Рубинения кръг

Глава 9 Ейдриън

Огледах се и не видях нищо, освен огромни дървета наоколо. Въпреки че беше късен августовски следобед, температурите бяха почти есенни. Протегнах шия и зърнах сивееща вода отвъд дърветата вдясно от мен: Горното езеро, съгласно картата, която бях видял.

— Може и да не е Канада — отстъпих. — Но съвсем точно отговаря на представата ми за нея. Само дето смятах, че ще има повече хокей.

Сидни се измъкна от задната седалка, застана до мен и ми се усмихна снизходително.

— Доста е различно от Айова.

— Със сигурност — съгласих се и я прегърнах, докато се любувахме на пейзажа.

Не беше за вярване колко далече бяхме стигнали за по-малко от двайсет и четири часа. След като убедихме Роуз и Дмитрий да дойдат с нас в дампирската комуна, трябваше да изчакаме, докато Дмитрий проучи с кое точно място е свързан медальонът на Олив. Благодарение на връзките си успя много бързо да се снабди с нужната информация, а именно че символът върху медальона се използва в дампирска комуна, намираща се в горния полуостров на щата Мичиган. Със серия от сложни прехвърляния на различни летища, Дмитрий и Роуз пристигнаха тук от кралския двор. Със Сидни избрахме много по-пряк маршрут — скочихме в колата и шофирахме дванайсет часа. Пътуването беше изтощително, още повече че почти не бяхме спали, но се редувахме на волана и успяхме малко да подремнем. Поради това нямахме голяма възможност да обсъдим по-важните проблеми, все още надвиснали над нас. Не бях сигурен дали това е за добро, или не.

— Хайде, да вървим — рече Роуз и изскочи от пасажерската седалка на сува. — Изглежда, входът е натам.

Бяхме се срещнали с нея и Дмитрий в Хоутън, където се преместихме в техния по-проходим автомобил, взет под наем, шофирахме дотук и ето ни сега на този неасфалтиран паркинг. Няколко коли с мичигански номера бяха паркирани до нашия сув, повечето високопроходими свръхмощни джипове, пригодени за суровия живот в тази пустош. При все че се намирахме само на един час път от Хоутън, мястото не приличаше на метрополитен регион. Имаше основното — бакалии, болница, кафене „Старбъкс“, дори университет — но с това се изчерпваше всичко. След като излезете от очертанията на града, почти веднага се озовавате в гората. Високи, гъсти дървета бяха всичко, което виждах в момента, затова не забелязах веднага пътеката, която сочеше Роуз.

— Тясна е — отбелязах, докато двамата със Сидни вървяхме зад нея и Дмитрий. Самата пътека беше разчистена и добре очертана, но наоколо се простираше само труднопроходима гора.

— Замисълът е такъв — рече Дмитрий и закрачи бодро, сякаш по цял ден правеше подобни туристически преходи. Навярно точно така е ходил на училище всеки ден в Сибир. — За да се затрудни достъпът на стригоите.

— Обзалагам се, че през зимата ходенето тук е истинско изпитание — дадох и изругах, когато един нисък клон се закачи в якето ми.

Внимавай — предупреди ме леля Татяна. — Кожата е италианска.

— Не бих се изненадал, ако повечето от тях заминават през зимата — отбеляза Дмитрий. — Това е идеално място да живееш през лятото — на толкова висока географска ширина. В разгара на лятото тук навярно нощта продължава само пет часа. Ако към това се прибави и солидна защита, ще може сравнително добре да се справят с атаките — особено когато става дума за група дампири. Те умеят здраво да се бият.

Можех напълно да му се доверя и нищо не казах, още повече че вниманието ми почти изцяло бе съсредоточено в краката ми, да не би случайно да падна или да глътна я муха, я комар. Мускулите ми бяха сковани от продължителното седене в колата и всъщност беше приятно да се пораздвижа. Когато Дмитрий каза, че символът на медальона е свързан с място, наречено Идейна общност „Дивият бор“, нямах представа в какво се забъркваме. Очевидно „идейна общност“ бе съвременното название за комуни, каквито явно хората още образуваха и в наши дни. Също така по време на пътуването научих — благодарение на безграничните познания на Сидни — че много от комуните не са само фестивали на хипитата от шейсетте, пропагандиращи свободната любов. Някои от тях били много съвременни и водели супер „зелен начин на живот“. А други приличали повече на къмпинги. Докато бяхме в Хоутън, Дмитрий ни каза, че конкретно тази дампирска комуна навярно била нещо средно. Надявах се, че ще клони повече към съвременния стил на живот, може би нещо като таен горски курорт. В съзнанието ми се мярнаха сцени от селото Еуок от „Завръщането на джедаите“.

