Рицарят на Шалион

14.

Усмивката на Арис замръзна. Той изгледа притеснено Иста, сякаш се боеше, че лудата царина е изпаднала в ново умопомрачение току пред очите му и като неин небрежен домакин него ще държат отговорен за това.

— Милейди… шегата ви… — Покана да си върне думите назад. Явна молба в смисъл „Моля ви, не ми причинявайте това…“ — Целувките ми обикновено не срещат такова презрение!

— Рядко съм била по-сериозна.

Той се засмя неспокойно.

— Признавам, че треската ме държи доста дълго тази пролет, но мога да ви уверя, че все още не съм тръгнал да умирам.

— Нямате треска. Дори не се потите. Кожата ви има температурата на въздуха. Ако не беше толкова непоносимо горещо по тези ширини, повече хора да са го забелязали досега.

Той продължаваше да я гледа със същото изумление.

„Богове пет. Наистина не знае“. Сърцето й се сви.

— Мисля, че трябва да говорите с брат си — предпазливо рече тя.

Лицето му се сгърчи от болка.

— Какво ли не бих дал! Моля се за това всеки ден. Само че отровената рана не му дава да се събуди.

— Напротив, буди се. По обед, всеки ден, точно когато вие сте легнали за малката си дрямка. Единственото време, когато заспивате. Нима съпругата ви не ви е казала? Тя идва почти всеки ден да провери как се грижат за него. — „А понякога и нощем. Макар че тогава не точно грижите за неговото здраве я интересуват“.

— Царина, уверявам ви, че не е така.

— Лично говорих с него, току-що. Елате с мен.

Съмнението, което се излъчваше от физиономията му, не се промени, но когато тя се обърна и тръгна нагоре по стълбите, той все пак я последва.

Влязоха в чистата спретната стая на Илвин. Горам, който седеше и наблюдаваше повереника си, скочи, щом видя лорд Арис, поклони му се по своя отсечен, тромав начин и измърмори нещо с раболепен тон, което сигурно беше „Милорд“.

Погледът на Арис се плъзна по неподвижното тяло в леглото. Устните му се свиха разочаровано.

— Все същото си е.

— Лорд Арис, седнете — каза Иста.

— Предпочитам да остана прав, царина. — Търпението в сериозните му очи се изчерпваше.

— Както искате.

Въжето от бял огън между двамата беше късо и дебело. Сега, когато знаеше за какво да гледа, Иста усещаше в него и присъствието на демона, бледо виолетово сияние като канал, което бе в основата на всичко. Вървеше в три посоки, но само по едното разклонение течеше душевно вещество. Иста сви ръка около връзката между двамата мъже и стисна, изтънявайки плътната нишка наполовина. Възпряният бял огън се ливна назад в тялото на Илвин.

Коленете на лорд Арис се подгънаха и той се срина на пода.

— Горам, помогни на марша да седне на онзи стол — нареди Иста. „Задръж“, заповяда безмълвно тя на невидимата стега и тя задържа.

Иста се приближи до леглото на Илвин и огледа възлите светлина. „Нагоре“, заповяда им мълчаливо тя и направи необходимите движения с ръце, натрупвайки ги върху челото и устата, така както Катилара ги бе сбрала върху… другата теологична точка. Светлината се преля според желанието й. „Стой там“. Иста кривна глава и огледа резултата. „Да. Струва ми се“.

Горам се разбърза да премести стола от полирано дърво със сложна украса, който стоеше до стената от другата страна на леглото. Вдигна стреснатия Арис за раменете и го настани в него. Арис затвори уста и потри лицето си с внезапно натежала и трепереща ръка. „Губи усещане за тялото си, така ли?“ Иста взе безцеремонно столчето на Горам, сложи го до долната табла на леглото и седна така, че да вижда добре лицата и на двамата братя.

Очите на Илвин се отвориха. Той си пое дъх и раздвижи челюсти. Понечи да се надигне на лакът и погледът му попадна на Арис, който седеше вдясно от него и го зяпаше невярващо.

— Арис! — Радост звънна в гласа му. Внезапната усмивка промени лицето му до неузнаваемост — Иста се дръпна инстинктивно назад и примигна, докато очите й свикнат с този внезапно разкрил се пленителен мъж. Горам побърза да натрупа възглавници зад гърба му. Илвин се надигна още малко, зяпнал от удивление. — О! О! Жив си! А аз не им вярвах… не ми отговаряха и реших, че искат да ми спестят… спасен си! Аз съм спасен! Богове пет, всички сме спасени! — Срина се назад, като си поемаше шумно дъх и се хилеше, избухна за кратко в сълзи от потрес, после овладя накъсаното си дишане.

Арис го зяпаше като зашеметен.

Сега вече Илвин не заваляше думите, с облекчение забеляза Иста, макар че долните му крайници изглеждаха почти парализирани. Молеше се и разумът му да се е прояснил в същата степен. Със спокоен глас, който съвсем не отговаряше на емоционалното й състояние, тя попита:

— Защо сте били толкова убеден, че брат ви е мъртъв?

— Богове, какво друго можех да си помисля? Усетих как онзи проклет нож го прониза — до дръжката, и друг път ми се е случвало да оцелея при битка за сметка на някой нещастник с по-малко късмет — усетих натиска и как поддава плътта под ръката ми, когато острието прониза сърцето. Едва не повърнах.

„Богове пет, моля ви, не братоубийство. Не искам да е братоубийство…“ Запази гласа си спокоен въпреки спазмите, които гърчеха стомаха й.

