Рубинения кръг

Глава 14 Ейдриън… Отново

След като се уверих, че сме се изплъзнали от алхимиците, първата ми работа беше да се погрижа за безопасността на майка ми и Деклан.

— Къде си? — попитах я, когато тя вдигна телефона. Седях на задната седалка, докато Маркъс ни откарваше към мястото, което — както той се закле — действително било сигурна конспиративна квартира. Сидни беше на предната седалка до шофьора и изпращаше есемеси относно последните събития на всичките ни познати.

— В дома на Кларънс — отвърна майка ми. — Къде другаде да бъда?

Въздъхнах облекчено.

— Добре. За известно време се налага да останеш там — не излизай. Имаш ли всичко необходимо за Деклан? — Смятах, че беше попрекалила с първоначалните покупки за бебето. Но сега бях благодарен за разточителността й.

— Ами да, предполагам, макар че той, изглежда, не е особено доволен от бибероните, които съм му взела. Може би трябва да потърся по-различни…

— Не излизай — повторих аз. — Навярно къщата е под наблюдение. Алхимиците знаят, че сме тук.

Майка ми тутакси схвана сериозността на ситуацията.

— Добре ли сте?

— Ние сме добре — измъкнахме се. Но те ще следят обичайните ни места, в случай че се появим. Ще разберат, че не сме в дома на Кларънс, което е добре. Но навярно нямат представа, че ти и Деклан сте там, и това трябва да остане в тайна. Затова не бива да излизаш.

Тя замълча за няколко секунди.

— Ейдриън, има нещо… необичайно в Деклан, нали?

— Специално — поправих я. — Той е много, много специален. И засега е най-добре алхимиците да не подозират за съществуването му. Ако искат да преследват мен и Сидни, отлично. Но той трябва да остане извън техните радари.

— Разбирам — рече тя. — Ако се нуждаем от нещо, или ще поръчам да го доставят тук, или ще изпратя Роуз и Дмитрий. Предполагам, че те могат да излизат, нали?

Поколебах се.

— Да. Алхимиците не се интересуват от тях. Може да им е любопитно защо са в града, но няма да нахлуят в къщата на Кларънс или нещо подобно, за да се опитат да разберат. Не и ако нямат друга основателна причина. И преди в дома му са отсядали морои и дампири. Може ли да говоря с някого от тях?

Чу се шумолене и гласът на Роуз се разнесе по линията.

— По изражението на лицето на майка ти разбирам, че нещо не е наред.

— Алхимиците знаят, че със Сидни сме тук — осведомих я. — Успели са да проследят Маркъс, когато е дошъл в града, за да се срещнем, и така се натъкнаха на нас.

Не можех да се закълна, но мисля, че Роуз изруга на руски.

— И какъв е планът?

— Ние сме на път към предполагаема безопасна квартира — отвърнах. — Оттам Сидни ще отиде да се внедри под прикритие при алхимиците, а аз най-накрая ще разпитам Алисия.

— И аз искам да участвам в операцията — заяви Роуз веднага.

— Зная, но за мен наистина е много важно двамата с Дмитрий да останете при майка и Деклан. Току-що й казах, че тя не бива да напуска къщата. Не смятам, че алхимиците знаят, че тя е в града, и се надявам това да остане така. Но ако се случи нещо непредвидимо, имам нужда от вас, приятели, за да ги защитите.

— Какво имаш предвид под „нещо непредвидимо“? Защо някой ще се интересува от тях? — Роуз, също като майка ми, започваше да подозира, че става нещо странно.

— Не мога да ти кажа — заявих. — Просто ми се довери — важно е. Поне един от двама ви трябва неотлъчно да е при тях. Ако намерим безопасен начин да се срещнем, когато разпитвам Алисия, ще присъстваш и ти. Но междувременно ми обещай, че ще се погрижите за тях.

Последва дълго мълчание и аз можех да отгатна защо. Роуз, като всички останали, искаше да намери Джил. Сега, когато имаше толкова много вероятни следи, беше разбираемо, че тя предпочита да участва активно в мисията, отколкото да се изживява като бавачка. Но Роуз бе видяла достатъчно в комуната — и ми беше достатъчно близка приятелка — за да отстъпи накрая.

— Добре. Ние ще се погрижим за тях. Но ако има нещо, което можем да направим, за да открием Джил — каквото и да е…

— Ще ви уведомя — обещах. Затворих и се огледах. — Това ли е?

