Рицарят на Шалион

19.

Иста огледа стреснато коня, който Лис изведе за нея. Висок, бял като сняг, с млечносива муцуна, гривата и опашката му бяха като копринени знамена — Ферда би го избило на поезия, ако можеше да го види. Козината му беше грижливо почистена от мръсотията в конюшните, само тук-там жълтееше по някое петно, което неизбежно й напомни за лекетата по белите одежди на ди Кабон. Животното изпръхтя и я побутна с нос, големите му тъмни очи я гледаха влажно и дружелюбно.

— Какъв е този кон? — попита Иста.

— Казва се Перо. Галено от Перушан. Поисках най-добре обучения им кон за вас и те се примолиха да взема него, защото откакто лорд Илвин се разболял, по цял ден мързелувал в конюшнята и само дебелеел.

— Значи това е конят на лорд Илвин, така ли? — попита Иста, докато се настаняваше на широкия му гръб. Конят не помръдна, докато тя предпазливо нагласяше бинтованите си колене и пъхаше стъпала в стремената. — Определено не е боен кон.

— Не, за това си има друг жребец — злобен, покрит с белези дорест звяр, до който никой не смее да се приближи. — Лис се метна на куриерския си кон, който подрипна недоволно и изглежда, си науми да се изправи на задните си крака, но много скоро се отказа, открил, че си е намерил майстора. — Изпохапал е половината коняри. Показаха ми белезите си. Много впечатляващо.

Фойкс вдигна и спусна ръка и двамата с Пежар поведоха кавалкадата през портата, следвани от Лис и Иста и мъжете от ордена. Проточиха се в колона по тесния път покрай селото. Оттам свърнаха по пътя от Толноксо, по който Иста беше пристигнала преди всичките тези изпълнени със събития дни. Фойкс наложи бързо, но не и убийствено темпо, ходом по нанагорнищата, тръс надолу и галоп по равното. Иста реши, че „Перушан“ е долна клевета, защото конят откликваше с такава готовност и на най-слабото й движение с юзда и колене, че сякаш стигаше тя само да помисли за командата. Когато тичаше в тръс, движенията му бяха като дълга плавна вълна, а препуснеше ли в галоп, беше като да те люлеят в удобна носилка. Иста искрено се зарадва на леката му стъпка, защото твърдата земя изглеждаше доста далеч от мястото й на високия му гръб. Но пък и лорд Илвин едва ли би си избрал нисък кон.

На минаване през един влажен горист район край реката групата им разлюти рояк големи конски мухи, които забръмчаха оглушително. Иста изкриви лице и заудря, докъдето й стигаше ръката, по впилите се в копринените хълбоци на Перо кръвопийци. Тлъстите насекоми хрущяха отвратително и оставяха кървави петна по дланта й. Конят на Лис заби копита в земята и изцвили. Фойкс погледна назад през рамо. Единствено Иста видя бледовиолетовата искрица, която излетя от ръката му. Миг по-късно грозните мухи оставиха на мира коня на Лис. Понеже в резултат на това се прехвърлиха върху собствения й кон, едва ли можеше да се говори за голямо подобрение, но след малко отново излязоха на слънце и мухите останаха в гората зад тях, преди да е успяла да се оплаче.

Изкатериха дългия склон по по-стръмната страна на долината и спряха да напоят конете при селото с маслиновата горичка, на около пет мили от Порифорс. Тук, за щастие, сянката не криеше кръвосмучещи насекоми. Пежар отиде да разпита селяните дали са виждали фургона, който преследваха. Иста се озова рамо до рамо с Фойкс под сянката на една огромна маслина; запотените коне гълтаха шумно вода от потока.

— Още си играем с мухи, а? — тихо попита тя. — Видях те какво направи. Да не се повтаря, ако обичаш, иначе ще те издам на свещения.

Той се изчерви.

— Нищо лошо не съм направил. Пък и исках да угодя на Лис.

— Хм. — Иста се поколеба. — Ако искаш съвет от мен, не използвай магия, за да я ухажваш. И по-конкретно, не се поддавай на изкушението да я използваш директно, за да си спечелиш благосклонността й.

Ако се съдеше по смутената му усмивка, той много добре беше разбрал за какво намеква… както и че не за пръв път му хрумва мисълта за някакъв афродизиак.

