Рицарят

Глава 1

Върховният крал бе поискал да преместят трона му до прозореца. Искаше да погледа дъжда, който тази нощ валеше над Цитаделата. Бял проливен дъжд, пропит с пепел, който щеше да остави бледен саван върху керемидите и камъните. Лошо предзнаменование. Известие за война, за глад, за епидемия.

Или за траур.

Старият крал Ерклант се надяваше това да е неговият траур. Беше готов, по-готов, отколкото някога е бил по времето, когато се хвърляше в най-опасната битка. Дали защото твърде често я беше предизвиквал, днес смъртта му се подиграваше? Страдаше от болест, от която свещениците, магьосниците и лекарите нищо не разбираха. Загадъчна болест, която го беше превърнала в старец, приличащ на скелет, постоянно изтощен, чийто разсъдък понякога се объркваше.

Дъждът нахлу през отворения прозорец и се плисна върху краката му.

Той не помръдна — неподвижен на трона си от абанос и оникс. Но беше буден и не спеше под воала, който криеше лицето му. Потънал в себе си, мислеше за своето царуване, за синовете си и за кралицата, за своето кралство, заплашено от бунтове и война. Благодарение на предупрежденията, които Белия дракон му беше изпратил насън, знаеше, че бъдещето е мрачно и трагично.

Но какво можеше да направи той?

През цялото си царуване бе бил велик крал. Докъдето стигаха спомените му назад в миналото беше царувал, обичал и воювал като такъв. Какво се беше случило с този славен и страховит крал? Завинаги ли беше изчезнал? И как така се беше превърнал в този старец, който, уединен в една необитаема крепост, вече чакаше единствено да умре? Бе достоен за съжаление.

Огорчен, убит духом, Ерклант II се развличаше с капките, които падаха по външната страна на прозореца. После погледът му проследи вадичките, които образуваха локва отвътре, и сякаш мислите му избягаха.

Но се съвзе.

Костеливите му ръце се вкопчиха в облегалките на трона и дърпайки с ръце, бутайки с крака, Върховният крал бавно стана. Това беше победа. Беше слаб и от гордост никога не беше престанал да се облича като монарх воин. Кожата и стоманените халки бяха много тежки.

Въздъхна дълбоко и направи една крачка.

Втора.

Трета, която го доведе до прозореца.

Сега можеше да наблюдава Цитаделата под белия дъжд, окъпаните покриви, високите зидове на крепостната стена и стражевите пътища, огньовете в наблюдателните кули и мрачните силуети на планините.

Натам се простираше неговото кралство.

Върховното кралство.

Ерклант II въздъхна.

Някога и други се бяха затваряли в тази усамотена крепост. Било е през Последната война на мрака. Начело с този, който щеше да стане първия Върховен крал, няколко хиляди войници бяха водили тук битка, която смятаха за последна — за тях не ставаше дума да победят армиите на Драконите на сянката и забравата, а само да им устоят докрай и да паднат с оръжие в ръка. Също като тях, и старият крал беше тук, за да умре. Цитаделата щеше да бъде негов гроб, далеч от погледите и мълвите.

Но плановете му бяха провалени. Членовете на Събранието на Ирканс говориха с него. Или по-точно, бяха пратили при него един от своите пратеници, както правеха винаги. Върховният крал го беше приел. Беше го изслушал и си беше възвърнал надеждата. Може би все още можеше да спаси кралството си и да завърши царуването си в някакво подобие на слава. Ако Събранието не лъжеше, такава беше волята на Дракона на съдбата и липсваше само един мъж, за да бъде изпълнена тя.

Един опозорен, осъден мъж.

Мъж, осъден на адски мъки.

И когото трябва да призове отново.

Дъждът залепваше воала му върху костеливото му лице, Върховният крал повдигна очи и погледът му се изгуби по-далеч, отколкото можеше да види, до един кораб, който изглеждаше толкова малък сред бушуващото море.

Глава 2

Тази нощ се беше извила страховита буря.

Вилнееше над един остров, към който един самотен галеон цепеше водите на бушуващото море. Корабът трудно държеше прав курс. Клатеше се, потъваше, изплуваше, от време на време носът му оставаше изправен, преди да смаже под кила си гребените на разпенените вълни. Силният вятър запокитваше дъжда в платната му. Вихрушки го заливаха от единия до другия край. Мачтите и коритото му скърцаха, но той се носеше, обливан от далечната светлина на огромните огненочервени светкавици.

Заобиколен от високи стръмни скали, островът изглеждаше недостъпен. Но галеонът, на който се вееше флагът на Върховното кралство, акостира, след като намери убежище в една вдлъбнатина, пазена от разрушена кула, издигната на върха на риф от накъсани скали. Завързаха кораба за стар каменен кей, преди да спуснат стълбичката. Мястото беше пусто, пронизвано единствено от пристъпите на бурния вятър. Слязоха четирима войници и зачакаха в шпалир под бурята, заливаща шлемовете и нагръдниците им. Към тях се присъедини млад мъж. Носеше сабя и беше облечен в широко наметало, чиято качулка скриваше лицето му. Последван от своя ескорт, той забързано отиде до скалата и по една стълба, издълбана в нея, започна да се изкачва към крепостта, която се извисяваше на върха на острова.

Злокобните ѝ укрепления бяха като продължение на стръмните скали, в които се разбиваха вълните. Далрот се извисяваше — масивна и застрашителна в урагана на бушуващите ветрове и проливния дъжд, осветена, сякаш изникнала от нищото всеки път, когато светкавица разкъсваше с кървава светлина нощното небе.

Управителят на Далрот спеше неспокойно, когато войниците нахлуха в стаята му, изблъсквайки слугата. Бяха подгизнали, шлемовете и броните им блестяха на светлината на фенера, който един от тях носеше. Недоумяващ, управителят седна на леглото си.

— Какво…? Какво става? — промърмори той.

Видя как войниците се отдръпват, за да направят място на млад мъж, чието лице беше скрито под качулка, от която се стичаше вода. Без да каже дума, той подаде на управителя пергамент, запечатан с печат от черен восък. Навън изтрещяха страховити гръмотевици и през открехнатите завеси изпълниха стаята с пурпурен блясък, на който сцената се открои за миг.

Управителят се колебаеше.

После взе пергамента с трепереща ръка и го разгърна. Един войник доближи фенера, за да може да чете.

Заповедта за освобождаване беше връчена на капитана на гарнизона, който повика шестима мъже под свое командване. Бурята връхлиташе върху Далрот и той знаеше какво означава това: щеше да е най-малкото зло, ако на сутринта се оплакваха само от кошмари и от няколко мъртвешки бълнувания, породени от Тъмнината. По-добре беше да приключат бързо.

Крепостта Далрот сега беше затвор, и то толкова ужасен, че съдиите от милост предлагаха на осъдените да изберат по-скоро смъртта, отколкото да бъдат затворени там. Никой не се беше завърнал оттам с целия си разсъдък. В Далрот имаше твърде много пролята кръв, твърде много страдание и отчаяние, твърде много пожертвани животи. И ако Мракът беше свършил отдавна, Тъмнината все още властваше в дълбините на крепостта — там, където бяха затворниците. Всеки в своята килия преживяваше собствения си ад, преследван и в сънищата си от мъртвешки гледки и отвратителни ужаси, от зловещи обсебвания. В крайна сметка всички полудяваха. Подчинени на бавната разруха на Тъмнината, най-силните издържаха по няколко години.

Капитанът и хората му вървяха с решителна стъпка, отмервана от подрънкването на оръжията и халките на ризниците им. За да стигнат до тъмниците, трябваше да минат по пусти коридори, да се спуснат по стълби, които ставаха все по-тъмни и стръмни, да преминат през решетки, които се затваряха след тях. Въздухът беше лепкав, напоен с влага и мъка — трудно се дишаше.

Начело на групата, капитанът си придаваше тежест. Колкото до войниците, тях вече ги измъчваше неясна тревожност — това беше само едно от първите въздействия на Тъмнината. Те го знаеха и се мъчеха да запазят самообладание — да не им се привиждат силуети в мрака, да не чувстват дъх в тиловете си и присъствие зад гърбовете си.

При нормално време Тъмнината представляваше опасност само в най-долните етажи на Далрот. Другаде пораждаше само чувство на потиснатост и изоставеност, с което човек някак свикваше, а обичайната сивота на Далрот никак не се променяше. Но в нощите с пурпурна буря Тъмнината се надигаше като мъгла от вътрешностите на острова. Усилваше тревогите и яростта, съживяваше огорчението и съмненията, превръщаше мъката в отчаяние. При някои можеше да предизвика временна лудост. Всъщност тази нощ капитанът не спеше. Загрижено наблюдаваше бурята от прозореца си, когато дежурният сержант почука на вратата му. Очакваше да му съобщят, че някой се е самоубил, че е станала кървава разправия между войници или пък затворниците са се размърдали подозрително. Новината за пристигането на кралски пратеник беше нещо съвсем друго, но в никакъв случай не успокоително.

Най-сетне стигнаха до последната врата, която ги отделяше от помещението за затворниците. Накрая на една вита стълба, в едно помещение с голи стени грохотът на бурята се чуваше като далечно бучене. Вратата беше от черно дърво, двете ѝ крила бяха подсилени с големи пирони с квадратни глави. Тежка греда я държеше затворена.

По заповед на капитана един тъмничар избута гредата, преди да отвори едно от крилата. Трудно му беше, беше се извил като дъга, сякаш крепостта му се съпротивляваше. През открехнатата врата долетя повей, подобен на оплакване. На капитана му се стори, че вижда как някаква тъмна форма се размърдва с това движение на въздуха и веднага изчезва. Под око наблюдаваше реакцията на своите хора, които чакаха в редица и се правеха, че нищо не са забелязали.

Сънуваше ли?

Тъмничарят направи още едно усилие и скоро крилото само се отвори докрай, откривайки свода на тъмен, дълбок коридор.

Всички гърбове настръхнаха.

Глава 3

Светлината нахлуваше и изтласкваше мрака с разтварянето на вратата със скърцане. Килията беше разделена на две с решетка. Влажен сламеник лежеше на сивите плочи. От другата страна на решетките имаше одър и одеяло. Иначе помещението беше голо. От него се носеше миризма на стари камъни, мръсотия и урина.

Затворникът беше седнал на леглото си, опрян на стената в дъното, с длани на свитите си колене, ръцете му висяха отстрани, главата му беше наведена. Не направи нито едно движение, когато чу превъртането на ключа в ключалката. Беше облечен само в риза и панталон до коленете. Гноясали рани покриваха ръцете, глезените и мръсните му крака.

Дълги и сплъстени, косите му падаха пред лицето му. Капитанът се приближи до решетката.

— Рицарю! — извика той.

Тъй като затворникът не реагираше, капитанът повтори:

— Рицарю! Рицарю, чувате ли ме?

Понеже не последва отговор, той се обърна към тъмничаря.

— Той с ума си ли е? — попита той. — Чува ли ме?

Вместо отговор, тъмничарят направи гримаса и сви рамене.

— Отвори — нареди му капитанът, като се мъчеше да не обръща внимание на гласовете, които шепнеха в ушите му.

Гласове, които обикновено чуваше само в съня си. Тъмничарят се подчини, отключи решетката и се дръпна, за да направи път на двама войници да минат. Те хванаха затворника под мишниците и го вдигнаха. Човекът не се съпротивляваше. Беше висок, широкоплещест, тялото му беше изсушено от тъмничните изпитания. Смърдеше и сякаш нямаше никаква сила.

— Рицарю? — отново опита капитанът.

Разтревожен, хвана брадичката му с палеца и показалеца си и внимателно повдигна главата му. Косата се дръпна назад и откри изпито лице с празен поглед и опънати черти.

Това беше лицето на все още млад човек, който обаче беше преминал през непоносими изпитания. Тъмна слама покриваше хлътналите му бузи. Белег разсичаше лявата му вежда. Устните му бяха пресъхнали.

Напразно капитанът търсеше някакво пламъче в очите на затворника.

— Отведете го — каза той.

Чувстваше се потиснат. Застрашен от сенките на Далрот. Също като другите, изведнъж и той бе обзет от едно-единствено желание — колкото може по-бързо да се махне от това проклето място.

Затворникът повече се оставяше да го носят, отколкото опитваше да върви. Трудно се държеше на краката си, често се препъваше и трудно успяваше да следва хода, който войниците му налагаха. Капитанът на няколко пъти помоли тези, които го носеха, да не го измъчват, но и той като тях бързаше да напусне килиите.

Мъртвешко стенание се издигна от дълбините на крепостта, когато тъмничарят най-накрая затвори черната врата — сякаш Далрот се оплакваше, че една душа ѝ се изплъзва. За капитана и хората му това беше облекчение. Освободени, те дишаха по-леко и се изненадаха, като видяха, че се усмихват без никаква причина, просто защото бяха живи и здрави. Капитанът благодари на тъмничаря, направи знак на групата да го последва и заизкачва витата стълба, която извеждаше към по-горните етажи на Далрот.

Към бурята.

Бурята не беше отслабнала. Напротив, разразяваше се още по-страшна. Бученето на урагана разтърсваше острова като удари на тъпан. Светкавиците раздираха черното измъчено небе на ослепителни кървавочервени ивици. Дъждът забиваше поройните си струи. Навън вятърът виеше в бойниците, блъскаше прозорците, гасеше факлите и повдигаше завесите по стените. Въздухът беше толкова влажен, че сякаш беше станал плътен и хората трябваше да дишат с полуотворена уста, за да не се задушат.

Почти бяха пристигнали, когато се наложи да прекосят един просторен двор. Капитанът се поколеба, но най-краткият път беше оттук. Направи знак да го последват и бързо се впусна пръв навън.

Това беше моментът, който затворникът чакаше.

Превили гръб под пристъпите на бурята, двамата войници, които го придържаха, мислеха само как да прекосят двора по-бързо. Не видяха нищо и реакциите им закъсняха, когато затворникът се освободи с рязко движение на раменете. Не загуби и секунда. Удари с лакът единия от войниците, завъртя се и повали другия с удар с коляно ниско в корема. Мъжът падна, превит на две и стенещ. Паднал на земята, другият нямаше време да се осъзнае. С невероятна сила и умение затворникът го преметна през рамо и го остави да падне тежко на гръб. В същото движение измъкна меча от ножницата му и щеше да го прикове към земята, когато капитанът извика:

— Не!

Затворникът се спря в момента, когато изтрещя една светкавица. Извърна полуделите си очи към капитана.

— Не, рицарю. Не го правете… Моля ви.

Безразличен към пристъпите на дъжда, които го блъскаха, затворникът гледаше капитана някак заинтригуван и равнодушен, сякаш думите, които чуваше, му бяха едновременно непознати и странно близки. После нова светкавица разкъса нощта, обливайки в пурпур двора и войниците, които със саби в ръце мълчаливо се разгръщаха.

Затворникът скочи.

— Рицарю! — извика капитанът.

Напразно.

Мъжът вече се измъкваше по едно стълбище.

Светът беше някакъв кошмар, кралство, обсебено от призраци, крещящо.

Затворникът бягаше.

Заслепен от поривите на вятъра, объркан от гърма на светкавиците, той не знаеше къде отива. Тук всичко му беше чуждо и враждебно. В небето се разтваряха кървавочервени пропасти, които искаха да го погълнат. Вятърът носеше стенанията и смеховете на прокълнати души. Светкавица прогърмя и падна зад него.

С боси крака, мокър до кости в парцаливите си дрехи, той не чувстваше студ. Мислеше само как да избяга, да избяга на всяка цена от този лабиринт от сиви камъни и от мъжете по петите си. Нямаше представа защо бяха дошли да го вземат. Но знаеше, че никой никога не беше напускал Далрот и предпочиташе да умре, отколкото да се върне в ада на килията си.

Беше обявена тревога. Викове, заповеди, призиви отекваха в крепостта сред грохота на бурята. На върха на една външна стълба затворникът спря, когато видя трима войници, идващи към него. На свой ред и те го видяха и престанаха да тичат — заприближаваха се предпазливо.

Той ги наблюдаваше.

Останал назад от другите двама, единият войник извика през рамо:

— Тук! Тук!

Два гласа му отговориха. Някои бяха наблизо.

Затворникът наблюдаваше тримата въоръжени мъже. Все още се колебаеше, когато изведнъж светкавица освети лицата им, блестящи от дъжда.

Затворникът се втурна напред.

Изненада първия с удар с меча по рамото, обърна се и изкорми втория с кървавото острие. Третият войник го нападна с вик, но затворникът с лекота парира два удара и заби сабята си чак до дръжката в корема на противника.

Идваха и други стражи.

Затворникът освободи острието си и побягна към височините на Далрот. Мислеше, че се е отървал от преследвачите си, когато на завоя на една малка уличка видя патрул, който идваше към него. Тръгна в обратна посока, рискувайки да се сблъска с тези, от които беше избягал. Точно това се случи. Останал без дъх, с войници по петите си, беглецът тръгна в друга посока в мига, когато срещу него се появиха и други.

Обръчът се затягаше.

През галерии и по стълби затворникът стигна до най-високата точка на Далрот. С крайчеца на окото си дебнеше безформените сенки на войниците, които се открояваха върху мокрите стени на крепостта при всяка светкавица. Това беше лов. Той беше дивечът и глутницата се приближаваше.

С последни сили се втурна да изкачва последните стълби и стигна до крепостната стена. Силен порив на вятъра го изненада и почти го повали. Тук трещенето на урагана беше оглушително, а дъждът се лееше като из ведро. Побеснялото небе изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да го достигне с ръка.

Затворникът инстинктивно сви глава в раменете си и затърси изход. Към него се приближаваха войници от едната и от другата страна на крепостната стена. Други се изкачваха по стълбата, по която беше минал и той. Зад гърба му беше пропастта, а в края на едно главоломно падане — скалите, в които се разбиваха бушуващите води на Морето на мрака.

Войниците предпазливо се разгръщаха.

Беше заклещен, гледаше като уловено животно. Мъчително дихание повдигаше гърдите му под мократа риза. Двете му ръце здраво стискаха дръжката на меча.

Кръгът се стесни.

Тъй като един войник се приближаваше, затворникът се престори, че ще го нападне. Войникът веднага се върна назад, но и той направи същото — с гръб към стръмните скали, от страх да не го заобиколят.

Чакаше.

Капитанът, който беше настигнал войниците, му каза нещо, но той не го разбра. Знаеше, че не може да избяга. Знаеше и че не може да победи. Нямаше да позволи на никого да го залови. Като пиян, той се мъчеше да мисли, но в него гореше отчаяние по-силно от страха. Какво и да станеше, тази нощ той щеше да избяга от Далрот.

При най-малкия жест от страна на войниците той отстъпваше още по-назад.

Към скалите, пропастта и смъртта.

— Лорн — изрече изведнъж един глас. — Лорн, умолявам те, не го прави!

Кралският пратеник беше разкъсал стената на стражите. Идваше към него, сам, с гола глава, бавно. С поглед прикован в затворника, той му подаваше ръка.

— Аз съм, Лорн. Аз съм. Алан.

Беше млад мъж, рус и привлекателен.

— Да не сте помръднали — каза той на войниците. — Ако по ваша вина скочи, ще ви екзекутирам всички. Ясно?

Войниците разбраха. Някои бяха забелязали кралския пръстен на безименния му пръст, а други го бяха познали. С придобития си опит капитанът даде знак на хората си да се подчинят и заповедта на принц Алдеран, по-малкия син на Върховния крал, беше предадена по редиците.

Принцът се обърна отново към затворника. И за миг не го беше изпуснал от поглед. Другият го гледаше и в очите му можеше да се прочете, че е разкъсван от съмнение.

— Аз съм. Алан. Спомняш си, нали?

Затворникът кимна съвсем бавно и неуверено. С коси, развети от вятъра, той стоеше все така с гръб към пропастта. Силуетът му се очертаваше на фона на раздираното от светкавици небе.

— Дойдох за теб — обясни Алан, като направи още една крачка. — Дойдох да те взема. Ти беше оневинен, Лорн. Баща ми нареди да се проведе втори процес, който възстанови твоята невинност.

Лорн се смръщи и леко отпусна гарда.

В съзнанието му се връщаха спомени.

Лорн. Лорн Аскариан.

Това беше името му.

Струваше му се, че бавно излиза от някаква мъгла, изтормозен от дълго продължил кошмар. Но му беше трудно да мисли. Вятърът и дъждът го измъчваха. Светкавиците причиняваха болки в очите му. Болеше го главата, а гръмотевиците бучаха в слепоочията му.

С ръката, която не протягаше, Алан разкопча токата на колана си и остави меча си да падне. Войниците размениха тревожни погледи с капитана си.

— Виждаш ли? Нямам оръжие. Аз съм твой приятел, Лорн. Вече не рискуваш нищо. Нищо повече. Аз съм твой приятел и дойдох да те отведа далеч оттук. Далеч оттук, Лорн. И завинаги.

— А… Алан? — промълви затворникът.

— Да, Лорн — отговори Алан усмихнато. — Това съм аз. Алан.

Беше се приближил стъпка по стъпка и видя как се случи промяната. Страхът и съмнението изчезнаха от очите на затворника и веднага бяха изместени от огромна умора.

Мечът се изплъзна от ръцете му.

Коленете му се огънаха.

Изтощен, Лорн избухна в хлипове, преди да падне в ръцете на принца.

Глава 4

Масата представляваше каменен пръстен, над чийто център във въздуха висеше една нематериална сфера. Върху тази сфера падаше колона от бледа светлина и създаваше около нея седефен ореол, който светеше съвсем леко. Равномерно разположени около масата, креслата, в които Пазителите бяха седнали, потъваха в сянката. Виждаха се само главите и раменете на Пазителите. Те носеха широки сиви качулки.

— Как е името му — попита Третият пазител.

— Лорн Аскариан — отговори Седмият пазител.

— Това истинското му име ли е? Това, което носи пред Дракона на съдбата?

— Не — отговори Вторият пазител. — Той е Рицарят с меча.

— Какво знаем за него? Кой от нас го утвърждава?

— Аз — каза Седмият пазител.

Настъпи тишина.

— Звездата на Рицаря с меча се появи отново на небосвода — каза Четвъртият пазител. — Слива се със звездата на Принца.

— Това нищо не доказва — възрази враждебно Третият пазител.

— Вие сляп ли сте, или сте луд? — попита Седмият пазител. — Написано е, че Рицарят с меча ще се върне от Крепостта на мрака.

— И че Мракът ще го последва.

— Вярно е — потвърди Деветият пазител.

— Е, кой сега е слепият? — попита Третият пазител. — Кой е лудият?

Седмият пазител поиска да отговори, но той не му позволи и добави, като се обърна към всички:

— Ние си играхме с пътя, избран от Дракона на съдбата. И ако е вярно, че звездата на Рицаря с меча отново грее, също така е вярно, че грее с мрачен блясък. Може би допуснахме грешка.

Тогава се намеси Първият пазител. Говореше спокойно и уверено. Под качулката му проблясваха звездите на нощната необятност.

— Събранието обмисли и Събранието реши. Не можем да се върнем обратно към това, което бе решено.

— Против моето мнение — осмели се да протестира Третият пазител.

— Решението на Събранието е по-важно!

Това прозвуча като призоваване към ред.

Третият пазител млъкна, но мълчанието му не предвещаваше нищо добро. Той беше могъщ и горделив. Имаше свои поддръжници. Така че Първият пазител прецени за необходимо да бъде помирителен.

— Понякога трябва да постъпим така, че да бъде зачетена волята на съдбата. Това е наше право и наш дълг, но само в много редки случаи, защото всички знаем каква опасност представлява това. Необикновената съдба на Рицаря с меча е сигурна. Така че ни се наложи да позволим на неговата звезда да продължи още да блести и по този въпрос постъпихме добре. Но както каза Третият пазител, нейният блясък е мрачен. Това трябва да ни тревожи.

— Може би този мрачен блясък се дължи на Крепостта на мрака — подчерта Седмият пазител. — Ако му дадем време, звездата на Рицаря с меча ще си възвърне пълния блясък.

— Никой не може да се закълне, че ще бъде така — възрази Третият пазител.

— Нито пък за противното! — отвърна му Седмият пазител.

И като се обърна към Първия пазител, добави:

— Ще се откажем ли? Ще се отвърнем ли от Рицаря с меча сега, когато го повикахме отново? Помислете за това, което му е предречено да извърши.

Отново настана тишина.

После Първият пазител каза:

— Да повикаме вестител.

— Кого? — попита Четвъртият пазител.

— Този, който се потруди добре пред Върховния крал. Нека се срещне с така наречения Лорн Аскариан и да прецени властта на Тъмнината над него. Ако той е Рицарят с меча и звездата му завинаги е помръкнала, тогава ще знаем какво да правим.

Глава 5

Кралският галеон се отдалечи от Далрот и от бурята. Водите на Морето на мрака бяха все така бурни и опасни, но не толкова, колкото в близост до прокълнатата крепост, където силите на природата се нахвърляха върху Тъмнината, без да могат никога да я победят. Вятърът отслабна. Вълните поутихнаха — все така се блъскаха в кораба, но вече не толкова яростно.

За Лорн имаше запазена каюта.

В нея той намери кушетка, която изглеждаше удобна, но поиска първо да се измие, защото искаше да се почувства чист и достоен. Въпреки умората, той се изкъпа хубаво, за което бяха необходими доста ведра вода. Облече чиста риза и панталони. Даде старите си дрехи, за да ги изгорят. Реши да подреже брадата си, вместо да се обръсне от страх да не се пореже заради клатушкането и вълните, по които корабът се издигаше и спускаше, а и защото ръцете му трепереха. Алан го увери, че на борда има един юнга, който може да го обръсне, без да го пореже, но Лорн не искаше и да чуе.

Накрая си легна.

Беше изтощен, смазан от огромна умора — колкото физическа, толкова и умствена. Но сънят така и не идваше. Струваше му се, че излиза от някакъв кошмар. Или по-скоро от някаква болест, от треска, от лош сън, от който се мъчеше да се изтръгне. Чувстваше се така, сякаш над душата му тегнеше огромна тежест, която се вдигаше и го оставяше гол.

Точно преди да отплават се беше обърнал и отправил поглед към Далрот за — надяваше се — последен път. Алан беше изчакал, докато Лорн попита дрезгаво с лице, окъпано от дъжда:

— Коя година сме?

Алан се поколеба.

— Моля те — настоя Лорн. — Все някога ще разбера, нали?

— Наистина ли не знаеш?

— Не.

— 1547 година — каза принцът колкото можеше по-меко.

Не можеше да не изпитва срам.

Да каже коя е годината, означаваше да каже от колко време Лорн беше затворен. Но да го каже, го принуждаваше да се изправи срещу тази непоносима истина. Впрочем бруталността на някои факти става непоносима, когато бъдат изречени.

Тъй като приятелят му мълчеше, принцът си пое дъх и уточни:

— Сега е пролетта на 1547 година.

Ето, всичко беше казано.

На Лорн му трябваше известно време, за да осмисли новината.

— Тогава значи… от три години… — пророни той.

— Да.

Лорн бавно кимна с глава.

Беше останал невъзмутим, но тогава за пръв път от много време насам изпита едно чувство, което не беше нито страх, нито отчаяние.

Едно от най-човешките чувства.

Гняв.

Носен от силното вълнение, Лорн дремеше, когато на вратата се почука дискретно. Вятърът свистеше. Галеонът скърцаше. Така че той се усъмни дали е чул добре и напрегна слух.

Отново се почука.

— Влезте — каза той с все още дрезгав глас.

Един бял свещеник се показа несигурно на открехнатата врата. Беше на около петдесет, с посивели коси и къса, добре оформена брада.

— Простете ми, синко. Спяхте ли? Мога да се върна след малко, ако…

Тъй като Лорн не отговаряше, свещеникът влезе. Беше висок и як. Като видя, че Лорн иска да се изправи, побърза да го спре:

— Не, не, синко. Не се притеснявайте.

Лорн се задоволи да се обърне на хълбок и да се подпре на лакът.

— Позволявате ли? — попита свещеникът, като посочи една табуретка.

Лорн кимна с глава в знак на съгласие и свещеникът седна.

— Аз съм отец Домнис, синко. Може би си ме спомняте. Срещнахме се преди три години, когато…

— Спомням си — каза Лорн.

— Както се досещате, на принц Алдеран дължа това, че съм тук.

Лорн предпазливо попита:

— Тревожите се за душата ми ли?

— За никого не е тайна, че Далрот поставя на тежко изпитание както духовете, така и телата — каза свещеникът помирително.

Носеше бялото расо на своя орден с избродирана — на сърцето — глава на дракон, която едва се отгатваше, защото беше избродирана също в бяло, но с блестящ копринен конец. Той почиташе Ейрал — Дракона на познанието, който беше и покровител на Върховното кралство. От Божествените дракони, които някога бяха царували над света и хората, Ейрал оставаше един от най-почитаните.

Лорн се отпусна на гръб. Скръсти ръце зад главата си и впери поглед в тавана на каютата си.

— Добре съм, отче. Имам нужда от спокойствие и почивка. Това е всичко.

Свещеникът знаеше, че Лорн го лъже.

Но знаеше също така, че Лорн лъже и себе си, както често лъжат тези, които са преминали през ада. Лъжата му помагаше да се пребори с ужаса от това, което беше преживял, от това, което беше правил, и може би от това, в което се беше превърнал. И все пак, някой ден трябваше да се изправи срещу действителността.

— Радвам се — каза отец Домнис. — И все пак, ако изпитвате нужда да се изповядате…

Той остави изречението си недовършено.

— Или ако ви измъчват кошмари и видения — поде отново.

Лорн не отговори, очите му бяха все така втренчени в гредата точно над кушетката му. Беше изтощен, но една няма ярост продължаваше да му свива стомаха. Той обаче я сдържаше без усилие. Тя беше като диво животно, но заспало на кълбо в него.

След известно мълчание, отец Домнис предложи:

— Да се помолим, искате ли?

— Вече нямам вяра, отче.

Свещеникът тежко кимна с глава като човек, който разбира.

— Несъмнено Далрот е…

— Не, отче. Не изгубих вярата си в Далрот. Дори щеше да ми е по-добре, ако ме беше крепила, но…

Той не довърши.

— В такъв случай — каза отец Домнис — ще ми позволите ли да се моля за вас, синко?

Много отдавна никой не се беше загрижвал за него. И въпреки това, Лорн не почувства в себе си и най-малка признателност, нито пък утеха. Напротив, запита се къде беше този свещеник, къде бяха всички останали, когато той виеше смъртно, измъчван от призраците на Тъмнината.

— Молете се, отче. Точно това трябва да се прави, когато вече няма никаква надежда.

Малко по-късно отец Домнис отиде при Алан на горната палуба. Вкопчен в парапета, принцът гледаше Далрот, която се отдалечаваше в нощта. Морето беше все така неспокойно, но се бяха измъкнали от бурята, от нейния потоп и от кървавочервените светкавици. Бученето на гръмотевиците намаляваше.

Пръските от разбиващите се вълни достигаха до лицето на принца, който беше вперил поглед в прокълнатата крепост.

— Е? — попита той.

— Вашият приятел е силен. Вярвам, че един ден ще може да се възстанови. Но вече не е този, който беше, и никога повече няма да бъде същия човек.

— Тъмнината?

— Да, дори и той да не знае до каква степен го е засегнала. Но дори и без това…

Свещеникът на Ейрал се поколеба.

— Слушам ви, отче.

Тонът на Алан беше останал учтив.

Но той беше принц, син на Върховното кралство. Бе свикнал да му се покоряват и знаеше как да покаже нарастващо нетърпение само с лека промяна на тона.

— Знаете, че войната променя мъжете — каза отец Домнис.

Не беше сигурен, че подбира точните думи, и се страхуваше да не раздразни Алан, като му извести непохватно една истина, която той несъмнено не искаше да чуе.

— Най-често ги променя за лошо — каза принцът. — Някои се връщат от война пречупени. Или полудели. Неспособни на покой.

— Някои се връщат опасни.

Алан се обърна към свещеника, който тогава видя в очите му това, което се страхуваше да открие — възмутен, настръхнал бунт.

— Нима искате да ми кажете, че Лорн се връща от война?

— В известен смисъл. Война против самотата. Война против лудостта. Против забравата.

— Против Тъмнината?

— Да. За жалост.

— Изгубил ли е тази война?

— Не зная. Но чувствам в него един ужасен гняв, който само чака да…

Алан не се сдържа.

— Лорн беше опозорен, предаден, изоставен от всички! Изгуби жената, която обичаше! Животът му беше откраднат и той прекара три години в ада на Далрот, независимо че беше невинен. Кой на негово място няма да е гневен? Кажете ми! Кой?

Отец Домнис не отговори.

Изведнъж Алан се почувства страшно уморен. Успокои се, въздъхна и се облегна на парапета.

— Простете ми, отче.

— Няма нищо, синко. Разбирам.

Свещеникът знаеше, че казаното от Алан не беше насочено против него. Освен това принцът няколко пъти му се беше доверявал по този повод, знаеше, че гневът му не се дължеше единствено на ужасната несправедливост, причинена на Лорн — той беше и израз на едно дълбоко чувство на вина.

Алан почувства как отец Домнис сложи ръка на рамото му.

— Вие няма за какво да се обвинявате, синко.

— Наистина ли? Тогава на какво се дължи това, че не мога да погледна най-добрия си приятел в очите? — попита принцът.

Гърлото му се беше свило.

— Бихте искали да можехте да помогнете на приятеля си. Обвинявате се, че не бяхте там, за да му… Но вие не бяхте виновен.

С поглед, вперен отново в неспокойния хоризонт, Алан се съгласи.

— Какво мога да направя, за да му помогна, отче?

— Като начало трябва да се въоръжите с търпение. Молете се. Чакайте и бъдете до него, когато ще има нужда от вас. Не го притискайте. За нищо не го принуждавайте. Изслушайте го, когато пожелае да говори, но не го насилвайте да ви се изповяда…

— Горе, до парапета, той беше готов да скочи в пропастта. Дали още е опасен за самия себе си?

— Несъмнено.

— А за другите?

— Да.

