Рубинения кръг

Глава 13 Ейдриън

Какво общо има сламата с Воините на светлината? — удивих се аз. Сидни ме стрелна укоризнено.

— Псалми, а не слама. И не разбирам връзката. — Погледнах очаквателно Трей. — Това са нещо като религиозни поеми, нали? От Библията?

— Да — кимна той. — Е, тези, които Воините обичат да цитират постоянно, не са точно от Библията. Измислили са си един куп свои. Често ги рецитират при официалните случаи, преди сбирки… такива неща. Ако Алисия е казала, че Джил ги слуша, навярно те я държат някъде. Повярвайте ми, за Воините е огромна радост да имат пленник морой. Нищо на света не желаят повече.

Еди се извъртя невярващо към Джаки и посочи към Алисия:

— Размразете я, както направихте с мен! Нуждаем се от отговори, при това веднага! Преди да е станало твърде късно за Джил!

Никога не го бях виждал толкова възбуден и разстроен и за миг се изкуших да го успокоя с внушението. Но Джаки остана удивително невъзмутима.

— Определено не смятам да я освобождавам тук — ако го направим, ще бъде в присъствието най-малко на десетина вещици, за да я обуздаят и неутрализират. И дори и да успеем да я удържим, не очаквам тя да бъде особено сговорчива.

— Госпожа Теруилиджър е права — бавно заговори Сидни. — Дори да освободим Алисия, не сме сигурни, че ще ни каже нещо.

— Аз ще я накарам да говори — настоя Еди. — Или Ейдриън ще я принуди с внушението.

Сидни не изглеждаше очарована от идеята, но в главата ми леля Татяна възкликна възторжено: Да! Да! Ще я принудим с внушението да си каже и майчиното мляко!

— Съществуват заклинания, които защитават от това, а Алисия е достатъчно хитра, за да вземе всички предпазни мерки. — Джаки погледна към една от приятелките си вещици. — Какво мислиш? Колко време е нужно сегашното й състояние да отслаби силите й?

Вещицата огледа критично замръзналата Алисия.

— Честно казано, бих я оставила така цяла седмица. Но ако бързате… — Погледна Еди, преди отново да се извърне към Алисия. — Бих казала четирийсет и осем часа.

— Четирийсет и осем часа! — възкликна дампирът ужасено. — Джил може да не разполага с четирийсет и осем часа, ако Воините я държат! Докато говорим, може вече да провеждат някаква ритуална екзекуция!

Джаки остана непоколебима.

— Пребиваването в това неподвижно състояние изчерпва запасите от енергия. Два дни са достатъчни, за да се изтощи физически и магически. И ще стане много по-податлива. Но дори и тогава не бих я освободила, освен ако не се намира на някое изключително безопасно място с допълнителна защита. Тя е прекалено непредсказуема.

— Два дни са твърде много — повтори Еди.

Напълно споделях тревогата му. Сидни обаче изглеждаше замислена.

— Дотогава Алисия ще представлява по-малка опасност и ще бъде много по-лесно да я разпитаме — рече тя бавно. А междувременно много бързо бихме могли да се сдобием с известна информация за Воините.

— Как? — попитахме едновременно двамата с Трей.

— От Маркъс — отвърна Сидни. — Или по-точно от един от контактите му. Тя е под прикритие при Воините. Може да разбере нещо, преди да заставим Алисия да проговори. Изчакайте да се свържа с нея и Маркъс. Ако те не изровят нещо за двайсет и четири часа, вещиците ще освободят Алисия от магията, за да я разпитаме.

Никой не изглеждаше във възторг от този компромис, но всички се съгласиха. Най-после се разпръснахме. Еди щеше да остане при Трей, а ние със Сидни се отправихме към дома на Кларънс. По пътя Сидни се обади на Маркъс, обясни му ситуацията и той обеща да й звънне възможно най-скоро. Когато пристигнахме в дома на Кларънс, Роуз и Дмитрий вече изгаряха от нетърпение да разберат какво се е случило. Оставих Сидни да им разкаже всичко, а аз отидох при майка ми и Деклан. Той се бе появил в живота ми само преди два дни и аз бях удивен от силното желание да го видя, макар че спеше през по-голямата част от времето. След бурните събития през деня — и паниката, която изпитах, когато узнах, че Сидни се е озовала сама срещу Алисия — компанията на Деклан ми действаше успокояващо.