— Аз само се надявам да има вода и канализация — обади се Роуз. — Това беше най-неприятната част от пребиваването ми при съхранителите.

— Аз пък нямах проблем с това — най-неочаквано заяви Сидни. — Моят проблем беше съмнителното месо.

— Леле, без канализация? — възкликнах. Трудно можех да си представя как ще функционирам при подобни условия.

— По-добре свиквай с идеята — подразни ме Роуз, като ме стрелна с поглед. — Лис може и да не ви позволи, приятели, да се върнете в двора. Когато всичко това свърши, нищо чудно двамата да се озовете за постоянно при съхранителите.

— Сигурен съм, че можем да намерим подходяща алтернатива, преди да паднем дотам — заявих надменно, тъй като не желаех да призная колко несигурен бях за нашето бъдеще.

Дмитрий явно не споделяше закачливото настроение на Роуз.

— Ако алхимиците все още преследват Сидни, аз съм сигурен, че Лиса ще ви позволи да се върнете в апартамента си в двора.

Няма ли да е забавно? — подметна леля Татяна. — Да продължите да се тъпчете в онези малки стаички заедно с майка ти и никой от двама ви да не смее да си покаже носа навън, за да не се натъкне на някой морой.

— Това не е истински живот — промърморих, замислен как двамата със Сидни се чувствахме като в капан. Не го бях осъзнал напълно, докато не избягахме и не получихме малко свобода. Сега дори караниците и разправиите ни бяха наситени с повече енергия и плам. Срещнах погледа на Сидни и разбрах, че тя мисли същото и досущ като мен е изпълнена с въпроси за нашето бъдеще. За съжаление, едва ли в този момент щяхме да получим някакви отговори. Можехме само да се съсредоточим върху непосредствените проблеми. Джил. Олив.

Дмитрий спря и посочи към гората.

— Вижте. Оттук започва магическата защита. Проследих с поглед движението му и зърнах проблясък на сребро под един храст. Омагьосан сребърен кол. Дампирите в тази комуна навярно са ги разположили стратегически около територията, създавайки магическа бариера срещу стригоите. Неживите не можеха да преодолеят подобна магическа защита, ала тя изискваше постоянна поддръжка. Ако силата на магическите линии отслабне или някой премести сребърния кол, стригоите щяха да преминат. Това беше всеобщ проблем за моройските и дампирските общности. Магическите обръчи около кралския двор се проверяваха всеки ден.

Тъкмо бяхме преминали покрай кола, когато от гората внезапно изникна една фигура, преграждайки пътя на Дмитрий, който тутакси зае отбранителна позиция, но се отпусна, когато видя, че е жена дампир. Тя също имаше суровото и напрегнато изражение на пазител, готов на всичко, подсилващо се от пистолета и сребърния кол, затъкнати в колана й. Медальонът около врата й беше съвсем същият като на Олив — само че със синьо, а не със зелено по края. Чертите на жената се смекчиха при вида на Роуз и Дмитрий, но отново се втвърдиха, щом погледът й попадна върху мен.

— Привет — рече тя. — Търсите „Дивия бор“?

Роуз се промуши покрай Дмитрий, което не беше лесно насред тясната пътека.

— Ние търсим една наша приятелка — каза тя. — Мислим, че живее с вас.

След като измери преценяващо Роуз и Дмитрий, жената дампир кимна доброжелателно към Сидни, но отново стана враждебна, когато погледна към мен.

— А той? Какво търси той?

— Момичето, което търсим, е и моя приятелка — отвърнах, удивен от реакцията й. — Обещах на сестра й, че ще я намеря.

Нашата домакиня изглеждаше скептично настроена и аз се зачудих на какво се дължи. Бих го отдал на дампирска солидарност, но тя се отнесе съвсем благосклонно към Сидни. Навярно бе видяла татуировката й и бе предположила, че това е обичайно алхимическо посещение. Ала това все още не обясняваше студеното й отношение към мен.

