Роза за Еклисиаста

I

Онази сутрин, когато ме намериха, превеждах един от моите „Мрачни мадригали“ на марсиански. Интеркомът избръмча, аз пуснах молива, посегнах и щракнах бутончето.

— Господин Г. — изчурулика младежкият контраалт на Мортън, — старецът разправя, че трябвало веднага да „издиря тоя проклет надут стихоплетец“ и да го пратя в каютата му. И тъй като за друг „проклет надут стихоплетец“ не се сещам…

— Прочее, не хулете това, което смятате за добро — отрязах го аз.

Значи марсианците най-после се бяха решили! Тръснах петте сантиметра пепел от тлеещия фас и си дръпнах за първи път, откакто си бях запалил. Чакал го бях цял месец и сега цялото това очакване се опитваше с всички сили да се набута в този един-единствен миг, обаче нещо не се получаваше. Беше ме страх да измина онези тринайсет метра и да чуя как Еймъри произнася думите, които отнапред си знаех, че ще каже; и това чувство успя да изтика назад другото.

Тъй че довърших строфата, която превеждах, и чак тогава станах.

Стигнах до вратата на Еймъри за нула време. Почуках два пъти и отворих точно в мига, в който той изръмжа:

— Влез.

— Искал си да ме видиш? — и веднага седнах, за да му спестя труда да ми го предлага.

— Бързо дойде. Ти какво, да не си тичал?

Оцених бащиното му недоволство.

Дребни тлъсти петънца под воднисти очи, оредяла коса и ирландски нос; глас, с един децибел по-силен от всеки друг… И Хамлет рече на Клавдий:

— Работех.

— Да, бе! — тросна се той. — Зарежи ги тия. Тебе никой не те е виждал да вършиш подобно нещо.

Свих рамене и понечих да стана.

— Ако затова си ме повикал…

— Сядай!

Той се изправи. Излезе иззад бюрото. Надвеси се над мен и сърдито ме погледна отвисоко. (А това е трудно дори и когато съм седнал на ниско столче.)

— Без съмнение ти си най-антагонистичното копеле, с което ми се е налагало да работя! — ревна той като бизон, намушкан в корема. — Защо, по дяволите, някой път не започнеш да се държиш като нормален човек, та да смаеш всички? Не че не ти признавам акъла, може би дори си гений, но… ох, по дяволите! — махна с ръце и се върна на стола си.

— Бети най-накрая успя да ги навие да ви пуснат вътре — тонът му отново беше станал нормален. — Ще ви приемат днес следобед. Като се наобядваш, мятай се на някой от джипстерите и бягай долу.

— Добре — съгласих се аз.

— Ами това е.

Кимнах и се изправих. Вече бях хванал дръжката на вратата, когато той додаде:

— Няма какво да ти обяснявам колко е важно. Не се дръж с тях както с нас.

Затворих вратата след себе си.

Изобщо не си спомням какво обядвах. Бях нервен, но инстинктивно усещах, че няма как да я оплескам. Бостънските ми издатели очакваха „Марсианска идилия“ или поне космически полет в стил Сент Екзюпери. Националната научна асоциация пък искаше пълен доклад за „Възход и падение на Марсианската империя“.

Знаех си, че и тия, и ония щяха да останат доволни.

Точно затова всеки ми завиждаше. Затова ме мразеха. Винаги се справям, а мога да се справям по-добре от всеки друг.

Ометох и последния мравуняк буламач и се запътих към гаража. Метнах се на един джипстер и тръгнах към Тирелиан.

Пясъчни пламъци, бъкащи от железни окиси, лижеха таратайката. Вдигаха се на талази над сваления гюрук и ме хапеха през шала; захванаха се здравата да дупчат очилата ми.

Джипстерът, който залиташе и се задъхваше също като магаренцето, което яздих веднъж в Хималаите, постоянно ме подритваше отдолу. Тирелианските планини запристъпваха от крак на крак и взеха да се приближават, килнали се настрана.