Няколко часа по-късно Маркъс се обади на Сидни и каза, че има новини и незабавно тръгва към Палм Спрингс, за да ни ги съобщи лично. Маркъс беше не по-малко издирван беглец от Сидни и с присъщата му предпазливост се уговори да се срещне със Сидни на следващия ден по-далече от домовете на Кларънс и Трей.

За място на срещата бе избрал монголски ресторант извън града. Роуз и Дмитрий, след дълго убеждаване, се съгласиха да изчакат новините в къщата на Кларънс, за да не бием на очи. Но взехме с нас Трей и Еди, тъй като Трей разполагаше с много вътрешна информация за Воините, а и защото никаква сила на земята не би могла да удържи Еди настрани от всичко, свързано с Джил. Когато влязохме в ресторанта, Сидни въздъхна с облекчение.

— Чудесно. Той е довел и Сабрина.

Срещал съм Сабрина само за кратко и не я познавах добре. Тя беше приблизително на моята възраст и от много години бе внедрена под прикритие в редиците на Воините на светлината. Първата й среща със Сидни бе преминала под дулото на пистолета, което тогава не ме бе изпълнило с топли чувства към нея, макар че сега вече знаехме, че Сабрина само се е опитвала да защити Маркъс. С течение на времето започнахме да уважаваме и нея, и важната работа, която вършеше. Тя не беше съгласна с философията на Воините, но при все това оставаше при тях и така се сдобиваше с информация, толкова ценна за другите. Определено се надявах, че и днешните й сведения ще се окажат не по-малко полезни.

— Имам една добра и една лоша новина — заяви Маркъс, което не беше точно началото, на което се надявахме. — Добрата новина е, че сме абсолютно сигурни, че Воините държат Джил. А лошата е, че не знаем точно къде.

Еди скръсти ръце.

— Време е да освободим Алисия и да получим нужните отговори.

— Не е задължително — обади се Сабрина. Днес дългата й руса коса бе вързана на опашка високо на тила и тя по нищо не се отличаваше от обикновено момиче. Никой не би предположил, че е член на фанатична антивампирска групировка. — Според мен Алисия също не знае къде е Джил. Предполагам, че тя е заловила Джил и я е предала на Воините, оставяйки ги да я скрият където намерят за добре. Аз разузнах наоколо и открих доклади за „високопоставен затворник морой“, но Воините не биха разкрили местонахождението й дори на членовете на групи като нашата. Те може и да работят с някого като Алисия, но не биха й доверили подобна информация.

Новините никак не ме зарадваха, а Еди напълно споделяше разочарованието ми.

— Тогава какво да правим, когато дори твоите хора не знаят къде е тя? — попита той настоятелно.

— Ами все някой знае — отвърна Сабрина. — Само че не е някой на моето ниво.

Маркъс кимна, докато преглъщаше хапка от своето стир-фрай6, за което подозирах, че се състои само от месо, без никакви зеленчуци.

Колко примитивно — изсумтя презрително леля Татяна.

Хей, я стига — скастрих я аз. — Не е лесно да си беглец чаровник. Навярно се изискват много протеини.

— Имаме няколко идеи как да се стигне до този „някой“ — рече Маркъс. — Първата е да се помолят алхимиците да го направят. Ние знаем, че те поддържат връзки с Воините.

— Всъщност, доколкото знаем, те работят заедно с тях — додаде Еди. — Имат общо минало.

— За някои неща — изрече бавно Сидни. — Но не и в този случай. Те няма да рискуват да настъпи хаос сред мороите. Алхимиците също искат да върнат Джил. Те не биха стояли безучастно, ако знаят, че тя е в плен при Воините.

— Съгласен съм — кимна Маркъс. Погледите ни се срещнаха. — Освен това те могат да се намесят просто защото не желаят Воините да правят повече неща, отколкото са им позволени. В основата си те са откачени манипулатори, с манията да контролират всичко и всички, и никак няма да им се понрави, че Воините са се сдушили с някаква вещица и се месят в делата на мороите. Разбира се, това означава, че някой трябва да им каже, че Воините държат Джил.

— И този някой не бива да е един от вас — заяви Еди, уловил мълчаливото послание между мен и Маркъс. — По дяволите, аз ще го направя!

— Те може и да не ти повярват — възразих, усмихвайки се на пламенността му. — Те може да не повярват дори на мен.