— Как се казва приятелката ви?

— Олив Синклер — отвърнах аз.

В очите й проблесна неприязън, но тя определено се отнасяше за мен, а не за Олив.

— Значи, ти си този, който й навлече тези неприятности?

— Този, който… — Смисълът на думите й достигна до съзнанието ми и аз усетих, че се изчервявам — нещо, което ми се случваше може би за втори път в живота. — Какво? Не! Разбира се, че не. Искам да кажа, че ако го бях направил, никога не бих… ами такова… аз не съм от мъжете, които…

— Не — намеси се безцеремонно Дмитрий. — Ейдриън не е виновен. Намеренията му са благородни. Гарантирам за него. Аз съм Дмитрий Великов. А това са Роуз Хатауей и Сидни Ивашков.

Представянето на човек с моройска кралска фамилия обикновено би предизвикало изненада и повторен поглед. Но беше ясно, че жената не е чула нищо, освен имената на Роуз и Дмитрий. Видях го съвсем ясно в очите й: същият трепет и благоговение, които бях наблюдавал толкова много пъти върху други лица, когато този славен дует се представяше. Като с магическа пръчка жената се преобрази от свиреп охранител в прехласната фенка.

— Боже! — ахна възторжено. — Знаех си, че ми изглеждате познати! Виждала съм ваши снимки! Трябваше веднага да се сетя! Толкова ме е срам. Минавайте, минавайте. Между другото, аз съм Малори. Да не стоим насред гората! Сигурно доста сте се уморили, докато стигнете до тук. Трябва да си починете. Да хапнете нещо. Боже мой!

Ние я последвахме по тясната пътека, която накрая ни отведе до голяма горска поляна. Оказа се, че „Дивият бор“ беше нещо като кръстоска между лагер и курорт. Всъщност по-скоро ми напомняше на някой град от Дивия запад. Никак не ми беше трудно да си представя вълнуваща престрелка. Приятните наглед бунгала бяха разположени в прави редици и изглежда, бяха разделени на работна и жилищна зона. Дампирите, най-вече жени и деца, се занимаваха със свои дела, а някои се спряха, за да ни огледат любопитно. Подскачайки на всяка крачка, Малори ни поведе към голямо бунгало, разположено между работната и жилищната зона.

Влязохме в помещение, което приличаше на офис, и първото, което забелязах, беше, че имаха електричество. Стори ми се като добро предзнаменование за наличието на водопровод и канализация. По-възрастна жена дампир, с прошарена руса коса, седеше зад бюрото и пишеше нещо на компютърна клавиатура. Тя също носеше медальон със синьо по края. Като ни видя, стана, пъхна пръсти в колана на джинсите си и се облегна на стената, демонстрирайки кожените си ботуши с изкусни орнаменти, което засили асоциацията ми за Дивия запад.

— Е, какво си открила, Малори? — попита тя развеселено.

— Лана, няма да повярваш кои са те! — възкликна Малори. — Това е…

— Роуз Хатауей и Дмитрий Великов — изпревари я Лана. Погледът й се премести върху Сидни и мен и веждите й се стрелнаха удивено нагоре. — И Ейдриън Ивашков и скандално известната му съпруга. Била съм в кралския двор. Зная кои са знаменитостите.

— Ние не сме знаменитости — уверих я, като прегърнах Сидни и кимнах към Роуз и Дмитрий. — За разлика от тези двамата.

Лана ни се усмихна и в ъгълчетата на очите й се появиха бръчици.

— Не сте ли? Бракът ви беше обект на оживени спекулации.

— Мисля, че това по-скоро ни прави обект на клюки, отколкото знаменитости. — При все че още щом думите изскочиха от устата ми, се запитах дали има голяма разлика между първото и второто.

— Както и да е, радвам се да се запозная с вас. С всички вас. — Лана приближи към нас и ни стисна ръцете. — Освен това от Олив чух, лорд Ивашков, че сте свършили много добра работа за създаването на ваксина, предотвратяваща превръщането в стригой.

Понечих да възразя, че не сме постигнали голям успех в разработката на ваксината, но нещо много по-важно в думите й привлече вниманието ми.

— Познавате Олив?

— Разбира се — кимна Лана. — Познавам всички тук.

— Лана е нашият лидер — обясни Малори.

