Роза за Еклисиаста

II

Току-що бях затворил вратата след Бети след кратък урок по граматика, когато чух гласове в коридора. Бях пооткрехнал отдушника, тъй че застанах до него и наострих уши.

Чуруликащият дискант на Мортън:

— Познай! Преди малко ми каза „здравей“!

— Хммм! — избухнаха слонските дробове на Еймъри. — Или нещо се е объркал, или си му бил на пътя и е искал да мръднеш малко.

— Сигурно не ме е и познал. Според мене той вече не спи, откакто си има тоя език да си играе с него. Миналата седмица бях нощен наряд и колкото пъти съм минавал в три часа покрай вратата му, все чувах магнетофонът да дърдори. В пет, когато си тръгвах, той продължаваше.

— Яко си бачка момчето — призна неохотно Еймъри. — Всъщност мисля, че взема нещичко, за да стои буден. Тия дни се разхожда с един такъв изцъклен поглед… Но може би те, поетите, така си гледат…

И Бети беше там, защото сега се намеси и тя:

— Без значение какво си мислите за него, на мен ще ми трябва поне година да науча онова, което той успя да усвои за три седмици. А пък аз съм обикновен лингвист, не съм поет.

Мортън явно тайничко си падаше по кравешкия й чар. Това е единствената причина, за която се сещам и която би могла да го накара да свали оръжието и да каже следното:

— В университета минах курс по съвременна поезия — започна той. — Четохме шестима автори: Йейтс, Паунд, Елиът, Крейн, Стивънс и Галинджър — и в последния ден на семестъра даскала го беше хванала реториката и ни каза: „Тези шест имена са поетите на века и никакви прегради не могат да ги надвият — нито критиците, нито самият ад.“

Колкото до мене — продължи той, — мисля, че „Лулите на Кришна“ и „Мадригалите“ са велики. За мен беше чест да ме изберат в експедицията, в която участваше и той. Мисля, че откакто се запознахме, я ми е казал двайсетина думи, я не — довърши той.

Защитата:

— Някога да ти е хрумвало — рече Бети, — че той може да е ужасно притеснен от това, как го възприемат хората? Нали е бил рано развило се дете и сигурно и в училище си е нямал приятелчета. Той е чувствителен и много интровертен.

— Чувствителен ли? Притеснен, казваш? — Еймъри се задави от кикот. — Тоя, дето е по-надут и от Луцифер и е ходеща машина за обиди! Натиснеш някое копче с някое „здрасти“ или „хубав ден, а?“ и той ти вирва нос насреща. Станало му е условен рефлекс.

Измърмориха още някоя и друга любезност по мой адрес и се отдалечиха.

Е, Господ да те поживи, Мортънче. Ех, ти, мъничък, пъпчив познавачо с университетско възпитание! Аз никога не съм се изучавал в университет, но се радвам, че някой е казал онова, дето го каза. „Преградите на ада“. Стига бе! Може пък някой да е дал ухо на татковите молитви и в края на краищата да съм станал мисионер!

Само че…

Само че един мисионер има нужда от нещо, към което да привлича хората. Аз си имам лична естетическа система и предполагам, че тя произвежда някъде по трасето страничен етичен продукт. Но ако някога съм искал да проповядвам нещо — даже и в стиховете си, — хич нямаше да си правя труда да го проповядвам на такива никакъвци като тебе. Може да ме мислиш за простак, обаче съм и сноб и в моя рай няма място за тебе — той е уединено място, където идват на вечеря Суифт, Шоу и Петроний Арбитър.

И какви гуляи си правим — у-ха! Как само разчленяваме Трималхионите и Еймъриевците!

А тебе те хапваме за предястие, Мортън!

Обърнах се и седнах зад бюрото. Щеше ми се да напиша нещо. Еклисиастът можеше да си вземе една нощ отпуска. Искаше ми се да напиша стихотворение, стихотворение за 117-я танц на Локар; за роза, която следва светлината, гонена от вятъра — болна като розата на Блейк, умираща…

Хванах молива и започнах.

Бях доволен, когато свърших. Не беше велико — или поне не беше по-велико, отколкото трябваше. Високият марсиански не е езикът, в който съм най-добър. После се пробвах да го преведа на английски с непълна рима. Може да го включа в следващата си книга. Кръстих го „Бракса“:

Сложих го настрани и глътнах фенобарбитал. Изведнъж се бях уморил.

Когато показах стихотворението на М’Куайи на другия ден, тя го прочете няколко пъти един след друг — много бавно.

— Хубаво е — каза. — Но сте използвали три думи от собствения си език. „Куче“ и „котка“, предполагам, са две дребни животни, които се мразят по наследство. Но „цвете“ какво е?