Бяхме излезли от обширната оживена градска зона на Палм Спрингс и бяхме навлезли в пустинна местност, в сравнение с която бърлогата на Улф беше върхът на цивилизацията. Насред трънливия оголен пейзаж се виждаше малка самотна хижа и когато завихме по песъчливия прашен път към нея, зад гумите на колата се надигнаха облаци прах.

— Да, това е — отвърна Маркъс.

— Е, със сигурност мястото е усамотено — отбеляза Сидни, — ала дали е безопасно?

— Най-безопасното място, с което разполагаме — увери ни Маркъс и спря пред хижата. — Никой не ни е проследил дотук. Никой не знае за връзката ми с тези хора.

Слязохме от колата и последвахме Маркъс до вратата. Той почука три пъти — всеки път все по-силно — преди вратата най-сетне да се отвори. Около петдесетина годишен мъж с разчорлена коса и очила с кръгли стъкла се втренчи в нас, примижвайки на слънчевата светлина като морой. Когато позна Маркъс, лицето му засия.

— Маркъс, човече, откога не сме се виждали!

— Аз също се радвам да те видя, Хауи — отвърна Маркъс. — С приятелите ми се нуждаем от място, където да отседнем. Може ли да ти се натресем на главата?

— Абсолютно, абсолютно. — Хауи отстъпи настрани, за да влезем. — Влизай, човече.

— Хауи и съпругата му Пати отглеждат и продават всякакви билки — обясни Маркъс.

Вдъхнах дълбоко, докато влизахме в дневната, появила се сякаш направо от седемдесетте години.

— И особено една трева — додадох.

— Не се притеснявай — рече Маркъс и устните му се извиха в усмивка. — Те са добри хора.

Сидни смръщи нос.

— Няма да е добре за нас, ако, докато се крием от алхимиците, ни арестуват за търговия с наркотици.

Маркъс не се впечатли.

— Това е последната ни грижа. Те ще ни осигурят безопасно жилище. А и кухнята им винаги е добре заредена.

Поне това последното беше истина. При условие че оцелеем от вредната храна, скоро нямаше опасност да умрем от глад. Никога в живота си не бях виждал толкова много кутии с бисквити „Туинки“. Пати беше не по-малко радушна домакиня от съпруга си, уверявайки ни, че можем да се чувстваме като у дома си и да останем колкото пожелаем. Двамата навярно прекарваха по-голямата част от времето си в сутерена или в градината, където отглеждаха различните растения, които консумираха или продаваха. След като се настанихме, гостоприемните съпрузи слязоха долу, оставяйки ни сами, за да обмислим на спокойствие плановете си. Разбрах, че докато съм разговарял с Роуз и майка ми, Маркъс и Сидни се бяха сдобили с друга информация.

— Сабрина върна обаждането на Маркъс. Късно вечерта ще ни заведе двамата с Еди при Воините — осведоми ме Сидни. — Много късно. Очевидно трябва да пристигнем на зазоряване. Госпожа Теруилиджър ще дойде преди това с Еди, за да помогне с някои заклинания и да ни подготви.

— Предполагам, че няма нужда да казвам, че Еди трябва да бъде много предпазлив, когато идва насам — обади се Маркъс. — Алхимиците вероятно вече наблюдават всички, които познавате в района.

— Той ще бъде изключително бдителен — увери го Сидни. — Еди знае как да избягва преследвачите. — Извърна се към мен. — Госпожа Теруилиджър ще те вземе със себе си, когато вещиците размразят Алисия. Обещай ми, че ще бъдеш внимателен, Ейдриън. Бъди умерен и сдържан с нея. Не прекалявай с внушението, използвай го колкото е възможно по-малко. Запомни, че има голяма вероятност тя да не знае къде алхимиците държат Джил.

Да бъда умерен и сдържан с нея? Макар да знаех, че Сидни го прави от загриженост към мен, беше невъзможно да си го представя. Как бих могъл да бъда умерен и сдържан с жената, която отвлече Джил? Която бе причината Джил да страда в ръцете на онези безумци? Соня беше в ужасно състояние, когато я спасихме от Воините, а Джил бе прекарала при тях много, много по-дълго време.

Алисия ще си плати — закани се леля Татяна в главата ми.

