Рицарят

Глава 1

В Дорварсен — столицата на Иргаард — конникът прекоси в тръс първите почетни дворове на кралската крепост, преди гъвкаво да скочи от седлото и да изкачи, като вземаше по четири стъпала наведнъж, гигантското стълбище, толкова широко, че трийсет мъже в редица можеха да преминат по него. Влезе и като вървеше все направо, с бърза крачка мина през множество зали и коридори. Потракването на шпорите отмерваше стъпките му и пред него вратите се отваряха под невъзмутимия поглед на кървавочервени брони, за които не можеше да се каже дали някой ги носеше и кой беше той. Накрая спря пред две каменни крила, които сякаш бяха изсечени от един гигантски блок бял мрамор.

Линията, която ги разделяше, се забелязваше едва-едва, но крилата скоро се разтвориха — бавно, без да смущават съвършената тишина. Мъжът мина през тях, преди да са се отворили напълно, и тръгна по дълъг кървавочервен килим. Тапети със зловеща черна руна, която много напомняше руната на Тъмнината, красяха колоните, поддържащи високите сводове. Тези тапети в прослава на Черния дракон бяха в същия цвят като килима. Други червени брони стояха на стража — неподвижни, всичките въоръжени с големи щитове с гербове на тях и дълги копия. Изглеждаха нищожно малки, облегнати на гигантските колони, а в същото време далечни силуети летяха под сводовете сякаш под каменно небе.

Сега вече мъжът вървеше с по-отмерена и уважителна крачка.

Но не безкрайната големина на залата го впечатляваше.

Нито тишината, която го смазваше.

Висок, слаб, атлетичен, мъжът беше облечен в черно и червено — цветовете на Иргаард. Носеше ботуши за езда, тежки, покрити с желязо кожени ръкавици, нагръдникът на ризницата му беше изваян. На раменете му беше закачен плащ. Беше представителен, но тази представителност беше високомерна, изпълнена с надменност — егоистичен, безмилостен и жесток човек, за когото целият свят се състоеше от нисши същества. Косите му бяха дълги и рижи. Профилът му беше правилен, а погледът — уверен. Беше красив, студен, тревожещ. Имаше очи на влечуго.

Казваше се Лаедрас и във вените му течеше кръвта на Черния дракон.

Черният килим покриваше залата по цялата ѝ дължина. Лаедрас стигна до края и с наведена глава почтително застана на едно коляно пред високите стъпала на голям каменен подиум. От едната и от другата страна на тези стъпала стояха все така стражи в червени ризници. Около подиума, покрит с червени килими, имаше угасени мангали. А на него — черен дракон.

Огромна хидра, чиито седем люспести глави с рога бяха почти еднакви.

Орсакир.

Драконът на смъртта и на нощта.

— Изправи се… — започна едната глава.

— … сине мой — довърши другата.

Лаедрас се изправи.

— Благодаря, майко.

Той беше един от синовете на Черната хидра. „Принцове-дракони“ както ги наричаха. Някои казваха, че има по един за всяка от главите на хидрата. Като се изключеха очите им, те приличаха на хора, но не остаряваха и носеха в себе си част от мощта на своята майка. Това ги правеше опасни противници, способни да освободят такава сила от Тъмнина, която да помете цяла редица войници.

— Ескадрилата е готова, майко.

— Добре…

— Ти ще…

— … я командваш.

— Ще постъпя според вашите заповеди, майко. Но…

— Да? — каза една от главите, които непрестанно мърдаха, без да изпускат Лаедрас от поглед.

Той се поколеба, но попита:

— Цяла военна ескадрила, майко? За ескорт на една дипломатическа мисия?

Очите на Черния дракон заблестяха и след известно мълчание всички глави казаха заедно:

— Дипломацията е война преди оръдията.

Глава 2

Препуснал в бърз галоп, Лорн потъна в гората. Двама конници го следваха. Също като неговия, и техните коне бяха отлични. Нервни, расови, мощни. И те препускаха с всичка сила.

Легнал върху врата на своя кон, Лорн препускаше по тясна пътека. Отдясно и отляво го шибаха клони и минаваха близо до главата му. Той рискува да погледне назад и видя, че по-бързият от конниците го настигаше.

Усмихна се, развълнуван и уверен.

Докато не се дръпнеше от пътеката, никой не можеше да го изпревари.

— Ти мамиш! — извика му Алан.

Лорн избухна в смях.

— Наистина ли? И кой те кара да идваш след мен в гората?

Принцът се начумери, но се успокои при мисълта, че Еленцио също беше последвал надпреварата, без да мисли. Доста странно, но да знаеш, че не си единственият, попаднал в груба клопка, винаги носи известно успокоение.

Лорн видя, че изведнъж пътеката пред него се разделя на две.

Той тръгна надясно, докато Алан пое веднага наляво.

— Лош избор! — извика Лорн.

— Ще видим!

Енцио продължи да преследва Лорн. И тъй като знаеше какво прави и предпочиташе да преценява пътя си, вместо да предизвиква противниците си, спечели преднина. Лорн си даде сметка с известно закъснение, тъй като беше прекалено зает да дебне Алан сред дърветата и шубраците.

Лорн и Алан изскочиха от гората заедно, следвани наблизо от Енцио.

— Енцио мами! — изрева Лорн. — Прекалено е сериозен!

— Както винаги! — весело подхвърли Алан.

Сармският благородник се задоволи да се усмихне и пришпори коня си.

Тримата конници вече препускаха нагоре по един хълм и към дървото на върха му. Лорн и Алан яздеха почти един до друг, но Енцио беше съсредоточен и неговият кон имаше сили, докато приятелите му бяха изтощили своите. Изравни се с тях, промуши се помежду им и скоро имаше малка преднина. Другите двама напразно се напъваха. Малката преднина се превърна в една дължина и крачка след крачка Енцио ги изпревари значително.

С един скок той прескочи един храст, пред който Лорн и Алан се отказаха.

Двамата спряха конете си.

— Ама той как го направи? — запита се принцът.

Задъхан и възхитен, той гледаше как Енцио се отдалечава сред облак прах.

— Нямам представа — призна Лорн. — Разбира се, някой, който не ни познава, би си помислил, че Енцио е яздил по-добре от нас своя кон…

Започнаха да заобикалят храста.

— Това са глупости — каза Алан. — Аз твърдя, че той взе най-добрия кон.

— И най-доброто седло.

— И най-хубавите юзди…

Принцът се усмихна.

— Ама гледай го, моля ти се, тоя смотаняк, ами че той не разбра, че надбягването свърши.

И наистина, Енцио продължаваше да язди към дървото на върха на хълма.

— Ще видиш — каза Лорн, — че ще има нахалството да претендира, че е спечелил.

— Спечелил надбягване, в което е сам? Голям подвиг!

— Ще претендира, че и ние сме участвали в това надбягване…

— Нахалник! Но аз си мисля едно нещо: ако неговият кон е най-добър, то е може би, защото е направил по-добър избор от нас.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Нека се разберем, че сме му оставили най-добрия кон. По милост.

— И най-хубавото седло.

— И най-хубавите юзди…

Пристигнаха при дървото твърде доволни от себе си и намериха Енцио, който беше слязъл от коня и само наполовина се цупеше.

— Вие не можете да губите — каза той, като гледаше надалеч.

От тримата, той най-често беше жертва на шегите и подигравките на другите. От години приемаше тази роля доброволно и дори засилваше нещата, като разиграваше обидено достойнство. Още като дете той беше гласът на разума.

Лорн и Алан скочиха от конете и като застанаха от едната и от другата страна на Енцио, загледаха в посоката, накъдето гледаше той. Тогава за момент и тримата останаха неподвижни и мълчаливи — възхищаваха се на неповторима гледка под огромно и слънчево небе.

Украсен с разноцветни знамена, цял град от платна и дърво се спускаше по течението на Ейрдър. Състоеше се от десетки лодки, събрани по четири-пет, които плуваха заедно, като образуваха нещо като квартали, които изглеждаха повече или по-малко отдалечени едни от други. Големината на тези лодки — или кораби — беше различна. Някои носеха великолепни постройки, наброяващи по три етажа и повече, с балкони, галерии и просторни сводове, покриващи тераси. Други, по-скромни, образуваха групички встрани от първите.

Този град, който сякаш произлизаше от бавните води на реката, беше кралска резиденция по същия начин както Цитаделата или старият дворец на кралете на Лангър в Ориал. Той отвеждаше Двора на Върховното кралство, който следваше кралица Селиан и нейния министър Естеверис към Ангборн. Кралските лодки бяха най-дълги и високи, Корабът на Върховния крал — който някои не се колебаеха да наричат вече Кораб на кралицата — надвишаваше всички. Те бяха обградени от лодките на различните имелорски държави: Алгера, Вестфалд, Лорианд, Сарм, Иредия, Валмир и други — с подчертаното изключение на Иргаард. Дори Църквата на пожертвания Дракон-крал имаше своя лодка, която приличаше на плаваща катедрала.

Превъзходно украсен, Корабът на Върховния крал заемаше центъра на тази подвижна мозайка, чиято подредба се променяше според необходимостта, но също и в зависимост от интригите, дипломацията и капризите на една владетелка, която беше колкото горделива, толкова и гневна. Да бъде даден кораб залепен до кораба на кралицата, беше чест, която се даваше и отнемаше, така че можеше да се измерва благоразположението, на което се радваха едни или други, според позицията на техните лодки. Към това се прибавяше сложната игра на традициите, предимствата, съюзите и съперничествата, като корабите се сближаваха в зависимост от политическата или религиозната си близост и се преместваха според развитието и — понякога — внезапните обрати на дипломацията. Така планът на Плаващия дворец се променяше непрестанно поради незначителни или сериозни мотиви: скарване в името на етикета по време на официална церемония, начало на търговски преговори, обявяване на война. Приближаването на два кораба, отдалечаването на някой друг или пристигането на четвърти никога не беше безобидно. Всяко завързано или отвързано корабно въже, всеки спуснат или вдигнат мостик беше сигнал, поздрав, предупреждение, отправено както към съюзниците, така и към противниците. До такава степен, че подредбата или промяната в подредбата на плана на Плаващия дворец предлагаха — всеки ден или почти — верен портрет на малките и големите дипломатически отношения между имелорските кралства.

Вниманието на Лорн беше привлечено от кораба на Валмир.

От светло дърво, обточен с платна в сиво и златно, той се движеше пред кораба на Върховния крал и никога не напускаше това място. Малък, но висок, той без всякакво съмнение беше най-важният от всички. Защото ако корабите можеха да се групират в зависимост от безкрайни комбинации, ако плаваха без платна и без весла, сякаш движени единствено от волята на реката, те го дължаха както на магията, така и на гения на тяхното построяване. Между Валмир и Върховното кралство връзките бяха солидни, а договорите — стари. Плаващият дворец беше продукт на един от тези договори и благодарение на изкуството на маговете от валмирския кораб — изправен като фар — той се движеше умело, като запазваше своята свързаност, равновесие и хармония.

Бяха изминали две седмици, откакто Плаващият дворец беше напуснал Ориал. В общи линии това бяха две седмици на празници и игри. Дните преминаваха — дълги като течението на Ейрдър — в безделие и мързел, а вечерите преминаваха в дълги късни пиршества, балове и спектакли на борда на един, после на друг кораб, като всяко кралство, всяка делегация съперничеше на другите по своя лукс и разточителство, за да се отличи и да порази умовете. Така че Дворът не правеше нищо друго, освен да танцува, да пие, да яде и да се забавлява до зори, после на другия ден започваше да коментира, да сравнява изминалите приеми и да обсъжда предстоящите.

Лорн никога не беше обичал тези удоволствия.

И така, една вечер беше намерил Алан и Енцио и им беше предложил направо:

— Езда. Утре. Ние тримата.

Което всъщност прозвуча повече като известие, отколкото като предложение.

Алан и Енцио заедно вдигнаха глава от партията шах, която играеха. Бяха разменили развеселен поглед, после сармският благородник се направи, че търси нещо по земята. Тогава и другите двама започнаха да гледат под масата и около себе си, но без да разбират.

— Изгуби ли нещо? — беше попитал Алан.

— Всъщност търся глаголите на Лорн. Трябва да са се заблудили някъде тук, защото той говори като вестфалдски сержант — беше отговорил Енцио, преди да се изправи широко усмихнат.

Алан беше изпухтял, а Лорн не бе могъл да се сдържи и да не се усмихне.

— Много смешно. Обаче аз ще полудея. Вече не мога да ги понасям всичките тия царедворци и целия този… панаир.

— Езда? Това е идея — беше признал Енцио. — Без съмнение имаме нужда от малко упражнения. Но откъде коне?

— Лазурната гвардия има.

Лорн се беше обърнал към Алан, който се беше намръщил, но после беше казал:

— Това може да се уреди. Но само за нас тримата.

Освен че Алан беше принц на Върховното кралство, Енцио беше богат чуждестранен благородник, който — на всичкото отгоре — представляваше баща си начело на делегацията от Сарм и Валанс. Поради мерки за сигурност към тях бе прикрепен задължителен ескорт.

— Ето ги — каза Лорн, като се обърна на седлото.

Като престанаха да се интересуват от Плаващия дворец, другите двама го последваха.

Ескортът им, който беше изостанал за малко, излизаше от гората и се изкачваше по хълма, за да се присъедини към тях. Състоеше се от конници, облечени в синьо-бели ризници. От гвардия на Двореца в Ориал, Лазурната гвардия се беше превърнала в гвардия на кралицата. Естеверис лично беше назначил всеки един от нейните членове.

Отрядът спря подреден на известно разстояние от дървото, под което стояха Лорн, Алан и Енцио. Командваше го капитанът на Лазурната гвардия, който леко пришпори коня си и се приближи. Висок, тежък, внушителен, Дол Стуриш имаше вид на грубиян, какъвто всъщност беше. Той изпълняваше мръсните поръчки на министъра и му беше напълно предан.

— Е, Стуриш? — подхвърли му Лорн. — Мотаеш се, а?

Задъхан и изпотен, капитанът вече беше побеснял. Той стрелна Лорн с поглед, но замълча и се обърна към Алан:

— Това беше много… непредпазливо, месир. Тази… тази внезапна кавалкада…

Също като Лорн, и Алан не харесваше Стуриш.

— Вие командвате нашия ескорт, Стуриш — каза той строго. — Вършете си работата и ни ескортирайте.

Капитанът трябваше да се поклони.

— Да, месир — каза той.

След което обърна коня си и отиде да чака при хората си.

— Но какво е…? — каза Енцио, загледан в далечината с присвити очи.

Лорн и Алан погледнаха в същата посока и видяха облак прах. Като че ли по пътя покрай Ейрдър идваше отряд. Той образуваше дълга колона, съставена от въоръжени конници и пехотинци. Отрядът се придвижваше под звуците на барабани, предшестван от знамена, които Алан пръв позна.

— Това е Ирдел! — възкликна той весело, преди да пришпори коня си. — Това е брат ми! Да идем да го посрещнем!

Другите двама се спогледаха.

— Мислех, че Ирдел се очакваше чак след няколко дни… — каза Енцио.

— И аз мислех така — отвърна Лорн.

Впуснаха се в галоп след Алан, без да ги е грижа за ескорта им.

Глава 3

Принц Ирдел беше отишъл няколко седмици по-рано от кралицата в Свободните градове и беше уговорено, че ще дойде да я посрещне при Самаранд, за да влязат заедно в Ангборн възможно най-тържествено и зрелищно.

Както беше отбелязал Еленцио, Ирдел не се очакваше толкова скоро. Всъщност беше напуснал Самаранд няколко дни по-рано и придружаван от възможно най-малкия ескорт, допустим за наследника на трона на Върховното кралство, беше пътувал доста бързо. Тъй като една мащабна акция беше позволила арестуването и на последните противници на отстъпването на Ангборн, вече всичко беше готово за посрещането на кралицата, многобройните посланици и чуждестранни делегации, които я придружаваха по повод на това историческо събитие, и най-вече пратениците на Черната хидра. До най-дребния параграф, до последното редче, до последната дума в договора — всичко беше претеглено, изучено, обсъдено на три езика — лангрийски, иргаардски и староимелорски — от армии от юристи и дипломати в продължение на дни и нощи, като всяка промяна на един или друг вариант слагаше началото на нови обсъждания и преразглеждания.

Но най-накрая договорът беше изготвен.

Единственото, което липсваше в долната част на впечатляващия документ, беше полагането на печатите на двете кралства и подписите на кралица Селиан и на принц Лаедрас: тя — упълномощена от Върховния крал, а той — от Черната хидра. И тогава Ангборн щеше да стане иргаардски, нещо, което никога не беше преставал да бъде според някои. Иргаард щеше да плати много голям налог на Върховното кралство като обезщетение. И дипломатическите отношения щяха да бъдат официално възстановени между два отколешни врагове, чиито отношения бяха градили историята на Имелор от векове.

Завръщането на Ирдел беше отпразнувано още същата вечер на Кораба на кралицата с великолепен банкет, на който Лорн беше задължен да присъства. Той беше преуморен от празници и балове, но беше Пръв рицар на кралството и следователно трябваше да седи на почетната маса: присъствието му беше очаквано, а отсъствието му — забелязвано. Той участваше в пътуването в качеството си на представител на Върховния крал. По такъв начин беше наложил присъствието си, независимо, че кралицата искаше да направи от отстъпването на Ангборн личен политически триумф и беснееше при мисълта, че съпругът ѝ ще бъде официално представен по време на церемонията. Впрочем точно такава беше мисията, която крал Ерклант беше поверил на Лорн: да бъде там, да бъде видян в негово име.

По време на банкета, докато единствен Алан беше между тях, а Ирдел седеше начело на масата, кралицата се държеше към Лорн по същия начин, както от началото на пътуването и на наложената им близост. Понеже не можеше да го изгони, тя го пренебрегваше. Не говореше с него, не му отговаряше и не го виждаше. Дори се правеше, че не е чула или не е разбрала, когато някой направеше грешката да го спомене пред нея. Това обаче изобщо не се случваше. Защото в обкръжението на кралицата малцина бяха тези, които се отнасяха към Лорн с внимание. Повечето го пренебрегваха повече или по-малко високомерно, а най-умелите успяваха никога да не разговарят с него. Само Естеверис правеше изключение. Само той се държеше нормално, като се правеше, че не забелязва отношението на една ревнива кралица и на угодничещите придворни към Първия рицар на кралството. Дори чуждестранните посланици, без да го показват, намираха за по-разумно да го избягват за момента.

На Лорн не му беше неприятно да се отнасят към него като с парий.

Той ненавиждаше това, в което се бе превърнал Дворът на Върховното кралство: гнездо на интриги и завист, на лицемерие и низост, на показен лукс, в който всеки дължеше положението си на кралицата и само на нея, а не на заслугите си — нито дори на рождението си, както Лорн беше разбрал. Целият този малък угодничещ свят се възползваше от привилегиите си и се обогатяваше, наслаждаваше се и пилееше цели богатства, като се грижеше единствено да се харесва на кралицата и да ласкае суетата ѝ, защото тя можеше да прати фаворитите си в немилост със същата бързина, с която ги беше издигнала.

По време на пиршеството, докато ястията и изпълненията на артистите следваха едни след други, изгубил надежда, Лорн присъстваше на комедията на придворните, които се смееха и аплодираха само ако кралицата го правеше. Но най-вече имаше време да наблюдава принц Ирдел, който седеше през няколко души от него и сякаш изобщо не се беше променил за три години. Слепоочията му леко сивееха. Иначе той си беше същият благородник, в чийто алгерански произход нямаше никакво съмнение. Висок, слаб, много мургав, той беше син от първата съпруга на Върховния крал, която беше инфанта на Алгера и беше умряла при раждането му. Между Ирдел и Алан, който беше с десет години по-малък от него, контрастът беше очевиден и безспорен. Рус, весел и изпълнен с живот, Алан беше пълна противоположност на брат си. На тази маса, на която седяха двамата принцове, се забелязваше само по-младият, защото той беше от онези слънчеви същества, които привличат светлината и я връщат обратно още по-топла и бляскава.

Лорн забеляза, че Ирдел не пие и яде съвсем малко. Усмихваше се, когато другите избухваха в смях. Внимателно слушаше съседите си по маса, отговаряше им учтиво, но всъщност говореше много малко и изглежда изобщо не се забавляваше от представлението на жонгльорите, танцьорите и шутовете. Несъмнено се дължеше на умората от пътуването, прибавена към умората от деликатните преговори, които беше ръководил. Но преди всичко Ирдел се държеше според природата си. Спокоен и сдържан, той не обичаше трапезните удоволствия, нито празниците и лукса. И не се стремеше да се хареса — тъкмо обратното на Алан, който — несъзнателно — изпитваше необходимостта да блести.

Към края на банкета погледите на Лорн и Ирдел се срещнаха и за момент останаха приковани един в друг. Лорн прочете умора и примирение в очите на принца и разбра, че по някакъв начин той му правеше признание. Защо на него, а не на някого другиго? Всъщност Ирдел и Лорн се познаваха малко. Но може би принцът беше разбрал, че и двамата биха предпочели да вечерят малко печено, седнали на масата на стражите. Че и двамата искаха да избягат от това пиянско веселие и от тези мазни усмивки. Че и двамата изпитваха еднакво отвращение към този показен лукс. Макар че Ирдел мамеше по-добре от Лорн, те бяха единствените — като се изключи Естеверис, — които не се забавляваха и гледаха и слушаха, вместо да се смеят и приказват.

Но онова, което ги сближаваше още повече, беше това, че — всеки по свой начин — се чувстваха чужденци в този Двор. Като мълчалив наблюдател Ирдел го беше разбрал пръв, на свой ред Лорн лесно се убеди, че е така. Разбира се, Ирдел получаваше всички прояви на уважение, на които имаше право. Беше честван и ласкан. Но всичко това беше само лицемерие, само привидно. Той беше син на кралица, споменът за която кралица Селиан ненавиждаше, защото ревнуваше от любовта, която Върховният крал дълго бе изпитвал към нея. Независимо от усмивките и проявите на внимание, с които публично награждаваше Ирдел, нямаше никакво съмнение, че Селиан предпочита Алан пред него — Алан, който беше неин син. Придворните не се заблуждаваха и знаеха, че, за да се харесат на кралицата, беше по-добре да проявяват привързаност към принц Алдеран. А и кой ли не предпочиташе Алан — до такава степен в сравнение с него Ирдел изглеждаше безинтересен.

Докато Ирдел се обръщаше, за да се засмее заедно с другите на една шега, която Алан беше казал, Лорн си спомни нещо, което отец Домнис му беше казал, когато пристигнаха в Самаранд. Ставаше дума за Алан: „Някои мечтаят той да наследи трона след смъртта на Върховния крал.“ После белият свещеник беше добавил, че народът се надява на велик крал и се бои, „че Ирдел не е този крал“.

Лорн плъзна дълъг, бавен поглед през присъстващите, питайки се колцина от тях щяха да приветстват или нямаше да намерят нищо нередно в това, Алан да се възкачи на трона вместо по-големия си брат.

Погледът му се плъзна към Естеверис, който го наблюдаваше.

После се спря върху кралицата.

След пиршеството имаше великолепни фойерверки, изстреляни от една лодка, останала малко назад от Плаващия дворец. Лорн се възползва от това, че загасиха факлите и лампионите, за да се измъкне. Грабна една бутилка вино и отиде на една безлюдна тераса, където подухваше прохладен ветрец, но едва се беше отпуснал на едно кресло с крака, кръстосани на една ниска масичка, когато Исарис гъвкаво скочи на бедрата му.

Лорн се усмихна.

— А, ето те и теб. Как си?

Вместо отговор, Исарис пъхна триъгълната си главичка под ръката му.

Лорн се беше поколебал дали да го вземе, тъй като рижото коте беше свикнало с Черната кула и нейните околности. После си даде сметка, че беше по-привързан към него, отколкото си мислеше, и най-вече, че кризите му, предизвикани от Тъмнината, бяха престанали, откакто Пратеникът му беше поверил Исарис.

Дали беше случайно?

Лорн не знаеше. Знаеше само, че присъствието на малкото коте го отпускаше и тази нощ топлината и тихото мъркане на Исарис не закъсняха да го успокоят, докато го галеше и отпиваше от виното направо от бутилката.

Зад него нощта просветваше, ракетите избухваха и засенчваха с живите си цветове бледите съзвездия на Голямата мъглявина.

Глава 4

На другия ден Лорн си наложи да отиде при своите хора за тренировката. Ониксовите гвардейци бяха получили правото да разполагат сами с оръжейната зала на Кораба на принцовете два часа на ден — рано сутрин и късно вечер.

Вард не се беше явил.

— Някой знае ли къде е Старият? — попита Лорн.

Никой не знаеше, но Дуайн, който споделяше една и съща кабина с ковача, каза:

— Някой почука на вратата тази сутрин. Вард отвори. Аз още спях и това ме събуди.

— Видя ли кой беше?

— Не. Но понеже Старият като че ли го познаваше, не се разтревожих. В края на краищата той все още познава доста хора. Говореха тихо и после тръгнаха заедно.

— Вард каза ли ти нещо?

— Че ще се върне за тренировката.

Лорн трепна.

— Това не ми харесва.

— Съжалявам — каза Дуайн. — Може би трябваше да…

— Няма и час, откакто е излязъл — отбеляза Логан.

— Вярно е — съгласи се Лорн.

И все пак се тревожеше и това можеше да се прочете по лицето му.

— Можем да се опитаме да разберем какво е станало — предложи Лиам.

Лорн се поколеба, но всички го насърчаваха с поглед да приеме — искаха да помогнат.

— Добре — каза той. — Но дискретно и предпазливо. Не е необходимо да ви напомням, че не сме особено популярни тук: ако Алан не ни беше поканил, щяхме да спим в някой трюм. Така че няма нужда да добавяме още нещо, ако Старият се е забъркал в някоя каша.

— Не е нужно — каза Вард. — Тук съм.

Всички се обърнаха към вратата, през която старият ковач току-що беше влязъл.

— Добре ли си? — попита Йерас.

Вард кимна, но погледът му беше мрачен, а чертите на лицето му — изопнати от притеснение.

— Какво става? — попита Лорн.

— Може ли да говоря с теб?

— Разбира се.

Останалите разбраха и се оттеглиха, като размениха кимвания с Вард, който оцени жеста им.

— Всичко ще се оправи, момчета. Благодаря.

— Логан! — извика Лорн.

— Да?

— Пази на вратата, моля те.

— На вашите заповеди.

Наемникът с остриетата близначки затвори вратата зад себе си, като остави Лорн и Вард сами в оръжейната зала.

— Става въпрос за Нае — каза ковачът тихо. — Била е арестувана.

— Нае? Но защо?

— Тя беше член на една група бунтовници, които искаха да попречат на отстъпването на Ангборн.

— Идеалисти.

— Патриоти! — поправи го Вард с тон, който прозвуча по-сухо, отколкото му се искаше и веднага съжали за това. — Извинявай — продума той, след като се успокои. — Знаех, че това е много лоша идея.

— Към тази група ли отиваше да се присъедини, когато напусна Ориал?

— Да.

— И ти си знаел. И си я оставил да го направи.

Старият ковач не обърна внимание на упрека.

— Възпитах я да бъде независима. Да взима сама решенията си. Както добрите, така и лошите.

— Това очевидно е било лошо.

Вард се ядоса.

— Знам бе, по дяволите! — извика той.

Логан сигурно беше чул това възклицание. Лорн и Вард се обърнаха към вратата и зачакаха, но тя остана затворена.

— Добре — каза Лорн след малко. — Какво се е случило?

— Всички са били заловени преди няколко седмици. Нае, както и останалите.

— Тя къде е сега?

— Тук. Пристигнала е вчера с… багажа на принц Ирдел. Малък подарък за Естеверис.

— Как го научи?