— Как се стигна до това? Кажете ми всичко. Всичко, от самото начало.

— Тя го отведе в стаите си. — После добави към Арис: — Паникьосах се, защото онази любопитна прислужница беше казала на Катилара и тя беше твърдо решена да тръгне след теб. Тогава вече знаех със сигурност, че в нея има нещо противоестествено…

— В кого? — попита Иста. — В княгиня Умерю?

— Да. Лъскавото златно момиче. Арис… — широката му усмивка се върна, този път забележимо укорително кривната, — ако бъдеш така любезен да престанеш да лапваш по всяка съблазнителка, която ти прати въздушна целувка, ще е голямо облекчение за роднините ти.

Арис, чиито очи се присвиваха от веселие, което бе огледален образ на онова в очите на Илвин, сведе уж засрамено глава.

— Кълна се, че не ги насърчавам по никакъв начин.

— Това е съвършено вярно, признавам — обърна се Илвин към Иста. — Не че е голяма утеха за нас, останалите, когато жените ни подминават и се лепят по него като мухи. Момче от кухнята, което храни кокошките, ето на това прилича брат ми.

— Не съм аз виновен. Те сами ми се натискат. — Погледна Иста и добави сухо: — Дори на стълбите.

— Би могъл да приклекнеш — сладко предложи Илвин. — Пробвай някой път.

— Правя го, проклет да си. Сигурно имаш изключително високо мнение за мъжествеността ми, ако смяташ, че Катилара ми оставя сили и за най-невинния флирт, особено напоследък.

Иста не беше съвсем сигурна как това твърдение се връзва с поведението му по време на онази тяхна първа езда, но може би той по принцип упражняваше чара си върху всички спасени от него дами, макар и само за да отвлече вниманието им от желанието да избухват в сълзи. С известно съжаление прекъсна тази размяна на остроумия — явно често практикувана в миналото и също толкова явно носеща огромно облекчение и на двамата. Нямаше съмнение, че богът я бе пратил в този изтъкан от болка лабиринт, примамвайки я с равни дози любопитство и чувство за дълг, само че тя не изгаряше от желание да остава в него по-дълго от крайно необходимото.

— Тогава защо сте отишли в стаите на княгиня Умерю? Ако сте отишли.

Арис се поколеба и веселието се отцеди от лицето му. Потърка челото си, после челюстта и ръцете.

— Всъщност не знам. В онзи момент ми се стори добро хрумване.

— Ако питаш Катилара, княгинята ти е сипала любовна отвара в питието и ти си изгубил контрол над себе си — каза Илвин. — Колкото и да ме дразнят глупостите й, аз… надявах се, че този път може да е права. Защото алтернативата беше много по-лоша.

— Какво, че съм се влюбил в Умерю ли?

— Не. Не за това си мислех.

Иста го прикова с поглед.

— Какво сте си мислели?

Лицето на Илвин стана сериозно, дори мрачно, сякаш се вглеждаше навътре в себе си.

— Защото тя имаше същия ефект и върху мен. В началото. После видя Арис и мен ме забрави. Захвърли ме като чувал с картофи. И… здравият ми разум се върна. Едва тогава си спомних къде съм я виждал преди, само дето не беше точно тя… Арис, помниш ли малкото ми пътуване до Джокона преди около три години? Бях се предрешил на конетърговец? Когато се върнах с Горам и с плана на замък Хамавик.

— Да…

— Купих стока от лорда на Хамавик. Платих твърде много, което на него му оправи настроението, отвори му приказка и го подведе да ме сметне за глупак. Покани ме на вечеря в крайморската си вила, по което можех да отсъдя как ме е одрал, ако вече не го знаех. Показа ми всичките си по-ценни притежания, включително, съвсем за кратко, и съпругата си. Княгиня на Джокона, внучка на самия Златен генерал, така ми каза, сякаш тя беше чистокръвна кобилка, за която се е спазарил изгодно. Което сигурно си е така, защото на вдовстващата регентка Джоен й се носи славата, че не раздава дъщерите си на безценица. Богове пет, ама и той беше един отвратителен дърт пръч. Че беше златна, беше, но беше и най-тъжната тиха мишчица, която съм виждал. Безцветна. Ужасна. И знаеше има-няма десетина думи на ибрийски.

— Значи не е била същата княгиня — каза Арис. — Князът на Джокона има цяла глутница сестри. Сигурно си се припознал. Умерю владееше езика до съвършенство.

— Да. Умираше си да измисля игри на думи. Само че освен ако няма сестра близначка със същото име, мога да се закълна, че беше същата жена. — Илвин въздъхна, после челото му се сбърчи. — Кати хукна побесняла към стаите на княгинята и аз тръгнах след нея. Боях се да не… и аз не знаех от какво, но си помислих, че ако не друго, може би поне ще успея да те предупредя и да ти спестя някоя сцена.

— Моят верен помощник.

— Е, това минаваше границите на дълга, така реших. Щеше да имаш да ми дължиш и този път нямаше да ти опростя дълга. Как ли не молих Кати поне да ме оставя аз да вляза пръв, но тя се мушна под лакътя ми. Шумното ни нахлуване се случи в крайно неподходящ момент. Като говорим за нечие съвършено владеене на езика…

Мъртвите мъже, отбеляза Иста, не можеха да се изчервяват. Но можеха поне да изглеждат засрамени.