А на Сидни казах:

— Ще видя какво мога да направя.

Телефонът ми иззвъня и аз се подсмихнах леко, като погледнах дисплея.

— Не са много тези, които могат да се похвалят, че разговарят по два пъти на ден с кралицата на мороите. Ало?

— Ейдриън — разнесе се гласът на Лиса. — Какво си направил?

— Защо си решила, че съм направил нещо? — парирах аз.

Лиса въздъхна.

— Защото току-що ми се обади един разпенен чиновник от алхимиците, едва сдържайки възбудата си, че двамата със Сидни се размотавате необезпокоявани и на свобода в Палм Спрингс! И без заобикалки най-безцеремонно ми заяви, че ще направят всичко възможно, за да я заловят. Мислех, че вие ще се покриете и ще си кротувате.

— Покрихме се и си кротувахме — уверих я. — Всичко стана случайно. Но засега сме в безопасност.

— Е, тогава се постарайте да останете така. Хубавото в случая е, че имах възможност да помоля алхимиците да окажат известен натиск върху Воините.

Изпълних се с надежда. Ако алхимиците спасят Джил, тогава нямаше нужда Сидни да се внедрява при Воините, нито аз да разпитвам Алисия.

— И? — подканих я.

— Стана това, от което се боях — те искат повече доказателства. Искам да кажа, че този, с когото разговарях, спомена мъгляво, че ще поразпита тук-там, но останах с впечатлението, че не ме взе на сериозно. Струва ми се, реши, че се опитвам да отвлека вниманието от факта, че двамата със Сидни сте напуснали двора.

Надеждите ми рухнаха. Погледнах към Сидни в другия край на стаята. Тя се мъчеше да се намести по-удобно върху едно голямо безформено кресло, пълно с бобени шушулки. Призляваше ми само при мисълта за нея, тайно промъкваща се из територията на Воините. Едно беше да замине с Еди и госпожа Теруилиджър, но сега щеше да се озове право в ръцете на нашите врагове. Ами ако я разкрият? Ако Воините се опитат да възобновят приятелството си с алхимиците, като я използват за разменна монета? Ако Воините решат да я превърнат в назидателен пример за жена, омъжила се за вампир?

Нищо добро няма да излезе от всичко това — повтори леля Татяна.

— Но аз ще продължа да ги притискам — продължаваше Лиса, неподозираща за разбунените ми мисли. — И предполагам, че вие, приятели, се опитвате сами да получите нужните отговори?

— Нещо подобно — отвърнах.

— Е, в такъв случай ми се обадете, ако мога да помогна с нещо. Преди малко говорих с Роуз и разбрах, че сте й възложили някаква задача. Чувствайте се свободни да използвате нея, Дмитрий и Нийл за всичко, което може да помогне за откриването и освобождаването на Джил.

Гласът на Лиса звучеше съвсем невинно и аз осъзнах, че Роуз е запазила новината за Деклан в тайна дори от най-добрата си приятелка. Бях й благодарен, ала в същото време изпитах безпокойство, когато за пореден път осъзнах нестабилността на ситуацията с Деклан. Споменаването на Лиса за Нийл също така ми напомни, че ние все още не бяхме имали възможността да поговорим на спокойствие с него и да му обясним какво става. Постоянно изникваха все нови и нови усложнения.

Остатъкът от деня измина в очакване да дойдат Джаки и Еди. Маркъс, който бе прекарал голяма част от живота си в бягство и криене, изглежда, се чувстваше съвсем спокойно и непринудено да седи затворен в малката дневна на хижата. Но на Сидни и мен, които вече бяхме започнали да свикваме със свободата, колкото и кратка да бе тя, ни беше много по-трудно. По телефоните уточнихме всички подробности по плана с нашите приятели и сега просто убивахме времето. Въпреки усамотения район не се решавахме да излезем навън. Единственият телевизор в къщата беше в сутерена, а силният упойващ дим, разнасящ се от там, беше достатъчен, за да ни държи по-далече. Така че единственото ни развлечение се свеждаше до купчината стари броеве на „Рийдърс Дайджест“.

— Отвън спря кола — обяви Маркъс по-късно вечерта. Той стоеше близо до прозореца и от време на време надзърташе през спуснатите завеси. — Не виждам Джаки и Еди — намръщи се той.

Сидни скочи и отиде при него до прозореца. След няколко секунди напрежението й се разсея.