Изведнъж се заиздигах по стръмното и трябваше да превключа на друга скорост, за да успокоя ревналия мотор. „Нито на Гоби прилича, нито на Великата югозападна пустиня — размишлявах си аз. — Червено мъртвило и толкова… Кьорав кактус даже няма!“

Стигнах до билото, но бях вдигнал такъв прах, че изобщо не виждах какво има нататък. Не че имаше значение — главата ми е пълна с карти. Завих наляво и започнах да се спускам надолу, след като нагласих регулатора. Насрещният вятър и твърдата земя потушиха пламъците. Чувствах се като Одисеи в ада — с реч в терцини в ръка и се оглежда за Данте.

Заобиколих една скална пагода и спрях. Бях пристигнал.

Щом гумите ми изскърцаха, Бети ми махна и скочи долу.

— Здрасти — изхъхрих аз, докато размотавах шала. Изтръсках кажи-речи кило пясък. — Тъй да се каже, къде и при кого да отида сега?

Тя си позволи да се изкиска кратко, по немски — повече задето бях започнал с „тъй да се каже“, отколкото заради притеснението ми. (Тя е лингвист от класа, тъй че за нея такива селски лафове са голям гъдел!)

Ценя точната й рошава реч — много информация дава и въобще. Що се отнася до размяната на любезности, вече толкова ми се бяха натрупали, че щяха да ми стигнат до края на живота. Погледнах очите й като блокчета шоколад, идеалните й зъби, изрусялата й от слънцето коса, подстригана съвсем ниско (мразя блондинките!) и реших, че е влюбена в мен.

— Господин Галинджър, матриархът чака вътре да ви представят. Тя се съгласи да отвори архивите на Храма, за да ги проучите — млъкна, за да приглади косата си, и взе да се върти. Дали втренченият ми поглед я притесняваше?

— Това са религиозни документи, но са и единствената им история — продължи тя. — Един вид „Махабхарата“. Тя очаква от вас да спазвате определени ритуали, докато боравите с тях — например да повтаряте свещените думи, когато обръщате страниците — тя ще ви обясни системата.

Бързо закимах.

— Добре, хайде тогава да влизаме.

— Мммм… — заекна тя. — Не забравяйте техните единайсет форми на вежливост и почитания. Отнасят се много сериозно към формалностите. И не влизайте в никакви спорове относно равенството на половете…

— Знам им табутата — прекъснах я аз. — Не се безпокой. Живял съм в Ориента, нали си спомняш?

Тя сведе очи и ме сграбчи за ръката. Едва се сдържах да не я издърпам.

— Ще е по-добре, ако аз те водя на влизане.

Преглътнах забележките си по въпроса и я последвах като Самсон в Газа.

Щом влязох вътре, последната ми мисъл срещна странно съответствие. Покоите на матриарха бяха доста отвлечена версия на представата ми за шатрите на племената Израилеви. Казвам „отвлечена“, защото целите бяха от тухли и изрисувани със стенописи, островърхи като грамадна шатра — покрити с животински кожи с изображения като сивосинкави белези, сякаш направени с мастихин.

Матриархът, М’Куайи, беше нисичка, белокоса, към петдесет и нещо и облечена като циганска кралица. С цялата дъга от пищни поли приличаше на обърната купа за пунш, пльосната върху възглавница.

Докато приемаше почитанията ми, тя ме гледаше като кръстоска между бухал и заек. Клепачите на черните й, пречерни очи подскочиха нагоре, щом чу прекрасното ми произношение. Магнетофонът, който Бети разнасяше, докато правеше интервюта насам-натам, си беше свършил работата и аз знаех наизуст езиковите доклади от първите две експедиции. Като стане въпрос за произношение, направо съм трепач.

— Вие сте поетът?

— Да — признах си.

— Моля ви, издекламирайте едно ваше стихотворение.

