря се въплъти друга фигура. Неестествено висока, облечена в черно, намек за ризница под наметалото. Качулката бе смъкната и се виждаше мършаво демонско лице. От долната челюст израстваха тъмни бивни като извити ножове. Дупките на очите на съществото бяха тъмни. „Проклет Джагът. Което ме кара да се питам колко точно ужасии от детството ми са реални?“

Джагътът сякаш огледа дълго Абрастал, а след това главата му се обърна и Спакс усети, че е зяпнал в безжизнените дупки. Изсъхналите устни помръднаха и привидението проговори.

— Баргаст. — Изрече го като оскърбление.

— Аз съм гилк — отвърна Спакс. — Имаме много врагове и всички се страхуват от нас. Можеш да станеш един от тях, Джагът.

— Майко — каза дъщерята. — Виждам, че си добре.

Абрастал наклони бокала си. Изсипа се твърда буца вино.

— Наистина ли беше нужно това? Замръзнах на стола си.

— Омтоуз Феллак, майко — древният крал на Крепостта се е върнал. Стои до мен.

— Той е мъртъв.

Джагътът отново се обърна към кралицата.

— Чувал съм по-добри обиди от паленцата си, смъртна. — После посочи Спакс. — Като стана дума за палета, какво смяташ да правиш с твоето?

— Предпазна мярка. — Абрастал сви рамене.

Другата жена, непознатата за Спакс, заговори:

— Ваше величество, преди няколко дни този Джагът отхапа лицето на Форкрул Ассаил. — Отстъпи назад и огледа баргаста. — Не размахвай тези ножове, воине — ще се строшат.

— Майко — каза Фелаш, — намерихме нов съюзник в нашите… начинания. Кралят на Крепостта на Лед вече стои на наша страна.

— Защо?

— Мисля, че не харесват Форкрул Ассаил, ваше величество — каза другата жена.

— Ти трябва да си капитан Шурк Елале. Чувала съм интересни неща за теб, но това ще трябва да изчака за друг път. Четиринадесета дъщеря, отново ли сте по морето?

— Да. На кораба „Смърт“. Мислиш, че на теб ти е студено? — Едната й ръка изпърха. — Ние сме на по-малко от две седмици от Зъбите.

— А флотата на перишите?

Фелаш поклати глава.

— Никаква следа. Трябва да допуснем, че сме пристигнали — дали още има блокада… — Сви рамене. — Майко, внимавайте. Форкрул Ассаил знаят, че идваме — всички ние. Знаят го.

— Можем ли да поддържаме тази линия за връзка?

— Не за много дълго — отвърна Фелаш. — Щом се доближим до владението на Ассаил, тяхната Крепост ще надделее.

— Дори срещу краля на Крепостта Лед? — изсумтя Спакс. — О, колко жалко.

Джагътът отново го изгледа.

— Когато Драконъс стъпи на този свят, пропусна да настъпи неколцина от расата ти. Станал е немарлив в старостта си. Следващия път щом се срещнем двамата, баргаст, ще си поговорим по въпроса.

— Имаш ли си име, Джагът? — попита Спакс. — Искам да знам кого да кълна. Искам името на тази жалка гниеща леш, която гледам сега.

Устата се разтвори отново.

— Не можеш ли да се досетиш, баргаст? Докато клечиш и трепериш в дъха ми?

— Майко — каза Фелаш, — сигурна ли си, че искаш да продължиш с това? Срещу силите, които се събират сега, ние сме нищо.

— Мисля — каза Абрастал, — че е дошло време да сме по-откровени за нашите съюзници тук в Пустинните земи. Изглежда, сме спечелили на своя страна сила от, мм, гущери. Големи, могъщи, добре въоръжени. Наричат се К’Чаин Че’Малле и ги командват двама малазанци…

Млъкна, защото джагътът се разсмя.

Звукът стигна до костите на Спакс и те задрънчаха като ледени висулки. Очите му, впити в джагъта, изведнъж се разшириха. „Неговият дъх? Но как… Не. Да, виж това наметало, гуглата.“ Той се изправи и изду гръд.

— Никога не съм се страхувал от теб.

Качулатия спря да се смее и го изгледа.

— Разбира се, че не си, Боен главатар Спакс. Но пък след като вече ме позна, страхът е неуместен, нали?

— Особено след като вече си мъртъв!

