Глава 26

Същата нощ корабът извърши твърдо кацане на една съвсем незначителна малка, синьозелена планета, която обикаляше около едно малко и никому непознато жълто слънце в неотбелязания на картата, затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката.

В часовете, предшестващи сгромолясването, Форд Префект бе положил неимоверни, но напразни усилия да освободи приборите за управление от предварително заложения в тях курс на полета, но бързо му беше станало ясно, че корабът е програмиран да закара своя товар невредим, макар и с неудобства, до новия му дом, като при това се самоповреди тъй, че да не е възможно да се поправи.

При спускането през атмосферата, съпроводено с пронизително свистене и огнени пламъци, се беше смъкнала голяма част от обшивката и външната броня, а последвалото безславно пльосване по корем в едно черно блато остави на екипажа само няколко часа в мрак, през които да съживи и разтвори дълбоко замразения си и никому ненужен товар, защото корабът започна да затъва почти веднага, изправяйки бавно огромното си туловище в застоялата тиня. Веднъж или два пъти през нощта силуетът му се очерта ясно на фона на небето, когато пламтящи метеори — останки от неговото спускане — прорязаха тъмнината.

В сивата предутринна дрезгавина корабът изгъргори непристойно и потъна завинаги в смърдящите дълбини.

Когато слънцето се показа нея утрин, то огря с рехавата си водниста светлина огромно море от ридаещи фризьори, говорители на разни организации, проучватели на общественото мнение и тем подобни, които отчаяно драпаха да се докопат до твърда земя.

Едно не толкова упорито слънце незабавно би се върнало обратно, но то продължи да се изкачва нагоре по небосклона и не след дълго неговите топли лъчи започнаха да оказват живително въздействие върху съвсем изнемощелите същества. Разбира се, безчет бяха тези, които бяха погълнати от тресавището, а милиони други потънаха заедно с кораба, но все пак стотици хиляди оцеляха. С напредването на деня те изпълзяха навън и се пръснаха из цялата околност, като всеки търсеше да намери няколко квадратни фута твърда земя, върху която да се просне и да се съвземе от кошмарното изживяване. Две фигури се движеха далеч пред останалите.

От един недалечен хълм Форд Префект и Артър Дент наблюдаваха ужасната сцена, в която те самите не участваха.

— Страшно мръсен и гаден номер — промърмори Артър.

Форд задращи по земята с една пръчка и сви рамене.

— Бих казал, едно умно и удачно разрешение на проблема — рече той.

— Защо не могат хората да се научат да живеят за едно в мир и разбирателство? — попита Артър.

Форд се изсмя много силно и кухо.

— Четиридесет и две! — каза той и се ухили злъчно. — Не, не върви. Няма значение.

Артър го изгледа тъй, сякаш бе полудял, и като не видя нищо, което да подсказва обратното, реши, че най-разумно е да приеме, че се е случило тъкмо това.

— Какво мислиш, че ще стане с всички тях? — попита той след малко.

— В една безкрайна Вселена всичко може да стане — каза Форд. — Могат дори да оцелеят. Странно, но факт.

Някакво особено изражение се появи в очите му, докато оглеждаха пейзажа наоколо. После те отново се спряха върху нерадостната сцена под тях.

— Смятам, че ще изкарат известно време — отбеляза той.

Артър вдигна рязко поглед.

— Защо го казваш това? — рече той.

Форд повдигна рамене.

— Просто тъй си мисля — каза той и сложи край на по-нататъшните разисквания по този въпрос.

— Гледай — каза той внезапно.

Артър се загледа натам, накъдето сочеше пръстът му. Там долу, сред тълпите от проснати тела, се движеше — а може би залиташе е по-точното описание — една фигура. Човекът, изглежда, мъкнеше нещо на рамото си и докато залиташе от една простряна фигура към друга простряна фигура, той сякаш размахваше онова нещо срещу падналите в пиянски унес. След малко силите го напуснаха и той се свлече на земята.

Артър нямаше никаква представа какво се очакваше да установи.

— Кинокамера — поясни Форд. — Заснема този исторически момент…

— Виж какво, не знам как е при теб — обади се пак Форд след малко, — но аз съм вън от играта.

Известно време седя, без да каже нищо.

След няколко минути Артър се видя принуден да отговори.

— Ъъъ, какво имаш предвид с това „вън от играта“? — попита той.

— Уместен въпрос — каза Форд. — В ефира цари пълна тишина.

Като погледна през рамото му, Артър видя, че той върти копчетата на една малка черна кутия. Форд вече го беше запознал с тази кутия и я бе представил като Суб-Ета Сенс-О-Матик, но Артър само бе кимнал разсеяно, без да му задава повече въпроси. Според неговите разбирания Вселената все още се делеше на две части — Земя и всичко останало. И тъй като Земята беше разрушена, за да отвори място за нов супер-космически обиколен път, това му виждане на нещата беше вече малко изопачено, но Артър продължаваше да се придържа към тази изкривена представа, защото тя бе единствената му останала връзка с неговия дом. Суб-Ета Сенс-О-Матика несъмнено принадлежеше към категорията „всичко останало“.

— Нищо не се чува, поне едно пиле да бе изписукало! — каза Форд, като разклати кутията.

Пиле, помисли си Артър, докато гледаше равнодушно примитивния свят около себе си, какво ли не бих дал за едно хубаво опечено земно пиле.

— Ще повярваш ли — каза Форд раздразнено, — но от това затънтено място не се чуват каквито и да било сигнали. Слушаш ли ме?

— Какво? — каза Артър.

— Ние сме в опасност — каза Форд.

— О — каза Артър. Това му прозвуча като стари новини отпреди месец.

— Докато не уловим някакъв сигнал по тази машинка — каза Форд, — шансовете ни да се махнем от тази планета са равни на нула. Може да е някаква аномалия, възпрепятстваща проникването на вълните през магнитното поле на планетата, и ако е така, просто трябва да се движим непрекъснато, докато попаднем на място, където сигналите минават свободно. Идваш ли?

И като си събра нещата, закрачи нататък.

Артър погледна надолу. Човекът с кинокамерата се бе изправил с мъка на крака тъкмо навреме, за да заснеме как един от неговите събратя умря.

Артър откъсна стръкче трева и закрачи след Форд.

Загрузка...