— Съжалявам, но само един съвършен превод би бил достоен както за вашия език, така и за моята поезия, а все още не владея достатъчно вашия език.

— О?!

— Но правя такива преводи за собствено удоволствие — нещо като упражнение по граматика. — За мен ще е чест някой път да ви донеса някои свои преводи.

— Да. Донесете.

Точка за мен!

Тя се обърна към Бети:

— Вие можете да си вървите.

Бети измърмори съответните официалности, хвърли ми странен кос поглед и излезе. Очевидно очакваше да остане и да ми „помага“. Както всички и тя искаше да закачи от славата. Но в тази Троя Шлиман бях аз и под доклада за Асоциацията щеше да се мъдри само едно име!

М’Куайи се изправи и забелязах, че от това не стана кой знае колко по-висока. Пък аз съм си близо два метра и мязам на топола през октомври: кльощав, а най-отгоре — светлочервен, и стърча над всички.

— Записите ни са много-много стари — започна тя. — Бети спомена, че вие бихте казали, че датират от „хилядолетия“.

Кимнах признателно.

— Нямам търпение да ги видя.

— Не са тук. Трябва да влезем в Храма — те не могат да се изнасят оттам.

Изведнъж застанах нащрек.

— Нали не възразявате да направя копия?

— Не. Виждам, че ги почитате, иначе желанието ви надали щеше да е толкова голямо.

— Прекрасно.

Като че ли се забавляваше. Попитах я какво толкова е смешното.

— Високият език може да не се окаже толкова лесен за чужденец…

Бързо се справих.

По време на първата експедиция никой не се беше приближавал чак толкова. Нямаше начин да разбера, че те си имат два езика — класически и просторечен. Поназнайвах пракрита им, а сега трябваше да изуча и целия им санскрит.

— Уф! Да му се не види!

— Моля?

— Това не може да се преведе, М’Куайи. Но си представете, че набързо трябва да научите Високия език — можете да си предположите как се чувствам.

Като че пак й стана забавно; нареди ми да си сваля обувките.

Преведе ме през една ниша…

… и попаднах сред взрив от византийски блясък!

Земен човек не бе припарвал в тази стая досега, иначе щях да съм чувал за нея. Картър, лингвистът на първата експедиция, с помощта на някоя си Мери Алън, доктор по медицина, бе изучил цялата граматика и речник, с които разполагах, докато седях по турски в преддверието.

Нямахме никаква представа за съществуването на това. Огледах се алчно. Зад този декор стоеше много сложна естетическа система. Щеше да ни се наложи да правим пълна преоценка на марсианската култура.

Първо, таванът беше сводест и се крепеше върху колони; второ, имаше странични подпори с обратни канелюри; трето… ох, по дяволите! Мястото беше огромно. Много натруфено. Нямаше как да се сетиш, като гледаш схлупената сграда отвън.

Наведох се, за да огледам позлатения филигран, покриващ обредната маса. На М’Куайи като че ли й беше кеф да ме наблюдава, но пък никак не би ми било приятно да играя покер с нея.

Масата беше отрупана с книги.

Проследих с палеца на крака си орнамента на подовата мозайка.

— Целият ви град ли се намира в тази една-единствена сграда?

— Да, тя продължава навътре в планината.

— Разбирам — казах.

Но нищо не разбирах.

Все още не можех да я помоля за обиколка с екскурзовод. Тя приседна на малка табуретка до масата.

— Да започваме ли да ви сприятеляваме с Високия език?

Опитвах се да фотографирам залата с очи — рано или късно трябваше някак си да вкарам тук, вътре, камера. Откъснах погледа си от една статуетка и закимах усърдно.

— Да, запознайте ме с него.

Седнах.

През следващите три седмици букви буболечки се погваха по клепачите ми, колчем затворех очи, за да спя. Небето беше тюркоазено езеро без нито едно облаче и колкото пъти му хвърлех поглед, по него плъзваха калиграфски вълнички. Докато работех, изпивах литри кафе, а в почивките си бърках коктейли от бензедрин и шампанско.