Дълъг кокалест пръст се вдигна и се размаха към Бойния главатар.

— А, но как би могъл да знаеш? Представи си, че умираш, а след това усещаш как се питаш: „Сега какво?“ В деня, в който се озовеш от грешната страна на смъртта, Спакс, ела ме намери и в горчивата истина на равните с теб ще обсъдим истинския страх. — Качулатия се разсмя отново.

Малко след това трите привидения изчезнаха. Убийственият студ остана и в стаята се завихриха облаци мъгла. Коравият поглед на кралица Абрастал се впи в Спакс.

— За какво беше всичко това, Боен главатар?

Той се намръщи.

— Нито за миг не се съмнявам в твърдението на капитана. Отхапал лице на Ассаил, а? Изненадан съм, че не е била цялата проклета глава. — Спакс потисна поредния трепет. — Твърде много мечове са в огъня, Огнекоса. Лошо.

— Други идеи?

— Повече, отколкото смея да изброя. — Дъхът изригна студен от ноздрите му. — Време е да предложа съвет, все едно дали го харесваш, или не. Знам, че си се обрекла на този риск и че каквото и да кажа, няма да те разубеди — предстои ни да воюваме срещу Форкрул Ассаил. — Изгледа я с присвити очи. — Искала си това от дълго време. Виждам истината. Но чуй, има времена, когато един избран курс започва сам да набира сила. Инерция, която ни помита всички по пътя си. Огнекоса, тази река, на която сме, изглежда съвсем спокойна. Засега. Но течението се усилва и усилва и скоро ще е твърде късно дори да потърсим спасителния бряг.

— Чудесно слово, Спакс. Бойният главатар на гилките съветва за предпазливост. Отбелязваме го. — Изправи се рязко. — Моята Четиринадесета дъщеря не е от тези, които можеш да въргаляш зад багажната палатка. Като оставим това, не мисля, че тя е поканила онзи немрящ Джагът в съюза ни — по-скоро подозирам, че е нямала какво да каже по въпроса.

— И течението става неудържимо.

Тя го изгледа.

— Иди до ледерийския лагер. Уведоми принц Брис за този обрат на събитията.

— Сега ли?

— Сега.

— А перишите?

Кралицата се намръщи, след това поклати глава.

— Няма да наредя един от малкото ни здрави коне да тича до смърт само за да отнесе вестта на Сивите шлемове. Не знам какво се опитват да докажат с тази бясна скорост…

— Аз знам.

— Нима? Много добре, Спакс, да го чуем.

— Опитват се да ни направят незначителни, Огнекоса. Теб, Брис, и особено К’Чаин Че’Малле.

— Искат славата за себе си?

— Щит-наковалня Танакалаян. — Изсумтя отвратено. — Той е млад и има твърде много да доказва. Но не това ме притеснява, ваше величество. Вече не вярвам на мотивите му — не бих могъл да твърдя, че целта, към която се стреми, изобщо е свързана с целта на адюнктата. Тези Сиви шлемове, те са аватарите на войната, но служат не на войната между хората, а на войната на природата срещу хората.

— Значи е по-голям глупак, отколкото изобщо можем да си представим — каза Абрастал. — Той не може да спечели тази война. Природата не може да спечели — никога не е печелила.

Спакс помълча за миг, а след това каза тихо:

— Убеден съм, че е обратното, ваше величество. Това е война, която ние не можем да спечелим. Всички наши победи са временни — не, илюзорни. Накрая губим, защото дори печелейки все пак губим.

Абрастал излезе. Спакс повдигна вежди и я последва.

Навън, под огряното в зелено нощно небе, покрай двамата стражи.

Тя тръгна през централния кръг между офицерските палатки, после покрай кухненските биваци, ямите за смет, редиците нужници. „Като обелване на подредената фасада, вече надолу сред мръсната смет, която оставяме. Ах, Огнекоса, не съм толкова сляп да пропусна смисъла на тази разходка.“

Заведе го извън североизточните постове и спря. За да стигне Спакс до лагера на ледериите, трябваше само да продължи на север и леко да възвие на запад. Виждаше мъждукащата светлина от позицията на принца.

Абрастал се обърна на изток, където точно зад ивицата бяла кост на Стъклената пустиня имаше море от ярки блещукащи звезди, окъпани в нефритена светлина.