— Мм.

Иста сниши още повече глас:

— Защото ако го направиш и тя разбере, това ще унищожи доверието й не само в теб, но и в собствената й преценка. Повече никога няма да е сигурна, че мислите и чувствата й са си изцяло и само нейни. Непрекъснато ще дърпа юздите, ще премисля всяка дума, ще се мята в нерешителност. А в края на този път чака лудостта. Би било по-щадящо за нея и по-голям израз на любов от теб, ако вземеш един боен чук и й счупиш краката.

Усмивката му беше застинала.

— Както заповядате, царина.

— Не ти говоря като царина. Не ти говоря дори като докосната от бог. Говоря ти като жена, която е изминала този път до самия му край и се е върнала назад, за да докладва за рисковете. Ако ти е останал и половината ум, с който те е дарила съдбата, и ако наистина търсиш любов, а не награда за самомнението си, ще ме чуеш като мъж.

Този път лекият му поклон видимо тежеше от размишления, а самодоволното хилене го нямаше.

Пежар се върна с новината, че фургонът и конете наистина са спирали в горичката — били останали колкото да разпрегнат и напоят двете двойки коне и тръгнали преди не повече от половин час. Фойкс кимна доволно и сложи без време край на собствената им почивка.

След още четири мили в тръс стигнаха до билото на дълго възвишение. Най-после видяха плячката си надолу по пътя, фургонът приличаше на играчка от разстоянието, а платнището му с герба на порифорския гарнизон отразяваше ярката слънчева светлина. Фойкс махна на хората си да препуснат напред. Бяха скъсили значително дистанцията, когато някой във фургона ги забеляза. Невидимият фургонджия пришпори конете, но товарните животни, забавяни допълнително от тежестта, която теглеха, не можеха да се мерят с по-бързите коне на преследвачите.

Неколцина от хората на Фойкс застигнаха от двете страни дрънчащия подкачащ фургон, изравниха се с водещата двойка във впряга и майсторски уловиха юздите на двата коня. Докато пришпорваше на свой ред коня си, Иста чу Катилара, която се възмущаваше на висок глас. Фургонът намали и спря.

Маршезата, облечена с елегантен пътен костюм в сиво и златно, седеше на капрата и гълчеше ужасения Горам, който се беше свил със затворени очи и стискаше разтреперан юздите. Иста присви очи да изключи светлината на света и да усили докрай чувствителността на вътрешното си зрение, за да види не душите, скрити в материя, а душите сами. Така ли виждаха света боговете? За нейно облекчение, демонът на Катилара не се беше разраснал в доминираща позиция, а пак се криеше свит на топка дълбоко в нея. Един слуга, една от по-младите придворни дами на Катилара и пажът на Арис седяха уплашено в дъното отзад.

Две почти угаснали форми лежаха една до друга във фургона. Платнището и дървото, преграждащи пътя на телесното й зрение, й помогнаха да види онова, което всъщност търсеше. Тъничка линия от бял огън, който се преливаше лениво от тяло в тяло. И на едно дори по-ниско ниво на възприятие се съзираше мрежа от виолетова светлина, разливаща се в три посоки — каналът на заклинанието.

Иста стисна пръсти и Перо спря послушно на място. Тя преметна юздите през лъка на седлото и протегна ръце, така че духът й да потече по цялото й тяло. А после, за пръв път, да прелее извън тялото й. „Копеле, помогни ми. Проклет да си“. Не смееше и не се опита да разкъса основните нишки на заклинанието, но пристегна потока от светлина там, където сметна за необходимо, и раздуха огъня на душите. Бялата линия от Илвин към Арис внезапно припламна като сламен покрив, подпалил се далеч в мрака.

Дълбокият глас на Арис се чу откъм фургона, раздразнен като на човек, когото са събудили внезапно:

— Какво става? Илвин?

Обидните крясъци на Катилара замлъкнаха внезапно. Маршезата сви глава между раменете си и се сниши на капрата. Изгледа убийствено Иста, като дишаше тежко.

Откъм вътрешността на фургона се чуха движения — скърцане, тежки стъпки по дъските на пода. Арис подаде глава и се огледа.