— Все още имам неколцина приятели. Сигурни приятели.

Лорн прокара ръка по лицето си и се замисли.

— Не можем да оставим Нае в ръцете на Естеверис — каза Вард с почти умоляващ глас.

— Зная — каза Лорн, без да престава да размишлява. — Зная…

— При това положение какво ще правим?

Лорн все решение.

— Ти нищо няма да правиш — каза той. — Аз ще говоря с Алан.

— Идвам с теб.

— Не.

— Лорн, моля те. Това е Нае. Дъщеря ми.

Лорн се поколеба, но накрая отстъпи.

— Добре. Но ще мълчиш и дори няма да помръдваш, ясно?

— Ясно. Благодаря, Лорн.

— Ще ми благодариш, когато измъкнем Нае от тая каша.

Поиска да се срещне с Алан. Тъй като все още беше много рано, принцът едва сега ставаше, но прие Лорн и Вард в частните си покои, докато привършваше тоалета си.

Беше в прекрасно настроение.

— Какво те води толкова рано сутринта, Лорн? Добър ден, Вард — Алан спря и погледна стария ковач подозрително. — Не съм сигурен, че съм ви виждал извън Цитаделата, всъщност…

Вард се поклони.

— Имаме нужда от теб — обяви Лорн много сериозно.

Лицето му разтревожи принца, който веднага престана да се усмихва.

— Един момент — каза той.

Отиде да затвори вратата, която водеше към стаята му, Лорн имаше време само да зърне една млада руса жена, която все още спеше зад тюлените завеси на леглото с балдахин, сред смачкани бели чаршафи и дебели възглавници. След това Алан покани Лорн и Вард да седнат с него до една ниска масичка, на която беше поставен поднос с пресни плодове, и още по риза, небръснат, каза:

— Слушам ви. За какво става дума?

Лорн му обясни положението с няколко думи. Алан слушаше внимателно и съсредоточено. Също като Лорн, и той беше свързан с Нае от времето, когато бяха юноши, през летата, които прекарваха сред мрачните стени на Цитаделата, докато животът не ги раздели. Несъмнено той не изпитваше същата обич към младата жена, както Лорн. Но особени връзки — за които нито Лорн, нито Вард знаеха нещо — все още го свързваха с нея.

— Била е с Дорсиан? — попита Алан.

Ковачът потвърди.

— Знаеш ли за какво говори? — изуми се Лорн.

— Не знаех, че Нае е била арестувана. Но да, в течение съм за акцията, която позволи залавянето на Дорсиан и неговите съучастници, макар да си мислех, че всички са задържани в тъмниците на крепостта на Ангборн. Ирдел ми каза вчера вечерта.

При думата „съучастници“ Вард се изопна, но замълча.

Лорн се обърна към него:

— Нае е последвала Дорсиан?

И невярващ натърти:

— Каел Дорсиан?

— Да. Познаваш ли го?

Старият ковач не разбираше учудването и раздразнението, което се четеше по лицето на Лорн.

Лорн и Алан се спогледаха.

— Да, познаваме го — каза принцът.

— Няма значение — каза Лорн, за да отмине проблема.

И като се обърна към Вард:

— Не ми казвай, че Нае и той…

Не довърши.

— Какво? — рече Вард.

Разбра с известно закъснение и каза:

— Нае и… Не! Разбира се, че не! — поколеба се. — Е… да, може би… — но накрая се възпротиви. — Ама аз съм ѝ баща! Как искаш да знам такива неща?

Алан стана, с което сложи край на съвещанието.

— Добре — каза той. — Ще се заема с тази история.

Лорн и Вард също станаха, като Лорн попита:

— Какво мислиш да правиш?

— Първо, да се дооблека. После ще ида да говоря с Естеверис.

— Не можеш ли да помолиш брат си да нареди освобождението ѝ?

— Официалната версия е, че арестуването на Дорсиан е успех на моя брат. Истината е, че трябва да го отдадем на Далк — прокълнатата душа на Естеверис.

— Не го познавам — каза Лорн.

— Повярвай ми, и това ще стане. А сега именно Естеверис държи затворена Нае, ако добре съм разбрал. Не Ирдел. Нито дори правосъдието на Върховното кралство.

Вард много искаше да зададе един въпрос, но не смееше. Лорн забеляза и с кимване на глава го насърчи да говори. Тогава старият ковач се прокашля и притеснено каза на принца:

— Има нещо, което не разбирам, месир.

— Какво точно?

— Ако всички останали са затворени в килиите на Саарсгард, защо Естеверис е наредил дъщеря ми да бъде доведена тук? Защо тя?

Саарсгард беше величествената крепост, която пазеше Ангборн.

— Защото Естеверис знае коя е Нае — обясни Алан. — Следователно знае колко струва, което е едновременно и добра, и лоша новина.

— Колко струва? — намеси се Лорн.

— Тя е дъщеря на кралския ковач. Може би Естеверис вижда в това начин да намеси Цитаделата и Върховния крал — макар и косвено — в скандал. Или смята да я използва, за да окаже натиск върху вас, Вард. Или върху теб, Лорн. Може би дори върху мен. Защото можеш да си сигурен, че тази тлъста змия знае какво представлява Нае за нас…

Лорн и Вард се върнаха в частта, отредена на Ониксовата гвардия, където намериха останалите. Тъй като старият ковач се беше съгласил, Лорн обясни на своите хора за какво ставаше дума. Те го изслушаха внимателно, от време на време се споглеждаха учудено или поглеждаха с възхищение към Вард.

— Смела е тази малката — изкоментира Лиам, когато Лорн завърши.

— Абе!… — рече Вард със смесица от гордост и безпокойство.

— От нищо не се страхува и при това е инат — добави Лорн. — Има на кого да прилича.

— Добре, при това положение какво ще правим? — попита Дуайн.

— Алан ни помоли да не правим нищо, докато го чакаме той да свърши необходимото — отговори Лорн. — Така че точно това ще правим — нищо.

— Това не пречи — каза Йерас. — Достатъчно е да знаем къде точно я държат и тази нощ с едно-две момчета…

— Не. Нито със сила, нито с нечестна игра. Чакаме.

И тогава започнаха да чакат, като изминаха два часа, преди Алан да прати човек, който да повика Лорн. Двамата приятели се срещната на едно дискретно място на Кораба на принцовете, далеч от чужди уши.

— Нямам много време — каза Алан. — Ще обядвам с брат ми и с майка ми.

— Видя ли се с Естеверис?

— Аз съм принц на Върховното кралство — отвърна Алан весело и с лек оттенък на гордост. — Виждам всеки, когото пожелая.

Лорн прие, че го е сторил.

— Наистина. И какво?

— Ами говорих с Естеверис, но не успях да уредя освобождаването на Нае. Впрочем, не съм го и искал.

— Какво? — ядоса се Лорн, като се постара да не повишава глас. — Но защо? Ти каза, че…

— Казах, че ще се заема с тази работа и точно това правя.

— Наистина ли? Защото имам чувството, че не подхождаш правилно.

— А аз имам чувството, че ти не знаеш за какво говориш. Не става дума да превземем крепост на щурм. Нито да притиснем началника на някаква стража.

Изненадан, Лорн погледна Алан.

За Андара ли намекваше? И ако беше така, какво точно знаеше?

Напрежението помежду им се беше смекчило, Алан погледна Лорн в очите и спокойно му обясни:

— Първото нещо, което трябваше да направя, беше да се уверя, че цялата тази история е вярна и че не влизаме с наведена глава в някаква клопка. Защото можеш да ми вярваш, когато ти казвам, че с Естеверис човек никога не е прекалено подозрителен. Това, което не казах на Вард преди малко, е, че ако Естеверис е наредил да докарат Нае в Плаващия дворец, то е именно защото ние двамата с теб сме тук. Знаел е, че в крайна сметка ще разберем, че Нае е тук, и очакваше да играе партия, с чиито правила единствено той е наясно и чийто залог…

Лорн трябваше да приеме, че Алан беше прав.

— Добре — каза той. — Извини ме.

— Имаш ли ми доверие?

— Да.

— Естеверис призна, че държи Нае — това вече е начало. Играта започна и ще трябва да я изиграем много фино. Несъмнено ще продължи с дни, може би със седмици, но имам добри шансове да спечеля. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

— Аз имам не по-малко желание от теб Нае да си върне свободата. Но не опитвай нищо. Остави на мен. Преди всичко трябва да разбера какво точно иска Естеверис.

Лорн се съгласи неохотно.

Да знае, че Нае е съвсем наблизо, и да не направи нищо, за да я спаси, беше непоносимо за него. Чувстваше се безпомощен, хванат във верига, чиито извивки не разбираше, и това му беше омразно. Беше търпелив човек, но сега, подхранван от гнева, беше обхванат от нестихващо чувство за спешност. Трябваше да се действа, винаги да се действа, да преследва целите си, без да се интересува особено за другите.

Глава 5

Тази вечер Алан даде точни нареждания и доста загрижен отиде на вечерята, на която го беше поканил брат му в компанията на неколцина благородници от неговото обкръжение. Постара се колкото можеше да изглежда спокоен по време на вечерята, но на моменти изпадаше в мълчание, имаше отсъстващ вид и това го издаваше. Беше загрижен и му беше още по-трудно да го прикрие, тъй като на трапезата бяха малцина.

— Какво ти е? — попита го по-големият му брат насаме, докато един от гостите започваше някаква песен.

— Нищо.

— Изглеждаш разтревожен. Дистанциран.

Двамата принцове се обичаха и уважаваха, но никога не бяха били близки. Разделяха ги десет години във възрастта, както и това, че бяха съвършено различни, почти противоположни като личности. Понякога на Алан му се струваше, че са си чужди или някакви далечни братовчеди, които споделят общи спомени и с удоволствие се срещат при случай, без обаче да си липсват един на друг. Никога нищо не бяха споделяли, така че Алан се поколеба, преди да каже:

— Извини ме. То е, защото… Защото имам чувството, че един от приятелите ми скоро ще направи сериозна грешка.

— Този приятел Лорн ли е?

— Да.

— Може би ще е добре да не му се доверяваш…

— Лорн никога няма да направи нищо, с което да ми навреди.

— Макар да не го искат, някои хора привличат нещастието върху близките си. Лорн е такъв.

Първото желание на Алан беше да протестира, да защити приятеля си. Но замълча и с изненада установи, че размишлява над това, което Ирдел му бе казал. Знаеше, че брат му е отличен психолог. Както всички, които се радват на голям интелект, а са сдържани по природа, което ги кара да си мълчат, да слушат и да наблюдават, Ирдел притежаваше проницателност, която рядко грешеше.

Песента свърши и тост прекъсна мислите на Алан. Той вдигна чашата си и с измамна усмивка на уста се чукна с останалите, преди да види Одрик, който дискретно се мъчеше да привлече погледа му от другия край на стаята.

— Сега ще се върна — каза Алан на брат си.

Стана и забърза да иде при верния си слуга.

— Нещо с Лорн ли? — попита той.

— Не, месир.

Одрик подтичваше на слабите си крака, за да следва Алан, който вървеше бързо пред него, без да забелязва часовите, които му отдаваха чест, когато минаваше покрай тях. Последните двама отвориха пред него крилата на една двойна врата и той забързано влезе в стая, осветена с фенер.

Там го чакаше капитанът, командващ Гвардията на Кораба на принцовете.

— Опитал се е да се вмъкне на борда на Кораба на Лазурната гвардия — каза той. — Доста ги е поизмъчил, но накрая са го хванали. И съгласно вашите заповеди, ни го предадоха.

Капитанът се дръпна.

Между двама войници Вард седеше на една табуретка с вързани на гърба ръце. Главата му беше наведена напред, така че лицето му не се виждаше, поклащаше се леко, сякаш слабо течение люлееше кораба. Косата му беше разрошена, яката на ризата му и единият ръкав на връхната му дреха бяха разкъсани. На челото му още кървеше драскотина.

Алан се приближи и смръщи нос: Вард миришеше на долнопробно вино.

— Казах ви нищо да не правите.

— Искам си дъщерята — рече старият ковач, без да повдига глава.

Алан усети как го обзема гняв.

— Дърт глупак…

И като се обърна към капитана, каза:

— Затворете го в някоя килия. И ми доведете рицаря Лорн.

Капитанът козирува.

— На вашите заповеди.

Но едва войниците бяха вдигнали Вард от табуретката, навън отекна гръм.

После още един.

Трети.

Разтревожен, Алан изтича на мостика и опрян на перилата, видя ракети, които осветяваха небето.

— Изстрели за тревога! — извика той.

Капитанът, който го беше последвал, посочи с пръст лодката, разположена от другата страна на Кораба на кралицата.

— Стрелят от Кораба на Лазурната гвардия — каза той.

— Да — отвърна принцът мрачно. — И осветяват нас.

И наистина, една ракета падна недалеч от тях и за малко не подпали един навес.

След по-малко от половин час капитанът на Лазурната гвардия спешно поиска да бъде приет от принц Ирдел. Всички в Плаващия дворец бяха развълнувани. Изстрелите за тревога толкова добре си бяха свършили работата, че за малко не предизвикаха истинска паника. Отначало някои си бяха помислили, че са нападнати, но после тръгнаха слухове за бягство, станало буквално под носа на Гвардията на кралицата.

Ирдел прие капитан Стуриш в присъствието на Алан и на капитана на собствената му охрана. След полагащите се поздрави, Стуриш се поклони и каза:

— Монсеньори, тази нощ един мъж се е промъкнал на кораба на Лазурната гвардия и е измъкнал една затворничка, която беше задържана там. Били са видени, докато са се измъквали, и са били принудени да се хвърлят във водата. Благодарение на ракетите, които изстреляхме, ги видяхме да се отдалечават с плуване и сме сигурни, че намериха убежище на вашия кораб, ако не са се удавили.

— Коя е тази затворничка? — попита Ирдел.

— Наерис Вард, монсеньор. Престъпница. Бунтовничка, съучастница на Каел Дорсиан.

— А знаем ли кой е мъжът, който я е освободил?

— Той не е бил разпознат — отговори Стуриш, преди да си даде сметка, че принц Ирдел се беше обърнал към брат си, сякаш въпросът беше отправен по-скоро към него.

Алан изтърпя погледа на Ирдел.

Този поглед не изразяваше упрек, беше спокоен и уверен, почти разочарован и казваше: „Не му трябваше много време, нали?“

— Предполагам, че бихте искали да претърсите тук — заяви Ирдел.

— Наистина, монсеньор. С ваше позволение.

Смаян, Алан скочи от стола си.

— Вие? — възмути се той. — Да претърсвате Кораба на принцовете? Но вие изобщо не мислите!

— Монсеньор, действам по заповед на кралицата.

— Ама вие за кого се вземате, Стуриш?

Като достоен принц на Върховното кралство, за Алан това беше въпрос на принципи и на чест. Да се разреши на Лазурната гвардия да претърсва Кораба на принцовете беше все едно да ѝ се признае по-голяма власт, отколкото имаше, или да се толерира подозрение в укриване на бегълци. Всеки кораб беше владение със свои собствени закони, свои собствени привилегии и свое собствено правосъдие. От гледната точка на Алан дори само искането на Стуриш, макар и да беше капитан на Гвардията на кралицата, беше вече престъпление срещу държавен глава.

— Дадени са ми заповеди — настоя капитанът.

Алан се обърна към брат си. Дали Ирдел щеше да има смелостта да се противопостави на кралицата и на Естеверис?

— Брат ми има право — каза Ирдел. — И дума не може да става някой друг, освен нас самите, да претърсва Кораба на принцовете.

Изненадан, Алан се усмихна.

— Монсеньор… — опита Стуриш.

Но Ирдел го накара да замълчи, като вдигна ръка.

— Въпреки това — добави той, — няма да се противопоставя на издирването на двама престъпници бегълци — обърна се към капитана на охраната на кораба. — Капитане, нареждам ви да претърсите този кораб.

После се обърна към Стуриш и каза:

— Що се отнася до Лазурната гвардия, приканвам ви да присъедините усилията си към нашите, за да могат тези бегълци да бъдат намерени възможно най-бързо.

Стуриш се поклони.

— Благодаря, монсеньор.

— Не ми благодарете, капитане. Няма да позволя престъпници да се укриват на моя територия, за да избягат от кралското правосъдие.

— Ирдел! — възпротиви се Алан. — Не можеш да позволиш да…

— Взех своето решение, Алан. Погрижи се моите заповеди да бъдат изпълнени. Ще бъда на Кораба на кралицата.

При тези думи принц Ирдел стана и излезе.

Претърсването на Кораба на принцовете не продължи дълго, прекъснато от удар с глава, който капитан Стуриш получи направо в лицето и който го просна на гръб.

— Не можете да влезете — каза Дуайн, който препречваше вратата към помещенията на Ониксовата гвардия.

Той не беше сам. Останалите ониксови гвардейци бяха зад него, готови да се бият, ако се налага. Липсваха единствено Лорн и Вард.

Стуриш се изправи — слисан и вбесен, с разкървавен нос.

— Но… но… — заекна той. — Ама какво ви става? — извика той, докато неговите хора му помагаха да се изправи.

— Вие не ме чухте добре — обясни спокойно Дуайн.

— Ще си платиш! Аз… аз ще те изправя пред военен съд.

— Или пък можем да уредим това сега, по мъжки — предложи рижият гигант. — Аз все още имам чело. А на тебе остана ли ти нос?

Той направи крачка напред.

Стуриш отстъпи.

— Не можете да се противопоставите на изпълнението на заповед на кралицата и на принц Ирдел!

— Можем — каза Логан. — Можем.

— Вие сте луди.

— Възможно е — съгласи се Лиам.

— Но ние сме ониксовите гвардейци — каза Лорн иззад хората си.

Те се дръпнаха, за да му направят път, и веднага събраха редиците си зад него. Без оръжие, той застана пред тях, с лице срещу Стуриш, който бълваше проклятия.

— Нито ти, нито някой от хората ти ще стъпи в нашите помещения.

Капитанът на Лазурната гвардия започваше да изпитва съмнения, но той беше начело на своите хора и на неколцина души от охраната на принцовете. Гордостта надделя. Извади меча си.

— Не е добра идея това — каза Йерас толкова спокойно, че прозвуча заплашително.

Стуриш неспокойно погледна едноокия.

После изгледа поред останалите ониксови гвардейци и накрая Лорн, който вдигна превързаната си с кожа ръка и каза:

— Виждаш ли този пръстен? Получих го от самата ръка на Върховния крал. Той показва, че съм Пръв рицар на кралството. А ти си негодник с нашивки. Изпълнявай заповедите на Естеверис, изпълнявай заповедите на принца, изпълнявай дори заповедите на кралицата и си ги заври в задника. Ясно ли ти е?

Тогава, без да трепне, Лорн видя, че наближава моментът, когато унизеният Стуриш щеше да направи непоправима грешка.

— Достатъчно!

Това беше Алан, който идваше към тях.

Намесата на принца на Върховното кралство бързо успокои духовете. Смутен, Стуриш прибра меча си и избърса кръвта, която се стичаше в устата му. Неговите хора и ониксовите гвардейци отстъпиха, сякаш бяха хванати на местопрестъпление. Единствен Лорн остана безучастен и показваше безразличие, примесено с надменност.

За да не избухне, Алан избегна да погледне към когото и да било. Беше вбесен и това се виждаше по очите му и по пребледнялото му лице.

Но това се и очакваше.

— Разкарайте се оттук — каза той на Стуриш с тон, нетърпящ възражение. — Разкарайте се оттук, вие и хората ви и повече не ми се появявайте пред очите.

Капитанът на Лазурната гвардия не каза и дума и тръгна, ониксовите гвардейци също се оттеглиха след знак, даден от Лорн.

Алан изчака да останат сами, изгледа го от глава до пети с ледено изражение и каза:

— Кървиш.

Лорн наведе очи към струйката кръв, която се стичаше изпод десния му ръкав към малкия му пръст. Когато отново вдигна поглед, Алан вече му беше обърнал гръб и се отдалечаваше.

Глава 6

Нае чакаше, седнала на кушетката на Лорн, чертите на лицето ѝ бяха изопнати от умора и тревога. Играеше си нервно с една кама, без да знае какво щеше да направи с нея, ако някой друг освен Лорн минеше през вратата и се опиташе да я отведе. Да се защитава и да се бие, макар че положението беше безизходно? Да заплаши, че ще си пререже вените? Не смяташе да се остави да я хванат отново.

Изправи се, когато Лорн влезе, и успокоена му се усмихна. Без да каже дума, той избърса кръвта, която течеше от леката рана, която беше получил в рамото, когато, точно преди да скочи в реката с Нае, една стрела от арбалет го беше одраскала. После си наля чаша вино, отпи глътка и за миг се замисли. Като го видя такъв загрижен, Нае отново се разтревожи. Все така не смееше да каже нищо и само въпросително гледаше към него. С крайчеца на окото си Лорн забеляза състоянието ѝ и доста сухо ѝ каза:

— Вече нищо не рискуваш. За момента.

Тя се почувства поуспокоена, но тонът и ядната физиономия на Лорн я накараха да наведе глава, сякаш засрамена.

— Аз… съжалявам — каза най-накрая. — Не… не исках да ви създавам неприятности. Нито на теб, нито на татко…

Косата ѝ беше мокра и тя самата изглеждаше още по-дребна и крехка в дрехите, които Лорн ѝ беше дал да се преоблече. Ризата, която ѝ беше доста голяма, оголваше едното ѝ рамо. Омекнал, Лорн въздъхна и се усмихна.

— А да вземеш да ми разкажеш всичко? — предложи той.

Младата жена се съгласи:

— Принадлежа… Е, бях част от групата на Каел Дорсиан. Но сега вече нищо не остана от нея. Ние… всички бяхме задържани.

— Каел Дорсиан… — рече Лорн едновременно иронично и презрително.

Нае се напрегна.

— Е, и какво?

— Дорсиан е наемник. Престъпник. Знаеш ли от какво живееше?

— Да, зная. От контрабанда на кеш.

— Де да беше само това! Той продаваше оръжие на варварите от Далатия. Неговата стомана и неговият барут са убивали войници на Върховното кралство.

— Това е лъжа!

— Я да видим… — изхили се Лорн. — И между двете контрабанди, в свободното си време поддържаше богатството си като минаваше от едно легло в друго. Наполовина жиголо, наполовина сутеньор. Ти няма да си първата, която е прелъстил, твоят Каел!

— Той не е моят Каел! — извика тя. — И това, което има между него и мен, не те засяга!

Лорн млъкна.

Разбира се, Нае беше права. Ако беше постъпил по този начин с нея, това беше на първо място, защото я обвиняваше за непредпазливостта, която за малко не я беше погубила и която беше довела до проблеми, някои от които сигурно щяха да имат сериозни последици и за други, освен за нея: за него, за Вард, за Ониксовата гвардия. Но поведението му не беше ръководено единствено от разума. Откри, че го пробождаше и някаква ревност, въпреки че никога не бе бил влюбен в Нае. Тя беше умна, жизнена, хубава, въпреки белега си и може би дори още по-вълнуваща точно заради него. Но чувствата на Лорн към нея винаги бяха били чисто братски.

Или поне така си мислеше до този момент.

Защото той знаеше, че Нае винаги го беше обичала. Обичаше го още откогато бяха юноши, от летата, които с Алан прекарваха в Цитаделата, и той откри, че тази винаги възможна любов беше постоянна утеха, която ласкаеше гордостта му и я подкрепяше. Какво по-успокоително и по-стимулиращо от това да знаеш, че неизменно и търпеливо си обичан иззад кулисите? Мъжете бързо свикват с такова нещо и се чувстват предадени, когато всичко престане, без при това да са направили каквото и да било, за да продължи тази любов. Това, което е огромна привилегия, им се струва даденост и загубата на тази привилегия е като кражба, която ги оставя странно наранени, но все такива егоисти. А ето че сега Нае несъмнено обичаше някого другиго. Ето че се беше отдала на него и се беше отвърнала от Лорн.

Лорн изведнъж осъзна двойствените си чувства и се окопити. И съвсем спокойно ѝ каза:

— Хайде да го оставиш това, а?

Нае забеляза, че все така продължава да държи своята кама. Не беше заплашила Лорн с нея, но рефлексите си бяха рефлекси. Тя умееше да се бие и да държи оръжие. Като се надигна, за да се възпротиви, тя здраво хвана камата за дръжката с палец върху острието, сякаш готова да нанесе удар.

Наведе очи към камата и отчаяна от самата себе си, я подхвърли в ръката си и я запрати към вратата.

Където тя се заби под прав ъгъл.

Лорн погледна камата, забита във вратата, после Нае по същия смутен и развеселен начин. Тя се усмихна. Знаеше, че е импулсивна, но предпочиташе да се засмее, вместо да се пребори с тази си наклонност.

— Съжалявам и за това… — каза тя с вид, в който нямаше никакво съжаление.

За да се помирят съвсем, Лорн сипа втора чаша вино, която подаде на Нае, а тя охотно я прие. Чукнаха се, отпиха, разменяйки съучастнически поглед, и най-накрая Лорн малко се отпусна.

— Татко ще има ли неприятности? — попита Нае, като прокарваше пръст по ръба на чашата си.

— Не. Ще ги накарам да го освободят утре. В края на краищата той не е направил нищо лошо.

— А ти? А твоята гвардия?

— Аз ли? Че какво искаш да ми се случи с това? — Лорн вдигна левия си юмрук, за да покаже ониксовия пръстен на пръста си. — Да нападнат мен, означава да нападнат краля — добави той с глас, който смути Нае.

Беше нещо повече от предупреждение, беше едва прикрита заплаха, която той отправяше към всеки — и който можеше да го чуе, и който не можеше. За миг беше приковал поглед и стиснал челюсти.

Младата жена се поколеба.

— Ти… ти нали не мислиш… да злоупотребиш…

Тя не довърши и Лорн я погледна объркан.

— Какво? — учуди се той. — Аз? Да злоупотребя с… Не! Разбира се, че не! — усмихна се успокоително. — Уверявам те, че единствените, които имат причина да се боят от мен, са враговете на Върховното кралство.

— А не враговете на Върховния крал?

— Не — каза Лорн тежко. — Не е същото.

Това изречение разтревожи Нае повече от всичко останало.

Тя беше възпитана в респект, дори в култ към Върховния крал. Разбира се, знаеше, че той беше допускал грешки. Но личността му, неговата дума и воля бяха свещени. И най-вече ѝ се струваше, че те бяха неделими от Върховното кралство.

Един крал, един трон, едно кралство.

Разбирайки смущението на Нае, Лорн с лекота смени темата:

— Знаеш ли какво е станало с тези, които са били арестувани заедно с теб?

— Някои сложиха край на живота си, вместо да позволят да ги заловят. Другите… другите, не зная. Бързо бях отделена от тях. Далк отлично знаеше коя съм. Знаеше го дори преди да ме заловят. Впрочем струва ми се, че му е било наредено да не ми причини никакво зло… Не всички имаха такъв шанс.

Погледът на младата жена се помрачи.

— Далк е бил много добре осведомен — отбеляза Лорн.

— Той е най-добрият шпионин на Естеверис. Неговата прокълната душа.

— Кой знаеше коя си? Освен Дорсиан, разбира се…

— Дугал — отвърна Нае, без да се поколебае. — Дясната ръка на Каел — за миг беше обзета от вълна от омраза. — Той ни предаде. Но аз ще го намеря.

— На първо място ще бъдеш съвършено дискретна — каза Лорн, като отиде да махне камата от вратата. — Достатъчно неприятности навлече на всички. И не забравяй, че си бегълка. Без да броим, че Далк и Естеверис прекрасно знаят, че си на борда на тази лодка. Знаят дори, че си тук, в моите помещения.

