Ресторант „На края на Вселената“

Глава 12

След малко вече тичаше през полето по посока на разрушения град. Влажният въздух хъхреше шумно в гърдите му и той често се препъваше от глад и изтощение. Припадаше и мрак, а неравната земя беше доста коварна.

Но въодушевлението от неотдавнашното преживяване все още не бе го напуснало. Цялата Вселена. Видял бе цялата Вселена да се простира в безкрайността около него — всичко. И заедно с това бе дошла твърдата и непоклатима увереност, че той е най-важното нещо в нея. Едно е да имаш високо мнение за себе си. Но съвсем друго е, когато една машина ти го каже.

Но сега нямаше време за размишления по този въпрос.

Гаргравар му бе казал, че ще трябва да предупреди господарите си за случилото се, но че е готов да поизчака малко, преди да го стори, тъй че Зейфод да има достатъчно време да избяга и да се скрие някъде.

Все още нямаше никаква представа какво ще прави, но чувството, че е най-важната личност във Вселената, го изпълваше с увереност, че все ще измисли нещо.

Нищо друго на тази проклета планета не му даваше основание да се чувства оптимистично настроен.

Продължи да тича и скоро стигна до покрайнините на изоставения град.

Тръгна по разнебитените, осеяни с пукнатини улици, целите обрасли с мършави бурени зеещите цепнатини бяха пълни с гниещи обувки. Сградите, покрай които минаваше, изглеждаха тъй порутени и грохнали, че не посмя да влезе в ни една от тях. Къде да се скрие? Продължи бързо нататък.

Не след дълго улицата, по която вървеше, го изведе до останките на един широк, просторен булевард в дъното на който се намираше обширна ниска сграда, заобиколена от няколко по-малки, като целият район бе опасан от порутена ограда. Голямата централна сграда изглеждаше достатъчно запазена и Зейфод свърна към нея, за да види дали няма да му предложи… нещо, каквото и да е то.

Стигна до нея и спря. От едната й страна — по всяка вероятност лицевата, защото гледаше към широка бетонирана площадка — се виждаха три грамадни врати, високи около шестдесет фута. Последната от тях беше отворена в той се затича към нея.

Вътре всичко тънеше в мрак, прах и безпорядък. Отвсякъде висяха огромни паяжини. Част от основите на сградата бяха рухнали, част от задната стена също се бе срутила и по пода се стелеше слой задушаващ прах, дебел няколко инча.

В гъстия мрак се мержелееха някакви огромни туловища, обсипани с отломъци от разрушенията.

Някои от туловищата бяха цилиндрични, други имаха капковидна форма, а трети приличаха на яйца, по-точно, на счупени яйца. Повечето бяха изтърбушени или в процес на разпадане, от някои бяха останали само скелетите.

Това бяха все космически кораби, до един изоставени.

Зейфод се помъкна отчаяно сред старите негодни апарати. Нито един от тях не вдъхваше надежда, че може някога да полети. Дори само вибрациите от стъпките му бяха достатъчни една едва крепяща се развалина съвсем да грохне.

В дъното на сградата се намираше стар кораб, малко по-голям от останалите и заровен под още по-дебел пласт от прах и паяжини. Външно обаче изглеждаше здрав. Заинтригуван, Зейфод тръгна към него и докато крачеше, се препъна в една стара захранваща тръба.

Опита се да отмести тръбата настрана и с изненада откри, че е все още свързана с кораба.

А съвсем се изуми, когато се оказа, че освен това тръбата издава леко бръмчене.

Впери невярващ поглед в кораба, а след това обратно в захранващата тръба в ръцете си.

Съблече бързо сакото си и го хвърли настрана. След това, лазейки на четири крака, проследи тръбата до мястото, където се свързваше с кораба. Връзката беше здрава, а лекото бръмчене и вибрациите още по-ясно доловими.

Сърцето му биеше лудо. Избърса с ръка част от мръсотията и долепи ухо към тялото на кораба. Успя да чуе само някакъв слаб неопределен шум.

Започна трескаво да ровичка сред отломъците, пръснати на пода около него, и намери едно късо парче тръба и чашка от неразлагаща се пластмаса. От тях измайстори примитивен стетоскоп и започна да прослушва кораба.

Това, което чу, накара мозъците му да се запремятат презглава.

Гласът каза:

— Трансзвездните авиолинии желаят да се извинят на своите пътници за продължаващото закъснение на този полет. Всеки момент очакваме да бъдат попълнени запасите ни от малки, напоени с лимонов сок хартиени кърпички, които ще ви освежат и направят пътуването по-приятно и удобно. Благодарим за проявеното от вас търпение. След малко нашите стюардеси ще ви поднесат кафе и закуски.

Зейфод залитна назад, като продължаваше да фиксира кораба с безумен поглед.

Известно време се въртя безцелно, като ударен по главата. Докато обикаляше, изведнъж съгледа едно огромно табло с разписанието на заминаващите полети, което все още висеше, макар и само на единия си ъгъл, от тавана над главата му. Беше доста зацапано, но част от цифрите все пак личаха.