— Копелето ме взело! Къде сме? — Пейзажът му беше познат и явно сам даде задоволителен отговор на въпроса му, защото само след миг той обърна смръщено лице към хлипащата си съпруга. — Катилара, какво си направила?

От другата страна на фургона Фойкс си отдъхна облекчено и кимна признателно на Иста. Виолетовото пламъче, което чакаше готово на дланта му, угасна.

Катилара се обърна и обгърна трескаво с ръце краката на съпруга си. Горам се сви в противоположната посока.

— Господарю, господарю, не! Кажи им да се махат! Кажи на Горам да пришпори конете! Трябва да избягаме! Тя е зла, иска да те убие!

Той я погали механично по главата. Озадаченият му поглед се спря сърдито върху Иста.

— Царина? Какво става?

— Какво е последното нещо, което си спомняте, лорд Арис?

Той свъси вежди.

— Катилара ми прати бележка спешно да отида при нея в гарнизонната конюшня. Заварих този фургон да чака там, после… след това не помня нищо. — Челото му се смръщи още повече.

— Жена ви си е наумила да търси изцеление за вас извън Порифорс. До каква степен е била окуражена от демона си, не знам, но той определено й е помогнал да осъществи замисъла си. Илвин също е трябвало да отпътува с вас, по обясними причини.

Арис примижа.

— Да изоставя поста си? Да изоставя Порифорс? Сега?

Катилара потръпна от гнева в думите му. За пръв път сълзите й не успяха да го умилостивят. Той се обърна към нея, жилите по врата му изпъкваха като въжета.

— Катилара. Помисли. Искаш от мен да дезертирам, а това потъпква честта ми и клетвите, които към дал. На провинкара на Карибастос, на царина Изел и царевич-консорт Бергон… на собствените си хора. Невъзможно е.

— Не е невъзможно. Представи си, че беше болен от, о, от някаква друга болест. Тогава някой друг щеше да поеме задълженията ти, нали? А ти наистина си болен. Някой от офицерите ще трябва да поеме временно поста ти.

— Единственият, комуто бих поверил Порифорс при настоящата несигурност по границата, е Илвин. — Арис се поколеба. — Щеше да е Илвин — поправи се той.

— Не, не, не!… — Катилара заудря с юмруци по бедрата му в пристъп на безсилие и гняв.

Иста огледа пулсиращите линии светлина. „Мога ли да го направя?“ Не беше сигурна. „Е, поне мога да опитам. Така“. Скръсти спокойно ръце в скута си и отново протегна напред духа си. И този път не докосна изтъкания от демона вътък, само затвори почти докрай стегата между Илвин и Арис.

Арис се срина на колене, устната му зейна.

— Ако го искаш в движение — обърна се Иста към Катилара, — оттук насетне ще трябва сама да се погрижиш. Край на кражбата.

— Не! — изпищя Катилара, когато Арис се отпусна тежко в скута й. Горам го сграбчи, за да не се търкулне през капрата. Катилара впери ужасен и невярващ поглед в бледото, объркано лице на съпруга си. Огънят на душата й се завихри нагоре и се сбра в сърцето й.

„Да!“ помисли си Иста. „Можеш. Давай, момиче!“ После, с вик и бял изблик, Катилара изгуби съзнание. Хаотичният огън изригна от сърцето й и се плисна неравномерно в руслото на заклинанието. Иста отново протегна прозрачната си ръка. Потокът се успокои, смири се. Нито твърде бърз, така че да изчерпи изцяло извора си, нито твърде бавен, за да не постигне целта си. Просто… ето така. Вътрешното й око проследи отново линиите. Миниатюрно ручейче живот все още се процеждаше откъм Илвин, колкото да поддържа контакта. Тя не смееше да пипа мрежата на демона — дори и да събереше смелост, не беше сигурна, че ще успее да я разкъса. Арис примигна, раздвижи челюсти, изправи се тромаво и се подпря на рамото на Горам.

— О, благодаря ви — промърмори Фойкс в благословената тишина.

— Самата аз от време на време изпадах в истерия, отначало, когато мъката ми беше още съвсем прясна — тихо му каза Иста, завладяна от неприятния спомен. — Защо, в името на петимата богове, някой не ме е удушил, за да се отърват най-после от мен? Умът ми не го побира.

Откъм фургона се чу дрезгав глас:

— Копелето го взело, сега пък какво?