Нае замълча за миг, после каза:

— Знаеш ли, той заслужава за него да бъде отмъстено. Ако са му причинили зло, ако са го екзекутирали, Каел заслужава да бъде отмъстен. Каквото и да е правил, за каквото и да го упрекваш, той беше от тези, които поискаха да се противопоставят на отстъпването на Ангборн. И нямаше много като него…

Лорн я гледаше, без да отговори. Тя продължи:

— Той рискува свободата и живота си, Лорн. За кауза, която е същата като твоята.

Невъзмутим, Лорн размишляваше. После каза:

— Съмнявам се, че е бил екзекутиран.

— Наистина ли?

— Той не е кой да е. Естеверис не може да си позволи да го обеси като някой обикновен крадец. А и ако искаше Дорсиан да умре, щеше да заповяда това да стане по време на ареста. Дорсиан е бил пленен, защото Естеверис и кралицата са го искали жив. В противен случай щеше да бъде убит от злополучен удар с кинжал или щеше да си разбие врата, падайки, докато се опитва да избяга: това е била възможността, тогава или никога. Но сега вече е много късно за това.

Лорн само правеше предположения, в които вярваше едва на половина. Но Нае имаше нужда да чуе именно това, така че той правеше каквото може, за да я успокои.

А и кой знае?

Може би Естеверис имаше планове за Дорсиан. Той беше случай, който умел стратег като Първия министър не би изпуснал да използва по възможно най-добрия начин. Може би щеше да го използва като разменна монета или като средство за натиск. Може би предвиждаше да го съди и осъди, като си послужи с шумен процес, който да бъде предупреждение за всички онези, които биха посмели да оспорят властта на кралицата.

— Мислиш ли, че го измъчват? — внезапно попита Нае настръхнала, сякаш укоряваше Лорн, че я лъже.

Той замълча.

Това беше последният вариант, който можеше да се предположи, обясняващ защо Каел Дорсиан беше още жив: Естеверис искаше да го накара да проговори и в такъв случай нямаше никакво съмнение, че ще бъде измъчван. Най-вероятно неговото мъчение вече беше започнало и Лорн предпочиташе да не казва нищо. Но Нае не беше нито глупава, нито наивна. Невъзможно беше вече да не е мислила за тази възможност, та дори и само за това, че самата тя се страхуваше да не бъде хвърлена на мъчителите.

За щастие, нищо подобно не се беше случило.

— Не зная — каза Лорн.

Което не беше точно лъжа.

— Може би ще можеш да му помогнеш? — опита Нае.

— Да му помогна? На Дорсиан?

— Двамата сте от един лагер. Може би ще успееш да го освободиш. Или поне да се увериш, че ще има право на справедлив процес.

Лорн усети как в него оживява болката от собственото му осъждане. За миг се запита дали, споменавайки за справедлив процес, Нае не беше целяла нарочно да засегне една особено чувствителна струна в душата му. Но си каза, че не е така. Нае не беше подла, за да направи такова нещо.

— Не съм сигурен, че имам такава власт — каза той с тона, с който обикновено се утешава дете.

— Но ако можеш, ще го направиш ли?

Очите на Нае бяха втренчени в неговите и той разбра, че не би могъл да излъже. Тогава помисли и каза:

— Да.

Младата жена се усмихна.

И тази усмивка не изразяваше само облекчението ѝ, родено от една възродена надежда. Изразяваше най-вече радостта ѝ да разбере, че Лорн, когото беше познавала и обичала, не беше умрял в Далрот и че все още беше способен да изпитва състрадание и чувство за справедливост.

Хвърли се към него, преди той да успее да реагира, и го прегърна с всички сили.

— Благодаря — прошепна тя с лице, сгушено във врата му. — Благодаря…

Лорн не знаеше какво да каже.

Непохватно прегърна младата жена, ръцете му едва докосваха гърба ѝ. Но почувства нейната топлина, гърдите ѝ до своята гръд, корема ѝ, опрян в неговия. Смутен от желанието, което усещаше, че се поражда в него, той внимателно отстрани Нае.

— Всичко ще се оправи — каза той. — Нали?

Тя кимна с навлажнени очи.

— Заключи след мен — посъветва я, като показа бравата на вратата. — Не излизай оттук до ново нареждане. И ще отваряш само на мен, ясно?

— Оставяш ли ме?

— Ще спя при момчетата, в хамака на баща ти. Ти ще си добре тук.

— Благодаря, Лорн. За всичко.

Почти засмян, той вдигна рамене.

— Е! Хубава работа, та няма да те оставим в лапите на Естеверис, я…

Целуна Нае по челото и точно преди да излезе ѝ каза:

— И не забравяй да заключиш. До утре.

Нае бутна резето и се облегна на вратата.

После бавно се отпусна и седна на пода със свити колене. В погледа ѝ се появи болка при спомена за това как Далк я беше изнасилил.

Не се разплака.

Глава 7

През това време Стуриш, все така бесен, беше измил набързо лицето си, преди да отиде при Естеверис в неговите покои. Министърът си почиваше на една тераса, като отпиваше от чаша ароматно вино. Тлъстото му тяло беше все още влажно под робата от лека коприна — току-що беше взел гореща вана, от която кожата му беше почервеняла. Не носеше пръстените си и дебелите му пръсти, обикновено отрупани със скъпоценни камъни, изглеждаха странно голи.

— Е? — попита той почти подигравателно.

Тогава с няколко думи капитанът разказа с треперещ глас как ониксовите гвардейци се бяха противопоставили на претърсването на техните помещения, как Лорн беше надделял, позовавайки се на властта на Върховния крал и как принц Алдеран беше сложил край на разправията. Естеверис го изслуша с тънка усмивка на устните, с блеснали очи, сякаш изпитваше огромно удоволствие от неговия разказ. Тази развеселеност заинтригува Стуриш, преди да го раздразни и да удвои яда му. Усилията, които положи, за да запази спокойствие, бяха огромни.

После, като не издържаше повече, той каза:

— Вие… вие се усмихвате?

— Да, така е. Лека нощ, капитане. Това е всичко…

Стуриш се оттегли, без да разбира.

— Мога ли да попитам какво ви забавлява толкова? — попита Далк, като излезе от сянката. — Стуриш действаше по ваша заповед. Вашата власт беше накър…

— Зная, зная — прекъсна го Естеверис.

Министърът стана и направи знак на Далк да му подаде ръка. Минаха през прозрачните завеси, поклащани от прохладен бриз, и излязоха на тераса — под Голямата мъглявина, която светеше толкова ярко, че нощта изглеждаше сива.

Терасата беше пуста, покрита с парчета тънки платове, които я превръщаха в дълъг коридор, водещ до балюстрада, на която те се подпряха. Тя се издигаше над празнотата, далеч от недискретни уши. Освен това глухият тътен на реката, който достигаше дотук, лесно приглушаваше гласовете особено ако не се говореше високо.

— Как мислите, че ковачът разбра, че ние държим дъщеря му? — попита Естеверис съзаклятнически.

— Вие? — учуди се Далк. — Но защо?

— Защото това момиче, в крайна сметка, не ни беше особено нужно. От нея нищо не можехме да научим. Колкото до това да я използваме като средство за натиск… Върху кого? Върху баща ѝ? Върху Лорн? Те не са мъже, които ще поддадат. Освен това тя създаваше връзка между Цитаделата и бунтовниците. Обаче нямаше как да намесим Върховния крал…

Далк кимна мрачно.

Наистина беше принуден да се съгласи, че министърът имаше право, но тъй като беше много горд, че беше прибавил залавянето на Нае към успеха на мисията си в Ангборн, намираше за оскърбително да чуе, че неговият избор всъщност не е бил единствен. По-лошо, Естеверис лесно го беше накарал да повярва. Заради играта? От жестокост? Поради недоверие или заради някакви калкулации?

— Докато ако направех така, че бащата да научи, че дъщеря му зависи от моето благоразположение, тогава знаех, че Вард или Лорн, а по-вероятно и двамата щяха да се опитат да направят нещо. Нещо дръзко и незаконно…

— Но с каква цел? Искам да кажа — какъв… какъв интерес имате вие?

Доволен от себе си, министърът поде с тон на професор, нещо, което беше непоносимо за Далк.

— Първо, съществуваше възможността опитът за бягство да завърши зле — каза той. — Ако Лорн или някой от неговите хора бяха ранени и заловени, Ониксовата гвардия щеше да бъде замесена в скандал, който да предизвика нейното затриване и несъмнено нямаше да пощади Върховния крал. Но това не е всичко. Представете си, представете си само, че Лорн бе убит при това начинание…

Естеверис замечтано остави изречението си недовършено, после се съвзе и продължи:

— Е! Важното е, че всичко се разви както си го представях.

— Тогава вие сте знаели…

Министърът вдигна рамене.

— Разбира се. Знаех, че Лорн ще се притече на помощ на Наерис, знаех, че може да я скрие единствено на борда на Кораба на принцовете, знаех, че Ониксовата гвардия ще се противопостави на това който и да било да претърсва нейните помещения и накрая най-вече знаех, че принц Ирдел или принц Алан ще трябва да се намеси.

— Принц Алдеран се намеси.

— Изглеждаше ли ви като съучастник на Лорн?

— Не.

— Отлично.

— Но така или иначе принцът се намеси в полза на Лорн.

— Да. Което ще го застави да даде сметка на принц Ирдел. Поради което скоро ще поиска друга сметка от Лорн, ще видите.

Далк разбра.

— По този начин — каза той — вие направихте от Нае обект на свада…

— Този огън тепърва ще се разгори. Може би малко по-късно. Но мога да ви уверя, че накрая жарта му ще е огнена…

Глава 8

На другата сутрин Лорн отиде при Алан, който закусваше сам на един балкон на Кораба на принцовете под сянката на балдахин, поклащан от вятъра. Алан за миг спря, за да поздрави Лорн. Не го покани да седне, а още по-малко да сподели закуската му. Лорн остана прав и почака малко.

Забеляза изражението на принца, изопнатите му черти, мрачния му поглед. Забеляза също така, че закусваше с вино, примесено с кеш, и че гарафата до чашата беше повече от преполовена. Но това не обясняваше нервността на принца. Напротив, кешът успокояваше.

Независимо от това, Алан изглеждаше бесен.

Двама слуги, мълчаливи и неподвижни, стояха настрани. Когато единият от тях се приближи, за да напълни чашата на принца, Лорн, който започваше да се изнервя, прецени, че е чакал достатъчно.

— Дойдох да те помоля да освободиш Вард — каза той.

Алан преглътна един залък, чийто вкус не усети, и без да вдига поглед от чинията си, попита:

— И защо да го правя?

— Защото той няма вина за нищо.

— Опитал се е да се промъкне на борда на кораба на Естеверис. Това не е нищо.

— Бил е пиян. Разтревожен за дъщеря си. Пийнал е малко повече и е направил глупост, това е всичко. Имал е на разположение цялата нощ, за да помисли и да изтрезнее. Не смяташ ли, че това е достатъчно?

Изненадан, Алан се облегна назад в креслото си, хвърли ножа в чинията и погледна Лорн подигравателно.

— Наистина не ти липсва нахалство — рече той.

Лорн остана невъзмутим.

— След това, което се случи тази нощ — продължи принцът, — продължаваш да се опитваш да ме накараш да повярвам, че Вард не е действал по твое нареждане? Че не се е опитал да се промъкне, докато ти си освобождавал Наерис? Ти за глупак ли ме вземаш, Лорн?

Тъй като Лорн мълчеше, Алан стана и заобиколи масата.

— Погледни ме в очите и ми кажи, че не си помогнал на Нае да избяга. Кажи ми, че в този момент тя не е на този кораб. И ми кажи, че не е прекарала нощта в твоята каюта…

Лорн погледна към двамата слуги, които стояха под балдахина от двете страни на креслото на принца и се правеха, че нищо не виждат и не чуват. Алан разбра и ги изгони с едно движение на ръката. Те веднага се оттеглиха — с тази предпазлива бързина, присъща на най-добрата прислуга.

Лорн изчака двамата с Алан да останат сами, после каза:

— Нае е в моята кабина. Много добре го знаеш, знаеше го и нощес, когато забрани помещенията на Ониксовата гвардия да бъдат претърсени.

— Не ми прави повече такива номера, Лорн! Дори не си помисляй още веднъж да ми погодиш такъв номер! Тази нощ ме постави пред свършен факт, като знаеше много добре, че ще те подкрепя против Естеверис, но ти не ми остави избор. Ти ме манипулира.

— Не — възпротиви се Лорн. — Не съм те мани…

— Ти ме манипулира — ядоса се Алан. — Знаеше много точно какво ще се случи! Отлично знаеше, че ако се налага, ще застана на твоя страна!

— Понеже не намираш нищо шокиращо в това слугите на някакъв си министър да претърсват Кораба на принцовете? — попита Лорн спокойно. — Брат ти никога нямаше да се съгласи.

— Не сменяй темата. Брат ми прави това, което смята за необходимо. Несъмнено има интерес да защити Естеверис и не мисля, че точно ти имаш какво да кажеш за това.

Бяха се изправили лице в лице, почти се допираха, Алан трепереше от сдържана ярост, докато Лорн оставаше съвършено невъзмутим.

— Прав си, Алан. Но…

— Не! Няма „но“. Този пръстен не ти дава всички права. Не те прави крал. Нито принц.

Алан се обърна и отиде да се опре на балюстрадата на балкона. Отчаян и наранен, той дишаше дълбоко и се опитваше да си възвърне спокойствието.

Лорн отиде до него и застана мълчаливо.

— Ти… ти се възползва от приятелството ми към теб, Лорн…

— Вярно е. Прости ми. Но и двамата знаем, че не става дума само за това, нали?

Принцът се намръщи.

— Какво?

— Това, за което наистина ме обвиняваш — обясни Лорн, — е не че съм те опрял с гръб в стената. А че не те предупредих, не ти казах, че се готвим да спасим Нае…

И наистина Алан се чувстваше изключен. Почти предаден.

— Но как може да искаш да ти бях казал? — продължи Лорн. — Нали не мислиш, че можеше да се замесиш в това? Ти си принц на Върховното кралство. Като скрих от теб това, което смятах да правя, аз те…

— Не си и помисляй да го кажеш — прекъсна го Алан с глас, треперещ от гняв. — Не си и помисляй да ми кажеш, че си ме предпазвал. Ти ми нямаше доверие, това е.

— Кълна ти се, че не е така.

Лорн беше искрен, но Алан не го слушаше и продължи:

— Ти сгреши, Лорн. Наистина сгреши. В края на краищата, винаги съм бил принц, нали? Е, и какво променя това? За мен нищо. А за теб?

Принцът остави въпроса си недовършен и си тръгна, като каза:

— Не помагаш особено на хората, които искат да ти бъдат приятели, Лорн…

Лорн не отговори.

Едновременно измъчен и гневен, Алан все пак изпита някаква надежда, когато Лорн го повика.

— Алан!

Принцът почти беше излязъл от балкона. Поколеба се, после се обърна към Лорн, който — все така на балюстрадата — беше вперил поглед към хоризонта.

Изчака.

— Съжалявам — каза Лорн.

Алан си тръгна, без да каже дума.

Глава 9

От балкона на тронната зала, седнал под балдахин, който го предпазваше от тебеширените капки, Върховният крал наблюдаваше белия дъжд, който се изливаше над Цитаделата. По-меланхоличен от когато и да било, той стоеше съвършено неподвижен.

— Защо тези дъждове не спират? — попита той със слаб, дрезгав глас.

— Не зная — отвърна белият драк, който стоеше прав до него.

— Не се ли подчиних на волята на Дракона на съдбата? Не изкупих ли грешките си?

— Аз съм само Пратеник, сир.

— А какво казват Пазителите?

— Пратениците не присъстват на Събранията.

Старият крал се подсмихна под черния воал, скриващ мъртвешкото му лице.

— Хайде, познавам ви — каза той. — Мислите ли, че сте първият Пратеник, когото срещам? Много добре зная, че вие винаги знаете повече, отколкото можете или искате да допуснете, вие…

Скерен се поколеба.

В качеството му на Пратеник наистина имаше разлика между това, което знаеше, и това, което се предполагаше, че трябва да знае. А това, което имаше право да разкрива, пък беше съвършено друго нещо. Ревниво към тайните си, Събранието на Ирканс се стараеше винаги да казва възможно най-малко. Понякога това принуждаваше Пратениците да крият истините, дори да лъжат, за да постигнат целите си и да благоприятстват изпълнението на съдбата.

Белият драк не можеше да признае на Върховния крал, че Пазителите го бяха излъгали и продължаваха да го лъжат, но той отказваше отново да го излъже.

Замълча.

— Норфолд мисли, че освобождаването на Лорн от Далрот е било грешка — каза крал Ерклант. — А това да му се повери съдбата на Върховното кралство е лудост. Мисли, че изобщо не е трябвало да го викам при себе си. Нито да го правя мой Пръв рицар. Нито да го упълномощавам да създаде отново Ониксовата гвардия… С една дума, той мисли, че не е трябвало да ви слушам. Норфолд ненавижда Лорн, това е ясно. Но също така не обича и Събранието на Ирканс и неговите Пратеници, знаете ли?

Скерен кимна, като се усмихна разбиращо.

— Да, зная.

— И все пак, наистина ли той греши, като не ви се доверява?

— Как бих могъл да отговоря на този въпрос, сир?

— Ами аз? Аз допуснах ли грешка?

— Моля да ме извините, сир. Грешка? Грешка за какво?

— Ами за това, че ви послушах! За това, че се доверих на Пазителите и изпълних желанията им.

Пратеникът обмисли отговора си, после каза:

— Преди всичко става въпрос за желанията на Сивия дракон, сир…

Лек смях разтърси костеливите рамене на Върховния крал като хълцане.

— Вие… вие се измъквате като… като някоя…

Дракът се досети коя дума старият крал не смееше да изрече.

— Като змия, сир?

Върховният крал се поколеба.

— Това е общоприетият израз — добави любезно Скерен. — Не виждам в него никаква обида.

— Да — каза крал Ерклант, като се леко се намръщи. — Като змия…

И потъна в едно от своите измамни мълчания.

Върховният крал понякога забравяше мисълта си и можеше да мълчи така дълго време: духът му се изплъзваше и лишаваше мумифицираното му тяло от малкото живот, който все още го изпълваше. Но се случваше и да заспи, без някой да може да види как клепачите му се затварят зад черния воал. И в двата случая оставаше неподвижен, безмълвен и безразличен, недостъпен, докато свистящото му дишане бавно повдигаше слабите му гърди.

Несигурен, Скерен чакаше, а в това време дъждът се усили още повече.

Все по-тежки и бели, капките падаха и се плискаха върху сивите камъни. Покривите бяха покрити с млечнобяла вода, която преливаше от улуците и се лееше като водопад. Паветата бяха потънали в локви. По улиците се стичаха потоци, които се събираха в ниските части на опустялата Цитадела.

— И в края на краищата дали има някакво значение? — каза изведнъж старият крал. — Какво значение има дали Норфолд има отчасти право? Че Лорн никога не трябваше да бъде освобождаван? Наистина ли това има някакво значение?

Пратеникът внимаваше да не покаже някаква реакция.

Дали кралят наистина се надяваше на отговор? Вероятно не. Несъмнено размишляваше на глас, понесен от потока на мислите си, на своите съмнения и страхове.

— Виновен или не, това какво променя? Ето какво не иска да разбере Норфолд. В неговите очи предателят си е предател. Той е убеден, че Лорн е предател. Че е предал Сивата гвардия и Върховното кралство. Че е предал мен — добави Върховният крал отчаяно. — А такова нещо човек като Норфолд не може да прости.

Замълча и се замисли.

— Аз зная, че Лорн е невинен — каза той. — Но истината е, че това вече няма никакво значение…

За пореден път белият драк не отговори. Искаше първо да разбере добре мисълта на стария крал.

— Защото общият интерес е над всичко, нали? — продължи Ерклант ІІ. — Какво значение имат грешките и престъпленията на един човек, ако той трябва с действията си да спаси множеството?

Пратеникът трепна.

Запита се кого ли Върховният крал искаше да убеди. Дали въпросът му не беше чисто реторичен?

— Няма никакво съмнение, че Лорн има съдба, сир.

— И тази съдба е да спаси Върховното кралство, нали?

Скерен грижливо подбра думите си.

— Да, така мисля. Но зная само, че съдбата на Върховното кралство не може да се изпълни свободно без Лорн. Това твърдят Пазителите. И го знаят от Сивия дракон.

Внезапно ядосан, Върховният крал направи движение с обратната част на ръката си, сякаш прогонваше муха.

— Това тепърва ще се види!

— Сир?

— Пазителите ни казват само това, което искат, нали? На вас, както и на мен. Както на всички. Така е било винаги.

— Вярно е.

Дракът знаеше, че недоверието на краля по отношение на Събранието на Ирканс беше споделяно от почти всички. Все пак Пазителите не заслужаваха всички упреци, които им се отправяха, със сигурност не и да са прицел на страхлива враждебност, от която понякога страдаха Пратениците. Но Скерен смяташе, че Пазителите донякъде сами си бяха виновни. Тайната, с която се обгръщаха, надменността им и отказът им да дават обяснения или да оправдават решенията си, всичко това допринасяше за пораждане на съмнения.

Какво криеха те всъщност? И защо? С каква цел?

Върховният крал си задаваше такива въпроси и Пратеникът трябваше да признае, че те бяха напълно основателни. Скерен беше този, когото Събранието на Ирканс натовари да извести на краля, че Лорн трябва да бъде изваден от Далрот и че трябва да му се предоставят всички средства да изпълни съдбата си, защото от това зависи бъдещето на Върховното кралство. Ерклант II притежаваше достатъчно опит и мъдрост, за да не приема с лекота известията на Пазителите. Все пак той си оставаше един горд крал, чиито решения тегнеха над съдбата на най-могъщия народ на Имелор и той не позволяваше на никого да му налага какви действия да предприема.

Нямаше значение какви истини му бяха разкрити тогава.

Нямаше значение Пророчеството за принцовете и колкото и смущаваща да бе — тайната за произхода на Лорн.

И въпрос не можеше да става Върховният крал да приеме думите и обещанията на Събранието на Ирканс за чиста монета. Той искаше гаранции и беше получил само една, но от този, който беше едновременно най-добрият и най-лошият от съюзниците му.

Серкарн — Драконът на разрушението.

— Тя беше красива — каза старият крал, който още веднъж се беше залутал из криволиците на мислите си. — Много красива. Кралица. Всъщност тя беше истинска кралица. Скандска кралица. Кралица воин.

Пратеникът със закъснение разбра, че Върховният крал говореше за майката на Лорн. Почти замечтан, Ерклант продължи:

— Мисля, че я обичах. По мой си начин, но я обичах. Както съм обичал и много други, вярно е — уточни той с мъничко съжаление.

— Но не знаех, не знаех, че Лорн е мой син. Дори никога не си го бях помислял, докато…

„Докато не дойдох да ти го кажа — помисли си Скерен. — Докато не узря в теб идеята, че невинният, който гниеше в Далрот, може би беше твой син. Копеле, разбира се. Но когото можеше да пощадиш, да спасиш преди три дълги години.“

— Но в това — каза старият крал, връщайки се внезапно към недоверието, което му вдъхваше Събранието на Ирканс, — в това вече съм сигурен. По този въпрос Пазителите не излъгаха. Не можеха да излъжат. Лорн е мой син. Моята кръв тече в неговите вени. Кръвта на моя род.

Дракът не отговори, а се замисли за равнодушието, с което Върховният крал беше изложил Лорн на Дракона на разрушението. Откакто беше подчинен чрез магия, той не можеше да навреди на потомък на своя победител — първия крал Ерклант. Така че Върховният крал беше решил да заведе Лорн при Серкарн и да види дали драконът ще го пощади. За него това беше начинът да се увери в произхода на Лорн. И очевидно идеята, че може би дава невинен човек на Дракона на разрушението, не го беше докоснала или само едва-едва и със сигурност не го беше възпряла. Дали щеше да изпитва угризения, ако — повярвал на лъжата на Пазителите — огънят на Серкарн беше погълнал Лорн? Пратеникът се съмняваше. И това не беше жестокост. Нито дори цинизъм. Единствено безразличие — безразличието на един умиращ крал, застрашен от полудяване, чиято единствена грижа беше да спаси кралството си с всички средства.

— Къде е той? — попита старият крал.

— Сир?

— Лорн. Къде е?

— С принц Алдеран на Плаващия дворец, който отвежда кралицата и нейната свита в Ангборн.

— И как така вие не сте вече там, в Ангборн?

— Може би ще отида, но вече нищо не може да се направи. Всичко е готово и бурите, които се задават, не могат да бъдат отблъснати.

Глава 10

Корабите плаваха на север по спокойните води на малкото море на Свободните градове. Скоро пристигнаха в Ангборн, който — на своя остров — пазеше открития пролив към Морето на мъглите. От носа на кралската каравела, с Исарис в ръце, Лорн наблюдаваше града и неговата крепост, които се приближаваха. Беше в края на следобеда.

Ангборн винаги бе бил най-иргаардският от Градовете. Черната хидра винаги го беше обсипвала с внимание и го беше облагодетелствала, като дори го направи столица на присъединената провинция. След повторното завладяване, осъществено от Ерклант II, не всички връзки с Иргаард бяха прекъснати. Напротив, Ангборн се беше възползвал от новите свободи, дадени от Върховният крал, за да остане колкото се може по-близък до най-могъщото кралство на Севера. Независимо от изминалите години, политическият и търговският елит на Ангборн никога не беше преставал да се чувства иргаардски, така че той беше приел много добре намерението за отстъпване. Но народът очакваше да започне отново да търпи суровото и често жестоко иго на Орсакир — Черния дракон на смъртта и на нощта.

Що се отнася до Върховния крал…

Той беше освободил Градовете, завладени от армиите на Иргаард. Това беше едно от първите му славни завоевания и сега той виждаше, в края на своето царуване, как един от Свободните градове се връща при Черния дракон. За кралицата това беше победа, венец на нейната политика, тъй като отстъпването бележеше възстановяването на дипломатическите отношения между Върховното кралство и Иргаард. Но за краля това беше особено горчиво поражение.

— Ако поне Иргаард си беше върнал Ангборн с оръжие — беше казал на Лорн. — Но не… Това, което някога Върховното кралство завоюва и защитава с цената на кръвта, днес Върховното кралство ще го отстъпи с едно драсване на перото. Знаеш ли колко мъже умряха на стените на Саарсгард? Връщането на Ангборн на Иргаард е все едно да идем да се изпикаем на гробовете им. Това е оскърбление… Това е… това е срам. Срам за всички нас…

Тогава на Лорн му се стори, че беше разбрал намеренията на Върховният крал, колкото и нереалистични да му изглеждаха.

— Желаете ли да попреча на отстъпването на Ангборн, сир?

— Не. Не, разбира се, че не. Това би било лудост и освен това вече е твърде късно… Виждаш ли, кралицата мисли единствено за своя триумф, за славата да успее там, където ние се провалихме, като подпише мирен договор с Иргаард. Естеверис обаче вижда по-далеч. Той не вярва, че е възможен траен мир с Черния дракон, но знае, че едно сближаване между Върховното кралство и Иргаард ще му донесе това, от което скоро най-много ще се нуждае.

— Какво е то?

— Свободата да се посвети на вътрешните размирици в кралството. И парите, които жестоко му липсват в момента.

Наистина, хазната на Върховното кралство беше празна.

При все това никога не беше ставало въпрос — поне официално — Върховното кралство да продаде Ангборн. И все пак беше договорено, че Иргаард ще изплати свой стар дълг. След завладяването на провинцията на Свободните градове Върховното кралство беше наложило на победения тежки данъци. Иргаард беше платил само първата половина от уговорената сума и сега предлагаше да плати втората половина по повод на подписването на договора за Ангборн — като проява на добра воля. Богатство, което беше особено добре дошло. Никой не беше толкова глупав, но приличието беше спазено.