М’Куайи ме обучаваше по два часа сутрин, а от време на време — и по два часа вечер. Занимавах се сам по още четиринайсет часа допълнително на ден, след като набрах достатъчно инерция да продължа сам.

А нощем асансьорът на времето ме смъкваше до най-долните си етажи…

Пак бях на шест години и си учех иврита, гръцкия, латинския и арамейския. Бях на десет и надничах в „Илиадата“. Когато татко не сипеше огън и жупел — и братска любов — от амвона, ме учеше да дълбая в Словото, както е в оригинала.

Боже! Оригиналите и думите са толкова много! На дванайсет години започнах да му изтъквам дребните разлики между онова, което той проповядваше, и онова, което четях.

Фундаменталистката жизненост на отговорите му не оставяше място за спор. По-зле беше от бой. После си държах устата затворена и се учех да ценя поезията на Стария Завет.

— Господи, прости ми! Татко… сър… простете! Това не може да бъде! Не може…

Когато момчето завърши гимназия с награди по френски, немски, испански и латински, татко Галинджър каза на четиринайсетгодишното си, височко близо два метра плашило син, че иска то да стане свещеник. Спомням си как се измъкваше синът:

— Сър — беше казал синът, — по-скоро бих искал сам да поуча горе-долу година, а после да се запиша в подготвителните курсове по теология в някой университет за свободни изкуства. Чувствам се все още прекалено млад, за да постъпя веднага в семинария.

Гласът Господен:

— Но ти имаш дарба за езици, сине. Можеш да проповядваш Евангелието по всички земи Вавилонски. Ти си роден мисионер. Казваш, млад си, но времето те върти като вихър. Ако започнеш по-рано, ще се радваш на повече години служба на Бога.

Повечето години бяха повече езици на бича, който постоянно се стоварваше върху гърбината ми. Сега не мога да си представя лицето му — никога. Може би защото винаги ме беше страх да го погледна в очите.

А след време, когато почина и лежеше целият в черно сред букети, сред ридаещото паство, сред молитви, зачервени лица, кърпички, ръце, които те потупват по рамото, утешители със сериозно изражение… го гледах и не можех да го позная…

Бяхме се срещнали девет месеца преди раждането ми — аз и този непознат. Той никога не се бе държал жестоко с мен — беше строг, имаше изисквания, презираше недостатъците на всеки, но никога не беше жесток. Освен това заместваше и майка ми. И братята. И сестрите. Беше изтърпял тригодишното ми пребиваване в „Свети Йоан“ вероятно заради името, без изобщо да разбере колко либерално и прекрасно място е това.

Но аз така и не го опознах, а човекът в катафалката не искаше нищо от мен; бях свободен да проповядвам Словото. Обаче сега вече го исках — само че по по-различен начин. Исках да проповядвам слово, за което, докато беше жив, не бих посмял дори да гъкна.

През есента не се върнах в колежа. Бях получил малко наследство и имах известни проблеми с контролирането му, тъй като бях на осемнайсет години. Но се справих.

Най-накрая реших, че ще е Гринуич вилидж.

Не съобщих на никого от загрижените за благото ми енориаши на баща ми новия си адрес и започнах всекидневно да пиша поезия и да уча японски и хинди. Пуснах си огнена брада, пиех еспресо и се научих да играя шах. Исках да пробвам някои от по-различните пътища към спасението.

После бях две години в Индия със стария Корпус на мира — където се поизлекувах от будизма — и времето, прекарано там, ми даде книгата със стихове „Лулите на Кришна“ и заслужената за тях награда „Пулицър“.

После се върнах в Щатите, за да си взема дипломата, написах дипломна работа по лингвистика и спечелих още награди.