По лицето на Арис се разля облекчение.

— Илвин! Излез!

Чуха се стъпки на боси крака, после Илвин, облечен само с ленената си риза и с вид на човек, който се е събудил твърде рано след проточил се нощен гуляй, се появи със залитане и застана примигващ на ярката светлина, като се опря с ръка на дървената рамка, поддържаща платнището, за да не падне.

Погледът му се спря на Иста и лицето му грейна.

— Глупчо! — извика зарадвано той. Този странен поздрав, със закъснение осъзна Иста, беше предназначен за коня му, който размърда уши, изпръхтя, изду сивите си ноздри и почти, но не съвсем, помръдна от мястото, където му бе наредила да стои. — Царина — продължи Илвин, като й кимна. — Надявам се Перушан да се е представил добре. Богове пет, никой ли не се е сетил да му намали дажбите?

— Той е изключителен джентълмен — увери го Иста. — Самата аз го намирам за много снажен.

Илвин сведе поглед към Кати, която лежеше отпусната върху рамото на свилия се Горам.

— Какво става? Тя добре ли е?

— Засега — успокои Иста и него, и Арис, който току поглеждаше жена си с нарастваща тревога. — Аз, хм… накарах я да си смени мястото с вас за известно време.

— Не знаех, че можете да направите такова нещо — предпазливо рече Илвин.

— И аз не знаех допреди малко. Заклинанието на демона не е прекъснато, просто е… пренасочено.

Арис, с лице, застинало от неудобство, въпреки всичко коленичи и вдигна Катилара на ръце. Илвин посегна към дясното си рамо и се намръщи; намръщи се още повече, когато видя червено ручейче да се процежда бавно от рамото на Катилара. Отстъпи встрани да направи място на брат си, който внесе маршезата във фургона. Иста подаде юздите на коня си на Лис и се прехвърли тромаво от седлото на капрата; Илвин й подаде ръка да й помогне.

— Трябва да поговорим — каза му тя.

Той кимна сериозно, после се обърна към слугата си:

— Горам. — Конярят вдигна очи към него с неприкрито облекчение. — Обръщай фургона към Порифорс.

— Да, милорд — щастливо откликна Горам.

Иста наведе глава и се мушна във фургона след Арис и Илвин, докато Фойкс раздаваше на висок глас команди на хората си да помогнат с обръщането на четворния впряг. Арис внимателно сложи отпуснатата Катилара на носилката, която бе освободил преди малко. Под платнището беше тъмно и душно след ярката светлина вън, но очите на Иста бързо се нагодиха. Другият слуга и придворната дама на Катилара клечаха уплашено в дъното на фургона между няколко малки сандъка. Скромен багаж за такова пътуване, макар че ковчежето с бижутата на маршезата без съмнение лежеше в някой от сандъците.

Арис прати слугата и младата жена да седнат отпред при Горам. Пажът му, ококорил притеснено очи, се сгуши до него. Арис разроши успокояващо косата му и седна с кръстосани крака до главата на жена си. Илвин помогна на Иста да се настани на носилката отсреща — Иста усети как коричките върху раните й се пропукаха под бинтовете, когато сви колене. Илвин понечи да седне с кръстосани крака до нея, усети, че няма как да запази приличие в тази поза с тясната си риза, и се отпусна на колене.

Арис погледна жена си и изпъшка:

— Не мога да повярвам, че ме е сметнала за способен да изоставя Порифорс.

— Знаела е, че не бихте го направили — каза Иста. — Точно затова е измислила този план. — Поколеба се. — Трудно е, когато целият ти живот зависи от решенията на други хора и с нищо не можеш да повлияеш на развръзката.

Фургонът най-после обърна и бавно потегли. Конете щяха да капнат от умора, докато изминат десетината мили по обратния път до замъка.

Арис докосна рамото на Катилара, където вече се бе оформило тъмно петно от бавното кървене под дрехата.

— Така няма да стане.

— Трябва, поне докато се върнем в Порифорс — смутено рече Илвин, после протегна ръце и размърда рамене, сякаш да свикне със собственото си тяло. Стисна юмрук за проба и се намръщи.

— Мога само да се надявам, че гарнизонът не е направил някоя глупост заради изчезването ми — каза Арис.