— Пустинните земи — промълви тя.

— Ваше величество?

— Кой спечели тук, Спакс?

— Както виждаме, никой.

— А в Стъклената пустиня?

Той примижа.

— Ранява окото, Огнекоса. Кръв е пролята там, мисля. Безсмъртна кръв.

— Би ли приписал това престъпление на хората?

Той изсумтя.

— Ето, че цепите косъма на две, ваше величество. Врагът на природата е своенравният ум, защото от това своенравие идва арогантността…

— И презрението. Боен главатар, в такъв случай, изглежда, ще се изправим пред ужасен избор. Заслужава ли да бъдем спасени? Ти? Аз? Моите деца? Народът ми?

— Да не би решимостта ви вече да е разколебана?

Тя се обърна към него.

— А твоята?

Спакс зачеса брадата си с две ръце.

— Всичко онова, което каза Кругава, когато я изгониха. Премислял съм го много пъти. — Намръщи се. — Изглежда, че дори и Спакс от гилките може да ревизира възгледите си. Време на чудеса, явно. Мисля, че ще предпочета да го видя ето така: щом природата трябва да спечели накрая, то нека смъртта на нашия вид да е сладка и бавна. Толкова сладка и толкова бавна, че дори да не го забележим. Нека изчезнем и се стопим в своята тирания, от свят до континент, от континент до страна, от страна до град, от град до квартал, до дом, до земята под краката ни, и най-сетне до безсмислените триумфи в черепите на всеки от нас.

— Това не са думи на воин.

Тонът й беше рязък. Той кимна в тъмното.

— Ако е истина и Сивите шлемове се стремят да бъдат мечовете на възмездието на природата, то Щит-наковалня не е разбрал. Откога природата се интересува от възмездие? Огледайте наоколо. — Спакс махна с ръка. — Тревата израства отново там, където може. Птиците свиват гнездо, където могат. Почвата диша, когато може. Тя просто продължава, ваше величество, по единствения начин, който познава — с това, което е останало.

— Също като нас — промълви тя.

— Може би точно това Кругава можа да види ясно, а Танакалаян не може. Когато воюваме срещу природата, ние воюваме срещу себе си. Няма разлика, никаква разделителна линия, никакъв враг. Ние поглъщаме всичко в страст към самоунищожение. Сякаш това е единственият дар на разума.

— Единственото проклятие, имаш предвид.

Той сви рамене.

— Предполагам, че има дар в това да можеш да видиш какво правим дори докато го правим. И с виждането стигаме до разбиране.

— Знание, което избираме да не използваме, Спакс.

— Нямам отговор на това, Огнекоса. Пред нашето бездействие съм безпомощен като всеки друг. Но е възможно всички да се чувстваме така. Колкото и да сме умни поотделно, заедно ставаме глупави, изумително глупави. — Отново сви рамене. — Дори боговете не могат да ни намерят изход през това. А и да го бяха намерили, нямаше да ги слушаме, нали?

— Виждам лицето й, Спакс.

„Лицето й. Да.“

— Не е кой знае какво лице, нали? Толкова простовато, така… безжизнено.

Абрастал потрепери.

— Намери друга дума, моля те.

— Студено тогава. Но тя не полага никакво усилие, нали? Нищо величествено в облеклото й. Нито един накит. Никаква боя на лицето й, или на устните й, а косата й — толкова къса, толкова… ах, ваше величество, защо това изобщо ме безпокои? Но ме безпокои и не знам защо.

— Нищо… величествено — повтори замислено Абрастал. — Ако това, което казваш, е истина — и да, и на мен така ми се струва, — тогава защо щом я погледна виждам… нещо…

„Което не видях преди. Или което не разбрах. Все израства в ума ми, тази адюнкта Тавори.“

— Благородно.

Тя ахна.

— Да!

— Тя не воюва срещу природата, нали?

— Толкова ли е просто? Това ли е всичко?

Спакс поклати глава.

— Ваше величество, казвате, че непрекъснато виждате лицето й. Същото е и с мен. Обсебен съм и не знам защо. Рее се зад очите ми и се взирам в него отново и отново, сякаш очаквам. Очаквам да видя изражението, което ще придобие, онова единствено изражение на истината. Идва. Знам го и затова я гледам, и не мога да престана да я гледам.