Трей остана мълчалив, докато обсъждахме организацията, чиито член беше някога, но сега накрая заговори.

— Съществува голяма вероятност Воините да отрекат всичко дори ако алхимиците ги попитат. Те също са обсебени от манията за контрол. Може да се запънат и да не кажат нищо.

— Прав си — обади се Сабрина. — Затова имаме един запасен вариант.

В гласа й прозвучаха предупредителни нотки, които ме накараха мигом да застана нащрек.

— Който е?

Сабрина и Маркъс се спогледаха, сетне тя се извърна към Сидни.

— Следващата седмица Воините ще приемат новобранци в редиците си. Ти би могла да отидеш под прикритие и да се опиташ да се внедриш на по-високо ниво в йерархията и да разбереш къде държат Джил. — Тя говореше забързано, сякаш това би могло да смекчи абсурдността на предложението.

— Искаш да се присъединя към Воините? — възкликна Сидни.

— Не! — заявихме дружно аз и Еди.

— Ти само ще участваш в набирането на доброволци — рече Сабрина, сякаш това беше голяма утеха. — Това е нещо като студентска програма за професионална ориентация.

— Или кандидатстване за член на женски колежански клуб — уточни Маркъс, което ни най-малко не подобри ситуацията.

Трей поклати мрачно глава.

— Зная за какво говорите и това е лудост. — Извърна се към нас, останалите. — Те набират групи от потенциални новобранци, отвеждат ги в някой таен център на Воините и ги подлагат на всевъзможни изпитания, като при това ги карат да си съперничат помежду си, за да докажат способностите си. Спомняте ли си, когато трябваше да се бия с братовчед Салтън Сий?

Воините веднъж бяха взели Соня в плен и я използваха като част от церемония, предназначена да „изпита“ младите членове на организацията. Трей трябваше не само да се бие с братовчед си, но от него се очакваше да убие Соня. Той не беше възнамерявал да извърши убийство, а и тези планове и без това бяха провалени, когато група пазители прекъснаха церемонията и нахлуха на арената, за да спасят Соня.

— Воините познават Сидни — напомни ни Еди. — Тя не може да отиде. Изпратете мен. Аз не бих имал нищо против да поразпердушиня онези изроди. Вече имам опит с това.

— Така е, имаш — съгласи се Маркъс, — но Сидни има повече опит с проникването в секретни обекти и в разузнаването им. Тя може да се сдобие с повече информация. А и те навярно ще познаят и теб.

Сидни се намръщи.

— Не може ли да отидем двамата? Не бих се отказала от подкрепление, а и зная няколко трика, които ще могат да ни замаскират.

Нима ще наблюдаваш безучастно отстрани и ще им позволиш да отидат? — възмути се леля Татяна. Погледнах изумено Сидни.

— Сериозно ли имаш намерение да извършиш тази лудост?

Искам да кажа, че аз самият съм готов на всякакви откачени планове, но това е прекалено дори за мен. Сабрина се намръщи замислено.

— Всеки член на Воините обикновено поръчителства само за един човек, но понякога съм виждала някой да препоръчва двама. Ако успеете да се маскирате, бих могла да вкарам и двама ви.

— Тогава изпратете мен и Сидни — предложих.

— Няма начин — отряза ме Еди. — Аз съм в много по-добра форма, за да ступам онези шантавеняци. Не се обиждай, Ейдриън. — Понечих да възразя, че бих могъл да защитя съпругата си с помощта на духа, но знаех, че на Сидни няма да й се понрави.

— По-добре е ти да не участваш, Ейдриън — съгласи се Сидни. — Ако останеш тук, би могъл с помощта на внушението да накараш Алисия да проговори, когато вещиците я размразят. Никой, освен теб не може да го направи.

Отново отворих уста да възразя, ала не можах да измисля какво да кажа. Сидни ме беше хванала натясно и го знаеше. Исках да отида с нея, но не защото имах конкретен план как да се справя с Воините — просто инстинктивно исках да я защитя. Ала тя беше права за Алисия. Можехме да отпуснем два дни на вещиците, докато Сидни се намира под прикритие при Воините. И да се надяваме, че това ще отслаби магическата защита срещу внушението, която навярно си бе направила Алисия.

— Нима си съгласна да използвам магията на духа? — слисах се аз.