— Веднага щом пристигнем — каза Иста, — трябва да разпитаме отново демона на Катилара. Той трябва да знае какво се готви в Джокона или най-малкото кой го е изпратил тук. — После повтори пред Илвин думите на офицера за внезапната промяна в поведението на Сордсо Пияницата.

— Много странно — замислено рече Илвин. — Преди Сордсо никога не е показвал такава семейна лоялност.

— Но… дали ще успеем да разпитаме съществото, царина? — попита Арис, без да откъсва очи от Катилара. — Миналия път не ни провървя особено.

Иста поклати глава, обзета от същите съмнения.

— Тогава го нямаше просветен ди Кабон да ме посъветва. Нито Фойкс ди Гура да помогне. Може би ще успеем да насъскаме двата демона един срещу друг с добър резултат. Или… с някакъв резултат. Ще се посъветвам със свещения, когато се приберем.

— Аз бих се посъветвал с брат си, докато все още мога — каза Арис.

— А аз бих се възползвал от малко храна — каза Илвин. — Да се намира нещо за ядене във фургона?

Арис накара пажа да потърси. Момчето измъкна от сандъците самун хляб, плик сушени кайсии и мях с вода. Илвин почна да дъвче старателно, докато Арис го информираше подробно за сведенията, донесени от съгледвачите му.

— Нямаме никакви новини от северния път — отбеляза Илвин, когато Арис приключи. — Това не ми харесва.

— Да. Тревожа се за двете групи, които още не са се върнали, нито са изпратили куриер. Канех се да пратя още един патрул след тях, когато сутрешните ми задължения бяха прекъснати неочаквано. — Арис погледна с раздразнение изпадналата си в несвяст жена. — Или да отида сам.

— Моля те да не го правиш — каза Илвин, като потриваше рамото си.

— Ами… да. Май няма да е много умно предвид обстоятелствата. — Тревогата, с която гледаше Катилара, нарасна още повече, ако въобще беше възможно. Тя изглеждаше ужасно беззащитна, свита на топка като дете. Лишена от вътрешното напрежение, поразителната й хубост привличаше погледа като магнит.

Той вдигна очи и успя да се усмихне на Иста.

— Не се тревожете, царина. Дори някаква незнайна войска да се приближава от тази посока, Порифорс няма да пострада. Стените са яки, гарнизонът — лоялен, теренът би затруднил изключително много използването на обсадни машини, а крепостта е построена върху масивна скала. Не могат да прокопаят тунели отдолу. А от Оби ще пристигне помощ — още преди враговете ни да са си разпънали палатките.

— Стига и самият Оби да не е нападнат едновременно с нас — измърмори Илвин.

Арис погледна встрани.

— Разговарях надълго и нашироко с храмовия нотариус през последните няколко дни и оставих завещанието си на негово съхранение. Всички други документи са при кастелана на замъка. Посочил съм те за изпълнител на завещанието и за един от настойниците на малката Ливиана.

— Арис — каза Илвин с натежал от съмнения глас. — Нека ти напомня, че не се знае дали и аз ще се измъкна жив от тази ситуация.

Брат му кимна.

— В този случай дядото на Ливиана става неин единствен настойник и попечител на наследството й по линия на семейство ди Лютез. При всички случаи — като се има предвид, че с Кати нямаме деца — смятам да я върна с вдовишкото й наследство под настойничеството на лорд ди Оби.

— Катилара ще се зарадва толкова на правата, които си ми дал като изпълнител на завещанието ти, колкото ще ми е приятно и на мен да ги приведа в действие — каза Илвин. — Благодаря ти от името и на двама ни.

Арис кимна и се навъси.

— Ако ти… ако… ако не можеш да поемеш управлението на Порифорс от името на Ливиана, военното командване следва да се поеме от провинкара на Карибастос, който да го повери на човек по своя преценка. Писах му да го предупредя, че… е, че съм болен и че няма да е зле да се огледа за подходящ човек, за всеки случай.

— Погрижил си се за всичко, както винаги. Без значение колко е неприятно. — Илвин се усмихна тъжно. — Винаги си се стремял да се грижиш за всички ни като баща. Едва ли има съмнение кой от боговете чака да те поеме. Но нека почака още малко, така казвам аз. — Той погледна към Иста.