— Дори аз не бих могъл да виня Кати, че побесня — продължи Илвин. — Но ако онзи кинжал с кичозната украса бе лежал най-отдолу под купчината сбруи, вместо отгоре й, може би щях да я сграбча навреме. Тя се разкрещя и се хвърли право към княгинята. Искаше да й нареже лицето. По разбираеми причини.

— Тази част си я спомням — бавно изрече Арис, сякаш не беше съвсем сигурен. — Поне отчасти…

— Ти избута златната мръсница встрани, аз хванах ръката, с която Кати стискаше ножа, и с общи усилия двамата можехме и да предотвратим нещастието, само че ти се спъна, докато се измъкваше от леглото. Толкова ли си бил загорял, та не бе имал търпение да се съблечеш дори? Ако на мен ми се беше отворила такава възможност… няма значение. Само че най-добрият фехтовач в Карибастос, спънат от собствените си панталони… богове пет, Арис! Кати не би имала силата да забие това тежко острие, ако се бе целила в теб и ако ти не се беше стоварил отгоре ни с цялата си тежест. — Възмущението му избледня и възбуденият му глас се забави. — Усетих как острието те пронизва. Сигурен бях, че сме те убили, с общи усилия.

— Кати не беше виновна! — побърза да каже Арис. — Като си спомня ужаса по лицето й… все едно ме пронизват отново. Нищо чудно, че тя… След това… след това не помня нищо.

— Падна в краката ми. Глупавото момиче издърпа кинжала от гърдите ти — аз извиках: „Не, Кати!“, но беше късно. Макар да не съм сигурен, че ако го бяхме оставили в раната, щяхме да намалим кървенето — кръвта ти направо шуртеше. Опитвах се да притисна с едната си ръка раната ти, а с другата да удържа Кати за ръкава, само че тя се измъкна от робата си, моля ти се! Умерю пищеше и пълзеше по леглото да се добере до теб — честно казано, не знам защо. Кати заби ножа право в корема й. Умерю хвана дръжката, после вдигна очи към мен и ме погледна толкова тъжно… И простена отчаяно и тихо… Такъв й беше гласът, когато я видях в Джокона. — Собственият му глас стана още по-тих. — Простена, и толкова. После лицето на Кати стана някак много странно, а след това… не помня. — Отпусна се безсилно на възглавниците. — Защо не мога да…

Ръцете на Иста трепереха. Тя ги скри в диплите на полата си.

— Какво е следващото, което си спомняте, лорд Илвин? — попита тя.

— Как се събудих тук. Главата ми бучеше. Бях замаян и ми се гадеше. А после пак се събудих тук. И пак. И пак. И пак. И… сигурно ми се е случило нещо. Някой ме е ударил в гръб ли?

— Катилара каза, че те е наръгал Печма — обади се Арис. Прокашля се. — Теб и Умерю.

— Но той не беше там. Да не е дошъл след нас? А и освен това аз не съм… — Ръката на Илвин се плъзна към гърдите му, под ленената роба. Когато я извади, беше оцапана с червено. — Ооо… ранен ли съм?

— Какъв беше Печма? — упорито попита Иста.

— Писар на Умерю — каза Арис. — Обличаше се ужасно и всички от свитата й му се подиграваха — винаги има по един такъв нещастник. Когато Катилара ми каза, че той е нападнал Илвин, първата ми реакция беше, че това е невъзможно. Тя рече, че е по-добре да повярвам, иначе княз Сордсо ще ни обяви война още преди да са откарали трупа на сестра му. И че никой от джоконците нямало да защити Печма. За това наистина се оказа права, между другото. Каза също да съм бил търпелив, защото Илвин щял да се оправи. Бях започнал да се съмнявам, но сега виждам, че е така!

— Не сте хапвали нищо повече от два месеца и това не ви се е сторило странно?

Илвин вдигна поглед от окървавената си ръка, впи го стреснато в брат си и присви очи.

— Храня се. Само че повръщам повечето. — Арис сви рамене. — Изглежда, ми стига.

— Но сега той ще се оправи — бавно рече Илвин. — Нали?

Иста се поколеба, после каза:

— Не. Няма.

Погледът й се плъзна към мълчаливия слушател на всичко това, приклекнал до стената отсреща.

— Горам. Ти какво мислеше за княгиня Умерю?

Звукът, който излезе от гърлото на коняря, приличаше на кучешко ръмжене.

— Развалена жена беше.

— По какво съдиш?

Лицето му се сбръчка.

— Когато ме погледнеше, изтръпвах от страх. Гледах да не й се мяркам пред очите.

Иста се замисли за изтънялата материя на душата му. „Нищо чудно“.

— Ще ми се да мисля, че Горам ми е помогнал да дойда на себе си — мрачно рече Илвин, — но се боя, че това се дължеше единствено на липсата на внимание от страна на Умерю.

Иста огледа за миг Горам. Белезите по душата му не бяха от сега — бяха стари рани, стари и тъмни. Ако, както започваше да подозира, някога душата му е била проядена от демон, то това е било отдавна. Което означаваше…

— Умерю е била магьосница — заяви Иста.

Кратка, ожесточена усмивка се изписа на лицето на Илвин.

— Знаех си! — Поколеба се. — А вие откъде знаете? — И след още миг: — Коя сте вие всъщност?

„Виждала съм нейния изгубен демон“, помисли си Иста, но реши засега да го премълчи. Отчаяно й се искаше ди Кабон да е тук сега, за да разбули заплетената мистерия с познанията си по теология. Илвин я гледаше с известно притеснение, нащрек… но не и с недоверие, помисли си тя.