— Не — призна тя. — Надявам се, че те ще успеят да измъкнат нужните отговори от нея с други средства. Но ако се провалят, имам чувството, че ти, така или иначе, ще използваш внушението.

— Ти си много мъдра жена, както винаги — заключих аз.

Тя се усмихна, но виждах съвсем ясно, че тази идея никак не й допадаше. Въздъхна и отново се обърна към Сабрина.

— Какви неприятности може да имаш, ако се забъркаш с това? Задето си вкарала двама шпиони в организацията им? Защото очевидно ние не възнамеряваме да останем при Воините.

Сидни имаше право. Това, което тя и Еди възнамеряваха да направят — да участват в някакъв варварски ритуал за посвещение — беше опасно, но ние не можехме да забравим ролята на Сабрина в тази авантюра. Тя играеше опасна игра с много непредвидима общност и в крайна сметка можеше да се изложи на огромен риск.

— Зависи от това, дали ще ви хванат, или не — сковано се усмихна Сабрина, ала усмивката не достигна очите й. — Така че по-добре да не ви заловят, става ли?

В хода на разискванията Трей ставаше все по-мрачен.

— Но това ще се случи само, ако не можете да убедите алхимиците, че Воините държат Джил. Ако успеете, да се надяваме, че те ще свършат тежката работа, така че на вас няма да се наложи да участвате в това безумие.

— Да се надяваме — съгласи се Маркъс. — Ала междувременно трябва да подготвим Сидни и Еди за това, което ги очаква, ако отидат със Сабрина.

Сабрина продължи да ни обяснява как смята да вмъкне Сидни и Еди. Колкото повече го описваше, всичко ми се струваше все по-ужасно и аз едва се сдържах да не помоля отново Сидни да се откаже. Осъзнах, че желанието ми да я защитя от тази опасност е подобно на нейната молба да се въздържам от използването на магията на духа. И в двата случая рискът за нас беше огромен… ала как можехме да се откажем, когато на карта бе заложен животът на Джил?

На този въпрос няма добър отговор — мрачно заяви леля Татяна. — И нищо добро няма да излезе от всичко това.

Обядът бавно вървеше към своя край. Подробностите в плана бяха уточнени, а Сидни реши да прибегне до известна магическа маскировка с помощта на посестримите си вещици. Сабрина получи обаждане от Воините, които я призоваха обратно в редиците по-рано, отколкото тя очакваше. Тя се намръщи и стана.

— Скоро ще ви се обадя, когато разбера повече подробности за новобранците. Може ли някой от вас да закара Маркъс в конспиративната му квартира?

— Ние ще го закараме — каза Сидни, изпреварвайки Трей и Еди. — По-късно ще поговорим с вас, приятели.

Групата ни се разпръсна и двамата със Сидни поведохме Маркъс към колата, която бяхме наели след пристигането си в Палм Спрингс. Беше кабриолет — бонус от компанията, за който не бяхме молили.

— Супер — заяви Маркъс. — Страхотен ден за открита кола. — Погледна към мен. — Ъъ, а може би не.

След вчерашния облачен ден, Палм Спрингс се бе върнал към обичайния за лятото пек, на чието въздействие аз определено нямах желание да се подлагам. Слънчевата светлина не убиваше мороите като стригоите, но определено можеше да бъде неприятна за нас, ако се излагахме достатъчно дълго на нея. Подобни моменти ми напомняха за различията между Сидни и мен. Тя обичаше слънцето, а животът с мен я лишаваше от него.

— Може да свалиш сгъваемия покрив, ако искаш — подметнах небрежно и подхвърлих ключовете на Сидни.

Тя ми се усмихна леко, отгатнала мислите ми.

— Не, предпочитам да пусна климатика.

Усмихнах й се в отговор, знаейки, че лъже. Понякога, докато се излежавахме в леглото, двамата обсъждахме нашия бъдещ дом на мечтите. Решихме, че ще построим остъклена веранда, достатъчно открита за мен, за да се наслаждавам на топлината, но в същото време и достатъчно закрита, за да не пропуска най-силните слънчеви лъчи. Винаги я подкачах, че ще й сервирам там лимонадата. Това щеше да бъде идеалното място за нас — среща между нашите два свята. Но в този момент ми беше трудно да си представя подобно бъдеще.