„Само че него не го чака никой бог — помисли си Иста. — Точно това означава изгубен“.

Арис сви рамене.

— Дните ме гризат, както плъхове гризат труп. Започнах да го усещам, все по-силно. Вече се застоях прекалено дълго тук, прекалено… Царина… — Очите му се впиха настойчиво в нея. — Можете ли да ме освободите? Затова ли ви пратиха тук?

Иста се поколеба.

— Самата аз не знам какво мога да направя и какво не. Ако целта е била да стана проводник на чудеса, то точно в това чудо не изгарям от желание да участвам. Ала самото естество на чудесата е такова, че човешкият им проводник не може да си ги избира, освен да се отвори или затвори за тях. Единствено демонската магия можем да подчиним на волята си. Никой не може да подчини на волята си бог.

— И все пак — замислено рече Илвин — нали Копелето е наполовина демон, така казват. Мисля, че естеството му не е съвсем същото като това на останалите от семейството му. Може би и чудесата му се различават от техните?

Иста смръщи объркано вежди.

— Ами… не знам. В съня ми се стори точно толкова непостижим, колкото и Майката в онова видение, което получих преди двайсетина години. Във всеки случай се опитах само да пренаредя силата, която се прелива между трима ви. Не съм се опитвала да разкъсам нишките на основата, нито да принудя демона да го направи против волята на господарката си, макар да е повече от ясно, че ако можеше, той би зарязал всичко и би избягал.

— Опитайте сега — каза Арис.

Иста и Илвин възкликнаха едновременно в знак на протест и се спогледаха.

— Защото ако не можете да го направите, трябва да знам — търпеливо каза Арис.

— Да, но… няма как да пробвам предварително, разполагам само с този единствен опит. А след това няма да знам как да разваля стореното.

— Не съм казвал, че трябва да го разваляте.

— И да ви изоставя прокълнат?

— Повече, отколкото съм сега?

Иста смутено сведе поглед. Безкрайно душевно изтощение се четеше на лицето му, сякаш с всеки изминал час неохотата да сложи край на земните си дела се топеше, дори ако това означаваше да ги смени с вехнещата тишина на нищото.

— Ами ако… ако това не е задачата, с която съм пратена? Ами ако бъркам в разсъжденията си — отново? Какво ли не бих дала да ми бе дарено да ви изцеля! Не искам да убия още един ди Лютез.

— Веднъж сте го направили.

— Да, но не с магия. Удавих го. Този метод не би помогнал при вас. През последните петнайсет минути не си поехте дъх нито веднъж.

— О. Да! — Той явно се смути и положи усилие да вдиша.

Очите на Илвин се бяха разширили от изумление.

— За какво говорите?

Иста го погледна, стисна зъби и каза:

— Арвол ди Лютез не умря по време на разпит в тъмниците на Зангре. С Иас го удавихме по погрешка, докато тримата се опитвахме да предизвикаме чудо, което да помогне на Шалион. Обвинението в държавна измяна беше абсолютна лъжа. — Добре. С практиката разказът й ставаше все по-сбит.

Илвин я зяпа с отворена уста още няколко секунди. Накрая каза:

— Така значи. Винаги съм мислил, че тази история с държавната измяна звучи скалъпено.

— Ритуалът се провали, защото Арвол не издържа — каза Иста и млъкна. После изведнъж се разприказва: — От друга страна, може би щях да оправя нещата дори така, ако бях успяла да призова чудо на изцеление. Нищо че лежеше удавен в краката ни. Майката, богинята на изцелението, стоеше до дясната ми ръка, току зад някакъв… ъгъл на възприятието. Ако душата ми не беше задръстена от възли на гняв, страх и скръб, които не оставяха място да се промуши никой бог. — И трите й предишни изповеди бяха заобикаляли този момент, даде си сметка тя. Погледна Илвин. — Или ако го бях обичала, вместо да го мразя. Или ако… и аз не знам.

Илвин се изкашля.

— На повечето хора дори не им хрумва да правят чудеса. Грешки като тази, за която говорите, едва ли има нужда от оправдание.