— Тя смути всички ни — каза Абрастал. — Не допусках, че мога да се чувствам толкова обезпокоена, Спакс. Не е в нрава ми. Като някой древен пророк, тя всъщност ни отведе в пустошта.

— Докато ни доведе до дома.

Абрастал се обърна и пристъпи към него, с блеснали очи.

— А ще го направи ли?

— В онова благородство, Огнекоса — отвърна той шепнешком, — намирам вяра. — „Срещу отчаянието. Като Кругава. И в малката длан на адюнктата, като зрънце, чакащо да бъде посято, има състрадание.“

Видя как се разшириха очите й, а след това ръката й бе зад главата му и тя го притегли към себе си. Една силна целувка и го избута назад.

— Става студено — каза и тръгна към лагера. През рамо добави: — Би трябвало да можеш да стигнеш до лагера на ледериите преди разсъмване.

Спакс зяпна след нея. „Добре, изглежда, ще го направим в края на краищата. Качулатия, богът на смъртта, стоеше пред мен и говореше за страх. За страха на мъртвите. Но ако мъртвите познават страха, каква надежда имаме ние?“

„Тавори, бог ли стои в твоята сянка? Готов да ни предложи дар заради жертвата, която ще направим? Това ли е твоята тайна, нещото, което отнема целия ти страх? Моля те, наведи се и ми я прошепни.“

Но онова лице, там зад очите му, беше далечно като самата луна. И ако боговете дойдеха накрая да се струпат около нея, щяха ли и те да гледат в почуда крехката магия в шепата й? Щеше ли да ги изплаши?

„След като толкова плаши всички нас?“

Погледна нагоре към мъртвите звезди, поднесени като свещен дар от Стъклената пустиня. „Тавори, блестиш ли вече ярко сред тях, само още една от падналите?“ И щеше ли да дойде време, когато костите й щяха да допълзят до този бряг, за да се съберат с другите? Спакс, Бойният главатар на гилките на Баргаст, потръпна като дете, оставено голо в нощта, и се отправи към лагера на ледериите.

Винаги беше смятала идеята за самонаказание за жалко самоизвинение и онези, които бяха тръгнали в тази посока, избирайки самотата и самоотричането в някоя далечна пещера или схлупена колиба, не бяха за нея нищо повече от страхливци. Етиката на света принадлежеше на обществото, на тази отчаяна вихрушка от отношения и връзки, където логичният аргумент и страстните чувства водят вечна война.

Но ето, че сега седеше сама под огряното в зелено небе, единствено с дремещия кон за компания, и всичките й лични аргументи бавно заглъхваха, все едно че преминаваше от едно помещение в друго, оставяйки все по-далече зад себе си някаква величествена зала, в която ехти буйният спор. Раздразнението, признак на безсилие, най-после си бе отишло и в тишината напред тя усещаше благодатта на мира.

Изсумтя. Може би всички онези отшелници и аскети бяха по-мъдри, отколкото подозираше. Танакалаян сега стоеше на нейното място, начело на Сивите шлемове, и щеше да ги отведе накъдето пожелае. Беше заварена неподготвена от логиката на аргумента му и като вълк, хванат натясно от хрътки, се оказа съкрушена.

Противоречие. В света на рационалното тази дума бе унищожително обвинение. Доказателство за дефектна логика. Да го разкриеш в позицията на противника бе равносилно на смъртоносен удар и тя си спомни победоносния блясък в очите му в мига, в който удари. Но, чудеше се сега, къде бе престъплението в това най-човешко качество: да носиш в сърцето си противоречие, да го оставиш непредизвикано, неподвластно на примирението. Всъщност да бъдеш две личности едновременно, като всяка е вярна на себе си и не отрича присъствието на другата? Що за необятни закони на космологията бяха нарушени от този човешки талант? Самата вселена ли се беше разцепила? Реалността ли бе объркала пътя си?

Не. Всъщност като че ли единственото владение, където противоречието имаше някаква сила, бе тъкмо владението на рационалния аргумент. И, призна Кругава, беше започнала да се съмнява в самопровъзгласеното достойнство на това владение. Разбира се, Танакалаян щеше да твърди, че ужасното й престъпление е довело Сивите шлемове на Периш до криза. На чия страна щяха да застанат те? Как можеха да служат на повече от един господар? „Няма ли да се бием за Вълците? Няма ли да се бием за Дивото? Или ще коленичим пред някаква жалка смъртна жена? Тази криза, Кругава, бе причинена от теб.“ Или думи в същия дух.