Маркъс й показваше пътя до жилищния комплекс, който не беше много далече от колежа „Карлтън“ в другия край на града. Докато излизахме на магистралата, аз набрах един номер, който малцина морои имаха щастието и честта да бъде записан в паметта на мобилните им телефони. Бях повече от изненадан, когато тя вдигна при първото позвъняване.

— Здравей, Ейдриън — поздрави ме Лиса.

— Да не би да чакаше до телефона да ти се обадя? — пошегувах се.

— Всъщност чаках Кристиан да ми се обади. Но се радвам, че те чувам — особено ако ми се обаждаш, за да ми кажеш, че сте открили Джил.

— Боя се, че не — отвърнах, изпитвайки остра болка от продължаващото отсъствие на Джил. — Но разполагаме с известна информация, която може да бъде полезна. Сдобихме се с убедително доказателство, че Воините на светлината държат Джил.

Очевидно Лиса не очакваше това.

— Какво? Мислех, че е някаква вещица, която ненавижда Сидни. Ако Воините я държат, значи, не става въпрос само за лично отмъщение. Онези хора убиват вампири за развлечение.

— Изглежда, че Алисия е отвлякла Джил и я отвела при тях. Сега Сидни има сложен план, за да се опита да научи къде държат Джил, но ако вместо това алхимиците окажат натиск върху Воините, това ще ни спести много неприятности — казах й аз. — Единственият проблем е, че Сидни не може просто така да им се обади и да ги помоли за съдействие.

— Но аз мога — досети се Лиса.

— Ти си много чаровна и убедителна — поласках я аз. — Освен това имаш малко повече влияние от нас.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Лиса и в гласа й прозвучаха уморени нотки. Не я обвинявах. Дипломацията беше изтощителна и за мен, особено когато си имах работа с такива задници като алхимиците. — Те ще искат да узнаят какво по-точно е това „убедително доказателство“, с което разполагаме.

Поколебах се, замислен за Сабрина.

— Нямаме право да издаваме източника си. Не може ли просто да им кажеш, че си получила анонимно сведение, и да ги помолиш да го проверят.

— Ще се опитам — каза Лиса. — Но ти сам знаеш какви са те.

— Да — съгласих се. — Определено зная. Късмет и благодаря.

— Няма защо да ми благодариш. Джил е моя сестра.

Затворих точно навреме, за да видя как Сидни подмина жилищния комплекс, който Маркъс й бе посочил.

— Хей — подвикнах, като познах мястото от дните, когато посещавах „Карлтън“. — Пропусна го.

Лицето на Сидни бе добило мрачно изражение.

— Но не пропуснах онези костюмирани типове, които душат около сградата. — Тя погледна в огледалото за обратно виждане и въздъхна. — Нито черната кола, която току-що потегли от паркинга на блока и сега ни следва.

— Проклятие! — изруга Маркъс. — Те са разбрали, че съм в града. Мислех, че онова място е безопасно.

Обърнах се на седалката и извих врат, за да проверя това, което Сидни бе видяла. И действително, черен кадилак ескалейд доста агресивно лавираше между колите, опитвайки да се престрои в нашата лента. Сидни зави рязко и аз се вкопчих в дръжката на вратата. Кадилакът последва примера й. Драгоценното крехко чувство за свобода, на което си бях позволил да се наслаждавам, откакто напуснах кралския двор, се разсея като дим на вятъра.

— Съжалявам, приятели — рече Маркъс. — Сигурно са ме забелязали, когато пристигнах тази сутрин.

Сидни направи още един изненадващ завой, кадилакът отново я последва, спечелвайки си гневни клаксони от съседните автомобили. Лицето й бе изопнато от напрежение и аз знаех, че й струва немалко усилия да остане спокойна, както изглеждаше. Това беше кошмарът, с който живееше толкова дълго: алхимиците отново я откриват.

— Не го вземай толкова навътре — каза тя на Маркъс. — След всичко, което се случи в Палм Спрингс, те навярно навсякъде имат очи и уши. Нищо чудно те дори да не са те засекли. Някой може да е зърнал Еди и е решил да разузнае наоколо. Те се интересуват и от него. — Тя поклати глава. — Реалният проблем е как да им се изплъзнем.

— Върни се на магистралата и отбий на първия изход към центъра — нареди Маркъс.

Няма никакъв смисъл да се връщате в пренаселения център — изсъска леля Татяна. — Те отново ще заловят Сидни!