— А — казах аз. — Никога не съм попадал на вашата дума за цвете, но всъщност си мислех за едно земно цвете, розата.

— Какво представлява тя?

— Ами венчелистчетата й най-често са яркочервени. Тъкмо това на определено равнище искам да кажа с „пламнала глава“. Исках също така обаче да намекна и за треска, за червена коса и за огъня на живота. Самата роза има бодливо стъбло, зелени листа и характерен приятен аромат.

— Бих искала да я видя.

— Мисля, че може да се уреди. Ще проверя.

— Моля ви, проверете. Вие сте… — тя използва думата за „пророк“, или религиозен поет, като Исайя или Локар — и сте написали много вдъхновено стихотворение. Ще кажа на Бракса.

Отклоних названието, но се почувствах поласкан.

Значи днес беше стратегическият ден, когато да попитам мога ли да вкарам машина за микрофилми и камера, реших аз. Обясних, че искам да копирам всичките им текстове, а не мога да пиша толкова бързо, че да успея.

Тя ме изненада, като се съгласи незабавно. Но последвалата й покана съвсем ме шашна:

— Бихте ли желали да дойдете да живеете тук, докато се занимавате с това? Ще можете да работите и денем, и нощем, когато си искате — освен, когато в Храма има служба, разбира се.

Поклоних се.

— За мен ще бъде чест.

— Добре. Донесете машините си, когато пожелаете, и ще ви покажа стаята ви.

— Днес следобед бива ли?

— Разбира се.

— Тогава отивам да подготвя нещата. До днес следобед…

— Довиждане.

Очаквах Еймъри да ми създаде известни проблеми, но не особено големи. Всички на кораба имаха страшен мерак да видят марсианците, да ги бодат с игли, да ги разпитват за марсианския климат, болести, химичен състав на почвата, политика и гъби (ботаникът ни беше изперкал на тема гъби, но иначе си беше доста свестен тип), а само четирима — петима бяха успели да ги видят. Екипът си прекарваше повечето време в разкопаване на мъртви градове и техните акрополи. Играехме играта по строги правила, а местното население се държеше толкова изолирано, колкото и японците през XIX век. Предполагах, че няма да ми окажат кои знае каква съпротива, и излязох прав.

Всъщност останах определено с впечатлението, че всички се радват, че се изнасям.

Отбих се в хидропонната градина да си поприказвам с повелителя на гъбите.

— Здрасти, Кейн. Поникна ли някоя мухоморка в пясъка?

Той кихна. Киха постоянно. Може пък да е алергичен към растенията.

— Здравей, Галинджър. Не, с мухоморките не постигнах никакъв успех, но следващия път, като излезеш, надникни зад гаража. Посадил съм няколко кактуса.

— Страхотно — отбелязах аз.

Доктор Кейн май ми беше единственият приятел на борда, ако не броим Бети.

— Да ти кажа, дошъл съм да те моля за услуга.

— Казвай.

— Искам роза.

— К’во?

— Роза. Нали се сещаш, една хубава червена „Американска красавица“ — с шипове, мирише хубаво…

— Не смятам, че ще се хване на тази почва. Апчих!

— Не, не ме разбра. Няма да я садя, искам само цветето.

— Ще трябва да използвам резервоарите — той се почеса по голото кубе. — Ще трябват три месеца да разцъфти — дори и при форсиран растеж.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се, ако нямаш нищо против да изчакаш.

— Нямам нищо против. Всъщност ще стане тъкмо преди да си тръгнем. — Огледах пълните с жвакаща тиня басейни и подложките с кълнове. — Днес се местя в Тирелиан, но ще наминавам сегиз-тогиз. Ще дойда, като разцъфти.

— Ще се местиш, казваш? Мур рече, че били затворено общество.

— Ами значи са ме пуснали вътре.

— Май така излиза… Обаче още не мога да проумея как така им научи езика. Разбира се, като си защитавах доктората, доста зор видях с френския и немския, но на обяд чух Бети да го демонстрира. Някакъв набор от смахнати звуци. Тя казва, че да го говориш, е като да решаваш кръстословица от „Таймс“ и да се опитваш да имитираш птиче чуруликане едновременно.

Разсмях се и поех предложената ми цигара.

— Сложен е — признах си аз. — Ама то е, да речем, все едно ти тук да попаднеш на цял нов клас гъби — нощем има да ги сънуваш!

Очите му светнаха.

— Те това ще е нещо! Абе, знаеш ли, току-виж наистина съм го открил…

Изкиска се и тръгна да ме изпраща.

— Довечера се захващам с твоите рози. И гледай да не се преработиш там.

— Можеш да се обзаложиш. Благодаря ти.