— Всичко е наред. Познавам ги.

Маркъс отвори вратата и две жени, които познавах, прекрачиха прага. Едната беше Мод, старшата вещица в сборището на Сидни, която ни бе помогнала край езерото. Другата беше старата заядливка Инес, която ми смигна още с влизането. Мод се спря край вратата и я задържа, сякаш очакваше още някой. Никой не влезе и след няколко секунди тя кимна на Маркъс да я затвори. Вече бях узнал достатъчно много от Сидни, за да разбера, че е влязъл някой невидим. И тъкмо когато ме осени това прозрение, магията на новодошлия се развали.

— Еди! — възкликна Сидни и се втурна да го прегърне. Той й се ухили широко.

— Добре ли сте, приятели?

— Да — отвърнах. — Трупаме въглехидрати и чакаме началото на следващия етап на тази лудост.

— Сигурен ли си, че никой не ви е проследил? — попита Маркъс и дръпна плътно завесите на прозореца.

— Напълно — кимна Еди. — Срещнахме се на публично място и алхимиците, изпратени да ме следят, дори не разбраха, че съм тръгнал с тези две дами.

Инес огледа критично всичко наоколо и явно не остана впечатлена.

— Джаклин ни изпрати, тъй като не можа да се измъкне от приятелите ти. Те направо са обсадили къщата й.

— Алхимиците не са ми приятели — отвърна Сидни малко рязко.

— Е, каквито и да са, но са трън в задника — заключи старата вещица. — Но ние я успокоихме, че ще ти помогнем, и ето ни тук.

— Благодаря ви, госпожо — рече моята съпруга, както обикновено възхитително учтива. — Разбирам какво неудобство ви създавам.

Мод й се усмихна любезно.

— Не е чак такова неудобство, както някои хора биха могли да те накарат да си помислиш. — Тя остави на пода две големи торби, натъпкани догоре с мистериозни съставки. — И така, доколкото разбирам, ние трябва да те направим по-силна.

— Така ли? — изненада се Сидни.

Инес запретна ръкавите на роклята си с щамповани рози и надникна в една от торбите.

— Това ни каза Джаки. Каза, че смяташ да участваш в някакви битки или подобни глупости.

— Ами да, но аз просто предположих, че ще използвам техниките за избягване, на които ме научи Улф.

— Улф? — изсумтя отвратено Инес. — Онова хипи, с което излиза Джаки? Повярвай ми, съобразителността, както и „техниките за избягване“ са добро средство при различните схватки, ако това е всичко, на което можеш да разчиташ, но ако имаш шанс да си по-силна, ловка и почти непобедима, никога не го изпускай.

Не беше права за някои неща, като се започне от определението „хипи“, което бе лепнала на Улф, който притежаваше повече оръжия от всичките ми познати.

Инес извади внимателно от торбата безобидна на вид манерка.

— Какво е това? — попитах.

— Много специална отвара със сложен състав — отвърна Мод, — над която няколко от нашите посестрими работиха почти през целия ден.

Докато тя говореше, забелязах тъмните кръгове под очите й и умората в гласа. На Сидни също не й убягнаха.

— Не е трябвало да го правите… — рече тя и млъкна неловко.

— Трябваше — отвърна простичко Мод. — Наше задължение е да поправим злото, сторено от Алисия — и ако това включва да те подготвим за тези странни брутални действия, ние ще ти помогнем да се справиш.

— Какво има в тази отвара? — попитах аз. Обсегът и разнообразието на човешката магия не спираха да ме изумяват. А и съсредоточаването върху тънкостите й отвличаше мислите ми от Сидни и „странните брутални действия“.

— По-добре да не знаеш — попари любознателността ми Мод. — И така. Трябва да довършим заклинанието с помощта…

Всички чухме отварянето на врата. Миг по-късно мънистената завеса, отделяща дневната от кухнята, зашумоля и Хауи пристъпи напред. Той явно се удиви да види толкова много хора и примигна няколко пъти, сякаш искаше да се увери, че сме реални, а не някаква халюцинация. Помислих си, че с неговия начин на живот навярно постоянно му се налага да прави това разграничение. И имайки предвид зачестилото ми общуване с леля Татяна, можех да го разбера.