Откровеността на отговора изненада Алан. Той прие удара и неспокойно се изправи.

Погледът му блуждаеше.

— Лорн има късмет, че има такъв приятел като вас — каза отец Домнис след малко. — И все пак…

— Да?

— Бъдете търпелив — посъветва го белият свещеник. — Но бъдете и предпазлив.

Принцът се замисли.

Смяташе, че може да бъде търпелив.

Но предпазлив?

Родени с няколко месеца разлика, двамата с Лорн бяха сукали млякото на едни и същи дойки, преди да бъдат отгледани като братя. Като деца играеха заедно. По-късно заедно бяха получили първия си меч и на тринайсет години изгубиха девствеността си в едно и също легло с две сестри, които бяха известни с уменията си. В деня, когато кралят посвети сина си в присъствието на цялото рицарство на кралството, втори беше Лорн. И след това приятелството им не отслабна. Напротив, ставаше все по-крепко с годините и се заздравяваше в изпитания на добро и на лошо, на щастие и на печал, на надежда и на разкаяние.

— За мен Лорн е повече от брат — каза Алан. — Веднъж вече го изоставих, оставяйки го да гние в Далрот. Няма да му обърна гръб втори път. И вие знаете също като мен какво му дължа.

— Тъмнината е могъща и коварна, синко.

— Не, отче! — каза принцът като сграбчи парапета все едно иска да забие пръстите си в него. — Няма да заподозра Лорн, че се е променил дотолкова, че да е станал друг човек. Какъв приятел ще бъда, ако се съмнявам в него, когато той има толкова голяма нужда от моята помощ?

— Разбирам — отвърна белият свещеник, като се обърна към Далрот. — Но не забравяйте, че човекът, когото сте познавали, може би е умрял там.

Лорн не спеше.

С широко отворени очи той гледаше втренчено в мрака тавана над кушетката си. Не мигаше, не мърдаше и дишаше едва-едва, обладан от някаква скованост, докато около него корабът се клатеше, пукаше и скърцаше.

В неподвижния му поглед нещо леко проблясваше.

Глава 6

Лорн се събуди на сутринта, когато един прислужник му донесе закуската. Беше старият Одрик — довереният слуга на Алан. Слаб, сух и сбръчкан, той беше на служба при принца още от раждането му. Така че и Лорн го познаваше откакто беше роден.

— Добър ден, Одрик — каза Лорн, забелязвайки, че старият слуга отбягва погледа му.

— Добър ден, месир.

Всъщност Одрик се чувстваше неудобно и не успяваше да го прикрие. Лорн го гледаше как подрежда съдържанието на подноса върху масичката.

— Радвам се да ви видя отново, Одрик.

— Благодаря, месир.

После, все така отбягващ погледа му, старият слуга попита:

— Желаете ли още нещо, месир? Провизиите на борда са ограничени, но…

— Всичко е наред.

— На вашите услуги, месир.

Слугата си тръгна, но преди да затвори вратата, се обърна.

— Месир?

— Да?

Срамуваше се.

— Аз… Моля ви да ми простите, месир…

Все така невъзмутим, Лорн усети как в него се връща гневът, който се беше поуспокоил през нощта.

— Излезте, Одрик.

Останал сам, Лорн стана и отиде до прозореца.

Галеонът все още не беше напуснал Морето на мрака, но плаваше в по-спокойни води, тласкан от постоянен вятър. Лорн дълго гледа вълните, после се обърна към храната, която го очакваше.

Лорн ядеше без апетит.

Тъкмо привършваше с храненето, когато при него дойде Алан и без много приказки седна до него и започна да чопли в чинията му. Размениха по един дълъг поглед, без да кажат нищо.

Тъй като бяха истински приятели, мълчанието никога не ги беше притеснявало. И все пак това мълчание, което цареше сега помежду им, беше различно. То не беше израз на разбирателство, което не се нуждае от думи, а проява на притеснение, като всеки се колебаеше да започне да говори пръв. Лорн не се чувстваше способен да изрази каквото и да било, дори и признателност. Колкото до принца, той не знаеше как да се държи, раздвоен между желанието да се погрижи за приятеля си, страха да не се окаже непохватен и някакъв глупав свян, който го възпираше.

Освен това не можеше да престане да се чувства виновен.

— Очите ти са се променили — каза накрая с такъв тон, все едно че водеха обикновен разговор.

С върха на ножа мажеше масло върху къшей хляб.

Лорн се намръщи.

— Какво?

— Очите ти. Променили са цвета си. Особено дясното. Всъщност така ми се струва.

Лорн откачи малкото калаено огледало, увесено над легена с вода за миене. После се приближи до прозореца, за да се възползва от светлината, която нахлуваше през малките ромбовидни стъкла.

Алан беше прав.

Лорн беше роден със сини очи. Сега дясното имаше бледо сив цвят. Предишната нощ в полумрака на каютата не си беше дал сметка за това. Всъщност беше избягвал да се гледа много-много. От години не беше виждал лицето си и това лице го плашеше.

— Как се е случило? — попита принцът.

— Представа си нямам.

Но също като Алан Лорн прекрасно знаеше причината за тази промяна. Хвърли огледалото върху смачканите чаршафи на кушетката и седна отново.

— Не е страшно — поде Алан. — Обзалагам се дори, че това ще се хареса много на жените. Придава ти някакъв… ммм… мистериозен вид.

Лорн сви рамене.

Истината беше, че не му пукаше, че цветът на очите му се беше променил. Знаеше, че Далрот му беше причинила нещо далеч по-лошо, като завинаги открадна част от душата му.

— Отец Домнис е говорил с теб, истина ли е? — попита той.

Алан стана сериозен.

— Да.

— И?

Принцът мереше думите си.

— Страхува се да не си увреден от Тъмнината.

— Изглеждам ли като човек, който е изгубил разсъдъка си?

— Не — призна Алан.

Това обаче нищо не доказваше.

И единият, и другият много добре знаеха, че заразата на Тъмнината можеше и да не се прояви. Тя беше коварна и търпелива. Можеше да причини поражения, преди да бъде разкрита. Можеше дори никога да не бъде разкрита.

Лорн въздъхна.

— А ти как мислиш?

— Аз мисля, че ти си мой приятел и ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.

Размениха дълъг поглед, който не се нуждаеше от думи, после Лорн каза:

— Благодаря. Благодаря, че ме измъкна от този ад.

Почти се беше насилил да го каже.

Знаеше, че Алан се беше изправил срещу бурите в Морето на мрака, за да го измъкне от Далрот. Беше също убеден, че принцът беше направил всичко възможно, за да ускори освобождаването му. Но независимо от това не успяваше да изпита благодарност към Алан. Мъченията, които бе изтърпял под влиянието на Тъмнината, бяха като живи рани, прекалено болезнени, за да може да изпитва друго, освен страдание.

— Не ми благодари, Лорн. Дължа ти живота си, не го забравяй.

Лорн нищо не каза.

— Освен това — продължи Алан, — няма защо да ми благодариш. Нито на когото и да било друг. Никога не трябваше да бъдеш изпращан в Далрот. Ти беше невинен и…

Лорн го прекъсна.

Нямаше желание да го слуша как говори за неговата невинност и много добре знаеше към какво да се придържа по този въпрос. Болката и гневът му искаха единствено да се превърнат в бунт.

— Не ми се сърди за това, което ще ти кажа, Алан. Ти… ти си ми приятел. Зная, че нищо не можеше да направиш за мен през тези три години. Но други можеха и те нищо не направиха. Нищо. Тогава прости ми, че ви се сърдя. На всички вас. На теб. В мен все още има твърде много… твърде много гняв.

Принцът кимна, в очите му се четеше дълбока тъга.

— Разбирам те.

Тогава Лорн съжали, че е наранил приятеля си, искаше му се да обясни по-добре:

— Никой не заслужава да изпита това, което аз изпитах в Далрот. Страданията, кошмарите, лудостта, Тъмнината… Никой не заслужава това и аз…

Гласът му пресекна. Не можа да довърши думите си.

Принцът се поколеба и единственото, което можа да каже, беше:

— Свободен, Лорн. Свободен и оневинен. Искаше ми се да направя повече, но не ми бяха известни всички обвинения против теб. Иначе щях да поема защитата ти. И нямаше да са минали три години, преди…

Погледът на Лорн стана непроницаем.

— Убеден съм в това. Но вече ти казах — не искай от мен да ти простя сега.

— Ако не беше ти — продължи въпреки това Алан, — вече нямаше да съм на този свят. А къде бях аз, когато ти имаше нужда от мен?

— Престани, Алан. Престани.

Тонът на Лорн беше станал леден и заплашителен.

Накрая принцът се съвзе и изпитвайки вина, че беше започнал да се жалва от съдбата си, млъкна и наведе глава. Знаеше, че понякога ставаше егоист и се укори, че се беше поддал на тази лоша наклонност, за да облекчи съвестта си.

Настъпи ново мълчание, което от напрегнато стана смущаващо.

Алан забеляза, че лявата ръка на Лорн беше превързана и му се стори, че е намерил безобидна тема на разговор.

— Ранен ли си?

Лорн се усмихна цинично.

— В известен смисъл.

След кратко колебание той махна превръзката и с изправен юмрук сложи лакътя си на масата. Тогава Алан видя печата на обратната страна на ръката му. Беше старинна руна — руната на Тъмнината, гравирана върху медальон от червен камък, врязан в плътта.

Скоро галеонът напусна черните, опасни води на Морето на мрака. Континентът все още беше много далеч, но на хоризонта се очертаваше някакъв остров. Капитанът насочи кораба първо към този остров, после към двата скалисти върха, които се очертаваха зад него. Гигантски каменен свод свързваше двата върха близнаци.

Алан и Лорн излязоха на мостика, за да се порадват на гледката. Прав на задната палуба, един маг от гидията на Навигаторите вече беше започнал да изрича своите заклинания. Корабът беше облицован с аркан. Дори платната му бяха изтъкани с нишки от този метал. В отговор на магията, арканът заблестя и запя в същия миг, когато се надигна и един свръхестествен бриз.

Все още слаб, Лорн почувства, че му се завива свят. Беше настоял да излезе от каютата си, за да види как корабът напуска Морето на мрака. Но беше надценил силите си и не беше предвидил ефекта, който щеше да има върху него необятността на хоризонта след три години в тъмницата. Почувства се едновременно смазан и изгубен, много малък, уязвим. Небесната синева му се струваше безкрайна, а слънцето нараняваше избледнелите му очи. Въздухът на простора го опияни. Трябваше на няколко пъти да си поеме дълбоко дъх, като се държи за рамото на Алан, който дискретно го подкрепяше.

— Добре ли си?

— Да… добре съм.

— Сигурен ли си?

Лорн не успя да отговори.

С наближаването на галеона руните, издълбани в каменния свод, засветиха. Във въздуха се вихреха проблясващи раковини. Те обвиха кораба, увиха се около мачтите му, плъзнаха се по платната му и заблестяха при допира до аркановия обков. Под огромния свод се отвори свободен проход.

Корабът влезе в него и изчезна сред ослепителен блясък.

Глава 7

Шивачките се суетяха, привършваха зашиването на някое копче, премерването на ръкав, довършването на подгъв, наместването на гънка. Сред тях кралица Селиан се беше оставила в ръцете им, стоеше права и повдигаше ръка, ако беше необходимо. Висока и слаба, все още красива, с тъмни очи и строги устни, тя стоеше невъзмутимо, но очите ѝ следяха всичко наоколо и от време на време караше жените да се отдръпнат, за да може да се види в голямото огледало, поставено пред нея. Това щеше да бъде тоалетът, който тя щеше да носи скоро, на едно събитие, което щеше да отбележи триумфа на нейната политика и да я наложи в очите на всички като властващата кралица на Върховното кралство. Събитие, достойно да бъде разказано в Хрониките.

— Господарке?

Кралицата извърна глава към една от почетните госпожици, която ѝ показваше различни бижута върху сатенена възглавничка. Тъкмо показваше едно от тях, когато известиха, че господин Естеверис желае да бъде приет. Кралицата въздъхна и позволи на своя министър да влезе. Зад гърба ѝ една от шивачките се качи на малка табуретка, за да ѝ сложи колието от злато и рубини, което беше избрала.

Появи се мъж на петдесетина години, дебел и плешив, облечен разкошно, с пръсти, отрупани с пръстени. Като бивш прелат, Естеверис беше предпазлив човек и умел политик, който никога не нарушаваше поведението си на благочестиво спокойствие. Минаваше за човек, който знае всичко за интригите и заговорите, които се крояха във Върховното кралство. Независимо от безбройните шпиони, които поддържаше, и от добрите души, които идваха спонтанно да му се изповядат с надеждата за някаква облага, това несъмнено беше неискрено. Но Естеверис внимаваше да не противоречи на тези слухове и дори се стараеше хората да ги смятат за истина.

Той се поклони.

— Господарке.

— На какво дължа посещението ви, господин министре?

— Дойдоха нови вести, господарке. Вести от Цитаделата.

— Слушам ви.

Естеверис не отговори.

И тъй като продължаваше да чака, кралица Селиан разбра и изгони придворните си. Стаята се опразни за няколко мига и веднага щом вратата на преддверието ѝ беше затворена, кралицата натърти:

— Е?

Министърът загрижено каза:

— Върховният крал отново прие посланик на Събранието на Ирканс.

Тъй като кралицата не реагираше, той добави:

— За втори път само за няколко месеца, господарке.

Но кралицата продължаваше да е безразлична. Тогава той настоя:

— След първата среща Върховният крал нареди да се проведе процеса, който оневини Лорн Аскариан. А сега научавам, че един взвод е напуснал Цитаделата, за да иде в Самаранд. В Самаранд, където принц Алдеран скоро ще дебаркира, господарке. Това не може да е съвпадение…

Естеверис замълча, убеден, че кралицата ще реагира.

Не се излъга.

С бързо щракване с пръсти тя посочи една масичка, на която беше подреден сервиз от позлатено сребро. Като се поклони, министърът отиде да напълни една чаша с вино, а кралицата седна в едно кресло с ниска облегалка. Тя пое чашата, която Естеверис ѝ поднесе, и едва натопи устни в нея.

— Струва ми се, че също така не знаете какво е било казано на втората среща, нито на първата…

— Не, господарке — призна министърът превзето.

— Нямате ли шпиони в Цитаделата?

— Само неколцина, господарке.

— Но, за щастие, твърде ефикасни…

Естеверис познаваше достатъчно добре кралица Селиан, за да знае, че никога не беше добър знак, когато тя иронизира.

— Върховният крал прие сам пратеника на Събранието — обясни той. — Дори Норфолд, капитанът на стражата му, остана пред вратата. Моите шпиони не могат да рискуват да…

С движение на ръката кралица Селиан го накара да замълчи, после, като се сдържаше, почука с върха на ноктите си по облегалката на креслото си.

— Мисията на този взвод?

— Не зная.

— Многоброен?

— Двайсетина рицари от Сивата гвардия.

— И няма никакво съмнение, че отива в Самаранд…

— Никакво, господарке.

— И е по заповед на моя съпруг.

— Да, господарке.

Кралицата на Върховното кралство стисна устни.

Самаранд беше най-влиятелният от седемте Свободни града — тяхната столица, в известен смисъл. Навремето провинцията на Свободните градове беше принадлежала на Върховното кралство, преди да бъде завладяна от кралство Иргаард. После, веднага след като беше коронясан, сегашният Върховен крал си беше върнал владението в края на една война, която беше изтласкала армиите на Черния дракон отвъд Морето на мъглите. След това Ерклант беше дал относителна независимост на всеки един от Свободните градове, за да спечели тяхното признание и лоялност: те щяха да се управляват както желаят при условие, че си плащат данъците и никога не се възправят против интересите на Върховното кралство. След иргаардското робство тази възвърната свобода стана основа на благоденствието на Свободните градове. Независимо от това, един от тях скоро щеше да се освободи напълно от опекунството на Върховното кралство и да се върне в лоното на Иргаард…

— Мислите ли, че Върховният крал би могъл да се опита да се противопостави на отстъпването на Ангборн? — попита Естеверис.

Този въпрос беше призив към благоразумие, който министърът многократно беше повтарял. Негова беше основната заслуга за този майсторски дипломатически и политически дар, който скоро щеше да направи Ангборн изцяло иргаардски град. При това беше съвсем наясно какво струва това отстъпване на Върховния крал и на последните му привърженици.

Кралицата сви рамене.

— Този малоумен дъртак?

— Провинцията на Свободните градове е най-великото завоевание в царуването на вашия съпруг — подчерта Естеверис. — И едно от най-славните му постижения е изтласкването на армията на Иргаард в морето. Нашите противници имат право като казват, че отстъпването на Ангборн на Черния дракон означава едновременно да се обезцени победата и да се докара Иргаард пред вратите ни. Няма никакво съмнение, че Върховният крал, колкото и да е изолиран, не…

— Искате ли да оставите съпруга ми там, където е? Оставете го в тази крепост, която избра за свой гроб. В края на краищата нали това иска? Да го оставят да умре на спокойствие?

Министърът почтително се поклони.

— Що се отнася до противниците ни… — продължи кралицата, — отстъпването на Ангборн на Иргаард ще се случи, независимо дали това им харесва, или не. Това е полезно за Върховното кралство. То ще възстанови нашите дипломатически отношения с Иргаард и ще постави началото на безпрецедентен съюз. Върховното кралство и Иргаард! Двете най-могъщи кралства на Имелор най-накрая съюзени!

Във вълнението си кралицата беше станала и беше направила няколко крачки. Успокои се и добави бавно:

— Това ще е свършен факт след няколко седмици, Естеверис. След няколко седмици ще бъдем в Ангборн пред делегации от цял свят и ще подпишем с Иргаард договор, който ще принуди всичките ни неприятели — вътре и вън — дълго да преразглеждат своите… позиции.

Селиан се усмихваше и погледът ѝ блестеше, вперен някъде навън. Стоеше изправена и вече удовлетворена в роклята, която щеше да носи по този случай и която — също като нейния триумф — очакваше единствено последните детайли.

Отгатвайки, че тя предвкусва близката си победа над всички онези, които оспорваха властта ѝ или се съмняваха в способността ѝ да управлява сама, министърът внимателно не спомена данъка, който Иргаард трябваше да плати, за да придобие Ангборн. Разбира се, политическите и дипломатическите ползи, които Върховното кралство щеше да извлече от тази операция, бяха сигурни. И все пак, ставаше въпрос Ангборн да бъде продаден — както и страховитата крепост, която го пазеше, — за да се напълни хазната. Върховното кралство беше пред пълна разруха и се нуждаеше от иргаардското злато.

— Остава обаче това, че Върховният крал изпрати двайсет рицари от своята стража на мисия в Самаранд — каза Естеверис след малко. — Ако мисията им не е свързана с договора, тогава несъмнено има нещо общо с пристигането на принц Алдеран.

Министърът замълча за малко, достатъчно, за да стигне най-накрая до това, което искаше:

— Или с връщането на Лорн Аскариан…

Кралицата се обърна язвително към него.

— Лорн! Значи ли това, че Далрот не го е победила?

— Възможно е вече да не е жив, господарке.

— Колко време прекара той всъщност в Далрот?

— Почти три години.

— Може ли човек да преживее толкова?

— Не и с целия си разум, така поне казват.

— Щом е така, какво би могъл да иска Върховният крал от този човек?

— Не зная, господарке.

Селиан, кралица на Върховното кралство, помисли, после се усмихна високомерно и плесна с ръце, което върна веднага всички шивачки.

— Още една прищявка на лудия дъртак — каза тя безгрижно. Отново стана център на трескава дейност и с изправен гръб повдигна ръцете си хоризонтално. — Да се забавлява, както му харесва — добави тя. — Ние имаме друга работа…

Естеверис се прибра в луксозните покои, които заемаше в двореца. Нареди да му приготвят парфюмирана вана и облечен само в дълга, широка риза, се потопи в димящата вода. Прозрачната, фина тъкан залепна по гънките на дебелото му, без никакви косми тяло. Големи капки пот покриха червендалестото му лице, което една прислужница постоянно попиваше.

Министърът беше загрижен.

Разбира се, положението на кралството го тревожеше. Празната хазна. Легитимността на управлението на кралицата, която все повече биваше оспорвана. Провинциите, които заплашваха да се надигнат, и благородниците, които заговорничеха с херцога на Фелн. А и имелорските кралства, които се въоръжаваха по границите, защото не гледаха с добро око на сближаването между Иргаард и Върховното кралство.

Но Естеверис се тревожеше също толкова и от завръщането на Лорн Аскариан и от аудиенцията, на която — убеден беше — Върховният крал щеше да го извика. Преди да обяви втория процес срещу Лорн, стрият крал беше приел пратеник на Събранието на Ирканс. Това не можеше да е случайно. Събранието трябваше да знае достатъчно, за да иска освобождаването на този човек, независимо от всичко, което беше изтърпял в Далрот. Какво бяха казали на Върховния крал? Какво му бяха разкрили, за да го убедят?

Естеверис трябваше да тръгне от принципа, че кралят знае. Което си беше повече от тревожна перспектива особено като се замислеше какво можеше да разбере Лорн, което щеше да е достатъчно да бъде обладан от желание за отмъщение. А и как нямаше да е, като се има предвид всичко, което му се беше случило? На негово място всеки щеше да иска да разбере кой е интригантствал против него, за да го погуби, и защо.

Странно, но това като че ли не безпокоеше кралицата.

Как беше възможно?

Как можеше тя да не вижда заплахата, която представляваше завръщането на Лорн? Как можеше да не се интересува от това, което Ерклант замисляше в Цитаделата? Когато Върховният крал се затвори там, всички помислиха, че иска да завърши дните си в мир, далеч от чуждите погледи. На Естеверис му беше хрумнала идеята, че кралят си търси убежище, откъдето да може да действа тайно. След всичко случило се тази интуиция май се оказваше правилна…

„Стара лисица“, помисли си министърът, като се усмихна сред ухаещите пари на ваната си. Оставаше само безгрижието на кралицата да стане опасно и ако тя продължаваше упорито да не прави нищо против Лорн, тогава Естеверис трябваше да се натовари с това.

За доброто на Върховното кралство и на кралицата.

Може би също така и за неговото собствено.

Със спуснати клепачи той поиска още топла вода.

Глава 8

— Аз съм — каза Алан, като почука на вратата на каютата.

— Влез.

Принцът завари Лорн да чете, легнал на кушетката си.

— Дойдох да ти кажа, че пристигаме.

Лорн затвори книгата и погледна през прозореца. Бяха подминали град Ангборн на неговия остров и сега плуваха в спокойните води на морето на Свободните градове.

Пълен на юг, доколкото Лорн можеше да прецени.

— Благодаря. Ще слезем в Самаранд, нали?

— Да.

Разтревожен, Алан придърпа една табуретка и седна приведен напред, със събрани ръце и лакти, опрени на коленете.

— Какво има? — попита Лорн.

— Изобщо не излезе от каютата си през последните дни.

— Намерих няколко книги в един стар сандък. И тъй като изоставах с четенето…

Шегата не развесели Алан.

Лорн въздъхна, седна на края на кушетката и погледна приятеля си в очите.

— Добре съм — каза той. — Дай ми време. Ще ми мине.

Но погледът му говореше друго.

Но ако Лорн беше излъгал, то беше не толкова, за да успокои приятеля си, колкото да го оставят на мира — колкото и искрена и добронамерена да беше, загрижеността на Алан, често непохватна, му тежеше.

— Наистина ли? — настоя принцът.

— Наистина.

Истината беше, че Лорн предпочиташе да избягва екипажа.

От суеверие моряците се отнасяха с подозрение към него. Беше белязан от Тъмнината. Което беше все едно, че е прокълнат и можеше единствено да привлече злото, поради което едновременно се страхуваха от него и го презираха. На Лорн не беше нужно много време, за да забележи враждебните, неспокойни погледи, които привличаше, когато напускаше каютата си. И сякаш за да усложнят още повече нещата, слънчевите лъчи го ослепяваха мъчително, очите му не можеха да свикнат с дневната светлина. Така привикна да излиза на палубата само нощем, на светлината на Мъглявината. Денем размишляваше, четеше и си почиваше.

— Изглеждаш по-добре — каза Алан, като стана.

Наистина, Лорн изглеждаше по-добре. Разбира се, лицето му беше бледо и сбръчкано. Но беше възвърнал силите си. Разноцветните му очи искряха с нов блясък. Беше обръснал брадата си, а подстриганата му черна коса падаше до раменете.

Алан отиде до масата и си сипа чаша вино.

— Искаш ли? — предложи той.

— Не, благодаря.

Принцът изпразни чашата си на един дъх, след което го попита:

— Мислил ли си какво ще правиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Сега, когато си свободен. Какво ще правиш?

Лорн сведе отчаян поглед към лявата си ръка и към превръзката, която скриваше печата от червен камък, забит в ръката му.

„Свободен“, помисли си той.

Дали наистина беше свободен? Щеше ли някога да бъде свободен с този позорен белег? За да го видиш как се появява, трябваше да си изтърпял влиянието на Тъмнината. Но това не беше достатъчно: не всички, които се приближаха до Тъмнината, биваха белязани. Без някой да знае защо, тя не поставяше руната си на всекиго. Дали предпочиташе най-силните, най-жестоките, най-склонните да ѝ служат? Във всеки случай това беше ужасяваща привилегия. Разбира се, тези, които приемаше, я надживяваха. На тях им спестяваше най-лошото от своето унищожително въздействие и те като че ли се спасяваха от физическата и умствена разруха, която поразяваше другите. Но в крайна сметка те винаги плащаха цената. Защото ако Тъмнината не убиваше тези, които приемаше, тя привличаше нещастието върху тях и рано или късно съдбата идваше да им поиска сметка.

Следователно, по някакъв начин Лорн дължеше на своя белег това, че все още беше жив. Той представляваше изборът на Тъмнината. Без него щеше да е мъртъв. Или луд, или с разядено, безформено тяло. Трябваше ли това да го радва? Никой не успяваше да избяга от Тъмнината. Никой не се освобождаваше завинаги от нея.

— Ще те разбера, ако повече не искаш да имаш нищо общо с Върховното кралство — продължи принцът. — Но знай, че когато се почувстваш готов, ще бъда щастлив да си до мен.

Лорн знаеше, че независимо дали ще приеме, или не, това предложение означаваше едно: бляскава реабилитация.

— Благодаря — каза той.

— Недей да ми благодариш. Не ти правя услуга. Наистина ще имам нужда от теб.

Лорн смръщи вежди и стана.

— Какво става?

Принцът се поколеба, после рече:

— Върховното кралство е зле, Лорн. Властта на майка ми е все по-оспорвана, а баща ми…

Гласът му пресекна.

Лорн чакаше.

Този, който той беше някога, сигурно щеше да предложи на принца подкрепата на една приятелска дума, на ръка, поставена окуражително на рамото. Но той чувстваше, че засега не може да го направи. Може би щеше да се случи отново.

Алан си сипа втора чаша вино, която пресуши наполовина.

— Баща ми вече не царува, Лорн. И е много зле.

— Толкова ли е лошо?

— Да. Ти… няма да можеш да го познаеш, ако го видиш. Повече е мъртъв, отколкото жив. Слаб и бледен. Кожа и кости. Ще речеш отдавнашен труп. Сух. Като пергамент. Да се уплашиш. А гласът му… А очите му! Те…

Алан спря да говори, неспособен да продължи повече. Допи си чашата и остана така, с поглед, зареян някъде навън.

— Аз… зная, че ти имаш всички основания да му се сърдиш, Лорн. Но те уверявам, че ако видиш в какво се е превърнал, ще ти дожалее за него.

Лорн се съмняваше в това, но предпочете да не казва нищо. Обаче попита:

— Какво му е? От какво е болен?

— Никой не знае. Лекарите, маговете, свещениците — всички са безсилни. До степен, че хората започват да говорят за Голямото зло — принцът се оживи. — Голямото зло! А защо? Можеш ли да ми кажеш защо баща ми ще страда от Голямото зло? Заради какво престъпление?

Лорн не отговори.

Според легендата Голямото зло поразява виновните крале. Продължава, докато вината не бъде поправена или простена и може да навреди на цялото кралство. Глад, войни, епидемии. Накрая никой не бива пощаден.

Алан си възвърна спокойствието.

— Ако не се случи преди това, Върховното кралство ще започне война след смъртта на баща ми. Тогава ще трябва да грабна оръжието, за да защитавам трона, и бих искал да мога да разчитам на теб. Но както ти казах, ще те разбера, ако откажеш. Впрочем, не искам от теб да ми отговориш сега. Само да помислиш.

— Обещавам ти да помисля. Но засега…

— Зная, зная. Трябва ти време.

И двамата се усмихнаха.

— Знаеш ли защо баща ти заповяда да бъде възобновен процесът срещу мен? — попита Лорн. — Вероятно ме е смятал за виновен, когато бях осъден, защото не упражни правото си на помилване. Какво се промени след три години?

— Не зная — отговори принцът. — Но малко преди да нареди възобновяването на процеса, беше посетен от пратеник на Събранието на Ирканс.

— Пратеник?

— Поне така казват.

— Само това…

Лорн се замисли за момент.

— Изглежда имам някаква съдба — каза Алан неохотно. — Може би и при теб е така…

Но Лорн не можа да отговори.

— Чу ли? — попита изведнъж принцът, като се заслуша.

— Да.

— Като че ли са залпове от оръдие…

Заинтригуван, Лорн тръгна към палубата. Алан, който знаеше за какво става дума, го последва, без да бърза толкова.

Кралският галеон беше влязъл в устието на голямата река Ейрдър и се приближаваше към пристанището на Самаранд. Градът приветстваше пристигането му с топовни салюти от крепостните стени.

С ръка над очите, Лорн преброи девет оръдия.

— Сметката е вярна — каза той, когато Алан дойде до него. — Девет за принц с кралска кръв. Нещо ми подсказва, че те очакват.

— За пореден път Естеверис е подготвил нещата добре.

— Естеверис?

— Първият министър на майка ми. Не го ли помниш? Е, много скоро ще се запознаеш още веднъж с тая змия… — Алан въздъхна примирено. — Докато чакаме, ще трябва да изиграя достойно ролята си на принц.

Изведнъж на Лорн му се стори, че принцът е безкрайно уморен.

Самаранд беше украсен със знамена в цветовете на Върховното кралство, когато кралският галеон пристигна. Бяха издигнати естради и бариери и се чакаше само да бъдат хвърлени цветята от прозорците при преминаването на кортежа. Задържана от войниците, радостна и нетърпелива тълпа се трупаше по кейовете и в съседните улици. Времето беше великолепно. Целият град беше в празнично настроение.

След като галеонът пусна котва във водите на пристанището, една делегация от нотабили тръгна към него на борда на голяма, разкошна лодка. Отдалеч се виждаше Алдеран дьо Лангър, принц на Върховното кралство, който влезе в лодката, за да стигне на сушата. Извисиха се приветствени викове „да живее“, но народната радост избухна с пълна сила едва когато принцът се появи, облечен във великолепна дреха със сребърни ширити, на трибуна, украсена със златни листа и покрита със синя коприна.

Засвириха тромпети — това беше триумф.

На кейовете спонтанното движение на тълпата принуди войниците да се намесят и да повишат глас. Заповедите им потънаха в приветствията, възгласите и ръкоплясканията. Хората протягаха шии, блъскаха се с лакти, застанали рамо до рамо. Усмихнат, Алан поздравяваше с ръка и приемаше овациите на хората.

Лорн беше останал на галеона. С качулка на главата, пазеща очите му от слънцето, той наблюдаваше сцената и възторжено каза:

— Не си спомням да е бил толкова популярен…

— Стана такъв едва след като се върна — отговори му отец Домнис. — Сякаш въплъщава всички надежди на Върховното кралство в тези смутни времена.

Млад и красив, харизматичен, Алдеран дьо Лангър се ползваше с обичта на народа, който охотно му прощаваше миналите лудории. Младостта трябваше да се преживее. А и не беше ли помъдрял много? Не беше ли обиколил имелорските кралства като обикновен благородник, за да усъвършенства познанията си за света? Не беше ли останал повече от две години в манастир? Казваха, че е щедър, внимателен и смел.

— Някои вече мечтаят той да наследи трона след смъртта на Върховния крал — продължи белият свещеник.

— Това е малко прибързано — каза Лорн. — Дали Ирдел също ще се откаже от трона?

Алдеран не беше единственият принц на Върховното кралство. Имаше двама по-големи братя: Жал и Ирдел. Впрочем ако Жал се беше отказал от правата си над короната, като беше избрал Църквата, Ирдел си оставаше първороден и като такъв — наследник на Ониксовия трон.

— Ирдел е все още жив, доколкото зная, нали? — настоя Лорн.

— Не се бъркам в политиката, синко. Но зная, че Върховното кралство е разединено и застрашено. Народът е неспокоен. Мечтае за велик крал и се страхува, че Ирдел няма да бъде такъв.

Лорн млъкна.

Спомни си какво беше споделил с него Алан малко преди това. Беше казал, че се страхува във Върховното кралство да не избухне война след смъртта на краля и че ще трябва да се бие, „за да защити трона“. Но против кого трябваше да воюва? И от кого трябваше да защитава трона?

Своя трон или трона на брат си Ирдел?

Лорн веднага се обвини за това, че си представя приятеля си като узурпатор. Несъмнено никога преди това не би му хрумнало подобно подозрение, но дали все пак се лъжеше?

Спокоен и уверен, принцът отговаряше на приветствията, които получаваше. От трибуната каза няколко думи на тълпата, след което отдаде чест под аплодисментите и яхна един кон, за да застане начело на дългия, великолепен кортеж, който го очакваше.

Лорн повдигна очи към ослепяващото слънце.

Вече беше свободен и светът му струваше безкраен, пълен с несигурност и опасности.

Глава 9

Един час преди бала Алан най-накрая се прибра в покоите, запазени за него в Двореца на губернатора. Там намери Лорн и имаше време само колкото да откачи меча си, преди да се просне на едно кресло с крака, вдигнати върху ниска масичка.