Както вече казах, изперкал е на тема гъби, ама иначе си е свястно момчето.

Квартирата ми в цитаделата на Тирелиан се намираше точно до Храма, от вътрешната страна и леко вляво. Беше значително по-добра от тясната каюта и се зарадвах, че марсианската култура е достатъчно напреднала, за да открие, че дюшекът е за предпочитане пред голия под. Освен това леглото ми се оказа по мярка, което си беше голяма изненада.

Тъй че си разопаковах багажа и изщраках два филма из Храма, преди да се заловя с книгите.

Щраках, щраках и накрая взе да ми призлява от това да обръщам страници, без да знам какво пише на тях. Така че започнах да превеждам някакво историческо съчинение.

Запитах се какво ли, по дяволите, иска да каже Тамур с това — той беше историк и се предполагаше, че строго се придържа към фактите. Това не беше техният Апокалипсис.

Или може би беше…

Защо не? Размишлявах. Тирелианците бяха шепа хора, останки от култура, която очевидно някога е била високоразвита. Бяха водили войни, но без да стигат до пълно изтребление; имаха наука, но технологиите им не бяха дотам високоразвити. Чума — чума, която не убива? Може би беше това? Но как, щом не е смъртоносна?

Продължавах да чета, но нищо не се споменаваше за природата на тази чума. Преобръщах страници, надзъртах напред, а не стигнах доникъде.

М’Куайи, М’Куайи! Точно когато най-много искам да те попитам нещо, тебе те няма!

Ако тръгнех да я издирвам, нямаше ли да е погрешен ход? Ще бъде, така реших. Не трябваше да престъпвам прага на стаите, в които бях настанен — не бяха ми го казали направо, но се подразбираше. Трябваше да чакам.

Тъй че псувах дълго и цветисто на всякакви езици и без съмнение свещените уши на Малан в Храма горяха.

Той като че сметна за неуместно да ме порази и да падна мъртъв, затова реших да приключа за днес и да легна да поспя.

Сигурно бях спал няколко часа, когато Бракса влезе в стаята ми с малка лампа в ръка. Събуди ме, като ме задърпа за ръкава на пижамата.

Казах й „здравей“. Сега като си мисля, май не се сещам какво друго бих могъл да й кажа.

— Здравей.

— Дойдох — рече тя — да чуя стихотворението.

— Какво стихотворение?

— Твоето.

— О…

Прозях се, надигнах се и направих онова, което обикновено правят хората, когато ги събудят посред нощ да четат поезия.

— Много любезно от твоя страна, но не ти ли се вижда малко неуместно?

— Аз нямам нищо против — отвърна ми тя.

Някой ден ще напиша статия за „Семантичен журнал“ със заглавие „Интонацията: недостатъчно средство за ирония“.

Както и да е, вече се бях събудил, тъй че си наметнах халата.

— Що за животно е това? — попита тя и посочи извезания на ревера ми дракон.

— Митично — отговорих. — Виж сега, късно е вече. Уморен съм. Утре сутринта имам много работа. А ако М’Куайи разбере, че си тук, може да го изтълкува погрешно.

— Да го изтълкува погрешно ли?

— Много добре знаеш за какво ти говоря, да му се не види! — за първи път ми се удаваше възможност да ругая на марсиански и аз се провалих.

— Не — отвърна тя. — Не зная.

Изглеждаше ми уплашена като кученце, на което му се карат, а то не знае за какво.

Омекнах. Червеното й наметало отиваше на косата и на устата й толкова много, а устните й трепереха.

— Виж сега, не исках да те разстройвам. В моя свят обаче съществуват определени… хммм… правила относно присъствието на хора от различен пол в една и съща стая и несъединени от брачни връзки… Хммм… не разбираш ли за какво ти говоря?

— Не.

Нефритови бяха очите й.

— Ами става въпрос за… Ами за секса, за това ти говоря!

Нефритовите лампички светнаха.

— О, говориш ми за правенето на деца?

— Да. Точно за това. Много добре го каза!

Тя се разсмя. За първи път чувах смях в Тирелиан. Прозвуча така, сякаш цигулар прокарваше лъка си по тънките струни — късо и отсечено. Общо взето, не беше най-приятният звук — особено ако тя се смееше твърде дълго.

Когато най-сетне млъкна, се приближи до мен.

— Сега си спомних — каза тя. — И ние сме имали такива правила. Преди половин процес, когато бях съвсем малка, имахме такива правила. Но… — погледна ме така, сякаш всеки миг щеше отново да избухне в смях. — Сега няма нужда от тях.

Умът ми щракаше като магнетофон на тройно бърз ход. Половин Процес! Половин Процес-процес-процес! Половин Процес, грубо казано, се равняваше на 243 години!

