Рицарят на Шалион

21.

Спалнята на Катилара все още излъчваше атмосферата на женственост и покой, както през първия ден от престоя на Иста в Порифорс. Сега обаче придворните дами бяха твърде разстроени, за да я посрещнат с предишното гостоприемство — ядосани и притеснени или уплашени и виновни, в зависимост дали бяха знаели за тайното бягство, или не. Всички без изключение зяпнаха ужасени окървавената, задъхана, ядосана царина. Иста ги изгони безкомпромисно, като преди това им поръча да донесат храна и вино за лорд Илвин, както и вода да се измие — а и за останалите от компанията им, които бяха поели на път същата сутрин, сякаш преди цял един живот, след оскъдна закуска с чаша чай и някоя и друга хапка хляб, а някои и с по-малко.

Илвин се приближи до умивалника на Катилара, намокри един пешкир и го изстиска. Погледна към Иста и учтиво го предложи първо на нея. Червената засъхнала мръсотия, която тя отри от лицето си, изглеждаше зловещо. А и не всичката кръв беше от коня, осъзна тя, докато предпазливо почистваше драскотините по бузите си. Илвин изплакна и изстиска отново пешкира, после почисти собственото си окървавено лице и набилия се по гърдите му прахоляк от пътя. Лис му подаде чаша вода, която той пресуши на един дъх. После застана до Иста и сведе поглед към Катилара, която лежеше облечена в леглото си. Десният ръкав на роклята й за езда беше отпран и раната на рамото й бе превързана.

Беше прекрасна като заспало дете, дори мръсотията някак я бе подминала, като се изключеше калното петънце на едната й буза, но дори и то й стоеше като изящна украса. Илвин неспокойно проследи с пръст тъмните сенки, появили се под очите й.

— Тялото й твърде крехко, за да поддържа и Арис.

А кой по-добре от него би могъл да знае. Иста хвърли поглед към хлътналите му бузи и прозиращите под кожата ребра.

— За седмици и месеци да. За часове или дни… мисля, че сега е неин ред. А и знам от кого може да се лиши понастоящем Порифорс.

Илвин се навъси и погледна през рамо към отварящата се врата. Фойкс прекрачи прага след уплашения ди Кабон.

— Слава на боговете, спасена сте, царина! — искрено възкликна свещеният. — Както и лейди Катилара!

— Аз също ти благодаря, просветени — каза Иста, — задето си спазил указанията ми.

Той плъзна разтревожено поглед по неподвижното тяло на маршезата.

— Не е ранена, нали?

— Не, не е пострадала — отвърна Иста, после добави неохотно: — Засега. Убедих я да заеме за известно време собствената си душевна сила на Арис, вместо лорд Илвин. Сега трябва по някакъв начин да принудим демона й да говори. Не знам дали е бил господар, или слуга на княгиня Умерю, но със сигурност е бил свидетел — или по-скоро продукт — на демоничните машинации на вдовстващата княгиня Джоен. Илвин беше прав вчера — трябва да е знаел какво е правела тя, защото е бил част от онова, което е правела. Макар че изглежда е избягал от… каишката й. — Което изглеждаше окуражаващо, като си помислиш. — Джоен явно не упражнява железен контрол над подопечените си създания.

Ди Кабон я зяпна с тревожно изумление и Иста със закъснение си даде сметка, че за него думите й са неразбираеми. Високото чело на Илвин се набръчка с почти същото озадачение и той каза предпазливо:

— Споменахте, че Джоен изглежда по-странно и противоестествено от Сордсо. В какъв смисъл?

Иста се опита да им опише как бе видяло вътрешното й зрение вдовстващата княгиня в онзи кратък и ужасяващ момент до потрошения й паланкин, разказа им и за обладания от демон княз Сордсо. И как демонският му огън сякаш бе разкачил костите й.

— Досега демоните неизменно се плашеха от присъствието ми, макар че защо — не знам. Не предполагах, че съм толкова уязвима за тях. — Тя погледна разтревожено към Фойкс.

— Системата, която описахте, е изключително необичайна — замислено рече ди Кабон, като потриваше двойната си брадичка. — По правило един демон се храни от една душа. Просто няма място за повече от един. Освен това демоните трудно се понасят един друг в непосредствена близост, какво остава в едно и също тяло. Не мога да си представя що за сила би могла да ги впрегне по този начин, като се изключи самият бог.