Лана се изкиска.

— По-скоро съм администратор. Предполагам, че сте дошли да видите Олив.

— Ако ни позволите — вметна Дмитрий учтиво. — Ще сме ви признателни за всяка помощ, която можете да ни предложите.

— Не зависи от мен, а от Олив. — Лана ни измери с продължителен поглед, сякаш обмисляше нещо. Накрая кимна кратко. — Лично ще ви заведа при нея, но първо хапнете нещо и си починете. Знам, че пътят до тук не е лесен.

Ние й благодарихме за гостоприемството, но беше трудно да се отпуснем, когато знаехме, че сме толкова близко до Олив. Когато се срещнахме в Хоутън, разказах накратко на Роуз и Дмитрий цялата история на Олив — поне това, което знаех. Те бяха разтревожени не по-малко от мен и се съгласиха, че има нещо странно и зловещо, след като тя толкова упорито се опитва да скрие бременността си. Останах с впечатлението, че ако е била изнасилена — и Дмитрий открие кой е виновникът — щеше да има доста сериозни последствия.

Вечерята се състоеше от сандвичи с пилешка салата, удивително обикновена храна за таен курорт насред пущинака, населен с полувампири. Сидни дори не се поколеба, преди да забие зъби в своя сандвич — красноречиво доказателство за това, колко далеч бе стигнала в отношенията си с мороите. Междувременно Лана ми даде ясно да разбера, че наоколо няма официални захранващи и дори не бива да си помислям да измоля кръв от който и да било от дампирите в „Дивия бор“. Обаче докато говореше, в гласа й се прокрадна остра нотка и имайки предвид това, което знаех за тези комуни, предположих, че тук има жени дампири, които продаваха кръвта си на мороите с такава лекота, както и телата си. Това беше тъмната страна на тези лагери, заради което си бяха спечелили толкова лоша репутация. Със сигурност не всички се занимаваха с това, но се случваше доста често.

След вечерята Лана изпълни обещанието си и лично ни поведе към бунгалото на Олив, като едновременно ни устрои малка екскурзия из комуната. Както бях предположил, част от бунгалата се използваха и за живеене, и за работа.

— Ние редовно ходим до Хоутън, за да попълваме запасите си — поясни тя. — Но също така се стараем да се самозадоволяваме, доколкото можем. Отглеждаме голяма част от храните си и дори сами си шием дрехите. — Кимна към едно от бунгалата, където две жени дампири седяха на верандата и шиеха на светлината на лампата в бързо сгъстяващия се полумрак. Те ни махнаха за поздрав. Нашата екскурзоводка посочи към други постройки, покрай които минавахме. — Това е работилницата на Джоди — тя може да ви поправи каквото ви е угодно. А това там е нашият медицински център, макар и скромен. За него отговаря Ейприл, но в момента е в града, за да купи нужните медикаменти и лекарства. Трудно е да изработим сами това, от което тя се нуждае. А ето там е училището на Бриана.

— Виждам, че там имате няколко слънчеви батерии — отбеляза Сидни. — Отлична идея. Точно за вашето място.

Лицето на Лана засия от гордост.

— Това беше идея на Талия. Захранваме се от общата електрическа мрежа, но тя настояваше да разполагаме и със собствен възобновяем източник.

Забелязах, че всички споменати имена бяха женски и че освен няколкото деца, всички в тази комуна бяха жени. Затова се сепнах, когато зърнах един морой да върви между група бунгала, разположени малко настрани от останалите. Забелязвайки погледа ми, Лана се намръщи и въздъхна примирено.

— Да. Там живеят момичетата, които „забавляват“ гостите от мъжки пол.

— Защо не ги държите по-надалече? — попита Дмитрий с мрачно изражение.

— Защото има момичета, които и без това ще продължат да го правят. Ще се измъкват тайно и ще живеят на някое друго, по-опасно място. Предпочитам да държа всичко под контрол. Някои мъже просто искат да си прекарат добре, а има момичета, които го приемат и не очакват нещо повече… — Докато говореше, Лана наблюдаваше мороя, когото бях видял. На ръката му бе увиснало момиче дампир и двамата се смееха, докато минаваха покрай нас, увлечени в разговор. Тя, изглежда, го водеше към изхода на комуната и аз забелязах, че медальонът й беше с червено по края. Когато двойката отмина, Лана се извърна към нас.