— Достатъчно време да научиш 2224-те танца на Локар.

— Достатъчно време да остарееш, ако си човек…

— Земен човек, имам предвид.

Погледнах я пак, бледа като бялата царица от комплект шахматни фигури от слонова кост.

Тя беше човек — залагам душата си — здрав, прав, нормален човек. Беше жена — залагам тялото си…

Но беше на два и половина века, а това значеше, че М’Куайи е бабата на Матусаил. Бях поласкан от постоянните комплименти, които ми правеха като лингвист и като поет. Тези висши същества!

Но какво искаше да каже с това „сега няма нужда от тях“? Защо се държеше почти истерично? Защо М’Куайи току ме поглеждаше така странно?

Изведнъж разбрах, че ето сега това хубаво момиче ще ми разкрие нещо важно.

— Я ми кажи — изрекох аз с небрежния си тон. — Това има ли нещо общо с чумата, която не убива и за която пише Тамур?

— Да — отвърна ми тя. — Децата, родени след Дъжда, не могат да имат свои деца, а и…

— И какво?… — наведох се напред и натиснах клавиша „запис“ в паметта си.

— … а и мъжете нямат желание да имат собствени.

Облегнах се назад. Расов стерилитет, мъжка импотентност след изключително природно явление. Дали някой заблуден облак от радиоактивен боклук, довян Бог знае откъде, не е проникнал навремето през тънката им атмосфера? Някога, далеч преди Шапарели да види онези канали, също толкова митични, колкото и моя дракон, преди тези „канали“ да са вдъхновили някои правилни догадки по съвсем погрешни причини, Бракса е била жива и е танцувала тук — обречена още в утробата по времето, когато слепият Милтън е писал за друг рай, също толкова изгубен.

Извадих цигара. Добре, че се бях сетил да донеса пепелници. На Марс никога не е съществувала тютюнева промишленост. Нито пък къркане. В сравнение с това тук аскетите, които бях срещал в Индия, бяха Дионисовци.

— Каква е тази огнена тръбичка?

— Цигара. Искаш ли?

— Да, моля.

Тя седна до мен и аз й я запалих.

— Дразни носа.

— Да. Вдъхни дима в дробовете си, задръж и после издишай.

Измина известно време.

— Ооо! — възкликна тя. — Свещено ли е?

— Не, това е никотин — отвърнах. — Ерзацформа на божественото.

Нова пауза.

— Моля те, не ме карай да ти превеждам „ерзац“.

— Няма. Понякога, когато танцувам, изпитвам подобно чувство.

— След малко ще ти мине.

— Сега ми кажи стихотворението.

Хрумна ми една идея.

— Чакай малко — казах. — Сетих се за нещо по-добро.

Станах, разрових се из тетрадките си, после се върнах и седнах до нея.

— Това са първите три глави на Книгата на Еклисиаста — обясних й. — Много прилича на вашите свещени книги.

Започнах да чета.

Бях стигнал до единайсетия стих, когато тя извика:

— Моля те, спри! Прочети ми твоето!

Спрях и хвърлих тетрадката на съседната масичка. Тя трепереше — не така, както когато танцуваше и изобразяваше вятъра, а сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Държеше цигарата непохватно, като молив. Обгърнах несръчно раменете й с ръка.

— Толкова е тъжно! — каза тя. — Като всички други…

И аз огънах мисълта си като ярка панделка, нагънах я и я завързах като смахнатите фльонги на коледните подаръци, които толкова обичах. От немски на марсиански и с любов импровизирано перифразирах стихотворението за испанската танцьорка. Мислех, че ще й хареса. Излязох прав.

— О! — каза тя пак. — Ти ли си го написал?

— Не, един по-добър от мен.

— Не ти вярвам. Твое е.

— Не, написал го е един човек на име Рилке.

— Но ти го пресъздаде на моя език. Запали още една клечка, за да видя как тя е танцувала.

Запалих.

— Вечният огън — обади се тя. — А тя го е тъпкала с „малките си твърди краченца“. Бих искала и аз да мога да танцувам така.

— Ти танцуваш по-добре от всяка циганка — разсмях се и духнах пламъчето.

— Не. Не бих могла да танцувам така. Искаш ли да ти потанцувам?

Цигарата й догаряше, така че я измъкнах от пръстите й и я угасих заедно със своята.

— Не — отвърнах. — Върви да си лягаш.

Тя се усмихна и преди да се усетя, разкопча токата над червените гънки на рамото си. И всичко изчезна. И аз преглътнах — тежко.

— Добре — каза тя.

Тъй че я целунах, а полъхът от падналата дреха угаси лампата.