Очите му зашариха по цифрите и откриха нужната информация. Направи една бърза сметка. Очите му се разшириха.

— Деветстотин години… — прошепна той на себе си.

Толкова бе траяло закъснението на кораба.

Две минути по-късно той се намираше на борда му.

Когато излезе от преходната камера, го посрещна прохладен и свеж въздух — климатичната инсталация все още работеше.

Осветлението също работеше.

След като прекоси малкото преддверие, навлезе в един къс и тесен коридор и тръгна плахо по него.

Изведнъж се отвори една врата в пред него застана някаква фигура.

— Ако обичате, върнете се на мястото си, сър — каза една стюардеса-андроид и като му обърна гръб, закрачи надолу по коридора пред него.

Когато сърцето му отново започна да бие, той я последва. Тя отвори вратата в дъното на коридора и влезе.

И той влезе след нея.

Намираха се в пътническия салон на кораба и сърцето на Зейфод още веднъж спря за миг.

Всички места бяха заети с пътници, привързани към креслата с колани.

Косите им бяха дълги и несресани, ноктите им също бяха дълги, мъжете имаха бради.

Личеше, че всички до един са живи, но спят дълбоко.

Зейфод настръхна от ужас.

Тръгна като в сън по пътеката между креслата. Наближаваше вече средата на салона, когато стюардесата стигна до другия край. Тя се обърна и заговори:

— Добър ден, дами и господа — нежно каза тя — благодаря ви за търпението по време на това кратко закъснение. Ще излетим веднага, щом това стане възможно. А сега бъдете така добри да се събудите, за да ви поднеса кафе и бисквити.

Чу се едва доловимо бръмчене.

В същия миг всички пътници се събудиха.

Щом се събудиха, започнаха да крещят и да дърпат от себе си коланите и системите за поддържане на живота, с които бяха здраво пристегнати към креслата. Крещяха, пищяха и врещяха тъй силно, че Зейфод го заболяха ушите.

Докато се гърчеха и извиваха, стюардесата пристъпваше спокойно по пътеката и на всеки един от тях поднасяше малка чаша с кафе с пакетче бисквити.

Тогава един от тях стана от мястото си.

Обърна се и погледна към Зейфод. Зейфод усети как косата по тялото му настръхва, сякаш се мъчи да се отдели от него и да се спаси. Той се обърна и избяга от тази лудница.

Хвърли се през вратата и се озова обратно в коридора.

Мъжът го следваше по петите.

Изтича като луд до края на коридора, мина през преддверието и продължи нататък. Втурна се в пилотската кабина затръшна вратата и я заключи след себе си. Облегна се назад, като едва си поемаше дъх.

След секунда-две една ръка започна да блъска по вратата.

Отнякъде в пилотската кабина металически глас се обърна към него със следните думи:

— Пътници не се допускат пилотската кабина. Върнете се, ако обичате на мястото си и изчакайте излитането на кораба. В момента се сервират кафе и бисквити. Говори ви автопилотът. Върнете се, ако обичате на мястото си.

Зейфод нищо не каза. Все още дишаше тежко. Зад него ръката продължаваше да блъска по вратата.

— Върнете се, ако обичате, на мястото си — повтори автопилотът — Пътници не се допускат в пилотската кабина.

— Аз не съм пътник — задъхано каза Зейфод.

— Върнете се, ако обичате, на мястото си.

— Аз не съм пътник! — извика Зейфод.

— Върнете се, ако обичате на мястото си.

— Аз не съм… ало, чувате ли ме?

— Върнете се, ако обичате на мястото си.

— Нали вие сте автопилотът — попита Зейфод.

— Да — отговори гласът откъм приборното табло.

— И сте командир на този кораб?

— Да — повтори гласът. — Полетът има закъснение. За улеснение и удобство на пътниците е необходимо временно да бъдат поддържани в състояние на летаргия. Всяка година им се сервира кафе и бисквити, след което отново се привеждат в състояние на летаргия, пак за тяхно улеснение и удобство. Корабът ще излети веднага, щом ни заредят с нужните за полета запаси. Молим да ни извините за закъснението.

Зейфод се отдръпна от вратата, по която вече не се сипеха удари. Приближи се до приборното табло.

— Закъснение ли? — изкрещя той. — Знаете ли какъв изглежда светът извън този кораб? Една безлюдна пустиня. Няма я вече онази цивилизация, приятел, отдавна я няма. И няма кой да ви достави напоени с лимонов сок хартиени кърпички!

— Теоретически е възможно — заяви авторитетно автопилотът — да се появят нови цивилизации. Един ден пак ще има напоени с лимонов сок хартиени кърпички. Дотогава ще имаме малко закъснение. Върнете се, ако обичате, на мястото си.

— Но…

Но в този момент вратата се отвори. Зейфод се завъртя кръгом и видя, че мъжът, който го преследваше, стоеше на прага. В ръката си държеше голямо дипломатическо куфарче. Облечен беше в безупречно изгладен костюм и косата му беше късо подстригана. Нямаше нито брада, нито дълги нокти.

— Зейфод Бийблброкс — каза той, — мойто име е Зарниууп. Струва ми се, че искахте да ме видите.

