Рицарят

Глава 1

В тронната зала на Цитаделата, под огромните сводове, в мрака блестяха големи свещници. С шлема си под мишница капитан Норфолд беше коленичил на едно коляно, за да се приближи възможно най-много до краля. Говореше му тихо, както се говори на умиращите, с глас, напрегнат от тревога.

— Сир. Трябва да ми отговорите, сир. По ваша заповед ли Лорн попречи на подписването на договора за Ангборн?

Неподвижен, с изпънат гръб и ръце, впити в облегалките на своя ониксов трон, Върховният крал не отговаряше. Зад черния воал, скриващ мъртвешкото му лице, той беше вперил поглед в една далечна точка, която само той можеше да види.

— Какво значение има? — каза той накрая.

— Но, сир! Ако Лорн не ви се е подчинил, ако е надвишил своите…

— Какво значение има! — повтори крал Ерклант по-силно.

Капитанът млъкна и наведе глава, раздвоен между унинието и гнева.

— Той… той възтържествува, нали — попита старият крал. — Изправи се сам срещу Иргаард и победи.

Норфолд неохотно се съгласи.

— Да — каза той. — И все пак…

— Той ще бъде прославен — прекъсна го Върховният крал. — Аз ще бъда прославен — добави той, като наблегна с треперлив глас на „аз“. — Лорн… Лорн върна честта и гордостта на Върховното кралство. И на мен. На всички ни. И на теб също, Норфолд.

Капитанът въздъхна.

Искаше му се да поговори по-дълго със своя крал и да го върне към здравия разум, но знаеше, че това вече беше невъзможно.

— Но на каква цена? Черния дракон няма да приеме тази обида, без да реагира. Задава се война, сир. Срещу Иргаард. И то когато Върховното кралство е по-разделено от когато и да било.

Кралят се замисли.

После бавно извърна глава към Норфолд и каза:

— На каква цена? — очите му блестяха под воала, придържан от короната, украсена с тъмни скъпоценни камъни. — А каква е според теб цената на честта на Върховното кралство?

— Моля ви, сир — отчаяно се опита за последен път капитанът. — Отговорете ми. Дадохте ли заповед на Лорн да се противопостави от ваше име на подписването на договора, или…?

„Или вашият Пръв рицар е човек, разяждан от гнева и Тъмнината, способен да погуби Върховното кралство?“, помисли си той, без да посмее да го каже.

Върховният крал отново впери поглед в далечината и си върна неподвижността.

И излъга:

— Да. Аз му дадох такава заповед.

Глава 2

В Ориал се провеждаше триумфално дефиле.

Организирано в чест на героите от Саарсгард, то се изкачваше по улица „Ерклант I“ от Лангърската порта до Двореца. За случая фасадите бяха великолепно украсени с цветовете на Върховното кралство. Под яркото слънце златото и лазурното синьо блестяха в гирлянди, флагчета, знамена и конфети, които хората хвърляха при преминаването на кортежа. Хората се трупаха пред къщите, по прозорците, на балконите, по някои покриви и дори по дърветата.

Всички искаха да видят героите от Саарсгард.

Но най-вече всички искаха да видят и да приветстват този, който ги беше извел до победата.

Алан вървеше начело, яхнал бял кон, усмихнат и с гола глава, облечен в блестяща парадна броня. Приветстваха го. Хората крещяха името му и викаха „ура“. Той поздравяваше на едната и на другата страна, като се мъчеше да изглежда достоен и скромен, както подобава на един принц. Слънцето се отразяваше в русите му коси. Беше млад, красив и победител. И мъжете, и жените виждаха единствено него, а девойките мечтаеха.

Естеверис беше свършил добра работа.

Веднага щом се разчу за победата, извоювана при Саарсгард, където Дворът беше намерил убежище, херолди тръгнаха по всички пътища, за да известят как веднага щом един опит за предателство от страна на Иргаард е бил разкрит в последния момент, Върховното кралство беше отказало да подпише договора. На което Иргаард, добавяйки бруталност към измамата, беше отговорил с опит да превземе Ангборн със сила. Но за щастие, принц Алдеран застанал начело на една шепа смели мъже, за да се противопостави. Беше спечелил след героична съпротива, благодарение на неочакваната помощ на Аргор.