Лорн беше прекарал следобеда вътре, в сянката на щорите, далеч от блестящото слънце, от което беше отвикнал. В Далрот понякога му беше позволено да напуска ада на отделението с килиите, за да прекара сам няколко часа в един или друг от малките, влажни вътрешни дворове на крепостта. Но рядко небето се разведряваше, рядко се случваше да не вали или да няма мъгла. Слънцето никога не грееше за дълго над Морето на мрака и то винаги с една сива, помрачена светлина — светлина на костница.

Алан въздъхна тежко и се изпъна.

— Тежък занаят е да си принц с кралска кръв — отбеляза Лорн. Ако това трябваше да бъде любезна шега, то тонът никак не беше такъв. Алан направи гримаса и се запита колко ли горчивина и упрек има в това, което Лорн току-що каза. Защото, в края на краищата, ако някой трябваше да се оплаква от съдбата си…

Все пак принцът реши да не обръща внимание.

— Не мога повече — каза той. — А имам по-малко от час, за да се приготвя.

Стана и отиде да си налее чаша вино, която изпи на един дъх. Лорн забеляза златните жилки, които помръдваха и издаваха присъствието на кеш в тъмното вино.

Принцът си наля втора чаша.

— Уморен съм — заяви той, като изглеждаше отпаднал и отсъстващ.

— Този бал е организиран в твоя чест — каза Лорн. — Съмнявам се да започне без теб. А още повече някой да ти направи забележка, ако отидеш със закъснение…

— Не, ти не разбираш.

Лорн смръщи вежди и зачака.

— Уморен съм, Лорн. Наистина съм уморен… — принцът бавно закрачи из стаята. — Уморен съм от почестите, приветствията, тромпетите. Уморен съм да се показвам като на представление. Ако знаеш само колко съжалявам за времето на нашата младост. Когато бях просто третият син на краля, малкият пакостник, дето не знаеха какво да го правят… — спря и се обърна към Лорн. — Бяхме щастливи, нали?

Лорн се усмихна носталгично при спомена за безгрижните дни, за които говореше принцът. Спомени за препускания, смехове, игри, вино и момичета със запретнати поли се върнаха в паметта му.

— Да — каза той. — Бяхме.

Погледът на Алан вече се беше извърнал към един доста по-близък и не така щастлив хоризонт.

— Сега — продължи той сериозно — кралството мисли, че баща ми го е изоставил. Или че е луд или мъртъв, или почти същото. Що се отнася до майка ми, мразят я повече от всякога. Жал се отказа от Върховното кралство. Колкото до Ирдел… — сви рамене. — Е, ти го познаваш — Ирдел си е Ирдел. Ще бъде добър крал, но никога няма да бъде обичан крал. Докато аз — мен народът ме обича. Приветства ме. Чества ме. Вярва в мен. Защо? Загадка. Може би защото съм последният, в когото могат да повярват, но е така — засмя се горчиво. — Така че ето за какво ме използват майка ми и нейният министър. За нищо друго, освен да бъда приветстван и честван…

Същият този ден Лорн беше установил по какъв начин популярността на Алан можеше да бъде политическо оръжие. Следователно нямаше нищо чудно в това, че се стремяха да го използват — за добро или за зло на Върховното кралство. Следобеда, докато разговаряше с отец Домнис, беше научил, че Върховното кралство се готви да продаде Ангборн на Иргаард. Новината го беше слисала и поразила. Но не му беше трудно да разбере с какво посещението на принц Алдеран в Самаранд можеше да успокои другите градове.

— Те не искаха да отида да те прибера от Далрот.

— Те?

— Майка ми и Естеверис. Под претекст, че ще се изложа излишно на опасностите на Морето на мрака, при положение, че принадлежа на Върховното кралство. Всъщност беснееха, че ще отложа в последния момент едно официално пътуване…

Лорн не познаваше Естеверис, но знаеше много добре какво може да очаква от кралица Селиан. Тя не го обичаше и никога не го беше обичала, несъмнено заради влиянието, което той оказваше върху сина ѝ. Това влияние можеше да бъде единствено вредно, тъй като много често — умишлено или не — беше подтиквал Алан да се отскубне от опеката на майка си.

— Но Естеверис е стара лисица — продължи принцът. — Не му трябваше много време, за да нареди нещата както на него му се искаше. Впрочем новината беше разгласена из цялото Върховно кралство: доверявайки се единствено на моята смелост, нито за миг не съм се поколебал да се изправя срещу опасностите на Далрот, за да се притека на помощ на несправедливо осъден приятел — тръсна сърдито глава. — И ето така се пренаписва историята…

Алан замълча.

Беше истински разочарован от обрата, който събитията бяха взели.

— Не го направих, за да спечеля слава, нито в услуга на плановете на Естеверис — каза той. — И със сигурност не за да ме посрещат като герой при положение, че Върховното кралство трябва да окаже тази чест на теб.

Лорн се изненада от откровеността на принца и не знаеше какво да каже. И тогава, понеже Алан пиеше втора чаша вино с кеш, той рече:

— Може би трябва да караш по-полека с това, а?

Това всъщност не беше точно въпрос, нито пък съвет. А хладна констатация.

Принцът не разбра веднага.

После, като погледна празната си чаша, каза:

— О, това ли? — и остави чашата. — Не се тревожи, всъщност кешът е сложен колкото да придаде цвят…

Кешът можеше да бъде опасна дрога. Той беше ефикасно успокоително против болки, но в големи дози предизвикваше бавна физическа и психическа разруха, която често завършваше със смърт. Алан за малко не беше станал негова жертва. От пропадане на пропадане, накрая беше избягал и щеше да умре в една пушалня, ако не беше Лорн. Оздравяването му беше дълго и трудно. Под претекст на пътуване в имелорските кралства, той беше подложен на мъчително лечение в един отдалечен манастир под надзора на отец Домнис. Всичко в най-голяма тайна.

Тъй като Лорн се задоволяваше само да гледа, без да каже нищо, принцът се усмихна широко, но усмивката му изглеждаше крехка.

— Ами да! Изобщо не се тревожи за мен. Аз съм излекуван — почувства се длъжен да го подчертае. — Кълна ти се! Излекуван съм. А освен това, опитай виното, ако не ми вярваш. Ще видиш, че в него няма нищо опасно. Истинско вино за малки момиченца…

Лорн не знаеше дали да вярва на приятеля си, или не.

— Добре — каза той. — Доволен съм като знам, че цялата тази история е останала в миналото.

Алан се приближи и приятелски сложи ръка на рамото му.

— Добре съм, Лорн. От нас двамата аз не съм този, за когото трябва да се притесняваш. По-скоро се погрижи за себе си, какво ще кажеш?

Лорн се съгласи.

— Чудесно! — възкликна принцът с предишния си ентусиазъм. — Сега трябва да се приготвя… Те ще дойдеш ли?

— Не мисля, не — навъси се Лорн.

— Сигурен ли си? Помисли!

Алан беше стигнал почти до вратата, когато се обърна и добави:

— После ще поговорим пак, нали?

Лорн не отговори.

Облегнат на балкона, Лорн слушаше шумовете и смеховете, достигащи до него от приема, който губернаторът даваше в чест на принца. Цялото отбрано общество беше поканено. След като се приготви, Алан беше настоял да отидат заедно.

— Ще ти подейства добре, Лорн. Кой повече от теб има нужда да се забавлява? Да пие и да танцува? И може би да поухажва една-две хубавици.

Но Лорн беше отказал. Не беше в настроение да се среща с непознати и да търпи погледите им. Още на кораба беше забелязал, че екипажът го избягва и говори зад гърба му. Той се връщаше от Далрот и причините, които го бяха отвели там, нямаха никакво значение. Невинен или не, беше прекарал там три години. Невинен или не, носеше белега на Тъмнината.

Спомняйки си препоръките на отец Домнис, Алан не беше настоял повече.

— С удоволствие бих останал с теб, но нали разбираш…

— Смяташ ли, че имам нужда да ме държиш за ръката? Върви и бъди добър принц.

— Но ако си промениш мнението…

— До утре, Алан.

— И ако се нуждаеш от каквото и да било, Одрик е на твое разположение.

— До утре — повтори Лорн търпеливо.

Алан разбра и се усмихна сконфузено.

— Да. Добре… До утре.

Покоите, предоставени на разположение на принца, гледаха към великолепните градини на двореца на губернатора и предлагаха прекрасна гледка към града и неговото пристанище в ниското. Тъкмо се беше стъмнило. Осветявано от огромната сиво-бяла Мъглявина, красивото звездно небе се отразяваше в черните води на Ейрдър. Ухание на цветя и дървета изпълваше въздуха.

Шумовете от празника също достигаха до балкона през отворените прозорци на големите салони. Там приказваха и се смееха. Звънтяха чаши. Оркестърът свиреше бърз танц, отмерван от почукванията на токовете на танцьорите по паркета.

Лорн съжали, че не се съгласи с Алан.

Много отдавна не беше изпитвал радост. Много отдавна не му се беше случвало да е весел и безгрижен. Защо се лишаваше от това сега, след три години? Трябваше просто да слезе по няколко стъпала. Искаше ли да живее като отшелник до края на живота си? Все някой ден трябваше да се реши и да се изправи срещу света. Беше водил и много по-тежки битки и все пак се колебаеше, както се колебае да обича отново човек, чието сърце е било разбито…

Нощта беше много приятна, празникът излезе извън салоните. Оркестърът се премести на терасата. Сложиха нови маси. Запалиха факли. Из градините заиграха великолепни рокли.

— Одрик! — извика Лорн през рамо.

Старият слуга дойде веднага.

— Месир?

— Има ли в гардероба на принца нещо, което да е подходящо за мен?

Лорн се появи на терасата, облечен в костюм от черна кожа и сив лен. Елегантен, но без никаква увереност, той не привлече ничие внимание. Хората говореха и се смееха, без да се интересуват от него. Погледите безразлично се плъзваха по новодошлия. Вдигайки весела врява, две млади момичета, леко пийнали, се блъснаха в него. Едва го забелязаха и не се извиниха.

За момент Лорн остана като закован на място, без да знае какво да прави. Имаше странното чувство, че се е изгубил на сцената на някакъв театър. Мислеше да се върне обратно, когато Алан го забеляза отдалеч и като прекъсна разговора си по средата, веднага дойде при него широко усмихнат.

Размениха си приятелски потупвания.

— Познат ми е този жакет — пошегува се принцът.

— Да, Одрик ми го…

— Запази го. На теб ти отива повече, отколкото на мен.

Лорн се съгласи.

— Наистина съм доволен, че си промени мнението — каза Алан, като хвана приятеля си за лакътя.

Обърна се към хората, които беше оставил така внезапно. Те чакаха заинтригувани. Лорн срещна погледите им, забеляза една привлекателна млада жена в групата, както и един мъж с пригладени назад коси и сурово лице, който го гледаше втренчено.

— Кой е този тъжен господин? — попита той.

— Посланикът на Ангборн. Иргаардец от сой. Очарован е от идеята неговият град отново да премине под властта на Черния дракон. Мил човек, както можеш да се досетиш…

След времето на Мрака един Божествен дракон царуваше над Иргаард. Опасно и страховито същество, жестоко и интелигентно, Черния дракон изпитваше към Върховното кралство неудържима омраза.

— Ела — добави Алан. — Ще те представя.

Но Лорн отказа да го последва.

— Всъщност — каза му на ухо, — ако не те притеснява, бих предпочел…

Вече започваха да им хвърлят скришни погледи и да се питат кой е този мъж, с когото принцът се държи толкова фамилиарно. Това вероятно бе онзи приятел, когото е върнал с експедиция в Морето на мрака. И хората говореха шепнешком, привели глави едни към други, като се правеха, че гледат на другаде:

— Бил прекарал пет години в Далрот за престъпление, което не е извършил.

— Пет години? Мислех, че са три.

— Ама в какво е бил обвинен?

— Идете, че разберете. Процесът му е бил при закрити врата.

— За да е заслужил Далрот, трябва да е било тежко…

Притеснен, Лорн разтриваше опакото на лявата си ръка през фината кожа, която я обгръщаше. Алан се досети какво изпитва и веднага се обвини за неделикатността си.

— Прав си — каза той. — Всъщност вече се отегчавах с тях… Хайде да идем да пийнем по чаша вино настрани. Губернаторът плаща луди пари, за да му докарват алгеранско вино, което не струва дори колкото нашите неотлежали лангрийски вина, но не е толкова лошо.

Лорн последва Алан към масите, подредени на терасата. Принцът взе една бутилка и две чаши и тръгнаха да се поразходят из градините. Следвани от погледите на всички, които срещаха, те отидоха до една балюстрада, откъдето се разкриваше гледка към възвишенията, към алеите и цветните лехи. Тук Алан напълни двете чаши с леко трепереща ръка. Лорн разбра, че приятелят му е леко пиян, но си замълча.

— Аз… съжалявам — каза принцът, като впери поглед в земята.

— Съжаляваш?

Принцът подбираше думите си.

— Да, аз… Давам си сметка, че се държа непохватно към теб…

Лорн забеляза, че си въртеше едното рамо, както правеше, когато беше искрено, дълбоко притеснен. Това не се случваше често и трябваше човек наистина да познава Алан така добре, както го познаваше Лорн, за да изтълкува този жест. Принц Алдеран беше от онези слънчеви, спокойни, доверчиви хора, за които отношенията с другите изглеждаха винаги лесни.

— Но не знам как да постъпя — продължи принцът. — А искам да ти помогна, Лорн. Наистина искам да ти помогна.

Лорн продължи да мълчи.

Алан си беше дал сметка, че иска Лорн да бъде такъв, какъвто беше преди. Такъв, какъвто го беше познавал. Очаквал бе да го намери изтощен, разбира се. И наранен. Може би дори смален. Знаеше, че приятелят му ще излезе ужасно пострадал от Далрот. Но щеше да си бъде Лорн. Колкото и дълъг да се окажеше пътят и колкото и продължително да бъдеше възстановяването, Лорн отново щеше да бъде същият, когото той, Алан, винаги беше познавал и обичал. Този, който му липсваше. И този, с когото с всичка сила искаше да възстанови приятелството си, воден от искрено желание и обич, но и — сега го разбираше — от малко егоизъм и може би от известен каприз.

— Искам пак да бъда твой приятел, Лорн. И за да успея, зная, че трябва да разбера и да помогна на човека, в когото си се превърнал. Но… но ти сякаш си недосегаем — завърши Алан, като се обърна към Лорн.

Погледите им се срещнаха.

И тогава може би за пръв път след като се бяха видели отново, той почувства как нещо от старото им приятелство се пробужда в него.

Възпирани от глупав свян, те се задоволиха да вдигнат тост. Алан отпи глътка вино, погледа за миг възхитено градините, после се облегна с гръб на балюстрадата. Лорн направи същото. Погледнаха към терасата и нататък — към двореца на губернатора, осветен от Голямата мъглявина.

И тъй като нямаше нужда да говорят, те мълчаха — заедно — дълго време.

Алан прави компания на Лорн колкото можа.

После, призован от политическите и светските си задължения, се извини и обеща да се върне. Беше малко преди полунощ. Лорн го почака известно време, после си помисли дали да не напусне празника. Но знаеше, че няма да може да заспи. И че колкото и за малко да заспи, знаеше какво го чака: всяка вечер кошмарите го връщаха в Далрот.

Лорн реши да се поразходи сам из градините.

Те бяха спокойни и благоуханни, осветени с хартиени фенери и му стигаше да поеме по друга алея или да изчака в някое тъмно ъгълче, за да избегне разхождащите се. Колкото до влюбените и до двойките за една вечер, също като него, и те нямаха желание да срещат някого.

Лорн намери усамотена пейка, близо до едно езерце. Замислено разтриваше ръката си, обвита в кожа, и наблюдаваше млечните спирали на Голямата мъглявина, когато…

— Добър вечер.

Позна младата жена, която беше сред хората, които Алан беше изоставил насред разговора, за да дойде при него. Тя беше на около двайсетина години, хубава и подчертано елегантна в перленосивата си рокля.

Беше сама и отпиваше от чаша вино.

Лорн стана.

— Добър вечер.

— Елана — каза тя и подаде ръка.

Той ѝ целуна ръка.

— Позволявате ли да ви правя компания? — попита тя.

Лорн кимна, но тя вече сядаше. След момент на колебание той също седна до нея на пейката.

Настъпи мълчание.

Поднасяйки чашата към устните си, Елана внимателно разглеждаше профила на Лорн над ръба на чашата. После му я подаде.

— Искате ли?

— Не, благодаря.

— Не пиете ли?

Погледът ѝ беше настойчив.

— Напротив — отстъпи Лорн с леко повдигане на рамене.

Отпи една глътка и върна чашата на младата жена. Виното беше хубаво и хладно, леко ароматизирано с ликьор от кеш. Това прибавяше леко сладникава нотка, но не беше единственото качество на кеша. Ето кое обясняваше може би нехайния вид на Елана.

Отпивайки лекичко от виното си, тя отново започна да разглежда Лорн с интерес. Сякаш се мъчеше да улови нещо в лицето му, което ѝ убягваше. Черните ѝ очи хитро блестяха.

Лорн гледаше право пред себе си.

Неудобството му нарастваше и тъкмо щеше да каже нещо, когато Елана го изпревари:

— Преди няколко дни — каза тя, сякаш продължаваше започнат разговор — дойде кралски пратеник от столицата. Дойде да извести, че принц Алдеран скоро ще дойде в Самаранд след опасна експедиция в Морето на мрака.

Лорн чакаше и тя попита:

— Тази опасна експедиция — това бяхте вие, нали?

Той неохотно се усмихна. Никога досега не беше определян като „опасна експедиция“.

— Казвам се Лорн.

— Лорн?

— Лорн Аскариан.

— Звучи като скандско име.

Той не отговори.

— И сте били затворен в Далрот — добави младата жена.

Лорн дискретно плъзна лявата си ръка под дясната: кожена лента все така скриваше печата на Тъмнината, вграден в плътта му, но на него му се струваше, че всеки може да го види или да се досети. Белязаната му ръка го караше да страда без причина. Това му се случваше за пръв път и той си помисли, че е някакъв спазъм.

Тъй като той продължаваше да мълчи, Елана продължи:

— Според пратеника вие сте приятел на принца. Отдавна ли? — попита тя наивно.

— Откакто се помня.

— Тогава защо той не е направил нищо, когато сте били осъден?

— Беше далеч. Не знаеше какво се случва.

— В продължение на три години?

— В продължение на три години.

— А вие никога ли не му се разсърдихте? Да си приятел означава да си тук, когато от теб имат нужда, нали така?

Заинтригуван, Лорн се обърна към Елана. Тя издържа погледа му без да мигне и изведнъж развеселена, стана и остави празната си чаша на пейката.

— Да идем другаде — предложи тя.

— Моля?

— Да идем другаде! Да повървим!

Тя хвана дясната ръка на Лорн в своите ръце и го накара да стане. Той се покори.

— Но коя сте вие всъщност? — попита той.

— Аз съм най-хубавото, което може да ви се случи тази вечер. Хайде, елате!

Лорн си направи труда да я разгледа.

Дълга черна коса, бледа, блестящ поглед и хубаво личице: беше съвсем по неговия вкус. Или поне по вкуса на мъжа, който беше някога.

И тогава в него се породи съмнение.

Струваше му се сякаш болката, предизвикана от белега му от Тъмнината, обостряше недоверието и сетивата му, сякаш го предупреждаваше за опасност — все още неясна, далечна, но реална.

Лъжеше ли се?

Трябваше да разбере.

Последва Елана.

Глава 10

Напуснаха двореца на губернатора, но не се отдалечиха прекалено и останаха на възвишенията на Самаранд.

Елана беше хванала Лорн под ръка и те вървяха по павирани, осветени улици, украсени с цветя и флагове, където празникът продължаваше. Хората танцуваха под светлините на факлите и играеха на топка пред препълнените кръчми. В съпровод на флейти и барабани с цимбали, преминаваха весели хора, влизаха и излизаха през портите на къщите. На кръстовищата свиреха оркестри и навсякъде имаше жонгльори, гълтачи на огън, акробати и мечкари, които изнасяха представления.

Лъчезарна и безгрижна, Елиана говореше много.

Лорн мълчеше и едва я слушаше. Болката, която обхващаше лявата му ръка, обхвана и натежалата му китка. Освен това тълпата и шумът го дразнеха. Струваше му се, че всички виждат, че всички знаят. А тези, които не знаеха, се досещаха. Беше белязан от Тъмнината. Беше като белег на лицето — срамно зло, петно, което беше невъзможно да скриеш. Улавяше прикрити погледи. Други чувстваше зад гърба си.

Във всеки от тях четеше недоверието, отвращението или страха, които изпитваше към самия себе си. И всички бяха враждебни.

— Дали да не отидем у дома? — предложи Елана.

Изречена с най-чаровна усмивка, тази покана потвърди съмненията на Лорн. Знаеше, че би трябвало да почувства някакво привличане, дори желание към Елана. Но въпреки това единственото, което изпитваше, беше недоверие. Кой би могъл да поиска да бъде с него? Как една толкова млада и красива жена би могла да потърси компанията на мъж, жигосан от Тъмнината в плътта и в душата си? Или беше луда, или имаше някакъв интерес.

Но Елана изглеждаше напълно с всичкия си.

Следователно искаше нещо от него. Беше напълно сигурен, белегът от Тъмнината го измъчваше все повече и повече, до такава степен, че му пречеше да мисли.

— Искате ли? — попита Елана.

— Да — излъга Лорн, като разкършваше ставите на превързаната си с кожа ръка.

По челото му блестеше студена пот.

— Сигурен ли сте?

Той кимна утвърдително.

— Струва ми се… Струва ми се, че се нуждая от малко спокойствие. Да, да идем у вас. Добра идея.

Тя взе ръката му в своята.

— Елате. Съвсем наблизо е.

Беше кокетна и дискретна къща в дъното на малка, спокойна уличка. Елана отключи със собствения си ключ, като се извини: за да могат да се порадват на празника, беше освободила слугата и камериерката си за вечерта. Лорн разбра, че тя опитва да му даде увереност, като го кара да мисли, че са сами, което несъмнено беше лъжа.

Влезе, като внимаваше повече от когато и да било.

Вътре беше чисто, добре поддържано, но беше трудно да се каже дали някой наистина живееше тук, или не. Но Елана като че ли добре познаваше мястото. Тръгнаха по стълба от лакирано дърво и влязоха в приятно украсения салон. Докато младата жена запалваше няколко свещи, Лорн отиде до прозореца и видя, че от тази страна не бяха на първия етаж, а доста по-високо. Като всичките си съседки, къщата опираше в един хълм и се издигаше над река с няколко моста, която петнайсет метра по-надолу се извиваше между високи фасади.

Лорн се сдържа да не направи гримаса: ръката го болеше все повече и повече. Това започваше да го тревожи. Не само защото белегът на Тъмнината никога досега не го беше болял, а защото се досещаше, че другите симптоми — неразположението, потенето — бяха свързани с него.

Какво ставаше с него?

— Искате ли да пийнете нещо?

Лорн се овладя.

— Да — отговори той и се обърна.

Тя беше съвсем близо до него и държеше по една чаша във всяка ръка. Усмихваше се безмълвно, горда от своя ефект.

Лорн взе чашата, която тя му подаваше, но не отпи от нея.

— Какво е това? — попита той любезно.

— Вино. Сармско, струва ми се. Не обичате ли?

— И само това?

— Как така? — учуди се младата жена.

— Вино. И нищо друго.

— Ами да.

Тонът на Лорн стана суров.

— Наистина?

Младата жена се разтревожи.

— Какво? Но…

— Наистина? Отговори!

Тя направи крачка назад. Запази спокойствие, но чертите на лицето ѝ се изопнаха. Почувства, че нещо не беше наред, че положението излиза от контрол…

— Без дрога? — попита Лорн, като се приближи заплашително към нея.

— Ама какво ви става? — опита Елана. — Не…

— Отговори!

— Не разбирам! — каза тя, без да го изпуска от очи.

Отстъпваше бавно, предпазливо, както прави човек, който се намира пред хищник, готов да скочи.

— Нищо, което да ме приспи? — продължи Лорн. — Нищо, което да ме замае или да ме убие?

Младата жена понечи да избяга, но той беше по-бърз.

Хвана я и я притисна към стената. С бързо движение извади камата, която носеше на колана си, и я опря в брадичката на Елана, която веднага замря.

— Викай — каза той.

— К… какво?

— Викай. Викай за помощ.

Тъй като тя не разбираше, той грубо я разтърси.

— Викай!

Тогава тя се подчини.

Извика, но не достатъчно силно, както Лорн искаше, който с пламнал поглед я разтърси отново.

— По-силно!

Този път тя извика:

— Помощ!

Доволен, тогава Лорн ѝ направи знак да мълчи, като постави показалеца на устните си, и зачака.

Слушаше, внимаваше и за най-малкия шум.

Нищо.

— Никой? — каза той почти шеговито.

— Аз… Казах ви, че…

— Да! Знам какво ми каза!

— Но тогава защо ме накарахте да…?

— Защото… защото…

Лицето му беше изкривено от вътрешни терзания, беше му трудно да мисли. Гадеше му се. Не можеше да си служи с лявата си ръка, без да стиска зъби от болка и погледът му на моменти да помътнява.

Трябваше да се съсредоточи.

— Защото ти нямам доверие! — успя да каже накрая. — Ти… ти ме накара да дойда тук, поради някаква причина… и аз искам да знам каква! И не ми казвай, че е заради хубавите ми очи!

От гняв заби камата си в стената, точно до бузата на Елана, която трепереше и се свиваше. Хвана гърлото ѝ с две ръце и стисна.

— Ще ми кажеш какво искаш от мен — избълва, като опръска лицето ѝ със слюнка. — Ще ми кажеш защо ме доведе тук. И… и искам да знам за кого работиш. За кралицата? За… за… — опитваше се да се сети. — За Ирелис? За Иргаард? За…

Дори и да искаше да отговори, Елана не можеше.

Лорн я беше стиснал толкова силно, че не можеше да диша, а още по-малко да говори. Не ѝ достигаше въздух. Очите ѝ бяха изпъкнали и пълни със сълзи, докато се опитваше да отслаби хватката около гърлото си. Но не беше достатъчно висока, а Лорн, обладан от силно вълнение, сякаш вече не си даваше сметка за нищо. Болката в лявата му ръка го заслепяваше. Пред очите му се беше спуснала червена пелена. Гласът му звучеше сериозно и бавно, когато повтаряше:

— За кого? За кого? Говори!

Напразно Елана се опитваше да се освободи, силите ѝ отслабваха. Накрая, почти задушена, успя да пророни едно жалко:

— Ми… лост…

И тази дума, тази простичка дума, прошепната от умиращ глас, преобърна всичко.

Едва изречена, но въпреки това достигна до Лорн. Изведнъж той осъзна какво прави. Сякаш изведнъж бе извлечен от някакъв кошмар. Пусна Елана, която падна на колене, отстъпи замаяно и ужасено загледа ръцете си, обстановката, накрая младата жена.

— Из… извинете — продума той. — Аз…

Не разбираше какво го беше прихванало. Не разбираше защо подозираше тази млада жена в…

Но в какво наистина?

Ръката все така го болеше. Продължаваше да се чувства зле, но си беше възвърнал достатъчно ясния разум, за да може — като в плътна мъгла — да проумее ситуацията и сериозността на поведението си.

Поведение, което не можеше да си обясни по друг начин освен като лудост, като влияние на Тъмнината, която се беше събудила в душата му, както се събуждаше в плътта му…

Елана беше станала.

Все още задъхана, стресната, тя се опираше на една масичка, на която беше поставена голяма глинена кана. Дългите ѝ, разрошени коси падаха пред лицето ѝ. Раменете ѝ се повдигаха в ритъма на затрудненото ѝ дишане.

Отнесен, неустойчив, Лорн се питаше какво се беше случило с него.

Искаше да помогне на Елана и да я подкрепи, без да знае, че тя се чувства много по-добре, отколкото си придава вид.

Каната го удари в слепоочието.

Първият път го накара да залитне.

На втория падна.

Последва трети, от който каната се счупи, а той остана в безсъзнание на пода с окървавено слепоочие.

Напълно овладяна, Елана погледна проснатия Лорн и поклати глава — не можеше да повярва и беше раздразнена. Не очакваше той да ѝ даде толкова материал за размишление, както и да я разкрие толкова бързо…

Лорн се съвзе, но продължи да лежи неподвижно.

С буза, долепена към пода, отвори едното си око и видя Елана, която движеше наляво-надясно една запалена свещ пред прозореца. Тя се обърна, но очите му бяха затворени и той се престори, че още е в несвяст, когато тя го провери, като повдигна с пръст единия му клепач.

Това, което установи, като че ли я удовлетвори.

Въпреки това скоро се върна с въже, за да завърже Лорн. Той я остави да го направи — беше неспособен да се бори. Нямаше достатъчно сили. Виеше му се свят и не виждаше ясно. Дори не беше сигурен дали краката могат да го държат, а ръката продължаваше да го измъчва жестоко.

Водена от любопитство, известно време Елана разглеждаше каменния печат на ръката на Лорн. После завърза китките му, но я прекъснаха, преди да довърши.

Някой идваше.

Лорн различи краката на няколко мъже. Един от тях размени няколко думи с младата жена. Тъй като ушите му бучаха, Лорн не разбра какво си казаха. Гласовете им достигаха до него променени и му се струваше, че говорят на чужд език.

Все пак разбра една дума:

„Ирелис.“

Ако беше чул добре, Лорн на всяка цена трябваше да се измъкне. По никакъв начин не биваше да остава в ръцете на тези типове и на Елана. Не знаеше какво точно искаха от него, но нямаше никакво намерение да го открие за своя сметка.

Колко бяха тези мъже?

Двама или трима? Може би четирима?

Без значение.

Лорн знаеше, че няма сили да се бие дори срещу един-единствен от тях. Дори не знаеше дали щеше да може дълго време да се задържи на крака.

Така че може би един добре премерен удар…

Изчака да го хванат и да го изправят на крака. Възползвайки се от това, че мъжете, които го държаха, нищо не подозираха, той се освободи с едно движение на раменете и се втурна напред.

Направи няколко големи крачки към сивия, вълнист правоъгълник, който прозорецът очертаваше.

И се хвърли в него.

— Не! — извика Елана.

Лорн полетя надолу.

Глава 11

Лорн падна право в реката и изчезна в бързите, тъмни води. Течението го понесе.

Замаян от удара след петнайсетметровия скок, изплува по-нататък. Пое голяма глътка въздух и опита да се задържи на повърхността, но беше слаб и объркан. Движенията му бяха непохватни, хаотични. Освен това трябваше да се бори в тъмното само с една ръка срещу вълнението и предателските водовъртежи. Ботушите му бяха пълни с вода и го теглеха надолу. За щастие, въжето, което Елана не беше завързала добре, се беше разхлабило и ръцете му бяха свободни.

Подхвърлян, блъскан, Лорн си мислеше, че ще се удави и за малко не се удари в подпората на един мост, в която се вкопчи. Лек отдих.

Нямаше сили дори да извика и знаеше, че няма да издържи дълго. Потърси помощ, някаква надежда, каквото и да е. Мътният му поглед му позволи само да различи стълби, спускащи се от един кей в реката.

Може би щеше да успее да стигне до тях…

Лорн си пое дълбоко въздух, прецени по интуиция разстоянието и се пусна. Битката с насрещното течение отне и последните му сили. На няколко пъти се нагълта с вода, струваше му се, че няма да успее, но накрая се измъкна от водата и рухна на каменните стъпала.

Дълго остана неподвижен, до него достигаха шумовете на празника и разговорите на хората, които минаваха, без да го видят. После трескав и разтърсен той се надигна и изкачи стъпалата с треперещите си крака. Лявата му ръка беше просто една нетърпима болка. Свитата длан едва реагираше и когато се опита да размърда пръстите си, пареща болка стигаше до върха на ноктите му.

Беше близо до пристанището. Тук обичайните посетители бяха по-различни и по-опасни отколкото на възвишенията на Самаранд, но кварталът беше отличен за човек, който искаше да изчезне. Мокър и накуцващ, с наведена глава, той се плъзна в тълпите зяпачи, без никой да го забележи, нито пък да се разтревожи от състоянието му.

Никога досега не се беше чувствал толкова зле физически. Беше му горещо и го тресеше. Ушите му бяха заглъхнали. Беше напълно схванат от спазми. Стоманени нокти дращеха из вътрешностите му. Нямаше представа каква е причината за състоянието му и му беше трудно да мисли. Невъзможно му беше да се съсредоточи. Не можеше да продължи никаква мисъл докрай. Хрумна му, че може да се върне в двореца, но бързо се отказа от страх, че хората на Елана може да го чакат там.

Всъщност беше жаден.

Много жаден.

Да, няколко чаши вино щяха да му дойдат добре.

Все още мокър, Лорн влезе в първата кръчма, която му се изпречи насреща.

Седна в един ъгъл, два пъти опита да преброи парите, които имаше в себе си, и поръча една бутилка вино. Кръчмата беше мизерна, но това не го интересуваше. Искаше единствено да пие и още да пие и дано виното успееше да убие треската и болките.

И започна да пие.

Едно младо момиче му донесе втора бутилка вино. Беше симпатична, по-скоро пълничка, имаше хубава усмивка и красиви кестеняви къдрици. Нямаше двайсет години. Тя му се усмихна, после често го поглеждаше и пак му се усмихваше. Той машинално отговори на усмивките ѝ. Това дори го поуспокои, но скоро забеляза враждебните погледи на група моряци от една съседна маса. Отначало помисли, че така му се струва, но не, те гледаха именно него и си говореха тихо.

Навеждайки очи, видя, че кожената лента около печата на Тъмнината върху лявата му ръка се беше разместила. В полумрака медальонът от червен камък приличаше на кървав съсирек, а руната изглеждаше почти черна. Сякаш хванат в провинение, Лорн скри двете си ръце под масата.

Моряците се надигнаха навъсени.