Иста прехапа замислено устни.

— Онова, което беше вътре в Джоен, не приличаше на онова, което се съдържаше в Сордсо. Сордсо изглеждаше обладан от обикновен демон, като онези на Катилара и Фойкс, само дето при него демонът не беше в подчинена позиция, а обратното — като при Кати, когато тя отпусна юздите на своя демон, за да го разпитаме, и после едва успяхме да го подчиним отново. С Джоен разговаряше демонът, а не синът й.

Лицето на ди Кабон се сгърчи от отвращение, докато осмисляше думите й.

Иста погледна към Фойкс, който стоеше зад него и изглеждаше още по-отвратен. Беше мръсен и потен след тазсутрешното изпитание като всички, но поне той, изглежда, се беше измъкнал без нито една рана.

— Фойкс.

Той подскочи стреснато.

— Царина?

— Можеш ли да ми помогнеш? Искам да избутам душевния огън на Катилара надолу в тялото й, а светлината на демона — в главата й, така че да може да ни отговаря, без да я подчини. Без да разкъса мрежата, чрез която тя поддържа Арис. Моментът едва ли е подходящ командирът на Порифорс да се строполи мъртъв на земята… По-мъртъв.

— Означава ли това, царина, че просто изчаквате по-подходящ момент, за да освободите душата на лорд Арис? — любопитно попита Фойкс.

Иста поклати глава.

— Не знам дали това е задачата ми, нито дали бих успяла, ако опитам. Страх ме е да не го превърна в призрак, окончателно и необратимо откъснат от боговете. Макар че сега виси на косъм.

— По-скоро изчакваме подходящия за нас момент — измърмори Илвин.

Фойкс смръщи чело и сведе поглед към Катилара.

— Царина, готов съм да изпълня всяка ваша заповед, само че не разбирам какво искате от мен. Не виждам нито огньове, нито светлини някакви. Вие виждате ли?

— Отначало и аз не виждах. Сетивата ми препращаха някаква неясна смесица от емоции, предчувствия и сънища. — Иста разпери пръсти, после ги стисна в юмруци. — После богът отвори очите ми към своето царство. Сега вътрешното ми зрение вижда реалността като плетеница от светлини и сенки, цветове и линии. Някои светлини висят като мрежа, други текат като пълноводни реки.

Фойкс поклати озадачено глава.

— Тогава как направи онова с мухите и с коня, който се спъна? — търпеливо попита Иста. — Не усещаш ли нещо, може би по друг начин? Чрез слуха си например? Или чрез осезанието?

— Аз… — той сви рамене, — ами, просто си пожелах да го направят. Не… накарах ги. Представих си много ясно какво искам да направят, заповядах на демона и нещата просто се случиха. Доста беше… странно обаче.

Иста прехапа устни, вперила поглед в него. После, водена от импулс, застана пред него и нареди:

— Наведи глава.

Той я погледна изненадано, но все пак се подчини. Иста стисна предницата на туниката му и го дръпна още по-надолу.

„Господарю Копеле, нека Твоят дар бъде споделен. Или пък не. Проклети да са очите Ти“. Притисна устни към потното чело на Фойкс. „А. Да!“

Мечката зави от болка. За миг наситена виолетова светлина припламна в разширяващите се очи на Фойкс. Иста го пусна и отстъпи назад. Той се изправи със залитане. Едва доловим бял огън избледня върху челото му.

— Ооо! — Той вдигна ръка към челото си и огледа изумено стаята, като спираше поглед на всеки от присъстващите. — Това ли виждате? През цялото време?

— Да.

— И как така не се препъвате на всяка крачка?

— Свиква се. Вътрешното око се учи, също като телесните ни очи, да подбира необичайното и да игнорира останалото. Можеш да гледаш, без да виждаш, но можеш и да гледаш с внимание. Сега искам от теб да гледаш внимателно Катилара, заедно с мен.

Ди Кабон издаде устни напред с неприкрита тревога и страхопочитание. Потри неуверено ръце.