— Не ли е по-добре, като излезем на магистралата, да се опитаме да им избягаме? — попитах аз.

— Никога няма да успеем — рече той. — Освен това те навярно вече са получили подкрепление, така че много скоро ще забележим още преследвачи.

Сидни свърна на първия изход и продължи към центъра. Пред нас виждах натоварените платна към центъра, тесните улици бяха пълни с автомобили, а пешеходците изпълваха тротоарите и масите пред кафенетата.

— Предполагам, че залагаш на това, че не обичат сцените на публични места — отбеляза Сидни. — Но не забравяй, че те ни преследваха съвсем открито по „Стрип“ в Лас Вегас. — Тогава тя беше със сватбена рокля, което ни правеше още по-забележими. — Алхимиците ще направят това, което се налага.

Маркъс кимна.

— Зная. Но те все пак ще се опитат да не устройват подобно шоу, ако е възможно. Всъщност моята главна цел е да се доберем до колата ми за бягство.

— Колата ти за бягство? — изумих се. — Имаш кола за бягство?

Той ме озари с усмивката си.

— Аз съм Маркъс Финч. Разбира се, че имам кола за бягство. До нея се стига през подземния тунел, който излиза от закусвалнята на Мигел.

— Подземен… — Сидни поклати глава. — Няма значение. Това е на шест пресечки от тук и ще попаднем в задръстване заради светофарите и бавните коли. — Колите пред нас спряха, когато светофарът превключи на червено.

— Поправка — рече Маркъс и внезапно разкопча предпазния си колан. — Те ще заседнат заради светофара и спряна кола. Всички да слязат. — Аз мигом осъзнах какво предстои да се случи и той потвърди предположението ми, когато сложи длан върху дръжката на вратата. — Вие, приятели, знаете как да се изплъзвате. Ще се срещнем при Мигел — но не им позволявайте да ви проследят до там.

И в следващия миг той изскочи от колата, а няколко секунди по-късно ние също, след като Сидни спря колата. Без да се огледа, Маркъс притича на отсрещния тротоар и се изгуби в тълпата от туристи и минувачи, бързащи за обяд. Някои на наше място можеха да си помислят, че са изоставени, но Маркъс ни познаваше достатъчно добре, за да ни вярва, че знаем какво да правим в подобна ситуация. Да бъдем непредвидими. Да се скрием в тълпата. Да се срещнем, след като преследвачите ни изгубят следите.

Разбира се, при условие че те ни последват. Между нашата и тяхната кола имаше още две коли, така че съществуваше шанс те да не са забелязали, че сме изоставили нашата кола. Когато светофарът просветне на зелено и потокът от коли не потегли, ще разберат, че нещо не е наред. Въпросът беше колко далече можехме да стигнем двамата със Сидни дотогава и кого ще хукнат да преследват: Маркъс или нас.

Естествено, хукнаха след нас.

— По-бързо — казах и сграбчих ръката й, докато тичахме по тротоара.

Серията от клаксони възвести, че светофарът е светнал зелено и вбесените шофьори са разбрали, че не могат да заобиколят изоставената ни кола. Виковете зад нас ни предупреждаваха, че и нещо друго се бе объркало, и когато се обърнах, видях мъж и жена в бежови костюми да се носят по тротоара право към нас, нехаещи за пешеходците по пътя си. Дотук с избягването на сцени на публични места.

Тротоарът пред нас изглеждаше по-многолюден от обикновено, сякаш хората се тълпяха около нещо. Страхотно. Подобно забавяне беше последното, от което имахме нужда. Още един бърз поглед назад ме увери, че един алхимик — висок почти колкото мен — бързо напредва към нас. Приближих до тълпата и видях, че пешеходците се бяха спрели, за да се полюбуват на дрехите, които собственикът на магазина бе изложил право на тротоара като един вид реклама. Рокли, прозрачни шалове, блузи и други дрехи образуваха ярка пъстроцветна феерия, която заставяше дори най-безразличния минувач да се спре и да й се възхити. Двамата със Сидни се промушихме през група жени, вперили прехласнати погледи в пурпурна копринена рокля, и аз видях алхимиците едва на метър зад мен.