Лорн разбра, че искат да се заядат с него, и предпочете да си тръгне. Не беше в състояние да се бие, нито имаше някакво желание за това — искаше единствено да го оставят на мира с болките и тревогите му. Стана, тръгна покрай стената на претъпканата кръчма, като се мъчеше да не гледа към никого. Без да се бави, се промъкна между масите и клиентите, излезе през малка врата, която го изведе на една невзрачна уличка. Моряците го бяха изгубили от поглед, но едва стъпил навън, някой го удари отзад.

Лорн се просна целия върху калните павета. Останал без въздух, късно разбра какво се случваше. Този, който го беше блъснал толкова силно, не искаше да го удари, него го бяха нападнали четирима мъже, които се забавляваха да го удрят и блъскат помежду си. Докато вниманието на Лорн беше насочено към ставащото зад него в кръчмата, той се беше озовал насред сбиването.

Изправи се, изтривайки уста.

На уличката нямаше никого другиго освен Лорн, побойниците и нещастника, който, ударен по главата, се беше свлякъл на земята и върху него се сипеха ритници. Хрумна му мисълта да се намеси. Нямаше значение какво беше направил този мъж. Беше на земята и — един против четирима — можеше да умре, ако никой не направеше нищо. Нападателите се развихряха — пияни и ожесточени. Скоро вече биеха просто едно неподвижно, окървавено тяло.

Лорн обаче не помръдна, само придържаше лявата си ръка към себе си…

Най-високият от четиримата мъже погледна към него. Като остави на другите грижата да довършат работата, той се изправи злобно усмихнат и направи крачка към Лорн. Беше едър и мазен. Челото му беше потно, кожата по кокалчетата на ръцете му беше ожулена. Отначало заинтригуван, той спокойно изгледа Лорн и мълчаливо го предизвика.

Лорн преглътна. Трепереше.

Без да откъсва поглед от Лорн, грубиянът разкопча панталоните си, застана настрани и започна да пикае върху проснатото тяло. През цялото време мъжът не изпускаше Лорн от очи. След като онзи изсумтя и се закопча, Лорн наведе глава и се обърна.

Болен, съсипан и победен, Лорн тръгна бавно.

Чу как другият се изплю презрително.

Две улици по-нататък Лорн повърна до една стена.

Виното беше прибавило опиянение към треската, без да успокои болките му. Почувства се изгубен, изоставен. Нападнато от Тъмнината, тялото му го предаваше. Силата на характера му, волята му също отстъпваха.

Бълнуваше.

Далрот беше победила съпротивата му. Беше имал кошмари и неспокойни нощи. Беше преживял самотата и отчаянието в тъмнината на килията. И в края на това дълго и бавно мъчение имаше само два изхода: лудостта или нищото.

Лорн си мислеше, че е победил прокълнатата крепост, като избягна лудостта, като измами призраците на Тъмнината. Но се беше излъгал. Защото, макар да не беше полудял, той вече беше само сянка на изчезналия мъж.

Почувства други погледи върху себе си, погледи, които може би си въобразяваше, но не можеше да ги търпи повече. Напусна оживлението на празничните улици и хлътна в една пуста пряка.

Бягство.

Отвращаваше се от себе си.

Унижен, объркан, Лорн почувства как отново му се завива свят и повърна още веднъж. Нищо не беше ял, а цяла вечер беше пил. Беше се изгубил, но не му пукаше. Искаше просто да изчезне.

Застана на входа на едно преддверие и повдигна обляното си в пот лице към нощното небе. Погледът му потъна в този безкрай и мислите му го върнаха отново в Далрот, в нощта на освобождаването му, когато се беше озовал притиснат върху крепостната стена.

Изведнъж избухна в плач.

— Трябваше да скоча — прошепна той, като се плъзна покрай стената.

Свлече се на земята и хвана главата си в ръце.

— Трябваше да скоча — повтори дрезгаво. — Да скоча…

Глава 12

— Дръж. Струва ми се, че имаш повече нужда от мен…

Лорн повдигна глава.

Един мъж, когото не беше забелязал, седеше в сянката на преддверието. Просяк. Който му подаваше една бутилка.

Лорн се поколеба, избърса си носа и устата в ръкава.

— Ама пий, де! — настоя другият.

Лорн взе бутилката с трепереща ръка. В края на краищата всичко щеше да е добро, ако махне гадния вкус от устата му.

Макар че…

Лорн се смръщи след първата глътка и едва преглътна.

— Не е много добро, а? — каза развеселен просякът.

— Ами не, наистина не е.

— Това е виното, което буржоата дадоха на града, за да отпразнува посещението на принца. Повярвай ми, те пият по-добро там горе, при губернатора. Ама ние, другите, те си мислят, че ние пием това и сме доволни. И даже трябва да благодарим…

Просякът млъкна за момент.

— Казвам се Делио.

— Лорн.

— Пийни още малко, Лорн. Става, уверявам те.

Лорн отпи и веднага съжали. Наистина виното му се стори не така отвратително, но не и до степен да му даде трети шанс. Върна бутилката на просяка, който я пресуши на няколко глътки.

— На твое място нямаше да се цупя толкова. Знам какво ти е. Ще ти мине — каза Делио успокоително.

Лорн го погледна втренчено и просякът разбра.

— О! — каза той така, сякаш беше разбрал. — Виждам.

— Какво виждаш?

— Това ти се случва за пръв път, не е ли така?

— Знаеш ли какво ми е?

— Абе, зависи. Пипаш ли кеш?

— Не.

— Тогава да, знам.

Делио се изправи и излезе от сянката на преддверието. Заинтригуван, Лорн също стана и се опря на стената. Краката му леко трепереха, но го държаха.

— Какво…? Какво ми е? — попита той. — Какво става с мен?

Нетърпението му беше направило гласа му дрезгав и заплашителен.

По друго време нямаше да обърне внимание на просяка. Но се чувстваше до такава степен объркан от болката, която го влудяваше, че беше готов да чуе всичко, да изслуша всичко.

Може би дори да повярва на всичко.

— Къде го пипна това? — попита Делио.

С поглед и с движение на брадичката си той посочи белязаната ръка на Лорн, който разбра, че белегът на Тъмнината отново беше станал видим. За пореден път го закри с дясната си ръка.

— Не си прави труда — каза просякът и свали мръсната качулка от главата си.

Лицето му беше ъгловато и лошо обръснато, дясната му буза беше разядена от рана, хванала червеникава кора. Това беше кървавата чума, чумата на Тъмнината. Не беше заразна, но и не можеше да се излекува.

Лорн разбра защо мъжът миришеше на развалено месо, освен на мръсотия.

— Е? — настоя Делио. — Къде го пипна това? В Мъртвите земи?

Без съвсем да знае защо, Лорн реши да каже истината:

— Далрот.

Просякът се опули.

— Далрот? — възкликна той. — Мамка му… Поздравления.

За момент замълча, после изведнъж попита:

— Плащаш си последиците, а?

— Каза, че знаеш какво ми се случва — каза Лорн.

Уморяваше се.

— Няма да ти хареса.

— Говори!

Делио отстъпи крачка назад, но се подчини.

— Би трябвало да знаеш какво се случва, когато пушач на кеш внезапно е лишен от любимата си дрога…

Лорн знаеше много добре. Но се чувстваше прекалено уморен и прекалено много го болеше, за да се разчувства наистина от спомена за легналия Алан със студената лула в устата. Дори не знаеше дали все още беше способен на състрадание.

— Чувства липса.

— Точно така. И с тебе става същото нещо, но с Тъмнината.

Забравяйки за болката в лявата си ръка, Лорн хвана просяка за яката. Очите му пламтяха от гняв.

— Аз… Казах ти, че няма да ти хареса! — изскимтя Делио.

— Какви ги говориш?

Просякът се задушаваше.

— Това е… тъмнината… тялото ти… то… то е свикнало… то има нужда от…

Лорн го блъсна гневно, преди да успее да си довърши изречението.

— Лъжеш!

Делио залитна и се блъсна в стената. Разтривайки врата си, каза:

— Добре, добре… Може би се лъжа…

— А защо да те слушам — избухна Лорн. — Защо да ти вярвам? Защо да вярвам на брътвежите на някакъв смрадлив, мръсен бедняк? На един просяк? На един… на един болен, разяждан от Тъмнината? — изплю се той. — Защо, а? Защо?

Погледът му беше все така изпълнен с гняв. Но беше и поглед на изгубен човек, бълнуващ, на когото не му е останало друго, освен бунта и отрицанието като последни убежища.

— Защото не струваш повече от мен? — предположи Делио.

Лорн застина, засегнат в сърцето.

От страх да не получи още един удар, просякът се държеше на разстояние. Но Лорн само го гледаше внимателно и размишляваше, въпреки мъките на треската — скован и треперещ, в очите му се четеше болезнена несигурност.

Започна да се задушава.

Коленете му се огънаха и Лорн щеше да падне, ако Делио не се беше спуснал да го прихване.

— Ей, остани с мен, приятелю…

Понеже беше по-нисък от него, на просяка му беше трудно да го удържи. Но Лорн се облегна на рамото му и се съвзе.

— Добре ли си? — разтревожи се Делио.

— Трябваше да скоча.

— Откъде да скочиш?

— От една крепостна стена.

— Това рядко е добра идея. Можеш ли да вървиш?

— С… струва ме се, че да.

— Имаш ли пари?

— Малко.

— Ще стигнат. Ела, ще те разведрим…

Минаха по един мост над Ейрдър и влязоха в Бежофа.

Хапнаха по супа в една евтина гостилница, после продължиха да обикалят някакви мизерни кръчми. Вървяха по разни улички, минаваха през задни дворове, по-тъмни от кладенци, слизаха в изби, където хората пиеха, за да се напият и забравят. Това беше опасен и отвратителен свят. Тук хората се убиваха за една медна тока, момичета разтваряха краката си срещу обещанието да спят в легло, а гладни деца просеха пред вратите на пушалните за кеш. Но в този свят никой не задаваше въпроси. И никой никого не съдеше.

В крайна сметка Лорн изпита доверие към Делио.

Отначало го беше последвал без да мисли, а после от слабост. Беше се оставил да го влачи. Супата малко го беше ободрила, а тъмнината на местата, където ходеха, го караше да чувства по-уверен. Като че ли силата на кризата беше попреминала. Още страдаше от спазми, но се почувства по-добре и въпреки умората, оцени компанията на просяка.

Човекът беше симпатичен. Спираше да говори само когато отпиваше от стомните и халбите, охотно плащани от Лорн. Роден в Сарм, той беше бивш моряк, преминал първата половина от живота си на море, който просто не се беше върнал на борда след престой в едно пристанище. Не знаеше защо. В уречения час беше поръчал нова чаша вино, вместо да се върне на кораба. Беше се случило в Самаранд преди петнайсет години.

— Казвам си, че един ден ще потегля с някой кораб. Но знам, че не е вярно. Знам, че ще умра тук. А като става въпрос за умиране, този град не е по-лош от някой друг, нали?

Лорн се беше съгласил.

Просякът беше бъбрив, но не беше любопитен. Освен това знаеше всичко, което трябваше да знае за Лорн — той имаше пари и беше готов да харчи, за да му плаща пиенето. По този въпрос Лорн не си правеше никакви илюзии. Не се съмняваше, че Делио ще си отиде в момента, когато престане да плаща, и че ще го забрави на другия ден. Но това не го интересуваше. Делио го разсейваше. Той беше веселяк и с помощта на пиянството се оказа, че знае купища забавни вицове, кой от кой по-непристоен. Един от тях накара Лорн да избухне в смях и да изплюе виното, което току-що беше отпил. Един мъж беше целият облян и щеше да стане разправия, ако Делио не беше укротил положението с нова шега.

Нощта напредваше и празникът в Самаранд свърши. Музикантите прибраха инструментите си, хората се прибраха по домовете си и улиците малко по малко се опразниха. Скоро останаха само неколцина пияници, които стражата разгонваше, и влюбените, които не искаха вечерта да свършва.

Но Бежофа никога не спеше напълно.

Отиваха от една кръчма към друга, когато на завоя на една тъмна уличка Лорн забеляза нечие присъствие в мрака. Отначало се направи, че няма нищо, преброявайки петима. После покровителствено сложи ръка на гърдите на Делио, за да го задържи настрана.

— Внимавай — каза той.

Просякът отстъпи, преди мъжете да се покажат. Бандити. Зверове, свикнали с най-долна работа. Облечени в дебела кожа и груби дрехи, те носеха ками на коланите си и всички, с изключение на един, държаха тояги с олово накрая. Онзи беше скръстил ръце. Висок и плешив, с голи рамене, покрити с черни косми, той, изглежда, беше водачът на бандата.

Уверен в себе си, той се радваше.

— Можеш да се хвалиш, че добре ни накара да потичаме — каза той.

— Търсили ли сте ме? — попита Лорн.

— Можеше да се убиеш, като скочи от онзи прозорец…

Искрено безразличен към собствената си съдба, Лорн сви рамене. Чу как зад гърба му Делио изчезва преди да е станало прекалено късно.

Бандитите се приближиха, готови за бой.

— Ще е по-просто, ако ни последваш — каза плешивият.

— Къде?

— Ще видиш.

Лорн въздъхна.

Бандитите го обкръжиха бавно, предпазливо, като някои удряха с тоягата по дланта на ръката си. Без да прави каквото и да било, за да им попречи, Лорн мислеше. Не се чувстваше в състояние да се изправи срещу когото и да било, нито срещу каквото и да било. Но мисълта да се подчини на тия бандити му беше непоносима.

— Никъде няма да дойда с вас.

— Ние сме петима.

— Няма значение.

Без оръжие, откакто беше забил камата си в стената у Елана, Лорн стисна юмруци и се приготви да се отбранява.

— Не искам да ти причиня нещо лошо — каза му плешивият.

— Хубаво успокоение. Мисля, че най-вече ме искаш жив.

Мъжът се усмихна. Повечето му зъби ги нямаше.

— По-умен си, отколкото те мислех — каза той.

— Понеже можеш да мислиш, така ли?

Усмивката на плешивия изчезна.

— Както искаш… Не го убивайте — каза той на хората си. — И не го наранявайте прекалено много.

Бандитите знаеха как се печели улична битка: нападнаха заедно. Преди да има време да реагира, удар с тояга засегна Лорн отстрани, после втори удар в гърба, а третият за малко да счупи китката му. Той изкрещя и не видя откъде дойде ударът, който го уцели под брадичката и го отхвърли назад. Падна опрян на една олющена стена.

Бандитите се скупчиха над него. Шефът им ги разблъска, за да мине.

Той не беше нанесъл нито един удар.

— Край, това беше — каза той.

Но Лорн се изправи, като се подпираше на стената.

Олюлявайки се, той се усмихна налудничаво и изплю една кървава храчка. Вдигна юмруците си и зае поза на боксьор. Чувстваше се неуверен на краката си и погледът му беше празен.

— Хайде — заповяда плешивият.

Единият от бандитите атакува. Лорн го изненада с дясно кроше в слепоочието, но не можа да направи нищо против другите. Ударите се сипеха върху него. В хълбоците. В бъбреците. В корема. Неспособен да се защитава, той пазеше главата си с лакти. Стискаше зъби, олюляваше се, но не падаше. Това ги ожесточи още повече и боят продължи.

Накрая удар ниско в гърба го накара да падне на колене. Следващият — в бъбреците — го накара да се огъне и да се открие. Последният, право в лицето, го просна по гръб.

Лорн беше изнурен и разбит, лицето му беше покрито с кал и кръв. Със скръстени ръце той изкашля една топка гъста жлъч, която омаза устата му. Вече почти не виждаше. Ушите му бучаха. Страдаше и искаше да умре.

Шефът на бандитите се извиси над него.

— Защо си причиняваш това? — попита той.

Лорн не отговори. Изръмжа и мъчително застана на четири крака. Все още се опитваше да се изправи.

— Боже мой! — каза плешивият едва чуто.

И тогава дойде последният удар.

Беше жесток ритник, който Лорн получи в ребрата и който го ослепи от болка. Главатарят на бандитите реши, че това е последният удар. Доволен и сякаш облекчен, той гледаше как Лорн пада неподвижен на калните павета. Дали все още дишаше? Да, за щастие. Но несъмнено щеше да носи тежко наследство от раните си. Никой не би могъл да се оправи напълно след такъв бой, какъвто отнесе той.

Изминаха няколко секунди в тихата уличка.

После в мига, когато плешивият щеше да даде заповед да го отнесат, Лорн се преобърна по корем. И бавно, тежко, като някакъв каменен гигант, спал твърде дълго, се надигна.

Първо на едното коляно. После на двата си крака, които не трепереха.

Изправи раменете и главата си и си пое дълбоко въздух. Стисна юмруци. Лентата на гърба на лявата му ръка се смъкна и откри каменния белег. Странен пламък блестеше в погледа му. Болката в лявата му ръка беше почти изчезнала, беше станала уютна, успокояваща.

Тя го люлееше.

— Ама какво е т…? — изсумтя главатарят на бандитите.

Ненормално спокоен и с бистър ум, Лорн започна първо с двамата по-бързи бандити. Ловко отбягна нападението на първия и с длан му нанесе удар под носа, който вкара носния му хрущял в мозъка. Докато мъжът се строполяваше, Лорн хвана китката на втория. Завъртя го, извивайки ръката му зад гърба, и го принуди да застане на коляно на земята, стисна челюстта му в гънката на лакътя си и с бързо завъртане му счупи врата.

Изпукването накара нападателите му да замръзнат на място — те инстинктивно се отдръпнаха и се спогледаха неспокойно.

Лорн пусна трупа, който се свлече. Грабна камата му, докато бандитите и водачът им стояха на разстояние. Приклекнал, зае отбранителна позиция и погледна предизвикателно противниците си.

Чувстваше се добре и се усмихваше. Отдавна не се беше чувствал така…

Жив.

Един от бандитите реши, че играта вече не си заслужава риска, и избяга, преди шефът му да има време да го спре. Другите двама се колебаеха. В техните очи раздаването се беше променило.

Този път Лорн нападна пръв.

Скочи, избегна ловко един неумел удар с тояга, завъртя се около себе си, като се плъзна до единия бандит и ставайки, му нанесе няколко удара с камата в тялото: три отсечени, бързи удара, всеки един от които засегна жизненоважен орган. Като се обърна към този, чийто удар с тояга беше избегнал, Лорн заби камата в окото му и счупи острието, което остана да стърчи оттам сред бликащата кръв.

Главатарят нападна.

Беше извадил много дълга кама. Това беше качествено острие, за което той полагаше грижи и знаеше как да си служи с него. Камата изсвистя два пъти под носа на Лорн, който на третото преминаване сграбчи китката на противника си с две ръце, удари го с коляно в корема и го притисна в хватката на ръката си. Лицето на плешивия се сгърчи и той падна на колене, без да може да направи и най-малкото движение, скован от болка. Пусна камата си и простена:

— Милост…

Но Лорн се отпусна върху него с цялата си тежест и му извади рамото. Със сълзи в очите, мъжът се задави от болка и повърна. Лорн се наведе, хвана го за едното ухо и го принуди да го погледне в очите.

Това, което главатарят на бандитите видя в тях, го ужаси.

— Ми… милост — повтори той.

Лорн се наведе бавно, докато бузите им не се отъркаха и смрадта на пот и мръсотия не изпълни ноздрите му.

— Благодаря ти — прошепна в ухото му Лорн, докато вдигаше оръжието му.

Плешивият гледаше невярващо.

— Бла… благодаря?

Не видя как дойде ударът с кама, който му преряза гърлото. Лорн стана и се отдръпна, за да види как мъжът се задушава в собствената си кръв, с пети драскащи по земята, докато огърлица от розови балончета напоява гърдите му.

Когато тялото престана да мърда, Лорн си пое дълбоко въздух, преди да се запъти към бъчвата с дъждовна вода, сложена под един улук в началото на уличката. Потопи главата си в нея, изми лицето си от калта и кръвта, които го покриваха, и бързо се изправи, изпълнен с нова енергия, с вода, стичаща се от косите му.

Но нещо не беше наред.

Разбра го, още преди болката да го удари в корема като удар с чук. Падна на колене, стенещ, със сгърчено от болка лице, като се държеше за корема. Струваше му се, че някакво диво животно разкъсва вътрешностите му. Искаше да се изправи, като се хване за бъчвата, но болката стана по-силна. И изведнъж му се стори сякаш нажежен до червено пирон пронизва лявата му ръка. Изкрещя. Невярващ, повдигна белязаната си ръка пред очите си, които горяха от пот, и я загледа, сякаш не беше негова, сякаш виждаше за пръв път сгърчените си пръсти и опънатите си до скъсване мускули.

Болката в корема стана още по-силна и го заслепи.

Падна.

Обърна се по гръб.

Изхълца и преди да изгуби съзнание, повърна голяма топка черна слуз, която се полепи по бузите му.

Глава 13

Таен пратеник беше известил за пристигането им.

Конниците пристигнаха през нощта и граф Теожен д’Аргор ги гледаше от прозореца си как влизат в двора на неговия замък. Това беше висока кула, построена на склона на планината, като част от нея беше вдълбана в гранита — сурово, самотно жилище, където графът се беше оттеглил, след като го отстраниха от Съвета на Върховния крал. Обичаше това място несъмнено защото се ласкаеше от мисълта, че прилича на него: твърдо и студено, но солидно и без преструвки.

И от друго време.

Конниците носеха големи тъмни плащове, покриващи задниците на конете им. Повечето от тях бяха мъже на меча, бяха десетима на брой, но само двама слязоха и последваха в кулата слугите, които бързо бяха притичали да ги посрещнат със запалени факли.

Теожен д’Аргор остана на прозореца и погледът му се изгуби сред тъмните, накъсани силуети на неговите планини. Знаеше какво е довело конниците. Досещаше се какво ще му предложи Дънкан дьо Фелн, но не беше сигурен какъв отговор да му даде. Върховното кралство обаче вървеше зле. Ако се вярваше на някои, страната беше дори на ръба на дълбока пропаст. Вината беше на един крал, който вече не царуваше, и на една амбициозна и мразена кралица.

На вратата се почука.

Веднага след това влезе херцог Дьо Фелн и хвърли наметалото си на едно от креслата, разположени пред камината, като с Теожен си размениха по едно нищо незначещо потупване.

— Добър вечер, графе.

— Добър вечер.

Не се бяха виждали, откакто граф Д’Аргор се беше върнал в планините си. Той си оставаше природно силен, въпреки своите петдесет и седем години. Висок и снажен, беше понапълнял, но още изглеждаше способен да размаже шлем и череп с един удар на боздугана си — неговото любимо оръжие. Макар да владееше по-добре меча, Дънкан също се беше отличил със своята смелост по време на битка, което му беше струвало белега върху скулата му. Минаваше обаче не толкова за военен, колкото за умел политик. С добре подстригана брада и уверен поглед, той беше с десетина години по-млад от Теожен.

— Дъщеря ми е с мен — извести той. — Ако позволявате, бих искал тя да присъства на нашия разговор.

Графът се обърна към Ейлин дьо Фелн, виконтеса на Беорден, която също влезе.

— Достатъчна е една дума от ваша страна, графе, и ще се оттегля — каза тя с реверанс, който етикетът не изискваше.

— Не — отвърна Теожен. — Тъй като баща ви желае да останете…

С покорна усмивка на уста младата жена се изправи и като отвърза връзките на плаща си, остави на един слуга грижата да го отнесе. Красотата ѝ беше деликатна: тен на лилия, миловидно лице и коралови устни. Но най-завладяващото у нея бяха очите ѝ — очи, пълни с живот, интелект и хитрост.

— Благодаря, графе.

Беше облечена като конник и само в черно и червено, защото още носеше траур за съпруга си — много стар и богат благородник, чието богатство беше напълнило хазната на Фелн.

Теожен покани херцога и дъщеря му да седнат до огнището, за да се възползват от топлината и светлината, които огънят разпръскваше. После почака прислужника, който сервираше традиционното ледено вино от планините на Аргор, да си отиде и каза:

— Слушам ви, херцоже.

— Известен ви е поводът за моето идване, нали?

— Искате да се присъединя към вашия заговор.

Без да показва нищо, Ейлин се забавляваше. Да атакува директно беше напълно в нрава на Теожен: той принадлежеше към друго време, към друг свят, различен от света на баща ѝ. Но Ейлин знаеше също така, че той охотно играеше тази роля, за да прикрие собствената си игра и да накара събеседниците си да се разколебаят. Херцогът също го знаеше. Не се остави да го подведе и спокойно уточни:

— Бих искал да се присъедините към силите, които ще върнат величието на Върховното кралство.

Графът се усмихна. Отпи глътка вино, без да изпуска Дънкан от очи. Дънкан продължи:

— Ако Върховното кралство вървеше на зле, когато ви отстраниха от Съвета, то сега е още по-лошо. По селата назрява бунт. Реколтата беше лоша, а народът е смазан от данъци. На всичкото отгоре хазната е празна и скоро няма да има пари за най-належащите нужди на кралството. А какво ще се случи, когато Върховното кралство вече не е в състояние да защитава границите си?

Теожен смръщи вежди.

— Как така?

— Става вече два месеца, откакто плащат само по половин надница на гарнизоните на север и на изток — обясни херцог Дьо Фелн.

— Съмнявам се Вестфалд да ни нападне.

— Съгласен съм. Ами Иргаард?

— Иргаард?

— Върховното кралство се готви да му отстъпи Ангборн.

При тези думи юмруците на Теожен се свиха. Дънкан го забеляза, но нищо не показа.

Добави:

— Да го продаде е по-точната дума.

Все така със свити юмруци, Теожен стисна челюсти, докато Ейлин, чиито очи блестяха, сдържаше усмивката си. Тя знаеше, че графът беше сред първите съратници на крал Ерклант, тези, с които си беше върнал обратно провинцията на Свободните градове, отбранявал трона си и прогонил армиите на Черния дракон. Да се изостави, да се изгуби или — по-лошо — да се продаде Ангборн беше посегателство върху целостта на кралството, но освен това за войник и мъж на честта като Теожен това беше обида към паметта на тези, които бяха проливали кръвта си или бяха дали живота си, за да освободят Свободните градове от иргаардското робство.

— За Върховното кралство — продължи херцог Дьо Фелн — това е възможност да напълни отново хазната. Но за Иргаард?

За момент Д’Аргор помисли, че въпросът е реторичен, но Дънкан очевидно чакаше отговор. Подразнен от настойническия отговор на херцога, той повдигна рамене, но все пак каза:

— От това Иргаард печели Ангборн, разбира се!

Дънкан дьо Фелн не можа да се сдържи и се усмихна леко — Ейлин го забеляза и направи физиономия: тъй като се смяташе за по-интелигентен от всички или почти, понякога баща ѝ беше най-лошият си враг.

— Да, но не само — каза той. — Иргаард печели Ангборн и неговата крепост. Те се издигат на остров, който пази залива на Свободните градове. Помните ли този остров, Теожен? Помните ли тази крепост?

Графът кимна мрачно.

Ангборн беше залогът в последното действие от завладяването на Градовете. Няколко месеца страховитата битка се вихреше в изкопите и по крепостните стени, докато иргаардците се сражаваха до последния човек, за да задържат крепостта. Колко хора бяха загинали там? Теожен можеше да назове едва неколцина, но всички бяха паднали до него…

Все така внимателна, Ейлин си каза, че баща ѝ знае какво да каже на Теожен. Но не го ли шантажираше малко в повече? Не насилваше ли нещата? Независимо от вида си, графът не беше някакъв селяндур, когото лесно можеше да измами.

— Който контролира Ангборн — поде отново херцогът, — контролира залива. А който контролира залива, може да диктува своя закон на Свободните градове. Повярвайте ми, Ангборн е само първият етап от завоюването.

И добави:

— От въоръжено завоюване. Черния дракон…

Теожен престана да слуша и повдигна очи към едно разкъсано знаме, закачено на стената. Беше черно с избродирана в сребърно вълча глава. Знакът на Върховния крал. Не на Върховното кралство, а неговият личен знак — на Ерклант. Кралят му беше дал това знаме вечерта след една тежка битка и оттогава графът го пазеше като талисман.

Той беше воин, стар воин, който познаваше цената на лоялността и стойността на пролятата кръв.

— Черния дракон — прошепна на себе си…

Никога не го беше срещал, дори не го беше виждал. Но се беше бил с един от изтърсаците му. Един „принц-дракон“, както ги наричаха. Имаха човешки външен вид, но носеха в себе си част от мощта на баща си. Това ги правеше опасни противници, способни да освободят сила от Тъмнина, която би помела първите редици на всяка армия.

Забелязвайки, че говори напразно, Дънкан дьо Фелн беше млъкнал. За момент се поколеба. По-умела в улавянето на емоциите, дъщеря му пое инициативата и стана, което накара Теожен да се изтръгне от спомените си.

— Забелязвам, че присъствието ми е излишно — каза Ейлин с очарователна усмивка. — Освен това е късно. Бихте ли ми показали къде е олтарът ви? Ще ми се да си събера мислите, преди да си тръгнем.

— На кого се молите? — попита граф Д’Аргор.

— Олтар, посветен на един или друг от Първите предци, ще е подходящ. Не се съмнявам, че ще отнесе молитвите ми до Етрил.

— Жена ми също се молеше на Дракона на сънищата. Ще заповядам да ви отворят нейния параклис — каза Теожен, без да показва чувството, което изпита при спомена за съпругата си.

Младата жена постави ръка на гърдите си и леко се поклони.

— Благодаря много, графе.

След като останаха сами, Теожен и Дънкан за момент запазиха мълчание. Графът беше станал, за да си налее друга чаша вино. Изпи го на един дъх и практично каза:

— Много е късно, за да попречим на отстъпването на Ангборн.

— Така е — съгласи се херцог Дьо Фелн. — Но трябва да се подготвим за бъдещето. Ако Върховното кралство беше на върха на мощта и славата си, перспективата за война с Иргаард трябваше да ни разтревожи, а в състоянието… По-добре да се молим, ако не предприемем никакви действия…

Граф Теожен д’Аргор не беше от хората, които се осланят на Първите. Или на когото и да било впрочем.

— Да се молим! — възкликна той.

— Да, графе. Да се молим. Да се молим, ако Черния дракон нападне, да ни нападне възможно най-късно. Да се молим данъкът, който Иргаард ще плати, да е достатъчен да напълни хазната, в противен случай да се молим Вестфалд да продължава да ни продава житото си на кредит. Да се молим чуждестранните банкери да не предявят твърде скоро иск за връщане на огромните суми, които са дали назаем на Короната. Да се молим провинцията да не пламне в бунт. Да се молим следващата зима да не е много тежка. И понеже сме на тази вълна, да се молим кралицата да намери някакво подобие на здрав разум. Да се молим, графе. Да се молим.

Теожен въздъхна. Седна, помисли, после попита:

— На какво се надявате от моя страна?

Херцогът се наведе напред и каза:

— Кралица Селиан се възползва от болестта на краля, за да упражнява регентска власт, която е не само опустошителна, но и незаконна. Така че ние имаме всички основания да ѝ се противопоставим. Ако се изправя против кралицата, големите благородници ще ме последват…

— Разбира се единствено за благото на Върховното кралство — иронизира го граф Д’Аргор.

Дънкан се усмихна криво.

— Разбира се, някои се надяват просто да си върнат титлите и почестите, които кралицата им отне, както отстрани и вас от Съвета. Но какво значение имат мотивите на един или друг? Става въпрос за спасението на кралството.

— Да, но ако е вярно, че големите благородници ще ви последват, вярно е също така, че дребните благородници на меча ще последват мен. Освен това искате да можете да разчитате на моите змейове. Ето защо искате да съм на ваша страна.

В цялото Върховно кралство нямаше по-добри ездачи на змейове от аргорските планинци. И само в Аргор умееха да обучават тези крилати влечуги за военни цели.

— Да, наистина — съгласи се херцогът. — С тази малка разлика, че не ви искам до себе си, а начело на всички нас.

Теожен се изсмя.

— Начело — каза той. — Гледай ти…

Замълча, после впи поглед в очите на Дънкан и каза:

— Така че моята глава да падне преди вашата, ако приключенийцето, което ми предлагате, нещо се обърка…

Херцогът се изправи и се възпротиви:

— Графе! Вие не…

Но Теожен го прекъсна, като избухна в смях:

— Шегувам се, Дънкан. Шегувам се… Седнете.

Но не го мислеше. След като отново стана сериозен, добави:

— Остава да ми предложите да вдигна оръжие против трона. Това може да потопи кралството в гражданска война.

— Не. Ако вие водите нашите войски, силно се съмнявам, че ще бъде пролята и капчица кръв и че ще има и един топовен изстрел. Когато види, че цялото кралство се е изправило против нея, кралицата не би могла да направи друго, освен да отстъпи пред нашите искания:

— А именно?

— Регентство, но този път законно, до оздравяването на краля.

— Ако кралят изобщо оздравее. И кой ще го упражнява това регентство?

— Съветът.

— В който ще заседавате вие.

— Вие също.

Замислен, Теожен поклати разсеяно глава с поглед, изгубен някъде.

— Ако кралицата не отстъпи — каза накрая сериозно, — това означава война. И тя ще бъде кървава.

След срещата си с графа Дънкан дьо Фелн отиде при дъщеря си, която го чакаше на двора заедно с другите конници. Загърната с голямата си мантия, вече беше възседнала коня си.

— Откога се молиш на Дракона на сънищата? — попита херцогът, като смушка коня си.

— Откакто зная, че покойната графиня се е молела на него.

— Умело — съгласи се Дънкан с усмивка.

Леко пришпори коня си и цялата група потегли.

— Е? — попита Ейлин, преди да наберат скорост и шумът от ездата да ги заглуши.

— Накарах го да си помисли.

— Само?

— Очаквах го. Теожен е скала, която не можеш да поместиш лесно. Но тази среща не беше напразна. В края на краищата и най-високата кула започва от един камък, нали?

С доволно цъкане с език Дънкан пришпори коня си в галоп.

Глава 14

Лорн се събуди с гримаса.

Страдаше, тялото му беше сковано и всичко го болеше, слепоочията му пулсираха, пронизвани от мигрена, която почти го заслепяваше. Дишаше трудно, гърдите му бяха обвити със стегната превръзка, предназначена да намести ребрата му. Лежеше в стаята, определена за него в покоите на принца. Как се беше озовал в леглото си? Дръпнатите завеси скриваха светлината и в стаята цареше приятен полумрак, макар навън да беше слънчево. Всичко беше спокойно.