— Хей, Маркъс — заговори той, побутвайки очилата си нагоре. — Не знаех, че си довел още хора, човече. Ние търсим чипса. Виждал ли си го?

Маркъс посочи към малката масичка до дивана. Лицето на Хауи светна и той взе пликчето с чипс, сетне се намръщи объркано, като видя, че е почти празно.

— По обед беше тук и яде от него — напомни му Маркъс. Лицето на Хауи изразяваше вежлив скептицизъм.

— Така ли?

— Да — потвърдих аз. — Каза, че си гледал по телевизията някакъв филм за акула мутант.

— Трей също го гледа по-рано днес — вметна Еди, някак си прекалено небрежно, което ме наведе на мисълта, че Трей не е бил единственият, който го е гледал.

— Да не би да върви заедно с „Динобот се развихря“? — подметна Сидни сухо.

Хауи вдигна предупредително пръст.

— Да знаете, че онези неща не са измислица. Реалният живот е много по-необикновен от фантастиката, хора. Правителството ги крие от нас.

— Абсолютно си прав — увери го Маркъс, побутвайки го към мънистената завеса. — Защо вместо чипс не си вземеш пакет бисквити? Мисля, че видях в кухнята от онези с фъстъченото масло.

Маркъс изведе нашия домакин и благополучно го отпрати. Никой от нас не пророни нито дума, докато не чухме вратата към сутерена да се затваря отново.

— Реалният живот е много по-необикновен от фантастиката — отбеляза Еди.

— На мен ли го казваш — промърмори Сидни и се извърна към манерката. — Какво трябва да направя?

— Изпий го — нареди Инес. — Опитахме се да е по-приятно на вкус и го смесихме с пакетче „Танг“. Подчертавам, че „опитахме“.

— Но първо да довършим заклинанието — каза Мод. Двете с Инес сплетоха пръсти, образувайки кръг около манерката, поставена на масата. Достатъчно съм се наслушал на всякакви заклинания от Сидни, за да разбера, че това беше на латински. Също така бях научил достатъчно, за да зная, че повечето заклинания, които тя използваше, бяха прости и даваха незабавни резултати. А заклинанието, което в момента правеха вещиците — многоетапно, изискващо няколко магьосници — беше сложно и благоговението, изписано върху лицето на моята любима, беше достатъчно красноречиво. Когато свършиха, Мод подаде тържествено манерката на Сидни.

— До дъно — рече тя.

Сидни отвинти капачката и се намръщи, като помириса съдържанието. Аз стоях до нея и напълно споделях отвращението й. Сместа миришеше на мокро въже… и „Танг“.

— Колкото по-бързо го изпиеш, толкова по-добре — добави Инес. — Не е зле да си стиснеш носа.

Сидни направи и двете, но въпреки това едва успя да потисне пристъпа на гадене.

— Постарай се да не го повърнеш — предупреди я Инес. — Защото нямаме повече от отварата.

Сидни потръпна и поклати глава, докато й връщаше манерката.

— Няма да повърна. А сега какво? Наистина ли съм по-силна? Защото единственото, което чувствам, е желанието да си измия зъбите.

Определено не й бяха поникнали гигантски мускули, нито се бе сдобила с впечатляващата физика на културист.

— И колко по-силна? — попита Еди нетърпеливо. — Толкова, че да вдигне кола?

Мод се усмихна.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но не. Първо, това би привлякло твърде много внимание, което навярно не желаете. Второ, нашите сили имат граници. Ние не можем да създаваме богове. Бих казала… — Погледът й се премести замислено между Еди и Сидни и усмивката й се разшири. — Бих казала, че си достатъчно силна, за да си достоен съперник на един дампир в канадска борба.

— Бих искал да видя това — признах. Лицето на Еди подсказваше, че и той не би бил против.

Сидни изпъшка.

— Наистина ли? Това е толкова варварско.

Еди се наведе и опря лакът на масата, върху която допреди малко бе стояла манерката.

— Хайде, госпожо Ивашков. Да го направим. Освен това, ако толкова се гнусиш от канадската борба, как ще се справиш в ръкопашна схватка с Воините?