— Естеверис знае, че скоро ще има нужда от пари, Лорн. За да си осигури верни хора, но също така и за да вдигне армиите, необходими за запазването на Върховното кралство.

Мислите на Лорн бяха прекъснати от плющенето на едно платно и той погледна към крепостта, която се извисяваше над Ангборн. Масивна, мрачна и застрашителна, Саарсгард приличаше на Далрот. Впрочем тя беше построена по същото време и поради същите причини — по времето на Мрака.

— Страховито, нали? — каза Естеверис.

За разлика от Исарис, който беше вдигнал глава, Лорн не беше чул приближаването на министъра. С един бърз поглед Лорн се увери, че са сами или поне почти: съветниците и охраната на министъра, сред които и Стуриш, чакаха по-назад, достатъчно далеч, за да не могат да чуят нищо поради шума от въжетата, които скърцаха на вятъра и на носа, който пореше вълните.

— Тази архитектура сигурно ви навява доста лоши спомени — добави Естеверис.

— Наистина — каза Лорн.

— Но всичко това вече е зад вас…

— Наистина ли го мислите?

— Поне ви го пожелавам.

Лорн не отговори.

— Радвам се, че лекото ви различие с принц Алдеран е преодоляно — каза министърът след кратко мълчание.

Лорн остана невъзмутим.

— Какво леко различие?

— Знаете, след онова жалко бягство.

Разбира се, Естеверис намекваше за пререканието, което Лорн и Алан бяха имали в деня след бягството на Нае. Тогава двамата приятели се бяха разделили, без да се сдобрили напълно, но времето беше свършило останалото и всеки бе успял да си даде сметка през последните дни от пътуването по Ейрдър, че тримата с Енцио образуваха трио от съмишленици, по-сплотено от когато и да било. В интерес на истината не всичко вървеше толкова добре между Алан и Лорн, но те играеха комедия, която заблуждаваше всички и на която почти бяха повярвали. Лорн се питаше дали не отказваха да признаят, че годините бяха минали и че и двамата се бяха променили. Разбира се, оставаха си истински приятели. Но първоначалната невинност на приятелството им беше отстъпила място на носталгията по тази невинност. Вече знаеха, че приятелството им беше уязвимо от лошото настроение, както и от съмнението.

— Не зная за какво намеквате — каза Лорн.

Министърът се усмихна.

— Както желаете… Позволете ми все пак да се разтревожа за вашия приятел Вард. Изглежда никой не го е виждал, откакто беше задържан през онази прословута нощ. Може би принц Ирдел създава трудности за освобождаването му? В такъв случай за мен ще е удоволствие да…

— Няма да е необходимо. Благодаря.

Лорн сдържа усмивката си и погали Исарис по главата.

И за миг не се съмняваше, че Естеверис знае, че Алан беше задържал няколко дни Вард заключен и накрая го беше пуснал, когато Плаващият дворец беше пристигнал при Самаранд. Но пък министърът със сигурност не знаеше какво беше станало със стария ковач след това.

И с дъщеря му.

Лорн се беше възползвал от бъркотията, предизвикана от слизането на Двора в Самаранд, за да изведе Нае от Кораба на принцовете. Преоблечена като слуга, с малко богатство от няколко златни монети в джоба и препоръчително писмо, тя веднага беше поела към Ориал, където — тъй като Лорн беше убеден, че Черната кула се наблюдава — трябваше да потърси убежище при Сибелиус. Вард беше слязъл от кораба същия ден и също толкова дискретно.

— Мога да си представя — каза Естеверис, — че един баща ще иска да придружи дъщеря си на такъв дълъг и опасен път.

Лорн замълча, но се запита какво ли знае министърът.

Пътуването до столицата не беше чак толкова опасно. Дали министърът беше разбрал, че Нае се връща в Ориал, или искаше да намекне, че пътищата се наблюдават? Или се мъчеше просто да разтревожи Лорн с надеждата да прочете на лицето му началото на някаква истина?

Ако беше така, той доста се постара и се отказа.

— Пристигаме — каза той. — Не зная дали в следващите дни отново ще имаме възможност да разговаряме. Ще бъда много зает, а и вие сигурно. Каквото и да сте дошли да направите — добави той, като си тръгна с уверена крачка.

Лорн не го поздрави и вдигна поглед към стените и мрачните кули на Саарсгард, докато корабът приближаваше пристанището, посрещнат с почести.

— Искам да отидеш в Ангборн и да ме представляваш там — беше казал Върховният крал. — Искам да те видят. Това ми къса сърцето, но отстъпването на Ангборн трябва да стане. Върховното кралство се нуждае от този привиден мир с Иргаард. Има нужда и от данъка, който Иргаард ще му плати… Този договор трябва да бъде подписан. Първо ще трябва да убедиш Теожен в това, после трябва да се увериш на място, че никой няма да се опита да попречи. От това зависи бъдещето на Върховното кралство, Лорн. Този договор е унизителен и обида за честта. Но е единствената ни надежда, разбираш ли?

Тогава Лорн се беше замислил.

После се съгласи.

Глава 11

Кралица Селиан яздеше великолепна бяла кобила, пазена от бледото есенно слънце и от лекия дъждец под лазурно син балдахин, чиито позлатени подпори бяха носени от осем лакеи. Пред нея, командвани от капитан Стуриш, конниците от Лазурната гвардия водеха шествието с музиканти, барабани и херолди, носещи кралските флагове. Следваше официалният ескорт. Най-отпред други конници от ескорта, облечени в синьо и жълто, после принцовете, велможите и видните благородници на Върховното кралство, членовете на свещеническото съсловие, посланиците и чуждестранните делегации и всички те преминаваха еднакво тържествено.

Кортежът беше потеглил от пристанището, приветстван от огромна тълпа. После пое по пътя към крепостта на Ангборн по улици, украсени със знамена, където публиката ставаше все по-малобройна, но най-вече все по-малко въодушевена. Очевидно възгласите „браво“ и „ура“, които посрещнаха кралицата, не бяха нито искрени, нито спонтанни. Агентите на Естеверис се бяха постарали според силите си, но илюзията беше краткотрайна. Въпреки гирляндите и флагчетата, въпреки ръкоплясканията на неколцина, се виждаха само празни балкони, затворени капаци на прозорците, тук-там някой любопитен пред фасадите на къщите. До кортежа достигнаха дори няколко освирквания, дошли от вътрешността на къщите, имаше неколцина зяпачи, но те стояха сериозни и мълчаливи — това беше всичката проява на уважение към владетелката на Върховното кралство. Противно на градските власти и на буржоазията в Ангборн, които охотно приемаха смяната на властта, като се надяваха да извлекат от това големи облаги, народът не прощаваше на кралицата предаването на града на Иргаард. Хората се чувстваха изоставени, пожертвани и знаеха — понеже вече го бяха изпитали, — че ще страдат под игото на Черния дракон.

Бледа, с изпънат гръб, кралицата беснееше от яд, че не беше почетена, и се радваше при мисълта, че скоро ще се отърве от това неблагодарно население. Но оставаше безизразна и нищо не показваше. Или почти. С поглед, вперен право напред, тя яздеше невъзмутимо, но погледът ѝ блестеше с убийствен огън. Не стигаше това, ами трябваше да търпи и присъствието на представителя на Върховния крал…

Лорн яздеше недалеч от нея, до Алан, зад принц Ирдел и бароните. Беше облякъл ризницата на Ониксовата гвардия, конят му носеше великолепно покривало в черно и сиво, а в сребърно бяха избродирани вълчата глава, кръстосаните мечове и кралската корона. Целият в черно, той сякаш носеше траур, носен от краля чрез него — траур по победната слава на Върховното кралство.

Кортежът премина през града и по един укрепен път стигна до Саарсгард. Всъщност крепостта се извисяваше встрани от Ангборн. Опряна на недостъпни стръмни скали, тя имаше собствено пристанище и пазеше не толкова града, колкото пролива, като стените и оръдията ѝ бяха насочени към морето. Също като Далрот, Саарсгард имаше множество крепостни стени, защитавани от кули, бойници и подвижни мостове. Това беше една страховита крепост. Този, който я притежаваше, контролираше Ангборн. А който контролираше Ангборн, беше заплаха за Градовете, тъй като господстваше над морето.

Да се отстъпи Ангборн и неговата крепост на Черния дракон категорично беше лудост, казваше си Лорн. Лудост, желана от всички и дори от Върховния крал — макар и против волята му, което си беше вярно. Но въпреки обещанията си, независимо от договорите, Иргаард си оставаше отколешният враг на Върховното кралство. Да му се отстъпи Ангборн, означаваше да се вържат кучетата и да се повери пазенето на стадото на вълка, защото се преструва, че приема да го галят.

Комендантът на Саарсгард очакваше кралицата и нейния кортеж в главния двор на крепостта. Той беше благородник без военен опит, когото Естеверис беше назначил на този пост, заради неговото угодничество и проиргаарските му чувства. Кралицата и нейният министър не искаха в никакъв случай командирът на гарнизона на Саарсгард да създаде трудности в последния момент. С барон Дьо Гарн нямаше опасност да се случи такова нещо. За сметка на това неговият предшественик беше един стар генерал, верен на Върховния крал, когото бяха побързали да отстранят, веднага щом проектът за отстъпване на Ангборн бе започнал да придобива форма.

Кралицата едва изслуша речта, която комендантът на Саарсгард произнесе пред строения гарнизон. Тя дори я съкрати с намръщения си вид и се затвори в покоите си, все така гневна, следвана от неколцина приближени, които не се чувстваха по-добре. Фанфарът, който трябваше да свири, беше отпратен, гарнизонът се пръсна и кортежът се разпиля, разочарован от лошото настроение на кралицата.

Преминавайки под черния, нисък свод, през който се влизаше в древната крепост, Лорн се почувства потиснат. Остави Алан и с удоволствие отиде при своите хора. Лиам му съобщи, че са се настанили в помещенията, определени за тях, и са намерили спокойна конюшня за конете. Бяха имали и време да огледат наоколо и да си набележат своите места. С една дума, всичко беше готово.

— Крепостта е почти празна — каза Дуайн.

— Гарнизонът вече е започнал да се изтегля — обясни Йерас. — Само Твърдината все още е обитаема. Навсякъде другаде е празно.

— Върховното кралство наистина бърза да се отърве от това място — отбеляза Лорн с горчивина. — Иргаард ще може да влезе във владение няколко часа след подписването на договора.

Всички знаеха какво означава това.

На следващия ден, още преди да падне нощта, цветовете на Черната хидра щяха да се веят над Саарсгард.

По пусти улички, които създаваха впечатлението, че страшният укрепен площад е бил изоставен като след проклятие, Лорн отиде в Твърдината начело на своите хора. Той беше настанен там, както и кралицата, принцовете, Естеверис и всички височайши гости, но също така прекрасно познаваше пътя.

Наистина Лорн не откриваше едва сега Саарсгард.

Защото именно тук Иргаард и Върховното кралство бяха водили тайните преговори, с чието спокойно протичане беше натоварен той, когато все още беше една от блестящите надежди на Върховното кралство. Оттогава, въпреки изминалото време, старата крепост нямаше никакви тайни за него и той можеше да се похвали, че познава всяка постройка, всеки коридор, всяка стая в Твърдината, тъй като ги беше охранявал денем и нощем, докато представителите на двете кралства работеха — вече — върху редактирането на мирния договор.

Повече от три години бяха изминали оттогава.

Цяла вечност…

Пристигнаха.

Твърдината беше сърцето и най-старата част на Саарсгард — крепост в крепостта, родена векове, според някои, преди Саарсгард да бъде построена. Издигаше се на една скалиста площадка, заобиколена от потресаваща пропаст, чиито стени потъваха дълбоко в мрачините, блъскани от прибоя на Морето на мъглите. Мостът, бойниците и крепостните му стени приютяваха лабиринт от кули и дворове, свързани със сводове и стъпала, издълбани от употребата им. Стените му бяха дебели, пробити от ниски врати и кръстообразни бойници. Главната му кула — масивна и мрачна, ужасяваща и страховита, изглеждаше като издълбана в назъбена гранитна колона.

Все така следван от хората си в черни ризници, Лорн тръгна по моста, прехвърлен над пропастта, и изчезна в Твърдината.

Докато Дворът на Върховното кралство привършваше с настаняването си, Лорн гледаше от прозорците си слънцето, което залязваше над Саарсгард. Неговите покои бяха на същия етаж като покоите на кралицата и на двамата принцове, а Естеверис беше принуден да му отстъпи мястото си.

Лорн държеше Исарис, който мъркаше в ръцете му, и си мислеше, че след като бе осъден да загине в Далрот, бе реабилитиран от Върховния крал в Цитаделата, сиреч там, където беше съден и осъден — първи каприз на съдбата. Сега — втори каприз — се беше върнал в Саарсгард, за да присъства на подписването на договор, който много прилича на онзи, който се подготвяше тук преди три години — в най-голяма тайна и под негов надзор. Накрая — трети каприз — той знаеше, че на това място животът му отново щеше да приеме обрат, драматичен като онзи в деня, когато беше обвинен в държавна измяна. Беше оцелял в Далрот, но друга крепост, наследена от Мрака, можеше като нищо да види как загива.

— На Сивия дракон никак не му липсва ирония, нали? — попита той полугласно.

Котето вдигна поглед към него, сякаш очакваше той да добави още нещо.

Глава 12

На следващия ден, докато последните приготовления за церемонията занимаваха Двора на Върховното кралство, Лорн привършваше обяда си с Алан и Енцио в покоите си, когато влезе Лиам.

— Монсеньори, моля да ме извините — каза той като се поклони най-напред към принца.

— Какво има? — попита Лорн.

— Трябва да видите това, рицарю — отвърна ветеранът, като прекоси бързо стаята.

Отиде до прозореца.

Заинтригувани, тримата приятели станаха, за да отидат при него и видяха за какво ставаше въпрос. Долу колона от затворници прекосяваше един малък двор. Охранявани строго, осъдените вървяха бавно, превити под тежестта на веригите и изтощението. Изчезваха един по един през една ниска врата на главната кула.

— Току-що дойдоха — обясни Лиам. — Това са бунтовниците, които се бореха против отстъпването.

— Тези, с които е била Нае? — попита Алан.

— Да, монсеньор. До тази сутрин са били затворени в затвора на Ангборн.

— Но защо ги местят тук? — запита се на глас Лорн.

— Това е работа само на Естеверис — каза Алан.

— Естеверис не може да ги освободи, нито да нареди да ги удушат в килиите им — каза Енцио. — И се съмнявам, че иска процес, който те да превърнат в трибуна, а други да поемат защитата им.

— И най-вече — добави принцът — той не може да ги екзекутира, без да ги превърне в мъченици.

— Така че ги предава на Иргаард заедно с крепостта — заключи Лорн. — Като оставя на Черния дракон грижата да реши съдбата им.

— Трябва да признаем, че е доста добре изиграно — каза Алан, като се дръпна от прозореца.

Изглеждаше едновременно примирен и възхитен. С походка, която беше по-несигурна, отколкото му се искаше, той отиде до масата, напълни с вино първата чаша, която му попадна пред очите и я пресуши на един дъх, прав. Двамата му приятели се спогледаха, но не казаха нищо.

Лорн се обърна към хоризонта на север, който отразяваше като огледало Морето на мъглите. С изненада видя отблясъка на предмет, отразяващ слънчевите лъчи там, където чакаше иргаардският флот.

— Десет кораба — каза Енцио, който беше видял същото като него. — Което означава бойна ескадра. Ето какво въоръжава Иргаард, за да ескортира дипломатическа мисия.

— Официално — каза Алан зад гърба им — това е, за да бъде защитен принцът-дракон от евентуални нападения на скандските пирати…

— Все едно вече се виждат скандски платна далеч на изток в Морето на мъглите! — процеди Лорн.

— Може би не са поели по най-прекия път… — подигравателно подхвърли Енцио.

Настъпи мълчание, през което Алан довърши последната бутилка вино и каза:

— Време е да вървим, Енцио. Генералната репетиция скоро ще започне и ние не искаме да караме кралицата да чака, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Енцио.

— И нищо да не помрачи празника — изтърва принцът с горчивина, която заинтригува Лорн.

Алан и Енцио тръгнаха, като оставиха Лорн и Лиам сами.

Сармският благородник обаче бързо се върна да вземе меча си, който беше откачил, за да седне по-удобно в началото на обяда.

Но това беше само претекст.

Докато закачаше меча на колана си, той хвърли бърз поглед към отворената врата, хвана Лорн за лакътя и го дръпна настрана. Лиам разбра и излезе, след като набързо отдаде чест.

— Трябва да побързам да ида при Алан — каза Енцио. — Ти забеляза, нали?

— Така мисля.

— Колко чаши вино изпи той?

— Две.

— И аз видях толкова. А колко празни бутилки можеш да преброиш?

Лорн погледна към масата, която слугите бяха започнали да разчистват.

— Три — отговори той мрачно.

— Когато отидох при него тази сутрин, вече беше пил. И това не се случва за пръв път. Даже му е станало като навик от няколко седмици.

Лорн загрижено замълча.

Противно на Енцио, той беше виждал Алан съвсем малко, преди да отпътуват с Плаващия дворец. Но му се струваше, че всеки или почти всеки път принцът пиеше малко повече от разумното. За жалост, това не беше най-лошото и Лорн — несъмнено, защото не искаше да си го признае до този момент — разбра какво искаше да му каже Енцио.

— Мисля, че Алан отново е започнал да взема кеш, Лорн.

Лорн отстъпи назад и се извърна от приятеля си.

— Зная, че му се случва да пие вино, подправено с кеш за аромат — призна той. — Това не е разумно, но…

— Не, Лорн. Не ти говоря за това. Говоря ти за ликьор от кеш. Мисля, че започна отново да го пие на Плаващия дворец. Откакто се… върна, той имаше достатъчно време да открие в какво се е превърнал Дворът на Върховното кралство и ми се струва, че му е все по-трудно да го изтърпява.

Лорн въздъхна с неподвижен поглед и стиснати от гняв челюсти, но не каза нищо.

— Алан върви на зле, Лорн. Нещо го яде отвътре. Има нужда от помощ и ти знаеш, че ще се довери единствено на теб.

Глава 13

Тази вечер Лорн се чувстваше все по-потиснат, колкото повече потъваше в дълбините на Саарсгард. Напомняха му други подземия, тези на Далрот, и му се струваше, че се връща там. Всички твърдяха единодушно, че влиянието на Тъмнината от векове вече не се чувства в Саарсгард, но дали беше вярно? А и какво точно знаеха ерудитите за това, което можеше да се спотайва в тъмнината на тези мазета и катакомби, на тези сводести зали и подземия, обречени на вечна нощ? Бяха ли разкрили всичките им тайни?

Лорн стискаше дръжката на меча си, за да устои на изкушението да започне да разтрива ставите на белязаната си ръка. Не го болеше. Дори не го притесняваше. Но независимо от това, изпитваше желание да я разтрива, както когато се събуди споменът за стара болка, а раната отдавна е заздравяла.

Вече три месеца не беше страдал от последиците на Тъмнината.

Последната му криза беше тази, която получи на връщане от похода срещу гелтите в планините на Аргор. Въпреки това не смяташе, че е оздравял, и постоянно се страхуваше от нов пристъп. Знаеше, че Тъмнината е търпеливо чудовище, постоянно сгушено в него. Ако напоследък го беше пощадила, на първо място го дължеше на Бдителните кули, които, построени по времето на Мрака, за да пазят Ориал и неговото население от Тъмнината, продължаваха да го правят векове по-късно. Но беше убеден, че го дължи и на Исарис, който вече не се отделяше от него и в този момент се разхождаше на нощната светлина на Голямата мъглявина по покривите на Саарсгард.

Лорн съжали, че не го беше взел със себе си.

Когато слезе по стълбите, тъмничарят бутна една решетка и с фенер в ръка тръгна по един коридор. Лорн го последва до една врата, чиято брава мъжът отключи с един от ключовете, закачени на колана му.

Тъмничарят бутна вратата и изчезна, като подаде фенера.

Лорн го взе и трябваше да се наведе, за да влезе.

Лорн свали качулката си чак когато влезе вътре, а вратата се затвори зад него. Тогава пое въздух, който познаваше прекалено добре, въздух, който смърдеше на отчаяние, мръсотия, лайна и страх.

На слабата светлина на фенера Лорн откри килия, която беше по-дълга, отколкото широка, доста ниска, с под, покрит с плочи. Покрай стените лежаха мъже, вързани с една и съща верига, чиито халки бяха промушени през пръстени, забити в стените. Всички бяха завързани за врата и можеха единствено да седнат, да легнат или да стоят прави, но никога на повече от един метър от стената. Канали, които се предполагаше, че трябва да отвеждат урината и изпражненията, се събираха в една дупка в центъра на помещението, малко по-широка от човешка ръка.

С протегната ръка Лорн насочи светлината на фенера към затворниците и ги огледа един по един. Неколцина от тях — слаби и обезумели, с рошави бради и коси, и тела, покрити с рани и паразити — вдигнаха към него очи, в които се четеше лудостта на уплашени животни. Други, по-многобройни, извърнаха глава или засенчиха очи. Те бяха затворниците, които Лорн беше видял да идват. Бяха мръсни и слаби, с изпити от лишенията лица. Някои бяха ранени и всички видимо бяха бити. Но бяха в много по-добра форма от онези, които гниеха тук от години. Един от тези нещастници, попаднал в светлината, впи яростен поглед в Лорн и за миг на рицаря му се стори, че видя идиота, в който се бе превърнал в Далрот.

— Мен ли търсите? — попита един мъж, още преди снопът светлина да го намери.

Изправи се сред дрънченето на веригите, докато Лорн се обръщаше към него, за да освети лицето му. Заслепен, Каел Дорсиан примига и вдигна ръка да заслони очите си, като се опитваше да гледа настрана.

— Моля ви, наведете това.

Лорн се подчини.

— Добър вечер, Каел.

Онзи се поколеба.

— Лорн? Ти ли си?

— Аз съм.

— Мамка му. Не съм и очаквал… Ще ме извиниш, че не те поздравявам — каза Дорсиан, като размърда веригата си.

— Не си прави труда — хладно отвърна Лорн.

Дорсиан за миг го измери с поглед.

Висок, рус, широкоплещест, Дорсиан беше на същата възраст като Лорн. Независимо от обстоятелствата, въпреки мръсните му дрехи, мазната, сплъстена коса и следите от удари по лицето, в него имаше някакво достойнство. Но престореното му безгрижие, което всъщност се дължеше единствено на суетата му, разваляше впечатлението.

— Виждам, че не си се променил много — каза той, като седна отново и опря гръб на стената.

Лорн мълчеше и чакаше сред дълбока тишина.

— Господа — каза гръмко Дорсиан, — представям ви Лорн Аскариан, възвишеното цвете на Върховното кралство. Несправедливо обвинен и осъден. Но в крайна сметка оневинен и сега вече Пръв рицар на кралството. Поздравете го с нисък поклон.

Все така седнал, той подчерта думите си с някаква карикатура на поклон, като наведе глава и завъртя дясната си ръка във въздуха.

— Свърши ли? — попита Лорн.

— За какво си дошъл тук? Да ликуваш? Ти най-горе, а аз най-долу, нали? Както в доброто старо време! Винаги ти е харесвало да се отнасяш към мен отвисоко с твоето високомерие и възвишените ти чувства…

Лорн и Дорсиан бяха заедно в Кралската военна академия, през която минаваха най-добрите синове — по заслуги или по рождение — на Върховното кралство. Способен, но мързелив, непокорен на властта, Дорсиан беше изключен, след като беше обвинен в изнасилване. Той беше убеден, че Лорн го беше наклеветил неоснователно и оттогава хранеше към него дълбока омраза. Няколко години по-късно двамата млади мъже отново се бяха срещнали в околностите на Валмир, където Лорн се биеше под знамената на Върховното кралство, докато Дорсиан командваше отряд от наемници, продаваше се на този, който платеше повече и се отдаваше на различна контрабанда.

— Е! — продължи той. — Ще сгрешиш, ако не се възползваш… Ако знаеш какво удоволствие изпитах, когато научих, че благородният, храбрият, безупречният Лорн Аскариан е бил осъден за държавна измяна… Но всичко това се оказа само една трагична грешка, не е ли вярно? И ето те отново.

— Нае е добре — каза Лорн. — Тя е свободна и в добро здраве.

Новината свари Дорсиан неподготвен.

— На… Нае? — заекна той. — Свободна?

— Да. И далеч от опасност.

Дорсиан се съвзе.

— Значи знаеш — каза той.

— Че за малко не си я убил? Да, зная.

— Не съм го искал. Дори се опитах да я разубедя да… — не довърши той. — А ти не мислиш ли, че тя е достатъчно силна и интелигентна, за да направи сама своя избор?

Лорн не отговори и издържа погледа на Дорсиан, който се усмихна и каза:

— Заради това, което има между нея и мен е, нали?

— Бълнуваш.

— Просто се опитвам да разбера какво правиш тук. При положение, че не разбирам аз самият какво правя тук. До днес като че ли смятаха, че сме си много добре в градския затвор. Нашите тъмничари много се забавляваха да ни бият и да ни държат гладни. А ето че тази сутрин ни доведоха тук. Знаеш ли защо?

— Ти и другарите ти ще бъдете оставени на Иргаард.

Отначало смълчан, Дорсиан посрещна новината с истинска смелост. После се надигна и попита:

— Тогава това е прощаване?

Лорн се обърна към вратата и извика:

— Тъмничар!

Вратата се отвори и тъмничарят влезе с две големи кошници храна, която започна да раздава — хляб, вино, месо, сирене — на изгладнелите затворници.

— За момента не мога да направя повече — каза Лорн. — Възстанови силите си. Скоро ще ти потрябват.

Глава 14

След като излезе от тъмниците на Саарсгард, Лорн почувства нужда да подиша чист въздух и отиде да обиколи сам крепостните стени. Крепостта изглеждаше странно тиха. Нощта беше ясна и прохладна, Голямата мъглявина се простираше в съвършено чисто небе.

Виждаше се надалеч, така че Лорн можа да различи — на север — светлините на иргаардския флот, придружаващ принца-дракон, който представляваше Черната хидра за подписването на договора. Според Алан, целта на тази военна ескадра беше да предпазва от нападенията на скандските пирати. Но в действителност, казваше си Лорн, цял Иргаард беше на тази ескадра. Тя беше израз на гордост и на недоверие, на желанието от тях да се страхуват, да впечатлят с мощта си.

Десет кораба.

А може би и други по-далеч.

Колко ли хора са могли да доведат? Достатъчно, за да влязат бързо във владение на Саарсгард. Жителите на Ангборн много скоро щяха да попаднат под игото на Орсакир.

С поглед, изпълнен с горчивина, Лорн постоя още известно време, загледан в нощния хоризонт.

Съперничеството между Иргаард и Върховното кралство продължаваше от векове. Мотивите за него бяха политически, дипломатически, военни и търговски. Но най-вече то се дължеше на омразата, която Орсакир изпитваше към Ейрал — драконът покровител на Върховното кралство. Според Лорн Иргаард и Върховното кралство можеха да подписват каквито си щат договори. Мирът помежду им можеше да стане възможен едва в деня, когато Драконът на смъртта и на нощта престанеше да мрази Дракона на познанието и на светлината…

Лорн въздъхна.

Като се обади с мяукане, Исарис скочи в ръцете му.

Лорн се усмихна и докато го галеше по главата, попита:

— Хубава ли беше разходката?

Малкото коте замърка.

— Прав си — каза Лорн. — Време е да се прибираме.

Отстъпването на Ангборн щеше да бъде подписано на следващия ден.

Лорн се върна в главната кула.