— Някои посетители причиняват само неприятности. Налага се постоянно да ги държа под око — а понякога ги изхвърляме със сила от тук.

— Имате ли представа с кого е имала връзка Олив? — попитах аз.

Лана закрачи отново, водейки ни към зоната с жилищни бунгала, доста далече от тази, в която видяхме мороя.

— Не. Това си е нейна работа, затова не съм я притискала да ми каже. Но мога да ви уверя, че не са я търсили мъже. Не изглежда да има каквито и да било романтични интереси.

— Един много порядъчен дампир се интересува от нея — осведомих я аз. — Но тя прекъсна всякакви връзки с него. Както и с всички останали.

— Много жалко — поклати глава Лана. Спряхме се пред кокетно бунгало със зелени жалузи. — Но коя съм аз, че да съдя? Всички водим битките си както можем.

Много мъдро изказване за един самозван шериф на този пущинак — изехидничи леля Татяна.

Размишлявах върху думите на Лана, докато тя чукаше на вратата на бунгалото. Вратата отвори момиче дампир с разрошена къдрава коса и се усмихна, когато видя Лана.

— Здрасти, мамо.

— Здравей, Даяна. — Лана я целуна по бузата. — Олив наблизо ли е?

Даяна огледа групата ни и задържа погледа си най-дълго върху мен. Ненавиждах това, че всички наоколо предполагаха най-лошото. Доста тъжна ситуация: дори един алхимик не предизвикваше толкова подозрения, колкото един морой.

— Да — отвърна тя. — Сега ще я доведа.

Даяна изчезна във вътрешността на бунгалото. Забелязах, че съм затаил дъх, докато всички чакахме какво ще последва. Усетила вълнението ми, Сидни стисна ръката ми.

— Просто не мога да повярвам, че всеки миг ще я видим след всичко, което се случи. — Млъкнах, тъй като гласът ми пресекна. — Имам чувството, че ако успея да поговоря с Олив тук, ако й помогна, няма да съм се провалил с Нина…

Сидни ме стисна по-силно.

— Ти не си се провалил, Ейдриън. Тя сама е направила своя избор.

Може би ако беше по-силен, ако беше използвал повече от духа в онзи сън… — Гласът на леля Татяна замълча за миг в главата ми, сякаш ми даваше възможност да обмисля думите й. — Е, навярно Нина нямаше да е в сегашното си състояние.

Замълчи — озъбих се на призрачния глас. — Сидни е права. Вината не е моя. Нина направи своя избор.

Щом казваш — съгласи се злорадо леля Татяна.

В този момент Олив излезе на верандата, облечена в същите ръчно шити дрехи, с които беше в съня. И също, като в съня, беше бременна. Когато видя Лана, върху устните й се появи усмивка, която замръзна, щом ни зърна.

— Не — пророни тя и отстъпи назад. — Не, не, не.

Роуз се спусна напред.

— Олив, почакай. Моля те. Ние искаме да поговорим с теб. Искаме да ти помогнем.

Олив поклати трескаво глава, а Лана я прегърна.

— Скъпа, наистина трябва да поговориш с тях.

— Не желая! — възкликна Олив. Погледът й се местеше панически по лицата ни. Приличаше на животно, уловено в капан, докато всички пристъпвахме към нея, и сърцето ми направо се късаше. Погледът й попадна върху Сидни и тя още повече се ужаси.

— Алхимик!

— Аз вече не принадлежа на организацията — опита се да я успокои Сидни. — Като всички останали, и аз съм тук, за да ти помогна.

— Ти познаваш Сидни — напомних на Олив. — Можеш да й се довериш.

Олив все още изглеждаше изплашена, но поне престана да се взира в Сидни.

— Нямам какво да кажа на никого от вас!

— Тогава не казвай нищо — казах аз. — Само слушай. Разходи се с мен. Само с мен. Позволи ми да ти разкажа какво става с Нина. Ако искаш, само аз ще говоря.

Олив се бе извърнала с намерението да се скрие вътре, но името на сестра й я накара да се спре. Отметна от лицето си дълъг тъмен кичур от косата си и се взря в мен с пълните си със сълзи очи.

— Нина? Тя добре ли е? В онзи сън…

Махнах с ръка настрани.

— Да се поразходим. Ще ти разкажа всичко.