Сидни се озърна и по устните й неочаквано пробягна усмивка. Произнесе магическо заклинание, което се изгуби в шума на улицата, но действието му бе мигновено. Всички красиви дрехи около нас избухнаха и се разпиляха на тънки лентички във всички цветове на дъгата. Те се посипаха около нас като разноцветна завеса, през която бе невъзможно да се види каквото и да било. Настана хаос, когато хората закрещяха от удивление, неуверени дали беше терористична атака, или ефектен рекламен трик.

— Хайде — подкани ме тя и ние отново се втурнахме напред.

Докато тичахме, чух висок тревожен вик от някого, когото разпознах — Лия Дистефано. Това беше нейният магазин, което обясняваше лукавата усмивка на Сидни. Почувствах се малко виновен… но угризенията ми мигом се стопиха. Веднъж Лия бе ушила великолепна рокля за Сидни — наситено червена, в древногръцки стил. Сидни беше толкова красива в нея, че в първия миг си помислих, че сънувам. Трябваше да отдам дължимото на Лия за таланта й. От друга страна, модната дизайнерка толкова отчаяно искаше Джил за свой модел, че тайно бе публикувала реклама с нея — същата, която Алисия бе сложила в дървената кутия, донесена от Джаки на Сидни. Не бях изцяло наясно с отношенията между Алисия, Воините, нито по какъв начин тази реклама ги свързваше с Джил, но несъмнено тя бе изложила Джил на риск.

— Извинявай, Лия — промърморих, докато профучахме покрай магазина й. — Следващия път си подбирай по-подходящи модели.

След една пресечка имаше цветарски магазин, в който веднъж се бях отбил. Без да проверим дали ни следят, ние набързо се втурнахме през вратата, подпряна отворена на следобедната горещина. Мигом ни лъхна опияняващото ухание на рози и лилии. Разноцветни букети изпълваха магазина, но аз погледнах през тях, спомняйки си това, което бях видял последния път, когато бях тук: задна врата. Магазинът имаше два входа — единият гледаше към главната улица, а вторият — към паркинга в улицата отзад. Кимнах и се усмихнах на изненаданата цветарка, после повлякох Сидни през магазина към задната врата, сякаш беше нещо съвсем нормално.

На улицата се спрях и се осмелих да надникна през прозорчето на вратата, очаквайки да видя алхимика да нахлува в магазина. Но нямаше никой и аз кръстосах пръсти с надеждата, че унищожаването на колекцията на Лия е предизвикало достатъчна суматоха, за да ни скрие от преследвачите. Със Сидни хукнахме надолу по улицата покрай вратите на други магазини и административни офиси. Когато стигнахме до задната врата на закусвалнята на Мигел, видяхме табелата „САМО ЗА ДОСТАВЧИЦИ“. Въпреки това почуках, питайки се как ще обясня появата си на този, който ще отвори вратата.

Но младежът, който се показа на прага, не изглеждаше изненадан да ни види. Махна ни с ръка да влизаме.

— Вие сигурно сте приятелите на Маркъс.

Ние влязохме и се озовахме на площадката, водеща към кухнята, откъдето се разнасяха апетитни ухания. Един готвач, който обръщаше кесадиля в тигана, вдигна глава, кимна ни, сякаш присъствието ни беше нещо нормално, и се върна към занятието си. Междувременно нашият водач ни заведе в съседния килер със стени с лавици, пълни с продукти. На пода имаше истински люк. Той го отвори и отдолу видяхме Маркъс с фенерче в ръка. Той ни махна.

— Откъде познаваш Маркъс? — попитах, когато заслизах по витата стълба.

Моят водач сви рамене.

— Веднъж ми направи услуга.

Изглежда, това бе историята на живота на Маркъс. Ние благодарихме на младежа и продължихме да се спускаме надолу. Точно както бе казал Маркъс, там наистина имаше тунел. Забързахме напред, почти без да разговаряме, и накрая излязохме в една барака за инструменти в един парк на няколко пресечки от закусвалнята. Не забелязахме никакви признаци на преследване нито в тунела, нито отвън и Маркъс се почувства достатъчно сигурен, за да ни заведе до паркирания син шевролет. Извади от джоба си ключове и отключи вратата.

Маркъс заговори чак когато поехме по шосето.

— Е — рече той, — имам една добра и една лоша новина. Добрата е, че повече не е нужно да заблуждавате алхимиците, че все още сте в кралския двор. Лошата е, че алхимиците знаят, че вече не сте там.