Тази версия на историята беше разпространявана и повтаряна, разкрасявана навсякъде във Върховното кралство в продължение на седмици. Разбира се, посланици на всички народи бяха присъствали на мълниеносния удар на Лорн, всеки знаеше каква е истината в различните имелорски столици. Но Естеверис знаеше, че народът винаги е жаден за хубави, славни новини и действително единствено това имаше значение. Какво значение имаше, ако малко бъдеше извит вратът на истината? Всъщност истина беше само това, което беше написано в Хрониките, а придворните историци вече се трудеха да я създадат.

— Не разчитайте, че заслугите ви ще бъдат признати днес, рицарю — каза Теожен.

Той, Лорн и Енцио яздеха един до друг — доста напред от дефилето, но на десет метра зад Алан. Те бяха тези, които се бяха били заедно с принца за честта и целостта на Върховното кралство.

— Освен това — намеси се Енцио — всички добре информирани хора знаят какво стана. Скоро ще станеш много търсен, Лорн.

— То вече започна. Посланикът на Алгера и посланикът на Вестфалд поискаха среща с мен.

— И ти какво отговори?

Лорн вдигна рамене.

— Още нищо.

— Пазете се от политиката повече от стоманата — посъветва го Теожен.

— Повече? — изненада се Лорн.

— Не съществува оръжие срещу политиката — обясни Енцио.

Кралицата и Дворът очакваха кортежа пред вратите на Двореца, застанали на трибуни, покрити със синьо и жълто.

Алан пръв отиде да поднесе своите почитания на майка си, после беше ред на граф Д’Аргор, на Енцио и на Лорн да коленичат пред нея.

Кралицата прегърна сина си и поднесе ръка за целувка на другите, преди любезно да ги прикани да се изправят. Намери учтиви думи за всекиго, дори за Лорн, на когото каза засмяно:

— Известни са ми всичките ви заслуги, рицарю. И ви благодаря за това.

Лорн се изненада.

Защото за кралицата, която го ненавиждаше, беше достатъчно да се усмихне, за да спази приличието. Всъщност никой не можеше да ги чуе, толкова силни бяха възторжените викове на тълпата.

Лорн напразно се опита да прочете нещо в погледа на Селиан, кралица на Върховното кралство.

По време на пиршеството Лорн седеше на почетната маса между Алан и Естеверис, а кралицата продължаваше да е любезна.

Тя се усмихваше, смееше се, изглеждаше отпусната и весела. А и защо да не бъде такава? Сега вече се радваше на подкрепата на народа благодарение на сина си, чиято популярност нямаше равна на себе си, а хазната на кралството беше пълна благодарение на великолепния данък, измъкнат от Иргаард. И тя можеше да води политиката, която ѝ се искаше, както вътре, така и извън границите. Противниците ѝ вече знаеха, че има защо да се страхуват от война.

— Като се замисля — подхвърли Естеверис, докато предлагаше на Лорн едно ястие с месо, — Сивият дракон ни е определил странна съдба. Договорът за Ангборн, на който попречихте, не беше много по-различен от онзи, който ние подготвяхме с Иргаард преди три, не — преди четири години вече…

Лорн се извърна към него.

— Който ние подготвяхме? — повтори той, като натърти на „ние“.

— Ами да! Аз бях един от секретарите на служба при представителите на Върховното кралство. Не знаехте ли?

— Вие бяхте толкова много…

— Вярно е.

— Колко много път сте изминал оттогава.

Това не прозвуча като комплимент, но Естеверис се направи, че не чува.

— Така че същият договор — продължи той. — Или почти… Преди четири години вие бяхте неправилно обвинен, че сте го застрашили, бяхте съден и осъден за това. А ето че днес ви честват за това, което направихте…

— На първо място честването е за Алан.

— Несъмнено, несъмнено… Но какво искате? Той е принцът.