Отец Домнис се молеше мълчаливо, застанал на колене до леглото му. Когато видя, че Лорн идва на себе си, свали качулката на бялото си расо и стана.

— Как се чувствате, синко? — попита кротко той.

— Отче?

Лорн понечи да се изправи, но падна назад.

— Опитайте се да не мърдате, синко. Искате ли нещо?

— Жаден съм.

— Разбира се.

Свещеникът му донесе чаша вода, в която сипа няколко капки от една кехлибарена течност. После му помогна да я изпие, като внимателно придържаше главата му. Лорн с удоволствие позна вкуса на ликьора от кеш. Нямаше по-добро средство за борба с болката.

Докато Лорн отново затваряше клепачи в очакване дрогата да окаже своето въздействие, отец Домнис отиде да открехне вратата и тихо каза няколко думи на стражата отвън. След това внимателно затвори вратата и безшумно се върна до леглото.

Лорн усещаше, че мигрената го отпуска.

— Какво се е случило? — попита той със затворени очи.

Гласът му — слаб и дрезгав, издаваше човек, готов да потъне отново в съня.

— Нищо ли не помните? — попита белият свещеник.

— Толкова… съм… уморен…

— Тогава продължавайте да спите, синко. Заспивайте. И ме оставете да се моля за душата ви…

По-късно Алан дойде при отец Домнис до леглото на Лорн. Чакайки резултатите от всяко неуспешно издирване, той не беше мигнал, откакто приятелят му беше изчезнал.

— Изглежда, че никой нищо не знае за това момиче, с което Лорн е тръгнал — каза той тихо.

— Може би тя няма нищо общо с тази история.

— Съмнявам се…

— Трябва да си починете, синко.

Алан се направи, че не го чува, и отчаяно загледа Лорн. Съвсем блед, с лице, белязано от удари, той беше изпаднал в толкова дълбок сън, че нямаше как да не се тревожат. Свещеникът избърса мъничко черна жлъч, която още се процеждаше от затворените му устни.

— Но какво му се е случило, отче?

— Страхувам се, че е чул Призива на Тъмнината.

— Призива на Тъмнината? Какво е това?

— Лорн дълго живя в Тъмнината. Твърде дълго…

— Това го зная.

— Но ако е оцелял, то е, защото… Как да кажа? — белият свещеник търсеше подходящите думи. — То е, защото Тъмнината го е… приела, вместо да се мъчи да го унищожи. Пощадила го е и го е допуснала в лоното си, както свидетелства белегът на ръката му.

— Пощадила? Мислите ли?

— Лошо се изразявам… но вие познавате пораженията, които Тъмнината може да нанесе на телата и душите. Вашият приятел не се е превърнал в бесен луд. Нито в пелтечещ идиот. И тялото му не е развалено.

— Очите му са пострадали.

— Което е почти нищо, сравнено с деформациите, понесени от някои нещастници…

— Вярно е.

— Лорн е силен. Несъмнено точно поради това Тъмнината го е избрала.

— И сега го вика.

— В известен смисъл. Но по-скоро той копнее за нея. В Далрот Лорн е бил подложен на изобилие от Тъмнина. Той е… привикнал към нея. И сега тя му липсва като… — притеснен, отец Домнис се прокашля. — Като…

— Както на мен ми липсваше кешът. Не се измъчвайте така, отче. Разбрах… Той ще оздравее ли?

— Не зная.

— Отговорете ми.

— Нищо не е невъзможно, синко. Обаче…

— Какво, още ли има? — Алан вече проявяваше нетърпение и едва сдържаше гласа си. — Говорете, за бога!

На отец Домнис му трябваше време да подбере думите си.

— Вече няма никакво съмнение, че Тъмнината е в него.

Лорн помръдна в съня си.

Тогава Алан хвана отец Домнис и го отведе встрани от леглото.

— Какво се опитвате да ми кажете, отче? Че няма надежда?

— Не! Несъмнено Лорн ще може да се очисти от Тъмнината, която е в него. Но трябва и той самият да го иска.

— Да го иска! Ама разбира се, че ще го иска! Как би могъл да не го иска?

Отец Домнис сметна за по-разумно да не противоречи на принца по този въпрос. Но той знаеше, че Тъмнината може да оказва неустоимо привличане. За някои тя беше ужасяваща, смъртоносна дрога, но те не можеха без нея, независимо от злото, което им причиняваше в крайна сметка.

— Ще бъде дълго и мъчително, синко.

— Дълго?

— Възможно е един живот да не стигне.

Настъпи сутринта, когато Лорн успя, седнал в леглото си, да се нахрани без помощ.

Това беше първото истинско хранене, след като един патрул го беше намерил в Бежофа и го беше донесъл все така в безсъзнание в двореца на губернатора.

— Ето това вече е удоволствие да се види — каза Алан, докато една прислужница отнасяше останките от обилния обяд, който Лорн беше погълнал с апетит.

Понеже прислужницата беше млада и хубава, Алан не се сдържа да я проследи с поглед. А тя, тъй като не беше глупава, му се усмихна крадешком, преди да затвори вратата.

— Как си? — попита Алан.

— Доста по-добре. Благодаря.

— Позволяваш ли да пусна малко слънце? Навън времето е прекрасно, а тук все едно има бдение над мъртъвци.

С притворени капаци на прозорците, стаята беше потънала в полумрак.

— Предпочитам да не го правиш — каза Лорн.

— О! Не се ли чувстваш добре?

Лорн каза „не“ с глава.

Наистина очите му бяха все така чувствителни към силната светлина. Особено дясното, което беше станало бледосиво, го болеше много: почти веднага започваше да се чувства сякаш някой забива нажежени до бяло игли в главата му.

Алан седна на леглото.

От това дюшекът се наклони и Лорн, който все още внимаваше и за най-дребните си движения, сгърчи лице от болка.

— Извинявай — каза принцът, като си даде сметка за своята непохватност.

— Ще… ще се оправя… — каза Лорн, като предпазливо се опитваше да заеме по-удобно положение.

Алан се постара повече да не мърда.

— Знаеш ли, че много се притеснихме?

— Ние? — попита Лорн.

— Добре. Аз много се притесних — поправи се принцът, като наблегна на „аз“. — Но какво те прихвана да изчезнеш така?

— Не… не зная…

— Отначало онази вечер те търсих навсякъде. Тъй като имах много лошо предчувствие, наредих да започне издирване. И чак на другия ден те намериха. В безсъзнание. И то в Бежофа! Кажи ми обаче какъв дявол си търсил в Бежофа?

— Дълга история.

— Няма проблем. Имам много време.

— Уморен съм, Алан.

— Не. Ще спиш, след като ми разкажеш кой те подреди така.

Тонът беше приятелски, но твърд.

Лорн познаваше достатъчно Алан, за да знае, че нямаше да го остави на спокойствие, преди да получи удовлетворение. Молбата на принца беше също така искрена, както безпокойството и въпросите му. Искаше да знае и щеше да узнае.

— Свидетели казват, че са те видели да тръгваш с една красива, тъмнокоса млада жена — каза принцът.

Лорн потвърди с кимване на глава.

И тогава разказа за срещата си с Елана, за капана, в който тя го беше примамила, и за момента, когато беше скочил през прозореца. Но скри пристъпа си на насилие, когато, убеден, че тя го мами, се беше опитал да я накара да говори. Не каза нищо и за Ирелис.

— Ще можеш ли да разпознаеш къщата, в която те е завела? — попита Алан.

— Мисля, че да.

— Ще се учудя, ако някой ни чака там, но може би са останали някакви следи. Наистина ли не знаеш какво искаха от теб онези типове?

— Да ме отвлекат. Но освен това…

— Тъй като ви бяха видели да тръгвате заедно, събрах някои сведения за тази Елана. Всъщност никой не знае коя е тя. И не беше в списъка на гостите.

— Не ѝ липсва дързост. Говореше с посланика на Иргаард и с теб, когато дойдох при тебе.

— Да. Трябва да е била по следите ти още от самото начало. Сигурно е мислела, че най-добрият начин да се доближи до теб е като мине през мен.

— И тъй като ти никога не можеш да устоиш на една красива жена…

— Преувеличаваш — възпротиви се Алан.

— Е, хайде де.

— И после?

— Ами… много ми е смътно. Спомням си, че паднах в реката и не зная точно как, но успях да не се удавя. После…

Още веднъж Лорн скри истината.

Разказа за Делио, но нищо не каза за кризата, през която беше минал, нито за отчаянието, нито за срама, нито за мъчителните тревоги, нито за болките, които беше изпитал до такава степен, че съжаляваше, че е жив. Наистина ли се надяваше да излъже Алан, или лъжеше самия себе си? Не можеше да каже. Може би искаше само да отложи за по-късно момента, когато щеше да се наложи да се изправи лице в лице със събитията от онази ужасна нощ. Но най-важното беше, че заради Тъмнината и заради властта, която тя имаше върху него, той лъжеше единствения си приятел.

Принцът обаче не беше глупав.

— Защо ме лъжеш? — попита той тъжно.

Лорн го погледна, без да може да каже и дума.

— Зная — продължи Алан, — че онази нощ ти се е случило нещо друго. Нещо ужасно, което отец Домнис нарича Призива…

Тъй като Лорн продължаваше да мълчи, Алан стана.

— Стражите те донесоха така, както те бяха намерили на улицата, където си лежал. А именно полумъртъв. И покрит с черна жлъч, която продължаваше да храчиш и след това… Това беше достатъчно на отец Домнис, за да разбере какво ти се е случило.

— Не… не си спомням всичко — опита Лорн.

— Престани! — ядоса се Алан, без да повишава глас. — Престани. Нищо не те задължава да ми се доверяваш. Нищо не ми дължиш. На никого нищо не дължиш. Но не ме прави на глупак. Ако не искаш да ми кажеш нещо, просто си кажи и това ще е достатъчно.

Гледаха се в продължение на един дълъг, много дълъг миг.

— Не искам да говоря за това — каза накрая Лорн, преди да извърне погледа си.

— Както желаеш. Но не мога да ти помогна против волята ти.

— Нищо не съм искал от теб, Алан. Остави ме на мира.

Този удар беше тежък за принца.

Лорн си възвърна силите.

След няколко дни вече беше в състояние да се разхожда в градините, като в началото се подпираше на бастун, а скоро вървеше и без него. Възстанови се и си наложи дълги и мъчителни упражнения. Не ставаше дума само да оздравее от раните си. Искаше да си върне силата, бързината и издръжливостта, които притежаваше преди Далрот. Освен това усилията, които полагаше, му пречеха да мисли и го караха да потъва в дълбок сън с настъпването на нощта. Така че се упражняваше от сутрин до вечер, прекарваше дълги самотни часове в оръжейната зала, където се упражняваше с меча, и вземаше от конюшнята коне, които изтощаваше докрай.

Двамата с Алан повече не се върнаха към мъчителния разговор, който бяха провели. Принцът очакваше приятелят му да съжали, дори да се извини, но Лорн не искаше повече да търси прошка от никого. Правеха се, че нищо не се е случило, но отношенията им станаха хладни и обтегнати. Алан беше обяснил какво се беше случило на отец Домнис, който се тревожеше. Тогава свещеникът беше взел страната на Лорн: несъмнено Тъмнината беше говорила. Алан беше разбрал. Но независимо от всичко, думите на Лорн го нараняваха.

Докато завършваше възстановяването си, Лорн трябваше да допусне, че макар и тялото му да си връщаше предишната си форма, очите му продължаваха да са все така чувствителни. За него беше мъчение да излезе навън, без да се е покрил, докато грее ярко слънце, и това беше слабост, с която в бъдеще трябваше да се съобразява. На първо време реши да носи кожена превръзка на дясното си око, но това пречеше на възприятията му и опасно намаляваше зрителното му поле. После отец Домнис намери решение и изработи правоъгълни очила, чиито опушени стъкла позволяваха на Лорн да вижда, без да бъде заслепяван. Отначало Лорн не показа особен ентусиазъм — още нямаше трийсет години и за него очилата подхождаха само на старците и на ерудитите, миришещи на мастило и хартия. Но трябваше да се примири с фактите и да приеме, че тези стъкла изпълняваха отлично задачата си.

С черните си коси, бледността, мълчанието, разноцветните си очи и тъмните дрехи, които носеше, тези очила сложиха последен щрих към аурата, която го обгръщаше. Без дори да става въпрос за печата на гърба на лявата му ръка, от него се излъчваше нещо мрачно и тревожещо. Хората свеждаха глави, когато го срещнеха по коридорите; не го поглеждаха освен скришом; шушукаха зад гърба му. Това не го притесняваше. Напротив, ценеше самотата. В нея намираше известна утеха — между четири стени на тишина и забрава.

Глава 15

Една сутрин Лорн заяви на Алан, че заминава.

— Кога?

— Днес.

Принцът прие удара, без да трепне.

— Аз също ще трябва да се реша да се прибера, така или иначе. Получих писмо от майка ми — вика ме в Ориал.

Наистина, писмото беше пристигнало преди няколко дни. Но Алан не искаше да отговори на повикването на кралицата, преди Лорн да се е възстановил напълно. Тогава си помисли да му предложи да дойде с него, но тъй като не се бяха сдобрили искрено, гордостта му попречи. Не искаше да изглежда сякаш се моли.

— Херцог дьо Фелн продължава с неговите игри — каза той в тона на разговора.

— Херцогът?

— Говоря ти за Дънкан.

Дънкан дьо Фелн.

Лорн почувства как стомахът му се свива.

Но не показа нищо. Само попита:

— Все така потънал в интригите, скъпият Дънкан?

Алан сдържа смеха си:

— Повече от всякога. Особено откакто властта на майка ми е оспорвана от онези, които са склонни да дадат ухо на приказките на херцога, и те стават все по-многобройни. Но дребното благородничество на меча му няма доверие, а без тях той никога нищо няма да успее да направи против трона…

— И ето че е херцог.

— Да. Той управлява дома на Фелн след смъртта на по-големия му брат. Докато племенникът му навърши пълнолетие.

— Горкият племенник. Съмнявам се, че ще доживее до дълбоки старини — каза Лорн.

Двамата с принца замълчаха неловко.

Няколкото думи, които размениха, бяха обикновено светско бърборене. Предназначени единствено да запълнят мълчанието и да прикрият лошите им взаимоотношения, те не бяха достойни за приятелството им.

Не бяха достойни за тях.

Алан въздъхна.

— Къде имаш намерение да отидеш? — попита той.

— В Сарм. Смятам да помоля Енцио да ме приеме за известно време.

Принцът почувства остра ревност.

— Ако искаш да видиш отново Алисия…

Не си довърши изречението, понеже видя как лицето на приятеля му се натъжи. Веднага съжали за думите си.

— Аз… Извинявай, Лорн. Не исках…

— Как е тя?

— Добре е.

— Тя дали е…?

— Омъжена? Не, но…

— Зная, Алан. Зная. Не е нужно да ми повтаряш неща, които зная много добре. Зная, че никога няма да се оженя за нея.

Лорн се беше насилил да остане невъзмутим, но споменът за Алисия беше пронизал душата и сърцето му като нажежено острие. Видя я отново — красива и крехка в деня, когато поиска ръката ѝ от баща ѝ — могъщия херцог на Сарм и Валанс. Видя я отново и в нощта, когато ги беше оставил двамата с брат ѝ Енцио на един кей в пристанището на Аленсия.

Почувства остра болка.

Принцът поиска да смени темата и попита:

— От какво имаш нужда?

Лорн вдигна рамене.

— Един добър кон. Пари. Храна. Един меч… Само най-необходимото.

— Добре. Но пътят до Сарм е дълъг.

— Зная.

— Вземи ескорт.

— Не.

— Ескорт от няколко човека. Ти сам ще ги избереш.

— Не, Алан.

— Нападнаха те в нощта на завръщането ти. Какво те кара да мислиш, че тези, които искаха да изчезнеш, няма да те нападнат отново?

— Ще бъда предпазлив.

— Знаеш не по-зле от мен, че това не винаги е достатъчно. Приеми ескорта, Лорн. Ще върнеш хората обратно веднага щом пристигнеш невредим в Сарм.

Принцът действително беше разтревожен и Лорн го разбра. Въпреки това се заинати и продължи да отказва — искаше да пътува сам, каквито и да са рисковете.

Алан неохотно спря да настоява.

— Както желаеш.

— Ще отида да се приготвя — каза Лорн.

Изчака, докато принцът мълчаливо гледаше на другата страна, наранен и отчаян от неговия отказ — за пореден път Лорн отказваше помощта му.

Лорн тръгна, но спря, преди да напусне стаята.

Поколеба се, после каза:

— Благодаря. За всичко.

Алан стоеше с гръб към него.

— Това е — отговори той хладно.

Един час по-късно в конюшните Лорн проверяваше дали конят му е достатъчно здрав и правилно оседлан, когато отец Домнис дойде при него.

— Разбрах, че заминавате, синко.

— Така е — отговори Лорн, без да прекъсва работата си.

— Принцът се тревожи за вас.

— Той ли ви изпраща?

— Не. Но аз споделям тревогите му.

Лорн запази мълчание и повдигна едно по едно копитата на коня.

Белият свещеник настоя:

— Криза като тази… като тази, която изпитахте, може да се повтори.

— Зная.

— Ако това се случи, по-добре ще е да не сте сам.

— Да, несъмнено.

Настъпи ново мълчание, но този път Лорн заговори пръв:

— Чуйте ме, отче. Зная от каква болест страдам. Но изборът, който имам, е много прост. Или да живея в страх от нов Призив, който ще дойде, ако трябва да дойде, каквото и да направя. Или да поема риска да изживея живота си.

— Това е риск, който може да навлечете и на други, синко — каза отец Домнис спокойно.

Лорн го погледна и каза:

— Тъмнината вече ми отне много.

— Разбирам, синко. И все пак, не…

— Довиждане, отче.

Лорн изведе коня си и сложи крак на стремето.

— Почакайте! — извика белият свещеник. — Приемете това, какво ще кажете? Кой знае дали няма да ви потрябва?

Подаде му един медальон с руната на Ейрал, Белия дракон, от бял емайл.

Лорн се поколеба, преди да вземе медальона и да възседне коня си.

После го пришпори.

Лорн напусна двореца на губернатора, без да се обръща. Не видя Алан, който тъжно го гледаше от един прозорец. Спря чак на градските порти, викна един просяк и му подхвърли медальона на отец Домнис.

Виждайки, че висулката и верижката са сребърни, мъжът грейна в беззъба усмивка и доволно извика:

— Благодаря, монсеньор! Ейрал да е с вас!

Лорн вече се отдалечаваше в тръс.

Глава 16

Портата беше толкова висока, че изглеждаше тясна, макар че двайсет мъже можеха да влязат през нея в редица. Огромните крила потрепериха. Помежду им се появи светъл процеп, който ставаше все по-широк с раздалечаването им. После спряха, едва открехнати. Но това беше достатъчно, за да пропуснат да влезе един дребен силует — силуетът на един стар крал, който вървеше, опрян на бастуна си.

Отварянето на крилата на портата беше очертало на земята дълъг, тесен килим от светлина. Върховният крал вървеше по него, вървеше право напред, бавно, прегърбен, предшестван от безкрайно разтеглената си сянка. Тъмнината бе плътна. Но по начина, по който заглъхваха шумовете, лесно можеше да се отгатне, че помещенията бяха гигантски и наподобяващи пещери — издълбана планина.

Крал Ерклант куцаше към един каменен подиум, където горяха четири жертвеника. Два по два, те образуваха квадрат около два трона, поставени един срещу друг. Единият, който беше с гръб към вратата, беше празен. На другия седеше неподвижен човек, изваян от същата червена скала, както троновете.

Това беше крал.

Крал воин, изобразен с корона и ботуши, с ризница; едната му ръка беше поставена на облегалката на трона му, другата стискаше дръжката на меча, опрян с върха в пода.

Първият от Върховните крале.

Старият крал седна пред своя предшественик, чието име носеше. Приликата беше поразителна. Изглеждаха сякаш са на една и съща възраст и са братя. Еднакво облекло. Едни и същи бръчки и хлътнали бузи. Едни и същи костеливи скули. Едни и същи ъгловати челюсти. Еднакви прави коси. И еднакви хлътнали очи.

— Добър вечер — каза Върховният крал.

Почака докато намалеят болките в ставите му. Трябваше му време и да се успокои дишането му.

— Мина доста време от последното ми посещение — каза накрая. — Прости ми.

Въздъхна.

— Новините са лоши. Крепостта Ангборн ще бъде отстъпена на Иргаард…

Изглеждаше така, сякаш е сам, но старият крал чувстваше нечие присъствие. Мощно и огромно присъствие, чиято невидима аура можеше почти да се напипа.

— Да — каза той, сякаш отговаряше на въпрос. — Отстъпена. Или по-скоро продадена.

Крал Ерклант се замисли. За момент погледът му се зарея, после вниманието му се върна.

— Продадена! Даваш ли си сметка? — той се оживи. — И то на Черния дракон! На Иргаардската хидра! Знаеш ли, че се осмеляват да го представят като успех на дипломацията?

Успокои се и гласът му се изпълни със сарказъм.

— Защото най-накрая ще бъдат установени дипломатически отношения между Иргаард и Върховното кралство, ти да видиш! Като че ли Иргаард би могъл някога да стане наш съюзник…

Мрачен, Върховният крал замълча, преди да прошепне сякаш на себе си:

— Вече направих грешката да му повярвам. Това не беше ли достатъчно?

Поклати глава и добави за своя невидим събеседник:

— Но трябва да се признае, че кралицата добре си оплете работата… В продължение на месеци Естеверис тайно преговаряше с Иргаард и сега всичко е уредено. Или почти. Не се нрави на другите кралства. На никого не се нрави.

Гласът му замря.

Обезсилен, старият крал знаеше, че Иргаард никога нямаше да бъде лоялен съюзник. Преди няколко години той самият беше позволил да го убедят и беше опитал да постигне сближаване. Чиста загуба на време. Омразата на Черния дракон към Върховното кралство беше твърде дълбока и твърде отколешна. Той царуваше над Иргаард още от времето на Мрака и смъртно ненавиждаше Ейрал — Белия дракон на познанието и светлината. А Ейрал беше покровител на Върховното кралство. Открай време той беше обект на преклонение и неговите оракули продължаваха да напътстват Върховните крале.

— Не зная какво подклажда Иргаард — призна Ерклант II. — Знам само, че Ангборн му е отстъпен на никаква цена и с пълно презрение към кръвта, пролята за освобождаването на Свободните градове. Но върхът… Върхът е, че трябва да се страхуваме почти толкова от искрен съюз с Иргаард, колкото от предателство от страна на Черния дракон. Защото другите кралства имат всички основания да се тревожат, като виждат как двете най-могъщи кралства в Имелор се съюзяват. Засега си мълчат и не предприемат нищо. Но дълго ли няма да реагират?

Раменете му се отпуснаха, после старият крал се изправи, като усети движение в мрака.

— Все пак остава една надежда. Знаеш ли, Лорн скоро ще бъде тук. Изпратих моите стражи да го намерят. Скоро ще го доведат… Отгледах го като мой син и мислех, че ме е предал, но това беше грешка. Всъщност винаги ми е бил верен и Пазителите казват, че…

Прекъсна го шум, подобен на стържене на метал по камък.

— Да — продължи Върховният крал. — Той се връща от Далрот и аз знам много добре какво означава това… Три години. Цяла вечност. Да, цяла вечност…

Мислите му отново избягаха.

Когато старият крал си тръгна, когато високите порти се затвориха зад него, а жертвениците бяха угасени, около каменните тронове се появиха сенки, отвориха се червени очи и глухо ръмжане се издигна от планината.

Глава 17

Напускайки Самаранд, Лорн не тръгна по долината на Ейрдър, която щеше да го отведе право в сърцето на Върховното кралство. Яздеше на запад, няколко дни пътува покрай морето на Градовете, после потегли на юг. Намерението му беше да прекоси провинция Исерн до Бренвост. После щеше да се качи на първия кораб, отплаващ към Лорианд, с който щеше да стигне до херцогствата Сарм и Валанс. Това не беше най-краткият път, нито пък най-лесният. Но Лорн знаеше, че го грози заплаха, и макар да беше отказал ескорта, който Алан му предлагаше, все пак му се струваше по-разумно да минава през по-заобиколни пътища. Освен това за него целта беше по-маловажна от пътуването, което смяташе да използва за размисъл. Дори не знаеше дали ще стигне до края, но това не го вълнуваше.

Болестта на краля, регентството на кралицата, отстъпването на Ангборн и лукавствата на Иргаард му бяха безразлични. Както и съмненията и тревогите на Алан. Както и Ирелис. И дори Тъмнината. Лорн вече не беше същият. Не чувстваше никакъв дълг към Върховното кралство, нито към Върховния крал. Искаше повече да няма нищо общо с никого. Жадуваше само за едно: да го оставят на мира. Искаше да пътува дълго и напълно сам, неузнаваем.

Искаше да забрави.

Да избяга.

И може би дори да се изгуби.

Провинция Исерн се простираше на изток от диви планини и на запад от Мъртвите земи. Тук-там имаше по някоя отдалечена ферма. Беше ценна само поради кралския път, свързващ Свободните градове с крайбрежието и с Бренвост — едно от най-богатите и посещавани пристанища на Сграбчващото море. Стоки и търговци всеки ден поемаха по този път, независимо от бандитите, които вилнееха, откакто Върховното кралство беше изтеглило — понеже не можеше да ги поддържа — войските, които пазеха областта. Сега все по-многобройни банди ограбваха пътниците, а после бързо намираха убежище в близките хълмове.

Сигурност имаше единствено в големите странноприемници по пътя. Напълно независими, те бяха укрепени и защитавани от наемници. В тях можеше да се спи и да се яде, а освен това да се смени коня, да се подкове отново или да се поправи колелото на каруцата. Всичко обаче беше много скъпо. Наемът на одър беше колкото за стая, а купа бульон струваше колкото дивеч. Но стените бяха високи, камъните здрави, а портите яки. Тук човек можеше да си отпочине и да се отпусне спокойно между два дни път, преминали в постоянна тревога. И толкова по-зле за тези, които нямаха средства или предпочитаха да си спестят парите.

Първите две нощи Лорн прекара под открито небе. Всеки път се отдалечаваше от пътя и се стараеше да намери закътано място, откъдето да не може да се види огъня, нито да се чуе коня. Спокойно можеше да си позволи няколко нощи в странноприемница. Предпочиташе обаче самотата и не се уморяваше да съзерцава Голямата мъглявина над себе си. Тази гледка ужасно му беше липсвала в Далрот. Освен това очите му реагираха на най-слабите светлини и той се наслаждаваше на детайли, които другите не различаваха. Всичко — най-малката звездичка, най-малката спирала, най-малкият млечен рояк — се появяваше пред очите му със съвършена отчетливост без тъмните му стъкла, сякаш беше станал по-приспособен, също като някои животни, към нощния, отколкото към дневния живот.

Вечерта на третия ден обаче Лорн се реши да си почине в една странноприемница. Мисълта да хапне сготвена храна и да спи в хубаво легло доста го изкушаваше. Може би дори щеше да остане един-два дни, но само ако можеше да наеме сам една спокойна стая. Конят му също имаше нужда от почивка, а и от нова подкова на предния десен крак — да прекара малко време в конюшнята щеше да му се отрази прекрасно.

Освен това по пътя беше преживял една малка криза в края на следобеда. Беше започнала с болки в ръката и в дланта. После дойдоха треперенето и началото на треската. За щастие, достатъчно беше Лорн да се съсредоточи и няколко пъти да си поеме дълбоко въздух, за да спре кризата. Сега обаче предчувстваше следващата. По всичко личеше, че щеше да е скорошна и тежка. Предпочиташе да го връхлети на място, където някой можеше да му се притече на помощ и да се погрижи за него. Тази идея никак не го радваше. Да се съобразява с тези кризи, означаваше да признае властта, която Тъмнината имаше над него. Но знаеше, че засега трябваше да се съобразява с нея. Да се прави, че няма нищо, си беше чисто самоубийство. Тъмнината беше противник, с когото не можеше да не се съобразява.

Леко встрани от пътя, странноприемницата беше построена над река, чието течение задвижваше едно колело с перки. Дебелите ѝ стени пазеха не само самата нея, но и конюшня, ковачница, плевник, цял заден двор, зеленчукова градина и няколко плодни дървета, фурна, мелница и параклис, посветен на Дракона-крал.

Веднага щом слезе от коня, Лорн го повери на слугата от конюшнята, после, като се освежи с вода от поилката, дискретно разгледа мястото. Странноприемницата беше оживена, приятна и уютна. И сигурно процъфтяваше, защото се строеше още една сграда, несъмнено предназначена да приюти още стаи. По стените стражите оглеждаха околността, а от време на време хвърляха и по един поглед вътре. Други пазеха портата. Лорн се запита колко ли струваха тези мъже. Времената бяха смутни и всеки, който носеше меч, можеше да стане наемник. Но присъствието на тези мъже разколебаваше бандитите да нападат. В крайна сметка, от тях не се искаше повече…

Лорн поиска стая само за себе си, което не зарадва особено ханджията, защото — като всички ханджии — той не даваше под наем стаи, а места във всяко легло. Всъщност беше му останало само едно голямо легло в една голяма стая — много приятна за почивка, чиито качества той надълго и нашироко похвали. Лорн нае и леглото, и стаята. Той плати веднага и това, прибавено към страховития му вид и към безстрастния поглед на тъмните му очила, окончателно убеди собственика да му даде ключа без повече приказки.

Тази вечер Лорн поиска топла баня и предпочете да вечеря сам в стаята си. Излезе само за да се убеди, че конят му е в добри ръце, след което подпря вратата с един стол, затвори капаците на прозорците и потъна в неспокоен сън. Не знаеше, че веднага го бяха познали и че в момента, когато заспиваше, един мъж препускаше с всички сили в нощта към щедрото възнаграждение, което му беше обещано.

Глава 18

На другата сутрин, понеже белегът му от Тъмнината го болеше и му се струваше, че дясното му око беше още по-чувствително към светлината, отколкото обикновено, Лорн остана в полумрака на стаята си. Почина си, поспа, прие болката търпеливо и зачака.

Но нищо не се случи.

Всъщност се чувстваше по-добре и в началото на следобеда реши да излезе на чист въздух и да се поразходи. Яркото слънце го накара да примижи веднага щом се подаде навън, което го принуди да спусне качулката над тъмните очила. Поколеба се за миг, докато разтриваше белязаната си ръка, после се реши и слезе на двора.

Три семейства бяха пристигнали и се пазаряха за цената на престоя си с ханджията. Мъжете, жените и децата изглеждаха изтощени. Не бяха богати и искаха просто малко място, където да прекарат нощта, и вода за мулетата, впрегнати в каруците. Децата не струваха нищо — щяха да спят на същото легло и да ядат от същата чиния като родителите. Но собственикът остана непреклонен. Отказа да им направи отстъпка и тонът се повиши, стара жена напразно призоваваше щедростта му, един мъж го упрекваше, че злоупотребява с положението и че цените му са неоснователни. Приближиха се неколцина наемници, които подкрепиха ханджията — мълчаливи, но заплашителни. Присъствието им беше достатъчно. Семействата разбраха, че само си губят времето и след като обсъдиха нещата, със съжаление се съгласиха. Ханджията недоверчиво настоя да му платят предварително. Броеше парите си, докато едно бебе плачеше в ръцете на майка си.

Лорн продължи по пътя си.

Отиде да се погрижи за коня си в конюшнята, размени няколко думи с коняря, после купи бутилка вино и седна на един стол, сложен в сянката на дъб в един спокоен ъгъл, далеч от оживлението на двора. Беше свалил качулката, но остави очилата и размишляваше, докато разтриваше ръката си, когато забеляза нечие присъствие близо до себе си.

Беше едно момиченце на три-четири годинки, мърляво, с боси крака, което го гледаше втренчено и смучеше пръстите на дясната си ръчичка.

Лорн отвърна на погледа му, без да каже нищо, и зачака.

Тогава момиченцето вдигна ръчичката, която не беше в устата му, и посочи с пухкавото си пръстче към Лорн. Той разбра, че то не сочеше него, а очилата му. Сигурно никога не беше виждало такива. Той ги свали и протегна ръка, за да може да ги разгледа.

Хлапето се поколеба.

Този мъж, който не се усмихваше, все пак го впечатляваше.

Тогава Лорн завъртя очилата така, че светлината да заиграе по стъклата. Малката се приближи. Искаше да пипне очилата, но Лорн направи „не“ с глава. За момент тя отдръпна ръчичката си, погледна Лорн право в очите и отново се опита да достигне очилата, като бавно, много бавно протегна ръка.

Лорн се усмихна и си сложи очилата.

Хлапето го гледаше все така мълчаливо, без да изразява каквато и да била емоция.

— Тук си!

Момиченцето се стресна.

Една млада жена идваше забързано и на лицето ѝ се четеше огромно облекчение, но и остатъци от прекалено скорошна тревога, която още не се беше разсеяла. Беше руса, по-скоро привлекателна и нямаше още трийсет години, макар умората да я състаряваше. Лорн я позна. Беше пристигнала със семействата, които се бяха опитали да спазарят цената на престоя си.

— Знаеш, че много мразя да изчезваш така, Идия! Искам винаги да знам къде си, чуваш ли ме?

За да ѝ простят, малката изтича при майка си и прегърна краката ѝ.

Жената се омекна и като галеше косата ѝ, меко ѝ се скара:

— Умрях от притеснение.

След което вдигна глава и каза на Лорн, който не беше помръднал:

— Извинете я, господине.

Лорн замълча.

— Надявам се, че не ви е досаждала…

— Не — отговори Лорн.

Настъпи неловко мълчание, жената се колебаеше дали вече да се сбогува. Тогава каза на дъщеря си:

— Кажи довиждане, Идия.

Но хлапето, забило нос в полите на майка си, отказа.

— Съжалявам — каза жената. — Понякога е толкова срамежлива…

Лорн кимна.