След кратък миг на колебание, Олив кимна и слезе от верандата. Сидни разбираше предпазливия ми подход към нея и мълчаливо запази дистанция. Роуз, напротив, явно искаше да дойде с Олив и мен, но аз погледнах крадешком към нея и поклатих многозначително глава. Дмитрий отпусна ръка върху нейната, сякаш да подчертае мълчаливото ми послание. Знаех, че Олив харесва Роуз и Дмитрий, и те със сигурност й желаха само добро, но засега присъствието им само щеше да попречи. Навярно именно страхът от групов разпит я бе накарал да потърси убежище сред тези гори. Усмихнах й се окуражаващо и едва не използвах внушението, за да я успокоя, но в последната минута се отказах. След като беше отраснала редом със сестра, която владееше магията на духа, Олив може би щеше да забележи и да си помисли, че се опитвам да си осигуря някакво предимство спрямо нея.

— Приятно място — отбелязах, когато поехме по пътеката, виещата се между бунгалата. Клоните на високите дървета се сключваха като балдахин над главите ни, а сред тях птиците пееха под лъчите на залязващото слънце.

— Разкажи ми за Нина — каза Олив, без да губи време с любезни разговори. — Тя добре ли е?

Поколебах се.

— Горе-долу. Това, което направи тя в онзи последен сън, в който бяхме заедно… ами то изискваше голямо количество на духа. Голямо… — Опитвах се да намеря деликатен начин да й обясня, без да казвам, че Нина се бе саморазрушила и навярно бе изгубила разсъдъка си. — Използването на толкова силна магия на духа има сериозни последствия. Казаха ми, че в момента тя, ъ, спи много и не е съвсем на себе си. Но това може да се промени. Може би ще се оправи напълно, ако й се даде достатъчно време, за да се възстанови.

Олив се взираше мрачно пред себе си.

— Защо тя не можа просто да ме остави на спокойствие? Защо толкова настояваше да ме открие? Никога не биваше да се подлага на подобен риск!

— Тя те обича. Мисля, че и Нийл също.

Очите на Олив отново се напълниха със сълзи.

— О, Нийл. Как да му кажа какво се случи?

Аз се спрях и се извърнах с лице към нея.

— Виж, какво и да се е случило, той ще разбере. Няма да го е грижа какво ти е причинил някакъв друг тип — е, искам да кажа, че той ще иска да го срита здраво по задника — но няма да те съди, нито ще те обвинява. Той е луд по теб. Ще ти помогне и ще те подкрепи. Всички ние ще бъдем до теб.

Отчаянието в очите й се замени със смущение.

— Някакъв друг тип?

— Хм… да. — Сведох поглед към издутия й корем. — Имам предвид, че очевидно тук е замесен някакъв друг морой. И ако той го е направил против волята ти, трябва да ми кажеш. Той трябва да бъде привлечен под отговорност.

Стори ми се някак нелепо да използвам израз като „привлечен под отговорност“ в този град, сякаш излязъл от холивудски уестърн за Дивия запад, но озадаченият поглед на Олив подсказваше, че терминът изобщо не й бе направил впечатление.

— Не, не. Ти… Ти не разбираш. Изобщо нищо не разбираш.

— Тогава ми помогни — казах и взех ръцете й в своите. — Помогни ми да разбера, за да мога да ти помогна. Обещах на Нина, че ще го направя.

— Ейдриън? Това ти ли си?

Гласът, който ме извика, отначало не ми се стори познат и аз бавно се извърнах, за да видя кой ни прекъсва. Ние се разхождахме напосоки и от мястото, където бяхме спрели, се откриваше добра гледка към това, което бих нарекъл „квартала на червените бунгала“4. От тези бунгала излизаше друг морой и съдейки по олюляващата му походка, явно се бе наслаждавал на един щастлив час сред горската пустош.

— Това си ти! — възкликна мъжът и се удари тържествуващо с юмрук по бедрото. — Знаех си!

Изминаха няколко секунди и аз най-сетне включих.

— Чичо Ранд? — попитах невярващо.

Той закрачи към нас, широко ухилен.

— Същият.