Друг принц беше седнал начело на масата — Ирдел, който беше вдясно от кралицата, но като че ли никой не го забелязваше. Сериозен, затворен, безжизнен, той говореше малко. Мрачната му личност работеше против него и безславната роля, която беше изиграл по време на кризата в Ангборн, завършваше изолацията му. Както обикновено, Алан привличаше цялата светлина върху себе си. Но тази вечер Ирдел изглеждаше по-незабележим от когато и да било.

Лорн се запита за какво ли си мисли.

Като последва кралицата в Самаранд и изостави една крепост, която не можеше да бъде защитена, като предпочете да не въвлича безразсъдно Върховното кралство в открит конфликт с Иргаард, Ирдел просто беше изпълнил дълга си на принц-престолонаследник. Защото един принц на Върховното кралство не можеше да изложи живота си на опасност по такъв начин. Не можеше да поеме риска да бъде пленен, ранен или убит от врага. Не можеше да се хвърли в авантюра, чиито политически и дипломатически последици бяха потенциално драматични за Върховното кралство. Но Алан беше направил всичко това. Без да мисли. И сега го честваха.

— Трябва да ви поздравя, рицарю — каза Естеверис. — Очевидно много добре бяхте подготвили работата си и възхитително ме излъгахте, като ме накарахте да си мисля, че господин Вард се е измъкнал с дъщеря си, когато всъщност сте го пратили да поиска помощта на граф Теожен. Браво. Наистина.

— Благодаря.

— И все пак… Все пак бих желал повече да не ме смятате за враг.

Лорн се усмихна.

— Усмихвате се… — каза Естеверис. — Разбирам ви. Искате ли едно доказателство за добрите ми чувства към вас?

— Слушам ви.

— Зная, че Нае се крие при вашия приятел главния архивар. Можех да наредя да ги задържат и двамата, но не го направих. Нещо повече, тази сутрин подписах заповед, която освобождава Наерис от всички обвинения, тежащи срещу нея. Така че тя вече не е бегълка.

Лорн погледна Естеверис.

— Ще получите копие от този документ — обеща министърът.

— Благодаря за Нае. Но моето доверие не може да бъде спечелено с едно парче хартия.

— Това се разбира от само себе си. И все пак помислете над моето предложение, рицарю. Скоро ще ви бъдат необходими могъщи съюзници, тъй като и враговете ви са също толкова могъщи…

Тогава на Лорн му стори, че видя един скришен поглед на Естеверис към кралицата, която — сияеща — се смееше на някаква шега.

В края на пиршеството бяха загасени почти всички светлини заради едно представление. Барабани и цимбали започнаха да отмерват бърз ритъм, после на сцената се появиха танцьори и гълтачи на огън, които скачаха, премятаха се и гримасничеха като някакви нисши създания. Последваха акробатски номера и различни умения в една оглушителна хореография, придружена от възхитен шепот и спонтанни ръкопляскания.

Не след дълго обаче представлението отегчи Лорн. Тъкмо мислеше да си тръгва, когато един сервитьор — като се наведе, за да напълни чашата му — дискретно му подаде една бележка.

Лорн с нищо не се издаде.

Разгъна малката хартийка в дланта си под масата, после леко изправи рамене, като се облегна на креслото и сведе поглед. Беше прекалено тъмно, за да може да прочете каквото и да било.

— Сега ще се върна — пошушна на Алан. — Ще изляза малко на чист въздух.

— Не се ли чувстваш добре?

— Малко ме боли главата, а тези цимбали ми проглушиха ушите. А и ми се струва, че прекалих с виното.

— Ще повикам Одрик да те придружи.

— Няма нужда. Ще се поразходя малко и ще ми мине.

Лорн се изправи.

— Вече ни изоставяте, рицарю? — попита Естеверис, без да откъсва очи от спектакъла.

Лорн не отговори.

Излезе и най-накрая спря да прочете загадъчната бележка на светлината на един фенер. Чудеше се какво значи това. Някой си беше направил труда да се свърже с него сега, в пълна дискретност. Значи времето го притискаше — по една или друга причина.