В думите му имаше смисъл, поне ако се вярва на историите на Сабрина. Сидни застана срещу него от другата страна на масата и зае същата позиция като неговата. Двамата сключиха ръце и Маркъс започна обратно броене, не по-малко развълнуван от Еди. За мое изумление, когато започнаха, Еди не тръшна тутакси ръката й върху масата, както очаквах. Очите му се разшириха, както и усмивката. Той се напрегна, увеличи усилията си и започна да я надвива. Ала Сидни стисна зъби и оттласна ръката му, и колкото и да бе невероятно, започна да наклонява везните в своя полза, ако мога да се изразя така.

— Толкова е странно — промълви Сидни. — Чувствам силата в мен… сякаш е част от мен и в същото време не е. Като че ли е нещо, което съм си сложила допълнително. Като дреха.

Накрая Еди напрегна докрай своите сили и я победи, но тя достойно удържа фронта още известно време. Аз вдигнах триумфиращо ръката й, като победител в боксов мач.

— Моята съпруга, госпожи и господа. Красота, ум. А сега и мускули!

— Велико! — възкликна Еди в рядък изблик на възторг. — Колко дълго ще трае?

— Четири дни — отвърна Мод извинително. — Както казах, не можем да създаваме богове.

— Четири дни — повтори Сидни. — Сабрина ще ни заведе късно тази вечер. Това означава, че разполагаме с три дни и половина, за да открием къде Воините държат Джил.

— Или просто още първия ден ще изритате яко задниците на всички и те ще ви оставят на мира — предложи Маркъс услужливо.

— Какво още друго има там, освен суперсила? — попитах аз, забелязал втората торба, която бяха донесли вещиците.

Мод започна да разопакова съдържанието й.

— Джаки каза, че се нуждаете също така от известна промяна във външния вид.

— Аз вече съм правила подобни заклинания — каза Сидни. — Не е нужно вие да правите нещо повече.

— Замълчи, момиче — сряза я Инес. — Ти трябва да запазиш силата на магията си за това безумие, в което си се забъркала. Освен това никак не е лесно да поддържаш дълго време въздействието на магията за промяна на външността. Правила ли си го за една седмица? — Тя погледна към Еди. — За двама души?

— Не, госпожо — призна Сидни.

Мод подхвърли на Сидни две кутии боя за коса „Тъмен кестен“.

— По една за всеки от вас — добави тя. — Можете да се боядисате, след като си тръгнем. Колкото по-малко трябва да променим с помощта на магията, толкова по-добре.

Еди взе една от кутиите и повдигна вежда, но не изрази недоволство. Някои мъже биха припаднали, ако трябва да си боядисат косата, но не и Еди. Предполагам, че когато изтребването на зли неживи същества се е превърнало едва ли не в част от ежедневието ти, малко фризьорски процедури едва ли ще застрашат мъжествеността ти.

Останалото съдържание на торбата се състоеше от стандартни магически компоненти, които вече познавах: билки, кристали, прахове. Мод и Инес започнаха да оформят нов магически кръг върху масата и аз осъзнах, че наблюдавам многоетапното сътворение на поредната сложна магия, което изискваше участието на няколко магьосници. Сидни също го разбра.

— Толкова много — прошепна ми тя. — Те ни помагат толкова много.

— Приеми го — отвърнах и стиснах ръката й. — Ти го заслужаваш. Джил го заслужава.

Когато всичко беше готово, Инес постави два сребърни пръстена в средата на кръга и погледна към Мод.

— Готова ли си?

Посестримата й кимна и пристъпи към Сидни с вълшебна пръчка в ръка. Аз неохотно се отдръпнах и промърморих:

— Защо никога досега не съм те виждал да размахваш вълшебна пръчка?

Сидни ми се усмихна в отговор.

— Въпреки клишетата, вещиците рядко си служат с вълшебни пръчки. Те са необходими при по-детайлна работа или ако част от пръчката съдържа елемент, който може да концентрира или усили магията. — Погледна към кристалите върху пръчката, която Мод вдигна към лицето й. — Предусещам някакъв фокус тук.

— Правилно — кимна Мод. — А сега стой неподвижно и затвори очи.

Тя изрече заклинание на гръцки и около пръчката се появи слабо сияние. Миг по-късно Мод докосна върха на носа на Сидни с вълшебната пръчка. Бавно и внимателно вещицата плъзна пръчката по клепачите, скулите и брадичката на моята съпруга. С всяко докосване Мод сякаш нахвърляше портрет, изменяйки чертите й. Скулите й леко се закръглиха, лицето й стана по-тясно. Промените бяха малки и незначителни, но взети заедно, те напълно я преобразиха. Дори с естествения цвят на косата, аз се съмнявах, че някой би я познал. Много скоро татуировката й изчезна. Ала най-големият шок бе, когато Мод отстъпи назад и каза на Сидни да отвори очи. Златистокафявите й очи сега бяха яркосини като на Маркъс.

