Ръката на Нергал

2. Кърваво поле

Слънцето пламтеше като аленочервен въглен на хоризонта. Той гневно оглеждаше бойното поле като единственото червено око, което налудничаво свети под лишената от форма вежда на циклоп. Смълчано като самата смърт, обсипано с останките от водената битка, бойното поле се простираше мрачно и спокойно под огнените му лъчи.

Тъмни, спотайващи се фигури се движеха в избуялата трева, душейки и виейки над струпаните и разпръснатите трупове. Изгърбените им тела и грозните, издължени кучешки муцуни бяха на степните хиени. За тях, бойното поле щеше да се превърне в банкетна маса.

Откъм пламтящото слънце бавно се спускаха чернокрили лешояди, дошли да пируват с телата на избитите. Отвратителните птици накацаха по обезобразените тела, пляскайки с тъмните си крила. С изключение на тези създания нищо не помръдваше по смълчаното, окървавено поле. Над него се бе спуснал покоя на самата смърт. Неземната тишина не се нарушаване нито от тропота на колесниците, нито от сигналите на бойните тръби. Неподвижността на смъртта бе последвала бързо тътена на битката.

Като феерични предвестници на Съдбата, ято чапли бавно прелетяха по небето към обраслите в тръстика брегове на реката Незвайя, чиито надигнали се води блестяха в мътно червен цвят в последните лъчи на залеза. Отвъд далечния бряг, като ебонитна планина се издигаше черната, заградена със стени грамада на града Яралет.

Но по това широко поле на руините се движеше още една фигура — един пигмей на фона на сиянието на залеза. Това беше младият цимерийски гигант с неговата разбъркана черна грива и изгарящите му сини очи. Черните крила на междузвездния студ го бяха погалили съвсем леко; животът в него се бе размърдал и съзнанието му се бе върнало. Той бродеше без посока по бойното поле, леко накуцвайки, защото в бедрото му зееше ужасна рана, получена в разгара на битката, просто забелязана и бинтована набрежно след като се бе свестил и вдигнал от земята.

Предпазливо, но все пак с нетръпение, той вървеше между окървавените тела на мъртъвците. Самият той бе оплескан с кръв от главата до краката, а и дългият меч, който той носеше в дясната си ръка, бе покрит с алени петна до дръжката. Изпитваше болка от многобройните си рани — обикновени одрасквания и срязвания, ако се сравняха с дълбоката рана в бедрото му, но той жадуваше само за рог с вино и поднос с месо.

Докато крачеше измежду телата, куцукайки от един труп до следващия, той ръмжеше като гладен вълк и гневно ругаеше. Бе взел участие в тази Туранска война като наемник, без да притежава нищо, освен коня си — сега убит, и огромния меч в ръката си. Сега, със загубването на битката, беше загубена и войната и той се бе озовал в центъра на чужда земя, и се надяваше да вземе от убитите нещо, от което те повече нямаше да имат нужда. Украсен с камъни кинжал, златна гривна, сребърен нагръдник — няколко подобни дреболии, щяха да му дадат възможност да заплати за това да се махне извън досега на Мунтасем хан и да се върне в Замора все пак с нещо в джоба.

Други, обаче, бяха минали тук преди него — или крадци от различаващия се в далечината град или войници, които крадешком се бяха върнали обратно на полесражението, от което бяха избягали. Защото полето бе прочистено — не бе останало нищо освен счупени мечове, натрошени копия, смачкани шлемове и щитове. Конан гневно огледа посипаната с боклук равнина, ругаейки страховито. Беше останал без съзнание твърде дълго, защото дори мародерите си бяха отишли. Той бе като вълк, който твърде дълго бе чакал да нападне жертвата си и чакалите вече бяха успели да я оглозгат до кокъл — в случая, двукраките чакали.

Изправяйки се от безплодното си търсене, той се отказа с фатализма на истински варварин. Време беше да помисли за някакъв план. Веждите му се свиха и той стисна челюсти, замислено гледайки потъващата в здрач равнина. Квадратните, с плосък покрив къщи на Яралет, все още се различаваха на фона на потъмняващото небе. Нямаше надежда за покой там за някой, който се бе бил под знамето на Крал Илдиз! Но от друга страна, по-наблизо нямаше друг град — нито приятелски, нито на врага. А столицата на Илдиз — Аграпур, се намираше много, много далече на юг…

Потънал в мислите си, той не забеляза приближаването на огромната, черна фигура, докато звука на слабо, неуверено изцвилване не стигна до ушите му.

— Кром! Стресна ме. Значи, все пак не съм единственият оцелял, а? — усмихна се Конан.

Високата, черна кобила стоеше, потрепвайки, гледайки голия гигант и широко отворени, изплашени очи. Това беше кон на Генерал Бакра, генералът, който сега лежеше някъде в полето, проснат в локва кръв.

Кобилата изцвили, благодарна да чуе звука на приятелски, човешки глас. Макар и да не бе кой знае какъв ездач, Конан можеше да види, че тя е в плачевно състояние. Ребрата и се издуваха, покрити с потта на страха, а дългите й крака трепереха от изтощение. Дяволитеприлепи бяха вселили ужас и в нейното сърце, помисли Конан мрачно. Той заговори успокоително и предпазливо се приближи, за да може да погали тежо дишащото животно, опитвайки да я покори с ласка.

В родните му земи, далече на Север, конете бяха рядкост. При бедните варвари от цимерийските племена единствено богат вожд можеше да има кон както и смел войн, който го спечели в битка. Но въпреки невежеството си по отношение на подробностите при отглеждане на коне, Конан успокои голямата черна кобила и се качи на седлото. Той седна странично, опитвайки се да разплете юздите и бавно се насочи извън полето, което сега представляваше една мастилено черно блато в тъмнината на нощта. Чувствуваше се по-добре. В торбите, окачени на седлото, имаше провизии и със силната кобила под краката си, той имаше добър шанс да успее и да се измъкне през мрачната, гола тундра към границата със Замора.