Ръката на Нергал

1. Черни сенки

— Кром!

Възклицанието се бе откъснало от мрачно стиснатите устни на младия войн. Той бе отметнал глава назад за да махне от очите си кичур от обърканата си черна коса и, неволно, бе вдигнал горящия поглед на сините си очи към небето. Зениците му се разшириха от изумление. Лека тръпка на боязън пред свръхестественото мина през високото му, могъщо тяло. Това тяло имаше бронзовия загар на слънцето от пустошите, бе с широки рамене, здрав гръден кош, тесен кръст, дълги крака и бе голо, ако не се смяташе раздърпаната набедрена препаска и високо вързаните сандали.

Той бе започнал битката яздейки, като войник от допълнително сформираната конница. Но конят му — подарък от благородника Мурило от Коринтия, бе паднал още при първата атака от вражеските стрели и младежът бе продължил боя без кон. Щитът му бе смачкан от ударите на врага; той го бе захвърлил и вече се биеше само с меча си.

Високо над главата му, в оцветеното от залеза небе над тези предадени на волята на вятъра турански степи, в които две велики армии се бяха вкопчили в отчаяна битка, се приближаваше нещо ужасно.

Полето бе огряно от лъчите на залязващото слънце и по потопено в кръв. Армията на Илдиз — Крал на Туран, в която младежът служеше като наемник, водеше вече пети час бой с облечените в желязо легиони на нашественика Мунтасем хан — бунтовнически настроен сатрап, дошъл от заморските мочурища на северен Туран. И в този момент, бавно кръжейки над главите им, се спускаха някакви същества, за които нямаше наименование — такива, каквито варваринът нито бе виждал, нито бе чувал по време на всички свои пътувания досега. Това бяха черни, призрачни чудовища, които се носеха на широките си, извити крила като някакви огромни прилепи.

Двете армии продължаваха схватката си без да забелязват каквото и да е. Единствен Конан, застанал на този нисък хълм и заобиколен от телата на повалените от меча му, ги виждаше да се спускат откъм залязяащото слънце.

Подпрял се на окървавения си меч и дал отдих на мускулестите си ръце за един кратък миг, той гледаше странните сенки. Защото те приличаха повече на сенки, отколкото на матери ални създания — полупрозрачни, като струйки от някаква черна зловонна пара или като призраци на гигантски прилепи-вампири. Демоничните им, тесни очи сякаш излъчваха злобен зелен пламък от безтелесните им форми.

И докато ги наблюдаваше с настръхнала на тила си коса поради страха на варварина пред свръхестественото, те започнаха да се спускат като лешояди над бойно поле… спускаха се и унищожаваха.

Писъци на болка и ужас се раздадоха откъм защитаващата се армия на Крал Илдиз, когато черните сенки профучаваха през редиците им. Там, където дяволските сенки връхлитаха, те оставяха окървавен труп. Те налитаха със стотици и изтощените редове на туранската армия отстъпиха, препъвайки се, захвърляйки оръжията си в паника.

— Бийте се, кучета! Спрете и се бийте!

Гръмогласната заповед бе извикана с гневен глас от висок командир, яхнал едра, черна кобила, който се опитваше да задържи огъващите се редици. Конан зърна отблясъка на плетена, посребрена ризница под богато извезана синя пелерина и чертите на лице с орлов нос, и черна брада, с царствена осанка под островърх стоманен шлем, който отразяваше аленото слънце като огледало. Той познаваше този мъж като генерала на Крал Илдиз — Бакра от Акиф.

С отекващо проклятие на уста, гордият командир изтегли извитата си сабя и започна да нанася удари около себе си с плоската й страна. И може би щеше да стегне редиците, но една от дяволските сенки се спусна към него отзад. Тя го обгърна с прозрачните си, тънки крила в една отвратителна прегръдка и той се вдърви. Конан можеше да види лицето му, предбледняло изведнъж, с чироко отворени очи, в които беше замръзнал страх и той виждаше тези черти на лицето през обгръщашите го крила като една бяла маска зад воал от тънка черна дантела.

Конят на генерала полудя и изплашен се стрелна напред. Но фантомът вдигна генерала от седлото. За момент той го понесе във въздуха под бавно размахващите се крила и след това го пусна — една разкъсана, червена маса, облечена в кървави дрипи. Лицето, което беше гледало към Конан през крилата-сенки с очи, в които беше застинал страха, сега представляваше една червена развалина. Така завърши кариерата на Бакра от Акиф.

Така завърши и битката.

Със загубата на своя командир армията се побърка. Конан виждаше опитни ветерани, които имаха зад гърба си много битки, крещейки да бягат от полесражението като млади войници. Той виждаше горди благородници да тичат без посока като страхливи слуги. А зад тях, недокоснати от летящите фантоми, смеейки се победоносно напредваха войските на сатрапа-бунтовник, които бързаха да затвърдят свръхестествената си победа. Битката бе загубена… освен ако не се изправеше един силен мъж, който да вдъхне кураж на обезверената войска с личния си пример.