— Царина, това може да бъде много опасно за него…

— Както и няколкостотинте джоконски войници, които заемат позиция около Порифорс, просветени. Оставям на здравия ти разум да прецени коя опасност е по-непосредствена в момента. Фойкс, виждаш ли… — Обърна се и го свари да гледа собствения си корем с нещо средно между ужас и смаяно любопитство. — Фойкс, внимавай!

Той преглътна и вдигна очи.

— Ъъ, да, царина. — Примижа и я заоглежда внимателно. — Можете ли да видите себе си?

— Не.

— И по-добре. От цялото ви тяло изскача нещо като искри — остри като иглички всичките. Нищо чудно, че демоните се плашат…

Иста го хвана за ръката и решително го дръпна към леглото на Катилара.

— Гледай сега. Виждаш ли светлината на демона, цялата на възли вътре в тялото й? И белия огън, който тече от сърцето й към нейния съпруг?

Ръката на Фойкс проследи колебливо бялата линия, което бе достатъчно доказателство за новата способност на сетивата му.

— Сега погледни под този поток към канала, поддържан от демона.

Той проследи с поглед линията от бял огън, после премести очи към ручейчето, което все още се процеждаше откъм лорд Илвин, сетне погледна обратно към Катилара.

— Царина, не се ли излива прекалено бързо?

— Да. Точно затова нямаме много време. Хайде, да видим какво можеш да направиш. — Както преди, тя плъзна ръце над тялото на маршезата. После, водена от любопитство, отпусна ръцете си и вместо това просто си пожела наум. Беше по-лесно да подчини белия огън, като използва навиците на плътната материя, но както откри, ръцете всъщност не й бяха необходими. Душепламът на Катилара се сбра в областта на сърцето й, като продължи да се излива както преди. Иста не се опита да промени количеството, което Арис черпеше от нея. Докато огънят продължаваше да тече, поне можеха да са сигурни, че маршът все още… функционира, където и да се намираше.

— Сега, Фойкс. Опитай се да избуташ демона към главата й.

След кратко колебание Фойкс заобиколи леглото и хвана босите стъпала на Катилара. Светлината в него се разгоря и на Иста дори й се стори, че чува как мечката ръмжи заплашително. Вътре в Катилара виолетовата демонска светлина избяга нагоре. Иста отклони за миг вътрешния си взор да провери състоянието на мрежата, поддържаща Арис, после се опита да постави стега при врата на Катилара. На душеплама това се отрази по познатия й вече начин, но дали щеше да подейства на демона?

Явно подейства, защото очите на Катилара се отвориха внезапно, пронизвайки присъстващите с острота, чужда на маршезата. Сякаш се промени самата форма на лицето й, когато мускулите под кожата се напрегнаха по различен начин.

— Глупаци! — изсъска дрезгаво тя. — Казахме ви да бягате, но вече е късно! Тя ви застигна. Сега всички ще ни захвърлят обратно, да оплакваме напразно съдбата си!

Гласът й бе задъхан и накъсан, защото движението на дробовете не съответстваше с речта на устните.

— Тя? — повтори Иста. — Княгиня Джоен?

Демонът се опита да кимне, откри, че не може, и вместо това притвори за миг клепачите на Катилара в знак на потвърждение. Илвин тихо издърпа един стол от другата страна на леглото, седна и се наведе напред, подпрял лакътя си на едното коляно, очите му бяха напрегнати. Лис потръпна и отиде да седне на една ракла до стената.

— Видях Джоен на пътя — каза Иста. — От черна яма в корема й извираха дузина или повече пипала от светлина. Магьосник ли има в края на всяко от пипалата?

— Да — прошепна демонът. — Точно така ни впрегна тя и ни подчини на волята си. Всичките ни подчини на волята си. Как болеше само!

— Едно от светлинните пипала се беше впило в княз Сордсо. Твърдиш, че тази жена е вселила демон в собствения си син?

Най-неочаквано демонът се изсмя горчиво. Формата на Катилариното лице сякаш отново се промени.

