Ръката на Нергал

3. Хилдико

Слабо, измъчено стенание стигна до ушите му.

Конан дръпна юздите, спря коня и се озърна в мрака с подозрение. Косата му настръхна от суеверен страх, предизвикан от едва доловимия звук. След това той се сви рамене и изруга. Не, това не беше нощен фантом, нито излязъл на лов дух от пустошите — това беше вик от болка. Това означаваше, че има трети оцелял след обречената битка, още един, който продължаваше да диша. А жив човек означаваше някой, който не е бил ограбен.

Той скочи от креслото и завърза юздите за спиците на едно счупено колело от бойна колесница. Викът бе дошъл от ляво; тук в самия край на бойното поле, оцелелият ранен би могъл да убегне от очите на мародерите. Значи Конан все пак можеше да се озове в Замора с кесия със скъпоценни камъни.

Цимериецът закуцука към източника на треперещото стенание. Той разтвори тръстиките, които бяха обрасли бреговете на бавната река и погледна надолу към бледната фигура, която немощно се извиваше в самите му крака. Беше фигурата на момиче.

Тя лежеше там полугола с ожулвания и рани от съсичане по крайниците. В пищните къдри на дългата й черна коса се бе съсирила кръв, като верига с рубини. В блестящите й тъмни невиждащи очи имаше агония и те стенеше изпаднала в безсъзнание.

Цимериецът продължаваше изправен да я гледа, забелязвайки някак между другото красотата на гъвкавите й крайници и пищните й млади гърди. Той бе оздачен — какво ли беше търсило на бойното поле това момиче, почти дете? Тя не бе от типа на ония нацупени, изцапани уличници, които живееха по лагерите на войниците. Стройното й грациозно тяло намекваше дори за благороднически произход. Объркан, той поклати глава, разклащайки черната си грива. Момичето в краката му се размърда.

— Сърцето… сърцето… на Тамуз… О, господарю! — извика тя тихо и започна да мята неспокойно глава, говорейки неясно като в треска.

Конан сви рамене и очите му за момент се замъглиха от едно чувство, което при друг човек би могло да се нарече съжаление. Смъртно ранена е, помисли той мрачно и вдигна меча си за да я отърве от мъченията.

И докато мечът се вдигаше над бялата й гръд, тя отново изплака като дете, което изпитва болка. Големият меч спря насред въздуха и цимериецът застина изправен като бронзова статуя.

И изведнъж, взел решение, той вкара меча си отново в ножницата и се наведе за да вземе без усилие момичето в силните си ръце. То започна да се дърпа слабо, слепешката, стенейки в полусъзнателен протест.

Носейки я внимателно и нежно, той се отправи към към покрития с тръстика бряг на реката и я положи предпазливо върху сухите стебла на тръстиките. Той взе вода в шепите си от реката, изми бялото й лице и почисти раните й с нежността, с която една майка се грижи за детето си.

Раните й се оказаха повърхностни, просто ожулвания с изключение на едно срязване на веждата. Но дори то, макар и обилно да кървеше, далече не беше смъртно опасно. Конан издаде звук на одобрение и с облекчение изми пак лицето на момичето със студена, чиста вода. След това, неумело полагайки главата й на гърдите си, той се опита да налее малко вода между полуотворените й устни. Тя въздъхна, задави се и дойде в съзнание. Очите й го гледаха като тъмни звезди, леко замъглени от учудване и със сянка на страх.

— Кой… какво… прилепите!

— Отидоха си, момиче — каза той дрезгаво. — Няма от какво да се плашиш. От Яралет ли си дошла?

— Да… да… но ти кой си?

— Конан, цимериец. А какво прави момиче като теб на бойното поле? — осведоми се той.

Но тя сякаш не го чуваше. Веждите й леко се свиха, като на човек, който се е замислил и шепнешком тя повтаряше името му:

— Конан… Конан… да, това беше името! — Зачудена, тя вдигна очи към бронзовото му, покрито с белези лице. — Изпратена съм да открия теб. Колко е странно, че точно ти ме откри.

— И кой те изпрати да ме търсиш, девойко? — избоботи той с подозрение.

— Аз съм Хилдико, бритунка, робиня в Дома на Аталис, Прорицателя, който живее там, в Яралет. Господарят ми ме изпрати, за да се движа тайно между войните на Крал Илдиз, да открия някой си Конан, наемник от Цимерия, и да го отведа без някой да види в неговия дом в града. Ти си човекът, който търся!

— Така ли? И какво иска господарят ти от мен?

Момичето поклати глава.

— Това не знам! Но той настоя да ти кажа, че няма да ти се случи нищо лошо и че ако дойдеш, ще получиш много злато.

— Злато ли? — проточи той замислено, помагайки й да се изправи на крака и сложи бронзовата си ръка на крехките й бели рамене, за да я задържи, защото тя залитна.

— Да. Но аз не успях да дойда навреме, за да те открия преди битката. Поради това се скрих в тръстиките по брега на реката, за да се скрия от войниците. И тогава… прилепите! Изведнъж те бяха навсякъде, спускаха се върху падналите, убивайки… а един ездач избяга от тях в тръстиките, стъпквайки ме под копитата без да осъзнава…

— Какво стана с ездача?

— Мъртъв е — потръпна тя. — Един прилеп го вдигна от седлото и пусна трупа му в реката. Загубих съзнание, защото конят изпадна в паника и ме блъсна… — Тя вдигна малката си ръка до разцепената си вежда.

— Добре, че не си убита — изръмжа той. — Е, добре, девойко, ще посетим този твой господар, за да научим какво иска от Конан… и откъде знае името ми!

— Значи идваш? — попита тя, затаила дъх. Той се изсмя, скочи в седлото върху черната кобила и я вдигна с могъщите си ръце, за да я настани пред себе си.

— Да! Сам съм, намирам се сред врагове и в чужди земи. Службата ми завърши с унищожаването на армията на Бакра. Защо да не се срещна с човек, който ме е избрал измежду десет хиляди войника и който предлага злато?

Те прекосиха реката и тръгнаха по тъмната равнина към Яралет, крепостта на Мунтасем хан. И сърцето на Конан пееше, защото то никога не биеше с такава радост, както когато предстоеше приключение.