Разрушителят на светове

Глава 21

— Искате ли нещо за пиене, сър?

— Не, благодаря ви — вежливо, но решително отказа Блейс. — Нищо не искам. Трябва да обмисля нещо, и бих искал да не ме безпокоят.

— Но разбира се, сър — каза стюардът и се отдалечи.

Чудно, но дори и сега Блейс отново бе център на внимание за обслужващия персонал — непрекъснато му предлагаха разни неща: за четене, за пиене, за ядене — както преди много години, по време на предишното му пътешествие. По всяка вероятност, тогавашното им държане можеше да се обясни с изпитваното от тях състрадание към едно самотно и объркано момченце. Сега обаче поведението им се дължеше на ефекта, който той упражняваше върху тях — към това се беше стремил и подготвял през целия си живот. Сега Блейс беше висок, красив, атлетично сложен мъж, със запомнящ се звучен глас и тъмнокафяви очи, които като че ли проникваха чак до дъното на душата — беше станал личност, която не можеш да отминеш ей така.

Всички търсеха компанията му, включително и стюардите — сякаш инстинктивно се надяваха и той да открие нещо интересно в тях. Блейс разбираше това, но все още не му беше времето да използва влиянието си върху другите с цялата му сила.

И все пак постоянно някой го търсеше за нещо, а той съвсем не се нуждаеше от това. Блейс учтиво, но твърдо пресичаше още в основи всеки подобен опит. Съответно хората се извиняваха и се отдръпваха. Беше му необходимо да остане за малко сам, за да помисли. За първи път, откакто живееше с Дахно, виждаше ясно пътя си — както никога досега.

Целта му вече се очертаваше ясно, в неоспоримата си пълнота — като част от един велик еволюционен план, който бе изкристализирал на Асоциация. Човечеството или трябваше да му се подчини, или щеше да изчезне. Първопричината за всичките проблеми на човечеството се дължеше на това, че то бе напуснало родната си планета, преди да е готово за това. Затова сега се налагаше да се върне и да започне всичко отначало.

Блейс предвиждаше, че ще му се наложи да извърши много отвратителни неща, опитвайки се да накара хората да се върнат с една крачка назад. Но друг път нямаше. За първи път той усети една умиротвореност и увереност в себе си. Вероятно нещо подобно бе изпитал и Хенри Маклийн по време на своя незабележителен жизнен път. За Хенри отговорът на всички въпроси беше един, а именно — Бог.

Но Блейс знаеше, че Бог не съществува — човечеството го бе измислило в стремежа си да си осигури покровител и ръководител. Съществуваха само силите на Вселената — безпощадни и грандиозни, недостъпни за човешкото познание, дори и за него самият. Но в крайна сметка той поне можеше да усети границите, в които действаха суровите закони, на които те се подчиняваха.

Блейс трябваше да изиграе ролята на Господ — отново да накара човечеството да заживее съгласно тези закони, ако искаше те да работят за човечеството, а не против него — пример за това беше прекалената самоувереност на хората, дължаща се на бума в технологиите през последните три века. Трябваше да вложи всичките си сили, а работата щеше да бъде от такъв мащаб, какъвто Дахно дори не си бе и представял.

А човечеството едва ли щеше да му благодари за труда. Напротив, навярно щяха да го проклинат — някои съвсем скоро, а след време — всички останали, без изключение. Но щеше да мине време, и след няколко поколения щеше да стане ясно какво бе сторил той за тях.

Блейс нито се гордееше с идеята си, нито очакваше възнаграждение за труда си, ако успееше. За момента задачата му не беше дообмислена и не беше формулирана, нито имаше точно подготвен план за осъществяването й. Единствено бе разбрал огромното й значение и бе започнал работа по въпроса. Както казваха вярващите, той бе призован за велико дело, но не от Бог, а от естествения развой на еволюцията, която търсеше пътища за развитие на човечеството в съответствие с Вселенските закони. Нямаше нужда хората да са наясно като него — какво трябва да правят. Беше важно само да го последват.

Най-важното нещо си оставаше властта. Всичко трябваше да става постепенно — стъпка след стъпка в необходимата посока, а първата крачка беше поемането на контрола върху организацията на брат му — над Другите. Когато си го осигуреше, Блейс щеше да продължи по-нататък, използвайки Другите като инструмент, като начин да си осигури и контрола над всички други светове, в това число и над Старата Земя.

Той се замисли какво трябваше да свърши на Фрайланд, първата планета от неговия списък с местата, които трябваше да посети. Точно тук се бе появил първия филиал на организацията на Дахно, извън Хармония и Асоциация. Вицепрезидентът й се казваше Хамър Мартин. Блейс знаеше, че измежду предците му има представители и на трите основни Отцепени култури — дорсайци, екзотици и квакери. Но Мартин бе възпитаван според суровите квакерски традиции и дължеше сегашния си пост най-вече на необузданото си честолюбие и фанатизъм — да е най-добрия в групата — и бе завършил като такъв.

Блейс реши да използва както честолюбието, така и квакерското възпитание на Хамър при бъдещите им срещи.