Може би беше точно така — причинена от нея. И все пак… В самата нея не бе имало никакъв конфликт, никаква назряваща буря. Беше избрала да тръгне редом до Тавори Паран. Заедно бяха прекосили половин свят. И, Кругава бе сигурна, в самия край щяха да са останали редом една до друга, две жени срещу бушуващия пожар. В този момент успехът или провалът щяха да изгубят всякакво значение. Триумфът беше в това да стоиш. „В упорството. Защото то е същината на самия живот. Човешко и диво, в този момент всички сме едно и също. Противоречие ли, Танакалаян? Не. Бих искала да ти покажа този последен дар. Човешко и диво, всички сме едно. Бих показала на вълчите богове истината за това. Все едно дали я харесват, или не.“

„И това твое противоречие, Щит-наковалня, би изчезнало като облаче дим.“

„Какво търсех в нашата вяра? Исках да поправя невъзможната криза, която е нашият култ към Дивото, нашето боготворене на всичко, което сме оставили зад себе си и към което никога не можем да се върнем. Търсех примирение. Приемане на жестокото противоречие на нашия човешки живот.“

Но след това адюнктата я бе отхвърлила. Имаше една стара поговорка сред перишите, че стая пълна с жени е представата на продавача на ножове за рая. „Ще има предателство.“ О, да, как ли не. Предателство. Толкова неочаквано, толкова болезнено, че Тавори като нищо можеше да е прерязала гърлото на Кругава и да гледа как кръвта й изтича на пода на командната палатка.

А сега Смъртният меч бе изгубена.

„Противоречие. Само достойното ли си готов да избереш да прегърнеш, Щит-наковалня? Тогава това, което правиш, не е прегръдка. Това е награда. И ако това, което ще опиташ, е само вкусът на добродетелни души, как изобщо ще намериш силата да надвиеш пороците в собствената си душа? Щит-наковалня Танакалаян, чакат те трудни времена.“

Седеше сама, навела глава, плътно загърната с коженото наметало. Оръжията оставени настрана, вързаният кон — зад нея. „Рун’Турвиан, къде си, стари приятелю? Ти отказа прегръдката му. Душата ти е оставена да скита където пожелае. Вървял ли си с мен? Можеш ли да чуеш молитвата ми?“

„Бях предадена и предадена отново. Ако съм жестока, то ненавременната ти смърт би могла да бележи първото от трите. И навсякъде около себе си виждам… противоречие. Ти беше дестраянтът. От теб идва гласът на нашите богове. Но сега псетата не могат да ни кажат нищо, защото ти си безмълвен. Сивите шлемове се водят от Щит-наковалня, който се е самоизбрал за единствен съдник за праведност. Заклех се да служа на адюнкта Тавори Паран, само за да бъда прогонена от нея.“

„Нищо не е както изглежда…“

Затаи дъх. „Ледът на повърхността на езерото изглежда здрав и можем да се плъзгаме бързо от едно място на друго. Но ледът е тънък и това е опасността, цената на невниманието. Не оспорвах ли престъпното в противоречието?“

Стана и се обърна към Стъклената пустиня.

— Адюнкта Тавори — прошепна Кругава. — Твърде уверено ли съм се плъзгала по леда? Ако не съм обезпокоена от собствените си противоречия, защо избирам да гледам на твоите като на престъпление? Като на предателство?

„Онзи Боен главатар на гилките — той ли говореше, че Тавори се е предала на отчаяние? На очакванията си за провал? На желанието си да ни спести засвидетелстването на този провал?“

„Или не е нищо повече от това, което каза тя: тактическа необходимост?“

— Дестраянт — стари приятелю. Моите хора ли ще се окажат предателите? Ние ли ще се окажем ножът, който фатално поразява Тавори Паран и нейните малазанци? Рун’Турвиан, какво трябва да направя?

„Би могла да препуснеш назад до лагера, жено, и да забиеш една педя студено желязо в кучия син.“

Тя поклати глава. Сивите шлемове спазваха твърди закони и нямаше да позволят да бъдат водени от убиец. Щяха да я екзекутират. „Но поне няма да има Танакалаян. Кой би поел командването? Хевет, Ламбат? Но пък как ще се чувстват, обвързани с намеренията на последния си командир?“

„Чуй се, Кругава! Наистина мислиш за убийство на свой събрат, Сив шлем!“

Не, това беше грешната посока, грешният път. Щеше да остави перишите на съдбата, която им е намерил Танакалаян. Но измяната — е, това нямаше да бъде приписано на нея.