Пред бягащите войници се изправи изведнъж една фигура, така безжалостна и неумолима, че те спряха своя панически бяг.

— Спрете бездомни псета или, в името на Кром, ще ви изкормя с ритници!

Това беше наемникът-цимериец, чието тъмно лице се бе превърнало в мрачна каменна маска, студена като смъртта. Жестоките му очи, под черните, свъсени вежди, горяха с вулканична ярост. Гол, изцапан от глава до крака с воняща кръв, той държеше огромен меч в грамадния си, покрит с белези юмрук. Гласът му бе като нисък тътен на гръмотевица.

— Назад, ако макар и малко цените сополивия си живот, малодушни кучета… Назад, или ще видите страхливите си черва в краката си! Само вдигни този ятаган срещу мен, хирканско прасе и ще ти изтръгна сърцето с голите си ръце и ще те накарам да го изядеш преди да пукнеш. Е, какво! Да не сте жени, че да бягате от сенки? Преди миг само бяхте мъже, да, бяхте турански бойци! Трябва да се изправите срещу войниците с гола стомана в ръцете и да се биете лице в лице! Вместо това, бягате като деца от някакви нощни сенки, ха! Карате ме да съм горд, че съм варварин като ви гледам, градски недоносчета, да се огъвате от някакви летящи прилепи!

За един момент той успя да ги задържи… но само за един момент. Една чернокрила кошмарна сянка се спусна към него и той… дори той, отстъпи пред мрачните, сенчести крила и зловонното дихание.

Войниците избягаха, оставяйки Конан да се бори сам срещу нещото. И той наистина се би! Разкрачвайки краката си широко, той замахна с огромния си меч, влагайки всичката сила на гръб, рамене и ръце в удара.

Мечът изсъска в една стоманена дъга, разсичайки фантома на две. Но, както и предполагаше, това бе нещо нематериално, защото мечът му не срещна повече съпротивление от онова на празния въздух. От силата на удара той загуби равновесие и падна на каменистата равнина.

Сенчестото нещо над главата му направи кръг. Мечът му бе оставил голяма следа в него — така, както ръката на човек разделя стълб на издигащ се дим. Но, още докато наблюдаваше, парообразното тяло над него възстанови формата си. Очи като искри от зелен адски огън блеснава, впити в него, живи с някаква ужасна насмешка и нечовешки глад.

— Кром! — ахна Конан. Може и да беше проклятие, но прозвуча почти като молитва.

Конан се опита отново да вдигне меча си, но той падна от безчувствените му ръце. В мига, в който меча бе разсякъл черната сянка, той бе станал студен, с един болезнен, каменен, проникващ до костите студ, като студа на междузвездната пустота, която зее с чернотата си и отвъд най-далечните звезди.

Прилепът-сянка се спусна на бавно размахващите се крила, сякаш надсмивайки се над падналата жертва и наслаждавайки се на суеверния й страх.

С ръце, лишени от сила, Конан посегна към пояса си, където колан от необработена кожа пристягаше набедрената му препаска. На колана висяха кинжал и кесия. Вдървените му присти търсеха кесията, а не дръжката на кинжала и докоснаха нещо гладко и топло в кожената торбичка.

Изведнъж Конан дръпна ръката си настрана, усещайки топли иглички да плъзват по нервите му. Пръстите му се бяха докоснали до странния амулет, който бе намерил преди няколко дни, докато лагеруваше край Бахари. И докосвайки гладкия камък, той освободи някаква странна сила.

Подобното на прилеп нещо внезапно смени посоката на полета си встрани от него. Само момент преди това, то се бе приближило толкова близо, че плътта на Конан бе настръхнала от неземния студ, излъчван от призрачното му тяло. Сега, съществото с всички сили се отдалечаваше от него, размахвайки трескаво крилата си.

Конан с мъка се изправи на колене, борейки се със слабостта, която бе обхванала крайниците му. Първо, мъртвешкият студ от докосването на сянката, а след това гъделичкащата топлина, която бе пронизала тялото му. Намирайки се между тези две противоположни сили, той почувствува как силите му се изцеждат. Зрението му се замъгли, съзнанието му бе на ръба на тъмнината. Гневно, той разтърси глава за да прочисти мислите си и се огледа.

— Митра! Кром и Митра! Да не е полудял целия свят?

Ужасяващата армия на летящите чудовища бе изтласкала армията на генерал Бакра от полесражението или бе избила онези, които не бяха избягали достатъчно бързо. Но ликуващата армия на Мунтасем хан не бе докосната, бе останала сякаш незабелязана, като че ли войските на Яралет и кошмарните летящи сенки бяха партньори в някакъв нечестив съюз на черната магия.

Но сега бе дошъл реда на войните на Яралет да бягат пред вампирите-сенки. И двете армии бяха разбити и обърнати в бягство… целият свят ли се бе побъркал, питаше Конан потъмняващото от залеза небе?

Изведнъж, остатъците на сила и съзнание в Конан го напуснаха. Той падна напред, потъвайки в мрака на забвението.