— Казват, че на млади години сте учили в семинария, лорд Илвин. Не може да сте забравили всичко. Един просветен свещен от ордена на Копелето ми каза, че ако гостоприемникът на демон умре и душата му не е достатъчно силна, за да го завлече обратно при боговете, демонът прескача в друг гостоприемник. Магьосницата е умряла, а демонът не е в никой от вас, уверявам ви. Кой остава?

Арис изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. За един ходещ труп това би трябвало да се счита за подобрение, помисли си Иста, но не беше.

— В Кати е — прошепна той.

Изглежда, нямаше намерение да спори с нея по този въпрос, забеляза Иста и кимна одобрително с абсурдното чувство, че е учителка, която хвали ученика си за правилно решената задача.

— Да. Сега е в Кати. И тя иска от него да ви запази жив. Е, жив на пръв поглед поне. Дотолкова, доколкото възможностите му могат да бъдат впрегнати в такава задача.

Устата на Арис се отвори, после се затвори. Най-накрая той каза:

— Но… това са опасни неща! Те изяждат хората живи… магьосниците заплащат с душите си. Кати… трябва да бъде лекувана… трябва да повикам теолози от храма, които да го махнат от нея…

— Чакай малко, Арис — прекъсна го напрегнато Илвин. — Мисля, че трябва добре да обмислим…

Тропот откъм галерията вън — бягащи крака. Два чифта. Вратата се отвори с трясък. Катилара — боса, в омачкана рокля за езда, косата й бе разрошена от вятъра — нахлу в стаята, като едва си поемаше дъх. Лис тичаше след нея, зачервена и задъхана почти колкото маршезата.

— Арис! — извика Катилара и се хвърли върху него. — Богове пет, богове пет! Какво ти направи тази жена?

— Съжалявам, царина — промърмори Лис в ухото на Иста. — Тъкмо обикаляхме оная поляна да търсим цветето, когато тя изведнъж се развика, че нещо не било наред с нейния господар, хукна към коня си и го пришпори в галоп. Нямаше начин да я спра, освен с лък и стрела може би.

— Няма нищо. — Иста потисна гаденето, което я връхлиташе при мисълта какъв номер е извъртяла на Кати, нищо, че измамата беше свършила работа. — Задържа я достатъчно дълго. Иди при Горам, но не казвай нищо. Без значение колко странно ти се стори чутото.

Лис послушно приклекна и отиде да се облегне на стената до коняря, който й кимна за поздрав. После загледа любопитно лейди Катилара, която хлипаше в безсилната прегръдка на мъжа си.

Катилара стисна ръката му, усети слабостта в нея и вдигна зачервеното си от сълзи лице към неговото.

— Какво ти направи? — попита отново.

— А какво си ми направила ти, Кати? — нежно попита той на свой ред. После погледна към брат си. — И на двама ни?

Катилара се извърна и впи яростен поглед в Иста, после и в Илвин.

— Измамихте ме! Арис, каквото и да са ти казали, лъжат!

Веждите на Илвин се вдигнаха.

— И това ако не е доказуемо обвинение — измърмори той.

Иста се опита да пренебрегне за миг разсейващите я привидности. Демонът се бе свил повече отвсякога, плътен и лъскав, сякаш се опитваше да избяга навътре в себе си поради липса на друг изход. Сякаш трепереше.

От ужас? Защо? „Какво толкова си мисли, че мога да му направя?“ Нещо повече — „Какво ли знае, което аз не знам?“ Иста свъси чело в недоумение.

— Кати. — Арис започна да гали разчорлената й коса, приглаждаше къдриците, докато сълзите й попиваха в туниката на рамото му. — Време е да кажеш истината. Шш, стига, стига. Погледни ме. — Хвана брадичката й, повдигна лицето й към своето и се усмихна на мокрите й очи с поглед, който би накарал сърцето на Иста, реши тя, да се разтопи и да изтече чак в обувките й. Върху изпадналата в истерия Кати този поглед имаше още по-силен ефект. Тя се измъкна от прегръдките му, в които почти не беше останала сила, сви се до краката му и заплака, заровила лице в коленете му, като изгубено дете, и заповтаря като в транс:

— Не, не!

— Да, да — прошепна Арис на съпругата си. Отново започна да гали главата й. — Аз отговарям за всичко и всички в Порифорс, животът на хората тук е в ръцете ми. Трябва да знам всичко. Да.

— Браво, Арис — измърмори Илвин. — Опъни й се, веднъж поне.

Иста притисна ръка към устата си, за да не прекъсне неволно Арис. „Да, по-добре да дойде от него. На него тя няма да се противопостави, или поне не в такава степен“.

— Какво стана, след като прониза… магьосницата? — попита Арис. — Как демонът се озова в теб?

Кати подсмръкна, преглътна с мъка, задави се и се закашля. Отвърна с дрезгав глас:

— Просто дойде при мен. Нищо не съм направила. Можел е да избира между мен и Илвин, а от Илвин го е било страх повече. — Мрачна усмивка пробяга по лицето й. — Обеща ми каквото поискам, стига да избягам. Но аз исках само едно. Исках да се върнеш. Накарах го да те върне. Още иска да избяга, но аз никога няма да го пусна, никога!