— Най-после! — извика демонът на рокнарийски. — Той, естествено, трябваше да е последният. Винаги е предпочитала синовете си. Ние, дъщерите й, бяхме безполезни разочарования и нищо повече. Златния генерал не можеше да се прероди в нас, нали разбирате. В най-добрия случай бяхме средство за размяна, в най-лошия — слугини, които да й вършат черната работа… или живо месо за демоните й…

— Това е гласът на Умерю — с мрачно изумление прошепна Илвин. — Не когато дойде при нас в Порифорс, а от времето, когато я зърнах в Хамавик.

— Откъде е събрала Джоен всичките тези стихийни създания? — попита Иста.

Демонът премина отново на ибрийски:

— Открадна ги от ада, разбира се.

— Как? — попита ди Кабон. Надвесил се беше над рамото на Фойкс в долния край на леглото, очите му бяха широко отворени.

Демонът вдигна веждите на Кати, което явно трябваше да мине за вдигане на рамене.

— Старият демон й свърши тази работа. Измъкнаха ни от ада, всичките безмозъчни и объркани, приковаха ни към каишките й, храниха ни и ни обучаваха…

— Как ви хранеха? — попита Илвин, гласът му бе натежал от лоши предчувствия.

— С души. Точно по този начин успява да се справи с толкова много от нас — пуска ни на паша, за да се храним и с други души освен с нейната. Отначало с душите на животни, слуги, роби, затворници. После, когато схвана тънкостите, ни пускаше при други, избрани специално заради познанията или талантите им. Поставяше ни в телата им, докато изядем нещата, които тя искаше да знаем, после ни измъкваше оттам. Докато не научихме достатъчно да яхнем най-добрите й роби-магьосници. Достатъчно, за да съжителстваме с княгиня дори! Стига да бе от презираните княгини.

— А Горам? — нетърпеливо попита Илвин. — Конярят ми Горам също ли е бил един от тях? Храна за демони?

— Той ли? О, да. Ако не се лъжем, той беше шалионски конемайстор. Ние обаче не сме яли от него. На нас тя ни даде сипка най-напред, после онова малкото слугинче. После шалионския учен, частния учител. Него ни позволи да го изядем целия, защото и без това щяха да го екзекутират, задето бил последовател на Копелето. А после джоконската куртизанка. Тя се спогоди неочаквано добре с учителя, понеже и двамата много си падаха по мъжете. Джоен я презираше заради уменията, които искаше да й открадне, така че я остави да си тръгне жива и побъркана и да посрещне участта си на улицата.

Ди Кабон и Илвин изглеждаха потресени до дъното на душата си. Лицето на Фойкс бе лишено от всякакво изражение. Ди Кабон каза:

— Искаш да кажеш, че княгиня Джоен по някакъв начин изважда демоните, без това да убие гостоприемниците им? Отделя ги от душата на жертвата също като светицата в Раума?

Устните на демона се извиха в неприятна усмивка.

— Точно обратното. При Джоен целта бе свързването, не отделянето. Когато се нахранехме достатъчно, тя ни издърпваше, разкъсвайки душите. Взимаше каквото й беше необходимо, а останалото зарязваше като отпадък. Процес еднакво болезнен и за двете страни, уверявам ви, макар че на нея й беше полезен, понеже ни държеше замаяни и раболепни.

Иста не знаеше на какво се дължи тази внезапна откровеност на демона, но реши да го притисне за още информация, докато трае това му разговорливо настроение.

— Старият демон — повтори тя. — Какво имаш предвид?

— А. Наследството на Джоен — каза демонът. Сега, изглежда, говореше, реши Иста, с гласа на учения — прецизен и суховат, ибрийският му беше с чистия акцент на централен Шалион и по нищо не приличаше на меката северняшка реч на Катилара. Стилът им на изразяване също беше различен. — Да ви разкажем ли цялата история? Враговете на нашия враг не са ни приятели. Но пък защо не? Ние знаем какво ни чака, защо и вие да не разберете? Глупаци. — Последното беше изречено със странно безразличен тон.