И един ден към Марс литна кораб. Съдът, който се приземи в огненото си гнездо в Ню Мексико, съдържаше нов език. Той беше фантастичен, екзотичен и притежаваше невероятна естетическа мощ. След като научих всичко възможно за него и написах книгата си, аз се прочух и в други среди.

— Върви, Галинджър. Гребни с кофата си от кладенеца и ни донеси марсианско питие. Върви опознай новия свят, но се дръж на положение, ругай го по-лекичко — като Одън — и ни поднеси душата му в ямб.

И аз пристигнах в земята, където слънцето е потъмнял грош, където вятърът е камшик, където двете луни си играят на криеница и където адският пясък, колчем го погледнеш, започва да те сърби на пожар.

Надигнах се от леглото, в което се бях въртял цяла нощ, прекосих тъмната каюта и застанах до илюминатора. Пустинята беше безкраен оранжев килим, издут там, където столетията бяха натрупали боклука си под него.

Разсмях се.

Бях успял да хвана Високия език за опашката — или за корените, ако искате да се изразявам не само смислово, но и анатомически вярно.

Високият и Ниският език не са толкова различни, колкото изглеждат на пръв поглед. Познавах единия достатъчно, за да ми помогне да вникна в най-смутните дялове на другия. Набързо опрасках граматиката и всички по-употребими неправилни глаголи. Речникът, който съставях, растеше с всеки изминал ден като лале и скоро щеше да цъфне. Всеки път, щом пуснех записите, стъблото се удължаваше.

Сега му беше времето да проверя изобретателността си и наистина да приложа уроците на практика. Нарочно досега се бях въздържал да се гмурна в най-важните текстове — изчаквах да стана достоен за тях. Четях по-маловажни коментари, стихчета, исторически фрагменти. И от всичко, което прочетох, едно нещо ми направи силно впечатление.

Те пишеха за конкретни неща: скали, пясък, вода, ветрове; а скритият зад тези стихийни символи смисъл беше песимистичен до болка. Напомняха ми на някои будистки текстове, но още повече — както разбрах от последните си проучвания — приличаха на части от Стария Завет. И по-специално на Книгата на Еклисиаста.

Значи това ще е. Както чувството, така и речникът им бяха толкова сходни, че това щеше да е прекрасно упражнение. Все едно да превеждаш По на френски. Никога нямаше да приема вярата на Малан, но щях да им покажа, че някога и един земен човек е мислел и чувствал същото.

Включих настолната си лампа и намерих сред книгите си Библията на крал Джеймс.

Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите — всичко е суета! Каква полза за човека…1

Напредъкът ми като че ли постресна М’Куайи. Тя ме гледаше втренчено през масата като Другия на Сартр. Прехвърлях глава от Книгата на Локар. Не я поглеждах, но усещах как очите й затягат мрежата около главата ми, около раменете ми и бързите ми ръце. Обърнах страницата.

Дали претегляше мрежата и преценяваше колко голяма е плячката? И защо ли? В нейните книги не се споменаваше нищо за рибари на Марс. В тях пишеше, че някакъв си бог на име Малан бил плюнал или бил направил нещо още по-гадно (зависи от това, коя версия четете) и животът тръгнал като болест по неорганичната материя. Пишеше, че първият закон на живота било движението и че танцът бил единственият законен отговор на неорганичното… качеството на танца било неговото оправдание… дание… а любовта била болест на органичната материя… на неорганичната? Поклатих глава. Почти бях заспал.

— М’нара.

Изправих се и се протегнах. Очите й ме поглъщаха алчно. Така че се взрях в тях и тя сведе поглед.

— Уморих се. Искам да си почина. Снощи спах много малко.

Тя кимна — стенографското земно „да“ — беше го възприела от мен.

— Искате ли да се отпуснете и да видите недвусмислеността на доктрината на Локар в цялата й пълнота?

— Моля?

— Искате ли да видите Танца на Локар?

— О… — проклетите им завъртулки на формата и перифразата — беше по-зле и от корейски!