Лорн позна тайния шифър.

Това беше код, използван от Ирелис, който му навя доста лоши спомени. Всъщност той шифрираше компрометиращите писма, които бяха намерени сред вещите му след като го арестуваха и заради които беше осъден за предателство.

На времето се беше клел, че нищо не знае за тези документи, нито за шифъра, който ги предпазва.

Напразно.

Четири години по-късно Лорн се изненада от лекотата, с която дешифрира бележката.

Глава 3

Херцог Дънкан дьо Фелн чакаше на една пейка в една дискретна градина на Двореца. Осветен от факла, забита в земята, той изглеждаше сам и стана, когато чу, че Лорн се приближава.

— Добър вечер, рицарю. Извинете ме, че поисках да се срещнем при такива обстоятелства, но трябва да съм напуснал Ориал на сутринта и несъмнено за вас е по-добре да не ни виждат заедно.

Той покани Лорн да седне с движение на ръката си. Но Лорн не помръдна и като запали от факлата бележката, която го беше довела тук, каза:

— Да използвате стария шифър на Ирелис не беше никак предпазливо.

— Исках да съм сигурен, че ще привлека вниманието ви — обясни Фелн. — Както ви казах, времето ме притиска. Надявах се да ви видя на пиршеството, но в последния момент Естеверис ми даде да разбера, че присъствието ми не е желателно. Малко унижение за дъщеря ми и за мен. Ненужно, но напълно в стила на Нейно Величество Селиан, кралица на Върховното кралство…

Лорн изчака хартийката да изгори почти напълно, после я пусна и загледа как се разпада, отнесена от полъха на вятъра, на малки горящи парченца.

— Връщате се в земите си? — попита той.

— Да. Благодарение на вас за мен настъпи моментът да бъда забравен.

— Цял съм изпълнен със съжаление.

— Кралицата се радва на отново придобита популярност, хазната на кралството е пълна. Доколкото я познавам, това няма да продължи дълго, но за сега тя държи последната ръка. Броят на съюзниците ѝ се увеличава, докато най-решителните сред моите се колебаят…

Фелн въздъхна фатално и се усмихна.

— Какво искате, рицарю? — продължи той. — Колелото се върти и ще продължава да се върти. Искате ли да се поразходим малко?

Беше съвсем тъмно.

Лорн погледна тъмната, смълчана градина около тях и иронично каза:

— Трябва ли да очаквам да бъда отвлечен? След Самаранд и укрепения хан на пътя за Бренвост, това ще дойде в пов…

— Значи сте се досетили.

— Че Ирелис стои зад всичко това? Не трябваше да се досещам. Вашите шпиони са станали непредпазливи и приказливи. Освен това кой друг би искал да изчезна? Кой друг можеше да е разтревожен за това, че са ме измъкнали от тъмницата, където гниех?

Херцогът поклати глава разкаяно.

— Не съм искал да ви отвличат, рицарю. И със сигурност не съм искал да изчезнете. Зная какви услуги ни направихте и зная какво ви струваха те. Имам много недостатъци, но не съм неблагодарник. Аз съм лоялен човек.

— Това ли искахте да ми кажете тази вечер?

— В известен смисъл. Държах да знаете, че изобщо няма за какво да се боите от Ирелис. Напротив, моля ви да го смятате за свой съюзник.

Предложението направо развесели Лорн.

След Естеверис, Фелн беше вторият, който му подаваше ръка тази вечер. Караха се за вниманието му. Дори кралицата му се усмихваше, но нейните усмивки не можеха да го заблудят, също както не вярваше в искреността на министъра или на херцога. И единият, и другият бяха водени от своите интереси, от своите политически сметки. Тези предложения доказваха само едно нещо: Лорн вече заемаше значително място на шахматната дъска на Върховното кралство.

— Искам също така — добави Фелн — да знаете, че аз добре ще пазя вашата тайна. Никой никога няма да узнае, че обвиненията в предателство срещу вас бяха основателни. Никой никога няма да научи истината.