Воля срещу воля. Иста подозираше, че демонът е придобил опит и сила, изсмуквайки ги от не един живот. Но по някои специфични въпроси волята на Катилара бе по-силна от неговата. Воля, превърнала се в мания. Ако демонът бе взел Катилара за по-управляем гостоприемник от Илвин, то със сигурност се бе натъкнал на интересна изненада. Колкото и да я дразнеше младата маршеза, Иста изпита мрачно задоволство при мисълта за неочакваното затруднение на демона.

— Сигурно си даваш сметка — каза тя, — че демонът краде живот от Илвин, за да поддържа Арис… в движение?

Кати вдигна рязко глава.

— Така е справедливо. Той намушка Арис, нека си плати!

— Я чакай малко! — каза Илвин. — Не бях единственият, който държеше ножа в онази бъркотия!

— Ако не беше сграбчил ръката ми, никога нямаше да се случи!

— Да, както и ако Арис не се беше спънал или Умерю се беше хвърлила в другата посока, или… или ако още сто неща бяха станали по друг начин. Само че станаха така — мрачно завърши той и стисна устни в тънка черта.

— Да — бавно рече Иста. — Четирима души, чиито действия са се комбинирали и са довели до резултат, който не е бил желан от никого. Не съм толкова сигурна за… петия присъстващ.

— Вярно е — обади се Илвин, — че демоните се стремят към нещастия и хаос; такава е природата им и самата им магия произтича от тази природа. Или така поне ни учат свещените. — Надигна се на възглавниците си и изгледа неспокойно снаха си.

— Е, за другите не знам, но този демон е бил изпратен тук — каза Катилара. — Нарочно. Трябвало е да съблазни Илвин или Арис, или и двамата, да превземе замък Порифорс отвътре и да го предаде в ръцете на княза на Джокона. Аз предотвратих това. Също като войник, който избутва назад стълба при обсада. — Тръсна коса и ги изгледа поред, сякаш ги предизвикваше да оспорят това й постижение.

Илвин издаде долната си устна, сякаш очите му внезапно се бяха отворили. Веждите на Арис се смъкнаха объркано.

— А лорд Печма? — подсказа Иста.

— О, това беше лесно. Демонът знаеше всичко за Печма. — Катилара изсумтя презрително. — След като се погрижих Илвин да изглежда подобаващо и заведох Арис в нашето легло, трябваше само да намеря Печма, да го обвиня и да го убедя, че на сутринта ще го обесят без съд и присъда, ако не избяга. Останалото той го направи сам. Сигурно още бяга.

„Тази млада жена е била доста заета въпросната нощ“, помисли Иста. Ужасяващото внимание към детайлите в режисирането на декорите с голия Илвин в главната роля, така че да изглежда „подобаващо“, я смрази. Дребно отмъщение, може би, срещу човека, който така упорито се е надсмивал над брачния избор на брат си?

— Арис не е виновен за нищо, както виждате — страстно продължи Кати. — Защо само той да страда? — Тя обърна гневно лице към Иста. — Така че ти — каквото и да си направила, за да го приковеш към този стол — пусни го веднага!

Иста докосна с пръст устните си.

— Много хора страдат без вина по света — каза тя. — Арис не е първият. Аз ще — както ти каза — ще го пусна след малко, но преди това всички трябва да говорим свободно. Храмът ни казва, че демоните вършат своите чудеса на страховита цена. Според теб още колко време може да продължава това?

Катилара стисна зъби.

— Не знам. Докато дишам и волята ми е силна! Защото ако магията на демона изчезне, Арис ще умре.

— Ако… наистина такава е единствената алтернатива — внезапно се намеси Илвин, — може би това редуване не е чак толкова лошо. Бих могъл да заема… половината, да речем. Половината ден да е на Арис, а другата половина за мен, може би?

И тогава няма да е братоубиец? Или дори една четвърт братоубиец? Появилата се надежда ясно се четеше по лицето му. Катилара грейна при това неочаквано предложение и погледна замислено Илвин.

Иста се поколеба, увереността й бе разклатена. „Неувереността“, строго се поправи тя.

— Според мен няма да се получи — каза след миг, — или поне не за дълго. Колкото и неумолим контрол да упражнява Кати върху демона, той все пак смуче от душата й, макар и по малко. В противен случай досега да е изчезнал или да е отслабнал дотолкова, че да преустанови магията си. Просветен ди Кабон ми е казвал, че рано или късно демонът винаги взима надмощие над гостоприемника си.

— Стига Арис да е спасен, аз ще поема риска! — каза Катилара.

Арис си пое рязко дъх и поклати глава.

— Почти си струва риска, ако питате мен — мрачно промърмори Илвин.

— Само че не е риск. Сигурно е. И Арис пак ще умре, а Катилара ще бъде унищожена.

— Само че кога, колко дълго, това е въпросът! — възрази Катилара. — Всякакви неща могат да се случат преди… тогава.

— Да, и аз мога да ви кажа някои от тях — рече Иста. — Илвин със сигурност е изучавал теологията на магията за смърт в семинарията към ордена на Копелето. Самата аз също имах случай да се запозная отблизо с нея, навремето. Арис не е жив сега. Демонът е уловил отделения му дух и го е върнал да витае в собственото му тяло. Познато, сродно обиталище в някои отношения, ако трябва да гадая. Само че той е отрязан от подкрепата на своя бог и духът му е също толкова откъснат от материята, която го храни. Не би могъл да поддържа живот, освен чрез онова, което краде от Илвин, не би могъл да го увеличава, нито да го поражда.

Катилара настръхна и се сви, сякаш щеше да скочи срещу нея.