— Да. Непременно. Всеки път, когато се изпълнява, бих се радвал да го видя. И смятах да ви питам също така не бих ли могъл да направя някои снимки…

— Сега е моментът. Седнете. Починете си. Ще извикам музикантите.

Тя изхвърча през една врата, която досега не бях забелязал.

Вижте: според Локар танцът е най-висшата форма на изкуството — да не споменавам Хейвлок Елис — и сега щях да науча как според техния мъртъв от векове философ трябва да се изпълнява той. Разтърках очи, превих се напред и докоснах няколко пъти палците на краката си.

Кръвта започна да пулсира в главата ми и на няколко пъти си поех дълбоко дъх. Наведох се отново и точно тогава откъм вратата се чу суматоха.

За триото, което влезе заедно с М’Куайи; така прегънат на две, сигурно съм изглеждал сякаш си търся по пода загубените топченца.

Усмихнах се едва-едва и се изправих; бях се изчервил, но не само от усилията. Не бях очаквал да се появят чак толкова бързо.

Изведнъж пак се сетих за Хейвлок Елис и за по-популярната му книга. Малката рижава кукличка, увита в прозрачно парче марсианско небе като в сари, ме погледна учудено — като дете, което съзерцава развяно на висок прът шарено знаме.

— Здравейте — казах това или нещо такова.

Преди да ми отговори, тя се поклони. Очевидно ме бяха повишили по сан.

— Аз ще танцувам — промълви червената рана сред бледата, бледа камея на лицето й. Очите й бяха с цвят на мечта, с цвета на роклята й. Те се откъснаха от моите.

И тя заплува към средата на стаята.

Застана там като фигура от етруски фриз — или медитираше, или разглеждаше орнаментите по пода.

Мозайката ли имаше някакво символично значение, що ли? Разгледах я. Ако имаше такова, то ми убягваше — би изглеждала много добре в някоя баня или на някоя веранда, но в нея не виждах нищо повече.

Другите бяха вапцани врабчета като М’Куайи и на средна възраст. Едната се настани на пода с някакъв триструнен инструмент, смътно напомнящ самисен. Другата държеше просто парче дърво и две палки.

Преди да се усетя, М’Куайи презря табуретката и се настани на пода. И аз се подчиних на етикета.

Свирачката на самисен все още го настройваше, тъй че се наведох към М’Куайи.

— Как се казва танцьорката?

— Бракса — отвърна тя, без да ме погледне, и бавно вдигна лявата си ръка, което означаваше: „Да, давайте, хайде, започвайте.“

Струните запулсираха като зъбобол, а от дървото заизскача тиктакане — сякаш тиктакаха призраците на всички никога неизобретени часовници.

Бракса стоеше като статуя, вдигнала длани към лицето си, с щръкнали, разперени нагоре лакти.

Музиката се превърна в метафора на огъня.

Хруссс, мъррр, щрак…

Тя не помръдваше.

Съскането премина в плисък. Каденцата стана по-бавна. Сега музиката беше вода, най-ценното на света, която шипеше, прозрачна и зелена, над мъхнати скали.

Тя продължаваше да не помръдва.

Глисандо. Пауза.

После — толкова слабо, че отначало не бях сигурен — крилете започнаха да трептят. Леко и нежно въздишаха и неуверено притихваха. Пауза, хлипане, след което повторение на предишното, но по-силно.

Дали очите ми съвсем се бяха премрежили от четенето или Бракса наистина трепереше цялата — от главата до петите?

Трепереше.

Започна едва забележимо да се поклаща. Само милиметър наляво, после надясно. Пръстите й се разтвориха като листенцата на цвете. Забелязах, че очите й са затворени.

Отвори ги. Погледът й беше отнесен, стъклен, гледаше през мен, през стените. Започна да се люлее по-забележимо в такт с ритъма.