Извърна лице към Стъклената пустиня. „Ще ида при нея. Ще я предупредя.“

„И ще стоя до нея до самия край.“

Всякакво съмнение изчезна и тя стана и взе оръжията си. „Виждаш ли колко чист е станал ледът, Рун’Турвиан? Мога да видя дебелината му. По това цяла армия би могла да премине без страх.“

Кругава вдиша дълбоко студения нощен въздух и се обърна към коня си.

— Ах, приятелю, още едно нещо остана да те попитам…

Ве’Гат стояха отпуснали глави, сякаш съзерцаваха безжизнената земя в краката си, но Геслер знаеше, че просто спят така — или по-скоро почиват, защото, доколкото можеше да прецени, огромните воини влечуги никога не затваряха очи. „Като да командваш десет хиляди хрътки. Но тия са по-умни от хрътки, което го прави още по-лошо.“ Крилата на Ловците К’елл оставаха много извън лагера, като че ли неуязвими за трудностите с храна, вода и почивка — издръжливостта им го караше да се чувства мек. „Но не толкова мек като Сторми. Чуй как хърка кучият му син — сигурно могат да го чуят чак в ледерийския лагер.“

Знаеше, че трябва да спи, но го бяха споходили лоши сънища. Неприятни. Достатъчно притеснителни, за да го изкарат от кожените завивки, макар утрото все още да беше на две камбани време. Сега стоеше и гледаше струпаните легиони на Ве’Гат. Бяха спрели в строй, като унили статуи, сиви като потъмняло желязо под зловещото нощно небе.

Беше паднал сломен на колене сред безброй разкъсани тела. Кръвта се беше просмукала през гамашите му и вече засъхваше по кожата на коленете и прасците му. Някъде извираше огън от самата скала и към небето се къдреха облаци смъртоносни газове… а в онова небе, щом се взря нагоре, видя… нещо. Облаци? Не можеше да е сигурен, но имаше нещо чудовищно в тях, нещо, което разкъсваше гърдите му като нокти. Беше зърнал движение, все едно самото небе дишаше. „Портал? Би могло. Но никой портал не би могъл да е толкова голям. Обхващаше цялото небе. И защо имах чувството, че аз съм виновен за това?“

Можеше да е изкрещял в този момент. Достатъчно, за да се събуди. Беше останал да лежи под кожите плувнал в пот и разтреперан. Близките редици на Ве’Гат се раздвижиха — миризмите на злочестината му бяха разбудили спящите К’Чаин Че’Малле.

Армия, спряла на лагер без кухненски огньове, без палатки, без въжените заграждения за животни или тълпата цивилни. Не изглеждаше правилно. Всъщност изглеждаше нереално.

Уикският браничар, Бент, ги беше намерил. Смазана муцуна, едното око размътено, лъсналите натрошени зъби — никога не беше виждал толкова много рани по едно животно. Но щом звярът се приближи, Геслер си спомни един късен следобед на пътя за Ейрън.

„Търсехме оцелели. И каква жалка гледка беше това — две проклети кучета. Сред толкова трупове, споменът ме гложди до ден-днешен. Две проклети кучета.“

„А после онзи Трелл, там на фургона.“

„Всички ние на долницата, аз, Сторми, Трут и онзи Трелл. Искахме две издъхващи животни да се съживят. Трут — той плачеше, но ние знаехме за какво е всичко. Знаехме го, защото го изпитвахме. Толкова много ни бяха отнети този ден. Колтейн. Бълт. Лъл.“

„Дюйкър… богове, когато го намерихме разпънат така, в края на пътя, закован на последното ужасно дърво… не, не можехме да кажем на Трут за това. Затаихме го от него, аз и Сторми — но онзи Трелл ни разбра. И толкова по-добре, че си замълча.“

„Спасихме живота на две тъпи кучета и това бе като ново разсъмване.“

Погледна Бент в краката си.

— Помниш ли онзи ден, грозен кошмар такъв?