Иста продължи слепешком в лабиринта от мрачни следствия.

— Така че най-вероятно го чака съдбата на всички изгубени духове. Бавно да чезне, да линее, да отслабват възприятията му за самия себе си, за света наоколо, за спомените — за нещата, които е обичал и мразил — да забравя. Нещо като старческо слабоумие. Виждала съм безцелното лутане на слепите духове. Това е едно тихо проклятие и милостиво — за тях. Не толкова милостиво за човек, който все още е в тялото си.

— Искате да кажете, че ще си загуби ума? — каза Илвин втрещено.

— Това… не е добре — рече Арис. — Аз и без това нямам на склад колкото теб. — Опита се да се усмихне на брат си. Опитът се провали напълно.

Иста прехапа устни и продължи упорито:

— Мисля, че знам защо демонът отпуска на Илвин толкова малко време — колкото да се нахрани, а дори и за това не стига. Защо двамата си поделят денонощието по такъв неравностоен начин. Мисля, че когато Илвин е буден, демонът… губи по малко битката за поддържането на тялото на Арис. С всеки час свяст за Илвин мъртвото тяло се разлага с още малко. С времето разлагането ще стане видно за околните. — Сега, когато знаеше как да погледне с усилената й чувствителност, всичко беше ясно. „Не са ми приятни тези нови познания“. — Това ли е съдбата, която бихте искали за своя красив съпруг, лейди Катилара? Угасващ ум, уловен в едно разлагащо се тяло?

Устните на Катилара изрекоха мълчаливо отрицание, но тя не каза нищо на глас. Скри лице в коленете на Арис.

„Богове, защо на мен дадохте тази отвратителна задача?“ Иста продължи безмилостно:

— Илвин също умира, защото бавно изцеждат от него повече живот, отколкото би могъл да замени. Но ако Илвин умре, Арис също ще… спре. И двамата ще срещнат края си. Едва ли това би желала майка им, уверявам ви. Чий край ще превари в това зловещо състезание, не знам. Само че това е крайният резултат от аритметиката на демонската магия — два живота в замяна на един, после и този един отпада от сметките. И всичките ви усилия ще отидат на вятъра. Теологически правилни ли са заключенията ми, лорд Илвин?

— Да — промълви той. Преглътна и продължи: — Демонската магия… според свещените… неизменно създава повече хаос, отколкото ред. Цената винаги е по-голяма от наградата. Някои от онези, които се забъркват с демони, се опитват да разпределят цената върху други хора, а наградата да запазят за себе си. Рядко успяват за дълго. Макар да се твърди, че малцина много мъдри люде и опитни в теологията, магьосници от храма, могат да използват демонската магия в съгласие с естеството й, а не против него, и така да правят добро. Тази част така и не ми стана много ясна.

Иста съвсем не беше сигурна в следващия си ход, но именно той изглеждаше логически издържан. Тя се отнасяше с дълбоко недоверие към логиката — съвсем възможно бе да обмислиш внимателно пътя си, стъпка по стъпка, и да се озовеш затънал до шия в блато от непростим грях, точно толкова, колкото ако си скочил в него с главата надолу.

— Чух какво имаха да кажат всички заинтересувани страни, освен една. Мисля, че демонът е придобил дара на словото. Човек се пита от кого ли, щом може да прави… двуезични игри на думи, но както и да е. Бих искала да говоря и с него. Лейди Катилара, бихте ли му отпуснали за малко юздите?

— Не! — Тя се намръщи при погледа на Иста и добави: — Не в мен е проблемът. Той се опитва да се измъкне. Ако му дам и най-малката възможност, ще се опита да избяга с тялото ми.

— Хм — промълви Иста. Нямаше голямо доверие на Катилара, но този път в думите й можеше и да има известна доза истина.

— Завържете я за стола — лаконично предложи Лис от мястото си до стената. Иста погледна през рамо към момичето; Лис вдигна вежди и сви рамене. Позата й беше небрежна, но в ококорените й очи се четеше неприкрито любопитство, сякаш гледаше пиеса и нямаше търпение да види следващото действие.

— Не разбираш — каза Катилара. — После няма да иска да се върне обратно.

— Аз ще имам грижата да го задържа — каза Иста.

Илвин смръщи заинтригувано вежди и я изгледа от главата до петите.

— Как?

— Мисля, че няма да можете — възрази Катилара.

— Той обаче мисли, че ще мога. Иначе нямаше да се страхува толкова много от мен.

— О! — Лицето на Катилара се свъси замислено.

— Според мен — бавно каза Арис, — разпитът на този затворник може да се окаже особено важен. Заради отбраната на Порифорс. Ще събереш ли смелост, мила ми Кати… заради мен?

Младата маршеза гледаше премаляла как Горам и Лис измъкват полупарализирания Арис от стола и го оставят да седне на пода, облегнат на леглото. Не възрази и на втората част от упражнението, а сама се тръшна на освободения стол и сложи ръце на дървените облегалки. Горам се разрови в раклата с колани и шарфове на Илвин за нещо подходящо, с което да върже младата жена.

— Използвай платнените шарфове — притеснено го посъветва Арис. — Така че да не се врежат в кожата й.

Иста погледна белезите от охлузване по китките си.

— Завържи ми и глезените — настоя Катилара. — По-здраво!

Горам не смееше да стегне много импровизираните въжета под пълния с тревога поглед на марша и накрая със задачата се зае Лис. Когато приключи, крайниците на Катилара бяха по-скоро омотани, отколкото завързани.