— Ами… довиждане, господине… И още веднъж извинете Идия.

Като каза това, жената се канеше да се обърне, когато изведнъж Лорн попита:

— Откъде идвате?

Хваната натясно, тя заекна:

— От… откъде ние…

— Бях там, когато пристигнахте преди малко.

— Да, спомням си. Вие… бяхте там.

— Идвате от Градовете, нали?

— Да.

— Ангборн?

Жената смръщи вежди.

— Да. Но как… — тогава разбра. — Ах, моят акцент. Долавя се, нали?

— Малко — каза Лорн с любезна усмивка. — И къде отивате?

— Ще се установим в Бренвост.

— За дълго ли?

— Може би завинаги. Не искаме да ставаме иргаардци.

Тази фраза, изречена гордо, привлече вниманието на Лорн. Дори предизвика в него нещо като възхищение.

— Така че предпочитате да заминете… — каза той.

— Да заминем? — жената се усмихна тъжно. — Ако бяхме заминали, нещата ни нямаше да са побрани в една каручка. Не сме заминали, господине. Избягахме.

Лорн се изправи.

— Избягали сте? Как така?

Покани с ръка жената да седне на неговия стол. Тя се поколеба за миг, но бързо се предаде на умората си и охотно прие да седне за малко на сянка с дъщеря си на коленете.

— Казвахте, че със съпруга си сте избягали от Ангборн?

— Да, господине.

Като отговаряше на въпросите на Лорн, тя обясни, че вече няколко месеца на жителите на Ангборн не беше разрешено да напускат. Бъдещите иргаардски власти се страхуваха, че всички ще се втурнат да бягат след отстъпването на града, така че напускането беше забранено и тези, които излизаха извън града, нямаха право да вземат със себе си повече от необходимото за обикновено пътуване. Невъзможно беше дори да продадеш къщата или имотите си. Който тръгнеше, трябваше да остави всичко или почти всичко зад себе си.

Лорн искаше да разбере повече, но съпругът на жената дойде и подозрително попита:

— Наред ли е всичко?

— Да — отвърна съпругата му. — Почивах си за малко, това е.

Тя стана, а мъжът взе дъщеричката им на ръце.

— Довиждане — каза жената.

— Довиждане — каза Лорн и кимна на мъжа, който побърза да отведе семейството си.

Вечерта Лорн отиде да хапне в общата зала.

Макар да не го предизвика с действията си, влизането му беше забелязано. Тъмните му дрехи всяваха тревожност, очилата му будеха интерес, така че разговорите замряха, докато той сядаше на едно свободно място, прекрачвайки пейката.

После, след като поръча, хората продължиха разговорите си.

Лорн вечеряше, без да каже дума, но слушаше приказките около себе си. Съседите му тихо обсъждаха цените на ханджията.

Естествено, за да се оплакват:

— Това е грабеж. Чист грабеж.

— Като че ли техните кокошки са хранени със златни зърна.

— А морковите им все едно в коприна растат!

— А, да! Добре се възползват…

— Като се замислиш, нямаме избор, все ще те оберат — дали тук, дали вън.

— Но тук не рискуваш да ти прережат гърлото.

— Абе, това още не се знае.

— Как така?

Разговорът промени посоката си.

— Бандитите стават все повече и повече. И все по-дръзки. Ще видите, че един ден ще нападнат някоя странноприемница.

— Мислите ли?

— Направо съм сигурен! Къде отсядат най-богатите пътници, освен на места като това?

— Вярно е.

— А мислите ли, че бандитите не си казват същото?

— Но все пак има стени. И пазачи.

— Стените могат да бъдат прескочени. А пазачите — да бъдат убити. Или купени. Ще видите, че някоя вечер ще заспим, уверени, че сме на сигурно място, а после ще се окажем заклани в съня си…

— Достатъчно — каза Лорн с тон, който не търпеше възражение.

Тримата търговци, които разговаряха близо до него, млъкнаха, а вместо обяснение, Лорн посочи малката Идия.

Случайността беше пожелала да вечеря на една и съща маса с нея и родителите ѝ. Впрочем баща ѝ и майка ѝ, уморени и твърде заети да обсъждат малкото пари, които им бяха останали до края на пътуването, не бяха забелязали, че момиченцето не изпускаше дума от разговора на търговците и вече гледаше с широко ококорени очи. Притеснени, търговците се извиниха и повече не казаха и дума до края на вечерята.

Лорн обаче не се тревожеше прекалено за това, което Идия можеше да чуе. Белегът от Тъмнината го болеше силно и болката обхващаше цялата ръка. Беше му ту топло, ту студено и вече чувстваше как по челото му избива пот. Кризата, от която се страхуваше от няколко дни, започваше.

Стана, излезе с колкото се може по-уверена крачка и когато се скри от погледите, няколко пъти си пое дълбоко въздух. Вкопчен в един парапет, той се мъчеше да запази контрол, но разбра, че тази битка беше предварително изгубена. Трябваше да стигне до стаята си и да легне, докато все още имаше силата да го направи сам. Запита се дали нямаше да е по-добре, ако беше предупредил ханджията, че е болен, за да му хвърлят по едно око при нужда. Гордостта му, тя не му беше позволила и сега вече беше твърде късно.

До стаята му се стигаше през една галерия, на чийто под дъските бяха поставени на разстояние една от друга.

Лорн започна да се качва по стълбата, която водеше към нея, като се държеше за перилата и от високото бе един от първите — заедно с наемниците, стоящи на пост, — които видяха каретата, носеща се бързо по пътя. Ескортирана от конници, тя влезе в двора сред силен тропот от копита, подкови и скърцане на оси. Това внезапно пристигане разтревожи странноприемницата и бързо изкара всички навън. Дори Лорн остана на прага на стаята си и подтикван от любопитство, наблюдаваше от галерията.

— Затворете портите! — изрева кочияшът, докато опъваше юздите, за да спре каретата. — Затворете портите! Нападнаха ни!

Докато затваряха тежката порта, Лорн, който отгоре можеше да види над стените, обиколи околностите с поглед на слабата светлина на полумрака. Но взорът му беше мътен — сякаш гледаше през движещ се воал. Отказа се и се съсредоточи върху кочияша, който беше скочил пред странноприемницата и разказваше, че бандити им били направили засада, но те успели да си проправят път. Тревожните въпроси валяха от всички страни. Къде беше засадата? Колко бяха бандитите? Бяха ли проследили каретата?

Каретата.

Въпреки че му беше трудно да се съсредоточи, Лорн си каза, че този или тези, които кочияшът возеше, още не се бяха показали. После забеляза, че конниците от ескорта бяха слезли от конете, но само малцина от тях стояха до каретата, която се предполагаше, че трябва да пазят. Повечето вече дискретно се бяха разпръснали, докато кочияшът привличаше цялото внимание към себе си.

Нещо се подготвяше.

Нещо, което Лорн предчувстваше и знаеше, че предстои, но без да може ясно да каже какво е то.

Разбра, когато видя кой слезе от каретата.

Тъмнокоса, млада, красива.

Беше казала, че се казва Елана и няколко седмици преди това се беше опитала да го отвлече в Самаранд.

Отначало той си помисли, че бълнува, че треската му и Тъмнината си играеха с него. Но разпозна младата жена без никакво съмнение, когато тя вдигна очи към него, сякаш знаеше точно къде да го намери, и той срещна погледа ѝ.

Тя му се усмихна.

Лорн изруга и бързо влезе в стаята си, като я заключи и подпря вратата с един стол. Трескав, развълнуван, той крачеше напред-назад, като се опитваше да се съсредоточи. Трябваше да помисли. Бързо. Нищо обаче не му хрумваше, мислите му се блъскаха, надпреварваха, изтриваха се една друга, а от болката в ръката му се виеше свят.

Те бяха тук за него.

За да го отвлекат. Ирелис не беше успял в Самаранд, но не се беше отказал.

Не беше в състояние да се бие.

Трябваше да бяга.

Като най-напред напусне тази стая, в която сам се беше хванал в капан…

Изведнъж Лорн си даде сметка, че от двора долитаха уплашени викове и шумове от битка. Веднага след това някой се опита да отвори вратата.

Инстинктът му на воин надделя.

Извади меча си от ножницата, пъхна здравата си ръка в ремъка на чантата си, отвори прозореца и прекрачи. Прозорецът беше на три метра от земята, зад главната постройка. Без да може да разчита на лявата си ръка, той не толкова скочи, а колкото падна в празнотата в момента, когато вратата беше разбита с ритници. Заболя го, но не беше ранен и накуцвайки леко, отиде да погледне зад ъгъла.

Трябваше да се съсредоточи, за да може погледът му да свикне, докато едри капки пот щипеха очите му.

В укрепената странноприемница цареше хаос. На светлината на факлите и фенерите войниците, които ескортираха Елана, нападаха наемниците и овладяваха помещенията, като удряха всеки, който се окажеше на пътя им, и блъскаха мъже, жени и деца.

Един мъж се надвеси от прозореца на стаята на Лорн.

— Тук е!

Лорн се втурна в бъркотията, като извади меча си.

Удари един войник отблизо, избегна чисто инстинктивно нападението на друг и отвърна, прерязвайки едно гърло.

— Тук!

Лорн се обърна, не можа да види Елана, но разбра, че тя вика и го сочи с пръст откъм галерията. Един войник се нахвърли върху него и Лорн удари слепешката. Веднъж. Два пъти. Удари друг застрашителен силует, преди да усети как топла кръв опръска лицето му. Светът се беше превърнал в сломяващо безредие, настръхнало от звуци, викове, прекатурени форми, наситени цветове. Лорн изгуби усещане за себе си и отново стана ужасения луд, който беше побягнал под бурята в Далрот. Пропадна в пропаст от насилие, ревящи призраци, примитивни страхове и дивашки инстинкти. Не знаеше нито кого напада, нито от кого се защитава — войници или наемници, може би невинни.

Когато се осъзна, беше на кон, ранен, държеше юздите със същата ръка, с която стискаше окървавения меч. Животното се изправи на задните си крака, като цвилеше паникьосано пред портата в зида. Беше ли забравил, че наемниците я бяха затворили след като влетя каретата? Или просто не беше помислил за това, отнесен от бълнуване, което му пречеше да мисли?

Освен това портата беше висока и здраво залостена, а стените, които трябваше да го пазят, се бяха превърнали в капан без изход.

Освен ако…

— Предайте се! — извика му Елана. — Всичко свърши.

С пресъхнала уста и болки в очите, почти повален от мигрената, която пробиваше слепоочията му, Лорн направи усилие да прецени ситуацията.

Елана и войниците ѝ го заобикаляха. На двора, осеян с трупове, вече не се биеха. Клиентите се бяха скрили в постройките и тревожно наблюдаваха през прозорците.

Лорн прибра меча си…

Преди да пришпори с токовете си.

Решен да използва всичко на всяка цена, той блъсна един войник, принуди още неколцина да се отдръпнат и като набираше все по-голяма скорост, прекоси двора в галоп по посока на строящата се пристройка.

Елана разбра какво мисли да направи.

— Не! — изкрещя тя. — Ще се…

Но не довърши.

Работниците бяха сложили една полегата дъска, за да могат да качват материалите си на първия етаж, който все още представляваше само площадка с подаващи се части от стени, зарината с инструменти, чували, дъски и натрупани тухли.

Лорн скочи на дъската, без да намалява.

Тя простена, изскърца, спука се и накрая падна в облак прах. Конят направи един скок, когато дъската изчезна под него и премина над етажа като оръдейно гюле, после препусна по това, което един ден щеше да бъде коридор, завършващ с прозорец.

Изплашено, запенено, животното се хвърли в празнотата и прескочи зида.

Лорн изчезна в нощта.

Глава 19

Лорн се събуди на сутринта, легнал в тревата, с десния си юмрук стискаше юздите на коня си, който кротко пасеше. Трудно се раздвижи, тялото го болеше, а остатък от черна жлъч беше полепнал по бузата и брадичката му. Седна, изтри се и бавно започна да си припомня.

След като беше избягал от укрепения хан, беше препускал, докато имаше сили. После, тъй като конят му не можеше повече, беше продължил ходом, като се мъчеше да остане в съзнание и се клатушкаше на седлото, преди да припадне и да се строполи като чувал. Възбудата от битката и инстинктът за оцеляване му бяха позволили да издържи, но накрая Тъмнината го победи.

А можеше ли да бъде другояче?

Лорн въздъхна.

Беше жив и беше свободен. Това стигаше.

Но мъжете на Ирелис сигурно се бяха спуснали по петите му още на разсъмване. Лорн наистина се съмняваше, че Елана ще се откаже сега, след всичко, което беше опитала.

Беше изгубил достатъчно много време.

Лорн се изправи с изкривено от болка лице, видя, че ръката му беше ранена, но не беше нещо сериозно, и възседна коня си.

Лорн продължи да пътува на юг, като непрекъснато лъкатушеше, минаваше по каменисти пътеки и през поточета, за да заличи следите си. Внимаваше, но не се беше отказал от намерението си да достигне Бренвост на Сграбчващото море. Градът беше голям. Можеше лесно да се скрие в него, преди да отплава. Впрочем възможностите, които му се предлагаха, бяха нищожни. На изток дивите планини препречваха хоризонта. Ако се откажеше да пътува към крайбрежието, нямаше друг избор, освен да поеме към Свободните градове и да навлезе на запад в Мъртвите земи.

Лорн продължи да язди три дни и си мислеше, че е объркал преследвачите си, когато една вечер забеляза трима конници на един хребет. Значи бяха открили следите му. Или поне търсеха в правилната посока. Но как? Хипотезата за добър преследвач беше достатъчно обяснение, но Лорн намери отговора, когато на следния ден забеляза крилати форми под облаците и имаше време, колкото да се скрие.

Змейове.

Ездачи на змейове кръстосваха небето и оглеждаха областта. Дали Ирелис ги беше извикал, за да помогнат на Елана и нейните хора в търсенето? Трудно му беше да го повярва, но трябваше да приеме очевидното: тези, които го преследваха, разполагаха с големи, ама много големи средства.

Трябваше да вземе решение.

Когато се стъмни, Лорн се погрижи за коня си и хапна къшей хляб и малко сушено месо. После, скрит в една борова горичка, в която беше принуден да прекара следобеда, за да избяга от ездачите на змейове, седна с лице към мрака. С поглед, вперен в далечината, той мислеше и разсеяно разтриваше китката и белязаната си ръка през превръзката, покриваща белега.

Сега вече трябваше да дебне и небето, и хоризонта и да пътува нощем колкото можеше. Но дори и така рискът да бъде хванат отново беше твърде голям, ако продължеше на юг. Впрочем конниците сигурно бяха разбрали, че се опитваше да достигне Бренвост. Ако искаше да им се изплъзне, трябваше още отсега да поеме в друга посока, но в коя? И дума не можеше да става да се върне към Свободните градове — дори и да успееше, там сигурно го чакаха. Да тръгне на изток? Това означаваше да поеме риска да го видят ездачите на змейове и да го хванат преди да стигне до планините. Тогава какво?

Да потъне в Мъртвите земи?

Областта, която се простираше на запад, докъдето ти видят очите, беше подложена на разрухата на Тъмнината по времето на Мрака. Дълго време животът в нея беше обречен, защото водата, въздухът, почвата — всичко в нея беше отровено. После малко по малко природата си възвърна правата, ала без да победи истински, като понякога раждаше разни чудовища. Днес Мъртвите земи бяха една огромна ивица — враждебна и дива. Там Тъмнината вече представляваше истинска опасност само на някои много отдалечени места.

Или поне Лорн се надяваше да е така.

Защото мисълта да поеме към Мъртвите земи му се нравеше все повече. Разбира се, имаше риск. Но имаше ли друг избор за него? Беше убеден, че в крайна сметка или някой ездач на змей, или някой конник щеше да го види, освен ако не изненадаше преследвачите си. При това не ставаше дума да отиде далеч навътре в Мъртвите земи. Само да направи един лек завой, като мине през тях, за да може да достигне до брега на Сграбчващото море без неприятности. Може би в крайна сметка щеше да успее дори да стигне до Бренвост.

Освен това…

Освен това интуицията му подсказваше, че трябва да иде в Мъртвите земи. Без да може да го обясни, той чувстваше, че пътуването, което беше започнал, минаваше оттам. Може би нещо го чакаше там. Или някой. Предусещаше някаква необходимост, прибавена към обещанието — неясно, смътно — за помощ и подкрепа.

Лорн си даде достатъчно време да помисли добре, седеше неподвижно, а залязващите светлини на настъпващия мрак се отразяваха в тъмните стъкла на очилата му. Претегли всички плюсове и минуси, после погледна коня си. Не беше същият кон, с който беше дошъл в странноприемницата. Сигурно го беше откраднал от някой от конниците, които ескортираха каретата. Този кон му беше служил добре. Дори му беше спасил живота, но Лорн беше загубил от размяната. Това животно нямаше нито издръжливостта, нито скоростта на бойния кон, който беше принуден да остави в конюшнята на хана. С него нямаше да стигне далеч, ако продължаваше както досега…

Скоро взе решение.

Лорн за последен път провери екипировката си, прегледа храната, която му оставаше, и когато нощта се спусна, възседна уморения си кон. На бледата светлина на Голямата мъглявина потегли към далечния хоризонт на една ветровита, отчайваща пустош, където под огромното небе гигантски синкави скали разкъсваха пространствата от кафяв и червеникав лишей.

Глава 20

Лорн срещна Тъмнината на третата нощ.

Отначало се изненада, но това наистина беше мъгла на Тъмнината, която се беше надигнала и тегнеше над пустошта. Предпазливо се изкачи на една надвиснала скала и се изправи на стремената, за да огледа. Пред него мъглата образуваше червено море от па̀ра. Сякаш се издигаше от вътрешностите на света и се разстилаше, напредваше от едната и от другата страна към стария павиран път, по който той се движеше.

Лорн се обърна на седлото.

Тъмнината покриваше хоризонта зад него и напредваше — огромна и неподвижна, обхващаща целия път. Ако се забавеше прекалено, щеше да се окаже изолиран на високата скала. Но вече и дума не можеше да става да продължи по пътя.

Смутен, Лорн разтърка белязаната си ръка, която го сърбеше. Знаеше, че би трябвало да се страхува, да е ужасѐн от Тъмнината, която го заобикаляше и заплашваше да го погълне. Но той не просто я виждаше. Той я усещаше. Чувстваше силата ѝ с плътта си. Беше като бавно настръхване, което минаваше под кожата му и се събираше като топка на дъното на корема му. Но присъствието на Тъмнината не събуждаше в него нито страх, нито отчаяние. Напротив, тя беше едно близко, успокояващо присъствие. Искаше само да си го върне, да го обгърне, да го приеме в себе си, както го беше приела в Далрот.

Беше толкова лесно.

Достатъчно беше да се отпусне…

Лорн потрепери, когато разбра какво му се случва. Отец Домнис беше прав: Лорн отново чу Призива. Но сега Тъмнината беше тук, съвсем наблизо. И Призивът не се беше появил с болезнена криза, а с привличане, съблазняване, омагьосване, приело облика на разумно решение.

Да навлезе в Мъртвите земи, за да избяга от преследвачите си, се беше оказало лудост. Сега Лорн си даваше сметка за това и се чудеше дали не беше навлязъл прекалено навътре?

Невъзможно.

Не можеше да е изминал десетките левги, които го отделяха от областите, където Тъмнината беше способна да се появи с такава мощ. Освен това вече се насочваше на юг, а не на запад. Така че или властта на Тъмнината навсякъде в Мъртвите земи беше по-силна, отколкото се смяташе, или се случваше нещо необичайно.

Тогава Лорн вдигна поглед към нощното небе и се прокле. Тъмночервени петна, приличащи на кървави морета, се появиха върху сивата луна, а в това време Мъглявината се оцветяваше в яркочервено.

Нощ на Тъмнината.

И по-точно нощ, когато Тъмнината проявяваше силата си навсякъде, където се намираше. Някога, по времето на Мрака, всички нощи били нощи на Тъмнината и дори днес все още понякога се случваха, макар да не можеше винаги да се предвидят. Колкото и страшни да бяха, каквито и лоши поличби да вещаеха, те се оказваха почти безобидни там, където Тъмнината не беше. Но върху местата и съществата, в които Тъмнината бе проникнала…

Изведнъж конят нервно се раздвижи.

Лорн разбра защо: бяха се появили някакви същества. Бяха още далеч, но бързо се приближаваха в мъглата. Вълци. Големи, черни и силни. Големи и тежки като глигани, те ловуваха в глутница.

Лорн се върна на пътя и препусна в галоп.

Виждайки, че плячката им се изплъзва, вълците веднага се отклониха, за да минат напряко през степта. С периферното си зрение Лорн видя глутницата, която заплашваше да го настигне по по-прекия път, но не искаше да рискува да излезе от пътя. Готов да изтощи коня си до последно, той го пришпори, накара го да удвои усилията си и мина пред вълците в мига, когато те се изравниха с него на павирания път. Един от тях скочи и беше посрещнат във въздуха от удар с меча, който го изкорми. Това обаче не отказа другите. С оголени зъби и лъщящи бърни, с лапи, влачещи всякакви дрипи, те не намалиха скоростта си и бягаха покрай пътя в преследване на конника. Зад тях мъглата, която се затваряше плътно, погълна агонизиращия вълк.

Лорн препускаше с всички сили, подкованите копита на коня му чаткаха устремено по паважа. Той знаеше, че конят ще изгуби сили преди вълците. Знаеше, че в края на краищата щяха да го настигнат и да го повалят, когато се изтощи, ако не паднеше преди това. Това не бяха обикновени вълци. Големината и масата им бяха достатъчни, за да се убеди в това, а пламналите им очи издаваха властта на Тъмнината върху тях. Дали ги беше покварила, или създала? Нямаше значение. Водени от кървав бяс, те нямаше да се откажат.

Така че единственото спасение беше в бягството.

Но за колко време?

Лорн усещаше как конят му отслабва, докато глутницата го настигаше. Два вълка дори тичаха наравно с него от едната и от другата страна на пътя. Сигурно чакаха трети да нападне отзад и да събори на земята коня и конника. Лорн не беше прибрал меча си. Напразно. Сега вълците предпазливо се държаха на разстояние.

Неуморни.

Ожесточени.

Лорн вече очакваше само едно. Струваше му се неизбежно конят му, полудял от ужас, да се строполи под него в един или друг момент. Не се надяваше и на чудо дори, когато видя могилата.

Могили осейваха Мъртвите земи. Те приютяваха стари гробове. На тях винаги имаше по три свещени камъка, които държаха Тъмнината на разстояние. Лорн не знаеше нито как, нито защо. Дори не знаеше дали беше вярно, а и нямаше никакво значение. Тази могила се извисяваше пред него, леко встрани от пътя и сякаш беше предназначена за него. Подобна на остров, тя самотно се къпеше в червената мъгла.

Лорн остана на пътя колкото дълго успя. После, когато видя, че един вълк вече го настигаше и беше готов всеки момент да скочи върху задницата на коня му, той рязко изви към могилата. Изненадана, глутницата трябваше внезапно да се обърне, преди да продължи преследването. Лорн вече яздеше през степта и цепеше плътната мъгла, която полепваше по хълбоците на коня, потънал в пяна, и се раздираше на парцали.

Вълците го настигнаха, когато се добра до могилата и откри, че тя е обградена от пръстен стърчащи камъни. Понесен в галоп, конят скочи. Невъзможен скок. Разпори си корема на един камък и падна. Изхвърлен от седлото, Лорн се претърколи малко по-далеч. Все още стискащ меча в ръка, той се изправи, докато конят му, неспособен да стане, се защитаваше, хлъзгайки се в собствените си вътрешности в подножието на могилата, като изпочупи няколко камъка под тежестта си и цвилеше от болка и страх. Лорн нямаше време да се разтревожи за него. Вълците вече изскачаха извън мъглата, над пръстена от камъни. Бяха шест. Единият се надяна на камък. Три се нахвърлиха да довършат изкормения кон, който се бореше. Два се втурнаха към Лорн.

Лорн преряза гърлото на първия, завъртя се около себе си и удари втория в мига, когато той се хвърляше върху него. Рани го в рамото, но животното не се отказа. Вълкът веднага се спусна отново. Лорн ловко го избегна и му нанесе страшен удар в тила, който почти го обезглави. Убито на място, животното рухна.

Тогава Лорн се обърна към трите вълка, които вече бяха привършили с коня и се приближаваха с ръмжене към него. Лорн се приготви да се отбранява. Държеше меча си с две ръце, здраво стъпил на краката си. Погледът му беше сигурен, а дишането — равномерно. Въпреки това се съмняваше, че ще може да победи в тази битка. Сърцето му бясно биеше. Но той беше воин, а воините умираха в битка.

Видя, че вълците, все така застрашителни, се разпръскват, за да го обградят, и бавно започна да отстъпва. Стъпка, после втора, без да изпуска вълците от поглед — изкачи се бавно по могилата и стигна до големите изправени камъни.

И тук, с гръб, опрян в камъните, зачака…

Вълците ръмжаха оглушително, но се колебаеха, озъбени, посягаха с муцуните си към Лорн, който се мъчеше да държи и трите под око.

Изведнъж единият от тях се хвърли напред, което даде знак на глутницата.

Лорн хвана най-бързия, докато скачаше. Счупи челюстта му с един ритник, преди да забие меча си между очите му и да му разбие черепа. После хвана за гърлото единия вълк, който се беше изправил на задните си лапи, за да го нападне и заби острието в корема му чак до дръжката. Отърва се с рамо, раздрано от острите нокти на животното, преди да изтегли меча си и да го вдигне към последния вълк, който скачаше върху него. Животното се надяна на стоманеното острие. Но въпреки острието, забито в гърдите му, то събори Лорн, като тежко падна върху него и опита да го захапе за врата. С обляно от кървави лиги лице, Лорн трябваше да пусне оръжието си, за да хване муцуната на животното с две ръце и да го държи на разстояние. Известно време се бориха, докато накрая вълкът се изтощи и Лорн успя да се изправи и да го възседне. С ръка, захапана от резците на чудовището, той опипом намери камата, пъхната в ботуша му, и няколко пъти я заби в хълбока на вълка. Ожесточи се, удряше и удряше.

Накрая вълкът вече не мърдаше…

Лорн се претърколи по гръб, изтощен и задъхан. Беше изгубил много кръв и беше останал без сили. След малко все пак успя да се дотътри до най-високата част на могилата и седна с гръб, опрян на един от камъните. Трябваше да си поеме дъх. След това с изкривено от болка лице свали връхната си дреха и съдра ръкавите на ризата си. Единия завърза около окървавената си ръка, а от другия направи превръзка, която притисна към разкъсаното си рамо.

Скоро щеше да се зазори.

Над степта мъглата се вдигаше.

Сам, ранен и вече без кон, Лорн припадна, мислейки, че може би никога вече няма да има сили да се изправи отново.

Скоро първите лешояди щяха да дойдат.

Глава 21

Лорн се събуди, легнал върху едно одеяло, а главата му беше на сянка — парче плат, завързано между две колчета, го пазеше от слънцето. Което беше високо.

Лорн мъчително присви клепачи и си даде сметка, че на гърдите му имаше някаква тежест. Тази тежест беше една котка, която седеше и го гледаше, сякаш чакаше нещо. Беше рижа, спокойна и търпелива.

Цвърчене на олио и миризма от пържено достигнаха до Лорн.

Той се размърда и се облегна на хълбок, като принуди котката да се премести. Доколкото можеше да види на тази ослепителна светлина, от която го болеше, все още беше на могилата, а някой се беше навел до лагерен огън.

Мъж с качулка на главата стоеше с гръб към него.

Все още с размътена глава, Лорн намери очилата си, оставени до него, и си ги сложи. Тъмните стъкла облекчиха очите му, но нищо не можеха да направят против острата мигрена, която го мъчеше.

Лицето му се изкриви в гримаса.

— Как е рамото ви? — попита непознатият, без да се обръща. — А ръката ви?

Ръката и рамото на Лорн бяха грижливо превързани. Не го боляха. Усещаше само сърбеж: приятното пощипване от оздравяването, ускорено от някакъв необичаен мехлем. Впрочем с изключение на болката, която пробиваше слепоочията му, изобщо не се чувстваше зле. Раздвижи без голямо усилие ставите на рамото си, после сви юмрука си няколко пъти, като въртеше китката си.

— До… — започна той прегракнало.

Прокашля се и продължи с по-ясен глас:

— Добре. Благодаря.

— Гладен ли сте? — попита мъжът, преди да счупи три яйца в тигана, в който вече беше изпържил сланина.

Лорн веднага преглътна. Беше гладен и жаден.

— Има прясна вода в манерката.

Лорн наведе поглед към един кожен мях, сложен на земята до него. Пи жадно, въпреки напуканите си от слънцето устни и намокри дланта си, преди да си разтрие врата. През това време непознатият беше привършил с приготвянето на яйцата.

— Готово е — обяви той, като се обърна към Лорн, за да му подаде тигана. — Добър апетит.

Лорн се смрази.

Лицето под качулката не беше на човешко същество. Непознатият беше драк — влечуго, чиято раса беше дошла от Кралството на сянката и забравата по време на Тъмнината. Люспите му бяха бели и лъскави. Дръпнатите му очи бяха с наситено тюркоазен цвят.

— Вече не сте ли гладен? — попита той с мек, дружелюбен глас.

Лорн се съвзе.

— Гладен съм! — каза той и грабна тигана и дървената лъжица, които дракът му подаваше.

— Хляб?

Лорн кимна с пълна уста.

Дракът измъкна един кръгъл хляб от една пътническа чанта и отряза две дебели филии.

Една за Лорн и една за себе си, която бавно започна да яде, докато Лорн поглъщаше храната си и го наблюдаваше. Дракът носеше пръстен с герб на безименния пръст на лявата си ръка, а халка от черен аркан пробиваше веждата му. Дълъг меч висеше на изящно изработения му колан. Иначе дрехите му бяха пътнически. Невъзможно бе да се познае възрастта му, нито да се отгатнат чувствата му.

След като се нахрани, Лорн остави тигана и си избърса устата с опакото на ръкава.

— Благодаря — каза той, като гледаше драка право в очите. — За всичко.

Дракът прие благодарностите с просто кимване на глава.

— Няма за какво, Лорн.

Лорн се наежи, станал изведнъж отбранителен.

— Вие ме познавате?

— Всички ви познават.

— Тук преувеличавате, нали?

— Съгласен съм. Да речем, че аз ви познавам. Аз и неколцина други.

— Кой сте вие? — попита Лорн.

— Аз съм Пратеник на Сивия дракон.

— Драконът на съдбата. Как е името ви?

— Не е ли достатъчно да знаете, че съм Пратеник? — учуди се дракът.

— Не.

Пратеникът направи физиономия, която означаваше: „В края на краищата, защо пък не?“

— Казвам се Скерен.

Рижата котка беше останала на сянка върху одеялото. Стана, протегна се и дойде да седне на коленете на Лорн. Той я остави така и започна бавно да гали гърба ѝ. Животното тихо замърка.

— Изглежда, че преди да разпореди втория процес срещу мен, Върховният крал е бил посетен от Пратеник — каза Лорн сдържано. — Той как се казваше?

Пратеникът се усмихна.

— Той също се казваше Скерен.

— Странно съвпадение — иронично подхвърли Лорн.

— Нали?

На свой ред и Лорн се усмихна и насочи цялото си внимание към котката, която продължаваше да гали. С притворени клепачи, котката пъхна глава под ръката му.

— Предполагам, че ви дължа благодарности и за това — рече Лорн.

— Нищо не ми дължите. Върховният крал сам взима решенията си.

— Несъмнено. Но ако не бяхте вие, дали щеше да нареди да има втори процес?

Пратеникът не отговори.

— Какво казахте на Върховния крал? — попита Лорн.

— Първо, че сте невинен.

Лорн се изсмя.

— Ама че работа! Ако трябваше да бъдат освободени всички невинни…

— После — продължи невъзмутимо белият драк — ние му разкрихме кой сте вие…

— Кой съм аз? — учуди се Лорн.

Но Пратеникът не му отговори, а продължи:

— В крайна сметка му казахме това, което може би сте предопределен да извършите. Защото вие имате съдба, Лорн. А това не е дадено на всички.

— Какъв шанс за мен…

Лорн почеса главата на котката. После, като остави животното, се замисли, разтривайки с палец под ремъка дланта на белязаната си ръка.

— Мисля си, че съдбата ми не е била да пукна в Далрот — досети се той.

— Със сигурност не.

— Тогава каква е?

— Не зная.

— Но Събранието на Ирканс знае.

— Да, то знае достатъчно.

Като подбираше думите си, дракът обясни:

— Виждате ли, съдбата винаги се осъществява — по един или по друг начин. Ако е писано, че един крал ще падне под меча на убиец, това ще се случи, каквото и да се направи. Убиецът може да не успее. Или да умре преждевременно. Или да продължи по съвсем различен път. Но тогава някой друг ще заеме мястото му. Друг, чиито стъпки съдбата ще направлява. И кралят ще умре в уреченото време или поне почти. Може би няма да умре от удар с кама. Може да бъде отровен. Но ще умре убит. Непременно… Разбирате ли?

— Да.

— Драконът на съдбата винаги успява да постигне целите си — заключи Пратеникът.

— Понякога с помощта на Събранието на Ирканс.

— Понякога да. Но Пазителите само благоприятстват изпълнението на съдбата. Нищо повече. Когато залогът е голям, те правят така, че всеки да има шанс да изпълни съдбата си…

— … в интерес на съдбата.

— Да. Точно така. Което е писано, трябва да се случи.

Лорн замълча.

Помисли, като продължаваше да гали котката, после изведнъж каза:

— Не ми пука за съдбата като цяло и за моята в частност. Намерете някой друг да го извърши, Пратенико.

Дракът остана съвършено невъзмутим.

— Един кралски ездач на змей вече е забелязал дима от нашия огън — каза той. — Преди да се стъмни сивите гвардейци, които ви търсят, ще са ви заловили.

Лорн не можа да се сдържи да се усмихне на себе си.