Не можах да сдържа смаяното си ахване, а Сидни се извърна към мен със свенлива усмивка.

— Все още ли ме познаваш?

— Винаги бих те познал — отвърнах галантно.

— Аз пък не бих — призна Еди.

Мод тутакси насочи вниманието си към него.

— Сега е твой ред. Затвори очи.

Той се подчини и тя повтори заклинанието. Аз гледах изумено как лицето му се променя в местата, където вълшебната пръчка го докосваше. Когато тя свърши, той вече не приличаше на Еди, когото познавах, но определено изглеждаше като роднина на новата Сидни.

— Може ли да видя? — попита дампирът развълнувано.

— Почакай — обади се Инес и взе пръчката от Мод. — Трябва да действаме бързо, за да запечатаме магията. — Махна с вълшебната пръчка над пръстените и отново заговори на гръцки. Между пръчката и пръстените избухнаха искри. Когато свърши, подаде по един пръстен на Еди и Сидни. Те си ги сложиха и Сидни затаи дъх.

— Странно… — промърмори тя. — Имам чувството, сякаш ключ се превъртя в ключалката си.

— Сега тези пръстени обвързват заклинанието с вас — обясни Мод. — Ако ги свалите, истинската ви външност ще се завърне. В противен случай, магията ще трае около седмица.

— Това е реалният ви краен срок — додаде Инес. — Навярно бихте могли да се прикриете, когато силата ви изчезне. Ала когато истинското ви лице се върне, играта свършва. Тогава наистина ще се наложи да се осланяте на ума и съобразителността си, за да обясните станалото.

Както винаги, говореше саркастично и заядливо, но по тона й долових колко е уморена. Една бърза проверка на аурата й потвърди предположението ми. Магията, която двете вещици току-що бяха сътворили, беше значителна и беше само част от това, което са започнали по-рано през деня с помощта на останалите вещици. Сидни се извърна към Мод и Инес.

— Не мога да ви се отблагодаря за всичко, което направихте. Наистина. Това означава толкова много за мен и…

— Без излияния — прекъсна я Инес. — Знаем, че си благодарна. И би трябвало. Но сега трябва да го докажеш и да оправиш цялата каша, забъркана от Алисия. Спаси приятелката си.

Сидни изправи рамене.

— Ще го сторя, госпожо.

Вещиците дадоха няколко последни наставления на Сидни и на мен, тъй като аз щях да се присъединя по-късно към тях, когато щяха да освободят Алисия, и си тръгнаха. Еди и Сидни тутакси се втурнаха към огледалото и възкликнаха удивено, когато видяха новите си физиономии. И преди можеха да ги сбъркат за брат и сестра, а сега изглеждаха като по-различна двойка брат и сестра. И двамата имаха сини очи, а Мод бе свършила чудесна работа, придавайки им приятен, но незабележим вид. Надявах се, че това ще е гаранция никой да не ги погледне повторно.

С моята скромна помощ двамата тъкмо привършваха боядисването на косите си с „Тъмен кестен“ — тъмнокестеняв цвят с лек червеникав оттенък — когато цъфна Сабрина. Когато ги видя, обичайният й дързък непукизъм леко се пропука. Тя беше свикнала с най-различни чудатости, но не всеки ден й се случваше да се сблъска с човешката магия.

— Невероятно — промърмори тя, като местеше слисания си поглед между лицата им. — Никога нямаше да ви позная. Сега спокойно можете да се разхождате под носа на алхимиците.

Маркъс, който наблюдаваше развеселено цялата сцена, скръсти ръце и се облегна назад на мекия диван.

— Може би твоите приятели ще могат от време на време да правят и на мен същото заклинание. Ще е много удобно да се придвижвам инкогнито.

— Ще им кажа — отвърна Сидни. Извърна се към Сабрина и вдигна ръката си със сребърния пръстен. — Има ли някакви правила за бижутата? Дали ще ни позволят да носим тези?