С падането на нощта бяха затворени всички порти с изключение на главната, пазена от часовите от Лазурната гвардия. Лорн мина покрай тях, без да ги погледне, докато те отдаваха чест на представителя на Върховния крал.

В коридорите горяха газени лампи, навсякъде цареше дълбока тишина. Лорн тъкмо тръгваше по стълбата, когато Исарис скочи гъвкаво от ръцете му и тръгна спокойно с вирната опашка, с онзи вид, който имат котките, когато показват пътя.

Лорн се поколеба.

После последва котето.

Исарис влезе в голямата зала на главната кула и изчезна в сянката. Огромната зала щеше да посрещне на следния ден церемонията по отстъпването на Ангборн.

Лорн тръгна из залата, след като очите му лесно свикнаха с тъмнината. Осветени от няколко лампи, тапети с цветовете на Върховното кралство и на Иргаард украсяваха стените и пейките, разположени амфитеатрално. Галерия обикаляше цялото помещение на височината на първия етаж и стигаше до широк балкон, от който висяха десетки знамена — оттук херолди и барабанчици щяха да придружават церемонията. Въжета отделяха местата, където щеше да стои прислугата. Дълъг килим стигаше от вратата до подиума, на който кралицата, принцовете и Лорн — в качеството си на Пръв рицар — щяха да седят. Пети етаж беше предназначен за принца-дракон. Той щеше да седне до кралицата в края на церемонията, да присъства на триумфалния банкет, който щеше да се състои след това.

Лорн чу шум.

Отначало си помисли, че Исарис е бутнал нещо, но разбра, че в тъмното има някой и веднага ръката му хвана дръжката на меча.

— Без паника — каза Алан, като се показа. — Това съм само аз… само аз, рицарю.

Говореше завалено, а походката му беше несигурна. Разгърден, с натежали клепачи, той държеше наполовина пълна бутилка.

— Какво, и ти ли дойде да видиш? — попита той. — Да видиш всичко това? Преди великия триумф?

Направи широко и внезапно движение с ръка, което го извади от равновесие. Лорн понечи да го хване, но той сам се справи.

— Добре съм — каза той. — Добре съм… — като ругаеше, той падна и седна на една пейка, после отпи направо от бутилката. — Триумф… Какво говориш! Това е трагична грешка, на която ще присъстваме утре, Лорн. На трагична грешка… И единственият… единственият въпрос е следният: това ли е последната грешка в царуването на баща ми? Или първата в царуването на майка ми?

— Не можеш да останеш тук, Алан. Не и в това състояние.

Изведнъж смазан, принцът вдигна рамене и измърмори нещо. Понеже не го чуваше, Лорн се приближи и се наведе над него.

— Какво казваш?

— Аз… Мразя това, в което се е превърнало Върховното кралство, Лорн. Мразя го… Всички тия царедворци. Тия интриги, тия амбиции, тия лъжи. И тия ласкателства, Лорн. Тия ласкателства… Само ако знаеше колко съм уморен…

Алан повдигна очи — погледът му беше изпълнен с отчаяние и вина.

— Ти нищо не можеш да направиш — каза му Лорн. — Не е твоя вината за това, че…

— Зная, че Ирдел опита да направи каквото е по силите му — прекъсна го принцът, който говореше на себе си. — Но той беше сам… Сам срещу Естеверис. Сам срещу… срещу майка ми… Тя го мрази, знаеш ли?

— Да, зная.

— Защото не е неин син. Докато аз… Аз! Ще видиш! Ще видиш, че един ден тя ще иска аз да заема трона на нейно място…

Думите замряха в горчив присмех.

Лорн се почувства виновен. Никой на този свят не познаваше по-добре Алан от него. Повече от всеки друг, той знаеше, че зад чара, безгрижието и самоувереността на този понякога арогантен принц се криеха съмнения, провали, болки, за които мислеше, че е забравил или успокоил с кеша. Алан беше нестабилен и преживяваше непрестанно тези кризи на съмнение, които го убиваха, но ги криеше колкото от срам, толкова и от гордост. А и защото беше отгледан с представата, че един принц на Върховното кралство не може да бъде слаб.

Лорн смяташе, че Алан се беше излекувал от тези кризи в същото време, когато се беше освободил от властта на кеша. Или поне така му се искаше да вярва — от егоизъм. Но очевидно принцът изобщо не се беше освободил от съмненията, които го разяждаха.

Нито от кеша.

— Одрик! — извика Лорн.

Беше убеден, че старият слуга чака недалеч и не се излъга: Одрик се появи почти веднага. На лицето му имаше следа от скоро нанесен удар. Като видя, че Лорн разбра от пръв поглед, той наведе очи, засрамен заради господаря си, който го беше ударил в пристъп на ярост.

Лорн се направи, че нищо не е видял.

— Помогни ми.

Двамата заедно вдигнаха принца. После, понеже Лорн беше сигурен, че го държи здраво с ръка през раменете, каза на Одрик:

— Върви напред и се увери, че няма да срещнем никого.

— Да, месир.

Старият слуга тръгна, а Лорн остана да изчака.

— Той не поиска да ме види — каза Алан полугласно. — Нито веднъж, откакто се върнах. Можеше да ми пише. Да попита как съм… Но не.

Лорн не разбра веднага за кого говореше Алан.

— Кралят ли? — попита той накрая.

— Моят баща, да. Дали знае поне, че съм жив?

— Разбира се!

— Тогава значи не му пука…

Лорн не знаеше какво да отговори. Искаше му се да намери думи, с които да насърчи принца, но напразно, така и не намери какво да каже. Освен това, макар да му беше мъчно за приятеля му, той изпитваше и гняв. Да види Алан в това състояние, да знае, че отново се е поддал на кеша, го вбесяваше. Не можеше да престане да му се сърди. Защото няколко души бяха направили всичко, бяха опитали всичко, за да помогнат на принца. А той отново беше пропаднал, предавайки доверието, вложено в него.

— Мен — фъфлеше Алан — той ме презира. Забравя ме и можех изобщо да не се връщам от оня манастир, дето ме бяха затворили, за да…

Крещейки от болка и умолявайки понякога да сложат край на мъките му, подлудяван от бълнувания и трески, по време на които мускулите, костите и вътрешностите му се превръщаха в чисто страдание, Алан беше преживял мъчение през дългите месеци, необходими на тялото му да се пречисти от кеша.

И всичкото това за какво?

Обзет от внезапно отвращение към самия себе си, принцът хвърли бутилката, която се разби в мрака. Сладникавият мирис на кеша не закъсня да се разнесе.

— Аз… аз страдах, знаеш ли? Там, в оня изгубен манастир.

— Зная — каза Лорн.

— Но ти… — измърмори Алан, като си върна нишката на обърканите мисли. — Теб той те вика при себе си. Приема те и те прави Пръв рицар на кралството… Можеш ли да ми кажеш защо те предпочита пред собствения си син? Един крал би трябвало да предпочита собствената си кръв, нали така?

И този път Лорн не знаеше какво да отговори.

За щастие, Одрик се върна и откъм вратата направи знак, че пътят е чист.

— Трябва да се наспиш — каза Лорн, като повлече принца.

Седнал в мрака на трона, предназначен за кралицата, с изпънати лапи и вдигната глава Исарис ги гледаше как се отдалечават.

Глава 15

На другата сутрин под спокойния поглед на Исарис Лорн направи нещо, което от дълго време не беше правил. Без дори да е сигурен, че вярва в божествената същност на Великите дракони, без да се обръща конкретно към някого от тях, той се помоли, коленичил въоръжен пред един прозорец, през който нахлуваше бледата светлина на изгрева. Не се моли за себе си, нито за своето опрощение, а за душите на тези, които вярваха и които щяха да умрат, непознаващи лъжите на съдбата.

След по-малко от час иргаардският военен флот щеше да навлезе в пристанището на Саарсгард.

Глава 16

Церемонията продължи три часа и половина и протече без инциденти.

Започна с влизането на кралица Селиан и на принцовете под звуците на медни тромпети, с техните тържествени речи пред едно нетърпеливо, но уважително множество. После посланиците, придружени от своите делегации, се представиха един след друг пред почетния подиум, преди да заемат местата, предназначени за тях. Всички поздравяваха кралицата сякаш току-що беше коронясана и властваше над Върховното кралство. Разбира се, нищо подобно не бе изречено. Но Естеверис се беше постарал протоколът да приеме цялата символика на възшествие във властта и никой не се заблуждаваше. Именно царуването на Селиан беше чествано и нейната власт бе призната. Всяка почест, която ѝ бе отдадена от представител на чужда власт, потвърждаваше нейното царуване и ѝ даваше деликатно покритие на легитимност.

Дори нови договори бяха подписани.

Този, който Върховното кралство и Иргаард се готвеха да сключат, всъщност проваляше играта на коалициите и принуждаваше към съответни нагаждания. От векове цялата външна политика на Върховното кралство се основаваше на неговото противоборство с Иргаард. Най-дребното съгласие — дипломатическо, търговско или друго, — което тази политика можеше да постигне, съдържаше клаузи, враждебни на иргаардските интереси. Следователно Върховното кралство трябваше да подпише нови договори — или да поправи старите — с историческите си съюзници, така че нищо да не накърни условията на мира с Черния дракон. Никой не знаеше какво щеше да се случи сега, когато двата най-могъщи врагове в Имелор вече твърдяха, че не са такива. Но всяко кралство, всяка чуждестранна провинция, всеки свободен град трябваше да предоговори условията на своя съюз с Върховното кралство.

Така че посланиците дойдоха отново и върху една катедра, която поставиха пред нея, кралицата подписа със „Селиан, кралица на Върховното кралство“ упорито обсъжданите договори, които ѝ представяха един след друг, отворени на последната страница. Веднага след това печатът на Върховното кралство биваше полаган тържествено до този на кралицата. Липсваше само печатът на Върховния крал, отпечатан върху черен восък.

Но кралицата не се тревожеше за това.

Щастлива, сияеща, въпреки хладната надменност, с която никога не се разделяше, тя проявяваше внимание, сипеше комплименти, усмихваше се на всекиго. Вляво от нея беше празният трон на краля. Вдясно от нея също имаше празен трон — този, който беше предназначен за принца-дракон, който скоро щеше да влезе. Така че всички виждаха единствено нея — в средата, изправена и с корона, облечена в деколтирана рокля, която пристягаше талията ѝ и издуваше бялата ѝ гръд.

Тя беше красива и тържествуваща.

Също заел място на подиума, принц Ирдел беше бледа фигура в сравнение с нея. Сдържан и мрачен, той като че ли не беше сигурен, че е на мястото си. Що се отнася до принц Алдеран, той сякаш не се чувстваше добре. Макар да се стараеше да се държи подобаващо на ранга си, усмивките му бяха непостоянни, а погледът му често отсъстваше. Така че неколцина сред посланиците и чуждестранните благородници вече започваха да си задават въпроси. Дали Алан не одобряваше договора с Иргаард? Или имаше други причини да не споделя радостта на майка си? Беше останал далеч от Двора в продължение на повече от две години, които беше прекарал в пътуване и образоване. Каква роля щеше да играе той във Върховното кралство сега, когато се бе върнал? И какви точно бяха отношенията му с Първия рицар на кралството?

Лорн стоеше прав зад празния трон на Върховния крал, сякаш за да забрани на когото и да било да седне там. Пръстена с герб, който красеше безименния му пръст, му даваше право да седне на трона. Но беше дал на Естеверис да разбере, че предпочита да остане зад трона. Министърът беше видял в това проява на умиротворение, желание да поддържа ранга си, но дискретно, за да не подклажда напрежение. Кралицата пък си беше казала, че сама ще бъде в центъра на подиума с двамата си синове. Няколко тъжни умове щяха да изтълкуват този празен стол като начин да се засвидетелства неодобрението на краля, но кой ли щеше да го е грижа дълго за това?

Тя не се бе излъгала.

След като бе привлякъл погледите и предизвикал интереса на присъстващите, в крайна сметка, Лорн — неподвижен и безстрастен — беше забравен зад трона. Дворът виждаше единствено кралицата и великолепието и достойнството на посланиците и на другите кралски представители.

Освен това този, когото всички очакваха да видят, все още не се беше появил. Покрит с дълга мантия в черно и червено, чиято качулка съвършено прикриваше лицето му, принцът-дракон беше пристигнал сутринта с иргаардския адмиралски кораб и заобиколен от силен ескорт, който не позволяваше на никого да се приближи, беше влязъл направо в главната кула на замъка, където — все така добре охраняван — се беше затворил в запазените за него покои.

Знаеше се само името му: Лаедрас. Казваха, че бил „Третият принц-дракон“, без да се знае какво точно означава това. Никой не го беше виждал и присъстващите се интересуваха със смесица от възбуда и тревога от него, без да е наистина възможно да се определи частта истина, слухове и легенда във всичко това.

Така че настъпи огромна тишина, когато, след като тромпетите и барабаните, известяващи неговото появяване, замлъкнаха, иргаардската делегация влезе в огромната, украсена със знамена зала.

Големите врати се отвориха и се появи един благородник.

Лаедрас беше висок и слаб, атлетичен, с широки рамене. Изглеждаше на около трийсет години или може би по-малко, но вече беше живял един век. Беше облечен в черно и червено — цветовете на Иргаард. Ботушите и ръкавиците му бяха от фина кожа. От еполетите на нагръдника му се спускаше плащ. Косите му бяха дълги и рижи. Беше красив и представителен. Походката му беше уверена, горда и спокойна.

Всички бяха впечатлени.

Мнозина виждаха за пръв път принц-дракон. За повечето това беше и последен път. Защото принцовете-дракони рядко се появяваха извън Иргаард освен за да водят армии.

Лаедрас вървеше пред четирима драка с копия, чиито ризници бяха черни и блестящи като люспите им. Следваха дузина мъже, които носеха на прътове, промушени през халки, два огромни абаносови сандъка, украсени с дърворезба и инкрустирани с рубини. След тях вървяха свещениците в редици по трима, ръцете им бяха пъхнати в ръкавите, бяха облечени в раса в черно и червено, а главите им бяха покрити с малки, съвършено прилепнали обсидианови шапчици. Шествието завършваха четирима човешки копиеносци, въоръжени като първите, но възседнали гигантски гущери, покрити с покривала, чиито раздвоени езици шибаха въздуха.

Тръпка премина през присъстващите, докато иргаардският кортеж напредваше зад Лаедрас. Тръпка на страх и възбуда, подобна на тази, която изпитва уязвим, невъоръжен човек пред голямо, смъртоносно животно. Кралицата се изправи на трона си и осъзнавайки важността на момента, си придаде повече увереност, отколкото изпитваше. Принцовете също се изправиха.

Застанал назад, Лорн не прояви никакво вълнение, но различи безпогрешно това, което всички предугаждаха — присъствието на Тъмнината. То събуди у него стари отзвуци, едновременно близки и плашещи, а печатът на лявата му ръка го засърбя. Във вените на принца-дракон течеше кръвта на Черната хидра — неговата майка. Умен и жесток, той беше творение на Тъмнината и то от най-страшните.

Кралицата усети как я обзема някакво смътно вълнение, когато Лаедрас, след като я поздрави, се изправи и впери в нея хипнотичния поглед на своите очи на влечуго. Един мъж се отдели от групата на свещениците и пристъпи напред, расото му се влачеше по дебелия килим сред тишина, нарушавана единствено от свистящото дишане на бойните гущери. Той изчака, после преведе на обикновен имелорски речта, която принцът-дракон произнесе на висок иргаардски — език, който вече се говореше само в двореца на Черната хидра. Мелодичен и ясен, той произлизаше от драконския и звучеше като предназначен за заклинания.

Лорн не изслуша принца-дракон, нито пък отговора на кралицата. Изявленията и на двамата спокойно можеше и да не бъдат превеждани. Всеки, присъствал на приема на извънреден посланик, ги беше чувал. Още повече, че текстът на всяка реч беше написан и приет предварително. И запетайка не беше импровизирана. Всеки играеше ролята си. Всеки играеше според либрето, което беше изкусно изпипано и дълго обсъждано.

Лорн гледаше Лаедрас, без да го чува, повече любопитен, отколкото впечатлен. Той също за пръв път виждаше принц-дракон и се питаше до каква степен бе правдив човешкият вид, който той беше приел. Дали беше обикновената му форма, тази, която чувстваше най-естествена? Или предпочиташе драконовата форма, тази, която приемаше, когато извикваше мощта на Черната хидра? Тази мощ се излъчваше от него като вледеняваща аура. В какво се превръщаше тя, когато той я освободеше? Според Хрониките много мъже, при това смели, не бяха оцелели пред нея, покосени от страх.

Принцът-дракон направи движение, с което позволи на носачите да се приближат. Те поставиха двата сандъка пред кралицата и принцовете, махнаха прътите, с които ги бяха носили, и отстъпиха, без да кажат дума. Лаедрас даде друг знак и четирима свещеници се приближиха. Те започнаха да отключват тежките ключалки на сандъците, но изчакаха принцът-дракон — чрез гласа на своя преводач — да изрази задоволството на Иргаард от това, че изплаща „един стар дълг на честта“ в знак на добра воля и приятелство, без да каже и дума за бъдещите отношения между двете кралства.

Това беше начин да се каже, че Иргаард не се готвеше да плати цена за Ангборн. Това беше военен данък, който той изплащаше със закъснение, съгласно договор, подписан след отвоюването на Градовете, чиито клаузи никога не беше спазил докрай. Лицемерието беше пълно, но благоприличието беше спазено за Върховното кралство: то не продаваше своя град. А Иргаард не го купуваше.

Но никой не беше толкова глупав, че да повярва на това.

Свещениците отвориха едновременно двата сандъка и златните монети и скъпоценните камъни, които ги изпълваха догоре, блеснаха на светлината със същия победен блясък, който струеше от очите на кралица Селиан. Тя съзерцаваше едно истинско богатство. С което щеше да запълни кралската хазна. С което щеше да финансира война. С което щеше да си послужи, за да задоволи своите амбиции и да наложи властта си — с огън и меч, ако беше нужно.

През галерията премина шепот на изненада и възторг — първо амфитеатъра, после залата. Сред присъстващите тези, които не можеха да видят, се блъскаха, за да успеят. Настана суматоха, която лазурните гвардейци бързо успокоиха.

Що се отнася до Лорн, той виждаше цената на един град и неговите жители.

Цената на честта на Върховното кралство.

Усмихната, кралицата наведе глава и благодари на Иргаард с думи, които бяха уточнени предварително и които принцът-дракон прие с учтиво безразличие. Свещениците отстъпиха назад, като оставиха сандъците широко отворени пред почетния подиум. Беше договорено, че ще останат там до края на церемонията.

Накрая дойде моментът за договора за отстъпване.

Отново бяха разменени протоколни речи, после един от иргаардските свещеници донесе едно скъпоценно ковчеже, което държеше като мощехранителница. Застана на коляно пред кралицата и отвори ковчежето, чиито странични стени паднаха, а дъното се издигна нагоре, разкривайки пергамент, в чийто долен ъгъл Черната хидра вече се беше подписала и поставила своя печат.

Донесоха една катедра, скъпоценна мастилница и голямо перо в златно и синьо, което Естеверис лично потопи в мастилото, преди да го подаде с уважение на кралицата. Премервайки всеки от жестовете си, за да подчертае още по-добре тържествеността на момента, убедена, че става кралицата, която ще бъде възхвалявана в Хрониките за това, че е сключила мир с Иргаард и е върнала славата на Върховното кралство, кралица Селиан благодари на своя министър с хладна усмивка, взе перото и когато вече ѝ поднасяха восъка, за да положи своя печат, както и печатите на кралството, и тя се готвеше да подпише, тогава…

— Един момент, моля.

Смаяна, кралицата се вцепени.

После, неспособна да допусне това, което току-що беше чула, тя тръсна глава и сложи перото върху пергамента, сякаш беше жертва на илюзия, сякаш слисаната тишина, която се беше спуснала над залата, беше плод на въображението ѝ.

Но Лорн пристъпи напред и каза:

— Господарке, ако обичате.

Кралицата се извърна към него.

— Вие? Но с какво право?

— С правото ми на Пръв рицар на кралството, господарке. И с правото да изрека думите на Върховния крал чрез моята уста.

Смаяна, кралицата се опита да каже нещо, но заекна и думите замряха на устата ѝ. После се обърна към своя министър:

— Естеверис?

Това беше зов за помощ, на който министърът не знаеше какво да отговори. Безпомощен, объркан, той вдигна рамене:

— Господарке, не зная какво да…

Яростният поглед на кралицата обаче му помогна да се съвземе. Той преглътна и се обърна към Лорн:

— Какво означава това, рицарю?

Но гласът му потъна в шума, който се надигна в залата — шепотът на тези, които не вярваха на ушите си, се засилваше. Надигна се врява, която стигна до високите сводове и отекна в тях. Скоро шумът стана оглушителен. Едва се чуваха и към началното объркване се добавяше и друго.

— Тишина!

Заповедта отекна и всички мигновено се подчиниха, макар че късно разбраха кой я издаде.

Беше принцът-дракон.

— Кой сте вие? — попита той, като гледаше Лорн.

Говореше отличен имелорски.

— Казвам се Лорн Аскариан, Пръв рицар на кралството.

— Е, и какво от това?

Гласът на Лаедрас беше вледеняващ. Подсилени от презрение, думите му режеха като стомана.

— Този договор няма да бъде подписан — оповести Лорн, без да трепне.

Той слезе от подиума, мина между двата големи сандъка и застана пред принца-дракон.

— Върховният крал се противопоставя на подписването му — добави той.

— Но това не е възможно! — извика кралицата, като стана. — Вие не можете да претендирате… Рицарю! Чувате ли ме? Рицарю, приканвам ви да…

— Ах! Млъкни, жено! — извика принцът-дракон.

Смаяна, кралицата млъкна веднага и се отдръпна, сякаш я бяха ударили.

Седна.

Възмутен, Алан поиска да направи нещо, но Ирдел го спря.

— Не. Чакай — прошепна той.

Принцът-дракон се обърна към Естеверис:

— Вие!

Министърът пристъпи напред.

— Монсеньор?

— Този мъж наистина ли говори от името на Върховния крал? — попита Лаедрас, като впи влечуговия си поглед в Лорн.

И тъй като Естеверис се колебаеше, той настоя:

— Може ли да се противопостави на договора? Има ли това право? Има ли такава власт?

Министърът се поклони и като остана наведен, трябваше да признае:

— Да. Той има правото и властта, щом такава е волята на Върховния крал.

— Ангборн е и ще остане на Върховното кралство — каза Лорн на принца-дракон.

— Това тепърва ще се види.

— Със сигурност не някакъв договор ще реши обратното.

— Има и други средства — заплаши принцът-дракон през зъби.

— Наистина ли?

Тогава Лаедрас забеляза мъжете в черни ризници, които се показаха. Единият от тях беше в галерията зад Лорн. С лакът на парапета, той беше опрял на рамото си арбалет и се целеше направо в главата му, в него — Лаедрас. И тъй като принцът-дракон не е безсмъртен, стрелата от арбалет, изстреляна в челото му, можеше да го убие, когато беше в човешка форма.

Лаедрас се отказа и се обърна към събралото се множество:

— Тази обида, този позор няма да остане ненаказан! Никой не може да се подиграва така с Иргаард, без да си плати за това! Скоро Короната на Върховното кралство ще трябва да уреди сметките си!

И готов да си тръгне, той направи знак на носачите да вдигнат сандъците.

Но Лорн се противопостави.

— Това злато вече не ви принадлежи.

Тогава принцът-дракон се оказа хванат натясно.

— М… моля?

— Това злато вече не ви принадлежи — повтори Лорн.

— Току-що анулирахте договора. Нали не претендирате, че…

— Да. Претендирам. Защото това злато плати „един стар дълг на честта“, дължим доста отдавна от Иргаард, нали така? И това няма нищо общо с отстъпването на Ангборн, както разбрах. Бяхте съвършено ясен по този въпрос. Ще се откажете ли от дадената дума?

— Тогава ще се лее кръв. Несъмнено вашата ще се смеси с моята, но вие няма да напуснете жив тази крепост.

Очите на принца-дракон се свиха и се превърнаха в две отвесни цепнатини, в които гореше яростен пламък. С него имаше осем копиеносци, някои от които яхнали бойни гущери. Можеше да предизвика истинско клане, но дали самият той щеше да оцелее? Този рицар изглеждаше готов да стигне до края. Неговите мъже в черни ризници бързо щяха да се присъединят към него и да се бият. Съществуваше и опасността от арбалетчика.

Но да си тръгне сега — обран, измамен и с празни ръце…

Не.

Това беше повече, отколкото гордостта на Лаедрас можеше да понесе.

Лорн го разбра и се напрегна.

Предчувствайки опасността, ониксовите гвардейци сложиха ръце на мечовете, готови да скочат. В галерията Йерас здраво опря дръжката на арбалета на рамото си: имаше право само на един изстрел. Свещениците отстъпиха. Черните дракове свалиха копията си.

Лорн присви очи. Не беше предвидил, че принцът-дракон ще посмее да прибегне до оръжие точно тук, но все пак…

— Гвардейци! Готови!

Противно на всяко очакване, тази заповед дойде от Естеверис.

От началото на церемонията Лазурната гвардия се беше държала като почетна гвардия. Но Лаедрас изведнъж видя опасността, която представляваха часовите на вратите, както и тези, които в ризници и с копия бяха строени покрай стените и пред колоните. Нямаше преимущество, да не говорим за арбалетчика, който не го изпускаше от мерника си.

Лорн разбра, че Естеверис беше решил да избегне най-лошото или поне да спаси това, което все още можеше да бъде спасено — съкровището. Но дали появата на Лазурната гвардия щеше да накара принца-дракон да се откаже да нападне?

Изминаха няколко дълги, много дълги секунди във всеобщо напрежение.

После Лаедрас се обърна и си тръгна, последван от своите свещеници, които трябваше да се забързат, и от копиеносците си, които се дръпнаха до вратата, сякаш за да защитят отстъпление.

— Цветовете на Иргаард скоро ще се веят над тази крепост — обеща той високо. — И който все още се намира тук, ще намери смъртта си. Имате време до падането на нощта, за да напуснете това място!

И като се обърна от прага на голямата двойна врата, извика:

— След това ще започне война!

Веднага щом вратите на залата се затвориха, настъпи всеобщо облекчение поне до момента, в който последните думи на принца-дракон бяха напълно осъзнати. Тогава присъстващите бяха обзети от чувството, че много спешно трябва да се махнат от това място и се наложи Лазурната гвардия да се мобилизира, за да успокои и задържи най-разтревожените, най-големите егоисти, онези, които най-много бързаха да си тръгнат.

Тогава кралицата, сякаш напълно чужда на зараждащата се паника, стана и слезе от подиума.

— Майко, вие… — опита се да я спре Алан.

Но напразно.

Тя не го чуваше. Не чуваше нищо.

Тръгна бавно към Лорн. Пребледняла, с яростен поглед, тя се вгледа в него за един дълъг миг.

Преди да го зашлеви с всички сили.

Главата на Лорн отскочи настрани, после очите му срещнаха погледа на кралицата. Сцепената му устна кървеше. Но той запази спокойствие и каза, сякаш нищо не се беше случило:

— Трябва да тръгвате, господарке. Заради вашата сигурност. Тази вечер започва война и първата битка ще бъде тук.

Глава 17

В сърцето на планината, където гробницата на Ерклант I се облягаше на Закрилящите планини, Лорн беше забравил стария крал в мига, когато Драконът на разрушението се беше обърнал към него и единствено към него. Всичките му мисли, цялото му същество беше обсебено, без дори да може да откъсне очи от Серкарн.

— Разбра какво се опитват всички да те накарат да повярваш, нали?

— Да — каза Лорн.

— Разбра и защо го правят.

— Разбрах. Кралят дали е…?