Значи ездачите на змейове, които беше забелязал преди да тръгне към Мъртвите земи, го търсеха, но по заповед на Сивите гвардейци, които Върховният крал беше изпратил да го посрещнат.

— Имат заповед да ви ескортират до Цитаделата — продължи Пратеникът. — Доброволно или насила. Ще постъпите по-добре, ако ги последвате.

И тъй като Лорн мълчеше, добави:

— Върховният крал умира и ви чака.

Лорн сведе очи и погледна котката, която продължаваше да мърка под неговите ласки.

— Хубава работа! — каза той.

Искаше да прозвучи иронично, но не беше убедителен.

Лорн си даде сметка, че нещо в него оставаше привързано към службата на Върховното кралство. Нещо, което се мъчеше да преодолее с цинизъм и злоба. Нещо, което беше оцеляло от човека, който беше и който несъмнено не беше изчезнал напълно в Далрот.

— Не ми ли казахте, че ако не изпълня съдбата си, някой друг ще го направи?

— Да — съгласи се дракът. — Но това няма да се случи ей така. Съдбата винаги предпочита лесния път. И няма да се откаже лесно — сега, когато ви е избрала. И цялото Върховно кралство ще пострада от решението ви, да не говорим за това, което ви чака…

— Опитвате да ме уплашите ли?

— Не. Но зная къде води прекият път, по който искахте да тръгнете.

Лорн се сепна.

— Докато ако приемете дори само да говорите с Върховния крал… — добави Пратеникът, като остави изречението си недовършено. — Вашата съдба е изключителна — добави след малко. — Повярвайте ми, ако я приемете, тя ще ви даде изобилие от средства да си отмъстите.

При тези думи той стана, Лорн също го последва. Дракът събра нещата си, сложи ги в една чанта и възседна коня си, който чакаше, вързан за един камък от тези, които обкръжаваха могилата.

— Довиждане, Лорн. Направете съдбата си свой съюзник. Няма по-мощен от него.

Лорн поздрави студено Пратеника с кимване на глава, преди да забележи, че продължава да държи рижата котка в ръцете си.

— Забравихте си котката — извика той.

— Котките не принадлежат на никого — отвърна дракът, като се отдалечаваше. — Но тази като че ли ви прие. Запазете я при себе си.

— Има ли си име?

— Най-вероятно, но не го зная.

Сивите гвардейци пристигнаха на смрачаване. През това време Лорн седеше на земята, котката се беше свила на кълбо върху краката му, а той разсеяно разравяше жарта на огъня.

Вдигна глава и се загледа в отряда, който приближаваше.

Състоеше се от двайсетина въоръжени конници, шлемовете им бяха украсени с гребени, на знамената и на сивите им щитове имаше пет черни корони. Лорн познаваше много добре тези знаци и емблеми, защото ги беше носил, преди да го обвинят, опозорят и осъдят. И тогава, при вида на тези знамена, плющящи на вятъра сред тропота на равномерния галоп, едно неподозирано чувство го стисна за гърлото.

Спомни си за собствената си церемония по приемане — изключително тържествено — в Сивата гвардия. Спомни си честта, която представляваше фактът да принадлежиш към тази елитна войска, на която кралят поверяваше живота си. Спомни си своята гордост и гордостта на своя баща. Спомни си момента, когато беше арестуван. Само няколко месеца бяха изминали между деня, когато капитанът на Сивата гвардия му беше връчил прословутия шлем с гребен в присъствието на краля, и деня, когато му бяха отнели меча…

Лорн се съвзе.

С котката в ръце той стана и зачака.

Глава 22

Ейлин дьо Фелн се наслаждаваше — сама — на удоволствията на топлата благоуханна баня. Полегнала, с притворени очи, тя си почиваше в полумрака. Няколко свещи горяха. Косите ѝ, хванати в лек кок, и грациозният ѝ тил почиваха на възглавничка, докато младата жена дишаше спокойно с изящна усмивка на устните, а гърдите ѝ леко се подава над млечната вода.

Отвори само едното си око и направи леко движение да прикрие гърдите си, когато баща ѝ влезе. Дънкан дьо Фелн изглеждаше нервен. Може би беше ядосан. Отпусна се на едно кресло в луксозната баня и въздъхна.

— Какво става, татко?

С мрачен поглед херцогът гледаше втренчено пред себе си. Гърдите му свиреха, а челюстите му бяха стиснати. Сдържаше се — мълчалив, с мускули, опънати до скъсване.

— Идиоти! — изрече той сякаш на себе си.

Ейлин знаеше, че баща ѝ рядко допуска да бъде обзет от гняв. Смяташе това за слабост, чиито последици винаги бяха вредни. Ядосаният човек разсъждава зле и взема лоши решения. Ръководят го емоциите, вместо ума и опита. А в политиката — областта, в която Дънкан дьо Фелн беше най-добър — да се оставиш на чувствата беше нещо повече от грешка: беше такава грешка, която можеше да се окаже фатална.

— Идиоти — повтори херцогът.

Без никакъв свян Ейлин стана от ваната. Водата се стичаше по голото ѝ тяло. Тя беше красива — слаба, със закръглени, твърди гърди, тънка талия и плосък корем. Слабините ѝ бяха гладки — нещо, което Дънкан забеляза с крайчеца на окото си и оцени. Ейлин излезе от ваната и нахлузи дълга прозрачна риза, която веднага полепна към кожата ѝ. Приближи се до баща си, целуна го по челото, после мина зад него, за да разтрие раменете му.

Малко по малко Дънкан си връщаше спокойствието.

— Опитали са се да отвлекат Лорн за пръв път в Самаранд — каза той. — И втори път по пътя за Бренвост. И сигурно още са щели да опитват, ако отряд от сиви гвардейци, който патрулирал там, не ги бил убедил да се откажат…

— Отпуснете се, татко.

— И сега… и сега имат наглостта да ме… да ме…

Херцогът си пое дълбоко въздух, после затвори очи и бавно издиша. Изчака малко, докато умелият масаж на дъщеря му окаже своето въздействие, и каза:

— Това е работа на Ебар. Възползвал се е от нашето пътуване до Аргор, за да организира тази… идиотщина. Мисля, че не му е било много трудно да убеди другите. Всичките са на ръба да се насерат от страх, откакто разбраха, че Лорн ще бъде освободен…

— Но Лорн никога не е имал нищо общо с тях, само с вас.

— Да.

— Следователно не познава никого от другите членове на Ирелис, нали?

— Разбира се! Ама какво искаш? Те се страхуват и от сянката си.

Младата жена помисли.

— Добре, но какво са смятали да правят с Лорн, след като го отвлекат? — запита се тя на глас.

— А! — изкикоти се Дънкан. — Дори не съм сигурен, че тия идиоти са знаели какво да правят.

— Кой се е натоварил с работата?

Херцогът вдигна рамене.

— Не знам. Все още не са ми известни всички подробности. Но се съмнявам Ебар да си е изцапал ръцете… Както и да е, злото е сторено. И сега аз трябва да се оправям с последиците.

Ейлин престана да масажира баща си, седна на коленете му и попита:

— Но какво зло всъщност? Толкова ли е сериозно, татко?

— Кой знае как ще реагира Лорн. А ако реши да се разправя с нас?

— Първо трябва да разбере кой се е опитал да го отвлече…

— Кой друг, освен Ирелис, ще иска да го накара да мълчи? Кой друг би бил заинтересован той да изчезне? Ако Лорн още не го е разбрал, скоро ще разбере.

Ейлин стана и — съвършено гола — направи няколко крачки, като размишляваше на глас.

— Това не е сигурно. Лорн несъмнено има достатъчно други врагове, които далеч не са очаровани от завръщането му. Освен това какво може да направи той против нас? Да говори? Защо ще го прави сега, когато до този момент мълчеше?

— Да… може би си права… Както и да е, ще трябва да го държим под око.

Младата жена престана да върви напред-назад.

— Така или иначе не възнамерявахте ли да правите точно това?

— Да — призна Дънкан, като направи гримаса.

За миг остана замислен, после заяви:

— Ще направя така, че Ебар дълго да не може да се съвземе от тази погрешна стъпка. Ще го вкарам в правия път и ще го накарам да върви в крак. Колкото до Лорн… Мисля, че е най-добре да чакаме и да наблюдаваме. Убеден съм, че ако Върховният крал е наредил да бъде освободен, то не е само, за да поправи една…

Търсеше точната дума.

— Несправедливост? — предложи Ейлин.

Херцогът се усмихна.

— Да — каза той. — Една ужасна несправедливост.

Глава 23

Направиха почивка в подножието на Закрилящите планини, в един стар замък, защитаващ достъпа до затворена котловина. Тази почивка беше добре дошла за всички и особено за Лорн, който все още не беше напълно възстановен от битката си с вълците в Мъртвите земи.

Освен това Тъмнината продължаваше да го изпитва.

По време на краткия преход до Риас беше преживял една криза, която успя да запази в тайна: сам в своята каюта, треперещ и трескав, свит в леглото от спазми във всичките си крайници, беше заглушил мъчителните си стенания. За щастие, кризата се оказа не така остра, както първата, и беше успял да я овладее. На сутринта дискретно беше изхвърлил през борда черната жлъч, която беше повърнал в нощното си гърне, и беше оставил само мокри от лоша пот чаршафи като доказателство за болестта си. Страхуваше се следващата криза да не го изненада така, че да не може да я скрие. Искаше му се да вярва, че липсата ще започне да се усеща все по-слабо с времето, че кризите ще се разредят и ще станат по-поносими. Но дали някога щеше наистина да се излекува от Тъмнината?

Тази вечер, както всички останали, откакто сивите гвардейци го ескортираха, Лорн се беше хранил малко встрани от отряда, без никой да разговаря с него. После беше запалил парче свещ, което държеше в джоба си, и отворил една мръсна, измачкана книга, която беше купил на пристанището, преди да отплуват за Риас.

Безразличен към разговорите на конниците, които си говореха тихо в просторната столова, той беше погълнат от четенето и галеше котката, която Пратеникът му беше оставил, когато офицерът, командващ отряда от конници, дойде и седна до него. Казваше се Рилсен и до този момент изобщо не беше говорил с Лорн. Също като своите конници, и той винаги се беше отнасял към него с хладно уважение, като човек, който изпълнява дълга си последователно, но не по своя воля. Лорн не искаше повече. Всъщност мълчанието, на което го осъждаха, му допадаше, като единственият му другар беше малкото рижо коте.

Рилсен остана за миг мълчалив и отпи глътка от тясно метално шише, което носеше у себе си. После с бързо движение, което издаваше известно неудобство, подаде шишето си на Лорн.

— Нощите сред тези стари камъни винаги са студени — каза той.

Това беше опит за сближаване. Лорн се учуди, но не видя никаква причина да откаже. Затвори книгата си, взе шишето, отправи мълчалив тост към офицера и изпи малка глътка ракия.

Стори му се добра.

— Благодаря — каза той и върна шишето.

Рилсен го запуши, после го пусна в ботуша си.

— Какво четете? — попита той.

— Хрониките.

— Коя книга?

— Първите крале на Лангър.

Хрониките на кралствата в Имелор беше огромен текст, наброяващ стотина тома, събрани в отделни книги и разделени на песни и стихове. В тях историята и легендата се преплитаха и ерудитите спореха дали дадена книга заслужава да бъде включена в Хрониките, дали дадена песен беше наистина на мястото си, дали даден стих не трябваше да бъде изтълкуван отново. Споровете бяха безкрайни, още повече, че всяка година продължаваха да се пишат и да се появяват все нови и нови книги. Освен това не всички бяха истински хроники. Така някои книги бяха пътеписи, философски размисли, сборници с молитви, мистични и пророчески текстове. Произходът на най-старите книги беше забулен в загадки, което не беше попречило някои от тях да се превърнат в основополагащи текстове за Върховното кралство и за други места.

Книгата Първите крале на Лангър беше една от тях.

— Това е една от любимите ми книги — каза Рилсен.

— На мен също.

— Баща ми ми четеше Първите крале, когато бях малък. С тях се научих да чета.

Лорн се усмихна тъжно.

В Далрот често си беше рецитирал пасажи, които знаеше наизуст. И когато се умореше от тях, възстановяваше други по откъслечни спомени. Понякога в паметта му беше останал само ритъмът или изказът на някой стих, а думите липсваха. Тогава си ги измисляше. Всичко беше добро, стига да можеше да избяга поне в мислите си.

Рилсен видя мъчителния воал, който смути погледа на Лорн, но не го разбра. Очите му се спряха на котката, която беше заспала.

— Как се казва? — попита той.

— Нямам никаква представа.

Отговорът озадачи офицера.

Истината беше, че Лорн все още избираше и се колебаеше, понеже познаваше котките. Знаеше, че човек никога не кръщава истински една котка. Когато най-накрая ти се струва, че дадено име е подходящо, то е, защото котката си го е избрала.

Настана мълчание. Време беше Рилсен, който беше изчерпал безобидните теми, да мине по същество.

— Искам да знаете, че нямам нищо против вас — каза той.

Лорн го погледна и се помъчи да се сети кой беше този млад офицер.

Преди три години той също беше част от Сивата гвардия и тогава никой не се съмняваше, че един ден той щеше да я командва. Върховният крал беше негов кръстник. Беше доверен приятел на принц Алдеран. Беше се покрил със слава край Валмир и — независимо от скромния си произход — щеше да се ожени за дъщерята на могъщия херцог на Сарм и Валанс. Тогава като че ли във всичко му вървеше.

— Присъединих се към Сивата гвардия един месец след Вашето заминаване — обясни Рилсен.

— Моето заминаване… — повтори Лорн горчиво.

— Тогава всички ви смятаха за виновен. Гвардейците не искаха дори да произнесат името ви.

Лорн прие удара.

Може би в крайна сметка не беше чак толкова чувствителен. Но да чуе, че сивите гвардейци, тези, към които той беше толкова горд, че принадлежи, се бяха отрекли от него, го нараняваше повече, отколкото можеше да си признае.

— А сега? — попита той.

— Сега вече не знаят какво да мислят. Тези, които дойдоха след вас, като мен, са по-скоро благоприятно настроени. Мислят, че днес в нищо не можете да бъдете упрекван, защото бяхте оневинен за това, за което несправедливо сте били осъден. Но другите… — офицерът въздъхна. — Трябва… трябва да разберете, че всички, до капитан Норфолд, бяха подозирани след вашето осъждане. А вие знаете, че подозрението е първото, което засяга честта. Някои не можаха да го понесат и предпочетоха да напуснат гвардията, отколкото да отговарят на унизителни въпроси. А на тези, които останаха, им е трудно да ви простят. Зная — побърза да добави той. — Зная… но в продължение на три години вие въплъщавахте всичко най-лошо, което можеха да си представят: предател, опетнил честта и краля си, опетнил честта на всички сиви гвардейци. И ето че от днес за вчера… Затова се държат така хладно към вас. И трябва да призная, че самият аз не зная как да се отнасям към вас. Защото макар кралят да изиска вашата невинност да бъде призната…

— Чакайте малко — прекъсна го Лорн.

Страхувайки се, че не разбира правилно, той се изправи, което наруши спокойствието на котката.

— Казвате, че кралят е изискал да…

Той не довърши.

— Вашата невинност да бъде призната, да — каза офицерът. — Защо?

Лорн не отговори.

Досега мислеше, че Върховният крал е разпоредил нов процес, в края на който той е бил оневинен. Или поне така му беше казал Алан и така изглежда мислеха всички. А като че ли Рилсен твърдеше, че кралят беше постановил неговата невинност. Тогава беше ли имало втори процес? И ако беше така, това не беше ли просто формалност, чийто изход е бил написан предварително, според кралските изисквания? На Лорн му се струваше, че кралят искаше той да е свободен и беше използвал властта си това да стане. Но защо? Защо след три дълги години? И дали Върховният крал беше действал по собствена воля, или за да задоволи исканията на Събранието на Ирканс?

В края на краищата, ако се вярваше на Пратеника, Лорн имаше съдба…

— Какво става? — разтревожи се Рилсен.

— Нищо — излъга Лорн. — Аз… уморен съм, това е.

И тъй като вниманието на Лорн вече беше единствено в това да гали главата на котката си, която спокойно мъркаше, Рилсен стана и се върна при хората си.

Потеглиха на другата сутрин.

Трябваше да прекосят множество дефилета, да минат през долини и планински проходи, които ставаха все по-тесни и все по-високи. Ден след ден въздухът ставаше по-хладен, по-остър. Растителността се разреди. Понякога ги връхлитаха хапещи ветрове, които свистяха и отнасяха жалбите си към голите върхове. Закрилящите планини бяха враждебен свят от сиви скали и черни камънаци, с оскъдна трева, тръни и храсти, хилави дръвчета, вкопчени в камъка. Конниците говореха малко, като най-често се движеха в колона по стръмните пътеки, а нощем почиваха в руините на укрепленията, които по времето на Мрака защитаваха всеки проход до Цитаделата.

Скрит под качулката си и зад тъмните си очила, с котката на рамене или в някоя от дисагите, Лорн сякаш беше обгърнат от черна аура. Това се дължеше на неговата сдържаност, на лишеното му от емоции мълчание, на разстоянието, което поддържаше между себе си и другите. Но това се дължеше и на нещо по-дълбоко. Също като екипажа на кораба, който го беше докарал от Далрот, гвардейците избягваха да срещат погледа му и говореха тихо зад гърба му. Той интригуваше и тревожеше. Не че се страхуваха от него, но конниците от ескорта му нямаха доверие, спирани от инстинктивна предпазливост. Несъмнено се досещаха за Тъмнината в него.

Лорн имаше предостатъчно време да размишлява.

Съжаляваше за начина, по който се беше отнесъл към Алан преди да напусне Самаранд. Обвиняваше се, че няколко пъти беше отблъснал ръката, която неговият приятел му подаваше. Но ако я беше приел, после щеше да се наложи да се открие, да се разкрие напълно, да се остави на него. Далрот беше направила кожата му дебела, но под кожата болката бе все така силна. Лорн не знаеше кой беше в този момент. Как би могъл да сподели чувствата, съмненията и страховете си? Знаеше, че не се е освободил напълно от Далрот и че това щеше да отнеме време. Но имаше ли той това време? Щеше ли Тъмнината да го остави един ден на мира? Лорн се страхуваше, че тя се е превърнала в част от него, толкова съществена част, че да не може да се отърве от нея, без да я ампутира. Може би се беше превърнал в измъчена, самотна душа, която никога нямаше да намери покой. Може би трябваше да го приеме и да заживее с тази ужасна истина. Може би щеше да си направи услуга — на себе си, както и на тези, които го обичаха и искаха да му помогнат.

Единствено котката на Пратеника го успокояваше.

Тогава, докато галеше животното, което мъркаше, затворило очи, Лорн се отпускаше и съзерцаваше пейзажа. Огромните планини, дълбочината на пропастите, височината на върховете почти го опияняваха. Често беше прекосявал Закрилящите планини, за да отиде в Цитаделата. Но гледката, която се откриваше пред него, не беше от тези, с които човек свиква, а и колко пъти беше мечтал за тези планини в тъмнината на своята килия? Днес планината се издигаше в края на Върховното кралство. Но някога тя се извисявала над дива област, която днес отчасти беше потънала под Сграбчващото море, а от нея бяха останали само Мъртвите земи. Историята беше написана и легендата се беше изковала тук. През Последната война на мрака именно в Закрилящите планини крал Ерклант I, начело на няколко хиляди души, беше разгърнал войските си, за да устои на победоносната армия на Драконите на сянката и забравата. Точно в тези планини неговите герои бяха построили Цитаделата, където, притиснати, героично се бяха били, докато пожертването на Дракона-крал беше предизвикало бедствието и открило пътя към победата. И пак тук крал Ерклант I сам беше победил Дракона на разрушението и беше придобил неговата власт.

Историята на Върховното кралство беше изкована тук и точно тук Лорн преживя своя апогей, своя залез и своето падение. Беше се изправил срещу съдбата си в сянката на тези легендарни планини.

Сега се връщаше в тях.

Глава 24

Накрая, след дълги дни, те навлязоха в една долина, притисната между стръмни скали и стени. По един стар павиран път минаха покрай едно градче и продължиха към края на долината. Тя завършваше на дъното на мрачна пропаст, чиито стръмни стени, издигащи се към небето, се събираха в място без изход.

Там се гушеше Цитаделата.

Това беше огромна крепост. Преди да се стигне до нея, трябваше да се преминат множество стени, които преграждаха пропастта. После се стигаше до подножието на първата крепостна стена. Цитаделата изглеждаше най-величествена точно от това място, където човек чакаше — дребен и смазан — да се отворят портите, да бъде спуснат подвижният мост и да се вдигне решетката. Следваха други крепостни стени, построени на стъпала, като най-високата обграждаше замък, чиято главна кула и останалите кули с бойници бяха отчасти издълбани в скалите.

Лорн последва ескорта до замъка в дълбока тишина, само копитата на конете чаткаха по каменните павета. Цитаделата беше свещено място, в което поданик на Върховния крал никога не влизаше, без да изпита смесица от страх и дълбоко уважение, защото историята и легендата на Върховното кралство бяха създадени тук. Но Лорн изпитваше особено чувство. Беше роден в Цитаделата. Тук беше посветен в рицарство и получи почести, после пак тук беше задържан, докато траеше процесът му, и осъден. Връхлетяха го спомени — меланхолични, а често и мъчителни. Видени образи. Чути думи. Смехове и сълзи. Изчезващи аромати. Цяла вихрушка от противоречиви чувства, които го разтърсиха…

Норфолд, капитанът на Сивата гвардия, чакаше във вътрешния двор на замъка. Зад него войниците в ризници бяха строени в шпалир на стъпалата на главната кула. Лорн стъпи на земята и подаде юздата на коня си на един коняр. От седлото си Рилсен му кимна с глава и изчезна, последван от конниците, които командваше.

Лорн погледна Норфолд, без да каже дума.

Животът му се беше превърнал в кошмар, когато капитанът го беше арестувал преди три години. По онова време Лорн беше натоварен да осигурява сигурността на поредица поверителни срещи между Върховния крал и Иргаард. Тези срещи целяха да бъде изготвен проект за мирен договор, като всичко трябваше да бъде запазено в пълна тайна. Върховното кралство и Иргаард бяха врагове открай време и равновесието на съюзите между имелорските кралства почиваше в голяма степен на този вековен антагонизъм. Ако съюзниците им откриеха, че Върховният крал и Черния дракон се сближаваха зад гърба им, това щеше да предизвика дипломатически и политически кризи, които със сигурност щяха да опропастят предприетите усилия. Но ако бъдеше намерен един първоначален терен за разбирателство, щяха да последват други преговори, които може би щяха да завършат с край на петвековната явна и скрита война. Лорн знаеше какви ще са последиците за изхода на срещите при най-малкото изтичане на информация. Предупреден за залозите, той съзнаваше голямото доверие, гласувано му от Върховния крал, и честта, която му беше оказана. И всичко сякаш се развиваше по най-добрия начин, докато един ден Норфолд невъзмутимо поиска меча му, преди да го арестува.

Изправен пред Лорн три години по-късно, Норфолд отново не мигваше.

Никак не се беше променил. Висок и як, капитанът беше на около петдесет години и имаше идеално оформена брада. Мълчеше, сдържаше се, но погледът му беше страховит и изразяваше всичко, което не можеше да каже. Не беше простил на Лорн. Не вярваше в неговата невинност. И макар да беше решен да изпълни дълга си, макар да се подчиняваше на заповедите на Върховния крал, не оставяше никакво съмнение относно дълбокото си убеждение. Лорн го караше да изпитва единствено ярост, омраза и презрение. Мястото му беше в Далрот и то до края на живота му.

С високо вдигната глава Лорн му отвръщаше със също толкова красноречив поглед.

Спокоен поглед, който казваше:

„Върви на майната си.“

Норфолд го разбра и кимна едва забележимо, сякаш за да каже, че отговаря на предизвикателството и поема хвърлената ръкавица. И двамата мъже разбраха, че от тук насетне щяха да бъдат заклети врагове.

— Последвайте ме — каза капитанът след малко.

— Кралят очаква ли ме?

— Не. Денят напредна доста. Несъмнено Негово Величество ще ви приеме утре сутрин. Ще можете да си починете.

Тръгнаха заедно по голямото стълбище на кулата, между изправените войници, застанали мирно и гледащи право пред себе си. Нощта вече се спускаше над Цитаделата и започваха да палят факлите.

Лорн се възползва от горещите бани в замъка, после се оттегли в стаята, определена за него в една от кулите. Там го чакаха чисти дрехи — сгънати и изгладени. Стените бяха голи, а мебелировката съвършено строга, но леглото беше меко и след няколко нощи на бивак и езда в планините, Лорн се отпусна на него с удоволствие. Почти беше заспал напълно облечен, когато му донесоха вечерята.

Малко по-късно на вратата отново се почука точно когато привършваше вечерята си.

— Влезте — извика той, след като изтри уста.

Вратата се отвори и се появи един висок, суров здравеняк. Надвишаваше Лорн с цяла глава, носеше черната ризница на личната охрана на краля и имаше войнишки мустаци. Беше между трийсет и пет и четирийсет годишен и не беше трудно да се отгатне, че цял живот е бил войник. Белег като сърп красеше дясната му скула.

Лорн не можеше да си спомни дали го беше виждал преди.

— Да? — каза той.

— Получих заповед от капитан Норфолд да ви се представя, месир.

— Поради каква причина?

— Натоварен съм да осигуря защитата ви.

— Моята защита или надзора ми?

— Стана въпрос единствено за вашата защита.

Погледът на мъжа беше спокоен, почти безразличен. Лорн се помъчи да го прецени, но напразно.

— Нищо не мога да направя срещу това, нали?

— Простете, месир?

— Каквото и да кажа, вие ще останете до мен.

— Заповедите са си заповеди, месир. Могат да бъдат променяни от тези, които ги дават, но не могат да бъдат пренебрегвани от тези, които ги получават.

— И тази, която сте получили относно мен, идва от капитана на гвардията.

— Да.

Лорн не видя никаква причина да създава трудности.

— Добре — каза той. — Името ви?

— Хурст.

— Хурст? Това име ли е?

— Име е, когато се казваш Хурственскарен.

— Ясно. Малко име?

— Вескарстендир.

Лорн се запита дали гвардеецът не му се подиграва. Наблюдава го внимателно известно време, но онзи изглежда беше от хората, напълно лишени от чувство за хумор.

— Вескарстендир — повтори Лорн.

— Да.

— Вескарстендир Хурственскарен.

— Да.

Лорн положи огромно усилие да остане невъзмутим.

— Мога да ви наричам Вескар.

— Предпочитам Хурст.

— Добре. Хурст. Лека нощ, Хурст.

— Лека нощ, месир.

Като каза това, Хурст затвори вратата.

Известно време Лорн разсъждаваше върху причините, поради които занапред щеше да има телохранител. Който, като се замислиш, си беше пазач. Норфолд нямаше доверие на Лорн и несъмнено искаше да му покаже, че го държи под око. Но може би капитанът беше разбрал, че Лорн беше станал жертва на опит за отвличане в Самаранд. А негов дълг, независимо дали му харесваше, беше да го пази. Ако нещо се случеше с Лорн, Норфолд със сигурност щеше да отговаря пред Върховния крал. Тъй като го познаваше добре, Лорн изпитваше уважение към някогашния си капитан: нямаше по-лоялен, неподкупен и предан от него. Ако му е било заповядано от краля, той щеше да даде живота си, за да спаси живота на Лорн.

Тъжна ирония…

Станал отново мрачен, Лорн си сипа чаша вино и отиде да се облегне на прозореца.

Тъй като беше почти пуста, Цитаделата беше съвсем смълчана. Чуваше се само свистенето на вятъра, плющенето на знамената и сигналите от тръба, които отмерваха военния живот. Цитаделата никога не бе била весело място, но все пак Лорн я познаваше като много по-оживена, когато като юноши идваха с Алан да прекарат лятото при Върховния крал. Крал Ерклант всъщност винаги беше предпочитал Цитаделата пред дворците си. Все пак беше крал воин. Но несъмнено и защото можеше по-лесно да ходи на гроба на дядо си, Ерклант I, чието име носеше и почиташе паметта му.

Ерклант Стари.

Този, който беше победил в Последната война на мрака. Този, който беше основал Върховното кралство. Този, който беше победил Серкарн — Дракона на разрушението и беше придобил неговата мощ.

Легендата и историята се преплитаха толкова тясно, когато ставаше дума за него, че беше трудно да повярваш, че е бил същество от плът и кръв, че е живял в тази Цитадела и се е бил срещу армиите на сянката и забравата в тези планини. Но още по-трудно беше да повярваш, че останките му почиват недалеч, под една каменна плоча.

Блуждаещият поглед на Лорн се спря на една кула, чийто силует различаваше. Там се помещаваше затворът, където той беше чакал изхода от своя процес. Дори не беше присъствал. Обвинен, че е предал тайната на секретните преговори между Върховното кралство и Иргаард, чието успешно развитие трябваше да гарантира, на него му беше наложено мълчание и безсилие, докато съдиите разглеждаха при закрити врата свидетелства и документи, които изглежда го уличаваха. Никой не пое защитата му. Процесът беше бърз и по-малко от месец, след като беше арестуван, Лорн отплава за Далрот. Що се отнася до преговорите между Върховното кралство и Иргаард, те бяха подновени след две години по инициатива на министър Естеверис. И по странен каприз на съдбата Лорн се беше върнал тогава, когато те щяха да завършат с възстановяването на дипломатическите отношения между двете страни и след време — с мирен договор.

Огорчен, Лорн отпи глътка вино, чийто вкус не усети.

Изтощен, Лорн заспа и започна да сънува.

Кошмарите му го отпратиха в собствения му ад. Видя се скитащ, изгубен и тревожен в една крепост, която беше едновременно Далрот и Цитаделата. Чуваше викове, плачове, стенания. Неговите може би. Пратеникът му говореше, но гласът му беше заглушен от шума на буря, чиито пурпурни светкавици го заслепяваха. Безпомощен, Лорн гледаше как Пратеникът се отдалечава. После се обърна и ужасѐн вдигна поглед към един излъскан драконов череп. Изкрещя, когато драконът отвори челюстите си и го изпепели в пламтящ огън.

Лорн се събуди стреснато, беше задъхан, сърцето му биеше лудо. Котката беше седнала до него и го гледаше, а едната ѝ лапа беше сложена върху потните му гърди.

Глава 25

Лорн беше готов, когато дойдоха да го вземат. Чакаше в една от залите на замъка, безразличен към портретите на кралете на Лангър, които красяха стените. Беше напрегнат и тревожен. Не знаеше какво иска от него Ерклант ІІ, знаеше само това, което Пратеникът му беше казал или оставил да разбере: той имаше изключителна съдба и тази съдба започваше тук, в Цитаделата, с аудиенция при умиращия крал.

Въведоха го в тронната зала.

Тя беше дълга и висока, обточена с колони и потънала в мрак. Тесните ѝ, ъглести прозорци бяха изцяло закрити с дебели черни завеси. Големи свещници бяха разположени равномерно още от вратата и трептящите пламъци на свещите позволяваха едва-едва да се види нещо.

Лорн тръгна към трона, поставен на подиум в края на дълъг червен килим. Килимът приглушаваше шума от стъпките му. Цареше дълбока тишина, но сякаш имаше нещо живо и трептящо под каменните сводове. Лорн чувстваше, че върви към съдбата си. Стоеше изправен и се мъчеше да остане невъзмутим, а юмрукът му стискаше дръжката на сканда, който висеше на хълбока му.

Седнал на трона си от абанос и оникс, старият крал Ерклант II чакаше неподвижен. Беше с ботуши, облечен в черна кожа и сива ризница. Тъмен воал, придържан от короната му, покриваше лицето му. Дясната му ръка почиваше върху дръжката на меча му, прибран в ножница, сякаш почиваше върху дръжката на бастун.

Лорн се поклони пред подиума, покрит с килим в черно и сребърно. Над него се извисяваше голям череп, който изглеждаше от огладен камък — черепът на Серкарн, Драконът на разрушението, убит от Ерклант I след Мрака.

— Ела, приближи се да те видя по-добре — каза Върховният крал с дрезгав глас.

Лорн се изкачи по стъпалата на подиума, за да целуне пръстена с герб на ръката, която кралят му подаваше — суха, изпосталяла ръка. После отстъпи назад и се върна на мястото си пред подиума, като коленичи на едно коляно на пода с наведена глава в знак на уважение и покорност.

— Изправи се, Лорн. Изправи се — каза Ерклант, като придружи думите си с движение на ръката.

Лорн стана и позволи на краля да го разгледа. Тогава забеляза Норфолд, който стоеше на две крачки от трона и не го изпускаше от очи.

— Окото ти — каза Върховният крал след малко. — Дясното. То… променило се е, нали?

Лорн не беше сложил опушените си очила, за да се представи пред краля. Но и без това щяха да са му ненужни, дотолкова слаба беше светлината тук.

— Да, сир.

— Тъмнината?

Лорн кимна с глава.

— Покажи ми ръката си — каза Върховният крал.

И понеже Лорн се колебаеше, той настоя:

— Покажи ми я.

Лорн бавно размота кожената превръзка, която обвиваше лявата му ръка. После стъпи с единия си крак на подиума и се наведе с протегната ръка, за да може Върховният крал да види каменния печат, вграден в кожата му. Старият крал хвана ръката му и дълго разглежда белега на Далрот.

— Боли ли те? — попита той.

— Понякога.

С бавни и внимателни движения — движения на крехък старец — старият крал пусна ръката на Лорн.

После се изправи и попита:

— Причинихме ти голяма злина, нали?

Тъй като Лорн мълчеше, старият крал продължи като на себе си:

— Да. Голяма злина…

За миг остана замислен, преди да отрони:

— Доволен съм да те видя отново, синко.

Син.

Върховният крал винаги беше наричал Лорн така от обич. Разбира се, той имаше още много други кръщелници, освен него, защото никога не беше отказвал тази чест за първородните синове на своите благородници и рицари. Но в случая с Лорн връзката беше наистина привилегирована. Лорн знаеше, че кралят го обича като баща. Никога не се беше съмнявал в това, поне до процеса и осъждането си. Тогава Ерклант не беше направил нищо, за да го спаси или поне да го защити. Не му беше спестил изпращането в Далрот. С една дума — беше го изоставил.