Лорн се усмихна, но погледът на разноцветните му очи беше леден. Твърде спокоен, поради което ужасно заплашителен, той се приближи до Фелн, който се уплаши, задържа дъха си и не смееше да помръдне. Лорн се залепи до него гърди в гърди, прокара силната си ръка зад тила му и му прошепна на ухото:

— И кой ще ти повярва? Един лоялен и предан рицар, несправедливо обвинен в предателство, се връща от ада и спасява кралството по молба на своя крал. Това е историята. Красива е, твърде красива, за да им се ще на хората да чуят някоя друга. И няма никакво значение какво знаеш ти. Няма никакво значение какво съм направил някога. Освен това доста добре си платих.

Лорн пусна Фелн и се дръпна, като позволи на херцога да си поеме въздух.

— Приятно завръщане — каза той, като си тръгна. — Поздрави на дъщеря ви.

Фелн преглътна, после каза:

— Никой не си го обяснява, а някои и не искат да повярват, но изглежда, че Тъмнината ви закриля, рицарю. Внимавайте да не започне да ви води!

Със спокойна крачка Лорн потъна в мрака.

Лорн напусна Двореца като мислеше над последните думи на херцога. Наистина Тъмнината го беше предпазила от дъха на принца-дракон. Стомана срещу стоманата. Огън срещу огъня. Тъмнината срещу Тъмнината.

Не знаеше защо и как, но това беше факт.

Беше жив и никога не се беше чувствал по-добре. Както беше предсказал Драконът на разрушението, тялото му се беше оставило да бъде обсебено от Тъмнината, вместо да ѝ се съпротивлява, и той беше излязъл от това по-силен, по-устойчив, способен на подвизи, които нямаха равни на себе си.

Като този да оцелее от дъха на Тъмнината…

А душата му?

В интерес на истината не му пукаше, убеден, че дори и да беше притежавал душа, тя беше умряла в Далрот. Може би това беше цената, която трябваше да плати.

Прекалена цена, каквито и да бяха грешките му.

Да, Лорн беше извършил предателство.

Преди четири години беше разкрил съдържанието на тайния договор, който Върховното кралство подготвяше с Иргаард, което беше попречило той да бъде подписан. Но независимо от всичко, не заслужаваше да бъде изпратен в Далрот и да изтърпи там това, което беше изтърпял — сам срещу лудостта, смъртта и забравата.

Сам срещу Тъмнината.

Освен това самият той беше разкрит. Предаден. Но от кого и защо? Не знаеше, но щеше да разбере, сега, когато имаше властта да го направи. Вече беше достатъчно влиятелен за това и смяташе да се възползва, като за начало щеше да получи от Сибелиус протоколите от тайния му процес.

След това този или тези, които му бяха причинили тази загуба, щяха да платят с живота си.

Глава 4

Полунощ.

За миг Лорн си помисли да иде при своите хора в кръчмата, където се бяха събрали да отпразнуват победата в Ангборн, но и да отдадат почит на Дуайн, чиито останки вече почиваха в гробището на Саарсгард. Само Вард, Йерас и Логан се бяха върнали в Ориал с Лорн. Лиам беше останал в Самаранд, прикован на легло от треска, за която лекарите казваха, че не е опасна. По-добре беше обаче да си почине, докато раната на ръката му оздравее. Щеше да дойде при тях по-късно.

Стъпките на Лорн го отведоха естествено при Черната кула, като прекоси ликуващия квартал на червените павета. Вървеше с наведена глава, но няколко пъти го познаха и го канеха да пийне по чаша, което той учтиво отказваше за по-сетне. Всъщност бързаше да се прибере и да се затвори на спокойствие в новите си покои. След смъртта на Андара работата по възстановяването на кулата беше продължила без никакви пречки и когато се върна, Лорн беше приятно изненадан да види, че всичко беше почти завършено. Все още около кулата се издигаха скелета, но главната кула вече беше съвършено обитаема и функционираща. Украсена на върха със знаме, на което бяха изобразени вълча глава и кръстосани мечове, една Черна кула отново се извисяваше с цялата си слава в Ориал.