Зейфод Бийблброкс изгуби и ума, и дума. Устата му забръщолевиха разни глупости. Строполи се в един стол.

— Абе, човече, вие пък откъде се взехте? — каза той.

— Чаках ви тук — заяви той с делови тон.

Остави куфарчето си на пода и седна на един друг стол.

— Радвам се, че изпълнихте указанията ми — продължи той. — Страхувах се малко, че може да напуснете кабинета ми през вратата, а не през прозореца, както ви казах. Тогава щяхте да имате големи неприятности.

Зейфод само клатеше глава и издаваше нечленоразделни звуци.

— Когато прекрачихте прага на моя кабинет, вие влязохте в моята синтезирана по електронен път Вселена — поясни той. — Ако бяхте излезли през вратата, щяхте да се върнете обратно в истинската. Изкуствено създадената се управлява оттука.

И той потупа самодоволно куфарчето си.

Зейфод го изгледа с неодобрение и отвращение.

— И каква е разликата? — промърмори той.

— Никаква — каза Зарниууп, — абсолютно еднакви са. А, сетих се — струва ми се, че изтребителите Фрогстар са сиви в истинската Вселена.

— И какво означава всичко това? — изръмжа Зейфод.

— Много просто — каза Зарниууп. Самочувствието и самодоволството му предизвикаха у Зейфод силен гняв. — Много просто — повтори Зарниууп. — Открих координатите на мястото, където се намира онзи човек — човекът, който управлява Вселената. Открих също, че неговият свят е защитен от невероятностно поле. За да запазя своята тайна, пък и да се спася, се оттеглих в тази абсолютно изкуствена Вселена и се скрих в един забравен пътнически кораб. Тук бях в безопасност. Поне междувременно, вие и аз…

— Вие и АЗ? — извика Зейфод гневно — Искате да кажете, че ви познавам?

— Да — отговори Зарниууп — ние с вас добре се познаваме.

— Нямам спомен за това — каза Зейфод и потъна в мрачно мълчание.

— Междувременно вие и аз нагласихме нещата тъй, че вие да откраднете кораба с Невероятностния двигател — единствения, който може да достигне света на повелителя — и да ми го докарате тука. Вярвам, че сте изпълнили задачата си, за което ви поздравявам. Устните му се изкривиха в стегната усмивка, която Зейфод с удоволствие би цапардосал с една тухла.

— О, и ако все още не сте разбрали — добави Зарниууп, — дължа да ви кажа, че тази Вселена беше създадена специално за вас. Следователно вие сте най-важната личност в тази Вселена. В истинската — каза той с усмивка, която направо плачеше за тухла — нямахте никакви шансове да оцелеете след Шеметната бездна на абсолютното прозрение. Да вървим.

— Къде? — попита Зейфод мрачно. Чувстваше се смазан.

— При вашия кораб. „Златно сърце“. Надявам се, че сте го донесли?

— Не съм.

— Къде е сакото ви?

Зейфод го изгледа озадачено.

— Сакото ли? Съблякох го. Остана навън.

— Добре. Да отидем да го намерим.

Зарниууп стана и направи знак на Зейфод да го последва. В преддверието се чуваха писъците на пътниците, които тъпчеха с кафе и бисквити.

— Не ми беше никак приятно, докато ви чаках — сподели Зарниууп.

— На ВАС не ви е било приятно? — извика Зейфод. — А как мислите, че…?

Зарниууп вдигна предупредително пръст до устата си. Люкът се отвори. На няколко крачки от тях се виждаше сакото на Зейфод, захвърлено сред развалините.

— Това е забележителен и изключително мощен кораб — каза Зарниууп. — Вижте.

Докато гледаха, джобът на сакото изведнъж започна да се издува. Раздра се и се разкъса. Малкият метален модел на „Златно сърце“, който Зейфод с изненада бе открил в джоба си, растеше. И ставаше все по-голям и по-голям. След две минути достигна истинските си размери.

— При стойност на Невероятност… — каза Зарниууп. — Всъщност не знам точно каква, но цифрата е много голяма.

Зейфод зяпна.

— Искате да кажете, че през цялото време е бил с мене?

Зарниууп се усмихна. Вдигна куфарчето си и го отвори. Завъртя единствено копче в него.

— Сбогом, изкуствена Вселена — каза той, — привет на истинската!

Гледката пред тях за миг се разлюля и отново се появи — същата като преди.

— Виждате ли? — каза Зарниууп. — Съвсем същата е.

— Искате да кажете — повторя ЗейФод напрегнато, — че през цялото време е бил с мене?

— О, да — каза Зарниууп — разбира се. Върху това се крепеше целият план.

— Това е краят — заяви Зейфод. — Можете да ме отпишете от сметката. Отсега нататък не разчитайте на мене. До гуша ми дойде от всичко това. Сам си играйте игрите.

— Страхувам се, че не можете да се откажете — каза Зарниууп. — Невероятностното поле ви държи здраво в прегръдките си. Не можете да избягате.

На лицето му се появи същата усмивка, която Зейфод много искаше да цапардоса и този път наистина я цапардоса.