Демонът изчака тялото да му осигури нова доза въздух и продължи:

— По времето на Златния генерал, в дните на най-голямата му слава, от Архипелага се стичали хора, които търсели да се издигнат в двора му или да се прославят на бойното поле. Сред тях бил и един много, много стар магьосник, който отдавна практикувал демонската магия сред квадрианците на островите, без да предизвика подозрението им. Демонът му бил още по-стар, на десетки животи. Хаосът и безредието на предстоящата война ги привлекли като парфюм. Това било голяма грешка, защото Рокнарийския лъв бил любимец на самия Баща и притежавал много божествени дарби, сред които и вътрешното зрение. Старият магьосник бил разкрит, обвинен, осъден и изгорен на клада. С помощта на натрупаното умение древният демон изскочил от умиращия си гостоприемник и предпазните мерки, взети от квадрианските свещени, не могли да го спрат. Не могъл обаче да скочи достатъчно далеч, на безопасно разстояние, затова си избрал за свой нов гостоприемник човек, когото Златния генерал не би изгорил — неговата тригодишна дъщеря Джоен.

— Княгиня Джоен е била магьосница през всичките тези години? — изумено извика ди Кабон.

— Не съвсем. — Демонът се усмихна горчиво с устните на Катилара. — Златния генерал полудял от гняв и безсилие. Обърнал се с молитва към своя бог и Той му дарил още един талант. Бащата го научил как да капсулира демона, как да го приспи вътре в малкото момиченце. Намерението на Лъва било, когато Шалион падне, тайно да залови и доведе някой светец на Копелето, ако успее да открие такъв, който да прогони демона от дъщеря му с помощта на забранените квинтариански ритуали. И заминал на война. Само че великата саможертва на царин Фонса причинила смъртта на Рокнарийския лъв, преди той да е осъществил замисъла си и да се е върнал. Княжествата разтрогнали съюза помежду си и последвали години на нови погранични войни с квинтарианските царства. А запечатаният демон чакал смъртта на гостоприемника си, която да го пусне обратно в света на хората. Чакал петдесет години. После, преди около три години, нещо се случило. Капсулата се разкъсала и освободила демона вътре в Джоен. Но княгинята не била вече плахото дете, което той си бил избрал. Озовал се срещу една закоравяла, решителна, огорчена, неуязвима жена.

— Как? — попита ди Кабон.

— Да — каза Илвин. — Защо капсулата е издържала цели петдесет години, а после изведнъж се е разкъсала? Освен ако не е била създадена така…

— Аз знам как — каза Иста, чиито мисли горяха от студено задоволство. — Смятам, че бих могла да назова точния ден и час, когато е станало. Ще ви кажа след малко. А сега млъкнете и го оставете да говори. Какво стана после?

Очите на демона се присвиха и я изгледаха с нещо като уважение.

— По онова време Джоен била изправена пред неразрешима дилема. Поделяла си регентството с двамата си най-близки врагове, генерала на Джокона и брата на покойния й съпруг. Сордсо бил вечно нацупено пиянде, което ги мразело всичките. Генералът и чичото крояли планове да тикнат Сордсо в някоя тъмница и да поставят чичо му на джоконския трон.

— Ах — неутешимо рече Илвин. — Тогава исках аз да ударим Джокона. Колко подходящ би бил моментът, точно когато се е подготвяла държавна измяна в двора им… е, както и да е.

— Джоен не можела да си намери място — продължи демонът. — Вярвала — била се убедила сама, — че старият демон й е наследство от великия й баща, дадено й тайно, за да се събуди в труден момент като този и да спаси внука му от предатели. Така че го запазила в тайна и започнала да се учи от него. Старият демон се зарадвал на старателната си ученичка и я научил на всичко, като смятал, че скоро ще е в състояние да обърне нещата и да поеме контрола. Само че подценил желязната сила на волята й, закалена с четири десетилетия сподавян гняв. Вместо да я надвие, все повече се превръщал в неин роб.

— Да — прошепна Иста. — Разбирам какво имаш предвид.

— Другите двама регенти първи привлекли вниманието й. Не й било трудно, понеже били в най-близкото й обкръжение. Чичото, ами, той умрял тихо. Генералът бил обработен по по-специален начин и скоро се превърнал в най-горещия й поддръжник.

— Джоен е квадрианка, макар и да е съгрешила според техните вярвания — каза ди Кабон; лицето му бе сгърчено от усилието да подреди мислите си. — Но един лош квадрианец не е същото като добър квинтарианец. Никоя теологическа система не дава информация как да управляваш което и да било стихийно създание, без да изложиш на огромна опасност душата си, да не говорим за цяла войска от такива създания.