Иста премести столчето си с лице към маршезата, леко смутена от силното, неподвижно тяло на Арис в краката й.

— Хайде, лейди Катилара. Пуснете демона, освободете го.

Катилара затвори очи. Иста притвори своите и се съсредоточи върху вътрешните граници, видни единствено за второто й зрение. Изглежда, ставаше въпрос не толкова за освобождение, колкото за извличане.

— Излизай де — промърмори Катилара, все едно беше момче, което се опитва да изгони с пръчка язовец от дупката му. — Излизай!

Вълна от невидима виолетова светлина… Иста призова цялата си чувствителност. Изражението на Катилара се промени, застиналата тревога отстъпи за миг на вяла усмивка; езикът се стрелна сластолюбиво по устните й. Тя направи гримаса, сякаш разтегляше лицевата си мускулатура в непривични посоки. Виолетовото сияние се разля по цялото й тяло, до върховете на пръстите. Тя си пое дълбоко дъх.

Очите й се отвориха рязко и се разшириха ужасено при вида на Иста.

— Пощади ни, Блестяща! — изпищя тя. Всички в стаята подскочиха стреснато при този пронизителен вик.

Жената започна да се клати напред-назад в стола и да дърпа неистово ръце и крака.

— Пусни ни, развържи ни! Заповядваме ти! Пусни ни, пусни ни!

Спря и се отпусна задъхана, после лукава усмивка разтегли лицето й. Тя се облегна назад, затвори очи, пак ги отвори, с предишната застинала, примигваща тревога.

— Виждате, че е безсмислено. Глупавото нещо не иска да излезе, каквото и да правя. Развържете ме.

Виолетовото сияние, отбеляза Иста, все още изпълваше тялото на Катилара. Тя махна на Лис, която бе тръгнала напред, за да я спре.

— Не, съществото лъже. Все още е тук.

— О! — Лис се върна до стената.

Лицето на Катилара отново се промени, този път в разкривената гримаса на неприкрит гняв.

— Пуснете ни! Тъпаци такива, представа си нямате какво докарахте на Порифорс! — Започна да се дърпа и тегли с ужасяваща сила, столът се разлюля под нея. — Да бягаме, да бягаме! Трябва да бягаме! Всички да бягат! Бягайте, докато можете. Тя идва. Тя идва! Пуснете ни, пуснете ни… — Гласът на Катилара се пречупи в безсловесен писък. Столът се люшна и Горам го подхвана в последния момент и го изправи; удържаше го с мъка.

Неистовото дърпане не намаля. Катилара бе цялата червена от усилието, дъхът й свистеше в гърдите. Беше ли демонът достатъчно отчаян, за да потърси спасение чрез смъртта на Катилара, в случай че можеше да я предизвика? Да, реши Иста. Лесно можеше да си го представи как счупва врата на гостоприемника си, като го заставя да се блъсне в някоя стена или да се хвърли през някой балкон. Да заплаши тялото на Катилара с болка явно би било безсмислено, дори ако Арис би се… е, не би имал друг избор, освен да изтърпи всичко докрай. Само че подобна тактика очевидно би претърпяла неуспех.

— Добре. — Иста въздъхна. — Върнете си контрола, лейди Катилара.

Виолетовата вълна сякаш се плисна напред-назад в границите на тресящото се в спазми тяло на маршезата. Сиянието се отдръпна, но после пак се плисна навсякъде. Катилара не бе в състояние да си върне контрола? Това Иста не го беше очаквала. „О, не. А аз й обещах, че ще го удържа…“

— Слушай — каза тя. — Пратена съм от бога да разсека този възел. Освободи Арис и аз ще освободя теб. — Щеше ли да й повярва? И нещо по-важно — щеше ли заплахата да изстреля Кати към предишното й надмощие?

Кати… демонът… изведнъж застина и я погледна с широко отворени очи. Душевното вещество по връзката се отля мощно назад към Илвин. Внезапно ужасеното изражение се отцеди от лицето на Арис, заменено от… нищо, съвсем нищо. Отпусната, бледа неподвижност. Той се срина на една страна като парцалена кукла. Като труп. Блестящият защитник на Порифорс, превърнал се в безжизнен труп, в маса от мъртво месо, толкова тежко в смъртта, че щяха да са необходими мишците поне на двама мъже, за да го извлекат от стаята.

Духът му обаче не бе изтръгнат с белия огън, който Иста бе виждала при умиращи хора преди. Просто се отдели от тялото му, но иначе си остана непроменен. Ужас разтърси всяка частица от съществото на Иста. „Богове пет. Той вече е отхвърлен. Неговият бог не може да го достигне. Какво направих?“

— Ммммммммм ВЪРНИ ГО! — Яростта, като разярен мастиф, който сключва челюсти около муцуната на бик, изстреля Катилара към предишния пълен контрол над собственото й тяло. Виолетовата светлина се сви в плътна отбранителна топка, каналите се появиха отново, огънят потече както преди. Арис си пое хрипливо дъх; примигна, размърда челюсти да раздвижи лицето си и седна с гръб към леглото, полузашеметен.

Иста се отпусна разтърсена. Номерът беше подействал на Катилара, така както интуитивно бе предположила Иста, но бе разкрил и нещо… което тя не разбираше. „Никакви номера повече. Не ми стиска“.

Катилара се отпусна хриптяща напред, опънала до скъсване връзките си, и впери злобен поглед в царината.