Широката глава се вдигна, движението изпъна разкъсаните устни от кривите зъби, изкълчената челюст, която трябваше уж да придава комичен вид на животното, но вместо това късаше сърцето. „Всичко, което направи в наше име. Толкова верен и храбър. И въпреки това не успя да ги защитиш. Щеше ли да си по-щастлив, ако те бяхме оставили да умреш? Да освободиш духа си да тича с онези, които обичаш?“

„Наранихме ли те в онзи ден? Аз и Сторми, Трут и онзи Трелл?“

— Чувам те — прошепна той, докато гледаше кучето. — Как тръпнеш, когато станеш след поредната нощ върху студената земя. Виждам как накуцваш в края на деня, Бент. — „Ти и аз, двамата се прекършваме. Това пътуване ще бъде нашият край, нали? Ти и аз, Бент. Краят ни.“ — Ще взема страната ти, когато дойде времето. Всъщност ще умра за теб, куче. Това е най-малкото, което мога да направя.

Обещанието звучеше глупаво и той се огледа да се увери, че няма кой да чуе. Единственият друг наблизо бе другото куче, Роуч, което ровеше бясно в някаква миша дупка. Геслер въздъхна. „Но кой казва, че животът ми струва повече от този на кучето? Или че неговият живот струва по-малко от моя? Кой стои и мери тези неща? Боговете? Ха! Добре. Не. Ние, и това е най-жалката шега от всички.“

Усети студа и разкърши рамене.

Бент клекна вляво от него, прозя се и зъбите му изстъргаха.

— Много неща видяхме с тебе, а? — изсумтя Геслер. — Всичкото това сиво по муцуните ни, приятел.

„Пътят за Ейрън. Слънцето беше горещо, но едва го усещахме. Трут пъди мухите от раните. Не ни харесва смъртта. Толкова е просто. Не я обичаме.“

Чу тихи стъпки зад себе си, обърна се и видя приближаващата се дестраянт Калит. Когато седна от другата страна на Бент и отпусна длан на главата му, Геслер потръпна, но кучето не помръдна.

— Не бях виждал Бент да дава да го галят, дестраянт.

— Южно от Стъклената пустиня — заговори тя. — Скоро ще навлезем в родната земя на народа ми. Не моите племена, но наши родственици. Еланите живееха по равнините, обкръжаващи Стъклената пустиня от три страни. Моят клан беше на север.

— Значи не можеш да си сигурна, че всички са мъртви — тези на юг.

Тя поклати глава.

— Сигурна съм. Убийците с глас от Коланси избиха и последния от нас. Тези, които не умряха от сушата, искам да кажа.

— Калит, щом ти си се измъкнала, успели са и други.

— Дано да не са — прошепна тя и се захвана да разтрива кучето браничар по раменете, по гърба и бедрата, и тихо и монотонно зареди нещо на своя език. Бент бавно затвори очи.

Геслер я гледаше, зачуден какво ли трябва да означава отговорът й. Изшепнат като молитва.

— Изглежда — промълви той след малко, — че нас, оцелелите, ни мъчи едно и също.

Тя вдигна очи и го погледна.

— Затова двамата с Щит-наковалня непрекъснато се карате. Все едно да гледаш как умират децата ти, нали?

Болката го жегна отвътре и той извърна лице.

— Не знам защо адюнктата го иска така, но знам защо таи всичко в себе си. Тя няма избор. Може би никой от нас няма — ние сме каквото сме и никакви приказки или обяснения няма да променят нищо.

Бент вече лежеше отпуснат и дишаше бавно в съня си. Калит отдръпна ръцете си.

— Току-що отне болката му, нали?

Тя сви рамене.

— Народът ми гледаше такива животни. Като деца всички учехме песните на мира.

— Песните на мира — повтори Геслер замислено. — Би било хубаво да се чуят още няколко от тях на този свят, нали.

— Няма да е скоро, боя се.

— Те просто те намериха, нали? Докато търсеха хора, които да ги поведат.

Тя кимна и изправи рамене.

— Не беше честно. Но се радвам на това, Смъртен меч. — Обърна се към него. — Наистина. Радвам се, че срещнах и теб. И Сторми — и тези кучета. Дори за Гръб.