Лорн намери помещенията потънали в мрак и тишина. Но не бяха пусти, което го изненада.

— Дарил?

И наистина юношата дремеше на един стол на приземния етаж на главната кула, а в една купа до краката му гореше парче свещ.

— Какво правиш тук? — попита Лорн.

Дарил стана, като си триеше очите.

— Аз… ви чаках, месир.

— Но защо?

— За да разбера дали нямате нужда от мен. Имате ли нужда от мен?

— Не. Върви да се забавляваш. Имаш градска отпуска също като останалите.

— Но…

— Върви да се забавляваш! Пийни едно вино. Танцувай. Играй. Върши лудории с някое момиче или с някое момче…

— Момче?

— Прави каквото искаш, но изчезвай. Знаеш ли къде е Кадфелд?

Макар и съвършено възстановен, книгопродавецът все още се възползваше от гостоприемството на ониксовите гвардейци.

— Той излезе с другите, месир.

— Чудесно. Отивай при тях — каза Лорн, като тръгна по витата стълба.

— До утре, месир!

— Точно така.

Разрошеният юноша изчезна с блеснали очи и широка усмивка на устата.

Лорн живееше на последния етаж на главната кула.

Влезе в покоите си спокойно и едва имаше време да види малкия труп на Исарис, който бе проснат в кръвта си, когато получи един, два, три удара с кинжал в хълбока.

Строполи се.

От сенките изскочиха някакви мъже. Облечени в черно и обути в меки ботуши, те носеха изящно изработени кожени маски, чиито съчетани, сложни мотиви се движеха.

— Отнесете го — каза единият от тях.

Лорн искаше да помръдне, но се оказа, че не може.

Разбра, че някаква отрова го беше парализирала. Раните, които беше получил, щяха да са смъртоносни, но не и преди цялата му кръв да се е изсипала във вътрешностите му.

Убийците го понесоха към стълбата и го оставиха насред голямата оръжейна зала, която заемаше почти целия първи етаж на донжона.

— Настанете го — каза този, който изглежда им беше началник.

Двама убийци сложиха Лорн да седне на земята с гръб към една дървена пейка и разпериха ръцете му така, че да се изпънат.

Онзи, който командваше, се наведе над Лорн. Беше висок, много слаб, грациозен. Очите му бяха толкова светлосиви, че изглеждаха бели.

Лорн разбра, че никога няма да забрави тези очи.

— От мен поискаха да те накарам да страдаш — каза мъжът, докато неговите убийци изсипваха мехове с газ по стените и по пода.

Лорн не можеше да крещи, но страшна болка го порази, когато заковаха лявата му ръка за пейката.

После дясната му ръка изтърпя същата участ.

— Много да страдаш — добави водачът на убийците с приятен, състрадателен глас.

С очи, пълни със сълзи от ярост, страдание и безпомощност, Лорн видя тогава как един от убийците вкара Дарил в стаята.

— Месир! — умоляваше уплашеният юноша. — Помогнете ми!

Сложиха го на колене и бавно му прерязаха гърлото пред очите му.

Лорн едва успя да издаде едно сподавено стенание, едва успя да повдигне рамене, а му се искаше да крещи, да се нахвърли върху тях, да се изскубне от тази пейка и да се хвърли върху убийците, за да ги убие със собствените си измъчени ръце.

Дарил падна, хълцайки, с разрязано гърло и с вързани на гърба ръце; в очите му беше останало изражение на невярващ ужас. Продължи да мърда в кръвта си, докато и последната частица живот, отчаяно вкопчена в младото му тяло, го напусна.

— Това беше добре — каза водачът на убийците.

Останал сам с Лорн, той се наведе към него, повдигна долната част на кожената си маска и положи целувка върху неподвижните устни на рицаря. След това запали пода, който рязко пламна, и изчезна.

— Сбогом — каза той, докато Лорн си обещаваше да се върне от ада, за да си отмъсти.