— Ти. Ти гадна дърта кучка такава! Измами ме!

— Измамих и демона. Съжаляваш ли? — Даде знак на Горам и Лис и двамата несмело се заеха да развържат маршезата.

Илвин, който поглеждаше притеснено над ръба на леглото към брат си, се облегна назад и изгледа смутено Иста.

— Как го правите това, госпожо? Да не би и вие да сте магьосница случайно? И ние какво — заменяме демона за друг, по-непознат враг?

— Не — каза Иста. — Моите нежелани дарби имат друг източник. Питайте Катиния… любимец. Той знае. — „По-добре и от мен, струва ми се“. Ако обладаването на или от демон превръщаше човек в магьосник, а връзката с някой от боговете го правеше светец, в какъв ли странен хибрид се превръщаш в ръцете на демонския бог?

— Докосната от бог тогава… това ли твърдите? — попита той. По тона му не личеше дали й вярва, или не, поне засега: просто беше нащрек.

— За мое най-голямо съжаление.

— Как се случи това?

— Някое страдащо копеле се е помолило на един бог, който е бил твърде зает, за да му обърне внимание, така че е прехвърлил задачата на мен. Или така поне твърди Той.

Илвин се отпусна безсилно на възглавниците.

— О — промълви много тихо, докато значението на думите й се слягаше в ума му. След миг добави: — Бих искал да поговорим по-подробно за това. В някой, хм, по-спокоен момент.

— Ще видя какво мога да направя.

Арис протегна почти безчувствената си ръка и погали съпругата си по глезена.

— Кати. Това не може да продължава.

— О, любими, какво можем да направим? — Той обърна глава и удостои Иста със сърцераздирателен поглед. — Не можеш да го вземеш сега. Много е скоро. Няма да се откажа от него сега. — Тя потърка червените следи по китките си.

— Той вече е имал повече време, отколкото се дава на мнозина — порица я Иста. — Отдавна е приел рисковете на войнишкия занаят, а когато си се свързала с него в брак, ти също си ги приела.

„А фактът, че е изгубен?“ Смъртта на тялото носеше достатъчно мъка. Бавният разпад на призраците — души, отхвърлили своя бог — беше самоунищожение. Само че Арис не бе избрал сам това изгнание; то му беше наложено. Не беше самоубийство на душата, а убийство…

Иста се помъчи да спечели малко време.

— Е, не е речено, че ще е днес, така набързо и… Все още имаме малко време. Достатъчно, за да сложи в ред нещата си, докато все още е с ума си, стига да не се бави много, достатъчно, за да се сбогува с близките си. Не повече от това обаче. — Замисли се за опасно измършавялата снага на Илвин. „Тази каша е много по-лоша, отколкото смятах в началото. И засега дори вътрешното зрение не съзира изход от нея“.

Арис с мъка се надигна.

— Говорите разумно, милейди. Ще пратя да повикат при мен нотариуса на замъка… да прегледам завещанието си…

— Не е честно! — разбесня се отново Катилара. — Илвин те уби, а сега ще получи всичко твое!

Главата на Илвин отскочи назад.

— Аз да не съм последният бедняк?! Не ми е притрябвало наследството на ди Лютез. За да се опазя от подозрения като тези, с радост ще се откажа от всичко. Завещай го на племенницата ми, или на Храма… или на нея дори. — Той кимна към снаха си. — С изключение на Порифорс.

Арис се усмихна, забил поглед в ботушите си.

— Браво, момче. Порифорс не го даваме на никого. Придържай се към това и ще знаеш, че си ми верен, дори когато гробът е погълнал всички други клетви.

Катилара избухна в сълзи.

Иста надигна изтощеното си тяло от столчето. Имаше чувството, че са я били с пръчки.

— Лорд Илвин, налага се брат ви да заема от вас още известно време. Готов ли сте?

— Уф — изсумтя той без особен ентусиазъм. — Направете каквото трябва. — Вдигна поглед към нея и добави с прикрита тревога: — Ще дойдете пак, нали?

— Да. — Тя посегна и отпусна стегата върху въжето от бял огън. Илвин се срина назад, а Арис скочи на крака като мъж в разцвета на силите си.

— Ах!

Притисна хлипащата Катилара към гърдите си и я изведе от стаята, като шепнеше нежно в ухото й.

„Да — горчиво си помисли Иста. — Ти си я хванал — бас държа, че дори не си се опитал да приклекнеш, — сега ти се оправяй с нея…“ И щеше да го направи, сигурна беше. Какво по-малко можеше да се очаква от мъж, който носи сапун в дисагите си? Слепоочията й пулсираха.

— Лис, ще ида да полегна. Боли ме главата.

— О! — Лис изприпка при нея и й предложи ръката си да се опре. Като придворна дама си имаше своите кусури, но Иста трябваше да признае, че като кавалер се справяше отлично. — Искате ли да ви направя компрес на челото с лавандулова вода? Веднъж видях една дама да го прави.

— Благодаря ти. Би било чудесно.

Погледна назад към лорд Илвин, който лежеше притихнал, изпразнен от живот и свяст, отново.

— Грижи се за него, Горам.

Той се поклони, погледна я с объркване, което не му бе по силите да изрази с думи, после изведнъж падна на колене и целуна крайчеца на полата й.

— Благословена — промърмори той. — Освободи го. Освободи всинца ни.

Иста преглътна тежко, дари го с усмивка, която не чувстваше, издърпа внимателно полата си от ръцете му и се остави на Лис да я изведе.