— Така е, наистина — прошепна Иста.

Демонът в Кати продължи:

— Окаишените демони скоро станаха за нея нещо повече от средство да спаси Сордсо — превърнаха се в източник на наслада. Най-после, най-после тя можеше да налага волята си и да си осигурява безропотно послушание. Членовете на семейството й бяха не последните, а първите, които станаха жертва на това обвързване. Всички, с изключение на Сордсо.

Гласът и езикът на демона се промениха отново:

— Мен ме взе, когато отказах да ме омъжат за един квинтариански незаконороден лорд, и очите й грееха победоносно, когато го направи. Всички, всички трябваше да правят каквото тя каже, винаги, до най-малката подробност. Освен Сордсо, златното й синче. О, мед ми капе на сърцето, дори сега, в тази жива смърт, като знам, че най-накрая е взела и него. — Устните на Кати… на Умерю… се изтеглиха назад в жестока усмивка. — Предупредих го да не я предизвиква. Чу ли ме той обаче? Не, разбира се. Ха!

— Катилара каза, че са те пратили да превземеш Порифорс отвътре — обърне се Иста към демона. — Затова, предполагам, е прибегнала до познанията на куртизанката…

Изражението на Илвин от другата страна на леглото беше изтъкано от догадки и несигурност, сложна смесица от спомени, съжаление и ужас. Иста се зачуди дали тези наполовина изядени души щяха един ден да се слеят в едно, или винаги щяха да си останат разделени.

— Илвин или Арис трябваше да привържеш към себе си? — попита Иста. — Или и двамата?

Усмивката върху устните на Умерю се смекчи.

— Лорд Илвин. Отначало ни се стори доста хубав. Но после видяхме Арис… Защо да се задоволяваме с втория по качество, с втория по ранг и да се главоболим с онзи сложен заговор за узурпация и бунт, който трябваше да последва, когато съвсем лесно и приятно можехме да завземем Порифорс от върха надолу? — Демонът добави на ибрийски: — Лорд Арис, да. — И: — Арис. Да. Мм. — После, с въздишка на неизвестно кой от двата езика: — Ахх.

— Изглежда, са го решили единодушно — сухо измърмори Илвин. — Слугинчето, княгинята, куртизанката, а сигурно и ученият. Потекли са им лигите още щом са го зърнали. Чудя се дали и онази птичка не е била женска? Ако е била, сигурно би кацнала на пръста му. Ето как заговорът на Джоен е отишъл на вятъра, разтурен от магия много по-древна от демонската. — Челото му се сбърчи отчасти от ирония, отчасти от болка. — За мой късмет. — Остана само болката. За миг дълбокото изтощение изплува съвсем близо до повърхността, сякаш тежестта на целия свят привеждаше гърба му. После тъмните му очи просветнаха и той изправи рамене. — Та как се е измъкнал от затвора си онзи стар демон? Казахте, че знаете, царина.

— Поне се досещам. Заради времето, когато е станало — нима не го виждате? Преди три години, в Деня на Дъщерята, смъртното проклятие на Златния генерал бе вдигнато от Шалион — всичките му разсипани, извратени божествени дарове бяха пометени и прибрани от боговете посредством избрания от тях светец. Прибраха си всичко през онзи ден — навярно и силата, поддържала капсулата цяла.

Илвин срещна погледа на ди Кабон. Свещеният кимна замислено.

Иста каза бавно:

— Чудя се дали ако с Арвол и Иас бяхме успели да развалим проклятието преди двайсет години, Джоен щеше да се сдобие с демона си още тогава? И кой от двамата щеше да поеме контрола?

Ди Кабон впери очи в Катилара с изражение на върховно научно любопитство.

— Аз пък се чудя дали действията на същия този умел рокнарийски магьосник не са били отговорни за епидемията от стихийни създания, заляла Шалион по времето на Фонса… — После се отърси от тези ненавременни теоретически хипотези, вероятно застигнат от мисълта, че епидемията, пред която са изправени сега, поставя проблеми от много по-практическо и непосредствено естество.

