Глава 37

Пътуващите в космическите кораби пасажери знаеха, че всъщност полетът е едно движение в изпълнения със звезди космически мрак, но за тях самите той се състоеше единствено в това да прекарат няколко дни, затворени на едно неподвижно според тях място.

По пет пъти на ден ежедневно се предлагаше храна, приготвена от най-добрите готвачи съобразно вкусовете и навиците на всеки от пътниците. Алкохолните напитки се предлагаха свободно. Освен това на кораба имаше и малко казино.

За съжаление Блейс никога не бе придавал особено значение на яденето — за него това беше само физиологична необходимост, гориво за тялото му. Алкохолът той отъждествяваше с отрова, а и държеше винаги да е с ясно съзнание.

Хазарта го отегчаваше. По-скоро би могъл да оправдае склонността към алкохолизъм, но пристрастеността към хазарта Блейс не можеше да извини по никакъв начин.

Самият той беше напълно доволен просто да си седи и няколко дена само да размишлява върху получената до момента информация.

Седнал в каютата на кораба, Блейс погледна към обсипания със звезди екран и отново усети прохладния, спокоен свят на самотата. Сега вече разбираше, че убийството на Броули окончателно го е отделило от останалата част от човешкото общество. И последните остатъци от илюзиите му относно етиката се изпариха. У него вече нямаше никакво колебание, а само постоянно и целенасочено усилие на волята. Той продължи да размишлява. Следващата неприятна стъпка беше да съобщи на Дахно за смъртта на Броули. Това беше нещо, което трябваше да бъде направено.

След като взе окончателно решение за бъдещите си действия, Блейс се успокои. Когато в крайна сметка се озова на Стара Земя, той откри, че вече изобщо не се притеснява от предстоящата си среща с Дахно.

Хотел „Сянка“ се оказа на около осемдесет мили западно от град Денвър. От гледна точка на комфорта той беше горе-долу от вида хотели, в които Блейс обикновено отсядаше. Но имаше една едва забележима разлика — от хотела лъхаше странно наглед усещане за стабилност и сигурност.

Старата Земя беше нещо повече от люлка на човечеството. Онези, които живееха там сега, отлично го съзнаваха и това им придаваше сериозност и задълбоченост във всичко — и по това как се самооценяват, а също и какво и как строят.

„Може би щеше да е в реда на нещата да се почувствам уязвен“, помисли си Блейс, тъй като беше роден на един от Новите светове, но странно нещо, изобщо не усещаше огорчение и мълчаливо се примири с превъзходството на земните жители.

Той и петте Кучета влязоха във фоайето на огромната сграда на хотела. Блейс се свърза отдолу със стаята на Дахно и чу гласа му — брат му ги канеше да се качат при него.

След малко те се озоваха в дълга, голяма стая, стените, на която бяха почти изцяло остъклени.

Дахно посочи към барчето с напитки и храна.

— Заповядайте. — Той стана, за да стисне ръката на брат си и Блейс изпита едно непознато досега удоволствие — да говори с човек, чийто очи са на нивото на неговите. През това време Кучетата с удоволствие се възползваха от поканата на Дахно.

— Да седнем — рече Блейс на брат си. — Трябва да ти кажа туй-онуй.

— Така ли? — учуди се Дахно и внимателно се вгледа в Блейс. — Ами тогава нека отидем другаде. Имам една малка стаичка, където можем да поговорим на спокойствие.

Стачката въобще не беше толкова малка, а просто беше обзаведена така, че да изглежда като малко уютно местенце. Особено се набиваха на очи двете кресла, явно правени специално за размерите на Дахно, а и на Блейс също.

Те се настаниха в тях, и Дахно започна:

— Е, казвай — какво ново?

— Нортън Броули е мъртъв — рязко произнесе Блейс. — Той се канеше да оглави организацията, за да осъществи собствените си цели.

— Така ли? — Колкото и странно да беше, но Дахно изобщо не изглеждаше учуден. — И кой го уби?

— Аз — отговори Блейс, — когато той дойде, за да убие мен.

Дахно бавно кимна.

— Трябва да отбележа, че от известно време и аз самият го наблюдавам внимателно — замислено започна Дахно. — Предвид произхода му, той спокойно можеше да стане един от Другите, но не беше обучаван в центровете ни. Просто той беше един от първите, с които се запознах, когато се преместих да живея в Екюмени. Много амбициозен, но ако не беше такъв, аз не бих имал никаква полза да го наемам. А не се ли страхуваш, че могат да припишат смъртта му на нашата организация?

— Едва ли — сви рамене Блейс и накратко, но много точно, му предаде какво беше станало по време на последната му среща с Броули.

— Така, така — кимна Дахно, след като изслуша разказа му. — Може би е по-добре, че това се е случило сега, а не по-късно. Но ми е интересно защо смяташ, че трябва да се откажем от опита за покушение над Маккей. Сигурен съм, че не съм ти казвал да правиш такова нещо.