Сега вятърът вееше от пустинята и връхлиташе върху Тирелиан като вълни върху дига. Пръстите й трептяха, те бяха вихрите. Ръцете й — две махала, които се поклащат бавно — се спуснаха надолу и отново се издигнаха.

Надигаше се буря. Тя започна да се върти на място, ръцете й настигнаха тялото, а раменете й заописваха осморки.

Вятърът! Вятърът, казвам. О, див и загадъчен! О, музо на Сен-Джон Перс!

Циклонът се вихреше около очите й, те бяха неподвижният му център. Главата й беше отметната назад, но аз знаех, че между нейния взор, безстрастен като взора на Буда, и вечните небеса няма таван. Само двете луни може би се бяха сепнали от дрямката си сред тази стихийна нирвана на необитаем тюркоаз.

Преди години бях наблюдавал девадасите в Индия — уличните танцьорки, които плетяха пъстрите си паяжини и привличаха мъжките насекоми. Но Бракса беше нещо повече — тя беше рамадани като свещените танцьори — жреците на Рама, въплъщение на Вишну, дал танца на хората.

Сега почукването беше монотонно; хленченето на струните ме караше да мисля за палещите слънчеви лъчи, чиято жар крадеше повеят на вятъра; синевата беше Сарасвати и Мария, а също и момиче на име Лаура. Чух отнякъде да се обажда ситар, статуята оживя и вдъхна божествено озарение.

Отново бях Рембо и неговият хашиш, Бодлер и неговият лауданум, По, Де Куинси, Уайлд, Маларме и Алистър Кроули. За мимолетен миг се превърнах в баща си на черния амвон в още по-черни одежди, а химните и хриптенето на органа ставаха сияен вятър.

Тя беше плющящ флаг, пернато разпятие, носещо се из въздуха, въже за простиране, на което висеше ярка дреха, развяваща се успоредно на земята. Сега рамото й беше оголено, а дясната й гърда се движеше нагоре-надолу като луна в небето, червеното зърно изскачаше за миг над гънката и отново изчезваше. Музиката беше официална като спора на Йов с Господа. А нейният танц беше отговорът на Бога.

Музиката забави темпо, успокои се; тя я посрещна, откликна й, отвърна й. Дрехата й като жива отново се подреди в първоначалните спокойни гънки.

Тя се наведе ниско, все по-ниско към пода. Главата й падна между издигнатите колене. Не трепваше.

Настъпи тишина.

По болката в раменете разбрах колко напрегнато съм седял. Подмишниците ми бяха мокри. По бузите ми се стичаха вадички. Сега какво трябваше да правя? Да ръкопляскам?

Хвърлих поглед на М’Куайи с бялото на очите си. Беше вдигнала десница.

Сякаш по телепатия момичето потръпна и се изправи. Музикантките също се изправиха. Също и М’Куайи.

Станах и аз — левият ми крак беше изтръпнал — и казах:

— Беше прекрасно — колкото и тъпо да звучеше това.

В отговор получих трите различни форми на „благодаря“ на Високия език.

Последва пъстроцветна суматоха, а после отново останах сам с М’Куайи.

— Това е сто и седемнайсетият от 2224-те танца на Локар.

Погледнах я.

— Не зная дали Локар е бил прав или не, но е изработил прекрасен отговор на неорганичното.

Тя се усмихна.

— Танците във вашия свят приличат ли на този?

— Някои — да. Докато гледах Бракса, се сетих за тях — но никога не съм виждал нищо подобно на нея.

— Тя е много добра — рече М’Куайи. — Знае всички танци.

Лек намек за онова нейно по-раншно изражение, което ме беше разтревожило…

Изчезна след миг.

— Трябва да се върна към задълженията си — тя отиде до масата и затвори книгите. — М’нара.

— Довиждане. — Обух ботушите си.

— Довиждане, Галинджър.

Излязох, качих се на джипстера и се понесох с рев в нощта, а крилете ми от пустинен прах плющяха бавно зад гърба ми.