— Жертва на всичко това? Да, мисля, че е. Няма по-силна вяра от тази на безумеца, който иска да вярва. А този безумец иска да повярва, че е твой баща.

Гласът на Серкарн отекваше в черепа на Лорн дълбок и бучащ, почти болезнен. Той беше израз на древна власт, която беше западнала наистина, но все още надвишаваше споразумението. Серкарн вече не беше бог. И все пак някога беше такъв и останките от неговото могъщество не можеха да се сравнят с нищо, което Лорн бе видял и познал до този момент.

— А Пазителите? — попита той. — Те какво мислят?

— Те ли? Не зная. Питам се… Мога само да те уверя, че и те също очакват нещо от теб.

— Изпълнението на моята съдба.

— Да. А може би и още нещо. Всички искат нещо от тебе.

— Дори и вие?

— Магията, която ме обвързва, защитава единствено потомците на първия Ерклант. Ако те исках мъртъв…

Лорн потрепери от страх.

Чувстваше се смазан от могъществото на този паднал бог, когото една магия държеше затворен. Беше като да си в подножието на кула, на която малко ѝ трябва да се сгромоляса, като да се намираш в сянката на лавина, задържана от полъх на въздух, като да вдигнеш очи към разпенените гребени на прииждащи вълни, задържани единствено от магия. Лорн усещаше нечувано могъщество, което няколко руни и вериги от аркан не бяха достатъчни да подчинят.

— Добре, тогава какво искате вие? — попита той.

— Да сключа споразумение с теб — отвърна драконът. — Тайно споразумение, което ще е от полза и за двама ни.

— Какво можете да ми предложите вие? Тук завися от милостта ви. Можете да ме унищожите само с дъха си, но това е всичко, което можете. И веднага щом премина тези врати, вие не можете да направите нищо нито за, нито против мен.

— Не се заблуждавай, Лорн. Още много мога да направя за теб.

Това изглеждаше невъзможно, недействително.

И все пак Лорн говореше именно със Серкарн — Драконът на разрушението.

— Тъмнината е у теб. Усещам я. Тя е по-силна от всичко, което някой може да си представи, и един ден ще те погълне. Но ти го знаеш, нали? Може би не искаш да си го признаеш, но го знаеш.

Лорн кимна тежко.

В този момент не знаеше на какво може да се надява, но въпреки това го направи. В него се запали светлинка на надежда — трептяща и далечна. Надеждата на болния, който иска да повярва в чудодейно лекарство. Надеждата на осъдения, който очаква помилване.

— Не мога да те освободя от Тъмнината, Лорн. Както не мога да се освободя и от тези вериги.

Надеждата в Лорн умря и отстъпи място на леден мрак.

— Но мога да ти позволя да я овладееш — продължи Серкарн. — Все още имам тази власт. Тъмнината е в теб. Благодарение на мен обаче ти ще можеш да я контролираш. И кой знае? Може би дори ще можеш да я използваш в своя полза…

Лорн размишляваше — разколебан и много по-смутен, отколкото искаше да изглежда. В паметта му се връщаха думите на дракона: „Няма по-силна вяра от тази на безумеца, който иска да вярва.“ Не рискуваше ли тези думи да се окажат валидни за него, както за стария крал, ако се поддадеше на изкушението?

— Тъмнината ще престане да бъде болка, която те разяжда, и ще се превърне в сила — добави Драконът на разрушението. — Нужно ли е да ти казвам каква е мощта на Тъмнината? Представяш ли си частта от Тъмнината в теб, подчинена на волята ти?

За Лорн беше достатъчно да си представи, че Тъмнината вече не разяжда душата и тялото му. Но думите на дракона все пак постигнаха целта си, когато си спомни за прилива на енергия, който почувства в Бежофа, когато беше премазан в една задънена уличка. Лежеше победен и разнебитен, окървавен, когато нещо се пробуди в него и го накара да се изправи. Силите му се бяха върнали заедно с една яростна решителност, която го направи студен, проницателен и безмилостен. Тази решителност, тази възвърната физическа и морална сила, които му бяха спасили живота, дължеше на Тъмнината.

— Вече си вкусил от мощта ѝ, нали? — каза Серкарн.

Лорн потвърди, осъзнаващ, че нищо не може да скрие от дракона. Но въпреки това възрази:

— Никой не може да господства над Тъмнината. Дори и вие. Рано или късно тя ще ме разруши.

— Да, както морето разяжда скалата, която накрая неизбежно ще се сгромоляса.

— Тогава какъв е смисълът?

— Помисли за времето, което ти е определено оттук насетне. Помисли за това, което ти откраднаха. Искаш ли дълго и мъчително да чакаш смъртта? Искаш ли да посветиш годините, които ти остават, за да водиш обречена битка с Тъмнината? Искаш ли да останеш осъдения, затворника, който беше в Далрот?

— Не. Искам… искам да живея.

— В такъв случай стани мой съюзник.

— Ами Тъмнината? Как ще мога да я…?

— Това не зависи изцяло от теб. Но ако не греша, ще настъпи един определен момент. Ще го познаеш. Ще разбереш. Възможно е дори да го предусетиш… И когато дойде този момент, ще трябва да се върнеш при мен.

— А ако този момент никога не настъпи?

— Тогава Тъмнината бавно ще завърши своето дело и ще те убие.

Лорн беше помислил.

После, когато решението му бе взето, очите му срещнаха пламенния поглед на Серкарн.

— Така да бъде. Какво очаквате от мен?

— Те ще ти дадат власт — беше отвърнал Божественият дракон насред огромния мрак на вдълбаната планина. — Използвай я.

Глава 18

Следобедът свършваше.

От стените на Саарсгард Лорн наблюдаваше корабите на Върховното кралство, които изчезваха в далечината, плаващи във вече тъмни води. После погледът му се обърна към платната в черно и червено на иргаардския флот, хвърлил котва в опустялото пристанище.

— Според теб колко души са? — попита той.

Алан се смръщи.

— Десет кораба. Четирийсет души на кораб.

— Значи четиристотин.

— От които една трета моряци. Но и те умеят да се бият.

— Четиристотин… — повтори Лорн на себе си.

После, като се изправи, рече:

— Слънцето скоро ще залезе, Алан. Време е да тръгваш.

— И дума да не става.

— Това се отнася и за теб — добави Лорн, като се обърна към Енцио.

Облегнат на една огромна бомбарда, обърната към морето, Енцио драскаше нещо с графит в един тефтер.

— Лоша новина, приятели — каза той. — Според моите изчисления ние сме точно в обсега на иргаардските оръдия.

— Корабни оръдия — възрази Алан. — Ефикасни срещу някоя дървена черупка, но не и срещу каменни стени.

— Вярно. Но техните стрелци ще имат достатъчно време да нагласят оръдията си в тези спокойни води. И благодарение на запасите на пристанищния арсенал доста време ще имат и барут, и гюлета…

— Вие чувате ли ме? — попита Лорн, като повиши тон.

— Не — отговори му Енцио, като поправи една траектория. — Обсадното изкуство е наука, изискваща цялото внимание, което може да ѝ се отдели.

— Алан — настоя Лорн, — ти си принц на Върховното кралство. Твоят живот струва повече от тази крепост.

Не за пръв път Лорн се опитваше да убеди приятеля си да замине. Преди него Естеверис напразно се беше опитвал, докато дойде моментът за отплаването. Що се отнася до кралицата, тя не беше казала и дума, когато научи новината.

— Лорн е прав — каза Енцио, без да вдига очи от бележника си.

— Чуйте кой говори! — възпротиви се Алан.

— Аз съм само сармски благородник. В моите вени не тече кръвта на Върховните крале.

— А сега ми се прави и на скромен…

Най-големият син на херцога на Сарм и Валанс се усмихна леко.

— Лорн — каза Алан, — ти знаеш също като мен, че ние тук не просто защитаваме една крепост. И дори да ставаше въпрос само за това, нали това е волята на краля? На моя баща? Какъв син ще бъда, ако тръгна против волята на баща си?

„Само ако знаеше…“ помисли си Лорн.

— Ирдел не прояви чак такива скрупули — каза той.

— Не намесвай брат ми в това. Първо, той е принцът престолонаследник. Второ, сигурен съм, че прави всичко възможно да накара майка ми да промени решението си да изостави Саарсгард. Повярвай ми, ако флотът ни дойде на помощ, ще го дължим на Ирдел. И той ще го командва.

Лорн искаше да възрази, но принцът не му даде възможност.

— Моето място е тук, Лорн. Тук. На тези стени. Сигурен съм в това, както не съм бил сигурен в нещо от много време насам. Ще защитаваме Саарсгард и ще върнем принца-дракон в дома му.

Почти наивната увереност на Алан трогна Лорн.

— Освен това — добави Енцио — присъствието на Алан би могло да ни спаси живота. Защото ако не заради него, не виждам никаква причина, която би накарала кралицата да се върне, за да направи нещо друго, освен да събере труповете ни…

— Това е така — каза Алан.

— Добре, така да бъде — каза Лорн. — А ти, Енцио? Каква е твоята основателна причина да останеш?

Енцио се усмихна широко.

— Само това липсваше — един сармски принц да се откаже там, където един принц на Върховното кралство проявява упорство — каза той.

— А, ето че сега си принц! Какво стана със скромния благородник, който беше преди малко?

— Виж сега! Всички благородници от Сарм и Валанс са в една или друга степен принцове.

— Мислех си, че е обратното — пошегува се Алан.

— Много смешно. Припомни ми да те убия в дуел като свърши обсадата.

Тогава Алан и Енцио забелязаха мълчанието на Лорн, който отново наблюдаваше пристанището.

Усмивките им изчезнаха.

— Енцио, колко време смяташ, че ще можем да удържим тази порта?

От пристанището към крепостта вървеше път, покрит с плочи, който преминаваше между две укрепени врати. Тази, която Лорн сочеше, беше първата — вратата на пристанището.

— Не дълго — каза Енцио, който отново беше станал сериозен. — Тези, които ще я защитават, ще са под обстрела на оръдията.

— По този повод… — каза Лорн, като гледаше огромната бомбарда, до която бяха застанали.

В бързането си да отстъпи мястото на Иргаард, Върховното кралство не беше изчакало подписването на договора и беше започнало да опразва Саарсгард. Така по-голямата част от неговия гарнизон вече се беше оттеглила заедно с оръдията на крепостта, с изключение на дузина стари бомбарди, които бяха прекалено тежки и масивни, за да бъдат пренесени.

Но пък можеха да бъдат обърнати.

— Никога няма да успеем да удържим тези стени — каза Лорн. — Трябва бързо да се изтеглим в Твърдината. И ще е най-добре, ако врагът не успее да използва тези огнени муцуни срещу нас.

— Да ги натъпчем с мортири — предложи Енцио. — Това все още си остава най-бързият способ.

— А защо да не ги използваме срещу иргаардския флот? — попита Алан.

— Прекалено опасно е — каза Лорн. — Може би тези бомбарди вече не са в добро състояние. Могат да избухнат в лицата ни.

— Освен това — продължи принцът, като мислеше на глас, — ако си послужим с тях, може би няма да имаме време да ги направим безопасни…

— Точно.

В този момент дойде Лиам заедно с Каел Дорсиан — с вързани ръце между двама войници от гарнизона. Идваха от тъмниците, където Лиам беше отишъл да доведе затворника по заповед на Лорн. Дорсиан гордо понесе недотам приветливите погледи на Алан и Енцио.

— Отвържете го — каза Лорн.

Войниците освободиха Дорсиан от железата, които връзваха ръцете му.

— На какво дължа честта? — попита той.

— Виж.

Дорсиан се приближи до бойниците. Видя иргаардския флот в пристанището и платната на последните кораби на Върховното кралство, изчезващи в далечината. После се обърна към крепостта, която му се стори странно тиха.

— Какво става?

Лорн му обясни положението с няколко думи. Дорсиан го изслуша — отначало изненадан, после възхитен и… смутен.

— Значи ти току-що си започнал война между Върховното кралство и Иргаард…

— Само ако победим в тази битка. Ако я изгубим, Върховното кралство ще поднесе извиненията си, Иргаард ще ги приеме и в крайна сметка договорът ще бъде подписан. Но ако спечелим…

— И какви са шансовете ви?

— Никакви, така да се каже.

— Зная, че основната част от гарнизона вече напусна това място. Колко хора имаш, за да защитаваш тази крепост?

— Останали са трийсетина войници от гарнизона.

— Трийсет!

— Алан има двайсет войници от неговия ескорт. Енцио — десет.

— А твоята Ониксова гвардия? Колко мъже наброява?

— Четирима.

Дорсиан се изхили.

— С вас тримата, ако смятам правилно, това прави по-малко от седемдесет меча. А отсреща колко са? Петстотин?

— По-малко.

— И имат оръдия.

Лорн не отговори.

Като се обърна към морето, Дорсиан размишляваше, докато разтриваше разранените си китки.

— Аз какво правя тук? — попита той сериозно.

— Искаше да се биеш, за да попречиш Ангборн да бъде отстъпен на Черния дракон, нали?

Дорсиан се сдържа да не се разсмее, но на лицето му се изписа цинична усмивка.

— Ето значи какъв избор ни предлагаш — на мен и моите съмишленици. Да умрем, защитавайки стените, или да чакаме да бъдем екзекутирани в затвора… Сега по-добре разбирам защо вчера искаше да възвърнем силите си. Почти повярвах, че си ни донесъл храната от добро сърце…

— Лорн ти предлага възможност да се биеш и да умреш като благородник — каза Енцио. — Това е повече, отколкото заслужаваш.

Засегнат по болното място, Дорсиан искаше да отговори, но се въздържа.

— Освен това — уточни Лорн — само на теб предлагам тази сделка. Или ще се биеш заедно с нас, или се връщаш в килията.

— Не разбирам. А моите хора?

— Те са свободни да си тръгнат или да се бият. Не задължавам никого да защитава Саарсгард против волята си.

— Освен мен. Благодаря за тази чест.

— И искаме да ни дадеш честната си дума, че ще бъдеш лоялен, Каел — настоя Алан.

Енцио повдигна очи към небето с отчаян вид.

— Имате я — каза Дорсиан, след като помисли за миг. — Но не отговарям за моите хора.

— Аз ще говоря с тях — каза Лорн.

Събрани в един двор, всички вдигнаха поглед към Лорн, когато той се появи на една галерия над тях. Придружаваха го Алдеран — принц на Върховното кралство, и Еленцио дьо Лоранс, следвани от лейтенанта на ониксовите гвардейци и Каел Дорсиан, които останаха по-назад.

Свечеряваше се.

Голямата крепост беше тиха и вече потънала в мрак.

Лорн огледа за миг мъжете, които се бяха събрали да го чуят. Там бяха останалите от гарнизона на Саарсгард, тъмните, неподвижни силуети на ониксовите гвардейци, войниците от охраната на Алан и Енцио и затворниците, изкарани от тъмниците на крепостта. Това правеше няколко десетки мъже, чиито имена Лорн нямаше време да научи.

Като си пое дъх, той каза:

— Когато слънцето залезе, един принц-дракон ще настъпи насам. Ще настоява да отворим портите на Саарсгард и да изоставим Ангборн. Ще иска да сложим оръжие. Ще иска да се предадем и да му отстъпим това място…

Лорн замълча. От известно време каменният печат на лявата му ръка го сърбеше, но не беше казал на никого. Дискретно раздвижваше пръстите си — единственото му желание бе зараждащата се болка да спре.

— На това аз ще отговоря „не“! — продължи той, като удари по парапета с юмрук, облечен в черна кожена ръкавица. — Независимо от многобройните им войски. Независимо от техните дракове и гущери. Въпреки техните кораби и оръдия, обърнати срещу нас, които сме една шепа хора — ще им отговоря, че за да преминат тези врати, ще трябва да ги съборят и да надвият тези, които ги защитават. Ще бъдете ли заедно с мен? — попита той силно.

Посочи Алан с лявата си ръка и не можа да овладее една болезнена гримаса, докато повдигаше ръката си. Белегът от Тъмнината вече истински го болеше. Болката бързо беше обхванала цялата ръка и се качваше към рамото. За жалост, усещането му беше твърде познато. Бдящите кули бяха предпазвали Лорн в продължение на няколко седмици, но сега бяха далеч.

Алан разбра, че нещо не беше наред. Но като се съвзе, Лорн продължи да говори:

— Ще бъдете ли заедно с един син на Върховното кралство? — попита той. — Ще се биете ли заедно с него, когато Иргаард поиска да превземе тези стени? Или ще оставите друга кръв, не вашата, да се смеси с кръвта на един принц?

Лорн отново замълча.

Някои помислиха, че това е ораторска пауза, но всъщност той беше обладан от горещина и погледът му беше замъглен. Алан и Енцио забелязаха едрите капки пот, които мокреха слепоочията му и се спогледаха тревожно.

— Ако ви питам — продължи Лорн, — то е, защото не очаквам от вас да се биете против желанието си. Всички, които сте тук, сте свободни да си тръгнете, без да опетните честта си, освободени от клетвите си. Защото битката, в която ще участваме, няма да е битка за победа. Ще е битка за честта. За нашата чест. За честта на Върховното кралство. И за честта на Върховния крал, чиито цветове се развяват над нас.

Всички се извърнаха и вдигнаха очи, когато Лорн посочи с пръст знамето с вълчата глава. То се вееше високо над главната кула, над знамето на Върховното кралство. Някои отдавна не бяха виждали този герб.

Лорн се измъчваше. Прилоша му и опрян на парапета, той полагаше огромни усилия, за да не припадне. Енцио поиска да се приближи, за да го подкрепи, та макар и като го хване за лакътя. Но Лорн сухо му направи „не“ с глава. И дума не можеше да става да прояви и най-малка слабост.

— Искате ли да видите как цветовете на Черния дракон ги изместват? — продължи той. — Тук ще се изправят мъже! Тук мъже ще воюват, ще страдат и ще умрат за своя крал! И ако накрая не победят, всеки изминал час, в който са се съпротивлявали и са се били, ще бъде победа! И всяка получена рана! И всеки нанесен удар, всяка пролята капка кръв, всеки убит враг! Ще бъдете ли сред тези мъже?

За малко да отстъпи, но се съвзе.

— Изборът е ваш — каза той по-тихо. — Попитайте сърцата си. Направете своя избор по съвест, но не се бавете, съдбата е тук! Тя наблюдава и нетърпеливо чака. Така че решавайте. Решете днес какъв човек сте и какъв спомен ще оставите след себе си!

При тези думи Лорн се дръпна извън полезрението им, краката му се огънаха, а в това време на двора се извисяваха възгласи „ура“ и бойни викове. Енцио побърза да му помогне да се задържи прав. Алан пристъпи напред, за да привлече вниманието. Веднага започнаха да го приветстват, той размаха меча си и извика:

— Утре ще победим или ще умрем! Утре тези, които са избрали да се бият, ще могат да се нарекат мои братя по оръжие! Но знайте, че Върховният крал не очаква от вас да бъдете войници! Очаква от вас да бъдете герои!

Докато навън продължаваха възторжените възгласи към Алан, никой не забеляза, че Лорн, поддържан под мишниците, почти беше внесен вътре. Докато Лиам пазеше на вратата, сложиха Лорн да легне на една пейка.

— Искаш ли вода? — попита Енцио.

Лорн кимна.

Болеше го тялото, но не само. Противно на всякаква логика и на всякакъв разум, в Ориал понякога се беше оставял да го залъгва илюзията, че се е освободил от Тъмнината. В края на краищата може би ритуалът на вещицата в планините на Аргор се беше оказал по-ефикасен от предполагаемото. И дългото пребиваване под благотворното влияние на Бдящите кули можеше да довърши оздравяването му, нали? Кой можеше да каже? Разбира се, дълбоко в себе си Лорн знаеше, че това е невъзможно. Но как да не повярва? Как да не се надява? Но съмнението вече не беше позволено. Тъмнината беше ревнива, лоша господарка, която не го беше изоставила и изглежда си доставяше злобното удоволствие да напомня за себе си в най-лошите моменти.

Енцио помогна на Лорн да пийне малко вода.

— Благодаря — каза Лорн. — Вече съм по-добре.

Вярно беше.

Болката и треперенето бързо изчезваха.

— Ама какво му е? — попита Дорсиан.

— Нищо — начумери се Енцио.

— Как така нищо?

— Лорн е изтощен от умора, това е.

— Мога да разпозная криза на Тъмнината, когато я видя, Енцио.

— Тогава защо питаш? — ядоса се сармският благородник, като се обърна рязко към него.

Влезе Алан.

— Мисля, че имам правото да зная — настоя Дорсиан. — Както впрочем и всички, които ще решат да последват Лорн в тая авантюра.

Алан разбра за какво ставаше въпрос.

— Кажи само една дума за това на хората — заплаши го той — и ще те изкормя. Разбра ли?

Дорсиан не отговори.

— Спрете! — заповяда Лорн, който се съвземаше.

Той се изправи.

— Не беше криза — добави той. — Само… тревога…

— Добре ли си? — попита Енцио.

— Много по-добре, благодаря. Скоро нищо няма да личи.

Обърна се към Дорсиан:

— Както виждаш, наистина няма за какво да се безпокоиш.

— В Далрот ли го…?

Дорсиан не довърши въпроса си.

— Да — отговори Лорн. — Но се чувствам по-добре, уверявам те.

Изправи се, без да залита.

Тогава Лиам открехна вратата и като подаде глава, каза:

— Стъмни се, рицарю.

— Идваме, Лиам.

Лорн махна очилата си. Вече нямаше нужда от тях.

Лаедрас се появи на кон и с плащ покриващ задницата на животното, той застана пред укрепената врата, която бранеше пътя, водещ от пристанището към крепостта. Облечен в ризница от черна стомана, украсена с кървавочервени мотиви, той беше ескортиран от четирима факлоносци и двама драка, яхнали бойни гущери.

Като внимаваше да застане на безопасно разстояние от бойниците, зад които се виждаха силуети, той спря, изчака достатъчно дълго, за да е сигурен, че са го видели, и попита високо и спокойно.

— Вразумихте ли се? Саарсгард ще падне и вие го знаете също като мен. Пощадете живота си! Не го жертвайте заради лудостта на един умиращ крал, който се е оттеглил от света и вече ви е изоставил!

Принцът-дракон успокои коня си, който неспокойно тъпчеше.

— В името на Иргаард ви заповядвам да отворите тези врати и да предадете крепостта. Вървете си сега и ще бъдете пощадени и свободни!

Измина известно време в мълчание, след което вратите се открехнаха пред Лаедрас. После оттам излезе един мъж с наведена глава, след него втори, трети, а след тях всички онези, които бяха решили да живеят.

— Двайсет — преброи Енцио.

— Очаквах да е по-зле — призна Лорн.

— Вече сме едва петдесетина — каза Алан.

Бяха застанали на върха на една от бойните кули, които защитаваха укрепената врата. Осветявани от факли, гледаха как се отдалечава колоната на тези, които бяха отказали да останат, да се бият и вероятно да умрат, за да се вее знамето на Върховния крал над Саарсгард. Повечето бяха войници от гарнизона, към които се бяха присъединили и неколцина от привържениците на Дорсиан.

— Трудно е да им се сърдиш — каза Алан.

— И кой може да каже дали накрая и ние няма да съжаляваме, че не сме направили същия избор като тях? — попита Енцио.

— Затворете! — нареди Лорн.

Тежките дъбови крила, подсилени със стомана, бавно се затвориха и решетката се спусна.

— Вие направихте своя избор! — извика принцът-дракон, преди да пришпори коня си и да се отдалечи. — Вече нищо не може да ви спаси!

За миг тримата приятели останаха смълчани.

— Няма да нападнат преди изгрев-слънце — каза Енцио. — Това ни оставя нощта, за да се подготвим и да отпочинем поне малко.

При тези думи един иргаардски кораб изстреля оръдеен залп. Повечето снаряди минаха над вратата, но няколко улучиха. Дори един от тях разруши един зъбер на върха на кулата, където се намираха Лорн, Алан и Енцио. Не бяха ранени, но ударът ги изненада повече от всичко друго.

— Не мисля, че ще можем да си починем — каза Лорн и преди да застане на закрито, долетя втори залп от снаряди.

Обстрелът продължи през цялата нощ.

Глава 19

Войските на Лаедрас нападнаха на зазоряване, след като бяха обстрелвали Саарсгард без прекъсване. В тъмното снарядите често бяха падали случайно, но тяхната цел беше не толкова да нанесат поражения на защитните съоръжения, колкото да тормозят защитниците на крепостта. На изгрев-слънце оръдията замлъкнаха и настъпи странна, крехка тишина, сякаш паяжина, опъната между два клона на вятъра.

Изложена на пряк обстрел, укрепената врата, която пазеше пътя към Саарсгард, беше пострадала силно. Всичките ѝ зъбери бяха засегнати или разрушени. Високата част на една от тези кули се беше срутила, а тежките дъбови крила, затварящи свода, бяха пробити. Но решетката беше удържала. Макар и изкривена, с три снаряда между преградите ѝ от ковано желязо, тя оставаше здраво забита в земята и не позволяваше да се премине.

— Няма вече оръдия? — учуди се Йерас, като се ослушваше.

— Май е така… — каза Лорн.

С ониксовите гвардейци и още петнайсет войници Лорн беше прекарал нощта зад укрепената врата, защитен от снарядите, но не и от непрестанните детонации, нито от глухите удари, които разтърсваха здравата постройка всеки път, когато някой снаряд улучеше. Бдяха и се сменяха поред, като дежуреха, независимо от изстрелите, в случай, че иргаардците се бяха опитали да ги нападнат през нощта. Под заповедите на Алан и Енцио другите трийсет защитници се бяха настанили в крепостта, готови да се намесят, за да прикрият изтеглянето на Лорн.

Защото той знаеше, че не може да удържи укрепената врата. Трябваше само да устоят колкото се може по-дълго и да нанесат колкото е възможно повече загуби на врага, преди да се оттеглят. И после да продължат да се бият, преди отново да отстъпят.

Докато не бъдат притиснати.

Или мъртви.

Лорн знаеше, че последната битка щеше да бъде в Твърдината…

Лорн и неговите стражи отидоха при часовите на бойниците. Царящата тишина ги тревожеше и тъй като те всички бяха опитни бойци, разбраха, че заповедта за нападение беше дадена.

— На оръжие! — заповяда Лорн, като извади скандския си меч. — Идват.

Иргаардските войници се приближаваха в строен ред — хора и дракове, въоръжени с брадви, копия и мечове, облечени в кожени ризници, покрити с метални халки, които подрънкваха в ритъма на равномерния им ход. Барабани отмерваха стъпките.

— Не виждам Лаедрас — отбеляза Лиам.

— Аз също — каза Лорн, като присви очи зад тъмните си очила. — Йерас?

Макар и едноок, старият вестфалдски разузнавач имаше най-проницателен поглед. Никакви подробности не му убягваха.

— Не — каза той.

— Той знае, че тази атака е едва първата — досети се Лорн. — Сигурно се пази за последната битка.

„За клането“, помисли си той.

Прозвуча рог и иргаардците спряха в редица, далеч от обсега на стрелите. Чакаха неподвижни, черно-червените им знамена се развяваха на вятъра. Отново настана тишина.

По заповед на Лорн арбалетчиците застанаха на бойниците.

— Стреляйте само по моя заповед — каза той.

Изминаха няколко дълги минути.

После един кораб даде изстрел с оръдието си, като изпрати снаряд, който, след като очерта ниска крива, изсвистя над защитниците на вратата.

Лорн се обърка.

Дали принцът-дракон щеше да обстрелва с оръдията си мястото, докато неговите отряди нападаха? До такава степен ли презираше живота на своите войници?

Но нямаше време за повече въпроси.

Един рог изсвири три дълги сигнала и иргаардската армия се впусна напред с викове.

— Арбалетчици, чакайте! — изкрещя Лорн, за да надвика врявата, която ставаше все по-силна. — Останалите, готови!