„Защо създанието ни казва всичко това?“, запита се Иста. За да вдъхне страх и хаос сред малката им компания? Да ги зарази със собственото си отчаяние? Плъзна поглед към Фойкс, надежден като скала, към ди Кабон, дълбоко замислен, към Илвин, съсредоточен като стрела, намерила целта си. Ако това беше планът му, не се получаваше. Може би демонът просто си беше откраднал вече достатъчно човечност, за да изпитва наслаждение от възможността да се оплаче пред внимателна публика. Може би, загубил всяка надежда за бягство, в някакъв последен напън и въпреки отшелническата си природа, той търсеше съюзници.

Вратата се отвори и Иста се обърна стреснато. Влезе лорд Арис и й кимна почтително. Пак си беше сложил ризница, с облекчение забеляза тя. Е, нямаше да се запари от тежките доспехи. Следваха го слугини с подноси, изключително приятна гледка, и Горам, значително по-бодър отпреди, който носеше дрехи и бойно снаряжение за Илвин.

Хората на Иста се заеха без излишни церемонии със съдържанието на подносите. Арис се приближи до леглото и погледна жена си с празно лице. Демонът го погледна на свой ред, но не каза нищо. Иста се надяваше копнежът в очите да не е на Катилара. После се зачуди дали и собствените й очи не са изглеждали така, когато бе спирала погледа си върху него.

— Будна ли е? — Арис махна объркано с ръка. — Тогава как аз…

— Катилара спи — каза му Иста. — Дадохме на демона й достъп до устата й, за да може да говори. Което той и направи.

— Какво става навън, Арис? — настоятелно попита Илвин. Успяваше едновременно да преглъща хапки месо и хляб, да пие студен чай на огромни глътки и да съдейства на Горам, който се опитваше да го облече.

— Според съгледвачите — около хиляда и петстотин джоконски войници. По петстотин във всяка колона. Според двамата, които успяха да се промъкнат през блокадата. Сега, когато обръчът около Порифорс се затвори, не се и надявам другите десетина да се върнат. Никога не съм губил толкова много съгледвачи.

— Обсадни машини? — попита Илвин с пълна уста, докато пъхаше крак в единия си ботуш, който държеше коленичилият Горам. Ботушите на изчезналия слуга бяха захвърлени настрани. Ботушите на мъртвия слуга? Засега никой не можеше да каже.

— Няма данни за такива. Карат обоз, но нищо повече.

— Хм.

Арис погледна Иста. Тя не знаеше какво изражение се е настанило на лицето й, но той се опита да я успокои:

— Порифорс и преди е удържал на обсади, царина. Градските стени също са защитени — двеста от моите хора са долу, а половината граждани са бивши войници от гарнизона. Има тунели за придвижване на подкрепления. Кога беше, Илвин, преди петнайсетина години, когато Лисицата от Ибра прати три хиляди да ни обсадят? Удържахме ги половин месец, докато ди Карибастос и ди Толноксо — бащата на сегашния провинкар — не ги изгониха.

— Мисля, че не с обсадни машини ще ни атакува Джокона сега — каза Илвин. — А с магьосници. — Осведоми накратко брат си за казаното от демона. Докато той говореше, пребледнелият Горам решително и опитно среса назад косата му, върза я стегнато на тила и изтръска ризницата, готов да я подаде на господаря си.

— Ако лудата Джоен наистина води на каишка дузина или повече магьосници — завърши Илвин, навличайки ризницата, — можеш да си сигурен, че ще ги насъска срещу нас. Ако не като отмъщение за мъртвата си дъщеря, то като удар срещу Шалион, който да обърне посоката на настъплението, което маршал ди Палиар планира срещу Бораснен. Изтеглен напред удар, и тежък при това. И ако успее, ще го последва настъпление в северната централна част на Шалион преди Изел и Бергон да са прегрупирали войските си… така бих го направил аз, ако бях на мястото на джоконците. Искам да кажа, ако бях само луд, а не и глупав при това.

Арис се ухили за миг.

— Мога само да гадая какво представляват сегашните офицери на Сордсо.

— Готови да съдействат — мрачно рече Иста. — На едно мнение по всички въпроси.

Илвин изкриви лице в гримаса, после, подсетен от мълчаливия знак на Горам, протегна ръка конярят да закрепи подлакътника му.