— Би трябвало — рече тя. — Ще ви претърсят за оръжия и всичко, което смятат за подозрително. Включително и мобилните телефони — те не желаят някой да може да ви проследи. Когато влезем в базата, ще бъдете със завързани очи.

— Напомня ми на онзи път, когато отивах към арената им — отбеляза Сидни. Тя свали годежния си пръстен и брачната халка и ми ги подаде. — Не искам да им се случи нещо, докато съм там.

Стиснах двете й ръце в моите.

— Не за пръстените се тревожа.

Лека усмивка пробягна по устните й и при все че лицето й изглеждаше различно, долових в нея отсянка от уникалната усмивка на Сидни.

— Всичко с мен ще е наред… но искам да ги пазиш за мен, докато не се върна.

— Дадено — промълвих, снижавайки глас, така че само тя да може да ме чуе, — но после лично аз ще ти ги сложа.

— Добре — съгласи се тя.

— На колене — додадох.

— Добре.

— И двамата трябва да сме голи…

— Ейдриън — прекъсна ме тя предупредително.

— По-късно ще обсъдим условията — рекох с усмивка. Но болка прониза сърцето ми, когато стиснах пръстените и пуснах ръцете й. Ненавиждах опасната мисия, в която тя се впускаше. Може и външността й да бе различна, но аурата й сияеше за мен като никоя друга — толкова смела, въпреки опасностите, които я очакваха. Толкова много исках да отида с нея, но знаех, че там нищо не бих могъл да направя. Най-много можех да помогна с Алисия, когато вещиците я размразят.

— Трябва да хапнем набързо нещо и да потегляме — каза Сабрина.

— Надявам се, че обичаш бисквити „Орео“ и царевични пръчици със сирене — рече Еди.

Ние задъвкахме вредната храна, докато Сабрина ни обясни още някои подробности от плана.

— Отиваме в Калексико, долу, на южната граница. Но вие не би трябвало да го знаете. Трябва да се преструваме, че съблюдаваме правилата. След като пристигнем, вероятно ще ни разделят, но аз ще бъда наоколо. Освен това ще ми оставят телефона, така че ще мога да изпращам есемеси на Маркъс.

— А ти ще държиш мен в течение, нали? — обърнах се към Маркъс.

Той ми се усмихна сковано.

— Добре. Не се тревожи. Сабрина ще се грижи за тях.

Празна утеха, след като всички знаехме, че нещата можеха много, много лошо да се объркат в лагера на Воините и Сабрина нямаше да може да направи почти нищо. Както обикновено, Сидни бе повече загрижена за мен.

— Бъди много внимателен, Ейдриън — каза ми тя на тръгване. — Искам да намеря Джил, но не и с цената да загубя теб.

— Ще бъде коригиращо внушение — уверих я аз. — Ти си тази, която влиза в гнездото на осите.

— Това е нашата съдба — каза тя просто. — Ти вършиш своята работа, а аз — моята. — Повдигна се на пръсти и ме целуна леко по бузата. Нямаше начин да се задоволя с това. С ловко движение я взех в прегръдките си и я дарих с дълга страстна целувка на сбогуване, без да ме е грижа за свидетелите. Когато тя най-сетне се отдръпна назад, новото й лице пламтеше като на старата Сидни, но остана в обятията ми.

— Не мога да кажа, че не го очаквах — призна си тя.

— Това е то — казах й. — Много скоро Джил отново ще е при нас. И след това ще се сдобием със свобода и ще заживеем щастливо до края на дните си.

И как по-точно смяташ да го постигнеш? — пожела да узнае леля Татяна. — Ще се върнете да живеете в кралския двор? Или с онези съхранители в Мичиган?

Имах усещането, че същите въпроси измъчват и Сидни, но тя не изрече нито един на глас. Вместо това лицето й светеше с любов и надежда и тя ми подари една прощална целувка. И докато се усетя, Сабрина ги водеше към колата си, за да се впуснат в това необикновено приключение. Аз стоях редом с Маркъс на прага и останах взрян в нощта дълго след като те изчезнаха от погледа ми.

— Надявам се, че планът е добър — казах му аз със свито сърце.

Маркъс въздъхна и за пръв път умората измести обичайното му оптимистично изражение. Навярно бе много изтощително постоянно да убеждаваш хората, че всеки рискован план, който измисляш, си струва.

— Не става дума дали е добър, или не. Това е единственият план, с който разполагаме — призна той.