Арбалетчиците опряха оръжията си на рамене. Бяха десетина и ако стреляха в подходящия момент, щяха лесно да покосят първата редица на нападателите. С крайчеца на окото си Лорн дебнеше Йерас, който също беше опрял арбалета си на рамо. Бяха се разбрали, че Лорн ще даде заповед за стрелба, щом Йерас му дадеше сигнал…

Но Лорн никога не даде тази заповед.

Защото в мига, когато атакуващите влизаха в обсега на арбалетите и Йерас се готвеше да даде знак на Лорн, корабът, който вече беше стрелял, започна отново, но този път с всичките си оръдия.

Лорн разбра, че първият изстрел е бил предназначен само да позволи да се прицелят добре другите.

Той изрева:

— Залегни!

Твърде късно.

Залп от снаряди удари парапета с пълна сила. Някои избръмчаха между зъберите и убиха трима души, захвърляйки ги в празното пространство разкъсани и окървавени. Другите изпочупиха камъни и чакъл. Ударът беше ужасен, оглушителен. Облак прах и дребни камъни се вдигна и отново слегна над изненаданите, объркани защитници. През това време иргаардците се бяха приближили до укрепената врата, издигаха стълби и се катереха за нападение.

Посивял от прах, със струйка засъхнала кръв на челото, ударено от парче камък, Лорн напълно се съвзе, когато видя един голям черен драк да стъпва на парапета. Беше започнал страшно меле. Иргаардците и войниците на Върховното кралство се бяха смесили в ръкопашна схватка. Като размахваше скандския си меч с две ръце, Лорн се спусна върху противниците си. Удари надясно, наляво, после пак надясно, уби или осакати трима мъже, преди да стигне до драка. Дракът се обърна към него. В люспестия си юмрук стискаше дръжката на огромен ятаган, който мъж трудно би повдигнал. Острието му беше нащърбено и вече покрито с кръв. Лорн нанесе два удара, които дракът отби, преди да нападне. Ударът му можеше да счупи острие или китка и Лорн предпочете да го отбегне, отколкото да му отвърне. Дръпна се и на свой ред нападна, като рани драка в хълбока. Дракът изрева и насочи острието си към рамото му. Лорн се наведе, изправи се, след като широкото острие го подмина, и заби тежкия си меч под ръката на драка, като се възползва от слабостта на ризницата. Лорн трудно извади меча си, забит до дръжката. Изтегли го, покрит с черна, студена кръв, преди да ритне противника си надолу. В падането си дракът блъсна и повлече двама мъже, които се изкачваха по една стълба. Лорн грабна една алебарда и искаше с нея да бутне стълбата. Но други иргаардци вече се катереха по нея и той напразно натискаше.

— При мен! — извика той.

Почти веднага Дуайн, Логан и един войник от гарнизона на Саарсгард се притекоха да му помогнат. Заедно успяха да изправят стълбата в момента, когато един иргаардец стигна до върха ѝ, и я блъснаха назад заедно с всички, които висяха на нея.

Малка победа, която Лорн не успя да оцени.

Чу ужасяващо скърцане на метал, към което се прибавяше пукане и трясък на разцепени камъни.

— Какво беше това? — попита Логан.

Шумът се повтори.

Лорн се наведе през една бойница и тогава видя, че нападателите бяха закачили вериги за решетката, в които бяха впрегнати четирите бойни гущера на Лаедрас и те теглеха, теглеха бавно, неуморно, обединили силите си, за да изтръгнат последната съпротива на укрепената врата.

Лорн не се поколеба.

— Изтегляй се! — изрева той неохотно. — Изтегляй се!

Най-накрая бяха отблъснали атаката на иргаардците и отново бяха господари на парапета. Това щеше да им позволи да се изтеглят спокойно и да отнесат ранените.

Втора вълна нападатели се изкачваше по стълбите, ониксовите гвардейци прикриваха изтеглянето на другите войници, като се биеха и отстъпваха стъпка по стъпка към трапа, отворен към вита стълба, която беше единственият изход.

— Ваш ред е, рицарю! — каза Лиам точно преди да разбие един череп с дългия си меч.

Лорн нищо не каза. Взе пътьом една запалена факла и се хвърли към стълбата, която извеждаше към големия свод. През нощта защитниците бяха издигнали тук барикада. Но това последно препятствие сега изглеждаше безнадеждно при вида на гигантските гущери, които пред очите на Лорн изтръгнаха решетката сред оглушителен грохот и тътен.

Войниците бяха имали време да напуснат укрепената врата и тичаха по пътя към крепостта. Разтревожен, Лорн се извърна към стълбата. Сблъска се с Йерас, Логан, Дуайн и Лиам, който — ранен в рамото — каза:

— Трапът е затворен, но те вече го нападат с брадви.

— В крепостта, бързо — каза Лорн. — Тръгвайте напред.

— Рицарю… — поиска да възрази Лиам.

— Казах: тръгвайте напред!

Гвардейците знаеха какво възнамерява да направи Лорн.

Изоставиха го неохотно — сам, с факла в едната ръка и с меч в другата, лице в лице с гущерите, които — с копиеносци на гърба си — отваряха пътя за войниците, струпани зад тях, премазвайки барикадата сред гъст облак прах след изтръгването на решетката.

Лорн изчака последния момент.

И хвърли запалената факла на земята върху сноп сплетени фитили. Фитилите пламнаха и Лорн вече тичаше към изхода, когато малките живи пламъчета се разделиха и всяко тръгна по фитила, който поглъщаше, за да се изкачи нагоре по стените.

Копиеносците видяха твърде късно буретата с барут, закачени на свода. Те дадоха тревога и позволиха на пехотинците зад тях да избягат, но животните им, твърде бавни и затънали в барикадата, не можеха да избягат толкова бързо. Един гущер искаше да се качи върху друг, за да се обърне. Удряха се с муцуни и една люспеста опашка, дълга и тежка като ствол на дърво, удари, когато…

Всичко избухна, а Лорн се беше отдалечил едва на двайсетина метра. Вълната го повали на земята, докато експлозията разрушаваше укрепената врата, като вдигаше огромни камъни във въздуха, а в същото време три грамадни огнени топки избухнаха — една отгоре и две встрани на обгорения свод.

Сякаш времето спря да тече. В измамната тишина се проточиха странни секунди. След което се изсипа дъжд от отломки, смесица от камъни и жар, която се разпръсна по земята като градушка от варовик.

Лорн се изправи, залитайки, и се обърна към вратата и нейните кули, които се бяха превърнали в развалини. Погледа ги известно време с учудването на пиян човек, сякаш не разбираше какво вижда. После усети, че го придържат. Ониксовите гвардейци се бяха върнали да му помогнат. Той ги позна или поне разбра, че ги познава.

— Добре ли сте, рицарю? — попита един риж гигант.

— Ранен ли сте? — попита един дребен едноок мъж.

— Не се бавете! — каза един гвардеец, който изглеждаше уверен като ветеран.

Лорн се остави да го отнесат тичешком към крепостта.

Глава 20

Ониксовите гвардейци влязоха последни през портите на крепостта — Дуайн и Йерас помагаха на Лорн, а Лиам подкрепяше един войник, който влачеше крака си, ранен в бедрото. Крилата на портата се затвориха. Пред тях се спусна тежка решетка. Две резета, широки и здрави като носещи греди, се плъзнаха на местата си. Следващите, които щяха да преминат тази врата, трябваше да бъдат водени от принц-дракон.

Лорн беше отведен в една стражева стая, където го сложиха да легне на походно легло. Ушите му престанаха да бучат и той напълно се съвзе, докато Лиам сериозно го преглеждаше, за да се увери, че не е ранен. Седнал недалеч, Исарис като че ли предвиждаше всяка опасност.

Накрая Лорн бутна Лиам и се изправи:

— Добре съм. Но умирам от жажда.

Дуайн му подаваше чаша вино, когато дойдоха Алан и Енцио. Логан, който гледаше вратата, се увери, че всичко е наред и затвори зад тях. Те бяха присъствали на битката от крепостните стени, после бяха видели как Лорн изтича от укрепената врата точно преди тя да се взриви. Знаеха какъв е планът на Лорн: осъзнавайки, че вратата нямаше да издържи дълго, преди да падне, те заедно бяха решили по-скоро да я разрушат, отколкото да я оставят на Лаедрас и да му позволят да разположи там оръдията си. Все пак рискът беше огромен и Алан и Енцио тревожно гледаха как приятелят им бива погълнат от плътния облак, предизвикан от взрива.

— Добре ни изплаши! — извика принцът на Върховното кралство. — Добре ли си?

— Чувствам се прекрасно.

— Наистина ли?

— Прекрасно с ужасна мигрена.

— Но нищо счупено?

— Питай него — каза Лорн, като посочи с пръст Лиам.

Ветеранът поклати отрицателно глава, което окончателно успокои Алан.

— Трябваше ли да чакаш толкова дълго? — попита Енцио укорително.

— Знам ли… — каза Лорн, като вдигна рамене. — В онзи момент това ми се стори добра идея. Колко хора изгубихме?

— Седем. Мъртви и тежко ранени.

Лорн помръкна и кимна с глава. Ужасното отброяване беше започнало и щеше да престане, когато и последният от тях паднеше, ако по някаква щастлива случайност не им дойдеше помощ от небето.

Или от морето.

— Не беше напразно — каза Лорн. — Бойните гущери бяха под свода, когато всичко избухна.

— И четирите ли? — попита Енцио.

— Да.

— Чудесна новина — каза Алан. — Тия гадости могат да се катерят по стените.

— И ударът е тежък за Лаедрас — обобщи Енцио. — Той изгуби поне двайсет мъже в това нападение. Ако прибавим към тях и гущерите…

— Остава това, че ние не можем да си позволим да изгубим седем души при положение, че той е изгубил двайсет.

Лорн веднага разбра накъде биеше принцът. През нощта дълго бяха обсъждали възможностите да защитават крепостните стени на Саарсгард, без да постигнат съгласие.

— Имаме ли избор? — попита той, като стана.

Що се отнася до него, въпросът беше чисто реторичен. Но Алан беше на обратното мнение.

— Тази крепост е огромна, Лорн. А сега вече имаме не повече от четирийсет души, за да я защитаваме. Това е невъзможно! Неудържимо!

— Трябва само да се съпротивляваме. Ако веднага се оттеглим в Твърдината, губим възможността да забавим Лаедрас и да го принудим да изгуби още хора.

— Но така или иначе ще се оттеглим в Твърдината. С тази разлика, че ще сме прекалено малко, за да я защитаваме.

— Всеки спечелен час е победа, Алан.

— Бях тук, когато произнесе тази реч, благодаря.

Лорн препаса колана си, който неговите хора бяха свалили, преди да го сложат да легне на тясното легло.

— Заблуждавал си се, ако си се надявал на победа — каза той.

Раздразнен, Алан се обърна към Енцио.

— А ти? В крайна сметка ти какво ще кажеш?

Сармският благородник не отговори веднага. Имаше мнение, но разговорът между Алан и Лорн беше твърде оживен, а той искаше да го успокои.

— Аз казвам, че всяка обсада има само един генерал и че Лорн е нашият.

Алан въздъхна.

Успокоен, той се обърна към Лорн:

— Ти наистина ли държиш да отбраняваме всеки камък в тази крепост?

— Да.

— Каквото и да струва това?

Тъй като Лорн не отговаряше, принцът се примири.

— Добре, така да бъде.

— Освен това нашите стени са твърде високи за техните стълби и достатъчно здрави, за да устоят дълго на оръдията им. Без своите гущери Лаедрас вече не може да ги превземе с щурм. Битките ще се съсредоточат върху голямата порта. А трийсет мъже са достатъчни, за да я защитават. Ние имаме четирийсет. Това прави десет в повече.

Алан се усмихна при тази толкова голяма увереност и почти убеден, се обърна към Енцио за свидетел:

— На това какво ще отговориш?

Лорн се приближи до принца, сложи ръце на раменете му и впи поглед в неговия.

— Знамето на твоя баща се вее над главите ни, Алан. Може да се види само тук и над Цитаделата. Всеки спечелен час…

— … е победа, да.

Вратата се отвори и на прага се появи Дорсиан, който попита:

— Как се чувства нашият героичен подпалвач?

— Както го виждаш — отвърна Лорн.

— Чудесно. Тогава трябва да дойдеш с мен.

Войниците, които не бяха на пост по стените, се бяха събрали в една просторна стражева зала, чиито масивни колони поддържаха заострени сводове. Тук те се възстановяваха, отпускаха се и се грижеха за оръжията си. Някои се молеха, а неколцина ранени си почиваха.

Точно в тази зала Дорсиан въведе Лорн, като пред вратата се дръпна, за да го пусне да мине пред него.

Лорн влезе.

И въпреки мъртвите и ранените, въпреки тези, които бяха паднали, и тези, които скоро щяха да паднат, той беше посрещнат с приветствени възгласи.

Глава 21

Обстрелът беше възобновен и продължи през цялата нощ.

Снарядите удряха стените на Саарсгард или минаваха над тях и падаха върху покривите, в дворовете или се разбиваха във фасадите на сградите — един от тях, който счупи един прозорец, премина през цял етаж, който за щастие беше безлюден. Причиняваха щети, но нямаше опасност да направят пробив. Затова пък опъваха нервите им. Оръдията трещяха. В промеждутъците тишината беше не по-малко страшна. Съществуваше постоянната заплаха някой снаряд да уцели човек или да отнесе нечия глава. Часовите трябваше да стоят на закрито. За да стигнат от едно място до друго, трябваше да избират защитени пътища.

Иргаардците обаче не се опитаха да направят нищо и когато оръдията изведнъж замлъкнаха, спокойствието се спусна над Саарсгард заедно със смрачаването.

— Лаедрас си ближе раните — каза Логан злокобно, като спокойно си играеше с остриетата си близначки.

Всички знаеха, че принцът-дракон не се беше отказал.

Когато нощта се спусна под черното небе, осветено от далечните бледи светлинки на почти невидимата Мъглявина, един дълъг и масивен силует, чиято опашка се извиваше зад него, се приближи до стените на Саарсгард. Бавен, но гъвкав, бойният гущер безшумно си проправи път сред големите скали, които на това място препречваха един стръмен склон. Той отваряше път за мъже, които също като него напредваха съвършено безшумно. Повечето бяха пехотинци, облечени в ризници от мека кожа и въоръжени с ножове и къси мечове. Моряци. Но преди всичко те бяха умели и страшни бойци.

Гущерът стигна до стената и почака, раздвоеният му език плющеше във въздуха. Беше ранен. Едното му око беше извадено, а по хълбоците му лъщяха рани. Дишаше трудно. Освен това от муцуната му течеше кръв — знак, че вътрешните му рани го обричаха и нямаше да му позволят да оцелее дълго след другите гущери, останали под руините на взривената порта.

Не беше годен за бой, но Лаедрас беше разбрал, че още можеше да послужи и дори да донесе победата. Тъй като обсадените не бяха толкова много, че да ги наблюдават, те разчитаха височината на техните стени да ги пази.

Грешка.

Мъжете, които вървяха с гущера, закачиха дълго въже за бронята му. После гигантското влечуго започна да се катери по стената. Мощните му нокти лесно намираха къде да се забият в камъните. С корем, опрян на стената, тялото му бързо се извиваше и в един миг той се изкачи до пустия караулен обход.

Понеже не можеше да заспи, Лорн излезе на крепостната стена. Тръгна по една вита стълба и стигна до бойниците над главната врата, откъдето се загледа към иргаардските кораби, на които горяха няколко огъня.

Дуайн беше на пост тук.

Като видя идването на капитана си, той се обърна към него, поздрави го с кимване на глава и продължи да наблюдава. Лорн застана вдясно от него, едната му ръка беше върху дръжката на меча, а палецът на другата беше пъхнат в халката на колана му.

За момент двамата мъже замълчаха.

— Вие не ме попитахте защо съм бил осъден на каторга — каза внезапно Дуайн, без да обръща поглед от далечината.

Лорн го погледна накриво.

— Да, наистина — каза той, след като размисли малко. — Важно ли е?

— Стана заради оня тип, когото убих.

Лорн посрещна новината без да трепне.

— Заслужаваше ли да умре?

— Не — каза рижият гигант.

Но се поправи:

— Във всеки случай не и за това, което ми причини.

Лорн кимна и се замисли.

— Ако беше осъден на каторга за убийство в Ансгорн, щеше да си осъден до живот.

— Не бях изпратен на каторга заради убийство. Но знам, че точно заради това убийство Драконът на съдбата пожела да бъда осъден на каторга.

Лорн си каза, че това обяснение беше добро, както и всяко друго.

— Пак ли Сивият дракон пожела да бъдеш нает в Ониксовата гвардия?

— Без никакво съмнение.

— И защо според теб?

Дуайн вдигна рамене.

— Не зная. Но не е необходимо да я разбираш, за да приемеш съдбата си.

Лорн замълча и след малко пак Дуайн наруши мълчанието.

— Добре се бихме днес.

— Да.

— Благодарение на вас.

Лорн погледна към хоризонта, който се отразяваше в морето.

— До утре, Дуайн — каза той, като се обърна.

— До утре, рицарю.

Лорн не видя стрелите от арбалетите, които долетяха.

С крайчеца на окото си видя само една блестяща линия, която прониза гърлото на Дуайн, след което той потрепери, когато други две стрели се забиха в гърба му. Кръвта, бликнала от раната, опръска Лорн, който за миг остана слисан. Дуайн падна с хълцане на колене, мъртъв още преди да политне тежко напред.

После всичко стана много бързо и рефлексите на Лорн надделяха.

Забеляза един арбалетчик, който го вкара в играта, извади сканда си и с едно движение разсече стрелата, която летеше към гърдите му. Искаше му се да се наведе над Дуайн, но иргаардците в кожени ризници вече се нахвърляха върху него. Отбягна един нож, разсече една китка, отсече една глава, бутна трети противник и като извъртя меча, го закова с един удар към земята.

— Тревога! — изкрещя той, преди да се спусне по витата стълба. — Тревога!

Врагът беше проникнал, но как? И от колко време? Колко бяха? Въпросите се блъскаха в главата му, но зает да се бие, на Лорн му беше трудно да размишлява. А и какво значение имаше? Трябваше да се действа, да се прецени положението и да се спаси това, което все още можеше да бъде спасено.

— Тревога! При голямата врата! На оръжие!

На стълбата Лорн попадна лице в лице с един иргаардец, който се качваше срещу него. С един ритник в гърдите го хвърли обратно надолу и го довърши с тъпата страна на острието, преди онзи да има време да се осъзнае.

— Тревога! — изкрещя още веднъж, когато стигна до една площадка.

Но часовият, който наблюдаваше околностите на това място през една бойница, лежеше в кръвта си в края на коридора. Лорн не можа да отиде да види дали все още диша: беше чул ужасяващ шум — шумът на веригите и на механизма на решетката.

Входът към крепостта се пазеше от две двойни врати, които затваряха и двата края на широк дълъг свод, врязан в главната стена. Външната врата беше подсилена с решетка…

… която повдигаха.

— Към решетката! Към решетката!

Лорн можеше да си представи нападателите, струпани в подножието на стените, които само чакаха да влязат. Защото нямаше никакво съмнение, че хората, които — по един или друг начин — бяха успели да се вмъкнат в Саарсгард, имаха една-единствена цел: да отворят пътя за войските. Това все още можеше да бъде избегнато, надяваше се Лорн. Но ако решетката беше вдигната, враговете отвън вече нямаха нужда от помощ. Щяха да са им достатъчни няколко мини, за да взривят двойната врата, която единствена препречваше пътя им.

Най-накрая камбаната за тревога заби.

Като стигна до свода, Лорн трябваше да се хвърли на една страна, за да отбегне две стрели от арбалет. После се втурна в атака с размахан меч.

Иргаардците се мъчеха със скрипеца на решетката, която вече бяха повдигнали наполовина. Неколцина бяха успели да открехнат двойната вътрешна врата. Другите чакаха в готовност и се изправиха срещу Лорн. Те бяха около двайсетина, но той не се уплаши. На всяка цена трябваше да им попречи да вдигнат решетката. Във всеки случай трябваше да им пречи достатъчно дълго, докато хората му успееха да дойдат.

Макар и сам.

Макар и един срещу двайсет.

Лорн нападна, отби няколко удара, отвърна на други, разполови едно лице на светлината на факлите, които хвърляха измъчени сенки, очертаващи се по заобления свод. Удар от къс меч го одраска. Втори го уцели, но ризницата му от кожа и метални халки го спаси. Удряйки ожесточено, той разсече едно рамо и проби нечия гръд. Тежкия меч нанасяше сериозни поражения. Насред блъсканицата той го държеше с две ръце и изведнъж в него закипя легендарната ярост на скандските бойци, която кипеше в кръвта му. Паднаха още трима войници, преди токовете му да опрат в един труп. За малко и той щеше да падне, залитна, избягна удар по ръката. Направи лъжливо движение и уби един иргаардец, а друг рани.

Но те бяха прекалено много.

Решетката продължаваше да се вдига и Лорн разбра, че нямаше как да им попречи.

Побеснял, притиснат от всички страни, най-накрая чу тропот, който отекваше под свода.

Помощта идваше.

С Алан и ониксовите гвардейци начело, обсадените бяха преминали вътрешната врата със сила и нападаха. Иргаардците отстъпиха, като дадоха на Лорн неочакван отдих. Като си мислеше, че може да си поеме въздух, той не видя как един арбалетчик се целеше в него от височината на няколко стъпала. Стрелата изсвистя и удари Лорн в рамото.

Ударът беше силен.

— Лорн! — извика Алан, като се хвърли сред биещите се.

Но Йерас вече измъкваше Лорн настрани, докато Лиам и Логан ги прикриваха.

— Сериозно ли е? — попита Йерас, като сложи Лорн да седне на един камък.

Лорн поклати отрицателно глава. Раменникът му го беше спасил. Той беше поел основната част от удара и върхът на стрелата се беше забил само на сантиметър в кожата му. Болезнено, но безопасно. Лорн стисна зъби и сам изтръгна върха на стрелата от раната.

В същия момент решетката блокира под свода.

— Решетката! — нареди Лорн. — Бързо! Трябва да я спуснем, преди да отворят вратата!

И без да чака, грабна меча си и се втурна напред.

— След мен!

Ониксовите гвардейци го последваха. Заедно се присъединиха към Алан, Енцио, Дорсиан и другите защитници в битката. Бяха трийсетина души, но срещу тях иргаардците, които бяха наполовина, се съпротивляваха яростно. Притиснати към външната врата, те не отстъпваха, убиваха и раняваха колкото можеха. Лорн и Алан се биеха един до друг. Принцът беше безупречен. Раниха го, а той уби трима мъже, като дори спаси живота на един войник, на когото помогна да се измъкне извън опасност. Дорсиан и Енцио също се биеха здраво и малко по малко редиците на защитниците на Саарсгард напредваха. Хванати в капан, иргаардците разбраха, че бяха обречени, но нито един не се предаде. Трябваше да ги избият един по един. Миризмата на кръв изпълни свода, а лепкави локви покриваха паветата на пътя.

Йерас довърши безмилостно последния иргаардец с един удар на камата си, докато Логан дърпаше лоста, който трябваше да спусне решетката.

Напразно.

Лиам прегледа механизма.

— Блокирал е — каза той.

— Нищо не може да се направи — потвърди Логан, като се отказа. — Тия мръсници са повредили механизма!

Алан изруга.

— И е невъзможно да скъсаме веригите — каза Енцио. — Широки са колкото ръката ми.

Някаква миризма привлече вниманието на Йерас.

Лорн също я подуши и извика:

— Излизайте! Излизайте всички!

Току-що беше видял сивия дим, който минаваше под двойната врата. Миризмата, която двамата с Йерас бяха подушили, беше на барут.

— Ще се взриви!

Всички се втурнаха към изхода. Двайсет метра тичаха под свода, който отекваше от виковете им. Защото войниците по-нататък не знаеха нищо за опасността и реагираха късно. Крещяха до пресипване, докато тичаха.

— Излизайте!

— Бързо!

— Всички излизайте!

Инстинктивно Лорн разбра, че не всички щяха да могат да излязат от свода навреме.

— На земята! — заповяда той, като издърпа Алан под касата на една врата. — Залегнете!

Тези, които не се подчиниха достатъчно бързо, бяха повалени от въздушната вълна на оглушителен взрив, от който стените се разтресоха, а крилата на вратата се отвориха. Другата врата се беше взривила зад тях, превръщайки свода в коридор, в който горящите отломки бучаха, свистяха и се блъскаха в стените.

Лорн и Алан излязоха залитайки от своето убежище.

Ушите им бяха заглъхнали, търсеха другите опипом в праха и хаоса, разбираха се с жестове, помагаха на ранените да станат и се отказаха да изнасят мъртвите. Лорн разбра, че Йерас и Логан изнасяха Лиам, който изглеждаше доста зле, но нямаше време да се тревожи.

Иргаардците влизаха в Саарсгард. Вече се различаваха силуети, които се приближаваха предпазливо сред плътния облак, предизвикан от детонацията.

Защитниците изоставиха свода.

Лорн напусна последен. Като се надяваше, че не оставя никого зад себе си, помогна да затворят външната врата и се замисли за Дуайн, който лежеше в кръвта си на обиколния път. Единствено неговата смърт го разчувства. Струваше му се несправедлива и жестока и с ужасното чувство, че е изоставил брат по оръжие в битката, той гледаше как гредите се плъзгат в леглата си напряко на крилата на вратите.

Това обаче щеше да задържи бойците на принца-дракон само толкова, колкото обсадените да се изтеглят и да се приготвят да защитават Твърдината. Като прогони трупа на Дуайн от мислите си, Лорн бързо даде необходимите заповеди. Натовари Дорсиан да води отстъплението, а своите ониксови гвардейци — да завършват колоната. И като задържа Алан и Енцио, които вървяха заедно с другите, каза на принца:

— Не, Алан. Ти не.

— Какво?

— Нямаме избор. Трябва да се оттеглим в Твърдината. И когато това стане, ще бъдем хванати в капан. Ще се съпротивляваме, но без надежда.

— Нищо не знаеш.

— Напротив, зная. И ти също.

— Лорн е прав — каза Енцио, докато гледаше към вратата.

Тя нямаше да удържи дълго. Освен това иргаардците скоро щяха да овладеят стените по стълбите, водещи към свода.

— Трябва да тръгнеш, докато още има време — добави Лорн. — Лаедрас все още не е господар на крепостта. Възползвай се. Избягай.

— Не. И дума да не става, че ще…

Лорн бързо сграбчи Алан за яката и го опря на стената.

— Овладей се, Алан!

— Пусни ме, Лорн!

— Започни да ме слушаш. Сбърках, нали така? Мислех, че ще можем да удържим стените няколко дни, но сбърках. Сега вече всичко е изгубено. Тези, които ще се затворят в Твърдината, ще бъдат или убити, или взети в плен.

— Казах ти да ме пуснеш… — каза Алан заплашително.

Но Лорн не го слушаше.

— Ти си принц на Върховното кралство, Алан. Ако само ние умрем утре, всички ще си спомнят за нас, за нашата битка и смъртта ни няма да е напразна. Но ако ти останеш, ако те заловят или убият, поражението ще е пълно. Това… това ще е катастрофа. Син на Върховния крал — пленник при Черния дракон? Можеш ли дори да си го представиш?

Алан грубо го отблъсна.

В същия миг откъм вратата се отекнаха глухи шумове.

— Послушай Лорн — намеси се Енцио. — Ранен си. Ти се би и се съпротивлява колкото можа. Сега трябва да мислиш за Върховното кралство.

Принцът се колебаеше.

— Това е твой дълг, Алан — каза Лорн. — Освен това може би ще имаш време да събереш войска и да се върнеш с подкрепление. Все още можеш да ни спасиш. Ти единствен.