— Арис — притеснено продължи Иста. — Въпреки необичайното ти състояние ти нямаш вътрешно зрение, нали?

— Нищо, което да прилича на онова, което описахте, царина. Ако въобще може да се говори за промяна, то тя е към по-лошо — зрението ми, изглежда, отслабва. Не замазано или неясно, а лишено от цветове. Само дето сега виждам по-добре през нощта, почти като денем всъщност.

— Значи не си видял, нито си усетил удара на княз Сордсо срещу теб, когато се сблъскахте на пътя?

— Не… вие какво видяхте?

— Онази наситена светлина, която вътрешното ми зрение възприема като знак за демонска магия. Прогарящ изблик от нещо си. Във всеки случай поне Сордсо смяташе, че ще е прогарящ изблик от нещо си. Но то мина през теб, без да ти навреди, сякаш ти въобще не стоеше на пътя му.

И двамата погледнаха към ди Кабон, който разпери пухкавите си длани в знак на недоумение.

— В известен смисъл той наистина не е бил там. Не като живите души, дори не като демоните. Окончателно откъснатите души са встрани от всички реалности, както от света на материята, така и от света на духа.

— Означава ли това, че е недосегаем за магията? — започна Иста. — А в същото време именно магия го поддържа в момента… Просветени, не разбирам.

— Трябва да помисля…

Оплетена мрежа от виолетови светлинни линии внезапно припламна из цялата стая, разгоря се, после изчезна. Фойкс подскочи. Миг по-късно го последваха и останалите, когато съдовете с чай, вино и вода за миене започнаха да се преобръщат, пропукват и трошат. Глинената чаша на Илвин се разполови в ръката му тъкмо когато я вдигаше към устните си и той отскочи, за да предпази сиво-златния си табард от разплискалото се вино.

— Изглежда, магьосниците на Джоен са в готовност — хладно каза Иста.

Фойкс се завъртя сащисан. Вътре в него мечата му сянка се бе изправила на задните си крака и ръмжеше.

— Какво беше това? Предупреждение? Щом могат да направят това, защо просто не ни пръснат главите като зрели любеници и да се свърши?

Ди Кабон вдигна трепереща ръка.

— Свободните демони не могат да убиват пряко…

— Смъртният демон на Копелето го прави — каза Иста. — Виждала съм го с очите си.

— Онова е специален случай. Свободните демони, онези, които са се отскубнали в царството на материята… е, те може и да се опитат да убият пряко, но… смъртта отваря душата на човек за боговете. Дали душата ще избере да мине през тази порта, или не, е въпрос на свободна воля, но в този момент портата се отваря и в двете посоки. И демонът рискува да го заловят.

— Затова те бързат да отскочат нанякъде, когато гостоприемникът им бъде убит… — каза Фойкс.

— Да, но използването на магия за убийство създава и връзка между магьосника и жертвата. — Той замълча замислено. — Разбира се, ако магьосникът използва магия, за да накара коня ти да скочи в някоя пропаст или по друг косвен начин предизвика смъртта ти, този риск вече не го грози.

Задъхан войник в сиво-златен табард нахлу през вратата.

— Лорд Арис! При портата има пратеник на джоконците. Настоява да говори с вас.

Арис всмука въздух през зъби.

— Предупреждение наистина. Предизвестие. Е, сега разполагат с цялото ми внимание. Илвин, Фойкс, просветен ди Кабон… царина… ще дойдете ли с мен? Искам очите и съвета ви. Само че останете зад бойниците, така че да не ви видят.

— Да. — Иста се забави колкото да освободи стегата около врата на Катилара и да е сигурна, че демонът мирува. Фойкс я наблюдаваше мълчаливо, застанал до рамото й, сякаш да я пази. Арис не бе назовал Лис, но тя въпреки това се изправи, скръстила ръце и присвила рамене, сякаш да стане по-дребна и незабележима.

Илвин тръгна към вратата след Арис, но изведнъж спря и възкликна:

— Цистерните!

Арис завъртя рязко глава. Двамата се спогледаха. Илвин плесна брат си по рамото.

— Ще проверя и ще дойда при вас над портата.

— Побързай, Илвин. — Арис им даде знак да го последват. Илвин свърна встрани по галерията и хукна.