Не можех да повярвам на очите си. През своя живот бях свикнал ежедневно да очаквам да се случват всякакви фантастични и изумителни неща. Битки с използване на магията на духа? Няма проблем. Съпругата ми да се превърне в котка? Разбира се, щом трябва. Затова беше смайващо, че срещата с роднина, за когото не се бях сещал от години, можеше така да ме сащиса. Ранд Ивашков беше по-възрастният брат на баща ми, когото не бях виждал от дете, нито се бях замислял за него. Ранд не беше низвергнат — поне не официално — но още от детството ми за мен беше съвсем ясно, че всички предпочитат той да не е наблизо. Баща ми бе поел задълженията и отговорностите му в кралския двор и бе изпратил Ранд извън страната с мисии, в които брат му не би могъл да се издъни и които щяха да го държат по-далече. Веднъж, когато като тийнейджър се забърках в неприятности на един незаконен купон, майка ми бе настояла баща ми да прояви снизходителност и да не ме наказва прекалено строго.

— В крайна сметка — изтъкна тогава тя, — той не е толкова лош, колкото твоят брат.

Той е пропаднал тип — прошепна леля Татяна. — Позор. Повече се интересува от жени и вино, отколкото от семейната чест.

Не ми звучи много по-различно от мен — признах си.

Едва ли! — изсумтя тя. — Твоето семейство никога никъде не те е прогонвало, за да не им се пречкаш из краката.

Последното, което знаех за него, беше, че Ранд е някъде в Европа. И със сигурност не очаквах да се натъкна на чичо ми сред горите на Северен Мичиган.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Същото, което и ти — отвърна той и ми смигна. Имаше същите тъмнозелени очи като моите и макар че в кафявата му коса се забелязваха сребърни нишки, не беше толкова посивяла, колкото на баща ми. Може би животът с жени и вино не беше така напрегнат и стресиращ, колкото достопочтеното битие на член на моройския кралски съвет. Ранд беше висок дори за морой и му се наложи да се наведе, за да се втренчи похотливо в Олив, която се сви до мен. — Сладка е — оцени я той. — И както виждам, си се уредил с едно малко незаконно семейство, а? Аз самият имам две такива. Тези дампирски момичета се размножават като…

— Няма такова нещо — прекъснах го, уморен от постоянната нужда да обяснявам. — Аз не съм… това е Олив, моя приятелка, която дойдох да видя.

Чичо Ранд се оживи.

— Значи е свободна? Не съм я мяркал наоколо…

— Не — процедих през стиснати зъби. — Тя не е свободна. Виж, беше ми приятно да те видя и така нататък, но сега не е нито времето, нито мястото. Имам работа.

Понечих да се обърна, давайки знак на Олив, че е време да се връщаме в бунгалото на Даяна. За мое изумление, Ранд сграбчи ръката ми и ме завъртя към себе си. Толкова близо, че миризмата на водка, разнасяща се от него, едва не ме повали на земята.

— Не бъди такъв! — избухна той. — И ти си сноб като цялото ти семейство. Баща ти и превзетата му съпруга винаги са се държали така, сякаш не съм достоен за всички вас. Но я се погледни. Ти си тук и с нищо не си по-добър от мен. Освен това чувам всякакви неща за теб — да си ме чул да те осъждам? Между нас има много общо.

Отскубнах ръката си.

— Не мисля така.

— Ти си същият като всички останали!

Хвърли се към мен, залитайки пиянски. Не знаех дали се опитва да ме удари, или отново да ме сграбчи за ръката, но така и не ми бе съдено да узная, защото една висока фигура внезапно изскочи помежду ни и го запрати назад с помощта на ефектен десен прав удар. Вдигнах глава и видях Дмитрий да се взира в моя чичо, проснат върху тревата, с изражение на пълно отвращение. Роуз, Сидни и Лана вървяха забързано към нас.

— Какво, дявол да го вземе, става тук? — възкликна Роуз.

— Благодаря — казах на Дмитрий. — Макар да не мисля, че се нуждаехме от толкова груба намеса. И сам се справях.

— Той е животно — изръмжа Дмитрий. — Няма никаква работа тук.

— Е, предполагам… — Млъкнах изведнъж и се замислих върху думите на Дмитрий. — Да не би да го познаваш?

Дмитрий ме погледна.

— Да. А ти?

— Да — признах си. — Той ми е чичо. Ранд Ивашков.

— О? — Суровото изражение на Дмитрий не се промени. — А на мен ми е баща.