Победен, примирен, Алан прие.

— Д… добре. Но ще се върна. С войска.

Лорн се усмихна.

— Надявам се.

Прегърнаха се.

С периферното си зрение Лорн видя силуети, които се промъкваха високо на стените.

— Тръгвай. Сега.

— Дръжте се. Обещавам ти, че…

— Зная.

Лорн се обърна към Енцио.

— Ти тръгваш с него. Внимавай нещо да не му се случи.

Сармският благородник се съгласи. Те също се прегърнаха и през това време той прошепна на ухото на Лорн:

— Знаеш, че няма да се върнем навреме, нали?

Лорн не отговори, но погледът му казваше, че знае.

— Рицарю! — извика Логан.

Въпреки заповедите на Лорн, той го чакаше.

— Трябва да вървим!

Лорн се съгласи.

След един последен поздрав тримата приятели се разделиха и бързо се отдалечиха.

Алан и Енцио се измъкнаха през стените. Случайността ги отведе до мястото, където иргаардците се бяха изкачили на стената. Намериха трупа на гигантския гущер, който изведнъж се беше строполил тук, умрял от изтощение. Използваха въжетата, които нападателите бяха оставили, и скоро се отдалечиха в тъмнината, встрани от пътя, по който войниците на принца-дракон се движеха в боен ред. Стигнаха на пристанището и знаеха, че вече са в безопасност, когато Алан се обърна към Саарсгард с измъчен поглед. Енцио разбра за какво мисли и му каза съчувствено:

— Вече нищо не можем да направим за тях, Алан. Ела.

Глава 22

Лорн и Логан застигнаха неколцина, които вървяха бавно, и им помогнаха да стигнат до старата кула, която пазеше единствения мост, свързващ Твърдината с останалата част от крепостта. Тя представляваше масивна постройка, широка, с дебели стени, прорязани от бойници. Проходът ѝ беше единственият начин да се стигне до сърцето на Саарсгард, преминавайки по дълга и тясна каменна арка, обкрачваща дълбока пропаст. Последната възможност на обсадените беше да се оттеглят в Твърдината. Но и в тази стражева кула можеше да се води битка и шепа мъже бяха достатъчни, за да я удържат.

Лорн намери Дорсиан, който вече организираше защитата.

— Колко хора ни остават? — попита той.

— Трийсетина души.

— Избери петнайсетте най-смели. Те ще останат да бранят кулата заедно с мен. Искам ти да се изтеглиш с другите в главната кула на Твърдината и да прибереш на сигурно място най-тежко ранените, тези, които повече не могат да се бият: може би ще бъдат пощадени. Аз се качвам на бойниците да видя как напредват иргаардците.

Дорсиан задържа Лорн за ръката.

— Чакай.

— Какво?

Дорсиан отведе Лорн малко настрана в голямата зала, където неколцина мъже — мрачни и съсредоточени — се приготвяха за бой, докато превързваха раните си и очакваха заповеди.

— Дали съпротивата все още има някакво значение? — попита Дорсиан тихо.

— Искаш да се предадеш ли?

— Още колко време ще издържим? Няколко часа? Ако поне можехме да се изтеглим и да взривим моста…

— Няма повече барут — каза Лорн. — А и ние сами ще се хванем в капана. Лаедрас лесно ще завладее Саарсгард и дори няма да му се наложи да разруши Свещеното убежище. Достатъчно ще е да ни остави да пукнем от глад.

— Зная — каза Дорсиан. — Трябва да се бием. Само да имаше смисъл.

— Все още има.

— Наистина ли? Къде е Алан?

Лорн знаеше, че отговорът вече беше известен на Дорсиан.

— Наредих му да избяга — призна той все пак.

— Така трябваше. Но това означава, че играта е загубена, нали?

Лорн не отговори.

— Не говоря за себе си — добави Дорсиан. — Говоря за тях. Тези мъже показаха голяма смелост. Последваха те, знаейки, че тази битка не може да бъде спечелена. Заслужават да не умрат напразно. Да не бъдат жертвани. И каква е разликата дали Саарсгард ще падне сега, или след час? Всички ще знаят какво си извършил в името на Върховния крал, Лорн. Това не е ли достатъчно?

— Защо си мислиш, че правя това заради славата?

— Тогава за какво? За кого? За тях?

Лорн се обърна към залата.

— Войници! — извика той. — Войници!

Мъжете замълчаха. Някои се изправиха. Всички чакаха.

— Това, което направихме тук, ще бъде записано в Хрониките — каза Лорн гръмко. — Ще бъде записано, че сме се били, че сме страдали и сме се съпротивлявали заради един идеал — идеала за Върховното кралство. И за една кауза — каузата на Върховния крал, чието знаме се вее над тази крепост. Сега ни се налага да направим избор — направи пауза. — Можем да се предадем и поколенията ще си спомнят, че сме се били храбро. Или можем да продължим да се бием и тогава ще си спомнят, че сме победили — ново мълчание. — Свободни сте да идете да молите за пощада принца-дракон — изведнъж повиши глас. — Но ви казвам, че аз няма да отстъпя! Няма да се откажа! Никога няма да предам меча си! — извади сканда си. — Е, питам ви, войници. Ще бъдете ли с мен? Ще бъдете ли до мен, когато Иргаард нападне? Ще бъдете ли до мен, когато се пролее моята кръв? Ще се биете ли, за да може слънцето да изгрее още веднъж, та макар и само още веднъж над Саарсгард и над цветовете на Върховния крал? — размаха меча си, изцапан с кръв. — За Върховния крал! — извика той.

— За Върховния крал — отговориха в хор екзалтираните войници.

Лорн се обърна към Дорсиан.

— Току-що осъди тези мъже на смърт — каза Дорсиан.

Лорн не трепна.

— Петнайсетте най-храбри — напомни му той, преди да тръгне към стълбата, като Логан вървеше след него.

Лиам и Йерас бяха високо на кулата.

— Какво става? — попита Лорн.

Вместо отговор Йерас посочи с брадичка към факлите на колоната, която влизаше в Саарсгард и напредваше към тях под бавния, равномерен ритъм на барабаните. Начело яздеше конник с яркочервен плащ. Това можеше да е само принцът-дракон.

— Мислите ли, че ще нападнат тази нощ? — попита Лиам.

— Да, мисля, че Лаедрас ще иска да нанесе последния удар тази нощ.

Тогава Лорн забеляза колко блед беше неговият лейтенант и си спомни, че видя как Логан и Йерас му помагаха да напусне свода сред дима и праха след взривяването на голямата врата. Лявата ръка на Лиам беше превързана с кърпа през врата му и беше увита до лакътя в окървавен парцал.

— Покажи — каза Лорн.

Ветеранът поклати глава отрицателно.

— Добре съм — каза той.

Но той очевидно страдаше и болките бяха силни. Очите му горяха, по челото му беше избила пот.

— Тежко ли е? — попита Лорн. — Не ме лъжи!

Лиам се поколеба, после със съжаление потвърди.

— Искам да слезеш и да превържеш това с нещо чисто — каза Лорн с тон, който не търпеше възражения. — После отиваш да помагаш на Дорсиан в главната кула.

— Ама рицарю…

— Това е заповед, Лиам. Ние тук ще издържим колкото издържим, но накрая ще се изтеглим към главната кула и ще имаме нужда от помощ. Искам да мога да разчитам на теб в този момент. Ясно ли е?

Лиам се примири.

— На вашите заповеди, рицарю.

Тръгна в момента, когато дойдоха петнайсетина души.

— Дорсиан ли ви праща? — извика Лорн.

Те потвърдиха.

— Всички ли сте доброволци?

— Да, рицарю — отговори един от тях.

— Добре. Вие петимата оставате с мен тук. Другите отивате на бойниците. Йерас, ти ще ги разпределиш и ще се увериш, че имат достатъчно муниции. Събери всички стрели, които можеш да намериш.

— Слушам.

Йерас тръгна с мъжете, за които отговаряше.

— Логан — каза Лорн, като се обърна към наемника с остриетата близначки, — ти ще се биеш тук, до мен.

Достигнаха до стражевата кула по една рампа, която се издигаше между две стени. Иначе тя беше недостъпна — надвесена над празнотата, като мостът, минаващ над пропастта, се опираше на нея във високата ѝ част.

Барабаните не бяха престанали да бият.

Опрян на парапета, Лорн гледаше иргаардските войски, които чакаха единствено заповед, за да се втурнат в нападение. Търпеливи и дисциплинирани, неподвижни, те запазваха съвършено мълчание на светлините на факлите. Броят им щеше да им послужи, доколкото Лаедрас можеше да изпраща нападение след нападение, но рампата щеше да ги накара да свият редиците си. Иргаардците можеха да се качват само по десет-дванадесет в редица в подножието на кулата и Лорн възнамеряваше да се възползва от това предимство.

Погледът му се понесе надалеч към крепостните стени и той се запита дали Алан и Енцио бяха успели да се измъкнат. Надяваше се…

И пак тези барабани. Бавни и равномерни като биенето на сърцето на заспал великан.

Колко ли беше часът?

Лорн повдигна очи към Голямата мъглявина, която му се стори твърде бледа и далечна. След няколко часа щеше да се съмне, но Лорн не знаеше дали щеше да види изгрева на слънцето и — странно — това му беше по-скоро безразлично.

В кулата всичко беше готово.

Мъжете бяха на своите постове и чакаха сред тишината, отмервана от барабаните. Лоша тишина, потънала в миризмата на пот, която избива от страх. Тишината преди стоманата, виковете и кръвта.

Лорн се замисли за събитията, които го бяха довели тук, в този час. Някои беше изтърпял, други беше предизвикал, тласкан понякога от инстинкт за разрушение, понякога от желание за справедливост, понякога от страст за отмъщение. И понякога този инстинкт, това желание и тази страст бяха едно и също чувство, което го движеше. Лорн се питаше дали наистина се стремеше към мир, както се предполага, че правят всички, които са страдали. В началото беше повярвал, но се съмняваше. Дали защото се беше променил толкова много? Само няколко месеца бяха изминали, откакто беше освободен от Далрот. Това стана през пролетта, а сега вече беше есен. Но сякаш цяла вечност беше изминала между тези два сезона. Вечност, която беше началото на нов живот.

Защото неговото освобождение беше ново раждане.

Като го извлече от дълбините си, пропити от Тъмнината, Далрот го беше родила отново.

Лорн вдигна увитата си с кожа ръка и я загледа много внимателно, сякаш я виждаше за пръв път, сякаш го интригуваше по някакъв нов начин. След това бавно свали кожената превръзка, която скриваше белега на Тъмнината.

Повече нямаше да я носи.

Изведнъж барабаните замлъкнаха и след тях настъпи дълбока празнота, която обзе нощта.

В кулата всеки сдържаше дъха си.

Лорн размени тежък поглед с Логан, който беше застанал вляво от него. После се обърна към младия войник, който се намираше от дясната му страна и с пресъхнали устни стискаше арбалета в потните си ръце.

— Как се казваш, войнико?

— Глен, рицарю. Еско Глен.

— Защо си тук? Защо не тръгна с другите, когато това все още беше възможно?

Младият мъж помисли какво да отговори. Можеше да се чуе биенето на сърцето му и неговият отговор беше по-скоро учудващ.

— Баща ми. Той… той щеше да е горд с мен, струва ми се. Той би останал.

— Благодаря — каза Лорн. — Пожелавам ти късмет, Еско Глен.

Затръбиха рогове.

Внезапно барабаните забиха с лудешки ритъм и с един общ боен вик, от който на човек можеше да му се свият вътрешностите, иргаардците нападнаха.

Глава 23

Отблъснаха първата атака.

Без дори да успеят да изправят една стълба, иргаардците се оттеглиха, като оставиха десетина трупа и отнесоха още толкова ранени. Защитниците нададоха победни възгласи „ура“ и Лорн ги остави да викат, понеже знаеше, че тази атака беше предназначена единствено да изпита съпротивата им. Но поне те не бяха понесли нито една загуба — нещо, в което той се увери, като извика на стълбата:

— На рапорт!

Гласът на Йерас, който командваше арбалетчиците на бойниците на горните етажи, му отвърна:

— Нито убит, нито ранен.

Лорн се върна на парапета.

— Ето ги — каза му Логан.

И наистина иргаардците се връщаха още по-многобройни, като носеха две големи стълби, таран и големи щитове, за да пазят тези, които щяха да го носят.

— Целете се в хората на тарана — каза Лорн, като опря арбалета на рамото си. — По моя заповед…

Нападащите отново се изкачваха по рампата, като тичаха и крещяха, подкрепяни от бурното биене на барабаните.

— Сега!

Лорн, Логан и петимата войници, защитаващи парапета, стреляха едновременно, почти веднага след тях стреляха и арбалетчиците от бойниците, като Йерас беше изчакал същия момент, за да даде заповед за стрелба. Петнайсетина стрели се изсипаха върху войниците, които носеха предната част на тарана. Някои сухо се забиха в щитовете. Няколко уцелиха. Двамата мъже в началото паднаха, а другите зад тях загубиха равновесие. Таранът тежко падна и се търколи по паветата, но нападението продължаваше.

— Зареди! — заповяда Лорн.

Арбалетите бързо бяха заредени и опрени на раменете. Нападателите бяха стигнали почти в подножието на кулата.

— Носачите на стълбите! — изрева Лорн. — Убийте ги…

Лорн не довърши, изненадан от оръдейни изстрели, които идваха от стените на крепостта.

— Залегни!

Но снарядите вече поразяваха кулата и парапета ѝ, минаваха над главите им и се разбиваха между зъберите. Лаедрас беше разположил оръдия по стените. Ето защо беше изчаквал преди да нападне, оставяйки на защитниците време да се организират.

Той също се подготвяше.

Лорн се изправи леко зашеметен, но бързо се съвзе. Войските на принца-дракон бяха изправили стълбите си на кулата и се катереха по тях.

— След мен!

Като извади тежкия си скандски меч, той уби първия мъж, който се показа на бойницата, строши щита на следващия и удряйки с две ръце, разби черепа му. Трима войници му се притекоха на помощ, докато Логан и други двама се отбраняваха срещу нападателите, които се качваха по втората стълба.

Глухи удари разтърсваха вратата: таранът работеше въпреки стрелите, които арбалетчиците изстрелваха през бойниците. Щом един паднеше, веднага друг го заместваше.

— Задръжте ги! — крещеше Лорн. — Не им позволявайте да стъпят на парапета!

Оръдията изстреляха нов залп, в това време Логан блъсна една стълба в празното пространство долу, но беше ранен в хълбока. Снарядите люлееха кулата. Един от тях попадна в една бойница, като хвърляше наоколо си парчета камъни и уби един арбалетчик. Друг мина покрай Лорн и обезглави един войник, който падна на парапета. Трети разби един зъбер сред облак прах.

Таранът продължаваше все така да блъска.

Заедно с хората си Лорн изтласка и втората стълба. Тогава погледна в ниското, прецени положението и се обърна към Логан.

— Вратата скоро ще падне. Помогни ми — каза той, като се подпря на зъбера, ударен от снаряд.

Логан започна да бута заедно с него и изронените камъни помръднаха, бавно се наклониха, увиснаха над вратата и накрая се изсипа лавина от камъни и прах, която се разби петнайсет метра по-долу върху мъжете, които управляваха тарана. Лавината уби, осакати, счупи кости, плът и метал. Понесоха се ужасяващи викове и блъскането по голямата порта най-сетне престана.

Но отдихът беше много кратък.

Отново оръдията загърмяха.

Отново се изправяха стълбите.

Битката продължи на бойниците. Йерас и неговите арбалетчици изоставиха амбразурите и дойдоха да помогнат на Лорн и на другите, които рискуваха да не могат да се справят. От върха на кулата те изстреляха последен залп от стрели върху иргаардците, които прекрачваха парапета, после извадиха сабите и се хвърлиха в бой.

Тяхното идване промени нещата.

Нападението беше отблъснато, стълбите — разрушени, а нападателите, които все още се намираха на кулата, бързо бяха хвърлени долу, без да става и въпрос да се вземат пленници. Но иргаардците бяха извадили тарана изпод камъните, бяха изтласкали мъртвите тела настрани и отново — под заповедите на голям черен драк — портата беше подложена на страшни удари.

Лорн разбра, че трябва да напуснат това място, ако не искаха да се окажат хванати в капан веднага щом вратата падне. Освен това от петнайсетте мъже, които бяха защитавали кулата с него, седем бяха мъртви, а трима не бяха в състояние да се бият.

Погледът му падна върху трупа на младия Глен.

— Изтегляме се — каза той в същото време, когато кулата за пореден път беше разтърсена от залп огнени снаряди.

— Рицарю! — извика Йерас, докато с Логан начело мъжете тръгваха по стълбата, като помагаха на ранените. — Елате да видите.

Лорн предпазливо се приближи до разрушения парапет.

Забеляза, че хоризонтът побелява, после видя това, което Йерас му показваше.

Лаедрас напредваше към кулата начело на нови войски с пресни сили, които маршируваха под ритъма на барабаните в съвършено правилни редици, а над тях се вееха червено-черните им знамена.

— Бързо — каза Лорн.

Побързаха да слязат.

От страната на моста кулата се затваряше с решетка. Тя беше наполовина спусната, поддържана от една яка талпа, която Лорн и неговите хора бяха сложили тук веднага след като бяха развалили механизма, който я задържаше и позволяваше да бъде вдигната.

Лорн се увери, че не бяха оставили никого в кулата. После с помощта на Логан и Йерас измъкна талпата и решетката падна на мястото си, а Исарис мина под нея с един скок, за да изчезне — с корем, прилепен към земята — към Твърдината.

В същия миг вратата се отвори, пробита от тарана.

Те тичаха по моста, когато Лорн чу силно скърцане на изкривен метал, от който кръвта му се смрази. Остави другите да се отдалечат, обърна се и видя, че решетката се извиваше и разтваряше, сякаш огромни нокти се бяха впили в нея по средата и я разпъваха.

Войниците продължаваха да тичат към Твърдината, чиято врата ги очакваше широко отворена, но Йерас и Логан също спряха и се върнаха назад — предпазливи и тревожни.

— Какво става? — попита Йерас.

— Лаедрас се е уморил от несполуките, които му причинихме — отговори Лорн.

— По някакъв начин тази идея ме успокоява — отбеляза Логан.

— Призовал е силите си от Тъмнината.

— Тези, които има от Черната хидра — помисли си на глас Йерас.

— От майка му, да…

— Тогава да побързаме — каза Логан. — Все ще сме на по-сигурно място зад стените на Твърдината.

Войниците и ранените влизаха в Твърдината, докато от бойниците Лиам и Дорсиан наблюдаваха, без да разбират.

— Тези стени няма да го спрат — каза Лорн. — Не и докато разполага със силите си от Тъмнината. За щастие, те бързо ще се изчерпат.

Беше съвършено спокоен.

— Рицарю? — разтревожи се Йерас.

Лорн гледаше принца-дракон, който минаваше през изтърбушената решетка. Лаедрас беше с ризница, но главата му беше гола и рижите му коси се спускаха по плаща и нараменниците му. Вървеше сам с изваден меч, обгърнат от мъгла, която се движеше, сякаш имаше собствен живот и изглеждаше като дракон, създаден от мрак и тъмнина.

„Ето значи каква форма приема за теб Тъмнината“, помисли Лорн, без да помръдне.

— Рицарю! — настойчиво извика Йерас.

От Твърдината се разнесоха звуци на рог. Сякаш отчаяно приканваха Лорн да се оттегли.

Напразно.

Лорн наведе очи към белязаната си ръка.

Топлина обзе юмрука му, после ръката, като тръгна от каменния печат, вграден в плътта му. Пареща, позната топлина, но този път добронамерена.

Тъмнината викаше Тъмнината.

— Тръгвайте — каза Лорн. — Отивайте при другите в Твърдината.

— Не можете да победите принц-дракон, рицарю — каза Логан.

— Мога да го забавя. Ако влезе в Твърдината под тази си форма, ще унищожи всички. И повярвайте ми, по-добре е да бъдеш убит от иргаардска стомана, отколкото от Тъмнината…

Йерас искаше да възрази, но без да откъсва очи от принца-дракон, който вървеше към него, Лорн добави:

— Сега тръгвайте. Това е заповед. Без да се обръщате. Кажете на Дорсиан, че му поверявам командването. За мен беше чест да се бия заедно с вас.

Йерас се поколеба, но Логан го хвана за ръката, направи му знак да престане да настоява и го повлече.

Те тръгнаха, като оставиха Лорн сам насред каменния мост — там, където той беше най-висок и се извисяваше над пропаст, която сякаш нямаше дъно, а отдолу се носеше зловещо бучене.

Слънцето изгряваше.

Лорн извади тъмните очила и си ги сложи, едното стъкло беше спукано.

Раненото му рамо не го болеше. Беше спокоен и почти уверен.

Всъщност му беше напълно безразлично какво ще стане с него. Нали имаше съдба?

Извади меча си и зачака.

— Нали не си представяш, че можеш да ме спреш? — развеселено каза Лаедрас.

— Винаги мога да опитам.

— Предай се. Обещавам ти бърза и почтена смърт.

Лорн се задоволи само да се усмихне.

Принцът-дракон го гледаше внимателно и Лорн не можеше да разбере кой — Лаедрас или Драконът на Тъмнината, който го обвиваше, го гледаше с повече бдителност. В живата статуя от мъгла можеха да се видят две блестящи очи.

— Ще те помоля обаче да ми отговориш на един въпрос… Наистина ли направи всичко това… — Лаедрас посочи крепостта около тях — заради това — посочи с пръст знамето на Върховния крал, което се вееше на светлината на изгряващото слънце. — Сиреч за Върховния крал или за Върховното кралство?

— Това не е едно и също — подхвърли Лорн.

Но принцът-дракон не го слушаше.

— Или може би го направи, както си мисля, за да подпалиш имелорските кралства?

— Какво значение има?

Лаедрас се смръщи.

— Да, в крайна сметка… Но поне избра смъртта си, нали?

Все още няколко метра разделяха двамата противници. Сякаш на света бяха останали само те двамата и каменният свод над пропастта.

— Сбогом — каза принцът-дракон.

Лорн зае отбранителна позиция, като държеше меча си с две ръце. Лаедрас издигна своята към небето, преди да я насочи към него. Драконът на Тъмнината направи същото движение. Той се изправи…

И избълва черен, мътен огън върху Лорн.

Противното дихание продължаваше и продължаваше, без да се вижда какво се случваше — в душата и в тялото — на този, който го изпитваше. Някакъв ужасен звук, метално ръмжене сякаш пробиваше слепоочията и обръщаше вътрешностите. Въздухът трептеше, сякаш самият мост страдаше, от камъните се сипеше прах.

Накрая Лаедрас свали сабята си и неговият дракон престана да бълва.

На мястото на Лорн трябваше да е останало само едно разбито и смазано същество, някакъв нещастник, свит идиот, умоляващ да го довърши с малкото останал му разсъдък.

Но Лорн скочи и го нападна, като му нанесе удар, достатъчно силен да разсече и дънер, поразявайки принца-дракон право в гърдите.

Лаедрас се олюля при сблъсъка.

Драконът отстъпи назад и изрева от болка.

Ризницата на принца-дракон го беше спасила, но той беше ранен. Изваден от строя, побеснял, че Лорн беше успял да оживее след цялата мощ на неговия дъх на Тъмнината, той паникьосано отби няколко атаки.

Това, което се беше случило, беше невъзможно.

Освен ако не беше покровителстван от Тъмнината, никой не можеше…

Но принцът-дракон не можеше да мисли, твърде зает да спасява живота си. Побеснял, екзалтиран, Лорн не му оставяше време да си поеме въздух. Моментът, за който му говореше Серкарн, беше дошъл. Тъмнината в него тържествуваше. Използвайки предимството си, той удряше и удряше безспир.

На стената на Твърдината неверието беше отстъпило място на възторг. Отекваха „ура“ и насърчителни викове. Затова пък в стражевата кула беше настанало смайване от ужас…

Лаедрас искаше да даде отпор, но и този път Лорн го изненада. Той се извъртя, хвана китката на принца-дракон и му нанесе жесток удар с глава право в лицето. Лаедрас политна назад. Драконът на Тъмнината изчезна веднага, сякаш отнесен от вихрушка, която го разпокъса на парчета. С юмрука, с който държеше сабята, Лорн го довърши с удар в челюстта. Дръжката на скандския меч удари принца-дракон, който се свлече на едно коляно на земята. Тогава Лорн се обърна към кулата и като го хвана за косата с лявата си ръка, за да го принуди да вдигне брадичката си, плъзна меча си по гърлото му и зачака.

Драковете от личната охрана на принца-дракон вече излизаха на моста. Но те спряха нерешително, като видяха, че господарят им е на милостта на Лорн. Само с едно движение Лорн можеше да му пререже гърлото.

Дали щеше да посмее?

Лорн чу, че вратите на Твърдината се отвориха зад него. Хвърли поглед и видя, че неговите хора излизат, но не смеят да се приближат много от страх да не предизвикат някоя катастрофа.

— А сега? — попита принцът-дракон с порозовели от кръв зъби.

От височината на стражевата кула двайсетина иргаардски арбалетчици ги държаха на прицел.

— Няма да ти позволя да ме отведеш — продължи Лаедрас. — Ако се опиташ, ще им извикам да стрелят.

— Няма да ти се подчинят.

— О, да! Никой не може да вземе принц-дракон за пленник.

— Но ако твоите хора тръгнат напред, ще ти прережа гърлото.

— Ще се осъдиш на смърт.

— Мислиш ли, че това ще ме разколебае?

— Не — принцът-дракон се засмя. — Странна победа, нали?

Всъщност, мислеше си Лорн, положението далеч не беше блестящо.

Дължеше факта, че все още беше жив, на едно статукво, което не можеше да продължи до безкрайност. Освен това достатъчно беше нещо съвсем дребно — вик, зле дочута заповед, стрела, изстреляна от единия или от другия лагер, — за да започне всичко отначало. А и дори принцът-дракон да изгубеше живота си, нито един от защитниците на Саарсгард нямаше да оцелее в тази последна битка.

Лорн мислеше.

Поколеба се.

Загуба за загуба — възнамеряваше да скочи в пропастта заедно с Лаедрас. Авторите на Хрониките щяха да са във възторг. Първият рицар на Върховното кралство повлича един принц-дракон в смъртта — това си беше начин да влезеш както в историята, така и в легендите…

И тогава над моста премина сянка.

И друга.

После трета, четвърта…

Всички вдигнаха поглед към небето и видяха змейовете, които идваха с изгрева на слънцето. Погълнати от дуела между Лорн и Лаедрас, никой не ги беше видял да идват и сега те бяха там, съвсем наблизо, многобройни, кръжащи над Саарсгард.

Това бяха бойни змейове. Бяха стотина — с амуниции и покривала, яздени от най-добрите ездачи на змейове в света.

На хълбоците си носеха цветовете на Аргор.

Граф Теожен д’Аргор пръв стъпи на моста. След него кацнаха Вард, Дунван и други, докато повечето ездачи на змейове продължаваха да кръжат във въздуха, а сенките на техните животни с кожени крила се плъзгаха над Саарсгард като заплахи.

Облечен в ризница, с прословутия си боздуган на кръста, Теожен пристъпи към Лорн, който освободи Лаедрас и му позволи да се изправи. Със спокоен и твърд глас графът каза:

— Струва ми се, принце, че няма да превземете тази крепост днес. Предайте меча си на рицаря, моля ви.

Начело с принца-дракон, иргаардците се изтеглиха и преди вечерта отплаваха към кралството на Черния дракон. Саарсгард беше спасена и когато падна нощта, знамето на Върховния крал все така продължаваше да се вее над крепостта.

Точно над знамето на Ониксовата гвардия.