— Моята има. Аз бях призована. — Мислите я заляха. „Сега отново съм призована. Но за какво?“ Вдигна очи към Арис. — Чудя се дали животът ни не би се стекъл различно, ако Арвол ви беше повикал при себе си в Кардегос? Може би сме пъхнали неподходящия ди Лютез в бъчвата. — Виж, това се казваше идея. — Какъв беше той на двайсет, Илвин?

— О, долу-горе какъвто е сега — отвърна Илвин. — Може би не толкова опитен и изискан. Нито толкова широк в раменете. — Споменът доведе усмивка на устните му. — Нито толкова уравновесен.

— Нито толкова мъртъв — изръмжа Арис и се намръщи, впил поглед в ръцете си, които стискаше и отпускаше. „Проверява дали не са изтръпнали? Все по-изтръпнали?“

— Когато бях млада и красива в двора в Кардегос… — Когато Арис не се е бил оженил за първи път. Когато всичко все още беше възможно. Дали все пак не би си хванала един ди Лютез за любовник, така че лъжливата клюка да стане вярна? Само че проклятието на Фонса тогава вече попарваше всяка напъпила надежда в двора — на какви ли ужаси би подложило то тази сладка мечта, как ли би осакатило младежката сила на Арис? Истина ли би било, или лъжлива утеха, ако кажеше на Арис, че Арвол го е държал надалеч заради собствената му безопасност? Овладя тръпките, които я побиха. — Още тогава беше прекалено късно.

Арис примигна насреща й, несхванал връзката, но Илвин се засмя горчиво.

— Представете си, че го бяхте срещнали преди да се омъжите за Иас, щом ще си говорим за това какво е могло да стане — сухо я посъветва той. Хвърли й неразгадаем поглед. — Лично при мен всички възможни пътища винаги са водели в една посока.

Фургонът се разтресе и спря. Иста надникна през платнището и видя, че са стигнали до укрепеното село и спират при маслиновата горичка да напоят конете. Слънцето се беше изкачило до зенита и напичаше непоносимо.

Иста слезе да се разтъпче и да пийне вода. Лис още водеше белия кон на лорд Илвин, вързан за седлото на нейния, и двете животни утоляваха жаждата си от потока. Илвин погледна с копнеж Перушан, после пак се скри във фургона. Иззад платнището се чуха гласове, спор между Илвин, Горам и слугата. След малко Илвин пак се появи, доволно усмихнат, облечен с панталоните на коняря си и ботушите на слугата под леката ленена риза. Панталоните се държаха на кръста му единствено благодарение на пристегнатия колан и покриваха прасците му едва наполовина, но ботушите правеха гледката що-годе приемлива.

Илвин викна да му доведат коня, яхна го и се ухили. Простичката радост, че отново е на крак и в движение под яркото слънце на белия свят, грееше на лицето му и сигурно му бе още по-скъпа заради преходността на тези откраднати мигове. Остави Лис да отпусне стремената, благодари й, намести се на седлото и махна бодро на Иста.

Горам беше обул някакви ленени панталони, които му стояха ужасно и които явно бе измъкнал от оскъдния багаж във фургона. Слугата обаче се въсеше бос. Хората на Фойкс се заеха да навият до половина страничните платнища на фургона, защото в горещ ден като днешния душният въздух в затвореното пространство бе по-голямо изпитание от прахоляка по пътя. Не че лорд Арис би забелязал което и да било от двете неудобства, призна си мислено Иста. Потеглиха отново. Фойкс прати четирима от хората си пред фургона. Двама останаха зад него, а Илвин и Лис яздеха от двете му страни.

Изкачиха възвишението, свърнаха вдясно по билото и поеха надолу към просторната долина, охранявана от Порифорс. Заобиколиха няколко скупчени дървета… и Фойкс внезапно вдигна ръка. Спряха.

Илвин се изправи на стремената, гледаше невярващо. Иста и Арис се прехвърлиха на капрата да видят какво става. Устните на Арис се дръпнаха назад и той стисна зъби; дъхът на Иста изскърца стреснато в пресъхналото й гърло.

Току пред тях дълга кавалерийска колона се стичаше към пътя откъм пущинака. Белите пеликани на Джокона грееха върху морскозелените табарди. Ризниците блестяха. Върховете на копията примигваха в дълга редица под слънцето, като скъпоценни камъчета, пришити към плащ на царедворец, и се гънеха по снижаващите се дипли на местността.