— Разбира се, че не си ми казвал нищо подобно — каза Блейс. — Тогава ти прекалено много бързаше да заминеш, а в твое отсъствие аз реших да проверя как се грижат за безопасността на Маккей… — И той разказа на Дахно за Защитниците на Маккей. — И тогава ми стана пределно ясно, че Кучетата нямат никакъв шанс пред тях. Да… А такъв проблем не търпеше отлагане, трябваше бързо да се вземе решение. И аз го взех.

— Така… — произнесе Дахно. — Какво пък, по всяка вероятност си бил прав. Сигурно и аз самият бих постъпил така на твое място.

Той се плесна по коляното и с това като че ли тегли чертата на случилото се.

— Сега относно срещата — продължи той. — Като се запознах със ситуацията тук, дойдох до извода, че силите за безопасност на Земята ще реагират достатъчно бързо — дори да успеем да вземем някакво помещение под наем или ако организираме срещата тук, в хотела, представителите на властта веднага ще довтасат и ще започнат да задават въпроси. Колкото и идиотски да звучи, но ако искаме срещата да мине без проблеми, най-добре ще е да превземем някое частно имение, вместо да го купуваме или да го вземем под наем. Просто така ще оставим много по-малко следи, по които биха могли да ни открият, особено пък ако действаме бързо. Бързо да се съберем, бързо да проведем съвещанието и още по-бързо да се изнесем от Земята. А после, дори и да се усетят и да тръгнат да ни преследват, ние вече ще сме далече.

Блейс с интерес установи, че Дахно нарича Старата Земя просто Земята. Разбира се, това можеше и нищо да не означава, но можеше и да е доказателство, че брат му е признал преимуществата на планетата пред останалите светове.

— А сега — за мястото, което съм харесал — продължи Дахно. — То се намира на изток оттук, доста високо в планините и е съвсем изолирано. Въобще историята е повече от странна. Преди около четиринадесет години е бил открит неголям космически кораб, кръжащ в орбита около Земята. В него намерили само едно двегодишно момченце, което се казвало Хал Мейн, и нито един възрастен.

— Нито един възрастен ли? — попита Блейс. — И какво е станало с момчето?

— На кораба е имало оставени инструкции — как трябва да се грижат за него — поясни Дахно. — В тях се казвало, че корабът и всичко, което е в него, трябва да се продаде и с парите да се платят разходите за обучението и възпитанието на момчето. Представяш ли си само колко струва един космически кораб, пък макар и не последна дума на техниката?

— А все пак — колко стар е бил? — поинтересува се Блейс, а Дахно се усмихна.

— Такива като него са били строени преди осемдесет години — отвърна той. — Загадка, не мислиш ли? Но както и да е, корабът е бил продаден за достатъчно голяма сума, така че да може да се купи земя, да се построи къща и да се наемат трима учители за малкия.

— И на колко години е той сега? — попита Блейс.

— На шестнадесет — отговори Дахно.

Шестнадесет, помисли си Блейс. Уил Маклейн беше само с три години по-възрастен, когато загина на Сета. Но Дахно продължи да говори:

— Това уединено място е просто идеално за целите ни. Ще ви дам карта и подробни указания. Искам ти и петте Кучета да отидете там и да завземете имението. Не причинявайте нищо лошо никому — просто затворете всички в стая, откъдето да нямат връзка със света. А аз ще дойда привечер и тогава ще ги убедим да ни приютят за няколко дни. — Той замълча и се усмихна на Блейс. — Като се имат предвид талантите ти, едва ли ще имате някакви проблеми и съм сигурен, че те с удоволствие ще ви предложат гостоприемството си.

Блейс не отговори и след секунди Дахно продължи:

— Аз ще имам грижата да обясня на останалите вицепрезиденти как да се доберат до мястото на срещата. Те ще пристигнат тук утре. Съвещанието ще остане за следобеда, а после ще освободим пленниците или пък ще направим така, че те сами да се освободят от затвора си след няколко часа. А през това време ние ще тръгнем към космодрума. Вече съм поръчал билетите за връщане. Така че би трябвало да сме излетели най-късно на следващата сутрин след срещата.

— А колко хора има сега в имението? — попита Блейс.

— Момчето и трима старци — наставниците му: дорсаец, екзотик и третия май е от Хармония. Къщата е напълно автоматизирана.

Дахно се усмихна на Блейс.

— Момчето е сираче — като вас и мен, мистър вицепрезидент — рече той и се надигна от креслото си. — Ще поговорим по-подробно после, когато настаним Кучетата. Вече съм им ангажирал стаи.

Блейс с учудване установи, че неизвестно защо, но страшно много се интересува от Хал Мейн.

Загрузка...