За Лорн раната беше дълбока и си оставаше такава.

— Вие… вие нищо не направихте — каза той с глас, отпаднал от емоция — Можехте… Една ваша дума и… и…

Не можа да завърши, коремът му се беше свил на топка.

Върховният крал не отговори, но блестящите му очи не преставаха да гледат Лорн през черния воал, който скриваше изпитото му лице.

После сериозно каза:

— Помогни ми.

Опита се да стане, като се вкопчи в трона си с едната ръка, а с другата се подпираше на меча си. Изненадан, Лорн се поколеба, докато Норфолд вече се беше спуснал и помагаше на Върховния крал да се изправи.

— Благодаря, Норфолд — каза Ерклант, след като си пое дъх. — Но ми се струва… струва ми се, че Лорн има достатъчно сили сам да ми подаде ръка.

Капитанът разбра и с неудоволствие повери краля на Лорн. Хванат неподготвен, той нямаше избор и изведнъж се оказа, че поддържа един стар човек, който му се стори ужасно уязвим. Каза си, че Ерклант можеше да си счупи врата от нищото и срещайки погледа на Норфолд, прочете в него ужасно предупреждение.

— Оттук — каза Върховният крал, като посочи едни черни завеси.

Зад завесите имаше балкон.

Лорн помогна на краля да премине през завесите, после го придружи до парапета. Оттук се виждаше цялата долина. Смрачаваше се. Студените сенки на планините се простираха издължени и неподвижни. Уединена сред стръмните склонове, Цитаделата беше потънала в тъмнина.

Кралят се държеше за каменния парапет, но Лорн, който се досещаше колко слаби бяха краката му, не изпускаше лакътя му.

— От сега нататък — каза Ерклант, съзерцавайки пейзажа, — тук е цялото ми кралство…

— Сир, вие все още сте Върховният крал.

— Да, нося короната му — възрази старият крал, обзет от огромна умора. — Но тя е много тежка… Вече нямам сили да царувам, да управлявам. Кралството ми страда от това. Твърде много го занемарих, Лорн. Твърде много. И по моя вина то умира. Също като мен…

Уморен, той се обърна и с дългия си пръст, чиято кожа приличаше на пергамент, посочи едно кресло на балкона. Лорн му помогна да седне и — като болногледач — подреди колкото можа възглавничките около него.

След като седна удобно, Върховният крал облекчено въздъхна.

— Така е по-добре — каза той. — Благодаря.

После потърси нещо около себе си, изглеждаше раздразнен и тъй като Лорн продължаваше да стои прав, извика:

— Донесете стол за рицаря!

— Не, сир. Уверявам ви, че…

— Стол за рицаря!

Някой побърза да донесе една табуретка на Норфолд, който стоеше встрани, на прага на балкона. Капитанът сложи стола до креслото и се отдръпна.

— Седни — каза кралят и Лорн се подчини. — По-близо, по-близо…

Лорн приближи достатъчно табуретката, така че Върховният крал да може да говори на ухото му, приведен настрани. Дъхът на Ерклант беше парлив, а дишането му свистящо.

— Нищо не можех да направя, знаеш ли? — каза му той доверително. — Ако се бях намесил, ако се бях застъпил за теб… щяха да ме обвинят, че подменям собственото си правосъдие. Защото си мой кръщелник. И приятел на Алан… Разбираш ли?

Не, Лорн не разбираше.

Защото това, което Върховният крал беше отказал да направи тогава в името на своята неподкупност, в крайна сметка го беше направил три години по-късно. От угризения или от дълг. Или по-вероятно по инициатива на Събранието на Ирканс.

— Освен това трябваше да се пази тайна — добави кралят. — Тайната на обвиненията, които тегнеха върху теб, и тайната на твоя процес. Всичко това, за да се запази друга една тайна. По-голяма тайна. Тайната на проклетите преговори с Иргаард — погледът на краля заблестя под воала. — С Иргаард… Иргаард! Но как можах да се оставя да ме убедят, че сближаване с Иргаард е не само възможно, но и желателно? Как?

Кралят спря за момент и — примирен — си възвърна спокойствието.

— Ако бях поел твоята защита, щеше да избухне скандал — каза той. — Щеше да се разбере защо, как ти беше обвинен. И за какво. Нашите… нашите съюзници щяха да научат за преговорите ни с Иргаард. Щяха да открият какво се готвехме да направим. Да предадем съюзниците си. Да нарушим договорите си. Щеше… щеше да има кризи. Войни може би… — Той отново се оживи, доколкото позволяваха малкото му сили. — И тези доказателства, Лорн! Тези доказателства! Те… те не оставяха никакво съмнение! Не можех да повярвам, че си виновен, ти, когото бях обичал като син. Но ти беше, Лорн! Ти беше!

Той млъкна и взе в костеливите си ръце ръката, която Лорн беше опрял на облегалката на креслото.

— Прости ми — умоляващо каза старият крал, гласът му беше дрезгав от вълнение. — Прости ми…

Съсипан от вълнение, гневен, Лорн не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи.

Сякаш хванат в провинение, той скришом погледна към Норфолд, който стоеше безизразен, но готов да се намеси. Искаше му се да отдръпне ръката си, но крал Ерклант я стискаше с малкото сила, която му беше останала.

Поколеба се.

Почувства как в него се надига едно чувство, което разпозна прекалено късно и което бързо го обзе изцяло…

Бунт.

Като не можеше да издържа повече, той рязко стана и дръпна ръката си, сякаш ръцете на краля бяха започнали да го горят.

— Не! — извика той.

Върховният крал инстинктивно се дръпна.

Норфолд се впусна с ръка на меча и няколко пръста от стоманата вече се подаваха от ножницата, когато Лорн се обърна и треперейки, се облегна на парапета.

Старият крал спря капитана си с жест, ръката му остана насочена към него, за да го държи на разстояние.

Чакаше.

Лорн се съвземаше, все още с разширени ноздри, но с вече успокоено дишане. Очите му обаче оставаха замъглени. В далечината с падането на нощта небето се покриваше с плътни облаци, които скриваха първите бледи светлини на Мъглявината.

— Събранието на Ирканс ми каза, че си невинен, Лорн — каза старият крал развълнувано. — Кълна ти се, че не знаех…

Лорн не реагираше.

— Пазителите ми разкриха, че имаш съдба и че тази съдба трябва да може да се изпълни.

Като разбра, че опасността е преминала, Норфолд се отпусна и прибра меча си, но без да се отдръпне.

— Казаха ми кой си бил — добави Върховният крал.

Тук Лорн реагира:

— Кой съм бил?

— Кой си — уточни Ерклант. — Кой си бил винаги.

Лорн си спомни онова, което Пратеникът му беше доверил измежду другите неща: „Ние му разкрихме кой сте.“

— Сир, не разбирам.

Старият крал се изправи, сухо отказа помощта на Норфолд и бавно, мъчително направи усилие да стигне до Лорн.

— Ако Пазителите са прави, ти си нещо повече, отколкото си мислиш, Лорн. Пазителите понякога грешат. Или лъжат, ако смятат, че това е необходимо за изпълнението на волята на Сивия дракон… Но ако казват истината, тогава е възможно ти да си последната надежда на Върховното кралство.

Лорн вече не знаеше какво да мисли, но не можа да сдържи една цинична усмивка.

— Последната надежда — подигравателно каза той. — Аз!

С бавността на трудно сдържана ярост той се обърна към стария крал и вдигна левия си юмрук, за да му покаже белега на Тъмнината на опаката страна на ръката си.

— Аз? — повтори той почти заплашително.

Всичко това нямаше никакъв смисъл.

Една голяма бяла капка падна шумно върху облегалката на креслото. Последваха други, които се разбиваха в плочите на балкона, по парапета и по покривите наоколо.

Върховният крал вдигна очи към небето и на лицето му се изписа примирена усмивка.

Лорн знаеше, че за белите дъждове се смяташе, че са изпратени на Върховното кралство от неговия покровител — Ейрал, Белия дракон. В драконовия пантеон той беше Драконът на познанието и светлината. Заредени с бледа пепел, която се превръщаше в прах, когато изсъхне, тези дъждове често се смятаха за лошо предзнаменование. Те бяха като предупреждения, които Ейрал пращаше от Свещената планина.

— Да влезем — каза Ерклант. — Освен всичко съм много уморен.

Лорн остана под дъжда.

— Утре ще ида да се поклоня пред гроба на Ерклант Стари — каза старият крал, докато Норфолд го отвеждаше вътре. — Ела с мен, Лорн. Моля те само за това. Ела с мен утре…

И добави:

— След това ще бъдеш свободен да правиш каквото искаш.

Глава 26

Лорн отново вечеря сам в стаята си, която Хурст пазеше. Нямаше никакъв апетит, бързо бутна чинията си и замислено започна да гали рижата котка, която беше скочила на коленете му. Прибавено към шума на дъжда по покривите, мъркането на котката го успокояваше и му помагаше да успокои яростния поток на мислите си, на страховете и въпросите си.

Дъждът спря и остави белезникави следи по сивите камъни. Нощта се спусна, а Цитаделата изглеждаше пуста. Изоставена. Нито едно движение. Никакъв шум, освен шума от капките, падащи от покривите в големите бели локви.

Гроб.

От своя прозорец Лорн си спомни времето, когато Цитаделата, макар и сурова, каквато винаги е била, беше и крепост, изпълнена с живот. Върховният крал винаги я беше предпочитал. Но тя беше изолирана, достъпът до нея — труден, беше некомфортна и неудобна. От нея трудно можеше да се управлява, така че Ерклант II се беше примирил да идва в нея само през най-топлия летен месец, когато горещината в Ориал, в сърцето на Лангър, ставаше непоносима. Алан и Лорн идваха да прекарат този месец при Върховния крал, преди да се върнат за останалата част от годината при херцога на Сарм и Валанс, на когото беше поверено възпитанието на принца.

Лорн не можеше да не се усмихне при спомена за щастливите дни, които двамата с Алан бяха преживели в сянката на тези стени, които тогава не му се струваха толкова страховити. Това беше преди Цитаделата да се превърне в гробница на един много стар, болен и самотен крал, който очакваше смъртта, заобиколен единствено от гвардията си, присъствайки — от своя трон от абанос и оникс, сега вече разклатен — на упадъка на своето кралство.

Лорн разбра, че няма да може да заспи.

Препаса колана с меча, сложи наметало с качулка и под внимателния поглед на котката прекрачи през прозореца. Знаеше наизуст покривите на Цитаделата, по които двамата с Алан бяха тичали всяка нощ през лятото, когато бяха юноши. Заради тръпката, заради удоволствието от изследването и заради нарушаването на забраните. Но и за да избягат от бдителността на своите пазачи.

„Също като днес“, каза си Лорн, като си помисли за Хурст.

Нищо и никой не можеше да му забрани да отиде там, където отиваше, но той искаше да отиде сам.

От покрив на покрив, като внимаваше да не го видят часовите, Лорн напусна квартала на гвардейците, където беше настанен. После, като се страхуваше да не се подхлъзне по мокрите керемиди или да падне лошо заради тъмнината, която беше обгърнала крепостта, той намери павираните улици и влезе в квартала на оръжията.

Цитаделата беше разделена на квартали, които най-често се състояха от двор и няколко постройки. Обиколните пътища, наблюдателните кули и стените с бойници ги разделяха, очертавайки мозайка. Кварталът на краля беше най-просторният и най-добре защитеният сред тях. Отчасти издълбан в скалата, той се извисяваше над всички. Имаше квартал на конюшните, на арсенала, на посланиците, на храмовете, на училищата, на болницата. И още много — скромни или славни, понякога забравени, като броят им беше почти невъзможно да се установи.

Решетката на входа на квартала на военните беше вдигната. Помещенията изглеждаха необитаеми. Дворът беше пуст, а постройките наоколо — потънали в тъмнина.

Никакъв шум.

Лорн почувства как гърлото му се свива.

По традиция в квартала на оръжията живееха кралският оръжеен майстор и кралският ковач. Първият тренираше и обучаваше Върховния крал, докато вторият изковаваше оръжията и доспехите му. На всеки един от тях по свой начин беше поверен животът на краля. Престижна, но смазваща отговорност, за която човек трябваше да се покаже достоен.

Бащата на Лорн беше учител по фехтовка на Ерклант II. Беше го придружавал във всички битки и когато времето на войните свърши, беше останал завинаги при него. Така че Лорн беше прекарал тук първите години от живота си; тук беше израснал при баща си и майка си; тук се беше връщал всяко лято през юношеството си. Точно тук беше обучен на трудния занаят на учител по фехтовка от баща си, като от двама им с Алан се лееше пот и кръв, но никога не се отказваха, независимо от умората и раните.

Накрая, тук беше обичал за пръв път.

Тя се казваше Наерис. Беше единствената, обожавана дъщеря на кралския ковач Рейк Вард. Като истинско момче беше споделяла игрите на Лорн и Алан, когато бяха деца. Когато се превърна в красива девойка, двете момчета се влюбиха в нея едновременно през едно лято и се опитаха да я съблазнят. Тя предпочете Алан, както толкова много след нея. С годините Лорн щеше да свикне с това. Алан умееше да говори добре, беше привлекателен, елегантен и изпълнен с жар. В него имаше нещо слънчево. Той заслепяваше. И това, което правеше така, че тълпите да го обожават, караше и жените рано или късно да падат в ръцете му. Никой не можеше да му устои дълго.

Това правило беше имало едно-единствено изключение — Алисия.

За миг Лорн остана мълчалив пред къщата на своето детство. В неговите очи това беше преди всичко къщата на баща му — къщата, в която учителят по фехтовка, останал вдовец, беше остарял сам и беше дочакал смъртта си.

Капаците на прозорците бяха затворени.

Лорн се опита да отвори вратата. Тя беше заключена, но се клатеше. Той я натисна с рамо, напъна я без много усилия и тя се отвори със скърцане пред него.

За миг се поколеба на прага, до него достигна миризма на застояло и на стара прах.

После влезе.

Едва виждаше в тъмнината. Но всичко тук му беше близко и като че ли нищо не беше помръднало, откакто…

Открай време.

Или поне от последния път, когато Лорн беше дошъл да види баща си, при връщането си от Сарм и Валанс, където беше отишъл да търси Алан. Разбира се, не можеше да каже нищо за своята мисия, нито за властта, която кешът имаше над един принц на Върховното кралство. Дори на баща си. Дори на кралския учител по фехтовка.

Два дни по-късно Норфолд поиска меча му и го арестува.

— Кой сте вие? — каза изведнъж женски глас зад гърба на Лорн. — И какво правите тук?

Лорн се обърна и веднага беше заслепен от светлината на фенер. Вдигна ръка, за да предпази очите си и обърна глава, като се мъчеше да гледа встрани.

— Предупреждавам ви, че ако повикам часовите, то ще е, за да приберат трупа ви! — заплаши младата жена, която стоеше на прага. — Отговаряйте!

По ботуши, панталон до коленете, риза и сако, тя поклащаше фенера в лявата си ръка, а в другата държеше меч.

— Нае? — каза Лорн. — Нае, ти ли си?

Младата жена се поколеба.

— Л… Лорн?

Вдигна фенера, който освети напълно лицето ѝ и престана да заслепява Лорн. Той позна без никакво съмнение големите ѝ черни очи и онзи храбър вид, нежната светлина в погледа ѝ и дясната буза, разполовена от грозен белег.

Наерис.

— Да, Нае. Аз съм.

— Лорн!

Пусна меча и фенера и се хвърли в прегръдките му, дълго го притиска към себе си — едно слабо, твърдо тяло, което го смути. Не знаеше какво да прави с ръцете си, но накрая я прегърна.

Развълнувана, младата жена се мъчеше да намери думи.

— Това… това си ти, ти си… Аз… мислех, че…

— Бях освободен, Нае. Оневинен…

— Но как? — попита тя, като се отдръпна малко, за да го погледне в лицето. — Дори не знаехме дали си…

Усмихна се, очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Бях повикан отново от Върховния крал — каза Лорн. — Аз…

Но Наерис го прекъсна:

— Не, не тук. Ела — каза тя и го хвана за ръката. — Сега ще ни разкажеш всичко. Татко ще е много доволен да…

Изведнъж млъкна и стана сериозна.

— Какво — разтревожи се Лорн.

— Аз… съжалявам много, Лорн… За баща ти.

— Благодаря, Нае.

— Татко го намери, знаеш ли? Една сутрин… вече… вече беше много късно…

Очите на Наерис отново се замъглиха, но този път сълзите ѝ не бяха от радост.

— Хайде, хлапе. Изпий още една чаша.

Лорн беше изгубил сметката, но сърце не му даваше да откаже. Впрочем Рейк Вард му сипа, без да чака и тъй като бутилката се изпразни, се обърна към дъщеря си.

— Иди да донесеш друга, Нае.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Не мислиш ли, че пихте достатъчно вече?

Старият ковач погледна дъщеря си със замъглен поглед.

— Ти знаеш ли, че все още си на възраст, на която можеш да изядеш един шамар?

— Не съм, и то отдавна. Освен това сигурно ще е първият, който ще ми удариш…

Рейк вдигна рамене и се наведе през масата, за да сподели с Лорн:

— Струва ми се, че изтървах възпитанието на дъщеря ми…

Лорн се усмихна и побутна пълната си чаша към Рейк.

— Тя е най-доброто, което сте направили.

— Мда — каза ковачът замислено, преди да смигне на дъщеря си, седнала в другия край на масата, малко встрани от двамата мъже.

С възрастта русите ѝ коси, събрани на опашка, бяха започнали да посребряват, но опашката беше все така дълга и гъста. Навитите ѝ ръкави позволяваха да се видят сините татуировки, които покриваха ръцете, гърдите и гърба ѝ. Скандски татуировки, каквито носеше и майката на Лорн. Те бяха магически — ставаха червени и се променяха, когато този или тази, които пазеха, биваха понесени от вихъра на войната. Рейк беше сканд и ковач. Това означаваше, че умее да обработва аркана и можеше да изкове изключителни оръжия и доспехи.

— Той се бори докрай, знаеш ли? — каза изведнъж Рейк. — Баща ти. Докрай. Никога не повярва на обвиненията срещу теб. И когато беше осъден, направи всичко, всичко опита, за да… Но какво ли можеше да стори? Всички му обърнаха гръб. Дори Върховният крал, даваш ли си сметка?

Изруга.

— Всички, но не и вие двамата — възрази Лорн.

Ковачът размени поглед с дъщеря си и му се усмихна.

— Да. Без нас — съгласи се той с горчивина. — Така се промениха нещата… Ще ми се да можех да направя повече за теб, хлапе.

Лорн кимна.

— Зная.

Знаеше, че Рейк е искрен. Той беше сканд като майката му и Лорн в много отношения беше синът, който никога не бе имал. Обожаваше дъщеря си, но тя не беше син.

— Баща ти се беше заклел да ги накара да признаят невинността ти — продължи старият ковач, като впери мрачен поглед в празнотата. — Да предизвика втори процес за теб… Беше бесен. Не спеше. Почука на всички врати. На всички. Напразно — и това го изтощи. Озова се сам, силите му го напуснаха, без приятели и без пари. Но никога не се отказа… — въздъхна ковачът. — И после една сутрин, тъй като не беше отворил капаците на прозорците си, отидох да го видя. Вратата беше отворена. Беше седнал в креслото си пред камината. Мъртъв.

Лорн почувства студ и усети, че ръцете му треперят. Устата му пресъхна, някаква тежест смазваше гърдите му. Отначало помисли, че започва криза. Но това нямаше нищо общо с Тъмнината. Гневът и болката го обхващаха като пареща отрова, потекла във вените му.

С втренчен поглед той не можа да сдържи сълзите си.

— Къде е погребан?

— Тук — отговори Наерис. — В малкото гробище в квартала на мечовете.

— Какво? — възмути се Лорн. — Дори не в гробището в квартала на краля?

— Не — каза Рейк. — Не.

Пресуши на един дъх чашата на Лорн и като стана с по-малко затруднение, отколкото можеше да се помисли, каза:

— Чакай. Не мърдай.

Тръгна с тежка стъпка и излезе от кухнята, в която се бяха събрали, в задната част на къщата, която вече беше празна. Остави вратата отворена и изчезна през задния двор.

— Къде отива? — попита Лорн.

Наерис се плъзна по пейката, за да се приближи към него. Изсипа половината от своята чаша в чашата на Лорн и изпиха по глътка вино, преди да му отговори.

— У дома си.

— Как така?

— Той спи над своята ковачница — обясни тя.

— А ти?

— Тук. Но на тавана.

— Но защо?

Младата жена погледна Лорн в очите.

— Татко вече не е кралски ковач, Лорн. Изгубихме почти всичко. И никой не иска да ни отвори вратата си… Дори не би трябвало да сме тук, но татко не иска да напусне Цитаделата. Така че почти се крием. Без да знаем дали утре някой няма да дойде да ни изгони.

— А ковачницата?

— Угасена — каза Наерис, сякаш съобщаваше за нечия смърт.

Рейк Вард не беше обикновен ковач.

Той познаваше тайните на скандските военни ковачи и знаеше как да обработва аркана и стоманата, за да създава най-добрите възможни оръжия и доспехи. Когато беше станал кралски ковач, беше произнесъл клетва, която му забраняваше да кове за друг, освен за Върховния крал.

Лорн погледна празните бутилки на масата и разбра защо Рейк не се страхуваше, че ще навреди на ръката си, ако пийне малко повече от разумното.

— И всичко това, защото сте подкрепяли баща ми, нали?

— Да. Но не казвай нищо на татко — побърза да добави Наерис, като чу, че баща ѝ се връща. — Знаеш го колко е горд. Той…

Рейк влезе, седна на мястото си и сложи на масата пред Лорн един меч, прибран в ножница.

— Вземи — каза той. — Това е твое.

Лорн взе меча, който беше познал веднага, и с усмивка на уста не устоя да не го извади от ножницата.

Никакво съмнение не беше възможно.

Това беше неговият меч, този, който Норфолд му поиска, когато го арестува. Беше му подарен от майка му, която, като всички скандски жени, беше воин. Мечът също беше скандски, освен че беше изработен превъзходно: острието беше тежко и широко, заострено само от едната страна, а дръжката във формата на кошница обгръщаше ръката. Страховито оръжие, което изискваше умение, за да боравиш с него.

— Накрая това беше всичко, което остана от баща ти — уточни старият скандски ковач. — Нямам представа как го беше получил.

— Благодаря — каза Лорн прегракнало. — Благодаря.

По-късно, след като се сбогува с Рейк и дъщеря му, Лорн срещна Хурст, който го чакаше на портата на квартала на оръжията.

— Как разбрахте къде да ме намерите? — попита той, докато сивият гвардеец изравняваше крачката си с неговата.

— Прозорците ви се охраняват.

— Следователно сте ме последвали и ме наблюдавате от самото начало.

— Пазя ви. Но да, от самото начало.

— Защо се показахте чак сега?

— Помислих си, че искате да останете сам.

Лорн се усмихна.

— Вие се подчинявате на странна логика, Хурст.

— Не, месир. Подчинявам се на заповеди.

— Знаехте ли, че някогашният ковач на Върховния крал още живее тук?

— Да. С дъщеря си. Всички го знаят. Или почти всички.

Замислен, Лорн кимна.

Вече беше решил да си отмъсти на тези, които го бяха предали.

Към този списък сега прибави и онези, които бяха изоставили близките му.

Глава 27

Долината оставаше покрита с пелена от блед прах, когато напуснаха Цитаделата и по една стръмна пътека стигнаха до проход, пазен от величествена укрепена порта — останка от Последния мрак.

Норфолд водеше отряда, следван от шестима конници, носещи сивите кралски флагове, на някои от които се вееха петте корони на Върховното кралство, а на други — вълчата глава, която беше личният герб на краля. Лорн и Върховният крал ги следваха. Двайсет конници, облечени в тъмни кожени доспехи и ризници, завършваха шествието, на главите си носеха шлемове, мечовете висяха на хълбоците им, а щитовете бяха сложени отзад на конете.

Върховният крал носеше короната си, а на лицето му беше сложена абаносова маска, инкрустирана със сребро. Беше облякъл дълго наметало и дебели ръкавици, така че дори сантиметър от повехналата му кожа да не е изложен на слънцето. Лорн се беше учудил, когато го видя да се появява така, а още повече, когато го видя да сяда на седлото с помощта само на един коняр. Беше отправил въпросителен поглед към Норфолд, който обаче остана безизразен.

— Да тръгваме — каза тогава кралят с дрезгавия си глас, преди да забие шпорите.

След три часа езда стигнаха до една долина, където капризен вятър духаше, свистеше, вдигаше вихрушки и воали от сивкав прах, които бавно слягаха. Само един път прекосяваше тази страшна, отчайваща долина. Той водеше в храма, изграден на склона на най-високата от Закрилящите планини, която пазеше мавзолея на Ерклант I.

Разминаха се с неколцина поклонници, повечето окаяни, които се отдръпнаха пред тях и като си махнаха качулките, почтително поздравиха, виждайки цветовете на Върховното кралство и на Върховния крал. Тогава ескортът премина в галоп. Остави мъжете и жените в прахта, така че те се съмняваха дори дали бяха съзрели своя крал и невярващо, сякаш обзети от ужас гледаха как се отдалечава сред оглушителния тропот на подкованите коне, цвиленето, дрънчащите оръжия и плющящите на вятъра знамена…

Също като тях, Върховният крал отиваше в храма, където, предупредени за посещението му, свещениците с бръснати татуирани глави го чакаха. Облечени в сиви раса, те принадлежаха към орден, отдаден на почитта към паметта на първия от Върховните крале, на молитви за душата му и на поддържане на гроба му. Всички бяха дали обет за мълчание.

Конниците слязоха от конете в един двор, пазен от голям червен свод. Изтощен, кралят беше обзет от слабост, което накара Лорн и Норфолд да го сложат да седне на една пейка. Тогава Лорн разбра причината за изненадващата му сила — дъхът му лъхаше на опиващия вкус на кеша.

Следователно Върховният крал се дрогираше.

Той свали ръкавицата си и нетърпеливо щракна с пръсти към Норфолд. Капитанът подаде една бутилка, от която кралят отпи няколко малки глътки, като повдигна отдолу абаносовата си маска. Лорн гледаше как една златиста капка се стича по костеливата брадичка на неговия крал.

— Сир — каза той, — не биваше да…

Но умиращият крал не се нуждаеше от неговата загриженост, която оттласна с движение на ръката си. Когато се почувства по-добре, той стана, вкопчен в Норфолд.

— Ела, синко — каза на Лорн със задгробен глас. — Почти стигнахме.

В дълбоката тъмнина се появи отвесна черта от светлина. Разшири се, стана процеп между крилата на огромна порта, която се отваряше.

Кралят влезе, опрян на Лорн, и докато вратата се затваряше зад тях, те тръгнаха към каменния подиум, двата трона, сложени един срещу друг, и запалените факли, блестящи в тъмнината пред тях. Лорн вървеше според стъпките на краля. Следваше го и го придържаше, без да е наясно защо бяха дошли тук.

— Къде сме? — прошепна той.

Кралят не му отговори.

Изкачиха стъпалата на подиума, което изчерпа и последните му сили. Той се строполи на празния трон и трудно си пое въздух.

Всичко на това място беше непознато за Лорн.

Познаваше храма, мавзолея и огромния надгробен паметник в прослава на Ерклант I, пред който двамата с Алан бяха длъжни да идват всяка година, когато бяха деца, на годишнината от смъртта на първия Върховен крал. Пред същия този паметник минаваха поклонниците в пълна тишина, надзиравани от свещениците. Защото смятаха, че там почиват останките на победителя на Серкарн.

Но ужасният гроб беше на друго място, зад колосалните порти, в студения, тъмен корем на планината. Прост, но масивен, той се издигаше зад каменния трон, на който беше изобразен Ерклант I. Лорн различаваше фигурата в мрака — върху пиедестал, пламъците от факлите се отразяваха в черния мрамор, прорязан от жилки аркан, фриз от старинни руни обкръжаваше основата му.

Лорн се запита кой друг, освен свещениците в храма, знаеха за тази тайна.

— Ето го — каза старият крал. — Доведох ти го.

Лорн се обърна към Върховния крал, който беше свалил абаносовата си маска и сякаш се обръщаше към статуята на своя дядо, седнал пред него.

— Сир?

Но кралят не му обърна внимание и добави:

— Единствен ти можеш да ми кажеш дали той е същият, който Пазителите твърдят — добави кралят.

— Сир, вие не…

Тогава Върховния крал се обърна към Лорн.

— Ела. Ела тук, до мен…

Лорн се поколеба, но се подчини и застана вдясно от краля.

— Гледай — каза кралят, като посочи право напред.

Лорн погледна в указаната посока, към статуята на Ерклант I и към гроба, чийто силует се очертаваше зад нея в тъмното.

— Ние сме готови — оповести кралят, като насили прегракналия си глас. — Ние те чакаме! Можеш да се появиш!

Смутен, неспокоен, Лорн гледаше статуята, седнала пред него.

Приликата ѝ със сегашния Върховен крал беше изумителна, до такава степен, че Лорн очакваше да я види как се размърдва, напуска каменната си скованост и оживява. Щеше да започне с леко движение. Може би с потръпване, от което камъкът да се пропука. Или със светлина, която ще се появи от дълбочината на орбитите на очите му.

Изведнъж Лорн разбра, че в плътния мрак, който ги обгръщаше, имаше живот. Чу се тежък шум от влачене на вериги. После шум от стоманени нокти и кости, стържещи по скалата. Някакъв повей раздвижи огъня на факлите.

Разбра, че не гледа в правилната посока и че Върховният крал не говореше на призрака на своя дядо. Студена пот се стичаше по гърба му и Лорн повдигна очи към гроба в момента, когато една лапа стъпи на него.

Огромна люспеста лапа.

Лапата на дракон, който вървеше напред и бавно подаваше главата си от мрака.

„Аз съм Серкарн — каза драконът с мощен глас, който отекна в ума на Лорн. — А ти кой си?“

Пребледнял, Лорн извади меча си. Напразен рефлекс. Ако драконът избълваше огън, и той, и скандът му щяха да бъдат погълнати от пламъците.

— Не съм застрашен — каза кралят, като си помисли, че Лорн искаше да го предпази. — Нито ти, ако си този, когото смятам. Прибери меча си. Не ти е нужен.

Лорн не чуваше.

Раздвоен между очарованието и страха, той не можеше да отдели очи от Серкарн — Дракона на разрушението, когото първият Върховен крал беше победил и убил според легендата. Обаче този дракон беше тук, пред него.

Излизаше от тъмнината и го гледаше.

Лорн усещаше, че сърцето му ще се пръсне.

Драконите бяха царували над света. Те бяха божествени същества, преди саможертвата на Дракона-крал да доведе до техния упадък в края на Мрака. Когато Ерклант Стари беше победил Серкарн, драконът вече не беше някогашното безсмъртно създание. А и несъмнено днес беше още по-безпомощен, пет века по-късно. Но в гърлото му бучеше пещ. Ноктите му можеха да разкъсат и най-здравата броня, а люспите му можеха да потрошат и най-добрата стомана. Челюстите му бяха достатъчно широки, за да поемат цял човек, а зъбите му — достатъчно остри, за да го разполовят.

И нищо не можеше да устои дълго време на дъха му.

Обаче най-лошото несъмнено беше злокобната аура, която се излъчваше от него, аура, която ужасяваше Лорн и го караше да се облива в студена пот. Защото жарта, която светеше във вътрешностите на това чудовище, не беше от този свят, а се хранеше от Тъмнината.

Драконът на разрушението подаде глава напред, на светлината на факлите. Червените му очи блестяха като сфери, пълни с разтопен метал. Ципеста яка, пронизана от рога от слонова кост, красеше основата на главата му. Тя почти скриваше нашийника от аркан, който стягаше врата му и от който започваха дългите, тежки вериги, които се влачеха по камъните и пристягаха гърдите и лапите му.

Лорн разбра, че Ерклант I не беше убил Серкарн. Беше го пленил и поробил.

— Подчинен е чрез вълшебство на кралете на Лангър и на техните потомци — каза старият крал и стана. — На него дължим оттогава до сега нашата мощ и нашата слава.

Слисан и объркан, Лорн се обърна към Върховния крал, но той говореше на Серкарн:

— Е, стари мой приятелю? Каква е присъдата ти?

Униженият дракон се размърда във веригите си и изръмжа. Но потопи своя ужасен поглед в очите на Лорн и започна да търси, да рови…

… накрая намери.

„Пазителите не са те излъгали — обяви той със съжаление. — Нищо не мога да направя срещу него.“

Лорн усети как една костелива ръка се поставя на рамото му.

— Чуваш ли? — попита кралят.

Лорн го гледаше, без да разбира.

— Какво означава това?

Тънките, сухи устни на Върховния крал се усмихнаха. Зениците му, които приличаха на малки черни топченца, блестяха от надежда и радост.

— Това означава — каза той, — че ще ти поверя съдбата на моето кралство. Защото умирам и след по-малко от година вече няма да ме има.

Тогава Лорн се обърна и вдигна поглед към пламтящите очи на дракона. Стори му се, че мощта на Серкарн може да го помете и унищожи, когато си пожелае.

Това беше…

— Но ако нищо не се направи, Върховното кралство ще изчезне заедно с мен — продължаваше старият крал.

Беше все едно да се изправиш срещу мълчалива буря, срещу невидим ураган.

— Зная, че ти правя едно ужасно признание, Лорн. Но се нуждая от теб. Върховното кралство има нужда от теб.

Все едно беше пронизан от нечувана сила, появила се от дълбините на света и на времето.

— Лорн, чуваш ли ме?

Но Лорн не отговаряше.

Или по-скоро не отговаряше на краля, защото беше цял обсебен от думите, които мислено разменяше с дракона — и само тях можеше да чуе.

Така в мълчание измина един дълъг миг.