„Но не за Синн. Никой не се радва на Синн. Горкото момиче — сигурно и самата тя го знае.“

— Тя изгуби брат си — рече той. — Но може да е превъртяла много преди това. Беше въвлечена в един бунт. — Погледна спящия Бент. — Никой не излезе невредим от него.

— Ти го каза. Проклятието на оцелелите.

— Не сме по-различни от К’Чаин Че’Малле — отбеляза той. — Изненадан съм, че им отне толкова време, докато го разберат.

— Майката на Гунт Мач го разбра и заради това я сметнаха за обезумяла. Ако не воюваме заедно, накрая воюваме помежду си. Тя умря преди да може да види плодовете на прозрението си. Умря с убеждението, че се е провалила.

— Калит, крилатият убиец, Гу’Рул. Продължава ли да ни пази?

Тя погледна към небето. Очите й се присвиха към Нефритените странници.

— Изпратих Шай’гал напред, да разузнае пътя ни.

— В Коланси? Не е ли рисковано?

Калит сви рамене.

— Всъщност Гу’Рул служи на Гунт Мач — тя го пуска при нас по своя команда. Този път обаче с Матроната бяхме съгласни. Смъртен меч, ако се съди по образите, които ми подаде Гу’Рул, не мисля, че Сивите шлемове приемат командването ти.

Геслер изсумтя.

— Благочестиви досадници. Всъщност това ме радва, честно казано. О, Кругава изглеждаше способна и така нататък, но повярвай ми, целият този култ към Вълците ме притеснява. — Забеляза как Калит вдигна вежда, сви рамене и продължи: — Да, и аз си избрах своя бог на войната, тъй че малко приличам на перишите. Работата, Калит, е, че е логично един войник да избере бог на войната. Нелогично е, когато бог на войната превърне във войници цял народ. Някак си е погрешно, нали? Има нещо изкривено в това — макар че всъщност не мога да ти кажа защо го чувствам така.

— Значи са свободни да правят каквото пожелаят?

— Предполагам. Не знам много за този Танакалаян, освен че щеше да се оправи добре в малазанския двор, ако е вярно това как е узурпирал властта на Кругава. Не вярвам на такива хора, Калит. Вкарвало ме е в беля през всички тези години. Все едно, щом Танакалаян иска да натика перишите си в гъза на Форкрул Ассаил, да го направи.

— Какво мислиш за ледерийския принц, Смъртен меч?

— Него го харесвам. Араникт също. Стабилни хора са тия двамата. Според това, което чух в Ледер, преди брат му да вземе трона Брис е бил нещо като лична охрана на ледерийския император. Ненадминат с меча. Това ми казва повече за него, отколкото си мислиш.

— В какъв смисъл?

— Всеки, който е усвоил едно оръжие — овладял го е истински, — е смирен човек. Нещо повече, знам как разсъждава и отчасти какво вижда. Как работи мозъкът му. И изглежда това, че е станал принц, изобщо не го е променило. Тъй че, Калит, за ледериите не се безпокой. Дойде ли денят, те ще са там.

— Остава само Болкандо…

— Мисля, че тя отстъпва пред Брис. Не го иска, но просто е така. Освен това има червена коса — добави той.

Калит се намръщи.

— Не разбирам.

— Двамата със Сторми сме фаларийци. Много червенокоси хора има във Фалар. Тъй че ще ти кажа каква е Абрастал. Убийствен нрав, като нажежено желязо, но майчинството я е научило на мъдростта да разбира какво е под нейна власт и какво — не. Не й харесва, но го търпи. Обича секса също, но е склонна към ревност — и цялото това вилнеене е само за показ. Вътрешно просто търси мъж като мен.

Тя ахна.

— Но тя е омъжена! И то за крал!

Геслер се ухили.

— Само исках да видя дали още слушаш, дестраянт. Видях, че вниманието ти се разсея.

— Един Ловец ме намери — ти си затворил сетивата си, а Сторми спи. Видян е ездач. Идва откъм лагера на перишите и навлиза в Стъклената пустиня.

— Повече подробности?

— Можеш да видиш каквото видя Ловеца, Смъртен меч.

— Вярно, че мога, нали? — Съсредоточи се за миг, след което изруга тихо. — Кругава.

— Къде…

— При адюнктата, обзалагам се. Но изобщо няма да стигне.

— Какво да направим?

Геслер се почеса по брадичката, след което се обърна.

— Сторми! Събуди се, дебел брадат вол такъв!